В кухнята на страстта

ПЪРВА ГЛАВА

Беше април 1958 година. Ден на внезапна буря с тлъсти плющящи капки, които се плъзгаха по пътя си между врата и яката на дъждобрана.

Когато чадърите се надигнаха като цъфнали цветя, слънцето се показа и ни донесе радост. Гълъбите размахаха крила, почистиха се и загукаха; локвите лъщяха на тротоара; кучетата душеха прясно измитите следи. Розови пухкави облачета висяха от дърветата, вятърът духаше.

Горката измокрена Роза. Сякаш чадърът винаги се обръщаше наобратно. Да се носят пакети от пазара и чадър едновременно беше трудно. Продължавах да жонглирам. Не можех да се откажа от пресните яйца, не. Или от зеления карфиол, узрял, но още твърд. Нежната розова риба тон, увита в хартия, с копринена ципа, толкова нежна на допир.

Беше много важно да стигна до пазара рано, преди работа, докато все още всичко беше прясно, преди домакините да са опипали и обрали хубавата стока. Обичах да ходя на пазара всеки ден, да гледам цялото изобилие на природата, красиво подредено, за да мога избирам. Ароматът на пресния грах, ментата и босилека се смесваше с миризмата на суровото месо, окачено в месарницата, и ми напомняше за живота ми във фермата като малка.

Това мое удоволствие продължи само две години. Тогава започнаха продоволствените бунтове в града и войната между съперничещите си кланове на мафията спря доставките на прясна продукцията. Недостиг и ужасни опашки белязаха всекидневието ни и често изпадах в положение да се сдърпам със съперник за одран заек или за връзка моркови. Бяха наистина мрачни дни.

Камбаните на „Свети Доминик" удариха в девет без петнайсет. Трябваше да побързам. Не биваше да закъснявам. Не, нито веднъж не съм закъснявала. Не и през последните двайсет и пет години. Втурнах се напред. Ледена вода заля обувката ми. Щях да ходя с мокри чорапи цял ден.

Отворих вратата с мъка, докато стисках пакетите си, за да не ги изпусна. Затворих чадъра и го поставих в стойката при останалите му приятели, от които капеше вода.

— Buongiorno, Крочифисо — поздравих портиера, който четеше заглавията на „Il Giornale„: "МАФИЯТА — НОВО РАЗКРИТО ИЗНУДВАНЕ".

— Buongiorno, госпожице Роза. Какво време само!

— Si, Крочифисо. Пролет е.

Започнах работа върху счетоводните книги. Имаше толкова много работа за вършене. Почти веднага обаче ме прекъсна Костанца.

— Scuzi, съжалявам, госпожице Роза — извини се тя.

— Да?

— Има един чужденец на гишето, госпожице.

— Е, и?

— Иска да погледне ръкописите.

— Но днес е вторник, Костанца.

— Казах му го, госпожице. Но той е чужденец.

— Е, и? — попитах.

— Той настоява, госпожице. Не иска да ме чуе. Каза: „Искам да видя ръкописите сега."

— Много добре, Костанца. Ще се оправя с него — успокоих я. — Но трябва да изчака. Трябва първо да приключа работата си.

Продължих да въвеждам цифри в книгата докато безгрижната Костанца се изкачваше по витата стълба, която водеше от сутерена към горните етажи, поклащайки се на прекалено високите си токчета.

Час по-късно, когато събрах документите, счетоводните книги, линията, подострените моливи и гумата за триене, знаех, че ще трябва да обърна внимание на чужденеца. Никога не съм оставяла наполовина свършена работа.

ВТОРА ГЛАВА

Погледнах чужденеца в очите. Те бяха с цвета на океана край Таормина, по-тюркоазени отколкото сини, и искрящи като отражението на слънчевата светлина върху водата. Бяха най-немирните очи, които някога съм виждала. Още тогава знаех, че трябва да бъда внимателна.

Помня, че имаше тънки мустачки, покриващи горната му устна; когато заговори, се показаха лоши зъби. Носът му беше голям, косата му тънка, кафява и късо подстригана. Представих си копринената свежест на неговата коса нежно да се плъзга по очертанията на голата ми плът, по дължината на гръбнака ми, в долината между гърдите ми. Възможно ли беше това да е предчувствие? Потръпнах.

Беше облечен в страхотен ленен костюм и скъпи кафяви спортни обувки, гладки и лъскави като топящ се сладолед. Миришеше на вкусна смес от фин одеколон и бренди. Нещо отвътре в мен се надигна.

Само с един преднамерено бавен и всепоглъщащ поглед той ме превзе незабавно. Познаваше жените и инстинктивно ги категоризираше. Каза ми по-късно, че моята старомодна външност не могла да скрие от него дълбоко чувствената ми природа. Малко пресъхнала, може би като коритото на реката през лятото, но не и безнадеждно.

— Добро утро, signorina — каза той на италиански, който щеше да е безупречен, ако не беше английския акцент. — Казаха ми, че вие съхранявате ръкописите.

— Така е, господине.

— Позволете ми да се представя, аз съм Рандолф Хънт. Учен съм, госпожице, и пиша книга за кулинарните стилове в различните региони на красивия остров. В момента изследвам как гърците, финикийците, римляните, арабите, норманите и испанците са повлияли сицилианската кухня. Разбрах, че съхранявате тук, във вашите архиви, древни ръкописи на Митайкос[7], Архестрат[8], Дионисий и други, които проследяват историята на готварството на острова след пети век преди Христа.

— Да, господине. Централната библиотека е горда, че притежава всички тези материали, и дори повече. Това е много рядка и ценна колекция.

— Може ли да ги видя, госпожице? Те ще бъдат много ценни за работата ми.

— Имате ли разрешително?

— Разрешително?

— Да, господине. Разрешително от Дирекцията по културология.

— Никой не ми е казвал за разрешително, госпожице.

— Ако нямате необходимото разрешително, господине, опасявам се, че не мога да ви помогна, — казах аз, обърнах се и се насочих към стълбите за мазето.

— Как мога да получа това разрешително, госпожице?

— От Дирекцията към Министерството на културата, господине. Приятен ден.

— Приятен ден, госпожице. Много благодаря за помощта ви.

Англичанина хвърли последен поглед към мен, от който ме обля пот, и тръгна. Преди да стигне до въртящата се врата на входа, той внезапно се обърна и се върна отново.

— Госпожице?

— Да, господине?

— Не можете да си представите колко много желая да правя любов с вас в този момент.

Пламнала, побягнах надолу по витата стълба към мазето, преследвана от смеха на Костанца. За нула време тя разказа на всичките свои колеги, портиера, студентите, редовните читатели, и дори на пощальона и млекаря за скандалния разговор, подходящо доукрасен, между госпожица Фиоре и безсрамния чужденец.

Същата нощ не можах да заспя, което за мен е най-необичайно. В три часа бях в моята малка кухня и приготвях formaggio all'Argentieara, сирене по аржентински. Запържих парчета парено сирене „Качиокавало"[9]с чесън, докато не започнаха да се разтопяват и ги поръсих с винен оцет и пресен риган, преди да ги натрупам върху дебела филия селски хляб. Цялата улица се събуди от разкошния аромат на топено сирене и чесън, който се носеше от моята кухня. Ревнаха огладнели деца, виеха кучета, съпрузи поискаха съпругите им да приготвят същото ядене и ги заплашиха, че в противен случай ще дойдат при мен. В отговор съпругите проклеха мен и моите кулинарни умения и настояха да им бъде разрешено да поспят.

Моят папагал, Челесте, беше най-разстроен от тази ненавременна суматоха и изрази недоволството си с поредица от приглушени крясъци, писъци и стъргане, така че го чувах под покритата му клетка.

От тази какофония не бяха събудени само кривогледият бакалин и съпругата му, двамата над сто години, просто, защото не бяха заспивали. За последните осемдесет години беше традиция да правят любов във вторник вечерта и този вторник вечер не правеше изключение.

Когато постави зъбите си в чашата до съпруга си, баба Фрола отбеляза:

— Може да си сигурен, bello, любими, че нашата Роза си е наумила нещо, защото нито веднъж за двадесет и пет години, откакто се премести, тя никога не е пожелавала да приготви сирене по аржентински в три часа сутринта.

Преди да изпадне в сладък оргазмен сън, добрата дама си каза наум, че първото нещо, което трябва да разбере сутринта, е каква е причината за моите неприятности.

Само че и готвенето не можа да намали напрежението ми. Върнах се в леглото, но там за петдесети път отново ме връхлетя спомена за сцената между мен и Англичанина. Горещата руменина не напускаше бузите ми. Отворих прозореца. Изгарях в треска, която не можа да бъде потушена дори и от хладната априлска нощ. Когато най-накрая заспах на разсъмване, ме измъчваха странни сънища, от които се събудих изпотена, с пресъхнала уста и задъхана.

В първия сън пазарувах на пазара преди работа, както обикновено, само че бях напълно гола и изложена на носещите се с противна слава търговци с техните похотливи забележки и хихикането на домакините. Напразно се опитвах да се прикрия с кошницата си за пазаруване, когато хукнах от площад „Свети Доминик" надолу по улица „Бандиера".

Камъчетата от настилката се врязваха в стъпалата ми при всяка стъпка, а щедрата ми плът се полюшваше и тресеше.

В края на улица „Бандиера" стоеше фигура. Когато се приближих задъхана и препъваща се, видях, че това е Англичанина. Той ме наблюдаваше със своя проницателен поглед, но колкото и да се опитвах, не можех да вдигна босите си крака от каменната настилка, където се бяха вкоренили. Стоях замръзнала като статуя, когато Англичанина се приближи към мен. Дойде толкова близо, че можех да усетя аромата му: дискретна, но сломяваща миризма на мъж.

Англичанина се спря малко, преди да докосне гърдите ми с тялото си. Беше толкова близо, че въздухът, запълнил малкото пространство, където се бях спряла, се насити до краен предел с остриета и бодли.

Спомням си, че се мъчех да се измъкна от задушаващите пластове на съня, за да се събудя от кошмара си подобно на мумия, която се опитва да се освободи от своите превръзки. Когато най-сетне отворих очите си, представете си моя ужас да открия, че Англичанина стои в края на леглото ми — небрежно и съвсем гол.

Писъкът пресуши гърлото ми. Мълчание изпълни стаята. Англичанина подсмръкна по неговия аристократичен начин, при което изви горната си устна и пожълтелите му зъби просветнаха в полумрака.

Той повдигна края на завивките и се пъхна под тях. Изведнъж леглото се разтегна и стана дълго колкото улицата отвън, а аз не откъсвах очи от издутината на завивките, под които Англичанина се придвижваше по-близо и по-близо.

Приближаваше се бавно, но сигурно, без да спира. Исках най-после да ме достигне, за да изчезнат страхът и напрежението.

Не ми оставаше нищо друго, освен да го чакам. Трябваше да се насиля да дишам.

Най-сетне достигна краката ми. Устни, трябва да бяха устни, влажни и топли, обвиха един от пръстите на краката ми и започнаха да го смучат. Нещо наподобяващо стрела от арбалет прободе вените на крака ми и избухна в дъжд от падащи звезди в отдавна заспалите дълбини на слабините ми.

Устните се местеха и играеха в пространствата между пръстите на краката ми, по нежната кожа, а след това се придвижваха към друг пръст.

Сега езикът пърхаше по стъпалата на краката ми, редувайки левия и десния, докато аз се гърчех от гъдел и напразно се опитвах да се изплъзна.

После ме сграбчиха ръцете. Хладни и сухи. Малки и с маникюр.

Галеха стъпалата ми с ритмични движения, а след това се преместиха нагоре, преминаха по глезените и прасците с толкова леко докосване, че не ми оставаше друго, освен да мъркам като огромна котка.

Ръцете погалиха коленете ми и се преместиха отново нагоре към вътрешната част на бедрата ми, повдигнаха нощницата и разтвориха краката ми. Изпъшках. Ръцете галеха бедрата ми като шепот, като светлина, както пухкав крем.

След това пръстите започнаха да работят. Усещах възглавничката на върха на пръста да ме докосва прилежно, едва-едва, с върха на нокътя чертаеха надолу и нагоре, нагоре и надолу, по вътрешната страна на бедрата ми. Бях загубила дори желание да се съпротивлявам. Копнеех единствено това мъчение никога да не свършва.

Нежните пръсти се отклониха към тайното място между краката ми, разделяха коприненото окосмяване и галеха гънките на плътта. Стоновете ми станаха по-силни и по-силни, по-бързи и по-дълбоки, и по-тежки. Вълшебните пръсти изучаваха, притискаха и трепкаха. Стоновете растяха и растяха по обем и сила, докато не изпълниха жилищната кооперация и не събудиха живеещите в нея за втори път тази нощ.

После на входната врата се чу яростно чукане, което влезе в прекрасния ми сън и ме откъсна най-неохотно от него.

Папагалът отговори на чукането с перфектна имитация на кучешки лай.

На вратата беше баба Фрола, дребната бакалка, само по нощница. Беше скръстила ръце на изсъхналите си гърди и преценяващите й очи проблясваха.

— А сега, Роза — зафъфлиха венците й, защото не бе имала време да сложи зъбите си, — в името на Светата Дева, покровителката на невинния сън, какво става тук тази нощ?

След като си легнах, се опитах да се върна в съня, но въпреки усилията ми, той си беше отишъл.

ТРЕТА ГЛАВА

На следващия ден отново бях на работа в мазето. След трескавата нощ, която прекарах, за първи път от двайсет и пет години не бях щастлива, а недоволството ми нарастваше от срама, че никога повече няма да съм в състояние да погледна съседите си в очите.

От моите мрачни мисли ме събуди Костанца, която ме повика до рецепцията. Англичанина се беше върнал, този път снабден с разрешително.

Когато привърших задълженията си с каталога, приближих гишето, на което Англичанина се беше подпрял и флиртуваше демонстративно с Костанца и с другите въздухарки, които директорът бе сметнал за подходящи да назначи, въпреки възражението ми за тяхната пригодност да работят в библиотеката.

Когато очите му се обърнаха към мен, пламнах в най-тъмния нюанс на червеното, уплашена, че може да прочете в очите ми сънищата ми от предната нощ. Което, сигурна съм, в по-голяма или по-малка степен, той можеше да направи само с един поглед.

Знаеше, че не съм била в състояние да спра да мисля за него. Сигурен бе. Точно така го беше планирал.

— Добро утро, госпожице — каза той, като посегна към ръката ми и целуна вътрешната страна на китката ми. Мустаците му погъделичкаха меката ми кожа. Изчервих се отново и обърнах ръката си. Англичанина задържа един от пръстите ми, като продължаваше да го гали, докато говореше.

— Госпожице, имам разрешително — каза той и го извади със замах от вътрешния си джоб.

Проверих го.

— Видях, господине — върнах му го.

— Сега всичко наред ли е? — попита той.

— Изглежда е така.

— Водете ме, госпожице, водете ме до вашето мазе, където се криете от света. Заведете ме в бърлогата си при вашите ценни ръкописи.

— Опасявам се, господине, че това е невъзможно.

— Невъзможно?

— Невъзможно.

— Не, това не може да бъде. Защо е невъзможно?

— Невъзможно е, господине, защото днес е сряда.

— Е, и?

— Ръкописите могат да се гледат само в понеделник.

— Не мога да повярвам, аз съм прочут готвач и автор на книги. Пиша много важен труд. Искам да видя ръкописите. Казахте ми, че се изисква разрешение. Надлежно получих разрешение. След това ми казвате, че мога да разгледам ръкописите само в понеделник. Днес е сряда. Трябва да клатя краката си до понеделник. Това са цели пет загубени дни. Пропилени, заради вашата дребнава бюрокрация. Това е твърде много. Твърде, твърде много.

— Такива са правилата, господине — отсякох аз и понечих да си тръгна.

— Госпожице, госпожице — Англичанина омекна. Театралната му ярост утихна веднага, тъй като осъзна, че тя няма да окаже въздействие върху мен. Вместо това се подготви да използва друга тактика.

— Нека бъдем приятели, а? — предложи той. — Нека си сътрудничим един на друг — гледаше ме право в очите, — нека си помогнем един друг, какво ще кажете? — промъкна се много близо до мен.

— Понеделник, господине, елате пак в понеделник.

— О, госпожице — въздъхна Англичанина сразен, тъй като аз си тръгнах. — Докарахте ме до умопомрачение, вие сте изкусителна жена.

Сърцето ми щеше да се пръсне докато се оттеглях. Едва запазвах самообладание. Не биваше да му позволявам да види, че ме е заинтригувал, съзнавах това. Нямах представа обаче, че може аз да съм го развълнувала. Нямах представа за болезнената ерекция, която в този момент опъваше панталона му в резултат на нашия разговор. Със сигурност не бях негов тип. Лесната малка разпътница на рецепцията вероятно му допадаше повече.

Но, както каза той доста по-късно, у мен имало нещо. Смятал, че съм истинска жена, смела и страстна, жена, която се беше скрила от себе си, но жена, която, веднъж освободила се от самоналожено изгнание, ще го завладее с неподправената жизненост от завръщането си към живота.

Едва стигнах до преддверието на тоалетната, преди краката ми да се огънат под мен и да се отпусна в разпадащия се диван, дарен преди много години от съпругата на директора.

Във внезапен пристъп на фантазия се видях приведена над облегалката на същия този диван, а Англичанина ме обладаваше отзад. Представях си краткия великолепен момент на проникване и простенах гласно. После усетих многократните му тласъци, всеки по-дълбок и по-яростен от предишния, изследващ най-съкровените ми дълбини, и сякаш чувах шляпането на бедрата му по дупето ми, преди да стигнем в перфектен унисон кресчендото на сладостните оргазми.

След известно време Костанца ме откри възседнала облегалката на дивана. Трябва да съм припаднала. Нямах време за закуска. Ниска кръвна захар, това беше всичко. Разбира се, никой не ми повярва. Костанца беше убедена, че не са ми повярвали.

Денят се проточи. Единственото, което исках, беше да се уединя в моя малък апартамент на „Уличка Бруньо" и да заключа вратата зад себе си.

Това обаче, беше невъзможно. Госпожа Мария Фрола ме проследи, докато се качвах нагоре по стълбите, и ме последва вътре да ме огледа внимателно с нейния проницателен поглед. Мопсът й, Неро, ме гледаше дяволито — и неговият сън бил нарушен.

— Става дума за мъж, Роза, нали така? — попита тя властно. — Знаех си, че трябва да е мъж. Казах снощи на съпруга си: „Това е мъж. Само мъж може да накара нашата Роза да се държи така." Госпожа Прецо дойде в магазина тази сутрин за кафето си — сто грама от най-добрата смес, както обикновено, и тя ми също ми каза: „Госпожа Фрола, в случая има мъж — трябва да има" и, разбира се, е права. Макар че, в интерес на истината, Кинто Кавало, златарят от номер седем, с работилницата на улица „д'0ро" — сто грама рикота, сто грама прошуто, един голям шоколад, един хляб, постоянен като часовник в делничен ден — сутрин около осем, смята, че това може да е Промяната. Нещо подобно се е случило с негова леля някъде на запад, в Трапани или Марсала. Или беше братовчедка? Или беше на изток? Както и да е, когато промяната в нея настъпила, тя извършила нещо ужасно. Цяла нощ. Не могла да спи. Блъскането и тряскането в кухнята, било достатъчно шумно, за да възкреси мъртвите. Странни сънища. Трескави погледи. „Това е менопауза, — каза той, — готов съм да се обзаложа." Казах на съпруга си: „Със сигурност това са хормони от един или друг вид…"

— Бабо Фрола, моля… — прекъснах я аз и зарових глава в ръцете си от срам.

— Няма моля за това — продължи столетницата на пълни обороти. — Ти живееш при мен от двадесет и пет години. Дойде тук едно заспало момиче, зелено като трева, в големия град. Имах моите съмнения като те видях застанала от другата страна на моя тезгях с малката чанта и твоя папагал…

— Хубав папагал, хубав папагал — обади се Челесте и напомни за присъствието си.

— … да искаш стая. Все пак те приех въпреки всичко и никога не съм имала проблеми с теб до момента. Това означава до снощи. Първо, сиренето по аржентински, което си приготвяла в същата тази кухня в три часа тази сутрин. За щастие това не събуди съпруга ми и мен. — В този момент проницателните й очи проблеснаха. — Но въпреки това имах оплаквания от наемателите.

Беше причинило всякакви неприятности. А след това имаше и шум. Най-странни стенания и въздишки, писъци и крясъци, достатъчно силни да вдигнат, да разбудят целия квартал; недопустимо за неомъжена жена. Тогава и папагалът се присъедини.

— Папагал, папагал, папагал — изкряка Челесте.

— Достатъчно шум, за да възкреси мъртвите. И когато се събудих, нямаше никакво обяснение за това. Сега, моето момиче, аз трябва да знам какво става. Замесен ли е мъж в това или е нещо друго?

— Няма мъж, бабо — казах, отмествайки поглед.

— Тогава какво е?

— Ох, не знам. Не знам какво е. Просто не съм на себе си напоследък. Работя много и предполагам, че…

— Е, каквото и да е, ще трябва да спре, казвам ти това сега, защото притеснява наемателите, не мога да го понеса, Роза, казвам ти, просто не мога.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Баба бърбори дълго време, любопитстваше и спекулираше с причината за моето неразположение. Когато най-накрая тръгна, седнах до отворения прозорец и се загледах в тъмния град, осветен от премигващи светлини.

Той беше някъде там. Под същата луна, под същите звезди. Можех почти да го усетя. Защо оказваше такова въздействие върху мен? Питала съм се хиляди пъти. Приключила бях с глупавите мисли за любовта преди много години. Бях смачкала сърцето си като скилидка чесън в хаванче, стрита на сух прах, изтекла като пясък през пясъчен часовник, подобно годините на моята младост, докато не остана нищо. Или поне така си мислех. Какво се беше загнездило сега така дълбоко в мен, какво ме възбуждаше така силно, както клоните на пролетните дървета се обсипват за една нощ със свежи розови листенца?

С какво ми повлия Англичанина? Бях го виждала само два пъти и то за кратко. Не беше привлекателен, поне не в традиционния смисъл на думата, а дори и да беше, бях имунизирана към такива неща. Не бях влюбена в него. Това не беше възможно. Бях неспособна на любов. Може би това нямаше никаква връзка с него. Може би чувството ми на копнеж просто съвпадна с появата му в библиотеката.

Къде беше?

Какво правеше?

Ако изляза сега на улицата, ще го срещна ли скитащ сам, обут в неговите мокасини?

Вероятно беше излязъл с някоя друга. Някоя като онази уличница Костанца — кльощава с писклив смях и твърде много червило.

Какво ще прави до понеделник?

Къде ще ходи?

Трябваше ли да му позволя да види ръкописите преди понеделник?

Не, не бих могла да го допусна. Той ще трябва да почака като всички останали. Можете ли да си представите клюките, ако му бях дала специални привилегии? Не, бях постъпила правилно, въпреки че той ме нарече дребен бюрократ, мислейки, че съм огорчена стара мома, която се наслаждава на малката си власт. Но това не беше така. Просто правилата са такива.

Днес той каза, че съм го докарала до умопомрачение. Нарече ме изкусителна жена. Наистина ли съм такава? Мога ли наистина да бъде изкусителка?

Изведнъж ми се прииска да се видя гола. Само веднъж съм била гола пред друг човек, Бартоломео, преди толкова много години. Бях много по-млада тогава и тялото ми беше по-хубаво. Освен това тогава беше тъмно.

Да предположим, че Англичанина ме види гола. Какво ще си помисли? Нещо ми подсказва, че той има вид на човек, който ще настоява осветлението да е включено. Чела съм в женските списания, че много мъже го искат. Изчервих се от самата мисъл.

Какво ще стане, ако ми свали дрехите? Мога ли наистина да го позволя? Бързо свалих жилетката и удобните си обувки. После разкопчах роклята и с въртене на раменете й позволих да се смъкне около мен на пода.

Окуражена, пуснах грамофона. Засвири „О la va, о la spacca!", „Или грешно, или нищо!", танцувах и изпращах въздушни целувки из апартамента в такт с музиката. Докато танцувах, се погледнах в цял ръст в огледалото. Очертана от правоъгълник, облян в светлина от лампата в коридора, забелязах, че горната част на ръцете ми бяха с бяла и еластична кожа. Обърнах се настрани и огледах профила си, като внимавах да стоя изправена и затаих дъх.

Издърпах комбинезона си през главата, започнах да го сгъвам и тогава, спомняйки си, че се опитвам да бъда съблазнителна, го завъртях и го хвърлих през рамо.

Отдолу, корсетът ми бе посивял от носене, а пълните ми бедра, изхвръкваха над горния кант на чорапите ми. Колко мразех бедрата си.

Необезпокоявана все още играех на кокетка, легнах по гръб на леглото, ритах с крака в такт с музиката. Бавно разкопчах чорапите и ги свлякох от краката си.

Изправих се отново, измъкнах се от корсета и най-накрая бях гола. Почувствах стомаха си подут, след като се освободи от здраво стегналите го връзки. Гърдите ми, висящи свободно, бяха с размер на огромни дини.

Залюлях ги в скръстените си ръце, като си представях как Англичанина ги гали, целува, и захапва зърната. Въздъхнах.

Изведнъж, изплувайки от моя блян, застанах като настръхнала гъска. Имах безпогрешното чувство, че ме наблюдават. Е, може би е бил Той?

Когато се обърнах към прозореца, видях господин Риволи, висш банков чиновник, който живее в отсрещния апартамент, да ме наблюдава от своя балкон през силните лещи на очилата си.

Захлопнах капака на прозореца и бързо се пъхнах обратно в дрехите си.

Тялото ми не бе прекрасно, но трябваше да стане.

ПЕТА ГЛАВА

Най-сетне понеделник дойде. Когато се събудих, в стомаха ми пърхаха пеперуди, с крила в мастилено синьо, розово и тъмночервено.

Станах, съблякох си нощницата и започнах да се щурам из кухнята гола. Небрежно завързах престилката около себе си за да се предпазя от пръски и взех тигана за да приготвя за обяд тасси, прекрасна супа с изсушен зелен фасул. Нещо странно се беше случило с мен. Подсъзнателно се подготвях за бъдещето. Бавно, но сигурно истинската ми същност се освобождаваше от своята броня и се готвеше за свободата. Не мога да обясня защо се случваше, беше нещо неизбежно като птичата песен и грухтенето на свинете.

Без да бързам, докато си тананиках някаква мелодия, внимателно обелих фасула, който беше киснал цяла нощ. Понякога се усмихвам на себе си без конкретна причина. Когато зърната бяха почистени, ги поставих в голямо глинено гърне с малко прясна вода, стръкчета резене и морска сол. Изчаках да заврат и след това ги оставих да къкрят, за да омекнат. Това отнема много време.

Докато зеленият фасул се вареше, имах възможност да изляза. В общата баня започнах да подготвям своя тоалет. Стоях в малката вана, все още припявах тихичко, докато изцеждах водата от гъбата върху лицето и шията, ръцете и гърдите, корема и краката си. За щастие днес имаше вода. Подсуших се добре и напръсках с одеколон широките простори на плътта си. Снежните полета на Николоси.

Дебелият господин Пласидо от горния етаж, щеше да изтръгне дръжката на вратата от силното си желание да използва тоалетната.

— Колко дълго ще стоите там? — извика той. Не му обърнах внимание. Когато бях съвсем готова, излязох от банята, добре завита с хавлиения си халат, а след мен се носеше ароматен облак, който накара господин Пласидо да киха, докато бързаше по коридора към банята.

После отново се мотах в кухнята, разбърквах супата, която бълбукаше весело на малката печка. Като че ли и супата се радваше за мен тази сутрин. Самият въздух беше заразен с чувство на възбуда.

Облякох се елегантно: в розов костюм, който бях направила специално в чест на посещението на кмета в библиотеката през пролетта на 1955 година. Получих комплимент от всички. Дори от директора. А той не награждаваше персонала с ненужни сиропирани думи. Най-малко пък мен. Да, ефектът беше доста приятен. Розовото несъмнено придава приятен блясък на кожата. Разбира се, не бях забравила новия корсет — издължи фигурата ми, точно както продавачката каза, че ще стане.

Разбърках супата отново. Важно е да не се допуска зърната да полепнат на дъното и да загорят.

Сресах косата си; изглеждаше добре с новата боя.

Планирах да се разделя с моите малки боти с кант от пухкава кожа. Ще нося хубавите си обувки, които са почти нови. Отиваха много на розовия костюм. Приличах по-скоро на делова дама, отколкото на библиотекарка. Господин Риволи се възхищаваше на външния ми вид в огледалото. Забелязах отражението му и затръшнах капаците на прозорците. Воайор.

Най-сетне бобените зърна бяха омекнали и можех да ги смачкам с лъжицата като ги притискам към стените на гърнето. Гребнах една лъжица, духнах внимателно и опитах.

— Не изгаряй езика си, Роза. Внимавай да не капнеш върху костюма — казах си.

Още малко сол. Щедра щипка черен пипер. Зехтин на око. Вкусно. От това ще стане най-питателният обяд, сервиран с едно или две парчета ръчен хляб и може би малко овче сирене. Вече бях почти готова.

Само малко червило. Ето. Великолепно. И сега старомодният шлифер, за да покрие всичко.

ШЕСТА ГЛАВА

Денят беше идеален. Розовите пухчета по дърветата на улица „Рома" бяха в същия цвят като костюма ми. Поклащаха се от бриза и разпръскваха милион листенца във въздуха. Някои пърхаха в лицето ми и се оплитаха в косата ми, придавайки ми вид на булка.

Когато най-сетне се заизкачвах по стълбите на библиотеката, треперех цялата. Сякаш животът ми дотук е бил посветен на подготовката за този ден.

Портиерът Крочифисо подсвирна от възхищение, когато влязох. В преддверието на тоалетната изведнъж се притесних от натруфения си вид и не ми се искаше да свалям шлифера. Свалих го. После пак го облякох. След това пак го свалих. Това беше глупаво. Не можех да седя с шлифер през целия ден. Не можех и да се върна у дома, за да се преоблека. Трябваше да направя най-доброто и да се опитам да изглеждам естествено и нормално безразлична, уверена в хубавите си дрехи.

Ах, как се смя Костанца, когато ме видя да се крия зад щанда в мазето!

— Моя, госпожице Фиоре, изглеждате прекрасно днес. Виждам че сте си сложила малко червило. И този розов костюм. Толкова красива. Има ли някакъв повод? Очаквате ли някой по-специален да влезе? Мъж, може би? Чужденец? Онзи, който иска да разгледа ръкописите?

Тя се отдалечи, поклащайки се докато се смееше престорено, да достави удоволствие на другите момичета и да привлече вниманието им върху това, което тя наричаше „новия облик" на госпожица Фиоре.

Заключих се в служебната тоалетна и се заоглеждах дълго в огледалото. Изглеждах нелепо. Моето дебело, глупаво, гримирано лице се беше втренчило в мен от другата страна на огледалото.

— Ти си глупачка — казах си с изгарящи от сълзи очи. — Изглеждаш нелепо. Погледни се. Приличаш на ученичка. На твоята възраст. Наистина им даде повод да се смеят.

Отпуснах се на седалката и дадох воля на сълзите си.

Почукване на вратата прекъсна самообвиненията ми.

— Ох, госпожице — обади се глас, който веднага познах. — Там ли сте? Казаха ми, че може да сте тук. Ще излезете ли да ми покажете ръкописите? Понеделник е. Имам разрешение. Излезте, госпожице. Моля, излезте.

Избърсах очите си и пощипнах бузите си, за да им придам цвета, който моето унижение бе заличило.

— Идвам, господине, дайте ми, моля, само няколко минути.

Тогава видях дръжката да се завърта. За щастие не бях забравила да заключа вратата.

— Госпожице — прошепна силно през процепа, — Знам, че сте там. Излезте. Елате и ме вземете… Знам, че искате — добави той след кратка пауза.

Набързо пригладих косата си назад, оправих костюма си и отключих вратата.

Когато я отворих, Англичанина пристъпи, препречи пътя ми, така че да не мога да избягам. Гледахме се един друг. Исках очите ми да скрият тайните ми от него, но вече беше твърде късно за това. Неговият разкошен мъжки аромат ме завладя и изпитах слабост. Върхът на носа му ме докосна за миг, като предизвика тръпка, която се плъзна по пръстите на ръцете ми, по краката ми чак до краищата на косата ми. Дъхът му беше дълбок и тежък. Знаех, че ме диша, вдишва ме дълбоко навътре в себе си. Погледнах към устните му — влажни, меки, свити. Стана ми ужасно горещо, изпотих се и ми се повдигна. Имах чувството, че съм на път да изгубя съзнание.

Спънах се и се опрях на него. Той ме хвана и ме задържа здраво в ръцете си, по-здраво, може би, отколкото беше необходимо.

— Въздух — задушавах се. — Не мога да дишам. Имам нужда от въздух.

Англичанина ме изтегли от тоалетната на по-широко място в долната галерия, където ме положи нежно на пода. Бързо се качи върху мен и започна да разкопчава блузата ми.

В този момент влезе директорът. Не можеше да повярва на очите си, когато видя целомъдрената госпожица Фиоре просната с разперени ръце на пода възседната от непознат мъж и с разтворена блуза. Устата му се отвори, аха да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му. Англичанина се обърна при звука от директорското пелтечене.

— Няма нужда от помощ, господине. Ситуацията е под контрол.

— Какво правите с моята библиотекарка, господине? — поиска да знае директорът, след като си възвърна самообладанието. — Госпожице Фиоре, добре ли сте?

Гласът на директора ме събуди.

— Ох, господин Бандиера, трябва да съм припаднала. Нищо ми няма. Моля, помогнете ми да се изправя на крака.

Неохотно Англичанина напусна позицията си и се изправи.

— Да повикам ли някоя от другите дами, госпожице? — попита директорът, все още оглеждайки Англичанина с подозрение.

— Не, моля ви, господине, недейте. Добре съм. Тъкмо се канех да покажа ръкописите на този господин. Той е учен. От Англия. Има разрешително.

— Много добре, госпожице, продължавайте, ако сте сигурна, че вече сте добре — каза директорът с нервен глас, прекоси стаята и се качи по витата стълба. Мога да кажа, че перспективите за бъдещия ми напредък в библиотеката бяха значително съкратени след тази сцена. Директорът не обичаше изненадите.

— Най-сетне, госпожице, сме сами — прошепна Англичанина в ухото ми. — Сега, моля, моля — добави той умоляващо, — покажете ми това, с което аз отдавна копнея да нахраня очите си. Не, госпожице, не това, все още не, — виждайки пръстите ми несъзнателно да разкопчават останалите копчета на блузата. — Не, това по-късно. Първо ми покажете ръкописите.

Несигурно го поведох през наподобяващия пещера сутерен до заключената стая, където ръкописите се съхраняваха в стари дъбови шкафове, специално изработени да ги приютят. Отключих вратата с ключ, който висеше на синджир около кръста ми и включих специалните приглушени светлини, които са безвредни за ценното съдържание.

Внимателно извадих от шкафовете ръкописите на Архестрат, Атеней[10] и Апиций[11] и ги поставих пред Англичанина, който едва сдържаше вълнението си. Оставих го да ги разглежда, изгубен в света на древните гастрономи и изумителните пиршества, а аз се върнах при моите папки и подострени моливи във външния офис.

В края на деня Англичанина все още не се беше излязъл от стаята. Докато Крочифисо заключваше различните галерии, влязох в стаята и открих Англичанина все още погълнат да си води подробни бележки по ръкописите, изписани с калиграфски почерк.

— Господине, работното време на библиотеката приключи — промърморих аз. — Минава седем часът. Трябва да ви помоля да завършите това, което правите, така че да мога да върна на място ръкописите.

— Моля, още миг, красива госпожице, на практика завърших. Само още няколко минути.

Седнах и зачаках. След малко Англичанина затвори последния екземпляр и раздвижи ръцете, шията и раменете си.

— Госпожице. Свърши се. Завърших работата си по ръкописите. Днес приключих много важна част от работата.

Внимателно върнах ръкописите в съответните шкафове, а Англичанина си събра нещата и ги постави в малка раница. Докато заключвах шкафовете, той дойде много близо зад мен и зарови лице отзад на шията ми, като издаваше звуци на малко, хленчещо животно.

— Ах, госпожице. Беше дълъг и труден ден за бедния Англичанин. Няма ли да го утешите малко?

— Господине, работното време свърши. Ако не побързаме, ще бъдем заключени за цяла нощ.

— Това няма да е толкова лошо, госпожице, нали? — прошепна той в ухото ми.

— Господине, моля, трябва да вървя — казах аз и се освободих.

— Много добре, госпожице Независимост.

Англичанина се отдръпна галантно и с елегантен жест на аристократичната си ръка ме пропусна пред себе си нагоре по витата стълба. Бях стигнала по средата, преди да разбера, че той стои точно отдолу и гледа под полата ми. Опитах се да загърна краката си, така че да не види нищо, но истината е, че вече беше видял всичко. Той се усмихна широко на моето притеснение.

Докато вървяхме през фоайето, си давах сметка, че трябва скоро да заговоря или ще съжалявам цял живот. Трябва да съм смела и да говоря открито. Не можех да изпусна този момент да мине край мен, трябваше да го грабна. Знаех, че съм стигнала до повратен момент в живота си, и следващите няколко секунди ще бъдат от решаващо значение.

— Ако наистина искате да опознаете нашата храна, няма да я намерите в книгите, господине — казах много бързо, сякаш се страхувах смелостта да не ме напусне в последния момент.

— Така ли? — Англичанина разчете сигнала.

— Вие, хм, имате нужда някой да ви покаже — погледнах го категорично, докато се изчервявах като домат.

— Искате да кажете, че готвите, така ли, госпожице? — попита той, очите му просветнаха от внезапно пламналия в тях огън.

— Да, господине — потвърдих, — аз готвя.

— Ама, разбира се — тупна се той по челото с малката си ръка в жест на внезапно и пълно осъзнаване. — Разбира се, сега всичко си идва на мястото. Естествено е, че умеете да готвите, госпожице. Как не се сетих още в началото? От момента, когато за първи път моите очи попаднаха върху вас и привлякохте душата ми като глътка въздух.

Докато казваше това, Англичанина скръсти малките си ръце в превзет жест върху корема си, където очевидно се намираше душата му.

— Научете ме, госпожице — въздъхна той. — Научете ме на всичко. Аз ще бъда ваш питомец, ваш ученик, ваш роб.

Свали едната си ръка от корема и я сложи на пищния ми бюст. Изстенах.

— Научете ме. Ох, научете ме, госпожице, кажете, че ще ме научите.

Не бях в състояние да кажа и дума. Гласните ми струни, а и не само те, като че ли се бяха парализирали. Вече изпитвах съмнения. Чувствах се като начинаещ плувец в много дълбока вода. Все пак бях проговорила, нямаше връщане назад.

— Тчургх — избълбуках в отговор.

— Тчург…? — повтори Англичанина. Това беше нова дума за него.

— Съжалявам, госпожице, какво е тчуууургх?

— Простете ми, господине — възвърнах гласа си най-сетне, — Нещо ми дразни гърлото. Ще направя каквото мога, за да ви помогна.

— Госпожице, можете да ме направите най-щастливия сред мъжете — увери ме той, докато се покланяше и в същото време криеше леката си усмивка.

Докато бързах към къщи през смрачаващите се улици, сърцето ми пърхаше, имах чувството, че някой ме преследва. Продължих да поглеждам през рамо на всеки няколко крачки, но не зървах никого. Предполагам, че просто се чувствах неспокойна. Дали не бях стигнала твърде далеч с думите си? Почти се шокирах: това като че ли е някой друг, някоя смела и безстрашна жена, а не аз.

Прекарах още една безсънна нощ в апартамента си и в ранните утринни часове се промъкнах отново в малката кухня, за да приготвя огромна торта с рикота. Имах нужда от сладкиш с извара: единственото нещо, способно да ми даде онова успокоение на душата, което жадувах.

Не избързах ли доста като предложих на Англичанина да му давам уроци? Зададох си въпроса, докато стривах зелени бадеми. Силната ми китка бързо превърна бадемите на прах. Само, ако можех да смеля толкова лесно и моите притеснения.

Разбих рикота, жълтъци, мед, захар, лимонов сок и ги добавих при бадемите. Разбивах, разбивах и разбивах сместа, докато се появи пот на челото ми и тялото ми започна да излъчва топлина. Дори и тогава не спрях да разбивам. Приветствах изтощението, което започна да се промъква у мен — чувствах лечебната сила на готвенето.

Наистина не знаех нищо за Англичанина. Нищо. Освен, че всичко у него вещаеше опасност за неопитна жена като мен. Страхувах се от него, но все още не можех да понеса мисълта, че няма да го видя отново. Винаги си мислех за него, представяйки си следващата ни среща. Забавлявах се с всевъзможните сценарии.

Разбих белтъка с тел за разбиване на яйца за няколко секунди. Струваше ми се, че бях постъпила правилно като говорих с него. Знаех как щях да се мразя, ако бях оставила момента да ми се изплъзне. Знаех колко нещастна и глупава щях да се чувствам в своята безпомощност и все пак сътресението вътре в мен беше почти толкова лошо. Неспокойни пеперуди запърхаха в стомаха ми, колкото и да се опитвах да ги успокоя.

Тортата се запече до златисто и придоби благоуханна кора. Докато чаках нетърпеливо да се охлади, си намазах голяма филия с много сметана. Оох, колко хубаво. С пръст обрах всяка троха от чинията. Тогава изключих осветлението и се шмугнах обратно в леглото. Примирих се с мисълта, че това, което е сторено, не може да бъде променено и се унесох в сън с вкус на лимон.

На следващия ден отнесох останалото от тортата в библиотеката, за да нахраня бедните студенти, които не си носеха никакъв обяд. Винаги правех така, когато сготвех нещо и не можех да го изям сама. Запазих голямо парче за Крочифисо, портиера, за да го отнесе след това у дома на семейството си. Можех само да гадая как изхранва съпругата и седемте си дъщери с парите, които изкарваше.