В кухнята на страстта

ПЪРВА ГЛАВА

Баяхме се разбрали да се срещнем на ъгъла на улиците „Гала" и „Касари", по средата на пазара „Вукириа". Когато пристигнах, Англичанина вече беше там. Опитваше се да предпази изящните си обувки от течащата вода, в която се изхвърляха карантии, люспи от риба и други гадости от живота на пазара.

Бях ходила на прическа във фризьорския салон „Per Donna"[12], косата ми беше тупирана, лакирана и вдигната толкова високо, че приличаше на построен през 17 век френски замък. За съжаление, когато излязох от фризьорския салон ръмеше слабо и купът ми коса хлътна като суфле, преди да се стегне като цимент.

Инстинктивно усещахме присъствието си. Около нас се носеше врявата на пазара: виковете на предлагащите рибни филета, на продавачите на зеленчуци, на месарите, дърдоренето на прислужниците и къткането на млади кокошки. Акордеонист си съперничеше с тътен на каруци и рев на мулета. Балонът на мълчанието все още обвиваше Англичанина и мен.

Без да говори той целуна ръката ми и след това се понесохме през глъчката на забавен каданс като герои в ням филм.

Нещо удивително витаеше във въздуха между телата ни. Изтичаше от всеки от двама ни и влизаше в другия, съединяваше ни с лепкава паяжина. Набъбна и порасна, откъсна се от канапа, стегнал го на дълбоко място във всеки от нас, бе ни завладяло и изпълнило с невъобразим копнеж и жажда да бъде консумирано. Извиси се над червените тенти на търговците и размаха крила като голяма червена птица. Вътре в мен пулсираше червена рана.

Изминахме цялата улица на пазара. Спирахме се да купуваме продукти за обедното ястие, което исках да приготвя и да посветя Англичанина в истинското изкуство на сицилианската кухня. Водех го при най-добрите сергии, показвах му как да избира продукти, дивеч, риба и месо с най-високо качество за своите ястия.

Заедно обиколихме продавачите на зеленчуци, които хвалеха своите купчини артишок, дребни тиквички с все още жълти цветчета по краищата, снопчета аспержи, обагрен в лилаво карфиол, пресни гъби и чери домати с обичайните викове:

— Пресен артишок.

— Красиви гъби.

— Всичко евтино.

Натисках и чоплех, миришех и претеглях зеленчуците на ръка, а след като се споразумявахме за продуктите, спазарявах се и за цената. Хората от сергиите ме познаваха, но никога не ме бяха виждали придружавана от мъж.

Диви ягоди, череши, портокали и лимони, дюли и пъпеши — всички бяха внимателно избрани.

Продавачите на маслини, които стояха зад техните огромни легени, пълни с всички сортове в солена вода, олио или оцет, ми подвикнаха:

— Хей, Роза, кой е твоят приятел?

Насочихме се към продавачите на месо, където току-що доставени от полето зайци, огромни парчета говеждо месо, цели прасета и овце бяха окачени на куки, а карантии и шкембе бяха разстлани върху мраморните плочи. Избрах пилешки дробчета, които бяха опаковани в хартия и подадени на Англичанина да ги носи. Никога не съм имала човек, който да ми носи покупките, и сега се почувствах специална.

Минахме през сергиите, където имаше риба тон, сардини и стриди, херинги и октоподи, огледало на изобилието на морето около нашия остров. Рибата не беше в менюто за днес, но въпреки това исках да покажа на Англичанина къде на пазара се намира най-добрата.

След като приключихме с пазаруването, тръгнахме надолу по „Виторио Емануеле". Понякога той ме докосваше или ме хващаше подръка и тогава сякаш бях разтърсвана от електрически ток.

ВТОРА ГЛАВА

Не се притеснявах, че допуснах Англичанина в малкия си апартамент на „Уличка Бруньо". Разбира се, ден преди това поисках разрешение от баба Фрола да давам уроци по готварство на чуждестранен джентълмен в моето жилище.

— Не виждам причина защо господинът да не се отбие за уроци по готвене, Роза — съгласи се баба. — Е, ще намина да ме представиш като твоя хазяйка. Предполагам, че той ще си тръгне, преди да се стъмни?

— Разбира се, бабо — обещах и се изчервих като девойка.

Баба побърза да отиде при съпруга си и да му съобщи новината. Тя си знаела през цялото време, че в живота ми има мъж, и чужденец при това. Щяла да бъде нащрек на следващия ден, в което господин Фрола можел да бъде сигурен.

Отворих вратата и пуснах Англичанина вътре.

— Заповядайте, господине, това е кухнята — поканих го аз. — Разбира се, тази е много по-различна от типичните за страната кухни, като тази във фермата на семейството ми, например. Все пак, имам всичко необходимо.

— Виждам, госпожице — каза той.

Англичанина веднага се почувства като у дома си, разгледа медните съдове и провери колко са остри ножовете ми, докато ме събличаше с очи.

— А къде е спалнята, госпожице? — поинтересува се той след кратка пауза.

Престорих се, че не съм чула въпроса и надменно заех делова поза. Запретнах ръкави и надянах престилката си.

Исках да му покажа как се прави timballo. Това бароково ястие е пример за стил на готвене по време на аристократичното минало на острова, известен като cucina baronale, Кухнята на бароните. Основната му съставка са макароните, които до 18 век били празнична храна и само най-богатите са можели да си я позволят. Макароните се смесват с гъби, лук, доматено пюре, пилешки дробчета, вино, сирене и шунка и се оформят като пай с топяща се кора от бутер тесто. Ястието е сложно, затова обикновено го приготвяме само по специални поводи.

Първо подготвих бутер тестото. Отстъпих назад, за да позволя на Англичанина да меси и когато той се движеше, усещах дъха му на бузата си. Вдишвах одеколона му. Пръстите ни се срещнаха в купата за месене. За миг затаих дъх; беше един от най-еротичните моменти в живота ми.

Устните на Англичанина се свиха лекичко и той се пресегна бавно. На вратата се почука.

— Това е хазяйката ми — извиних се аз.

— Нека да запазим тишина и тя няма да разбере, че сме тук — предложи той съзаклятнически, като се опитваше да ме привлече под масата, за да се скрием.

— О, тя знае, че сме тук, господине, вижда само с едното око, но е като ястреб. Ще трябва да я пусна иначе ще имам проблем.

Избърсах ръцете си в една кърпа и отворих вратата. Баба Фрола се втурна като кон в тръст, заедно с нейния мопс.

— Господине, аз съм Госпожа Мария Фрола, продавачка и хазяйка. Разбирам, че вземате уроци по готварство от моята наемателка госпожица Фиоре.

— Вярно е, най-прекрасна мадам — отвърна Англичанина и на мига упражни чара си като целуна парализираната й ръка. Баба Фрола беше възхитена и веднага влезе в ролята на сто и единайсет годишна кокетка.

— Моля ви, господине — баба издърпа ръката си с преувеличена официалност. — Аз, за разлика от моята наемателка, съм омъжена жена. Господине, мой дълг е да предпазя жилището й от капчица намек за безчестие. Сигурна съм, ще разберете, че в моя бизнес репутацията ми е най-важното.

Тя седна и продължи:

— Господине, аз съм като майка на госпожица Фиоре през последните двадесет и пет години, откакто тя за първи път влезе в квартирата си, и поех отговорността да я защитавам и да я преведа през опасните, лъкатушещи улички на живота. Тя е много наивна, господине. Не е като нас хората от Палермо; тя е от област на изток, където пътищата им са много примитивни, много различни от нашите. Може ли да ви попитам, господине, какви са вашите намерения към моята наемателка?

— Госпожо, благодарен съм за вашата загриженост за благополучието на очарователната ви наемателка и дъщеря госпожица Фиоре. Мога да ви уверя, че намеренията ми са повече от почтени. Възнамерявам да вземам уроци от нея. Това е всичко.

— Разбира се, господине, разбира се, прав сте. Вие сте почтен човек. Това е ясно, видно за всеки, който погледне честното ви лице. Простете ми, че съм толкова предпазлива. Но съм сигурна, че вие цените искреността на моите мотиви в гарантирането на репутацията на това бедно самотно момиче. Има мъже, господине, каквито вие със сигурност не познавате, които ще се възползват от такова момиче, толкова наивно и с големи гърди. Не ми се сърдете, господине, за усилията да я предпазя. Сега виждам, че искате да се заемете с уроците. Моля, не позволявайте да ви прекъсвам повече. Беше удоволствие да се запознаем, господине. Надявам се, че ще можем да ви видим отново тук.

— Госпожо — обърна се към нея Англичанина със сдържана усмивка, — мога да ви уверя, удоволствието е изцяло мое.

Усмихната, госпожата се поклони докато се оттегляше и се втурна обратно в магазина, за да направи пред всичките си клиенти словесен портрет на Англичанина.

Бях бясна на баба Фрола, че говори по този начин за мен пред Англичанина. Ще обсъдя с нея това по-късно.

Англичанина се разсмя на измъченото ми изражение.

— Госпожице, не ми казвайте, че сте живяла в манастир.

Върнахме се към работата си. След като тестото беше замесено, го оставихме да почива, докато подготвяхме пълнежа — пастата, гъбите и копринените пилешки дробчета, — Вземаме сушени гъби манатарки — казах аз, имитирайки кулинарно предаване, което бях слушала по радиото, — накисваме ги в достатъчно топла вода, така че да ги покрие изцяло, и ги оставяме за половин час. Постепенно те ще омекнат и ще набъбнат, освобождавайки силен аромат и оцветявайки водата в тъмнокафяво.

Дойде времето да се приготвят макароните. Взех малки парчета от тестото, което бяхме подготвили заедно и показах на Англичанина как да ги завива около специални сламки, наречени свещи, така че да образуват тръба. После свещите внимателно се изваждат с пръсти. Станаха много по-дълги, отколкото очаквах, тъй като Англичанина умишлено съсипваше макароните си отново и отново. Трябваше да взема ръцете му в моите и да показвам движението с навиването безкраен брой пъти.

— Докато гъбите се киснат и тестото се отпуска — продължих аз, — в зехтин запържваме леко малко нарязан лук, докато омекне и стане прозрачен. Прибавя се, strattu, силно доматено пюре, и се вари в продължение на няколко минути. Добавят се две шепи пилешки дробчета и се вари, докато променят цвета си. Добавя се малко бяло вино и гъбите с водата, в която са киснали, и се варят около двадесет минути. Господине, моля, не го правете — отместих ръцете му от дупето ми, като се доближих до печката.

— Какво ще правим, докато ястието се готви, госпожице? Може би бихте могли да ми покажете останалата част от вашия очарователен апартамент?

— Това тук е всичко, господине.

— Госпожице, сигурно не спите в тази кухня?

— Очевидно, имам малка спалня, господине.

— Ах, спалня. Нали ще ми я покажете?

— Не, господине. Сега трябва да добавим достатъчно количество масло в тигана и сместа да се подправи със сол и черен пипер. След това трябва да сготвим макароните в подсолена вряща вода, но така, че да останат леко твърди. За да проверите твърдостта, трябва буквално да отхапете парче от пастата и да усетите неговата консистенция със зъбите си, така… — показах аз.

— Госпожице, знаете ли, че имате най-чувствената уста, която някога съм виждал?

— Щом макароните станат готови, се прецеждат и се смесват с още масло, малко настърган пармезан и нарязано прошуто на дебели ленти; след това разбъркайте всичко това с дробчетата и гъбите, така.

Той все още изследваше устата ми, със собствените си леко отворени и издадени напред устни. Казах му, че така има опасност да налапа мухи.

— Най-накрая намаслявате съда и покривате дъното и страните му с тесто. Вътре изсипвате сместа с макароните, след което го покривате с останалата част от тестото и го намазвате с малко разбито яйце. Пече се в умерена фурна за около половин час, докато тестото се зачерви.

Щом тимбалото се озова благополучно в печката, Англичанина ми налетя. Не искаше да отлага повече. Сграбчи ме в прегръдките си и дари със страстна целувка чувствените устни на стреснатата библиотекарка. Преборих се да си поема дъх.

Най-прекрасен аромат изпълваше въздуха, караше онези, които минаваха по улицата навън да се оглеждат и да казват: „Роза е в кухнята си днес, несъмнено."

— Какъв е проблемът? Госпожице, защо ме целунахте като изплашена мишка. Просто се отпуснете, отворете устните си, нека заблуденият ви език влезе в устата ми, хубаво е, хайде, нека ви покажа.

Сграбчи ме отново, но аз бях твърде нервна и се чувствах доста неудобно заради своята несръчност и липса на опит. Случайно го ухапах, накарах го да изскимти.

— Госпожице, госпожице, целува се с устни, с език, а не със зъби.

— Хайде да направим салата, господине, защото тимбалото е почти готово.

— Госпожице, не се плашете. Бъдете себе си. Знам, че и вие го желаете.

И така, аз го целунах. Неловко в началото, но увереността ми нарасна, устните ми омекнаха и леко протегнах езика си в устата му. Това беше красив момент.

Миризмата на пушек прекъсна целувката. Тимбалото беше загоряло. Бързо го извадих от фурната. За щастие, само кората беше почерняла.

— Господине, не става така — смъмрих го аз. — Готвенето е сериозна работа, трябва да му отделяме цялото си внимание, защото, ако не го правим, виждате какво се случва. Ястието усеща, когато го зарязваш и ни наказва.

— Госпожице, скоро вие ще видите, че изкуствата на любовта и на готвенето се допълват едно друго. Всъщност те са част от едно и също нещо — тържеството на живота, възторга на сетивата. Не бива да жертваме едното заради другото.

Извадих ядосаното тимбало от съда и нетърпеливо зачакахме да се охлади малко. Накрая седнахме да обядваме на масата в кухнята. Имахме също зелена салата, вино регалеали и фин хляб, който трябва да призная, не бях месила аз, беше купен от хлебарница „Братя Коста" на улица „Волтурно" до театър „Масимо". Беше почти толкова добър, колкото моя хляб, но не съвсем.

Англичанина вдигна с вилицата хапка от тимбалото към устата си. Вкуси и след това затвори очи.

— Какво става, господине — попитах разтревожено, — не е ли добре?

— Госпожице — отвърна той, облизвайки устните си в блаженство, — възвишено е.

След това Англичанина изостави вилицата си и започна да яде с пръсти.

— Да се храня по този начин, госпожице, ми доставя много по-голямо удоволствие — обясни той, облизвайки няколко късчета от пастата от пръстите си.

— Ето така — продължи Англичанина, — мога да почувствам качеството на храната с пръстите си. Ставам по-близък с ястието. Твърдият метал на вилицата не е за мен. Не. Харесвам да докосвам храната, да я помириша — той си пое дълбоко въздух. — Обичам да я чувствам с кожата си, а не само в устата ми. Храната е толкова чувствена, яденето също. Да ядеш добра храна, госпожице, прилича на любовта между мъжа и жената. Трябва да се изпитва удоволствие, да не се бърза. Ние трябва да се отдадем на своята чувственост, госпожице. Сега вземам отново парче от прекрасното тимбало. Чувствам топлината му между пръстите си, усещам меката сочност на пълнежа, чудесната кора. Поставям го върху езика си, бавно, с любов. Всмуквам го в устата си, за да изпитам тръпката от вкуса. Облизвам пръстите си, за да му се насладя за последно. Пръстите докосват отново езика ми, устните ми, плът срещу плът. Сега, госпожице, искам да го пробвате.

Оставих вилицата си и отчупих парче от тимбалото с пръстите си. Вдигнах го към устните си.

— Бавно, бавно, не бързайте.

Отворих устата си.

— Да, да.

И го сложих вътре.

— Сега, госпожице, затворете устата си бавно, точно така. Усетете го с меката част на устата си, с езика си. Бавно, бавно започнете да дъвчете. Почувствайте консистенцията на храната в устата си. Не гълтайте хапката, насладете й се. Когато сте готова, тогава преглътнете. Оближете устните си, точно така, сега пръстите си. Задръжте пръстите в устата си за миг. Бавно изтеглете показалеца си през долната устна. Не се ли чувствате прекрасно? Сега, госпожице, искам да храните мен.

— О, не, господине, не мога.

— Защо не?

— Това не би било редно.

— Глупости, госпожице. Направете го сега.

Направих го. Откъснах с пръсти парче от кората на пастата и натъпках вкусна хапка в устата си. Усещах я топла, влажна и копринена. С леко разтреперана ръка се пресегнах през малката маса към мястото, където чакаше Англичанина. Той отлепи устните си една от друга. Бяха червени и мокри. Отвори устата си по-широко. Видях лошите му зъби и розовия език. Приближих се по-близо към него. Той се доближи до мен с отворена уста. Предложих му залък от тимбалото. Сложих го на езика му и той го въвлече вътре в устата си. Когато оттеглях ръката си, той ме хвана грубо за китката. Започна да дъвче бавно, пищно, със затворени очи, като продължаваше да държи здраво китката ми. Когато преглътна, привлече ръката ми, засмука пръстите ми, облизваше ги по цялото им протежение, преди да нарисува с върха им устните си. Беше точно като в съня ми.

— Сега, госпожице, аз ще ви нахраня.

И го направи.

Изчервих се, когато той вдигна храна към устата ми и докосна устните ми с пръстите си; след като започнах да дъвча бавно и да преглъщам, той пъхна пръстите си в устата ми.

— Смучете ги, госпожице! — нареди ми той.

Трябваше да се подчиня. Той затвори очи от удоволствие като погалена котка.

Имах мазнина и малка капчица слюнка по брадичката си. Той се наведе през масата и ме облиза, за да ме почисти.

Продължихме да се храним един друг…, бавно, през малката маса. В стаята ставаше все по-горещо. Когато храната свърши и бутилката вино беше празна, опитах да се върна към реалността. Разчистих масата и започнах да мия чиниите. Докато стоях пред малката мивка, Англичанина застана зад гърба ми и се притисна към мен. Усетих нещо твърдо в панталоните му. Причини ми болка, когато ме притисна отново.

— Госпожице, трябва да ви имам — прошепна той в косата ми, точно над ухото. — Ние трябва да правим любов сега, в този момент. Трябва да ви имам. Не мога да приема отказ.

— Господине, наистина, не мога — заекнах, дишайки тежко.

— Какво искате да кажете, с това, че не можете? — избухна той, след като накрая изгуби самообладание и заговори с истински гняв. — Толкова ме развълнувахте, така ме възбудихте, че се чувствам сякаш ще избухна, а после отблъсквате естествения изблик на моите чувства. Вие ме отхвърлихте. Какво мислите, че правите? Не се преструвайте, че не знаете. Напълно сте наясно с това, което правите с мен. Възбуждате ме, възбуждате ме отвъд точката, от която няма връщане назад. Какво съм аз, за да си играете така с мен? Ние не сме ученици. Ако ми откажете сега, веднага ще изляза от тук и ще намеря проститутка, върху която да излея разочарованието си, а вие, госпожице, няма да ме видите никога повече.

— Моля, не толкова високо, господине, умолявам ви. Ще ни чуят…

— Не ми пука кой ще чуе.

— Господине, господине, моля ви. Не тук, не мога да го направя тук. Ние сме заобиколени от хора, ще ни видят. Погледнете…

Посочих през прозореца. Наистина господин Риволи, банковият служител, беше залепнал за прозореца на отсрещната страна на улицата, панталоните му бяха около глезените и той мастурбираше с глупава усмивка на лицето.

— Какво, бе, воайор такъв? — разкрещя се Англичанина сякаш искаше да счупи прозореца с юмрук. Господин Риволи офейка далеч от прозореца, показвайки голото си дупе. За малко да се спъне в панталоните си, преди да изчезне от хоризонта.

— Какво е това място? Пълно е с луди хора. Как можете да живеете на такова място? Така, вие казахте, че няма да го направите тук. Много добре, госпожице, къде ще можете да го направите?

— Не знам, господине. Просто не мога да го направя тук. Чувствам се толкова притеснена тук.

— Много добре, госпожице, ще отидем в моята вила. Но ако стигнем до там и отново ми откажете, ще полудея.

Хвана ме за ръката и ме издърпа от апартамента. Дори нямах време, за да си взема чанта или пуловер. Докато отваряше вратата той почти събори навелата се баба Фрола, която очевидно надничаше през ключалката.

— Видяхте ли нещо интересно, госпожо? — попита той, когато връхлетяхме върху нея.

— Е, наистина, грубостта на… — обърна се тя към кучето си в опразнения коридор.

ТРЕТА ГЛАВА

Англичанина ме покани във вила на улица „Белмонте", в района на Аквасанта, на север от града, разположена на скала с изглед към пристанището.

След като излязохме от апартамента ми, се качихме на файтон, който чакаше отвън до катедралата. Знаех, че съм прекрачила границата, от която няма връщане. Знаех, че трябва да му се отдам. И нещо любопитно — разбрах за първи път, че искам да го направя.

Докато напускахме града, се оставих да усетя тръпката от този решителен момент без чувство за вина. Бях хвърлила оковите, които носех толкова дълго време. Бяха започнали да се разхлабват още след първата ми среща с Англичанина. Наистина ли беше изминала само седмица? Не беше ли време да се освободя от усмирителната риза на общоприетия морал? Какво бях направила с живота си за последните двадесет и пет години? Защо да не поживея малко и ако не сега, тогава кога? Какво имам да губя?

Ето го човекът, който ме желаеше. За целия ми досегашен живот имаше само още един — Бартоломео. Но тогава аз бях почти дете и онова лято беше преди цяла вечност.

Когато му дойде времето, реших аз, не само ще му се отдам без резерви, но ще се протегна да го вземе за себе си. Каква промяна бе настъпила у библиотекарката!

Пристигнахме във вилата. Ръката на Англичанина държеше моята, беше гореща и потна. Може би защото също беше неспокоен?

Когато алеята се отклони от пътя, в далечината се появи къщата, изправена срещу искрящото море. Беше красива — много бяла на слънцето, заобиколена от магическа градина с палми, лимони и лилии.

— Прекрасна е. Ваша ли е?

— Не, на мой приятел. Позволява ми да идвам тук. Той никога не я ползва.

Файтонът ни остави до стълбите и потегли обратно. Докато се смаляваше в далечината, изведнъж се почувствах уязвима, осъзнавайки, че никой не знае къде съм. Но, разбира се, файтонджията знаеше. Той бе един от клиентите на баба Фрола и щеше да й докладва сутринта, когато отиде да си купи прошуто.

Заедно се изкачихме по стълбите. Изведнъж той стана доста срамежлив. Когато влязохме във вилата, се озовахме във вестибюл със сводове, целият блестеше в бял мрамор, подобен на торта.

Дори нямах време да се огледам, отпуснах се в ръцете на Англичанина, което го изненада. Уплашена, че смелостта ще ме напусне, го целунах страстно по устните. Като по чудо, изплашената мишка изчезна.

Беше изненадан, макар да смяташе, че познава жените. Отвърна на целувката ми и ние се засмукахме един друг, загребвахме с гладните си езици. Целувахме се във вестибюла на мраморния дворец лудо, дълбоко, отчаяно, завладян и от удържаната сила на дванайсетдневния копнеж.

Докато се целувахме, ръцете ни блуждаеха по извивките на телата ни, където сега бе нашият свят. Дърпахме диво, но безрезултатно, дрехи, колани, катарами, копчета и закопчалки. Отчаяно изтръгнах ризата на Англичанина от колана му.

Да не забравя — той разкъса роклята ми, ръкавите останаха на мястото си, но предната част се озова в ръцете му.

Борейки се да не изгубим сливането от целувката, разкъсахме онова, което бе останало от дрехите. Побързахме да го премахнем като спасител, преди да се гмурне в реката, за да спаси давещо се дете.

С едно последно дръпване, което ми взе силите, успях да освободя токата на колана на Англичанина, която се беше затегнала под изпъкналия му корем. Сините му дънки бяха впити и металните копчета се откопчаха доста трудно. Моите пъргави пръсти, които правеха пастата еластична, бяха станали силни и гъвкави, измъкваха, дърпаха и откопчаваха копчетата и цепката между тях освободи пулсираща издутина, облечена в черно копринено бельо.

Все още поддържахме вакуума с устните си. Всъщност, тъй като интензивността нарастваше, нашата настойчивост се увеличи.

Разкъсах сините дънки, измъкнах ги от дупето му и с помощта на единия си крак ги свлякох надолу. Те останаха увити около глезените му. Англичанина все още беше с обувките си. Със следващото си нахвърляне той се преобърна и заедно се сгромолясахме на мраморния под, болеше, но беше смешно. Това беше първия път, когато се смеехме заедно и това прекъсна напрежението, в противен случай моментът можеше да се превърне в абсурден.

Продължихме да късаме и дърпаме. Отчаяно се борехме да се освободим от дрехите, които ни бяха обгърнали, залепнали за нас като дъвка, изхвърлена на тротоара.

Англичанина изтръгна обувките от краката ми и ги захвърли. Звукът от плъзгането им по гладките мраморни плочи се чуваше, докато най-сетне не спряха да се движат. С неговите беше по-трудно; те имаха връзки и бяха вързани в двойна панделка. Бяха първото нещо, което ме прелъсти — спортните обувки с дебела подметка винаги са ме привличали.

Най-накрая успях да ги събуя, счупих си един нокът; той рикошира в другия край на стаята. Англичанина размахваше краката си яростно, за да се освободи от сините дънки, които в този момент бяха станали неговият най-голям враг. Разкарай се, разкарай се.

После Англичанина издърпа дрипавите останки от роклята ми, осиротелите ръкави бяха изтръгнати от ръцете ми и захвърлени като парцали върху мраморната Венера, която гледаше шокирана от една ниша в стената.

Коприната се плъзна, разкъсана.

Последваха чорапите.

После той откри, че съм стегната в корсет толкова еластичен, че издаваше звук като трамплин и отблъскваше всяко нещо предварително. Материалът му бе толкова издръжлив, че не можеше да бъде разкъсан, а вакуумът толкова силен, че не позволяваше да бъде отстранен. Беше с цвят на паста от сьомга и Англичанина си помисли, че е най-отвратителното нещо, което някога е виждал.

— Господи, какво е това? Хазяйката ли ви кара да го носите? Почакайте тук, знам как да го сваля.

Англичанина стана и се втурна, плъзгайки се по чорапи, като кънкьор на лед върху мрамора. Чорапите винаги развалят любовната сцена. Няма точно време кога да ги свалиш.

Секунди по-късно той се появи, размахвайки нож за зеленчуци. Беше от най-високо качество, фино закалена стомана, от чужбина, разбира се. Винаги съм желала такъв нож. Това беше първата ми мисъл. Втората бе какво възнамерява да прави с него. Страхът ми явно се беше изписал на лицето ми.

— Бъдете спокойна, госпожице, запазете хладнокръвие. Легнете, няма да ви сторя зло. Трябва да премахнем този гнусен корсет, това е всичко.

— Но, господине…

— Никакво но, госпожице, доверете ми се. Отлично владея филетирането.

Той коленичи до мен, както бях просната на мраморния под.

— Стойте много, много спокойна.

Затворих очи.

Той бавно пъхна острието там, където се съединяваха огромните ми гърди.

Почти не можех да дишам.

Направи първия разрез, концентриран като хирург.

Когато гумираният плат беше разрязан и напрежението освободено, се чу съскащ звук. Последва права линия по дължината на тялото ми. Той преряза дрехата от гърдите ми надолу към стомаха и накрая до чатала.

Корсетът се разтвори, моята голота се освободи като чудовищно голям грах от шушулката си. Погледнах за кръв. Нямаше.

Когато напрежението отмина, се разсмяхме. Хората, които са чували моя смях не са много; той е весел и извира някъде отвътре в мен. Смехът на Англичанина беше като на кон; стана толкова смешно, че се разсмях още повече.

Дадох си сметка, че съм гола, когато Англичанина впери поглед в тялото ми. Сякаш кожата ми започна да пари под жаркия му поглед.

— Господи, колко си хубава — промълви той.

И наистина го мислеше, а и аз бях; и го почувствах тогава, за първи път в живота си. Наслаждавах се на неговото обожание и на собствената си красота.

Отпуснах се, наблюдавах го как ме гледа докато си сваляше чорапите и скъсаната риза. Вече харесвах движенията на ръцете му, начина, по който палеше и пушеше цигара или връзваше обувките си, толкова елегантно, така изискано. Бях нетърпелива да опитам всичко, което щяха да ми сторят тези ръце.

Тялото му, почти голо, беше меко и бяло, топло и космато, различно от хладното, гладко копринено бельо, което единствено беше на мястото си. После и бельото изчезна. Разглеждах го безочливо. Мога да кажа, че Англичанина беше поласкан.

— Сега, госпожице, нека да отидем в моята стая, там ще се чувстваме по-комфортно, отколкото на този твърд каменен под.

Англичанина хвана ръката ми и голи като нимфите, които лудуваха на фриза над главите ни, се втурнахме по широкото стълбище към първия етаж и спалните.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дрехите ми бяха разкъсани на парчета предишната вечер. Трябваше да заема от Англичанина чифт ленени панталони и риза, с които да се прибера у дома. Корсетът ми бе срязан с нож за зеленчуци, така че нямах дори бельо.

Едва ходех след бурната нощ. Бях изтощена и приятно възбудена. Накуцвайки, се усмихвах широко, понякога се смеех, понякога се изчервявах при спомена как се любихме. Понякога простенвах силно, преживявайки отново всеки оргазъм.

И все пак, когато приближих моята малка уличка настроението ми започна да се променя. Знаех как баба Фрола и нейните съседи ще ме посрещнат. Да, вече бяха разбрали всичко. Отдалеч усещах тежестта на тяхното порицание.

И така. Върнах се като развратницата на „Уличка Бруньо". Докато вървях, усещах погледите. Не можеш да избягаш от клюките, щом личният ти живот е на показ. Мислех, че в Палермо няма да е като в Кастильоне, но явно бях сгрешила. Тук хората имаха дори повече време за клюки и аз отново бях техният обект.

— Позорно поведение — отбеляза господин Манзини, пенсиониран учител и партньор по бридж на баба Фрола през последните седемдесет и осем години. — Винаги съм си мислел, че госпожица Фиоре е почтена млада жена, но като всички останали се оказва, че и тя е блудница.

— Позор, прав е — съгласи се господин Риволи, банковият чиновник, който цъфна в магазина за да си купи парено сирене и маслини. — Трябваше да видите онова, което правеха там. Бях шокиран, казвам ви, напълно шокиран. Тя не можеше да се контролира. Тя е уличница, няма съмнение за това…

— Значи сте гледал, така ли?

— Ами, ъ— ъ…

— Воайор.

— Перверзник.

— Позор.

— Отвратително.

Господин Риволи беше изгонен от магазина.

Атмосфера на очакване цареше на улицата. Не само че се държах скандално, оставайки далеч от дома си в компанията на непознат чужденец, но в допълнение, по време на отсъствието ми, бе пристигнало писмо с експресна доставка, адресирано до мен. Фактът, че това писмо пристигна в един толкова извънреден ден се тълкуваше като предвестник на лоши новини.

Експресната доставка беше най-необичайното. Какво би могло да е толкова спешно? Тъй като писмото лежеше на тезгяха в магазина цяла сутрин в очакване на моето пристигане, всички клиенти се почувстваха длъжни да спекулират и да го коментират.

Кинто Кавало, златарят, си беше позволил да разгледа пощенското клеймо, но то беше размазано и не даде ключа към загадката. Подателят също беше анонимен. Кинто даде пример с приятел на съседа на неговия брат в Агридженто, който получил подобно писмо, донесло много лоша новина, възможно най-лошата новина, но никой не му повярва.

Фризьорът, Бернардино Капели от булевард „Ругеро", искаше да го отвори на пара, но баба Фрола не позволи; тя държеше наемателите й сами да си отварят писмата.

Всички ме очакваха. Когато най-накрая се показах зад ъгъла на улица „Симоне ди Болоня", Фредо, момчето на касапина, се затича чевръсто, за да предупреди хората в магазина.

— Бабо Фрола, тя идва, курвата идва отдолу по улицата.

— Млъкни, момче — баба го порица с шамар по бузата. — Ти мълчи.

Баба приглади косата и полата си в очакване на беда. Клиентите в магазина изведнъж се оживиха и започнаха да говорят като артисти на сцена, в момента когато завесата се е вдигнала. За тяхно общо разочарование минах край магазина с вирнат нос, без дори да ги погледна.

Баба Фрола побърза да вземе писмото от тезгяха и ме последва. Тя беше изненадващо пъргава за жена на сто и единайсет години.

— Роза, Роза — извика хазяйката, пухтейки тихо по стълбите. Мопсът изпухтя по-силно, опитвайки се да ни настигне.

Огледах наоколо.

— Роза, какво стана с теб? Къде са дрехите ти? Изглеждаш така, сякаш си станала жертва на нападение. Къде беше, скъпа? Толкова се притесних за теб.

— Добре съм, бабо, наистина не е необходимо да се тревожите за мен.

— Бяхте с онзи господин, предполагам?

Предпочетох да не обръщам внимание на въпроса.

— Бързам, бабо, искате ли нещо специално?

— В интерес на истината, искам — сопна се баба Фрола, тонът й на фалшива загриженост се изпари. — Не преследвам моите наематели, когато няма нищо специално. Навремето никой не би приел факта, че си останала цяла нощ в компанията на непознати мъже, опетнила си името на къщата ми, притеснила си наемателите. Абсолютно безобразие. Но дори и сега не казвам нищо по този повод. Докато отсъстваше, каквото и да си правила цяла нощ с него, с онзи мъж, с онзи чужденец, за теб пристигна важно писмо. Изпълнявам задълженията си на хазяйка, поставям се на последно място, жертвам себе си заради доброто име на наемателите си. Репутацията на моята къща е разрушена от действията на едно нагло момиче, но все пак и доставям пощата…

Взех писмото от ръцете на баба и просто казах:

— Благодаря ви — скрих се в апартамента си и затворих вратата.

Веднага познах почерка на майка ми. Само веднъж досега ми бе писала до Палермо, беше преди двайсет години. С първото писмо ме информира, че е застреляла Антонио Калабрезе, след като го открила в обора с доячката Балбина Бургондофара.

За да напише писмо, значи мама наистина е сметнала, че е важно. Това писмо трябваше да носи лоши новини. Набързо скъсах и отворих плика. Прочетох следното:

„Роза, дъще моя,

Получих телеграма от брат ти от Чикаго. Чул е от свои колеги, че се държиш като курва и си се забъркала с някакъв англичанин. Трябва да спреш веднага, защото той казва, че не може да петниш семейната чест. Казвам ти, Роза, трябва да престанеш да се държиш като блудница или не знам какво ще се случи.

С най-добри пожелания,

майка ти,

Изабела Калабрезе"

Веднага последва почукване на входната врата. Отворих я, отвън стоеше баба Фрола.

— Лоша ли е новината? — попита тя с надежда в гласа си.

Просто затворих вратата отново. Чуваше се как отвън баба мърмори, но аз я игнорирах. Как е възможно новината да стигне толкова бързо до Луиджи в Чикаго? Знаех, че имаше успехи в Щатите, беше станал бизнесмен със собствена верига от пицарии. Знаех, че има връзки, но как неговите „колеги" са разбрали за мен?

Написаното от мама звучеше почти като заплаха. Не го взех на сериозно, разбира се, но беше озадачаващо. Тази история със семейната чест също. Дори когато все още беше в Кастильоне, Луиджи не се интересуваше от това. Всичко беше много странно.

Мислите ми започнаха да блуждаят, докато съвсем не се замъглиха. Разпознах знаците и разбрах, че е време да извадя моя тиган. Готвенето винаги ми помагаше да мисля по-ясно. Освен това, бях зверски гладна. Вкусното pasticcio di Sostanza, беше достатъчно сложно за приготвяне, за да обмисля всички факти.

Първо замесих тесто за паста и го оставих да се отпусне. После взех пълничко, хранено с царевица пиле, което бях окачила в моя килер, и го поставих долу на касапския пън, взех сатъра до него. Костите се разцепиха, когато острието изсвистя във въздуха и се стовари тежко. Колко добре се чувствах когато правех това: едно от нещата, които ми липсваше най-много от фермата беше клането на животни. Когато бяхме деца, братята ми искаха да бъдат каубои или пощальони — аз обаче исках да съм касапин.

Продължавах да мисля за Англичанина. Как Луиджи е разбрал за него? Запекох парчетата пилешко в качествен зехтин и, когато станаха готови, ги запържих с лук в същата мазнина, за да съм сигурна, че е запазен целият аромат на птицата.

После добавих магданоз, малко ситно нарязани домати, сол, черен пипер и дафинов лист. Върнах парчетата пилешко в тенджерата и ги оставих да къкрят.

Луиджи имаше шпиони в Палермо, това беше ясно, но не вярвам, че ги е пратил да ме следят. Не представлявах интерес за мафията.

Нарязах на тънко пилешките карантии с остър готварски нож. Колко харесвах деликатното усещане на черния дроб между пръстите си. Запържих го в краве масло със сърцето и воденичката и те придобиха омаен аромат, който принуждаваше минувачите по улицата да притварят очите си и да разширяват ноздрите си.

— Може да е курва — чух господин Манзини да казва под моя прозорец, — но знае как се готви.

Може би моята гледна точка не беше правилна. Може би те се интересуваха от Англичанина. Не мога да си обясня защо тази мисъл ми хрумна и ме завладя, докато изсипвах прясна наденица в пушещото масло и гледах как се бълбука. Добавих малко червено вино и пресен доматен сос, сол и стрит пипер. Сложих малко повече пипер, защото съзнанието ми беше заето от това предположение, а китката ми продължи да върти мелницата. Но моите умения бяха такива, че успях подсъзнателно да спра, преди да е станало прекалено люто.

Обвих стените на съда с тесто. Въпреки че бях обсебена от Англичанина, трябваше да призная, че не знаех почти нищо за него. Сложих слой пилешко месо в пастата и поръсих с малко канела и малко захар.

Нямах причина да предполагам, че е замесен с мафията, но тази мисъл продължи да ме терзае. Просто обясняваше нещата.

Последва слой наденица. Повече канела. Ммммм. Прекрасен ароматен прах. Той ми каза, че е учен, но какво всъщност означава това? Пилешки дреболии. След това пиле. После наденица. Отново дреболии. Изведнъж се изпълних със страх.

Залях отгоре с доматен сос и разстлах капака от тесто върху ястието. След това запечатах краищата с пръсти, които потапях във вода и пъргаво защипвах тестото.

Защо съдбата е толкова жестока към мен сега, когато отново открих любовта, закъсняла в моя живот? Може ли този човек да бъде свързан с la famiglia. Въпреки че съм родена със зъби в устата си, бях прокълната с лош късмет.

Преди да сложа пастициото в горещата фурна, с ножа направих разрез отгоре, за да се освобождава парата и да го залея с разбит жълтък по-късно.

Седнах на масата и погледнах през прозореца. Той беше там, някъде, не много далеч. Душата ми някак си се протегна към него. Познавах опасностите. Със сигурност нямаше да последвам съвета на мама и да сложа край на връзката, но трябваше да се пазя.

ПЕТА ГЛАВА

Нашите кулинарни уроци продължиха през това славно лято, макар и във вилата, а не в моя апартамент. Намесата на баба Фрола и клюките на съседите не ми даваха мира и се страхувах, че буйният нрав на Англичанина може да ги провокира да направи нещо ужасно, ако изобщо някога отново стъпи вкъщи.

Времето беше идеално. Горещи нажежени дни и топли страстни нощи — време за готвачи и любовници. Продукцията на пазара вече беше най-добрата: всичко бе узряло от силното слънце, разнасяха се богати аромати, по-остри миризми, а цветовете бяха по-ярки отколкото когато и да било.

Беше точното време, реших аз, да се направи strattu, страту', традиционното доматено пюре, което се приготвяше на открито и се срещаше само в Сицилия. В наши дни трудното му приготвяне възпира всички да се заемат с него, но не и най-отдадените на кулинарията готвачи. Не бях правила доматено пюре от както бях момиче във фермата и мислех, че това ще бъде добро обучение за Англичанина, който, струваше ми се, беше твърде нетърпелив, за да стане истински сицилиански готвач.

Той се оплакваше на висок глас, тъй като трябваше да носи цял чувал с узрели домати от пазара „Вукириа". Те бяха почти флуоресцентно червени от топлината на слънцето, преливащи от сокове. От тях се разнасяше невероятният аромат на парфюма им: топлина, слънчева светлина, плодородна земя, лято, дъжд. Англичанина бе придобил същия цвят, докато се мъчеше да се изкачи с чувала на гърба нагоре по хълма до вилата, и ругаеше силно.

Вдигна още по-голяма врява, когато го накарах да ги нареже и да ги прекара през фината мрежа на ситото, за да отстрани ципата и семките. Седя на слънце в продължение на часове, нахлупил небрежно шапка, и пресоваше доматите върху дървена бъчва. Нито една семка не трябваше да попадне в сместа, която проверявах често.

— Госпожице, какво ще кажете за малко чай? — попита той след известно време, очите му блестяха палаво. — Какво ще кажете за малко почивка?

— Не и докато не свършите работата си, мой мързеливи чирако — отвърнах аз.

По-късно, когато всички домати бяха пресовани и не остана и следа от ципа или семки, добавихме няколко шепи сол и листа от ароматен босилек и изсипахме цялата смес в средата на голяма маса, която бяхме сложили на слънце зад къщата. Бавно, в продължение на два дни, през които не трябва да се забравя да се разбърква често, слънцето нагрява сместа и водата се изпарява, след което остава разкошно, богато, тъмно доматено пюре, което придава уникалния вкус на нашите сосове за паста.

По цял ден, в продължение на два дълги дни, карах Англичанина да разбърква доматеното пюре с голяма дървена лъжица. И докато той разбъркваше, разговаряхме.

Разказах му за моето семейство: описах мама, татко и братята ми. Той се заинтригува особено от Гуера и Паче. Скъпите ми момчета. Колко ми липсваха.

Разказах му за фермата, където бях израсла, и му описах подробно кухнята, за която той никога не се уморяваше да слуша. Дори ме накара да скицирам, за да може да разбере разположението по-ясно.

— Ах, госпожице, напомня ми кухнята в къщата, където прекарвах лятната ваканция от моето детство в Прованс. Там съм придобил любовта към храната и удоволствието от готвенето. Кажете ми, госпожице, защо оставихте такава кухня за килера, който вие наричате кухня тук, в Палермо?

— О, това е дълга история, господине.

— Имам време, госпожице. Моят учител казва, че трябва да бъркам тази жалка субстанция на всеки няколко секунди през следващите два дни. Тя е тиранин. Добър тиранин. Умолявам ви, госпожице, започнете вашата история. На ваше разположение съм. Няма да ходя никъде.

И така, запъвайки се в началото, започнах да разказвам моята история. Той слушаше с изострено внимание и понякога трябваше да му напомням да разбърква доматеното пюре, защото беше толкова съсредоточен в думите ми, че забравяше всичко друго. Имаше моменти, когато, сигурна съм, виждах сълзи в сините му очи, а след това той хващаше ръката ми в своята с жест на съчувствие и разбиране.

За първи път говорех на някого за миналото си, но все пак смятах, че е редно да разкрия тайната си на този човек, в този ден, през това лято, под парещото слънце.

Когато приключих, се почувствах свободна и лека. Бях разказала историята си и тя се беше проснала между нас като дъските на мост. Чувствах се толкова добре, че му се бях доверила, че бях открита с него и го допуснах в моя свят.

— Каква невероятна история, госпожице — каза той след кратка пауза, която бе изпълнена с много разбъркване на доматеното пюре.

— От мига, в който ви погледнах за пръв път, знаех, че имате тайна. Тъга, която се показва в сенките под очите ви, дори когато се усмихвате, но моите предположения бяха бледи в сравнение с истината. Надявах се, че ще ги споделите с мен. Вие сте невероятна жена, Роза Фиоре. През целия си живот съм търсил някоя като вас. Ние с вас си приличаме. Сродни души.

— Но как сте могъл да знаете, че… — попитах, — след като знаем толкова малко един за друг?

— Ох, госпожице, колко много трябва да учите. Отношенията между мъжа и жената не се определят от продължителността на времето, през което те се познават, нито от това доколко познават миналото на другия, месторождението им, какво са правили и дали обичат котки. — Жестикулираше експанзивно с дървената си лъжица, сякаш търсеше точните думи във въздуха.

— Това не означава нищо. Няма общо. Онова, което свързва един мъж и една жена е просто сърдечен въпрос. Когато ви видях за първи път онзи ден в библиотеката, моето сърце заговори на вашето. Не се преструвайте, че не чувате. Изживейте го. Насладете му се.

— Знам, че сте прав. Но се чувствам толкова странно. Толкова бързо. Толкова невероятно.

— Това е чудесно, нали? — каза той и ме целуна.

Трябваше да се съглася, беше чудесно. С падането на нощта преместихме доматеното пюре на верандата, за да го запазим от росата, която можеше отново да го овлажни и да го развали. След това заедно подготвихме прекрасна риба тон по сиракузки, прясно извадена от морето. Показах на Англичанина как да направи малки разрези в ароматното месо на рибата и да я напълни със смес от счукан чесън, карамфил и кориандър. Харесвах как той размахва ножа с красивите си ръце. Всичко, което този мъж правеше с ръцете си, ме очароваше.

След като рибата беше добре напълнена с чесновата смес, я сложихме в тиган с лук, който вече беше омекнал. Домати, бял винен оцет и риган бяха добавени, и докато ястието се готвеше, изпълваше въздуха със смесица от разкошни аромати. Този опияняващ коктейл провокира страстите на гладните и нетърпеливи готвачи.

— Ще забележите колко по-вкусна е храната след правенето на любов, госпожице — отбеляза Англичанина, все още легнал гол върху каменния под в кухнята. Опипваше пространството около себе си, докато се опитваше да намери моята рокля, която незнайно как се беше изгубила в боричкането и спешността на момента.

Беше прав, разбира се. Рибата тон по сиракузки беше най-добрата, която някога съм опитвала. Когато затворя очите си все още мога да си припомня вкуса на рибата от онази нощ и устата ми се пълни със слюнка.

В края на втория ден, когато доматеното пюре придоби истинския си вид на дебела, суха кал, показах на Англичанина как трябва да го затворим плътно в буркани и да го залеем с олио и сол, и покрием с муселин. Ако го увием внимателно, ще издържи така до зимата. Наредените на рафта в кухнята буркани ми донесоха такава радост, сякаш отново си бях у дома.

Когато впоследствие седнахме пред планината от паста с аншоа и галета, Англичанина трябваше да признае, че всички усилия се бяха оправдали: той никога не беше опитвал толкова вкусен сос.

ШЕСТА ГЛАВА

Прекарвах цялото си свободно време с Англичанина — аз го запознавах със сицилианската кухня, а той с тайните на спалнята. Все пак, аз не пренебрегвах задълженията си в библиотеката.

Една вечер, към края на юли, винаги непоносимо лепкав месец в Палермо, бях дежурна до късно. В библиотеката бяхме само аз и Крочифисо, портиера. Той слушаше коментар на футболен мач по радиото в малката си будка.

Както казах, в библиотеката нямаше читатели. Студентите бяха във ваканция, а редовните читатели вече се бяха прибрали у дома. Беше тихо, точно както харесвам, и можех да се заема на спокойствие с подреждане на рафтовете. Понякога ми доставяше удоволствие да помагам на по-младите от мен момичета по този начин: в края на краищата и аз бях започнала така.

Англичанина беше напуснал града за няколко дни, по работа, каза той, макар че не знаех каква точно. Когато го попитах, той пое дълбоко въздух и каза, че ще ми съобщи, когато се върне. Наистина не бях много любопитна: макар че щеше да ми липсва, отсъствието му означаваше, че ще успея да свърша някои неща в апартамента си, които бях отлагала.

Бях много щастлива, докато бутах моята малка количка между рафтовете и слагах всяка книга на мястото й според каталожните номера, които им бях поставила. Как се промени животът ми откакто Англичанина се появи в него, замислих се докато пълнех количката с куп от върнатите книги. Какви прекрасни моменти сме имали заедно през последните няколко магически седмици. Надявах се, че никога няма да свършат.

Притисната между високите редове от медицински книги на втория етаж, изведнъж почувствах, че ме наблюдават. Същото усещане имах в апартамента си, когато господин Риволи цинично ме гледаше от своя балкон. Тръпка, която започна между плешките, се плъзна по дължината на тялото ми. Светлината в тази част на библиотеката не беше много добра. Огледах всичко около мен, после се разходих боязливо между редовете, като се озъртах и ослушвах. Но там нямаше никой; почувствах се глупаво.

Върнах се към количката и продължих да изпълнявам задълженията си. Попадна ми една книга, доста прелистван том, за човешката репродукция. В нея намерих парче хартия, поставено между две от страниците. Издърпах го и видях малка рисунка с две прегърнати фигури. Мъжката фигура имаше малки мустаци, голямо шкембе и чудовищен фалос. Женската фигура имаше огромни гърди и във всички други детайли също приличаше много на мен. На обратната страна с калиграфски почерк Англичанина беше написал „Липсваш ми". Усмихнах се широко и прибрах листчето в джоба си. Как е успял да направи така, че точно аз да намеря бележката? Той беше постоянен извор на наслада за мен. Обичах тези малки жестове. Никой никога преди не се беше опитвал да ме изненада и затова се изпълних със задоволство.

Изведнъж, както бях потънала в мисли, почувствах сянка да преминава бързо между мен и светлината. Потръпнах отново. Нямаше никой там, бях проверила. Какво ми ставаше тази вечер? Нервите, от тях идваше всичко. Обещах си, че веднага след като се прибера ще взема успокояваща вана, последвана от ястие с пържен телешки мозък. Със сигурност щях да се отърва от тези страхове.

Реших да приключвам с работата. Крочифисо ще провери дали всичко е наред. Бях подредила рафтовете: остана само една купчина книги за момичетата сутринта. Почти тичах надолу по огромното стълбище, което вървеше по протежение на каменните стени на централното фоайе. Никога преди не се бях чувствала така странно в библиотеката. Въпреки че си придавах уверен вид, всъщност бях много неспокойна.

Чувах гласа на спортния коментатор, който се извиси развълнувано, тъй като един от отборите вкара гол. Беше успокояващо да чуя шума на обичайния живот около себе си.

— Лека нощ, Крочифисо — подвикнах, когато се отправих към вратата. — Свърших малко по-рано.

Не последва никакъв отговор.

— Лека нощ! — извиках по-силно, като мислех, че той не ме чува заради високия звук от транзистора.

Приближих се към малката будка, но за моя изненада помещението беше празно. Почаках няколко минути, реших, че е отишъл в стаята за почивка, но Крочифисо не се появи. Това беше странно: обикновено не започваше да обикаля сградата толкова рано.

Имах чувството, че не мога да си тръгна, без да говоря с него, затова продължих да чакам. Изминаха десет минути. Изключих транзистора и наострих уши, очаквайки да чуя стъпките му да отекват в коридорите. Не се чуваше никакъв шум, само равномерното тиктакане на големия часовник, подобно на ударите на гигантско сърце. Какво трябваше да направя?

Не позволявах страха, който се надигаше в мен, да ме завладее, но знаех, че нещо не е наред. Тази вечер нещо се случваше в библиотеката. Топлото и мило усещане за величествена стара сграда някак се беше изпарило. По време на двайсет и пет годишната си работа тук никога не съм изпитвала страх. В този момент обаче тръпки полазиха тялото ми като вода от леден душ. Не можех да се отърся от тях.

Вървях по коридорите на приземния етаж и виках Крочифисо. Стъпките ми отекваха зловещо по плочите. Въздухът стана плътен. Нямаше и следа от портиера. Намерих отворена една от противопожарните врати към задната алея. Това не беше нормално. Алеята беше тъмна, беше почти девет часа. Имаше ли някой там? Надникнах в тъмнината, но не видях нищо. Обичайните за нощния Палермо звуци се чуваха неестествено далеч. Дали някой не беше влязъл вътре? Може би Крочифисо е в опасност. Може би, докато си бях губила време той е водил кървава борба с нарушител.

Изтичах обратно до стаята му. Щях да използвам телефона, за да се обадя в полицията. Да, разбира се, това е, което трябваше да направя. Взех телефонната слушалка, но нямаше никакъв сигнал: телефонните линии бяха изключени. Усетих кълбо от страх да се вихри в стомаха ми. Исках да помогна на Крочифисо. Къде беше той? Завтекох се по стълбите към горните етажи и бързо огледах стаите и коридорите. Нямаше и следа от нещо смущаващо или необичайно.

Мазето. Мисълта за мазето ме връхлетя внезапно. Трябваше да отида там. Той би трябвало да е в мазето. Във филмите ужасите винаги се случват в мазетата.

Плъзнах се надолу по витата стълба. Почти не усещах краката си, които инстинктивно не искаха да ме отведат напред. Светлините бяха изключени. Познавах мазето толкова добре, така че бързо намерих ключа за осветлението. Само силно учестено дишане нарушаваше тишината. Дадох си сметка, че е моето. Когато лампите светнаха изпитах страх от това, което ще видя.

— Крочифисо — извиках. — Тук ли сте? Добре ли сте? Отговорете ми.

Изглежда отново инстинктът ме поведе към раздела с най-старите книги. Ценните екземпляри се съхраняваха в специални витрини, покрити със стъкло, за да бъдат защитени страниците от прах и мазни пръсти.

Краката ме отведоха до една от витрините. От разстояние виждах, че стъклото е счупено. Осъзнах, че бузите ми са мокри. Плачех. Нещо не беше наред със стъклената витрина. Имаше нещо, което не би трябвало да е там. Потърках очите си, за да изтрия сълзите, които замъгляваха погледа ми. Имаше нещо там. Приличаше на човешка фигура. Тяло. Нечие тяло. Тялото на Крочифисо. Веднага разбрах, че той е мъртъв. Всеки, който някога е виждал мъртво тяло ще се съгласи, че то има вид, който не може да се сбърка. Витрината се беше превърнала в стъклен ковчег. Погледнах надолу към лицето му, лицето на Крочифисо. Докоснах с пръсти стъклото върху лицето му. Сълзите ми закапаха върху него.

СЕДМА ГЛАВА

Тялото беше отстранено от стъклената витрина и откарано с линейка в моргата. Острието на ножа беше прерязало сърцето на Крочифисо. В резултат, ценните книги бяха изцапани с кръв и аз не можах да ги почистя.

Мислех, че полицията ще иска да ми задава много въпроси, но за моя изненада те нямаха интерес към мен и третираха моите опити да обясня малкото, което знаех, като досада. Никой от униформените не искаше да ме чуе. И накрая, с чувство на неудовлетвореност, се приближих към един от мъжете, който имаше вид на началник на другите. Бях сигурна, че съм виждала лицето му някъде преди, но не можех да си спомня къде.

— Аз открих тялото, господине — обясних му. — Не е ли редно да разкажа на някого за това?

— Вижте, госпожице — обърна се той към мен, — В този град се случват стотици убийства на седмица. Какво ви кара да мислите, че това е по-специално?

Бедният Крочифисо, дори и в смъртта си беше никой.

Преди да изляза от библиотеката, отидох в неговата будка, за да събера някои от вещите му, за да ги върна на жена му. Как щеше да се оправя сега? В чекмеджето на бюрото му намерих кутията с nucatoli[13], сладките, които му бях дала по-рано през деня, за да ги отнесе на децата. Опаковах транзистора, няколко лични вещи и шапката в картонена кутия. Щях да ги предам утре.

Като излязох на улицата видях една позната фигура в сенките под табелата на площад „Болони". Познах фигурата. Височината беше същата. Телосложението — малко набито — походката, дрехите. Със сигурност това беше Англичанина. Какво правеше тук? Трябваше да бъде в командировка до петък. Какво означаваше това? Не беше заминал? Беше много странно. Трябваше да го настигна и да разбера какво се е случило.

Прекосих „Виторио Емануеле" и го последвах. Той вървеше бързо. Не можех да си позволя да го изпускам от поглед. Беше доста далеч от мен и нямаше да ме чуе, дори да го повикам. Вървях толкова бързо, колкото можех, опитвах се да го настигна.

Той се спусна между „Ла Марторана" и „Свети Никола" по тесните улички към „Ла Кала".

Сърцето ми биеше силно в гърдите. От усилието почувствах гадене, но трябваше да го настигна. Адреналинът ме държеше. Трябваше да знам какво означава това. Защо е в Палермо сега, когато трябваше да бъде далеч?

Излъгал ли ме е? Ако ме е излъгал за това, лъгал ли ме е за други неща? Подозренията закрачиха до мен и ме окуражиха. Ами ако цялата му история е низ от лъжи?

Ще го хвана. Ще изтръгна истината от него. Ще го гледам в очите и ще попитам какво означава всичко това. Той ме беше изпреварил. Трябваше да тичам по-бързо. Как горяха дробовете ми.

Сега, след последен изблик на усилие, започнах да се приближавам към него. Защо не се обръщаше от шума на стъпките ми? От улица „Апоро" зави към улица „Скопари" и изчезна в един вход. Имаше стръмно стълбище, което водеше до бар в сутерена. Забързах надолу без колебание. Ще го хвана. Трябва да разбера истината.

Отворих вратата задъхана. Англичанина беше на бара, поръчваше си питие. Обърна се към мен. Само че беше друг човек. Това не беше Англичанина. Колко глупаво изглеждах, застанала на вратата пухтяща като парен локомотив. Моряците, които стояха наоколо и пиеха, започнаха да ми се смеят.

— Добре ли си, мамче? — попитаха ме нагло.

Побързах да изляза и залитайки се заизкачвах по стълбите. Каква глупачка си, Роза Фиоре, казах си. Изгарях от срам.

Но след това се почувствах радостна. Не беше той. Това не беше той. Не беше тук. Беше заминал. Не ме беше излъгал. Всичко беше наред. Всичко беше както преди. Той е честен и добър, а аз бях грешната, защото се усъмних в него. Нямах причина да се съмнявам в него. Колко съм глупава. Той е прекрасен и аз го обичам. Просто бях напрегната. Едно убийство никога не се отразява добре на нервите. Имах нужда да се прибера вкъщи и да си изпържа онези телешки мозъци, за да се успокоя. Изпитвах огромно облекчение.

Вървях бавно по „Виторио Емануеле", най-прекият и най-сигурният път към моя апартамент. Не можех да бързам повече. За малко да припадна, преследвайки неправилния човек. След като прекосих „Куатро Канти", минах покрай библиотеката. Всичко беше спокойно. Бедния Крочифисо.

Най-сетне стигнах до апартамента си и веднага запалих газовата печка. Затоплих малко олио в тигана и нарязах хляб. Защо някой ще иска да убие Крочифисо? Беше портиер в обществена библиотека, никой не се интересуваше от него. Разопаковах окървавената хартия, с която бяха завити мозъците. Няма по-сладки мозъци от тези на телетата. Усетих ги с пръстите си. Колко са хладни, нежни и възбуждащи вкуса. Пуснах ги на малки розови китки в сгорещеното олио. Те цвърчаха.

Предполагам, че ако това, което каза полицаят е вярно, той е прав. В този град убийствата не се забелязваха. Можеше дори да няма причина. Макар че, разбира се, това ще бъде нищожна утеха за съпругата му и седемте им деца.

Притиснах мозъците между филиите хляб и ги захапах прегладняла. Обикновено ястие, но сочно. Едва когато стомахът ми се запълни с храна, преживените ужасни случки от деня започнаха да избледняват и аз успях да се успокоя поне за кратко.

ОСМА ГЛАВА

Всички в библиотеката се чувстваха ужасно след смъртта на Крочифисо. Като че ли дори сградата беше шокирана от това, на което беше станала свидетел.

Редовните читатели скърбяха дълбоко. Мнозина от тях познаваха Крочифисо откакто той беше започнал да работи в библиотеката, веднага след военната си служба, в края на двайсетте години. Танцували бяха на сватбата му, бяха кръщавали децата му. Сега те бяха тези, които щяха да го съпроводят до мястото за вечен покой. Старците седяха и разговаряха в продължение на часове, опитваха се да проумеят. Те задаваха един и същ въпрос: защо, защо, защо?

Библиотекарките не престанаха да плачат целия ден. Никаква работа не беше свършена, тъй като те прекараха цялото време сгушени една в друга и се успокояваха взаимно. Егоистката Костанца получи странни припадъци, които биха могли да се излекуват само с много дълго лежане на дивана в кабинета на директора. Скоро хаосът си проправи път към рафтовете — книгите бяха прибрани на най-неподходящите места, каталожните картони бяха изчезнали. Трябваше да работя допълнителни часове, за да оправя нещата.

Имаше още три дни до завръщането на Англичанина, броях часовете. Жадувах да се оставя да ме държи в ръцете си толкова плътно, колкото можеше. Само така болката можеше да изчезне.

Погребението предстоеше. Присъства цялото библиотечно общество. Отидохме до малката черква „Света Мария Спасителката", близо до ботаническата градина, заедно в редица, водени от директора.

Госпожа Роси, съпругата на Крочифисо, трябваше да бъде поддържана от своите съседи. Седемте деца бяха подредени в низходящ ред по височина до ковчега, който бе платен с дарителски средства. Въпреки че не беше разточително, направихме всичко възможно, за да осигурим почтено изпращане на Крочифисо. Бях изненадана да видя полицейския началник и един от колегите му да обикалят около портите на гробището. Познавах този човек отнякъде, но откъде?

След това се върнахме в едностайния апартамент на Роси на улица „Роко Пири". Бях приготвила малко храна за опечалените — питка, консервирана шунка и бисквити с мед. Децата се нахвърлиха на храната, изглежда майка им беше забравила да ги храни след трагедията. Тя седеше в ъгъла в пълно отчаяние, което се четеше в очите й. Никой не можеше да привлече вниманието й, дори и децата, които напразно я дърпаха за полите. Библиотекарките вдигаха такава врява с риданията си, че директорът трябваше да ги изпрати до една по домовете им.

След погребението, всички положихме усилия да се върнем поне привидно в някакво нормално състояние. Директорът се срещна с персонала и каза на библиотекарките, че макар всички да сме объркани от смъртта на Крочифисо и случилото се, не можем да позволим работата ни да страда и стандартът на обслужване на читателите да пада. В работата можем да намерим нашето спасение и като изпълняваме задълженията си, почитаме паметта на Крочифисо.

Директорът също така използва възможността да представи новия портиер, едноокия Реституто Раймондо, когото трябвало да приветстваме сърдечно сред нас.

Реституто Раймондо се поклони. Личеше отчаянието му, че е бил принуден да поеме работата на убития.

Най-накрая в петък и Англичанина се върна. Толкова жадувах за утеха, че почти усещах полъха от неговото тяло. С ридания му разказах за събитията от последните няколко дни. Той ме държеше здраво и ме остави да плача докато се успокоя.

— Всичко е наред, голямо момиче — каза той, като ме люлееше напред-назад. — Върнах се. Всичко ще бъде наред.

— Наистина? — попитах аз невярващо, очите ми бяха пълни със сълзи.

— Да, наистина.

Душата ми жадуваше да чуе точно това.

Тази нощ Англичанина беше толкова нежен докато се любехме, че за първи път разбрах колко утешаващ може да е сексът за уморения и неспокоен ум. Досега бях намирала утеха само с работата си в кухнята.

След това, докато ме беше прегърнал, попитах за каква работа го бяха потърсили.

— Роза, не ме питай. По-добре е да не знаеш.

— По-добре за кого? Това не е добре за мен. Не ми е приятно, че не знам нищо за теб.

— Но Роза, ти знаеш всичко за мен. Всичко, което е важно да се знае. Останалото е незначително. Не е важно. Това, което имаме между нас, е всичко.

— Но какво имаме ние? Не съм сигурна. И това ме плаши понякога.

— Имаме се един друг, разбира се. Нещо ужасно се е случило, знам. Съжалявам, че не бях тук, за да ти помогна. Но не започвай да се тормозиш за всичко останало. Не търси неща, за които да се притесняваш. Роза, аз те обичам.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не виждаш ли?

— Не бях сигурна.

— Е, аз те обичам. А, ти, обичаш ли ме?

— Трудно е да обичаш някого, за когото не знаеш нищо. Защо пътува?

— Не мога да ти кажа. Все още не. За твоя собствена безопасност. Но когато свърши, обещавам да ти кажа всичко. И тогава ще видим дали ме обичаш или не.

— Какво ще свърши?

— Не мога да ти кажа. Не ме карай да те лъжа. Моля, не ми задавай повече въпроси. Просто ми се довери. Вярваш ми, нали?

— Да, вярвам ти — отвърнах аз, макар че не бях съвсем убедена в думите си.

Англичанина скоро заспа сладък дълбок сън, докато аз все още бях будна и мислех. Неохотно трябваше да приема тази загадка, поне засега. Не мина много време, когато научих, че мъжът, който бе убил Крочифисо, всъщност е търсел Англичанина.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше една от онези идеални вечери в края на лятото. Дълго време огромното червено слънце беше кацнало на ръба на океана преди в един миг да изчезне от хоризонта. Беше от онези вечери, които остават горещи дори и след като слънцето е залязло и всички обекти наоколо запазват розовия отблясък, поглъщан през деня от слънчевите лъчи.

Скитах боса в градините на вилата на Англичанина в Аквасанта. Бях изпълнена с радост, всепоглъщащо чувство на изключително удоволствие, което се сгуши вътре в мен, изпълвайки ме цялата.

Вътре в къщата Англичанина приготвяше вечеря. Тази вечер той щеше да сготви за мен; приготвяше се цял ден и не ми позволи да вляза в кухнята. Обичам изненадите и очаквах нашата вечеря с дълбоко вълнение. Знаех, че този човек не беше в състояние да ме разочарова, както и, че той никога не постъпваше според очакванията. Ако бях научила нещо за него през последните няколко седмици, това бе, че той винаги е напълно непредвидим.

О, какво лято имахме само. Сякаш целият ми живот е бил подготовка за този момент. Как се бях променила през последните няколко седмици. От мрачна неомъжена библиотекарка изведнъж се превърнах в жена, истинска жена.

Служителите в библиотеката не можеха да повярват, дори Костанца престана да ми се присмива. В действителност, тя вече ме гледаше със страхопочитание. Осъзнаваше истината, че самата тя не би могла да се справи с такъв човек; той я плашеше, въпреки че тя се перчеше пред противоположния пол. Той не беше мъж, който би допуснал да си играят с него.

За първи път в живота си бях истински щастлива. Имах чувството, че ако трябва да умра утре, щях да се разделя с живота си с удоволствие — вече знаех какво е да живееш и да изпитваш любов.

Мраморните пътеки на градината все още бяха топли от слънцето и ги чувствах като нацапани с тебешир под босите си крака. Само преди няколко седмици водех нещо като полуживот, живот с изключено осветление, живот в полумрак. Сега бях готова за някакво ново преживяване — усещането на камъка под краката ми, цвета и мириса на океана, ласките на морския бриз по бузата ми. Поех си дълбоко въздух, сякаш вдишвах света отново — роса, звук от далечен смях, звън на фонтани, хладка вода, далечни звънци с лек равен тон, деца играят, птичките пеят и насекомите жужат, цикадите в листата, голямо куче лае в далечината, и много, много далечен тътен на железница, шарките на сенките през палмовите листа, пробягващ гущер на бялата стена, преди сянката му да се види с крайчеца на окото.

Градината на Аквасанта е мястото, което бих оприличила на Рая. Добре подрязани палмови дървета и благовонни борове бяха опасани с овощни дръвчета, с портокали, лимони, грейпфрути и мандарини. Клоните се превиваха под тежестта на златния плод.

Ниско подстриган жив плет ограждаше градините с цветя. Имаше метличина и цветарски грах и кали. Глинени саксии, високи колкото мъжки бой, от които виси бръшлян и преливат розови мушката.

Докато се разхождах из алеите, имах чувството, че живея нечий друг живот. Това наистина ли се случваше на теб, Роза Фиоре? Погледнах надолу в кладенеца с неговите жълти каменни стени, покрити с пълзящи рози. Извиках името си. Ехото от кладенеца се върна и извика:

— Роооооооооза, Роооооооооза.

— Роооооза! — някой друг ме викаше — Англичанина, който ми носеше чаша вино. Беше облечен с риза, чифт мазни еспадрили и широкопола шапка. Нищо друго.

— Добре ли си тук, моя Роза?

— Да, добре съм. Тук е толкова красиво.

— Няма да съм тук още дълго.

Той ме целуна, докосвайки езика ми с неговия — дълбоко, тихо; преди да се затича обратно към кухнята с изпъкнала деформирана линия отпред на ризата.

Никога не бях си представяла, че мога да се чувствам така спокойна с друг човек. Обичах всичко у него. Най-вече обичах неговата смелост, неговата ефектност, необузданост, начина, по който той не се интересуваше от условностите или от това, което хората мислят за него. Той беше свободен човек, свободен да бъде себе си. Предполагам, че това е първото, което ми направи впечатление — почувствах го първо като опасност, но беше повече от това, нещо по-дълбоко, беше глас, който ми говореше за свобода, даваше ми кураж за първи път да бъда себе си.

Обичах топлината му, неговата страст, жаждата му за живот, неговата жизнерадост. Животът с него беше непрекъснато нарастващо приключение и аз се учех от него през цялото време.

Харесах миризмата му, дъха му, топлото му меко тяло, прекрасните неща, които неговото тяло правеше на моето, начина, по който ме караше да се чувствам като принцеса, начина, по който ме караше да се смея. Той промени живота ми.

По това време все още не разбирах колко неща не знам за него. Всъщност ме беше завладял напълно, не можех да гледам на него обективно. Очите обикновено не виждат онова, което е твърде близо — вестникарската хартия се размазва на черни ивици на бял фон, цветовете се сливат един в друг, черти на лицата се изкривяват и стават неприятни. Бях се отдала на живота, като хартия грабната от вятъра, издухана до покривите и понесена шеметно наоколо, преди да падне изведнъж долу на улицата.

Скитах се сред туфите камшик, вдишвах соления аромат на морето. Лек бриз разроши ликото на палмите и погъделичка цветовете на лабурнумите, които се спускаха като драперия по стените.

По-нататък, отвъд сигурността, която даваше пристанището, малка рибарска лодка се поклащаше нагоре-надолу, малката й газова лампа осветяваше мастиленочерната вода около нея. Небето и морето се сливаха.

Докато наблюдавах самотната малка лодка, Англичанина дойде зад мен и ме обви с ръцете си; аз се сгуших в него.

— Готов съм да ти доставя удоволствие, госпожице Фиоре, ако обичаш, влез в къщата.

Влязохме прегърнати.

Вътре той беше превърнал кухнята в магическа пещера. Навсякъде имаше запалени свещи с трепкащи пламъчета и вази с лилии, които изпускаха своето опияняващо ухание. Различните аромати, идващи от съдовете на печката възбудиха соковете ми. Вкусовите ми рецептори и слабините ми започнаха да се овлажняват.

— А сега, любов моя — обърна се към мен Англичанина, — докато довършвам финалните щрихи, искам да съблечеш дрехите си.

Когато започнах да се събличам, усетих изпъването на мускулите дълбоко вътре в мен. Бавно, предизвикателно, разкопчах копчетата на роклята си и я свалих. Усещах сините му очи върху себе си, когато се освобождавах от комбинезона си и припукването от статичното електричество, което придърпваше косата ми към него. Не бях обличала корсет от онази нощ, когато Англичанина беше принуден да го разреже с нож. Усетих се блестяща и не изпитвах ни най-малко смущение. Зърната ми се изправиха, огромни и корави в тяхната възбуда, и сребриста течност се плъзна леко надолу от вътрешната страна на бедрата ми.

Започнах да го галя по начина, които той обичаше. Докосването ми беше като на ангел, който свири на своята арфа, както ми беше казал той.

— Роза, не трябва да ми пречиш, докато готвя — нарушаваш концентрацията ми. Сега иди и се настани върху масата. Аз ще дойда.

Невъзможно е да се каже кое точно доминира във въздуха — дали зрелият аромат на секс или уханието на печен хляб, топящо се сирене, печено месо и чесън.

Качих се на един стол и след това върху масата.

Излегнах се на масата в цял ръст. Студеният, гладък дъб лепне по голата ми плът. Дупето и бедрата ми са закръглени. Тази нощ е кулминацията, последният урок. Под светлината на свещите се протягам и гледам Англичанина докато се движи внимателно сред сенките в другия край на кухнята. Слушам потракването на тиганите му, прекъсвано от време на време от звуците в лятната нощ, свиренето на комар, ревът на муле.

Най-сетне всичко беше готово и Англичанина донесе antipasto, предястието — поднос с едри стриди. Забелязах, че бе свалил ризата си и беше гол като мен. Внимателно пъхна малка възглавница под главата ми, а след това започна да нарежда стридите върху тялото ми. Те бяха меки, хладни, влажни, мазни върху голата ми плът. Ох, това беше най-прекрасното, най-чувственото усещане, което някога съм преживявала.

Подреди ги по шията ми, около и между едрите ми гърди, по извивките на стомаха и върху малката гъста растителност на моя пубис. Пъхна няколко между краката, а други нагласи на еднакво разстояние по бедрата, коленете и прасците. Беше ми много трудно да стоя в покой. Моментът беше толкова еротичен, че вече бях на ръба на оргазма.

Англичанина отстъпи назад с притворени очи, за да получи цялостна представа за подредбата и да направи малки корекции тук-там върху живия му поднос. Накрая, доволен, засмука първата стрида от крака ми. Усетих мустаците му върху кожата си. Комбинацията от тези меки косми с хлъзгавата стрида бе толкова изненадващо изящна, че през тялото ми премина спазъм и почти съборих всичко.

Като задържа стридата между устните си, той я подаде в устата ми. Вкус на море, солени синьо-зелени дълбини. Преглътнах и почувствах, че се процежда в гърлото ми, изпълвайки го, преди да се хлъзне като коприна навътре.

После Англичанина се качи на масата и започна да пълни постепенно устата си със стридите, с които ме бе облякъл. Последователно хранеше с тях мен и себе си и се придвижваше нагоре по тялото ми. Възбудата ми беше толкова силна, че почти не бях на себе си. Имах чувството, че се давя в морето на меда, който изпълваше всяко кътче в мен, поглъщаше ме изцяло.

Великолепният член на Англичанина се отърка в наелектризираната ми плът и аз изстенах на глас, изпълнена с копнеж да задоволя тази агония на очакване и желание. Но той продължаваше да храни мен и себе си, бавно и премерено.

Накрая всички стриди бяха погълнати, а аз бях отпусната, без сили, но изпълнена с копнеж. Англичанина ме избърса внимателно със салфетка, потопена в ледена вода, за да се премахне миризмата на риба. Бях толкова възбудена, че течността ми се стичаше от ръба на масата, и все още продължаваше да блика, изпращайки сребърни струйки към пода.

По време на краткото затишие, докато Англичанина овкуси il primo, първото ястие, съзнанието ми се залута към моите колеги в библиотеката: директора, уличницата Костанца и другите сътрудници. Какво биха си помислили, ако можеха да ме видят сега, фригидната стара мома, смешно девствената госпожица Фиоре да лежи гола върху масата на Англичанина, докато той яде храната си от гънките на плътта й? Какво щеше да си помисли баба Фрола или пък моите съседи в жилищната сграда на улица „Уличка Бруньо" или дори извратеният синьор Риволи? Усмихнах се при мисълта за тяхното морално възмущение и моя прекрасен таен живот. Винаги съм обичала тайните.

Насред моите разсъждения се появи пастата. Англичанина очевидно беше обърнал внимание на моите уроци в кухнята и бе успял собственоръчно да направи спагети. Разбира се, не бяха толкова тънки, колкото моите, но въпреки това той беше отделил много време и усилия за тях.

Беше приготвил чудесно ragu', сос с месо, домати и много чесън. Докато го наблюдавах, той го смеси със спагетите. След като се увери, че не е прекалено горещо, загреба един черпак и го изсипа върху тялото ми. Каква бъркотия. Беше навсякъде, обхващаше цялата широка повърхност на тялото ми. После Англичанина се покатери, яхна ме и започна да засмуква дългите спагети в устата си. Смучеше ги така, че твърде бързо ги покриваше с богат сос. Те залепваха за мустаците, брадичката, гърдите, корема и краката му. С ръцете си, той ме хранеше със спагети, пъхаше краищата им между разтворените ми устни. Беше божествено. Мммммм. Един наистина прекрасен сос с много чесън и крехки парчета месо.

— Добре ли е? — попита той срамежливо.

— Невероятно е, наистина.

Чувствах се прекрасно; всеки от нас се къпеше в соса. Смучех жадно спагетите. Той ги вплиташе в косата ми. Бяха в ушите ми, върху очите ми, навсякъде.

Накрая, когато един друг се почистихме от соса с език, си обещахме никога повече да не ядем спагети от чиния. Така беше далеч по-вкусно.

И така продължихме с il secondo, второто ястие — крехко телешко месо в сос от диви гъби, поднесени със спанак и ситен грах. Този път настоях Англичанина да легне на масата. Нарязах месото на хапки и ги наредих върху корема и слабините му.

Как се наслаждавах когато със зъби захапвах сладките мръвки телешко месо и едрите парчета гъби. Обожавах да ям от него, да навирам носа си в него, да поглъщам всяка хапка вкусен сос, която запълваше пъпа и гънките на слабините му. Засмуках сос от пениса му, от което той щръкна като на пружина, все едно бе получил токов удар. Беше негов ред да стене и въздиша докато го възбуждах с езика си.

За десерт намаза гърдите ми със сладолед и сос от малини. Оооох, беше студено! За гарнитура постави отделно малини в купчинката сладолед, така че да изглежда все едно имам много зърна и е невъзможно да се каже кои са истински и кои — не. Англичанина си отмъсти за мъчението, което му причиних с моето лакомо захапване на парченцата телешко месо. Той изръмжа шумно и захапа дивашки малините, което ме накара да изпищя.

След като вечерята най-после свърши, той се отпусна върху мен и силното желание от последните два възбуждащи часа на масата най-сетне беше задоволено.

И двамата бяхме научили уроците си — Англичанина беше станал специалист в изкуството на сицилианската кухня, а аз, библиотекарката, се научих какво е да обичаш и да бъдеш обичана от мъж. Какъв пир на сетивата било това. Какъв възторг!