Укротителят на лъвове

– Да, Кристина и новият ѝ приятел – каза Ерика с вид на котка, лапнала канарче.

– Мама и нейният какво?

Имаше чувството, че ще получи мигрена. Денят ставаше все по-лош.

– Сигурно е приятен човек. Е, с какъв експерт ще се срещате?

Патрик се облегна вяло на колата и се предаде.

– Ще се видим с експерт, който може да изготви психологически профил на престъпника.

– Профайлър?

Очите на Ерика светнаха. Патрик въздъхна.

– Не, не бих го нарекъл така.

– Окей, ще дойда с вас – каза Ерика и тръгна към колата си.

– Не, значи... – викна Патрик след нея, но Мартин го прекъсна.

– По-добре се откажи, нямаш шанс. Нека дойде. Както каза, и преди ни е помагала, а и като е с нас, ще можем да я държим под око. Три глави са по-добри от две.

– Да, но все пак – измърмори Патрик, отвори вратата и седна зад волана. – На всичкото отгоре не научихме нищо полезно от майката на Мина.

– Не, но може би Ерика е научила – каза Мартин.

Патрик го зяпна. После запали двигателя и рязко потегли.

* * *

– Как ще я облечем за погребението?

Въпросът на мама проряза Рики като с нож. Не мислеше, че болката може да стане по-голяма, но мисълта как спускат ковчега на Виктория във вечен мрак така го ужаси, че му се прииска да изкрещи.

– Да, трябва да изберем нещо хубаво – каза Маркус. – Може би онази червена рокля, която толкова харесваше.

– Тогава Виктория беше на десет – каза Рики.

Въпреки мъката не можа да не се усмихне на невероятно лошото усещане за време, което имаше баща му.

– А, толкова отдавна ли беше?

Маркус се изправи и започна да слага чиниите в миялната, но спря, преди да е свършил, върна се и отново седна. Така беше с всички им. Опитваха се да вършат всекидневни неща, просто по навик, но им липсваше енергия. Нищо не успяваха да докарат докрай. А сега се налагаше да вземат редица решения за погребението и помена, въпреки че не можеха да решат дори какво да ядат за закуска.

– Вземете черната. От Филипа К15 – каза Рики.

– За коя говориш? – попита Хелена.

– Онази, която ти и татко смятахте, че е твърде къса за навън. Виктория я обичаше. И не изглеждаше зле с нея. Беше красива.

– Наистина ли мислиш така? – каза Маркус. – Черно... Толкова е потискащо.

– Виктория се чувстваше хубава с нея – каза Рики. – Не помните ли? Спестява половин година, за да си я купи.

– Прав си. Разбира се, че ще е облечена с черната рокля – каза Хелена и го погледна умолително. – Ами музика? Каква музика да изберем? Дори не знам какво слушаше...

Тя избухна в плач и Маркус я погали неловко по ръката.

– Some die young на Лалех и Beneath your beautiful на Лабринт. Това са две от любимите ѝ песни. И са подходящи.

Рики бе принуден да взема всички решения и това изцеждаше силите му. Плачът бе на път да го задави. Проклетият плач, който винаги беше там.

– А с какво да почерпим гостите?

Още един блуждаещ въпрос. Ръцете на мама се движеха неспокойно по кухненската маса. Пръстите ѝ бяха тънки и бледи.

– Тортени сандвичи16. Виктория имаше пенсионерски вкус за храна. Не помните ли, че това беше любимото ѝ ядене?

Гласът му секна. Знаеше, че не е справедлив. Естествено, че помнеха. Помнеха безкрайно повече неща от него, а и спомените им се простираха до по-назад във времето. Сигурно бяха толкова много, че родителите му не можеха да се ориентират. Той просто трябваше да им помогне да го направят.

– И юлмуст17. Виктория можеше да изпие литри. В магазините би трябвало още да има. Нали още се продава?

Той се замисли дали наскоро е виждал напитката по рафтовете, но не можа да си спомни и почти се паникьоса. Изведнъж това му се стори като най-важното нещо на света: да намерят юлмуст и да го сервират на погребението.

– Напълно съм сигурен, че още го има – каза татко и докосна ръката му успокоително. – Идеята е много добра. Всичко, което каза, е отлично. Ще вземем черната рокля. Мама знае къде е окачена и може да я изглади. Ще помолим леля Анели да направи тортени сандвичи. Тя ги прави много добре, а Виктория много ги обичаше. Мислехме да направим за абитуриентското ѝ изпращане през лятото... – Татко като че ли изгуби нишката за миг. – Както казах, знам, че още продават юлмуст. Ще купим, ще се получи много добре. Всичко ще се получи много добре.

Не, изобщо няма да е добре, искаше му се на Рики да изкрещи. Седяха и обсъждаха как сестра му ще бъде положена в ковчег и заровена в земята. Вече нищо нямаше да бъде добре.

Тайната, която пазеше, го измъчваше все повече. Струваше му се, че му личи, че крие нещо, но родителите му изглежда не забелязваха нищо. Просто седяха с празни погледи в малката кухня с класическите пердета на червени боровинки, които майка му намираше за толкова хубави, докато той и Виктория се опитваха да я накарат да ги смени.

Дали всичко щеше да се промени, когато се разбудеха от унеса си, дали тогава щяха да забележат и да разберат? Рики осъзна, че е принуден рано или късно да говори с полицията. Но как мама и татко щяха да понесат истината?

15 Шведска модна компания. – Б. пр.

16 Шведско ястие, което се приготвя от няколко слоя хляб, между които има различен кремообразен пълнеж (майонеза, заквасена сметана, пастет и др.). – Б. пр.

17 Шведска безалкохолна напитка, която се консумира по Коледа. – Б. пр.

* * *

Понякога Марта се чувстваше като ужасната директорка на сиропиталището в „Ани“18. Момичета, момичета, навсякъде само момичета.

– Лив язди Блеки три пъти подред! – оплака се Ида, която се задаваше към нея с пламнали бузи. – Би трябвало да е мой ред.

Марта въздъхна. Все същите разправии. В конюшнята имаше строга йерархия, а Марта виждаше, чуваше и разбираше много повече от битките между момичетата, отколкото те подозираха. Най-често приветстваше борбата за власт помежду им, тъй като я намираше за интересна, но днес нямаше сили за това.

– Ще трябва сами да се разберете. Не ме занимавайте с такива глупости!

Видя как Ида отстъпи ужасена. Момичетата бяха свикнали Марта да се държи строго, но не и да ги скастря така.

– Извинявай – каза тя бързо, без наистина да го има предвид.

Ида беше хленчещо, разглезено момиче и трябваше да се научи на малко дисциплина, но Марта бе принудена да мисли практично. Бяха зависими от приходите от училището по езда; никога не биха могли да се издържат само с парите, които Юнас изкарваше като ветеринар, а момичетата – или по-скоро родителите им – бяха нейни клиенти. Така че Марта трябваше да им угажда.

– Извинявай, Ида – повтори тя. – Разстроена съм заради Виктория, надявам се, че разбираш.

Тя стисна зъби и се усмихна на момичето, което веднага се отпусна.

– Естествено, разбирам. Направо е ужасно. Че е мъртва и така нататък.

– Окей, тогава да отидем да поговорим с Лив. Днес ти ще караш Блеки. Освен ако не предпочиташ Сироко?

Очите на Ида грейнаха от щастие.

– Може ли? Няма ли да го язди Моли?

– Не и днес – каза Марта и се намръщи при мисълта за дъщеря им, която лежеше в стаята си у дома и се цупеше заради пропуснатото състезание.

– Тогава предпочитам да яздя Сироко, а Лив може да вземе Блеки и този път – каза Ида великодушно.

– Чудесно, решихме проблема.

Марта прегърна Ида през рамо и двете влязоха в конюшнята. Посрещна ги миризмата на коне. Това бе едно от малкото кътчета на този свят, където се чувстваше у дома си; където се чувстваше като истински човек. Единствената, която обичаше тази миризма също колкото нея, беше Виктория. Всеки път, щом влезеше в конюшнята, в очите ѝ се появяваше онова блаженство, което Марта знаеше, че сe излъчва и от собствения ѝ поглед. Учуди се, че момичето ѝ липсва. Чувството я порази с неочаквана и объркваща сила. Спря се на входа на конюшнята и чу как Ида виква триумфално на Лив, която решеше Блеки:

– Можеш да го яздиш днес. Марта каза, че аз ще взема Сироко.

Злорадството в гласа ѝ беше очевидно. Марта затвори очи и си представи Виктория. Представи си я как препуска, а тъмната ѝ коса се развява около лицето ѝ. Или как с нежна увереност кара всички коне да се подчиняват и на най-малкия ѝ жест. Марта също притежаваше тази трудна за обяснение власт над конете, но между двете имаше голяма разлика. Конете се подчиняваха на Марта, защото я уважаваха, но и защото ги беше страх от нея. В същото време се подчиняваха на Виктория заради мекото ѝ докосване и силната ѝ воля. Този контраст очароваше Марта.

– Защо тя да язди Сироко, а не аз?

Марта погледна Лив, която внезапно се бе оказала пред нея, скръстила ръце.

– Защото изглежда не желаеш да се разделиш с Блеки. Така че можеш да го яздиш и днес. Точно както искаше. Всички са доволни!

Усети, че отново започва да губи самообладание. Работата ѝ би била много по-проста, ако трябваше да се грижи само за конете.

Освен това трябваше да се разправя и със собствената си сополанка. Юнас мразеше, когато я наричаше така, макар Марта да се преструваше, че е само на шега. Не разбираше как той може да е толкова сляп. Моли започваше да става нетърпима, но Юнас отказваше да слуша и Марта не можеше да направи нищо по въпроса.

Още при първата им среща бе разбрала, че той е парченцето от пъзела, което липсваше в живота ѝ. Размениха си един-единствен поглед и вече знаеха, че им е писано да са заедно. Видяха себе си в другия и продължаваха да го правят. Единственото, което заставаше между тях, беше Моли.

Юнас беше заплашил, че ще я напусне, ако не се съгласи да имат дете, така че тя отстъпи. В действителност не вярваше, че той говори сериозно. Юнас знаеше не по-зле от нея, че ако се разделяха, никога нямаше да намерят друг човек, който да ги разбира толкова добре. Но Марта реши да не рискува. Беше открила своята половинка и за пръв път в живота си отстъпи пред нечия чужда воля.

След като Моли се роди, нещата се развиха точно така, както се бе опасявала. Наложи се да дели Юнас с някого другиго. Голяма част от него ѝ бе отнета, и то от човек, който в началото дори нямаше собствена воля или личност. Не го разбираше.

Юнас обикна Моли от първия миг, така естествено и безусловно, че Марта едва позна съпруга си. От този момент между тях се заби клин.

Тя отиде да помогне на Ида със Сироко. Знаеше предварително, че Моли ще полудее от яд, задето е разрешила на друго момиче да го язди, но след цупенето на дъщеря ѝ, мисълта достави известно удоволствие на Марта. Сигурно и Юнас щеше да я смъмри, но тя знаеше как да промени отношението му. Следващото състезание беше след седмица и дотогава мъжът ѝ щеше да бъде като глина в ръцете ѝ.

18 Мюзикъл по мотиви от популярната комиксова поредица „Малкото сираче Ани“. – Б. пр.

* * *

Търсенето в архивите, с което се бе захванала Паула, не беше лесно. Йоста не можеше да не се притеснява за нея. Изглеждаше толкова бледа.

Той ровеше безцелно из документите по бюрото си. Беше объркващо да не знаят как точно да продължат с разследването. Всичката работа, която бяха свършили след изчезването на Виктория, се оказа безрезултатна, а вече не им оставаха кой знае колко идеи. Разговорът с Юнас също не доведе до нищо. Йоста нарочно го накара да преразкаже всичко още веднъж, за да види дали няма да каже нещо, което не съвпада с първоначалните му показания. Но Юнас предаде събитията също както и преди, без отклонения. И реакцията му, когато разбра, че кетаминът може да е бил използван върху Виктория, изглеждаше естествена и напълно правдоподобна. Йоста въздъхна. Можеше поне да отдели малко време на останалите жалби, които събираха прах върху бюрото му.

Ставаше дума предимно за дреболии: кражби на колела, кражби от магазини и оплаквания от съседски кавги, пълни с празни приказки и измислени обвинения. Но някои жалби все пак се бяха застояли от доста време и той малко се срамуваше от това.

Взе тази, която лежеше на дъното на купчината, тоест беше най-стара. Предполагаем обир. Ако изобщо ставаше дума за обир. Жена на име Катарина Матсон открила мистериозни отпечатъци от стъпки в градината си, зачете се Йоста, а една вечер видяла някой да стои отвън и да се взира в мрака. Аника беше приела жалбата и той знаеше, че жената повече не се е обаждала, така че вероятно всичко беше отшумяло. Но все пак трябваше да проверят, така че Йоста реши да ѝ се обади малко по-късно.

Канеше се да остави листа на масата, но се спря. Погледна адреса на жалбата и мислите му започнаха да препускат. Естествено, можеше да е чисто съвпадение, но можеше и да не е. Замисли се за минута, препрочитайки текста. После взе решение.

Малко по-късно седеше в колата и караше към Фелбака. Адресът, където отиваше, се намираше в жилищен квартал, който по някаква неизвестна нему причина се наричаше Сумпан19. Зави по спокойната улица с малки парцели и къщи, строени на гъсто. Беше рискувал, надявайки се, че жената ще си е у дома. Щом намери къщата, Йоста видя, че прозорците светят. Изпълнен с напрегнато очакване, той отиде до вратата и натисна звънеца. Ако беше прав, можеше да се окаже, че е открил нещо решаващо. Хвърли поглед към къщата вляво. Не се мяркаше никой от семейството. С малко късмет нямаше да погледнат насам точно сега.

Чу приближаващи се стъпки, вратата се отвори и една жена го погледна изненадано. Йоста бързо се представи и обясни защо идва.

– Аха, звънях толкова отдавна, че почти бях забравила. Влез – каза тя и му направи път.

Две деца на по около пет години се подадоха от една стая на първия етаж и Катарина кимна към тях.

– Синът ми Адам и неговият приятел Юлиус.

Момчетата грейнаха, щом видяха униформения мъж, застанал в антрето. Йоста им махна неловко, а те се втурнаха към него и започнаха да го оглеждат от глава до пети.

– Ти истински полицай ли си? Имаш ли пистолет? Стрелял ли си по някого? Носиш ли белезници? Имаш ли радиостанция, за да говориш с другите полицаи?

Йоста се засмя и вдигна отбранително ръце.

– Успокойте топката, момчета! Да, истински полицай съм. Да, имам пистолет, но не го нося в момента и никога не съм стрелял по някого с него. Какво още ме питахте? Да, имам радиостанция, за да мога да повикам подкрепления, ако станете прекалено палави. А белезниците са ето тук. После мога да ви ги покажа, ако искате. Само първо да поговоря на спокойствие с майката на Адам.

– Може ли? Дааа!

Момчетата заподскачаха от щастие и Катарина поклати глава.

– Оправи им деня. Даже цялата година, струва ми се. Но чухте какво каза Йоста. Може да погледнете белезниците и радиостанцията само ако ни оставите да поговорим, така че отивайте да гледате филма, а ние ще ви викнем, като приключим.

– Окей... – казаха двете момчета и тръгнаха към стаята, хвърляйки последен възхитен поглед към Йоста.

– Извинявам се за разпита, на който те подложиха – каза Катарина и го поведе към кухнята.

– На мен ми е приятно – каза Йоста и я последва. – Човек трябва да се радва на тези неща, докато може. След десет години може би ще ми викат „проклето ченге“, като ме видят на улицата.

– Ох, не говори така. Отсега ме е страх с какви изкушения ще се сблъскат като тийнейджъри.

– Всичко е наред. С мъжа ти ще се справите. Имате ли други деца?

Йоста се настани до масата. Кухнята изглеждаше малко поостаряла, но беше светла и уютна.

– Не, само Адам. Но ние... ами, разделихме се, когато Адам беше на една, а баща му не е много заинтересуван от това да бъде част от живота му. Има си нова жена и нови деца и любовта му очевидно не стига за още. През редките случаи, когато ходи у тях, Адам се чувства така, сякаш пречи.

Досега бе седяла с гръб към Йоста, сипвайки кафе в машината, но сега се обърна и сви рамене извинително.

– Съжалявам, че се разприказвах така. Понякога горчивината просто се излива навън. Но двамата се справяме добре. Ако баща му не вижда, че Адам е фантастично малко момче, той губи.

– Няма нужда да се извиняваш – каза Йоста. – Звучи така, сякаш имаш всички основания да си разочарована.

Ама че глупаци бяха някои хора, помисли си той. Как можеше просто да захвърлиш едно дете и да се посветиш изцяло на следващата партида? Той погледна Катарина, докато тя сервираше чашите за кафе. Жената излъчваше приятно спокойствие и по негова преценка беше около трийсет и пет годишна. Спомняше си от жалбата, че е начална учителка, и сега, като я гледаше, имаше усещането, че е талантлива и харесвана от учениците.

– Не вярвах, че ще реагирате – каза тя и седна, след като сипа кафе и остави на масата кутия с бисквити. – Но това не е оплакване. Когато Виктория изчезна, разбрах, че трябва да се съсредоточите върху това.

Тя вдигна подканващо кутията и Йоста си взе три бисквити. Овесени. След двойните бисквити с пълнеж „Балерина“, тези му бяха любимите.

– Да, разбира се, този случай отнема по-голямата част от времето ни. Но въпреки това трябваше да се заема с жалбата ти по-рано, така че моля за извинение, че се наложи да чакаш.

– Сега си тук – каза тя и също си взе бисквита.

Йоста ѝ се усмихна с благодарност.

– Можеш ли да ми разкажеш какво си спомняш за случилото се и защо реши да го съобщиш в полицията?

– Да... – каза тя, като провлачи думата и сбърчи чело. – Първото, което забелязах, бяха няколко следи от обувки в градината. Моравата ми се превръща в кална локва, когато навън е мокро, а в началото на есента валя страшно много. Няколко сутрини виждах отпечатъци в калта. Бяха големи, затова предположих, че са оставени от мъж.

– А после си видяла отвън да стои човек?

Катарина отново свъси вежди.

– Да, мисля, че се случи две седмици, след като забелязах следите за пръв път. Известно време си мислех, че може да е бил Матиас, таткото на Адам, но не ми се струваше особено вероятно. Защо му е да се промъква около къщата, след като почти не иска да ни вижда? Освен това човекът пушеше, а Матиас не е пушач. Не знам дали го споменах, но намерих и фасове по земята.

– Случайно да си запазила някои от тях? – попита Йоста, макар да осъзнаваше, че шансът е минимален.

Катарина направи гримаса.

– Мисля, че успях да почистя почти всички. Не исках Адам да се добере до тях. Естествено, може да съм пропуснала някой, но...

Тя посочи навън към градината и Йоста разбра какво имаше предвид. Снегът покриваше поляната като дебело одеяло. Той въздъхна леко.

– Успя ли да видиш как изглежда човекът отвън?

– За жалост, не. Всъщност видях най-вече пламъка на цигарата. Вече си бяхме легнали, но Адам се събуди и беше жаден, така че слязох в кухнята на тъмно, за да му налея чаша вода. Тогава видях пламъчето в градината. Някой стоеше там и пушеше, но видях единствено силует.

– Но все пак смяташ, че е бил мъж?

– Да, ако е бил същият човек, който е оставил отпечатъците. И като се замисля, изглеждаше доста висок.

– Ти направи ли нещо? Показа ли по някакъв начин, че си го видяла?

– Не, единственото, което направих, беше да се обадя в полицията. Все пак беше неприятна случка, макар и да не се почувствах пряко заплашена. Но после Виктория изчезна и ми беше трудно да мисля за нещо друго. А и оттогава насетне не съм виждала нищо съмнително.

– Ммм... – каза Йоста, проклинайки се, че не е прегледал жалбата по-рано, за да направи връзката.

Но нямаше смисъл да съжалява за отминали неща. Просто трябваше да направи каквото може. Изправи се.

– Да ти се намира лопата за сняг? Все пак ще изляза навън и ще потърся някой от фасовете.

– Разбира се, в гаража е. Можеш направо да почистиш и алеята, както си тръгнал.

Йоста се обу, облече си якето и отиде в гаража. Вътре беше чисто и подредено, а лопатата стоеше облегната на стената точно до вратата.

Щом излезе отвън, той се спря и се замисли за миг. Беше глупаво да се поти ненужно, затова трябваше да започне от правилното място. Катарина беше отворила вратата на верандата и той я попита:

– Къде бяха повечето фасове?

– Там вляво, близо до стената.

Йоста кимна и закрачи през снега към мястото, което тя сочеше. Снегът беше тежък и той усети болка в гърба още при първото загребване.

– Сигурен ли си, че не искаш аз да го направя? – попита Катарина загрижено.

– Да, полезно е за старото ми тяло да поработи малко.

Видя как момчетата го гледат с любопитство през прозореца и им помаха, преди да продължи да гребе. Почиваше си между напъните, но след малко вече беше почистил около един квадратен метър. Клекна и огледа земята внимателно, но видя единствено замръзнала кал и малко трева. След миг обаче присви очи. От земята се подаваше нещо жълто точно в края на разчистената площ. Той внимателно махна снега, останал отгоре. Цигарен фас. Издърпа го предпазливо и се изправи, а гърбът отново го заболя. Огледа фаса. После вдигна глава и погледна натам, накъдето бе убеден, че е гледал и човекът, стоял на това място преди няколко месеца. Защото точно оттук, от градината на Катарина, се разкриваше прекрасна гледка към къщата на Виктория. И към нейния прозорец на втория етаж.

19 Разговорно наименование на град Сундбюбери, намиращ се близо до Стокхолм. Кварталът във Фелбака носи същото име. – Б. пр.

Удевала, 1971

Бе изпитала смесени чувства, когато откри, че отново е бременна. Може би не беше подходяща за майка, може би бе неспособна да изпитва към децата си тази любов, която се очакваше от нея.

Но се оказа, че се е тревожила напразно. С Петер всичко беше различно. Толкова различно и прекрасно. Не можеше да се нагледа на сина си, да спре да вдишва уханието му и да гали меката му кожа с върховете на пръстите си. Сега го държеше в прегръдките си, а той гледаше нагоре към нея с такова доверие, че ѝ стопляше сърцето. Значи това било да обичаш детето си. Никога не бе могла да си представи, че е възможно да изпитваш толкова силни чувства към друг човек. Дори любовта ѝ към Владек бледнееше в сравнение с това, което изпитваше, докато наблюдаваше новородения си син.

Веднага щом се обърнеше към дъщеря си обаче, коремът ѝ се свиваше. Виждаше погледите ѝ, виждаше мрака в мислите ѝ. Завистта към брат ѝ намираше израз в постоянно щипане и удряне. Нощем Лайла будуваше от страх. Случваше се да седи на пост до люлката на Петер, без да смее да изпусне от поглед спокойното му лице.

Владек се отдалечаваше все повече от нея. И тя от него. Разделяха ги сили, които не бяха могли да предвидят. Понякога сънуваше, че тича след него, все по-бързо и по-бързо, но въпреки това разстоянието между тях се увеличаваше. Накрая едва можеше да зърне гърба му някъде далеч напред. Думите също ги нямаше. Разговорите по време на вечеря, малките изрази на привързаност, които разведряваха ежедневието им – всичко това беше погълнато от тишина, нарушава единствено от детски писъци.

Лайла продължи да гледа Петер, изпълнена от закрилнически инстинкт, който изтикваше всичко останало встрани. Владек вече не беше целият ѝ живот. Не и сега, когато имаше Петер.

Голямата плевня беше тиха и студена. През пролуките в стените бе навалял малко сняг, който се беше смесил с мръсотията и прахта. Сеновалът отдавана стоеше празен, а стълбата към него беше счупена, откакто Моли се помнеше. Освен ремаркето за коне, вътре имаше само стари, забравени превозни средства. Ръждясал комбайн, неизползваем трактор Гроле20 и преди всичко купища автомобили.

Моли чуваше приглушените гласове от близката конюшня, но днес не ѝ се яздеше. Струваше ѝ се съвсем безсмислено, след като нямаше да може да се състезава утре. Някое от момичетата сигурно щеше да се побърка от радост, че ще язди Сирико.

Вървеше бавно покрай старите коли. Остатъците от старата фирма на дядо. Като малка постоянно го слушаше да приказва за това. Непрестанно се хвалеше за всички находки, на които е попадал из Швеция – коли, които на практика били за скрап, но той ги купувал почти за без пари, ремонтирал ги и ги продавал значително по-скъпо. Но откакто се разболя, плевнята се превърна в гробище за автомобили, от които никой не се бе решил да се отърве.

Моли прокара ръка по един стар фолксваген „Бийтъл“, който ръждясваше в ъгъла. Не след дълго щеше да започне да се учи да шофира. Може би можеше да убеди Юнас да ѝ подготви фолксвагена.

Дръпна пробно дръжката и вратата се отвори. Вътре също трябваше доста да се поработи. Имаше ръжда и мръсотия, а тапицерията беше скъсана, но Моли виждаше, че колата има потенциал да се превърне в истинско бижу.

Седна на шофьорското място и сложи внимателно ръце на волана. Да, щеше да ѝ отива да кара малкия бийтъл. Другите момичета щяха да позеленеят от завист.

Представи си как кара из Фелбака и благосклонно дава на приятелите си да се повозят. Щеше да има право да кара сама чак след няколко години, но реши да говори с Юнас още сега. Той щеше да уреди всичко, независимо дали искаше, или не. Моли знаеше, че е способен да го направи. Веднъж дядо ѝ разказа как Юнас му помагал да поправя колите и колко го бивало. Единственият път, когато го бе чула да казва нещо мило за Юнас. Иначе само се оплакваше.

– Тук ли се криеш?

Гласът на Юнас я стресна.

– Харесва ли ти?

Той се усмихна леко, когато тя отвори засрамено вратата на колата. Малко неловко беше да те заварят как се преструваш, че караш.

– Хубава е – каза Моли. – Мислех си, че мога да я карам, когато взема книжка.

– Едва ли е в изправност.

– Не, но...

– Но си мислеше, че ще мога да я оправя? Хм, защо не, имаме време. Би трябвало да успея, ако работя по нея от време на време.

– Наистина ли? – възкликна тя лъчезарно и се хвърли на врата му.

– Наистина – каза той и я прегърна силно, но после се отдръпна и сложи ръце на раменете ѝ. – Но ще спреш да се мусиш. Знам, че състезанието беше важно, вече говорихме за това, но до следващото не остава много.

– Да, така е.

Моли почувства как настроението ѝ се подобрява. Отново тръгна между колите. Имаше още няколко, от които можеше да излезе нещо свястно, но въпреки това бийтълът ѝ харесваше най-много.

– Защо не ги поправиш? Или не ги дадеш за скрап? – попита тя и спря до една голяма черна кола, на която пишеше „буик“.

– Дядо ти не иска. Така че ще стоят тук, докато се разпаднат или докато дядо си отиде.

– Все пак мисля, че е жалко.

Тя отиде до един зелен бус, който изглеждаше като машината за мистерии от Скуби-Ду. Юнас я дръпна настрана.

– Ела. Не ми харесва да се въртиш тук. Пълно е със стъкла и стара ръжда. А неотдавна видях и плъхове.

– Плъхове! – викна Моли, направи бърза крачка назад и се огледа.

Юнас се засмя.

– Хайде, да се приберем да хапнем нещо. Студено е. А у дома гарантирано няма плъхове.

Прегърна я през рамо и двамата тръгнаха към вратата. Моли настръхна. Той имаше право. Навън беше кучи студ, а тя направо би умряла, ако към нея се втурнеше някой плъх. Но радостта от обещанието, че ще получи колата, я топлеше. Нямаше търпение да каже на момичетата в конюшнята.

20 Шведското разговорно име на модел „Фъргюсън TE20“. – Б. пр.

* * *

Тюра тайно се радваше, че днес поставиха Лив на мястото ѝ. Тя бе по-разглезена дори от Моли, ако това беше възможно. Изражението ѝ, когато разрешиха на Ида да язди Сироко, беше много изразително. Лив прекара остатъка от урока в цупене, а Блеки го усети. Държеше се доста буйно, от което Лив стана още по-кисела.

Тюра се потеше под топлите дрехи. През дебелия сняг се ходеше толкова трудно, че краката я боляха. Копнееше да дойде пролетта, когато щеше да може да се придвижва до конюшнята с колело. Това наистина щеше да улесни живота ѝ.

Пързалката за шейни „Седемте бабуни“ беше пълна с деца. Тя самата се беше спускала по нея многократно и си спомняше шеметното усещане, което изпитваш, докато хвърчиш надолу по стръмния хълм. Вярно, вече не ѝ се струваше толкова висок и страшен, както когато беше малка, но във всеки случай беше по-стръмен от Докторския хълм, който се намираше точно до аптеката. Той беше за съвсем малки деца. Спомняше си, че даже се пускаше със ски „писалки“ по него. Което впоследствие я вкара в приключение по време на първата ѝ и единствена почивка в планината. Бе обяснила на смаяната ски инструкторка, че вече може да кара ски, била се научила на Докторския хълм. После се спусна надолу по, меко казано, по-дългата и стръмна писта. Но всичко мина добре, а мама винаги разказваше историята с гордост в гласа, изумена от дързостта на малкото си момиченце.

Тюра не знаеше къде точно се е дянала тази дързост. Да, имаше я при взаимодействието ѝ с конете, но през останалото време най-често се чувстваше като заек. Откакто татко ѝ загина в автомобилна катастрофа, тя си мислеше, че следващото бедствие я дебне зад ъгъла. Нали беше видяла как всичко, което до преди миг е било наред, може изведнъж да се промени завинаги.

С Виктория се чувстваше смела. Сякаш се превръщаше в друг, по-добър човек, когато бяха заедно. Винаги ходеха в дома на Виктория, никога в този на Тюра. Извиняваше се, че е твърде разхвърляно заради малките ѝ братя, но истината беше, че се срамуваше от Ласе, първо, заради запоите му, и второ, заради религиозното му бръщолевене. Срам я беше дори от майка ѝ, защото тя се оставяше Ласе да я командва и се прокрадваше из къщи като изплашена мишка. Не като милите родители на Виктория, които бяха съвсем, съвсем нормални.

Тюра ритна снега. Потта вече се стичаше по кръста ѝ. Разстоянието не беше малко, но вече беше решила и нямаше да размисли сега. Имаше въпроси, които бе трябвало да зададе; отговори, които да настоява да получи. Болеше я при мисълта, че никога няма да научи какво е станало. Бе правила всичко за Виктория и искаше да продължи.

* * *

Коридорът на Катедрата по социология към Гьотеборгския университет беше почти пуст. Бяха стигнали дотук с питане и сега стояха пред затворена врата, на която стоеше името Йерхард Стрювер. Патрик почука предпазливо.

– Влез! – чу се глас от другата страна.

Патрик не знаеше какво точно бе очаквал, но във всеки случай не и мъж, който изглеждаше като излязъл от реклама на „Дресман“21.

– Добре дошли.

Йерхард се изправи и се здрависа с всички поред. За накрая остави Ерика, която стоеше малко назад.

– Каква чест да се запозная с Ерика Фалк.

Йерхард звучеше твърде очаровано и Патрик нямаше как да се чувства комфортно. Но като се има предвид как се развиваше денят до момента, не се изненада, че Стрювер се е оказал донжуан. За щастие, съпругата му не се впечатляваше от такива типове.

– Честта е изцяло за мен. Гледала съм проницателните ти анализи по телевизията – каза Ерика.

Патрик се облещи. Що за гукаща интонация?

– Йерхард редовно се появява в „Издирва се“22 – поясни Ерика и се усмихна на мъжа. – Особено много ми хареса портрета ти на Юха Валякала. Изтъкна нещо, което никой друг не беше забелязал преди, и смятам, че...

Патрик се прокашля. Срещата изобщо не протичаше така, както си беше представял. Огледа Йерхард и забеляза, че мъжът не само има перфектни зъби, ами и косата му е с правилния нюанс сиво при слепоочията. И обувките му бяха излъскани. Кой ходеше с излъскани обувки посред зима, за бога? Патрик погледна мрачно собствените си ботуши, които изглеждаха, все едно трябва да ги даде на автомивка, ако иска някога отново да бъдат чисти.

– Имаме няколко въпроса, които бихме искали да зададем – каза той и седна на един от столовете за посетители.

Стараеше се да си придаде равнодушно изражение. Не искаше да достави на Ерика удоволствието да заподозре, че ревнува. Защото не беше така. Просто смяташе, че е ненужно да прахосват ценно време в празни приказки за неща, които нямаха нищо общо със случая.

– Да, прочетох внимателно материалите, които ми изпратихте – каза Йерхард и седна зад бюрото си. – Както за Виктория, така и за останалите момичета. Естествено, не мога да направя щателен анализ толкова бързо и с толкова малко информация, но има няколко неща, които ми направиха впечатление...

Той кръстоса крака и допря пръстите на ръцете си – жест, който Патрик намираше за нечувано дразнещ.

– Да записваме ли? – попита Мартин и сръчка Патрик, който се стресна и кимна.

– Да, записвай – каза той, а Мартин извади тефтер и химикалка и зачака Йерхард да продължи.

– Струва ми се, че говорим за добре организиран и рационален човек. Той или тя – нека за по-просто кажем той – е успял да заличи следите си твърде добре, така че не може да става дума за психотична или объркана личност например.

– Как може да бъде рационално да отвлечеш някого? Или да го подложиш на това, което е изстрадала Виктория?

Патрик усети, че звучи малко остро.

– Като казвам „рационален“, имам предвид, че става дума за човек, способен да планира предварително, да предвижда последствията от деянията си и да действа в съответствие с това. Човек, който може бързо да нагоди плановете си, ако обстоятелствата се променят.

– Мисля, че това е ясно – каза Ерика.

Патрик стисна зъби и остави Стрювер да продължи с изложението си.

– Вероятно извършителят е относително зрял. Юноша или човек на двайсет и няколко години едва ли би притежавал такова самообладание и умение да планира. Но като се има предвид физическата сила, нужна за контролиране на жертвите, би трябвало да е някой, който все още е доста силен и в добра форма.

– Или може да си имаме работа с няколко извършители – вметна Мартин.

Йерхард кимна.

– Да, не може да се изключи и този вариант. Дори има случаи, когато група хора действат заедно при подобен тип престъпления. Тогава често има някакъв религиозен мотив, като при Чарлс Менсън и неговата секта например.

– Какво мислиш за времевия период? – попита Ерика. – Първите три момичета изчезват през почти равен интервал от време, приблизително половин година. Но после минават само пет месеца до изчезването на Мина, а около три месеца след това е отвлечена и Виктория.

Патрик бе принуден да признае, че съпругата му допринесе с добър въпрос.

– Ако погледнем серийните убийци в САЩ като Тед Бънди, Джон Уейн Гейси, Джефри Дамър – сигурно сте чували тези имена безброй пъти, – ще видим, че те изпитват нещо като вътрешно напрежение, нарастваща нужда да убиват. Първоначално извършителите си представят престъплението, после започват да следят жертвата, на която са се спрели, наблюдават я известно време и накрая нанасят удар. А може да става дума и за случайност. Убиецът може да фантазира за някаква конкретна жертва и впоследствие да се натъкне на човек, който отговаря на представите му.

– Може би въпросът е глупав, но има ли жени серийни убийци? – попита Мартин. – Чувал съм да се говори само за мъже.

– Мъжете се срещат по-често. Но има и жени. Айлийн Уорнъс например, но има и други.

Стрювер отново допря пръстите на двете си ръце.

– Но да се върнем на въпроса за времето. Възможно е похитителят да плени жертвата за по-дълъг период. Когато тя изпълни функцията си, така да се каже, или чисто и просто умре от нараняванията си или от изтощение, рано или късно възниква нужда от нова жертва, която да задоволи потребностите на извършителя. Напрежението нараства все повече, докато накрая се налага той да намери отдушник. И тогава действа. В интервюта много серийни убийци обясняват, че в този момент вече не става дума за свободна воля, а за принуда.

– Смяташ ли, че в случая извършителят изпитва същото? – попита Патрик.

Против волята му, казаното от Стрювер започваше да го впечатлява все повече.

– Хронологията говори за нещо подобно. Може би тази нужда става все по-силна. Извършителят вече не може да чака толкова дълго, преди да потърси нова жертва. Стига действително да сте по дирите на сериен убиец. Доколкото разбирам, не са открити тела, а Виктория Халберг е била жива, когато се е появила отново.

– Така е. Но не е ли по-вероятно извършителят все пак да не е смятал да я остави жива, а тя по някакъв начин да е успяла да избяга?

– Да, безспорно изглежда така. А и да става дума само за отвличания, моделът на поведение може да е същият. Може да става дума и за сексуални убийства – психопат, който убива за забавление. И заради сексуалното удовлетворение. Аутопсията на Виктория е показала, че не е била изнасилена, но този тип престъпления често имат сексуални мотиви. Засега знаем твърде малко, за да можем да определим дали и този случай е такъв, и по какъв начин.

– Знаете ли, че има изследвания, според които половин процент от населението може да бъде определено като психопатично? – каза Ерика въодушевено.

– Да – каза Мартин. – Струва ми се, че четох за това в „Кафе“23. Нещо във връзка с шефовете на компании.

– Не знам дали човек трябва да се доверява на научните открития в списание като „Кафе“. Но по принцип си права, Ерика – каза Йерхард и се усмихна към нея, а белите му зъби проблеснаха. – Известен процент от нормалното население се вписва в критериите за психопатия. И макар думата психопат най-често да се асоциира с убийци или поне престъпници, това е далеч от истината. Повечето такива хора водят наглед пълноценен живот. Научават се как трябва да се държат, за да се впишат в обществото, и могат дори да се представят отлично. Но вътрешно не са като останалите хора. Липсва им способността да изпитват емпатия и да разбират чувствата на другите. Целият им свят и мисловна дейност се въртят около тях самите, а дали добре ще се впишат в обкръжението си, зависи от това колко добре ще се научат да имитират чувствата, които се очаква да показват в различни ситуации. Но все пак никога не успяват напълно. Личи си, че в тях има нещо фалшиво; трудно им е да поддържат дълготрайни и близки отношения с други хора. Нерядко използват хората около себе си за собствени цели, а когато прекалят, се насочват към следващата жертва, без да изпитват съжаление, угризения на съвестта или вина. И в отговор на въпроса ти, Мартин: има изследвания, които сочат, че процентът психопати е по-висок сред по-висшите бизнес кръгове, отколкото сред обикновеното население. Много от качествата, които току-що изброих, могат да са от полза в определени властови позиции, където липсата на скрупули и емпатия играят немалка роля.

– Значи човек може и да не забележи, че някой е психопат? – попита Мартин.

– Да, или поне не веднага. Дори напротив, психопатите могат да бъдат доста очарователни. Но ако поддържаш по-дълга връзка с тях, рано или късно ще забележиш, че не всичко е както трябва.

Патрик се размърда нервно. Столът не беше особено удобен и той вече усещаше как го заболява кръстът. Погледна към Мартин, който трескаво си водеше бележки. После се обърна към Стрювер.

– Според теб защо са били избрани точно тези момичета?

– Вероятно става въпрос за сексуалните предпочитания на извършителя. Млади, недокоснати момичета, които още нямат сексуален опит. Също така е по-лесно да контролираш и сплашиш младо момиче, отколкото възрастен. Смятам, че тези два фактора са основните.

– От значение ли е това, че имат сходен външен вид? Всички имат, или са имали, тъмна коса и сини очи. Извършителят умишлено ли търси нещо такова?

– Възможно е. Или по-скоро е много вероятно. Жертвите може би му напомнят на някого, което би означавало, че отвличанията са свързани с въпросния човек. Тед Бънди е пример за това. Повечето от жертвите му са приличали на негова бивша приятелка, която го е отблъснала. Отмъщавал ѝ е чрез жертвите си.

Мартин бе слушал внимателно през цялото време и сега се наведе напред.

– Каза, че жертвата изпълнява функция. Каква може да е целта на раните, които имаше Виктория? Защо извършителят би направил нещо такова?

– Както казах, вероятно е момичетата да му напомнят на някой значим за него човек. И с оглед на раните, бих предположил, че целта е това да му даде усещане за контрол. Като отнема тези сетива на жертвата, той я контролира изцяло.

– Не е ли достатъчно просто да я държи в плен? – попита Мартин.

– На повечето извършители, които искат да контролират жертвите си, това обикновено им стига. Но в този случай той е отишъл по-далеч. Помислете: на Виктория са ѝ били отнети зрението, слухът и вкусът. Била е като затворена в тъмна, тиха стая, без възможност за комуникация. На практика извършителят е създал жива кукла.

Патрик настръхна. Казаното от мъжа пред него беше толкова странно и отвратително, че звучеше като взето от филм на ужасите, само че беше реално. Замисли се за момент. Макар всичко това да бе интересно, той не виждаше как точно би могло да им помогне за разследването.

– Ако изхождаме от това, за което говорихме – каза той, – имаш ли идея как бихме могли да процедираме, за да открием един такъв човек?

Стрювер помълча за кратко, като изглежда обмисляше как да формулира това, което смяташе да каже.

– Може би отивам твърде далеч в предположенията си, но бих казал, че жертвата от Гьотеборг, Мина Валберг, е особено интересна. Идва от малко по-различна среда и е била единствената, с която похитителят е проявил непредпазливостта да бъде видян.

– Не сме сигурни, че именно той е бил в бялата кола – отбеляза Патрик.

– Да, вярно. Но ако си представим, че е така, то е интересно, че тя се е качила в автомобила доброволно. Не знаем как са били заловени другите момичета, но това, че Мина е влязла в колата, сочи или че шофьорът е създал впечатление на безобиден човек, или че тя го е срещала и друг път и не се е бояла от него.

– Искаш да кажеш, че Мина може да е познавала извършителя? Че той има някаква връзка с нея или жертвите като цяло?

Това, което каза Стрювер, съвпадаше с мислите, които се въртяха в главата на Патрик. Мина беше различна от останалите.

– Не е необходимо той да я е познавал, но може тя да го е познавала. Това, че са го видели с нея, но не и с останалите момичета, може да е било, защото се е намирал на собствена територия и се е чувствал по-сигурен.

– Тогава не би ли трябвало да е още по-внимателен? Рискът да го разпознаят би бил по-голям – възрази Ерика, а Патрик я погледна одобрително.

– Да, чисто логически може и да е така – отговори Стрювер. – Но ние хората често не разсъждаваме напълно логично, а навиците и рутината са дълбоко вкоренени в нас. Похитителят сигурно би се чувствал по-отпуснат в собствената си среда, а тогава рискът от грешки е по-голям. И той действително е допуснал грешка.

– И аз имам чувството, че Мина се отличава по някакъв начин – каза Патрик. – Преди малко говорихме с майка ѝ, но не научихме нищо ново.

С периферното си зрение видя как Ерика кимва, за да потвърди.

– Разбирам, но ако бях на ваше място, бих продължил да следвам тази следа. Съсредоточете се върху разликите, това е общ съвет, когато се прави профил на престъпник. Защо моделът е бил нарушен? Какво прави определена жертва толкова специална, че извършителят да промени поведението си?

– Значи да гледаме и отклоненията, не само общите знаменатели?

Патрик осъзна, че Стрювер има право.

– Да, бих ви го препоръчал. Дори и на първо място да разследвате изчезването на Виктория, случаят на Мина може да ви е от помощ – каза Йерхард, след което направи кратка пауза. – Обединихте ли се, между другото?

– Какво имаш предвид? – попита Патрик.

– Всички участъци. Седнахте ли да прегледате цялата информация заедно?

– Поддържаме контакт и си споделяме всички материали.

– Това е хубаво, но мисля, че ще имате полза да се съберете заедно. Понякога до пробив може да доведе някое чувство, нещо, което го няма на хартия, което е скрито между редовете. Сигурно ти се е случвало интуицията да те отведе напред. В много разследвания именно някое неопределено усещане води до залавянето на извършителя. И в това няма нищо странно. Подсъзнанието ни играе по-голяма роля, отколкото повечето хора си представят. Понякога казват, че използваме нищожна част от мозъчния си капацитет, и в това има нещо вярно. Направете така, че да се срещнете и да се изслушате едни други.

Патрик кимна.

– Съгласен съм, би трябвало да сме го направили. Но още не сме успели да организираме нещо такова.

– Мисля, че усилието си струва – каза Йерхард.

Настана тишина. На никого не му идваха други въпроси. Всички седяха и размишляваха над думите на Стрювер. Патрик малко се съмняваше, че такова събрание би ги отвело донякъде, но беше готов да вземе под внимание всякакви идеи. По-добре това, отколкото впоследствие да осъзнае, че Стрювер е бил прав, а те не са го взели на сериозно.

– Благодаря ти за отделеното време – каза Патрик и се изправи.

– Удоволствието беше изцяло мое.

Йерхард впери синия си поглед в Ерика, а Патрик си пое дълбоко дъх. Изпитваше желание да направи профил на Стрювер. Нямаше да е много трудно. Такива типове се срещаха твърде често.

21 Норвежка модна компания. – Б. пр.

22 Шведско телевизионно предаване, което разглежда реални престъпления и е довело до арестуването на много престъпници. – Б. пр.

23 Шведско модно списание за мъже. – Б. пр.

* * *

Терес винаги се чувстваше малко странно, когато посещаваше конюшнята. Все пак фермата ѝ бе така добре позната. С Юнас бяха прекарали две години заедно. По онова време още бяха много млади, или поне сега така ѝ се струваше, а оттогава се бяха случили много неща. Но все пак особеното чувство оставаше, не на последно място заради Марта, която бе причината с Юнас да се разделят.

Един ден той просто и ясно ѝ каза, че е срещнал друга жена и че тя била неговата сродна душа. Изрази се точно така, а Терес си помисли, че това е доста сериозен и малко необичаен избор на думи. По-късно, когато срещна собствената си сродна душа, тя разбра какво бе имал предвид. Защото точно така се почувства, когато Хенрик, бащата на Тюра, пристъпи напред и я покани да танцуват на кея долу при площад „Ингрид Бергман“. Изглеждаше ѝ толкова естествено, че двамата ще се съберат, но после всичко се промени за миг. Всички планове, всички мечти. Една късна вечер при аквапланинг колата му бе станала неуправляема и Терес и Тюра бяха останали сами завинаги.

С Ласе просто не беше същото. За нея връзката им бе начин да се отърве от самотата, отново да сподели ежедневието си с някого другиго. Но нещата отидоха по дяволите. Сега не знаеше кое е по-лошо – годините, през които Ласе пиеше, а те постоянно се тревожеха какво ще го прихване, или новооткритата му трезвеност, която Терес приветстваше, но и която донесе със себе си нови проблеми.

И за миг не вярваше в светостта му, но много добре разбираше какво го привлича в енорията. Тя му даваше шанс да загърби всички лоши решения и стари грехове, без да се налага да поема отговорност за тях. Веднага щом се присъедини към паството и получи – твърде бързо по нейно мнение – опрощение от Бог, той раздели личността си на две. Приписа всичко, на което бе подлагал нея и децата, на стария Ласе, водил егоистичен и греховен живот. Новият Ласе, от друга страна, беше чист и добър човек и не можеше да бъде винен за делата на стария Ласе. Ако тя споменеше някои от случаите, когато ги бе наранявал, той реагираше на нейната „дребнавост“ със сдържан гняв и казваше колко разочарован бил от това, че тя се е фокусирала върху негативното, вместо да приеме вярата също като него и да стане човек, който разпръсква „светлина и любов“.

Терес изсумтя. Ласе нямаше представа какво е светлина и любов. Дори не я беше помолил за прошка за начина, по който се бе отнасял със семейството. По неговата логика тя била дребна душа, защото не можела да прощава като Бог и продължавала всяка нощ да му обръща гръб в леглото.

Терес гневно стисна волана, докато завиваше към конюшнята. Положението започваше да става непоносимо. Едва издържаше да вижда Ласе и не можеше да търпи библейското му мрънкане, което падаше над апартамента като звукова завеса. Но беше принудена първо да разреши практическите проблеми. Имаха две деца заедно, а тя бе толкова изтощена, че не знаеше дали би имала сили да се разделят точно сега.

– Слушайте, можете ли да останете тук, без да се карате, докато аз отида да взема Тюра?

Обърна се и погледна строго малките момчета на задната седалка. Те се изкикотиха. Терес знаеше, че веднага щом излезе навън, в колата вероятно ще избухне война.

– Ей сега се връщам – каза тя предупредително.

Последва още кикот и Терес въздъхна, но не можа да не се усмихне, докато затваряше вратата.

След малко влезе в конюшнята, настръхнала от студ. По времето, когато ходеше във фермата, сградата още я нямаше. Марта и Юнас я бяха построили заедно.

– Ехо?

Огледа се за Тюра, но видя само няколко от другите момичета.

– Тюра тук ли е?

Марта излезе от един от боксовете.

– Не, тръгна си преди около час.

– Аха.

Терес се намръщи. Като никога, днес беше обещала на Тюра да я вземе. Дъщеря ѝ се зарадва, че няма да ѝ се наложи да се прибира през снега, така че нямаше как да е забравила.

– Тюра е отличен ездач – каза Марта и се приближи до нея.

Както се бе случвало много пъти преди, красотата ѝ порази Терес. Още когато я видя за пръв път, тя разбра, че никога не би могла да се конкурира с нея. Освен това Марта беше дребна и фина и в сравнение с нея Терес се чувстваше едра и непохватна.

– Чудесно – каза тя и сведе поглед.

– Има природна дарба. Би трябвало да се състезава. Мисля, че би се представила добре. Замисляли ли сте се за това?

– Да, но... – каза Терес, провлачвайки думите. Почувства се още по-съсипана. Не можеха да си позволят състезанията, но как да го обясни на Марта? – Просто имаме много неща на главата, с момчетата и всичко останало. А и Ласе си търси работа... Но ще го имам предвид. Радвам се, че я смяташ за талантлива. Тя е... да, гордея се с нея.

– И с право – каза Марта и се загледа в нея за миг. – Разбрах, че страда много за Виктория. С всички ни е така.

– Да, тежко ѝ е. Ще трябва да мине известно време, докато се съвземе.

Терес се зачуди как да сложи край на разговора. Нямаше желание да стои тук и да си бъбри с Марта. Започваше да я обзема безпокойство. Къде можеше да се е дянала Тюра?

– Момчетата чакат в колата, така че най-добре да отида при тях, преди да са се избили.

– Добре. И не се притеснявай за Тюра. Просто е забравила, че ще идваш да я взимаш. Знаеш ги какви са на тази възраст.

Марта се върна в бокса, а Терес излезе навън и закрачи бързо към колата. Искаше да се прибере у дома. Надяваше се, че Тюра вече е там.

* * *

Ана седеше до кухненската маса и говореше на Дан, който стоеше с гръб към нея. Видя как мускулите му се напрегнаха под тениската, но той не каза нищо, само продължи да мие чиниите.

– Какво да правим? Не можем да продължаваме така.

Макар да изпадаше в паника при самата мисъл за раздяла, Ана знаеше, че трябва да поговорят за бъдещето. Животът им беше тежък още преди случилото се през лятото. Настроението на Ана се бе подобрило за кратко, но поради грешните причини, и сега животът им бе изпълнен с разбити надежди. И всичко това стана заради нея. Не можеше да подели вината с Дан, нито да му прехвърли отговорността.

– Знаеш колко много съжалявам за случилото се и от дън душа ми се иска да променя миналото, но не мога. Така че, ако искаш да се изнеса, ще го направя. С Ема и Адриан можем да си намерим апартамент. В околните сгради сигурно има някое жилище, в което бихме могли да се нанесем, без да чакаме. Защото не можем да живеем така, просто не става. Разпадаме се. И двамата, децата също. Не го ли виждаш? Те не смеят дори да се карат, почти не говорят, защото ги е страх да не кажат нещо грешно и да влошат ситуацията още повече. Не издържам, предпочитам да се преместя. Моля те, кажи нещо!

Хлиповете заглушиха последните ѝ думи. Сякаш слушаше как някой друг говори и плаче. Имаше чувството, че се носи над тялото си и наблюдава руините на някогашния си живот, както и мъжа, нейната голяма любов, когото бе наранила толкова много.

Дан бавно се обърна, облегна се на мивката и се загледа в краката си. Заболя я сърцето, щом видя браздите по лицето му и сивата безнадеждност, която то излъчваше. Ана го беше променила из основи и най-трудно ѝ беше да си прости именно това. Преди Дан се доверяваше на всички, защото приемаше, че хората са също толкова честни, колкото е той самият. Но тя му доказа, че греши. Уби вярата му в нея и в света.

– Не знам, Ана. Не знам какво искам. Месеците си минават, а ние просто се въртим в кръг един около друг.

– Но трябва да опитаме да решим проблема. Или да се разделим. Не мога да живея повече в тази неопределеност. Децата също заслужават да вземем решение.

Усети как носът ѝ потича от плач и го избърса с ръкава на блузата си. Нямаше сили да се изправи и да вземе парче домакинска хартия. Освен това рулото беше зад гърба на Дан, а тя имаше нужда от поне два метра отстояние от него, за да проведе този разговор. Да усети миризмата му отблизо, да почувства топлината на тялото му – това би означавало да се разпадне.

От лятото насам дори не прекарваха нощта в една стая. Той спеше на матрак в кабинета, а тя – на голямото им двойно легло. Беше му предложила да се сменят, тъй като имаше чувството, че тя би трябвало да бъде тази, която спи на тънкия, неудобен матрак и се буди с болки в гърба. Но той само поклати глава и продължи всяка вечер да си ляга в кабинета.

– Искам да опитам – каза тя, вече шептейки. – Но само и ако ти искаш и смяташ, че има някакъв минимален шанс да успеем. Иначе е най-добре да се разделим. Мога да се обадя в жилищната агенция и да ги питам с какво разполагат. С децата не ни трябва нещо голямо като за начало. И преди сме живели на тясно, ще се оправим.

Дан направи гримаса. Покри лицето си с длани, а раменете му се разтресоха. Още от лятото носеше мрачна маска на разочарование и гняв, но сега сълзите рукнаха, стекоха се по брадичката му и намокриха сивата му тениска. Ана не можа да се сдържи. Отиде и го прегърна. Дан се вдърви, но не се отдръпна. Тя почувства топлината на тялото му, но и усети треперенето му. Плачът му се засилваше все повече, а тя го прегръщаше все по-силно, сякаш се опитваше да му попречи да се разпадне на парченца.

Когато сълзите най-накрая свършиха, той я прегърна.

* * *

Ласе зави наляво след мелницата в посока Квиле и усети гнева, който тлееше вътре в него. Терес не можеше ли да дойде с него поне един път? Искаше двамата да сподѐлят съществуването си и тя да показва малко интерес към това, което напълно бе променило живота му и го беше превърнало в нов човек. На твърде много ли се надяваше? Той и паството можеха да я научат на толкова неща, но Терес избираше да живее в мрак, вместо да позволи на Божията любов да я просветли, както бе станало с него самия.

Настъпи газта още по-здраво. Днес пропиля толкова време да ѝ се моли, че сега щеше да закъснее за срещата на ръководството. Освен това се бе наложило да ѝ обясни защо не иска тя да ходи в онази конюшня, близо до Юнас. Терес беше съгрешила с него. Бяха правили секс, без да са женени, и нямаше значение, че оттогава са минали много години. Бог искаше хората да живеят чисто и почтено и да не натоварват душите си с мръсни дела. Самият той призна греховете си, като по този начин се освободи от тях и се пречисти.

Но не винаги беше толкова лесно. Грехът бе навсякъде около него. Безсрамни жени, които се предлагаха и опитваха да съблазнят всички мъже, без да ги е грижа за волята и заповедите Божии. Такива грешници заслужаваха да бъдат наказани и той бе убеден, че това е неговата мисия. Бог му проговори и никой не биваше да се съмнява, че е станал нов човек.

В паството видяха и разбраха това. Обсипаха го с любов и потвърдиха, че Господ му е простил и че той вече е започнал да живее на чисто. Замисли се колко близо беше до това да се върне обратно към стария си живот. Но по чудодеен начин Бог го спаси от слабостта на плътта и го превърна в силен и смел ученик. Въпреки това Терес все още отказваше да прозре колко се е променил.

Раздразнението му се задържа през целия път, но когато влезе през портите на модерната енорийска сграда, финансирана от щедри членове, както винаги го изпълни спокойствие. За толкова отдалечен край паството беше доста многобройно, до голяма степен благодарение на техния водач, Ян-Фред, който бе поел поста след вътрешна битка в енорията преди десет години. Тогава църквата се бе казвала „Петдесетница“, но той веднага я бе преименувал на „Крисчън фейт“24, или просто Фейт, както я наричаха накратко.

– Здравей, Ласе, чудесно е, че си тук.

Съпругата на Ян-Фред се приближи до него. Тя беше очарователна блондинка около четирeсетте и заедно с мъжа си стоеше начело на ръководството.

– Да, чувствам се прекрасно всеки път когато дойда – каза той и я целуна по бузата. Усети аромата на шампоана ѝ, а с него и лек греховен полъх. Но това продължи само за миг и Ласе знаеше, че с Божията помощ постепенно ще успее да отблъсне старите демони. Вече бе успял да се пребори със зависимостта си от алкохола, но слабостта към жените се бе оказала по-голямо предизвикателство.

– С Ян-Фред си говорихме за теб сутринта.

Леонора го хвана под ръка и тръгна с него към една от конферентните зали, където се провеждаха курсовете за нови членове на ръководството.

– Така ли? – каза той и въодушевено зачака да види какво ще последва.

– Обсъждахме фантастичната работа, която си свършил. Толкова се гордеем с теб. Ти си истински и достоен ученик и виждаме в теб голям потенциал.

– Върша само предписаното ми от Бог. Всичко това е негова заслуга. Той ми даде силата и смелостта да видя греховете си и да се прочистя от тях.

Тя го потупа по ръката.

– Да, Бог е добър с нас, слабите и грешни хора. Търпението и любовта му са безгранични.

Стигнаха до залата и Ласе видя, че останалите, които минаваха през обучението, вече са се събрали.

– Ами семейството ти? И днес ли не можаха да дойдат?

Леонора го погледна със съжаление. Ласе прехапа устни и поклати глава.

– Семейството е важно за Бог. Човек не бива да разделя това, което Господ е скрепил. Една съпруга трябва да споделя съществуването на мъжа си и неговия живот с Бог. Но ще видиш, че тя рано или късно ще открие с каква красива душа те е дарил Бог. Ще види, че Той те е направил цял.

– Да, и това ще стане, трябва ѝ само малко време – измърмори той.

В устата си отново усети металния вкус на гнева, но си наложи да отблъсне негативните мисли. Вместо това повтори тихо мантрата си: светлина и любов. Това беше той: светлина и любов. Само трябваше да накара Терес да го проумее.

24 Christian faith (англ.) – християнска вяра. – Б. пр.

* * *

– Трябва ли? – попита Марта, докато си обличаше чисти дрехи, след като бе отмила миризмата от конюшнята под душа. – Не можем ли просто да си останем вкъщи и да правим каквото там правят хората в петък вечер. Да ядем такос?

– Нямаме избор и ти го знаеш.

– Но защо трябва винаги да вечеряме у тях точно в петък? Замислял ли си се? Защо да не ходим на вечеря с родителите си в неделя, както правят другите хора?

Тя закопча блузата си и започна да реши косата си пред голямото огледало в спалнята.

– Колко пъти сме говорили за това? Заради състезанията толкова често ни няма през уикендите, че вечерята в петък е единственият възможен вариант. Защо ме питаш за неща, които вече са ти известни?

Марта чу как гласът на Юнас се извисява във фалцет, както ставаше винаги, когато започнеше да се ядосва. Естествено, че вече знаеше отговора на въпроса. Просто не разбираше защо винаги трябва да се съобразяват с Хелга и Ейнар.

– Но никой от нас не го намира за приятно. Мисля, че всички ще се почувстваме облекчени, ако спрем с тези вечери. Само че никой не смее да го каже.

Марта си обу допълнителен чифт чорапогащи. При родителите на Юнас винаги беше толкова студено. Ейнар беше стиснат и искаше да пести пари от ток. Трябваше да си сложи и жилетка върху блузата. Иначе щеше да умре от студ преди десерта.

– На Моли също не ѝ се ходи. Докога според теб ще можем да я принуждавахме да идва, преди да започне да се бунтува?

– Никой тийнейджър не обича семейните събирания. Но тя просто трябва да присъства. Не искам твърде много, нали?

Марта се спря и го погледна в огледалото. Изглеждаше по-добре, отколкото когато се запознаха. Тогава беше срамежлив и върлинест, с червени петна от акне по бузите. Но тя бе видяла, че под несигурната му черупка се крие още нещо. И с времето, и с нейна помощ несигурността изчезна. Сега той беше изправен, силен и мускулест и дори след всички тези години тялото ѝ все още се разтреперваше при вида му.

Всички неща, които споделяха, поддържаха страстта им жива. Марта усети как желанието се пробужда в нея както толкова много пъти преди. Рязко смъкна чорапогащите и бикините си, но остави блузата. Отиде до него и разкопча дънките, които той тъкмо си беше обул. Без да каже и дума, Юнас я остави да ги свали и тя видя, че тялото му вече е реагирало. Събори го решително на леглото и го яхна бързо и енергично, докато той не свърши бурно, извил гръб като дъга. Марта избърса няколко капки пот от челото му и слезе от него. Погледите им се срещнаха в огледалото, докато тя повторно се обуваше с гръб към него.

Петнайсет минути по-късно влязоха в дома на Хелга и Ейнар. Моли мърмореше нещо зад тях. Както се очакваше, тя шумно бе възразила срещу това да прекара поредната петъчна вечер при баба и дядо. Приятелите ѝ очевидно вършеха хиляди забавни неща във вечер като тази и ако Моли не можеше да се присъедини към тях, животът ѝ щеше да бъде съсипан. Но Юнас беше непреклонен и Марта го остави сам да се справя с дъщеря им.

– Добре дошли – каза Хелга.

От печката се носеше приятна миризма и Марта усети как червата ѝ закъркориха. Това беше единственото смекчаващо обстоятелство във вечерите при родителите на Юнас: храната на Хелга.

– За вечеря има печено свинско филе.

Хелга се изправи на пръсти, за да целуне сина си по бузата. Марта я прегърна несръчно.

– Ще доведеш ли татко си? – каза Хелга и кимна към горния етаж.

– Разбира се – отвърна Юнас и тръгна нагоре по стълбите.

Марта чу приглушените им гласове, последвани от движението на нещо тежко. Бяха получили финансова помощ за изграждането на рампа за инвалидна количка, но все пак се искаше известна физическа сила, за да свалиш Ейнар до първия етаж. Звукът от количката, която се спускаше по релсите, вече ѝ беше добре познат. Марта почти не си спомняше как изглеждаше Ейнар, преди да му ампутират краката. Някога мислеше за него като за голям, разгневен бик. Сега ѝ приличаше повече на крастава жаба, която се плъзга надолу по стълбите.

– Хубави гости са ни дошли – каза той и се взря в тях. – Ела да целунеш дядо си.

Моли пристъпи неохотно напред и го целуна по бузата.

– Хайде, побързайте, или храната ще изстине – каза Хелга и ги подкани с жест да влязат в кухнята, където масата вече беше наредена.

Юнас помогна на баща си да стигне до масата, а Марта и Моли ги последваха мълчаливо.

– Значи утре няма да се състезаваш? – попита Ейнар след малко.

Марта видя злобния проблясък в очите му и разбра, че той повдига въпроса само от проклетия. Моли въздъхна дълбоко, а Юнас погледна баща си предупредително.

– След всичко случило се преценихме, че моментът не е подходящ за пътувания – каза той и се протегна към купата с картофено пюре.

– Да, разбирам.

Ейнар погледна очаквателно сина си, който му сипа от пюрето, преди самият той да се е обслужил.

– А как върви? Полицията стигнала ли е донякъде? – попита Хелга, която сервира по резен свинско филе от една голяма чиния, след което се присъедини към останалите.

– Йоста идва днес и ме пита за обира – каза Юнас.

Марта го зяпна.

– Защо не си ми казал нищо?

Юнас сви рамене.

– Не беше кой знае какво. Открили са следи от кетамин при аутопсията на Виктория и Йоста се питаше какви медикаменти са откраднати от клиниката.

– Добре че съобщи в полицията.

Марта сведе поглед. Мразеше да няма пълен контрол над всичко, което се случва. Обзе я тих гняв, задето Юнас не ѝ беше казал за посещението на Йоста. Щяха да си поговорят за това, когато останеха сами.

– Жалко за момичето – каза Ейнар и налапа голяма хапка свинско, а по брадичката му се стече малко кафяв сос. – Живееше в съседство, макар че я виждах рядко. Държите ме затворен там горе и нямам с какво да си отмарям очите. Мога да гледам само тая вещица.

Той се засмя и посочи Хелга.

– Трябва ли да говорим за Виктория? – каза Моли, побутвайки храната си с вилицата. Марта се зачуди кога за последно я бе видяла да се нахрани като хората. Сигурно се беше побъркала на тема килограми, като всяко момиче на тази възраст. Но това постепенно щеше да отшуми.

– Моли откри стария фолксваген „Бийтъл“ в плевнята и би искала да го кара. Затова си мислех да го стегна, така че да е готов, когато вземе книжка – смени темата Юнас, намигвайки на Моли, която гонеше зеления фасул из чинията си.

– Редно ли е да ходи там? Може да се нарани – каза Ейнар и налапа нова хапка. По брадичката му още имаше следи от соса.

– Да, трябва да поразчистите малко там – каза Хелга и се изправи, за да напълни чинията с резени филе. – Да разкарате старите боклуци.

– Искам всичко да си остане така, както е – каза Ейнар. – Това са мои спомени. Хубави спомени. А и нали чуваш, Хелга. Юнас ще им даде нов живот.

– За какво ѝ е на Моли стар бийтъл?

Хелга остави чинията по средата на масата и седна на мястото си.

– Колата ще стане страшно хубава. Никой друг няма да има такава.

Очите на Моли грееха.

– Може да стане – каза Юнас и си сипа трета порция. Марта знаеше, че обича манджите на майка си и може би това беше основната причина да ги мъкне тук всеки петък.

– Помниш ли какво да правиш? – попита Ейнар.

Марта почти виждаше как спомените кръжат в главата му. Спомени от времето, когато беше бик, а не жаба.

– Ръцете ми не са забравили, струва ми се. Поправяли сме достатъчно автомобили, че да помня как се прави.

Юнас и баща му размениха погледи.

– Да, има нещо специално в предаването на знания и интереси от баща на син – каза Ейнар и вдигна чашата си с вино. – Наздраве за баща и син Першон, както и за общите интереси. И поздравления на малката госпожица за новата ѝ кола.

Моли вдигна чашата си с кӝла и се чукна с него. Радостта, че ще кара бийтъла, продължаваше да свети в очите ѝ.

– Само внимавайте – каза Хелга. – Толкова лесно стават злополуки. Човек трябва да се радва на късмета си и да не предизвиква съдбата.

– Защо вечно трябва да си толкова черногледа?

Бузите на Ейнар бяха започнали да се зачервяват от виното и той се обърна към останалите.

– Винаги е било така. От мен идваха идеите, визията, а скъпата ми съпруга непрестанно грачеше и виждаше само проблеми. Не вярвам, че дори за миг си се осмелявала да живееш на пълни обороти. Какво ще кажеш, Хелга, така ли е? Живяла ли си наистина? Или така си се страхувала, че просто си оцелявала, опитвайки се да заразиш със страх и нас останалите?

Той леко заваляше думите и Марта заподозря, че си е пийнал още преди да пристигнат. Това също беше обичайно за петъчните вечери.

– Правих, каквото можех. И не ми беше лесно – каза Хелга и се изправи, за да отсервира.

Марта забеляза, че ръцете ѝ треперят. Хелга винаги бе имала слаби нерви.

– Ти, която извади такъв късмет? Омъжи се за много по-добър мъж, отколкото заслужаваше. Трябва да ми дадат медал, че те изтърпях през всички тези години. Не знам къде ми беше умът, купища женоря търчаха след мен, но аз реших, че имаш широк таз, добър за раждане. Но ти и веднъж едва се справи. Наздраве ви!

Той отново вдигна чаша.

Марта разглеждаше кожичките около ноктите си. Дори не се разстрои. Многократно бе наблюдавала този театър. Обикновено Хелга дори не се засягаше от пиянските тиради на Ейнар, но тази вечер беше различно. Тя внезапно грабна един тиган за сос и го хвърли с всичка сила в мивката, а наоколо се разплиска вода. После се обърна бавно. Гласът ѝ беше тих, едва доловим. Но в настъпилата шокирана тишина те все пак чуха думите ѝ.

– Не. Издържам. Повече.

* * *

– Ехо?

Патрик влезе в антрето. Още беше кисел след пътуването до Гьотеборг. Нищо по време на обратния път не бе успяло да разведри настроението му. А това, че според Ерика майка му беше довела мъж вкъщи, не подобряваше особено ситуацията.

– Здрасти! – изчурулика Кристина откъм кухнята.

Патрик се огледа подозрително. За миг си помисли, че е влязъл в чужда къща. Всичко наоколо беше чисто и подредено.

– Ой – възкликна Ерика и се ококори, щом влезе през вратата.

Като че ли не беше изцяло положително настроена към промяната.

– Тук да не е идвала фирма за почистване?

Патрик дори не бе предполагал, че подът в антрето може да бъде толкова чист. Направо светеше, а обувките бяха наредени прилежно върху рафта, който иначе рядко влизаше в употреба, защото обувките най-често лежаха на купчина направо на пода.

– Фирма Хедстрьом и Сетерлунд – каза майка му със същата радостна интонация, щом излезе от кухнята.

– Сетерлунд? – повтори Патрик, макар вече да знаеше отговора.

– Здрасти! Казвам се Гунар.

Откъм всекидневната се появи мъж, протегнал ръка. Патрик го огледа, а с периферното си зрение видя как Ерика ги наблюдава развеселено. Здрависа се с мъжа, който разтърси ръката му малко по-ентусиазирано от нормалното.

– Каква хубава къща имате. И децата са фантастични! Да, малката дама не можеш да я преметнеш току-така, сече ѝ умът. А двамата палавници ви създават доста грижи, доколкото разбирам, но са толкова очарователни, че сигурно всичко им се разминава.

Мъжът продължаваше да стиска ръката му и Патрик се насили да се усмихне.

– Да, чудесни са – каза той и опита да дръпне ръката си.

След няколко секунди Гунар най-сетне отпусна хватката.

– Предположих, че ще сте гладни, затова приготвих вечеря – каза Кристина и се върна обратно в кухнята. – Също така пуснах две перални, а и бях казала на Гунар да си вземе кутията с инструменти, така че той поправи няколко неща, за които не ти бе останало време, Патрик.

Едва сега Патрик забеляза, че вратата на тоалетната, която стоеше накриво от известно време, може би от няколко години, вече беше закрепена както трябва. Зачуди се какви ли други неща по дома му бе поправил Строителя Боб25 и против волята си се подразни. Беше възнамерявал да стегне вратата. Имаше го в списъка му със задачи. Просто междувременно бяха изникнали някои неща.

– Не беше проблем. Дълги години имах строителна фирма, така че се справих за нула време. Номерът е да се захващаш с проблемите веднага, за да не се натрупват – каза Гунар.

Патрик отново се усмихна вдървено.

– Ммм, благодаря. Наистина... го оценявам.

– На вас младите не ви е лесно. Деца, работа, домакинство, а човек трябва да се грижи и за дома си. А по такива стари сгради винаги има много работа. Но къщата е хубава, стабилна. По онова време хората знаеха как да строят, не като сега. Сглобяват къщите за две седмици и после се чудят защо имат влага и мухъл. Старото занаятчийство е забравено...

Гунар поклати глава и Патрик се възползва от паузата, за да се оттегли в кухнята, където Кристина стоеше до печката и говореше разпалено с Ерика. С известно злорадство Патрик забеляза, че на лицето на обичната му съпруга също имаше напрегната усмивка.

– Знам, че с Патрик имате много неща на главата. Не е лесно да съчетаваш децата и кариерата, а вашето поколение е успяло да си втълпи, че можете да правите всичко едновременно. Но най-важното за една жена, и не се обиждай, Ерика, казвам го с най-добри намерения, е да даде приоритет на децата и дома. Може да се смеете на домакините като мен, но беше много удовлетворително да мога да гледам децата си вкъщи, а не да се налага да ги водя в някоя от онези институции. Освен това растяха в подреден дом и аз за миг не вярвам на онези приказки, че малко мръсотия в ъгъла била полезна. Хората вече не чистят домовете си и сигурно затова децата днес имат толкова много странни алергии и синдроми. И не мога да не подчертая колко е важно да ядат домашно приготвена и питателна храна, а когато мъжът се прибере, да, Патрик има отговорна работа, редно е да се прибира в подредена и спокойна къща, където се сервира нормална храна, а не от онези ужасни полуфабрикати с куп добавки, с които е пълна камерата ви, и трябва да кажа, че...

Патрик слушаше възхитен и се чудеше как майка му изобщо успява да диша по време на безкрайното си словоизлияние. Видя как Ерика прехапва устни и злорадството му премина в състрадание.

– Ние правим нещата малко по-различно, мамо – прекъсна я той. – Което не означава, че ги правим по-зле. Ти вършеше фантастична работа в нашето семейство, но с Ерика избрахме да си поделим отговорността за децата и дома, а нейната кариера е също толкова важна, колкото и моята. Признавам, че понякога се отпускам и я оставям да поеме по-голям товар, но опитвам да се поправя. Така че, ако ще критикуваш някого, това по-скоро трябва да бъда аз, защото Ерика се труди като вол, за да може всичко да е наред. И се чувстваме фантастично заедно. Може в ъглите да е малко мръсно и кошът за пране понякога да прелива, и да, ядем рибни пръчици, кървавица и кюфтенцата на Мама Скан, но засега никой не е умрял от това. – Той отиде и целуна Ерика по бузата, преди да продължи. – В същото време сме невероятно благодарни за усилията, които полагаш, както и за това, че от време на време можем да се наслаждаваме на вкусните ти гозби. А покрай рибните пръчици и Мама Скан ги оценяваме още повече.

Той целуна и майка си. Последното, което искаше, бе да я натъжи. Обичаше я, а и не биха могли да се справят без нейната помощ. Но това беше техният дом, на него и на Ерика, и беше важно Кристина да го разбере.

– Да, не исках да критикувам. Просто давам някои съвети, които може да са ви полезни – каза тя, без да изглежда твърде засегната.

– Сега ни разкажи за приятеля си – каза Патрик и доволен видя как майка му се изчервява.

Същевременно изпитваше малко странно чувство, или, за да бъде честен, много странно чувство.

– Ами, виждаш ли... – започна Кристина, а Патрик си пое дълбоко дъх и се стегна. Майка му си имаше приятел. Погледът му срещна този на Ерика и тя му прати въздушна целувка.

25 Главният герой в едноименното британско анимационно шоу. – Б. пр.

* * *

Терес едва успяваше да седи на едно място. Момчетата лудуваха толкова шумно, че тя за малко да се изправи и да им се разкрещи, но се овладя. Не бяха те виновни, че още малко и щеше да умре от притеснение.

Къде, по дяволите, можеше да е Тюра? Както често ставаше, тревогата ѝ премина в гняв. Страх раздираше гърдите ѝ. Как можеше дъщеря ѝ да ѝ причинява това след случилото се с Виктория? Откакто тя изчезна, нервите на всеки родител във Фелбака бяха опънати до краен предел. Ами ако похитителят още се намираше в околността, ако децата им бяха в опасност?

Притеснението и гневът се подсилваха от гузната ѝ съвест. Може би не беше толкова странно, че Тюра е забравила за уговорката им. Дъщеря ѝ най-често се прибираше сама, а на няколко пъти, когато Терес бе обещавала да я вземе, се беше случвало да ѝ се събере толкова работа, че да не може да спази обещанието си.

Може би трябваше да се обади в полицията? Когато се прибра и Тюра не беше там, Терес опита да си втълпи, че дъщеря ѝ сигурно е на път към къщи, че може би се е забавила заради някоя приятелка. Дори се беше подготвила за киселото настроение, в което може би щеше да е Тюра, когато се прибереше премръзнала и потна след ходенето пеш. Представяше си как ще я поглези с топъл шоколад и сандвичи със сирене гауда и много масло.

Но Тюра не се появи. Никой не отвори входната врата, никой не изтръска снега от обувките си и не съблече якето си, мърморейки. Докато седеше на масата в кухнята, Терес разбра как са се чувствали родителите на Виктория в деня, когато тя не се е прибрала. Беше ги срещала само няколко пъти, което всъщност беше странно. Момичетата бяха неразделни още от малки, но като се замислеше, Терес рядко бе виждала дори самата Виктория. С Тюра винаги ходеха у тях. За пръв път се зачуди защо, но вече знаеше болезнения отговор. Не бе могла да създаде дома, за който децата ѝ бяха мечтали, сигурното място, от което имаха нужда. Сълзи опариха вътрешната страна на клепачите ѝ. Щеше да направи всичко по силите си, за да промени това, само Тюра да се прибереше.

Погледна мобилния си телефон, все едно на дисплея можеше магически да се появи съобщение от дъщеря ѝ. Беше ѝ звъннала още пред конюшнята, но когато опита пак, след като се прибраха, чу позвъняването в стаята на Тюра. Беше забравила телефона си у дома, както често се случваше. Небрежни хлапета.

Внезапно откъм външната врата се чу шум. Терес се сепна. Може би си въобразяваше, все пак беше почти невъзможно да се чуе нещо покрай крясъците на момчетата. Но да, някой пъхаше ключ в бравата. Изправи се и се втурна към антрето, завъртя ключалката и отвори рязко вратата. В следващия миг вече прегръщаше дъщеря си, а сълзите, които бе сдържала през последните няколко часа, потекоха по лицето ѝ.

– Миличката ми, миличката ми – шепнеше тя в косата на Тюра.

По-късно щеше да я разпитва. В момента единствено важно бе, че дъщеря ѝ е тук при нея.

Удевала, 1972

Момичето я следваше с поглед, където и да отидеше. Лайла се чувстваше като затворник в собствения си дом. Владек бе също толкова безпомощен, колкото и тя, но за разлика от нея, той насочваше неудовлетворението си навън.

Пръстът я болеше. Вече беше по-добре, но заздравяващата кост я сърбеше. През последната половин година често ѝ се налагаше да посещава болницата. Последния път лекарят заподозря нещо и започна да задава въпроси. Вътрешно Лайла се раздираше от желание да облегне глава на бюрото му, да заплаче и да разкаже всичко. Но мисълта за Владек я възпираше. Проблемите трябваше да се решават в семейството, така смяташе той. И никога не би ѝ простил, ако се разприказваше.

Избягваше собственото си семейство. Знаеше, че сестра ѝ се чуди какво става, както и майка ѝ. Първоначално им идваха на гости в Удевала, но постепенно престанаха. Сега звъняха само от време на време и я питаха плахо как е. Лайла отговаряше лаконично на въпросите им, като се опитваше да звучи безгрижно и да се изразява небрежно. Не можеше да им разкаже.

Семейството на Владек се обаждаше още по-рядко, но това си беше така от самото начало. Те не спираха да обикалят и нямаха постоянен адрес, така че как биха могли да поддържат контакт? И така беше по-добре. Би ѝ било невъзможно да им обясни всичко, също както не можеше да го обясни и на собственото си семейство. В крайна сметка дори самата тя и Владек не го разбираха.

Това бе тежест, която трябваше да носят сами.

Ласе си подсвиркваше, докато вървеше по пътя. Все още изпитваше удовлетворение от вчерашната среща с паството. Чувството за принадлежност беше като трезво опиянение. Така освобождаващо бе да се отърве от всички нюанси на сивото и да осъзнае, че отговорът на всички въпроси се намира между кориците на Библията.

Ето как знаеше, че това, което върши, е правилно. Защо иначе Бог му бе дал тази възможност, защо го беше поставил на правилното място в правилното време точно когато един грешник трябваше да бъде наказан? Малко преди да се случи, той бе помолил Господ да му помогне да се измъкне от тежкото положение, в което затъваше все повече. Мислеше, че отговорът ще дойде под формата на работа, но вместо това пред него се бе разкрил друг изход. А потърпевшият беше грешник от най-лошите, от онези, които заслужаваха библейско правосъдие.

Терес започваше да го разпитва за финансите им. Той бе човекът, който се грижеше сметките да са платени, но тя се беше зачудила как заплатата от работата ѝ в Консюм стига за всичко, след като той няма работа. Ласе измърмори нещо за обезщетенията за безработни, но си личеше, че Терес е скептична. Е, нещата щяха да се наредят. Отговорите щяха да дойдат.

Сега отиваше към плажа в Селвик. Бе избрал това място за срещата, тъй като по това време на годината щеше да е пусто. Лятно време брегът, който се намираше близо до къмпинга във Фелбака, гъмжеше от хора, но сега беше празен, а наблизо нямаше жилищни сгради. Това беше перфектното място, където да се виждат, и той го предлагаше всеки път.

Беше хлъзгаво и Ласе вървеше бавно по пътя към брега. Снегът беше дълбок, а ледът се простираше навътре в морето. В края на кея имаше дупка, пробита за онези луди, които държаха да скачат във водата и през зимата. Самият той твърдеше убедено, че шведският климат като цяло не става за къпане, дори през лятото.

Пристигна първи. Студът се провираше под дрехите му и той съжали, че не си е облякъл допълнителен пуловер. Но беше казал на Терес, че отново отива на среща с паството, и не искаше да пробуди подозренията ѝ, като се навлече с твърде много дрехи.

Тръгна нетърпеливо по заледения кей. Погледна часовника си и свъси вежди раздразнено. Отиде до края на кея, облегна се на парапета до стълбата и погледна надолу. Откачените ентусиасти явно се бяха къпали наскоро, защото над водата в дупката още не се бе образувал лед. Ласе настръхна. Температурата на водата едва ли беше много висока.

Чу стъпки и се обърна.

– Закъсняваш – каза той и посочи демонстративно часовника. – Дай ми парите, че да се махаме. Не искам да ме виждат тук, пък и замръзвам.

Протегна ръка и усети как тялото му се изпълва с очакване. Господ прояви добрина, като му осигури това решение. Презираше грешника пред себе си с такъв плам, че бузите му се зачервиха. Но скоро чувството се промени от презрение в изненада. А след това в страх.

* * *

Мисълта за книгата не ѝ даваше мира. Когато Патрик ѝ каза, че има работа, Ерика първоначално се ядоса, защото беше планирала още едно посещение в затвора. Но после се осъзна. Естествено, че той трябваше да се върне в управлението, въпреки че беше събота. Случаят с изчезването на Виктория бе навлязъл в нов, интензивен етап и тя знаеше, че Патрик няма да се откаже, докато не открие виновника.

За щастие, Ана можеше да гледа децата, така че сега Ерика отново се намираше в стаята за посещения в затвора. Не знаеше как да започне разговора, но тишината явно не притесняваше Лайла, която гледаше замислено през прозореца.

– Онзи ден бях в къщата – каза Ерика накрая.

Наблюдаваше жената, за да види каква реакция ще предизвикат думите ѝ, но в сините като лед очи на Лайла не прочете нищо.

– Трябваше да отида по-рано, но може би подсъзнателно съм го отлагала.

– Това е просто къща – каза Лайла и сви рамене.

Цялата излъчваше безразличие и на Ерика ѝ се прииска да се наведе напред и да я разтърси. Та тя бе живяла в онази къща, където децата ѝ са били заключвани или оковавани като животни в тъмното мазе. На каквито и ужаси да я бе подлагал Владек, до каквато и степен да я бе пречупил, Лайла не би трябвало да може да остане равнодушна пред тази жестокост.

– Колко често те тормозеше? – попита Ерика, опитвайки да запази спокойствие.

Лайла смръщи вежди.

– Кой?

– Владек – каза Ерика и се зачуди дали Лайла се прави на ударена.

Беше виждала медицинските доклади от Удевала, беше чела за контузиите ѝ.

– Лесно е да го съдиш – каза Лайла и се загледа надолу в масата. – Но Владек не беше лош човек.

– Как можеш да го твърдиш след всичко, което е сторил с теб и Луис?

Въпреки че беше запозната с психологията на жертвата, Ерика не разбираше как Лайла може да продължава да защитава Владек. В крайна сметка тя го беше убила при самозащита или като отмъщение за насилието, на което бе подлагал нея и децата.

– Помагала ли си му да оковава Луис? Той принуждаваше ли те? Затова ли мълчиш, защото се чувстваш виновна?

Досега Ерика не беше притискала Лайла по този начин. Може би се разгневи така заради вчерашното пътуване до Гьотеборг и отчаянието на Нетан. Не беше нормално да си толкова равнодушна пред невъобразимото страдание на децата си.

Не можа да се въздържи, отвори чантата, която винаги носеше със себе си, и извади папката със снимките.

– Виж! Забрави ли какво е заварила полицията в дома ви? Хайде, погледни!

Ерика плъзна една снимка по масата и след малко Лайла впери неохотно поглед в нея. Ерика ѝ метна още една снимка.

– Ето. Така е изглеждало мазето в онзи ден. Виждаш ли веригата и паниците с храна и вода? Като за животно! Държали сте там малко дете, твоята дъщеря. Оставила си Владек да я затвори на тъмно в мазето. Разбирам защо си го убила, и аз бих го направила, ако някой постъпи така с детето ми. Така че защо го защитаваш?

Замълча и си пое дъх. Сърцето ѝ биеше силно в гърдите и Ерика видя, че жената, която пазеше от другата страна на вратата, я гледа през прозорчето. Сниши глас.

– Извинявай, Лайла. Аз... не исках да те разстройвам. Посещението в къщата ми е повлияло повече, отколкото предполагах.

– Чух, че я наричат Къщата на ужасите – каза Лайла и бутна снимките обратно към Ерика. – Подходящо име. Там наистина се случваха ужаси. Но не такива, каквито си мислят хората.

Тя се изправи и почука на вратата, за да я пуснат да излезе.

Ерика остана сама на масата и се прокле. Лайла вероятно нямаше да иска да говори повече с нея и тя нямаше да може да завърши книгата.

И какво имаше предвид Лайла с последното изречение? Кое не беше така, както си мислят хората? Мърморейки, тя събра снимките и ги сложи обратно в папката.

Ръка на рамото ѝ прекъсна гневните ѝ мисли.

– Ела, искам да ти покажа нещо.

Беше жената пазач, която бе видяла от другата страна на вратата.

– Какво? – попита Ерика и се изправи.

– Ще видиш. В стаята на Лайла е.

– Тя не отиде ли там току-що?

– Не, на двора е. Разхожда се навън, когато е разстроена. Сигурно няма да се прибере известно време, но все пак побързай, в случай че греша.

Ерика прочете скришом табелката с името ѝ. Тина. Последва я и осъзна, че за пръв път ще види стаята, където Лайла прекарваше по-голямата част от времето си.

Тина отвори една врата в дъното на коридора и Ерика влезе вътре. Нямаше представа как изглеждат стаите на затворничките. Може би бе гледала твърде много американски сериали, защото очакваше нещо като килия с подплатени стени. Вместо това стаята изглеждаше приятно и уютно, поне доколкото беше възможно. Прилежно оправено легло, нощно шкафче с будилник и малък розов порцеланов слон, който спеше сладко, както и маса с телевизор отгоре. Малкият прозорец беше разположен високо, но все пак пропускаше доста светлина и бе украсен с жълти пердета.

– Лайла мисли, че не знаем.

Тина отиде до леглото и застана на колене.

– Това редно ли е? – попита Ерика и погледна към вратата.

Не знаеше дали е по-притеснена, че Лайла може да се появи, или че някой началник може да ги спипа как нарушават правата ѝ.

– Имаме право да разглеждаме всичко в стаята ѝ – каза Тина и пъхна ръка под леглото.

– Да, но аз не съм от персонала – възрази Ерика, опитвайки се да овладее любопитството си.

Тина извади една малка кутия, изправи се и ѝ я подаде.

– Искаш ли да видиш, или не?

– Искам, естествено.

– Добре, аз ще пазя. Вече знам какво има вътре.

Тина отиде до вратата, открехна я и надникна в коридора. След като ѝ хвърли притеснен поглед, Ерика седна на леглото с кутията в скута си. Ако Лайла се появеше, цялото доверие, което може би все още ѝ имаше, щеше да се изпари. Но как да устои на изкушението да види какво има в кутията? Тина, изглежда, смяташе, че ще ѝ се стори интересно.

Ерика вдигна капака напрегнато. Не знаеше какво е очаквала, но съдържанието на кутията я изненада. Извади изрязаните статии една по една, докато мислите се въртяха хаотично в главата ѝ. Защо Лайла събираше изрезки за изчезналите момичета? Защо се интересуваше от тях? Ерика прегледа набързо статиите и установи, че Лайла е събрала почти всичко, което местната преса и вечерните вестници бяха изписали за отвличанията.

– Може да се върне всеки момент – каза Тина, вперила поглед в коридора. – Но не си ли съгласна, че е странно? Нахвърля се на вестниците веднага щом пристигнат. След това моли да ѝ ги дадем, след като всички са ги прочели. Не знаех за какво са ѝ, преди да открия кутията.

– Благодаря – каза Ерика и внимателно постави обратно изрезките. – Къде стои кутията?

– До крака на леглото, в ъгъла – каза Тина, която продължаваше да се оглежда за Лайла.

Ерика върна кутията на мястото ѝ. Не беше сигурно как може да използва това, което току-що бе научила. Може би не означаваше нищо. Може би Лайла просто изпитваше най-общ интерес към изчезналите момичета. Хората се вманиачаваха за какво ли не. Но в същото време не ѝ се вярваше случаят да е такъв. Имаше нещо общо между живота на Лайла и онези момичета, които нямаше как да е срещала. И Ерика смяташе да открие какво е то.

* * *

– Трябва да обобщим някои неща – каза Патрик.

Всички кимнаха. Аника седеше в готовност с тефтер и химикалка, а Ернст лежеше под масата и чакаше да му подхвърлят нещо. Точно както обикновено. Единствено напрегнатата атмосфера в кухнята разкриваше, че това не е обичайното сутрешно събрание.

– Вчера с Мартин бяхме в Гьотеборг. Срещнахме се както с майката на Мина Валберг, така и с Йерхард Стрювер, който изказа мнението си по случая, изхождайки от получените материали.

– Шарлатанин – измърмори Мелберг като по поръчка. – Разхищение на ценни ресурси.

Патрик го игнорира и продължи:

– Мартин е преписал на чисто записките си от вчера, всеки ще получи копие.

Аника взе купчината листове, оставени върху масата, и започна да ги раздава.

– Мисля да разгледаме най-важните точки, но после може да прочетете пълния доклад, в случай че съм пропуснал нещо.

Възможно най-сбито Патрик преразказа двата разговора.

– Бих искал да се спра най-вече на две неща от казаното от Стрювер. Първо, той подчерта, че Мина се отличава от останалите момичета. Както миналото ѝ, така и начинът, по който е отвлечена, са различни. Въпросът е дали има причина за това. Смятам, че Стрювер е прав, и трябва да разгледаме изчезването на Мина по-подробно. Затова и исках да се срещнем с майка ѝ. Възможно е извършителят да я е познавал лично, което би ни приближило до разрешаването на случая с Виктория. Това, естествено, трябва да направим в сътрудничество с гьотеборгската полиция.

– Точно така – каза Мелберг. – Както казах, това е щекотлив въпрос и...

– Няма да дразним никого – допълни Патрик, чудейки се на Мелберг, който изпитваше нужда винаги да казва нещата поне по два пъти. – Да се надяваме, че ще имаме възможност да се срещнем с тях. Другият съвет на Стрювер беше именно да съберем представители на различните управления за общ брифинг. Не е лесно да се осъществи, но все пак смятам да опитаме да организираме една такава среща.

– Ще ни излезе цяло състояние. Пътуванията, разходите, работното време... Ръководството никога няма да се съгласи – каза Мелберг и даде на Ернст парче кифла под масата.

Патрик се въздържа да не въздъхне шумно. Да работиш с Мелберг понякога беше като бавно да ти вадят зъб. Нищо не протичаше лесно и безболезнено.

– Ще се заемем с този проблем, когато му дойде времето. Няма да се учудя, ако случаят бъде сметнат за толкова важен, че средствата бъдат предоставени от държавата.

– Бихме могли наистина да се съберем всички – каза Мартин и се наведе напред. – Може би трябва да предложим да се срещнем в Гьотеборг?

– Да, това е отлична идея – каза Патрик. – Аника, можеш ли да се заемеш с координацията? Знам, че през уикенда ще е трудно да откриеш повечето хора, но бих искал нещата да се случат възможно най-бързо.

– Разбира се – каза Аника и записа задачата в тефтера си, слагайки голяма удивителна отстрани.

– Вярно ли е, че сте видели и жена ти в Гьотеборг? – попита Йоста.

Патрик завъртя очи.

– Явно тук е невъзможно нещо да остане в тайна.

– А? Ерика е била в Гьотеборг? И какво е правила? Пак ли си пъха носа в нашата работа? – Мелберг възнегодува толкова бурно, че косата му падна над ухото. – Трябва да се научиш да държиш жена си изкъсо. Не може да търчи наоколо и да пречи на разследването.

– Говорих с нея и това няма да се повтори – каза Патрик спокойно, но усети как у него отново се прокрадва вчерашното раздразнение.

Не проумяваше как така Ерика не осъзнава, че с действията си може да затрудни полицейската работа и да забърка голяма каша.

Мелберг го зяпна.

– Знаеш, че тя рядко те слуша.

– Да, но обещавам да не се повтаря – каза Патрик. Знаеше, че на думите му не може да се има много доверие, затова побърза да смени темата. – Йоста, ще разкажеш ли пак това, за което ми се обади вчера?

– Кое точно? – попита Йоста.

– За двете ти разходки. Звучат интересно, най-вече втората.

Йоста кимна. Бавно и методично разказа за разговора с Юнас и за кетамина, откраднат точно преди изчезването на Виктория. Обясни как е свързал жалбата на Катарина с настоящия случай и накрая описа как е открил цигарения фас в двора.

– Добра работа – каза Мартин. – Значи стаята на Виктория се вижда добре от двора на онази жена?

Йоста се протегна. Рядко получаваше похвали заради проява на самоинициатива.

– Да, вижда се всичко. Мисля, че човекът е стоял там и е пушил, докато е гледал вътре. Намерих фаса точно на мястото, където Катарина е видяла нечии силует.

– И фасът е пратен за анализ? – вметна Патрик.

Йоста отново кимна.

– Да, и още как. Турбьорн вече го е получил, така че ако има ДНК по него, ще можем да го сравним с това на евентуалния заподозрян.

– Нека не си вадим прибързани заключения, но мисля, че именно похитителят е шпионирал от двора – каза Мелберг и сключи ръце върху корема си. – Сигурно за да си изгради представа за навиците на Виктория, така че по-късно да може да я отвлече. Не можем ли да направим както в онова английско село? Да тестваме всеки жител на Фелбака и после да сравним резултатите с тези от фаса. И хоп, мъжът е в ръцете ни. Просто и гениално.

– Първо, не знаем дали става дума за мъж – каза Патрик с подчертано търпение. – И второ, не можем да сме сигурни, че виновникът живее тук, като се имат предвид и другите отвлечени момичета. По-скоро редица неща сочат, че отговорите могат да се намират в Гьотеборг.

– Винаги си такъв песимист – каза Мелберг, недоволен, че брилянтният му план е разбит.

– Или по-скоро реалист – захапа го Патрик, но веднага съжали. Ненужно беше да се ядосва на Мелберг. Ако се поддадеше на това чувство, нямаше да му се види краят. – Чух, че Паула е била тук вчера? – каза той, а Мелберг кимна.

– Да, поговорих си с нея за случая и онова за отрязания език като че ли ѝ напомни за нещо, което е видяла в стар доклад. Проблемът е, че не си спомня какво и къде. От кърменето е.

Мелберг завъртя показалец до слепоочието си, но Аника изсумтя и той свали рязко ръката си. Ако имаше човек, когото Мелберг не желаеше да ядосва, това беше секретарката на участъка. И може би Рита, когато партньорката му беше в лошо настроение.

– Паула седя няколко часа в архива – каза Йоста. – Но не мисля, че откри това, което търсеше.

– Не, днес пак ще дойде.

Мелберг се усмихна вяло на Аника, която още го гледаше вторачено.

– Надявам се знае, че няма да получи бонус за това – каза Патрик.

– Да, наясно е. Ако трябва да съм честен, струва ми се, че има нужда да се махне от къщи за малко – добави Мелберг в рядък миг на просветление.

Мартин се усмихна.

– Сигурно съвсем не я свърта, щом предпочита да виси в архива.

От усмивката цялото му лице грейна и Патрик осъзна колко рядко се случваше това понастоящем. Наистина трябваше да хвърля по едно око на Мартин. Едва ли беше лесно да скърби за Пия, да живее като самотен баща и в същото време да участва в обременяващо разследване.

– Да, но се надявам от това да има някаква полза за нея – каза Патрик и също се усмихна. – И за нас също.

Йоста вдигна ръка.

– Да?

– Някак си не мога да пренебрегна обира при Юнас. Може би все пак си струва да разпитаме момичетата в конюшнята. Може да са видели нещо.

– Добра идея. Би могъл да го направиш по време на помена днес следобед, само трябва да подходиш внимателно. Момичетата сигурно ще са разстроени.

– Да, мога да взема и Мартин. Ще мине по-гладко, ако сме двама.

Патрик погледна към младия си колега.

– Не, нужно ли е наист...

– Няма проблем, ще отида – прекъсна го Мартин.

Патрик се поколеба за миг.

– Окей – каза накрая и се обърна към Йоста. – И ще поддържаш връзка с Турбьорн за резултатите от ДНК теста, нали?

Йоста кимна.

– Чудесно. Трябва да говорим и със съседите на Катарина, в случай че някой е видял чужд човек да се прокрадва в района. И да проверим дали в семейството на Виктория са забелязали, че някой ги шпионира.

Йоста прокара ръка през сивата си коса и тя щръкна нагоре.

– Ако беше така, щяха вече да са ни казали. Даже мисля, че ги питахме дали са виждали някого около къщата, но мога да проверя и в протокола от разпита.

– Във всеки случай поговори с тях още веднъж. Все пак вече знаем със сигурност, че някой е наблюдавал къщата. Аз самият ще говоря със съседите. Бертил, можеш ли да останеш в готовност тук в управлението? С Аника може да проверите дали е възможно да уредим общото събрание, за което говорихме.

– Разбира се. Кой друг би могъл да свърши тази работа? Нали ще искат да се срещнат именно с отговорника по разследването, а това съм аз.

– Добре тогава, да действаме – каза Патрик, но веднага се почувства малко нелепо, сякаш беше в епизод на „Сините от Хил Стрийт“26. Но си струваше, защото видя, че Мартин отново се усмихва.

26 Американски полицейски сериал от 80-те години. – Б. пр.

* * *

– След седмица има ново състезание. По-добре забрави онова, което пропусна, и се съсредоточи върху следващото.

Юнас погали Моли по косата. Не спираше да се удивява колко много дъщеря му приличаше на майка си.

– Звучиш като онзи доктор Фил27 – измърмори Моли, заровила лице във възглавницата.

Щастието от обещанието, че ще получи колата, беше отминало бързо и сега тя отново се мусеше заради изпуснатото състезание.

– Горчиво ще съжаляваш, ако не тренираш достатъчно. Тогава изобщо няма да има смисъл да ходим. А този, който ще съжалява най-много, ако не спечелиш, си ти самата, не аз или мама.

– На Марта не ѝ пука – каза Моли глухо.

Юнас спря да я гали и дръпна ръката си.

– Искаш да кажеш, че всички мили, които сме пропътували, цялото време, което сме изразходвали, не се броят? Мама... Марта е вложила нечувано много пари и време в твоите състезания, така че е крайно неблагодарно от твоя страна да говориш така.

Сам чу, че гласът му звучи остро, но дъщеря му все някога трябваше да порасне. Моли се изправи бавно. Изглеждаше изумена, че той ѝ говори с такъв тон. Отвори уста, сякаш за да възрази, но после сведе поглед.

– Извинявай – каза тя тихо.

– Прощавай, какво каза?

– Извинявай!

Плачът се насъбра в гърлото ѝ и Юнас я прегърна. Знаеше, че я е разглезил, и осъзнаваше, че е допринесъл за развитието както на добрите, така и на лошите ѝ страни. Но сега Моли постъпи правилно. Трябваше да се научи, че в живота понякога се налага да преклониш глава.

– Няма нищо, миличка... Да слезем ли в конюшнята? Трябва да тренираш, ако искаш да биеш Линда Бергвал. Тя не бива да си мисли, че мястото на трона ѝ е гарантирано.

– Да... – каза Моли и избърса сълзите с ръкава си.

– Хайде, ела. Днес съм свободен и си мислех, че мога да дойда на тренировката. Мама те чака долу със Сироко.

Моли провеси крака от ръба на леглото и Юнас видя как състезателният инстинкт проблясва в очите ѝ. По това си приличаха. Никой от тях не обичаше да губи.

Когато стъпиха на покрития манеж, Марта вече ги чакаше до оседлания и готов Сироко. Погледна демонстративно часовника.

– Мадам благоволи да се появи. Трябваше да си тук преди половин час.

Юнас погледна съпругата си предупредително. Една непредпазлива дума и Моли можеше да се втурне обратно в леглото и пак да се нацупи. Видя как Марта води спор със себе си. Мразеше да се нагажда към дъщеря си, както мразеше и да не взема участие в отношенията ѝ с Юнас, макар последното да беше по неин собствен избор. Но също така обичаше да печели, дори това да ставаше чрез дъщерята, която никога не бе искала и не бе разбирала.

– Подготвих трасето – каза тя и остави коня в ръцете на Моли.

Тя се метна с лекота на седлото и хвана юздите. С помощта на бедрата и петите си подкани Сироко, който веднага ѝ се подчини. В мига, в който се покачеше на гърба на някой кон, намръщената тийнейджърка като че ли изчезваше и на нейно място се появяваше силна млада жена, уверена, спокойна и сигурна. Юнас обичаше да вижда тази промяна.

Качи се на трибуната и седна, за да може да наблюдава работата на Марта. Тя инструктираше компетентно дъщеря им и знаеше как да извлече най-доброто както от нея, така и от коня. Моли притежаваше естествен талант за всички аспекти на ездата, но Марта бе тази, която облагородяваше заложбите ѝ. Изглеждаше фантастично, докато стоеше на манежа и с кратки инструкции караше Моли и Сироко да летят над препятствията. Състезанието щеше да мине добре. Бяха отличен екип – Марта, Моли и той. Почувства как добре познатото очакване и напрежение изпълват бавно тялото му.

27 Американски психолог, водещ на телевизионно токшоу. – Б. пр.

* * *

Ерика седеше в кабинета си и преглеждаше дългия списък със задачи. Ана ѝ каза, че с децата могат да останат и цял ден, ако се налага, и Ерика побърза да приеме предложението ѝ. Имаше толкова хора, с които трябваше да говори, както и толкова материали, които трябваше да прочете. Искаше ѝ се вече да е по-напреднала. Тогава може би щеше да разбере защо Лайла събира всички онези статии. За миг си бе помислила дали да не кара направо и да я попита, но после осъзна, че това няма да доведе до нищо. Тръгна си от затвора и се прибра, за да опита да научи нещо повече.

– Мамооо! Близнаците се бият!

Гласът на Мая я стресна. Според Ана децата се бяха държали направо примерно, докато Ерика я нямаше, но сега май щяха да се избият там долу.

Слезе по стълбите, взимайки по няколко стъпала наведнъж, след което се втурна във всекидневната. Мая стоеше и зяпаше малките си братя, които се биеха на дивана.

– Мамо, искам да гледам телевизия, а те развалят всичко. Искат да държат дистанционното и постоянно изключват телевизора.

– Така значи – викна Ерика малко по-ядосано, отколкото възнамеряваше. – Тогава най-добре никой да не гледа телевизия.

Тя отиде бързо до дивана и издърпа дистанционното от ръцете им. Момчетата я погледнаха учудено и в хор завиха с цяло гърло. Ерика преброи бавно до десет, но усети как потта и раздразнението избиват на повърхността. Ако не го изпитваше на свой гръб, никога не би могла да си представи какво изпитание за търпението е да бъдеш родител. И се срамуваше, че за пореден път наказва Мая за нещо, за което не е виновна.

Ана, която досега беше в кухнята с Ема и Адриан, също влезе във всекидневната и се усмихна накриво, щом видя изражението на Ерика.

– Добре ще ти се отрази да излизаш малко по-често. Нямаш ли някаква работа навън, след като така и така съм тук?

Ерика тъкмо щеше да каже, че е благодарна дори само за възможността да поработи на спокойствие, но я осени нова мисъл. Всъщност имаше нещо, което трябваше да свърши. Една точка от списъка бе привлякла вниманието ѝ повече от останалите.

– Мама трябва да отиде да поработи още малко, но Ана е тук. И ако се държите добре, ще ви даде нещо за хапване.

Момчетата млъкнаха веднага. Думата хапване безспорно имаше магическо въздействие върху тях.

Ерика прегърна топло сестра си. После отиде в кухнята, за да се обади и да се увери, че няма да се разкарва напразно. Петнайсет минути по-късно беше на път. По това време децата вече седяха доволни около масата, отрупана със сокове, кифли и сладки. Щяха да пощръклеят от всичката тази захар, но после щеше да му мисли.

Не беше трудно да намери малката типова къща в пок-райнините на Удевала, където живееше Вилхелм Мусандер. Той прозвуча заинтригувано по телефона и ето че сега отвори вратата още преди Ерика да е позвънила.

– Влизай – каза възрастният мъж.

Тя изтръска внимателно снега от обувките си и прекрачи прага. Никога преди не беше срещала Вилхелм Мусандер, но го познаваше много добре. Журналистът от „Бохусленинген“ се беше превърнал в легенда още преди пенсионирането си. Най-известният му репортаж беше за убийството на Владек Ковалски.

– Значи, пишеш книга – каза той и я поведе към кухнята.

Ерика се огледа и видя, че помещението е малко, но чисто и спретнато. Уютно. Не личаха следи от женско присъствие, затова предположи, че Вилхелм е ерген. Сякаш прочитайки мислите ѝ, той каза:

– Съпругата ми си отиде преди десет години. Тогава продадох грамадната къща, в която живеехме, и се преместих тук. Много по-лесно е за поддръжка, но изглежда малко спартански, ако човек не го бива с пердетата и с всичко останало.

– Мисля, че добре си се справил – каза Ерика и се настани до кухненската маса, а Вилхелм сервира задължителното кафе. – Да, става дума за Къщата на ужасите – каза тя в отговор на предишния му въпрос.

– Но с какво мислиш, че бих могъл да съм ти полезен? Предполагам, че вече си прочела почти всичко, изписано по случая.

– Да, Шел Ринголм от „Бохусленинген“ ми помогна да се сдобия със статиите във вестника. Естествено, разполагам и с множество факти за събитията и процеса. По-скоро бих искала да чуя впечатленията на някого, който е бил на мястото. Предполагам, че си имал наблюдения и си направил открития, за които не си могъл да пишеш. Може би имаш собствена теория за станалото? Доколкото съм чувала, така и не си загърбил случая напълно.

Ерика отпи от кафето, наблюдавайки Вилхелм.

– Да, имаше доста материал – каза Вилхелм, а очите му, вперени в нейните, проблеснаха. – Нито преди, нито след това съм попадал на толкова интересен случай. Нямаше как да пишеш за него и да останеш безразличен.

– Така е, това е една от най-ужасяващите случки, на които съм се натъквала. И много бих искала да знам какво всъщност се е случило в онзи ден.

– Значи сме двама – каза Вилхелм. – Макар че Лайла призна за убийството, така и не можах да се отърва от чувството, че нещо не се връзва. Нямам теория, но мисля, че истината е малко по-сложна.

– Именно – каза Ерика въодушевено. – Проблемът е, че Лайла отказва да говори за това.

– Но се е съгласила да се срещнете? – попита Вилхелм и се облегна напред. – Кой би предположил.

– Да, срещнахме се няколко пъти. Опитвах да я склоня известно време, пращах ѝ писма, звънях ѝ. Вече бях започнала да губя надежда, когато тя внезапно прие предложението ми.

– Да ме вземат дяволите. Толкова години мълчание и сега изведнъж се съгласява да се срещне с теб... – Той поклати глава и като че ли му беше трудно да повярва на ушите си. – Аз самият безброй пъти съм опитвал да взема интервю от нея, но без успех.

– Да, само че засега не е обелила и дума за станалото. Не успях да изкопча нищо полезно от нея – каза Ерика, долавяйки отчаянието в гласа си.

– Разкажи ми, как е тя? Как се чувства?

Ерика усети, че разговорът тръгва в грешната посока. Тя трябваше да задава въпросите, не обратното, но реши да бъде сговорчива. Явно щяха да си говорят на принципа едно за теб, едно за мен.

– Овладяна. Сдържана. Но като че ли нещо я тревожи.

– Мислиш ли, че изпитва вина? За убийството? За онова, което са причинили на дъщеря си?

Ерика се замисли.

– И да, и не. Не изглежда разкаяна, но в същото време поема отговорността за случилото се. Трудно е да се обясни. И понеже самата тя не казва нищо по въпроса, мога единствено да чета между редовете. Възможно е тълкуванието ми да е грешно, да го оцветявам с чувствата, които постъпката ѝ буди в мен.

– Да, това е неприятно – кимна Вилхелм. – Беше ли в къщата?

– Да, онзи ден. Вече е доста запусната, все пак от дълго време стои празна. Но сякаш в самите стени има нещо... И най-вече в мазето.

Ерика настръхна при спомена.

– Знам какво имаш предвид. Мистерия е как някой може да се отнесе с едно дете така, както е сторил Владек. И как Лайла е позволила това да се случи. Лично аз смятам, че в това отношение тя носи не по-малка вина, въпреки че е живяла в страх от съпруга си. Винаги има изход и човек би очаквал майчинският ѝ инстинкт да се прояви в такава ситуация.

– Но не са се отнасяли със сина си по същия начин. Защо според теб Петер се е отървал по-леко?

– Така и не успях да си отговоря. Сигурно си чела статията, в която интервюирам няколко психолози по този въпрос.

– Да, според тях Владек е изпитвал омраза към жените и затова е бил агресивен само към тях. Но това не е съвсем вярно. Според медицинските доклади Петер също е имал наранявания. Извадено рамо и дълбока прорезна рана.

– Така е, но не може да се сравнява с това, на което е била подложена Луис.

– Имаш ли представа какво може да е станало с Петер? Не успях да го открия. Засега.

– Аз също. Ако разбереш къде се намира, ще се радвам, ако ми се обадиш.

– Не си ли пенсиониран? – попита Ерика, но осъзна, че въпросът е глупав.

За Вилхелм случаят Ковалски отдавна не беше просто работа, ако някога изобщо е бил. В погледа му си личеше, че с годините по-скоро се беше превърнал в мания. Той не отговори на въпроса, а продължи да говори за Петер.

– Това си е малка загадка. Както сигурно знаеш, след убийството той е отишъл да живее при баба си и, изглежда, там се е чувствал добре. Но когато бил на петнайсет, баба му била убита при кражба с взлом в дома им. По това време Петер бил на футболен лагер в Гьотеборг, след което сякаш потънал в земята.

– Възможно ли е да се е самоубил? – замисли се Ерика на глас. – По такъв начин, че тялото му да не бъде намерено?

– Кой знае. Това би било поредната трагедия в семейството.

– Имаш предвид смъртта на Луис?

– Да, тя се удавила, след като вече била заживяла при новите си родители. Не била пратена при баба си, а в приемно семейство, за което се смятало, че може да ѝ осигури по-добра подкрепа след преживяната травма.

– Злополуката останала необяснена, нали?

Ерика опитваше да си спомни подробностите.

– Да, Луис и другата приемна дъщеря в семейството, която била на нейните години, вероятно били отнесени от течението и телата им така и не били открити. Трагичен край на трагичен живот.

– Значи единствената жива роднина е сестрата на Лайла, която живее в Испания?

– Да, но те не са общували много дори преди убийството. На няколко пъти опитах да говоря с нея, но тя не искаше да има нищо общо с Лайла. А Владек загърбил семейството и стария си живот, когато решил да остане в Швеция с нея.

– Каква странна смесица от любов и... зло – каза Ерика поради липса на по-удачни думи.

Изведнъж Вилхелм придоби много изморен вид.

– Да. Най-близката среща, която съм имал със злото, беше в онази стая, в онова мазе.

– Бил си на самото местопрестъпление?

Той кимна.

– По онова време беше малко по-лесно да влезеш някъде, където не би трябвало да бъдеш. Имах силни връзки в полицията, така ме пуснаха да надникна за малко. Във всекидневната имаше толкова много кръв. И Лайла просто си седяла насред касапницата, когато пристигнала полицията. Дори не трепнала, просто тръгнала спокойно с тях.

– А през това време Луис била окована – констатира Ерика.

– Да, долу в мазето. Била в окаяно състояние.

Ерика преглътна, щом си представи гледката.

– Срещал ли си се някога с децата?