Укротителят на лъвове

Ерика го погледна с благодарност и отпи от кафето си, преди да отговори. Беше ароматно и силно.

– Ами най-напред се чудя как е станало така, че Луис се е озовала при вас. Брат ѝ все пак е отишъл при баба им.

Берит и Тони се спогледаха, сякаш за да решат кой да отговори на въпроса. В крайна сметка Берит каза:

– Така и не разбрахме защо бабата не взе и двете деца. Може би чисто и просто не е имала сили. А Луис беше пострадала по-зле от брат си. Във всеки случай получихме съобщение от общината, че седемгодишно момиче е претърпяло травма и спешно се нуждае от нов дом. Дойде при нас право от болницата. Естествено, после разбрахме повече за обстоятелствата от служителя в социалната служба.

– Как беше Луис, когато дойде при вас?

Тони сключи ръце върху масата и се наведе напред. Спря погледа си на някаква точка зад Ерика и като че се пренесе назад във времето, до годината, в която бяха приели Луис.

– Беше слаба като клечка и по цялото ѝ тяло имаше рани и синини. Но в болницата я бяха изкъпали и подстригали, така че не изглеждаше толкова подивяла като на снимките.

– Беше сладка, много сладка – каза Берит.

Тони кимна.

– Да, няма две мнения. Но имаше нужда да качи малко килограми и да оздравее както телом, така и духом.

– Беше мълчалива. Първите няколко месеца не успяхме да изкопчим нищо от нея. Просто седеше и ни наблюдаваше.

– Изобщо ли не продумваше?

Ерика се зачуди дали не трябва да си води бележки, но реши просто да слуша внимателно и после да запише всичко по памет. Понякога пропускаше нюансите в казаното, ако се съсредоточеше твърде много върху това да записва всичко.

– Само отделни думи. Благодаря, жадна, изморена. Такива неща.

– Но говореше с Тес – вметна Берит.

– Тес? Другото момиче, което е живеело с вас?

– Да, Тес и Луис веднага се сприятелиха – каза Тони. – Вечер ги чувахме през стената как лежат и си приказват. Затова предполагам, че просто не е искала да говори с нас. Луис не правеше нищо, което не иска.

– Какво имаш предвид? Непослушна ли беше?

– Не, всъщност в известен смисъл беше доста спокойно дете – каза Тони и се почеса по голото теме. – Не знам как точно да го обясня.

Той погледна Берит колебливо.

– Никога не спореше, но ако човек я помолеше да направи нещо, което не иска, тя просто излизаше от стаята. Нямаше значение дали ще ѝ се развикаш, думите просто минаваха през нея. Пък и заради всичко, през което беше преминала, ни беше трудно да се държим с нея толкова твърдо, колкото може би е трябвало.

– Да, сърцата ни се късаха за нея – каза Тони и погледът му потъмня. – Как може някой да се отнесе така с едно дете?

– Впоследствие стана ли по-разговорлива? Дотолкова, че да разкаже нещо за родителите си или за случилото се?

– Да, започна да говори все повече – каза Берит. – Но не може да се каже, че е била чак разговорлива. Рядко самата тя разказваше нещо. Отговаряше, като се обърнеш към нея, но избягваше да те гледа в очите и така и не ни се довери. Може би е разказала за преживяното на Тес. Бих могла да си го представя. Те двете сякаш живееха в свой собствен свят.

– Каква е историята на Тес? Защо е дошла при вас? – попита Ерика и налапа последната хапка от сладкиша.

– Беше останала сираче след тежко детство – каза Тони. – Баща ѝ никога не е бил част от живота ѝ, а майка ѝ била наркоманка и починала от свръхдоза. Тес дойде при нас точно преди Луис. Бяха на една възраст и изглеждаха почти като сестри. Много се радвахме, че се сприятелиха. Помагаха ни много с животните, а нужда имаше. Две години поред извадихме лош късмет с болни животни и други проблеми във фермата. Още два чифта ръце се оказаха безценни, а и двамата с Берит смятаме, че работата е добър начин да се излекува душата.

Той хвана ръката на съпругата си и я стисна. Размениха си бърза усмивка и Ерика изпита топло чувство, виждайки силната им всекидневна любов, която се бе запазила въпреки дългия съвместен живот. Искаше след години двамата с Патрик да се чувстват по същия начин и вярваше, че ще бъде така.

– Освен това си играеха заедно – добави Берит.

– Да, циркът – каза Тони и очите му проблеснаха при спомена.

– Това беше любимото им занимание, да си играят на цирк. Нали бащата на Луис е бил цирков артист, сигурно това е разпалило въображението им. Направиха си малък манеж в плевнята и там се занимаваха с всякакви номера. Веднъж ги заварих да опъват въже. Лудетините мислеха да се упражняват да ходят по него. Вярно, отдолу имаше сено, но въпреки това можеха сериозно да пострадат, така че ги спряхме. Помниш ли, че момичетата искаха да ходят по въже?

– Да, какво ли не им хрумваше понякога. Животните също бяха важни за тях. Спомням си, когато една от кравите ни беше болна и момичетата останаха да бдят над нея цяла нощ, но тя в крайна сметка почина на разсъмване.

– Никога ли не са ви създавали проблеми?

– Не, не и те двете. При нас са идвали и други деца, които са ни създавали значително по-сериозни грижи. Тес и Луис едва ли не се грижеха сами за себе си. Понякога имах чувството, че се откъсват малко от реалността и че така и не успяваме да достигнем до тях. Но, изглежда, се чувстваха добре и в безопасност. Дори спяха заедно. Понякога надничах в стаята им и винаги ги виждах да лежат една срещу друга, прегърнати.

Берит ѝ се усмихна.

– Бабата на Луис идвала ли е да я види?

– Веднъж. Мисля, че тогава Луис беше на около десет...

Тя погледна мъжа си, който кимна.

– Как мина посещението? Какво се случи?

– Мина...

Берит отново погледна Тони, който сви рамене и пое щафетата.

– Не се случи нищо особено. Седнаха в кухнята, а Луис не издаде и звук. Баба ѝ също не говореше много. Само се гледаха. Помня, че Тес се въртеше отвън и се мусеше. Бабата на Луис предпочиташе да се видят насаме, но аз настоях да присъствам и тя неохотно се съгласи. По това време Луис вече беше с нас от три години. Носехме отговорност за нея, а нямах представа как ще реагира на появата на баба си. Срещата сигурно е събудила неприятни спомени, но това всъщност не си пролича. Двете просто седяха една срещу друга. Ако трябва да съм честен, не разбирам защо баба ѝ дойде.

– Петер не беше ли с нея?

– Петер? – попита Тони. – Имаш предвид малкия брат на Луис? Не, беше само баба ѝ.

– А Лайла? Тя обаждаше ли се понякога?

– Не – каза Берит. – Така и не се свърза с нас. Беше ми безкрайно трудно да си го обясня. Как можеше да е толкова студенокръвна, че дори да не се поинтересува как е дъщеря ѝ?

– Луис питаше ли за нея?

– Не, никога. Както казах, никога не говореше за предишния си живот и не сме я и притискали. Поддържахме връзка с един детски психолог, който ни препоръча да я оставим да проговори, когато е готова. Естествено, задавахме ѝ въпроси. Все пак искахме да знаем как се чувства.

Ерика кимна и обви ръце около чашата кафе, за да се стопли. Всеки път щом вратата се отвореше, вътре нахлуваше студен вятър и я изстудяваше.

– Какво стана после, в деня, когато изчезнаха? – попита тя предпазливо.

– Студено ли ти е? Можеш да вземеш жилетката ми, ако искаш – предложи Берит и Ерика разбра защо двамата бяха отворили вратите на дома си за толкова много приемни деца през годините. Изглежда бяха невероятно грижовни хора.

– Не, благодаря, няма нужда – каза Ерика. – Но мислите ли, че ще имате сили да ми разкажете за онзи ден?

– Минаха се толкова много години, така че няма проблем – отговори Тони, но Ерика видя как на лицето му пада сянка при спомена за гибелния летен ден.

Беше чела за станалото в полицейския доклад, но беше съвсем друго да чуеш как някой от замесените преразказва събитията.

– Беше четвъртък, юли месец. Не че е от значение кой ден от седмицата е било...

Гласът на Тони секна и Берит сложи нежно ръката си върху неговата. Той прочисти гърло и продължи.

– Момичетата казаха, че отиват да плуват. Не се притеснихме, те често излизаха сами. Понякога ги нямаше по цял ден, но винаги се прибираха вечер, като огладнееха. Но не и този път. Чакахме ли, чакахме, но тях ги нямаше. Към осем часа започнахме да подозираме, че нещо се е случило. Тръгнахме да ги търсим и след като не ги открихме, се обадихме в полицията. На следващата сутрин намериха дрехите им при някакви скали.

– Полицията ли ги намери?

– Бяха организирали спасителна група, един от доброволците попаднал на дрехите – каза Берит и изхлипа.

– Силните течения трябва да са ги повлекли навътре. Телата не се появиха... Ужасна трагедия.

Тони сведе поглед. Видно беше колко дълбоко им е повлияла случката.

– Какво стана после?

Сърцето на Ерика се сви, щом си представи как момичетата са се борили срещу течението.

– Полицията проведе разследване и установи, че явно става въпрос за злополука. Ние... дълго време винихме себе си. Но момичетата все пак бяха на петнайсет и можеха да се грижат за себе си. С годините осъзнахме, че не сме виновни. Никой не би могъл да предвиди какво ще се случи. Двете бяха живели в плен достатъчно дълго, така че ги оставяхме да тичат на свобода още откакто дойдоха при нас.

– Мъдро – каза Ерика и се зачуди дали приемните деца, живели при Берит и Тони, осъзнаваха какъв късмет са извадили.

Изправи се и протегна ръка напред.

– Благодаря, че отделихте време да се срещнете с мен. Наистина го оценявам и съжалявам, ако съм съживила някои тежки спомени.

– Съживи и хубави спомени – каза Берит и стисна сърдечно ръката ѝ. – Имахме привилегията да се грижим за много деца през годините и всички оставиха своя отпечатък. Тес и Луис бяха специални и не са забравени.

35 Шведски сладки от бутертесто с бадемов пълнеж и бяла глазура. Кръстени са на кардинал Мазарини. – Б. пр.

* * *

У дома беше станало толкова тихо. Сякаш празното мястото, оставено от Виктория, изпълваше къщата и тях самите и заплашваше да ги взриви отвътре.

Правеха неловки опити да споделят мъката, започваха да говорят за Виктория, но спираха насред спомена и оставяха думите да се носят в нищото. Как би могъл животът отново да бъде същият?

Рики знаеше, че е само въпрос на време от полицията да дойдат отново. Йоста вече звъня, за да провери повторно дали наистина не са видели някой подозрителен човек наоколо в дните и седмиците преди изчезването на Виктория. Очевидно бяха получили информация, че някой е наблюдавал къщата им по това време. Рики беше наясно, че ще искат да попитат мама и татко дали знаят нещо за връзката на Виктория с Юнас или за писмата, които бе намерил. В известен смисъл това би било облекчение. Беше тежко да скърби и в същото време да носи тайната със съзнанието, че родителите му не знаят всичко.

– Ще ми подадеш ли картофите?

Татко протегна ръка, без да го погледне в очите. Рики вдигна тенджерата и му я подаде. Единствените разговори, които водеха понастоящем, бяха такива. За прости, делнични неща.

– Искаш ли моркови?

Мама му подаде купата. Ръката ѝ допря неговата и тя я дръпна рязко, все едно се е опарила. Толкова ги болеше, че едва издържаха да се докосват.

Погледна родителите си, седнали срещу него на масата в кухнята. Мама приготви вечерята, но го направи без желание, така че видът на храната беше също толкова безнадежден, колкото и вкусът ѝ. Седяха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Скоро полицията щеше да дойде и да наруши тишината. Рики си даде сметка, че той трябва да е този, който да разкаже на мама и татко. Пое си дъх.

– Има нещо, което трябва да ви кажа. За Виктория...

Приборите им спряха във въздуха и родителите му го погледнаха така, както не го бяха гледали от дълго време насам. Сърцето му заби бързо в гърдите, а устата му пресъхна, но той си наложи да продължи. Разказа за Юнас, за караницата в конюшнята, за това как Виктория избяга, както и за писмата с грозните думи и епитети.

Изслушаха го внимателно, след което мама сведе поглед. Но Рики успя да види странен блясък в очите ѝ. Мина известно време, преди да разбере какво означаваше той.

Майка му вече знаеше.

* * *

– Значи не е убил съпругата си? Или го е направил? – попита Рита и сви вежди, слушайки търпеливо Паула.

– Осъден е за убийството, но през цялото време е твърдял, че е невинен. Не успях да се свържа с човек, който е работил по случая, но ми пратиха част от материалите от разследването по факса, а освен това прочетох доста статии във вестниците. В действителност доказателствата са били само косвени.

Паула обикаляше из кухнята и люлееше Лиса, докато говореше. За момента дъщеря ѝ беше напълно спокойна, което щеше да се промени веднага щом Паула спреше да се движи. Замисли се кога за последно бе успяла да се нахрани, без да се наложи да става от масата.

Йохана ѝ хвърли един поглед и Паула си каза наум, че може би всъщност бе ред на партньорката ѝ да поноси дъщеря им. Никъде не беше казано, че Паула е по-подходяща за целта само защото тя я е родила.

– Сядай долу – викна Йохана на Лео, който упорито се изправяше в стола си за хранене между всеки две хапки.

– Боже господи, ако и аз ядях толкова, щях да съм слаб като вейка – отбеляза Мелберг и намигна на Лео.

Йохана въздъхна.

– Моля те, Бертил, трябва ли да го насърчаваш? И без това достатъчно трудно се поддава на възпитание.

– Какво лошо има, ако малкият спортува малко между хапките? Би трябвало всички да го правим. Гледай.

Мелберг лапна една хапка, стана от стола, седна и после повтори. Лео се засмя високо.

– Не можеш ли да му направиш забележка? – примоли се Йохана на Рита.

Паула усети как я напушва смях. Знаеше, че Йохана ще побеснее, но не можа да се сдържи. Разсмя се така, че ѝ потекоха сълзи. Стори ѝ се, че дори Лиса се усмихна. Рита също се разсмя и окуражена от реакцията на публиката, започна да става и сяда в такт с Лео и Мелберг.

– Какви грехове съм извършила в предишния си живот, та да се озова в такава компания? – въздъхна Йохана, но и нейните устни се извиха нагоре. – Добре тогава, правете каквото искате. Така и така вече съм изгубила надежда, че от това дете ще излезе нормален човек.

Тя се наведе напред и със смях целуна Лео по бузата.

– Искам да науча повече за това убийство – каза Рита, когато смеховете в кухнята постихнаха. – Ако не е имало доказателства, как биха могли да го осъдят? В Швеция не вкарваме хората в затвора за неща, които не са извършили, нали?

Паула се усмихна на майка си. Още откакто бе дошла от Чили през седемдесетте, Рита боготвореше Швеция, а страната трудно би могла да отговори на идеализираните ѝ представи. Освен това беше взела присърце всички традиции и празнуваше шведските празници с плам, какъвто дори на Шведските демократи36 би се сторил малко пресилен. През повечето дни готвеше специалитети от родната им страна, но по време на Мидсомар и останалите празници в хладилника трудно можеше да се намери нещо различно от херинга.

– Както казах, има косвени доказателства, които сочат, че е бил виновен, но не... Как да го обясня?

Мелберг прочисти гърло.

– Косвено доказателство е юридически термин за определени обстоятелства, които нямат тежестта на факти, но все пак могат да доведат до оправдаването или осъждането на обвиняемия.

Паула го зяпна. По-скоро бе мислила на глас и последното, което очакваше, беше отговор на въпроса си, при това смислен.

– Точно така. И в този случай може да се каже, че мъжът на Ингела е имал минало, което е повлияло на присъдата. Негови бивши гаджета, както и приятелки на Ингела са свидетелствали, че той често се държи агресивно. Освен това на няколко пъти е малтретирал Ингела и е заплашвал, че ще я убие. Не е имал алиби за времето, когато е изчезнала, а тялото е било намерено в гората близо до дома им. И да, сметнали са, че случаят е ясен.

– Но вие не мислите така? – попита Йохана и избърса устата на Лео.

– Все още е невъзможно да се каже. Но нараняванията са изключително характерни. А и през годините са се надигали гласове в защита на мъжа на Ингела. Твърдели, че той казва истината и че заради нежеланието на полицията да тръгне по други следи, истинският убиец е на свобода.

– Възможно ли е някой друг да е чул да се говори за това убийство и да е решил да направи същото? – попита Рита.

– Да, точно това предположи Мартин по време на съвещанието. Оттогава са минали почти трийсет години, така че е по-вероятно някой да имитира мъченията, отколкото същият убиец внезапно да се е завърнал.

След като хвърли поглед към Лиса, която изглеждаше дълбоко заспала, Паула седна до масата. Трябваше да яде, прегърнала дъщеря си.

– Във всеки случай си струва да разгледаме случая – каза Мелберг и си сипа втора порция. – Мисля тази вечер да прочета материалите от разследването и утре да ги представя по време на срещата в Гьотеборг.

Паула потисна дълбока въздишка. Мелберг сигурно щеше да обере лаврите от откритието ѝ.

36 Дясна популистка партия. – Б. пр.

* * *

Патрик влезе в кухнята и се огледа ококорено.

– Да не е идвала фирма за почистване? А, вярно, мама и Строителя Боб бяха тук – каза той и целуна Ерика по бузата. – Просто ми кажи какви са пораженията. Колко неща е поправил?

– Не искаш да знаеш – отговори тя.

– Толкова ли е зле?

Патрик седна с въздишка, а децата се втурнаха към него и се хвърлиха в прегръдките му. След което изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили. По телевизията даваха „Булибумпа“.

– Откога зеленият дракон стана по-предпочитан от мен? – каза Патрик с крива усмивка.

– О, отдавна – отвърна Ерика, наведе се и го целуна по устата. – Но аз все още предпочитам теб пред всички останали.

– С изключение на Брад Пит, нали?

– За жалост. Никога няма да надминеш Брад Пит.

Тя му намигна и отвори шкафа, за да извади чаши, а Патрик се изправи и ѝ помогна да сложи масата.

– Как върви, между другото? Стигнахте ли донякъде?

Той поклати глава.

– Още не. Техническите анализи изискват известно време. Знаем единствено, че някой през равни интервали е плащал на Ласе по пет хиляди крони.

– Изнудване?

Патрик кимна.

– Да, засега това е теорията ни. Опитваме да не се придържаме само към нея, но изглежда доста вероятно Ласе да е изнудвал някого, на когото накрая му е омръзнало. Въпросът е кого. За момента нямаме представа.

– А как е настроението преди срещата утре?

Ерика разбърка съдържанието на тенджерата, която стоеше на печката.

– Добре сме се подготвили. Но днес Паула откри нещо. Случаят може да има връзка с едно убийство в Хултсфред отпреди двайсет и седем години. Ингела Ериксон.

– Жената, която била измъчвана и убита от мъжа си? – попита Ерика и го зяпна. – По какъв начин е свързано това с вашия случай?

– Вярно, забравих, че си в час с шведската криминална история. Значи би трябвало да си спомняш как е била измъчвана?

– Не, знам само, че мъжът ѝ я обезобразил и после хвърлил тялото близо до дома им. Сега кажи каква е връзката.

Ерика не можеше да скрие вълнението в гласа си.

– Ингела Ериксон е имала абсолютно същите рани като Виктория.

За миг в кухнята настана тишина.

– Шегуваш ли се? – каза Ерика след това.

– Не, за жалост – отвърна Патрик и подуши въздуха. – Какво има за вечеря?

– Рибена чорба – каза Ерика и започна да сипва супа в купичките на масата, но Патрик видя, че мислите ѝ са другаде. – Или мъжът ѝ е бил невинен и същият убиец е отвлякъл момичетата, или някой е копирал подхода му. Или е чисто съвпадение.

– Не вярвам в съвпадения.

Ерика седна на масата.

– Аз също. Ще повдигнете ли въпроса на срещата утре?

– Да, нося си копия от материалите. Мелберг също каза, че ще прочете за случая.

– Вие двамата ли ще пътувате?

Ерика пробва предпазливо супата.

– Да, тръгваме рано сутринта. Срещата започва още в десет.

– Надявам се, че ще даде резултат – каза тя и задържа погледа си върху него. – Изглеждаш изморен. Знам, че е важно да разрешите случая бързо, но трябва да се грижиш за себе си.

– Правя го. Знам къде е границата. Като говорим за умора, как мина днес с Ана?

Ерика се замисли как да отговори.

– Честно казано, не знам. Имам чувството, че не достигам съвсем до нея. Тя сякаш се е укрила в чувството си за вина и не знам как да я накарам да се върне в реалността.

– Може би не на теб се пада да го правиш – каза той, но знаеше, че Ерика няма да се вслуша в думите му.

– Ще говоря с Дан – каза тя, като по този начин даде знак, че разговорът за Ана е приключил.

Патрик схвана и не зададе повече въпроси. Притеснението за сестра ѝ тежеше на Ерика и ако тя искаше да говори за това, щеше да го направи. Дотогава трябваше да я остави да размишлява сама.

– Между другото, ще ми трябва кризисна терапия – каза тя и сипа още рибена чорба в купичките им.

– Аха, защо? Какво е казала мама?

– Този път Кристина е невинна. И ще ми трябва не просто кризисна терапия. Вероятно ще се наложи изтриване на паметта, след като видях Мелберг почти гол сутринта.

Патрик не можа да се въздържи – обзе го такъв пристъп на смях, че в носа му влезе супа.

– Да, никой от нас няма да забрави тази гледка. Нали споделяме и радост, и тъга... Само опитай да не си го представяш, докато правим секс.

Ерика го погледна ужасена.

Удевала, 1974

Границата на нормалното започваше да избледнява. Лайла виждаше и разбираше това, но все пак не можеше да устои на изкушението от време на време да се покорява на волята на Владек. Знаеше, че не е правилно, но понякога ѝ се искаше за кратко да се престори, че водят нормален живот.

Историите на Владек продължаваха да ги омагьосват. В тях необичайното се преплиташе с обичайното, ужасяващото с фантастичното. Често се събираха около кухненската маса и палеха само една малка лампа. В сумрака можеха да се вживеят в разказите. Чуваха аплодисментите на публиката, виждаха въжеиграчите да се носят високо горе, смееха се на клоуните и хитроумията им, прехласваха се по цирковата принцеса, която с грация и ловкост пазеше равновесие на гърба на коня, а той препускаше в кръг, нагизден с пера и пайети. Но преди всичко виждаха Владек и лъвовете на манежа. Виждаха го как стои изправен, силен и горд, властващ над дивите животни. Не защото държеше камшик в ръка, както си мислеше публиката, а защото лъвовете го уважаваха и обичаха. Разчитаха на него и затова му се подчиняваха.

Главният му номер, неговото гранде финале, беше, когато наглед безстрашно пъхаше главата си в пастта на един от лъвовете. В този миг публиката седеше притихнала, без да може да повярва, че това се случва наистина. Номерът с огъня също беше ефектен. Светлините на манежа изгасваха, а сред зрителите плъзваше тревога. Мисълта за животните там долу – животни, които виждаха в тъмното и може би считаха публиката за дивеч – ги караше да хванат ръката на съседа си по място. После на манежа светваха хипнотизиращи горящи обръчи, които рязко разпръскваха мрака. А лъвовете преодоляваха страха си от огъня и скачаха елегантно през тях, защото се доверяваха на укротителя си, който им нареждаше да изпълнят номера.

Лайла седеше, слушаше и копнееше за нещо, което да разпръсне нейния собствен мрак. За да може отново да се довери на някого.

Хелга се разхождаше из Фелбака. Утрото беше студено, а улиците пусти. Лятно време малкото градче вибрираше от живот. Магазините бяха отворени, ресторантите пълни, пристанището гъмжеше от лодки, а хората бяха навсякъде. През зимата обаче цареше пълна тишина. Всичко беше затворено и Фелбака като че бе заспала зимен сън в очакване на следващото лято. Но Хелга винаги бе предпочитала по-спокойните сезони. Тогава обстановката у дома също беше по-мирна. През лятото Ейнар често се прибираше пиян и в особено лошо настроение.

Откакто се разболя, беше различно, разбира се. Думите бяха единственото му оръжие, но те вече не можеха да я наранят. Никой не можеше да я нарани освен Юнас. Той познаваше слабите ѝ места и знаеше къде е най-уязвима. Абсурдното беше, че въпреки това Хелга се опитваше да го защитава. Нямаше значение, че вече е голям мъж, висок и силен. Юнас все още се нуждаеше от нея и тя щеше да го предпази от всяка болка.

Стигна до площад „Ингрид Бергман“ и отиде да погледне замръзналото море. Обичаше архипелага. Баща ѝ беше рибар и двамата често излизаха с лодката. Но всичко това престана, когато се омъжи за Ейнар. Той идваше от вътрешността на страната и не беше свикнал с капризите на морето. Ако мястото ни беше във водата, щяхме да се раждаме с хриле, мърмореше той. Юнас също не се привърза към морския живот, така че Хелга не бе плавала с лодка, откакто беше на седемнайсет, въпреки че живееше в най-красивата част на архипелага.

За пръв път от много години изпита толкова силен копнеж да плава, че чак я заболя. Но нямаше как да стане, дори и да разполагаше с лодка. Ледът беше дебел и малкото лодки, които не бяха издърпани на сушата, лежаха замръзнали в пристанището. В това отношение приличаха на нея. Хелга се бе чувствала така през целия си живот: толкова близо до своя елемент, но въпреки това неспособна да се освободи от плен.

Оцеляваше благодарение на Юнас. Любовта ѝ към него беше толкова силна, че караше всичко друго да бледнее. Откакто синът ѝ се роди, Хелга очакваше момента, в който ще го спаси, като застане на пътя на някой връхлитащ влак. Беше готова и не изпитваше колебания. Всичко, което правеше за Юнас, я изпълваше с щастие.

Спря и се загледа в паметника на Ингрид Бергман. С Юнас бяха на площада за церемонията по откриването. Тогава представиха и специалния вид рози, отгледани в чест на актрисата. Юнас гореше от нетърпение. Щяха да присъстват децата на Ингрид, включително и приятелката на сина ѝ, Каролин от Монако. Тогава Юнас беше на възраст, в която целият му свят беше изпълнен с рицари, дракони, принцове и принцеси. Вероятно би предпочел да види рицар, но и принцеса щеше да свърши работа. Трогателно беше да го гледа как се вълнува, докато се подготвя за голямото събитие. Тогава Юнас приглади старателно косата си и набра цветя от градината им – камбанки и дамски сърца, които успяха да клюмнат несигурно в потната му ръка още преди да са стигнали до площада. Естествено, Ейнар му се подиграваше безмилостно, но този път той не обърна внимание на баща си. Щеше да види истинска принцеса.

Хелга още си спомняше удивеното разочарование, което се изписа на лицето му, когато му посочи Каролин. Юнас я погледна с разтреперана долна устна и каза:

– Но мамо, тя изглежда като съвсем обикновена жена.

Следобед, след като се бяха прибрали, Хелга намери всичките му книги с приказки, струпани на купчина зад къщата. Изхвърлени. Юнас не се справяше особено добре с разочарованията.

Пое си дълбоко дъх, обърна се и тръгна обратно към къщи. Нейна работа беше да го предпазва от такива отрицателни емоции. Както големи, така и малки.

* * *

Криминален инспектор Пале Викинг, който щеше да председателства срещата, се прокашля.

– Добре дошли в Гьотеборгската полиция. Искам да ви благодаря за досегашното сътрудничество. Човек би си помислил, че тази среща трябваше да се случи по-рано, но всички знаете колко тромава и неефективна може да бъде съвместната работа между отделните райони. А и може пък да се окаже, че това е точният момент – каза той, сведе поглед и добави:

– Естествено, трагедия е, че Виктория Халберг е била открита в такова състояние. Но в същото време това ни дава представа какво може да се е случило с останалите момичета, а подобна информация би могла да ни помогне да напреднем с разследването.

– Винаги ли дрънка така? – прошепна Мелберг.

Патрик кимна.

– Късно е станал полицай, но е направил мълниеносна кариера. Казват, че е много добър. Преди това се е занимавал с философия.

Мелберг зяпна.

– Ужас. Но името му е измислено, нали?

– Не, но отговаря на външния му вид.

– Да, боже, прилича на онзи, как се казваше, онзи швед, който се би с Роки.

– Сега, като го казваш...

Патрик се усмихна. Мелберг имаше право. Пале Викинг беше копие на Долф Лундгрен. Шефът му се наведе към него, за да прошепне още нещо, но този път Патрик каза:

– Сега по-добре да слушаме.

Междувременно Пале Викинг бе продължил с встъпителната реч.

– Мисля всички последователно да вземем думата и да разкажем докъде сме стигнали със съответните разследвания. Вече разполагаме с по-голямата част от информацията, но въпреки това сме се погрижили за всички да има папки с актуалното обобщение на ситуацията. Ще получите също и видеозаписи от разговорите с близките. Това беше добра инициатива. Благодаря, Таге.

Той кимна на един нисък и набит мъж с гъсти мустаци, който отговаряше за издирването на Сандра Андершон. Още при изчезването на Йенифер Баклин, половин година след това на Сандра, полицията заподозря, че може да има връзка. Тогава Таге от управлението във Фалстербу посъветва останалите да последват техния пример и да правят видеозаписи на разговорите с близките, проведени в собствените им домове. Идеята беше членовете на семействата да могат на спокойствие да разкажат за наблюденията си във връзка с изчезванията. Освен това, като посещаваха домовете им, следователите можеха да добият по-пълна представа за момичетата. Оттогава всички правеха така и сега щяха да получат филмите и на останалите.

На стената имаше голяма карта на Швеция, върху която бяха отбелязани местата на отвличанията. Въпреки че бе направил подобна в управлението в Танумсхеде, Патрик отново се взря и се опита да открие някаква закономерност. Но не виждаше друга връзка между районите, освен че се намираха в югозападна и средна Швеция. Нямаше забити кабърчета в източната част на страната, нито северно от Вестерос.

– Да започнем с теб, Таге?

Пале посочи следователя от Стрьомсхолм, който се изправи и застана пред картата. Един по един всички излизаха отпред и запознаваха останалите с разследванията си. Разочарован, Патрик констатира, че това не водеше до никакви нови прозрения или идеи. Просто чуха същата оскъдна информация, която всички вече бяха чели. Разбра, че не само той се чувства така, защото настроението в залата ставаше все по-минорно.

Мелберг говори последен, защото Виктория беше момичето, изчезнало най-скоро. С периферното си зрение Патрик видя с какво нетърпение се изправя шефът му, въодушевен, че ще застане под светлината на прожекторите. Вътрешно се надяваше, че Мелберг е готов и си е написал домашното що-годе сносно.

– Здрасти на всички! – започна той, както обикновено, неспособен да прецени какво е настроението на останалите и как е най-удачно да подходи.

В отговор се чу разпокъсано мънкане. Боже господи, помисли си Патрик, какво ли предстои? Но за негова изненада Мелберг направи стегнато обобщение на разследването, както и на теориите на Йерхард Стрювер за извършителя. За няколко кратки мига дори изглеждаше компетентно. Патрик затаи дъх, когато Мелберг стигна до момента, в който щеше да представи последното им откритие, за което останалите полицаи не знаеха.

– На нас в Танумсхеде ни се носи слава, че изпълняваме полицейските си задължения изключително ефективно – каза Мелберг.

Патрик потисна изсумтяването, което му идеше отвътре, но не всички около него имаха същия контрол над импулсите си и някой дори се изкикоти.

– Един от полицаите ни откри връзка между Виктория Халберг и едно значително по-старо убийство.

Той направи драматична пауза и изчака реакцията, която не закъсня. Всички замълчаха и се изправиха в столовете си.

– Някой спомня ли си убийството на Ингела Ериксон? В Хултсфред?

Няколко души кимнаха, а един от полицаите от Вестерос каза:

– Да, откриха я мъртва в гората зад къщата ѝ. Мъжът ѝ отрече, но беше осъден за убийството.

Мелберг кимна.

– Впоследствие е умрял в затвора. Обвинението се е позовавало на косвени доказателства и има основания да се смята, че може наистина да е бил невинен. Самият той твърдял, че е бил сам вкъщи вечерта, когато съпругата му изчезнала. Казала, че ще се вижда с приятелка, но според въпросната приятелка не било така. Във всеки случай нямал алиби, нито пък имало свидетели, които да потвърдят, че жена му си е била у дома по-рано през деня. Според мъжа били посетени от някакъв господин във връзка с пусната от тях обява, но полицията така и не могла да го открие. Знаело се, че в миналото съпругът е малтретирал жени, включително и съпругата си, затова полицията веднага насочила вниманието си към него. Изглежда, не са били особено заинтригувани от проучването на други следи.

– Но каква е връзката с изчезналите момичета? – попита полицаят от Вестерос. – Този случай е отпреди трийсет години.

– Двайсет и седем. Въпросът е, че... – каза Мелберг и отново направи пауза, така че това, което предстоеше да каже, да има възможно най-голям ефект. – Ингела Ериксон е имала абсолютно същите наранявания като Виктория.

Настана дълга тишина.

– Може ли да става дума за имитатор? – попита Таге от Стрьомсхолм накрая.

– Това е една от възможностите.

– Не звучи ли по-вероятно, отколкото извършителят да е същият? Защо иначе би чакал толкова много години?

Таге се огледа и няколко души изхъмкаха в съгласие.

– Да – каза Пале и се обърна леко в стола си, за да го чуват всички. – Или убиецът не е бил активен поради други причини. Може например да е лежал в затвора или да е живял в чужбина. А е възможно и да има жертви, които сме пропуснали. Всяка година в Швеция изчезват шест хиляди души. Сред тях може да е имало момичета, които никой не е свързал с убийството. Така че трябва да обмислим и варианта извършителят да е същият. Но – каза той и вдигна пръст – не трябва да приемаме за даденост, че има връзка. Не може ли да е съвпадение?

– Раните са идентични – възрази Мелберг. – До последния детайл. Може сами да прочетете доклада. Донесли сме ви копия.

– Да направим пауза за четене? – предложи Пале Викинг.

Всички се изправиха и взеха копия от купчината, сложена върху масата до Мелберг. След което го обградиха и започнаха да му задават въпроси. Доволен от вниманието, което му обръщаха, Мелберг грейна като слънце.

Патрик вдигна вежда. Мелберг не си беше приписал заслугата, което го учуди. Дори Бертил имаше своите добри моменти. Но нямаше да е зле да не забравя защо се бяха събрали. Четири изчезнали момичета. И едно мъртво.

* * *

Както обикновено, Марта беше станала рано. Работата по конюшнята не можеше да чака. Юнас пък беше излязъл още по-рано, за да отиде до близка ферма и да прегледа един кон, получил тежки колики. Марта се прозя. Снощи говориха до късно, така че бе спала твърде малко.

Телефонът ѝ я извести, че е получила съобщение. Марта го извади от джоба си и погледна дисплея. Хелга канеше нея и Моли на кафе. Сигурно пак беше шпионирала през прозореца, беше видяла, че Моли не е на училище, и искаше да знае защо. В действителност Моли ѝ каза, че я боли коремът, и като никога Марта се престори, че вярва на нескопосаната лъжа.

– Моли, баба ти ни кани у тях.

– Трябва ли да ходим? – чу се гласът на Моли от един от боксовете.

– Да, трябва. Хайде.

– Но нали ме боли коремът – проплака Моли.

Марта въздъхна.

– Ако болката не ти пречи да стоиш в конюшнята, значи ще издържиш и да отидеш на гости на баба си. Да тръгваме, за да го отметнем по-бързо. Вчера Юнас и баба се скараха и той ще се зарадва, ако опитаме да се помирим с нея.

– Исках да приготвя Сироко и да пояздя малко.

Моли излезе от бокса увесила нос.

– С болки в корема? – каза Марта и в отговор получи ядосан поглед. – Ще имаш време и да яздиш. Ще минем набързо през баба, а след това ще можеш да тренираш на спокойствие цял следобед. Първият урок днес започва чак в пет.

– Добре тогава – измърмори Моли.

Докато вървяха през двора, Марта сключи раздразнено ръце. Моли получаваше всичко на готово. Не знаеше какво е да имаш тежко детство, да трябва да се справяш сам. Понякога изпитваше желание да ѝ покаже какъв може да бъде животът на хората, които не са толкова глезени като нея.

– Тук сме – каза тя и влезе в дома на свекърва си, без да почука.

– Влизайте и сядайте. Изпекла съм пандишпан, има и чай.

Хелга се обърна, когато двете влязоха в кухнята. Изглеждаше като архетипа на всички баби, с изцапаната си с брашно престилка и подобната на облак сива коса около лицето.

– Чай? – каза Моли и сбърчи нос. – Искам кафе.

– И аз с удоволствие бих изпила едно кафе – каза Марта и седна.

– За жалост, кафето свърши. Не успях да отида на пазар – отвърна Хелга и посочи един буркан на масата. – Сложете си по лъжица мед и ще ви се услади.

Марта се протегна към меда и загреба сериозно количество, което сложи в чашата си.

– Чух, че през уикенда ще се състезаваш? – каза Хелга.

Моли отпи от топлата напитка.

– Да, нали не ходих миналата събота, така че за нищо на света няма да изпусна следващото състезание.

– Да, разбира се.

Хелга им подаде чинията с пандишпан.

– Сигурна съм, че ще мине много добре. Мама и татко с теб ли ще са?

– Естествено.

– Всяка седмица търчите нанякъде, не знам как успявате – каза Хелга на Марта и въздъхна. – Но точно това е важното. Родителите да помагат на децата си.

Марта я погледна подозрително. Хелга рядко беше толкова позитивно настроена.

– Да, така е. И тренировките вървят добре. Мисля, че имаме добри шансове.

Моли засия против волята си. Толкова рядко получаваше похвали от майка си.

– Ти си талантлива. Да, и двете сте талантливи – каза Хелга и се усмихна. – Като млада самата аз мечтаех да се науча да яздя, но така и нямах тази възможност. А после срещнах Ейнар.

Усмивката ѝ угасна и лицето ѝ посърна. Марта я наблюдаваше тихо, докато бъркаше чая си. Да, Ейнар можеше да накара една усмивка да угасне, тя също го знаеше.

– Как се запознахте с дядо? – попита Моли и Марта се изненада на внезапния ѝ интерес към човешко същество, различно от нея.

– На танцова забава във Фелбака. Тогава дядо ти беше много привлекателен.

– Така ли? – попита Моли удивено.

Почти не помнеше дядо си от времето преди инвалидната количка.

– Да, а баща ти много прилича на него. Чакай, ще ти покажа снимка.

Хелга се изправи и отиде във всекидневната. Върна се с един албум и го запрелиства, докато намери търсената снимка.

– Виж, това е Ейнар в разцвета на силите си.

В интонацията ѝ имаше странна горчивина.

– Ой, адски е красив! И страшно прилича на татко. Не че татко е красив, или поне аз не мога да гледам на него така, защото ми е баща – каза Моли, разглеждайки снимката. – На колко години е тук?

Хелга се замисли.

– Трябва да е на трийсет и пет.

– Каква е тази кола? Ваша ли е била? – попита Моли и посочи автомобила, на който се беше облегнал Ейнар.

– Не, това е една от колите, които купи и ремонтира. Волво „Амазон“. Свърши много добра работа по него. Да, ако не друго, трябва да му се признае, че го биваше с колите.

Горчивата интонация отново зазвуча в гласа ѝ и Марта погледна изненадано свекърва си, отпивайки още една глътка от сладкия чай.

– Ще ми се да бях познавала дядо по онова време, преди да се разболее – каза Моли.

Хелга кимна.

– Да, разбирам те. Но майка ти го познаваше още тогава, така че питай нея.

– Никога не съм се замисляла за това. За мен винаги е бил ядосаното старче на горния етаж – каза Моли с юношеска прямота.

– Ядосаното старче на горния етаж. Да, това е доста добро описание – каза Хелга и се засмя.

Марта също се усмихна. Свекърва ѝ наистина не беше на себе си. По редица причини, повече или по-малко очевидни, двете никога не си бяха допадали. Но днес Хелга не беше така безобидна, както обикновено, и Марта оценяваше това. Е, сигурно беше нещо временно. Отхапа от пандишпана. Скоро щяха да могат да си тръгнат, без да изглежда неучтиво.

* * *

У дома беше неописуемо тихо. Децата бяха на детска градина, а Патрик беше в Гьотеборг, което означаваше, че Ерика може да работи необезпокоявана. Беше преместила работното си място от малкия кабинет на втория етаж върху пода на всекидневната. Материалите лежаха разпръснати навсякъде. Последното допълнение към купчините листа беше копие от разследването на убийството на Ингела Ериксон. Наложи се дълго да убеждава Патрик, но накрая успя да получи една от разпечатките, които той щеше да занесе на срещата в Гьотеборг. Бе прочела документа неколкократно. Приликите с раните на Виктория наистина бяха зловещи.

Освен това бе прегледала всичките си записки от срещите с Лайла, от разговора със сестра ѝ, с приемните родители на Луис, както и с персонала в затвора. Всичко на всичко няколко часа разговори, които бе провела в опити да разбере какво се е случило в деня, когато Владек Ковалски е бил убит. А сега материалите трябваше да ѝ помогнат да открие и връзката между убийството и отвличанията на петте млади момичета.

Ерика се изправи и се опита да придобие цялостен поглед върху информацията, разпиляна пред нея. Какво беше това, което Лайла искаше да ѝ каже, но по някаква причина не можеше изрече? Според персонала през всичките години, прекарани в затвора, Лайла не беше общувала с външни хора. Никакви посетители, никакви телефонни разговори, никакви...

Ерика се сепна. Беше забравила да провери дали Лайла е получавала или пращала писма. Ама че немарливост. Взе телефона и набра номера на затвора, който вече знаеше наизуст.

– Здрасти, Ерика Фалк се обажда.

Надзирателката изглежда веднага я позна.

– Здрасти, Ерика. Тина е. Мислиш да минеш на посещение ли?

– Не, не и днес. Просто исках да проверя нещо. Лайла получавала ли е поща през годините? Или може би самата тя е пращала писма?

– Да, получи няколко картички. И мисля, че може да е получавала и писма.

– Така ли? – попита Ерика. Не беше очаквала такъв отговор. – Знаеш ли от кого?

– Не, но може би тук има някой, който знае. Във всеки случай картичките бяха празни. А и тя не ги е приела.

– Какво имаш предвид?

– Доколкото знам, дори не е искала да ги погледне. Просто е помолила да ги изхвърлим. Но ги пазим, в случай че промени решението си.

– Значи са при вас? – попита Ерика, като не успя да скрие вълнението си. – Може ли да ги видя?

След като получи обещание, че може да отиде и да погледне картичките, Ерика приключи разговора, изпълнена с недоумение. Това трябваше да означава нещо. Но за нищо на света не можеше да разбере какво.

* * *

Йоста се почеса по посивялата коса. В участъка беше самотно. Освен него там беше само Аника. Патрик и Мелберг бяха в Гьотеборг, а Мартин отиде до Селвик, за да разпита хората, които живееха близо до кея. Водолазите още не бяха намерили тялото, но може би това не беше толкова странно, като се имат предвид тежките условия. Самият Йоста бе ходил да говори с някои от познатите на Ласе, но никой от тях не знаеше нищо за парите. Сега седеше и се чудеше дали да отиде до Квиле и да говори с ръководството на енорията.

Тъкмо беше на път да стане от стола, когато телефонът звънна. Йоста се хвърли към слушалката. Беше Педерсен.

– Окей, толкова бързо? И какво открихте?

Заслуша се съсредоточено и след малко попита:

– Наистина ли?

След като зададе още няколко въпроса, Йоста затвори и няколко минути не помръдна от мястото си. Мис-лите се рееха в главата му. Не знаеше как да осмисли чутото току-що. Но постепенно в ума му се зароди теория.

Облече си якето и мина, подтичвайки, покрай рецепцията и Аника.

– Ще отскоча до Фелбака.

– Какво ще правиш там? – викна тя след него, но той вече излизаше през вратата. После щеше да обяснява.

Пътуването между Танумсхеде и Фелбака отне само петнайсет-двайсет минути, но му се стори безкрайно дълго. Зачуди се дали не трябва да звънне на Патрик и да му разкаже за новините от Педерсен, но реши, че няма смисъл да го безпокои по време на срещата. По-добре направо да се захване за работа, за да има какво да представи на останалите, когато се върнат. Важно беше да се поемат самостоятелни инициативи. А Йоста беше напълно способен да се справи и сам.

Спря в двора и позвъни на вратата на Юнас и Марта. След малко съненият Юнас му отвори.

– Събудих ли те? – попита Йоста и погледна часовника си.

Беше един часът.

– Имах спешен случай рано сутринта, затова исках да си наваксам малко от изгубения сън. Но влез, така и така вече съм станал – каза той и направи опит да приглади щръкналата си коса.

Йоста го последва в кухнята и седна без покана. Реши да мине направо на въпроса.

– Колко добре познаваше Ласе?

– Бих казал, че изобщо не го познавах. Поздравявали сме се, когато е идвал да вземе Тюра от конюшнята, но това е всичко.

– Имам причина да вярвам, че не е така – каза Йоста.

Юнас продължаваше да стои прав. Устните му потръпнаха раздразнено.

– Това започва да ми омръзва. Какво искаш всъщност?

– Мисля, че Ласе е знаел за връзката ти с Виктория. И те е изнудвал.

Юнас го зяпна.

– Не говориш сериозно, нали?

Изглеждаше искрено изненадан и за миг Йоста се усъмни в теорията, която му беше хрумнала след разговора с Педерсен. Но после се отърси от колебанията. Така трябваше да е и нямаше да бъде особено трудно да се докаже.

– Не е ли най-добре да си признаеш? Ще прегледаме мобилния ти трафик и банковите ти сметки. Тогава ще видим, че сте общували и че си теглил пари в брой, за да плащаш на Ласе. Можеш да ни спестиш труда и да кажеш истината.

– Върви си – каза Юнас и му посочи вратата. – Това вече е прекалено.

– На разпечатките и на извлеченията ще го пише черно на бяло – продължи Йоста. – Какво стана? Той поиска повече пари ли? Омръзнали са ти исканията му и си го убил?

– Настоявам да си вървиш.

Гласът на Юнас беше леденостуден. Той изпрати Йоста до външната врата и почти го изблъска.

– Знам, че съм прав – каза Йоста, застанал на най-горното стъпало.

– Грешиш. Първо, не съм имал никаква връзка с Виктория и второ, Терес каза, че Ласе е изчезнал по някое време между събота сутринта и неделя преди обед, а аз имам алиби за целия този период. Така че искам следващия път, когато те видя, да ми се извиниш. А за алибито си ще ви кажа, ако ме попита някой от колегите ти. Не и ти.

Юнас затвори вратата и Йоста отново бе обзет от съмнение. Ами ако бъркаше, въпреки че на пръв поглед всичко се нареждаше толкова добре? Може би скоро щеше да разбере. Трябваше да направи още едно посещение, след което щеше да се заеме точно с това, за което бе казал на Юнас. Банковите извлечения и разговорите по мобилния щяха да кажат тежката си дума. Пък тогава Юнас можеше да бълнува за алибита, колкото си иска.

* * *

Часът наближаваше. Лайла усещаше, че всеки момент може да пристигне нова картичка. Започнаха да идват по пощата преди две години и вече бяха общо четири. Няколко дни след всяка от тях пристигаше и писмо с изрезки от вестници. Не пишеше нищо друго, но тя все пак се беше досетила какво е посланието.

Картичките я плашеха и затова молеше персонала да ги изхвърля. Изрезките обаче пазеше. Всеки път, когато ги вадеше от скривалището, се надяваше да разбере нещо повече за заплахата, която вече не беше насочена само към нея.

Легна изморена на леглото. След малко ѝ предстоеше поредната безсмислена терапевтична сесия. През нощта спа лошо и сънува кошмари за Владек и Флика. Трудно ѝ беше да разбере как нещата се стекоха така, как анормалното постепенно стана нормално. Как започнаха бавно да се променят, докато накрая вече не можеха да се познаят.

– Можеш да дойдеш, Лайла.

Ула почука на отворената ѝ врата и Лайла се изправи с мъка. С всеки изминал ден се чувстваше все по-изморена. Изтощаваха я кошмарите, чакането и спомените от предишния ѝ живот, който бавно, но сигурно се бе объркал до неузнаваемост. Бе обичала Владек толкова силно. Произходът му беше коренно различен от нейния. Никога не си бе представяла, че ще срещне някого като него, но въпреки това станаха двойка. Това ѝ се струваше като най-естественото нещо на света, докато злото не взе връх и не унищожи всичко.

– Идваш ли, Лайла? – чу се гласът на Ула.

Лайла принуди краката си да се размърдат. Имаше чувството, че се движи под вода. Вече толкова години страхът ѝ пречеше да проговори, да направи каквото и да е. Все още беше изплашена. Ужасена. Но съдбата на изчезналите момичета я докосна дълбоко и тя вече знаеше, че няма да може да мълчи до безкрай. Срамуваше се от малодушието си, от това, че бе оставила злото да покоси живота на толкова много невинни деца. Във всеки случай срещите с Ерика бяха някакво начало и може би щяха да ѝ помогнат най-накрая да събере кураж и да разкрие истината. Замисли се за нещо, което бе чула някога – как пърхането на крилете на пеперуда в единия край на света може да причини буря на другия край. Може би сега бе на път да се случи нещо такова.

– Лайла?

– Идвам – каза тя с въздишка.

* * *

Ужас разкъсваше тялото ѝ. Накъдето и да погледнеше, виждаше опасност. По пода се виеха змии с блестящи очи, стените гъмжаха от паяци и хлебарки. Изпищя, а ехото се превърна в злокобен хор. Мъчеше се да избяга от животните, но нещо я задържаше и колкото повече се дърпаше, толкова повече я болеше. Чу как някой я вика в далечината, все по-силно и по-силно. Опита да се приближи към окуражаващия глас, но и този път нещо я дръпна назад, а болката още повече засили паниката ѝ.

– Моли!

Гласът надвика нейните собствени писъци и всичко сякаш замръзна. Някой продължи да повтаря името ѝ, вече по-бавно и спокойно, и Моли видя как пълзящите гадини постепенно се разтварят и изчезват, все едно никога не ги е имало.

– Имаш халюцинации – каза Марта и този път гласът ѝ прозвуча ясно и отчетливо.

Моли се взря пред себе си и се опита да види нещо. Чувстваше се замаяна и нищо не разбираше. Къде бяха отишли змиите и хлебарките? Допреди миг бяха тук, бе ги видяла със собствените си очи.

– Чуй ме. Нищо от това, което виждаш, не е истинско.

– Окей – каза тя с пресъхнала уста и още веднъж се опита да тръгне към гласа на Марта. – Ох, не мога да се помръдна.

Ритна с крак, но не можа да се освободи. Навсякъде около нея беше тъмно като в рог и Моли разбра, че Марта е права. Животните не бяха истински, защото не би могла да ги види в мрака. Но имаше чувството, че стените се приближават все повече и че до дробовете ѝ не достига въздух. Чуваше собственото си дишане, насечено и плитко.

– Успокой се, Моли – каза Марта със строгия си глас, онзи, който винаги караше момичетата в конюшнята да застават нащрек.

Моли си наложи да диша по-бавно. След малко паниката се поуталожи и дробовете ѝ отново се напълниха с кислород.

– Трябва да запазим спокойствие. Иначе никога няма да се справим.

– Какво... къде сме?

Моли се изправи до клекнало положение и прокара ръка по краката си. Около глезена ѝ беше закрепен метален обръч и след още малко опипване в тъмното пръстите ѝ се допряха до грубите брънки на тежка верига. Моли напразно започна да я дърпа, после отново се разкрещя в мрака.

– Казах ти да се успокоиш! Така няма да се измъкнеш.

Интонацията на Марта беше настоятелна и уверена, но този път гласът ѝ не можа да потуши паниката, която продължи да се засилва, докато Моли най-накрая не осъзна очевидното. Млъкна рязко и прошепна:

– Този, който е отвлякъл Виктория, сега е отвлякъл и нас.

Очакваше отново да чуе Марта, но този път тя замълча. А мълчанието изплаши Моли повече от всичко останало.

* * *

Обядваха в столовата на полицейското управление, след което отново се събраха в залата, сити и дори малко преяли. Патрик тръсна леко глава, за да се разбуди. Напоследък му се бе събрал твърде малко сън и умората му тежеше като олово.

– Нека да продължим – каза Пале Викинг и посочи картата. – Географският регион на отвличанията е относително ограничен, но никой не е успял да открие връзка между отделните местности. Що се отнася до момичетата, съществуват някои прилики, като външния вид и произхода им, но не сме открили общ знаменател между тях. Нямат общи интереси, нито са писали в едни и същи интернет форуми или нещо подобно. Има и някои разлики, като най-много се отличава Мина Валберг, както колегите от Танумсхеде отбелязаха по-рано днес. Естествено, тук в Гьотеборг положихме големи усилия да намерим още хора, които може да са видели белия автомобил, но както знаете, ударихме на камък.

– Въпросът е защо извършителят е проявил такава немарливост точно с Мина Валберг – каза Патрик и всички погледи се насочиха към него. – Все пак в останалите случаи не е оставил никакви следи. Ако приемем, че именно шофьорът на бялата кола е отвлякъл Мина, разбира се, а не знаем така ли е. Но във всеки случай Йерхард Стрювер смята, че трябва да се съсредоточим върху отклоненията в поведението на похитителя.

– Съгласен съм. Една от теориите ни е, че убиецът я е познавал лично. Вече сме разпитали редица хора от обкръжението на Мина, но въпреки това смятам, че си струва да продължим да работим в тази насока.

В отговор се разнесе одобрителен шепот.

– Между другото, говори се, че съпругата ти също е разговаряла с майката на Мина – добави той с развеселена усмивка.

Чуха се сподавени смехове и Патрик усети как се изчервява.

– Да, с колегата ми Мартин Мулин посетихме майката на Мина, а жена ми Ерика... също беше там.

Сам чу колко извинително звучи. Мелберг изсумтя.

– Да не ти се пада такава нахакана жена...

– В доклада пише всичко – побърза да вметне Патрик, опитвайки се да го надвика, след което кимна към документите, които всички бяха получили. – Е, не съм включил записките на Ерика.

Пак се разсмяха и той въздъхна вътрешно. Обичаше жена си, но тя понякога го поставяше в крайно неудобни ситуации.

– И докладът сигурно ще е достатъчен – усмихна се Пале, но след това заговори сериозно. – Чувал съм обаче, че Ерика има остър ум, така че можеш да провериш дали не е открила нещо, което вие и ние може да сме пропуснали.

– Естествено, разговаряли сме за това и не мисля, че тя е разбрала нещо повече от нас.

– Все пак я попитай, моля те. Трябва да разберем какво отличава случая на Мина.

– Окей, ще говоря с нея – каза Патрик, вече малко по-спокоен.

Прекараха следващите часове в разглеждане на случаите от всички възможни и невъзможни гледни точки. Разменяха се теории, разнищваха се идеи, разпределяха се линии на действие между управленията. Налудничавите хрумвания биваха приети също толкова непредубедено, колкото и по-разумните. Всички искаха да открият нещо, което да ги отведе напред в разследването. Изпитваха чувство на безсилие заради това, че не бяха успели да открият момичетата. Във всяко управление си спомняха срещите с близките и тяхната мъка, отчаяние, тревога и страх от неизвестното. Последва още по-голямо отчаяние, когато Виктория бе открита и родители осъзнаха, че същата участ може да е сполетяла и дъщерите им.

В края на деня уморените, но изпълнени с решителност полицаи се разпръснаха, за да продължат разследванията си. На раменете им тежеше съдбата на пет момичета. Едно беше мъртво. Четири все още бяха в неизвестност.

* * *

Когато Ерика пристигна, в затвора беше тихо и спокойно. Поздрави охраната, обяви пристигането си и се регистрира, след което я допуснаха в стаята на персонала, където седна на един стол. Докато чакаше, отново се упрекна, задето е проявила такава небрежност. Не обичаше да прави подобни грешки.

– Здрасти, Ерика.

Тина влезе и затвори вратата след себе си. В ръка държеше няколко картички, хванати с ластик, които остави на масата.

– Ето ги.

– Може ли да погледна?

Тина кимна. Ерика взе картичките и махна ластика. После се замисли за отпечатъците, но бързо осъзна, че твърде много хора ги бяха държали в ръце и всякакви следи вече са заличени.

Картичките бяха четири. Ерика ги нареди една до друга с лицевата страна нагоре. На всички имаше различни испански мотиви.

– Кога пристигна последната?

– Кога беше... Може би преди три или четири месеца.

– И Лайла никога не ги е коментирала, не е споменавала кой може да ги е пратил?

– Не. Но когато пристигнат, я обзема силна тревога и после няколко дни е развълнувана.

– И не иска да ги запази? – попита Ерика, гледайки картичките.

– Не, винаги ни казва да ги изхвърлим.

– Не ви ли се стори, че всичко това е малко странно?

– Да... – поколеба се Тина. – Може би в крайна сметка затова ги запазихме.

Докато размишляваше, Ерика огледа студената, безлична стая. Единственият опит да се внесе малко уют беше полуизсъхналата юка на перваза.

– Не прекарваме много време тук – каза Тина с усмивка.

– Да, разбирам ви – каза Ерика и отново насочи вниманието си към картичките.

Обърна ги и видя, че на тях действително не бе написано нищо, с изключение на адреса на затвора, отпечатан със синьо мастило. Всички имаха пощенски печати от различни места, но Ерика не можа да ги свърже с нищо от това, което знаеше за Лайла.

Защо Испания? Сестра ѝ ли пращаше картичките? И ако да – защо? Но печатите бяха от Швеция, така че това не изглеждаше особено вероятно. Зачуди се дали да не помоли Патрик да провери кога Агнета е била в страната. Сестрите може би поддържаха по-активна връзка, отколкото твърдяха. Или картичките нямаха нищо общо с Агнета?

– Искаш ли да питаш Лайла за тях? Мога да проверя дали би приела посещение – предложи Тина.

Ерика се замисли за миг, погледна увехналата юка на прозореца и поклати глава.

– Благодаря, но първо искам да опитам сама да разбера за какво става дума.

– Късмет – каза Тина и се изправи.

Ерика се усмихна накриво. Късметът наистина беше нещо, от което се нуждаеше.

– Мога ли да взема картичките?

Тина се поколеба.

– Окей, ако обещаеш да ги върнеш.

– Обещавам – каза Ерика и ги прибра в чантата си.

Нямаше нищо невъзможно. Връзката се криеше някъде и тя нямаше да се откаже, докато не я извади наяве.

* * *

Йоста се запита дали все пак не трябва да изчака Патрик да се върне, но имаше чувството, че разполагат с твърде ограничено време. Реши да се довери на интуицията си и да действа въз основа на това, което знае.

Аника му се беше обадила да му каже, че се е прибрала по-рано, защото дъщеря ѝ е болна, така че всъщност може би трябваше да отиде в управлението и да дежури. Но вероятно Мартин щеше да се върне скоро, затова Йоста реши да кара право към Сумпан.

Рики отвори мълчаливо и го пусна да влезе в антрето. Йоста беше пратил есемес на идване, за да се увери, че са си у дома. Семейството го очакваше и напрежението във всекидневната беше осезаемо.

– Нещо ново ли сте открили? – попита Маркус.

Йоста видя блясъка в очите им. Това вече беше надежда не че ще открият дъщеря им, а че ще получат някакво обяснение и шанс за изкупление. Болеше го, че се налага да ги разочарова.

– Не, или поне нищо, което със сигурност да има общо със смъртта на Виктория. Но изникна едно странно обстоятелство, свързано с другия случай, който разследваме.

– Ласе? – попита Хелена.

Йоста кимна.

– Да, открихме връзка между Виктория и Ласе. Но първо трябва да ви съобщя още нещо, което научих. Въпросът е малко деликатен.

Той прочисти гърлото си, без да знае какво точно да каже. Тримата стояха мълчаливо и чакаха. Йоста видя терзанието в погледа на Рики. Гузната съвест, с която вероятно щеше да живее до края на живота си.

– Все още не сме намерили тялото на Ласе, но в близост до колата му има следи от кръв, която пратихме за анализ. Оказа се, че е на Ласе.

– Аха – каза Маркус. – Но каква е връзката с Виктория?

– Ами, както знаете, подозираме, че някой е наблюдавал къщата ви. Открихме цигарен фас в двора на съседите и го пратихме в техническия отдел – каза Йоста, знаейки, че наближава темата, която предпочиташе да избегне. – По свое усмотрение оттам са сравнили кръвта от кея с ДНК от фаса и се оказало, че има съвпадение. С други думи, Ласе е наблюдавал Виктория и вероятно ѝ е пращал неприятни писма. Рики ни каза за тях.

– Да, разказа го и на нас – отвърна Хелена, гледайки към Рики.

– Съжалявам, че ги хвърлих – измърмори той. – Не исках да ги виждате.

– Не се притеснявай за това – каза Йоста. – Никой не оспорва решението ти. Във всеки случай сега работим по теорията, че Ласе е изнудвал някого за пари и въпросният човек в крайна сметка го е убил. И имам предположение кой може да е това.

– Извинявай, но не разбирам – каза Хелена. – Какво общо има Виктория?

– Да, защо Ласе я е наблюдавал? – включи се Маркус. – Каква е връзката с изнудването? Ще трябва да ни обясниш.

Йоста въздъхна дълбоко.

– Смятам, че Ласе е изнудвал Юнас Першон, защото е знаел, че Юнас има извънбрачна връзка с много по-младо момиче. Виктория.

След като най-накрая го каза, усети как рамената му се отпускат. Затаи дъх в очакване на реакцията на родителите. Но тя съвсем не беше очакваната. Хелена вдигна очи и го погледна съсредоточено. После се усмихна меланхолично.

– Объркал си се, Йоста.

* * *

За голяма изненада на Дан, Ана доброволно се нае да закара момичетата до конюшнята. Имаше нужда да излезе навън, да подиша малко чист въздух, и дори присъствието на конете не можеше да я уплаши. Ана потрепери и се сгуши по-плътно в якето си. Освен всички други проблеми все повече ѝ се гадеше. Явно вече не ставаше дума само за нещо на психическа основа. Беше пипнала стомашния вирус, който върлуваше в училището. Успя временно да притъпи симптомите, като изгълта десет зърна бял пипер, но май скоро щеше да стои надвесена над някоя кофа и да повръща.

Пред конюшнята мръзнеха няколко момичета. Ема и Лисен се затичаха към тях и Ана ги последва.

– Здрасти, защо стоите тук?

– Марта още не е дошла – каза едно високо мургаво момиче. – А тя никога не закъснява.

– Значи скоро трябва да се появи.

– Но Моли също би трябвало да е тук и да помага – настоя високото момиче, а останалите кимнаха.

Очевидно мургавата беше лидерът на групичката.

– Потърсихте ли ги у тях? – попита Ана и погледна към къщата.

Вътре светеше и изглежда някой си беше у дома.

– Не, никога не бихме го направили – каза момичето и я погледна ужасено.

– Тогава аз ще отида. Чакайте тук.

Ана тръгна, подтичвайки, към къщата на Юнас и Марта. Кратката физзарядка не се отрази добре на стомаха ѝ и ѝ се наложи да се подпира на парапета, докато се качва по стълбите. Звънна два пъти, преди Юнас да отвори. Той бършеше ръце в една кухненска кърпа и съдейки по миризмата, готвеше нещо.

– Здравей – поздрави я той с въпросителна интонация.

Ана се прокашля.

– Здрасти. Марта и Моли тук ли са?

– Не, в конюшнята са – отговори Юнас и погледна часовника си. – Марта има урок, а Моли би трябвало да ѝ помага.

Ана поклати глава.

– Още не са се появили. Според теб къде може да са?

– Нямам представа – каза Юнас и се замисли. – Не съм ги виждал от сутринта. Имах спешно повикване, а когато се прибрах, вкъщи нямаше никого. После поспах и отидох в клиниката, затова просто предположих, че са прекарали следобеда в конюшнята. Моли има важно състезание скоро и мислех, че тренират интензивно. А и колата е тук.

Той посочи синята тойота, паркирана пред къщата. Ана кимна.

– Какво да правим тогава? Момичетата чакат...

– Ще потърся Марта по телефона. Влез вътре през това време.

Юнас се обърна и взе мобилния си телефон, който беше оставен върху бюрото в антрето, след което набра бърз номер.

– Не, не отговаря. Колко странно. Обикновено телефонът винаги е с нея – каза той притеснено. – Ще проверя и при мама.

Този път някой вдигна и Ана го чу да обяснява за какво става дума и да уверява майка си, че няма страшно, че всичко е наред. Накрая приключи разговора, като няколко пъти каза „чао“.

– Майките и телефонните разговори... – каза той с лека гримаса. – По-лесно е да накараш прасе да полети, отколкото майка си да затвори телефона.

– Да, да – каза Ана, все едно знаеше за какво говори.

Истината беше, че майка им почти не им се бе обаждала.

– Явно сутринта са пили чай у тях, но оттогава не ги е виждала. Моли не е ходила на училище заради болки в корема, но казали, че следобед ще тренират.

Юнас си облече якето и отвори вратата на Ана.

– Ще изляза да ги потърся. Трябва да са тук някъде.

Обиколиха двора, погледнаха в старата плевня, на манежа и накрая в стаята за събрания. От Моли и Марта нямаше и следа.

Момичетата бяха влезли в конюшнята и се чуваше как говорят на конете и помежду си.

– Ще изчакаме още малко – каза Ана. – Ако не се появят, ще се прибираме. Може би е станало някакво недоразумение за часа.

– Да, вероятно – каза Юнас колебливо. – Пак ще обиколя наоколо, така че не се отказвайте още.

– Добре – каза Ана и влезе в конюшнята, като гледаше да стои на безопасно разстояние от зверовете.

* * *

На връщане от Гьотеборг Патрик бе настоял да шофира – имаше нужда от това, за да се разтовари.

– Днес беше напрегнат ден – каза той. – Добре е, че проведохме срещата, но се надявах да има по-конкретни резултати, някакво внезапно просветление.

– Сигурен съм, че и това ще стане – каза Мелберг необичайно приповдигнато.

Вероятно все още се вълнуваше заради вниманието, с което го засипаха покрай разказа за Ингела Ериксон. Това ще му държи влага със седмици, помисли си Патрик. Но си каза и че не бива да пада духом. Утре щяха да имат брифинг и не беше редно да заразява останалите с усещането, че са попаднали в задънена улица.

– Може би имаш право, възможно е срещата да доведе до нещо. Пале ще отдели още хора за случая с Ингела Ериксон. Ако всички се включим, може и да открием какво е било различното при отвличането на Мина Валберг.

Патрик натисна малко по-силно газта. Нямаше търпение да се прибере, за да може да смели всичко и може би дори да го обсъди с Ерика. Тя често успяваше да придаде структура на неща, които на пръв поглед изглеждаха като пълен хаос. Не можеше да мечтае за по-добър помощник, когато му се налагаше да подреди разпилените си мисли.

Освен това смяташе да я помоли за услуга. Нещо, което не възнамеряваше да съобщи на Мелберг, който най-много се възмущаваше от лошия навик на Ерика да се бърка в разследванията им. Но макар Патрик също да ѝ се ядосваше, тя имаше способността да открива нови гледни точки. Пале го беше помолил да се възползва от това, а и Ерика в известен смисъл вече беше замесена в случая, като се има предвид евентуалната връзка между Лайла и изчезналите момичета. Чудеше се дали да повдигне въпроса по време на срещата, но накрая реши да не го прави. Първо искаше да научи повече, в противен случай съществуваше риск да отклони ненужно вниманието на останалите и така да попречи на разследването, вместо да помогне. Ерика все още не беше открила нищо в подкрепа на тезата си, но Патрик знаеше от опит, че си струва да се вслуша, когато съпругата му има предчувствие. Тя рядко грешеше, което понякога можеше да бъде ужасно дразнещо, но в същото време беше и много полезно. Ето защо искаше да я помоли да изгледа заснетите разговори. Голямото предизвикателство продължаваше да бъде да открият общ знаменател между момичетата и може би Ерика щеше да забележи нещо, което останалите бяха пропуснали.

– Смятам утре да се съберем в осем и да преговорим всичко – каза той. – Мислех си и да помоля Паула да дойде, ако има възможност.

В колата беше тихо и Патрик се опита да се концентрира върху шофирането. Пътят започваше да става твърде хлъзгав.

– Какво мислиш, Бертил? – добави той, след като шефът му не реагира на казаното. – Ще питаш ли Паула дали може да дойде утре?

В отговор се разнесе шумно прохъркване. Патрик хвърли бърз поглед настрани. Да, Мелберг беше заспал. Сигурно беше капнал. Все пак не му се случваше често да работи цял ден.

Фелбака, 1975

Положението беше нетърпимо. Въпросите на съседите и властите станаха прекалено много и те осъзнаха, че не могат да продължат да живеят на същото място. След като Агнета се премести в Испания, майката на Лайла започна да се обажда все по-често. Чувстваше се самотна и един ден им подшушна за къща в покрайнините на Фелбака, която се продаваше евтино. Решението беше лесно. Щяха да се върнат обратно.

В същото време Лайла знаеше, че това е лудост, че е опасно да се местят толкова близо до майка ѝ. Но въпреки това в нея се породи надежда, че тя може би ще може да им помогне и че всичко ще бъде по-лесно, ако бъдат оставени на спокойствие в новата къща, която се намираше на изолирано място, далеч от всякакви любопитни съседи.

Надеждата ѝ обаче бързо угасна. Търпението на Владек ставаше все по-крехко и кавгите се нижеха една след друга. От някогашния им живот не бе останало нищо.

Вчера майка ѝ внезапно се появи в дома им. Притеснението беше изписано на лицето ѝ и Лайла изпита желание да се хвърли в обятията ѝ, отново да стане малка и да заплаче като дете. Но после усети ръката на Владек на рамото си, долови суровата му сила и моментът отмина. Спокойно и сдържано той каза това, което трябваше да се каже, въпреки че то нарани майка ѝ.

Тя се предаде и тръгна към колата със свити рамене. Докато я гледаше как се отдалечава, на Лайла ѝ се прииска да извика след нея. Да извика, че я обича, че има нужда от нея. Но думите заседнаха в гърлото ѝ.

Понякога се чудеше как може да е била толкова глупава да смята, че местенето би променило нещо. Проблемът беше техен и никой не можеше да им помогне. Бяха сами. Не можеше да допусне майка си в техния ад.

Случваше се нощем да се сгуши до Владек и да си припомни първите години, когато спяха толкова близо един до друг. Всяка нощ заспиваха прегърнати, въпреки че под одеялото ставаше твърде горещо. Но Лайла вече не спеше. Лежеше будна до Владек и слушаше шумното му хъркане и тежко дишане. Гледаше го как потръпва насън и как очите му се движат неспокойно зад клепачите.

Навън валеше сняг и Ейнар следеше като хипнотизиран как снежинките бавно се спускат към земята. От долния етаж се чуваха обичайните шумове, същите, които слушаше ден след ден през последните години: шетането на Хелга в кухнята, бръмченето на прахосмукачката, дрънченето на чиниите в мивката. Вечното чистене, на което бе посветила целия си живот.

Боже господи, как я презираше. Слабо и окаяно човешко същество. През целия си живот бе мразил жените. Майка му беше първата, която намрази, а след нея се появиха и други. Тя го ненавиждаше от самото начало, опитваше се да подреже крилата му, да му попречи да бъде такъв, какъвто е. Но вече от дълго време лежеше под земята.

Почина от инфаркт, когато Ейнар беше на дванайсет години. Видя я как умира и това беше един от най-хубавите му спомени. Къташе го вътре в себе си като съкровище и си го припомняше само в специални случаи. Тогава всички подробности се разиграваха пред очите му като на филм: как майка му се хваща за гърдите, как лицето ѝ се изкривява от болка и изненада и как бавно пада на пода. Ейнар не повика помощ, а просто коленичи до нея, за да не пропусне нито една промяна в изражението ѝ. Разглеждаше подробно лицето ѝ, което се вдърви и започна да става все по-синьо поради липсата на кислород, след като сърцето ѝ спря.

Едно време почти получаваше ерекция, като си помислеше за нейното страдание и за властта, която в онзи момент чувстваше, че има над живота ѝ. Искаше му се това да можеше да се повтори, но тялото му го лишаваше от това удоволствие. Никой спомен не можеше да го дари с приятното чувство на пулсираща кръв в гениталиите. Единствената му радост в днешно време беше да измъчва Хелга.

Пое си дълбоко дъх.

– Хелга! Хелгааа!!

Шумът на долния етаж спря. Тя вероятно пъшкаше и охкаше там долу и мисълта го изпълни със задоволство. После чу стъпките ѝ по стълбите и Хелга влезе в стаята му.

– Торбичката пак трябва да се смени.

Ейнар сам я беше разхлабил, преди да се провикне. Знаеше, че Хелга знае, но тя нямаше избор и това беше част от играта. Никога не би се оженил за жена, която смята, че има избор, или изобщо собствена воля. Жените не биваше да имат воля. Мъжът беше по-висш във всички отношения, докато единствената задача на жената беше да ражда деца. Но Хелга не се бе справила особено добре дори с това.

– Знам, че го правиш сам – каза тя, сякаш прочела мислите му.

Той не отговори. Просто я гледаше. Нямаше значение какво си мисли, пак беше принудена да го подсуши.

– Кой се обади одеве? – попита той.

– Юнас. Питаше за Моли и Марта.

Хелга разкопча ризата му с малко по-резки движения от обикновено.

– Аха, и защо? – каза той и потисна импулса да ѝ зашие един хубав шамар.

Липсваше му усещането, което изпитваше, когато я контролираше със сила или с безгласни заплахи я караше да свежда поглед, да се подчинява. Но никога не би позволил тя да го контролира. Тялото му го бе предало, но умът му все още беше по-силен от нейния.

– Не били в конюшнята, когато трябвало. Няколко момичета стояли отвън и чакали урокът да започне, но Моли и Марта ги нямало.

– Толкова ли е трудно да си вършат работата като хората? – каза Ейнар, но се сепна, защото Хелга го ощипа по кожата. – Какво правиш, по дяволите?

– Извинявай, не беше нарочно – каза тя.

В гласа ѝ липсваше покорният тон, който бе свикнал да чува, но Ейнар реши да остави нещата така. Днес беше твърде изморен.

– И къде са тогава?

– Аз откъде да знам? – изръмжа Хелга и отиде в банята, за да налее вода.

Ейнар се наежи. Определено не беше приемливо да му говори по този начин.

– Кога ги е видял за последно? – викна той и я чу да отговаря през шума от водата, стичаща се в легена.

– Рано сутринта. Още спели, когато отишъл по спешност във фермата на семейство Леандершон. Но те бяха тук сутринта и не споменаха, че ще ходят някъде. А и колата е тук.

– Ами значи трябва да са наблизо.

Хелга се върна в спалнята с легена и един парцал, а Ейнар я изгледа съсредоточено.

– Но Марта трябва да разбере, че не може да пропуска уроци просто така. Ще изгуби ученичките си и тогава как ще живеят? Цялото ми уважение към клиниката на Юнас, но от нея няма как да забогатеят.

Той затвори очи и се наслади на топлата вода и почистването.

– Все ще се справят – каза Хелга и изстиска парцала.

– Само да не си въобразяват, че могат да дойдат тук и да искат пари назаем.

Повиши глас при мисълта, че може да му се наложи да се раздели с парите, които бе натрупал с толкова усилия и за които Хелга не знаеше. С годините сумата бе станала доста сериозна. Биваше го в това, което правеше, а удоволствията му не бяха особено скъпи. Идеята беше един ден Юнас да получи парите, но Ейнар се боеше, че в пристъп на щедрост синът му може да ги раздели с майка си. Юнас беше като него, но имаше и слаба жилка, която явно бе наследил от Хелга. Ейнар не го разбираше и това го тревожеше.

– Чисто ли е вече? – попита той, когато Хелга му сложи нова риза и я закопча с пръсти, белязани от десетките години домакинска работа.

– Да, до следващия път, когато решиш да се позабавляваш, като разхлабиш торбичката.

Тя се изправи и го погледна, а Ейнар усети раздразнението да пълзи под кожата му. Какво ѝ ставаше? Изглеждаше така, сякаш изучава насекомо под лупа. Погледът ѝ беше студен, бдителен и преценяващ. И преди всичко, не беше изплашен.

За пръв път от много години Ейнар почувства нещо крайно неприятно: несигурност. Беше изпаднал в неизгодно положение и знаеше, че бързо трябва да възстанови обичайното съотношение на силите.

– Помоли Юнас да дойде тук – каза той колкото се може по-сърдито.

Но Хелга не отговори. Просто продължи да го гледа.

* * *

На Моли ѝ беше толкова студено, че зъбите ѝ тракаха. Очите ѝ бяха свикнали с мрака и тя вече различаваше силуета на Марта. Искаше да се сгуши до нея и да се стопли, но нещо я накара да се въздържи. Същото, заради което винаги се въздържаше.

Знаеше, че Марта не я обича. Знаеше го, откакто се помнеше, и любовта ѝ всъщност никога не ѝ бе липсвала. Как може да ти липсва нещо, което никога не си имал? Освен това Юнас винаги беше до нея. Той почистваше раните ѝ, когато паднеше с колелото и се одраскаше, той прогонваше чудовището под леглото и я завиваше вечер. Той проверяваше домашните ѝ, той ѝ обясни всичко за планетите и слънчевата система. Юнас беше всезнаещ и всемогъщ.

Моли така и не разбра как може да е толкова обсебен от Марта. Понякога забелязваше как си разменят погледи, забелязваше глада в очите му. Какво виждаше в нея? Какво толкова бе видял по време на първата им среща, за която бе слушала много пъти?

– Студено ми е – каза тя и погледна неподвижния силует в мрака. Марта не отговори и Моли изхлипа. – Какво се случи? Какво правим тук? Къде сме?

Не можеше да спре въпросите, които се гонеха из главата ѝ. Пак дръпна веригата. Глезенът ѝ започваше да се разранява. Заболя я.

– Стига, не можеш да се освободиш – каза Марта.

– Не можем просто да се предадем, нали?

От чист инат Моли пак дръпна веригата, но веднага бе наказана с болка, която се стрелна нагоре по крака ѝ.

– Кой е казал, че се предаваме?

Гласът на Марта беше спокоен. Как можеше да се държи толкова сдържано? Спокойствието ѝ не се прехвърли върху Моли, по-скоро я изплаши още повече. Усети как я обзема паника.

– Помооощ! – изкрещя тя и писъкът ѝ отекна между стените. – Тук сме! Помоооощ!

Тишината, която настана след това, беше оглушителна.

– Престани вече. Нищо няма да постигнеш така – каза Марта със същото ледено спокойствие.

Моли изпитваше желание да я удари, да я одере, да я дръпне за косата, да я ритне, каквото и да е, само и само да предизвика реакция, различна от зловещото ѝ хладнокръвие.

– Ще дойде помощ – каза Марта накрая. – Но трябва да изчакаме. Важното е да не губим самообладание. Просто замълчи и всичко ще се оправи.

Моли вече нищо не разбираше. Това беше лудост. Кой би могъл да ги открие тук? После паниката ѝ започна да изчезва. Все пак познаваше Марта достатъчно добре. Щом тя казваше, че ще дойде помощ, значи щеше да дойде помощ. Облегна гръб на стената и подпря глава на коленете си. Щеше да я послуша.

* * *

– Господи, колко съм изморен.

Патрик прокара ръка по лицето си. В момента, в който се прибра, телефонът му звънна. Беше Йоста, който вероятно искаше да разбере как е минала срещата. След кратко колебание Патрик реши да не вдига. Ако имаше нещо спешно, можеха да дойдат да го вземат. В момента нямаше сили да мисли за повече от едно нещо, а искаше да обсъди всичко на спокойствие с Ерика.

– Тогава опитай просто да си починеш – каза тя.

Патрик се усмихна. Вече беше разбрал по изражението ѝ, че има нещо, което иска да му разкаже.

– Не, трябва ми помощта ти за една работа – каза той и отиде във всекидневната, за да поздрави децата.

Щом го видяха, те дружно се хвърлиха в прегръдките му. Една от множеството прекрасни страни на това да имаш деца беше, че можеше да те няма само ден, а те посрещаха все едно си бил на околосветско пътешествие.

– Добре, няма проблеми – каза Ерика и той долови облекчение в гласа ѝ.

Зачуди се за какво ли искаше да говорят, но изпитваше нужда първо да хапне нещо.

Половин час по-късно беше сит и готов да чуе това, което съпругата му гореше от нетърпение да му разкаже.

– Днес се сетих, че съм забравила да проверя едно нещо – каза тя и седна срещу него. – Знаех, че Лайла не е имала посетители и не е приемала телефонни обаждания.

– Да, спомням си, че го спомена.

Патрик гледаше съпругата си, огряна от стеариновата свещ на масата. Беше толкова красива. Понякога като че ли го забравяше. Сякаш до такава степен бе свикнал да я вижда, че красотата ѝ не му правеше впечатление. Трябваше да ѝ го казва по-често и да я ухажва повече, макар да знаеше, че ѝ стигат дребните жестове, които бяха част от ежедневието им, както и вечерите на дивана, когато тя облягаше глава на рамото му, или петъците, когато ядяха хубава храна и пиеха вино, разговорите в леглото, преди да заспят – да, всички тези неща в живота им, които той също обичаше.

– Извинявай, какво каза? – попита той, осъзнавайки, че е потънал твърде дълбоко в мислите си.

Заради умората му беше трудно да се концентрира.

– Пропуснах един от начините за връзка с външния свят. Много глупаво от моя страна, но пак добре, че в крайна сметка се сетих.

– Изплюй камъчето, скъпа – каза той закачливо.

– Пощата. Забравих да проверя дали е получавала, или пращала писма.

– И като гледам зле прикритото ти вълнение, предполагам, че си попаднала на нещо?

Ерика кимна въодушевено.

– Да, но не знам какво означава. Чакай, ще ти покажа.

Тя се изправи и отиде в антрето, за да вземе чантата си. Внимателно извади няколко картички отвътре и ги остави на масата пред Патрик.

– Адресирани са до Лайла, но тя не ги искала и помолила персонала да ги изхвърли. За щастие, те не го направили. Както виждаш, на всички има мотиви от Испания.

– От кого са?

– Нямам представа. Печатите са от различни места в Швеция, но не виждам връзка между тях.

– Какво казва Лайла за тях? – попита той и взе една от картичките, обърна я и видя адреса, отпечатан със синьо мастило.

– Още не съм говорила с нея. Първо искам да напипам нишката.

– Имаш ли някаква теория?

– Не, размишлявам над това още откакто ги видях. Но освен Испания не откривам нищо общо.

– Лайла нямаше ли сестра там?

Ерика кимна и също взе една от картичките. На нея имаше матадор с червен плащ, застанал пред освирепял бик.

– Да, но май е вярно, че не са контактували помежду си, а и печатите са от Швеция, не от Испания.

Патрик се намръщи и затърси някаква друга връзка.

– Пробва ли да отбележиш местата върху картата?

– Не, не се бях сетила. Ела, можем да го направим горе.

Ерика излезе от кухнята с картичките в ръка и той я последва с усилие. Щом се качиха в кабинета, тя обърна първата картичка и погледна първо печата, а после картата. След като откри съответното населено място, отбеляза положението му на картата с хикс, а после стори същото с останалите три картички. Патрик я наблюдаваше мълчаливо, облегнат на рамката на вратата и скръстил ръце. От долния етаж се чуваше как таткото на Емил от Льонеберя вика след сина си и се опитва да го догони.

– Готово!

Ерика направи крачка назад и огледа картата критично. Беше отбелязала родните градове на изчезналите момичета с червено, а местата от картичките със синьо.

– Все още нищо не разбирам.

Патрик влезе в стаята и застана до нея.

– Да, аз също не виждам някаква закономерност.

– А днес открихте ли нещо, което да ви е от полза? – попита Ерика, без да откъсва поглед от картата.

– Не, нищо – каза той, свивайки рамене примирено. – Но тъй като така и така вече си замесена, мога да ти разкажа как мина. Може би ще забележиш нещо, което сме пропуснали. Хайде, да седнем долу и да поговорим.

Той отиде до стълбите и заслиза бавно, като продължаваше да говори през рамо.

– Споменах ти, че мислех да те помоля за помощ. Полицията от всички управления е заснела разговорите със семействата на момичетата и сега получихме копия. Преди разполагахме само с писмените доклади. Бих искал да ги изгледаме заедно и да споделиш с мен всичко, което ти хрумне.

Ерика сложи ръка на рамото му.

– Естествено, че ще ги изгледаме. Можем да го направим веднага щом децата заспят. Но първо ми кажи какво обсъждахте днес, за да съм малко по-подготвена.

Отново седнаха в кухнята и Патрик се запита дали да не предложи да претършуват камерата, за да видят какъв сладолед има.

– Колегата ми от Гьотеборг всъщност искаше да те помоля да ми разкажеш отново за разговора си с майката на Мина. Всички имаме чувството, че случаят ѝ е специален, така че и най-малката подробност може да ни е от помощ.

– Добре, разбира се. Но нали ти разказах всичко още тогава, а спомените ми вече не са толкова пресни.

– Разкажи ми каквото се сещаш – каза Патрик, ликувайки вътрешно, тъй като Ерика отиде до хладилника и извади голяма кутия сладолед „Бен & Джерис“.

Понякога му се струваше, че като живеят заедно достатъчно дълго, хората се научават да си четат мислите.

– Ама вие сладолед ли ядете! – възкликна Мая, която беше влязла в кухнята и ги зяпаше ококорено. – Да му се не види, не е честно!

Патрик видя, че се кани да извика нещо, и се досети какво ще последва.

– Антон! Ноел! Мама и татко ядат сладолед и не са ни дали.

Той въздъхна и се изправи. Извади три купички и започна да загребва сладолед. Тъкмо бе напълнил и последната купичка и очакваше с нетърпение да сипе и на себе си голяма порция от сладоледа с вкус на шоколадов фъдж, когато на вратата се звънна. Веднага след това се звънна втори път, и трети път.

– Кой е пък сега?

Хвърли бърз поглед към Ерика, след което отиде да отвори. Отвън стоеше Мартин с напрегнато изражение.

– Защо не си вдигаш телефона, по дяволите? Търсихме те като обезумели!

– Какво се е случило? – попита Патрик и усети как стомахът му се свива.

Мартин го погледна сериозно.

– Обади се Юнас Першон. Моли и Марта са изчезнали.

Патрик чу как Ерика ахна зад гърба му.

* * *

Юнас седеше на дивана във всекидневната и усещаше как тревогата му нараства. Не разбираше какво прави полицията тук. Не трябваше ли да са някъде навън и да търсят? Некомпетентни идиоти.

Патрик Хедстрьом се приближи до него и сложи ръка на рамото му, все едно можеше да чете мисли.

– Сега ще претърсим района около къщата, но за гората трябва да изчакаме, докато стане светло. Ще те помолим да ни помогнеш, като съставиш списък с приятелите на Марта и Моли. Ще им се обадиш ли по телефона?

– Вече звънях на всички, за които се сетих.

– Все пак направи списък. Възможно е да изникнат нови имена. Мислех да отида да говоря и с майка ти, в случай че си спомни дали не са казали нещо повече за днешните си планове. Марта има ли бележник? Или пък Моли? В момента всичко би могло да ни е от помощ.

– Марта използва календара на телефона, а той трябва да е в нея, въпреки че не вдига. Никога не излиза без него. Телефонът на Моли е в стаята ѝ. Не знам дали има бележник.

Юнас поклати глава. Какво всъщност знаеше за живота на Моли? Какво знаеше за собствената си дъщеря?

– Окей – каза Патрик и отново сложи ръка на рамото му.

Юнас се изненада колко добре му подейства жестът. Приятелската ръка сякаш му вдъхна малко спокойствие.

– Може ли да отидем заедно при мама? – попита той и се изправи, за да покаже, че това всъщност не е въпрос. – Тя и по принцип много се притеснява, така че сега сигурно страшно ще се разстрои.

– Да, няма проблем – каза Патрик лаконично и тръгна към вратата.

Юнас го последва и двамата закрачиха мълчаливо към къщата на Ейнар и Хелга. Щом стигнаха до стълбите, Юнас побърза да се качи пръв и отвори вратата.

– Аз съм, мамо. От полицията искат да ти зададат няколко въпроса.

Хелга се появи в антрето.

– Полицията? Какво става? Случило ли се е нещо?

– Няма страшно – побърза да каже Патрик. – Тук сме, защото Марта и Моли не са се появили и Юнас не може да се свърже с тях. Но в такива случаи най-често се оказва, че е станало недоразумение. Сигурно са при някоя приятелка и просто са забравили да ви кажат.

Хелга като че се поуспокои и кимна отсечено.

– Да, сигурно е така. Не разбирам защо се налага да безпокоим полицията. Сигурно си имате достатъчно работа.

Тя се върна в кухнята и продължи да се занимава с миялната.

– Седни, мамо – каза Юнас.

Все повече се притесняваше. Не можеше да го проумее. Къде бяха? Мислено си бе преповторил всички разговори, които бяха водили с Марта през последните дни. Нищо от казаното не му бе дало повод да смята, че има някакъв проблем. В същото време страхът си оставаше. Страхът и убеждението, които изпитваше още от първата им среща – че един ден тя ще го напусне. Това го плашеше повече от всичко друго. Всяко съвършенство беше обречено. Равновесието трябваше да бъде нарушено. Това беше личната му философия. Как бе могъл да си мисли, че самият той може да остане незасегнат? Че за него правилата няма да важат?

– Колко време бяха тук?

Патрик задаваше деликатно въпросите си. Юнас затвори очи и се заслуша в мекия му глас и в отговорите на майка си. От интонацията ѝ разбираше, че не ѝ е приятна ситуацията, в която е поставена. Знаеше, че според нея е трябвало да се справят сами, без да замесват полицията. В тяхното семейство беше така.

– Не споменаха никакви планове, казаха само, че по-късно щели да тренират.

Когато мислеше за нещо, Хелга гледаше към тавана. Имаше този навик от много отдавна. Юнас познаваше всичките ѝ жестове, всичките ѝ действия, които се повтаряха отново и отново в безкраен кръговрат. Беше приел, че двамата с Марта са част от този кръговрат. И нито можеше, нито искаше да продължи напред без нея. Би било безсмислено.

– Не са споменавали, че ще се срещат с някого? Или че имат някаква работа? – продължи Патрик, а Хелга поклати глава.

– Не, пък и ако беше така, щяха да вземат колата. Марта обичаше да си угажда.

– Обичаше? – повтори Юнас, а гласът му премина във фалцет. – Не искаш ли да кажеш „обича“?

Патрик го погледна изненадано, а Юнас подпря лакти на масата и облегна глава на ръцете си.

– Извинете. На крак съм от четири сутринта и не успях да се наспя. Пък и не е обичайно за Марта да пропуска уроци, още по-малко да ходи някъде, без да се обади.

– Сигурно скоро ще се приберат, а Марта ще се ядоса, като разбере, че си създал такава суматоха – каза Хелга успокоително, но в гласа ѝ имаше и друга нотка и Юнас се запита дали и Патрик я е доловил.

Искаше му се да може да ѝ вярва, но сякаш целият му разум се съпротивляваше. Какво щеше да прави, ако те изчезнеха? На никого не би могъл да обясни как той и Марта на практика бяха един и същи човек. Живееха и дишаха в синхрон още от самото начало. Моли беше негова плът и кръв, но без Марта той беше нищо.

– Трябва да отида до тоалетната – каза той и се изправи.

– Майка ти сигурно е права – каза Патрик зад гърба му.

Юнас не отговори. Всъщност изобщо не му се ходеше до тоалетната. Просто имаше нужда от няколко минути, за да се съвземе и да не си проличи, че е на път да рухне.

Отгоре се чуваше пъшкането и стененето на баща му. Чуваше гласове на долния етаж и сигурно затова вдигаше толкова шум. Но Юнас не смяташе да се качва при него. В момента Ейнар беше последният човек на земята, когото искаше да види. Доближеше ли се до баща си, веднага усещаше пареща горещина, като от огън. Всеки път беше така. Хелга се бе опитала да охлади пламъка, но така и не беше успяла. Сега от огъня бе останала само жаравата, а Юнас не знаеше докога ще е в състояние да помага на баща си да я поддържа. И докога ще му го дължи.

Юнас влезе в тясната тоалетна и облегна чело на огледалото. Беше приятно хладно. Щом затвори очи, в съзнанието му изникнаха множество образи и спомени от живота, който бе делил с Марта. Подсмръкна и се наведе да вземе парче тоалетна хартия, но тя беше свършила. Отвън гласовете в кухнята се смесваха с шумоленето на Ейнар от горния етаж. Юнас клекна и отвори шкафа, където Хелга винаги държеше допълнителни ролки тоалетна хартия.

Очите му се ококориха. До хартията имаше нещо скрито. Първоначално Юнас не разбра какво вижда. После проумя всичко.

* * *

Ерика бе предложила да отиде с тях и да помогне в търсенето, но Патрик отбеляза очевидното: някой трябваше да остане у дома с децата. Тя неохотно призна, че е прав, и реши да посвети вечерта на видеозаписите. Те я чакаха в една торбичка в антрето, но Ерика от опит знаеше, че не би могла да ги изгледа, преди малките да са заспали по леглата си. Затова временно пропъди мисълта за записите и седна на дивана при децата.

По-рано им беше пуснала още едно дивиди с Емил от Льонеберя. Усмихвайки се на лудориите му, тя придърпа децата към себе си. Беше малко трудно, защото имаше само две страни, а и трите деца искаха да са близо до нея. Накрая взе Антон в скута си и остави Ноел и Мая да седят отляво и отдясно. Те се сгушиха в нея и Ерика се изпълни благодарност за всичко, което имаше на този свят. Замисли се за Лайла и се запита дали някога бе изпитвала нещо подобно към собствените си деца. Действията ѝ говореха за обратното.

На екрана Емил лисна боровинкова супа в лицето на госпожа Петрел, а Ерика усети как телата на децата натежават. Накрая чу онази промяна в дишането им, която не можеше да се сбърка и която означаваше, че са заспали. Измъкна се внимателно от купчината тела, отнесе ги горе едно по едно и ги сложи да легнат. Остана няколко секунди в стаята на момчетата, наблюдавайки малките им руси главици, облегнати на възглавниците. Спяха спокойно и доволно, без да подозират какво зло има по света. След малко Ерика излезе тихо от стаята, отиде да вземе записите и седна на дивана. Погледна старателно означените дискове и реши да ги изгледа в реда, в който бяха изчезнали момичетата.

Сърцето ѝ се сви от състрадание, когато видя родителите на Сандра Андершон и изтерзаните им лица. Искаха да помогнат и се опитваха да отговарят на въпросите, но в същото време ги измъчваха мислите, които те пораждаха. Полицаите задаваха някои въпроси по два-три пъти и макар да разбираше защо го правят, Ерика споделяше объркването на близките, когато не можеха да отговорят.

Продължи с втория и третия запис, като се опитваше да държи очите и ума си отворени. Не успяваше обаче да открие онова неопределено нещо, което търсеше, и в мислите ѝ бавно започна да се прокрадва обезсърчение. Патрик просто се е надявал на късмет, когато я бе помолил за помощ, но не е вярвал, че тя ще открие нещо. А Ерика наистина си бе мислила, че може да я споходи онзи проблясък, когато изведнъж всичко става ясно и парченцата от пъзела застават по местата си. Беше го преживявала и друг път и знаеше, че е възможно, но в този случай виждаше единствено скърбящите, отчаяни семейства, които носеха теглото на множество въпроси без отговор.

Спря записа. Страданието в очите на родителите проникна под кожата ѝ. Болката им струеше от телевизионния екран, от жестовете и гласовете им, които понякога секваха заради усилието да сдържат сълзите си. Нямаше сили да продължи да гледа, така че реши вместо това да се обади на Ана.

Гласът на сестра ѝ звучеше изморено. За изненада на Ерика се оказа, че Ана е била в конюшнята, когато станало ясно, че Марта и Моли ги няма. Ерика от своя страна ѝ съобщи, че вече и полицията е замесена. После двете си поприказваха за ежедневието, което въпреки всичко продължаваше да си тече. Ерика не попита сестра си как се чувства. Точно тази вечер нямаше да издържи да слуша очевидните ѝ лъжи, че всичко било окей, затова я остави да говори на по-безобидни теми.

– Как върви разследването? – попита Ана.

Ерика вече ѝ беше разказала с какво се е захванала и сега се опита да подреди чувствата си.

– Толкова е странно да седиш и да гледаш записите. Все едно делиш мъката с онези семейства. Чувстваш и поне донякъде разбираш колко ужасно е да преживееш нещо такова. Същевременно не мога да не изпитвам облекчение, че моите деца са горе в леглата си, в безопасност.

– Да, добре че са децата. Не знам как бих могла да се справя без тях. Само ако...

Ана млъкна, но Ерика знаеше какво би искала да каже. Че сега до нея трябваше да има още едно дете.

– Трябва да затварям – каза Ана, а Ерика внезапно изпита желание да я попита дали Дан ѝ е споменал, че днес му е звъняла.

Но се въздържа. Може би най-добре беше да изчака, да ги остави да се справят със своето собствено темпо.

След като се сбогуваха, Ерика стана от дивана и пусна следващия диск. На него беше разговорът с майката на Мина и тя разпозна апартамента, който бе посетила няколко дни по-рано. Разпозна също и отчаяното изражение, изписано на лицето на Нетан. Точно както и останалите родители, тя се опитваше да отговаря на въпросите на полицаите и изпитваше не по-малко желание да им помогне, но въпреки това се различаваше от спретнатите родители на другите момичета. Беше облечена със същата износена жилетка, с която я бе видяла Ерика, а изтощената ѝ коса беше рошава. Освен това пушеше цигара след цигара и полицаите от време на време кашляха заради дима.

Задаваха почти същите въпроси, които бе задала самата Ерика. Това ѝ помогна да освежи спомените си от разговора с Нетан, който трябваше да преразкаже на Патрик още веднъж. Голямата разлика беше, че тя имаше възможността да разлисти фотоалбума и така да си изгради по-интимна представа за Мина и Нетан. Ерика винаги се интересуваше не само от престъпленията, а и от хората, които ги бяха извършили или бяха засегнати от тях. Какви бяха личният им живот, връзките им, спомените им? Обичаше да разглежда снимки, да вижда празниците и делниците през човешките очи зад обектива. Любопитно беше как хората избират да изобразят живота си.

В случая на Нетан беше болезнено ясно какво значение отдаваше на мъжете, които идваха и си отиваха. От страниците струеше копнеж по нормално семейство, съпруг за нея и баща за Мина. Имаше снимка на дъщеря ѝ, качена на раменете на някакъв мъж, на Нетан, застанала на брега на морето с друг, на тях двете заедно с последния приятел на Нетан, наредени пред автомобил, натоварен с надежди и ваканционно щастие. За Ерика беше важно да види тези неща, дори и полицията да не ги смяташе за съществени.

Отново смени диска и на екрана се появиха родителите и братът на Виктория. Но и този път не забеляза нищо особено. Погледна часовника. Беше осем. Патрик сигурно щеше да закъснее, ако изобщо се прибереше. Все още се чувстваше доста свежа и прецени, че може да изгледа записите още веднъж, по-внимателно.

Два часа по-късно го беше направила само за да установи, че не е открила нищо ново. Реши да си ляга. Нямаше смисъл да чака Патрик, а и той не се беше обадил, така че сигурно беше зает до гуша. Би дала какво ли не, за да разбере какво става, но годините, прекарани с полицай за съпруг, я бяха научили, че понякога единствената възможност беше да усмириш любопитството си и да изчакаш.

Изморена и с глава, пълна с впечатления, Ерика се сгуши в леглото и се зави до брадичката. С Патрик обичаха да спят на хладно и в спалнята винаги беше малко по-студено, така че да могат да се наслаждават на топлината под пухеното одеяло. Почти веднага усети как се унася. Щом се озова в ничията земя между сън и будно състояние, мозъкът ѝ започна да прехвърля бясно образите от записите. Появяваха се пред очите ѝ без ред и веднага биваха заместени от други. Тялото ѝ натежаваше все повече. Сънят я обгръщаше и диапорамата забави хода си. Мозъкът ѝ се спря на един конкретен образ. В следващия миг Ерика отвори широко очи.

* * *

В управлението кипеше трескава дейност. Патрик мислеше да свика бърза среща, за да координира издирването на Моли и Марта, но всички вече се бяха захванали за работа. Йоста, Мартин и Аника звъняха на приятели и познати, на съучениците на Моли, на момичетата от конюшнята и на всички останали в списъка, който получиха от Юнас. Те на свой ред ги препращаха към други хора, но засега не се бяха свързали с човек, който да знае къде са Моли и Марта. Вечерта напредваше и разумните обяснения за отсъствието им ставаха все по-малко.

Патрик тръгна към кухнята. По пътя подмина кабинета на Йоста и с периферното си зрение видя как колегата му скача от стола си.

– Хей, чакай!

Патрик спря на място.

– Какво има?

Йоста се приближи до него със зачервени бузи.

– Ами стана една работа, докато ви нямаше. Не исках да повдигам въпроса, докато бяхме при Юнас, но днес се обади Педерсен. Кръвта на кея е на Ласе.

– Както и предполагахме.

– Да, но това не е всичко.

– Окей, какво още са открили? – попита Патрик търпеливо.

– На Педерсен му хрумнало да сравни кръвта с ДНК пробата от фаса, който също бяхме пратили за анализ. Онзи от двора на съседката на Виктория.

– И?

Патрик вече беше на тръни.

– Съвпадат – отвърна Йоста и зачака триумфално реакцията на Патрик.

– Значи Ласе е бил там? – каза той, вперил учуден поглед в Йоста, опитвайки да свърже всички нишки. – Той ли е шпионирал Виктория?

– Да, и вероятно той е пращал заплашителните писма. Но, за жалост, никога няма да разберем, защото Рики ги е изхвърлил.

– Значи Ласе може би е изнудвал някого, за когото е знаел, че има връзка с Виктория? – каза Патрик, мислейки на глас. – Някой, който е имал причина това да остане в тайна. Дори срещу заплащане.

Йоста кимна.

– Именно.

– Значи Юнас? – попита Патрик.

– И аз така мислех, но Рики се е объркал.

Патрик изслуша внимателно обяснението на Йоста и всичките му подозрения се преобърнаха с главата надолу.

– Трябва да разкажем и на останалите. Ще доведеш ли Мартин? Аз ще извикам Аника.

Няколко минути по-късно всички седяха в кухнята. В мрака навън бавно се сипеше сняг. Мартин беше сложил нова кана кафе.

– Къде, по дяволите, е Мелберг? – попита Патрик.

– Беше тук за малко, после се прибра да яде. Сигурно е заспал на дивана – каза Аника.

– Добре, ще се справим и без него.

Адреналинът го бе накарал да реагира твърде остро. Макар да се дразнеше от това, че Мелберг винаги успява да се скатае, Патрик съзнаваше, че всъщност могат да работят по-добре в отсъствието на шефа си.

– Какво се е случило? – попита Мартин.

– Получихме нова информация, която може да е от значение за издирването на Моли и Марта.

Патрик разбираше колко сковано се е изразил, но това винаги се случваше в сериозни ситуации.

– Ще разкажеш ли какво си научил, Йоста?

Йоста се прокашля и обясни как е разбрал, че Ласе е наблюдавал Виктория.

– Изглежда, чисто и просто е открил, че тя се вижда с някого. Дал си е сметка, че връзката им е морално осъдителна, и е започнал да праща заплашителни писма на Виктория, като в същото време е изнудвал другия човек.

– А може ли той да е отвлякъл Виктория? – попита Мартин.

– И това е възможна теория, но Ласе не прилича на извършителя, описан от Стрювер. Пък и ми е трудно да повярвам, че е способен на нещо такова – каза Патрик.

– Но кого е изнудвал Ласе? – попита Аника. – Трябва да е бил Юнас, нали? Все пак Виктория е имала връзка с него.

– Естествено, и аз стигнах до това заключение. Но... – каза Йоста и направи театрална пауза.

Патрик видя как колегата му се наслаждава на вниманието.

– Но не е бил Юнас – намеси се той и кимна на Йоста да продължи.

– Както знаете, Рики си е мислел, че Юнас и сестра му имат връзка, но майка им е знаела нещо за Виктория, което никой друг не е забелязал. Тя не се е интересувала от момчета.

– А? – възкликна Мартин и изпъна гръб. – Но как така никой друг не е знаел? Никой от приятелите и съучениците ѝ не спомена нещо такова. И откъде е знаела майка ѝ?

– Да го наречем майчин усет. Първоначално само е подозирала, но един път, когато Виктория била поканила приятелка у дома, майка ѝ видяла нещо. Изчакала удобен случай и повдигнала въпроса, защото искала дъщеря ѝ да знае, че може спокойно да говори за това със семейството си. Но Виктория се паникьосала и я помолила да не казва нито на Рики, нито на баща ѝ.

– Ясно е, че за нея това е било деликатна тема – каза Аника. – Едва ли е лесно, когато си на тази възраст и живееш в толкова малък град.

– Да, така е. Но аз предполагам, че се е разстроила толкова, защото по това време вече е имала връзка, която родителите ѝ не биха одобрили – каза Йоста и се протегна към чашата си.

– С кого? – попита Аника.

Мартин сви вежди.

– С Марта ли? Това би обяснило караницата между Юнас и Виктория. Може би става дума за Марта.

Йоста кимна.

– Което означава, че Юнас вероятно е знаел за това.

– Значи можем да приемем, че Ласе е изнудвал Марта? На нея ѝ е омръзнало да му плаща и го е убила или пък Юнас така се е ядосал, като е разбрал, че е взел нещата в свои ръце? Или има и друг възможен сценарий, който пропускаме?

Мартин се почеса замислено по темето.

– Не, първите два варианта ми се струват най-вероятни – каза Патрик и погледна към Йоста, който кимна в знак на съгласие.

– Тогава трябва отново да говорим с Юнас – каза Мартин. – Възможно ли е Марта и Моли да не са отвлечени от същия похитител като останалите момичета? Да не би Марта да е взела Моли и да е избягала, за да не бъде обвинена в убийство? Може би Юнас всъщност знае къде са и просто разиграва театър?

– В такъв случай играе доста добре... – започна Патрик, но чу стъпки в коридора и замълча.

Миг след това видя смаяно как съпругата му влиза в стаята.

– Здрасти – каза Ерика. – Беше отворено, затова влязох направо.

Патрик се вторачи в нея.

– Какво правиш тук? И къде са децата?

– Обадих се на Ана и я помолих да ги наглежда.

– Но защо? – попита Патрик, преди да си спомни, че всъщност я беше помолил за услуга.

Възможно ли бе да е открила нещо? Погледна я въпросително. Тя кимна.

– Открих общ знаменател между момичетата. И мисля, че знам защо Мина се различава от останалите.

* * *

Часът за лягане беше онова време от деня, което Лайла мразеше най-много. В мрака на нощта я застигаха всички неща, които успяваше да отблъсне през деня. Нощем злото можеше да се добере до нея. Знаеше, че то е там, също толкова реално, колкото стените на стаята ѝ и прекалено твърдият матрак.

Лежеше и се взираше в тавана. Вътре беше пълен мрак и понякога, точно преди да заспи, Лайла се чувстваше така, сякаш се носи във въздуха и черното нищо заплашва да я погълне.

Толкова странно беше да знае, че Владек е мъртъв. Беше трудно да го проумее, дори след толкова време. Все още си спомняше шумовете от деня, в който се срещнаха: веселия смях, панаирната музика, животинските звуци, които никога преди не бе чувала. Миризмите също не бяха изветрели: пуканки, стърготини, трева и пот. Но най-силен си оставаше споменът за гласа му. Той бе изпълнил сърцето ѝ още преди да го види. Когато се обърна към него, в погледа ѝ имаше увереност, която секунда по-късно се появи и в неговите очи.

Опита се да си спомни дали е имала предчувствие за нещастието, до което щеше да доведе срещата им, но не можа да се сети за нещо такова. Идваха от два съвсем различни свята и бяха водили съвсем различен живот, така че имаше трудности за преодоляване, но нищо не загатваше за предстояща катастрофа. Дори ясновидката Кристина. Да не бе ослепяла точно в онзи ден, тя, която виждаше всичко? Или пък е разбрала, но е предпочела да вярва, че греши, след като е видяла колко са влюбени?

Тогава всичко им се струваше възможно. Нямаше нищо странно или нередно. Важното беше единствено да съградят общото си бъдеще и животът ги подлъга да вярват, че ще успеят да го направят. Може би затова шокът беше толкова голям и затова подходиха към случилото се по начин, за който нямаше оправдание. Още от началото знаеше, че това не е редно, но инстинктът за самосъхранение притъпяваше разума ѝ. А сега беше твърде късно за разкаяние. Можеше единствено да лежи в мрака и да размишлява над грешките им.

* * *

Юнас се учуди на собственото си спокойствие. Не бързаше с приготовленията. Имаше да избира между множество спомени, събирани с години, а щом потеглеше, нямаше да има връщане назад, затова искаше да подбере най-важните. Пък и не мислеше, че се налага да бърза. По-рано през деня несигурността бе разпалила тревогата му, но след като вече знаеше къде е Марта, можеше да планира всичко хладнокръвно и с ясен, остър разсъдък.

Взря се в сумрака. Една крушка беше изгоряла и той не бе имал време да я смени. Недоглеждането го смути. Важно беше винаги да си готов, винаги всичко да е на мястото си. За да се избегнат грешките.

Беше клекнал и когато се изправи, удари главата си в ниската част на тавана. Изруга шумно и за миг си позволи да спре и да поеме миризмата през ноздрите. Имаха толкова много спомени оттук, но спомените можеха да се изживяват отново и отново, независимо къде се намираш. Повдигна куфара. Ако прекрасните мигове имаха тежест, би било невъзможно да го отлепи от земята. Вместо това куфарът беше лек като перце, което изненада Юнас.

Качи се внимателно по стълбата. Не биваше да изпуска куфара. Той съдържаше не просто неговия живот, а едно хармонично споделено битие. До този момент винаги бе вървял в нечии чужди стъпки. Беше продължил чуждото дело, без да остави собствен отпечатък. Сега беше време да пристъпи напред и да остави миналото зад себе си. Тази перспектива не го плашеше, по-скоро обратното. Изведнъж беше прогледнал. През цялото време бе имал силата да промени всичко, да скъса със старото и вместо него да изгради нещо собствено и по-добро.

Мисълта го замая. Излезе навън, затвори очи и вдиша студения нощен въздух. Имаше чувството, че земята се люлее. Разпери ръце, за да запази равновесие. Остана така за миг, преди да ги свали и бавно да отвори очи.

Хрумна му нещо и тръгна към конюшнята. Отвори тежката врата, светна лампите и остави внимателно куфара и ценното му съдържание до стената. После отвори боксовете, развърза конете и ги пусна на свобода. Учудени, животните излязоха едно по едно навън. Спряха в двора, подушиха въздуха и изцвилиха, преди да се отдалечат, размахвайки опашки. Юнас се усмихна, докато ги гледаше как се отдалечават в мрака. Щяха да се насладят на кратък момент на свобода, преди да бъдат уловени. Самият той се отправяше към нов вид свобода и не възнамеряваше да се остави да бъде заловен.

* * *

Изпитваше блажено спокойствие, докато седеше в къщата, където бе израснала, а единствената ѝ компания бяха децата, спящи на горния етаж. Тук нямаше вина, попила в стените. Имаше само спомени от едно детство, което благодарение на Ерика и баща им Тюре беше светло и сигурно. Ана вече дори не изпитваше горчивина или гняв заради странния хлад в отношението на майка им. Той бе получил своето обяснение и оттогава Ана чувстваше единствено състрадание към жената, която бе преживяла такива неща, че не смееше да обикне собствените си дъщери. Макар че според Ана майка им все пак ги бе обичала, просто не бе съумяла да им покаже любовта си. Надяваше се, че Елси ги наблюдава от небето и знае, че дъщерите ѝ я разбират, че са ѝ простили и че я обичат.

Стана от дивана във всекидневната и се разшета. В къщата беше учудващо подредено и Ана се усмихна при мисълта за Кристина и Строителя Боб. Свекървите наистина бяха нещо специално. Майката на Дан беше по-скоро противоположност на Кристина. Държеше се твърде плахо и когато идваше у тях, винаги молеше за извинение, че им се натрапва. Въпросът беше кое е по-добре. Но със свекървите беше като с децата: каквото ти се падне, такова. Можеш да избереш мъжа си, но не и свекървата си. А Ана бе избрала Дан с цялото си сърце, след което го бе разочаровала. При тази мисъл отново ѝ се пригади. Втурна се в тоалетната и сякаш целият ѝ стомах се обърна, когато повърна вечерята си.

Изплакна устата си. Челото ѝ се беше изпотило. Наплиска лицето си, след което погледна в огледалото, докато водата още се стичаше по кожата ѝ. Едва не отскочи назад, щом съзря голото отчаяние в погледа си. Това ли виждаше Дан всеки ден? Затова ли вече не можеше дори да я погледне?

На вратата се звънна и Ана се стресна. Кой търсеше Ерика и Патрик толкова късно? Избърса бързо лицето си и отиде да отвори. Пред вратата стоеше Дан.

– Какво правиш тук? – попита тя изненадано, преди страхът да забие нокти в нея. – Децата? Да не се е случило нещо с децата?

Дан поклати глава.