Укротителят на лъвове

– Вчера Виктория Халберг се е появила в горист район източно от Фелбака. Била е прегазена от автомобил, като без съмнение става въпрос за злополука. Беше откарана в болница „Удевала“, където лекарите положиха големи усилия да спасят живота ѝ. За съжаление, нараняванията ѝ бяха твърде сериозни и в 11,14 беше обявена за мъртва.

Той направи пауза и се протегна към една от чашите с вода, които Аника бе оставила на масата.

– Претърсихме района, където е била открита. Искам да се възползвам от случая и да благодаря на всички жители на Фелбака, които се притекоха на помощ. Иначе нямам много какво да добавя. Естествено, продължаваме да си сътрудничим с полицейските управления, които имат подобни случаи, за да могат да открият момичетата и да заловим човека, който ги е отвлякъл.

Патрик отпи още една глътка вода и каза:

– Въпроси?

Всички вдигнаха ръце едновременно, а някои заговориха, без да са получили думата. Фотоапаратите най-отпред не спираха да щракат и Патрик потисна импулса да провери как стои косата му. Беше странно усещане да видиш лицето си отпечатано в голям формат на страниците на вечерните вестници.

– Шел?

Той посочи Шел Рингхолм от „Бохусленинген“, най-големият местен вестник. Шел беше помагал на полицията при предишни разследвания и Патрик с радост му обръщаше малко повече внимание.

– Спомена, че е имала наранявания. Какви? При сблъсъка с автомобила ли ги е получила, или някои са отпреди това?

– Не мога да отговоря на този въпрос – отвърна Патрик. – Мога само да кажа, че е била прегазена от кола и след това е починала от раните си.

– Имаме информация, че е била подложена на някакъв вид изтезания – продължи Шел.

Патрик преглътна и видя пред себе си Виктория, празните ѝ очни кухини, устата без език. Но това бяха данни, които трябваше да запазят за себе си. Проклинаше хората, които не могат да си траят. Наистина ли беше нужно да говорят за тези неща?

– С оглед на разследването не можем да съобщим подробности относно нараняванията на Виктория и тяхната степен.

Шел тръгна да казва още нещо, но Патрик вдигна ръка и даде думата на Свен Никласон, репортерът на „Експресен“. С него също бяха работили заедно и Патрик знаеше, че Никласон има остър ум и никога не пише неща, които могат да навредят на разследването.

– Има ли улики, които да сочат, че е била подложена на сексуално насилие? И открили ли сте вече връзка между изчезналите момичета?

– Още не знаем. Аутопсията ще бъде извършена утре. А що се отнася до другите момичета, за момента не мога да разкрия какво знаем за евентуалната връзка между тях. Но както казах, работим заедно с другите управления и съм убеден, че това ще доведе до залавянето на извършителя.

– Сигурни ли сте, че говорим за един извършител? – попита пратеникът на „Афтонбладет“, без да чака покана. – Възможно ли е да са няколко, или дори цяла група? Разглеждали ли сте например възможността случаите да са свързани с трафик на хора?

– Към момента не се придържаме само към една версия, като това важи и за броя на извършителите. Разбира се, минавала ни е мисълта за трафик на хора, но случаят с Виктория до голяма степен противоречи на тази теория.

– Защо? – настоя репортерът от „Афтонбладет“.

– Защото раните ѝ са били от такова естество, че не може да става дума за търговия с тялото ѝ – каза Шел и изгледа Патрик изпитателно.

Патрик замълча. Заключението беше напълно вярно и разкриваше повече, отколкото му се искаше, но докато той самият не го потвърдеше, вестниците можеха единствено да изказват предположения.

– Вече казах, че разследваме всички възможни следи, както по-вероятните, така и по-малко вероятните. Не изключваме нищо.

Остави журналистите да задават въпроси още петнайсетина минути, но не можа да им каже почти нищо или защото не знаеше отговорите, или защото информацията беше секретна. За съжаление, твърде много от въпросите спадаха към първата категория. Колкото повече неща го питаха, толкова по-ясно ставаше, че полицията всъщност знае доста малко. Бяха изминали четири месеца от изчезването на Виктория. Другите управления разследваха още по-отдавна. И въпреки това не разполагаха с нищо. Фрустриран, Патрик реши да сложи край на въпросите.

– Бертил, искаш ли да кажеш нещо за завършек?

Патрик отстъпи встрани, така че Мелберг да се почувства все едно той е водил пресконференцията.

– Да, бих искал да се възползвам от възможността да кажа, че въпреки трагедията имахме късмет, че първото открито момиче се появи тъкмо в нашия район, като се има предвид уникалната компетентност, с която разполагаме в това управление. Под мое ръководство сме разрешили редица небезизвестни случаи, пък и предходният ми опит е...

– Мога единствено да се съглася. Благодарим ви за въпросите. Предполагам, че скоро пак ще се видим.

Мелберг го зяпна.

– Не бях свършил – изръмжа той. – Исках да изтъкна времето, което съм прекарал в полицията в Гьотеборг, както и дългогодишния си опит с полицейска работа на високо ниво. Важно е да предадат правилно всички подробности, като ме представят.

– Абсолютно – каза Патрик и внимателно, но решително изведе Мелберг от стаята, докато журналистите и фотографите събираха нещата си. – Но ако не бяхме приключили, щяха да си изпуснат крайния срок. А като се има предвид какво добро обобщение на случая направи, реших, че е важно репортажите от пресконференцията да се появят в утрешните вестници, за да можем навременно да получим медийната помощ, от която се нуждаем.

Патрик се срамуваше от глупостите, които приказваше, но те, изглежда, свършиха работа, защото шефът му отново грейна.

– Да, естествено. Добра работа, Хедстрьом. Понякога имаш проблясъци.

– Благодаря – каза Патрик изморено. Отнемаше му също толкова усилия да се справя с Мелберг, колкото и да ръководи самото разследване. Ако не и повече.

* * *

– Защо продължаваш да отказваш да говорим за случилото се? Минали са толкова много години.

Ула, терапевтът на затвора, я гледаше над червените си очила.

– А ти защо продължаваш да ме питаш? След всички тези години? – отвърна Лайла.

В началото се бе чувствала притисната от настояването да разкаже всичко, да се разголи и да сподели всички подробности от онзи ден, от някогашния си живот. Но вече не ѝ пукаше. Никой не очакваше от нея да отговори на въпросите. Просто играеха игра, която се градеше на взаимно разбирателство. Лайла разбираше, че Ула трябва да продължи да пита, а Ула разбираше, че Лайла няма да отговори. Тя беше терапевт тук от десет години. Преди нея имаше други, които оставаха различно дълго, в зависимост от това какви амбиции имаха. Работата по психическото възстановяване на затворничките не носеше нито много пари, нито напредък в кариерата, още по-малко удовлетворение от добрите резултати. Повечето от затворените тук жени бяха неспасяеми случаи и всички го разбираха. Но работата все пак трябваше да се върши, а Ула, изглежда, беше един от терапевтите, които се чувстваха доволни от ролята си тук. Затова Лайла нямаше нищо против да я посещава, макар да знаеше, че никога няма да отбележат напредък.

– Изглежда, очакваш с нетърпение посещенията на Ерика Фалк – каза Ула.

Лайла се сепна. Това беше нова тема на разговор, а не някоя от старите, около които танцуваха добре познатия си танц. Усети как ръцете ѝ се разтреперват. Не обичаше новите въпроси, а Ула, която добре знаеше това, седеше мълчаливо и чакаше отговор.

Лайла се бореше със себе си. Трябваше да вземе решение: да мълчи или да говори. Сега автоматичните отговори, които можеше да изрецитира и на сън, не ѝ вършеха работа.

– Това е друго – каза накрая, като се надяваше, че този отговор ще е достатъчен.

Но днес Ула изглеждаше необичайно настървена. Като куче, което отказва да пусне парчето месо, до което най-накрая се е добрало.

– Как точно друго? Разнообразяването на ежедневието ли имаш предвид, или какво?

Лайла сключи ръце, за да спре да трепери. Въпросът я обърка. Не знаеше какво точно иска да постигне чрез срещите си с Ерика. Можеше да продължи да отклонява настоятелните молби на Ерика да я посети. Можеше да продължи да живее в собствения си свят, докато годините бавно минават, и единственото, което се променя, е отражението ѝ в огледалото. Можеше преди, но не и сега, когато злото набираше сила. Лайла разбираше, че то не просто жъне нови жертви, ами се намира някъде близо до нея.

– Харесвам Ерика – каза Лайла. – И да, разбира се. Посещенията ѝ разнообразяват скуката.

– Мисля, че има още нещо – каза Ула и се вгледа в нея, свела брадичка. – Знаеш какво иска тя. Иска да чуе това, за което толкова пъти сме опитвали да говорим. Това, което не искаш да разкажеш.

– Това си е неин проблем. Никой не я принуждава да идва тук.

– Вярно е – каза Ула. – Но не мога да не се питам дали дълбоко в себе си не искаш да разкажеш всичко на Ерика и да облекчиш бремето си. Чудя се дали тя не е достигнала до теб по начин, по който ние другите не успяваме, макар да се опитваме.

Лайла не отговори. Да, някой все опитваше. Но тя не беше сигурна дали би могла да разкаже, дори и да искаше. Случилото се беше твърде необятно. Откъде да започне: с първата им среща, с нарастващото зло, с онзи последен ден или със случващото се сега? Каква изходна точка би могла да избере, за да обясни нещо, което бе неразбираемо за самата нея?

– Възможно ли е с нас да си възприела някакъв повтарящ се модел, да си таила всичко в себе си толкова дълго, че вече да не можеш да го изкараш наяве?

Ула наклони глава настрани. Лайла се зачуди дали това бе нещо, което усвояваха по време на обучението им по психология. Всички терапевти, с които се бе срещала, правеха така.

– Какво значение има? Минало е толкова време.

– Да, но ти още си тук. И мисля, че това в известен смисъл е твой собствен избор. Изглежда, нямаш желание да живееш нормален живот извън стените на затвора.

Само да знаеше колко е права. Лайла не искаше да живее извън затвора, нямаше представа как би живяла. Но това не беше цялата истина. Тя и не смееше. Не смееше да живее в един и същи свят със злото, което бе видяла толкова отблизо. Затворът беше единственото място, където се чувстваше в безопасност. Животът тук може би не беше кой знае какво, но все пак беше живот, а и тя вече не познаваше друг.

– Не искам да говоря повече – каза тя и се изправи.

Ула я изгледа. Лайла имаше чувството, че вижда право през нея. Но се надяваше да не е така. Имаше неща, които се надяваше никой никога да не види.

* * *

Обикновено Дан караше момичетата до конюшнята, но днес той имаше проблеми в работата, така че Ана ги заведе до там. Радваше се като малко дете, че Дан я беше помолил за помощ, че изобщо я беше помолил за нещо. Но на драго сърце би избегнала да се доближава до конюшнята.

Мразеше коне от дъното на душата си. Големите животни я плашеха, а страхът ѝ се коренеше в уроците по езда, на които я принуждаваха да ходи като малка. Майка им Елси си беше наумила, че Ана и Ерика трябва да се научат да яздят, което означаваше две години мъчение за двете сестри. Беше загадка за Ана как другите момичета в конюшнята можеха да бъдат толкова обсебени от конете. Самата тя смяташе, че те са напълно ненадеждни. И до ден днешен пулсът ѝ се ускоряваше, като си спомнеше как се бе вкопчвала в кон, изправил се на задните си крака. Животните сигурно усещаха страха ѝ от километри, но това нямаше значение. Сега смяташе просто да остави Ема и Лисен и да стои на безопасно разстояние.

– Тюра!

Ема изскочи от колата, затича се към приближаващата се към тях девойка и се хвърли в прегръдките ѝ, а Тюра я улови и я залюля на ръце.

– Ой, колко си пораснала от последния път! Скоро ще станеш по-висока от мен – каза Тюра с лека усмивка и Ема засия от щастие.

Тюра беше любимката ѝ измежду момичетата, които вечно се навъртаха в училището по езда, и Ема я боготвореше.

Ана отиде до тях. Лисен се беше втурнала право към конюшнята още щом слезе от колата, така че Ана нямаше да я види, докато не станеше време да си ходят.

– Как сте днес? – попита тя и потупа Тюра по рамото.

– Ужасно – каза момичето. Очите ѝ бяха зачервени и тя като че ли не беше спала много.

Малко по-нататък някой вървеше към конюшнята в следобедния сумрак и скоро Ана видя, че това е Марта Першон.

– Здрасти – каза тя, когато Марта се приближи. – Как е положението тук?

Винаги бе смятала, че Марта е невероятно красива, с острите черти, високи скули и тъмна коса, но днес изглеждаше изтощена и отпаднала.

– Малко объркано – отвърна Марта стоически. – Къде е Дан? Ти обикновено не идваш тук доброволно.

– Задържаха го в работата. Тази седмица правят преглед на ефективността.

Дан беше рибар по душа, но тъй като във Фелбака вече не можеше да си изкарва прехраната с това, той от много години работеше и като учител в училището в Танумсхеде. Риболовът бавно се бе превърнал в странично занимание, но Дан се бореше да изкарва достатъчно, че да може поне да задържи лодката.

– Няма ли да започвате? – попита Ана и погледна часовника си.

Беше почти пет.

– Днес урокът ще е по-кратък. С Юнас смятаме, че трябва да поговорим с момичетата за Виктория. Ще се радваме да присъстваш, щом така и така си тук. Може би ще е добре за Ема.

Марта тръгна към сградата и те я последваха в стаята за събрания, където седнаха заедно с останалите момичета. Лисен, която вече беше там, погледна сериозно към Ана.

Марта и Юнас застанаха един до друг и изчакаха шепненето да затихне.

– Сигурно вече сте чули за случилото се – каза Марта и всички кимнаха.

– Виктория е мъртва – каза Тюра тихо.

По бузите ѝ се стичаха едри сълзи и тя избърса нос с ръкава на пуловера си.

Марта като че ли не знаеше как точно да продължи, но след миг си пое дълбоко въздух и каза:

– Да, така е. Вчера Виктория е починала в болницата. Знаем, че всички вие се притеснявахте и че Виктория ви липсваше. Всичко да свърши по този начин, това е... ужасно.

Ана видя как Марта погледна към мъжа си за подкрепа. Юнас кимна.

– Да, ужасно трудно е да проумеем как може да се случи нещо такова. Предлагам да запазим минута мълчание в памет на Виктория, а и от уважение към семейството ѝ. Сега на тях им е най-тежко и бих искал да знаят, че мислим за тях.

Той замълча и сведе глава. Всички последваха примера му. Часовникът в залата тиктакаше и когато минутата изтече, Ана вдигна поглед. Момичетата около нея седяха с мрачни, неспокойни изражения.

Марта отново взе думата:

– Не знаем нищо повече от вас за случилото се с Виктория. Но от полицията вероятно отново ще дойдат да говорят с нас. Тогава ще научим повече, така че искам всички да са тук и да отговорят на въпросите на полицаите.

– Но ние не знаем нищо. Вече говорихме с тях няколко пъти и никой не знае нищо – каза Тиндра, високо русо момиче, с което Ана си бе говорила няколко пъти.

– Разбирам, че така ви се струва, но може би има нещо, което сами не осъзнавате, че може да помогне. Така че отговорете на полицаите, каквото и да искат да знаят.

Юнас впери поглед във всички момичета подред.

– Окей – измънкаха те.

– Добре, ще направим каквото можем, за да помогнем – каза Марта. – А сега е време за урока. Всички сме в шок, но може би ще ни се отрази добре да разсеем мислите си за малко. Знаете какво да правите, така че действайте.

Ана хвана Ема и Лисен за ръка и трите отидоха в конюшнята. Момичетата изглеждаха изненадващо сплотени. С буца в гърлото Ана остана да наблюдава как подготвят конете, изкарват ги на покрития манеж и ги яхват. Самата тя не можеше да се абстрахира от случилото се толкова лесно. Макар че синът ѝ бе живял само седмица, тя знаеше колко отчайващо болезнено е да изгубиш дете.

Отиде да седне на трибуната и малко след това ненадейно чу приглушен плач зад себе си. Обърна се и видя, че Тюра е седнала малко по-нагоре заедно с Тиндра.

– Какво мислиш, че ѝ се е случило? – попита Тюра между хлипанията.

– Чух, че очите ѝ били извадени – прошепна Тиндра.

– Какво? – почти изкрещя Тюра. – Откъде знаеш? По-рано говорих с един полицай и той не каза нищо такова.

– Вуйчо ми е един от парамедиците, които са я откарали вчера с линейката. Каза, че и двете ѝ очи ги нямало.

– О, не.

Тюра се наведе напред. Изглеждаше все едно ще повърне.

– Мислиш ли, че е някой, когото познаваме? – попита Тиндра със зле прикрито вълнение.

– Ти луда ли си? – каза Тюра и Ана реши, че е време да сложи край на разговора.

– Достатъчно – каза тя, качи се при момичетата и прегърна утешително Тюра. – Няма смисъл от такива въпроси. А и нали виждаш, че това разстройва Тюра.

Тиндра се изправи.

– Във всеки случай смятам, че е същият ненормалник, който е убил и другите момичета.

– Дори не знаем дали са мъртви – каза Ана.

– Естествено, че са – каза Тиндра самоуверено. – И сигурно и на тях са им извадили очите.

Ана преглътна киселината, която се надигна в гърлото ѝ, и притисна треперещите рамена на Тюра още по-силно.

* * *

Патрик пристъпи в топлината на антрето. Чувстваше се уморен до мозъка на костите си. Беше дълъг работен ден, но изтощението му се дължеше най-вече на тежестта на разследването. Понякога му се искаше да е обикновен бачкатор в офис или фабрика, където от ефективността му няма да зависят човешки съдби. А тук бе отговорен пред толкова много хора. На първо място бяха близките и роднините, които влагаха цялата си надежда в полицията и които имаха нужда от отговори, за да могат евентуално да се примирят със случилото се. После бяха жертвите, които сякаш го умоляваха да открие човека, сложил преждевременно край на живота им. Но в момента се чувстваше отговорен най-вече за изчезналите момичета, които може би още бяха живи, както и за тези, които може би тепърва щяха да бъдат отвлечени. Докато извършителят беше неизвестен и на свобода, можеха да пострадат още момичета. Живи, дишащи и засмени момичета, които не знаеха, че дните им са преброени заради злината на потенциалния убиец.

– Татко!

Малък човешки снаряд полетя към него, а веднага след това се появиха още два, при което всички вкупом се строполиха на пода. Патрик усети как задните му части се измокрят от снега върху изтривалката, но не го интересуваше. Близостта на децата пораждаше у него усещането, че всичко е наред. Изминаха няколко съвършени секунди, но после се започна.

– Ай! – извика силно Антон. – Ноел щипе!

– Не! – изкрещя Ноел.

И сякаш за да демонстрира, че не го е направил по-рано, той отново ощипа брат си. Антон нададе вой и размаха бясно ръце.

– Стига...

Патрик ги разтърва, като се опитваше да изглежда строг. Мая се изправи до тях, имитирайки изражението му.

– Без щипане! – каза тя и размаха пръст. – Ако се биете, ще има даймаут.

Патрик потисна смеха си. Още като много малка Мая беше чула погрешно думата „таймаут“ и не можаха да я научат как да я произнася правилно.

– Благодаря, миличка, ще се справя – каза той и се изправи, хванал по един близнак във всяка ръка.

– Мамо! Близнаците се карат!

Мая изтича в кухнята при Ерика, а Патрик я последва с момчетата.

– О, нее... – каза Ерика с ококорени очи. – Карат се? Не може да бъде!

Тя се усмихна и целуна Патрик по бузата.

– Храната е готова, така че сложи размирниците да седнат. Да видим дали малко палачинки няма да им оправят настроението.

Получи се и след като оставиха нахранените и доволни деца да гледат „Булибумпа“, Ерика и Патрик можеха да се насладят на рядък миг спокойствие в кухнята.

– Как върви? – попита Ерика и отпи от чая си.

– Едва започваме.

Патрик взе захарта и си сипа пет чаени лъжици. В момента не му беше до диети. Ерика следеше като ястреб каква храна приема той още откакто бе получил сърдечен пристъп по времето, когато се родиха близнаците. Но сега си замълча. Патрик затвори очи и се наслади на първата глътка от врелия, сладък чай.

– Половината град ни помогна с претърсването на гората днес, но не намерихме нищо. А следобед имахме пресконференция. Сигурно вече си видяла вестниците онлайн?

Ерика кимна. Поколеба се за миг, после се изправи и извади от хладилника последните от кифлите на Кристина, подреди ги в една чиния и ги сложи в микровълновата. Само минута по-късно из кухнята се разнесе приятно ухание на масло и канела.

– Няма ли риск да се заличат улики, ако половин Фелбака се изсипе в гората?

– Да, естествено, но нямаме представа колко дълго е вървяла или откъде е дошла, а до сутринта снегът беше затрупал всички следи. Така че прецених, че рискът си струва.

– А как мина пресконференцията?

Ерика извади чинията от микровълновата и я остави на масата.

– Нямахме кой знае какво за съобщаване, така че през повечето време журналистите задаваха въпроси, на които не можем да отговорим.

Патрик си взе кифла, но изруга и бързо я пусна.

– Изчакай ги да изстинат.

– Благодаря за съвета – каза той и духна на пръстите си.

– Заради разследването ли не сте могли да им отговорите?

– Не, ще ми се това да беше причината, но по-скоро просто не знаем нищо. Когато изчезна, Виктория все едно се изпари във въздуха. Без следи, без някой да е видял или чул нещо, без връзка с останалите момичета. А после изведнъж се появи отново.

Помълчаха малко. Патрик пак пробва кифлата и установи, че е изстинала достатъчно.

– Чух нещо за наранявания – каза Ерика предпазливо.

Патрик се поколеба. В действителност не биваше да говори с външни лица за раните, но информацията очевидно беше изтекла, а той безспорно имаше нужда да поговори с някого. Ерика беше не просто негова съпруга, а и най-добрата му приятелка. Освен това тя бе по-умната от двама им.

– Да. Макар че не знам какво точно си чула.

Той си купи малко време, като отхапа от кифлата, но веднага му се догади и кифлата не му достави обичайното удоволствие.

– Че е била без очи.

– Да, очите... ги нямаше. Още не знаем как е станало. Педерсен ще направи аутопсия утре рано сутринта – каза Патрик и отново се поколеба. – И езикът ѝ е бил отрязан.

– Боже господи! – възкликна Ерика.

Тя, изглежда, също изгуби апетит и остави полуизядената си кифла в чинията.

– Отдавна ли се е случило?

– Какво имаш предвид?

– Раните пресни ли са били, или заздравели?

– Добър въпрос. Но не знам. Надявам се утре да науча всички подробности от Педерсен.

– Може ли да е нещо религиозно? Око за око, зъб за зъб. Или поредният израз на женомразство? Искал е да не го поглежда и да си затваря устата.

Ерика жестикулираше, докато говореше, а Патрик, както винаги, остана впечатлен от острия ум на жена си. Самият той не беше стигнал толкова далеч при опитите си да размишлява над мотивите.

– Ами ушите? – продължи тя.

– Какво за ушите?

Той се облегна на масата и по ръцете му полепнаха трохи.

– Ами замислих се за нещо... Представи си, че човекът, който ѝ е отнел зрението и говора, е повредил и слуха ѝ. Тогава тя би била като в мехур, без всякаква способност да комуникира. Това би дало на извършителя огромна власт.

Патрик я зяпна. Опита да си представи това, което Ерика описваше, и от самата мисъл го побиха тръпки. Каква ужасна съдба. В такъв случай смъртта ѝ може и да е била благословия, макар да му се струваше коравосърдечно да разсъждава така.

– Мамо, пак се карат.

Мая стоеше примирено на вратата. Патрик погледна кухненския часовник на стената.

– Лоша работа, но така и така вече е време за лягане – каза той и се изправи. – Камък, ножица, хартия?

Ерика поклати глава, стана и го целуна по бузата.

– Ти сложи Мая да си легне, днес аз ще се заема с близнаците.

– Благодаря – каза той и хвана Мая за ръка.

Качиха се по стълбите, докато тя развълнувано му разправяше как е прекарала деня си. Но той не я чуваше. Мислите му бяха при едно момиче, затворено в мехур.

* * *

Юнас влезе и тресна външната врата. Не мина много време, преди Марта да се покаже от кухнята. Скръстила ръце, тя се облегна на рамката на вратата. Юнас разбра, че е очаквала разговора, и спокойствието ѝ го ядоса още повече.

– Говорих с Моли. Какво, по дяволите?! Не взимаме ли такива решения заедно?

– Да, и аз така си мислех. Но понякога ти като че ли не разбираш какво трябва да се направи.

Той си наложи да диша дълбоко. Марта знаеше, че Моли е единствената, която може да го накара да изгуби самообладание.

Юнас понижи глас.

– Тя очакваше състезанието с нетърпение. Първото за сезона е.

Марта му обърна гръб и влезе в кухнята.

– Приготвям вечеря. Влез вътре, ако искаш да се караме.

Той окачи якето си, събу си ботушите и изруга, щом стъпи на пода и чорапите му се намокриха от снега, който той сам беше вкарал вътре. Никога не беше на добре, когато Марта застанеше зад печката, а миризмата от кухнята го потвърждаваше.

– Съжалявам, че се развиках.

Той застана зад нея и сложи ръце на раменете ѝ. Тя бъркаше нещо на котлона и той надникна вътре. Не беше ясно какво къкреше в тенджерата, но каквото и да беше, не изглеждаше апетитно.

– Наденица Строганов10 – отговори тя на неизказания въпрос.

– Можеш ли само да ми обясниш защо? – каза той нежно и продължи да масажира раменете ѝ.

Познаваше я твърде добре и знаеше, че няма смисъл да крещи и да се кара. Така че пробва друга тактика. Беше обещал на Моли поне да опита. Говориха преди малко и тя бе неутешима. Ризата му още беше мокра от сълзите ѝ.

– Би изглеждало зле, ако сега отидем на състезание. Моли трябва да се научи, че не всичко се върти около нея.

– Не мисля, че някой би имал нещо против... – възрази той.

Марта се обърна и го погледна. Винаги му бе харесвало колко малка изглежда тя до него. Това го караше да се чувства като силния, като закрилника. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Тя беше по-силна от него и винаги бе било така.

– Разбираш какво имам предвид. Знаеш как приказват хората тук. Ясно е, че не можем да оставим Моли да се състезава след случилото се вчера. Едва успяваме да поддържаме училището, а най-важният ни актив е репутацията ни. Не можем да рискуваме. Пък Моли нека се цупи колкото си иска. Да я беше чул как ми говореше днес. Това не е приемливо. Оставяш я да ѝ се разминава твърде леко.

Макар и неохотно, Юнас трябваше да признае, че това е вярно. Но не беше цялата истина и Марта го знаеше. Той я придърпа към себе си. Усети тялото ѝ до своето, усети заряда между тях, който винаги бе съществувал и винаги щеше да съществува. Нямаше нищо по-силно от него. Дори любовта му към Моли.

– Ще говоря с нея – каза той, заровил устни в косата на Марта.

Вдиша уханието ѝ, така познато, но все още екзотично. Почувства реакцията на тялото си и Марта също я усети. Сложи ръка на чатала му и започна да го гали през панталоните. Той изстена, наведе се и я целуна.

На котлона наденицата Строганов загаряше. Те не ѝ обърнаха внимание.

10 Ястие, вдъхновено от руската рецепта Бьоф Строганов. Обикновено съдържа нарязана наденица, сметана, лук и горчица и се сервира с ориз или картофи. – Б. пр.

Удевала, 1967

Всичко се подреди толкова добре, че Лайла почти не можеше да повярва. Владек беше не само умел укротител на лъвове, ами имаше и по-приложим в ежедневието талант. Биваше го да поправя неща. Не мина дълго, преди слухът да плъзне из Фелбака. Скоро хората започнаха да го викат да им помага за всичко: от развалени миялни до развалени коли.

В интерес на истината доста от поръчките, които му възлагаха, бяха от любопитство. Мнозина търсеха повод да видят отблизо нещо толкова необичайно като автентичен цирков артист. Но когато любопитството се уталожи, остана уважението към майсторските му умения. След като хората свикнаха с него, започнаха да се държат така, сякаш той цял живот бе живял сред тях.

Владек стана по-уверен в себе си и когато попадна на обява, в която се търсеше човек, който да поеме работилница в Удевала, съвсем естествено беше да се възползват от възможността и да се преместят, макар на Лайла да ѝ се струваше тъжно, че вече няма да живее близо до Агнета и майка им. Най-накрая Владек щеше да може да осъществи мечтата си да започне собствен бизнес.

В Удевала откриха мечтаната къща. Влюбиха се в нея още щом я видяха. В действителност беше доста западнала и невзрачна, но макар и с ограничени средства, те успяха да я ремонтират и да я превърнат в свой собствен рай.

Животът им се нареждаше добре и те брояха дните до момента, в който щяха да поемат отрочето си в ръце. Скоро щяха да бъдат истинско семейство. Тя, Владек и детето.

Мелберг се събуди от това, че едно малко човече скачаше върху него. Това беше и единственият човек, който можеше безнаказано да буди Бертил. Или да скача върху него.

– Ставай, деде! Деде, ставай! – извика Лео, отскачайки от големия му корем. Мелберг постъпи както обикновено – хвана момчето и започна да го гъделичка, докато то не се разкрещя.

– Боже господи, каква врява вдигате! – викна Рита от кухнята.

Това също беше нещо обичайно, но Мелберг знаеше, че тя всъщност обича да ги слуша как се боричкат рано сутрин.

– Шшш... – каза Мелберг и ококори очи, а Лео, подражавайки му, вдигна малкия си закръглен показалец пред устата си. – В кухнята има зла вещица. Яде малки деца, а вече е изяла и майките ти. Но има един начин да я победим. Знаеш ли какъв?

Въпреки че знаеше отговора много добре, Лео силно тръсна глава.

– Трябва да се промъкнем до нея и да я уморим от гъделичкане! Но вещиците имат много добър слух и трябва да сме много тихи, за да не ни чуе, че иначе... иначе край!

Мелберг прокара бавно ръка през гърлото си и Лео го изимитира. После двамата излязоха на пръсти от спалнята и отидоха в кухнята, където Рита очакваше атаката.

– Напреееед! – изрева Мелберг и с Лео се втурнаха към нея и започнаха да я гъделичкат, където сварят.

– Ииии! – изкрещя тя и се засмя. – Бог ви е пратил, за да ме накаже за греховете ми!

Ернст и Сеньорита, които лежаха под кухненската маса, скочиха бързо на крака и се разлаяха весело.

– Боже мой, тук не се живее – каза Паула. – Цяло чудо е, че още не са ви изгонили.

Мелберг и останалите млъкнаха. Дори не бяха чули входната врата да се отваря.

– Здрасти, Лео. Добре ли спа? – попита Паула. – Реших да се кача и да закуся с вас, преди да отидем на детска градина.

– Йохана ще дойде ли? – попита Рита.

– Не, тя вече тръгна за работа.

С бавни крачки Паула отиде до кухненската маса и седна. В прегръдките си държеше Лиса, която като никога спеше спокойно. Лео изтича и прегърна мама, след което погледна предпазливо малката си сестричка. Откакто Лиса се роди, той често нощуваше при „бабе и деде Бертил“. Не само за да не го безпокои бебето, което плачеше заради коликите, ами и просто защото при тях винаги заспиваше дълбоко, свит на сигурно под мишницата на Мелберг. Двамата бяха неразделни още от раждането на Лео. А сега, когато Лео си имаше сестра и майките му бяха заети с нея, той често търсеше дядо си, който, доста удобно, живееше един етаж по-горе в същия блок.

– Има ли кафе? – попита Паула.

Рита веднага ѝ наля голяма чаша с малко мляко, остави я на масата пред нея и целуна по темето както дъщеря си, така и внука си.

– Изглеждаш направо съсипана. Тези колики няма как да са нормални. Защо лекарите не правят нищо?

– Няма какво толкова да се направи. Надяват се, че ще мине от само себе си – каза Паула и отпи сериозна глътка кафе.

– А успя ли изобщо да поспиш?

– Не много. Сега е мой ред, така да се каже. Йохана все пак не може да ходи съвсем грохнала на работа – каза тя с дълбока въздишка и се обърна към Мелберг. – Как мина вчера?

Мелберг беше взел Лео в скута си и старателно мажеше конфитюр върху няколко филии скугахолмслимпа11. Щом видя какво се кани да закусва синът ѝ, Паула отвори уста, но бързо я затвори.

– Това може би не е най-полезната закуска – вметна Рита, щом видя, че Паула няма сила да спори.

– В скугахолмслимпа няма нищо лошо – каза Мелберг и отхапа предизвикателно голяма хапка от филията, която държеше. – Израснал съм с този хляб. А конфитюра – ами че това са плодове. А плодовете са витамини. Витамини и оксианти, това са хубави неща за едно подрастващо момче.

– Антиоксиданти – поправи го Паула.

Но Мелберг вече не слушаше. Що за глупости? Да идват тук и да му дават съвети за хранене.

– Окей, но все пак как мина вчера? – повтори тя, след като разбра, че е изгубила битката.

– Върхът. Проведох пресконференцията авторитетно и компетентно. Така че днес ще следим вестниците – каза той и си взе нова филия.

Сякаш с първите три само си беше подложил.

– Да, вчера си бил просто фантастичен, то се подразбира.

Мелберг я погледна подозрително, търсейки следи от ирония, но изражението ѝ беше напълно неутрално.

– Но докъде стигнахте с изключение на това? Има ли някакви следи, знаете ли откъде е дошла, къде е била държана?

– Не, нищо.

Лиса започна да се върти в ръцете ѝ. Паула изглеждаше не само уморена, ами и объркана. Мелберг знаеше, че тя мрази да не участва в разследванията. Като че ли не ѝ подхождаше много да бъде в майчинство и дните ѝ не бяха изпълнени с цветя и рози. Той сложи ръка на крака ѝ и усети през бархетната пижама колко е отслабнала. От няколко седмици живееше в тази пижама.

– Обещавам да те държа в течение. Но в момента всъщност не знаем кой знае какво...

Лиса се разпищя и го прекъсна. Забележително беше как такова малко тяло може да издава толкова оглушителни звуци.

– Благодаря – каза Паула и се изправи.

Подобно на сомнамбул, тя започна да обикаля напред-назад из кухнята, тананикайки успокоително в ухото на Лиса.

– Клетото – каза Мелберг и си взе още един сандвич. – Така да го боли корема през цялото време. Добре че съм се родил с железен стомах.

11 Шведски ръжено-пшеничен хляб със сироп. – Б. пр.

* * *

Патрик стоеше пред бялата дъска в кухнята на управлението. На стената зад нея беше окачил карта на Швеция, на която с карфици бяха отбелязани местата, където бяха изчезнали момичетата. В главата му проблесна спомен от едно разследване преди няколко години, когато пак бяха нашарили картата по същия начин. Тогава бяха успели да разрешат случая. Надяваше се, че и този път ще стане така.

Аника беше събрала материалите от другите управления и те стояха на масата до него, разделени на четири купчини, по една за всяко момиче.

– Невъзможно е да разглеждаме смъртта на Виктория като отделен случай. Трябва да сме в течение с разследванията на останалите участъци.

Мартин и Йоста кимнаха. Веднага след пристигането си Мелберг бе отишъл да разходи Ернст, което обикновено означаваше, че ще се озове в близката пекарна и ще прекара там поне час. Патрик не случайно бе избрал да проведе брифинга тъкмо по това време.

– Чу ли се вече с Педерсен? – попита Йоста.

– Не, но той ще се обади веднага щом приключи с аутопсията – каза Патрик, след което вдигна първата купчина. – Вече сме разглеждали материалите, но ще повторя данните, които имаме за другите момичета, в хронологичен ред. Може пък да ни хрумне нещо ново.

Той разлисти документите, след което се обърна, за да отбележи по-важните точки върху бялата дъска.

– Сандра Андершон. Била е на четиринайсет, почти петнайсет, когато е изчезнала преди две години. Живеела е в Стрьомсхолм с майка си, баща си и малката си сестра. Родителите ѝ са имали магазин за дрехи. Изглежда не е имала проблеми в семейството, а според всички показания е била послушна тийнейджърка, имала е високи оценки и се е подготвяла да учи медицина.

Патрик вдигна първата снимка. Сандра имаше тъмна коса, изглеждаше като сладко, сдържано момиче, а погледът ѝ беше интелигентен и сериозен.

– Някакви хобита и интереси? – попита Мартин и отпи от кафето си, но направи гримаса и остави чашата.

– Нищо конкретно. Изглежда е била съсредоточена изцяло върху уроците.

– И преди изчезването ѝ не се е случило нищо подозрително? – попита Йоста. – Анонимни обаждания? Наблизо да са се навъртали подозрителни хора? Да е получавала писма по пощата?

– По пощата? – повтори Патрик. – На годините на Сандра по-скоро става дума за имейли или есемеси. Младежите на нейната възраст дори не знаят какво представляват пощенските пликове и картички.

Йоста изсумтя.

– Досещам се, не съм чак толкова престарял. Но кой казва, че извършителят е в крак със съвременните технологии? Може да е роден по времето на пощенските гълъби. Не се замисли за това, нали?

С триумфално изражение Йоста кръстоса крака. Патрик неохотно осъзна, че колегата му има право.

– Няма информация за нищо съмнително – каза той. – А полицаите в Стрьомсхолм са си свършили работата съвестно. Говорили са с приятелите и съучениците ѝ, претърсили са внимателно стаята ѝ, прегледали са компютъра ѝ и са проверили всичките ѝ контакти. Но не са намерили нищо необичайно.

– Това само по себе си е странно. Чак толкова порядъчна тийнейджърка – измърмори Йоста. – Има нещо гнило, мен ако питаш.

– На мен ми се струва като сбъдната мечта – каза Патрик и с ужас си представи какво може да ги очаква с Ерика, когато Мая навлезе в пубертета.

Покрай работата си беше виждал какво ли не и нямаше как да не му се свие стомахът при мисълта за този период.

– Това ли е всичко? – попита Мартин, гледайки тревожно към малкото информация, изписана на бялата дъска. – Къде е била, когато е изчезнала?

– На път към къщи, след като е била на гости при приятелка. Така и не се прибрала у дома и накрая родителите ѝ се обадили в полицията.

Патрик отговори, без да се налага да се консултира с документите. Вече ги беше чел няколкократно. Отмести материалите за Сандра и взе следващата купчинка.

– Йенифер Баклин. На петнайсет. Изчезнала във Фалстербу преди година и половина. Имала е добри отношения със семейството си, също като Сандра. Родителите ѝ са от висшата класа във Фалстербу. Таткото е собственик на инвестиционна компания, майката е домакиня, имат две дъщери. Оценките на Йенифер са били средни, но за сметка на това била обещаваща спортистка. Тренирала е гимнастика и е щяла да учи в спортна гимназия.

Той показа снимката на кестенявото момиче с големи сини очи и широка усмивка.

– Приятел? Този въпрос се отнася и за Сандра – каза Йоста.

– Йенифер е имала приятел, но той е отхвърлен като заподозрян. Сандра не е имала гадже.

Патрик взе чашата си и отпи малко вода, преди да продължи.

– И тук същата песен: никой не е видял или чул нещо. Не е имало конфликти в семейството или приятелските кръгове, не е забелязано нищо подозрително преди или след изчезването, няма нищо в интернет...

Патрик пишеше по дъската, докато говореше, но записките му бяха също толкова обезсърчителни, колкото и тези за Сандра. Липсваше полезна информация, нямаше никакви следи. Това беше странно. Хората винаги чуваха или виждаха нещо, а тези момичета сякаш бяха потънали в земята.

– Ким Нилсон. Малко по-голяма от останалите, на шестнайсет. Изчезнала е във Вестерос преди около година. Родителите ѝ държат изискан ресторант и Ким понякога е помагала там със сестра си. Нямала е приятел. Високи оценки. Подобно на Сандра е отдавала голямо значение на училището. Родителите ѝ казват, че е мечтаела да учи икономика в университета, а после да развие собствен бизнес като тях.

Патрик показа поредната снимка на сладко тъмнокосо момиче.

– Може ли да направим кратка пауза, трябва да си изпразня мехура – каза Йоста.

Той се изправи и крайниците му изпукаха, а Патрик изведнъж си даде сметка колко близо до пенсионната възраст е колегата му. За свое учудване почувства, че Йоста много ще му липсва някой ден, когато вече няма да е в управлението. Патрик дълги години се бе дразнил, че колегата му следва закона на най-малкото съпротивление и прави само това, което е абсолютно задължително. Но беше виждал и другата му страна в моментите, когато Йоста показваше колко добър полицай може да бъде. Освен това под киселата повърхност се криеше голямо сърце.

Патрик погледна към Мартин и поклати глава.

– Окей, докато чакаме Йоста, можеш да разкажеш как мина разговора с Марта. Нещо интересно?

– Не, нищичко – въздъхна Мартин. – Не е видяла други хора или коли, преди Виктория да се появи от гората. След това също не е видяла никого. С водача на автомобила са изчакали линейката заедно. Не научих нищо ново и около самото изчезване. Марта не се сети за някакви интриги в конюшнята или нещо друго, което да не е споделила по-рано.

– А Тюра?

– Същото като преди. Но останах с усещането, че има нещо, което не иска да ни каже. Сякаш има подозрение, което не смее да сподели.

– Аха – каза Патрик и погледна намръщено бележките по дъската, изписани с разкривения му почерк. – Тогава да се надяваме, че скоро ще се осмели. Може би трябва да я притиснем малко?

– Готово! – съобщи Йоста и седна обратно на стола си. – Заради проклетата простата трябва да търча през петнайсет минути.

Патрик вдигна ръка.

– Да, благодаря, не искаме да знаем повече.

– Приключихме ли с Ким? – попита Мартин.

– Да, случаят изглежда като предишните два. Няма следи, нито заподозрени, нищо. Но с четвъртото момиче е малко по-различно. Това е единственият случай, в който свидетел е видял заподозрян.

– Мина Валберг – каза Мартин.

Патрик кимна, записа името и взе снимката на момичето със сини очи и кестенява коса, вързана небрежно на опашка.

– Да, Мина Валберг. На четиринайсет, от Гьотеборг. Изчезнала е преди седем месеца. Нейното положение е по-различно от на останалите. Дъщеря на самотна майка. Докато е била малка, в полицията често са постъпвали сигнали за семейни разправии, като причината са били приятелите на майката. После Мина започва да се появява в регистрите на социалните. Дребни кражби, хашиш, за съжаление, класически пример за дете, тръгнало по лош път. Често е отсъствала от училище.

– Братя или сестри? – попита Йоста.

– Не, живяла е сама с майка си.

– Не си написал как са изчезнали Йенифер и Ким – отбеляза Йоста.

Патрик се обърна и видя, че колегата му е прав.

– Йенифер също е изчезнала на път за къщи, прибирала се е от тренировка. Ким е изчезнала близо до дома си. Излязла наблизо, за да се срещне с приятелка, но така и не стигнала до нея. И в двата случая бързо е подаден сигнал за изчезване.

– За разлика от случая на Мина? – попита Мартин.

– Точно така. Мина не се е появявала вкъщи или в училище от три дни, преди майка ѝ да разбере, че нещо не е наред, и да се обади в полицията. Очевидно не е контролирала дъщеря си и Мина е излизала когато си поиска. Често е оставала при приятели и при различни момчета. Така че не знаем кога точно е изчезнала.

– А свидетелят?

Мартин отпи от чашата си и Патрик се усмихна на физиономията, която младият му колега направи, щом отново усети горчивия вкус на кафето, което стоеше в каната от няколко часа.

– По дяволите, Мартин. Сложи ново кафе – каза Йоста. – Бих пийнал чашка, Патрик вероятно също.

– Можеш и сам да го направиш – отвърна му Мартин.

– Не, все едно. Кафето и без това е вредно.

– Не мисля, че съм срещал по-мързелив човек от теб – каза Мартин. – Може би е от възрастта.

– Я млъквай.

Йоста можеше сам да се шегува и оплаква от възрастта си, но не търпеше чуждите закачки. Патрик се зачуди как външен човек би възприел дърленето им, което прекъсваше сериозния разговор. Но те се нуждаеха от това. Понякога работата беше толкова тежка, че имаха нужда да се отпуснат, да се пошегуват един с друг и да се посмеят. Така успяваха да понесат всичката тъга, смърт и отчаяние.

– Ще продължим ли? Докъде бяхме стигнали?

– До свидетеля – каза Мартин.

– Вярно. Да, това е единственият случай, при който има свидетел. Осемдесетгодишна дама. Но показанията ѝ са малко неясни. Било ѝ е трудно да си спомни точния момент, но вероятно става дума за първия ден, когато Мина не се е прибрала вкъщи. Свидетелката я видяла да се качва в малка бяла кола пред супермаркет в Хисинген.

– Но не е разпознала марката? – попита Йоста.

– Не. От полицията в Гьотеборг напразно са опитали да научат повече подробности за автомобила. Без по-точно описание от „стара бяла кола“, на практика е невъзможно превозното средство да бъде открито.

– И свидетелката не е видяла кой е карал? – попита Мартин, въпреки че вече знаеше отговора.

– Не. Според нея е възможно зад волана да е седял млад мъж, но не е сигурна.

– Това е направо невероятно – каза Йоста. – Как може пет момичета просто да изчезнат, по дяволите? Все някой трябва да е видял нещо.

– Във всеки случай никой не е говорил с полицията – каза Патрик. – А не можем да се оплачем от липса на медийно внимание. След всичко, което се изписа покрай изчезването на момичетата, все някой трябваше да се обади.

– Или извършителят е нечувано умел, или е толкова ирационален, че не оставя ясни следи след себе си – каза Мартин, размишлявайки на глас.

Патрик поклати глава.

– Според мен има връзка. Не мога да кажа защо точно смятам така, но връзка има и когато я открием... – Той разпери ръце. – Между другото, как върви търсенето на човек, който да изготви психологически профил на извършителя?

– Ами очевидно не е толкова лесно... – каза Мартин. – Не са много хората, способни да направят нещо такова, а тези, които могат, са заети. Но Аника тъкмо ми каза, че е открила експерт, който специализира в този тип профили. Казва се Йерхард Стрювер, криминолог в университета в Гьотеборг. Може да ни приеме там днес следобед. Аника му е изпратила по мейла цялата информация, с която разполагаме. Всъщност е странно, че от тамошната полиция още не са говорили с него.

– Просто само ние сме толкова глупави, че да вярваме в такива неща. Още малко и ще се обърнем към някоя врачка – измърмори Йоста, който споделяше виждането на Мелберг по този въпрос.

Патрик не обърна внимание на коментара.

– Дори да не може да направи профил, може би ще успее да ни насочи нанякъде. Ако така и така ще ходим до Гьотеборг, може да се възползваме и да се срещнем с майката на Мина. Ако именно извършителят е карал онази кола, значи тя може да е имала лични отношения с него или нея. Като се има предвид, че се е качила в колата доброволно.

– Гьотеборгската полиция сигурно вече е питала майката за това – възрази Мартин.

– Да, но бих искал да говоря лично с нея и да видя дали не можем да изкопчим още нещо за...

Патрик бе прекъснат от оглушителната мелодия на мобилния си телефон. Погледна дисплея, след което се обърна към останалите.

– Обажда се Педерсен.

* * *

Ейнар с ръмжене се надигна до седнало положение в леглото. Инвалидната количка беше до него, но той просто намести възглавницата зад гърба си и остана там, където беше. Нямаше къде да отиде. Сега тази стая беше целият му свят и това му стигаше, защото можеше да живее в спомените си.

Чу Хелга да шета на долния етаж и ненавистта, която изпита, остави металически вкус в устата му. Омразно му беше, че е зависим от толкова жалък човек като нея, че балансът на силите се бе променил и сега тя беше силната фигура, която може да властва над живота му, а не обратното.

Едно време Хелга се радваше на живота, а в очите ѝ имаше такава светлина, че бавното ѝ потушаване доставяше на Ейнар огромно удоволствие. За дълъг период от време светлината беше изчезнала напълно, но когато здравето му го предаде и той се оказа прикован в затвора на собственото си тяло, нещо се промени. Хелга продължаваше да бъде все така смачкана, но в последно време в очите ѝ проблясваше съпротива. Не много, но достатъчно, за да го дразни.

Погледна към сватбената снимка, която Хелга беше окачила на стената над бюрото. Тя грееше насреща му от черно-белия портрет, потънала в щастливо неведение за живота, който я очакваше с облечения с фрак мъж до нея. По онова време той беше красив. Висок, рус, с широки рамене и уверен син поглед. Хелга също бе светла. Сега беше посивяла, но тогава имаше дълга руса коса, прибрана отзад и увенчана с воал и корона от мирта. Да, още тогава беше привлекателна, но Ейнар смяташе, че се е разхубавила по-късно, когато той я оформи така, както му харесваше на него. Една ваза беше по-красива счупена, отколкото цяла, а Хелга се напука без кой знае какво усилие от негова страна.

Протегна се към дистанционното, но големият корем му пречеше. Изпитваше омраза към тялото си. Беше се превърнал в нещо, което нямаше и най-малка прилика с някогашния му вид. Но когато затвореше очи, веднага се преобразяваше в младия си аз. Усещаше всичко точно както едно време: гладката кожа на жените, допира до лъскавите им, дълги коси, дъхът в ухото му, звуците, които го възбуждаха и стопляха. Спомените го освобождаваха от затвора на спалнята, където тапетите бяха избелели, а пердетата не бяха сменяни от няколко десетилетия. Спалнята, чиито стени ограждаха безполезното му тяло.

Юнас понякога му помагаше. Слагаше го да седне в инвалидната количка и внимателно го сваляше до долния етаж с помощта на рампата, инсталирана на стълбите. Юнас беше силен, толкова, колкото някога и самият Ейнар. Но кратките разходки навън не му носеха кой знае какво. Когато беше на открито, спомените му като че ли изтъняваха и се разтваряха във въздуха. Сякаш слънцето в лицето му го караше да забравя. Така че предпочиташе да стои горе. Където можеше да поддържа спомените живи.

* * *

Светлината в кабинета ѝ беше слаба, въпреки че беше сутрин. Ерика седеше и се взираше пред себе си, без да може да свърши нещо. Вчерашният ден напомняше за себе си: мракът в мазето, стаята с резето. Не можеше да спре да мисли и за това, което Патрик ѝ бе разказал за Виктория. Ерика бе следила усърдните опити на мъжа си и колегите му да открият изчезналото момиче и сега, след тази развръзка, се чувстваше раздвоена. Сърцето ѝ се късаше, като си помислеше каква загуба за семейството и приятелите е смъртта на Виктория. Но пък ако никога не я бяха открили? Как един родител би могъл да живее така?

Четири други момичета все още бяха в неизвестност. Изчезнали безследно. Може би бяха мъртви и нямаше да бъдат намерени. Семействата им живееха със загубата денонощно, чудеха се и се измъчваха, продължаваха да се надяват, макар да подозираха, че няма смисъл. Ерика настръхна. Внезапно ѝ стана студено и отиде да си обуе чифт вълнени чорапи. Реши да не обръща внимание на бъркотията в спалнята. Леглото не беше оправено, а тук-там имаше захвърлени дрехи. На нощното шкафче стояха празни чаши, зъбният протектор на Патрик лежеше и събираше бактерии, а нейната страна беше осеяна с шишенца незерил. Откакто забременя с близнаците, бе станала сериозно зависима от спрея за нос, а подходящият момент да го спре все не идваше. Беше пробвала няколко пъти и знаеше, че това означава тридневен ад, през който едва можеше да диша. Накрая отново посягаше към спрея. Наистина разбираше колко трудно трябва да е да спреш цигарите и още по-трудно наркотиците, щом тя самата не можеше да се откъсне от нещо толкова банално като зависимостта от спрей за нос.

Само при мисълта за това усети как носът ѝ се запушва, затова отиде до нощното шкафче и разклати няколко шишенца, докато открие някое пълно, след което впръска по две дози във всяка от ноздрите си. Усещането, което изпита при разширяването на носните проходи, беше почти оргазмено. Патрик се шегуваше, че ако на Ерика ѝ се наложи да избира между незерил и секс, той ще се окаже принуден да си намери любовница.

Усмихна се. Винаги ѝ ставаше смешно, щом си представеше Патрик с любовница. Знаеше колко много я обича, макар и ежедневието твърде често да убиваше романтиката, а изгарящата страст от първите няколко години отдавна да бе стихнала, заменена от по-спокоен плам. Двамата знаеха какво мисли другият и Ерика обичаше тази сигурност.

Върна се в малкия си кабинет. Вълнените чорапи стоплиха приятно краката ѝ и тя отново опита да се съсредоточи върху текста на монитора. Но днес явно беше един от онези невъзможни дни.

Скролваше нагоре-надолу по документа. Беше ѝ трудно да продължи, а това, естествено, до голяма степен се дължеше на нежеланието на Лайла да ѝ сътрудничи. Без съдействието на замесените или близките не можеше да пише книгите си за реални убийства, поне не така, както ѝ се искаше. Ако просто опишеше някой случай въз основа на съдебния протокол и сведенията от полицията, то разказът щеше да бъде твърде сух. Тя се интересуваше от чувствата, мислите, от всичко неизказано. А в този случай Лайла беше единствената, която можеше да разкаже какво се е случило. Луис беше мъртва, Владек беше мъртъв, а Петер беше изчезнал. Въпреки упоритите си опити Ерика все още не бе успяла да го открие, а и беше съмнително дали той би могъл да ѝ каже много за онзи ден. Все пак е бил само на четири, когато майка му е убила баща му.

Ерика затвори документа раздразнено. Мислите ѝ през цялото време се връщаха към разследването на Патрик, към Виктория и другите момичета. Може би все пак не беше лоша идея да поразмишлява над това, тъй като често усещаше прилив на енергия, когато оставеше работата и известно време се занимаваше с нещо съвсем различно. А вариантът да се захване с прането не я привличаше особено.

Дръпна чекмеджето на бюрото и извади блокче самозалепващи се листчета. Бяха ѝ помагали неведнъж, когато имаше нужда да систематизира някаква информация. Отвори браузъра и започна да търси статии. Изчезванията на момичетата на няколко пъти бяха отразявани по първите страници на вестниците, така че беше лесно да намери информацията. Записа имената на момичетата на пет отделни листчета, всяко с различен цвят, за по-ясно. После добави още бележки с останалите данни: местожителство, възраст, родители, братя и сестри, време и място на изчезването, интереси. Залепи листчетата на стената, по една редица за всяко момиче. Сви ѝ се сърцето, когато приключи и ги погледна. Зад всяка редица се криеше неописуема мъка. Най-лошият кошмар на всеки родител.

Ерика почувства, че нещо липсва; че ѝ се иска към оскъдния текст върху листчетата да добави и лицата на момичетата. Затова принтира пет снимки, които също откри лесно в сайтовете на вечерните вестници. Зачуди се колко ли се бяха повишили продажбите им покрай статиите за отвличанията, но бързо прокуди циничната мисъл. Вестниците си вършеха работата и точно тя нямаше право да ги критикува. Все пак печелеше добре, пишейки за чужди трагедии, и то много по-подробно, отколкото който и да е вечерен вестник.

Накрая разпечата картата на Швеция на няколко части, които слепи заедно. Окачи я до бележките и отбеляза с червена химикалка местностите, където бяха извършени похищенията.

Направи крачка назад. Сега имаше основа, скелет. От всички проучвания, които правеше за книгите си, Ерика се бе научила, че човек често намира отговорите, като опознае жертвите. Какво в тези момичета бе накарало извършителя да избере точно тях? Не вярваше в съвпадения. Обединяваше ги нещо повече от външния вид и възрастта, нещо в характера или условията на живот. Кой беше общият знаменател?

Погледна лицата на стената. Толкова много надежда, такова любопитство към това, което има да им предложи бъдещето. Погледът ѝ се спря на една от снимките и тя внезапно разбра откъде трябва да започне.

* * *

Лайла нареди изрезките пред себе си и усети как пулсът ѝ се ускорява. Физическа реакция на психическата ѝ тревога. Сърцето ѝ биеше все по-бързо. Накрая Лайла започна да се задъхва от чувство за безпомощност.

Опита да диша дълбоко, пое колкото се може повече от застоялия въздух в малката си стая и принуди пулса си да се успокои. През годините бе научила много за справянето с тревожността и знаеше, че трябва да овладее пристъпа веднага, без помощ от терапевти или лекарства. В началото пиеше всички хапчета, които ѝ даваха, поглъщаше всичко, което можеше да я накара да изчезне в мъглата на забравата, където не виждаше злото. Но когато кошмарите започнаха да си проправят път през мъглата, спря да взима лекарства. Най-добре се справяше с кошмарите, когато умът ѝ беше бистър. Ако изгубеше контрол, можеше да се случи какво ли не. Всичките ѝ тайни можеха да излязат наяве.

Най-старите изрезки бяха започнали да пожълтяват. Бяха прегънати и намачкани, след като дълго бяха стояли натъпкани в малката кутия, която бе успяла да скрие под леглото си. Когато беше ден за чистене, криеше кутията под дрехите си.

Погледът ѝ се плъзгаше по буквите. В действителност нямаше нужда да ги чете. Знаеше текстовете наизуст. Не бе прочела достатъчно пъти единствено най-новите статии и те все още не зазвучаваха автоматично в главата ѝ, за разлика от останалите. Прокара ръка по късата си прическа. Беше отрязала дългата си коса още първата година в затвора. Не знаеше защо точно. Може би това беше начин да сложи точка на миналото. Ула сигурно имаше хубава теория, но Лайла не я беше питала. Нямаше причина да рови в неща, които се отнасяха до собствения ѝ живот. До голяма степен знаеше защо нещата се бяха стекли по този начин. И криеше в себе си всички отговори.

Като говореше с Ерика, си играеше с огъня. Никога не би потърсила някого сама, но се случи така, че Ерика се обади отново точно когато Лайла бе добавила нова изрезка към колекцията си и бе по-ранима от обикновено. Нямаше ясни спомени от тогава. Помнеше само, че за своя изненада беше приела предложението за посещение.

Ерика дойде още същия ден. И въпреки че тогава, както и сега, Лайла не знаеше дали някога би могла да отговори на въпросите ѝ, тя все пак се срещна с нея, изслуша я и двете разговаряха. Понякога, след като Ерика си тръгнеше, Лайла усещаше да я осенява тревожното прозрение, че трябва да разкаже на някого за злото и че Ерика вероятно е правилният човек, който да съхрани историята ѝ. Но беше трудно да отвори вратата, която бе стояла заключена толкова дълго.

Въпреки това очакваше с нетърпение посещенията. Ерика задаваше същите въпроси като всички останали, но го правеше по различен начин. Не с жадно за сензации любопитство, а с искрен интерес. Може би затова Лайла продължаваше да се среща с нея. Или защото това, което носеше в себе си, трябваше да излезе навън; защото започваше да се страхува какво би станало в противен случай.

Утре сутринта Ерика щеше да дойде отново. Когато персоналът ѝ съобщи, че тя е помолила за ново посещение, Лайла просто кимна.

Постави изрезките обратно в кутията. Сгъна ги по същия начин като преди, за да не се получат нови гънки, след което затвори капака. Сърцето ѝ отново биеше спокойно.

* * *

Патрик отиде до принтера и взе листовете с треперещи ръце. Гаденето идваше и си отиваше на вълни и той бе принуден да спре за миг, преди да продължи по тесния коридор към кабинета на Мелберг. Вратата беше затворена и той почука.

– Какво има? – чу се раздразненият глас на Мелберг.

Тъкмо се беше върнал от така наречената си разходка и Патрик подозираше, че вече се е приготвил за дрямка.

– Патрик е. Получих доклада на Педерсен и си помислих, че ще искаш да научиш резултатите от аутопсията.

Патрик устоя на импулса да отвори вратата без предупреждение. Веднъж го бе направил и бе заварил шефа си да похърква само по чифт износени слипове. Това беше от грешките, които човек прави веднъж в живота си.

– Влизай – каза Мелберг след малко.

Когато Патрик влезе, началникът му седеше и разместваше листовете хартия върху бюрото си, за да изглежда, че е бил особено зает. Патрик седна на стола срещу него и Ернст веднага стана от мястото си под бюрото, за да го поздрави. Кучето беше кръстено на един бивш, починал колега. Макар Патрик да не обичаше да говори лошо за мъртвите, кучето беше значително по-симпатично от съименника си.

– Здрасти, приятел – каза той и почеса Ернст, който изскимтя щастливо.

– Лицето ти е бяло като чаршаф – каза Мелберг, което беше необичайно наблюдателна забележка от негова страна.

– Да, четивото не е приятно – каза Патрик и остави разпечатания доклад пред Мелберг. – Искаш ли да го прочетеш, или да ти го преразкажа?

– Давай – каза Мелберг и се облегна назад в стола си.

– Не съм сигурен откъде да започна – каза Патрик и се прокашля. – Очите са били отстранени, като някой ги е полял с киселина. С оглед на заздравелите рани и образуваните белези, според Педерсен това е станало скоро след отвличането.

– По дяволите.

Мелберг се надигна и облегна лакти на бюрото.

– Езикът е бил отрязан с остър инструмент. Педерсен не можа да ми каже какъв точно, но предположи, че става дума за голяма лозарска ножица, ножица за плет или нещо друго в този дух. По-малко вероятно е да е било извършено с нож.

Патрик сам чуваше колко отвратено звучи, а Мелберг изглеждаше така, сякаш му се гади.

– Аутопсията е показала още, че в двете уши е бил забоден остър предмет и вследствие на нараняванията Виктория е загубила слуха си.

Отбеляза си, че трябва да каже това на Ерика. Предположението ѝ за момичето в мехур се бе оказало правилно.

Мелберг дълго време се взира в него, преди да каже бавно:

– Значи не е можела да вижда, да чува и да говори.

– Да – каза Патрик.

Двамата помълчаха известно време. Опитваха да си представят какво би било да изгубиш три от най-важните си сетива, да бъдеш пленен в тих, гъст мрак, без възможност да комуникираш.

– По дяволите – повтори Мелберг.

Тишината продължи, думите не стигаха. Ернст изскимтя и ги погледна неспокойно. Усещаше тежката атмосфера, която бе настанала, но не можеше да я разтълкува.

– Тези рани вероятно също са нанесени веднага след отвличането или много скоро след това. Освен това по всяка вероятност са я държали вързана. Около китките и глезените ѝ има следи от въжета. Както заздравели, така и пресни. Има и рани от залежаване.

Вече и лицето на Мелберг бе пребледняло.

– Химическият анализ също е готов – добави Патрик. – В кръвта ѝ има следи от кетамин.

– Кета какво?

– Кетамин. Упойващо вещество. Класифицирано е като наркотик.

– Защо е бил в тялото ѝ?

– Според Педерсен е трудно да се каже, тъй като ефектът му може да бъде различен в зависимост от количеството. При по-голяма доза ставаш безчувствен към болка и изпадаш в безсъзнание, а при по-малка получаваш халюцинации и пристъп на психоза. Кой знае какъв ефект е целял извършителят. Може би и двата.

– И откъде може да се намери това чудо?

– Кетаминът се продава като останалата дрога, но явно е считан за доста опасен. Трябва да знаеш как да го използваш и в какви количества. Момчетата, които го употребяват по нощните клубове, не искат да проспят вечерта, каквото би станало, ако вземат твърде много. Често се смесва с екстази. Но се използва най-вече в здравеопазването. И като упойка за животни. Най-вече коне.

– О, мамка му – каза Мелберг, щом направи връзката. – Проверихме ли по-подробно онзи ветеринар Юнас?

– Да, естествено. Все пак Виктория изчезна, след като е била в конюшнята им. Той има солидно алиби, получил е спешно повикване по същото време. Собствениците на болния кон потвърдиха, че Юнас е пристигнал само петнайсет минути, след като Виктория е била видяна за последно в конюшнята. Останал е там няколко часа. Освен това не намерихме връзка между него и останалите момичета.

– Но след резултатите от аутопсията би трябвало да го проучим и до най-дребния детайл, нали?

– Абсолютно. Освен това, когато разказах на останалите, Йоста се сети, че преди време в клиниката на Юнас имаше влизане с взлом. Ще проверим доклада, за да видим дали там пише нещо за кетамин. Въпросът е само дали Юнас би съобщил за кражбата, ако самият той е използвал кетамина. Във всеки случай ще говорим с него.

Патрик помълча малко, събра сили каза:

– Има и още нещо. Мислех с Мартин да предприемем малко пътуване днес.

– Така ли? – каза Мелберг, който, изглежда, вече надушваше допълнителните разходи.

– Бих искал да отидем до Гьотеборг и да говорим с майката на Мина Валберг. И докато така и така сме там...

– Да?

Сега Мелберг звучеше още по-подозрително.

– Ами като сме там, мислех да говорим с един човек, който може би ще ни помогне да анализираме поведението на извършителя.

– Някой от онези психолози – каза Мелберг и цялото му изражение показа какво мисли за тази професия.

– Няма гаранция, знам, но няма да ни коства допълнителни разходи, ако така и така ще пътуваме до Гьотеборг.

– Да, да, само да не домъкнеш тук някоя врачка – измърмори Мелберг, което напомни на Патрик колко много си приличаха Йоста и шефът им понякога. – И не дразни колегите в Гьотеборг, по дяволите. Знаеш не по-зле от мен как си пазят територията и как обичат да се бият в гърдите, така че внимавай.

– Ще пипам с копринени ръкавици – каза Патрик и излезе, затваряйки вратата след себе си. Хъркането на шефа му скоро щеше да зазвучи в коридора.

* * *

Ерика добре съзнаваше, че е импулсивна. Често твърде импулсивна. Или поне Патрик така смяташе, тъй като тя отново и отново се заемаше да решава проблеми, които не я засягаха. Но в същото време много пъти му бе помагала в полицейските разследвания, така че той всъщност нямаше право да се оплаква.

Това бе точно един от онези случаи, за които Патрик щеше да ѝ каже, че си пъха носа там, където не ѝ е работа. Именно затова не смяташе да му казва нищо предварително, а да изчака и да види дали разходката ѝ ще даде резултат. Ако не станеше така, можеше да използва същото извинение като пред свекърва си Кристина, която преди малко бе извикала по спешност, за да гледа децата: че ще се среща с агента си в Гьотеборг във връзка с предложение за договор с едно немско издателство.

Облече си якето и направи лека гримаса, като се огледа наоколо. Къщата изглеждаше все едно вътре е избухнала бомба. Кристина със сигурност щеше да намери какво да каже по въпроса и Ерика вероятно я очакваше дълга лекция на тема колко е важно да поддържаш дома си чист и подреден. Чудно защо Кристина никога не изнасяше тази лекция на сина си. Явно смяташе, че той, мъжът в домакинството, е над тези неща. Патрик явно нямаше нищо против.

Не, тук не беше справедлива. Патрик беше фантастичен в много отношения. Вършеше своята част от домакинската работа, без да хленчи и, естествено, се грижеше за децата толкова, колкото и тя. Но все пак Ерика не можеше да твърди, че са напълно равнопоставени. Тя бе тази, която действаше като ръководител на проекта, тя знаеше кога децата надрастват дрехите си и имат нужда от нови, кога трябва да си носят храна за детската градина или кога е време да ги ваксинират в детския здравен център. И хиляди други неща. Тя забелязваше кога перилният препарат е на привършване или кога трябва да се купят още пелени, тя знаеше кой мехлем върши работа при подсичане и винаги можеше да каже къде Мая е оставила най-новата си любима плюшена играчка. Всичко това бе запечатано в гръбначния ѝ мозък, докато за Патрик изглеждаше невъзможно да следи за тези неща. Ако изобщо имаше желание да го прави. Това подозрение вечно я глождеше, но Ерика бе решила да не се задълбочава и предпочете да се нагърби с ролята на мениджър, като се радваше, че все пак има партньор, който доброволно изпълнява поставените му задачи. Много от приятелките ѝ нямаха дори това.

Щом отвори вратата, едва не направи крачка назад. Навън бе кучи студ. Надяваше се, че пътищата няма да са твърде хлъзгави. Не беше от най-ентусиазираните шофьори и караше само когато беше абсолютно необходимо.

Внимателно заключи вратата. За добро или зло, Кристина имаше собствен ключ, тъй като често идваше да гледа децата, когато се наложи. Ерика сбърчи чело, докато вървеше към колата. Кристина я бе попитала дали може да вземе със себе си един приятел, при положение че Ерика я молеше за помощ с толкова кратко предизвестие. Свекърва ѝ водеше богат социален живот и имаше много приятели. Случваше се те да дойдат с нея, когато трябва да се грижи за децата, така че в молбата ѝ нямаше нищо необичайно. Но начинът, по който каза „приятел“, накара Ерика да заподозре нещо гнило. Възможно ли бе за пръв път след развода с бащата на Патрик да е срещнала нов мъж?

Мисълта развесели Ерика и тя се усмихна сама на себе си, докато палеше колата. Патрик щеше да откачи. Нямаше проблеми да приеме, че баща му от много години си има нова съпруга, но що се отнасяше до майка му, по някаква причина нещата бяха различни. Всеки път, когато Ерика се пошегуваше и кажеше, че ще регистрира Кристина в някой сайт за запознанства, Патрик придобиваше болезнено изражение. Но вече беше време да приеме, че майка му има собствен живот. Ерика се изкикоти и потегли към Гьотеборг.

* * *

Юнас чистеше ветеринарната клиника с отривисти движения. Все още се дразнеше, че Марта е отменила участието на Моли в състезанието. Момичето трябваше да получи шанс. Знаеше колко е важно за нея и разочарованието ѝ нараняваше и него самия.

Огромно предимство беше, че клиниката се намираше в дома им. Така, докато Моли беше малка, на Юнас не му се налагаше да разчита, че Марта ще се грижи за дъщеря им достатъчно старателно. Докато беше в клиниката, той можеше да ги наглежда между посещенията, за да е сигурен, че Моли се чувства добре.

За разлика от Марта, той искаше наследник. Искаше да вижда себе си в своето отроче и винаги си бе представял, че ще има момче. Вместо това се появи Моли и още при раждането го обзеха чувства, за които не бе и подозирал.

Марта, от своя страна, положи бебето в прегръдките му с безразлично изражение. Ревността, която се мяркаше в погледа ѝ, изчезна също толкова бързо. Юнас бе очаквал, че тя ще се чувства така, и това бе в реда на нещата. Марта беше негова и той беше неин и с времето тя разбра, че детето няма да промени нищо и дори по-скоро ще заздрави брака им.

Още първия път, когато видя Марта, Юнас разбра, че с нея ще си паснат перфектно. Бяха като близнаци, сродни души. Това бяха изтъркани думи, клишета, но в техния случай бяха истина. Единственото, на което гледаха различно, беше Моли. Но въпреки това Марта правеше каквото може, заради него.

Възпитаваше дъщеря им по начина, по който той искаше, като в същото време не се месеше в отношенията му с Моли и вместо това влагаше енергията си в тяхната собствена връзка.

Юнас се надяваше, че Марта разбира колко много я обича, колко важна е за него. Опитваше се да го показва, беше толерантен и споделяше всичко с нея. В един-единствен случай се бе поколебал. За миг беше почувствал, че между тях има пропаст, която заплашва симбиозата, в която живееха от толкова дълго. Но това съмнение вече го нямаше.

Юнас се усмихна и намести кутията с найлонови ръкавици. Имаше толкова много, за което да бъде благодарен, и го знаеше.

* * *

Мелберг сложи каишката на Ернст, а кучето веднага се въодушеви и се втурна към входа на полицейското управление. Аника надникна от рецепцията и Мелберг ѝ обясни, че ще обядва у дома, след което с облекчение излезе на свеж въздух. Вдиша дълбоко още щом вратата се затвори зад гърба му. След това, което му разказа Хедстрьом, кабинетът му внезапно започна да му се струва задушен и тесен.

Пътят беше пуст. През зимата градчето не беше особено оживено, което обикновено означаваше, че Мелберг спокойно можеше да дремва от време на време. През лятото обаче хората не спираха с щуротиите, било то от чиста глупост, било заради употреба на твърде много алкохол. Туристите бяха истинска досада и Мелберг би предпочел Танумсхеде и околностите да бяха все така пусти през цялата година. Към края на август се чувстваше просто съсипан от работа. Гадна професия си беше избрал, но имаше вроден талант за полицейската работа, което беше и неговото проклятие. Това пораждаше и доста злоба. Виждаше зле прикритата завист в погледите, които Патрик, Мартин и Йоста понякога му хвърляха. Паула, от друга страна, не изглеждаше много впечатлена, но това може би не беше толкова странно. Не беше глупава, Мелберг никога не би казал нещо такова, а и се случваше и тя да има проблясъци и да допринесе с нещо. Но ѝ липсваше мъжката логика, а оттам и способността да оцени напълно острия му ум.

Почувства се в малко по-добро настроение, когато се прибра в апартамента. Свежият въздух бе прояснил мислите му. Макар и онова с момиченцето да беше ужасна трагедия и да им отваряше цял куп работа през иначе спокойния сезон, Мелберг все пак смяташе, че в случая има нещо вълнуващо. Даваше му прекрасна възможност за изява.

– Ехо? – викна той, щом влезе вътре.

Видя, че обувките на Паула са в антрето, което означаваше, че тя и Лиса са им дошли на гости.

– В кухнята сме! – отвърна Рита.

Мелберг освободи Ернст, за да може кучето да изтича и да поздрави Сеньорита. После изтупа снега от обувките си върху килима, окачи якето си на закачалката и последва Ернст.

Вътре в кухнята Рита слагаше масата, а Паула, която носеше дъщеричката си в бебешко кенгуру, ровеше в един шкаф.

– Кафето долу свърши – обясни тя.

– Стои най-вътре вдясно – каза Рита и посочи. – Ще сипя и на теб, та да хапнеш малко, след като така и така си тук.

– Благодаря. Как върви работата? – попита Паула и се обърна към Мелберг, хванала в ръка пакета кафе, който се бе оказал точно там, където ѝ каза Рита. В нейната кухня цареше военен ред.

Мелберг се замисли дали резултатът от аутопсията наистина е подходяща тема за разговор за една изтощена и кърмеща жена. Но знаеше, че Паула ще откачи, ако по-късно разбере, че той ѝ е спестил информация за разследването, затова ѝ преразказа накратко това, което бе научил от Патрик преди малко. Щом го чу, Рита замръзна за миг до мивката, но после продължи да вади прибори.

– Ама че ужас – каза Паула и седна на масата, галейки разсеяно Лиса по гърба. – Казваш, че езикът ѝ е бил отрязан?

Мелберг наостри уши. Все пак Паула понякога демонстрираше полицейски талант, а и имаше феноменална памет.

– За какво мислиш? – попита той, седна на съседния стол и я погледна заинтригувано.

Паула поклати глава.

– Не знам, но това ми напомня за нещо... Ох, покрай майчинството мозъкът ми съвсем се е размътил, направо ще полудея!

– Ще премине – каза Рита откъм кухненския плот, където приготвяше голяма купа салата.

– Да, но в момента е страшно дразнещо – каза Паула. – В това с езика има нещо познато...

– Ще се сетиш по-късно, като спреш да мислиш за това – каза Рита успокоително.

– Ммм – отговори Паула, но Мелберг видя, че продължава да рови в паметта си. – Чудя се дали не е нещо, което съм чела в някой стар доклад. Може ли после да мина за малко през участъка?

– Наистина ли е добра идея да ходиш там с Лиса в този студ? Пък и без това си твърде уморена, за да работиш – възрази Рита.

– Все едно е дали ще съм изморена тук или там – каза Паула. – А може би Лиса може да остане при теб? Няма да се бавя много, само ще погледна набързо в архива.

Рита измърмори нещо неразбираемо в отговор, но Мелберг знаеше, че тя няма да има нищо против да гледа Лиса, въпреки че имаше риск малката да се разреве. Стори му се, че Паула придоби малко по-свеж вид само при мисълта да отиде в управлението.

– Докато съм там, бих искала да погледна доклада от аутопсията – каза тя. – Надявам се, че може, въпреки че официално съм в майчинство?

Мелберг изсумтя. Нямаше значение дали е в майчинство, или не. Нямаше представа как стоят нещата формално, но ако трябваше да следва всички правила и разпоредби за работните места като цяло и за полицейската професия в частност, нямаше да може да свърши кой знае каква работа.

– Аника го сложи при останалите материали от разследването. Просто я помоли, като пристигнеш.

– Добре, тогава ще се освежа малко, след което тръгвам.

– Но първо ще ядеш – каза Рита.

– Добре, мамо.

От печката се носеха миризми, които караха корема на Мелберг да къркори шумно. Ястията на Рита биеха почти всичко, което беше опитвал. Единственият проблем беше, че се стискаше откъм десерти. Затова Мелберг задоволяваше нуждите си със захарните кифли в пекарната. Днес вече ходи там веднъж, но може би можеше да намине още един път на връщане в управлението. Никое ядене не беше завършено без нещо сладко за финал.

* * *

Йоста вече не искаше кой знае какво от живота. Ако главата и краката ти са топли, бъди доволен, казваше дядо му. Сега Йоста започваше да разбира какво е имал предвид – въпросът беше да нямаш твърде високи изисквания. А откакто се видя с Ева след странните събития миналото лято, той бе наистина доволен от живота. Впоследствие Ева се върна обратно в Гьотеборг и известно време Йоста се притесняваше, че отново ще изчезне, че няма да поддържа връзка с някакъв дъртак, при когото бе живяла само за кратко, и то като много малка. Но тя се обаждаше от време на време, а когато идваше на гости на майка си във Фелбака, винаги посещаваше и него. Естествено, чувстваше се уязвима след това, което преживя, но всеки следващ път, когато се видеха, изглеждаше по-силна. Йоста искаше от сърце раните ѝ да заздравеят и един ден да се върне и вярата ѝ в любовта. Може би щеше да си намери нов мъж и отново да стане майка? И може би, с малко късмет, Йоста щеше да има възможността да се изявява като дядо и да глези мъничето. Това беше най-голямата му мечта: да върви сред малиновите храсти в градината заедно с внучето си, което да го следва с несигурни стъпки, пъхнало пръст в ръката му, и да му помага да бере сладките плодове.

Но стига блянове. Трябваше да се концентрира върху разследването. Настръхна, щом се сети за това, което Патрик му бе казал за раните на Виктория, но побърза да отпрати неприятните мисли. Не биваше да се оставя да го завладеят. Беше виждал достатъчно гадости през годините като полицай и макар това да надминаваше всичко останало, принципът си оставаше същият: трябваше просто да си свърши работата.

Прегледа доклада, който бе изровил, и се замисли. След малко се изправи и отиде до кабинета на Патрик, който се намираше до неговия.

– Юнас съобщи за обира само няколко дни преди изчезването на Виктория. И един от откраднатите медикаменти е кетамин. Бих могъл да отида до Фелбака и да говоря с него, докато вие с Мартин сте в Гьотеборг.

Видя погледа на Патрик и макар да се почувства леко обиден, можеше да разбере учудването му. Не винаги се бе проявявал като най-работливия полицай в управлението и в интерес на истината и сега не беше такъв. Но притежаваше нужния капацитет, а и в последно време в него се бе зародило ново чувство. Искаше Ева да се гордее с него. Освен това съчувстваше на семейство Халберг, на чиято агония беше свидетел през последните няколко месеца.

– Безспорно изглежда, че може да има връзка. Браво, че се сети – каза Патрик. – Но сам ли искаш да отидеш? Можем да го направим заедно утре сутринта.

Йоста махна с ръка.

– Не, аз ще се погрижа. Не е кой знае какво, пък така и така аз приех жалбата. Успех в Гьотеборг.

Той кимна леко на Патрик и излезе навън. Трябваха му само пет минути с колата, докато стигне до стопанството в покрайнините на Фелбака. Сви по алеята и паркира пред имота на Марта и Юнас.

– Чук, чук – каза Йоста, щом отвори вратата от задната страна на къщата.

Клиниката не беше голяма. Имаше малка чакалня, не много по-голяма от антре, кухненски бокс и малък кабинет.

– Надявам се, че наоколо няма змии, паяци или други гадини – пошегува се той, когато видя Юнас.

– Здравей, Йоста. Не, няма страшно. За щастие, във Фелбака няма много такива животни.

– Може ли да вляза за малко?

Йоста прекрачи прага и се избърса на изтривалката.

– Да, следващото посещение е чак след час. Днес изглежда ще е спокойно. Остави си якето. Искаш ли кафе?

– Да, благодаря. Ако не е проблем?

Юнас поклати глава и тръгна към кухненския бокс. Там имаше кафе-машина, а до нея стояха различни видове капсули.

– Инвестирах в една от тези машини в името на собственото ми оцеляване. Силно или слабо? Мляко? Захар?

– Силно, с мляко и захар, благодаря.

Йоста закачи якето си и седна на един от двата стола за посетители.

– Ето – Юнас подаде една чаша на Йоста и седна срещу него. – Предполагам, че става дума за Виктория.

– Не, исках да те питам за обира, за който беше съобщил.

Юнас вдигна вежди.

– Аха, мислех, че сте отписали жалбата. Да си призная, бях малко разочарован, че не стигнахте доникъде, но разбирам, че трябваше да дадете приоритет на случая на Виктория. Предполагам, не можеш да ми кажеш защо внезапно отново сте се заинтересували от кражбата?

– Не, за съжаление – каза Йоста. – Как откри, че някой е влизал? Знам, че вече сме говорили за това, но би било добре, ако може пак да ми разкажеш.

Той направи извинителен жест и за малко да събори чашата с кафе. Улови я точно преди да се катурне, след което за всеки случай я взе в ръка.

– Ами както казах и предния път, на сутринта заварих вратата разбита. Беше към девет часа. Обикновено започвам в толкова, хората рядко идват тук по-рано. Както и да е, веднага разбрах, че е имало обир.

– Каква беше ситуацията вътре?

– Не толкова лоша, всъщност. Някои неща бяха съборени от шкафовете и лежаха разпилени по пода, но само толкова. Най-лошото беше, че шкафът, където държа наркотичните медикаменти, беше разбит. Винаги го държа заключен. Нивото на престъпността във Фелбака не е особено високо, но малкото наркомани, които живеят наблизо, сигурно знаят, че тук има такива вещества. Само че преди никога не бях имал проблеми.

– Знам кои хора имаш предвид, говорихме с тях веднага след кражбата. Не изкопчихме нищо, но не мисля, че биха могли да опазят тайната, ако някой от тях бе успял да влезе тук. А и не открихме отпечатъци, които да съвпадат с техните.

– Сигурно си прав. Вероятно е бил някой друг.

– Какво липсваше? Знам, пише го в жалбата ти, но можеш ли отново да ми кажеш?

Юнас сбърчи чело.

– Вече не си спомням точно. Но наркотичните медикаменти бяха етилморфин, кетамин и кодеин. Иначе липсваха някои медицински консумативи, марля, антисептични средства и... найлонови ръкавици, май това беше. Обикновени, евтини неща, които можеш да си купиш в коя да е аптека.

– Освен ако предпочиташ да не привличаш внимание върху себе си, както би станало, ако купиш цяла камара медицински артикули – каза Йоста, мислейки на глас.

– Да, това е така – каза Юнас и допи кафето си, след което стана, за да направи още. – Искаш ли да ти долея?

– Не, благодаря, още не съм го изпил – каза Йоста и осъзна, че е забравил за кафето си. – Разкажи ми повече за наркотичните медикаменти. Някой от тях представлява ли особен интерес за наркоманите?

– Вероятно кетаминът. Чувал съм, че започва да става популярен в тези кръгове. Изглежда, го взимат по време на партита и го наричат Спешъл Кей.

– Ти как го ползваш като ветеринар?

– И ние, и останалите лекари го използваме като упойващо средство при хирургични намеси. Ако се ползва обща анестезия, има риск пулсът и дишането да се забавят, докато при кетамина този страничен ефект отсъства.

– Върху кои животни го прилагате?

– Най-вече кучета и коне. За да бъдат упоени безопасно и ефективно.

Йоста изпъна внимателно крака. С всяка следваща зима пукането на крайниците му се засилваше, а той се вдървяваше все повече.

– Колко кетамин е изчезнал?

– Ако си спомням правилно, бяха откраднати четири шишенца по сто милилитра.

– Това много ли е? Колко се дава на един кон, например?

– Зависи от теглото на животното – каза Юнас. – Но обикновено два милилитра на сто килограма стигат.

– А за хора?

– Всъщност не знам. Трябва да питаш някой хирург или анестезиолог. Те сигурно ще могат да ти дадат точна информация. Аз ходих на няколко курса по обща медицина, но това беше преди много години. Познавам животните, не хората. Но защо се интересуваш точно от кетамина?

Йоста се поколеба. Не знаеше дали е редно да му каже и по този начин да разкрие защо всъщност бе дошъл. Същевременно беше любопитен да види как ще реагира Юнас. Ако противно на очакванията той самият беше използвал кетамина, съобщавайки за кражбата, за да отклони подозренията от себе си, може би това щеше да си проличи по изражението му.

– Получихме резултатите от аутопсията – каза той накрая. – В кръвта на Виктория е имало следи от кетамин.

Юнас се сепна и го погледна едновременно изненадано и ужасено.

– Искаш да кажеш, че кетаминът от клиниката ми може да е бил използван от похитителя?

– Не мога да кажа, но като се има предвид, че кражбата е извършена точно преди изчезването на Виктория, близо до мястото, където е видяна за последно, този вариант не е изключен.

Юнас поклати глава.

– Това е просто ужасно.

– И нямаш никакви подозрения кой може да е крадецът? Не забеляза ли нещо подозрително в дните преди и след инцидента?

– Не, нямам представа. Както казах, за пръв път се случва нещо такова. Винаги много съм внимавал да заключвам всичко.

– И не вярваш, че някое от момичетата...?

Йоста кимна по посока на конюшнята.

– Не, наистина. Може някой път тайно да са пробвали домашен алкохол и сигурно са пушили по една-две цигари. Но далеч не са врели и кипели дотолкова, че да знаят, че ветеринарите разполагат с наркотични вещества, които могат да се ползват като дрога. Говори с момичетата, ако искаш, но ти гарантирам, че никоя от тях дори не е чувала да се говори за такова нещо.

– Сигурно е така – измърмори Йоста.

Не се сещаше какво друго да попита и Юнас, изглежда, видя колебанието му.

– Интересува ли те още нещо? – попита той и се усмихна криво. – Ако не, може да поговорим някой друг път. Скоро трябва да се заема със следващия пациент. Танцуващата мишка Нели е яла нещо неподходящо.

– Уф, не разбирам как хората могат да си взимат такива домашни любимци – каза Йоста и се намръщи.

– Само да знаеше... – каза Юнас и стисна здраво ръката му за сбогом.

Удевала, 1968

Още в началото разбра, че не всичко е наред. Сякаш нещо липсваше. Лайла не можеше да определи какво точно и като че ли само тя го забелязваше. Отново и отново се опитваше да поговори с Владек за това и да му предложи да заведат малката на лекар. Но той не я слушаше. Все пак дъщеря им бе толкова сладка и спокойна. Нямаше ѝ нищо.

Но знаците ставаха все по-ясни. В изражението на момичето се четеше единствено сериозност. Лайла чакаше ли, чакаше първата усмивка, която така и не дойде. Дори Владек започна да осъзнава, че нещо не е както трябва, но никой не ги взе на сериозно. В детския здравен център ѝ казаха, че при всяко дете било различно, че нямало точен модел. Но тя беше сигурна. На дъщеря им завинаги щеше да ѝ липсва нещо.

Момичето никога не плачеше. Понякога Лайла трябваше да се въздържа да не я ощипе или разтърси, каквото и да е, само и само да предизвика някаква реакция. Когато беше будна, дъщеря им лежеше мълчаливо и наблюдаваше света с поглед, изпълнен с толкова мрак, че Лайла настръхваше. Това бе древен мрак, който струеше не само от очите, ами от цялото ѝ тяло.

Майчинството далеч не се оказа това, което Лайла очакваше. Представата, която си бе изградила, чувствата, които мислеше, че ще изпитва, докато детето лежи в скута ѝ – нищо от това не съвпадаше с реалността. Подозираше, че причината е в детето, но все пак тя му беше майка. А работата на майките е да защитават децата си независимо от всичко.

Да се возиш с Патрик, винаги беше опасно. Мартин се държеше здраво за дръжката на пасажерската врата и редеше молитва след молитва, въпреки че не беше ни най-малко религиозен.

– Обстановката по пътищата днес е добра – каза Патрик.

Подминаха църквата в Квиле и той намали скоростта, докато караха през малкото градче. Но скоро отново настъпи газта и при острия завой два километра по-нататък Мартин така се притисна до вратата, че бузата му се допря до студения прозорец.

– Патрик, трябва да престанеш да даваш газ на завоите! Няма значение как те е учил инструкторът едно време, така не се кара.

– Карам отлично – измърмори Патрик, но поотпусна педала за газта.

Вече бяха водили този спор и сигурно щяха да го водят още много пъти.

– Как е Тюва? – попита той след малко и Мартин забеляза с периферното си зрение как Патрик го поглежда предпазливо.

Искаше му се хората да не се притесняваха толкова. Нямаше проблем да попитат, даже напротив. Това показваше, че им пука за него и Тюва. Въпросите не правеха нещата по-лоши, та нали най-лошото вече се беше случило. Не отваряха нови рани, това си бяха същите рани, които се отваряха всяка вечер, когато слагаше дъщеря си да легне, а тя го питаше за мама. Или когато самият той си лягаше от своята страна на леглото, до празното място на Пия. Или всеки път, когато извадеше мобилния си, за да се обади у дома и да пита дали да купи нещо, само за да осъзнае, че жена му никога вече няма да вдигне телефона.

– Мисля, че е добре. Пита за Пия, естествено, но най-вече иска да ѝ разказвам за нея. Изглежда е приела, че майка ѝ я няма. В това отношение децата са по-мъдри от нас, струва ми се.

Той замълча.

– Дори не мога да си представя какво бих правил, ако Ерика беше умряла – каза Патрик тихо.

Мартин разбра, че колегата му мисли за случилото се преди две години, когато не само Ерика, ами и тогава още неродените им близнаци за малко да загинат в автомобилна катастрофа.

– Не знам дали бих могъл да продължа да живея.

Гласът на Патрик потрепери при спомена за деня, когато едва не изгуби съпругата си.

– Да, би могъл – каза Мартин и се загледа в снежния пейзаж, покрай който минаваха. – Хората се справят. А и винаги има за какво да се живее. Ти щеше да имаш Мая. Сега Тюва е всичко за мен, а Пия живее в нея.

– Мислиш ли, че някога ще срещнеш друга жена?

Мартин забеляза, че Патрик зададе въпроса малко неохотно, сякаш имаше чувството, че е забранено да пита нещо такова.

– В момента ми се струва немислимо, но почти толкова немислимо ми се струва и да живея сам до края на живота си. Всяко нещо с времето си. Сега съм изцяло зает с опитите да намеря баланс в живота за себе си и Тюва. Учим се как да запълним дупките, оставени от Пия, доколкото е възможно. А и не само аз трябва да съм готов. Тюва също трябва да е подготвена да допусне друг човек в семейството.

– Звучи разумно – каза Патрик, след което се засмя. – Освен това в Танум не са останали много момичета. Ти успя да свалиш повечето, преди да срещнеш Пия. Така че трябва да разшириш района на търсене, ако не искаш да повтаряш.

– Ха-ха, много смешно.

Мартин усети, че се изчервява. Патрик преувеличаваше, но имаше известно право. Мартин не беше традиционен красавец, но благодарение на комбинацията от момчешки чар, рижа коса и лунички момичетата открай време си падаха по него. Но когато срещна Пия, сложи край на флиртовете. Откакто беше с нея, дори не беше поглеждал друга жена. Обичаше я ужасно много и тя му липсваше всяка една секунда.

Внезапно се почувства неспособен да говори повече за нея. Болката го прониза силно и безмилостно, така че побърза да смени темата. Патрик разбра намека и през останалата част от пътуването до Гьотеборг двамата обсъждаха единствено спорта.

* * *

Ерика се поколеба за миг, преди да звънне на вратата. Винаги беше трудно да намери правилния подход, когато ѝ предстоеше разговор с роднина на някой от замесените в даден случай, но майката на Мина звучеше спокойно и дружелюбно по телефона. Не говореше с острия, скептичен тон, който Ерика често чуваше, когато искаше да интервюира някого във връзка с книгите си. А сега дори не ставаше дума за отдавна приключил случай, а за все още неразрешен такъв.

Натисна звънеца. Скоро отвътре се чуха стъпки и вратата се открехна.

– Здрасти – каза Ерика. – Анете?

– Казват ми Нетан – отговори жената и отстъпи встрани, за да ѝ направи път.

Тъжно, помисли си Ерика, щом влезе в антрето. Както жената, така и апартаментът имаха тъжен вид, което не се дължеше единствено на изчезването на Мина. Жената пред нея като че ли отдавна бе загубила надежда, пречупена от разочарованията, които ѝ бе поднесъл животът.

– Влизай – каза Нетан и я поведе към всекидневната.

Навсякъде имаше разхвърляни вещи, които сякаш случайно се бяха оказали на едно или друго място и после никой не ги бе прибрал. Нетан погледна нервно купчината дрехи на дивана и просто я бутна на пода.

– Мислех да разтребя... – каза тя, но остави изречението да се разтвори във въздуха.

Ерика крадешком хвърли поглед към майката на Мина и седна на ръба на дивана. Нетан беше почти десет години по-млада от нея, но изглеждаше състарена. Кожата ѝ имаше сивкав оттенък, вероятно заради цигарите, а косата ѝ беше рошава и без блясък.

– Само се чудя... – каза Нетан и се загърна по-плътно със степаната си жилетка. Явно се опитваше да събере смелост да попита нещо. – Извинявай, малко съм нервна. Тук не идват често известни хора. Всъщност никога, като се замисля.

Нетан се засмя сухо и за един кратък миг Ерика можа да си представи как е изглеждала, когато още е имала желание за живот.

– Ох, звучи толкова странно, като го казваш – каза тя и направи гримаса.

Наистина мразеше, когато хората я наричаха известна. Тя самата ни най-малко не се определяше с тази дума.

– Да, но си такава. Гледала съм те по телевизията. Но тогава носеше малко повече грим.

Нетан погледна плахо към лицето на Ерика, по което нямаше и следа от грим.

– Да, мацат те с какво ли не, когато ще те дават по телевизията. Но се налага, под прожекторите човек изглежда ужасно. Иначе почти никога не се гримирам.

Тя се усмихна и видя, че Нетан започва да се отпуска.

– Да, аз също – каза тя. Имаше нещо трогателно в начина, по който отбеляза очевидното. – Исках да те питам... защо реши да дойдеш тук? От полицията вече разговаряха с мен.

Ерика се замисли. Честно казано, нямаше добро обяснение. Най-верният отговор беше „от любопитство“, но не можеше да го каже.

– Няколко пъти съм сътрудничила на местната полиция. Разчитат на мен, когато собствените им ресурси не стигат. А сега имат нужда от допълнителна помощ след това, което се случи с момичето, изчезнало във Фелбака.

– Аха, колко странно, че...

Нетан не довърши изречението и Ерика не каза нищо. Искаше да започне тя да задава въпросите.

– Разкажи ми за изчезването на дъщеря ти.

Нетан отново придърпа жилетката си. Сведе поглед към скута си, а когато заговори, думите бяха толкова тихи, че Ерика едва я чуваше.

– В началото не разбрах, че е изчезнала. Не и наистина. Мина излизаше и се прибираше, когато ѝ скимне. Никога не съм можела да я контролирам. Винаги е имала силна воля, за разлика от мен... – Нетан вдигна глава и погледна през прозореца. – Понякога оставаше за ден или два при приятели. Или при някое момче.

– Някое конкретно момче? Имаше ли приятел? – вметна Ерика.

Нетан поклати глава.

– Аз поне не знам. Излизаше с момчета, но не, не мисля, че е имала връзка с някого от тях. Във всеки случай в последно време изглеждаше малко по-щастлива, така че се зачудих. Но попитах някои от приятелите ѝ и те не бяха чували нищо за гадже. Компанията им беше сплотена, така че сигурно щяха да знаят.

– Тогава според теб защо е била по-щастлива?

Нетан сви рамене.

– Не знам. Но си спомням какво е да си тийнейджърка. Настроенията се менят бързо. Може и да е било, защото Юхан се изнесе.

– Юхан?

– Да, приятелят ми. Живееше тук известно време. Но двамата с Мина не се разбираха.

– Кога се изнесе?

– Не помня точно. Около половин година, преди Мина да изчезне.

– Полицията говорила ли е с него?

Нетан отново сви рамене.

– Мисля, че говориха с няколко от старите ми приятели. Все пак понякога имаше и спречквания.

– Някой от тях да е заплашвал Мина или да се е държал агресивно с нея?

Ерика преглътна гнева, който започваше да се надига в нея. Знаеше доста за възможните реакции на жертвите на домашно насилие. А след това, на което Лукас бе подложил Ана, знаеше също как страхът може да пречупи волята ти. Но как можеше да оставиш някого да причини това и на децата ти? Как можеше майчиният ти инстинкт да отслабне дотолкова, че да позволиш някой да ги нарани, физически или психически? Не го разбираше. За миг мислите ѝ се насочиха към Луис, сама и окована в мазето на семейство Ковалски. Беше същото, просто в много по-лоша степен.

– Да, ами случвало се е. Но Юхан не я е удрял, само си викаха през цялото време. Затова мисля, че се е почувствала облекчена, когато той си тръгна. Един ден просто си събра багажа и се махна. Повече не чухме нищо за него.

– Кога разбра, че Мина не е отишла при приятел?

– Никога не беше отсъствала повече от ден-два. Но тогава минаха три дни и тя още не се беше прибрала, а и не си вдигаше телефона, затова се обадих на всичките ѝ приятели. Никой не я беше виждал или чувал, така че...

Ерика прехапа бузи. Как можеше да оставиш четиринайсетгодишно момиче да не се прибере три дни, преди да реагираш? Смяташе да държи децата си изкъсо, когато навлезеха в тази възраст. Никога не би ги пуснала да излязат, без да знае къде отиват и с кого.

– Първоначално от полицията не ме взеха на сериозно – продължи Нетан. – Познаваха Мина отпреди това, тя имаше някои... проблеми, така че дори не искаха да приемат жалбата ми.

– Кога разбраха, че явно нещо се е случило?

– След още едно денонощие. После намериха онази дама, която е видяла Мина да се качва в кола. Като се имат предвид другите изчезнали момичета, трябваше да се досетят. Брат ми смята, че мога да ги съдя. Казва, че ако Мина беше богата като другите момичета, щели веднага да започнат издирване. Но никой не слуша хора като нас. Това не е справедливо.

Нетан сведе поглед.

Ерика се усъмни в заключенията си. Стори ѝ се интересно, че Нетан нарича другите момичета богати. Всъщност те бяха по-скоро от средната класа, но понякога класовите разделения бяха относителни. Тя самата бе дошла тук с цял куп предубеждения, които се засилиха веднага щом влезе в апартамента. Но имаше ли изобщо право да обвинява Нетан? Нямаше никаква представа какви обстоятелства бяха оформили живота ѝ.

– Трябвало е да те чуят – каза Ерика и сложи импулсивно ръка върху нейната.

Нетан подскочи, все едно се беше опарила, но не отдръпна ръката си. Сълзи потекоха по бузите ѝ.

– Правила съм толкова глупости. Аз... аз... а сега може би е твърде късно.

Гласът ѝ се прекърши, а сълзите се лееха все по-обилно. Сякаш течеха от чешма. Ерика предположи, че Нетан е сдържала плача си твърде дълго. Сега плачеше не само за изчезналата си дъщеря, която най-вероятно никога нямаше да се върне, а и за всичките си грешни решения, предопределили живота на Мина, живот съвсем различен от този, който Нетан сигурно бе желала за дъщеря си.

– Така исках да сме нормално семейство. С Мина да имаме някого, който да се грижи за нас. Никога никой не се е грижил за нас.

Нетан се тресеше от ридания. Ерика се приближи до нея, прегърна я и я остави да плаче на рамото ѝ. Погали я по косата и зашепна тихо, както правеше с Мая или близнаците, когато трябваше да ги успокоява. Запита се дали някой изобщо бе утешавал Нетан по този начин. Може би и тя никога не беше правила така с Мина. Злощастна верига от разочарования в един живот, който не се бе получил според очакванията.

– Искаш ли да видиш снимки? – попита Нетан внезапно и се отдръпна.

Избърса очи с ръкава на жилетката си и погледна Ерика очаквателно.

– Разбира се, че искам.

Нетан се изправи и извади няколко фотоалбума от разнебитената библиотека „Били“12. Първият албум беше от ранното детство на Мина. На снимките младата и усмихната Нетан носеше дъщеря си на ръце. Ерика не успя да се въздържи да не каже:

– Колко щастлива изглеждаш.

– Да, бяха хубави времена. Най-хубавите. Бях само на седемнайсет, когато родих, но бях толкова щастлива – каза Нетан и прокара пръст по една от снимките. – Ама как само съм изглеждала, божичко...

Тя се засмя и Ерика също се усмихна. Модата през осемдесетте беше покъртителна, но и през деветдесетте не я биваше много.

Продължиха да разлистват албума и годините минаваха пред очите им. Мина беше много сладко дете, но колкото повече растеше, толкова по-затворено ставаше лицето ѝ и толкова повече гаснеха очите ѝ. Ерика видя, че Нетан също го забеляза.

– Мислех, че правя всичко възможно – каза тя тихо. – Но не беше така. Не биваше да...

Тя спря погледа си на един от мъжете, които се появяваха за кратко в албума. Бяха доста, отбеляза Ерика мислено. Мъже, които идваха в живота им, пораждаха още по-голямо разочарование и после изчезваха.

– Този е Юхан. Последното ни лято заедно.

Тя посочи друга снимка, от която струеше лятна жега. Висок, светлокос мъж беше прегърнал Нетан. Бяха в някаква беседка, а отзад се виждаше червена къща с бели ръбове, потънала в зеленина. Единственото, което нарушаваше идилията, беше очевидно киселата Мина, която седеше отстрани и ги зяпаше.

Нетан затвори рязко албума.

– Искам само тя да се прибере. Ще се постарая всичко да е различно. Всичко.

Ерика замълча. Двете поседяха известно време, без да знаят какво да кажат. Но тишината не беше неприятна, а по-скоро успокояваща. Изведнъж обаче на вратата се позвъни и те подскочиха. Нетан стана от мястото си и отиде да отвори.

Щом видя кой стои в антрето, Ерика се изправи слисана.

– Здрасти, Патрик – каза тя и се усмихна глуповато.

12 Един от най-популярните модели библиотеки на ИКЕА. – Б. пр.

* * *

Паула влезе в кухнята на управлението и точно както очакваше, завари Йоста да седи пред кафеварката. Той грейна, щом я видя.

– Паула, здравей!

Тя му се усмихна широко в отговор. Преди малко видя и Аника, която изхвърча от рецепцията, дари Паула с мечешка прегръдка и я засипа с въпроси за малката сладка Лиса.

Йоста също отиде до нея и я прегърна, малко по-внимателно от Аника. После се отдръпна на една ръка разстояние и я огледа внимателно.

– Лицето ти е бяло като чаршаф и изглеждаш все едно не си спала от няколко седмици.

– Благодаря, Йоста, наистина знаеш как се правят комплименти – пошегува се тя, но видя сериозния му поглед и добави: – Последните месеци бяха тежки. Да си майка, не е само цветя и рози.

– Да, чух, че малката не те щади. Надявам се, че си тук само на приятелско посещение и не се изморяваш и с мисли за работата.

Йоста я поведе нежно, но непоколебимо към стола до прозореца.

– Седни. Кафе.

Наля една чаша и я остави на масата, после сервира и на себе си и седна срещу Паула.

– Ами по малко и от двете, може да се каже – отговори тя на предния му въпрос и отпи от кафето.

Струваше ѝ се странно, че е излязла навън сама, но също така беше хубаво за малко да се почувства като стария си аз.

Между веждите на Йоста се появи гънка.

– Държим фронта.

– Знам, че е така. Но преди малко Бертил каза нещо, което разбуди някои спомени. Или по-точно ме накара се почувствам така, сякаш има нещо, което трябва да си спомня.

– Какво имаш предвид?

– Разказа ми за резултатите от аутопсията. И онова с отрязания език ми се струва познато. Не знам къде може да съм го чувала, затова мислех да се поразровя в архива и да видя дали паметта ми няма да се раздвижи. За жалост, мозъкът ми не е това, което беше. Очевидно приказките, че главата ти се пълни с каша, когато кърмиш, не са мит. Вече едва се справям с дистанционното.

– Да, леле, знам как е с хормоните. Спомням си когато Май-Брит...

Той извърна поглед и се загледа през прозореца. Паула разбра, че Йоста мисли за детето, което той и съпругата му бяха изгубили, както и че знае, че тя знае. Затова го остави да поседи тихо, заровен в спомените.

– И нямаш представа за какво става дума? – каза той накрая и отново погледна към Паула.

– Не, за съжаление – въздъхна тя. – Би било по-просто, ако поне знаех откъде да започна да търся. Все пак архивът не е много малък.

– Безцелното ровене в докладите ми звучи като мъчна работа – каза Йоста.

Паула направи гримаса.

– Знам. Така че най-добре да се залавям.

– Сигурна ли си, че вместо това не е по-добре да си седиш вкъщи, да почиваш и да се грижиш за себе си и Лиса?

– Ако щеш вярвай, но всъщност тук ще си почина повече, отколкото вкъщи. А и е хубаво за разнообразие да облека нещо различно от пижама. Благодаря за кафето!

Паула се изправи. В днешно време почти всичко се архивираше дигитално, но материалите от стари разследвания се пазеха в хартиен формат. Ако разполагаха с нужните ресурси, сигурно всичко би могло да се сканира и да се побере на един-единствен харддиск, вместо да заема цяла стая в мазето. Но ресурси нямаше и въпросът беше дали изобщо някога щеше да има.

Паула слезе по стълбите, отвори вратата и за миг се спря на прага. Боже господи, колко много хартия. Беше дори повече, отколкото си спомняше. Разследванията бяха архивирани по години и за да има някаква стратегия в търсенето, тя реши да започне с най-старите. Уверено вдигна първата кутия и седна с нея на пода.

Час по-късно едва беше стигнала до средата и започна да осъзнава, че проектът ѝ може да се окаже толкова времеемък, колкото и безплоден. Не стига, че не беше сигурна какво точно търси, ами дори не знаеше дали ще го намери в тази стая. Но откакто започна работа в управлението, бе прекарала доста време в четене на архивни материали. Отчасти от собствен интерес, отчасти за да е наясно с историята на престъпността в района. Така че най-логично беше това, което се опитваше да си спомни, да се намира именно тук.

Прекъсна я почукване на вратата, след което на прага се показа Мелберг.

– Как върви? Рита се обади и ме помоли да видя как си и да ти предам, че с Лиса всичко е наред.

– Чудесно. Аз също съм добре. Но предполагам, че не за това питаш?

– Не, ами...

– За жалост, не съм стигнала далеч, а и не се сещам какво трябва да търся. Почти започвам да се чудя дали не си въобразявам. Може би преумореният ми мозък си прави шеги.

Разочарована, тя прибра небрежно тъмната си коса на опашка, ползвайки ластика, който носеше на китката си.

– Не, не си въобразяваш – каза Мелберг. – Ти имаш интуиция, а човек трябва да разчита на инстинктите си.

Паула го погледна изненадано. Подкрепа и похвала от Бертил. Днес трябваше да си купи лотариен билет.

– Да, сигурно си прав – каза тя и подреди листовете в папката в спретната купчинка. – Нещо ме гложди, така че ще продължа още известно време.

– Имаме нужда от всякакви възможни идеи. В момента не разполагаме с нищо. Патрик и Мартин са в Гьотеборг и разговарят с някакъв тип, който ще гадае кой е извършителят, като гледа в някаква мисловна кристална топка.

Мелберг си придаде важно изражение и продължи с преправен глас:

– Смятам, че убиецът е между двайсет и седемдесетгодишен, вероятно мъж или жена, и живее в апартамент или може би вила. Лицето е ходило на едно или повече пътувания до чужбина, пазарува най-вече в Ика или Консюм13, в петък яде такос и винаги гледа Let’s dance14.

Паула не можа да не се засмее на тирадата му.

– Наистина си остроумен, Бертил. Не съм съгласна с теб. Мисля, че може да се получи нещо, особено предвид специалните обстоятелствата около случая.

– Да, да, ще видим кой е прав. Сега продължавай да търсиш. Но не се преуморявай. Иначе Рита ще ме убие.

– Обещавам – каза Паула и се усмихна, след което отново се зарови в докладите.

13 Двете най-големи вериги супермаркети в Швеция. – Б. пр.

14 Шведската версия на телевизионното танцово състезание, излъчвано в България под името Dancing stars. – Б. пр.

* * *

Патрик направо кипеше от яд. Учудването, което изпита, когато видя жена си във всекидневната на Нетан, бързо бе преминало в гняв. Ерика имаше досадната склонност да се бърка там, където не ѝ е работа, а на няколко пъти през годините нещата можеха да свършат много зле. Но не биваше да се издава пред майката на Мина. Затова си наложи да запази спокойствие през целия разговор, докато Ерика стоеше до него и слушаше, отворила широко очи и усмихната като Мона Лиза.

Веднага щом излязоха от блока и се отдалечиха достатъчно, че Нетан да не ги чуе, Патрик избухна.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Губеше самообладание изключително рядко и още на първата сричка усети как го заболява главата.

– Мислех... – каза Ерика, опитвайки се да не изостава от Патрик и Мартин, докато тримата вървяха към паркинга.

Мартин мълчеше и изглеждаше така, сякаш би предпочел да се намира някъде другаде.

– Не, изобщо не си мислила! Невъзможно ми е да повярвам, че си мислила!

Патрик се закашля. Заради гневния изблик твърде бързо бе напълнил дробовете си с леден въздух.

– Нали нямате време за всичко, не ви достигат ресурси, така че си помислих... – пробва отново Ерика.

– Не можа ли поне да ме питаш преди това? Вярно, никога не бих ти позволил да ходиш да говориш с хора, замесени в текущо разследване, и предполагам, че точно заради това не си ми казала.

Ерика кимна.

– Да, така е. Имах нужда от малко почивка с книгата. Зациклих и реших, че ако се концентрирам върху нещо друго за известно време, може би...

– Този случай да не ти е някаква работна терапия! – изкрещя Патрик толкова силно, че няколко птици, накацали по телефонния кабел пред тях, се разлетяха изплашени. – Ако имаш писателски блокаж, намери си по-добър начин да решиш проблема от това да се бъркаш в полицейски разследвания. Ума ли си си изгубила, жено?

– Обадиха се от четиресетте години, искат си израза обратно – каза Ерика в опит да бъде забавна, но това само вбеси Патрик още повече.

– Това е нелепо. Все едно сме в некадърен криминален роман, където някаква лелка търчи наоколо и разпитва всичко и всички.

– Когато пиша книгите си, правя горе-долу същото като вас. Говоря с хората, установявам фактите, запълвам празнините в разследванията, проверявам свидетелските показания...

– Да, и си много добра в това като писател. Но тук говорим за полицейско разследване. Само като го произнесеш, и се разбира кой трябва да го води.

Бяха спрели пред колата. Мартин стоеше объркано от пасажерската страна и като че не знаеше как да реагира, след като се бе оказал насред огневата линия.

– Но по-рано съм ви помагала, трябва да се съгласиш – каза Ерика.

– Така е – каза Патрик неохотно.

Всъщност не просто им беше помагала, а бе допринесла активно за разрешаването на няколко убийства, но той не смяташе да го признае на глас.

– Прибирате ли се? Това си е доста път само за да поговорите за малко с Нетан.

– И ти си дошла чак дотук, за да говориш с нея – контрира я Патрик.

– Туше.

Ерика се усмихна и Патрик усети как ядът започва да го отпуска. Не можеше да се сърди на съпругата си твърде дълго и, за жалост, тя го знаеше.

– Но на мен не ми се налага да се тревожа за оскъдните полицейски ресурси – продължи тя. – Каква друга работа имате тук?

Патрик изруга наум. Понякога Ерика беше твърде умна и това можеше да я вкара в беля. Погледна Мартин за подкрепа, но колегата му просто поклати глава. Пъзльо, помисли си Патрик.

– Ще говорим с един човек.

– Един човек? Кой? – попита Ерика и той прехапа устни.

Много добре знаеше колко упорита и любопитна е тя. А тази комбинация можеше да бъде неизмеримо дразнеща.

– Ще разговаряме с един експерт – каза той, след което опита да отклони разговора в друга посока. – Кой гледа децата, между другото? Майка?