Укротителят на лъвове

– Не. Тогава Петер още беше много малък. Всички журналисти проявиха достатъчно благоразумие да оставят децата на мира, а бабата и приемното семейство се погрижиха да ги държат настрана от хорското внимание.

– Защо според теб Лайла веднага си е признала?

– Нямала е голям избор. Полицията я заварила до тялото на Владек с нож в ръка. Пък и самата тя подала сигнала. Още като се обадила, казала: „Убих мъжа си“. Между другото, това е всичко, което е казвала за убийството. Повтори го по време на съдебния процес и оттогава никой не е успял да изкопчи нещо повече от нея.

– Защо тогава се съгласи да говори с мен? – попита Ерика.

– Чудно, наистина... – каза Вилхелм и я погледна замислено. – Била е принудена да се среща с полицията, както и с психолозите, но с теб се вижда напълно доброволно.

– Може би просто има нужда от компания, омръзнало ѝ е да гледа все същите лица – каза Ерика, въпреки че сама не вярваше в това обяснение.

– Не и Лайла. Трябва да има друга причина. Не е ли споменала нещо, което да привлече вниманието ти? Някаква реплика, която да подскаже, че нещо се е случило или променило?

Той се наведе още по-напред и вече седеше почти на ръба на стола си.

– Има едно нещо...

Ерика се поколеба. После си пое дълбоко дъх и разказа за кутията, която Лайла криеше в стаята си. Разбираше колко пресилено изглежда да се търси връзка между статиите и срещите ѝ с Лайла. Но Вилхелм слушаше с интерес и Ерика видя будния интелект в погледа му.

– Не си ли се замисляла за датата? – попита той.

– Коя дата?

– Когато Лайла най-накрая се е съгласила да се видите.

Ерика се разрови трескаво в паметта си. Беше преди около четири месеца, но не можеше да си спомни точната дата. После изведнъж я осени: случи се в деня след рождения ден на Кристина. Каза датата на Вилхелм, който се наведе и с крива усмивка вдигна дебела купчина стари броеве на „Бохусленинген“ от пода и затърси нещо. След малко изтананика доволно и показа на Ерика разлистения вестник, който държеше. Тя прокле глупостта си. Естествено. Ето каква беше връзката. Въпросът беше какво означава.

* * *

Въздухът в плевнята беше застоял, а от устата ѝ излизаше пара, когато издишаше. Хелга се загърна по-плътно с палтото си. Знаеше, че Юнас и Марта смятат петъчните събирания за нещо принудително. Личеше си по измъчените им изражения. Но тези вечери бяха единствената опорна точка в съществуването ѝ. Само тогава можеше поне за миг да си представи, че са нормално семейство.

Вчера ѝ беше по-трудно от обикновено да поддържа илюзията. А ставаше дума точно за това: за една илюзия, за мечта. Бе имала толкова много мечти. Когато срещна Ейнар, той пое руля и изпълни целия ѝ свят с широките си рамене, русата коса и усмивката, която Хелга първоначално тълкуваше като топла, но впоследствие научи, че означава нещо съвсем различно.

Спря пред колата, за която бе говорила Моли. Знаеше много добре коя е и ако беше на възрастта на Моли, би избрала същата. Хелга обходи с поглед автомобилите в плевнята. Стояха зеещо празни и гниеха.

Спомняше си произхода на всяка кола, както и всяко пътуване, на което се отправяше Ейнар, за да купи подходящ обект за реставрация. Бяха нужни дълги часове работа, за да могат колите да бъдат продадени. В действителност приходите не бяха големи, но стигаха, за да им осигурят спокоен живот, и тя никога не се бе притеснявала за пари. Това поне не можеше да отрече на Ейнар: бе осигурил нея и Юнас финансово.

Отдръпна се бавно от колата на Моли, както вече я наричаше в мислите си, и се приближи до едно старо черно волво с големи петна ръжда и счупено предно стъкло. Щеше да стане хубава кола, ако Ейнар бе успял да я оправи.

Ако затвореше очи, можеше да си представи лицето му, когато се прибираше у дома с нова кола. По изражението му си личеше дали пътуването е било успешно. Понякога го нямаше само за ден, но понякога сделките го отвеждаха до далечни краища на Швеция и той отсъстваше по цяла седмица. А когато се върнеше с пламнали бузи и трескав блясък в очите, тя разбираше, че е открил, каквото е търсел. След това прекарваше няколко дни, понякога седмици, погълнат от работата си. През това време Хелга се посвещаваше на Юнас и на дома им. Разминаваха ѝ се гневните му изблици, студената омраза в очите му, болката. Това бяха най-щастливите ѝ мигове.

Докосна колата и настръхна, щом усети студения метал под пръстите си. Слънцето бавно се беше преместило, докато тя обикаляше из плевнята, и сега лъчите, които се провираха през пролуките в стената, внезапно огряха черния лак. Хелга дръпна ръката си. Колата никога повече нямаше да оживее. Беше мъртъв предмет, който принадлежеше на миналото. И тя щеше да се погрижи това да си остане така.

* * *

Ерика се облегна назад в стола за посетители. От дома на Вилхелм бе отишла право в затвора. Трябваше отново да поговори с Лайла. За щастие, тя явно се беше успокоила след сутрешната им среща и се съгласи да се видят отново. Може би не се беше разстроила толкова много, колкото се опасяваше Ерика. Сега двете седяха мълчаливо, а Лайла я гледаше внимателно и не без притеснение.

– Как така реши да дойдеш втори път днес?

Ерика проведе кратка дискусия със самата себе си. Не знаеше какво точно да каже, но усещаше, че ако спомене изрезките и разкрие, че подозира някаква връзка, Лайла ще се затвори като мида.

– Не можех да спра да мисля за това, което каза по-рано – отговори накрая. – Това, че къщата криела ужаси, но не такива, каквито си мислели всички. Какво всъщност имаше предвид?

Лайла погледна през прозореца.

– Защо да говоря за това? Не е нещо, което искам да си припомням.

– Разбирам. Но все пак приемаш да се срещаме, затова предполагам, че всъщност ти се иска да поговорим. Може би ще се почувстваш добре да споделиш с някого, така че самата ти да можеш да асимилираш станалото.

– Хората надценяват тая работа с говоренето. Ходят при терапевти и психолози, обясняват се пред приятели, анализират и най-незначителната случка. А може би е най-добре някои неща да останат скрити.

– За себе си ли говориш, или за случилото се? – попита Ерика меко.

Лайла извърна поглед от прозореца и я погледна с чудноватия си леденосин поглед.

– И двете може би – каза тя.

Косата ѝ изглеждаше още по-къса от обикновено. Сигурно тъкмо я беше подстригала.

Ерика реши да смени тактиката.

– Не сме говорили много за другото ти семейство. Може ли? – каза тя, търсейки пукнатина в стената от тишина, която Лайла бе издигнала около себе си.

Лайла сви рамене.

– Да, защо не.

– Знам, че баща ти е починал, когато си била малка, но беше ли близка с майка си?

– Да, мама беше най-добрата ми приятелка – отговори тя и по лицето ѝ се разля усмивка, която я подмлади с няколко години.

– А голямата ти сестра?

Лайла помълча известно време.

– От много години живее в Испания – каза накрая. – Никога не сме поддържали връзка редовно, а тя съвсем се отдръпна от мен след... след станалото.

– Тя има ли семейство?

– Да, омъжена е за испанец и има син и дъщеря.

– Майка ти се е грижила за Петер. Защо за него, а не и за Луис?

Лайла се засмя силно.

– Мама никога не би могла да се грижи за Флика28. Но с Петер беше различно. Той и мама много си допадаха.

– Флика?

Ерика погледа Лайла въпросително.

– Да, така я наричахме – каза Лайла тихо. – По-точно Владек започна да ѝ вика така и името остана.

Бедното дете, помисли си Ерика. Опита да овладее гнева си и да се съсредоточи върху въпросите, които трябваше да зададе.

– И защо Луис, или Флика, не е можела да живее при майка ти?

Лайла я погледна предизвикателно.

– Чисто и просто беше дете, което изискваше много внимание. Това е всичко, което мога да кажа по въпроса.

Ерика разбра, че така няма да стигне доникъде, затова смени темата.

– Какво мислиш е станало с Петер, когато майка ти е... починала?

По лицето на Лайла се изписа малко тъга.

– Не знам. Той просто изчезна. Мисля...

Тя преглътна и като че ли ѝ беше трудно да произнесе думите.

– Мисля, че може би просто не е издържал. Никога не е бил особено силен. Беше чувствително момче.

– Искаш да кажеш, че според теб е отнел живота си?

Ерика опита да зададе въпроса възможно най-внимателно. Първоначално Лайла не реагира, но после кимна бавно и обезсърчено.

– Но тялото му така и не беше открито – каза Ерика.

– Да.

– Трябва да си невероятно силна, за да преживееш всички тези загуби.

– Човек е способен да преживее повече неща, отколкото би предположила. Когато се налага – каза Лайла. – Не съм особено вярваща, но казват, че Бог не товари хората с повече, отколкото могат да издържат. И явно знае, че аз мога да издържа много.

– Днес има помен в църквата във Фелбака – каза Ерика, наблюдавайки внимателно Лайла.

Беше рисковано да споменава Виктория.

– Така ли?

Лайла я погледна въпросително, но си личеше, че много добре знае за какво говори Ерика.

– Да, за момичето, което изчезна и по-късно почина. Сигурно си чула за нея. Казваше се Виктория Халберг. На родителите ѝ трябва да им е много трудно. Както и на родителите на останалите момичета, които още не са открити.

– Да, би трябвало.

Лайла като че ли се бореше да запази спокойствие.

– Представяш ли си, дъщерите им ги няма, а сега, като знаят на какво е била подложена Виктория, сигурно минават през всички кръгове на ада при мисълта, че същата съдба може би е сполетяла и техните момичета.

– Знам само каквото съм чела във вестниците – каза Лайла и преглътна. – Но сигурно е ужасно.

Ерика кимна.

– Следиш ли случая по-отблизо?

Лайла се поколеба.

– Мм, тук четем вестници всеки ден. Така че го следя, колкото и всички останали.

– Разбирам – каза Ерика, мислейки си за кутията със старателно сгънати изрезки, която лежеше скрита под леглото на Лайла.

– Знаеш ли, много съм изморена. В момента не мога да говоря повече. Ще трябва да дойдеш пак някой друг ден – каза Лайла и се изправи рязко.

За миг Ерика изпита желание да я притисне до стената, да ѝ каже, че знае за статиите, и подозира, че Лайла е свързана лично със случаите, но не разбира как. Но не го направи. Лайла, изглежда, се беше затворила в себе си, а ръцете ѝ стискаха облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Каквото и да искаше да разкаже, нямаше сили да го направи.

Ерика импулсивно направи крачка напред и погали Лайла по бузата. За пръв път я докосваше и се изненада от мекотата на кожата ѝ.

– Пак ще се чуем и ще поговорим повече – каза тя нежно. Докато вървеше към вратата, усещаше погледа на Лайла в гърба си.

28 Момиче (шв.). – Б. пр.

* * *

Тюра чуваше как майка ѝ си тананика в кухнята. Винаги бе по-щастлива, когато Ласе не беше у дома. И не се разсърди след вчерашната случка. Прие обяснението, че Тюра е забравила за уговорката им и е отишла при приятелка. Най-добре беше да не ѝ разказва нищо. Ако майка ѝ научеше истината, това би довело единствено до ненужни главоболия. Тюра влезе бавно в кухнята.

– Какво готвиш?

Майка ѝ стоеше до масата с набрашнени ръце. По лицето ѝ също имаше бели петна. Поддържането на реда не беше силната ѝ страна и Ласе често се оплакваше, че кухнята прилича на бойно поле, след като е готвила.

– Канелени кифли. Мислех си, че следобед можем да хапнем малко след помена. А останалите кифли ще прибера в камерата.

– Ласе в Квиле ли е?

– Да, както обикновено.

Терес махна един кичур от челото си и брашнената ѝ ръка остави още бели следи по лицето ѝ.

– Скоро ще заприличаш на Жокера – каза Тюра и почувства радостен трепет в стомаха, щом видя майка си да се усмихва.

Напоследък Терес изглеждаше преди всичко изморена и тъжна и твърде рядко се случваше да се засмее. Приятното чувство обаче напусна Тюра също толкова бързо, колкото се беше появило. Мъката по Виктория беше константна и веднага задушаваше всяка щастлива искрица. Сърцето ѝ се сви при мисълта за следобедната церемония. Не искаше да се сбогува.

Известно време продължи да гледа майка си мълчаливо, след което попита:

– Между другото, какъв беше Юнас като гадже?

– Защо питаш?

– Не знам. Просто се сетих, че двамата сте били заедно.

– Имаше труден характер. По-скоро затворен и необщителен. И в известен смисъл доста плах. Трябваше едва ли не да го убеждавам, за да се осмели да пъхне ръка под блузата ми.

– Мамо!

Тюра запуши уши и я зяпна. Не искаше да слуша такива неща за майка си. Предпочиташе да мисли за Терес като за кукла Барби: напълно безполова.

– Истина е, беше доста плах. Баща му беше много тираничен и Юнас и майка му като че ли се страхуваха от него.

Терес разточи тестото върху масата и го намаза с масло.

– Мислиш ли, че ги е биел?

– Кой? Ейнар? Не, никога не съм виждала нещо такова. Чувах го главно да вика и заповядва. По-скоро е от онези мъже, които лаят, но не хапят. Но и не съм го виждала толкова често. Той или пътуваше по работа, или поправяше автомобилите в плевнята.

– А как са се срещнали Юнас и Марта? – попита Тюра и си откъсна малко от тестото за кифлите, след което го налапа.

Минаха няколко секунди, преди Терес да отговори.

– Знаеш ли, всъщност така и не разбрах. Един ден тя просто се появи. Всичко се случи много бързо. Бях млада и наивна и си мислех, че винаги ще бъдем заедно, но внезапно Юнас скъса с мен. Никога не съм била по скандалите, така че просто продължих по пътя си. Известно време тъгувах, но ми мина.

Терес започна да ръси канела по намасленото тесто, след което го нави като руло.

– Оттогава говорило ли се е нещо за Юнас и Марта? Някакви клюки?

– Знаеш мнението ми за клюките, Тюра – каза Терес строго, режейки рулото на дебели парчета. – Но отговорът на въпроса ти е не, никога не съм чувала да се говори нещо за тях, освен че са щастливи заедно. Пък и след това срещнах баща ти. Идеята не беше с Юнас да се женим. Бяхме толкова млади. Ще видиш, сигурно скоро ще преживееш подобно юношеско влюбване.

– Стига – каза Тюра и усети, че се изчервява.

Мразеше, когато мама ѝ говори за момчета и такива неща. Така или иначе, нищо не разбираше.

Терес я погледна въпросително.

– Но защо ме разпитваш за Юнас? И Марта?

– Без конкретна причина. Просто се чудех – отговори Тюра и сви рамене, опитвайки да си придаде равнодушен вид, след което бързо смени темата. – Моли ще получи една от колите в плевнята. Фолксваген „Бийтъл“. Юнас ѝ е обещал да го ремонтира.

Не можа да попречи на завистта да се прокрадне в гласа ѝ и по реакцията на майка си видя, че си е проличало.

– Съжалявам, че не мога да ти дам всичко, което бих искала. Ние... Аз... Ами животът не винаги се стича така, както човек си го е представял.

Терес си пое дълбоко дъх и поръси с перлена захар парчетата, които вече беше наредила в тава.

– Знам, няма нищо – побърза да каже Тюра.

Не искаше да звучи неблагодарно. Знаеше, че майка ѝ прави каквото може. И се засрами, че изобщо си е помислила за кола в такъв момент. Виктория никога нямаше да кара кола.

– Как върви с Ласе и търсенето на работа? – попита тя.

Терес изсумтя.

– Изглежда, Бог не може просто ей така да му осигури някаква позиция.

– Да, сигурно си има и друга работа, освен да търси работа точно на Ласе.

Терес отново се спря и я погледна.

– Тюра... – каза тя, като че ли търсейки правилните думи. – Според теб как бихме се справили сами? Без Ласе?

За миг в кухнята настана тишина. Единственият шум в апартамента беше врявата от стаята на момчетата. После Тюра отговори тихо:

– Добре. Мисля, че бихме се справили много добре.

Направи крачка напред и целуна мама по брашнената буза, след което отиде в стаята си да се преоблече. Всички момичета от конюшнята щяха да присъстват на помена на Виктория. Изглеждаше така, сякаш едва ли не го намират за вълнуващо. Бе ги чула да си шепнат възбудено и дори да обсъждат какво ще облекат. Идиотки. Плиткоумни идиотки. Никоя от тях не познаваше Виктория като нея. Или поне по начина, по който Тюра си мислеше, че я познава. С бавни движения извади любимата си рокля от гардероба. Време беше да каже сбогом.

* * *

Беше приятно разнообразие да гледа близнаците и Мая. Ана не бе излъгала Ерика, те наистина се държаха образцово през целия ден. Децата често правеха така. Показваха най-лошите си страни само пред родителите си. Сигурно помогна и това, че Ема и Адриан също дойдоха. Те бяха идолите на малките си братовчеди просто защото бяха „голеееми деца“, което бе достатъчно, за да си спечелят почит.

Ана се усмихна на себе си, докато бършеше плота на мивката. Почти беше забравила какво е, не се бе усмихвала от толкова време. Вчера, докато с Дан говориха в кухнята, в нея пламна надежда. Знаеше, че тя може бързо да изгасне, защото след разговора им Дан отново се отдръпна и потъна в мълчание. Но може би все пак бяха направили крачка един към друг.

Бе говорила сериозно, когато му каза, че е готова да се изнесе, ако той иска. На няколко пъти дори бе търсила в интернет подходящи апартаменти за нея и децата. Но не искаше това. Обичаше Дан.

През последните месеци все пак бяха направили няколко малки опита да преодолеят пропастта помежду си. В един пропит с вино и безпокойство момент той дори бе докоснал тялото ѝ, а тя се бе лепнала за него като удавник. Любиха се, но след това той изглеждаше толкова измъчено, че на нея ѝ се прииска да избяга оттам. Оттогава не се бяха докосвали. До вчерашната прегръдка.

Ана погледна през прозореца на кухнята. Децата си играеха в снега. Въпреки че вече не бяха толкова малки, все още намираха за забавно да правят снежни човеци и да се бият със снежни топки. Избърса се в една кърпа и постави внимателно ръка на корема си. Опита да си спомни какво бе усещането, когато носеше общото им дете. Не можеше да припише постъпката си на тъгата. Такова тегло не биваше да се прехвърля на едно невинно дете. Но мъката се смеси с вината и Ана не можа да не си помисли, че всичко би било различно, ако малкото им момченце беше оживяло. Тогава щеше да си играе навън в снега с големите си братя и сестри, навлечено като човечето на Мишлен. Дрехите му щяха да са не по-малко обемисти от самото му тяло, както беше винаги с малките деца.

Знаеше, че Ерика понякога се притеснява, че близнаците ѝ напомнят на сина, когото бе изгубила. И в началото беше така. Завиждаше и си мислеше ужасни мисли за това, колко несправедливо е случилото се. Но този период отмина. Нямаше везни, благодарение на които всичко на този свят да се разпределя по равно. Нямаше разумно обяснение защо на нея и Дан не им бе отредено да запазят плода на любовта си. Сега можеше само да се надява, че ще намерят път обратно към съвместния живот.

Снежна топка уцели прозореца и Ана видя ужасения поглед на Адриан. Покритата му с ръкавица ръка се стрелна към устата му. Изражението му накара стомахът ѝ да се свие и тя взе решение. Изтича в антрето, облече си набързо зимните дрехи, разтвори външната врата и имитирайки разярено чудовище, изръмжа:

– Ах вие, това означава снежна война!

Децата я зяпнаха смаяно. После радостните им викове полетяха към зимното небе.

* * *

Йоста и Мартин се настаниха в най-задната част на църквата. Йоста беше решил да отиде на помена на Виктория още щом чу, че ще има такъв. Ужасяващата ѝ съдба бе всяла тревога и страх у жителите на Фелбака и сега приятелите и семейството се събираха в очакване на погребението. Имаха нужда да поговорят за Виктория, да си спомнят, да обработят всички чувства, които ги разкъсваха, откакто бяха научили какво я е сполетяло. Съвсем в реда на нещата беше двамата с Мартин да присъстват като представители на полицейското управление.

Трудно беше да овладее собствените си спомени, докато седеше на твърдата църковна скамейка. Беше идвал на две погребения тук: на момчето им и много години по-късно на това на съпругата си. Йоста докосна брачната халка, която продължаваше да носи. Така и не му се стори удачно да я свали. Май-Брит беше голямата му любов, неговата спътница в живота, и той никога не се бе замислял да я замени с друга.

Пътищата на живота наистина са неведоми, помисли си той. Понякога почти се чудеше дали няма някаква висша сила, която управлява човешките съдби. По-рано никога не бе вярвал в такива неща, по-скоро би се нарекъл атеист, но колкото повече остаряваше, толкова по-ясно усещаше присъствието на Май-Брит. Сякаш тя продължаваше да върви до него. А и беше почти чудо, че след толкова много години Ева отново се появи и зае естествено място в живота му.

Огледа се наоколо. Църквата беше красива, построена с бохусленски гранит, с какъвто бе известна местността. Имаше красиви, високи прозорци, които пропускаха изобилие от светлина, син амвон вляво и олтар в дъното, зад ниската преграда. Днес беше пълна до пръсване, което бе необичайна гледка. Бяха дошли близки и далечни роднини, както и много младежи на възрастта на Виктория. Част от тях сигурно бяха от училището ѝ, но Йоста разпозна и някои момичета от конюшнята. Седяха заедно на две от редиците в средата и доста от тях хлипаха шумно.

После погледна Мартин и осъзна, че може би не биваше да му предлага да идва. Колегата му не толкова отдавна бе погребал жена си Пия и по пребледнялото му лице си личеше, че мисли именно за това.

– Слушай, мога и сам да се погрижа, ако искаш. Не е нужно да седиш тук.

– Няма проблем – каза Мартин с принудена усмивка, но през цялата церемония не помръдна, вперил поглед пред себе си.

Поменът беше емоционален и Йоста се надяваше, че церемонията е дала някаква утеха на семейството. Когато прозвуча и последният псалм, родителите на Виктория се изправиха бавно, като Хелена се подпираше на Маркус. Тръгнаха по пътеката в средата, а всички останали ги последваха.

Отвън роднините и приятелите се събраха на малки групички. Денят беше студен, но красив. Снегът отразяваше искрящите слънчеви лъчи. Всички стояха потиснати, премръзнали, със зачервени от плач очи и говореха за това, колко им липсва Виктория и колко невъобразимо е случилото се с нея. Йоста видя също и страха в очите на младите момичета. Техен ред ли беше? Похитителят още ли се намираше наблизо? Реши да изчака, докато гостите започнат да се разотиват, преди да говори с тях.

Маркус и Хелена обикаляха с празни погледи и разменяха по няколко думи с всички посетители. Рики обаче стоеше сам малко встрани. Гледаше в обувките си и почти не отговаряше, когато някой го заговори. Няколко от приятелите на Виктория се скупчиха около него, но, изглежда, успяваха да изкопчат само едносрични отговори и мънкания, така че накрая го оставиха на мира.

Ненадейно Рики вдигна глава и срещна погледа на Йоста. Като че ли се поколеба за миг, но после се приближи.

– Трябва да говоря с теб – каза той ниско. – Някъде, където няма кой да ни чуе.

– Разбира се – каза Йоста. – Окей ли е и колегата ми Мартин да дойде?

Рики кимна и ги поведе към едно отдалечено ъгълче на църковното гробище.

– Има нещо, което трябва да ви разкажа – каза той и подритна земята с ботуш.

Снегът беше лек като пудра захар и се разхвърча около тях, след което се спусна обратно, блестейки.

– Нещо, което вероятно трябваше да съм разказал отдавна.

Йоста и Мартин размениха учудени погледи.

– С Виктория никога не сме пазели тайни един от друг. Абсолютно никога. Трудно е да се обясни, но двамата бяхме неразделни. В един момент обаче изведнъж усетих, че тя крие нещо от мен. Освен това започна да се отдръпва и тогава се притесних. Опитах да говоря с нея, но тя продължаваше да ме избягва все повече и повече. После... После разбрах на какво се дължи това.

– На какво? – попита Йоста.

– Тя и Юнас – каза Рики и преглътна.

Очите му бяха насълзени и си личеше, че изпитва физическа болка, докато произнася думите.

– Какво за Виктория и Юнас?

– Бяха заедно – каза Рики.

– Сигурен ли си?

– Не, не съм сигурен, но по всичко си личеше. А вчера се срещнах с Тюра, най-добрата приятелка на Виктория, и тя ми каза, че също е подозирала нещо.

– Окей, но тогава защо според теб не ти е разказала за Юнас?

– Не знам. Или не, всъщност знам. Мисля, че се е срамувала. Знаела е, че няма да одобря. Но нямаше защо да се срамува от мен. Никаква нейна постъпка не би променила мнението ми за нея.

– Колко дълго мислиш, че е продължило това? – попита Мартин.

Рики поклати глава. Не носеше шапка и ушите му бяха почервенели от студа.

– Нямам представа, но беше по някое време преди началото на лятото, когато забелязах, че тя се държи малко... различно.

– В какъв смисъл различно? – попита Йоста и размърда пръстите на краката си. Бяха започнали да се вкочаняват.

Рики се замисли.

– Тя започна да се държи някак тайнствено, както никога преди. Понякога изчезваше за няколко часа, а като я питах къде е ходила, казваше, че не било моя работа. По-рано никога не бе правила така. И изглеждаше щастлива и... не знам как да го опиша по-добре, но изглеждаше едновременно щастлива и потисната. Настроението ѝ се движеше в двете крайности и всеки миг можеше да се промени. Мислех си, че може би се дължи просто на възрастта ѝ, но имаше и нещо друго.

Звучеше като зрял човек, докато говореше, и Йоста трябваше да си напомни, че Рики е само на осемнайсет.

– И не си подозирал, че има връзка с някого? – попита Мартин.

– Напротив, подозирах. Но дори не ми беше хрумвало, че този някой може да бъде Юнас. Боже господи, та той е... страшно възрастен! И женен!

Йоста не можа да не се усмихне. Ако Юнас със своите четиресет и няколко години беше „страшно възрастен“, самият Йоста сигурно изглеждаше като мумия в очите на Рики.

Младежът избърса една сълза, стекла се по бузата му.

– Побеснях, когато разбрах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Това си е... педофилия.

Йоста поклати глава.

– По принцип съм съгласен с теб, но законовата граница е петнайсет години. Моралната страна е друг въпрос – каза той и замълча, опитвайки да си изясни малко по-добре историята на Рики. – Разкажи ми как разбра, че са имали връзка.

– Както казах, подозирах, че Виктория е с някого, когото нито аз, нито родителите ми бихме харесали – отговори Рики и се поколеба. – Но не знаех с кого, а тя отказваше да ми каже, като я питах. Това беше съвсем нетипично за нея, ние си споделяхме всичко! Един ден обаче отидох до училището по езда, за да я взема, и тогава ги видях да се карат. Не чух какво казват, но веднага разбрах. Изтичах до тях и ѝ викнах, че вече всичко ми е ясно и че според мен това, което правят, е отвратително, но в отговор тя ми изкрещя, че нищо не съм разбирал и че съм бил глупак. После хукна нанякъде. Юнас просто стоеше като идиот, а аз бях толкова ядосан, че се развиках и на него.

– Някой друг чу ли ви?

– Не, не мисля. По-големите момичета яздеха навън с по-малките, а Марта тренираше Моли в заградената ливада.

– Но Юнас не си е признал?

Йоста усети как и него го изпълва гняв.

– Не, отрече всичко. Опита се да ме успокои и продължаваше да твърди, че не било вярно, че никога не бил докосвал Виктория и просто съм си бил въобразявал. Пълни глупости. После телефонът му звънна и той се отдалечи. Но сигурно просто си търсеше извинение да не говори повече за това.

– Значи не му повярва? – попита Йоста.

Пръстите на краката му вече съвсем се бяха вцепенили. С периферното си зрение видя, че Маркус ги гледа и вероятно се чуди какво обсъждат със сина му.

– Определено не! – каза Рики, изплювайки думите. – Той беше напълно спокоен, но видях по начина, по който се караха, че става въпрос за нещо лично. И отговорът на Виктория го потвърди.

– Но защо не ни каза по-рано за това? – попита Мартин.

– Не знам, всичко беше една голяма каша. Онази вечер Виктория така и не се прибра и когато разбрахме, че е изчезнала на връщане от конюшнята, веднага се обадихме в полицията. Най-лошото беше, че знаех, че вината е моя! Ако не ѝ бях викнал и не се бях скарал с Юнас, ако я бях откарал вкъщи, каквато беше идеята, проклетият психопат сигурно нямаше да я отвлече. Освен това не исках мама и татко да разбират за връзката ѝ с Юнас. Тогава освен всичката тревога, щяха да ги измъчват и разни скандални истории. Още повече че си втълпявах, че Виктория ще се прибере. А след като не го разказах още в самото началото, стана невъзможно да го направя по-късно. Изпитвах ужасни угризения на съвестта и...

Сълзите му бликнаха и Йоста инстинктивно направи крачка напред и го прегърна.

– Шшш... вината не е твоя, не говори така. Никой не те обвинява. Искал си да предпазиш семейството си, разбираме те. Не си виновен ти – повтори той и накрая усети, че напрегнатото тяло на Рики започва да се отпуска, а плачът му да утихва.

Младежът вдигна глава към него.

– Има още някой, който знае за това – каза той тихо.

– Кой?

– Не знам. Но намерих странни писма в стаята на Виктория. Куп глупости за Бог, грешници и горене в ада.

– Пазиш ли писмата? – попита Йоста, страхувайки се какъв може да бъде отговорът.

– Не, изхвърлих ги. Аз... писмата бяха отвратителни и се боях, че мама и татко могат да ги намерят. Много щяха да се разстроят. Затова се отървах от тях. Глупаво ли съм постъпил?

Йоста го потупа по рамото.

– Стореното е сторено. Но къде ги намери? И можеш ли да си спомниш какво по-конкретно е пишело в тях?

– Прерових цялата ѝ стая, когато изчезна. Преди вие да го направите. Мислех, че там може да има нещо, което да разкрие връзката ѝ с Юнас. Писмата бяха в дъното на едно от чекмеджетата на бюрото ѝ. Не си спомням какво точно пишеше. Само, че звучеше като цитати от Библията. Нещо за „грешници“, „блудници“ и такива неща.

– И си решил, че става дума за отношенията между Виктория и Юнас? – попита Мартин.

– Да, това ми се стори най-вероятно. Че някой знае за това и... иска да ги сплаши.

– Значи, нямаш представа кой би могъл да е този човек?

– Не, за съжаление.

– Добре, тогава благодарим, че ни разказа всичко. Добре направи – каза Йоста. – Сега отиди при родителите си, сигурно се чудят за какво си говорим.

Рики не отговори. Само сведе глава и тръгна с тежки стъпки обратно към църквата.

* * *

Когато Патрик се прибра, навън вече от няколко часа беше тъмно. Веднага щом влезе вътре, усети уханието от кухнята. Миришеше така, сякаш Ерика е сготвила нещо особено вкусно за вечеря, и той заложи на нейното свинско филе със сос, синьо сирене и запечени картофи, едно от любимите му ястия. Събу се и отиде при нея.

– Надявам се, че си гладен – каза тя и го прегърна.

Стояха дълго така, след което той отиде до печката и вдигна капака на тюркоазената тенджера „Ле Крузе“, която Ерика ползваше само при специални случаи. Съвсем вярно. Свинско филе къкреше във вкусен сметанов сос, а картофени резенчета придобиваха хрупкав и златисто-кафяв вид във фурната. В една голяма купа имаше готова салата и той забеляза, че тя също е специална. Спанак, домати, пармезан, кедрови ядки и билков дресинг, какъвто обичаше.

– Направо съм прегладнял – каза той и наистина беше така. Коремът го присвиваше и той си спомни, че не е ял цял ден. – Ами децата?

Патрик кимна към масата, която беше сложена за двама, с порцеланови съдове и запалени свещи. Бутилка „Амароне“ беше оставена да диша и той осъзна, че след няколкото ужасни работни дни, явно го очакваше чудесна съботна вечер.

– Те вече ядоха и сега гледат „Колите“. Реших, че поне веднъж можем да вечеряме на спокойствие. Освен ако не държиш децата да са с нас, разбира се – каза Ерика и му намигна.

– Не, не, нека ги държим възможно най-далеч от кухнята, мен ако питаш. Заплахи, подкупи, няма значение, тази вечер искам да вечерям само с красивата си съпруга.

Той се наведе напред и я целуна по устата.

– Само ще отида да им кажа здрасти, връщам се веднага. Можеш да ме впрегнеш на работа, ако ти трябва помощ за нещо.

– Всичко е под контрол – каза Ерика и разбърка свинското. – Отиди да целунеш децата, после ще седнем да ядем.

Патрик влезе усмихнат във всекидневната. Всички лампи бяха загасени, а на светлината от телевизора се виждаше как децата следят хипнотизирано Светкавицата Маккуин, който беснееше по пистата.

– Виж колко е бърз Светкавицата – каза Ноел, стиснал здраво комфортното одеяло29, с което не се разделяше, когато гледаха телевизия на дивана.

– Само че не толкова бърз, колкото татко! – викна Патрик, хвърли се напред и започна да гъделичка децата.

– Сприии, сприии! – завиха те в хор, само че израженията им и езикът на тялото по-скоро казваха „още, още“.

Патрик продължи да се бори с тях още известно време. Дъхът им топлеше бузите му и той усещаше бурната им енергия, която сякаш нямаше край. Смехът и виковете изпълниха стаята и той забрави за всичко друго. Съществуваха единствено децата и тяхното и неговото настояще. После чу плахо прокашляне.

– Скъпи, вечерята...

Патрик се спря.

– Окей, деца. Татко отива да прекара малко време с мама. Вие се сгушете на дивана, а после ще ви сложим да легнете.

След като ги зави с одеялата, той последва Ерика в кухнята, където храната беше сложена на масата, а виното налято.

– Колко хубаво си направила всичко.

Той си сипа от свинското и вдигна чаша към Ерика.

– Наздраве, скъпа.

– Наздраве.

Двамата отпиха мълчаливо няколко глътки. Патрик затвори очи, наслаждавайки се на вкуса. После се заприказваха и той ѝ разказа как се развива разследването – че съседите не са видели някой да наблюдава къщата на семейство Халберг, както и че след помена Йоста и Мартин не са успели да разберат нищо интересно от момичетата за обира в клиниката, но пък са узнали нещо значително по-интересно.

– Трябва да ми обещаеш да не казваш на никого – предупреди я той. – Дори на Ана.

– Разбира се, обещавам.

– Окей, според брата на Виктория, Рики, тя е имала връзка с Юнас Першон.

– Шегуваш се... – каза Ерика.

– Знам, звучи странно. Той и Марта изглеждат като перфектната двойка. Юнас явно отрича, но ако е вярно, трябва да приемем, че е възможно да има общо с отвличането ѝ.

– Рики може би е изтълкувал ситуацията погрешно. Може да е имала връзка с някого другиго и да е отивала при него, когато е изчезнала. Може би същият човек я е отвлякъл?

Патрик замълча, размишлявайки над казаното. Възможно ли бе Ерика да има право? След малко забеляза, че тя иска да каже още нещо.

– Бих искала да обсъдя един въпрос с теб – каза тя. – Звучи пресилено и все още не знам почти нищо, възможно е да съм се объркала напълно, но във всеки случай трябва да ме изслушаш.

– Слушам – каза Патрик и остави приборите.

Настойчивата интонация на Ерика бе събудила любопитството му.

Тя започна да разказва за работата си по книгата, проучването си, разговорите с Лайла и посещението в къщата. Докато говореше, Патрик осъзна колко малко се бе интересувал от новия ѝ проект. Единственото му извинение беше, че изчезването на Виктория изцеждаше енергията му и не му оставяше сили за нищо друго.

Когато Ерика стигна до момента с изрезките, Патрик наостри уши, макар все още да не смяташе, че това е кой знае колко забележително. Не беше необичайно хората да се фиксират върху някой определен случай и да събират информация, свързана с него. Но после Ерика продължи, разказвайки за второто си пътуване, това до дома на Вилхелм Мусандер от „Бохусленинген“.

– Вилхелм е следял случая и през годините се е опитвал да се свърже с Лайла. И не е единственият. Знам, че внезапното ѝ решение да се срещне с мен е голямо събитие. Но не е случайност.

Ерика направи пауза и отпи от виното.

– Какво имаш предвид, кое не е случайност? – попита Патрик.

Съпругата му впери поглед в него.

– Това, че Лайла се съгласи да се срещнем за пръв път в деня, когато новината за изчезването на Виктория се появи във вестниците.

В същия миг мобилният телефон на Патрик звънна и полицейската интуиция му подсказа, че няма да му съобщят нищо добро.

29 Комфортните (или преходни) обекти са одеяла или играчки, които осигуряват на децата психологически комфорт, действайки като заместител на връзката с майка им. – Б. пр.

* * *

Ейнар седеше сам в мрака. Няколко лампи хвърляха светлина върху двора и постройките отвън. Малко по-нататък се чуваше лекото цвилене на конете в конюшнята. Тази вечер бяха неспокойни. Ейнар се усмихна. Винаги се бе чувствал най-добре, когато нещо нарушаваше хармонията наоколо. Беше го наследил от баща си.

Понякога той му липсваше. Баща му не беше приветлив човек, но двамата се разбираха, както Ейнар се разбираше с Юнас. Хелга, от своя страна, никога нямаше да може да общува с тях по същия начин, каквато беше смотана и наивна.

Жените бяха глупави същества, винаги бе смятал така. Но трябваше да признае, че Марта е различна. С годините дори бе започнал да ѝ се възхищава. Беше съвсем различна от оная наплашена мишка Терес, която се разтреперваше само щом я погледнеше. Ейнар я презираше, но известно време дори се говореше за годеж. Хелга, разбира се, обичаше Терес. Точно такова момиче ѝ се искаше да приюти под крилото си и сигурно си беше представяла как ще си дрънкат по женски, ще ѝ дава домакински съвети и ще бърше носовете на цял рояк сополиви внучета.

За щастие, не стана така. Един ден Терес вече я нямаше и вместо това Юнас се прибра с Марта. Обясни, че тя щяла да живее при тях и двамата щели да бъдат заедно завинаги, а Ейнар му повярва. С Марта си размениха само един поглед и веднага се разбраха. Ейнар кимна кратко, давайки благословията си. Хелга плака тихо във възглавницата си няколко нощи, но знаеше, че няма смисъл да се обажда и че всичко вече е решено.

Никога не беше говорил с нея за различното им мнение относно Марта. Двамата не обсъждаха такива неща. За кратко, докато я ухажваше преди сватбата, той наистина положи усилие да приказва с нея за живота, както се очакваше от него. Но спря с тези глупости веднага щом брачната нощ приключи и той я покори, както бе горял от нетърпение да стори. Нямаше причина да продължава с нелепия театър.

Както си седеше в инвалидната количка, усети, че чаталът му се мокри. Погледна надолу. Да, колостомната торбичка, която беше разхлабил преди малко, вече пропускаше стабилно. Доволен, Ейнар напълни дробовете си с въздух и изкрещя:

– Хелгаааа!

Удевала, 1973

Преди време Лайла не вярваше в злото, но това се промени. Сега го виждаше всеки ден, а и то се взираше в нея. Беше изплашена и изморена до мозъка на костите си. Как да спиш, когато в дома ти има зло? Как да си починеш дори за секунда? Злото беше в стените, във всяко кътче на къщата, във всяко малко ъгълче.

Тя сама го пусна вътре, дори го създаде. Храни го, пои го, остави го да расте, докато накрая вече не можеше да го контролира.

Погледна ръцете си. Одраното от опаката страна на дланите приличаше на червена светкавица, а малкият пръст на дясната ѝ ръка стърчеше под странен ъгъл. Отново трябваше да ходи в болницата и още веднъж да се сблъска с подозрителните погледи и въпросите, на които не можеше да отговори. Защото как би могла да разкаже истината? Как би могла да сподели ужаса, който изпитваше? Думите нямаше да ѝ стигнат, а и не би имало полза.

Трябваше да продължи да мълчи и да ги лъже, въпреки че по израженията им си личеше, че не ѝ вярват.

Пръстът ѝ пулсираше и я болеше. Щеше да ѝ е трудно да се грижи за Петер и да си върши работата, но Лайла беше научила много за собствената си сила. Бе разбрала какво е способна да изтърпи, колко страх и ужас може да понесе, колко близо до злото може да живее, без да отстъпи. Все някак щеше да се справи.

Терес се бе обадила на всички, за които се сети. На малкото роднини на Ласе, повечето от които далечни. На старите му приятели по чашка, на по-новите му познати, на старите колеги, на тези от членовете на паството, чиито имена знаеше.

Стана ѝ лошо от угризенията на съвестта. Вчера стоеше в кухнята, печеше кифли и изпитваше нещо подобно на щастие, защото бе решила да го напусне. Започна да се притеснява чак към седем и половина вечерта, след като той не се прибра за вечеря и не си вдигна телефона. Ласе излизаше и се прибираше когато си иска и ако не му се стоеше вкъщи, често ходеше до енорията. Но не и този път. В църквата не го бяха виждали цял ден, което наистина я разтревожи. Наистина нямаше къде другаде да се е дянал.

Колата му също не беше тук. Терес взе назаем автомобила на съседите и половината нощ обикаля да го търси, въпреки че от полицията ѝ казаха, че на следващия ден щели да се заемат със случая. Ласе все пак бил възрастен човек и можело да е отишъл някъде по своя воля. Но тя не можеше просто да седи вкъщи и да се тревожи. Докато Тюра гледаше момчетата, Терес претърси цяла Фелбака и дори отиде до Квиле, където се намираше църквата. Но никъде не видя червеното си волво. Беше благодарна, че от полицията все пак я взеха на сериозно, когато им се обади. Може би бяха чули искрената паника в гласа ѝ. Дори в периодите, когато пиеше най-много, Ласе винаги се бе прибирал вечерта. А сега от дълго време не беше близвал и капка.

Естествено, полицаят, който дойде тук и говори с нея, я попита за алкохола. Градчето беше малко и той знаеше за миналото на Ласе. Терес подчерта, че Ласе не се е пропил повторно. Като се замислеше обаче, през последните месеци се бе държал малко странно. Не ставаше дума само за маниакалната му религиозност, а за още нещо. От време на време го сварваше да се усмихва доволно сам на себе си, сякаш размишлява над някаква фантастична тайна, която не иска да сподели с нея.

Не знаеше как да обясни нещо толкова неясно на полицая, тъй като сама разбираше колко налудничаво звучи. Въпреки това изведнъж се почувства сигурна: Ласе имаше тайна. И докато седеше в кухнята, а сутрешната светлина бавно пропъждаше мрака, Терес се страхуваше, че тази тайна го е тикнала по лош път.

* * *

Марта насочи Валиънт към горската пътека. Ято птици се разлетя изплашено и Валиънт реагира, като премина в нервен тръс. Марта усещаше, че той иска да препусне, но го удържа и те продължиха бавно напред в спокойното утро. Въпреки ниската температура не ѝ беше студено. Тялото на коня я топлеше, а и тя знаеше как да се облече, слой върху слой. С подходящите дрехи можеше да язди навън с часове, дори през зимата.

Вчерашната тренировка с Моли мина добре. Дъщеря ѝ не спираше да се развива като ездач и Марта всъщност малко се гордееше с нея. По принцип главно Юнас бе този, който се хвалеше с Моли, но може би беше толкова очевидно откъде момичето е наследило таланта си, че като я гледаше как язди, Марта сякаш виждаше свое отражение.

Пришпори Валиънт и се наслади на усещането, щом конят започна да се движи по-бързо. Никога не се чувстваше толкова свободна, колкото докато яздеше. Все едно през останалото време играеше роля и едва когато останеше сама с коня, можеше да бъде такава, каквато е.

Смъртта на Виктория промени всичко. Забелязваше го по настроението в конюшнята, усещаше го вкъщи и дори в дома на Ейнар и Хелга. Момичетата бяха сдържани и изплашени. Вчера след помена някои от тях отидоха право в конюшнята. Марта и Юнас закараха две от тях с колата. Те седяха тихо на задната седалка, без да говорят, да се смеят или да вдигат шум, както правеха обикновено. Странно, но и съперничеството между момичетата беше станало по-ожесточено. Спречкваха се заради конете, бореха се за вниманието ѝ и зяпаха завистливо Моли, чиято позиция никога не биха могли да заплашат.

Представлението беше забележително. Понякога не можеше да се сдържи да не го разпали сама. Няколко пъти поред даваше на някое момиче да язди един от любимите на всички коне, отделяше допълнително внимание на друго момиче по време на урока, а трето пък игнорираше. Номерът винаги работеше. Подклаждаха се нови интриги и недоволството се засилваше. Марта виждаше погледите и разделението между ученичките и това я забавляваше. Толкова лесно бе да си играе с несигурността им и да предвижда реакциите им.

Винаги бе притежавала тази способност и може би затова ѝ беше така трудно, когато дъщеря ѝ беше малка. Малките деца са непредвидими. Не можеше да ги накара да я слушат по същия начин. Вместо това бе принудена да се нагажда към нуждите на Моли, към това, кога малката ще поиска да спи и яде или просто ще започне да недоволства, без да има някаква разумна причина. За да бъде честна, вече не смяташе, че е толкова страшно да бъдеш майка. Колкото по-голяма ставаше Моли, толкова по-лесно беше да се справя с нея, да предугажда реакциите и постъпките ѝ. А като откри таланта ѝ за езда, Марта започна да чувства съвсем нова близост с нея. Сякаш Моли вече не беше просто чуждо същество, настанило се в тялото ѝ.

Валиънт се впусна в щастлив галоп. Марта знаеше пътя наизуст, затова го остави да тича толкова бързо, колкото му се искаше. От време на време някой клон я принуждаваше да залегне или върху главите им падаше сняг, докато препускаха под дърветата. Снежинките хвърчаха около подковите и те сякаш се намираха върху облак. Марта дишаше тежко и усещаше как цялото ѝ тяло работи. Хората, които не яздят, смятаха, че само си седиш лениво и се возиш на гърба на коня. Не разбираха, че всеки твой мускул е активен. След по-дълга езда Марта винаги се чувстваше приятно изтощена.

Юнас бе откликнал на спешно повикване рано сутринта. Хората знаеха, че той винаги е на телефона, ден и нощ, и малко преди пет часа му се обадиха от една от близките ферми. Една крава имала проблеми и няколко минути по-късно Юнас вече беше в колата. Позвъняването събуди Марта и тя остана да лежи в мрака, наблюдавайки гърба на Юнас, докато той се обличаше. Тялото му ѝ се стори чуждо, въпреки че след всички съвместни години го познаваше толкова добре. Не винаги им беше лесно да живеят заедно. Имаха си своите разправии, а понякога се чувстваше толкова объркана, че искаше да му се развика и да го удари. Но въпреки това убеждението, че мястото им е един до друг, никога не я напускаше.

Известно време се бе страхувала. Иначе не си го признаваше, не искаше дори да мисли за това, но върху гърба на коня, когато свободата караше тялото и сетивата ѝ да се отпускат, мислите излизаха наяве. Имаше момент, когато бяха близо до това да изгубят всичко: себе си, присъствието си, лоялността и близостта, които изпитваха още от мига, в който се видяха за пръв път.

В любовта им имаше доза лудост. Беше почерняла по краищата заради огъня, който никога не изгасваше, тъй като знаеха как да го поддържат жив. Бяха изследвали любовта си по всички възможни начини, тествайки границите ѝ, за да видят дали ще издържи. И тя бе издържала. Един-единствен път за малко да се спука, но в последния момент всичко се нареди и нещата се върнаха по местата си. Опасността отмина и Марта бе избрала да мисли възможно най-малко за случилото се. Така беше най-добре.

Пришпори Валиънт още повече и те почти безшумно препуснаха през гората. Към нищо и към всичко.

* * *

Патрик се настани до кухненската маса и с благодарност взе чашата кафе, която Ерика му подаде. Романтичната им вечеря снощи завърши безславно, когато Терес Хансон се обади, притеснена за мъжа си Ласе. Той отиде и говори с нея, а когато се прибра, Ерика вече беше раздигнала и от вечерята нямаше и следа. Освен това беше изчистила кухнята до блясък, сигурно от инат, защото Кристина и Гунар щяха да дойдат на кафе в неделя.

Погледна към картината, облегната на стената. Стоеше така от година, без да я закачат, и ако не се заемеше с нея, Строителя Боб сигурно скоро щеше да пристигне с чук в ръка. Патрик знаеше, че е детинско, но не се чувстваше особено доволен от факта, че друг мъж поправя неща в дома му. Трябваше да го направи сам. Или поне да плати на някого, добави бързо наум, защото все пак съзнаваше, че занаятчийските му умения са ограничени.

– Остави картината – каза Ерика с усмивка, щом проследи погледа му. – Мога да я прибера, преди да дойдат, ако не искаш да рискуваш да бъде окачена.

За миг Патрик обмисли дали да не приеме предложението, но после се почувства глупаво.

– Не, нека си стои. Имах предостатъчно време да се захвана с нея, също както и с цял куп други неща, които трябваше да съм свършил. Така че мога да виня само себе си и трябва да съм благодарен за помощта.

– Не само ти можеше да окачиш картината и да поправиш всичко останало. Аз също мога да боравя с чук. Но имаме други приоритети. Работим, отделяме време за децата, както и един за друг, смея да твърдя. Тогава какво значение има една незакачена картина?

Тя седна в скута му и го прегърна. Патрик затвори очи, вдишвайки миризмата ѝ, която никога не му омръзваше. Разбира се, ежедневието беше сторило каквото може, за да убие първоначалната бурна страст, но според него тя бе заменена от нещо по-добро. Спокойна, стабилна, но и силна любов. Пък и освен това имаше мигове, когато съпругата му го възбуждаше също толкова силно, колкото и в началото. Просто сега тези моменти идваха малко по-рядко. По този начин природата се грижеше хората все пак да вършат нещо, вместо да прекарват цял ден в леглото.

– Вчера имах някои планове... – каза Ерика и го щипна леко по долната устна.

Въпреки че беше смъртно изморен след натоварването през последните няколко дни, включително и една нощ, когато му беше трудно да се успокои и да заспи, Патрик усети как част от него се разбужда.

– Ммм, аз също... – каза той.

– Какво правите? – чу се глас откъм вратата и те подскочиха виновно.

С малки деца в къщата нямаше как да останеш на спокойствие с половинката си.

– Просто се целувахме – каза Ерика и се изправи.

– Бля, ама че гнусно – каза Мая и изтича обратно във всекидневната.

Ерика си наля чаша кафе.

– Няма да мисли така след десет години.

– Пфу, не говори за това.

Патрик настръхна. Ако можеше, би спрял времето, така че Мая никога да не навлезе в юношеската възраст.

– Е, какво ще правим сега? – попита Ерика и пробва кафето, облегната на кухненския плот.

Патрик също отпи няколко глътки, преди да отговори. Кофеинът оказваше твърде малък ефект върху умората му.

– Преди малко говорих с Терес. Ласе още не се е появил. Търсила го е през нощта и сега трябва да ѝ помогнем.

– Терес не предполага ли какво може да се е случило?

– Не. Но ми каза, че през последните месеци в Ласе имало нещо странно, нещо различно, което не можела да определи точно.

– Нищо ли не ѝ хрумва? Повечето хора усещат, ако партньорът им крие нещо. Любовница, проблеми с хазарта?

Патрик поклати глава.

– Не, но днес ще разпитаме познатите му. Освен това помолих Малте от банката за извлечение от сметката на Ласе, за да видим дали няма тегления или покупки, които биха могли да обяснят къде е отишъл. Малте каза, че ще отскочи до банката и скоро ще е готов.

Той погледна часовника. Наближаваше девет и над хоризонта най-накрая се бе появила светлина. Мразеше зимата и вечните ѝ нощи.

– Едно от предимствата на живота в малък град. Шефът на банката може да „отскочи“.

– Да, това улеснява процеса, за щастие. И се надявам да открием някаква следа в извлечението. Според Терес Ласе се е грижил за финансите им.

– Значи, ще проверите дали е плащал нещо с карта, или е теглил от банкомат, след като е изчезнал? Може би просто му е писнало и се е махнал. Хванал е първия възможен полет за Ибиса. Да, най-добре проверете полетите. Няма да е първият път, когато безработен баща на малки деца бяга от ежедневието.

– Да, доста пъти съм си го мислил, въпреки че не съм безработен – засмя се Патрик и бе възнаграден с лек удар по рамото.

– Само посмей да заминеш за Магалуф, за да пиеш шотове с млади момичета!

– Ще заспя след първото питие. И после ще се обадя на родителите им и ще им кажа да си приберат дъщерите.

Ерика се засмя.

– Имаш право. Но все пак проверете полетите, никога не се знае. Не всички са толкова изморени и морални като теб.

– Вече помолих Йоста да го направи. Естествено, ще проверим и мобилния му трафик веднага щом можем. Така че положението е под контрол, благодаря – каза той и ѝ намигна. – А твоите планове за днес какви са?

– Нали Кристина и Гунар ще идват малко по-късно. Ако нямаш нищо против, мислех да ги оставя да гледат децата за малко, докато аз поработя. Наистина имам чувството, че трябва да отбележа някакъв напредък, иначе никога няма да разбера защо Лайла се интересува от отвличанията. Ако открия връзката, тя може би най-накрая ще ми разкаже за убийството на Владек. От самото начало усещам, че има нещо, което иска да сподели с мен, но не смее или не знае как.

Сутрешната светлина грейна през прозореца и освети цялата кухня. Русата коса на Ерика заблестя и Патрик за пореден път си даде сметка колко ужасно много обича жена си. Не на последно място в такива мигове, когато от нея струяха ентусиазъм и страст към работата ѝ.

– Между другото, това, че колата я няма, вероятно означава, че Ласе не се намира в околността – каза Ерика, сменяйки внезапно темата.

– Може би. Терес не я е открила, но има още много места, където може да е паркирана. Малки горски пътища например. Или в някой гараж, където ще е трудно да я открием. Да се надяваме, че общността ще ни помогне и ще я намерим бързо, ако изобщо е някъде наблизо.

– Каква е колата?

Патрик допи кафето си и се изправи.

– Червено волво комби.

– Искаш да кажеш като онова ей там? – каза Ерика и посочи големия паркинг до морето, който се намираше близо до тяхната къща.

Патрик погледна натам, накъдето сочеше показалецът на Ерика. И зяпна от изненада, когато видя колата на Ласе.

* * *

Йоста затвори слушалката. Малте се бе обадил да каже, че ще прати документите по факса, и той се изправи, за да отиде да ги вземе. Продължаваше да смята за удивително, че можеш да пъхнеш лист хартия в една машина и наглед същият лист по магически начин да излезе от друга машина на друго място.

Прозя се широко. Би предпочел днес да спи до късно или дори изобщо да не работи, но, изглежда, ситуацията не го позволяваше. Документите заизлизаха бавно от факса и щом и последният лист пристигна, Йоста ги събра и отиде в кухнята. Беше по-приятно да седи там, отколкото в стаята.

– Искаш ли помощ? – попита Аника, която вече беше вътре.

– Да, благодаря.

Той раздели купчината на две и ѝ даде едната половина.

– Какво каза Малте за картата?

– Ласе не я е ползвал от онзи ден. Нито е теглил пари от банкомат.

– Окей. Пратих запитване до самолетната компания, както ме помоли. Но не изглежда особено вероятно да е заминал за чужбина, без да плати с карта, освен ако не е събирал пари в брой и сега ползва само тях.

Йоста започна да рови в документите.

– Да, можем да проверим в извлечението дали наскоро е теглил големи суми от сметката си.

– Само че не изглежда като да са разполагали с такива средства – отбеляза Аника.

– Не, Ласе е безработен, а не вярвам Терес да печели кой знае колко. По-скоро живеят доста оскъдно. Или пък не... – каза той изненадано, щом видя числата пред себе си.

– Какво?

Аника се наведе, за да види какво има предвид Йоста. Той завъртя листа и посочи баланса най-долу.

– Ой – каза тя смаяно.

– В сметката има петнайсет хиляди крони. Откъде имат толкова много пари? – попита Йоста и прегледа набързо извлечението. – Има доста депозити. В брой, както изглежда. От по пет хиляди крони, веднъж месечно.

– Щом Ласе се е грижил за финансите, би трябвало той да е внасял парите.

– Да, вероятно. Но трябва да питаме Терес.

– Откъде може да се е сдобил с такива средства? Комар?

Йоста барабанеше с пръсти по бюрото.

– Не съм чувал да играе, така че не ми се вярва. Трябва да проверим компютъра му, в случай че е залагал онлайн, но тогава депозитите би трябвало да са от някое онлайн казино. Може да са плащания за някаква работа, която е вършил, нещо съмнително, за което не е можел да каже на Терес.

– Това не звучи ли някак прекалено? – каза Аника и сбърчи чело.

– Не и като се има предвид, че е изчезнал. И че според Терес може да е криел нещо от нея през последните месеци.

– Тогава няма да е лесно да разберем каква е била тази работа. Парите не могат да се проследят.

– Поне докато не открием заподозрян работодател. Тогава можем да прегледаме сметката му и да видим дали има съответстващи тегления.

Йоста отново прочете всички редове, закрепил очилата си за четене на върха на носа си. Но нищо друго не му се стори необичайно. С изключение на депозитите в брой, семейството наистина едва свързваше двата края и той забеляза, че доста бяха ограничили разходите си.

– Притеснително е, че е разполагал с всички тези пари в сметката, но не е изтеглил нищо, преди да изчезне – каза Аника.

– Да, и на мен ми мина през ума. Не е на добре.

В кухнята прозвуча мелодия и Йоста извади мобилния си телефон. Погледна дисплея, видя, че се обажда Патрик, и бързо вдигна.

– Здрасти. А? Къде? Окей, идваме веднага.

Прекъсна разговора, изправи се и пъхна телефона обратно в джоба си.

– Колата на Ласе е в Селвик. А на кея има кръв.

Аника кимна бавно. Не изглеждаше изненадана.

* * *

Тюра застана на вратата на кухнята и погледна майка си. Болеше я сърцето, като виждаше колко е разтревожена. Седеше вцепенена до масата още откакто се върна след нощното търсене.

– Мамо... – каза Тюра, но не получи отговор. – Мамо!

Терес вдигна поглед.

– Да, миличка?

Тюра отиде до нея, седна и хвана ръката ѝ. Кожата ѝ все още беше студена.

– Как са момчетата? – попита Терес.

– Добре. При Арвид са и си играят. Слушай, мамо...

– Да, извинявай, искаше да кажеш нещо.

Терес примигна изморено. Като че едва успяваше да си държи очите отворени.

– Има нещо, което искам да ти покажа. Ела.

– Така ли?

Терес се изправи и последва Тюра във всекидневната.

– Открих го преди известно време. И не знаех... не знаех дали трябва да ти кажа, или не.

– Какво? – попита Терес и я погледна по-съсредоточено. – Нещо общо с Ласе ли има? Защото ако е така, трябва веднага да ми кажеш.

Тюра кимна бавно. После се престраши.

– Ласе нали има две библии, само че винаги чете само от едната. Чудех се защо, понеже другата просто си стоеше. Затова надникнах в нея.

Тя извади библията от рафта с книги и я разтвори.

– Виж.

Отвътре изданието беше празно. Някой беше изрязал дупка в страниците.

– Какво...? – недоумяваше Терес.

– Открих това преди няколко седмици и от време на време поглеждам вътре. На няколко пъти в библията имаше пари, винаги една и съща сума. Пет хиляди крони.

– Не разбирам. Откъде може е получавал толкова много пари? И защо ги е криел?

Тюра поклати глава. Усети как стомахът ѝ се свива.

– Не знам, трябваше да ти кажа по-рано. Ами ако му се е случило нещо, свързано с парите? Тогава вината ще е моя, защото не съм ти разказала и може би...

Не можа да сдържи сълзите си. Терес я прегърна и опита да я успокои.

– Не си виновна ти. Разбирам защо не си ми казала. Усещах, че Ласе крие нещо и сигурно е било това, но никой не би могъл да предвиди какво ще се случи. А и не знаем дали наистина се е случило нещо. Може би просто отново е посегнал към бутилката и лежи някъде пиян. В такъв случай полицията скоро ще го намери.

– И сама не си вярваш – изхлипа Тюра, облегнала глава на рамото на майка си.

– Стига, не знаем нищо, глупаво е да си вадим предварителни заключения. Веднага ще се обадя в полицията и ще им кажа за парите, информацията може да им помогне по някакъв начин. И никой няма да те обвини. Проявила си лоялност към Ласе и не си искала да му създадеш проблеми без причина, а според мен това е хубава постъпка. Окей?

Терес сложи ръце на лицето ѝ. Бузите ѝ горяха и беше приятно да допре хладните си длани до тях. След като я целуна, отиде да се обади в полицията. Тюра остана сама и избърса сълзите си. После тръгна след майка си. Но още преди да стигне до кухнята оттам се чу писък.

* * *

Мелберг стоеше в края на кея и гледаше надолу към дупката в леда.

– Аха, ами значи го намерихме.

– Още не можем да сме сигурни – подчерта Патрик, който стоеше малко по-встрани и чакаше да пристигнат експертите. Но Мелберг не млъкна.

– Колата на Ласе е паркирана там горе. А тук има кръв. Ясно е като бял ден, че са го убили и са го хвърлили в дупката. Няма да открием тялото, докато не изплува през пролетта.

Мелберг направи още няколко крачки по кея и Патрик стисна челюсти.

– Турбьорн е на път. Добре би било, ако можем да не докосваме нищо – примоли се той.

– Не е нужно да ми го казваш. Знам какво да правя на едно местопрестъпление – каза Мелберг. – Дори не си бил роден, когато съм провеждал първото си разследване, така че прояви уважение към...

Той направи крачка назад и щом усети, че под крака му има само въздух, високомерното му изражение изчезна и на лицето му се изписа изненада. Миг по-късно се сгромоляса във водата.

– По дяволите! – викна Патрик и се втурна по кея.

Осъзна, че наблизо няма пояс или друго спасително средство, и за малко да го обземе паника. Реши да легне по корем и да опита да издърпа Мелберг, макар да знаеше, че идеята е лоша. Но тъкмо преди да скочи върху леда, Мелберг се хвана за стълбата и се качи обратно на кея.

– Мамка му, ама че студ! – изруга той и седна запъхтян върху заснежените дъски.

Патрик огледа мрачно щетите. Турбьорн трябваше да се прояви като истински чудотворец, за да успее да извлече някаква полезна информация за местопрестъплението след каскадата на Мелберг.

– Хайде, Бертил, трябва да влезеш някъде на топло. Да отидем у нас – каза той.

С периферното си зрение видя, че Йоста и Мартин са на път към брега. Помогна на Мелберг да се изправи на крака и го поведе пред себе си.

– Какво, по...?

Йоста погледна смаяно подгизналия си шеф, когато той мина, зъзнейки, покрай тях и продължи нагоре по стръмния път, който водеше към паркинга и към къщата на Патрик.

– Не казвай нищо – въздъхна Патрик. – Просто посрещнете Турбьорн и екипа му, когато пристигнат. И ги предупредете, че местопрестъплението не е в най-непокътнато състояние. Ще извадят късмет, ако изобщо успеят да намерят нещо.

* * *

Юнас натисна внимателно звънеца. Никога преди не беше посещавал дома на Терес и се наложи да провери адреса в интернет.

– Здравей, Юнас – каза Тюра, щом отвори вратата.

Гледаше го учудено, но пристъпи встрани и го пусна да влезе.

– Майка ти вкъщи ли е?

Тя кимна и посочи навътре. Юнас се огледа. Апартаментът беше подреден, приятен и непретенциозен, точно както си мислеше, че ще изглежда.

– Здравей, Терес – каза той, щом влезе в кухнята. В нейните очи също се появи изненада. – Исках просто да видя как сте с Тюра. Знам, че отдавна не сме се виждали, но момичетата от конюшнята ми казаха за Ласе. Че е изчезнал.

– Вече не.

Очите на Терес бяха подпухнали от плач, а гласът ѝ звучеше монотонно и прегракнало.

– Открили ли са го?

– Не, само колата. Но вероятно е мъртъв.

– Наистина ли? Не трябва ли да повикаш някого? Мога да го направя вместо теб. Да се обадя на свещеник или на някой приятел.

Терес нямаше братя или сестри, а Юнас знаеше, че родителите ѝ бяха починали преди няколко години.

– Благодаря, но Тюра е тук. Момчетата са при добри приятели. Още не знаят нищо.

– Окей – каза той и се огледа нерешително. – Искаш ли да си тръгна? Може би предпочитате да сте сами?

– Не, остани – отвърна Терес и кимна към кафеварката. – Има кафе, млякото е в хладилника. Спомням си, че го пиеше с мляко.

Юнас се усмихна.

– Каква памет имаш само.

Сипа си чаша кафе и доля на Терес, а после седна срещу нея.

– Полицията знае ли какво се е случило?

– Не. И не искаха да ми кажат нищо повече по телефона. Казаха само, че имат причина да вярват, че Ласе е мъртъв.

– Такива неща не се ли съобщават лично?

– Обадих се на Патрик Хедстрьом за... по друга работа. Разбрах по гласа му, че нещо се е случило, и той се почувства длъжен да ми разкаже. Но скоро трябва да дойде някой от полицията.

– Тюра как го прие?

Мина известно време, преди Терес да отговори.

– Тя и Ласе не бяха особено близки – каза тя накрая. – По времето, когато още пиеше, той отсъстваше напълно от живота ѝ, а после цялото му внимание беше погълнато от нещо друго, което понякога изглеждаше дори още по-чуждо.

– Мислиш ли, че случилото се с него може да има общо с новите му интереси? Или със старите?

Тя го погледна въпросително.

– Какво имаш предвид?

– Ами може би в енорията е възникнала някаква караница, която е излязла от контрол. Или се е върнал при старите си приятели пияници и се е забъркал в нещо незаконно. Може някой да е искал да му навреди.

– Не, трудно ми е да повярвам, че отново се е пропил. Каквото и да говорим за паството, вярата го държеше далеч от алкохола. И той никога не е казвал нещо лошо за някого там. Даряваха го само с обич и прошка, както се изразяваше той – каза Терес и изхлипа. – Но аз не му простих. Бях решила да го напусна. А сега, като го няма, ми липсва.

Сълзите ѝ потекоха и Юнас ѝ подаде салфетка, която взе от поставката на масата. Терес избърса бузите си.

– Добре ли си, мамо?

Тюра стоеше на вратата на кухнята и я гледаше разтревожено. Терес се усмихна вдървено през сълзи.

– Да, няма страшно.

– Може би беше глупаво от моя страна да идвам тук – каза Юнас. – Просто реших, че мога да помогна с нещо.

– Постъпил си мило и се радвам, че дойде – каза Терес.

В същия миг на вратата се звънна и двамата подскочиха. Звукът от звънеца беше остър и се повтори още веднъж, преди Тюра да успее да отвори. Щом чу, че някой влиза в кухнята, Юнас се обърна и видя поредното учудено изражение.

– Здравей, Йоста. Тъкмо си тръгвах – каза той бързо, изправи се и погледна Терес. – Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя. Трябва само да звъннеш.

Тя го погледна с благодарност.

– Оценявам го.

Юнас тръгна към вратата, но усети ръка на рамото си. Тихо, така че Терес да не чуе, Йоста каза:

– Има нещо, за което бих искал да поговорим. Ще мина през вас веднага щом приключа тук.

Юнас кимна. Усети как гърлото му пресъхва. Интонацията на Йоста не му хареса.

* * *

Ерика не можеше да спре да мисли за Петер, изчезналия син, за когото се бе грижила майката на Лайла. Защо бе подслонила само него, но не и сестра му? И дали той бе изчезнал по собствена воля след смъртта на баба си?

Около Петер имаше твърде много въпросителни и беше време да открие отговорите поне на част от тях. Започна да прелиства бележника си, докато стигна до страниците с контактите на всички замесени. Винаги се стараеше да бъде методична и да ги събира на едно място. Проблемът беше, че понякога ѝ беше трудно да разчете собствения си почерк.

От долния етаж се чуваше веселият смях на децата, които си играеха с Гунар. Набързо бяха харесали другаря на баба, както го наричаше Мая. Прекарваха си добре и Ерика можеше да поработи известно време, без да изпитва угризения.

Погледът ѝ се насочи към прозореца. Преди малко видя Мелберг, който слезе от колата си и тръгна бързо към брега. Но колкото и да протягаше врат, не виждаше чак до долу, а беше получила строга заповед да стои настрана, така че трябваше да чака кротко, докато Патрик се прибере и ѝ разкаже какво са намерили.

Отново погледна в бележника си. До името на сестрата на Лайла беше надраскан испански телефонен номер и Ерика се протегна към телефона, докато с примижали очи опитваше да разчете какво е написала. Последната цифра седмица или единица беше? Въздъхна и си каза, че в най-лошия случай ще се наложи да налучква. Реши да пробва със седем и набра номера.

Чу се глух сигнал. Сигналите звучаха различно, когато човек звънеше в чужбина, и Ерика винаги се бе чудила защо.

– ¡Hola! – отвърна мъжки глас.

– Hello. I would like to speak to Agneta. Is she home?30 – каза Ерика.

В училище беше учила френски, така че познанията ѝ по испански на практика не съществуваха.

– May I ask who is calling?31 – попита мъжът на безупречен английски.

– My name is Erica Falck – каза тя и се поколеба. – I’m calling about her sister32.

Настана дълго мълчание. После гласът каза на шведски, с лек акцент:

– Името ми е Стефан, аз съм синът на Агнета. Не мисля, че мама иска да говори за Лайла. Не са контактували от много дълго.

– Знам, Лайла ми разказа. Но въпреки това би ми било от полза да поговоря малко с майка ти. Кажи ѝ, че става дума за Петер.

Отново тишина. Усещаше как нежеланието струи към нея по телефонната линия.

– Никога ли не си се чудил как са роднините ти в Швеция? – изплъзна се от устата на Ерика.

– Какви роднини? – отвърна Стефан. – Останала е само Лайла, а аз дори не съм я виждал. Мама вече е била заминала за Испания, когато съм се родил, така че нямаме връзка с тази част на рода. И мисля, че мама иска да е така.

– Не можеш ли все пак да я попиташ, моля те?

Ерика чу колко умолително звучи.

– Добре, но не разчитай, че ще се съгласи.

Стефан остави слушалката и проведе тих разговор с някого. Говори добър шведски, помисли си Ерика. Акцентът му беше много слаб и приятен, само с лек намек за фъфлещите звуци, характерни за испанския.

– Можеш да поговориш няколко минути с нея. Ето ти я.

Ерика беше потънала в лингвистичните си размисли и се стресна, когато чу гласа на Стефан в слушалката.

– Ало? – каза женски глас.

Ерика се съвзе и бързо се представи. Разказа на Агнета, че пише книга за случая на сестра ѝ и че ще бъде наистина благодарна, ако може да ѝ зададе няколко въпроса.

– Не знам с какво бих могла да съм ти полезна. С Лайла от много години не поддържаме връзка и не знам нищо за нея или семейството ѝ. Не бих могла да ти помогна дори и да исках.

– Лайла ми каза абсолютно същото, но имам няколко въпроса за Петер, на които все пак се надявах, че би могла да отговориш.

– Аха, какво искаш да знаеш? – каза Агнета примирено.

– Чудех се защо майка ви не се е грижила за Луис, а само за Петер? Не би ли било по-естествено бабата да гледа и двете деца, вместо те да се делят? Луис обаче се е озовала в приемен дом.

– Луис имаше нужда от... специални грижи. Майка не можеше да ѝ ги осигури.

– Какво специално е имало в нея? Това, че е била травматизирана ли? Не подозирахте ли, че Владек се отнася зле със семейството си? Майка ти е живеела тук във Фелбака, би трябвало да е разбирала, че нещо не е наред.

Въпросите се сипеха един след друг, но първоначално от другия край на линията се чуваше само мълчание.

– Наистина не искам да говоря за това – каза Агнета накрая. Гласът ѝ прозвуча слабо и прегракнало. – Майка ни правеше всичко възможно, за да защити Петер, това е всичко, което мога да кажа.

– Ами Луис? Защо не е защитила нея?

– Владек се грижеше за Луис.

– Заради това, че е била момиче, ли е пострадала най-много? Затова ли са я наричали просто Флика? Владек е мразел жени, но не се е отнасял със сина си по-добре, така ли е? Лайла също е имала наранявания.

Ерика продължи да изстрелва въпроси, защото се боеше, че Агнета може да прекрати разговора всеки момент.

– Беше... сложно. Не мога да отговоря на въпросите ти. И нямам какво повече да кажа.

Агнета сякаш се канеше да затвори и Ерика побърза да смени тактиката.

– Разбирам, че за теб е болезнено да говориш по този въпрос, но какво смяташ, че се е случило, когато майка ви е умряла? Според полицейския доклад е имало обир, но нещо се е объркало. Чела съм го и съм говорила с полицая, който е отговарял за разследването. И все пак се чудя дали е вярно. Изглежда ми като твърде странно съвпадение в едно и също семейство да се случат две убийства, пък били те и разделени във времето.

– Може да се случи. Имало е обир точно както е установила полицията. Някой, или вероятно няколко души, са влезли във вилата с взлом. Майка се е събудила, крадците са се паникьосали и са я убили.

– С ръжен?

– Да, това е оръжието, което им е попаднало в суматохата.

– Няма отпечатъци от пръсти, никакви следи. Крадците трябва да са били предпазливи. Малко е странно, че са планирали всичко толкова внимателно, но въпреки това са изпаднали в паника, когато жената, живееща в къщата, се е събудила.

– Полицията не го сметна за странно. Проведоха щателно разследване. Дори имаха теория, че Петер може да е бил замесен, но впоследствие беше напълно оневинен.

– А след това е изчезнал. Какво се е случило според теб?

– Кой знае. Може би се намира на остров някъде в Карибите. Би било хубаво. Но не ми се вярва, за съжаление. Мисля, че травмата от детството и убийството на още един негов близък са му дошли твърде много.

– Смяташ... смяташ, че си е отнел живота.

– Да – каза Агнета. – Така смятам, но се надявам да греша. А сега съжалявам, но нямам време да говоря повече. Стефан и съпругата му ще излизат и аз ще гледам синовете им.

– Само още един въпрос – помоли Ерика. – Какви бяха отношенията ти с Лайла? Близки ли бяхте като малки?

Искаше да завърши с по-неутрален въпрос, така че Агнета да не откаже да разговаря с нея, ако Ерика пак ѝ се обади.

– Не – отвърна тя след дълга пауза. – Бяхме невероятно различни, нямахме почти нищо общо. И не желая да бъда свързвана с живота на Лайла. Никои от шведите, с които общуваме тук, не знаят чия сестра съм, и предпочитам да си остане така. Затова искам да те помоля да не пишеш за мен и да не споменаваш на никого, че сме говорили. Дори на Лайла.

– Обещавам – каза Ерика. – Последен въпрос. Лайла събира статии, свързани с момичета, изчезнали през последните две години в Швеция. Виктория, една от тях, беше отвлечена тук, във Фелбака. Откриха я миналата седмица, но я блъсна кола и тя почина. Имала е сериозни наранявания от времето, което е прекарала в плен. Знаеш ли защо Лайла може да се е интересувала от тези случаи?

Ерика замълча и чу как Агнета диша в слушалката.

– Не – каза тя кратко, след което извика нещо на испански, обръщайки се към някого другиго. – Трябва да се погрижа за внуците си. Но както казах, не искам по никакъв начин да бъда свързвана с това.

Ерика я увери още веднъж, че няма да я споменава, след което разговорът приключи. Тъкмо когато се канеше да препише на чисто записките си, откъм антрето се чу някаква дандания. Тя стана бързо от офис стола, изхвърча от стаята и застана до парапета на стълбите, за да види какво се случва на първия етаж.

– Какво, по...? – възкликна веднага след това и се затича по стълбите.

Там долу Патрик сваляше дрехите на подгизналия Бертил Мелберг, който беше посинял и се тресеше от студ.

30 Здравейте. Бих искала да говоря с Агнета. Тя вкъщи ли е? (Англ.) – Б. пр.

31 Мога ли да попитам кой се обажда? (Англ.) – Б. пр.

32 Името ми е Ерика Фалк. Обаждам се във връзка със сестра ѝ. (Англ.) – Б. пр.

* * *

Мартин влезе в участъка и изтръска снега от ботушите си. После продължи покрай рецепцията и Аника го погледна над пластмасовите рамки на очилата си.

– Как мина?

– Ами както всеки път, когато Мелберг присъства на местопрестъплението.

Видя въпросителния поглед на Аника и възможно най-сдържано ѝ разправи за подвига на шефа им.

– Боже господи! – каза Аника и поклати глава. – Този човек никога не спира да ме учудва. А какво каза Турбьорн?

– За съжаление, ще бъде трудно да вземат отпечатъци от обувки и така нататък, защото Мелберг е стъпвал навсякъде. Но взеха проби от кръвта. Би трябвало да могат да ги сравнят с кръвната група на Ласе, а дори и с ДНК-то на синовете му, така че ще разберем дали е негова.

– Това поне е добра новина. Мислите ли, че е мъртъв? – попита Аника внимателно.

– По кея и по леда имаше много кръв, а нямаше кървави следи, които да се отдалечават от мястото. Така че, ако наистина става дума за Ласе, най-вероятно да.

– Колко тъжно.

Очите на Аника се напълниха със сълзи. Тя поначало беше състрадателна, а откакто с мъжа ѝ Ленарт осиновиха малко момиченце от Китай, стана още по-чувствителна към житейските несправедливости.

– Да, не вярвахме, че нещата ще свършат толкова зле. По-скоро мислехме, че ще го открием някъде пиян.

– Каква трагична съдба. Бедното му семейство – каза Аника и замълча, но след малко се съвзе. – Между другото, успях да се свържа с всички следователи и утре сутринта ще има среща в Гьотеборг в десет часа. Съобщих на Патрик, естествено и на Мелберг. Какво ще правите с Йоста? Ще отидете ли?

Мартин бе започнал да се поти на стайната температура и свали якето си. После прокара пръсти през рижата си коса и усети как ръката му се навлажнява.

– Бих искал, предполагам, Йоста също. Но не можем да оставим участъка празен. Особено сега, когато имаме да разследваме и убийство.

– Звучи разумно. Апропо, Паула отново слезе в архива. Няма да е зле да я нагледаш, моля те.

– Разбира се, веднага – каза Мартин, но първо отиде до кабинета си, за да свали топлите си външни дрехи.

Долу в мазето вратата на архива беше отворена, но той все пак почука внимателно, защото Паула изглеждаше потънала дълбоко в съдържанието на кашоните.

– Още ли не си се отказала? – попита той и влезе в стаята.

Тя вдигна поглед и остави поредната папка настрана.

– Вероятно няма да намеря нищо, но така поне оставам сама за известно време. Кой би предположил, че едно бебе може да изисква такива огромни усилия. С Лео изобщо не беше така.

Тя понечи да стане от пода и Мартин ѝ подаде ръка.

– Да, разбирам, че Лиса е малко по-специална. Сега у дома с Йохана ли е?

Паула поклати глава.

– Йохана изведе Лео с шейната, така че Лиса остана при баба си – каза тя, след което си пое няколко глътки въздух и изпъна гръб. – Е, как върви при вас? Чух, че сте открили колата на Ласе, а наблизо имало кръв.

Мартин ѝ разказа това, което бе казал и на Аника преди малко, за кръвта и дупката в леда, както и за неволното гмуркане на Мелберг.

– Шегуваш се! Колко непохватен трябва да си!

Паула го зяпаше невярващо, но после добави:

– Той добре ли е?

На Мартин му стана приятно, че Паула все пак се тревожи за Мелберг. Знаеше колко близък е Бертил със сина ѝ. Във възрастния мъж имаше нещо, което караше хората да го харесват, въпреки че беше с толкова тежък характер.

– Да, окей е. Размразява се в дома на Патрик.

– Покрай Бертил никога не е скучно – каза Паула и се засмя леко на себе си. – Между другото, тъкмо си мислех да си почина малко, когато ти дойде. Заболява те гърбът, като седиш свит така. Ще ми правиш ли компания?

Качиха се по стълбите и се запътиха към кухнята, когато Мартин спря.

– Само да проверя нещо в кабинета си.

– Няма проблем, ще дойда с теб – каза Паула и го последва.

Той се разрови сред документите си, а тя застана до рафта с книги, хвърляйки по едно око към колегата си. Както обикновено, върху бюрото му цареше пълна бъркотия.

– Липсва ти работата, а? – попита Мартин.

– Да, меко казано – отговори Паула и наклони глава, за да може да прочете заглавията. – Чел си всички тези книги? Психология, криминална техника, леле, имаш дори...

Тя спря насред изречението, гледайки поредицата книги, подредени прилежно върху рафта на Мартин.

– Каква съм идиотка. Не съм чела за отрязания език в архива. Беше в една от тези.

Тя посочи книгите и Мартин погледна изненадано натам. Това нямаше как да е възможно, нали?

* * *

Йоста зави към училището по езда. Винаги му беше трудно да говори с близките на жертвите. В този случай дори нямаше конкретна информация, която да съобщи. Разполагаха единствено с ясни знаци, че нещо се е случило с Ласе и че той по всяка вероятност не е жив. Така че Терес трябваше да продължи да живее в несигурност още известно време.

Изненада се, като видя Юнас в дома ѝ. Какво правеше там? А и като че ли се притесни, когато Йоста му каза, че иска да поговорят. Това беше добре. Ако бе изваден от равновесие, щеше да е по-лесно да го накара да си признае. Поне това сочеше опитът на Йоста.

– Чук-чук.

Почука на вратата, изговаряйки думите. Надяваше се да говори с Юнас насаме и ако съпругата или дъщеря му си бяха вкъщи, може би щеше да предложи да отидат в клиниката.

Юнас отвори вратата. Над лицето му сякаш бе паднала сива пелена. Йоста не го беше виждал такъв друг път.

– Сам ли си? Има нещо, което бих искал да обсъдим.

Настана тишина и Йоста зачака на стълбите. След няколко секунди Юнас отстъпи примирено встрани, сякаш вече знаеше защо е дошъл полицаят. И може би беше така. Сигурно бе осъзнал, че е въпрос на време информацията да стигне до ушите на закона.

– Влез – каза той. – Сам съм.

Йоста се огледа. Къщата изглеждаше обзаведена без чувство и мисъл и не беше особено уютна. Никога преди не бе влизал в дома на семейство Першон и не знаеше какво точно да очаква, но все пак си беше представял, че красивите хора живеят в красива обстановка.

– Това, което се случи с Ласе, е ужасно – каза Юнас и направи жест към дивана във всекидневната.

Йоста седна.

– Да, никога не е приятно да съобщаваш такива новини. Ти какво правеше при Терес, между другото?

– Бяхме двойка преди много години. Оттогава поизгубихме връзка, но разбрах, че Ласе е изчезнал, и исках да видя дали не мога да ѝ помогна по някакъв начин. Дъщеря ѝ прекарва доста време в конюшнята и много скърбеше след случилото се с Виктория. Исках да покажа, че ме е грижа за тях сега, когато им е толкова тежко.

– Разбирам – каза Йоста и замълча. Виждаше как Юнас седи напрегнато и чака да чуе какво ще му каже.

– Бих искал да те попитам за Виктория. За отношенията ви – каза Йоста накрая.

– Аха – каза Юнас бавно, чоплейки нещо невидимо върху дънките си. – Няма много какво да се каже по въпроса. Тя беше една от ученичките на Марта. Едно от момичетата, които винаги се въртят в конюшнята.

– Доколкото разбрах, това не е цялата истина – каза Йоста, вперил поглед в Юнас.

– Какво имаш предвид?

– Пушиш ли?

Юнас го погледна със сбърчено чело.

– Защо питаш? Не, не пуша.

– Окей. Нека се върнем на Виктория. Чух, че може да сте имали... ами, по-близки отношения.

– Кой ти го каза? Почти не съм разговарял с нея. Може да сме си разменяли по няколко думи, когато съм бил в конюшнята, но не повече, отколкото с останалите момичета там.

– Говорихме с брат ѝ Рики и той твърди уверено, че с Виктория сте имали връзка. Видял ви е да си крещите пред конюшнята в деня, когато е изчезнала. За какво сте се карали?

Юнас тръсна глава.

– Дори не си спомням да сме говорили въпросния ден. Но във всеки случай не е било караница. Понякога правя по-остри забележки на момичетата, ако не се държат прилично. Сигурно е ставало дума за нещо такова. Обикновено не остават особено доволни, когато ги смъмриш, все пак са тийнейджърки.

– Нали каза, че почти не общуваш с момичетата в конюшнята – каза Йоста спокойно и се облегна назад.

– Естествено, че имам известен контакт с тях. Все пак съм съсобственик на училището, макар и Марта да е тази, която го ръководи. Аз ѝ помагам с практическите задачи и ако видя, че някое момиче не се държи подобаващо, ясно е, че ѝ правя забележка.

Йоста се замисли. Възможно ли беше Рики да е преекспонирал видяното? Но дори и да не са се карали, Юнас би трябвало да си спомня самата случка.

– Караница или не, според Рики той ти се е развикал. Видял ви е от разстояние, затичал се е се е разкрещял и на двама ви, а след това е продължил да се кара с теб, след като Виктория е избягала. Наистина ли не си спомняш нищо от това?

– Не, той нещо се е объркал...

Йоста осъзна, че няма да постигне нищо, затова реши да продължи нататък, въпреки че отговорът на Юнас не беше убедителен. Защо Рики би лъгал, че се е спречкал с Юнас?

– Освен това Виктория е получавала заплашителни писма, от които е личало, че е имала връзка с някого – каза той.

– Писма? – повтори Юнас и се замисли.

– Да, получавала е анонимни писма.

Юнас изглеждаше искрено изненадан. Но не беше задължително това да означава нещо. В миналото Йоста се беше подвеждал от искрени изражения.

– Не знам нищо за анонимни писма. И наистина не съм имал връзка с Виктория. Първо, женен съм, и то щастливо. И второ, та тя беше дете. Рики се е объркал напълно.

– В такъв случай благодаря за отделеното време – каза Йоста и се изправи. – Както сигурно разбираш, трябва да взимаме такива сведения на сериозно, затова ще проверим по-подробно и ще видим какво имат да кажат и другите по въпроса.

– Нали няма да обикаляте и да разпитвате за нещо такова? – каза Юнас и също се изправи. – Знаеш какви са хората тук. Достатъчно е да зададете въпроса и те ще повярват, че е истина. Не разбираш ли какви слухове ще плъзнат и какво ще означава това за училището по езда? Всичко това е недоразумение, лъжа. Боже господи, Виктория беше на възрастта на дъщеря ми. Вие за какъв ме вземате?

Лицето му, иначе така открито и приятно, сега беше изкривено от гняв.

– Ще бъдем дискретни, обещавам – каза Йоста.

Юнас прокара ръка през косата си.

– Дискретни? Как пък не!

Йоста тръгна към антрето и щом отвори вратата, завари Марта от другата страна и се стресна.

– Здравей – каза тя. – Какво правиш тук?

– О... просто трябваше да сверя някои неща с Юнас.

– Йоста имаше допълнителни въпроса за обира – викна Юнас откъм всекидневната.

Йоста кимна.

– Да, онзи ден забравих да го питам едно-две неща.

– Чух за Ласе – каза Марта. – Как е Терес? Според Юнас се е държала доста овладяно, въпреки всичко.

– Да...

Йоста не знаеше какво точно да отговори.

– Какво се е случило? Юнас каза, че сте намерили колата на Ласе.

– За съжаление, не мога да говоря за течащо разследване – каза Йоста и мина покрай нея. – Сега трябва да се връщам в управлението.

Държеше се за парапета, докато слизаше по стълбите. На неговата възраст можеше да не се изправи повече, ако се подхлъзне и падне.

– Само кажи, ако можем да помогнем с нещо! – викна Марта след него, когато той тръгна към колата.

Йоста ѝ махна в отговор. Преди да седне на шофьорското място, погледна към къщата, където силуетите на Марта и Юнас се открояваха на прозореца на всекидневната. Дълбоко в себе си беше сигурен, че Юнас лъже за караницата, а може би дори и за връзката си с Виктория. Нещо в думите му звучеше фалшиво, но нямаше да е лесно да го докаже.

Удевала, 1973

Владек ставаше все по-непредсказуем. Работилницата беше фалирала и той се разхождаше из апартамента като животно в клетка. Говореше много за стария си живот, за цирка и семейството си. Можеше да приказва за това с часове и всички го слушаха.

Понякога Лайла затваряше очи и опитваше да си представи всичко, за което им разказваше. Звуците, миризмите, цветовете, всички хора, които описваше с любов и мъка. Болеше я да слуша как обяснява колко му липсват. Отчаянието прозираше през думите му.

В същото време тези моменти ѝ осигуряваха временна почивка. По някаква причина всичко се успокояваше и хаосът стихваше. Седяха като в транс и слушаха Владек, оставяха се гласът и историите му да ги омагьосат. Разказите му ѝ даваха възможност да си поеме дъх.

Всичките му описания звучаха като изскочили от света на приказките и фантазиите. Той говореше за хора, които могат да ходят по въже високо над земята, за циркови принцеси, които могат да стоят на ръце върху конски гърбове, за клоуни, които карат всички да се смеят, като се пръскат едни други с вода, за зебри и слонове, които изпълняват номера, с каквито никой не би повярвал, че могат да се справят.

И преди всичко разказваше за лъвовете. Опасни, силни лъвове, които се подчинявали и на най-малкия му жест. Тренирал ги още от малки и те правели всичко, което искал от тях на манежа, докато публиката очаквала със затаен дъх животните да му се нахвърлят и да го разкъсат на парчета.

Час подир час Владек разказваше за хората и животните в цирка; за рода си, благодарение на който захласът и магията се предавали през поколенията. Но веднага щом разказът свършеше, Лайла биваше захвърлена обратно в реалността, която предпочиташе да забрави.

Най-лоша беше несигурността. Сякаш гладен лъв обикаляше напред-назад, дебнейки следващата си плячка. Пристъпите и атаките винаги идваха ненадейно и от неочаквана посока. А заради умората ѝ беше все по-трудно да бъде нащрек.

Боже господи, какво е ставало тук?

Ана се засмя, щом чу за Мелберг, който най-накрая се беше размразил достатъчно, че да може да се върне с Патрик в участъка. Гледаше с любопитство Гунар, когото Ерика подробно бе описала по телефона. Спонтанно реши, че го харесва, когато той ги посрещна в антрето и първо поздрави децата. Сега Адриан му помагаше да окачи една картина в кухнята и сияеше от щастие.

– Как се справят иначе? – попита тя по-сериозно. – Това с Ласе е ужасно. Знаят ли какво може да се е случило?

– Току-що са го открили. Всъщност не него, а колата му и, както изглежда, мястото на убийството. Водолазите са на път, но въпросът е дали ще открият тялото, или течението го е отнесло.

– Срещнах Тюра в конюшнята, когато закарах момичетата там. Много сладка девойка. Терес също изглежда е хубав човек, но нея само съм я поздравявала няколко пъти. Бедните...

Ана погледна кифлите, които Кристина беше оставила на масата, но нито имаше апетит, нито ѝ се ядеше сладко.

– Храниш ли се достатъчно? – попита Ерика и я погледна строго.

Докато растяха, тя ѝ беше по-скоро като майка, отколкото като кака, и така и не успя да излезе от тази роля напълно. Но Ана бе спряла да се опъва. Без грижите на Ерика никога не би успяла да премине през трудностите на живота. Обичната ѝ голяма сестра беше до нея в студ и пек, а в последно време Ана успяваше да изпита малко радост и да забрави за гузната си съвест единствено в дома на Ерика.

– Изглеждаш бледа – продължи сестра ѝ и Ана се усмихна неохотно.

– Напоследък се чувствам доста зле. Осъзнавам, че е на психическа основа, но от това апетитът ми не се подобрява.

Кристина стоеше до кухненския плот и се занимаваше с нещо, въпреки че Ерика няколко пъти я бе подканила да седне. Сега обаче се обърна и огледа Ана.

– Да, Ерика е права. Малко си бледа около носа. Трябва да ядеш и да се грижиш за себе си. В кризисни моменти е особено важно да се яде правилно и да се спи достатъчно. Имаш ли приспивателни? Ако не, мога да ти дам един блистер. Ако човек не се наспива, не може да свърши нищо, то е ясно.

– Благодаря, много мило, но нямам проблеми със съня.

Това беше лъжа. Повечето нощи лежеше и се въртеше в леглото, гледаше тавана и се опитваше да попречи на спомените си да излязат на повърхността. Но не искаше да затъва в блатото на хапчетата и да опитва по химически път да притъпи тревогата, която сама си бе причинила. Може би в това имаше известна доза самоизмъчване, желание да изкупи греховете си.

– Не знам дали ти вярвам, но няма да започвам... – каза Ерика, но Ана знаеше, че точно това ще направи.

Взе си кифла, за да я успокои, а Ерика последва примера ѝ.

– Яж, човек има нужда от допълнителен слой мазнини през зимата – каза Ана.

– Ей – отвърна Ерика и се прицели с кифлата, уж за да я хвърли по малката си сестра.

– Господи, вие сте направо безнадеждни...

Кристина въздъхна и се захвана да чисти хладилника. Ерика понечи да я спре, но си даде сметка, че няма да може да спечели тази битка.

– Как върви с книгата, между другото? – попита Ана, опитвайки да преглътне парчето кифла, което набъбваше в устата ѝ.

– Не знам. Около случая има толкова странни неща, че не знам откъде да започна.

– Разкажи – каза Ана и отпи глътка кафе, за да прокара буцата тесто, след което се ококори, докато Ерика ѝ описваше събитията от последните дни.

– Имам чувството, че историята на Лайла по някакъв странен начин е свързана с изчезналите момичета. Защо иначе ще пази всички изрезки? И защо най-накрая се съгласи да се срещнем точно в деня, когато вестниците писаха за изчезването на Виктория?

– Значи не е просто съвпадение? – попита Ана, но по изражението на сестра си разбра какъв ще бъде отговорът.

– Не, между двете има някаква връзка. Лайла знае нещо, което не иска да ми разкаже. Или по-скоро иска, но като че ли не може. Вероятно затова в крайна сметка се съгласи да се видим, за да има някого, на когото да се довери. Но не успявам да я накарам да се чувства в безопасност, за да ми каже за какво става дума.

Ерика прокара объркано ръка през косата си.

– Уф, цяло чудо е, че част от продуктите тук не са изпълзели навън сами – каза Кристина, пъхнала глава в хладилника.

Ерика се обърна към Ана с поглед, който казваше, че не смята да се остави да бъде провокирана, а просто ще игнорира текущата операция по почистването.

– Може би първо трябва да изровиш малко повече информация сама – предложи Ана. Беше се отказала от опитите да погълне още едно парче от кифлата и сега просто отпиваше от кафето си.

– Знам, но докато Лайла мълчи, това е почти невъзможно. Останалите замесени ги няма. Луис е мъртва, както и майката на Лайла, Петер е изчезнал и вероятно също не е между живите. Сестрата на Лайла, изглежда, не знае нищо. Няма с кого другиго да говоря, защото всичко се е случвало между четирите стени на дома им.

– Как е умряла Луис?

– Удавила се е. С едно друго момиче са били приемни деца в едно и също семейство. Веднъж отишли да плуват и не се върнали. Намерили дрехите им на една скала, но телата им така и не се появили.

– Говорила ли си с приемните родители? – попита Кристина иззад вратата на хладилника и Ерика се сепна.

– Не, не съм се сетила за това. Те не са имали връзка със случилото се със семейство Ковалски.

– Но може Луис да е споделила нещо с тях. С тях или с някое от другите приемни деца.

– Да... – каза Ерика, която като че се почувства глупаво, задето се наложи свекърва ѝ да ѝ посочва нещо толкова очевидно.

– Мисля, че предложението на Кристина е добро – каза Ана бързо. – Къде живеят те?

– В Хамбургсунд, така че бих могла да отскоча до там, разбира се.

– Ние ще останем с децата. Ти тръгвай – каза Кристина.

Ана също се включи.

– И аз мога да остана известно време. Братовчедите си прекарват толкова весело заедно, че няма причина да бързам да се прибираме.

– Сигурни ли сте? – попита Ерика, макар вече да се беше изправила. – Но все пак ще е най-добре първо да се обадя и да проверя дали е окей да ги посетя.

– Тръгвай – каза Ана и махна с ръка. – Все ще си намеря някаква работа тук. Каквото е разхвърляно.

Ерика я възнагради със среден пръст.

* * *

Патрик стоеше пред бялата дъска в кухнята. Бяха се насъбрали твърде много неразплетени нишки и той изпитваше нужда да структурира всичко, което трябваше да свършат. Искаше да отиде подготвен на срещата в Гьотеборг, а докато го нямаше, разследването на вероятната смърт на Ласе трябваше да продължи. Стресиран, той си напомни да отпусне рамене и да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. Преди две години здравата се изплаши, когато в един момент тялото му отказа и му се наложи да се лекува. Това му подейства като предупредителен сигнал. Дори да обичаш работата си, рано или късно силите ти свършват.

– Изправени сме пред две разследвания. И мисля да започнем с Ласе – каза той и написа името с големи букви, след което го подчерта.

– Говорих с Турбьорн, който ме увери, че е направил каквото може – каза Мартин.

– Да, предстои да видим какво ще излезе от това...

Патрик едва се овладя, като си припомни как шефът му съсипа местопрестъплението. За щастие, Мелберг се беше прибрал да си легне, така че днес поне нямаше да може да саботира разследването допълнително.

– Получихме разрешение от Терес да вземем кръвна проба от най-големия им син – добави Мартин. – Веднага щом са готови, резултатите ще бъдат сравнени с кръвта от кея.

– Добре. Още не можем да кажем с абсолютна сигурност, че кръвта е на Ласе, но предлагам засега да приемем, че той е бил убит на кея.

– Съгласен съм – каза Йоста.

Патрик погледна останалите и те също кимнаха.

– Помолих Турбьорн да погледне и колата на Ласе – каза Мартин. – В случай че той и убиецът са дошли заедно. Освен това експертите откриха следи от гуми на паркинга. Могат да се окажат полезни, ако трябва да докажем, че някой е бил там.

– Добра работа – каза Патрик. – Още не сме успели да вземем извлечение от мобилния оператор, но извадихме повече късмет с банката. Нали, Йоста?

Колегата му се прокашля.

– Да, с Аника прегледахме сметката му. Ласе редовно е правил депозити от по пет хиляди крони. А когато бях при Терес, тя ми каза, че дъщеря ѝ Тюра е открила тайно скривалище, където Ласе в различни моменти е съхранявал точно по пет хиляди крони в брой. Предположението ми е, че ги е държал там, докато му се удаде възможност да ги внесе.

– Терес има ли някаква представа откъде може да са идвали парите? – попита Мартин.

– Не. И доколкото можах да преценя, беше искрена.

– Нали е усещала, че той крие нещо от нея. Може да става дума за това – каза Патрик. – Трябва да разберем кой му е плащал и за какво.

– Сумата е била една и съща всеки път, което говори, че може да става дума за изнудване – каза Паула, която беше застанала до вратата.

Аника я бе попитала дали не иска да седне с тях на масата, но Паула искаше да е по-близо до телефона, в случай че Рита ѝ се обади във връзка с Лиса.

– Какво имаш предвид? – попита Йоста.

– Ами, ако беше изкарвал пари от залагания например, сумата нямаше да е еднаква. Същото важи и ако е получавал заплащане за някаква допълнителна работа. Тогава сигурно биха му плащали на час и възнаграждението всеки път би било различно. При изнудване обаче може да се очаква, че ще получава определено количество пари в брой през равни интервали.

– Мисля, че Паула може да има право – каза Йоста. – Може би Ласе е изнудвал някого, на когото в крайна сметка му е писнало.

– В такъв случай въпросът е за какво може да е ставало дума. Семейството му, изглежда, не знае нищо, така че трябва да разширим кръга и да говорим с познатите на Ласе, за да видим дали някой от тях не знае нещо.

Патрик се замисли, след което добави:

– Разпитайте и местните. В случая говорим за моите съседи, които живеят в къщите на улицата, която води нагоре към Селвик. По това време на годината трафикът не е натоварен и има предостатъчно хора, които надничат любопитно иззад пердетата.

Записа задачите върху дъската. После щяха да ги разпределят, в момента искаше просто да има черно на бяло всичко, което трябва да се свърши.

– Добре, тогава да минем към случая на Виктория. Утре сутринта имаме среща в Гьотеборг с представители на всички замесени управления. Аника, благодаря, че помогна за организацията.

– Няма защо. Не беше толкова трудно. Всички реагираха много позитивно и по-скоро се учудиха как никой не се е сетил за това по-рано.

– По-добре късно, отколкото никога. Какво ново сме научили от последния път?

– Най-интересното е това, че според брата на Виктория тя е имала връзка с Юнас Першон – каза Йоста.

– Някой друг освен Рики потвърди ли го? – попита Мартин. – И какво каза Юнас?

– Не. А Юнас отрича, естествено, но мисля, че не казва истината. Мислех си да поразпитам момичетата в конюшнята. Такова нещо не би могло да се опази в тайна.

– Говори ли със съпругата му? – попита Патрик.

– Предпочитам да отложа разговора с Марта, докато научим повече. Ако все пак не е вярно, може да забъркаме голяма каша.

– Съгласен съм. Но рано или късно ще се наложи да говорим и с нея.

Паула се прокашля.

– Извинявайте, но не разбирам защо това е от интерес за разследването. Нали търсим човек, който е отвличал момичета и в други краища на Швеция, не само тук.

– Ами – каза Патрик, – извършителят би могъл да живее както някъде другаде, така и тук, нали? Ако Юнас нямаше алиби, напълно възможно би било и той да е отговорен за изчезването ѝ. Но може би ще се окаже, че Виктория изобщо не е имала връзка с него, а с някого другиго, и че именно този някой я е отвлякъл. Чисто и просто трябва да разберем как е влязла в контакт с похитителя и кое е нещото, което я е направило уязвима. Би могло да е всичко. Знаем също, че някой е наблюдавал къщата на семейството. Ако извършителят я е следил известно време, преди да я отвлече, значи нищо чудно да е постъпил така и с другите момичета. А това би означавало, че личният им живот може да е повлиял на избора му.

– Освен това е получавала писма с не особено приятни послания – каза Йоста и се обърна към Паула. – Рики ги е открил, но ги е изхвърлил, за жалост. Притеснявал се е да не ги видят техните.

– Разбирам го – каза тя. – Звучи смислено.

– Какво става с фаса? – попита Мартин.

– Още нищо – отговори Патрик. – А и трябва да имаме с какво да го сравним. Какво още?

Огледа се наоколо. Имаше чувството, че въпросителните стават все повече. Спря погледа си върху Паула и изведнъж си спомни – тя и Мартин бяха споменали, че имали да им съобщят нещо. И действително Мартин седеше като на тръни, затова Патрик му кимна.

– Да – каза Мартин. – Паула нали се чудеше защо раните на Виктория ѝ се струват познати.

– Затова и прекара толкова часове в архива – каза Патрик и усети как любопитството му се пробужда, щом видя розите, разцъфтели по бузите на Паула.

– Да, само че бях тръгнала по грешна следа. Това, което търсех, не беше в архива, но си знаех, че съм го виждала някъде.

Тя застана до Патрик, за да не принуждава останалите да се въртят по местата си, ако искат да я виждат.

– Мислеше, че е нещо от някое старо разследване – каза Патрик, като се надяваше Паула скоро да изплюе камъчето.

– Точно. И докато бях в кабинета на Мартин и разглеждах рафта му с книги, се сетих. Беше случай, за който съм чела в Скандинавската криминална хроника33.

Патрик усети как пулсът му се ускорява.

– Продължавай – каза той.

– Преди двайсет и седем години, една събота вечер през месец май младата и наскоро омъжена Ингела Ериксон изчезнала от дома си в Хултсфред. Била само на деветнайсет, а мъжът ѝ веднага бил заподозрян, понеже преди бил малтретирал както бивши приятелки, така и Ингела. Изчезването ѝ и последвалото полицейско разследване получили огромен отзвук в пресата, защото се случило така, че по онова време вечерните вестници пишели много за домашното насилие над жени. А когато открили Ингела мъртва в една горичка зад къщата им, това било пиронът в ковчега на мъжа ѝ. Установили, че е загинала преди известно време, но тялото било достатъчно запазено, за да си личат ужасните мъчения, на които е била подложена. Мъжът ѝ бил осъден за убийството, но продължил да твърди, че е невинен чак до смъртта си пет години по-късно в затвора. Убил го друг затворник, след като се скарали за комарджийски дълг.

– И каква е връзката? – попита Патрик, макар вече да се досещаше какво ще чуе.

Паула разтвори книгата, която държеше в ръка, и посочи откъса, където бяха описани раните на Ингела. Патрик се наведе и зачете. На практика ставаше дума за същите наранявания, каквито бе имала и Виктория.

– Е? – попита Йоста, дръпна книгата и прочете набързо написаното. – По дяволите.

– Да, може да се каже. Изглежда, си имаме работа с извършител, който е бил активен значително по-дълго, отколкото си мислехме.

– Или е copycat34 – каза Мартин.

В стаята настана абсолютна тишина.

33 Шведски годишник, в който се описват наскоро разрешени криминални случаи от скандинавските страни. – Б. пр.

34 Имитатор (англ.). – Б. пр.

* * *

Хелга погледна към Юнас, който седеше до кухненската маса. Чуваха как Ейнар ръмжи и се върти в леглото си на горния етаж.

– Какво искаха от полицията?

– Йоста просто искаше да ме пита нещо – каза Юнас и разтърка лицето си с ръка.

Тя усети как стомахът ѝ се свива. През последните месеци буреносните облаци се сгъстяваха все повече около нея и тревогата я задушаваше.

– Какво? – настоя тя и седна срещу него.

– Нищо особено. Просто едно нещо за обира.

Острият му тон я нарани. Обикновено не ѝ отговаряше толкова рязко. Въпреки че имаха неизказано споразумение да не говорят за определени неща, Юнас никога преди не бе използвал такава интонация. Хелга се загледа в ръцете си. Бяха набръчкани и напукани, като ръцете на майка ѝ. Кога се бяха променили толкова? Сега за пръв път се замисляше за това, както си седеше на кухненската маса, а светът, който така старателно бе изградила, бавно се сриваше. Не можеше да допусне това да се случи.

– Как е Моли? – попита вместо това.

Трудно ѝ беше да скрие неодобрението си. Юнас не търпеше и най-малката критика по адрес на дъщеря си, но на Хелга понякога ѝ се щеше да разтърси разглезената мома и да я накара да разбере какъв късмет има и колко е привилегирована.

– Вече е окей – каза той и придоби по-бодро изражение.

Сърцето ѝ се сви. Знаеше, че няма право да ревнува от Моли, но въпреки това ѝ се искаше Юнас да я гледа със същата любов, с която гледаше дъщеря си.

– В събота ще ходим на друго състезание – каза той, като избягваше да среща погледа ѝ.

– Наистина ли мислите да го направите? – попита тя и сама чу колко жално звучи.

– С Марта сме единодушни.

– Марта, та Марта! Ще ми се никога да не се бяхте срещали. Трябваше да си останеш с Терес. Тя беше сладко момиче. Сега всичко щеше да е различно!

Юнас я погледна шокирано. Никога не я беше чувал да повишава тон или поне не откакто беше малък. Хелга разбираше, че трябва да си замълчи и да продължи да живее така, както бе живяла през всички тези години, за да може да се справя с реалността. Но сякаш я бе обладала някаква чужда сила.

– Тя съсипа живота ти! Влезе в семейството ни и оттогава се храни с теб като паразит, храни се с нас, тя...

Шамарът я накара да замълчи и тя се хвана смаяна за бузата. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Не само заради болката. Знаеше, че е прекрачила границата и че няма връщане назад.

Без да я поглежда, Юнас излезе от кухнята. Щом чу входната врата да се тряска, Хелга разбра, че вече не може да гледа мълчаливо отстрани. Това време беше отминало.

* * *

– Стегнете се, момичета!

Гласът ѝ раздразнено прокънтя в конюшнята. Момичетата бяха като на тръни и Марта искаше да е така. Ако не изпитваха известен страх, нямаше да научат нищо.

– Какво правиш, Тиндра?

Тя се вторачи в русото момиче, което се мъчеше да преодолее едно от препятствията.

– Фанта не иска. Постоянно натиска удилото.

– Решаваш ти, не конят. Не го забравяй.

Марта се зачуди колко ли пъти го бе повтаряла. После премести погледа си върху Моли, която държеше Сироко под пълен контрол. Изгледите за състезанието бяха добри. Бяха добре подготвени, въпреки всичко.

В същия момент Фанта за трети път отказа да се подчини на Тиндра и търпението на Марта започна да се изчерпва.

– Не разбирам какво ви има днес. Или се концентрирайте, или прекратяваме урока.

Със задоволство видя как ученичките ѝ пребледняха. Намалиха темпото, насочиха се към средата на манежа и спряха пред нея.

Една от тях се прокашля.

– Молим за извинение. Но чухме за бащата на Тюра... за доведения ѝ баща.

Значи това беше обяснението за изнервената обстановка. Трябваше да се сети, но веднага щом влезеше в конюшнята, забравяше за околния свят. Сякаш всичките ѝ мисли и спомени биваха изтласквани встрани. Оставаха само звуците, издавани от конете, миризмата им и уважението, с което я посрещаха. А то беше безкрайно по-голямо от уважението, което демонстрираха хората. Включително и момичетата тук.

– Случилото се е ужасно и напълно разбирам, че сте съпричастни с Тюра, но тук не е мястото за такива чувства. Ако не можете да спрете да мислите за това и се оставяте да ви влияят други неща освен случващото се в момента, тук, на манежа, можете направо да слизате от конете и да се прибирате.

– Аз нямам проблеми с концентрацията – каза Моли. – Видя ли как взех високото препятствие преди малко?

Другите момичета не можаха да се сдържат и завъртяха очи. Дъщеря ѝ нямаше усет за това кои от мислите си е удачно да кажеш на глас и кои не. Това беше странно. Самата Марта винаги бе владяла това изкуство до съвършенство. Изговорените думи не можеха да се вземат обратно, а погрешното впечатление не можеше да се поправи. Не разбираше как Моли може да е толкова безразсъдна.

– И какво, медал ли искаш? – каза тя.

Моли посърна и Марта видя зле прикритото злорадство на останалите момичета. Тъкмо това целеше. Моли никога нямаше да стане истински победител, ако не изпитваше желание за отмъщение. Именно това не разбираше Юнас. Галеше я с перо, глезеше я и по този начин унищожаваше шансовете ѝ да се научи да оцелява.

– Моли, смени си коня с Тиндра. Да видим дали ще продължиш да се справяш толкова добре, или заслугата е на коня.

Моли като че се канеше да възрази, но не го направи. Със сигурност добре си спомняше за пропуснатото състезание и не искаше да рискува. Родителите ѝ все още имаха власт над нея и в крайна сметка тя го съзнаваше.

– Марта?

Чу гласа на Юнас откъм трибуната и се обърна. Той я подкани с жест да отиде при него, а изражението му я накара да побърза.

– Продължавайте, сега се връщам – каза тя на момичетата и се качи по стълбите.

– Има нещо, за което трябва да поговорим – каза Юнас и разтърка ръката си.

– Не може ли по-късно? Сега имам урок – отвърна Марта, но си личеше какъв ще е отговорът.

– Не – каза той. – Трябва да говорим сега.

Двамата излязоха навън, съпроводени от шума на конете.

* * *

Ерика зави пред закусвалнята в Хамбургсунд. Пътят от Фелбака беше красив и тя се бе насладила на краткото спокойствие в колата. Когато се обади и обясни какво иска, господин и госпожа Валандер се поколебаха. Известно време обсъждаха предложението ѝ, докато Ерика чакаше на слушалката и слушаше неясния им разговор. Накрая те се съгласиха да се срещнат с нея, но не в дома им, а в едно кафе в градчето.

Видя ги веднага щом влезе вътре и бързо се насочи към масата им. Те се изправиха и я поздравиха смутено. Тони, мъжът в семейството, беше висок и силен, имаше големи татуировки по предмишниците и беше облечен с карирана риза и сини работни панталони. Съпругата му Берит беше толкова дребна, колкото Тони беше едър, но тънкото ѝ тяло изглеждаше жилаво и силно, а лицето ѝ бе загрубяло от времето.

– О, вече сте си взели кафе, пък аз мислех да ви почерпя – каза Ерика и кимна към чашите им.

На един поднос до тях имаше две полуизядени мазарини35.

– Да, малко подранихме – каза Тони. – И няма да ни черпиш.

– Но сигурно на самата теб ти се пие кафе, така че отиди и си вземи една чаша – каза Берит дружелюбно.

Ерика инстинктивно хареса двойката. „Надеждни“ бе първата дума, с която би ги описала. Отиде до касата и си поръча кафе и датски сладкиш, след което се настани при семейство Валандер.

– Между другото, защо предпочетохте да се срещнем тук? Можех да отида направо до вас и да ви спестя неудобството да се разкарвате дотук – каза тя и отхапа от вкусния, прясно изпечен сладкиш.

– Не, сметнахме, че не е много подходящо – каза Берит и сведе поглед към покривката. – Вкъщи е толкова разхвърляно и окаяно. Не бихме могли да поканим човек като теб у дома.

– Наистина не е трябвало да се притеснявате – каза Ерика.

Сега беше неин ред да се смути. Мразеше, когато се отнасяха с нея като с различен, дори по-значим човек, само защото от време на време се появяваше по телевизията или вестниците.

– Какво искаш да знаеш за Луис? – попита Тони, давайки ѝ възможност да се измъкне от неудобната ситуация.