Укротителят на лъвове

– Не, всичко е наред. Исках да говоря с теб и чувствах, че не може да почака, затова помолих Белинда да дойде и да наглежда малките.

Най-голямата дъщеря на Дан вече не живееше с тях, но понякога влизаше в ролята на детегледачка, за радост на по-малките си братя и сестри.

– Но скоро трябва да се връщам.

– Окей.

Ана вдигна очи към него и той отвърна на погледа ѝ.

– Може ли да вляза? Иначе скоро ще замръзна.

– Да, извинявай, влез – каза тя учтиво, като на непознат, след което пристъпи встрани.

Значи това беше краят. Дан не искаше да води този разговор у дома, където все пак имаха толкова хубави спомени, а и където децата можеха да ги чуят. И въпреки че Ана копнееше мъчителната безизходица най-накрая да приключи, по какъвто и да е начин, цялото ѝ същество сякаш искаше да закрещи и да се възпротиви на факта, че ще загуби най-ценното нещо, което имаше: любовта на живота си.

С тежки стъпки отиде във всекидневната, седна и зачака. Веднага се замисли за практическата страна. Ерика и Патрик сигурно нямаха да имат нищо против тя е децата да отседнат в стаята за гости, докато си намерят нов апартамент. Още утре можеше да събере най-необходимото. Най-добре беше да се изнесат веднага след вземането на решението, а и Дан вероятно щеше да се почувства облекчен. Сигурно тя и угризенията ѝ му бяха омръзнали също толкова, колкото на нея ѝ бе омръзнало да ги носи на плещите си.

Изтръпна, когато Дан влезе в стаята. Той прокара изморено ръка през косата си, а Ана си помисли колко е красив. Нямаше да му е трудно да си намери нова жена. Много момичета във Фелбака се заглеждаха по него и... Тя прогони тези мисли. Болеше я, не искаше да си представя Дан в нечии чужди обятия. Не можеше да прояви чак такова великодушие.

– Ана... – каза Дан и седна до нея.

Личеше си как се бори да произнесе думите и на Ана ѝ се искаше хиляди пъти да извика „Извинявай, извинявай, извинявай“, но знаеше, че е твърде късно. Вместо това сведе поглед и каза тихо:

– Разбирам, не е нужно да казваш нищо. Ще помоля Патрик и Ерика да се преместим тук за известно време. Можем още утре да се изнесем. Ще вземем най-необходимото, а по-късно ще събера и останалата част от багажа.

Дан я погледна втрещено.

– Да не искаш да ме напуснеш?

Ана сбърчи чело.

– Не, мислех, че си дошъл да ми кажеш, че ти искаш да ме напуснеш. Не е ли така?

Едва дишаше, докато чакаше отговора. Ушите ѝ пищяха, а сърцето ѝ биеше с новооткрита надежда. Лицето на Дан изразяваше толкова много чувства едновременно, че ѝ беше трудно да разтълкува какво иска да каже.

– Ана, скъпа, опитах се да си представя, че те напускам, но не мога. Днес ми се обади Ерика и... накара ме да разбера, че трябва да направя нещо, ако не искам да те загубя. Не мога да обещая, че ще бъде лесно или че ще стане от раз, но не мога да живея без теб. А искам животът ни да е хубав. И двамата не бяхме на себе си известно време, но сега сме тук, заедно сме и искам да продължи да бъде така.

Той хвана ръката ѝ и я допря до бузата си. Ана усети наболата му брада под дланта си. Толкова пъти бе галила грубата му кожа.

– Трепериш – каза Дан и стисна ръката ѝ по-силно. – Искаш ли? Искаш ли да продължим да бъдем заедно, истински?

– Да – каза Ана. – Да, Дан. Искам.

Фелбака, 1975

Ножовете я плашеха повече от всичко друго. Остри и лъскави, те започнаха да изникват на необичайни места из къщи. В началото просто ги прибираше в кутията им в кухнята, като се надяваше, че изтощеният ѝ, изтерзан ум си прави шеги с нея. Но ножовете продължиха да се появяват там, където не им е мястото: до леглото, в чекмеджето с бельо, на масата във всекидневната. Приличаха на някакъв страховит натюрморт, но Лайла не разбираше какво означава това. И не искаше да разбере.

Една вечер седеше на масата в кухнята, когато един от ножовете сряза ръката ѝ. Пробождането дойде сякаш от никъде и болката я изненада. Яркочервена кръв бликна от раната и Лайла се загледа в нея учудено, преди да изтича до мивката, за да вземе кърпа и да спре кръвотечението.

Раната не зарастваше бързо. Инфектира се, а когато я проми, Лайла изпита такава болка, че трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи. Всъщност раната трябваше да се зашие, но вместо това тя просто я бинтова, доколкото можа. Бяха решили да не ходят на лекар във Фелбака.

Но Лайла предчувстваше, че ще има още рани. Понякога минаваха няколко спокойни дни, но след това адът се отприщваше и навън се изливаше неописуем гняв и омраза. Безсилието я парализираше. Откъде идваше това зло? Подозираше, че никога няма да получи отговор на въпроса. Истината бе, че нямаше такъв.

В кухнята беше тихо като в гроб. Всички гледаха очаквателно Ерика, която продължаваше да стои изправена, въпреки че Йоста и Мартин ѝ бяха предложили местата си. Тялото ѝ беше изпълнено с толкова много неспокойна енергия, че не би могла да седи на едно място.

– Патрик ме помоли да ги изгледам – каза тя и посочи торбичката с дисковете, която беше оставила на пода.

– Да, Ерика я бива да вижда неща, които могат да убягнат на другите – каза Патрик с извинителен тон, но, изглежда, никой не възразяваше.

– Отначало не видях нищо, което да си струва да се отбележи, но след като ги изгледах втори път...

– Да? – подкани я Йоста, вперил поглед в нея.

– Тогава ми стана ясно, че не момичетата имат нещо общо помежду си, а сестрите им.

– Какво имаш предвид? – попита Мартин. – Вярно е, че всички освен Мина и Виктория имат по-малки сестри, но това какво общо има с отвличанията?

– Не знам каква точно е връзката. Но полицаите са разговаряли със сестрите в собствените им стаи и на записите се вижда, че по стените им има розетки и плакети от конни състезания. Всички те яздят активно. Това се отнася и за Виктория, макар и да не се е състезавала.

Отново настана тишина. Чуваше се само шумът от кафеварката. Ерика видя как всички се опитват да подредят парченцата от пъзела.

– Ами Мина? – попита Йоста. – Тя не е имала сестра. И не се е занимавала с езда.

– Именно – каза Ерика. – Затова смятам, че Мина не е сред жертвите на похитителя. Дори не е сигурно, че е отвлечена или мъртва.

– Къде е тогава? – намеси се Мартин.

– Не знам. Но мисля утре да се обадя на майка ѝ. Имам теория.

– Добре, но какво заключение може да си направим от това, че сестрите на момичетата са яздели? – попита Йоста объркано. – Освен Виктория никое друго момиче не е изчезнало в близост до конюшня или място за състезания.

– Не, но може би извършителят посещава такива мероприятия и е забелязал момичетата, които са отишли да гледат сестрите си? Мислех си, че може да се провери дали по време на изчезванията е имало състезания в съответните райони.

– Тогава семействата нямаше ли да го споменат? – каза Аника и намести очилата си, които се бяха плъзнали надолу по носа ѝ. – Че в деня, когато дъщеря им е изчезнала, са ходили на състезание?

– Вероятно не са го свързали с отвличането. Цялото внимание е било насочено към момичетата, приятелските им кръгове, интересите, хобитата и така нататък. Никой не се е замислил за сестрите им.

– Мамка му – каза Патрик.

Ерика се обърна към него.

– Какво има?

– Юнас. Отново и отново изниква в разследването по различни поводи: кетамина, караницата с Виктория и предполагаемата им връзка, изневярата на Марта, изнудването. А сега и ездата. Та нали той постоянно обикаля по състезания с дъщеря си. Възможно ли е наистина той да е извършителят?

– Но той има желязно алиби за времето, по което е изчезнала Виктория – отбеляза Йоста.

Патрик въздъхна.

– Да, знам. Но сега, след като толкова много следи сочат към него, ще трябва да го огледаме по-обстойно. Аника, можеш ли да провериш дали е имало състезания в съответните дни? И дали Моли Першон е била сред участничките?

– Разбира се – каза Аника. – Ще видя какво мога да открия.

– Значи може би все пак не е имало обир – каза Йоста.

– Не, Юнас може да се е обадил в полицията, за да отклони подозренията от себе си, в случай че Виктория бъде открита. Но освен големия въпрос с алибито има и други. Как би могъл да отвлече момичетата, след като Моли и Марта са били с него в колата? И къде ги е държал, къде са сега?

– Може би на същото място като Моли и Марта – каза Мартин. – Може би са открили с какво се е занимавал.

Патрик кимна.

– Да, не е невъзможно. Трябва отново да претърсим къщата им и останалата част от имота. Като се има предвид къде се появи Виктория, може наистина да е била държана в плен някъде там. Трябва отново да проверим.

– Не трябва ли да изчакаме разрешение за обиск? – попита Йоста.

– Да, но нямаме време за това. Животът на Марта и Моли може да е в опасност.

Патрик отиде до Ерика и се взря в очите ѝ. После се наведе напред и я целуна по устата, без да се интересува, че останалите ги гледат.

– Добра работа, скъпа.

* * *

Хелга безизразно гледаше през прозореца на колата. Навън започваше да се вихри истинска снежна буря.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

Юнас не отговори, но тя не беше и очаквала да го направи.

– Къде сбърках? – каза тя и се обърна към него. – Имах такива големи надежди за теб.

Беше се съсредоточил в пътя, затова отговори, без да я погледне:

– Никъде не си сбъркала.

Отговорът трябваше да я зарадва или поне да я успокои. Но я притесни още повече. Всъщност какво би могла да направи, ако беше знаела?

– Нищо не можеше да направиш – каза той, сякаш четейки мислите ѝ. – Не съм като теб. Нито като някого другиго. Аз съм... специален.

Интонацията му беше лишена от чувства и Хелга настръхна.

– Обичах те. Надявам се, че го разбираш. И продължавам да те обичам.

– Знам – каза той спокойно, наведе се напред и се взря през вихрещите се снежинки.

Чистачките работеха на пълни обороти, но не можеха да се справят с купищата сняг. Караше толкова бавно, че колата сякаш пълзеше.

– Щастлив ли си?

Сама се зачуди откъде ѝ хрумна да зададе такъв въпрос, но наистина искаше да знае. Бил ли е щастлив?

– До този момент животът ми е бил по-добър от на повечето хора – каза той.

Видя го да се усмихва и кожата ѝ настръхна. Но беше вярно. Във всеки случай определено имаше по-добър живот от нейния. Тя бе живяла свита и сплашена, отказвайки да прозре истината.

– Може би ние сме прави, а ти грешиш. Замисляла ли си се за това? – добави Юнас.

Хелга не разбра какво точно има предвид и се замисли. Накрая реши, че е успяла да вникне в думите му, и се натъжи.

– Не, Юнас. Не мисля, че аз съм тази, която бърка.

– Защо не? Все пак се оказа, че не сме толкова различни.

Тя се намръщи при мисълта за истината, която може би се криеше в казаното.

– Желанието на една майка да защити детето си е най-основополагащият инстинкт на света. Няма нищо по-нормално. Но останалото, то е... неестествено.

– Наистина ли? – каза той и за пръв път погледна към нея. – Не съм съгласен.

– Не можеш ли просто да ми кажеш какво ще правим, като пристигнем?

Хелга се опита да види колко път им остава, но погледът ѝ не можеше да проникне през мрака и гъстия снеговалеж.

– Ще видиш, като му дойде времето – каза той.

Навън снегът продължаваше да се сипе.

* * *

Ерика беше в лошо настроение, когато се прибра. Радостта ѝ от това, че допринесе за разследването, бързо бе заменена от недоволство, тъй като не ѝ разрешиха да отиде с тях до стопанството. Опита се да убеди Патрик по всевъзможни начини, но той беше непреклонен, така че Ерика нямаше друг избор, освен да се върне у дома. Сега сигурно щеше да лежи будна цяла нощ и да се чуди какво се случва.

Ана излезе от всекидневната да я посрещне.

– Здрасти, как са малките? – попита Ерика, но се сепна. – Колко щастлива изглеждаш. Станало ли е нещо?

– Да, Дан дойде. Благодаря, че си говорила с него – каза Ана, след което си навлече якето и напъха крака в ботушите. – Мисля, че нещата ще се оправят, но утре ще ти разкажа повече.

Тя целуна Ерика по бузата и изхвърча навън в бурята.

– Карай внимателно, страшно е хлъзгаво! – викна Ерика след нея и затвори вратата, преди вятърът да е навял твърде много сняг в антрето.

Усмихна се на себе си. Мислеше за Дан и Ана, искаше ѝ се животът на сестра ѝ най-накрая да се нареди. Качи се в спалнята, за да си вземе жилетка. После отиде да нагледа децата. Всички спяха дълбоко, така че Ерика продължи към кабинета си. Остана права дълго време, взирайки се в картата. В действителност трябваше да отиде да си легне, но сините хиксове продължаваха да я озадачават. Можеше да се закълне, че по някакъв начин са свързани с всичко останало, но въпросът беше как. Защо Лайла бе запазила статиите за момичетата? Каква беше връзката ѝ със случая? И как така Ингела Ериксон и Виктория имаха едни и същи рани? Ерика имаше чувството, че отговорите на всички тези въпроси са пред очите ѝ, стига да можеше да ги види.

Объркана, тя включи компютъра и седна пред бюрото. Единственото, което можеше да направи, бе да прегледа всички събрани материали. И без това нямаше да заспи, така че поне да свърши нещо полезно.

Беше натрупала множество страници със записки и се радваше, че има навика веднага да ги преписва в дигитален формат, преди да е забравила за какво става дума, защото не разчиташе, че след време ще разгадае собствения си почерк.

Лайла. Тя стоеше в центъра на всичко като някакъв сфинкс: тиха и загадъчна. Разполагаше с отговорите, но просто наблюдаваше мълчаливо живота и обкръжението си. Възможно ли беше да защитава някого? И в такъв случай кого и защо? И защо не искаше да говори за случилото се в онзи кошмарен ден?

Ерика започна методично да чете записките си от разговорите с Лайла. В началото тя бе още по-мълчалива. Бележките от първите им срещи бяха съвсем малко и Ерика си спомни колко странно бе да седи срещу човек, който не казва почти нищо.

Лайла стана по-разговорлива едва когато Ерика я попита за децата ѝ. Избягваше да обсъжда горката си дъщеря, така че разговорите се въртяха предимно около Петер. Докато четеше, Ерика си припомни атмосферата в стаята и изражението на Лайла, докато разказваше за сина си. Погледът ѝ беше по-ясен от обикновено, но и изпълнен с мъка. Любовта не можеше да се сбърка. Описваше меките му бузи, смеха му, мълчаливостта и фъфленето, когато все пак заговорел, светлия перчем, който винаги падал в очите му, както и...

Ерика се спря и прочете още веднъж последната част. После я прочете за трети път, затвори очи и се замисли. И изведнъж едно от най-важните парченца от пъзела падна на мястото си. Вярно, беше по-скоро догадка, но стигаше, за да се открои една потенциална цялостна картина. Дощя ѝ се да звънне на Патрик, но реши да изчака. Все още не беше напълно сигурна. А имаше само един начин да провери дали е права. Единствено Лайла можеше да потвърди подозренията ѝ.

* * *

Патрик усети напрежението във въздуха, когато слезе от колата и застана пред къщата на Юнас и Марта. Щяха ли най-накрая да открият отговорите на всичките си въпроси? В известен смисъл това го плашеше. Ако истината беше толкова мрачна, колкото се опасяваше, нямаше да им е леко – нито на тях, нито на семействата на момичетата. Но с годините беше научил, че знанието винаги е за предпочитане през неизвестността.

– Първо ще отидем при Юнас – викна той на Мартин и Йоста през виелицата. – Йоста, ти ще го отведеш в участъка и ще го разпиташ, а с Мартин ще претърсим имота.

Качиха се приведени по стълбите и позвъниха, но никой не отвори. Колата я нямаше, а Юнас едва ли спеше, докато Марта и Моли са в неизвестност, така че след втория опит Патрик натисна дръжката. Вратата не беше заключена.

– Влизаме – каза той и останалите го последваха.

Всички лампи бяха загасени. Гъста тишина изпълваше къщата и те скоро се увериха, че вътре няма никой.

– Предлагам да обиколим набързо всички постройки, за да установим със сигурност, че Моли и Марта не са тук. После можем да се върнем и да направим по-подробен обиск. Турбьорн е в готовност, в случай че имаме нужда от екипа му.

– Окей – каза Йоста и огледа всекидневната. – Чудя се къде ли е Юнас?

– Може би е отишъл да ги търси – каза Патрик. – Но може пък и да знае много добре къде са, както предположихме.

Отново излязоха навън и Патрик се хвана за парапета, за да не се подхлъзне по стълбите, които бяха покрити с дебел слой пресен сняг. След известен размисъл реши да не звъни веднага на Хелга и Ейнар. Те щяха да се притеснят и объркат още повече, а и Патрик предпочиташе да претърсят останалите сгради на спокойствие. Огледа се и каза:

– Да започнем с конюшнята, а после ще отидем в клиниката.

– Виж, там е отворено – каза Мартин и ги поведе към продълговатата сграда.

Вятърът блъскаше зейналата врата, но вътре беше тихо и спокойно. Мартин избърза напред и надникна в боксовете.

– Празни са.

Патрик усети как в корема му се образува твърда буца. Нещо не беше наред. Ами ако извършителят през цялото време е бил под носа им, в техния район, а те не са реагирали?

– Обади ли се на Пале, между другото? – попита Йоста.

Патрик кимна.

– Да, информиран е. Колегите са готови да се отзоват, ако имаме нужда от подкрепление.

– Това е добре – каза Йоста и отвори вратата, която водеше към покрития манеж. – И тук е празно.

През това време Мартин беше проверил стаята за събрания и помещението за фураж и сега се върна в конюшнята.

– Добре, да отиваме в клиниката – каза Патрик.

Излезе на студа, а Йоста и Мартин го последваха. Снежинките се забиваха в бузите им като пирони. Затичаха се към къщата.

Йоста опита да отвори.

– Заключено е.

Погледна въпросително Патрик, който кимна. Със зле прикрита наслада Йоста отстъпи две крачки назад, засили се и изрита вратата. Повтори маневрата още два пъти и накрая вратата зейна. Като се има предвид какви препарати се съхраняваха вътре, клиниката не беше особено добре подсигурена срещу крадци. Патрик не можа да сдържи усмивката си. Не всеки ден можеха да видят как Йоста практикува кунгфу.

Клиниката беше малка и не им отне много време да я претърсят. Юнас го нямаше, а всичко наоколо беше чисто и подредено. С изключение на отворения шкаф с лекарства. Йоста се приближи и го огледа. Няколко от рафтовете вътре бяха празни.

– Изглежда е взел със себе си доста неща.

– По дяволите – каза Патрик. Мисълта, че Юнас е избягал и разполага с кетамин и какво ли още не, беше дълбоко притеснителна. – Възможно ли е да е дрогирал съпругата и дъщеря си и да ги е отвлякъл?

– Болно копеле – каза Йоста и поклати глава. – Как е успявал да изглежда толкова нормално? Това е едва ли не най-зловещото от всичко. Че беше толкова... приятен.

– Психопатите могат да залъжат всички – каза Патрик и хвърли последен поглед на клиниката, след което излезе навън.

Настръхналият Мартин тръгна след него.

– Къде отиваме сега? Към къщата на родителите му или към плевнята?

– Плевнята – отговори Патрик.

Закрачиха по хлъзгавата земя толкова бързо, колкото беше възможно.

– Трябваше да вземем фенери – каза Патрик, когато влязоха в плевнята.

Беше толкова тъмно, че едвам различаваха автомобилите, паркирани вътре.

– Или пък можем да запалим лампата – каза Мартин и дръпна един шнур до стената.

Бледа, призрачна светлина обля голямото помещение. Тук-там през пролуките в стената влизаше сняг, но все пак вътре им се струваше малко по-топло, защото поне бяха предпазени от режещия вятър.

Мартин потрепери.

– Прилича на гробище за автомобили.

– О, не, това са хубави коли. С малко любов и грижи ще се превърнат в истински съкровища – каза Йоста и погали замечтано капака на един буик.

После започна да обикаля между автомобилите и да се оглежда. Патрик и Мартин последваха примера му и малко по-късно установиха, че тук също няма никакви улики. Патрик усети, че губи кураж. Може би трябваше да побързат и да обявят Юнас за издирване. Нямаше го тук, освен ако не се криеше при родителите си. Но не му се вярваше. Най-вероятно Хелга и Ейнар спяха сами в къщата.

– Остава да отидем и да събудим родителите му – каза Патрик и дръпна мръсния шнур, за да изгаси лампата.

– Какво точно ще им кажем? – попита Мартин.

Патрик се замисли. Въпросът беше уместен. Как да разкажеш на двама родители, че синът им вероятно е психопат, който е отвличал и измъчвал млади момичета? В полицейската академия не ги бяха учили на такива неща.

– Ще преценим на място – каза накрая. – Те знаят, че издирваме Марта и Моли, а сега и Юнас го няма.

За пореден път прекосиха ветровития двор. Патрик почука на външната врата, силно и решително. Нищо не се случи и той отново потропа. На горния етаж светна лампа, може би в спалнята. Но никой не дойде да отвори.

– Да влезем ли? – попита Мартин.

Патрик пробва входната врата. Беше отворена. Извън големите градове хората заключваха вратите си по-скоро по изключение, което понякога беше от полза на полицията. Влезе в антрето и се провикна:

– Ехо?

– Кой е, по дяволите? – чу се гневен глас от горния етаж.

Бързо се досетиха как стоят нещата. Ейнар беше сам у дома и затова никой не им бе отворил.

– Полицията. Качваме се.

Патрик даде знак на Йоста да го последва, като в същото време прошепна на Мартин:

– Огледай наоколо, докато говорим с Ейнар.

– Но къде може да е Хелга? – зачуди се Мартин.

Патрик поклати глава. И той се чудеше същото. Къде беше Хелга?

– Ще питаме Ейнар – отвърна той и се забърза нагоре по стълбите.

– Какво ви е прихванало? Да будите хората посред нощ! – изръмжа Ейнар, който се беше надигнал сънено в леглото, рошав и само по боксерки и бял потник.

Патрик игнорира въпроса му.

– Къде е Хелга?

– Спи ей там!

Ейнар посочи затворената врата от отсрещната страна на коридора. Йоста отиде и я отвори, надникна вътре, след което поклати глава.

– Там няма никого, а леглото е оправено.

– Какво, по дяволите? Къде е тогава? Хелгааа! – изрева Ейнар, а лицето му започна да придобива червеникав оттенък.

Патрик го погледна.

– Значи не знаеш къде е?

– Не, ако знаех, щях да ви кажа. Защо се мотае навън? – попита той, а от устата му се проточи слюнка, която капна на потника му.

– Сигурно е навън да търси Марта и Моли – предположи Патрик.

Ейнар изсумтя.

– Уф, ама че шум се вдигна около това. Ще изскочат отнякъде, ще видиш. Не бих се учудил, ако Марта се е разсърдила на Юнас за нещо и е решила да отиде някъде с Моли, за да го накаже. Женорята обичат точно такива детинщини.

В думите му се долавяше презрение и Патрик го засърбя да му каже какво мисли по въпроса. Вместо това повтори търпеливо:

– Значи не знаеш къде е Хелга? Или къде са Моли и Марта?

– Нали това ви казвам! – изкрещя Ейнар и удари с ръка по одеялото.

– А Юнас?

– И него ли го няма? Не, не знам къде е.

Ейнар завъртя очи уж от досада, но Патрик забеляза как хвърля бърз поглед през прозореца. Почувства, че го обзема спокойствие, все едно внезапно се бе озовал в окото на бурята. Обърна се към Йоста.

– Мисля, че пак трябва да претърсим плевнята.

* * *

Миризмата на плесен и застояло изпълваше ноздрите им. Моли имаше чувството, че ще повърне. Преглътна, за да се отърве от неприятния вкус в устата си. Трудно ѝ беше да се държи толкова спокойно, колкото искаше Марта.

– Защо сме тук? – попита тя за кой ли път.

И отново не получи отговор.

– Пести си силите – каза Марта накрая.

– Но ние сме затворени тук, някой ни е оковал! Сигурно е същият човек, който е отвлякъл Виктория, а аз чух какво е станало с нея. Не разбирам как може да не се страхуваш.

Осъзна колко безпомощно звучи, изхлипа и облегна глава на коленете си. Веригата се опъна и Моли се премести по-близо до стената, така че белезниците да не жулят глезена ѝ.

– Нищо няма да постигнеш така – повтори Марта неизменната си реплика от последните няколко часа.

– А какво да правим? – каза Моли и дръпна веригата. – Ще умрем от глад и ще изгнием тук!

– Не реагирай толкова драматично. Ще дойде помощ.

– Откъде можеш да си сигурна? Още никой не е дошъл.

– Знам, че всичко ще се оправи. Пък и не съм разглезена хлапачка, свикнала да ѝ поднасят всичко наготово – сряза я Марта.

Моли заплака тихо. Знаеше, че Марта не я обича, но ѝ беше трудно да разбере как може да се държи толкова невъзмутимо в ужасна ситуация като тази.

– Не исках да те обидя – каза Марта с по-мек тон. – Но няма смисъл да крещим и да проклинаме. По-добре да пазим силите си, докато чакаме някой да дойде да ни помогне.

Моли замълча, леко успокоена. Това беше най-близката до извинение реплика, която изобщо можеше да получи от Марта. Отново настана тишина. Накрая Моли се престраши и попита тихо:

– Защо никога не си ме обичала?

Отдавна искаше да зададе този въпрос, но не смееше. Сега обаче, под прикритието на тъмнината, това не ѝ стори чак толкова страшно.

– Никога не съм ставала за майка.

Моли долови как Марта свива рамене в тъмното.

– Но защо тогава реши да имаш дете?

– Защото баща ти го искаше. Искаше да види себе си в своето дете.

– Това означава ли, че всъщност е искал момче?

Моли се учуди на собствената си дързост. Всички въпроси, складирани в съзнанието ѝ като малки пакети, сега се разопаковаха. Питаше, без да се чувства оскърбена, без да я интересува, че става дума за нея. Просто искаше да знае.

– Така беше, преди ти да се родиш. Но след това се радваше не по-малко, отколкото ако му се беше родило момче.

– Радвам се да го чуя – каза Моли иронично, но не смяташе да се оплаква.

Нещата бяха каквито бяха.

– Правех каквото мога, но не съм създадена да имам деца.

Странно бе, че водеха първия си откровен разговор, когато може би беше твърде късно. Но вече нямаше причина да крият каквото и да било и вероятно това ги накара да спрат да се преструват.

– Защо си толкова сигурна, че ще ни спасят?

Моли започваше да мръзне все повече върху студения под, а пикочният ѝ мехур също напомняше за себе си. Мисълта, че може да ѝ се наложи да се изпишка в тъмното помещение, я ужасяваше.

– Просто така – каза Марта и сякаш в отговор на уверените ѝ думи чуха как някъде се отваря врата.

Моли се притисна към стената.

– Ами ако той дойде тук? Ако дойде да ни нарани?

– Спокойно – каза Марта.

И за пръв път, откакто се събуди в гъстия мрак, Моли усети ръката на майка си върху своята.

* * *

Мартин и Йоста стояха като парализирани в единия край на стаята. Не знаеха как да реагират на непонятното зло, което ги гледаше в лицето.

– Мамка му – каза Йоста.

Мартин не знаеше за кой ли път вече го повтаря, но можеше единствено да се съгласи: мамка му.

Не бяха повярвали на Патрик, когато той излезе от стаята на Ейнар и каза, че има нещо в плевнята. Но му помогнаха да я претърси още веднъж, по-старателно, и щом той откри капака в пода под една от колите, всичките им възражения се изпариха. Нетърпелив да намери Моли и Марта, Патрик издърпа капака и слезе бързо по тясната стълба. Светлината долу беше оскъдна и му беше трудно да види нещо, но все пак успя да установи, че там няма никого. Извикаха експертите и ги изчакаха горе в плевнята.

Сега помещението беше осветено с прожектори като сцена. След като Турбьорн и екипът му взеха отпечатъци от стълбата и част от пода, Патрик бе слязъл долу, последван от Йоста и Мартин.

Щом се озоваха в стаята, Мартин чу как Йоста ахна. Самият той все още бе шокиран от гледката, която ги беше посрещнала. Голи стени и под от отъпкана пръст, както и мръсен матрак, покрит с тъмни петна, най-вероятно от засъхнала кръв. В средата на стаята имаше изправен пилон, а за него бяха вързани две груби въжета, също изцапани с кръв. Миришеше на изгнило и въздухът беше тежък за дишане.

Гласът на Турбьорн го изтръгна от ужасяващите мисли.

– Тук е имало нещо и е много вероятно да е било статив за камера.

– Значи някой е заснел какво се е случвало тук – каза Патрик и изпъна врат, за да види накъде сочи Турбьорн.

– Предполагам. Не сте ли намирали някакви записи?

– Не – отговори Патрик и поклати глава. – Може да са били тук?

Той отиде до една мръсна етажерка до стената, а Мартин тръгна след него. Върху един от рафтовете имаше участък без прах и празна кутия за дискове.

– Явно ги е отнесъл със себе си – каза Мартин. – Въпросът е къде.

– Да, и дали Моли и Марта са с него.

Мартин усети как отблъскващата атмосфера все повече изцежда силите му.

– Къде ли може да са?

– Нямам представа – каза Патрик. – Но трябва да ги открием. Както и Юнас.

Мартин видя как Патрик прехапва устни, за да се овладее.

– Мислиш ли, че той е...

Не довърши изречението.

– Не знам. Вече нищо не знам.

Отчаяната интонация на Патрик почти накара Мартин да изгуби надежда. Но го разбираше. Бяха направили пробив в разследването, но не се справиха с най-важното: да установят къде са Моли и Марта. А като се има предвид какво откриха тук, двете вероятно бяха в ръцете на много болен човек.

– Елате да видите нещо – викна Турбьорн от плевнята.

– Ей сега! – викна Патрик в отговор и тримата се качиха по стълбата.

– Беше прав – каза Турбьорн на Патрик и с широка крачка се отправи към другия край на помещението, където беше паркирано ремаркето за коне.

Беше по-голямо и здраво от повечето, които Мартин бе виждал по пътищата. Като се замислеше, то изглеждаше ненужно просторно за нуждите на семейство Першон, които пътуваха само с един кон.

– Вижте. Ремаркето е било преустроено. Подът в свободната част е бил повдигнат и отдолу се е освободило място, достатъчно голямо, за да побере не особено едър човек. Чудно как никой не го е забелязал. Но подът е покрит със сено, пък и майката и дъщерята може би са си имали други грижи.

– Какво, по...? – възкликна Йоста, обръщайки се удивено към Патрик.

– Чудех се как Юнас е транспортирал момичетата дотук. В колата би било невъзможно, защото Моли и Марта са били с него. Така че ремаркето е било единствената алтернатива.

– Да, естествено.

Мартин се почувства глупаво, задето не се беше замислил за това, но нещата се развиваха толкова бързо, че едва успяваше да възприема всичката информация. Подробностите се появяваха впоследствие, докато картината бавно се избистряше.

– Съберете всички възможни улики, че момичетата са били държани вътре – каза Патрик. – Ще ни трябват солидни доказателства. Юнас явно е хитро копеле, щом е успявал да върши нещо такова, без никой да се усети.

– Yes, sir – каза Турбьорн, но без да се усмихне.

Никой от тях не беше в настроение за шеги. На Мартин по-скоро му се плачеше. Заради това, че по света имаше толкова зли хора, които живеят съвсем близо до теб и под прикритието на наглед нормалния си живот вършат ужасяващи неща.

Клекна и погледна в дупката под пода на ремаркето. Навън беше тъмно, а лампата в плевнята светеше слабо, но благодарение на прожекторите вътре се виждаше достатъчно добре.

– Представи си да се събудиш там вътре – каза той и почувства как клаустрофобията притиска гръдния му кош.

– Вероятно са били упоени по време на пътуването. Отчасти от практически съображения, отчасти за да не ги чуят Моли и Марта.

– Собствената му дъщеря е била до него, докато е отвличал момичета на нейната възраст – каза Йоста, който стоеше малко зад останалите. Беше скръстил ръце и продължаваше да гледа, сякаш не вярваше на очите си.

– Трябва да открием записите – каза Патрик.

– И Юнас – допълни Мартин. – Може ли да е усетил, че сме на път да го разкрием, и да е избягал в чужбина? И тогава къде са Марта и Моли, както и Хелга?

Патрик поклати глава. С посивяло от умора лице, той се взираше в малкото отделение под пода на ремаркето.

– Не знам – каза отново.

* * *

– Най-накрая пристигна – каза Марта, когато лампата светна и стъпките стигнаха до основата на стълбите.

– Дойдох възможно най-бързо.

Юнас клекна и я прегърна. Както винаги, двамата сякаш се сляха.

– Юнас! – викна Моли, но той не помръдна.

Накрая пусна Марта и се обърна към дъщеря си.

– Само се успокой. Сега ще ви освободя.

Моли заплака истерично и на Марта ѝ се прииска да я зашлеви здраво. Нали вече всичко беше наред? Щяха да се измъкнат, желанието на хленчещата ѝ дъщеря се сбъдваше. Самата тя не се бе притеснила и за миг. Знаеше, че Юнас ще ги намери.

– Какво прави баба тук? – попита Моли, хлипайки.

Марта погледна Юнас в очите. Беше си припомнила случилото се, докато чакаха в мрака. Пиха от сладкия чай, който им предложи Хелга, а после изведнъж всичко почерня. Беше впечатляващо, че свекърва им бе успяла първо да ги натъпче в колата, а после да ги отнесе тук долу. Но жените бяха по-силни, отколкото си мислеха мъжете, а и след всички години в стопанството Хелга вероятно беше натрупала необходимите мускули.

– Баба трябваше да дойде с мен. Ключовете са у нея, нали така?

Юнас протегна ръка към майка си, която стоеше зад него.

– Нямаше друг начин. Сам го разбираш. Полицията беше по следите ти и бях принудена да отклоня подозренията от теб.

– И реши да жертваш жена ми и дъщеря ми – каза Юнас.

След секунда колебание Хелга пъхна ръка в джоба си и извади два ключа. Юнас пробва да отключи белезниците на Марта с единия. Не стана, но щом пъхна и завъртя втория, ключалката щракна. Марта разтърка глезена си.

– По дяволите, колко боли – каза тя и направи гримаса.

След това срещна погледа на Хелга и се наслади на страха в очите ѝ.

Юнас отиде до Моли и клекна. Беше му трудно да вкара ключа, защото Моли се залепи за него и захлипа на рамото му.

– Тя не е твоя – каза Хелга тихо.

Марта се вторачи в нея. Искаше ѝ се да се хвърли напред и да я накара да замълчи, но запази спокойствие и зачака.

– А?

Юнас се измъкна от прегръдката на Моли, без да е отключил белезниците.

– Моли не е твоя дъщеря.

Хелга не можеше да скрие, че ѝ доставя удоволствие да изрече тези думите.

– Лъжеш! – каза той и се изправи.

– Питай нея, тя ще ти каже – отвърна Хелга и посочи Марта. – Не е нужно да ми вярваш, питай нея.

Марта бързо претегли всички възможни изходи от ситуацията. През главата ѝ преминаха различни стратегии и лъжи, но нямаше смисъл. Можеше да излъже когото и да е, без да ѝ мигне окото и без никой да постави думите ѝ под съмнение. Но с Юнас беше различно. Беше принудена да живее с тази лъжа петнайсет години, но сега не би могла да продължи.

– Не е сигурно – каза тя, обръщайки се към Хелга. – Може и да е негова дъщеря.

Хелга изсумтя.

– Мога да броя. Зачената е през двете седмици, когато Юнас беше на обучение.

– Какво? Кога? – попита Юнас, гледайки ту майка си, ту Марта.

Моли беше притихнала и наблюдаваше възрастните объркано.

– Как разбра? – попита Марта и се изправи. – Никой не знаеше нищо.

– Видях ви – каза Хелга. – Видях ви в плевнята.

– А видя ли, че се съпротивлявах? Видя ли, че той ме изнасили?

– Все едно това променя нещо – каза Хелга и се обърна към Юнас. – Татко ти си легна със съпругата ти, докато те нямаше. Той е баща на Моли.

– Кажи ми, че това е лъжа, Марта – каза Юнас.

Емоционалната му реакция я подразни. Какво значение имаше? Беше просто въпрос на време Ейнар да ѝ посегне. Юнас също би трябвало да го е разбирал. В крайна сметка познаваше баща си. Неприятно беше, че забременя, но въпреки че беше ветеринар, Юнас така и не го постави под въпрос, не седна да пресмята дните на пръсти, просто прие Моли за своя.

– Стана както каза Хелга. Ти беше заминал и баща ти не можа да устои на изкушението. Това не би трябвало да те учудва.

Погледна Моли, която седеше с ококорени очи, които бавно се пълнеха със сълзи.

– Стига си ревала. Достатъчно голяма си да чуеш истината, въпреки че най-добре щеше да бъде, ако никой от вас не бе научил нищо, естествено. Но нещата са такива, каквито са. Какво мислиш да направиш по въпроса, Юнас? Ще ме накажеш за това, че баща ти ме изнасили? Мълчах си за доброто на всички.

– Ти си болна – каза Хелга и стисна юмруци.

– Аз ли съм болна? – попита Марта и усети как в нея напира смях. – Тогава бих казала, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Изглежда ти също не си съвсем с всичкия си, като се има предвид какво си направила.

Тя посочи белезниците, с които Моли все още беше закопчана. Юнас мълчеше и я гледаше. Моли го хвана за крака.

– Моля те, освободи ме. Страх ме е.

Той направи рязко крачка напред, изтръгвайки се от ръцете ѝ. Моли изхлипа шумно, протегнала ръце към него.

– Не разбирам за какво говорите, но ме е страх. Отключи белезниците.

Юнас застана пред Марта, която се вгледа в лицето му, озовало се толкова близо до нейното. После усети ръката му върху бузата си. Връзката помежду им не беше прекъсната. Още я имаше и винаги щеше да я има.

– Вината не е била твоя – каза той. – Не си виновна за нищо.

Постоя така известно време, без да сваля ръка от бузата ѝ. Марта усещаше силата, която излъчваше Юнас, същата дива, необуздана сила, която инстинктивно бе доловила още първия път, когато го видя.

– Имаме доста работа – каза той, гледайки я в очите.

Тя кимна.

– Да, така е.

За пръв път от много време Ана спа дълбоко и без да сънува. Макар че мина доста време, докато все пак успее да заспи. С Дан бяха разговаряли няколко часа и решиха да оставят раните да заздравеят, въпреки че това щеше да отнеме време.

Тя легна на една страна и протегна ръка. Дан лежеше до нея и вместо да ѝ обърне гръб, хвана ръката ѝ и я притисна до гърдите си. Ана се усмихна и усети тялото ѝ да се облива с топлина, започвайки от пръстите на краката, нагоре към корема и... Тя скочи от леглото, влетя в тоалетната и едва успя да вдигне капака, преди стомахът ѝ да изпразни съдържанието си.

– Скъпа, как си? – попита Дан разтревожено, застанал до вратата.

Въпреки неприятната ситуация, очите ѝ се насълзиха от щастие, когато той я нарече „скъпа“.

– Мисля, че съм хванала някакво стомашно разстройство. От известно време усещам, че се разболявам.

Изправи се на разтрепераните си крака, пусна чешмата и изплакна уста. Все още усещаше вкуса на повръщаното, затова изстиска паста върху четката и започна да си мие зъбите.

Дан застана зад нея и я погледна в огледалото.

– Откога е така?

– Не знам, имам пристъпи на гадене от около две седмици, но така и не мога да се разболея като хората, че да ми мине – каза тя с четката в уста.

Усети ръката на Дан на рамото си.

– Стомашното разстройство обикновено не протича така. Замисляла ли си се за другата възможност?

Погледите им се срещнаха и Ана спря да четка. Изплю пастата за зъби, обърна се и се втренчи в него.

– Кога ти дойде за последно? – попита той.

Тя се замисли трескаво.

– Закъснява ми, но си мислех, че се дължи на... ами, на всичкия стрес. Мислиш ли, че...? Правихме го само веднъж.

– И един път може да е достатъчен, знаеш го – каза той, усмихна се и я погали по бузата. – Но би било хубаво, ако е така, нали?

– Да – отвърна тя и усети как очите ѝ се насълзяват. – Да, би било хубаво.

– Да отида ли до аптеката да купя тест за бременност?

Ана кимна безмълвно. Не искаше да се надява, в случай че се окажеше обикновен грип.

– Добре, тръгвам веднага – каза Дан и я целуна по бузата.

Ана седна на леглото и зачака, опитвайки се да открие други признаци. Вярно, усещаше гърдите си малко по-чувствителни и наедрели, а коремът ѝ също беше леко подут. Възможно ли беше наистина нещо да е покълнало в безплодното поле, в което се бе превърнало тялото ѝ? Ако бе така, тя си обеща никога повече да не приема нищо за даденост и по този начин да рискува да изгуби най-ценното в живота си.

Дан влезе задъхан в спалнята, изтръгвайки я от мис-лите ѝ.

– Ето – каза той и ѝ подаде торбичка от аптеката.

С треперещи ръце Ана извади кутийката, погледна Дан паникьосано и отиде в банята. Седна на тоалетната, задържа писалката между краката си и опита да се прицели. После остави теста на мивката и изми треперещите си ръце. Не можеше да отдели поглед от малкото прозорче, което щеше да покаже дали бъдещето ѝ ще се промени, дали ще приветстват нов живот в семейството си, или не.

Чу вратата да се отваря. Дан влезе, застана зад нея и я прегърна. Загледаха се в теста. И зачакаха.

* * *

Ерика спа само няколко часа, и то неспокойно. Всъщност искаше да тръгне още рано сутринта, но знаеше, че не може да се срещне с Лайла преди десет, ако не се е обадила предварително. Освен това трябваше да закара децата на детска градина.

Протегна се в леглото. Заради умората усещаше тялото си вдървено и лениво. Опипа с ръка празното място до себе си. Патрик още не се беше прибрал и тя се зачуди какво се е случило в стопанството, дали са открили Моли и Марта и какво е казал Юнас. Но не искаше да му звъни и да го безпокои, въпреки че и тя имаше какво да му разкаже. Надяваше се, че ще остане доволен от инициативата ѝ. Понякога Патрик се дразнеше, когато се бърка в работата му, но това беше просто защото се притесняваше за нея. Сега сам я беше помолил за помощ. А и нямаше риск да ѝ се случи нещо. Просто щеше да говори с Лайла, а след това да даде цялата информация на Патрик, за да може той да я използва в разследването.

Само по нощница и с рошава коса, тя се измъкна предпазливо от стаята и слезе по стълбите. Щеше да е страхотно да прекара малко време насаме със себе си и да изпие чаша кафе на спокойствие, преди децата да са се събудили. Носеше част от записките си, за да ги прочете отново. Важно беше да се подготви добре за срещата. Но още преди да е стигнала донякъде, от горния етаж се чуха викове. Изправи се с въздишка, за да отиде да се погрижи за ранобудните си деца.

Остана ѝ малко време, след като отметна сутрешните задължения и заведе децата в детската градина, затова реши още веднъж да провери някои подробности. Качи се в кабинета си и отново се спря пред картата. Стоя там дълго, без да ѝ хрумне каквото и да било. После присви очи и изведнъж се засмя. Как не го беше видяла по-рано? Беше толкова просто.

Взе телефона си и се обади на Аника в управлението. Пет минути по-късно затвори, още по-убедена, че предположението ѝ е вярно.

Картинката се избистряше все повече и ако Ерика ѝ разкажеше това, на което бе попаднала вчера, Лайла нямаше как да продължи да мълчи. Този път щеше да сподели цялата история.

Изпълнена с нова надежда, Ерика излезе и седна в колата. Преди да потегли, още веднъж се увери, че е взела картичките. Щяха да са ѝ необходими, за да накара Лайла да разкрие тайните, които бе пазила толкова много години.

Щом пристигна, отиде да обяви посещението си на пазача.

– Искам да се срещна с Лайла Ковалска. Не съм ѝ казала предварително, че ще идвам, но може ли все пак да проверите дали ще пожелае да се видим? Кажете ѝ, че искам да поговорим за картичките.

Ерика затаи дъх, докато чакаше пред решетката. Скоро се чу избръмчаване, портата се отвори и Ерика тръгна към сградата с разтуптяно сърце. Адреналинът бушуваше в кръвта ѝ, карайки я да диша учестено. Тя спря и си пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои. Все пак не ставаше дума само за едно отдавна извършено убийство, а за пет отвлечени момичета.

– Какво искаш? – попита Лайла направо, когато Ерика влезе в стаята за посещения. Стоеше с гръб към нея и гледаше през прозореца.

– Видях картичките – каза Ерика и седна, след което ги извади от чантата си и ги остави на масата.

Лайла не помръдна. Слънцето огряваше късата ѝ коса и главата ѝ ясно се очертаваше на светлината от прозореца.

– Не биваше да ги пазят. Изрично ги помолих да ги изхвърлят.

Не звучеше ядосано, а по-скоро примирено. На Ерика дори ѝ се стори, че долавя нещо подобно на облекчение в интонацията ѝ.

– Но не са ги изхвърлили. И мисля, че знаеш кой ги е пратил. И защо.

– Предполагах, че рано или късно ще откриеш нещо. Дълбоко в себе си се надявах, че това ще стане.

Лайла се обърна и се отпусна бавно в стола срещу Ерика. Сложи ръцете си на масата, преплете пръсти и се загледа в тях.

– Не си смеела да разкажеш, защото картичките са завоалирани заплахи. Послание, което само ти си можела да разбереш. Не е ли така?

– Да. А и кой би ми повярвал? – отговори Лайла и сви рамене, а ръцете ѝ леко потръпнаха. – Бях принудена да защитя единственото, което ми е останало. Единственото, което все още означава нещо за мен.

Тя вдигна глава и погледна Ерика с леденосините си очи.

– Знаеш го, нали? – добави тя.

– Че Петер е жив и може би е в опасност? Че защитаваш него? Да, предположих. И мисля, че със сестра си сте значително по-близки, отколкото искате да си мислят хората. Че разногласието помежду ви е само димна завеса, с която да прикриете факта, че сестра ти се е грижила за Петер, след като майка ви е умряла.

– Как разбра? – попита Лайла.

Ерика се усмихна.

– По време на един от разговорите ни спомена, че Петер е фъфлел, а когато се обадих на сестра ти, вдигна мъж, който се представи за неин син. Той също фъфлеше и в началото си помислих, че става дума за лек испански акцент. Мина известно време, докато направя връзката. Пък и това беше просто предположение, разбира се.

– Как звучеше той?

Ерика с болка си даде сметка, че Лайла нито е виждала, нито е чувала сина си през всички тези години. Импулсивно сложи ръка върху нейната.

– Звучеше приятно и мило. Чух децата му някъде зад него.

Лайла кимна, без да отдръпне ръката си. Очите ѝ се навлажниха и Ерика видя, че се бори да не заплаче.

– Какво е станало, когато му се е наложило да избяга?

– Прибрал се и открил мама, неговата баба, мъртва. Разбрал кой го е направил и осъзнал, че и той самият е в опасност. Затова се свързал със сестра ми, която му помогнала да замине за Испания. Грижила се за него като за собствено дете.

– Но как се е оправил без документи за самоличност и така нататък? – поинтересува се Ерика.

– Мъжът на Агнета е високопоставен политик. По някакъв начин е уредил Петер да получи нови документи като техен син.

– Разбра ли значението на пощенските печати на картичките? – попита Ерика.

Лайла я погледна стреснато и прибра ръката си.

– Не, дори не съм се замисляла за тях. Знам само, че получавах картичка всеки път, когато изчезнеше някой, защото няколко дни след това пристигаше писмо с изрезки от вестници.

– Така ли? Откъде са били пращани?

Ерика не можа да скрие учудването си. Не знаеше нищо за това.

– Нямам представа. Нямаше подател, пък и изхвърлих пликовете. Но адресът беше отпечатан точно като на картичките. Естествено, изплаших се до смърт. Защото разбрах, че Петер е бил разкрит и че може би той е следващият. Нямаше как иначе да си обясня картинките от картичките.

– Разбирам. Но как разтълкува изрезките от вестниците? – каза Ерика и я погледна с любопитство.

– Виждах само една възможност. Че Флика е жива и иска да ми отмъсти, като ми отнеме Петер. Изрезките бяха начин да ми покаже на какво е способна.

– Откога знаеш, че е жива? – попита Ерика тихо, но въпреки това въпросът отекна в стаята.

Синият поглед се насочи към нея. В очите на Лайла се четеше цялата мъка, събрана през годините на тайни, загуби и гняв.

– Откакто уби майка ми – каза Лайла.

– Но защо го е направила?

Ерика не си водеше записки, а просто седеше и слушаше. Важното в момента не беше дали ще се сдобие с материал за книгата си, или не. Не знаеше дори дали ще има сили да я напише.

– Кой знае? – каза Лайла и сви рамене. – Отмъщение? Защото е искала и ѝ е доставило удоволствие? Така и не разбрах какво се случва в главата ѝ. Тя беше чуждо същество, което не функционираше като нас.

– Кога забеляза, че нещо не е наред?

– Рано, почти от началото. Майките усещат, когато има някакъв проблем. Но никога не съм...

Тя извърна глава, но Ерика успя да види болката, изписана на лицето ѝ.

– Но защо...?

Ерика не знаеше как да се изрази. Въпросите бяха трудни за задаване, а отговорите със сигурност щяха да са трудни за разбиране.

– Сгрешихме. Знам го. Но нямахме представа как да подходим. А Владек идваше от свят с напълно различни обичаи и разбирания – каза тя и погледна умолително Ерика. – Той беше добър човек, но бе изправен срещу нещо, с което не можеше да се справи. А аз не направих нищо, за да го спра. Нещата се влошаваха все повече, невежеството и страхът ни взеха връх и признавам, че накрая я намразих. Мразех собственото си дете.

Лайла изхлипа.

– Как се почувства, когато разбра, че е жива? – попита Ерика внимателно.

– Скърбих, когато чух, че е умряла. Повярвай ми, така беше. Макар че може би тъгувах по-скоро за дъщерята, която така и не ми се падна – каза Лайла и въздъхна дълбоко. – Но бях още по-тъжна, когато разбрах, че все пак е жива и че е убила майка ми. Единственото, за което можех да се моля, беше да не ми отнеме и Петер.

– Знаеш ли къде е тя?

Лайла тръсна глава.

– Не. За мен тя е просто зла сянка, която снове някъде там навън – каза тя, след което присви очи. – Ти знаеш ли?

– Не, но имам подозрения.

Ерика нареди картичките една до друга с гърбовете нагоре.

– Сега ще видиш. Печатите са от градчета, които се намират някъде между Фелбака и районите, където са отвлечени момичетата. Забелязах го, когато отбелязах всички места върху картата на Швеция.

Лайла се загледа и кимна.

– Окей, но какво означава това?

Ерика разбра, че е започнала от грешния край.

– Ами, полицията откри, че в дните на отвличанията в съответните райони е имало състезания по езда. Тъй като Виктория е изчезнала на връщане от конюшнята на Юнас и Марта, те от самото начало присъстват в разследването. И след като се оказа, че общият знаменател са състезанията, а освен това открих и това с печатите, започнах да се питам...

– Какво? – каза Лайла, затаила дъх.

– Ще ти кажа, но преди това искам да чуя какво се е случило в деня, когато Владек е умрял.

Настана дълга тишина. След което Лайла започна да разказва.

Фелбака, 1975

Беше ден като всички останали, все така мрачен и изпълнен с безнадеждност. Лайла беше изкарала още една безсънна нощ, през която минутите бавно се търкаляха към сутринта.

Флика бе прекарала нощта в мазето. Мъката от това, че я държаха там, се беше уталожила. Преди си мислеше, че трябва да я защитава и че една майка е длъжна да прави всичко за децата си, но сега тези тревоги бяха изместени от облекчението, че вече не се налага да се страхува. Този, когото трябваше да защитава, беше Петер.

Собствените ѝ рани не я притесняваха. Флика можеше да прави с нея каквото си поиска. Но мракът, който се появяваше в погледа ѝ, когато успееше да причини някому болка, беше твърде плашещ, за да го игнорират. На няколко пъти беше наранявала Петер след неочаквани изблици на ярост. Той не знаеше как да се защити и последния път ръката му се извади от рамото. Видяха го как стои с ръка до тялото, скимтящ и изплашен. Наложи се да го заведат в болница. На следващата сутрин Лайла намери ножове под леглото му.

След този случай Владек окончателно премина границата. В мазето ненадейно се появи верига. Не го бе чула да работи там долу, не беше забелязала, че е открил начин да спят в безопасност нощем и да живеят спокойно денем. Владек каза, че това е единственото решение. Не беше достатъчно да я заключват в стаята ѝ, пък и тя трябваше да разбере, че това, което върши, е лошо. Не можеха да се справят с гнева ѝ, с непредсказуемите ѝ пристъпи. Колкото по-голяма и силна ставаше, толкова по-сериозно можеше да ги нарани. Макар да знаеше, че това е лудост, Лайла не успя да му възрази.

В началото Флика се дърпаше. Крещеше, удряше и го дереше по лицето, докато той стоически я отнасяше долу в мазето, за да я окове. После Владек прочистваше раните си и им слагаше лепенки. На клиентите си казваше, че го е одрала котката. Никой в нищо не се усъмняваше.

Накрая Флика се примири и спря да се съпротивлява. Оставяше се апатично да я оковават. Случваше се да я държат долу за по-дълго и тогава ѝ носеха храна и вода, като на животно. Бяха принудени да я третират като такова, поне докато продължаваше да се наслаждава на чуждата болка, а кръвта и писъците да я изпълват с възхищение. Когато не беше в мазето или в стаята си, някой трябваше да я държи под око, най-често Владек. Въпреки че още беше малка, Флика беше силна и бърза и той не вярваше, че Лайла би могла да я удържи. Самата тя не го вярваше, така че Владек пазеше дъщеря им, а Лайла се грижеше за Петер.

Но през онази сутрин всичко тръгна накриво. Владек също не бе могъл да спи. Имаше пълнолуние и той лежеше до нея и се взираше в тавана. Когато накрая настъпи утрото, той стана, но се чувстваше раздразнен и замаян от умора. Освен това млякото беше свършило, а тъй като Петер отказваше да яде нещо различно от овесена каша с мляко за закуска, Лайла го качи в колата и подкара към Консюм, за да напазарува.

Прибраха се след половин час. Вдигнала Петер на ръце, тя забърза към къщата. Той беше гладен и твърде отдавана чакаше да го нахранят.

Разбра, че нещо не е наред, веднага щом влезе в антрето. В къщата беше необичайно тихо. Повика Владек, но не получи отговор. Остави Петер и допря пръст до устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи. Той я погледна притеснено, но я послуша.

Лайла пристъпи предпазливо в кухнята. Помещението беше празно, а на масата имаше остатъци от закуска, както и две чаши.

От всекидневната се чу шум. Тънък и монотонен момичешки глас бълваше непрекъснат поток от изречения. Лайла опита да различи думите. Коне, лъвове, огън – това бяха разказите за цирка, с които ги бе омагьосвал Владек.

Тръгна бавно по посока на гласа. Започна болезнено да осъзнава какво се е случило. Поколеба се, преди да направи последните няколко крачки. Не искаше да гледа, но нямаше връщане назад.

– Владек? – прошепна тя, но знаеше, че е напразно.

Продължи към дивана и не можа да сдържи писъка си. Дойде от корема, от дробовете, от сърцето ѝ и изпълни стаята.

Флика се усмихваше почти гордо. Не реагира на писъка, просто наклони възхитено глава и погледна Лайла така, сякаш се хранеше със страданието ѝ. Беше щастлива. За пръв път Лайла виждаше щастие в погледа на дъщеря си.

– Какво си направила? – попита едва чуто.

Наведе се напред, залитайки, и сложи нежно ръце върху бузите на Владек. Ококорените му очи се взираха невиждащо в тавана и тя си спомни първия ден в цирка, когато погледите им се срещнаха и двамата разбраха, че от сега нататък животът им ще поеме в нова посока. Ако знаеха какво ще се случи по-късно, вероятно щяха да си обърнат гръб и да продължат да живеят живота, който се очакваше от тях. Така би било най-добре. Ако не се бяха събрали, нямаше да се стигне до тази жестокост.

– Ето това направих – каза Флика.

Лайла вдигна глава и се загледа в дъщеря си, която бе кацнала на страничната облегалка на дивана. Нощницата ѝ беше покрита с кръв, а дългата тъмна коса висеше сплъстена по гърба ѝ. Приличаше на малко тролче. Каква ли ярост бе изпитвала, докато отново и отново бе забивала ножа в тялото на баща си. Но от това ѝ състояние нямаше и следа. Сега тя изглеждаше спокойна и хрисима. Доволна.

Лайла отново погледна Владек, мъжа, когото бе обичала. По гърдите му се забелязваха следи от пробождания, а на врата му имаше дълбока резка, сякаш носеше червен шал.

– Той заспа.

Флика сви крака и облегна глава на коленете си.

– Защо го направи? – попита Лайла, но Флика просто сви рамене.

Шум зад гърба ѝ накара Лайла да се обърне. Петер влезе във всекидневната и с изпълнени със страх очи се обърна първо към Владек, после към Флика.

Сестра му го погледна.

– Трябва да ме спасиш.

Лайла усети как настръхва. Флика говореше на нея. Погледна крехкото момиче и се опита да си втълпи, че тя е просто дете. Но знаеше на какво е способна. Всъщност винаги го бе знаела. Затова разбра какво означават думите ѝ и осъзна, че трябва да направи точно това: да я спаси.

Изправи се.

– Ела, ще измием кръвта. После трябва да те окова, както правеше татко.

Флика се усмихна. После кимна и последва майка си.

Мелберг грееше като слънце, когато влезе в кухнята на управлението.

– Ама че уморени изглеждате!

Патрик го зяпна.

– Работихме цяла нощ – каза той и примигна.

Не беше спал и едва държеше очите си отворени, но набързо разказа на Мелберг какво се е случило и какво са открили в плевнята на Юнас и Марта. Мелберг седна на един от твърдите столове до масата.

– Звучи сякаш всичко е ясно.

– Не съвсем. Не открихме това, което се надявахме – каза Патрик, въртейки чашата си с кафе в ръце. – Все още има твърде много въпросителни. Марта и Моли са в неизвестност, Хелга изглежда също е изчезнала, а кой знае къде се е дянал Юнас. Пък и връзката с убийството на Ингела Ериксон още е неясна. Дори и да сме сигурни, че Юнас е отвлякъл четири от момичетата, изчезнали през последните години, по онова време той е бил още дете. Освен това остава убийството на Ласе Хансон. Ако Виктория е имала връзка с Марта, това означава ли, че Марта го е убила, и ако да, то как? Или е разказала за изнудването на Юнас, който е взел нещата в свои ръце?

Мелберг на няколко пъти се канеше да каже нещо, но Патрик бе продължил да говори. Сега шефът му се прокашля с доволно изражение.

– Мисля, че може да съм открил връзка между случаите на Ингела Ериксон и Виктория. Имам предвид, освен раните. Не е виновен Юнас. Всъщност отчасти може и да е.

– Какво?

Патрик изпъна гръб и рязко се разбуди. Възможно ли беше Мелберг наистина да е попаднал на нещо?

– Снощи прочетох материалите от разследването още веднъж. Помниш ли, че мъжът на Ингела твърдял, че същия ден ги е посетил някакъв човек във връзка с обява?

– Да... – каза Патрик, като му се искаше да се протегне напред и да изтръгне думите от устата на Мелберг.

– Било е обява за продажба на автомобил. Мъжът е искал да купи стара кола. За да я реставрира. Сещаш се за кого си мисля, нали?

Патрик си представи плевнята, където бяха прекарали няколко часа през изминалата нощ.

– Ейнар? – каза той скептично, но след това усети как зъбните колелца бавно се завъртат и в главата му се оформи теория.

Ужасяваща теория, но не напълно невероятна. Изправи се.

– Ще отида да кажа на останалите. Трябва отново да отидем до стопанството.

Вече не чувстваше умора.

* * *

Ерика караше по все още непочистения след снежната буря път. Сигурно се движеше с прекалено висока скорост, но ѝ беше трудно да се съсредоточи върху шофирането. Единственото, за което можеше да мисли, беше разказът на Лайла и новината, че Луис е жива.

Беше опитала да се обади на Патрик и да му разкаже всичко, но той не вдигаше. Реши сама да подреди впечатленията си, но през цялото време една мисъл изпъкваше по-ярко от останалите: Моли беше в опасност, тъй като най-вероятно се намираше някъде заедно с Луис, или Марта, както се наричаше майка ѝ понастоящем. Ерика се запита как ли е избрала това име и как са се запознали с Юнас. Какви бяха шансовете пътищата на две толкова сбъркани личности да се пресекат? Вярно, имаше и други примери за такива пагубни съюзи: Майра Хиндли и Йън Брейди, Фреди и Роузмари Уест, Карла Хомолка и Пол Бернардо. Но това не правеше цялата история по-малко плашеща.

Хрумна ѝ, че Патрик и колегите му може би вече бяха открили Моли и Марта, после си каза, че това не е особено вероятно. Той би ѝ се обадил, за да ѝ каже, дори само с две думи, сигурна беше. Значи Моли и Марта не бяха в стопанството. Къде можеха да бъдат?

Подмина Мьорхулт и намали, щом навлезе в участъка с тесни завои, където пътят се спускаше към редицата новопостроени рибарски колиби. Не беше особено желателно да кара с висока скорост точно тук, в случай че се засече с друг автомобил. Отново и отново прехвърляше в ума си разказа на Лайла за онзи гибелен ден и случилото се в отдалечената къща. Била е къща на ужасите още преди хората да започнат да я наричат така, още преди някой да узнае истината.

Ерика наби спирачки и колата поднесе. Докато се мъчеше да овладее автомобила, сърцето ѝ заби силно. След като успя, удари волана с ръка. Как можеше да е толкова глупава? Отново настъпи газта и мина покрай хотел-ресторант „Рихтер“, който се намираше в старата консервна фабрика. Трябваше да положи нарочни усилия, за да не кара като луда по пустите, но все пак тесни улици на Фелбака. Щом излезе извън пределите на градчето, отново си позволи да увеличи скоростта, но си повтори, че трябва да внимава заради пътната обстановка.

Вперила поглед напред, тя пак се опита да се свърже с Патрик. Никакъв отговор. Пробва също с Йоста и Мартин, но напразно. Явно бяха заети с нещо и много ѝ се искаше да разбере с какво. След секунда колебание отново набра номера на Патрик и остави съобщение на гласовата му поща. Разказа набързо какво е научила и къде отива. Той вероятно щеше да откачи, но Ерика нямаше друг избор. Ако беше права, а не направеше нищо по въпроса, последствията можеха да бъдат катастрофални. А и годините я бяха научили да внимава. Трябваше да мисли за децата, така че нямаше да поема рискове.

Паркира малко по-далеч, за да не чуят двигателя, след което се отправи крадешком към къщата. Мястото изглеждаше съвсем пусто, но в снега имаше пресни следи от гуми, така че някой бе идвал наскоро. Отвори външната врата колкото се може по-тихо и наостри уши. Първоначално не чу нищо, но след това ѝ се стори, че долавя слаб шум. Изглежда, идваше отдолу и звучеше все едно някой вика за помощ.

Всички мисли за предпазливост внезапно се изпариха. Втурна се към вратата на мазето и я отвори.

– Хей? Кой е?

Чу паниката в гласа, който като че ли принадлежеше на възрастна жена, и се опита трескаво да си спомни къде беше ключът за лампата.

– Ерика Фалк – каза тя. – Кой е тук?

– Аз съм – чу се друг паникьосан глас, явно този на Моли. – И баба.

– Спокойно. Ще опитам да светна – каза Ерика и изруга, преди най-накрая да намери ключа.

Завъртя го облекчено, молейки се наум лампата все още да работи. Крушката светна и Ерика инстинктивно замижа срещу ярката светлина. Погледна надолу и видя две свити до стената фигури, закрили очите си с ръце.

– Боже господи – възкликна тя и слезе бързо по стръмното стълбище.

Хвърли се към Моли, която я прегърна, хълцайки.

Ерика я остави да поплаче известно време на рамото ѝ, преди нежно да се откопчи от прегръдките ѝ.

– Какво се е случило? Къде са родителите ти?

– Не знам… всичко е… толкова странно... – каза Моли накъсано.

Ерика видя белезниците в края на грубата верига. Разпозна я – същата верига, която видя предния път, когато беше идвала тук, и с която преди много години Луис е била окована за стената. Обърна се към възрастната жена и я погледна със съчувствие. Лицето ѝ беше мръсно, а бръчките дълбоки.

– Знаеш ли дали тук някъде има ключове, за да мога да ви освободя?

– Ключът за моите белезници е ето там – каза Хелга и посочи една пейка до отсрещната стена. – Отключи ги и можем заедно да потърсим другия ключ. Този на Моли е различен, но не знам къде е отишъл.

Ерика се впечатли от спокойствието ѝ и се изправи, за да вземе ключа. Зад нея Моли хлипаше неконтролируемо и шепнеше нещо неразбираемо. Ерика се върна с ключа в ръка и клекна до жената.

– Какво стана? Къде са Юнас и Марта? Те ли ви затвориха тук? Божичко, как можеш да постъпиш така със собственото си дете?

Ерика бъбреше нервно, докато се опитваше да отключи, после изведнъж млъкна. Говореше за родителите на Моли. Каквито и да бяха и каквото и да бяха сторили, те все още ѝ бяха майка и баща.

– Не се притеснявай, полицията ще ги залови – каза тя тихо. – Това, което синът ти е причинил на теб и Моли, е ужасно, но обещавам, че ще бъде арестуван. Знам твърде много и за него и за съпругата му. Няма да им се размине отново.

Белезниците се отключиха и Ерика се изправи и изтупа коленете си. После подаде ръка на възрастната жена и ѝ помогна да стъпи на крака, след което каза:

– Хайде сега да потърсим другия ключ.

Бабата на Моли я погледна по начин, който Ерика не можа да разтълкува, и в стомаха ѝ бавно се загнезди тревога. След кратко и неловко мълчание, Хелга наклони глава и каза спокойно:

– Юнас е мой син. Съжалявам, но не мога да ти позволя да съсипеш живота му.

С неочаквана бързина тя се наведе и вдигна една лопата от пода. Последното, което Ерика чу, беше пронизителният писък на Моли, който отекна между стените. После всичко почерня.

* * *

Странно беше да се върнат обратно в стопанството след часовете, прекарани там под светлината на прожекторите, които бяха разкрили неща, каквито никой жив човек не биваше да вижда. Наоколо беше тихо и спокойно. Конете бяха уловени, но вместо да бъдат върнати тук, за тях се грижеха хората от близките ферми. Все пак собствениците отсъстваха, така че нямаше друго решение.

– Сега си мисля, че може би трябваше някой да остане тук, в случай че се върнат – каза Йоста, докато вървяха през пустия двор.

– Точно това си мислех и аз – каза Мелберг.

Патрик кимна. Лесно беше да умуват за отминали неща, но Йоста имаше право. Пресни следи от гуми водеха към къщата на Ейнар и Хелга и обратно. За сметка на това пред къщата на Марта и Юнас нямаше отпечатъци нито от коли, нито от хора. Може би са си мислели, че някой е останал да наблюдава къщата. Безпокойството на Патрик се засили. Невъзможно беше да знаят какво ги очаква, особено ако невероятната теория, която бе започнала да се оформя в главата му, се окажеше вярна.

Мартин отвори външната врата и пристъпи напред.

Влязоха тихо и се огледаха. Стаите изглеждаха пусти и Патрик разбра, че всички, които можеха, вече си бяха отишли. Това щеше да е следващият проблем, да локализират четирима души, които все още бяха в неизвестност, някои доброволно, други не. Надяваше се, че всички са живи, но нямаше как да е напълно сигурен.

– Окей, с Мартин ще се качим горе – каза той. – Останалите изчакайте тук. Малко е вероятно, но може някой да се появи.

С всяко следващо стъпало Патрик се убеждаваше все повече, че нещо не е наред. Сякаш цялото му същество се противеше на това, което ги очакваше на горния етаж. Но краката му продължиха да се движат.

– Шт – каза той и вдигна ръка, за да спре Мартин, който бе на път да го задмине. – Най-добре да внимаваме.

Извади пистолета си и свали предпазителя, а Мартин последва примера му. С вдигнати оръжия двамата изкачиха последните стъпала. Първите стаи, които гледаха към коридора, бяха празни. Продължиха към спалнята в края.

– По дяволите.

Патрик свали пистолета. Мозъкът му регистрираше това, което вижда, но въпреки това не можеше да го възприеме.

– О, по дяволите – повтори Мартин зад него.

После отстъпи няколко крачки и след секунда се чу как повръща в коридора.

– Няма да влизаме – каза Патрик, който беше застанал на прага и наблюдаваше зловещата сцена.

Ейнар лежеше леко надигнат в леглото. Чуканите на краката му бяха отвити, а ръцете му висяха отпуснати от двете му страни. До едната имаше спринцовка и Патрик предположи, че е съдържала кетамин. Очните му кухини зееха празни и окървавени. Изглежда, всичко беше свършено набързо и киселината се беше стекла навън, причинявайки изгаряния по бузите и гръдния му кош. Струи кръв бяха потекли от ушите, а устата му беше изкривена в червена, лепкава гримаса.

Вляво от леглото имаше телевизор и едва сега Патрик забеляза сцената, която се разиграваше на екрана. Посочи безмълвно натам и чу как Мартин преглъща.

– Какво, по дяволите, е това? – попита той.

– Мисля, че открихме част от липсващите записи.

Хамбургсунд, 1981

Беше ѝ дошло до гуша от въпросите им. Берит и Тони постоянно я питаха как се чувства, дали е тъжна. Не знаеше какво да им каже и какво искат да чуят, затова мълчеше.

Държеше се спокойно. Въпреки всички часове в мазето, когато я принуждаваха да яде от купичка като куче, тя знаеше, че мами и папи няма да я изоставят. Но с Берит и Тони не беше така. Те можеха да я отпратят, ако не се държи добре, а тя искаше да остане тук. Не че се чувстваше добре при семейство Валандер или във фермата им, просто искаше да бъде с Тес.

Още от първия миг разбраха, че са сродни души. Толкова си приличаха. А и беше научила много от нея. Вече бе прекарала шест години във фермата и понякога ѝ беше трудно да контролира яростта си. Копнееше да види болката в нечии очи, липсваше ѝ усещането за власт, но с помощта на Тес беше разбрала как да потиска импулсите си и да се прикрива под черупка от нормалност.

Когато копнежът станеше твърде силен, ходеха при животните. Но се стараеха да изглежда така, сякаш раните им са от нещо друго. Берит и Тони не подозираха нищо и се тюхкаха какъв лош късмет имали. Не разбираха, че тя и Тес оставаха да бдят над болната крава, защото им доставяше удоволствие да гледат как се мъчи и как пламъкът в очите ѝ бавно гасне. Бяха толкова наивни и глупави.

Тес много по-добре умееше да се слива с обкръжението и да не буди подозрение. Нощем ѝ разказваше тихо за огъня и за абсолютната еуфория, която изпитвала, като гледала как нещо гори. Казваше, че може да стисне този порив в дланта си и да не го пуска, докато има риск да бъде разкрита.

Нощите ѝ станаха любимото време. Още от първия път, когато с Тес спаха в едно легло. Първоначално търсеше топлина и сигурност, но постепенно се появи и нещо друго. През тялото ѝ преминаваше трепет, когато докоснеше кожата на Тес под завивките. Предпазливо започнаха да се изучават една друга, пръстите им се плъзгаха по непознатите форми, докато накрая опознаха всеки милиметър от телата си.

Не знаеше как да опише чувството. Любов ли беше? Никога не бе обичала някого. Нито пък мразила. Мами сигурно си мислеше, че изпитва омраза, но не беше така. Просто беше безразлична към нещата, които другите, изглежда, смятаха за важни в живота. Тес обаче можеше да мрази. Понякога го виждаше в пламъка в очите ѝ или го чуваше в интонацията ѝ, когато говореше с презрение за хора, които са им навредили. Задаваше ѝ много въпроси: за папи, мами и братчето ѝ. И за баба. След като баба дойде на посещение, Тес говори за нея в продължение на няколко седмици. Чудеше се дали е един от хората, които заслужават да бъдат наказани. Самата тя не можеше да разбере целия този гняв. Не мразеше никого от семейството си, просто не ѝ пукаше за тях. За нея те спряха да съществуват в мига, в който се премести при Тони и Берит. Те бяха нейното минало. Тес беше бъдещето ѝ.

Единственото, което искаше да си спомня от стария си живот, бяха историите на папи за цирка. Всички имена, градове и страни, всички животни и номера, миризмите, звуците и цветовете, които превръщаха цирка в магически празник. Тес обичаше тези истории. Искаше да ги слуша всяка вечер и продължаваше да я разпитва: за хората в цирка, за това как са живели, как са говорели. След това се заслушваше със затаен дъх в отговорите.

Колкото по-добре опознаваха телата си, толкова повече ѝ разказваше. Искаше Тес да е щастлива, а историите на папи бяха нещо, което можеше да ѝ даде.

Вече цялото ѝ съществуване се въртеше около Тес и все по-добре разбираше, че се е държала като животно. Тес ѝ обясни как стояха нещата в истинския живот. Никога не биваше да проявяват слабост и да оставят импулсите да ги контролират. Трябваше да се научат да изчакват правилния момент, да се владеят. Беше трудно, но тя се упражняваше и за награда всяка вечер се свиваше в прегръдките на Тес и усещаше топлината ѝ, усещаше пръстите ѝ върху кожата си и дъха ѝ в косата си.

Тес беше всичко. Тес беше целият свят.

Стояха на студа в двора и се опитваха да вдишат колкото се може повече от свежия въздух. Турбьорн беше вътре в къщата. Патрик му се беше обадил, докато още стоеше на прага на стаята, вперил поглед в телевизора. После си бе наложил да остане и да продължи да гледа.

– Според теб колко дълго се е занимавал с това? – попита Мартин.

– Ще трябва да прегледаме всички записи и да ги сравним със сигналите за изчезнали жени. Но, изглежда, е започнал преди доста години. Може би ще можем да преценим и по възрастта на Юнас.

– По дяволите. Как може да е принуждавал собствения си син да гледа и да снима? Мислиш ли, че го е карал и да участва?

– Не личеше да е имало нещо такова, но може на другите записи да видим и Юнас. Все пак той явно е продължил делото на баща си.

– И то с помощта на Марта – каза Мартин и поклати глава невярващо. – Болни гадове.

– Никога не ми е минавало през ума, че тя може да е замесена в нещо такова – каза Патрик. – Но ако е вярно, това ме кара да се притеснявам за Моли още повече. Дали биха могли да наранят собственото си дете?

– Нямам представа – каза Мартин. – Знаеш ли, мислех си, че донякъде познавам хората, но се оказва, че не знам нищо за никого. По принцип бих казал не, няма да я наранят, но от тези хора може да се очаква всичко.

Патрик разбра, че в мислите им се въртят едни и същи образи. Зърнестите записи, прехвърлени на дивиди, но заснети със старо оборудване. На тях Ейнар беше висок и силен, дори красив. Намираше се в стаята под плевнята, която беше почти невъзможно да бъде открита, освен ако не я търсиш, а през цялото това време на никого не бе хрумнало да го направи. Това, което бе причинил на все още безименните момичета, беше неописуемо. Същото се отнасяше и за погледа му. Писъците на момичетата се смесваха със спокойния му, монотонен глас, инструктиращ Юнас как да снима. Понякога Ейнар вземаше камерата и я обръщаше към сина си. Кльощав тийнейджър, когото вероятно щяха да видят да израства в по-късните филми. В един момент щеше да се появи и младата Марта.

Но какво бе накарало Юнас да продължи отвратителното наследство на баща си? Кога бе взел решението? И как така Марта е била въвлечена в ужасния свят, създаден от баща и син? Ако не ги откриеха, може би никога нямаше да си изяснят цялостната картина. Зачуди се дали Хелга е знаела за всичко това. И къде се намираше сега?

Извади телефона си и му хвърли едно око. Три пропуснати повиквания от Ерика и едно съобщение на гласовата поща. Изпълнен с лоши предчувствия, той набра номера на пощата и изслуша съобщението. После изруга толкова високо, че Мартин подскочи.

– Вземи Йоста. Мисля, че знам къде са. Ерика също е там.

Патрик вече тичаше към колата и Мартин го последва, след като повика Йоста, който беше отишъл зад ъгъла, за да се изпикае.

– Какво става? – попита той, тичайки към тях.

– Марта е Луис! – викна Патрик през рамо.

– Какво искаш да кажеш?

Патрик отвори рязко вратата на шофьорското място, а след миг Мартин и Йоста също скочиха в колата.

– Сутринта Ерика е била при Лайла. Марта е Луис, малкото момиче, което родителите са държали в мазето. Смятало се, че се е удавила, но е жива. Не знам повече подробности, но Ерика каза, че е така, и сигурно е вярно. Според нея Марта е в дома на родителите си заедно с Моли. Тя също е отишла там, така че трябва да побързаме!

Той даде газ и излезе на пътя. Мартин го гледаше, все едно нещо не му е ясно, но Патрик не му обърна внимание.

– Да те вземат дяволите, глупава жена – изръмжа той през зъби, но след това добави: – Извинявай, скъпа.

Не искаше да ругае любимата си съпруга, но страхът го изнервяше ужасно.

– Внимавай – викна Йоста, тъй като колата поднесе.

Патрик бе принуден да намали, въпреки че в действителност му се искаше да натисне педала до дупка. Тревогата беше впила нокти в него като диво животно.

– Не трябва ли да кажем на Бертил къде отиваме? – попита Мартин.

Патрик изпсува. Вярно, Мелберг остана на местопрестъплението. Когато потеглиха, той още беше вътре при Турбьорн и „асистираше на експертите при осигуряването на улики“. Вероятно в момента докарваше Турбьорн и екипа му до лудост.

– Да, звънни му – каза Патрик, без да отделя поглед от пътя.

Мартин го послуша и след няколко кратки изречения приключи разговора.

– Каза, че тръгва след нас.

– Само да не се бърка много.

Завиха при отбивката към къщата и Патрик стисна челюсти още по-здраво, щом видя волвото им, паркирано малко по-напред. Ерика сигурно беше спряла по-далеч от къщата, за да не я забележат, но това не го успокои ни най-малко.

– Ще спрем отпред – каза той и никой не възрази.

Спря рязко до порутената къща и се затича към външната врата, без да чака Йоста и Мартин. Щом влезе вътре обаче, чу, че те са плътно зад него.

– Шт – каза Патрик и вдигна пръст към устните си.

Вратата на мазето беше затворена, но нещо му говореше, че това е най-логичното място, откъдето да започнат. Предполагаше, че Луис би отишла именно там. Отвори вратата, която, за щастие, не издаде шум. За сметка на това, когато стъпи на първото стъпало, то изскърца силно и отдолу се чу писък:

– Помощ! Помооощ!

Затича се надолу по стълбата, следван от Мартин и Йоста. В помещението светеше самотна крушка. Патрик спря на място. Моли седеше свита и се клатушкаше напред-назад, като в същото време крещеше пронизително и ги гледаше с широко отворени очи. А Ерика лежеше на пода по корем и като че ли главата ѝ кървеше.

Патрик се втурна към нея и с разтуптяно сърце допря ръка до шията ѝ. Изпита облекчение, щом усети, че тялото ѝ е топло и тя диша. Огледа главата ѝ и видя, че кръвта е от аркада на веждата.

Ерика отвори бавно очи и изстена:

– Хелга...

Патрик се обърна към Моли, която се бе изправила на крака с помощта на Мартин и Йоста. Двамата се опитваха да я освободят от веригата, за която беше окована, а Патрик видя, че Ерика също е закопчана с белезници.

– Къде е баба ти? – попита той.

– Излезе. Не много отдавна.

Патрик сви вежди. Защо не я бяха видели на идване?

– Тя удари Ерика – добави Моли, а долната ѝ устна потрепери.

Патрик погледна раната на лицето на съпругата си. Бе могла да пострада много по-лошо, а ако не му беше съобщила къде отива, той вероятно никога не би се сетил да я потърси тук. Тогава тя и Моли щяха да умрат от глад в мазето.

Изправи се и извади телефона си. Покритието тук долу беше лошо, но достатъчно, за да може да се обади. Даде инструкции на шефа си, затвори и се обърна към Йоста и Мартин, които бяха открили ключа за белезниците на Моли.

– Помолих Мелберг да се оглежда за Хелга и да я спре, ако я види.

– Защо е ударила Ерика? – попита Йоста, докато се опитваше да успокои Моли, галейки я непохватно по гърба.

– За да предпази Юнас – каза Ерика и изстенвайки, се надигна до седнало положение. После докосна главата си и погледна лепкавите си пръсти.

– Боже, как кървя.

– Раната не е толкова дълбока – каза Патрик сурово.

Сега, след като най-сериозното му притеснение се беше разсеяло, отново изпита желание хубавичко да я смъмри.

– Открихте ли Юнас и Марта?

Тя се изправи, залитайки, но изруга, когато усети белезниците около глезена си.

– Какво, за бога?

– Идеята е била да умреш тук – каза Патрик и се огледа за ключа.

В действителност му се искаше да я остави закопчана известно време, а може би наистина щеше да стане така. Никъде не виждаше ключа, така че тя трябваше да почака, докато някой среже белезниците.

– Не сме ги открили още – каза той.

Не искаше да разказва какво са открили в стопанството след вероятното посещение на Юнас и Марта. Не и докато Моли беше наоколо. Момичето хлипаше, прегърнало Йоста през кръста и притиснало лице в гръдния му кош.

– Имам чувството, че никога повече няма да ги видим – каза Ерика, но после хвърли поглед към Моли и замълча.

Телефонът на Патрик звънна и той вдигна. Беше Мелберг. Докато двамата още разговаряха, Патрик се обърна към останалите и каза безгласно:

– Задържал е Хелга.

После остави шефа си да поговори още малко, преди с известно затруднение да прекъсне триумфалната му тирада.

– Засякъл я по пътя. Сега я кара към участъка.

– Трябва да открием Юнас и Марта. Те... не са наред – каза Ерика тихо, за да не я чуе Моли.

– Знам – прошепна Патрик, който вече не можеше да се сдържа и силно прегърна Ерика.

Боже господи, какво щеше да прави, ако я беше изгубил? Ако децата я бяха изгубили? След малко се отдръпна и каза сериозно:

– Вече са обявени за издирване. На летищата и границите се оглеждат за тях. Утре вестниците ще публикуват снимките им. Няма да се измъкнат.

– Добре – каза Ерика, подпря ръце на раменете на Патрик и сключи пръсти зад врата му. – А сега се погрижи да се измъкна оттук.

Фелбака, 1983

Когато видя афишите, оповестяващи пристигането на цирк „Гигантус“ във Фелбака, тя на мига взе решение. Сърцето туптеше силно в гръдния ѝ кош. Това беше знак. Циркът беше станал част от нея.

Знаеше как мирише и звучи и все едно познаваше хората и животните. Бяха играли играта толкова много пъти. Тя беше цирковата принцеса, която караше конете да ѝ се подчиняват, докато публиката аплодира и свирка.

Бе искала да го направят заедно и така и щеше да стане, ако нещата не се бяха объркали толкова ужасно. Вместо това отиде в цирка сама.

Роднините на Владек я приеха с отворени обятия. Приеха я като негова дъщеря. Казаха, че са искали да го потърсят, но тя им обясни, че е починал от инфаркт. Никой не го сметна за странно, тъй като той не беше първият мъж със слабо сърце в рода. Осъзнаваше, че е извадила късмет, но все още имаше риск някой жител на Фелбака да заговори за Владек и да разкрие какво всъщност се е случило. Прекара три дълги дни в спотаено очакване, докато циркът най-накрая си събра нещата и потегли. Тогава вече беше в безопасност.

Беше само на петнайсет и я питаха и за майка ѝ, дали наистина ѝ е разрешила да тръгне с цирка и да я остави. Тя сведе глава и дори успя да се просълзи. Каза, че Лайла е починала от рак преди много години. Снахата на Владек допря кокалестата си ръка до бузата ѝ и избърса крокодилските сълзи. Не ѝ зададоха повече въпроси, просто ѝ показаха къде може да спи и ѝ дадоха дрехи и храна. Никога не си бе представяла, че ще бъде толкова лесно, но бързо стана част от семейството. Те вярваха, че кръвта вода не става.

Изчака две седмици, преди да отиде при брата на Владек и да му каже, че иска да се научи на нещо, да стане част от цирка и да продължи наследството на рода. Той и всички останали се зарадваха, точно както се беше надявала. Предложи им да помага с конете. Искаше да стане като Паулина, красивата млада жена, която по време на всяко представление изпълняваше трикове върху гърбовете на конете, облечена с блестяща рокля.

Започна като неин асистент. Прекарваше всяка будна минута в близост до конете и наблюдаваше как Паулина се упражнява. Паулина я намрази от първия миг, но не беше част от семейството и след като братът на Владек проведе разговор с нея, тя неохотно започна да я обучава. А тя беше отличен ученик. Разбираше конете и те също я разбираха. Отне ѝ по-малко от година да научи основното, а след две години вече се справяше не по-зле от учителката си. Така че след злополуката тя зае мястото ѝ.

Нямаше свидетели на инцидента, но една сутрин откриха Паулина мъртва при конете. Приеха, че е паднала и си е ударила главата или някой кон я е изритал лошо. Това беше истинска катастрофа за цирка, но за късмет тя беше готова да облече една от красивите рокли на Паулина, така че представлението същата вечер протече все едно нищо не се е случило. Оттогава тя изпълняваше номерата с конете.

Обикаляше с цирка вече три години. В този свят, където фантастичното и странното се срещаха, никой не бе забелязал, че е различна. Мястото беше идеално за нея. Но сега с прекрасния ѝ живот бе свършено. Утре цирк „Гигантус“ отново пристигаше във Фелбака и беше време да се захване с нещата, които бе отлагала твърде дълго. Беше си позволила да стане някоя друга, да бъде циркова принцеса върху бял кон с искряща юзда и окичен с пера. Бе живяла във въображаем свят и сега трябваше да се върне в реалността.

Ще отида да взема пощата – каза Патрик и напъха крака в ботушите си.

През последните дни с Ерика почти не се бяха виждали. Всички разпити и останалите задачи по разследването запълваха времето му, неговото и на колегите му, от сутрин до вечер. Сега най-накрая беше петък и Патрик си бе взел почивка сутринта.

– По дяволите, колко е студено! – каза той, когато влезе обратно. – Снощи е наваляло близо метър сняг.

– Да, като че няма край.

Ерика му се усмихна изморено. Седеше до кухненската маса и той се настани срещу нея, след което започна да преглежда пликовете. Ерика беше подпряла глава на ръцете си и изглеждаше потънала в мисли. Патрик остави купчината на масата и се загледа в нея.

– Как върви всъщност?

– Не знам. Не съм много сигурна как да продължа с книгата. И дали изобщо да го правя. Все пак се оказа, че историята има продължение.

– Но Лайла иска да я напишеш?

– Да, мисля, че тя гледа на издаването на книгата като на предпазна мярка. Мисли, че Марта чисто и просто не би посмяла да се покаже на светло, ако хората прочетат коя е и какво е вършила.

– А няма ли риск да стане обратното? – попита Патрик предпазливо.

Не искаше да казва на Ерика какво да прави, но не му се струваше желателно тя да пише книга за хора като Юнас и Марта, които бяха изпълнени с толкова зло. Ами ако решеха да ѝ отмъстят?

– Не, мисля, че Лайла е права. А и дълбоко в себе си знам, че трябва да довърша книгата. Не се притеснявай – каза Ерика и го погледна в очите. – Довери ми се.

– Те са тези, на които не мога да се доверя. Нямаме представа къде се намират.

Не можеше да скрие притеснението в гласа си.

– Но няма да посмеят да се върнат, а и тук няма нищо, заради което да го направят.

– Освен дъщеря им – каза Патрик.

– Моли не ги интересува. На Марта никога не ѝ е пукало за нея, а интересът на Юнас като че ли се е изпарил веднага щом е разбрал, че тя не е негова дъщеря.

– Въпросът е къде може да са отишли. Изглежда неправдоподобно да са успели да напуснат страната, като се има предвид общонационалното издирване.

– Нямам представа – каза Ерика и отвори един от много пликове с прозорец. – Но Лайла май се притеснява, че може да отидат в Испания и да открият Петер.

Патрик кимна.

– Разбирам я, но както казах, според мен още са в страната и рано или късно ще ги заловим. И тогава ще трябва да отговарят за постъпките си. Вече успяхме да идентифицираме някои от момичетата от записите. Както измежду жертвите на Ейнар, така и от тези на Юнас и Марта.

– Не разбирам как са могли да седят и да гледат тези записи.

– Нито пък аз.

Патрик си представи кадрите. Вероятно завинаги щяха да останат в съзнанието му, за да му напомнят на какво зло са способни хората.

– Според теб защо всъщност са решили да отвлекат Виктория? – попита той. – Поели са невероятно голям риск.

Ерика помълча известно време. Нямаше готови отговори. Юнас и Марта бяха изчезнали, а записите показваха самите им деяния, без да разкриват мотивите.

– Мисля, че Марта се е влюбила във Виктория, но когато Юнас е разбрал за връзката им, не е имало съмнение към кого от двама им ще е лоялна. Може би Виктория е била нещо като жертвоприношение за Юнас. Начин Марта да се извини.

– Трябваше по-бързо да се усетим, че и тя е замесена – каза Патрик. – Най-вероятно именно тя е заловила Виктория.

– Но как бихте могли да предположите? Невъзможно е да проумееш действията и подтиците на тези хора. Вчера опитах да говоря с Лайла за това и тя също няма обяснение за поведението на Марта.

– Разбирам, но въпреки това не мога да не се обвинявам. А и във всеки случай бих искал да разбера как са се стекли нещата. Защо например Марта и Юнас са решили да тръгнат по стъпките на Ейнар? Защо са обезобразявали жертвите по същия зловещ начин?

Патрик преглътна. Повдигна му се веднага щом си припомни записите. Ерика отново се замисли.

– Според мен лудостта на Юнас води началото си от детството му, когато Ейнар го е принуждавал да заснема мъченията. А Марта, или Луис, също е била увредена от това, което е преживяла като малка. Ако казаното от Йерхард Стрювер е вярно, всичко е въпрос на желание за контрол. Ейнар изглежда е държал момичетата в плен, с изключение на Ингела Ериксон и може би още някоя жертва, за която не знаем. Превръщал ги е в безпомощни кукли и по този начин е задоволявал някаква болна нужда, която впоследствие е прехвърлил върху Юнас, а той на свой ред е посветил Марта. Може би властта, която са упражнявали над момичетата, е внасяла свеж импулс във връзката им.

– Каква ужасна мисъл.

Патрик преглътна, за да предотврати гаденето.

– А какво всъщност каза Хелга? – попита Ерика. – Знаела ли е за всичко?

– Отказва да говори. Казва само, че е готова да понесе присъдата си и че никога няма да открием Юнас. Мисля, че е знаела, но е избрала да си затвори очите. В известен смисъл тя също е била жертва.

– Да, животът ѝ сигурно е бил ад. А дори и да е виждала истинската му природа, Юнас все пак ѝ е син и тя го обича.

Патрик въздъхна.

– Толкова много „ако“ и „може би“. Влудяващо е, че продължаваме да не знаем всички отговори. Че продължаваме да гадаем. Но във всеки случай, ти си сигурна, че Марта е Луис Ковалска, нали?

– Да. Нямам доказателства, но ми се стори очевидно, когато разбрах, че Марта и Юнас са отвличали момичета покрай конните състезания и че явно те са пращали картичките и изрезките на Лайла. Кой друг освен Луис би имал причина да я мрази и заплашва? Освен това възрастта на Марта съвпада с тази на Луис. А подозренията ми бяха потвърдени от Лайла, която отдавна се опасявала, че дъщеря ѝ е жива и иска да убие нея и Петер.

Патрик я погледна сериозно.

– Ще ми се да имах малко повече от твоята интуиция, макар че трябва да спреш да я следваш сляпо. Добре че този път поне прояви благоразумието да оставиш съобщение.

Настръхна при мисълта какво можеше да се случи, ако Ерика бе останала да лежи в студеното мазе в Къщата на ужасите.

– Но накрая всичко мина добре – каза Ерика и взе плик от купчината, отвори го с пръст и извади сметката. – Обаче още ми е трудно да си представя, че Хелга е била готова да жертва Марта и Моли, за да се отърве синът ѝ.

– Да, макар че сама знаеш колко силен може да бъде майчинският инстинкт – каза Патрик.

– Като стана дума за това – каза Ерика и лицето ѝ грейна, – говорих с Нетан и изглежда Мина ще се върне при нея.

Патрик се усмихна.

– Голям късмет беше, че се сети за онова с колата.

– Да, яд ме е само, че не направих връзката веднага щом видях снимката в албума.

– Странното е по-скоро, че на самата Нетан не ѝ е хрумнало. Все пак Пале я е питал за бялата кола, аз също.

– Знам. Когато ѝ се обадих, тя почти ми се ядоса. Каза, че ако познавала някого с подобна кола, естествено, че щяла да каже на полицията. Но когато ѝ споменах, че си спомням снимка на бившия ѝ партньор Юхан, застанал пред бяла кола, тя веднага се смълча. После каза, че било невъзможно Мина доброволно да е влязла в колата му. Мразела го повече от всичко.

– Има много неща, които хората не знаят да дъщерите си – каза Патрик.

– Съвсем вярно. Но кой би могъл да се досети, че Мина ще се влюби в бившия приятел на майка си, с когото постоянно се е карала? И че на всичкото отгоре ще забременее и ще избяга с него от страх, че Нетан ще се ядоса.

– Да, това не е най-очевидното предположение.

– Така или иначе, Нетан е обещала на Мина да ѝ помага с детето. И двете са еднакво бесни на онзи задник Юхан, на когото Мина явно му е омръзнала веднага щом коремът ѝ е започнал да расте. А и мисля, че Нетан е изпитала такова облекчение, когато са открили Мина жива и здрава във вилата на Юхан, че ще направи всичко възможно, за да живеят добре.

– Поне от целия ужас е излязло и нещо добро – каза Патрик.

– Да, а и Лайла скоро ще се срещне със сина си. След повече от двайсет години... Когато говорихме за последно, тя ми каза, че Петер ще я посети в затвора, а тогава и аз ще мога да се запозная с него.

Очите на Ерика светеха от щастие и сърцето на Патрик се стопли, когато видя нетърпението на съпругата си. Толкова се радваше, че е могла да помогне на Лайла. Самият той искаше най-вече да може да остави този случай зад гърба си. Стигаха му толкова зло и мрак.

– Колко хубаво, че Дан и Ана ще дойдат за вечеря – каза той, за да смени темата.

– Да, прекрасно е, че двамата са намерили начин да продължат напред. Освен това Ана каза, че имали да ни съобщят някаква радостна новина. Мразя, когато прави така – ако тръгнеш да казваш нещо, кажи го докрай. Но беше непреклонна и каза, че ще трябва да потърпя до довечера...

Ерика прегледа писмата върху масата. Като че ли повечето бяха сметки, но най-отдолу имаше дебел бял плик, който изглеждаше значително по-елегантно от тези на Телиа37 и Фортум38.

– Какво ли е това? Прилича на покана за сватба.

Тя се изправи и отиде да вземе нож, за да отвори плика. В него имаше красива картичка с две златни халки отпред.

– Познаваме ли някого, който ще се жени?

– Не, доколкото знам – каза Патрик. – Повечето ни приятели отдавна са женени.

Ерика разгъна картичката.

– Ох... – каза тя и погледна Патрик.

– Какво? – попита той и дръпна поканата от ръцете ѝ.

После зачете недоверчиво на глас:

– Искаме да ви поканим на сватбата на Кристина Хедстрьом и Гунар Сетерлунд.

Патрик погледна Ерика, после отново прочете текста.

– Това шега ли е? – каза той, въртейки поканата в ръце.

– Не ми се вярва – каза Ерика и се разкикоти. – Толкова е сладко!

– Но те са толкова... стари – каза Патрик и се опита да прогони образа на майка си, облечена с дълга бяла рокля и воал.

– Стига глупости – каза Ерика, изправи се и го целуна по бузата. – Ще бъде супер. Строителя Боб ще е част от семейството. В къщата няма да остане нищо за поправяне, а той може дори да я разшири, така че да ни е два пъти по-просторно.

– Пепел ти на езика – каза той, но не можа да не се засмее.

Тя беше права. В действителност се радваше за майка си. Фантастично беше, че е открила любовта на стари години. Просто му трябваше малко време, за да свикне с мисълта.

– Боже, понякога си голямо дете – каза Ерика и разроши косата му. – Имаш късмет, че си толкова сладък.

– Благодаря, подобно – каза той и се усмихна.

Реши да се опита да остави мислите за Виктория и останалите момичета зад себе си. Нямаше какво повече да направи, за да им помогне. Сега беше у дома със съпругата и децата си, които имаха нужда от него и които го даряваха с толкова много любов. Животът му беше такъв, какъвто искаше, до последния детайл. Не би променил нищо.

Все още нямаха представа къде ще отидат, но тя не се притесняваше. Такива като нея и Юнас винаги се справяха. За тях нямаше граници, нямаше пречки.

Вече беше започвала живота си наново, и то два пъти. Последният път това се случи в изоставената къща, когато срещна Юнас. Беше легнала да спи, а когато отвори очи, до нея седеше непознато момче и я наблюдаваше. Веднага щом погледите им се срещнаха, те разбраха, че им е писано да са заедно. Тя видя мрака в неговата душа, а той видя мрака в нейната.

Беше се озовала във Фелбака, тласкана от неустоима сила. Докато обикаляше с цирка, цяла Европа беше неин дом, но тя знаеше, че трябва да се върне. Никога преди не бе усещала нещо с такава сила, а когато най-накрая пристигна, Юнас я чакаше.

Той беше съдбата ѝ. Разказа ѝ всичко още докато седяха в сумрачната къща. За стаята под плевнята, за това какво правел баща му с момичетата там. Момичета, които не липсвали на никого, които никъде не се вписвали. Които нямали никаква стойност.

Решиха да продължат наследството на Ейнар, но за разлика от него предпочитаха да отвличат момичета, които са обичани и ще липсват на семействата си. Превръщането на значими човешки същества в марионетки правеше удоволствието още по-голямо. Може би това бе причината за падението им, но не биха могли да постъпят различно.

Неизвестността не я плашеше. Означаваше единствено, че са принудени да си създадат нов свят някъде другаде. Докато бяха заедно, нищо друго нямаше значение. Когато срещна Юнас, тя стана Марта. Неговата близначка, неговата сродна душа.

Юнас изпълваше мислите ѝ и цялото ѝ същество. Но въпреки това не бе могла да устои на Виктория. Беше странно. Та тя винаги бе разбирала важността на самодисциплината и никога не беше оставяла поривите си да контролират действията ѝ. Но не беше глупава. Наясно бе, че Виктория я привличаше, защото ѝ напомняше на човек, който едно време беше част от нея. И още беше така. Виктория несъзнателно бе събудила стари спомени и тя не бе могла да ѝ откаже. Искаше да има и Юнас, и Виктория.

Грешка беше да се поддаде на изкушението и отново да се докосне до кожата на младо момиче. Момиче, което ѝ напомняше за изгубената любов. След известно време бе осъзнала, че нещата няма как да продължат, а и Виктория беше започнала да ѝ омръзва. В крайна сметка различията бяха повече от приликите. Затова я даде на Юнас. Той ѝ прости, а преживяването, което споделиха след това, сякаш още повече подхрани любовта му към нея.

Непростимо беше, че онази вечер не затвориха капака както трябва. Бяха започнали да проявяват немарливост. Оставиха Виктория да се движи свободно в стаята, но не си бяха представяли, че ще успее да се качи по стълбата, да излезе от плевнята и да избяга пеша през гората. Подцениха я и поеха риск, когато оставиха смъртта да ги доближи. Струва им скъпо, но никой от двамата не гледаше на това като на края. Вместо това ги очакваше ново начало. Нов живот. Нейният трети.

Първият път беше през един от онези летни дни, когато жегата сякаш кара кръвта ти да кипи във вените. С Луис бяха решили да поплуват и тя предложи да отидат на скалите.

Преброиха до три и скочиха, хванати за ръце. Коремът ѝ се сви, докато падаше, но в следващия миг се приземиха във водата и ги обгърна приятен хлад. След това обаче сякаш нечии силни ръце я сграбчиха и я повлякоха към дълбините. Водата покри главата ѝ и тя с всички сили започна да се бори с течението.

Когато отново се показа над повърхността, опита да се добере до брега, но все едно плуваше в катран. Успя да се придвижи бавно напред и извърна глава, но не можа да види Луис. Дробовете ѝ бяха твърде напрегнати, за да извика, а мозъкът ѝ бе зает от една-единствена мисъл: да оцелее, да стигне до сушата.

Внезапно течението я пусна. Вече всяко загребване я изстрелваше напред и след няколко минути стигна до брега. Легна изтощена по корем, с крака във водата и глава върху пясъка. След като успя да си поеме дъх, седна с усилие и се огледа. Провикна се към морето, но Луис не отговори. Засенчи очите си с ръка и отново огледа водната повърхност. После се върна обратно до скалата, откъдето бяха скочили. Тичаше напред-назад, търсеше и крещеше, все по-отчаяно. Накрая седна и зачака. Може би трябваше да повика помощ, но тогава плановете им щяха да се провалят. Луис я нямаше, така че по-добре беше да тръгне сама, отколкото да не тръгне изобщо.

Остави дрехите и останалите им вещи на скалата. Беше дала своя любим син бански на Луис и по някакъв странен начин се радваше, че тя го отнесе със себе си в дълбините. Като подарък.

Обърна гръб на морето и тръгна. Открадна малко дрехи от простора до една къща наблизо и се насочи целеустремено към мястото, където я очакваше бъдещето ѝ. За всеки случай мина през гората, така че пристигна във Фелбака чак вечерта. Забеляза цирка още отдалече, видя блестящите цветове, чу веселите шумове, музиката и гласовете на хората. Всичко ѝ се струваше странно познато. Беше у дома.

В този ден се превърна в Луис. Превърна се в момичето, преживяло това, за което тя самата копнееше. Луис беше видяла как кръвта на едно човешко същество изтича, как пламъкът на живота му угасва. Тес със завист бе слушала разказите ѝ за цирка и за живота на Владек като укротител на лъвове. Мечтаеше да бъде като нея, да има нейното минало.

Изпитваше омраза към Петер и Лайла. Луис ѝ бе разправила всичко. Как майка ѝ поела вината за убийството, как баба ѝ се погрижила за любимото синче, но не искала да има нищо общо с внучка си. Въпреки че Луис не я беше молила, Тес щеше да отмъсти. Хладният огън на омразата гореше вътре в нея и тя направи каквото трябва. После потърси дома на Луис, своя дом, и там срещна Юнас. Тя беше Тес. Беше Луис. Беше Марта. Беше другата половина на Юнас. И не беше приключила. Времето щеше да покаже какво още ѝ предстои да бъде.

Усмихна му се. Двамата седяха в откраднатата кола и бяха свободни, смели и силни. Бяха лъвове, които не могат да бъдат укротени.

37 Шведски мобилен оператор. – Б. пр.

38 Финландска електроснабдителна компания. – Б. пр.

Бяха минали няколко месеца, откакто Лайла срещна Петер за пръв път. Все още си спомняше какво изпита, когато той влезе в стаята за посещения. Беше толкова красив. Много приличаше на баща си, но имаше по-фина структура, като нейната.

Радваше се също, че най-накрая видя Агнета. Двете бяха много близки, но доскоро им беше невъзможно да се срещат. Сестра ѝ ѝ бе дала най-хубавия подарък, който можеше да си пожелае. Беше взела сина ѝ под крилото си, осигурявайки му подслон и семейство. При нея Петер беше на сигурно място, поне докато Лайла пазеше всички тайни.

Но вече не се налагаше да мълчи. Чувстваше такава свобода. Щеше да отнеме известно време, но историята ѝ щеше да бъде разказана. Както и историята на Флика. Още не смееше да повярва, че Петер е в безопасност, но полицията търсеше Флика под дърво и камък и тя най-вероятно беше твърде умна, за да се опита да му навреди.

Лайла се взираше в себе си, искаше да разбере дали изпитва нещо към дъщеря си, която въпреки всичко беше нейна плът и кръв. Но не, Флика ѝ беше чужда от самото начало. Не беше част от нея и Владек, за разлика от Петер.

Може би щяха да я освободят, ако успееше да ги убеди, че историята ѝ е истина. Не знаеше дали се надява на нещо такова, или не. Бе прекарала толкова голяма част от живота си тук, че вече нямаше значение. Най-важното бе, че вече можеше да общува с Петер, че той можеше от време на време да я посещава, а някой ден дори да доведе децата си. Това беше достатъчно, за да си струва да живее.

Плахо почукване я изтръгна от радостните мисли.

– Влез! – викна тя с усмивка.

Вратата се отвори и в стаята влезе Тина. Държеше нещо в ръка и когато Лайла го видя, усмивката ѝ бавно угасна.

– Получи картичка – каза Тина.

Лайла протегна треперещата си ръка и взе това, което Тина ѝ подаде. Картичка, без поздрав, само с отпечатан със синьо мастило адрес. Обърна я. На картинката отпред един матадор намушкваше бик. Изминаха няколко тихи секунди. След това от гърлото ѝ се изтръгна писък.

Послеслов

Първо искам да отбележа, че поемам изцяло отговорността за всякакви евентуални неточности или съзнателни промени на фактите. В името на историята си позволих да променя времето и мястото на някои действителни събития.

Както обикновено, когато пиша книга, около мен има много хора, на които искам да благодаря. Всеки път се боя, че ще забравя някого, но все пак искам да спомена неколцина, на които дължа специални благодарности. Много хора от издателството ми положиха сериозни усилия около „Укротителят на лъвове“. Една от тях е издателката ми Карин Линге Норд, с която работя още от втория си роман. Тя винаги се справя фантастично, макар чувствата ни понякога да ескалират, защото и двете сме емоционални и изпитваме страст към работата си и към книгите. Благодаря ти за това, че си прекрасен издател и добра приятелка. Искам също така да изразя огромната си признателност на Матилда Лунд – тя допринесе „Укротителят на лъвове“ да се превърне в книгата, която е. Искам да благодаря и на Сара Линдегрен – освен че вършиш страхотна работа с маркетинга на книгата, заслужаваш и медал за храброст, или може би преглед при психиатър, защото посмя да ми повериш религиозното възпитание на детето си.

Не бих могла да напиша нито една книга без хората, които ми помагат в ежедневието: майка ми Гунел Лекберг, „мама Стиина“ – Кристина Мелин – и „изтърсачето“ Сандра Вирстрьом. Горещи благодарности и на трите ми прекрасни деца Виле, Мея и Шарли, които никога не се колебаят да помагат, когато мама трябва да пише.

Бих искала също така да благодаря на чудесните си приятели. Предпочитам да не изброявам, защото сте толкова много и не искам да рискувам да изпусна някого. Но вие си знаете кои сте и съм дълбоко благодарна, че ви има. Признателна съм и на моя агент Йоаким Хансон и колегите му от агенция „Нурдин“.

Голямо БЛАГОДАРЯ и на Кристина Салиба, която е не само мой оръженосец и голямо вдъхновение за мен като бизнесдама, ами я чувствам като своя ливанска сестра. Искам да ти благодаря специално за това, че превърна празненството по случай четиресетата ми годишнина в спомен за цял живот. Благодаря и на Мария Фабрисиус и останалите служители в агенция „МайндМейкърс“, които работят с мен. Вие сте върхът.

Накрая, но определено не на последно място, искам да отправя специални благодарности към моя любим Симон. Появи се в живота ми, докато работех по книгата, и ми вдъхна вяра, надежда и любов. Благодаря ти, че ме подкрепяш във всичко и за това, че девизът ти е Happy wife, happy life39. Ти ме правиш щастлива.

Камила Лекберг

Гамла Еншеде, 30 септември 2014

39 „Щастлива съпруга, щастлив живот“ (англ.). – Б. пр.

Издателство „Колибри“

Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни издателства след промените и от малкото, които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и качество като едно от водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната като единствен представител на много чужди издателства. Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото художествено оформление са признати в страната и чужбина.

Благодарение на „Колибри“ българският читател има възможността да се запознае с популярни и не толкова популярни автори от различни страни и континенти, представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели, които е необходимо да познаваме, за да сме в крак със световните литературни тенденции.

„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от автори, с които би се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало КАЛВИНО, Труман КАПОТИ, Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо МЕНДОСА, Харуки МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс ПАТЕРСЪН, Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г. УДХАУС, Вирджиния УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много други.

Книжарници в Cофия

„КОЛИБРИ“

ул. „Иван Вазов“ № 36

тел. 02/988 87 81

ВЪВ ФРЕНСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ

пл. „Славейков“ № 3

тел. 02/981 50 47

„НИСИМ-КОЛИБРИ“

бул. „Васил Левски“ № 57

тел. 02/981 19 12

www.colibri.bg

www.livresfrancais.bg

www.dora.bg

www.facebook.com/ColibriBooks