ЗИМАТА

L'lVERNO

ПЪРВА ГЛАВА

Докосвам с пръст брашното, което е изсипано на купчинка на масата. Старата дъбова маса, наследство от баба Калцино, излъскана до блясък след всичките години на всекидневна употреба. Брашното не е много. Не е и малко. Точно необходимото количество. Фино брашно, смляно от твърда пшеница в Маскали. Слагам щипка морска сол, точна мярка. Добавям пресни яйца и няколко жълтъка допълнително, достатъчни за количеството брашно, а също необходимото количество зехтин и много малко студена вода.

С пръстите си, смесвам течностите с брашното. Меся докато се получи кремообразна паста. Яйцата са малко лигави на пипане, но това е нормално. Продължавам да меся, използвайки долната част на дланите, правя плавни движения напред-назад.

Трябва да меся, докато ръцете ми не изтръпнат от болка и дребни капчици пот започнат да се спускат по гръбнака между лопатките чак до цепката на дупето. Това, разбира се, през зимата; през лятото потта се лее надолу по лицето и шията, намокря дрехите и пада на капки на масата и по каменния под.

Когато тестото е гладко и еластично, го намазвам с малко зехтин, завивам го с влажна кърпа и го оставям да почива, защото и то се е уморило. Докато чакам тестото да отпочине, мога да разгърна списание, за да видя най-новите модели за сезона или да погледам през прозореца как младата Мария флиртува с пощальона на уличния ъгъл отдолу. Да видя как Фредо кара велосипед или да зърна глутницата помияри, които бягат от кучето на ловеца. Или просто да понаблюдавам как животът минава край мен.

Тогава мога да започна да точа. Набрашнявам масата леко и разделям тестото на осем равни части. Вземам едното парче и започвам да точа. Движа точилката напред, отдалечавайки я от тялото си, но натискам равномерно, за да придам на тестото правоъгълна форма. Продължавам така, докато листът за паста не стане дълъг и тънък, приблизително колкото острието на нож. Като на този нож, който преряза гърлото на Бартоломео. Проникна в красивата му млада плът, както нож влиза в свинска мас.

Разрязвам листа на две по широчина и го провисвам на някакъв прът да изпръхне за пет минути. Повтарям същото с останалите парчета тесто, докато не се получат шестнайсет листа. После разрязвам внимателно по дължина всеки лист на най-тънките ивици, на които успея. Оставям и тях да изпръхнат на пръта за още пет минути. И ето, вече имам своите спагети, които ще хапнем на обяд с вкусен сос от узрели домати, босилек, лъскав патладжан и рикота, докато чиновниците, акробатите и касапите се прибират у дома за сиеста и за няколко кратки часа на неспокоен градски сън.

След убийството на Бартоломео правех паста денем и нощем. Оттеглях се в la Cucina, кухнята, както някои жени се оттеглят в метоха. Също като Паскуала Тредичи, след като нейният любим Роберто бил промушен до смърт от бик.

Винаги съм обичала храната, която приготвям — в тези мрачни дни тя бе тази, която ми носеше успокоение. Не се отказвах от моето самоналожено изгнание в кухнята дълго време. Потисках мъката си с готвене, готвене и все повече готвене.

По онова време все още живеех със семейството си във фермата в долината Алкантара под цитаделата на Кастильоне, в най-източната част на остров Сицилия, близо до склоновете на големия вулкан.

Долината на Алкантара е район, известен със своето плодородие. Маслините му са по-месести, портокалите му — по-сочни, а прасетата — по-дебели, отколкото във всеки друг район. Изобилието на нашата земя се въплъщава и в хората ни, които по правило са здрави, сърцати и силни.

Мъжествеността на нашите мъже и плодовитостта на жените ни също са забележителни — семействата тук обикновено са големи, а желанието за съвкупление е еднакво силно при хората и животните.

По странно стечение на обстоятелствата многоплодните раждания са толкова обичайни при жените на Алкантара, както и при свинете. Ние даваме живот на много близнаци, тризнаци и дори четиризнаци и еднаквите малки личица изпълват класните стаи на местното училище. Толкова сме свикнали да виждаме двойници на ратаите, слугините и козарите, че това не прави впечатление на никого, освен на чужденците. Тук обаче рядко се срещаха чужденци.

В нашите тучни долини казват, че огънят, който гори в слабините на жителите им, се разпалва от тлеещата планина, която се издига високо в небето. Тя разпростира обаянието си върху живота, който се заражда в нейната сянка, където в продължение на милиони години тя е изхвърляла своята собствена жизнена сила и е обливала щедро склоновете си с черна лава.

ВТОРА ГЛАВА

Нека започнем отначало, името ми е Роза Фиоре. Аз съм от семейство Фиоре, древна фамилия, която живее тук, в Сицилия, както се говори, от времето на древните гърци.

Семейството ми се състои от родителите ми, майка и татко Фиоре и, до осмата ми година, от моите шестима по-големи братя: Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе. Когато бях на осем, се появиха по-малките ми братя, сиамските близнаци, Гуера и Паче.

Семейството ми, предполагам, беше типично сицилианско семейство — голямо и шумно.

Майка ми, Изабела Фиоре, беше дребна, но страховита жена, която управляваше fattoria, фермата, като ангела на отмъщението, който гледа от фриза пред базиликата „Свети Петър" във Ватикана. Всички се страхуваха от нея. Според татко черните й очи можеха да плюят отрова като змия, въпреки че не съм ги виждала никога да го правят.

Баща ми беше много едър и груб и се страхуваше от мама.

Милият татко. Никога не съм го виждала без неговата шапка с козирка и наушници дори на закрито. Даже се къпеше с нея, въпреки че, трябва да призная, къпеше се рядко. Дори си лягаше с нея, за да е готов в случай на пожар през нощта или, по-вероятно, при изригване на вулкана. Татко носеше също синапена лапа отзад на врата си през целия си съзнателен живот, за да скрива гноясващия цирей, който така и никога не излекува.

Когато бях на дванайсет, татко изчезна. Но, чакайте, избързвам.

Мама и татко никога не си бяха казвали и дума един на друг, поне аз не ги бях чувала. Те поддържаха измамна дистанция помежду си, докато в същото време едва сдържаха непреодолимото желание за удоволствието, което носеше плътта на другия. Това желание беше толкова силно, че можеха да бъдат открити често със страстновплетени тела в плевника, обора или на полето. Разбрах какво правят чак, когато пораснах. Дотогава бях невинна като чучулига, както мама очакваше от мен. Затова в безбройните случаи, в които се натъквах на родителите си, докато се чукаха като обезумели, не разбирах какво точно правят.

След като гладният дракон, който живееше в слабините й, биваше задоволен, макар и за кратко, мама оправяше полата си. Отправяше към татко поглед, изпълнен с пълно презрение, който неизменно го парализираше и ускоряваше смъртта на вече увисналия му член. После мама се връщаше към безкрайните си задължения на фермерска съпруга.

От този щастлив съюз, когато бях на осем години, се родиха моите братя близнаци, Гуера и Паче.

В нощта на тяхното раждане над долината бе увиснала ярко светеща луна и местните хора се бяха събрали под светлината й извън фермата. Бяха дошли заради слуховете за неестествено раждане в дома на Фиоре. То пък бе възвестено тази сутрин от съседната ферма, където се роди прасе с две опашки, сигурен знак, че природното равновесие е нарушено.

Вярно е, че през последните седмици коремът на мама така се поду, че дори кобилата за разплод в долната конюшня я гледаше със съжаление. Със сигурност носеше повече от едно дете; може би дори повече от две, въпреки че, разбира се, това не бе необичайно за нашата долина.

Тълпата чакаше неспокойно новината, предаваше си от ръка на ръка шише grappa, грапа[2], за да се пази от студа. Хората духаха на студените си пръсти, за да ги сгреят, а наоколо се носеха кръгчета пара. В далечината вулканът боботеше своето проклятие. Говореше се, че Изабела Фиоре ще роди чудовище.

Някои от най-набожните стискаха броеници и трескаво шептяха молитви, а други палеха факли, за да се пазят от злите духове.

Заедно с братята и сестрите ми бяхме затворени в кухнята и ни бе казано да играем пред огнището. Знаехме, че се случва нещо странно, но не ни дадоха възможност да разберем какво е то. Интересно е как децата усещаме инстинктивно какво ни е позволено да питаме и какво се предполага, че не можем да споменаваме. Момчетата седяха и играеха покер и от време на време се биеха, а аз приготвях за печене една партида меденки, за да успокоявам осемгодишните си нерви.

Изведнъж, докато разбърквах орехите в кипящия мед, пронизващ вик отекна в нощния въздух. Беше последван от още един и от още един. Огледахме се, обзети от страх.

Отвън някои от селяните бяха принудени да запушат ушите си, толкова силен бе звукът и толкова жални бяха виковете.

Те продължаваха. Всички меденки бяха изпечени и изядени и ние бяхме заспали, озарявани от огъня, когато един много по-силен вик от предишните разкъса тишината. Викът ме събуди внезапно, паднах от малкия си стол на пода. Погледнах през цепнатината на вратата към тълпата, събрала се в двора, и видях съгражданите да се прекръстват едновременно.

Най-близо до мен беше една жена, която каза: „Изабела Фиоре със сигурност е мъртва. Няма жена, независимо колко е издръжлива, която да може да преживее такова трудно и мъчително раждане“.

Седящата до нея кимна в знак на съгласие и отново се прекръсти.

Какво означава всичко това, запитах се аз. Нищо нямаше смисъл. Без да се замисля започнах да меся тесто. Нищо не ме успокояваше така, както да удрям с юмруци в топлата и еластична смес.

После, за пореден път, тишината бе нарушена от плача на едно бебе, а след малко към него се присъедини и друго.

„Поне бебетата са живи", промълвиха някои от жените в тълпата. Слава на Бога! Казаха, че плачът наподобява на този на човешки същества.

Не след дълго на прозореца на горния етаж се появи главата на Маргарита Генджива, беззъбата акушерка, която помагаше на всички родилки в района.

— Чудовище е — извика тя през меките си венци, обливайки онези под нея с бликналата слюнка на нейното вълнение.

Надвиквайки врявата на тълпата тя изрече шедьовъра си:

— Това е същество с две глави, едно тяло, две ръце и три крака.

С тези думи тя помаха със забрадката си с предизвикателен жест на насъбралото се множество и се оттегли навътре. После захлопна прозореца.

По милостта на архангел Гавриил, същество с две глави и едно тяло!

След като най-възрастните се скупчиха набързо, най-смелите от тълпата, които също така бяха и най-големите пияници, излъчиха делегация. Те прекосиха двора като един и продължиха към къщата, за да настояват гърлото на чудовището да бъде прерязано, а тялото му изгорено на клада, за да се предотврати разпространението на злите духове в района.

Свещеникът, отец Франческо, се появи на стълбите пред къщата, за да успокои тълпата. Направи кръстен знак и ги благослови:

Benedicat et custodiat nos omnipotens et misericors Dominus, Pater, et Filius, et Spiritus Sanctus[3] Амин.

— Амин! — отговориха ведно вярващите и невярващите.

— Тези малки бебета не са чудовище по-различно от мен… — продължи той.

Някои от онези, които бяха изпили твърде много вино, започнаха да се побутват и да се подсмиват.

— Приемете ги със сърцата си, добри хора, защото те се нуждаят от Божията любов точно толкова, колкото и вие.

— Да, отче, ама само когато цялото ми вино се превърне в киселина в бъчвите — отвърна Фусколо Банкале.

— Когато стадата ми се пръснат и се изгубят в планината — добави Сперато Мадалони.

— Когато сиренето ми граняса в мандрата — рече Мафалда Прунето.

— Когато маслините ми плесенясат — каза Сесто Фисаджи.

— Тогава ще знаем, че това е присъда за нас, защото сме допуснали дяволи, маскирани като бебета, сред нас — завърши Фусколо и отправи гневен поглед към свещеника.

— Ах, добрият Господ да ни пази от дяволите и злите духове — допълни Мафалда.

— Божията майка да ни пази от чудовища и таласъми — помоли се Сперато.

Разговорите и клетвите продължиха до зазоряване. Накрая тълпата се разпръсна в сенките.

ТРЕТА ГЛАВА

В селото се търсеше обяснение и спекулациите процъфтяваха. Никога преди не беше виждано нещо подобно. Съвсем скоро моралът на мама и татко беше оспорен от всички.

Говореше се за съвкупленията на татко със свине. Някои го обвиняваха, че флиртувал с феи.

Положението на мама беше още по-лошо. Наистина ли Джаково Мелети я бе видял да се съвкуплява с овен? Или беше козел? Други екзотични сведения предполагаха антилопа или бивол, но тези възможности бяха отхвърлени от някои по-разумни съграждани, които отбелязаха, че никое от тези същества не населява района. А ако ги имаше, ги беше виждал единствено бъбривият и не особено надежден църковен послушник Донатело Манчини.

Отношенията на мама с отец Франческо, енорийския свещеник, също предизвикваха въпроси. Бяха ли ги хванали в звънарната, увиснали на въжетата на камбаните? Или в разгара на бурен секс в самия олтар? Възможно ли бе раждането да е присъда за двойката, която се надсмиваше над безбрачието на свещениците и верността в брака? Дали епископът да не бъде осведомен за това?

Мама беше също така обвинявана, убедена съм, че несправедливо, от някои от по-зле настроените градски клюкарки в едипови съвкупления със синовете си Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепеи Салваторе.

Имаше толкова много слухове, че дори не можех да си припомня подробностите, докато не бях принудена да го изживея наново много години по-късно. Но аз пак се отплеснах и отидох много напред във времето.

Каквато и да бе причината за присъдата, защото това наистина беше присъда, резултатът беше твърде очевиден: чудовище с две глави и едно тяло беше родено от Изабела Фиоре.

Дори непоколебимото самообладание на мама беше видимо разклатено, когато зърна за първи път плодовете на утробата си. Отначало тя помисли, че халюцинира, вероятно заради болката от раждането или от зловещия коктейл от лекарства, които й даде Маргарита Генджива, акушерката.

— Боже, какво, по дяволите, е това? — изкрещя тя.

— Това е бебе, което малко не е наред — отвърнах аз, след като най-сетне ми бяха позволили да се кача горе и да видя малките си братчета.

Преодолявайки странната форма на близнаците, завити в одеяло, попитах съвсем сериозно:

— Мамо, сигурна ли си, че си сложила точните съставки в сместа?

Баща ми засрамен сведе глава. Не можеше да не изпитва вина за трагедията. Не беше обаче в природата му да пази семейството си и скоро продаде изчистена от подробностите историята на раждането на близнаците на „La Sicilia", главния вестник на Катания, пълна със снимки, които му донесоха кратък момент на слава и неколкостотин лири.

За жалост, публичността, която създаде статията във вестника, доведе до опит за похищение срещу близнаците от циганите от „Circo Veneziano", чиято цел изглежда беше да ги показват срещу пари по време на представленията на пътуващия цирк. Опитът беше осуетен, горда съм да го кажа, благодарение на моята непоколебима бдителност.

Въпросния ден седях на стълбите и наблюдавах как момчетата спят в тяхната люлка, когато двама странни мъже влязоха в двора. Бяха облечени в шарени гащеризони с къдрички и волани, носеха лъщящи обувки и шапки на точки и изобщо не приличаха на хората, които бях виждала преди във фермата.

Загледах се в тях, докато приближаваха.

— Кои сте вие? — нахвърлих се върху тях смело.

— Не се страхувай. Идваме да отнесем малките. Майка ти е съгласна. Хайде, подай ни ги.

— Няма — отвърнах предизвикателно.

Един от тях се протегна да вземе люлката. Бързо захапах голямо парче от ръката му. Той подскочи от болка, кръвта закапа на земята, а той използва думи, които не бях чувала никога преди (мама не позволяваше в кухнята да се ругае).

Сграбчих люлката и започнах да крещя за помощ. Това събуди близнаците, които увеличиха силата на моите викове с недоволните си гласчета.

Невъзмутимо вторият мъж се опита да изтръгне люлката от мен, но аз увиснах на нея, вкопчила малките си пръсти и не спирах да крещя.

След цяла вечност татко се появи от обора, все още закопчаваше панталона си, като в същото време размахваше вила. Той се нахвърли на мъжете, които избягаха при вида на блестящите остриета на оръжието му.

Оттогава насетне ние никога не оставяхме бебетата без надзор нито за секунда и дълго след това виждах в сънищата си страшните мъже, облечени в ярки цветове. Никога не отидох и на цирк.

Мама пък, за съжаление, никога не преодоля чувството си на отвращение към близнаците. И така аз станах почти майка на малките странни същества, преправях бебешките дрешки, изплетени от мен, докато мама беше бременна и им сменях пелените.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВA

Когато бях на дванайсет, татко изчезна.

В онези дни в Сицилия не беше необичайно хора да изчезват. Телата им никога не бяха намирани. Те ставаха основи на новите пътища или на железопътните релси, или на сградите, скрити в неизползвани кладенци или минни шахти; някои бяха разчленявани и ставаха храна за кучетата; други бяха разтваряни във вани с киселина.

Подобни изчезвания бяха известни като lupara bianka, или „бяла смърт" — способ, по който мафията се отърваваше от хора, станали неудобни, опасни или притеснителни.

„Бялата смърт" беше особено стресираща за роднините, тъй като беше много трудно да се определи дали любимият е изчезнал просто по свое решение или е изчезнал насилствено. Никой не можеше да бъде сигурен. Човъркащото съмнение никога не напускаше окончателно изоставения.

Няколко дни мама решително отказваше да повярва, че татко е изчезнал. „Трябва да има грешка", каза тя, „той никога не е имал връзка с мафията". Ала след една седмица бе принудена да приеме, онова, което всички останали вече знаеха — че той си бе тръгнал и нямаше да се върне никога повече. Знаех, че е мъртъв; никога не би се разделил доброволно с шапката си, която намерих на двора в деня на изчезването му.

Въпреки факта, че нямаше тленни останки, мама уреди богато погребение и ни облече всичките в черно за случая. Близнаците, които по онова време бяха на четири, бяха издокарани в костюмче с три брич крачола, с еднакви триъгълни шапки като на пирати, и бяха придумани да припкат край ковчега като талисман. Те не плачеха.

При публичното си появяване мама пищеше от мъка, със скръб, която не изпитваше, и във впечатляващата си изява успя дори да припадне на гроба в добре приет изблик на горест, скрита зад гъстия воал на шапката си.

Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе носеха ковчега и все още успяваха да се шегуват. Аз стисках шапката на баща си в ръка и бях единствената, която скърбеше за него.

Животът обаче продължаваше и след три месеца във фермата вече бяха приемани ухажори, защото мама беше богата вдовица, а и според местната легенда тя бе жена, която можеше да задоволи нещо повече от мъжкия джоб.

Изборът продължи през цялото дълго, горещо лято на 1927 година. Докато всички по-големи момчета работеха на полето, Гуера, Паче и аз бяхме отпращани навън, когато ухажорите идваха.

Те бяха подлагани на изпитание в съответствие със стриктен график: сутрин, следобяд и вечер. Когато времето им свършеше, излизаха от къщата окъпани в пот, триеха веждите си с носни кърпи и оправяха смачканите си дрехи.

Седяхме на портата и ги наблюдавахме как идват и си отиват. Съдията, адвокатът, аптекарят, свещарят. Всички те получиха възможността да опитат.

После, една сряда сутрин, по време на ваканцията, се отби нов ухажор — той беше непознат в района, беше много по-млад от всичките си предшественици — беше по-млад дори от мама.

Както обикновено, преди да пусне мъжа вътре, мама изпъди мен и малките от къщата. Този път обаче се случи нещо необичайно. Скоро откъм къщата започнаха да долитат звуци — от разкъсван плат, после мебел, която скърцаше по пода или беше захвърляна някъде в стаята; странно ритмично почукване изпълваше въздуха наоколо заедно с поскръцване и думкане; накрая към шума се добавиха и човешки звуци — стенания, сумтене, викове и накрая писъци.

Мама не беше викала толкова много от раждането на близнаците преди четири години. Вярно е, че бях уплашена, но не можех да позволя малките да го забележат. Затова продължихме да играем и да се опитвам да заглуша шумовете, които идваха откъм къщата.

При един особено силен залп от викове близнаците изтичаха до прозореца и надзърнаха вътре. Те бяха много чевръсти на трите си крака и можеха да тичат доста бързо. Не успях да ги хвана на време.

— Не, момчета, не трябва да гледате — предупредих ги аз, но беше твърде късно да ги спра.

Залепили малките си нослета на стъклото, те видяха странно четирикрако същество, което се гърчеше на масата в предния салон.

В началото близнаците си помислиха, че това е човешко същество — същото като тях, но с още един крак, странно тяло и никакво реално място в света.

Когато замъгляването на стъклото от дъха им намаля, те видяха, че част от съществото е майка им, без дрехи, а другата част е мъжът, който беше минал през двора и бе влязъл в къщата преди малко.

Все още се опитваха да проумеят всичко това, когато мама ги забеляза и замахна към прозореца с онзи гневен жест, с който обикновено пъдеше мухите.

За разлика от предишните ухажори, този се застоя повече. Писъците и трясъците продължиха цяла сутрин, следобяд и вечерта. Целия ден чакахме в двора да дойде времето и да ни пуснат обратно вкъщи. На близнаците им омръзна да играят и се заеха да рисуват в прахта с трите си малки крачета. Рисунките им изобразяваха гърчещото се чудовище, което бяха видели през прозореца.

Когато слънцето залезе, се промъкнах в кухнята, за да приготвя вечеря за по-големите момчета и неженените ратаи, които понякога се хранеха във фермата.

Заварих сцена на опустошение.

Столовете бяха преобърнати, няколко бяха дори счупени; бъчвата с бира беше преобърната на пода и от нея изтичаше пяна; лавиците бяха увиснали и размазали бурканите с консерви, които бях приготвяла толкова грижливо; чиниите бяха изпочупени, чекмеджетата на шкафа бяха издърпани и съдържанието им бе пръснато из цялата стая. Керамичните съдове за вода, подредени край мивката, бяха счупени, големият чайник бе обърнат на една страна, а огънят бе угаснал.

Започнах да оправям и скоро огънят бе запален. Сложих храната да се готви, преди да изкъпя близнаците в мивката и да им попея, за да заспят.

Същата вечер седях с братята ми Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе и ратаите на дългата маса и вечеряхме, когато мама и новият й ухажор се появиха в кухнята леко притеснени. Той изглеждаше неимоверно изтощен. Мама, за разлика от него, грееше. Отново изглеждаше на седемнайсет.

— Деца мои, това е Антонио Калабрезе — каза тя. — Отсега нататък ще живее тук и ще е новият ви баща.

Както се виждаше, Антонио Калабрезе бе издържал изпитанието.

Четири месеца след погребението, сватбена процесия, която започваше от фермата, се виеше по пътя нагоре по стръмните улици на Кастильоне към абатската църква „Свети Антонио".

Този път близнаците бяха издокарани в бяло моряшко костюмче, но подскачаха наоколо не така весело, както предния път. Мама стана госпожа Калабрезе, а господин Калабрезе се превърна в богат млад мъж.

ПЕТА ГЛАВА

Кухнята е в сърцето на фермата и беше сцената на живота на нашето семейство толкова назад във времето, колкото се пазеше споменът. Кухнята беше свидетел на нашите радости, мъки, раждания, смърт, сватби и прелюбодеяния в продължение на стотици години.

Дори сега призраците на нашите предци се събираха в кухнята, седяха в нея като стари приятели, участваха в разговорите и даваха оценка на житейските дейности.

Кухнята носи ароматите на миналото и всяко събитие в историята й е записано с някакъв обонятелен меморандум. Ето ги ванилията, кафето, индийското орехче и тайните; ето ги млечно-сладката миризма на бебета, на стара кожа, овче сирене и теменужки. В ъгъла, до килера, е увиснала миризмата на стар тютюн, на старост и смърт, а соленият аромат на похот и секс се усеща във въздуха до стъпалата към избата заедно с мириса на сапун, чесън, пчелен восък, лавандула, ревност и разочарование.

Кухнята обхваща цялата дължина на задната част на къщата. Покрай едната стена има огромно огнище с различни пещи за печене и няколко места с открит огън. Над тях е окачена колекция шишове и почернели от огъня чайници и котли.

Стените на кухнята вече нямат цвят от дима от горящото дърво и мазнината от прасенца сукалчета, и представляват всички нюанси на кафявото, което се отразява в меките тонове на каменните плочи на пода. Прозорците са малки и поставени високо, за да пазят кухнята хладна в лепкавите, горещи дни на лятото, и топла в най-студената зима, когато снегът се е натрупал по склоновете на вулкана в далечината и замръзналите ратаи влизат след дълъг ден на полето, за да изпият чаша от силното пиво на мама.

В средата на кухнята е огромната дъбова маса, която беше с нашето семейство от времето на Паскуале Фиоре, пирата. Говореше се, че е била направена от палубата на неговия разбил се кораб, „LaDuchessa", в която вълните на юг от Таормина, се плискали след катастрофалната буря, пагубна за него и пиратската му банда.

Бях родена на същата тази маса. В деня на раждането ми, през лятото на 1915 година, мама приготвяла sfincione[4] сицилианска пица за обяд и докато месела брашното водите й изтекли. Била сама във фермата, тъй като татко и по-големите момчета работели на най-далечните ниви и нямало никого, когото да повика за да й помогне в момента.

Мама легнала на масата и преди тестото да е втасало, ме родила съвсем сама, като отрязала пъпната връв със същия нож, с който филетирала аншоата малко преди това.

Когато съм отворила малката си уста, за да изплача, се видяло, че всички зъби са си на мястото, а между предните два имало голямо разстояние. Това било изтълкувано като добра поличба. Означавало, че Роза Фиоре ще бъде щастлива.

Страстта ми към готвенето, изглежда, произхождаше от обстоятелствата около моето раждане. Дори като малко детенце, винаги съм била намирана в кухнята да се уча на моето изкуство и да приготвям кукленски пирове в моите миниатюрни тенджери и тигани.

На същата маса всеки починал член на семейство Фиоре беше полаган в най-хубавите си дрехи, за да приеме за последен път почитанията на близките приятели и съседи, преди да потегли на последното си пътуване към гробищата на хълма.

Когато дядо Фиоре почина, той бе положен на масата според традицията, а сутринта преди погребението му се опитах да го нахраня с фантастичните panelle, прясно изпържени палачинки, които правех толкова добре, вярвайки, че ще върна моя дядо към живота. Бях много разочарована обаче, когато открих, че палачинките ми не могат да възкресяват мъртвите. За един кратък момент вярата ми в храната беше разклатена. Дядо Фиоре бе погребан с мазнината по мустаците, а беззъбата му уста бе натъпкана с храна.

ШЕСТА ГЛАВА

За мен не беше неестествено да се оттеглям в кухнята след някоя трагедия, но никой не беше в състояние да усети мащабите на моя кулинарен катарзис.

Започвах с подготовката на паста: малките ми сръчни пръсти създаваха сложните форми на ригатоните, равиолите, спагетите, канелоните и лингуините. После сварявах сосове от сардини, аншоа, тиквички или овче сирене, шафран, кедрови ядки, стафиди и резене. Слагах ги да къкрят в огромните железни котли, които непрекъснато бълбукаха над огъня. Длъжна съм да кажа, че моите ястия с паста бяха прочути из цялата провинция, а ароматът от моите сосове, който се носеше от бриза, беше достатъчен да запълни стомаха на бедния човечец.

Освен това месех най-финия хляб от твърда пшеница, най-вкусните чабата и фокача, които са били опитвани някога в този район. Понякога добавях мащерка в брашното, дъхав розмарин, откъснат пресен в близост до плета, все още с роса по листата.

Кадифената структура на моя хляб можеше да бъде постигната само с най-старателно месене и не след дълго аз развих мускули на ръцете, подобни на тези на повечето ратаи. Гръдните ми мускули също се разшириха, за да увеличат и без това вече щедрите пропорции на моя бюст.

Една вечер, късно, докато удрях тестото, думкането на моите нощни удари обезпокои останалите обитатели на фермата — Луиджи в неговото самотно правене на любов и мама с Антонио Калабрезе в тяхното брачно блаженство.

Мама изскочи от леглото, оставяйки младия си съпруг да се спаружва, уплашена, че Луи е довел тайно пак онази locanda[5] от странноприемницата при Лингуаглоса в своята стая. Във всеки друг случай тя би го налагала по главата заради греховете му, но в този с облекчение установи, че той се наслаждава на удоволствията на плътта сам.

Мама прелетя по коридора по нощница, задъхана и боса, за да се увери, че под покрива й не се извършва никакъв смъртен грях, грях, който можеше да застраши вечното спасение на дъщеря й и на осмината й синове.

Намери близнаците Гуера и Паче да спят дълбоко на дюшека в малката им детска стаичка. Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе се тресяха под завивките, уплашени, че вулканът ще изригне всеки момент.

— Роза, дъще моя, ела да си легнеш — каза мама уморено, когато влезе в кухнята и ме видя да работя с мускулестите си ръце, подготвяйки следващата доза тесто.

— По-късно, мамо, по-късно — отговорих, въпреки че в интерес на истината едва издържах, без да се подпирам на масата, толкова изтощена бях.

И все пак моето месене, колкото и трудоемко да беше, ми носеше утеха както нищо друго, умората ме пречистваше, къпеше ме с изключително чувство на спокойствие.

Правех хляб с такова качество и в такова количество, че Паоло Албони, хлебарят в града, се страхуваше, че ще му взема занаята. Когато нашето семейство и съседите ни, приятелите и далечните роднини от провинция Катания не можеха да ядат повече, бях принудена да раздавам хляба, като го оставях на импровизирана маса на главния път към Рандацо, така че странниците да се нахранят, когато минат оттам. Съвсем скоро дълга опашка от бедни и нуждаещи се се събираше до кухненската врата на фермата в очакване на моето изобилие, само, за да бъдат пропъдени, а ако са настоятелни, и да изядат по един пердах от мама.

По това време бях похарчила всичките си спестявания, с които трябваше да платя за моя чеиз, за брашно и други съставки. След като спестяванията ми свършиха, започнах да вземам назаем. Карах каруцата до Рандацо, за да си осигуря необходимите провизии от черния пазар, плащах завишени цени и падах жертва на многобройните градски лихвари.

От мъка правех не само паста и хляб. Приготвях доматен сос в толкова огромно количество, че можеше да се сравнява с производството на доматената фабрика „Пронтос" във Фиумефредо, която по това време беше подложена на рекет в замяна на защита от мафията.

Една сутрин открих отрязаната глава на едно от овчарските кучета пред задната врата с бележка, която ме съветваше да прекратя производството на доматен сос, ако не искам да нанеса вреда на бизнеса на изпращача и да стана обект на неговия гняв. Сетих се, че това е предупреждение от мафията, но то не ме притесни. На този етап изобщо не се тревожех от заплахи, отправени от хора. Хвърлих главата на кучето в огъня и се заех с консервирането.

В продължение на два месеца консервирах портокали и кайсии, праскови и круши, малини и нектарини, сливи и смокини в богат захарен сироп с лимонов аромат.

Слагах маслини и краставички в саламура, затварях гъби, чушки, артишок и аспержи в буркани със зехтин.

Правех мармалади и консервирах ягоди, малини, къпини и боровинки и други плодове, които после подреждах на лавиците в мазето. Всеки буркан бе надписан лично от мен и носеше датата на моята агония.

След като наличностите от пресни плодове и зеленчуци се изчерпаха, насочих вниманието си към добитъка.

Първо изклах прасетата, дори любимото ми, Миеле, което ме погледна с малките си тъжни очи, невярвайки, че имам намерение да отнема живота му с моя касапски нож. Лъжеше се, вече не изпитвах никакво състрадание. Когато мушнах ножа, почувствах, макар и временно, как гневът ми си отива и за много кратко време се усетих спокойна.

Прерязвах гърлата на прасетата, а кръвта събирах в кофи, за да правя кървавици, които след това щяха да бъдат гарнирани със семена от резене.

После започнах да суша бекон и шунка, които висяха на куки в хладния килер, а сетне направих пайове и кюфтета, богати на рагу пастети и сочно печено месо. Помня, че известно време ръцете ми бяха изцапани с кръв, понякога и лицето ми, носех прогизнала от кръв престилка като истински касапин. Доставяше ми удоволствие да ходя така: в някаква степен дива и опасна, носех на тялото си знака на кръвта, лееща се от сърцето ми.

Когато свърших с прасетата, откъснах главите на кокошките, не остана нито една, която да снася яйца. Тогава Луиджи бе изпратен спешно на пазара в Рандацо да купи една кутия с пилета заедно с три-четири кокошки, които да снасят яйца за закуската на Антонио Калабрезе.

Polio alia Messinese, разкошно предястие от пиле, в майонеза с вкус на риба тон, която аз правех, можеше да нахрани трима гладни гости на сватба. За жалост не се очакваше сватба.

След случая с пилетата мама ми забрани да коля повече животни, затова насочих вниманието си към млечните продукти.

Направих солена рикота като сварих овче мляко със сол и по стара традиция обрах суроватката със сноп клонки, както баба Фиоре ме бе учила. Рикотата също беше в огромни количества, прибрах я в плетени кошове на върха на обора.

Накрая търпението на мама се изчерпи.

Фермата не можеше да произведе достатъчно реколта, за да смогва на моето темпо на готвене. Пастата и хляба се похабяваха, защото никой не можеше да ги изяде, а ратаите надебеляха и станаха мързеливи от преяждане; нито един плод и зеленчук не остана в резерв. Бъчонките със зехтин и оцет се опразниха; беше останала само една овца; всички прасета бяха заклани, заедно с пилетата в „убийствена ярост", както я нарече мама. Откриването на трупа на Боли, овчарското куче, в канавката изглеждаше още по-зловещо. Капещата рикота от тавана на обора беше също толкова разстройстваща и по-суеверните ратаи подозираха, че дяволът се е загнездил там и отказваха да влизат вътре.

Мама събра семейството си: братята ми Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе, близнаците Гуера и Паче и младия й съпруг Антонио Калабрезе. Изпрати да ме повикат в салона, но аз отказах да напусна кухнята.

— Мамо, тя не иска да дойде — чух Луиджи да казва пред насъбралите се в салона. — Каза, че е много заета с подготовката на сладкиши, сицилианска торта, пасти и торта с рикота.

Изпълнена с решимост мама поведе малката процесия през коридора към кухнята.

— Роза — започна тя, — това не може да продължава. Трябва да престанеш с това безкрайно готвене.

Не казах нищо. Същия ден опаковах багажа си в куфара, откачих от стената клетката на моя папагал Челесте и напуснах Кастильоне на път за Палермо.

Семейството ми ми причиняваше мъка в продължение на много, много години. По време на войната, когато храната не достигаше, мъката ми гарантира нашето семейство да е единственото в района, което да не изпитва глад.

По-късно онова, което в началото за мама изглеждаше проклятие, се оказа благословия, за която тя благодареше на добрия Господ на всяка неделна служба.

Шунката беше сервирана на празненството за сватбата на Луиджи и бардамата от Лингуаглоса, а това бяха повече години, отколкото можех да си спомня, след смъртта на Бартоломео и моето заминаване. А децата на моите братя растяха и за тях не беше необичайно да се наслаждават на кайсиите или на артишока от кацата или бутилката, която намираха, още от времето на трагедията на тяхната леля Роза.

СЕДМА ГЛАВA

След като приготвих за обяд паста с пържен патладжан, излязох от апартамента си и се запътих към работното си място в централната библиотека на града. Докато се изкачвах по стълбите, които заобикаляха основната част, се огледах около сградата, където бях прекарала последните двайсет и пет години от живота ми. Предстоеше тази година да получа от директора моя възпоменателен плакет, на който щеше да е гравирано името ми и прослужените години.

Откакто напуснах фермата преди двайсет и пет години, натрупах доста килограми. Бюстът ми, все още голям, сега бе увиснал и след още няколко години щеше да се отпусне още, за да достигне онова, което бе останало от талията ми. Косата ми, някога с гарванов цвят и блясък, беше прошарена, а годините, през които бях описвала книгите в библиотеката, бяха отслабили очите ми и на носа ми бяха кацнали строги очила.

Не би било правилно да се смята, че съм живяла в скръб през всичките тези години. Честно казано, щом напуснах кухнята в Кастильоне, гневът също ме напусна. Всъщност в продължение на четвърт век не изпитвах нищо. Дори капчица скръб не изпитвах от загубата на Бартоломео. Приех живота си и той не ми причиняваше болка.

Дойдох тук, в библиотеката, още първия ден, когато пристигнах с автобуса от Кастильоне с моя папагал и малкия ми куфар в ръка, за да започна нов живот в големия град, далече от мястото, където бях родена и израсла, и където всеки знаеше всичко за мен.

В Палермо нямах минало, никой не ме познаваше — нито мен, нито семейството ми, нито трагедията ми. Единственото, което знаеха, бе каквото им бях казала, а то бе твърде малко — че съм от провинция Катания.

В онзи зимен ден на 1933 година, когато слязох от автобуса на гарата в центъра на Палермо, дъждът валеше на пресекулки. Не знаех къде да отида и целия ден обикалях арабския квартал. Размишлявах как по най-бързия начин да си намеря работа и как да оцелея в целия този шум, суетня и безпорядък, които бяха чужди за мен. Дори по време на редките ми пътувания до Рандацо, най-значимия град в моя район, никога не се бях чувствала толкова анонимна и сама в глъчката на заобикалящите ме хора.

Когато минах край библиотеката, забелязах написана на ръка бележка на покритите със стъкло табла за обявления, която информираше, че се търси чиновник срещу разумна заплата.

Събрах кураж и влязох вътре. След като направих необходимото проучване за работата, която се състоеше главно в подреждане на книги, оставих папагала и куфара на грижата на портиера Крочифисо, и бях поканена в кабинета на директора. Той изглеждаше доволен от отговорите на въпросите му и предложи да започна на следващия ден. Заплатата ми щеше да е двайсет лири на седмица, щях да имам пробен период от един месец.

Тръгнах си в добро настроение от библиотеката, сама се поздравявах за куража. Сега оставаше да си намеря квартира. Отново съдбата ми се усмихна. Малко по-надолу по улица „Виторио Емануеле" се натъкнах на бакалница, на чиято витрина имаше надпис: „СТАИ ПОД НАЕМ, САМО ЗА ПОЧТЕНИ ХОРА, ОСЕМ ЛИРИ НА СЕДМИЦА".

Бакалката, госпожа Мария Фрола, беше дребна възрастна дама, поне осемдесетгодишна. Тя седеше зад щанда, заобиколена от прошуто, салам, всякакъв вид сирене, чабата, прясна паста, козуначени кексове и бишкоти. Госпожа Фрола ме прецени с присвитите си очи, докато галеше дебел черен мопс, настанил се в скута й.

— Prego signorina[6], моля, госпожице?

— Госпожо, интересуват ме стаите — промълвих неуверено.

Госпожа Фрола ме изгледа с недоверие през едното си око.

— Омъжена ли си? — попита тя без да усуква. — Тъй като стаите са подходящи за сам човек.

— Не, не съм омъжена — отговорих и все едно нож се завъртя в раната ми.

— За какво ти е квартирата? — продължи бакалката. — Моята къща е почтена, госпожице.

— Работя в библиотеката, госпожо, и търся жилище близо до нея. Живея тихо и спокойно и ви обещавам, че няма да ви навличам неприятности.

При това обяснение преговорите потръгнаха, тъй като тя изпитвала голямо уважение към учението и книгите и би се гордяла да каже на клиентите си, когато дойдат да си купуват от нея кафе, че е дала стая под наем на библиотекарка.

Госпожа Фрола остави магазина на грижите на съпруга си, който беше още по-стар и по-съсухрен от нея, взе мопса на ръце и ме поведе, заедно с папагала и куфара ми, по улица „Виотрио Емануеле" към катедралата. Зави наляво по „Уличка Бруньо", над която между къщите се кръстосваха въжета с пране.

На номер петдесет и три извади ключ от джоба си и ме отведе до стаите на втория етаж. Там имаше кухня — нито голяма, нито малка, спалня с малко балконче и обща баня. Беше малко тъмно, малко зловонно, но имах нужда от покрив над главата си и не исках да се връщам навън да кръстосвам улиците сред непознати хора, в търсене на нещо по-добро.

След като госпожа Фрола си тръгна, отворих вратите на балкончето и погледнах навън. Улицата беше толкова тясна, че между балконите имаше една ръка разстояние. Колко различно беше това от величествения изглед от прозорците на моята стая във фермата, където погледът се губеше над тучните зелени поля към посипания с белезникава прах вулкан в далечината.

Ето така започнах новия си живот като служител, който подрежда книгите в библиотеката. След години на усилена работа стигнах до сегашната си длъжност на помощник младши библиотекар и бях толкова доволна от това, колкото би могла да е жена в моето положение.

Знаех, че по-младите момичета в библиотеката ми се подиграват. Имитираха провинциалния ми акцент, осмиваха домашно произведените ми дрехи, особено сивото ми провиснало бельо, което веднъж показах, без да искам, на безмилостната Костанца, докато свалях зимните си боти с твърде енергично движение на краката.

Присмиваха се на страстта ми към храната, на едрата ми фигура, на преливащия ми бюст.

Най-много ме осмиваха, че нямам мъж и зад гърба ми, а понякога дори и в лицето ми, ме наричаха „стара мома" и „девственица".

Но аз не бях девствена. Знаех какво е да изпиташ любовта на мъж, въпреки усилията на мама да бъде сигурна, че не съм.

От съвсем малка мама ме заключваше нощно време, уплашена за моята добродетел в къща, пълна с мъже, а през деня държеше под око похотливия Луиджи, братята ми Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе, дори и нещастните близнаци Гуера и Паче, както и ратаите, пощальона, свещеника — отец Франческо и двамата си съпрузи — бедния татко и неговия приемник Антонио Калабрезе. Тя не вярваше на никой мъж между пубертета и старостта, защото мама познаваше мъжете и не харесваше това, което виждаше у тях.

Въпреки това, познах любовта и все още помня, десетилетия по-късно, нощта с Бартоломео, която промени живота ми завинаги.

Беше горещото лято на 1932 година, годината на загадъчния и, както някои казаха, свръхестествения дъжд от крастави жаби по склоновете на вулкана.

Мама беше направила безпрецедентната стъпка да спи една нощ извън дома. Нейната майка, моята баба Калцино, умираше от хемороиди в Адрано, което се намираше от другата страна на вулкана, а по отношение на завещанието, мама нямаше доверие на сестрите си Катерина, Ида, Рита и Лучия и на братята си Гулиелмо, Лоренцо и Пиетро.

Мама знаеше, че из цялата къща има скрити пари — в чайниците и бурканите за бисквити в кухнята, в дюшека, мазето, под стрехата, в гардероба, а природата й беше такава, че тя не можеше да седи безучастно и да позволи тя и нейното потомство да бъдат ограбени от собствените й роднини.

Освен парите, имаше бельо и мебели, които й бяха обещани, килими и кухненски пособия, дрехи и глинени съдове, както и някои предмети от сребро, които бяха останали в семейството от времето на благородническия му произход през Средновековието до днешното му, много по-скромно положение. Мама се гордееше със семейното наследство, въпреки че, за разлика от татко, не притежаваше земя. Можеше да покаже единствено няколко реликви на стара слава. Мама искаше да се знае, че се е омъжила за човек от по-долна прослойка. Тя се запъти към смъртното ложе на баба Калцино с намерението да получи всичко и да се бори за всяко нещо, дори и за това, което нямаше да получи.

Мама отпътува с каруцата, беше взела със себе си малоумния ратай Розарио, за да я защитава от бандитите, които по това време се криеха по хълмовете. Когато тръгваше от фермата, мама трябва да е почувствала някакво странно съмнение, защото поръча молитва към благословената Дева Мария, покровителка на невинните, и каза на съпруга си Антонио Калабрезе да пази девствеността на единствената й дъщеря в нейно отсъствие.

Улавяйки по лицето на безнравствения Луиджи похотлив поглед, мама го зашлеви отстрани по главата. Плесницата отекна толкова силно, че изби всички пошли мисли от главата на Луиджи и те не се върнаха дори след като мама, по милостта на светата Дева, се завърна щастливо у дома.

Въпреки това, когато нощта падна, Антонио Калабрезе забрави за обещанието си да пази девствеността ми и беше изкушен да се възползва от отсъствието на мама, като изнесе една малка бъчва грапа от избата. Заедно с доведените си синове, братята ми Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе, той пируваше в кухнята, докато Гуера и Паче бяха оставени без надзор.

По онова време близнаците бяха на девет и от няколко години управляваха свой собствен успешен бизнес. От ранната им възраст се смяташе, че те притежават магически сили — ясновидство, предсказания и разваляне на магии. Същите селяни, които по време на раждането им искаха тяхната кръв, сега се допитваха до близнаците все едно бяха оракули от Древността.

Влюбените ги питаха как да породят желания в избраниците си. Родителите търсеха посока как да се оправят със своенравните си деца. Наследници идваха за съвет за неумиращите си благодетели. Съпруги се допитваха за хойкащите си съпрузи.

Близнаците можеха да кажат на козаря къде точно се намира изгубилата се коза, или на фермера — местонахождението на мулето му, да предсказват дати на раждане, смърт, чума и всякакви други видове бедствия. Те можеха с безпогрешна точност да предвидят времето на изригване на вулкана и посоката, в която ще потече лавата, и за това ценно познание те искаха порядъчна сума пари.

Всъщност те вземаха за всичките си услуги скъпо и бяха по природа невероятно пестеливи. През всяко свободно време, през което не даваха консултации в стария свинарник, превърнат в тяхна приемна, те прекарваха часове в пресмятане на златото си, галеха го с любов с малките си пръсти и се усмихваха.

За своите девет години бяха натрупали голямо богатство и като странично занимание управляваха лихварския си бизнес. Натрупаха солидна печалба от нашите собствени ратаи. В деня, когато получаваха парите си, работниците се събираха в странноприемницата в Лингуаглоса, където любимата на Луиджи сервираше на бара. Там се провеждаха състезания по надпиване и хазарт и още преди нощта да е паднала, заплатите им бяха похарчени. После близнаците влизаха и даваха на ратаите достатъчно пари в брой, за да оцелеят до следващото плащане, но лихвата никога не бе по-малка от петдесет процента.

Друга тяхна инициатива беше да служат за посредник между любовници, тъй като на тях можеше да се разчита да са дискретни. Те познаваха бизнеса на всички в района, хората едновременно се страхуваха от тях и ги уважаваха, и тъй като те говореха главно на техния елементарен език, някои смятаха, че са на ръба на слабоумието.

Когато наближиха пубертета, близнаците се отдадоха преждевременно на секс като използваха част от печалбите си за финансиране на седмичните им посещения в публичния дом в Кастильоне. Именно там те се срещнаха с бъдещата си булка — но аз пак избързвам.

Близнаците действаха като посредници между всички нас по сърдечните въпроси, включително между мен и моя любим, но членовете на семейството им плащаха по същите цени, както и останалите. В крайна сметка работата си беше работа и те не можеха да си позволят да бъдат сантиментални. Фактът, че им бях повече майка, отколкото сестра, не ми осигуряваше отстъпка.

И така, близнаците предаваха съобщенията между мен и моя любим Бартоломео и независимо колко наблюдателна беше мама, тя така и не разбра.

ОСМА ГЛАВА

Вечерта, когато мама отпътува за Адрано, успях да се измъкна от фермата през приемната на Гуера и Паче и да се срещна с Бартоломео, след което двамата се отправихме на разходка по моравите под светлината на проблясващите звезди.

Предната вечер Бартоломео беше казал на близнаците да ми предадат съобщение, че много спешно трябва да се срещне с мен на следващия ден по залез слънце. Независимо колко убеждавах и придумвах близнаците, не успях да ги накарам да разкрият подробностите за тази неотложност. Чак когато им дадох сребърна монета, те разкриха, че Бартоломео не е казал нищо, а по принцип те не биха използвали ясновидските си възможности, за да кажат за какво става дума.

Едва сдържах любопитството си и цяла нощ не можах да заспя, измисляйки причини да обясня отсъствието си на следващия ден, всяка все по-неправдоподобна от предишната. На сутринта в кухнята изпаднах в пълно отчаяние, надявах се, че поне приготвянето на наденици от глиган ще могат да насърчат ума ми да бъде по-изобретателен. Представете си радостта ми, когато разбрах, че мама ще заминава за Адрано веднага след закуска и ще отсъства през нощта.

С напредването на деня изпитвах все по-голямо вълнение. Бях изпълнена с толкова много любов към Бартоломео, че се страхувах да не се пръсна, ако нещо не се случи скоро. Какво трябваше да е това нещо, не знаех, защото мама така пазеше невинността ми, че на седемнайсет години все още не знаех откъде излизат бебетата и мислех, че менструацията е месечната последица от яденето на твърде много артишок.

Докато се разхождахме с Бартоломео, бях обзета от чувство на триумф, че съм надхитрила мама, която точно в този момент спореше за пухените завивки със сестрите си в Ардано; спомням си обаче, че почувствах и, че съм сгрешила, защото знаех, че прекрачвам границата към неизвестното. Бях щастлива, но бях и уплашена, че съм тук.

Двамата вървяхме през маслиновите горички и навътре в долината отвъд границите на нашата ферма. Бяхме се прегърнали през кръста. Във въздуха край нас се носеше очакване, което беше почти осезаемо. Тежката му миризма беше разпозната от пастира Лучано, край когото минахме докато той се грижеше за стадото си на пасището, и който, същата вечер в леглото заяви на жена си, че Изабела Калабрезе ще плати висока цена за посещението си в Адрано въпреки финото ленено бельо и съдовете за готвене, с които щеше да натовари каруцата си и да се върне в Кастильоне.

— Е, Бартоломео — обърнах се аз към него, — кое е важното нещо, което искаш да ми кажеш?

— Роза, много е важно — отговори той сериозно. — Утре ще трябва да замина.

— Да заминеш? — извиках аз, а лицето ми се смали като спаружено суфле.

— Да, трябва да тръгна тази вечер. Дори сега не трябваше да съм тук. Останах само, за да мога да те видя, преди да замина.

— Но защо трябва да заминаваш? Къде отиваш? — попитах, а долната ми устна затрепери, докато очите ми се пълнеха със сълзи.

— Ще се кача на парахода за Съединените щати, Роза, за Чикаго, но ти не бива да тъжиш, защото ще те взема при себе си много скоро. Ще дойдеш при мен и после ще се оженим.

— Наистина ли? — попитах развеселено, но после отново се натъжих. — Но защо заминаваш?

— Скарах се с баща ми и трябва да се махна, докато му мине. Знаеш го какъв е. Във всеки случай това е най-доброто. Ще започнем нов живот там. Тук не ни остава нищо, само полето, маслините и овцете. В Щатите има големи градове с високи сгради, които стигат облаците, всички хора карат автомобили, носят хубави дрехи и имат много пари. Там съществуват много възможности за младите хора, които са готови да работят усилено. Ще отида при вуйчо ми Генко, той ще ми помогне. После, щом мога, ще изпратя да те вземат. Но ти трябва да бъдеш смела и търпелива, и да не казваш на никого, в случай, че се опитат да ни спрат.

— О, Бартоломео, няма да кажа на никого — обещах му аз, а в този момент фантазиите минаваха през съзнанието ми като снимки: аз, на презокеанския кораб, пътувам за Съединените щати, после в булчинска рокля танцувам с Бартоломео на нашата сватба. Само след миг обаче мислите ми се върнаха към гнева на мама, когато тя разбере, че съм заминала за Америка. Знаех, че възнамерява да ме задържи вкъщи, за да помагам във фермата и да се грижа за нея, когато остарее. Ще бъде бясна, ако плановете й се провалят.

Доближихме разрушения замък на Конте Ругеро, чиито зъбери се очертаваха на фона на изумруденото небе. Тук играехме като деца, Бартоломео беше Арабския принц, а аз — неговата загадъчна източна принцеса.

Бартоломео ме въведе навътре и ми каза:

— Роза, мисля, че преди да тръгна трябва да направим нещо, за да си принадлежим истински един на друг и да не могат никога да ни разделят.

Притегли ме към себе си и започна да развързва елечето ми. Позволих му. Наистина не виждах защо да не го направя. После почувствах топлината му, влажните му целувки се местеха от устата ми към бузите и към ушите ми. Езикът му влизаше в ушите ми, търсеше, изследваше и звукът, който се чуваше заедно с тежкото му дишане, ме караше да се чувствам едновременно възбудена, объркана и невероятно щастлива.

Езикът на Бартоломео се стрелна надолу към гърлото и шията ми, хапеше ме нежно. После той разголи гърдите ми, взе зърната им между устните си, едното, после другото, целуваше ги, смучеше ги, хапеше ги, докато те не се втвърдиха и не заприличаха на шипки по форма, големина и структура.

През цялото време той ми говореше толкова тихо и нежно като бриза, в който гласът му се губеше, думите му се полюшваха и бяха понасяни нависоко край разрушените кули, а после постепенно се разпадаха, падаха и изчезваха завинаги, но не и от моята памет.

Помня, че изпитвах едновременно екстаз и вина. Исках да избягам, но в същото време исках още. Усетих пукащо електричество. Искрата му премина по цялото ми тяло и достигна своя връх в пулсираща болка в слабините ми, която бях твърде наивна да разбера и да успея да й се насладя.

Бартоломео свали роклята ми и дългите кюлоти, остави ме гола на лунната светлина и бликаща горещо до корените на космите ми, изгаряща от срам.

Потреперих, въпреки че не беше студено. Отдадох се на болезненото си страдание, което събуждаше в мен желание да викам високо, докато моят любим сваляше собствените си дрехи. Бях напълно шокирана, когато видях пениса му, еректирал и почти гневен, изпънат под остър ъгъл нагоре спрямо неговото тяло.

Имаше вид сякаш съществува независимо от него и аз се уплаших от поквареното му великолепие. Въпреки че имах осем братя, никога не бях виждала тази гледка и трябва да призная, че бях едновременно отблъсната и очарована от нея.

Бартоломео насочи ръката ми към него и аз го хванах непохватно, но внимателно. Не знаех какво да правя с него и се чувствах много уплашена. Трябва да съм го направила приемливо добре, защото Бартоломео затаи дъх, когато го докоснах и ме притегли долу на земята. Възкачи ме и аз го усетих изненадващо тежък за слабото му тяло. Всъщност не можех да дишам добре, но не исках да казвам каквото и да било.

Изведнъж почувствах най-неочакваната болка в тайното място между краката ми. Изгаряща болка, която ме опари като горещ ръжен. Тогава не знаех какво означава, но, да, всъщност Бартоломео правеше усилие да проникне в мен.

Изкрещях силно, но той покри устата ми с неговата и аз вече изобщо не можех да дишам. Напразно се опитвах да се измъкна изпод него, да се освободя от бруталното и настоятелно нещо, което ме разкъсваше от болка и сигурно щеше да ме убие.

В момента, в който смятах, че умирам, Бартоломео направи още един, прорязващ ме като трион, напън и после изведнъж се отпусна неподвижен, борейки се да си поеме дъх и притиснал толкова силно гръдния ми кош, че аз почти се задуших.

— Съжалявам, че те болеше, Роза — каза Бартоломео, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Първия път винаги боли. След това е много по-лесно.

Точно в този момент бях абсолютно сигурна, че втори път няма да има.

— Не те ли болеше, Бартоломео? — попитах го.

— О, не — отвърна той. — Изпитвам чувство на огромно облекчение, когато се освобождавам. Всичките ми неприятности изглеждат толкова незначителни и се чувствам свободен като птичка, която лети над океана, или като перо, което се носи по въздушното течение.

Изобщо не можех да разбера как е възможно това, но мислите ми бяха прекъснати от откритието, че от вътрешната страна бедрата ми са целите в кръв.

— Убил си ме, Бартоломео — заплаках жално, показвайки кървавите петна.

— Не, Роза, не съм те убил. Нормално е момичето да прокърви първия път. Сигурно знаеш това?

— Знам, че не съм яла артишок от дълго време — отговорих намусено.

Бартоломео ми се усмихна снизходително сякаш съм глупачка, изчисти ме и каза:

— Роза, има много неща, които трябва да ти обясня, неща, които майка ти би трябвало да ти е казала. Ще ти кажа всичко, когато се съберем отново.

— Чудесно — отвърнах аз, с огромно облекчение, че няма да умра и притисната до врата на Бартоломео, го обсипах с целувки.

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Отче, прости ми, съгреших — признах, коленичила в изповедалнята.

— Какъв е грехът ти, дете мое? — попита отец Франческо зад решетката.

Замълчах, преди да отговоря, опитвах се да намеря верните думи. Изпитвах силно чувство на срам и осъзнах, че светът внезапно се е променил и никога повече няма да е същият. Вече не бях момичето от вчера; всичко беше незабележимо, но въпреки това съвсем различно.

Беше много късно, когато оставих Бартоломео на горните пасища. Беше останал твърде дълго. Трябваше да тръгне по-рано, но беше толкова трудно да се разделим. Всеки път, в който тръгваше за дългото си пътуване, той се обръщаше и тичаше обратно за последна целувка, после за още една и още една. Със сълзи в очите го изпратих с поглед, докато се загуби в тъмнината, а после се прибрах през портата във фермата и се промъкнах по стълбите в кухнята.

Не можех да се освободя от чувството за безпокойство и дори утехата да приготвя пържени зеленчуци не ме успокои. Нещо не беше наред, щом храната ми не можеше да ме успокои.

Отидох на пръсти до стаята си и се наплисках с вода, и когато видях отражението си в огледалото над мивката, ми се стори, че лицето ми се е променило; изглеждах някакси по-голяма и сякаш не бях аз. Свалих изцапаните с пръст дрехи. Още можех да почувствам аромата на Бартоломео върху кожата си, топла и деликатна миризма на втасващо овче кисело мляко, ечемик и пушек от изгоряло дърво, която не исках да отмия.

Миризмата, която се долавяше между краката ми все още, беше силна, мускусна, солена и натрапчива. Знаех как острото обоняние на мама ще се насочи веднага към тези необичайни миризми щом влезеше в кухнята на следващата сутрин, затова с голяма мъка в сърцето ги премахнах с гъбата си за баня, скрих долното си бельо с моите други тайни малки съкровища в една дупка под разкована дъска на пода. Така мама нямаше да забележи как миришат и да види воднистите кървави петна, когато подрежда прането.

Лежах и се опитвах да заспя, но вместо това се мятах и обръщах и не можех да се успокоя. В съзнанието ми оживяваше всеки момент от миналата вечер и аз започнах да изпитвам вина за случилото се между мен и Бартоломео. Страхувах се от завръщането на мама у дома. Имах чувството, че ще ме погледне с черните си очи и неясно как ще разбере какво се е случило в нейно отсъствие. След това щях да имам неприятности, знаех си.

Когато се преобърнах за стотен път, вече бях обзета от идеята да отида да се изповядам. Знам, че това бе помагало на други в трудни времена и се надявах, че разговорът със свещеника ще успокои душата ми така, както приготвянето на пържените зеленчуци обикновено правеше. Щом веднъж получа опрощение на греховете ми, може би ще мога да посрещна изпитателния поглед на мама, без да изневеря на себе си.

С безпокойство наблюдавах как се зазорява. С мъка изчаках още малко, защото беше прекалено рано. После, когато животът във фермата най-сетне се пробуди заедно с новия ден, се загърнах с шал, заради влажния и студен въздух и забързах да измина онези няколко километра до la chiesa, черквата. Отец Франческо, единственият свещеник в града, току-що бе отворил черквата и оправяше олтара, когато го помолих да ме изповяда.

— Съгреших много, отче — заговорих най-сетне, събирайки кураж.

— В какво, дете мое — попита свещеникът.

— Греха на плътта, отче — изплюх камъчето след дълга пауза.

— Хайде, обясни ми всичко, детето ми, и добрият Господ ще ти прости.

— Добре, отче, мама замина за Адрано, защото баба Калцино умира…

— Нека Господ Бог въздаде вечен мир — прекъсна ме свещеникът и се прекръсти.

— Мама отиде да си вземе каквото й се полага, каквото й беше обещано, това, на което леля Катерина, леля Ида, леля Рита, леля Лучия и вуйчо Гулиелмо, вуйчо Лоренцо и вуйчо Пиетро нямат право… — продължих, цитирайки думите на мама, които бях чувала много пъти, особено през последните дни, когато милостивият Бог се подготвяше да отведе баба Калцино в своето свещено убежище.

— Твоята майка е отговорна дъщеря, Роза — въздъхна свещеникът и се прекръсти още веднъж.

— И така, дете мое — продължи той, — какво общо има това с плътския грях?

— Съгреших, отче — отвърнах аз. — Когато мама замина за Адрано, Антонио Калабрее изнесе една бъчвичка грапа от мазето. Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе му помогнаха да я изпие. Пяха песни и танцуваха. Близнаците се грижеха за своя бизнес в приемната си в бившия свинарник.

— А, ти, какво прави, моя малка Розина? — попита свещеникът.

— Отидох на разходка на пасищата, отче.

— Сама ли, дете мое?

— Не, отче.

— А с кого се разхожда по пасищата, докато майка ти я нямаше вкъщи, Роза?

— С Бартоломео, отче.

— Бартоломео Соньо?

— Да, отче.

— Мое бедно, бедно дете — промърмори отецът. — Продължавай.

— Вървяхме дълго, отче. През долината до стария приказен замък и там направихме онези неща.

— Кои неща, Роза?

— Нещата, които се правят без дрехи — отвърнах и сведох глава.

— Разбирам — каза строго свещеникът. — Съгрешила си много, Роза, много, и за да мога да ти кажа колко голям е грехът, трябва да ми опишеш нещата, които сте правили двамата без дрехи в най-малки подробности.

Запъвайки се, изгаряща от срам, описах с глас, малко по-силен от шепот, развоя на събитията, които се бяха случили снощи.

Докато историята ми напредваше, забелязах, че отец Франческо дишаше все по-тежко от другата страна на решетката. Той започна, поне така ми се струваше, да потръпва и да се тресе, а после и да се задъхва по същия странен начин както Бартоломео предната вечер, докато лежеше върху мен. После свещеникът започна да пъшка. Стоновете му изпълваха параклиса, докато изведнъж, на кулминационната точка на моята изповед, те секнаха.

— И така, отче — казах аз, прекъсвайки последвалата дълга пауза. — Какво е моето опрощение?

— Опрощението ти, Роза, е да дойдеш и да направиш същата изповед утре — промърмори тихо свещеникът — и внимавай да не продумаш и дума за това, защото Светият отец ще разбере, ако го направиш и греховете ти ще бъдат умножени стократно.

— Благодаря ви, отче — промълвих и като се прекръстих, напуснах изповедалнята. Опитвах се да се ободря, но всъщност се чувствах още по-неудобно и още по-грешна отпреди.

Когато се огледах, забелязах баба Соньо, бабата на Бартоломео, да ридае неутешимо в църковния стол на семейство Соньо. Странно. Прекръстих се отново, излязох от черквата и се озовах на ярката дневна светлина на площада.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Докато отец Франческо присъстваше на моята изповед, в сивата градска къща от вулканичен камък от другата страна на Рандацо, госпожица София Бачи лежеше с лице, заровено в меките възглавници на тежкото си дъбово легло. Периодично крехката й фигура, облечена в черно, се разтърсваше от ридания, отчаяно опитвайки се да си поеме дъх. После утихваше за малко и отново се обливаше в сълзи.

София спря погледа си на бялата слънчева светлина, която си проправяше път през малкия процеп на капаците и прорязваше плътната тъмнина в стаята, като образуваше горящо петно на тавана.

Самотна муха летеше като в правоъгълник в средата на стаята под лампата. Следваше една и съща траектория отново и отново.

Никой не знаеше, че София обича Бартоломео, още откакто двамата бяха ходили на сватбата на Франко, братовчед на София, когато тя беше на дванайсет. Помнеше този ден много ясно. Беше наблюдавала Бартоломео, докато той седеше срамежливо в ъгъла на черковния двор, докато правеха снимки: булката и младоженецът, булката и младоженецът със семейството на булката и на младоженеца и накрая обща снимка с около триста души, две кучета и коза.

На пясъка лежеше умрял гущер и Бартоломео го побутваше с пръстите на краката си, докато чакаше големите да приключат разговора си. Процесия от далечни роднини разрошваше косата му и го пощипваше по бузите.

Не мога да кажа със сигурност какво у Бартоломео го бележеше като обект на такава силна страст, когато беше момче, но докато София го гледаше как си играе с мъртвия гущер, се влюби в него и от този момент нататък тя го обичаше безмълвно, но от цялото си сърце, до края на живота си.

София беше виждала Бартоломео рядко — на сватби, погребения и фестивали, но нито веднъж не беше продумала и дума с него. Записаното в дневника й от този период отразява момичешката й страст към момчето, чиято смърт тя щеше да причини случайно и непреднамерено.

Когато беше на седемнайсет години, баща й, господин Фредо, и предложи да се сгоди за Бартоломео и София реши, че мечтите й се сбъдват. Любовта, която бе изпитвала тайно толкова дълго време, накрая донесе плодовете си.

Нощта преди трагедията, докато се приготвяше за годежа в къщата на Соньо, София не можеше да повярва на късмета си. Докато оправяше тоалета си, тя намери време за да отключи малкото ковчеже със съкровища, момичешките реликви на петгодишния копнеж. Вилицата, с която Бартоломео беше ял на сватбата, където го видя за пръв път; розата, увяхнала и изсушена, която той беше хвърлил със собствената си ръка на гроба на господин Вито Барзини година по-късно; костилка от маслина, която бе изплюл на друга сватба; копче от ризата му; използвана хартиена салфетка; един косъм, който тя бе откраднала тайно от яката на палтото му на Фестивала на светлината година по-рано.

София изсипа малките си съкровища със същото чувство на благоговение, което бе изпитвала към тях в миналото, когато Бартоломео беше за нея непостижима мечта. Сега щеше да стане негова съпруга, а тази вечер щеше да го види, да говори с него за пръв път, ако беше достатъчно смела да продума, и може би дори ще получи целувка от него.

София усети слабост само при мисълта за цялото щастие, което я очакваше. Представи си се в черквата как дава сватбените обети, Бартоломео повдига булото й и стаява дъх от красотата й. Представи си първата брачна нощ, когато той ще свали булчинската й рокля и ще я притегли към себе си. Щеше да се изчерви, като девственица на смелия намек на насъбралата се група да прави серенада под прозореца й. Представи си раждането на първото им дете, момче, което щеше да нарече Бартоломео, на баща му. Никое друго дете не би било обичано толкова.

Понякога е по-добре желанията ни да не се сбъдват. Мечтите ни трябва да си останат мечти за наше собствено добро. На молитвите ни откликва само всемогъщия Бог.

Когато получим онова, което най-много искаме, това е сигурен знак, че неприятностите ни ще започнат насериозно.

Майката на София, госпожа Тереза, поглади златните коси на дъщеря си и сложи одеколон на слепоочията и на китките, както на себе си, така и на дъщеря си. Докато малката София ридаеше, госпожа Тереза изрази болката си като изви вежди и стисна устни. Би искала да облекчи страданието на дъщеря си, но не можеше.

След известна пауза София пак започна да вие, стискаше се здраво и се мяташе напред-назад на леглото. Госпожа Тереза издаде слаб неодобрителен звук, удържайки езика си зад скъпите си зъби и вдигна очи към иконата на Богородица, която висеше на стената над леглото. Богородица също люлееше дете в ръцете си.

— Тихо, тихо, дете мое — промърмори госпожа Тереза с успокояващ глас, издавайки звук от шумоляща коприна. — Избърши сълзите си. Знаеш, че няма друг начин. Бартоломео посрами нас и своето семейство. Баща му направи единственото нещо, което можеше да направи като човек на честта; и ако не беше го направил, това дело щеше да се падне на скъпия ти баща и на братята ти. Не забравяй, че докато ние като глупаци чакахме в къщата и носехме подаръци за годежа ви, твоят скъпоценен Бартоломео е лежал в ръцете на онази груба селянка. Като знаеш това, като знаеш, че те е отхвърлил като жена и е презрял връзката с нашето семейство, засипвайки ни с безчестие, като знаеш всичко това, можеш ли да откриеш още любов към него в сърцето си?

— Откривам, мамо — задушаваше се София, която отново беше разтърсена от ридания.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В къщата на Соньо, високо над стръмните улици на Кастлиьоне, тялото на Бартоломео беше положено на масата в предния салон, заобиколено от пращящи запалени свещи и тежкия аромат на лилии.

Червени тапети покриваха стените. Същото червено като цвета на клепача от вътрешната му страна. Малки плетени покривчици, дело на петте сестри на Бартоломео, пазеха полирания дървен бюфет от драскотини от рамките на фотографиите, които бяха подредени на групи по цялата му дължина.

Някои от снимките бяха запечатали специални моменти от детството на Бартоломео. На едната бебе лежеше върху овча кожа във фотографско студио в Рандацо. На друга се виждаше петгодишно дете, което носи нова чанта за първия си учебен ден. На най-последната беше красив млад мъж на седемнайсет. Тази фотография щеше да краси гроба му.

Собственикът на погребалното бюро, Ернесто Томби, облечен в черен фрак и тесен панталон, мереше усърдно с рулетката. Богат мъж от старо потекло на собственици на погребални бюра, той се отнасяше към смъртта като към бизнес; не можеше да си позволи да бъде сантиментален. Със заврънкулки взимаше бележки върху листове, прикрепени на малка дъсчица. Зад него в сенките се събираха група жени, приятели, съседи и минувачи. Някои дишаха тежко, други плачеха, трети направо пищяха. В Сицилия убийството е обществено събитие, на погребението след подобна трагедия могат да присъстват всички желаещи.

От едната страна на тялото седеше госпожа Еванджелина Соньо, майка на Бартоломео, която с очи, подпухнали като на крастава жаба, държеше студената ръка на сина си и от време на време я покриваше с целувки.

От другата страна на масата стоеше господин Умберто Соньо, бащата и убиецът. Изправен, висок, очите му бяха сухи. Той беше човек на честта.

— Благословена майко Божия! — плачеше госпожа Еванджелина. — Как стигнахме дотук, син, убит от ръцете на баща си! — Тя се отпусна, хлипаше, скубеше косата си и се клатеше напред-назад на стола си.

— Синът ми. Синчето ми! — изпищя тя и остана без дъх.

Петте й дъщери Джиневра, Перла, Маргарита, Лучия и Ана, придържаха майка си, за да не допуснат тя да припадне, докато се мяташе на стола, крещеше и изпадаше в истерия.

— Достатъчно, жено — заговори тихо със стоманен глас господин Умберто. — Синът ти нямаше уважение. Той предпочете да не ми се подчини. Повече не е мой син. След погребението името му няма да се чуе никога повече в тази къща.

— Нека Господ Бог ти прости за тези думи, господин Умберто — каза високо отец Франческо, за да оповести присъствието си.

— Не просто за думите, Той ще трябва да прости на бащата — изхлипа госпожа Еванджелина. — Той — изкрещя тя, сочейки съпруга си. — Той уби сина ми, единствения ми син, моя Бартоломео. Баща, който уби собствения си син. Лош, лош човек. Звяр.

При тези думи госпожа Еванджелина припадна, удари главата си в пода и беше отнесена в стаята от дъщерите си. В последвалата суетня някои от свещите бяха съборени и причиниха избухването на малък пожар, а през това време крадец, който се беше промъкнал в къщата с тълпата опечалени, се възползва от възможността и напълни джобовете си със сребро и други ценности.

— Вярно ли е, че си виновен за смъртта на момчето, господен Умберто? — прошепна свещеникът.

— Помниш ли кой уреди да те пуснат от затвора, отче? — прошепна господин Умберто подигравателно. — Не забравяй кой уреди и новата ти самоличност, и удобния живот, който водиш. Представи си колко шокирани ще са дамите от енорията, ако разкрият истинската ти история. Бих те посъветвал да не ми досаждаш повече с твоите въпроси.

Отец Франческо мъдро последва съвета на господин Умберто и се отдалечи от него.

След това госпожа Рубино Соньо дойде в къщата. Цяло Кастлиьоне се страхуваше от господин Умберто. А господин Умберто се страхуваше от майка си. Баба Соньо беше дребна, но свирепа; на ръст колкото непораснало дете, но с побеляла коса и без зъби.

Когато влезе, тълпата от опечалени се раздели на две, за да й направи път.

— Излезте оттук, гадна пасмина хрантутници такива — изфъфли тя през беззъбите си венци.

Тълпата се изпари и стаята опустя, в нея останаха само трупът на Бартоломео, господин Умберто и госпожа Рубино.

Госпожа Рубино се доближи към мъртвеца. Целуна Бартоломео нежно по челото и направи кръстния знак, докато тихо мълвеше молитвите си. Сълза се спусна по състарената й буза и капна на корсажа й, където проблесна за кратко, преди да попие в тъканта.

Тя се обърна към сина си — господин Умберто, чиято претенциозна самоувереност бе предадена от леко потръпване от страх. Госпожа Рубино се изплю и слюнченият куршум порази сина й право в окото, като го ослепи за кратко.

— Проклинам те с майчина клетва — прошепна тя с глас, който накара космите по врата и ръцете на господин Умберто да настръхнат като козината на уплашена хрътка.

— Ти, измет — заговори тя тихо. — Ти, блуднико, убил си внука ми, своя син, със собствената си ръка. По волята на Богородица открих, че съм носила чудовище в утробата си. Сега аз те проклинам. Моята клетва ще те следва винаги. Никога няма да се освободиш от нея. През деня ще е с теб. Нощем ще се будиш и ще я виждаш седнала до краката ти в леглото. Никога няма да престане да те преследва. Винаги ще гледаш през рамото си. Ще умреш с агонията на хиляди смърти. Така Бартоломео ще бъде отмъстен чрез теб.

След като каза това, което имаше да казва, госпожа Рубино се изплю отново с безпогрешна точност и уцели господин Умберто в другото око. После величествено се обърна на малките си токчета и напусна къщата на сина си завинаги.

Господин Умберто изтри очите си. За първи път се усъмни в своята правота.

Дали жена му и майка му бяха прави? Наистина ли беше чудовище, убило собственото си дете, плод на слабините му? Или беше разумен мъж, защитил честта си по единственият възможен начин?

Ако друг не му се бе подчинил, щеше ли да се поколебае да го заколи като куче? Не му ли дължеше синът му по-голямо, а не по-малко подчинение в сравнение с хората извън семейството? Не беше ли поради това престъплението на сина му още по-отвратително? Не заслужаваше ли следователно да умре? Със сигурност господин Умберто беше постъпил достойно, убивайки момчето със собствените си ръце, вместо да даде инструкции на някой от своите хора. Не беше ли това несъмнено постъпка на любящ баща?

Главата на господин Умберто пулсираше под натиска на мислите му. Капчица пот се бе появила на веждата му.

Прав ли бе или не?

Прокълнат от майка си, отбягван от съпругата и дъщерите си, той знаеше, че няма да намери покой у дома.

Дали да не отиде в черквата? Да поиска напътствия и избавление от Господ? Изправи се с намерението да го направи, но после се отпусна отново на стола, защото не беше вярващ и освен това фалшивият свещеник едва ли щеше да му помогне да намери Господ.

Някакъв шум отвън прекъсна мислите на господин Умберто.

Това бях аз, Роза. Втурнах се в стаята.

Когато видях тялото му, проснато на масата, се приближих бавно и предпазливо, втренчила безмълвен поглед в него. Сякаш изгубих ума си. Погалих лицето на Бартоломео с върха на пръстите си, мърморех на себе си несвързано; после дръпнах превръзката от шията му и видях правилния разрез, заобиколен с тънка линия засъхнала кръв. Започнах да крещя истерично и необуздано докато господин Умберто не секна крясъците ми, зашлевявайки ме звучно по лицето.

— Напусни тази къща! — просъска той. — Ти, курво, ти си причината за всичко това. Ако не беше ти, синът ми нямаше да ме предаде. Ти, а не аз, си тази, която носи кръвта му по ръцете си и ще я носи до деня на смъртта си. Моята клетва ще тегне над теб до последният ти дъх. Сега напусни къщата ми!

Изхвърли ме от предните стъпала на улицата, където аз почти попаднах под колелата на минаващите превозни средства. Бях покрита с мръсотия и прах. Не можех да се изправя сама, но и никой не ми подаде ръка. Чак когато Гуера и Паче си пробиха път през тълпата, те ми помогнаха да стана.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не мога да си спомня точно откога познавах Бартоломео. Срещнахме се в scuola elementare, началното училище, в класа на сестра Пациенция. По онова време образоването на момичета се смяташе за пилеене на пари, но мама настояваше да уча, въпреки че татко се възпротивяваше. Бях на пет и бях единственото момиче в училището. Бартоломео и аз седяхме на два съседни чина и много скоро станахме най-добри приятели.

От първия ден бяхме винаги заедно. Обядвахме заедно в училищния двор под сянката на големия чинар. Давах на Бартоломео половината от хляба или от сиренето си. Той често имаше сладки лакомства или шоколад и го разделяше по равно с мен. Понякога имаше дъвка, което беше голям деликатес в онези дни, и ние я дъвчехме един след друг. В края на дългите дни в класната стая Бартоломео ме изпращаше до вкъщи през маковите поля и носеше чантата ми.

Около тринайсетата си година, започнахме да се държим за ръце и, когато никой не беше наоколо, разменяхме невинни целувки.

Нищо не оставаше незабелязано от мама и тя категорично не одобряваше нашето юношеско ухажване най-вече заради правото на първородство на Бартоломео. Той беше един от Соньо, а както всички в района знаеха, Соньо бяха мъже на честта. Те бяха мафията.

Мама, подобно на мнозина други, живееше в страх от мафията през целия си живот. Приказките, които беше слушала в скута на майка си, бяха за смъртоносни подвизи на мъже на честта и тъй като мама приемаше всичко буквално, в главата й измислиците се смесиха с реалността. Ако Бартоломео беше част от друго семейство, мама щеше да посети родителите му и да им нареди да държат сина си далече от дъщеря й. В този случай обаче моята вечно контролираща майка беше изплашена и безпомощна.

Единственото, което тя можеше да направи, беше да ме предупреди за опасностите, а аз, разбира се, не давах и пет пари за това. Бартоломео с нищо не показваше, че е като баща си; той беше нежно момче, вежлив и любезен. Но мама, която не вярваше на никого, беше убедена, че неговата любезност е удобно прикритие за сприхав и зъл характер. Тя беше убедена, че Бартоломео е способен на изнудване, грабителство и дори убийство.

Мама беше преживяла много вендети, някои от които бяха оставили цели семейства в района без нито един син, който да продължи рода. Тя се страхуваше нейната малка Роза да се движи в такава компания и правеше всичко възможно да обезкуражи тази близост.

Госпожа Еванджелина Соньо пък усещаше с майчинската си интуиция, че синът й ме харесва. Тя знаеше също така, че съпругът й планира изгоден брак за Бартоломео, когато той наближи двадесет и първата си годишнина. Знаеше, че господин Умберто иска да го ожени за госпожица София Бачи, за да циментира съюза с баща й, господин Фредо Бачи, другия господар на източния клон на мафията.

Госпожа Еванджелина знаеше също, че съпругът й няма да се откаже от целта си заради това, че синът му обича друго момиче, при това селянка. Тя познаваше много добре желязната решителност на съпруга си нещата да се случват така, както той е решил, и ужасния му характер, ако волята му бъдеше предизвикана.

Ако Бартоломео бе наследил нещо от баща си, това беше именно неговата упоритост и силна воля. Госпожа Еванджелина имаше пълни основания да се страхува от последиците от неизбежния конфликт между бащата и сина и се молеше на Девата за застъпничество.

Онази вечер господин Умберто Соньо беше необичайно весел. Беше сключил сделка, която поставяше всеки договор за пътища в източната част на острова под негов контрол. До тази сделка се беше стигнало след дълги и изкусни преговори и същия ден последната пречка, поставена от упорития господин Микеле Качокавало, беше отстранена след умело подхвърляне на взрив пред дома му.

Господин Умберто, размекнал се в еднаква степен от успеха и солидното количество грапа, събра семейството около себе си в салона: съпругата му, госпожа Еванджелина, и петте му дъщери Джиневра, Перла, Маргарита, Лучия и Ана. Повика Бартоломео до себе си, прегърна го и го целуна по двете бузи. Поставил ръка на раменете на Бартоломео, той се обърна към съпругата и дъщерите си и съобщи:

— Скъпи мои, имам добри новини за вас. Моят син, моят единствен син Бартоломео, ще се ожени.

Госпожа Еванджелина и дъщерите й пребледняха, съзнавайки какво разочарование ще причини тази вест. Само Бартоломео запази присъствие на духа.

Господин Умберто плесна Бартоломео по гърба и се усмихна широко.

— Е, какво ви става на всичките? Никой ли не се интересува коя е булката? Ще ви кажа. Това е госпожица София Бачи, дъщеря на моя скъп приятел господин Фредо Бачи. Ще е добър брак, ще свърже нашето семейство с друг древен род от la famiglia. Утре вечер семейство Бачи ще дойде тук, за да отпразнуваме годежа. Жено, извади най-доброто вино и храна, които имаме. Ще забавляваме царски нашите нови роднини.

После господин Умберто беше повикан по делова работа. Семейството му остана притихнало и вцепенено.

— Какво ще правиш, синко? — попита госпожа Еванджелина, щом съпругът й излезе от стаята.

— Нищо няма да правя, мамо. Не мога да се оженя за това момиче.

— Но, Бартоломео, ти нямаш избор. Баща ти изрази своята воля. Не може да не му се подчиниш. Знаеш го.

— Налага се, мамо. Не мога да се оженя за някого, когото не обичам. Това ще донесе нещастие на момичето, на мен и на останалите. — той млъкна, за да помисли. — Ще замина някъде надалече. Да, ще замина при вуйчо Генко в Чикаго, той ще ми помогне, а ти трябва да обясниш на татко, след като замина. Трябва да намериш пари за пътя и да ми сложиш малко дрехи в една чанта. Ще тръгна утре, след като се стъмни.

— А какво ще стане утре вечер, Бартоломео, когато семейство Бачи дойдат?

— Мамо, направи както казва татко. Приготви всичко, което той пожелае. Не позволявай с поведението си да разкриеш пред него, че нещо не е наред. Докато ги забавляваш тук, аз ще избягам.

И така, Бартоломео се запъти да ми изпрати съобщение чрез близнаците, докато в същото време майка му и сестрите му притеснени подеха приготовленията за отпразнуването на годежа, който нямаше никога да се случи.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерта на празненството започна весело. Най-доброто вино беше сервирано в кристални чаши, а момичетата едно след друго показаха таланта си на пианото.

Бащите, седнали на кресла с високи облегалки до прозореца, говореха тихо за бизнес, пиеха грапа и пушеха пури. Майките си разменяха весели случки за децата си и разгледаха много албуми със снимки. Край пианото момчетата на Бачи флиртуваха с момичетата на Соньо. Госпожица София не откъсваше очи от вратата в очакване на своя любим. Беше чакала толкова дълго време и сега ставаше още по-нетърпелива.

Когато горещите закуски изстинаха и изсъхнаха, Бартоломео още не се беше появил. Усмивките ставаха все по-изкуствени, а разговорът все по-напрегнат и неловък.

Безпокойството на госпожа Еванджелина нарастваше все повече и при всеки звук тя уверяваше присъстващите, че Бартоломео най-сетне е дошъл, въпреки че със сърцето си се надяваше синът й да е на километри от дома.

Накрая, след като минаха повече от два часа, господин Бачи се изправи в цял ръст, който не беше по-голям от на муле, и кимна леко на съпругата, синовете си и вече хлипащата си дъщеря и напусна ядосан къщата.

Господин Умберто последва господин Фредо в двора и докато госпожата и дъщеря й се качваха във файнова, господин Умберто промърмори:

— Повярвайте ми, господин Фредо, Бартоломео ще си плати за безчестието, което донесе на вашия и на моя дом.

— Не се съмнявам в това, господин Умберто, — отвърна тихо господин Фредо. — Защото, ако баща му не му даде урок за грешната постъпка, моите синове ще получат необходимите инструкции.

При тези думи господин Фредо се качи във файтона, който се изгуби бързо по каменната настилка в тишината на града, приготвил се за спокоен сън.

Тишината обгърна и къщата на Соньо. Госпожа Еванджелина и дъщерите й плачеха тихо в стаите си, а господин Умберто чакаше новини. Ходеше напред-назад из салона, който само часове преди това изглеждаше толкова пълен и празничен. В ръката си държеше нож и изпробваше остротата му с палеца си.

Най-сетне на вратата се появи неясен силует и прекъсна зловещия звук от отмерените стъпки на господин Умберто. Беше един от неговите хора, Барезе.

— Намерен е, господин Умберто — прошепна Барезе. — Бил е с онова момиче, на семейство Фиоре. Сега отива към площада. Пироне го следи. Може би ще се опита да хване последния автобус и да напусне града. Искате ли аз да се оправя с него?

Господин Умберто присви очи и вдигна ножа си, за да покаже, че той самият ще свърши работата. Излязоха заедно от къщата, внимателно затвориха вратата зад себе си.

Господин Умберто и съучастникът му прекосиха града бързо до площад „Свети Антонио" и се скриха в сенките край автобусната спирка в очакване Бартоломео да се появи. Боботещият мотор на приближаващия автобус беше единственият звук, който се чуваше. Караше го един от хилядите братовчеди на Барезе. Когато настъпеше моментът, той нямаше да види нищо. Беше се разчуло и нямаше други пътници, които да чакат на автобусната спирка. Никой в Кастильоне не искаше да рискува да разстрои господин Умберто. Онези, които трябваше да пътуват, отложиха пътуването си за следващия ден.

Изведнъж Бартоломео се появи, тичаше с лекота откъм площад „Лаура". Оглеждаше се във всички посоки, особено в тъмното, за да открие признаците на опасността. Знаеше, че баща му и неговите хора ще го преследват. Изглежда обаче никой не го следеше. Трябваше да изчезне бързо, преди да са го открили. Искаше да избяга по-рано, докато баща му все още забавляваше семейство Бачи, но времето някак изтече и той закъсня. Надяваше се да не е твърде късно.

Бартоломео вече виждаше автобуса. Щеше да стигне навреме. Почти бе стигнал. Оставаше само да се качи в него, да напусне Кастильоне и да бъде в безопасност — на континента и оттам към Чикаго.

Вратите на автобуса се отвориха. Той се качи на стъпалата. Успя. В този момент баща му изплува от тъмното. Бартоломео нямаше време да реагира. Видя само стаения гняв в погледа му, проблясването на острието, преди очите му да се напълнят със заслепяващия приток на кръвта.

Тялото се отпусна на земята, кръвта бликаше от раната, оплиска каменната настилка на площада. Шофьорът на автобуса затвори вратите и потегли сякаш не е видял нищо.

Загрузка...