В кухнята на страстта

ПЪРВА ГЛАВА

Беше краят на лятото.

Следваше специалното междинно време. Всяка една година то траеше най-много два или три дни. В този кратък интервал вече не е лято и все още не есен. Въздухът губи своята мекота. Прилича на прана многократно хавлия за баня, която някога е била пухкава. Дните са все още горещи, но нощите стават прохладни, а на сутринта сърцето се изпълва с лека тъга за дългите топли дни, които скоро ще са само спомен.

Беше събота следобяд. Вървях към вилата на Англичанина на улица „Белмонте". Тази вечер беше мой ред да готвя. Кошницата ми беше препълнена с говеждо, салам, домати, кашкавал и твърдо сирене пекорино от овче мляко, стафиди, кедрови ядки и лук.

Щях да направя braciolettine, шишчета, за Англичанина. Знаех, че ще ги хареса.

Беше много горещо на следобедното слънце и изкачвайки хълма, започнах да се задъхвам. Усещах пулса си отзад на тила и миризмата от топлината на тялото ми между гърдите си. Струйки пот започнаха да си проправят път надолу по гръбнака ми.

Ударите на разтуптяното ми сърце бяха единственият звук. Градът спеше. Скоро щях да бъда гола, отпусната като скъпоценна пеперуда в хладните ленени чаршафи на леглото на Англичанина, под мрежа срещу комари и разхлаждащото бръмчене на вентилатора от тавана.

Може би щеше да завърже ръцете и краката ми за рамката на леглото с воали. Харесвах идеята да съм му напълно отдадена.

Може би щеше да ме погали с бяло перо, започвайки от стъпалата на краката, да ме гъделичка, докато не изпискам.

Може би щеше да завърже очите ми, давайки ми възможност да се потопя в кристалните води на океана с чувствено блаженство, а водите да намират и запълват всяко пространство в наелектризираното ми тяло.

Вече се бях възбудила в очакване.

Вървях по дългата, покрита с чакъл, алея на вилата. Бялата къща блестеше под слънчевите лъчи като мираж в пустинята. Под стъпките ми хрущяха малки камъчета. Бързоноги гущери се криеха встрани; сенките им не можеха да ги настигат.

Над дългата алея бяха надвиснали палми джуджета, върби и лимонови дървета.

Имаше само тишина и топлина, хрущене на чакъл и звук от жегата, която пулсираше в ушите ми.

Очаквах да видя Англичанина да излиза от къщата или градината, за да ме посрещне. Представях си как тича надолу по стълбите, понякога облечен само с риза и неговата увиснала шапка, понякога само по шапка, с широка усмивка и искрящи сини очи. Но сега го нямаше. Не ме беше чул, вероятно приготвяше нещо в кухнята, за да ме изненада. Може би беше погълнат от книга или задрямал в хамака. Смятах да го изненадам, да се промъкна до него безшумно, да го целуна нежно и да го събудя. Щях да целуна неговите спящи клепачи и отпусната уста; щях да взема неговия заспал пенис в устата си и да го приканя към живота. Той щеше да се преструва на все още заспал, за да удължи прекрасното събуждане. Усмихнах се на себе си.

Качих се по стълбите и отворих вратата. Усетих празнотата в къщата, но не исках да си призная.

— Скъпи? — извиках. Гласът ми отекна из мраморното фоайе.

Сигурно беше в градините. Пребродих чакълените пътеки с изглед към морето до миниатюрен храм от другата страна. Нямаше го.

Крие се някъде, помислих си.

Игра на котка и мишка. Ще го намеря преди той да ме е открил. Тръпка на вълнение се надигна у мен. Гледа ме от някакво скривалище, готов да изскочи пред мен и да ме стресне. Преследва ме, дебне ме. Хвърля се зад мен неочаквано, събаря ме на земята и ме обладава. Представях си вдлъбнатите форми от чакъла по моите колене, длани, бузи, устата ми пълна с прах, силата на неговите тласъци, които са толкова мощни, че ме карат да крещя силно, без да ме е грижа дали някой ще чуе.

Клекнах зад хортензиите и огледах през полупритворените очи на спящите прозорци на къщата. Всички бяха затворени, нищо не се виждаше. Безшумно се преместих зад живия плет, като се мъчех да се задържа долу ниско и да не се виждам. По този начин се придвижих през розовите градини до фонтана.

Не беше се връщал, не се бе промъквал в хамака си. Не беше в лимоновата горичка. Не беше в беседката под асмата, натежала от гроздове. Къде ли беше?

Обиколих къщата, преди да вляза вътре.

Разбира се, той беше в спалнята, чакаше ме.

Какво ти отне толкова време, госпожице, ще ме попита. Все още ме наричаше така понякога.

Ще го взема в устата си и ще се храня с него. Жадно ще се наслаждавам на опънатата, гладка кожа, топлината, теглото, размера, неволните спазми, вкуса на кисело мляко, миризмата на топлина, стоновете, пъшкането, потрепването от удоволствие.

Втурнах се нагоре по стълбите и без дъх отворих широко вратата.

Нямаше го. Всичко беше тихо. Леглото беше непокътнато. Часовникът цъкаше. Миризмата на Англичанина се усещаше в неподвижния въздух. Неговият одеколон, свежестта на мента, мъжественост.

Беше в кухнята, очевидно, подготвяше някакво вкусно ястие, за да ме нахрани, след като се любим, изчерпали цялата си енергия, все още еуфорични и на небето от щастие.

Приличахме на голи охлюви — меки и току-що оформени, чувствахме света като ново място за нашата влажна розова кожа.

Може би щеше да ме храни със стриди или хайвер, може би щеше да направи своята чудесна рецепта с яйца приготвяни бавно с масло и нарязан пресен лук или парчета, пържено сирене със сълзящи лъскави езици в легла на lollo rosso — червена маруля, и нарязан на тесни ивици препечен хляб. Храна на влюбени, която той ще изяде от голото ми тяло, неговите мустаци ще ме гъделичкат, когато ме храни от устните си с най-сочните мръвки. В очакване на удоволствието устата ми се напълни със слюнка.

Завтекох се надолу по стълбите, краката ми се движеха прекалено бързо през мраморните коридори към кухнята. Прекрасната кухня с нейната дълга маса, сцената на онази магическа вечер, когато тялото ми се превърна в част от неговото угощение, нашата страст, в която храната се разтапяше в желанието ни за плътта на другия.

Но той не беше и там. Къде можеше да е? Медните съдове блестяха на куките си по стените. Самотна муха летеше на зигзаг под централната лампа. Миришеше на карамел и ванилия и жадувах Англичанина да ме докосне. Отворих капаците на прозорците, пропуснах светлината. Отвън нахлу топлината и бръмченето на насекомите, слънцето и жегата. Колко го обичах. Обичах го с всяка фибра на тялото си. Къде ли беше?

Изпитах внезапна паника. За първи път ми хрумна, че е заминал, че може би никога няма да го видя отново. Почувствах дълбока болка, сякаш голям гладък камък се настани в стомаха ми и започна да го дърпа надолу.

Но разтегливостта на любовните мисли е огромна и аз прогоних от съзнанието си ужасната истина, убеждавайки себе си, че той със сигурност ще се появи отново, и то скоро.

Върнах се до моята кошница, бях я оставила на предните стъпала, внесох я в кухнята, изпразних съдържанието й върху масата. Щях да почна да приготвям храната, за да е готова за завръщането му.

Изпържих лука и докато той се потеше в тигана, нарязах говеждото на тънки ленти. Когато лукът омекна, отстраних го от котлона и го разбърках с галета, твърдо сирене пекорино, стафиди, кедрови ядки, домати, сол и черен пипер. Смесих съставките добре. След това поставих по една супена лъжица на всяка лента говеждо месо и добавих кубче сирене и парче салам. Най-накрая навих парчета месо, нанизах ги върху шишчета, намазах ги с масло, и ги сложих да се пекат в печката на дърва.

Съблазнителен аромат се разнесе в топлия въздух. Все още Англичанина не се беше върнал. Вече беше около четири часа и слънцето започваше да губи своята ярост. Излязох в градината с книга и предпазливо се покатерих в хамака. Както лениво прелиствах страниците, сънят бавно ме унесе. Очите ми премигнаха тежко и се затвориха, и скоро нежният звук на моето похъркване се присъедини към бръмченето на жетварките и жуженето на пчелите.

Много, много по-късно, спусналият се хлад ме събуди от моите разкошни сънища за кнедли и месести колбаси. Ръцете ми бяха настръхнали. Хлад премина през тялото ми. Стъмваше се. Станах от хамака и се приближих до къщата. Вътре все още нямаше и следа от Англичанина. Шишчетата бяха изстинали и стояха втвърдени на масата. Медните съдове ми се подиграваха, отразявайки отвратителната маска на лицето ми.

Късно през нощта все още седях и чаках. Моля те, ела, помислих си. Моля те, ела и превърни в посмешище тези ужасни мисли.

Напуснах вилата след полунощ, печално изминавайки обратния път до „Уличка Бруньо", умът ми бе замрял.

На следващия ден, след една безсънна нощ, се върнах във вилата. Всичките му неща бяха все още там. Увисналата му градинарска шапка и наполовина празен пакет цигари на кухненския тезгях ме накараха да се свлека на пода и за първи път да се разплача. Студените шишчета все още бяха на масата.

Горе, в неговата стая, всичко си беше същото. Книгите му все още бяха струпани до леглото. Сред тях открих сноп от бележки, които той беше направил онзи понеделник в читалнята на библиотеката. Страниците бяха оградени с нецензурни драскулки на фигури, които приличаха на двама ни. Докоснах ги леко с пръстите си, в съзнанието ми се върна денят, когато всичко това започна.

Дрехите му все още висяха в гардероба. Наврях лицето си в тях, поглъщайки миризмата му. Обувките му бяха наредени по двойки, готови да бъдат обути. Останах там дълго време. През целия ден и през нощта седях на ръба на леглото, в което изпитах такива прелестни удоволствия. Сега те изглеждаха като сън, далечен спомен от друг живот, въпреки че нашата миризма беше все още по спалното бельо.

Тъгувах за Англичанина, за времето, което имахме заедно, и за себе си — за моята истинска същност, която бях разкрила с него съвсем неочаквано, като белег от следа на пеперуда, такава, каквато няма да съм никога повече.

В съзнанието ми се появи видение от летен ден. Ослепителна бяла светлина по обяд поразява очите ми, тъй като излизам от сенчесто място. Бях отново във фермата, гледах над горната част на вратата на конюшнята, която се отваря от кухнята към двора. Избърсах от ръцете си полепналото брашно в края на престилката си. Някъде на заден план се чуваха детски гласове. В ослепителния блясък се мъчех да разпозная фигурата, която стои на вратата. Закъсняла лятна оса избръмча гневно в лицето ми и ме върна обратно в реалността към печалната истина за изчезването на Англичанина.

На следващия ден отново се върнах във вилата. Този път я намерих заключена. Не можах да открия нито една отворена врата, за да вляза вътре.

Изведнъж есента беше влязла в градините. Цветята бяха увехнали и свели цветовете си, разпръсквайки листенца върху алеите. Фонтанът вече не работеше, беше обкован с дъски за зимата. Гроздето беше изгнило по лозите, подхранваше рояци плодови мушици, които се издигаха в облаците, докато вървях. Хамакът беше прибран. Навсякъде витаеше усещане за упадък и тъга.

Напуснах вилата. Съзнавах, че никога няма да я видя отново. Интуицията ми подсказваше, че тази фаза от живота ми е минало.

ВТОРА ГЛАВА

Кръстосвах улиците по същия начин както бях направила в първия ден, когато дойдох в Палермо. Тогава оплакваха загубата на Бартоломео, сега оплакваха загубата на мен самата.

Накрая, против волята си, се върнах в моя малък апартамент на „Уличка Бруньо". Съвсем автоматично отидох в кухнята и започнах да приготвям вкусната сицилианска сфинционе. Това е същото ястие, което майка ми приготвяла, когато започнала да ме ражда.

Включих фурната да се загрее, след това разтворих малко мая в хладка вода и я оставих да втасва, докато образува пяна на повърхността. Маята миришеше също като кожата на Англичанина, след като сме правили любов. Тя изпълни ноздрите ми и когато затворих очи, си представих, че съм се върнала в прегръдките му, любили сме се и още лежим един върху друг, след като сме се любили.

Когато излязох от видението си, изсипах пяната от маята в кладенче, оформено в купчината от брашно и сол. Тогава започнах да меся. О, месенето все още имаше силата да успокоява душата ми както нищо друго. Туп, туп, туп, туп. Бум, бум, бум. Пулс в слепоочието, капки пот се спускат по гръбначния стълб. Колко добре се чувствам. Продължих да бия тестото дълго, дълго време, докато не се уморих и гневът ми временно не намаля.

След това добавих малко зехтин в тестото, преди да го разточа на правоъгълник и да го покрия с нарязани на кубчета овче сирене, филета аншоа, passata — доматен сос, и лук, от който очите смъдяха. Чувствах се добре да плача от изпаренията на лука, които отприщиха легитимно моята тъга. Забърсах носа си с обратната страна на ръката и подсмърчайки шумно, смесих трохи от хляб, престояли два дни, със счукани листа риган, които пазех закачени на малки китки на прозореца, после поръсих с тях пицата.

Най-накрая поръсих още малко зехтин и я оставих да втаса един час в топлината на кухнята. През това време, като по чудо, Англичанина се появи.

Просто бил извън града за няколко дни, по работа, и не е имал възможност да се свърже с мен. Очевидно не бе могъл да смени дрехите си по времето, когато отсъстваше, те бяха изцапани с кал и пот. Не се беше бръснал, а тридневната брада му придаваше безпътния вид на мъж, който нарушава правилата. Очите му бяха зачервени — очевидно беше пил много, но те жадуваха за мен, за това да не се налага да се преструваме повече, за изначалното разбиране между мъж и жена.

Вдишах неустоимия му аромат, уханието на безвъзвратно възбуден мъж; силен, мускусен, непогрешим. Той беше готов за мен, нямаше никакво съмнение в това. Боже, лисваше ми. Исках го толкова много, бях се разтреперала.

Взе ме на ръце, сякаш тежах не повече от прасе сукалче, целуна ме яростно, дъхът му като отвара на вещица от уиски и тютюн. Хвърли ме на масата, така че главата ми се приземи до надигащата се сицилианска пица, която омекна като възглавница. Разкъса ярко оцветената ми престилка, стегнатата здраво розова блуза и кафявата пола, но нямаше време да смъкне чорапите и малките ми обувки на висок ток.

Застанал изправен в края на масата, той ме придърпа към себе си. Изкрещях толкова силно, че целият квартал ме чу. Говори се, че дори вечернята в катедралата спряла от вика ми.

Баба Фрола, мопсът, съпругът й, редовните клиенти в бакалията, и другите наематели на сградата дотичаха и се събраха в коридора пред апартамента ми, за да обсъдят дали трябва да влязат насила. Господин Риволи може би си е представял, че точно това ще се случи и от хола си, от другата страна на улицата, се наслаждаваше на неочаквания обрат на моето щастие, докато се самозадоволяваше на килима.

Този път Англичанина започна да вие като вълк, щом го сграбчих с мускулите си и го стисках, стисках отново. Събралата се тълпа отговори с насърчителен вик — всички с изключение на баба Фрола, която несъзнателно се мръщеше целомъдрено, докато мопсът Неро нададе звук за първи път в живота си. Не беше точно джафкане. Не, това не би могло да се опише точно. Звукът, издаден от мопса в този критичен момент като лаене, показваше че той е напълно наясно със събитията, които се случват вътре в библиотекарския апартамент, и си спечели неохотното уважение на някои от зрителите, които досега не го бяха възприемали като нещо повече от украшение.

Кулминацията настъпваше продължително. Въпреки огромния копнеж, който изпитвахме един към друг в нашето дългоочаквано и много трогателно повторно събиране, успяхме да продължим да се любим пяла нощ. Имаше го неизбежното притихване, времето когато приливът изглежда се отдръпва малко, преди да залее скалите с подновена сила. И тогава тълпата ставаше неспокойна.

Върховете ни бяха толкова високи, че бяха истинско обучение за всички онези, събрани в коридора.

Наистина от време на време тълпата се разреждаше, тъй като тези, които продължаваха да чакат, се усещаха обзети от възбудата на момента, и изчезваха, за да могат самите те да се отдадат на удоволствието. С настъпването на силното желание се стигаше до странни съвкупления и се създаваха нови приятелства.

Кинто Кавало, златарят, се събра с помощничката на галантеристката — Паула Чичероне, и двойката изчезна в общата баня; малко по-късно последва грозна сцена, в която господин Пласидо, в обичайното си неудържимо желание да пикае, се опита да влезе удряйки тежко рамо на вратата.

Дядо Фрола се поддаде на изкушението и беше открит от съпругата си в прегръдките на вдовицата Палумбо на тъмното стълбище. Докато стихне напрежението в жилищната кооперация, което денят на нашата среща предизвика, щеше да мине много време. За първи път от почти век баба Фрола взе решение да откаже на мъжа си неговите съпружески права във вторник вечерта, а месеци след това съседите бяха във война помежду си.

Едва когато спирачките на пожарната кола изсвириха отвън, някой забеляза, че черен дим се стеле под вратата ми. В последвалата паника на наемателите час по-скоро да напуснат сградата, мопсът Неро беше стъпкан фатално; господин Пласидо заклещи туловището си на стълбището и причини запушване, което можеше да се оправи само със стратегически натиск от всички свободни ръце върху тялото му. След като пътят се отвори, сякаш вода проби през скъсан бент и наемателите се изсипаха кашляйки и плюейки на улицата. Баба Фрола си счупи крака в блъсканицата, докато се опитваше да спаси мопса. Впоследствие тя беше изнесена на носилка в агония от скръб и болка, след като малкото стъпкано тяло на Неро бе изхвърлено долу през счупения прозорец. Той остана дълго време в канавката. Четирите му малки втвърдили се крачета стърчаха нагоре и накрая някой го изхвърли в кофата за боклук.

Зяпачите и наемателите, които се събраха на улицата, вече можеха да видят дима, който излизаше от прозорците на апартамента ми. Докато пожарникари пушеха цигари и насочваха водните струи на маркучите срещу прозорците на горния етаж, Кинто Кавало и новата му любима, Паула Чичероне, излязоха от сградата под аплодисментите на тълпата. Все още бяха голи и замаяни, залитаха.

— Къде е Роза? — извика Кинто, като се стремеше да скрие с ръце мъжеството си от погледа на хората.

— Роза! Къде е Роза? — започнаха да викат всички.

— Тя е вътре, още е вътре! — извикаха те на служителите на пожарната.

— Извадете я. Трябва да я измъкнете.

— Направете нещо!

— Бързо. Бързо.

— Трябва да я измъкнете. Тя е там с онзи, Англичанина. Може да са мъртви.

Най-силните и най-смелите от пожарникарите щурмуваха сградата. Задушаваха се от гъстия черен дим, но продължаваха да си проправят път нагоре по стълбите към апартамента ми. Тълпата внезапно замлъкна. Как бихме могли да бъдем вътре и все още да сме живи? Несъмнено шансовете бяха малки. Всички мълчаха, представяйки си овъглените трупове на застиналите сред бушуващия ад любовници. Това щеше да е цената за липсата на морал. Заглавията на вестник L'ora на следващата сутрин ще гласят: „СЛАДОСТРАСТНА БИБЛИОТЕКАРКА УМИРА В АДА НА ЛЮБОВНО ГНЕЗДО". Това беше присъда, беше съвсем очевидно.

А чакайте…, след секунда пожарникарите се появиха препъвайки се. Носеха някого подпрян помежду им. Положиха тялото внимателно на тротоара. Изглеждаше безжизнено. Един от пожарникарите коленичи и дари целувката на живота. При това положение изглежда имаше някаква надежда. Който и да бе, все още не беше мъртъв. Тълпата се напрегна и се наклони леко напред, хората извиваха вратове, за да видят какво става зад пожарникарите, които се бяха струпали на едно място.

— Трябва да е Роза — промърмори тълпата.

Със сигурност приличаше на мен.

Тялото започна да се тресе, да кашля, да плюе и да пелтечи. Бях аз и бях жива. Зрителите нададоха одобрителен вик, когато ме поставиха на носилката и понесоха към линейката.

— Но какво стана с Англичанина? — попита Кинто Кавало, който вече бе успял да вземе на заем чифт панталони, макар и доста къси, едва покриваха коленете му, и износена риза.

— Нямаше никой друг там — отвърна началникът на пожарникарите, чието лице бе почерняло от дим.

— Разбира се, че имаше. Нейният любовник, Англичанина. Ние ги чухме там. Чухме всичко, което правеха двамата.

— Господине, огледахме навсякъде. Нямаше никой друг в апартамента. Тя беше сама в кухнята. Фурната се е запалила. Със сигурност нямаше никой с нея; ако имаше, щяхме да го намерим. Беше само тя и овъглените останки на папагал, изгорял жив в клетката си.

— Е, явно сме си въобразили — каза Кинто и объркано потърка главата си.

Останалите живеещи в сградата също не можеха да повярват.

— Какво е станало с него тогава? — попита някой.

— Със сигурност не е излизал — отвърна друг.

— Не, разбира се. Ако беше излязъл, щяхме да го видим.

Истината беше, че мъжът, който изглежда току-що се беше изпарил във въздуха, всъщност бе изчезнал преди три дни. Докато сицилианската пица се бе пекла във фурната, аз се бях отдала на една от моите фантазии и съм била толкова погълната представяйки си срещата с Англичанина, че през това време първо пицата, а след това и фурната са се запалили, след което димът ме е победил.

Докато лежах в моето малко бяло легло в болницата до баба Фрола, на която бяха поставени тежести заради счупения крак, плачех с горчиви сълзи за измамната красива мечта, а баба Фрола ридаеше неутешимо заради смъртта на мопса.

ТРЕТА ГЛАВА

Наистина бях много болна. Димът, който бях вдишала, бе увредил дробовете ми и дълго влачих мъчителна кашлица, която сякаш разкъсваше вътрешностите ми. Престоях в болницата няколко седмици и бях на диета, рядка овесена каша и малко плодове. Сестрите бяха убедени, че това е единствената храна, която мога да приемам. В резултат загубих значителна част от теглото си и един ден, когато монахините ме повдигнаха, за да ме изкъпят, за първи път в живота си се почувствах слаба.

Баба Фрола, с тежестите в съседното легла, мърмореше по цял ден и почти цяла нощ. Бих я удушила на драго сърце, ако имах сили.

Потокът от посетители не секваше. Дядо Фрола всъщност беше приет за престой в болницата и беше третиран като домашен любимец от сестрите в отделението. Всеки ден носеше роза на баба Фрола, но все още беше в немилост заради случката с вдовицата Палумбо в нощта на пожара и баба беше твърдо решена да го накара да плаща за това дълго време.

Въпреки прошепнатите обяснения на нейните посетители, които бяха съпътствани с много жестове и кимане към съседното легло, където лежах аз, баба Фрола все още не можеше преживее ситуацията с Англичанина.

— Е, къде е той? — питаше ме тя отново и отново. — Не разбирам защо той не дойде и не те посети.

Болестта ми беше извинение да затварям очи и да се преструвам, че спя.

През нощта баба сънуваше мопса си и след като се събудеше в ранните часове на сутринта, зовеше на глас Неро. Тя отказваше да приеме, че е починал и поиска дядо Фрола да й го доведе на посещение. Дядо Фрола поддържаше фантазията, за да не нарани жена си, и започна да измисля анекдоти за мопса, като се преструваше, че той все още е жив. Имаше нещо много патетично в сценките, на които бях свидетел — дядо Фрола преразказваше тези истории, подходящо украсени, на посетителите, които се точеха покрай нейното легло. Разбира се, всички знаеха, че мопсът е мъртъв и че трупът му все още е в кофата за боклук на ъгъла на улицата, но те се смиляваха над баба Фрола и подклаждаха нейните фантазии.

Моите сънища сега бяха в черно и бяло с нюанси на сивото. В моето немощно състояние вече нямах ярките фантазии и мечти, като тези, които предизвикаха пожара и последвалите събития. Мечтите ми бяха затворени в тесни сиви кутии, в черни и бели линии. Някакви лица ми правеха гримаси. Облечени в бяло фигури кръжаха в мрака. Имах голямо затруднение с дишането, а в съня си забравях да дишам.

Единственото, което исках да правя, беше да спя, за да избягам от ужасната реалност на живота и да съществувам единствено в сивите коридори на моето притъпено съзнание. Но дори сънят ме избягваше. Не можех да спя през нощта, тъй като това беше единственото време, когато можех да мисля, защото през целия ден имаше постоянна тълпа от посетители в отделението и тяхното непрекъснато бърборене ме дразнеше.

Всички клиенти от магазина на баба Фрола идваха най-малко веднъж на ден, както и наемателите на сградата. Господин Риволи, извратеният банков началник, идваше преди всичко, сигурна съм, да се опита да ме зърне отблизо разсъблечена.

Аз също получих специално посещение: целият персонал на библиотеката. Реституто, новият едноок портиер, дойде с дарове от диви ягоди и грозде, и книги с кръстословици, които никога не отворих. Той се опитваше да ангажира съзнанието ми с разговор за редовните читатели, студентите, клюките, но аз не проявявах интерес и просто исках да бъда оставена на мира, да си почина. Впоследствие разбрах, че освен, че зае мястото на Крочифисо в библиотеката, той се оженил за госпожа Роси, вдовицата на покойния портиер, и двамата добавили към грижите си още две деца.

Помощничките в библиотеката, водени от Костанца, идваха един-два пъти. Тя дойде само да надзърне, да види дали може да изкопчи някаква нова информация и да съживи клюката за мен в библиотеката. Останах непоколебимо мълчалива при тяхното посещение и се опитах да запуша ушите си, така че да не чувам нелепото им бърборене и престорен смях. Момичетата от библиотеката скоро прехвърлиха вниманието си към баба Фрола, която бе в състояние да ги снабди с всички пикантерии, от които се нуждаеха да раздухват клюките си. Обсъждаха ме открито макар и шепнешком. Но дори и това не ме притесняваше. Лежах неподвижна и мълчалива и се опитвах да си представя какво е да си мъртъв. Костанца се засуети край дядо Фрола и веднъж дори седна в скута му преди ревнивата баба Фрола да я зашлеви внезапно по лицето. След това набързо изпрати цялата група библиотекарки. Те не се върнаха повече.

Един ден, скоро след приемането ми в болницата, директорът на библиотеката дойде на посещение, със съпругата си — обиграната госпожа Бандиера. Всяка седмица тя имаше запазен час във фризьорския салон Per Donna и винаги намираше време да лакира ноктите си. Всички в отделението я загледаха на влизане, което, разбира се, се очакваше да направят.

Госпожата донесе за мен няколко неща, които иначе би изхвърлила: копринен шал, който бил повреден от невнимателното пране на прислужницата; низ от изкуствени перли със счупена закопчалка; някои декоративни фиби и шише евтин парфюм, подарък от пестелив приятел, който заради изтънчеността си, госпожата никога няма да носи. Благодарих любезно за тези подаръци и когато префърцуненият разговор стана смущаващо муден, семейство Бандиера станаха да си ходят, удовлетворени, че са изпълнили задължението си.

Бързо изгубих дирята на преминаващото време. Смътно, в дебрите на моето съзнание, осъзнавах че е настъпила есента, но не знаех кой месец, дата, ден, или час е. Дните в болницата се сливаха в непрекъснато шествие от сиви утрини, бели чаршафи, рядка каша, лекарства с лош вкус, неприятната дезинфекционна миризма, досадното бърборене на баба Фрола и нескончаемото чувство на изтощение.

Гледах към вратата със свито сърце. Очаквах Англичанина, въпреки че знаех, че той няма да дойде. Представях си какво ще стане, ако един ден премине през отделението с неговите идващи към леглото ми обувки, палаво блесналите сини очи — тяхното синьо бе единственият цвят в моя сив свят. Щеше да ме вземе в ръцете си и всичко щеше да се оправи. Щях да се върна към живот отново и да бъдем щастливи и живи, да се смеем, да се обичаме, да готвим, както го правехме не толкова отдавна през дългото горещо лято. И все пак в сърцето си знаех, че никога повече няма да го видя отново.

Една нощ, малко след посещението на семейство Бандиера, баба Фрола не успя да ме събуди с бълнуванията си за мопса. Тази нощ тя нито хъркаше, нито бърбореше насън, и системата от лостове и макари, които държаха крака й опънат, не скърцаха и не се напрягаха при всяко нейно движение. Странна тишина бе увиснала тежко в стерилния въздух на отделението.

— Бабо, добре ли си? — прошепнах аз, гласът ми прозвуча странно в тъмнината.

Не последва отговор.

— Бабо..? Бабо…?

Примъкнах се в горната страна на моето легло и опрях ходилата си на пода. Изпитах краката си за сила — държаха се, почти. От нощта на пожара не бях ходила никъде без чужда помощ. Чувствах се като парцалена кукла, ходеща със своите крака от вата.

— Бабо? — извиках я отново и дръпнах бялата завеса между двете легла.

Баба лежеше смирена, неподвижна и мъртва. Нейните малко остри черти на лицето бяха спокойни за първи път от сто и единайсет години.

Скоро сестрите изнесоха тялото на баба от отделението и след няколко минути никой не би познал, че тя някога е била тук. Червеникавокафявата снимка на мопса и вазата с цветя бяха отнесени, както и малкото й други вещи: очилата за четене, книгите й от библиотеката, резервни нощници и тоалетни принадлежности. Малкото легло беше оправено с колосани бели чаршафи и когато останалите пациенти се събудиха на сутринта, не бе останала и следа от баба.

Когато дядо Фрола дойде за своето ранно сутрешно посещение, понесъл обичайната роза в изкривената си ръка, той откри леглото празно. Сестрите го отведоха в дневната, за да му обяснят, че неговата партньорка от осемдесет години е напуснала този свят без да се сбогува с него. След това му връчиха няколко неща в кафява хартиена торбичка.

Аз настоях да присъствам на погребението. Бях закарана там в стария стол за баня, който бе престоял на тавана на болницата в продължение на десетилетия.

Службата се състоя в черквата „Света Мария Магдалена", където е била кръстена баба, взела е първо причастие и се е омъжила. Смаленото й тяло лежеше в отворен ковчег, обградено от облаци бяла органза и розови листенца. Тя беше облечена в малката си сватбена рокля от сатен с цвят на слонова кост. Балсаматорът е имал пълна свобода, като се е възползвал от възрастта и очевидното малоумие на дядо Фрола и бе оформил устните на баба във формата на сърце в крещящо червено, с руж на бузите, бебешко сини клепачи, и коса, пълна с букли. Цялостното впечатление бе за пошлост.

Разплаках се за първи път, когато видях каква пародия със смъртта на баба са направили палавите младежи от погребална агенция „Серенита". Сълзите доведоха пристъп на кашлица и монахините, които навигираха стола за баня, намериха за добре ме изведат от черквата и да ме придвижат обратно към болницата още преди опелото да е започнало.

Ден след погребението лежах задрямала. Сега, когато баба беше починала, беше много по-тихо, далеч по-малко посетители идваха в отделението. Редовните клиенти на семейство Фрола вече не идваха. Само Кинто Кавало продължи да ми носи измачкани броеве на модни списания, а понякога и сладкиши. Той бе свикнал да идва в болницата и засега не беше в състояние да се откаже от този си навик. Господин Риволи също продължаваше да идва. Вече си позволяваше да седи във виниленото кресло до леглото ми, което скърцаше смущаващо при всяко движение. Предпочитах да го пренебрегвам и често затварях очите си, когато го видех да препуска из отделението.

Преструвах се на заспала по време на цялото му посещение. Понякога той си заминаваше след час или дори два, без да сме разменили една дума. Просто това беше достатъчно за него.

Ала, докато лежах в моето малко бяло легло този следобяд, чух в спящото си съзнание звук. Разпознах го — звук от далечното минало, който веднага прикова вниманието ми. Нещо отдавнашно и далечно се раздвижи в мен и отговори на призива. Това беше звук от стъпки, но не обичайни стъпки. Това беше звук от три крака, различен от всички други. Стъпка, леко плъзгане на крак, стъпка и след това още една бърза последваща стъпка. Отворих очите си и видях мъже, сиамски близнаци на средна възраст, които идваха към мен. Гуера и Паче!

Ох, любимите ми момчета! Възможно ли е наистина да са те? Въпреки дългите години на раздяла, никога не бях преставала да мисля за тях. И ето, те бяха тук, стояха точно пред мен в болницата. Гледах ги продължително, почти не вярвах, че бяха онези същите малки същества, за които съм се грижила като момиче.

Вече бяха наедрели и носеха красиво ушит костюм: кафяв, с двойно закопчаване, на широки райета.

— Момчета — въздъхнах тежко, безсилна от учудване. — Наистина ли сте вие?

— Има малко като нас в този свят, сестро — беше техният едновременен отговор.

Сълзи се стичаха по лицето ми, когато се прегърнахме, заобиколени от монахини, които се кръстеха и им прилошаваше, а другите пациенти в отделението потриваха очи невярващо и си мислеха, че сънуват. Беше толкова хубаво да ме държат в двете си силни ръце. Накарах ги да ме стиснат здраво за да се убедя, че не беше поредното ми видение.

— Виж ги ти! — повтарях аз и ги отблъсвах леко на ръка разстояние, за да ги оглеждам и да се уверя, че онези малки хитри същества са се превърнали в истински яки и зрели мъже. Не можех да спра да плача. Това беше твърде много за състоянието, в което се намирах.

Всички говорехме едновременно, бяхме силно развълнувани и пълни с въпроси. Говорихме с часове за всичко, което се беше случило от онзи толкова далечен ден, когато предприех пътуването си до големия град. Самите те очевидно се бяха справили добре. Чувстваха се удобно в техните еднакви бомбета, елегантни прически и красиви, ръчно изработени обувки. В действителност сега те бяха най-богатите хора в града, бяха купили най-хубавата къща, която някога е била дом на херцога. Бяха си свили гнездо с курва на име Бианкамария Особуко, чието лице беше цялото в белези от шарка, и която обслужваше нуждите и на двамата едновременно в огромно пухено легло.

Нямаше човек или случка в цялата история на Кастильоне, които да не бяха споменати този следобяд в болницата. Аз бях по-бодра от когато и да било след инцидента. Най-сетне, когато нощта започна да настъпва, а сенките да се събират, близнаците казаха едновременно:

— Дойдохме да те заведем у дома, Роза.

Не спорих изобщо с тях. Разбрах, че е дошло време за мен да се върна в Кастильоне. Монахините ме облякоха в малкото дрехи, които бяха донесени за мен от различни добронамерени съседи; всичките ми вещи са били погубени от огъня. След това близнаците ми помогнаха да изляза навън, където на улицата ни чакаше автомобил. Техен автомобил. Нов модел, доставен специално от Щатите, с шофьор, който щеше да ни закара у дома. Никога преди не бях се возила в автомобил: чувствах се велика, потънала в кожените седалки, докато шофьорът ме покриваше с одеяло за пътуване. Моторът измърка и ние потеглихме заедно в тъмнината. Заспивах, събуждах се; бях на топло и удобно и не исках пътуването никога да свършва.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Беше сутрин, когато стигнахме до фермата. Дърветата покрай пътя за Рандацо вече бяха пожълтели и започнали да губят листата си; гроздето отдавна бе обрано, а лозята — подрязани. Земята бе отдала своята щедрост на пшеницата, зеленчуците и късните портокали и приличаше на ометена чиния след обилна вечеря.

Когато наближихме, видях мъничка фигура да си пробива път към нас по протежение на алеята. Новините се разпространяват бързо в малкия град. Още докато приличаше на миниатюрна точица в далечината, знаех, че това е мама. Когато се приближихме достатъчно, наистина видях мама Калабрезе. Дребничка дори и като млада, сега тя се беше свила до размера на тиква с крака. Нейната, някога забързана, походка беше неустойчива. Косите й, преди черни и тук-там посивели, сега бяха бели.

Беше ми трудно да си представя, че тази възрастната жена управлява фермата и живеещите в нея като диктатор години наред. Това беше същата жена, която бе застреляла втория си съпруг, жената, която нямаше скрупули и биеше ратаите, ако сметнеше, че са се отпуснали или я мамят.

Колата спря и аз се озовах в прегръдката на майка ми.

— Роза, дъще моя — извика мама, прегърна ме и сълзи потекоха по сбръчканите й бузи.

Аз също се разплаках. Плаках с цялото си сърце. Изплаках всичките си сълзи, насъбрани през последните месеци откакто Англичанина изчезна, след инцидента, след като загубих своето здраве, моя дом, целта си. Близнаците също плачеха и прегърнаха майка ни и мен. Така от плач изведнъж всички го обърнахме на смях, бършехме сълзите с опакото на дланите си, преди да започнем отново да плачем.

Докато стояхме на пътя прегърнати, плачехме и се смеехме, откъм пасищата, нарамили вили и мотики, дойдоха братята ми Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе, Салваторе и гламавият ратай Розарио. Цикълът от плач, смях и прегръдки продължаваше. Изабела Калабрезе не беше твърде стара да удари рязък шамар по бузите на малоумния Розарио, когато той си позволи дръзкия жест да ме прегърне. Докато мама беше жива, никой от нейните ратаи не можеше да си позволява волности с единствената й дъщеря.

Благодарение на моите Гуера и Паче, се озовах обратно във фермата. Миризмата на тъмния коридор ме върна в детството. Старата, леко мухлясала миризма на къщата ми напомняше за времето, когато бях малка, с тънички крака и охлузени колене; охлузени колене със соления вкус на кръвта, когато ги смучеш. През всичките години този спомен бе стоял в мен, изтикан в най-отдалечените кътчета на съзнанието ми. Понякога се връщаше при мен през нощта, когато лежах будна в моя малък апартамент на улица „Уличка Бруньо". Но Палермо вече бе само смътен спомен. Сега миризмата на хладни и тъмни ъгли, на спечена с годините мазилка, ме поздравиха, спомниха си за мен и ми казаха, че съм си вкъщи.

Кухнята, в края на коридора, си беше същата. Последните двадесет и пет години не бяха правени промени във вида й. Надявах се да я намеря точно както я бях оставила в деня, когато свалих клетката на папагала си, Селесте, от куката до прозореца и просто тръгнах. Страхувах се да намеря нещо различно. Е, имаше някои нови неща — възглавница на кушетката, въпреки че отдавна не би могла да се нарече нова; кракът на един стол, който винаги беше счупен, сега беше поправен, но за мое успокоение всичко останало беше същото. Чувствах се така, сякаш никога не съм заминавала.

Усещах духа на всички мои предци Фиоре около мен. Баща ми беше сред тях. Той седеше в креслото си и пушеше лула. Все още носеше своето любимо планинско кепе.

— Значи си решила да се върнеш у дома най-накрая, моето момиче? — каза той между смукванията на лулата си.

Баба Фиоре също беше там, печеше някакви пайове, както и дядо. Ще си спомните, че това беше дядо Фиоре, когото съм се опитала да върна към живота със сицилиански бухти, когато съм била на около четири години. Други сенки също бяха там; духовете винаги са обитавали кухнята на Фиоре.

Бродех из кухнята, докосвах лъскавата повърхност на масата, проблясващите съдове, подредени покрай стената, за да се уверя, че наистина съм у дома. Всичко беше точно както винаги е било, дори чаят, който мама ми подаде, направен с кладенчовата вода с цвят на желязо и с вкус като на никой друг чай на земята.

Скоро закуската беше готова и аз седнах да закусвам с моите братя и останалата част от ратаите. Божественият аромат на пресния домашен хляб на мама, току-що изваден от фурната, ме накара да се почувствам гладна за първи път от седмици.

След като мама се увери, че няма човек с мръсни ръце на нейната маса, тя сипа в купите димяща, гъста бобена чорба и отрупа масата с шунка, яйца, козе сирене, маслини и силно черно кафе.

След закуска близнаците излязоха да се погрижат за своите бизнес дела, а селскостопанските работници се върнаха на полето и оставиха майка ми и мен сами в кухнята. Излязох на двора с отпадъците и остатъците и ги изхвърлих в коритото за кучетата. Беше прекрасна утрин, ободряваща, ясна и чиста. Кучетата бяха потомци на онези, които аз си спомнях, за които се бях грижила и хранила в миналото. Те се отдръпнаха назад при вида на непознат човек и се върнаха да ядат едва, когато влязох вътре.

След това, над прясно гърне с блудкав чай, двете с мама седнахме да говорим за всичко, което се бе случило, откакто се бяхме разделили.

— И така, майко, какво точно се случи с Антонино Калабрезе? — попитах аз, чертаейки фигури по лъскавата дървена повърхност на масата, както правех още от дете. Последва пауза, преди мама да отговори.

— Случи се толкова отдавна, дъще, че дори не знам дали го помня. Чакай да си помисля. Такаа, той, разбира се, не беше от фермерско потекло. Начинът на живот във фермата не го задоволяваше. Не харесваше работата и аз не бих задържала мъж, който не работи своята професия. Така или иначе постепенно нещата между нас се влошиха. Започнахме да спорим все повече и той оставаше до късно през нощта в бара в града. Взе да пие здраво и колкото повече пиеше, толкова повече се карахме… и така нататък. Трябва да е било преди двайсет години, когато чашата преля.

Беше един вторник, сега си спомних доста добре. Във вторник следобяд отидох в мандрата да проверя маслото; имаше три тигана с масло и два със сирене. Онази уличница доячката, Балбина Бургондофара, не се виждаше никъде. Беше оставила моето масло и сирене без надзор и изчезнала някъде, вероятно за бърза прегръдка с един от ратаите. Ще й дам да се разбере, помислих си, че е оставила маслото ми да граняса и сиренето ми да се пресече. Ще получи звучен камшик, мислех си, и нейният кавалер също. Тихо се промъкнах в обора, където се съхраняваха всичките бъчви с овче сирене и, разбира се, извън яслата на върха на прясната слама в далечния край, се натъкнах на нашите млади любовници. Той с розовия си задник, щръкнал във въздуха — не беше някой от ратаите. Не. Розовият задник беше на собствения ми съпруг Антонино Калабрезе.

Не казах и дума, въпреки че ме обзе ярост. Устоях на силното изкушение да ги нападна, но никакъв звук не издаде моето присъствие. Промъкнах се тихо като ангел навън от обора и обратно до къщата, за да взема пушката на баща ти. Винаги съм я съхранявала напълно заредена отстрани на леглото, само в случай, че ми потрябва, за да отблъсна бандитите. Също така взех със себе си и добър, як камшик от конюшнята.

Отново се промъкнах на пръсти в обора, този път въоръжена и готова. Нашите любовници все още продължаваха енергично заниманията си. С един удар забих дулото на пушката между бедрата на Антонио Калабрезе и натиснах спусъка. Мина известно време преди глупавото момиче Балбина Бургондофара да се осъзнае, толкова прехласната беше по мъжествеността на съпруга ми. Ужасът, изписан на лицето й, когато най-накрая осъзна случилото се, беше прекрасна гледка. Шибнах я с камшика на сантиметри от най-съкровеното й място, а след това още заради нейното безсрамие.

Братята ти отнесоха трупа и го погребаха между дърветата в горната част на пасбището. Не искахме карабинерите да душат наоколо. Направихме така, че в града да се разбере, че той се е върнал в континенталната част, и никой не зададе каквито и да било въпроси. Така че това беше краят на онзи. Оттогава, разбира се, съм имала други приятели, но сега, когато съм по-стара, ми харесва да имам леглото само за себе си.

Черните очи на мама отново пламтяха при спомена за нейната история.

— Кажи ми, Роза — продължи тя и сипа още една чаша чай. — Какво стана с онзи, Англичанина, за когото Луиджи ми телеграфира?

— Радвам се, че ти спомена за това, мамо. Онова, което искам да знам е, как Луиджи е разбрал за него?

— Той никога не каза.

— И все пак?

— Само това, което ти написах. Чакай, пазя телеграмата тук някъде.

Притаих дъх, когато тя се зарови в огромния сребърен чайник на баба Калцино, където събираше ненужни дреболии. Може би телеграмата щеше да даде отговорите на всичките ми въпроси. Щях да се пръсна от нетърпение, докато тя внимателно ровеше сред разкъсани парчета фотографии, ключове от непознати брави и изгнили сувенири и свързаните с тях истории, които тя се опитваше да си спомни. Изглежда в купчината, която мама изсипа на масата, нямаше телеграма.

— Мамо, телеграмата? — припомних й аз. Със сигурност сега тя беше по-разсеяна от когато и да било.

— О, телеграмата — сякаш бе изплувала от сенчестия свят на спомените си. — Няма я тук. Трябва да съм я използва за разпалване на огъня.

Исках да крещя. Телеграмата би могла да ми даде ключ към тайната, която не ми даваше мира. Какво знаеше Луиджи за Англичанина? Как е научил? Имаше ли някаква връзка между тях? Участвал ли е Луиджи в изчезването на Англичанина? Знаеше ли Луиджи какво е станало с него?

— Чакай! — каза мама, когато видя отчаянието в лицето ми. — Спомням си какво имаше в телеграмата. Чакай малко. Нека да помисля. — Тя затвори очи, сякаш призоваваше силата на своята избледняла памет.

— Спомних си — заключи тя триумфално след кратка пауза. — Пишеше: „Мамо. Палермо казва, че Роза действа като кучка с англичанин. Позори семейството. Спрете я. Изпращам ти 500 долара. Луи…"

— Това ли беше всичко, което пишеше той? Сигурна ли си, че това беше всичко?

— Може да съм стара — отвърна мама, като присви черните си очи към мен, — но още не съм за изхвърляне. Това е всичко, което пишеше.

Не беше повече от онова, което вече знаех. Не ми даде нищо ново, за да продължа разследването си. Може би очаквах прекалено много от телеграма на Луиджи. Може би той беше чул току-що някои клюки за сестра си. Може да не е имал никаква връзка с Англичанина. Може би бях разбрал нещата погрешно. Не знаех какво да мисля вече. Всички тези седмици в болницата в ума ми се въртяха мисли само за това. Бях толкова уморена от мислене.

— Та, какво се е случило с него? С Англичанина? — попита мама.

— Той изчезна. Точно както татко. Ходих до дома му, за да се срещна с него, а той беше заминал, беше оставил всичките си неща. Търсих, търсих, но никъде нямаше и следа от него. Знаех само, че си е отишъл завинаги.

— Вероятно това е за добро, нали знаеш, Роза. На Луиджи не му харесваше. Изобщо не му харесваше.

— То няма нищо общо с Луиджи, мамо. Абсолютно нищо. Вече не съм дете и ще правя каквото ми харесва.

В гнева си започнах да кашлям. Кашлях толкова много, че не можех да говоря дълго време и трябваше да изпия няколко чаши вода. Болката се беше върнала в дробовете ми.

— Всичко е наред, Роза, не се разстройвай. Вече няма значение.

— Не съм разстроена.

— Да, разстроена си. Придоби морав цвят. Още като дете почервеняваше, когато се ядосаш.

— Мамо, моля те, не се заяждай.

— Добре, Роза, успокой се, направи го. Сега ми кажи нещо друго, как започна огъня в твоя апартамент? Чух само, че е било палеж.

— Не, не беше умишлен палеж. Бяха блянове…

— Трябваше да се сетя… — прекъсна ме мама, повдигайки очите си нагоре.

— Бях сложила хубава сицилианска пица във фурната и не съм забелязала кога е започнала да гори. Не бях разбрала, докато не нахлуха пожарникарите и не ме изнесоха навън, задушена. Бях откарана с линейка в болницата. Останах дълго време, докато Гуера и Паче не дойдоха за мен.

— Знам, Роза. Луиджи ни изпрати телеграма от Чикаго. Каза, че си била замесена в инцидента. Той поръча на близнаците да дойдат и да те доведат у дома.

— Как е разбрал Луиджи? — беше притеснително, че знаеше всичко за мен.

— Негова работа е да знае всичко. Казват, че той си има шпиони навсякъде. На острова не се случва нищо, за което той да не знае. Това ми спестява задължението да му пиша, Роза, защото той знае всичко за мен дори преди аз да го знам. Никога не съм обичала да пиша писма.

— Е, аз съм доволна, че той е изпратил близнаците, така или иначе. Беше толкова хубаво да ги видя в болницата, как се разхождат из отделението с техните костюми, изглеждат наистина като бизнесмени. Те, струва ми се, се справят много добре.

— Хммм — отговори мама с поглед на силно неодобрение, а лицето й посивя. — Те изглеждат достатъчно добре, имат и много пари, това е вярно, но се притеснявам за тях, Роза. Те са замесени в най-различни неща, сенчести неща, тъмни сделки. Ще свършат зле, Роза, чувствам го с кръвта си. И те живеят с блудница, казват, че тримата спят заедно на голямото легло, внесено специално. В името на благочестивата Дева. Трима в едно легло.

— Е, те едва ли биха могли да спят отделно, майко, нали?

На лицето на мама веднага се изписа презрителна гримаса.

— Това не ми харесва, Роза, тя носи позор за семейството, синовете на Фиоре създадоха дом със сипаничава курва. Бианкамария Особуко — няма мъж в региона, който да не е имал нещо с нея. Нейната цена е по-ниска от всяка друга. Тя просто не би имала клиентела по друг начин. А моите синове я вземат и я настаняват в дома си, сякаш тя е изискана дама. Това е позор. Пълен позор. Не я искам в къщата си. Казала съм, че няма да я пусна. Така че двамата дори да не се опитват да я водят наоколо. Няма да я пусна, това е.

— Майко, не мисля, че си справедлива. Ако са щастливи с нея, тогава ще трябва да е достатъчно добра и за нас. Бедните момчета не могат да избират и подбират. Нека не забравяме това.

— Същото казва и Луиджи, но аз не мога да го приема, Роза, просто не мога.

ПЕТА ГЛАВА

На следващата седмица се почувствах достатъчно силна, за да пътувам до града. Когато стъпих на площада, тълпа от ученици в униформи започна да танцува около мен.

— Роза Фиоре се прибра. Това е Роза Фиоре. Роза Фиоре. Роза Фиоре — чуруликаха те с пискливите си гласове.

С изненада установих, че новото поколение местни деца ме познават, въпреки че бях напуснала града, когато техните родители са били деца. Като се замисля, това само по себе си не бе толкова невероятно. Моята история се бе превърнала в легенда и се разказваше от бабите в зимните вечери пред буйния огън. В някои версии бях избягала, за да се присъединя към пътуващ цирк на континента, в друга бях станала пират като моя прадядо Паскуапе Фиоре, а в още една бях пътувала до Париж, за да стана знаменита вариететна танцьорка с малко неясна репутация. Нито една от историите не разказваше точно как се качих на автобуса до Палермо и работих като библиотекарка почти тридесет години. Въпреки това децата бяха очаровани да видят главната героиня от легендата да се разхожда, да живее и да диша сред тях.

Когато прекосих площада, видях отец Франческо да влиза в черквата. Той се беше превил от възрастта и косата му беше бяла. Никога повече не отидох на изповед след онзи ден, в който свещеникът мастурбира по време на моя разказ за посвещаването ми в тайнството на секса, докато младият ми любовник вече лежеше мъртъв с прерязано от ръката на своя баща гърло.

Вървях бавно нагоре по хълма към гробището. Все още имах болка в дробовете при най-малкото усилие и трябваше да спирам и да почивам. Отворих широко портата и получих внезапен проблясък на паметта. Видях се да лежа на земята от външната страна пред тази отворена огромна порта преди толкова много години в деня на погребението, когато те не ме пуснаха вътре. И тогава дробовете ме боляха — разкъсвани от ридания.

Вървях покрай редиците бели камъни, ориентирах се по техните надписи и избледнели снимки на мъртвите. Всичките ме гледаха със свежи и усмихнати лица. Дали хората се бяха снимали във фотографско студио за тази цел?

Отидох направо на гроба на Бартоломео. Беше грижливо поддържан: надгробният камък беше полиран, нямаше следи от прах. Липсваха плевели, промушили се през насипания чакъл, и докато на повечето от гробовете имаше изкуствени цветя в ярки сини и червени цветове, на този бяха положени свежи цветя, подредени грижливо, очевидно тази сутрин. Чудех се, кой се е заел да се грижи за него. Бих искала да му благодаря.

Коленичих пред гроба, където лежеше моят Бартоломео. Не можех да повярвам, че беше минало толкова много време от неговата смърт. Връщането ми тук сякаш възкресяваше миналите събития и ги усещах съвсем скорошни. Опипах гравираните върху камъка име и датите на раждането и смъртта му. Ръбовете от длетото вече не бяха толкова остри след валежите на изминалите двадесет и пет зими. Зимите, които съм преживяла без него.

Разказах на Бартоломео за всичко, което се беше случило, откакто заминах. Започнах съвсем от началото и не спестих нищо. Разказах му за пътуването с автобуса до Палермо. За работата си в библиотеката. Моята квартира на улица „Уличка Бруньо". Баба Фрола и нейният магазин за хранителни стоки. Директорът, Крочифисо, Костанца и господин Риволи.

Споделих с него и за Англичанина. Бях сигурна — той не би имал нищо против, че съм успяла да намеря любовта с друг. Това нямаше нищо общо с любовта, която все още чувствах към него и винаги ще чувствам. Бях малко срамежлива в началото, разголвайки душата си пред него, но докато говорех, увереността ми растеше и аз не му спестих нищо. Разказах му как Англичанина дойде за първи път в библиотеката и колко много бях привлечена от него, как се опитвах да се боря с желанието си и колко хубаво беше когато престанах, как се чувствах като преродена, и за първи път — жена. Разказах му как се любехме, как готвехме. Описах колко смешен, див и страстен беше Англичанина. Как ме караше да правя луди неща, които не бях правила никога преди. И колко го обичам. И как той беше изчезнал. И отново съм сама. И как се опитвам да се съхраня, доколкото мога.

Спрях да говоря и си поплаках. Изведнъж си помислих, че Бартоломео не бива да ме вижда разстроена — би го притеснило. Затова спрях да плача и му разказах за пожара в апартамента ми и за престоя в болницата, и как близнаците бяха дошли, за да ме отведат у дома. Споделих как мама е застреляла Антонио Калабрезе, как близнаците са намерили щастието с Бианкамария Особуко и как Луиджи е станал милионер в Чикаго.

Беше късно, когато най-накрая спрях да говоря. Бях стояла коленичила на гроба в продължение на часове, станах и поех към вкъщи.

ШЕСТА ГЛАВА

Меките златни дни на есента станаха по-кратки и по-студени. Посивяха, слънцето отслабна, лъчите му вече не топлеха земята. Бях свикнала отново в Кастильоне; моите години в града изглеждаха отдавна затворена глава. Не изпитвах глад за градските порядки — моят живот отново бе тук.

Укрепвах все повече от чистия селски въздух и здравословната домашна храна. Бях започнала да възвръщам теглото си, което загубих след инцидента; бузите ми отново поруменяха, изглеждах някак по-млада сега. В действителност един или двама от мъжете в селото бяха изявили желание да ме ухажват, но аз отхвърлих намеренията им. Никога не бих обичала отново. Кой мъж може да се сравнява с Англичанина? Нямаше друг като него. Сега, след като знаех какво е истински мъж, как бих могла да си позволя някой по-незначителен? Не можех.

Все още мечтаех за Англичанина. Очаквах нощите, когато можех да се оттегля от суетнята на фермерското всекидневие в старата ми стая, и затваряйки очи да се отдавам на сънищата. Но дори и в бляновете ми Англичанина беше неуловим. Намирах го най-накрая след преминаване през подвижни пясъци, прекосяване на пустини, преплаване на бурни морета, ходене в продължение на километри под изгарящото слънце, но когато пристигнех в края на пътуването и с неописуема радост го намирах, достигах до него и виждах двете му ръце, протегнати за мен. Неизменно. Преди да го докосна се събуждах. След това, смазана от разочарование, исках да се върна към съня, да стигна до щастливия край, от който бях лишена. Как копнех да го докосна, да го почувствам, да го целуна, да го задържа, за да почувствам разкъсващата сърцето ми радост от нашето повторно събиране, но когато магията на съня се прекъснеше, въображението ми не беше в състояние да се изправи пред предизвикателството, а аз оставах с чувство на празнота, студ и самота.

Такива бяха моите изморителни нощи. Дните ми не бяха така трудни. Нямаше подвижни пясъци, които да преминавам. Нямаше открито море. Само планини от паста и езера от супа, които трябваше да се приготвят за гладните ратаи.

Зимата настъпваше със своите свежи студени сутрини и вечери. Прекарвах ги в кухнята пред припукващия огън, където всички ние си разказвахме истории и сплетни. Призракът на баба Фиоре се появяваше постоянно и доставяше удоволствие на събралите се със своите комични и често нецензурни разкази за живота във фермата през миналия век. Понякога трябваше да я отпращаме надалече, особено ако имахме гости — езикът й беше наистина безобразен.

Дните до Коледа бяха изпълнени с вълнение от оживлението по подготовката за празничните дни. За мен това бяха сякаш дните на младостта ми; толкова бях заета със скубане на фазани и правене на пайове, марципан, торти и всякаква коледна храна.

Мама беше решила кое от нейните прасета да бъде заклано и смяташе, че единственото правилно решение е аз да бъда касапина. Наточих ножовете си върху стомана, назад и напред, назад и напред хиляда пъти; чуваше се плавен звук от допира на метал в метал, усещаше се миризмата на затоплена стомана и на потта от моите напъни.

Завързах косата си, за да я предпазя от кръвта, която щеше да бъде внимателно събрана и сложена в колбасите, и навих ръкавите си над лактите. След това, се вмъкнах в чифт гумени ботуши, надянах груба престилка, взех ножовете, триона, стерилизирани легени, както и кофи с вряла вода в кошарата, където бедният шопар е бил отделен от семейството си в очакване на моята поява.

Прасето ме погледна печално; видя смъртта си в очите ми и изквича жално. Бяха минали повече от двайсет и пет години, откакто бях колила животно, но не изпитвах отвращение. Взех главата му в ръцете си и прерязах с най-острия нож гърлото, точно отпред на гръдната кост. Докосвайки костта с ножа, го хлъзнах напред, за да мине под нея и след това го набутах няколко сантиметра навътре, разрязвайки с върха към главата. Когато отрязах артерията, шопарът сякаш оживя отново и се замята наоколо, риташе с копитата си. Тъй като кръвта бликна от зейналата рана в областта на шията, бързо сложих кофите отдолу, за да се събере за колбасите, и умело ги подменях, след като се напълнеха.

Бутнах прасето на една страна и започнах да го стържа. За да се почисти хубаво е необходимо да се излее гореща вода върху малка част от тялото и след това, щом четината се отпусне, трябва да се остърже енергично със специален нож. Работата трябва да продължи, докато прасето е напълно почистено.

Потопих краката му в кофа с топла вода и ги накиснах леко. Едва тогава успях да закача за краката му кука и да го издърпам с нея. Полях прасето със студена вода, за да премахна всичките увиснали кожи, четина и следи от кръв.

Режех внимателно между бутовете. Измъкнах червата и те пльоснаха в легена, който ги чакаше отдолу. Хвърлих няколко кофи студена вода във вътрешността и отвън на туловището, за да го почистя добре. После го разтворих с няколко пръчки и го оставих го да се втвърди през нощта. Хвърлих белите дробове на овчарските кучета като специална награда; взех кофите с кръв за надениците, червата и други вътрешности, които трябваше да бъдат измити.

Когато всичко беше готово, се прибрах вкъщи. Лицето и ръцете ми бяха изцапани с кръв до лактите; разрошен кичур от вдигнатата ми коса се беше измъкнал и влизаше в очите ми. В кухнята открих мама свлечена върху масата.

— Мамо! — изкрещях, изпускайки ножа и кофата с кръв, която носех. Тя се разля на пода, намокри краката ми, подгъва на роклята и плочите. — Мамо!

Втурнах се, вдигнах главата на мама от тестото, върху което се бе отпуснала. Мама издаде слаб стон и ми даде знак, че все още е жива.

— Мамо, мамо, говори с мен. Не умирай, моля те, не умирай — виках, сдържайки сълзите си. Мама отново простена и сякаш се опита да каже нещо.

— Какво има, мамо? — попитах. — Какво искаш да кажеш? Да извикам ли свещеника?

С поглед мама ми показа, че не иска това.

— Роза — прошепна тя най-накрая със стържещ глас, който издаваше дълбокото й страдание.

— Моето момиче — изрече тя много бавно, задъхвайки се, — Има нещо, което трябва да ти кажа — при тези думи тя се отметна от внезапен спазъм на болка.

— Не е нужно да казваш нищо, мамо, не се опитвай да говориш, просто си почивай, ще изтичам да доведа лекар.

— Не, Роза, вече е твърде късно за лекар. Чуй ме, има нещо, което трябва да ти кажа, преди да умра.

— Мамо, ти няма да умреш, моля те, нека повикам помощ, позволи ми да се обадя на лекаря.

— Не, Роза. Слушай ме. Не ми остава много време. Трябва да ти кажа нещо много важно — тя преглътна.

— Роза, баща ти не беше твой баща.

— Какво?

— Искам да кажа, че мъжът, когото познаваш като свой баща, Филипо Фиоре, не е истинският ти баща.

Устата ми увисна.

— Не, моето момиче, всеки от пръв поглед може да види, че не си негово дете. Твоят истински баща е…

Тук дишането на мама стана по-учестено и все по-затруднено.

— Той е…

Дишането й беше толкова мъчително. Предсмъртно хъркане в гърлото. Като направи последно изумително усилие, нейното мъничко тяло се разтърси и тя промълви:

— Роза, баща ти е…

Но не можа да довърши изречението си, шията й се отпусна и главата й падна отново напред в топката тесто, която беше нараснала до солидни размери върху древната маса.

— Мамо, мамо, мамо! Не! О, не! Не! — изкрещях, разтърсвах безжизненото тяло в ръцете си и го люлеех напред-назад, с цялото си сърце исках да я събудя отново.

— Не, не, не — изхлипах. Искаше ми се това да не се беше случило. Искаше ми се да е станала някаква грешка; искаше ми се нейното време още да не беше дошло. Останах така, люлеех майка ми дълго време. Не можех да допусна да си отиде. И докато я люлеех, ронех най-горчивите сълзи, които се стичаха по бузите ми и падаха върху мама.

Мама току-що се бе върнала в живота ми. Бяхме постигнали разбирателство, каквото никога не бе имало между нас. Сега тя бе мъртва. Друга смърт. Още една загуба. Колко траур трябва да понесе една жена в живота си? Усещах, че вече съм понесла твърде много.

Може и да съм си въобразила, но ясно си спомням призрака на баба Калцино, който се появи пред мен, докато люлеех мама в сгъстяващия се мрак.

— Трябва да я пуснеш, Роза — рече тя простичко. — Нейното време дойде.

Все още хлипах и поклащах мама, когато момчетата, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе се върнаха от полето за вечеря.

Виждайки кървавата сцена в кухнята — изхвърлен нож с напоено от кръв острие, огромна локва кръв, затъмнила плочите, сестра им в объркано състояние, приведена над тялото на майка ни, тяхната единствена мисъл беше, че там се беше случило най-ужасното.

— Роза, какво си направила? — попита Леонардо с ужас в очите, смяташе ме за убийца, дори още по-лошо, за отцеубийца.

— Мама е мъртва — изревах, сълзите ми рукнаха отново, тъй като бях принудена да се изправя пред реалността и да разкажа на братята си за станалото. — Дойдох тук, след като заколих прасето, и я намерих с глава забита върху масата. Бяхме заедно само няколко минути, нямах време да ви повикам или да се обадя на лекаря. Както я държах, тя просто си отиде.

Братята ми се спогледаха, всички мислеха едно и също, че съм полудяла и съм убила майка ни. Леонардо даде знак на Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе да го последват навън.

— Марио, тичай до града с Джулиано и доведете лекар. Салваторе, иди с тях и уведоми полицията. Кажете им, че Роза е убила мама. Джузепе, ти събери някои от момчетата, в случай че нещата се влошат. Ще се опитам да я успокоя, докато се върнете, сега бързайте.

Марио, Джулиано, Салваторе и Джузепе побягнаха възможно най-бързо, а Леонардо се върна в кухнята, за да се справи с лудата си сестра.

— Роза, защо не пуснеш мама? — попита ме той с онзи тон, който всички ние използвахме.

— Просто искам да я задържа малко по-дълго, Лео. Не искам тя да изстине.

— Хайде, остави я, Роза. Трябва да я положим на масата, в противен случай ще се вкочани в това положение и няма да можем да я поставим в ковчега. Ти не искаш това, нали?

Неохотно отхлабих хватката си и помогнах на Леонардо да постави дребното тяло на масата. За съжаление, трупът беше покрит с кръв от допира с мен. Нали бях окървавена от клането; мои отпечатъци от кръв имаше по бузите на мама, по ръцете и дрехите й.

Леонардо вдигнал ножа, когато видял, че съм се обърнала и го стиснал в ръце зад гърба си, в случай, както каза той след това, че ситуацията се влоши.

Вероятно си е мислил, че ще го нападна. След известно време, което ми се стори векове, неговото подкрепление пристигна. Облекчението му беше осезаемо.

Старият семеен лекар, доктор Леобино, влезе, а двама офицери от карабинерите застанаха пред вратата в случай, че се опитам да избягам. Двамата държаха пистолетите си в готовност. На заден план, на безопасно разстояние, се въртеше жалкият отец Франческо.

— Сега, Роза — каза доктор Леобино, който предпазливо се приближи към масата, където мама лежеше и където стоях със скръстени ръце, — кажи ми какво се е случило тук.

— Докторе. Мама е мъртва.

— Мога ли да я видя?

— Да, докторе, но не мисля, че нещо може да се направи.

— Е, нека просто да направя малък оглед.

Той внимателно разгледа тялото за рани, но разбира се, не можа да намери.

— Ти си съвсем права, Роза, вече нищо не може да се направи за нея. Кажи ми как умря?

— Току-що бях заклала прасето за Коледа, докторе, когато дойдох от двора и видях мама отпусната над масата; тя беше месила тесто, а главата й беше паднала в него. Разбрах, че нещо не е наред. Паникьосана, изпуснах кофата, пълна с кръвта, която щях да добавя към моите специални наденици…

— А, да, никога не съм опитвал наденици, които да се равняват на твоите, Роза — прекъсна ме лекарят.

— И кръвта се разля по целия под. Изтичах при мама. Мислех, че е мъртва, но тя беше все още жива. Вдигнах я от тестото. Тя се опита да ми каже нещо, но не можеше да диша. Казах й да почака, докато се обадя на вас и на момчетата, но тя каза, че няма време. Въздъхна някак тежко и се задави, издаде някакъв странен звук в гърлото си, а след това главата й клюмна и разбрах, че тя е мъртва. Държах я дълго време в ръцете си; не исках да я пусна. Сбъркала ли съм, докторе?

— Не, Роза, не си. Най-много съжалявам за твоята мъка. Майка ти беше добра жена. Дано да почива в мир.

После, като се обърна към офицерите карабинери, каза:

— Хайде, господа, не мисля, че сме нужни тук — и с тези думи той се изниза от кухнята покрай моите братя, които изглеждаха доста глупаво.

— Сестрата наистина е убила майката — промърмори лекарят под носа си.

Като се увери, че е безопасно и нямам намерение да го промуша с ножа си, отец Франческо влезе откъм двора. Той извърши нужните ритуалите и при действията си се изцапа с кръв. Кръвта на пода се просмука по ръба на неговия чист, бял, колосан филон при докосването до каменните плочи и когато си тръгна, той изглеждаше така, сякаш е давал последно причастие в зона на военни действия.

Смяхме се на това по-късно, но аз никога не забравих, че според братята ми аз бях способна на отцеубийство.

СЕДМА ГЛАВА

Погребението беше забавено с няколко дни заради пристигането на Луиджи със самолет от Чикаго. Самолет! Дори не бяхме чували за някого, летял със самолет.

Чакането беше изключително неприятно, тъй като мама беше изложена на кухненската маса. Заедно с моите братя и ратаите се хранехме струпани в единия край на масата, докато мама заемаше другия.

Бях направила всичко по силите си майка ми да изглежда добре в последния си земен път. Бях я облякла в една от най-красивите й нощници и втъкнала няколко изкуствени цветя в косата й. Около нея бях поставила буркани с ароматни листа и плодове; нямаше много цветя наоколо по това време на годината и знаех, че мама не би одобрила нито един ненужен разход от цветарския магазин. Свещите горяха ден и нощ. За щастие, времето беше студено и одеколонът, който пръсках обилно над трупа беше достатъчен да спре неговото разлагане.

Коледа беше време на нещастие, въпреки че всички се преструвахме, че се забавляваме. Печеното свинско месо беше сочно с препечена кожичка, хрупкаво и крехко. Сервирах го със сос от доморасли ябълки, печени картофи с розмарин и градинска лобода. Шопарът беше крехък, нямаше съмнение; беше добре разфасован, всички бяха съгласни. Бях призната като експерт с ножа за филетиране.

Най-сетне, малко преди Нова година, Луиджи пристигна от Щатите заедно със съпругата си, барманката от Лингуаглоса. Приличаха на филмови звезди. Барманката дори имаше кожено палто, с което се врътна пред мен, преди да влезе вътре. Тя се смяташе за твърде важна особа за това старо място и сбърчи нос при вида на праха и паяжините, а и заради това, че аз се грижа за домакинството; самата тя имаше прислужница в Чикаго.

Съпругата на Луиджи изпищя при вида на трупа, който определи като гротеска. Веднага обяви колко е доволна, че не е довела децата: такава гледка, със сигурност щяла да им остави ужасяващ белег за цял живот. Беше донесла толкова много багаж със себе си, гламавият ратай Розарио едва не получи херния докато го занесе вътре. За нея цялото пътуване сякаш не беше нещо повече от модно ревю и по време на престоя си сменяше дрехите най-малко четири пъти на ден.

Луиджи беше снизходителен към нея. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Той беше напълнял от постоянното ядене на пица в Чикаго и ходеше навсякъде със захапана между зъбите пура. От времето когато пристигна, до времето когато си замина, поток от лъскави автомобили идваха по алеята към къщата, странни мъже в костюми излизаха от тях, а Луиджи с часове се затваряше за срещи с тези непознати, така че за нас, останалите, беше почти невъзможно да говорим с него.

Погребението не можеше да се бави повече и се състоя сутринта на последния ден от годината. Беше необичайно студено, докато нашата малка процесия вървеше по своя път нагоре по склона до черквата „Аве Мария" и оттам към гробищата. За трети път изминавах този път — заради моя любовник; с празния ковчег на мъжа, за който се опасявам, че не е бил мой баща, а сега вървя след майка ми по този хълм. Скоро ще дойде моят ред.

Минахме покрай гроба на Бартоломео. Той ми се усмихваше, все още момче, от снимката, поставена на камъка. Колко странно, че той щеше да остане млад, а аз трябваше да остарея и надебелея; каква странна двойка бихме били сега, помислих си аз.

Шествието спря пред парцела на Фиоре. Земята до празния гроб на татко беше изкопана, за да приеме мама.

Отец Франческо извърши благослужението; той изкарваше прехраната си от погребенията на близките ми.

— In nomine padre, filii, et spiritu sanctus…[14] Луиджи беше уредил хор да съпровожда процесията по целия път от Агридженто, и когато запяха „Аве Мария", малкият ковчег беше положен в земята.

По обратния път към къщи опечалените се разпръснаха поединично, по двойки, бъбреха си на теми, които са неизменни след подобно събитие. Озовах се редом с Луиджи. За щастие, бяхме се отдалечили от другите, макар че острият глас на барманката от Лингуаглоса се чуваше от доста далеч. Имаше нещо, което трябваше да го попитам. От всички мои братя, Луиджи бе този, който знаеше истината.

— Луиджи, мама поговори малко с мен, преди да умре.

— Така ли? — говореше с американски акцент.

— Да.

— Е, какво каза тя?

— Беше трудно да се разбере, тъй като дишането й беше много накъсано, тя си отиваше, но съм сигурна, че каза, че татко не е истинският ми баща.

— Ох, значи ти е казала това.

— Искаш да кажеш, че е вярно?

— Да, вярно е.

Имах чувството, че думите му ме удариха като с юмрук в стомаха, точно в слънчевия сплит. Не можех да дишам. Значи това е вярно. Искрено се надявах, че той ще каже, че съзнанието на мама е било замъглено с приближаването на смъртта, и че тя е измислила всичко това.

— Знам, че сигурно си била шокирана, Роза, да го чуеш по този начин, но е вярно, че не си родена от семето на Филипо Фиоре.

— И кой е истинският ми баща, знаеш ли, Луи?

— Чул съм някои неща, разбира се, но, Роза, татко винаги гледаше на теб като неговото малко момиче. Трябва да знаеш, аз мисля, че той смяташе, че си негова. Според мен той никога не разбра, дори не подозираше. Разбира се, ти беше неговата любимка. Беше толкова отдавна, сигурна ли си, че наистина искаш да знаеш?

— Разбира се, че искам. Трябва да знам. Няма връщане назад сега. Кажи ми кой е той.

— Това се е случило така. Когато беше по-млада, мама беше много страстна жена. Винаги се радваше на компанията на мъжете. Не че не обичаше татко или нещо подобно. Когато беше млада, на нея й беше много трудно да откаже, ако някой мъж проявеше интерес към нея. Това не означаваше нищо за нея. Нищо. Беше просто плътско удоволствие.

— И така, кой беше, Луиджи? Не ме дръж в напрежение.

— Добре, стигам до това. Просто исках да обясня малко за твоя произход първо.

— Луи — помолих го аз.

— Добре, сама се сети. Свещеникът.

— Отец Франческо?

— Да.

— Искаш да ми кажеш, че свещеникът, отец Франческо, е мой баща?

— Да. Съжалявам, че ти го казвам по този начин, но ти ме принуди. Аз не правя разлика между теб и нас. Ти все още си нашата малка сестра.

Отец Франческо, перверзният свещеник. Не можех да повярвам. Полазиха ме тръпки. Луиджи изостана, усети, че имам нужда да остана сама, да осмисля тази най-неприятна новина. Ох, сигурно не е така. Има някаква грешка. Свещеникът ме беше ужасил. През целия си живот чувствах отвращение към него, особено в момента на смъртта на Бартоломео, когато той злоупотреби с доверието ми, отказа ми защитата на църквата и мастурбира, докато слушаше моята история. Никога повече не бях продумала и една дума с него, от този момент нататък бях обърнала гръб на църквата, която той представляваше. Да знам, че съм създадена от такъв човек беше твърде ужасно бреме. А мъжът, когото винаги съм мислила за свой баща, на вид простодушен, но достоен, Филипо Фиоре, беше не повече от рогоносец. Може би ме е мразил, защото аз съм видимото доказателство за изневярата на жена му.

Имах намерение да попитам Луи какво знае той за Англичанина, но тази новина беше такъв шок, че не можех да издържа да чуя още нещо изненадващо. Докато вървях сама към фермата, чух отличителния звук от походката на близнаците зад мен. Обърнах се и те тръгнаха заедно с мен. Усмихваха се срамежливо.

— Роза, имаме да ти кажем нещо. В края на краищата трябва да има и радост в този тъжен ден. Роза, искаме ти да бъдеш първата, която ще разбере — ние ще ставаме баща.

— Ох, момчета, това е чудесно. Много се радвам за вас двамата. За всички вас.

Опитвах се да звуча ентусиазирана, но ми беше трудно, исках да крещя без да спирам.

— Благодарим ти. Установихме го тази сутрин. Бианкамария Особуко е с дете. Нашето дете. За нас няма значение кой от нас е бащата. Няма начин да разберем, а освен това ние сме една плът. То ще бъде нашето дете. Докторът каза, че има всички шансове да се роди нормално, а ако е момиче, ще я кръстим на теб.

— Ще бъде чест за мен. Така се радвам за вас, наистина. Имаме нужда от добра новина, момчета, защото има твърде много мъка на този свят.

Те се втурнаха напред със скок в съвместната им стъпка, за да разкажат на братята ни за своята радост. Как щеше да избухне мама, ако беше жива. Курвата да роди дете. Ами ако и то се роди с проклетата уродливост на своите бащи? Главата ми натежа под бремето на тези мисли.

Не след дълго се прибрахме вкъщи и аз приготвих чай, който сервирах в предния салон. Имаше прошуто в изобилие от закланото прасе, хляб и туршия. Никой от нас не можеше да го вкуси, твърде болезнено напомняше за ужасния ден на смъртта на мама, но барманката от Лингуаглоса яде достатъчно, за да започне да й се повдига, а далечните роднини и селяните не спазваха благоприличие. Имаше също студен фазан и ябълков сладкиш с дюля. Мама щеше да бъде доволна от поднесената храна. Веднага след като всички си тръгнаха, почистих съдовете и се качих да си легна. Имах твърде много да мисля. Денят беше ужасен.

На следващия ден Луиджи и жена му си тръгнаха за Щатите. Докато се качваха в автомобила, който трябваше да ги откара на летището, си казах: сега или никога. Трябваше да попитам Луиджи какво точно знае за Англичанина.

— Този човек не беше добър, Роза. Не ми хареса, когато чух, че си започнала да се занасяш с него. Лошо парче, боклук, това е всичко, което беше. Затова трябваше да го премахна.

Шофьорът запали двигателя.

— Да премахнеш? — попитах, неразбиращо.

Автомобилът започна да се отдалечава. Вървях успоредно до отворения прозорец. Всички започнаха да махат за сбогом.

— Отстранил съм го — чух Луиджи да казва над виковете на сбогуване и шума на двигателя. — Няма да го видиш никога повече.

Не можех повече да вървя в крак с колата.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв? Уби ли го? — извиках след него. Но беше твърде късно, Луиджи беше заминал. Повече никога не го видях. На следващата година той беше открит в подземен паркинг с куршум в главата. Но отново прибързвам с разказа си.

Побързах към кухнята и започнах да меся тестото за вечерния хляб. Значи моят брат бе убил любимия ми. Какво начало на деня.

Блъсках и блъсках тестото с такава сила, че краката на достопочтената маса се разклатиха. Майка ми беше мъртва, свещеникът беше мой баща, а брат ми беше убил любимия ми. За първи път в живота си се страхувах за здравия си разум. Изведнъж усетих всичко да се изплъзва от ръцете ми. Стоварих юмруците си с трясък върху тестото. Какво още щяха да хвърлят по мен орисниците?

Значи предположението ми е било вярно: хората на Луиджи изобщо не са се интересували от мен, а от Англичанина. Но как? Защо?

Откъде Луиджи го познаваше? Това можеше да означава само, че Англичанина беше свързан по някакъв начин с мафиотски дела — в края на краищата, това беше светът на Луиджи. Как иначе двамата можеха да бъдат свързани?

Защо Луиджи каза, че Англичанина не бил добър? Какво е знаел за него?

Често се улавях, че мисля за разговора ни с Англичанина, че не може да ми каже къде е бил на онова пътуване извън Палермо, когато убиха Крочифисо, "заради собствената ми безопасност“. Щом опасността отмине, той каза, че ще ми разкаже всичко. Очевидно нямаше нищо общо с писането на готварски книги. Как ми се искаше да го бях притиснала още по онова време и да го накарам да ми каже. Но бях толкова влюбена в него, че просто съм приемала всичко.

Вече никога няма да разбера. Брат ми бе убил Англичанина. Знаех, че няма да науча нищо повече от Луиджи, дори ако по някакъв начин успеех да го последвам на другия край на земята. Знаех също, че дори и да докарам себе си до пълна лудост, обмисляйки всички възможности, това няма да върне Англичанина.

Англичанина бе мъртъв. Още преди разговора с Луиджи имах чувството, че той е мъртъв. Със сърцето си го знаех от самото начало. В интерес на истината знаех, че никой не оцелява след подобно изчезване. Все пак, до този момент, преди да го узная със сигурност, винаги съм искала да заблудя себе си с надеждата, че по някакво чудо, в бъдеще, макар и далечно, може да се съберем отново.

Сега всяка надежда бе загубена. Той беше мъртъв. Този толкова чувствителен, толкова жизнен мъж е мъртъв. Помъчих се да си го представя, но не успях. Насилих се да си представя трупа му, за да убедя себе си и да повярвам. Как бе възможно тази жизнена енергия, толкова силна в него, да угасне като нищожен пламък на свещ? Не мога да го приема. Мразех Луиджи. Ударих тестото, все едно пробивах лицето му. Не бях месила така от смъртта на Бартоломео.

ОСМА ГЛАВА

На следващия ден отидох в града, тъй като имах работа с баща ми, свещеника. Душевното ми вълнение даде сили на краката ми и тичах почти през цялото време, докато стигна до черквата.

Влязох. Открих отец Франческо да почиства олтара, точно както в онзи ден преди двайсет и шест години след моята любовна нощ с Бартоломео. Ароматът на тамян, играта на пламъчетата на свещите и плачещата статуя на Дева Мария, ме пренесоха обратно в същия ден, който си спомнях с пределна яснота.

Сега отецът се беше прегърбил с възрастта и косата му, някога черна като торф, беше бяла и рядка. Лицето му беше набраздено и зрението му беше отслабнало.

— Здравейте, отче — извиках с неосъзната ирония.

— Кой е там? — скочи той, когато чу непознат глас зад себе си.

— Роза е.

— Роза? — гласът му се извиси въпросително.

— Роза… — промърмори той на себе си.

Дотътри се по-близо и ме фиксира с очи, покрити с катаракта. Разпознаването стана бавно.

— Ах, дете мое. Познавам те. Знам лицето ти, въпреки че не мога да си спомня името ти…

— Казвам се Роза Фиоре — промълвих тихо.

Въобразявах ли си или неговото хладнокръвие изчезна за секунда?

— Ах, да, Роза. Роза Фиоре — повтори той тихичко на себе си, сякаш, за да подпомогне паметта си. — Познавах твоите родители.

— Познавате майка ми доста добре, нали, отче?

— Да, познавах я. Защо питаш?

— Защото има някои неща, които трябва да узная. Искам да ви питам за тях.

— Разбирам. Добре тогава, да влезем в канцеларията, дете мое. Можем да говорим там.

Колебаех се дали да го последвам. Беше ме страх да остана сама с него, колкото и странно да звучи. Нещо в него ме караше да се страхувам. Въпреки това го последвах до кораба на черквата и от там в съдохранилището. Той посочи една пейка, където двамата седнахме.

— И така, какво мога да направя за теб, детето ми? — попита той с лукав поглед. — Дошла си за изповед ли?

— Не, не съм дошла за изповед, — отговорих аз, смутена от липсата му на срам. Подразних се и от себе си, че не го предизвиках за някогашните му действия, но трябваше да стигна до точката на настоящото си посещение, а вече едва се борех да запазя самообладание.

— Преди смъртта си майка ми — продължих — се опита да ми каже нещо. Каза, че Филипо Фиоре не е истинският ми баща. Но издъхна, преди да успее да ми каже кой е моят истински баща.

Разбирам.

— След това говорих с брат ми Луиджи.

— Да?

— И той каза…

— Да?

Преглътнах с мъка.

— Той каза, че вие сте моят баща.

Втренчих се в него, очаквах реакцията му. Бях изненадана, когато той започна бавно и стържещо да се смее.

— Аз, твой баща? Ха-ха-ха, това е смешно. Това е много смешно — той продължи да се смее.

— Какво смешно има?

— Това, което е смешно, е идеята, че изобщо бих могъл да бъда баща. Ха, ха, ха. Виж, скъпа моя, в целия си дълъг живот никога не съм правил секс с жена. Жените никога не са ме интересували, ако разбираш какво искам да кажа.

— Тоест не сте мой баща. Сигурно ли е, че не сте мой баща?

— Да, Роза, съжалявам, че ще те разочаровам, но не съм твой баща.

— О, аз не съм разочарована, отче — отвърнах аз. — Вие ме отвращавате — след това си тръгнах.

Той все още се смееше на себе си, когато напуснах черквата със сърце, изпълнено с радост, че този перверзник не е мой баща. Значи Луиджи е сгрешил. Той не е знаел всичко. Но ако нито Филипо Фиоре, нито отец Франческо, не е мой баща, тогава кой, за Бога, беше той? И ако Луиджи грешеше за изневярата на мама, той може би грешеше и за Англичанина. Възможно ли е да е излъгал за всичко?

Като стигнах до фермата, видях, че Розарио се мотае на двора, подритваше мръсотията с върха на ботушите си и пушеше лула, като изпускаше облаци синкав дим, който кръжеше над главата му.

Той закуцука срещу мен, очевидно ме бе чакал.

— Какво искаш, Розарио? Много съм заета и много уморена.

— Розарио говори с Роза, — каза той.

— Добре, за какво става дума?

— Розарио каже Роза нещо.

— Да?

— Розарио е баща на Роза.

Света Богородице!

— Какво искаш да кажеш, Розарио? За какво говориш? Той се обърка и започна да мърмори неразбираемо на себе си.

— Розарио влез в кухнята. Хайде. Ела и говори с Роза. Въведох го вътре и му предложих да седне, сипах му кана светла бира, за да се отпусне.

— Ти каза: „Розарио е баща на Роза." Сега ми го обясни. Отдели малко време. Не се плаши. Просто ми кажи какво имаше предвид.

Розарио потърка лицето си с пръсти, както правеше винаги, когато се чувстваше нервен и се опитваше да се съсредоточи.

— Хайде сега — подканих го аз спокойно и окуражително.

— Няма никой тук, за да ни чуят. Просто Розарио и Роза. Розарио каже на Роза, което той знае.

— Тъмна нощ. Студено. Розарио в обора. Топло там, виждаш ли? Розарио не е допускан в обора. Тя каза така. Но той не прави нищо лошо. Топлеше се, виждаш ли?

— Да, продължавай, Розарио, никой няма да ти пречи.

— Тя дойде, но аз не знаех, че е тя. Беше тъмно, разбираш ли?

— Да, беше тъмно. Продължавай.

— Тя направи неща на Розарио. Той не е виновен. Той не знаеше, че е тя. Той не можеше да направи нищо. Той не искал да стане нещо лошо.

— Не, не е. Продължавай.

— След това тя светнала фенера. Тя много ядосана. Тя наби Розарио. Тя го би с камшик. „Случай на сгрешена самоличност", каза тя. Тя каза на Розарио, ако той каже, тя го заключва, виждаш ли? Аз не искам да бъде заключен далеч. Ти няма да ме затвориш, нали?

— Не, Розарио, всичко е наред. Няма да позволя нищо да ти се случи.

— След това дойде дете. Момичето на Розарио. Тя каза, че той не трябва да познава момичето. Или да го обича. Това не е позволено. Той няма да докосва и да обича или да говори с него, иначе Розарио бъде затворен в тъмница. Но Розарио обича Роза. Винаги той обича Роза. Тя я няма. Тя мъртва. Тя не може да заключи Розарио сега. Розарио е баща на Роза. Роза е момичето на Розарио.

Мили Боже, излиза че този малоумник е мой баща.

— Всичко е наред, Розарио. Никой няма да те нарани или да те затвори, или нещо подобно. Няма да им позволя. Сега трябва да мислим внимателно за всичко, така че, Розарио иди си сега и нека Роза помисли. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Няма нищо лошо да ти се случи. Отиваш и се заемаш с работата си. Те ще се нуждаят от теб на нивите.

Той пресуши каната си с бира и излезе от кухнята. Когато си отиде, ударих главата си в масата няколко пъти, надявайки се, физическата болка да притъпи душевната.

Бях дъщеря на полуидиот. Как можеше майка ми да ми причини това? Нямах никакво съмнение за достоверността на историята му. Докато ми говореше, бях поразена от физическата си прилика с него; носът му беше същият като моя, очите му имаха същият зелен цвят, неговите извити вежди, неговото телосложение, зъбите му. Тези неща никога преди не ми бяха правили впечатление. Да си кажа честно, наистина никога не съм го оглеждала внимателно. Също изражението на лицето му, маниерите му, движенията на ръцете, когато говори: това е като да се гледаш в огледалото. Имах полуидиот за баща. Можеха ли нещата да станат по-лоши от това?

Изтичах до печката да изпържа няколко сицилиански палачинки. Натъпках капещите златни палачинки в устата си и продължавах да ям, докато яростта ми не утихна. Трябваше да остана спокойна. Преживявала съм и по-лоши трагедии от тази.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Преди да съм разбрала, измина година от моето завръщане в Кастильоне. Сега, когато мама я нямаше, аз управлявах фермата. Бях направила някои промени, с които, трябва да призная, бях доста горда. Въведох собствена система за водене на счетоводство и записвах сметките си в поредица от прилежно попълвани книги, точно като тези в библиотеката. Бях организирала малък кабинет за себе си и го оборудвах с впечатляващ набор от канцеларски материали, които купих от магазините в Рандацо. Имаше подострени моливи, асортимент от писалки, хартия и пликове в различни размери, етикетирани папки и гумени печати. Беше много приятно.

Но промените не бяха само административни. Направих също много практически подобрения. Бях поръчала да се монтират тръби за свързване на фермата с водната и канализационната системи. Бях ремонтирала някои от къщичките в далечния край на имота и настаних в тях Розарио и част от ратаите заедно със семействата им. В края на краищата, не можех да допусна баща ми да живее в коптор.

Бях преодоляла първоначалния срив от разкритието на самоличността на истинския ми баща. Розарио беше бавен, но мил и честен човек и бях трогната от предаността му към мен. Любовта към мен, която е бил принуден да крие докато мама беше жива, сега показваше с хиляди малки жестове. Носеше ми цветя, които беше набрал от живите плетове или пресни топли яйца от своите пилета. Миеше чиниите след хранене, без да обръща внимание на закачките на моите братя и другите ратаи. С течение на времето той ме спечели и се привързах много към него, въпреки предразсъдъците си.

Скоро купих трактор, първия в региона, и камион, с който продукцията да се кара на пазара. Съседите казаха, че мама ще се обърне в гроба заради разходите, но всъщност просто завиждаха. Бях убедена, че трябва да сме в крак с времето вместо да продължаваме да правим нещата по старомоден начин.

Нямах намерение да поемам ръководството, но нито един от братята ми нямаше представа как да управлява бизнеса. Всяка минута някой от тях тичаше в кухнята да ме пита какво би направила мама в дадена ситуация и така от само себе си поех цялата отговорност. Реших кои пасища с какви култури трябва да се засаждат. Определях кои животни да бъдат угоявани и кои да бъдат заклани. Установявах коя продукция трябва да се съхранява и коя трябва да бъде закарана на пазара и така нататък. В моето семейство жените бяха силните и предполагам, че мъжете просто не искаха да се нагърбват с излишни задължения. Ох, за Англичанина. Той беше мъж в истинския смисъл на думата.

Въпреки всички мои допълнителни отговорности, не пренебрегвах задълженията си в кухнята. Харесваше ми да мисля, че нито един от моите братя или нарасналия брой на ратаите не се бяха хранили по-добре някога през живота си. Приготвях закуска, обяд и вечеря. Готвех огромна тенджера с печено или поднасях току-що заклано прасе сукалче. Все още месех всичкия хляб вкъщи и често имаше вкусен десерт или прясно сирене и ябълки.

Бях щастлива, по мой начин. Нямах любовник, така че не можех да изпитвам повратностите на любовта. Можех само да си спомням как правехме любов. Спомнях си въздишките когато твърдият му член леко си проправяше път до пластовете на малките срамни устни, а след това, когато беше допускан, те се затваряха отново около него като венчелистчета на роза.

Англичанина беше твърде често в съзнанието ми, особено когато бях в кухнята и приготвях някое от ястията, които бяхме готвили заедно. Никога вече не можех да ям спагети, без да си спомня с усмивка онази нощ. Постоянно ми липсваше. Понякога си фантазирах за това какво би станало, ако той не беше изчезнал. Можеше ли любовта ни да продължи повече от онова знаменито лято? Питах себе си. Понякога си мислех, че в крайна сметка той може би се е върнал обратно към предишния си живот в Оксфорд или Лондон, или на някое друго място в Англия.

И все пак, ако не беше заминал, тогава какво? В такива моменти ръцете ми се отпускаха в купата за втасване на тестото, очите ми гледаха втренчено, а въображението политаше.

Веднъж видях как двамата стоим на стъпалата на катедралата, там, в Палермо. Беше през един ден в началото на лятото — май, мисля, когато светлината е сребърна и бризът все още е хладен. Бях облечена в розовия костюм от две части и бях толкова горда с малката си шапка без периферия с воалетка. Ярко оцветени венчелистчета запърхаха в лицето ми като конфети и ме накараха да се смея. Англичанина, застанал до мен в елегантен костюм, се усмихваше със своята дяволита усмивка.

Качихме се в чакащия ни файтон и аз хвърлих във въздуха букета си от оранжеви цветчета. Всички момичета се разпищяха и скочиха с разтворени ръце, но го хвана Костанца, мръсницата.

Персоналът на библиотеката, редовните читатели, бедните студенти, всичките бяха там, дори директорът и съпругата му в скъп костюм. Всички, с изключение на госпожа Бандиера, която беше твърде възпитана и сдържана, се смееха, плачеха и ръкопляскаха, когато потеглихме.

Ясно чух копитата на понито да хрущят по чакъла, когато Англичанина се наведе и ме целуна, малките му мустаци погъделичкаха устните ми.

— Какво имаме за обяд, Роза? — попита той.

Само че не беше Англичанина. Беше Джулиано, който минаваше през кухнята.

Смъмрих се за пропиляното в блянове време, когато осъзнах, че сутринта е минала. С ужас си дадох сметка, че ратаите скоро ще дойдат за обяд, а сардините, необходими за моята паста, не бяха обезкостени.

Бързо отстраних костите от планината тъжно изглеждащи сардини, която се издигаше пред мен на масата. В действителност мисля, че счупих всички рекорди за обезкостяване по този повод. Отстраних главите и покрих телата им с подправка по моя специална рецепта.

Запържих лук в зехтин, добавих няколко шепи с току-що набран копър, малко стафиди и кедрови ядки и варих сместа на слаб огън няколко минути. В отделен тиган запържих сардините, за да омекнат, докато макароните кипнат достатъчно в обилно количество вряща подсолена вода.

Когато ратаите се струпаха пред вратата, изпъвайки своите болни гърбове и забърсвайки потните си вежди, аз прецедих макароните, разбърках ги със сместа от копър, подредих отгоре сардините и поръсих всичко с препечени галета. Въпреки, че обядът не закъсня, този случай ми даде урок и аз реших да оставя бляновете си за времето, в което бях сама.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Докато месеците се въртяха един след друг, времето ми премина в управлението на фермата. Терминът на Бианкамария Особуко наближи и Гуера и Паче решиха, че искат да се оженят за нея, преди детето им да се роди.

Те се обърнаха към отец Франческо и той не възрази тримата да се оженят в неговата черква. Сватбата беше насрочена за следващата седмица и около подготовката настъпи огромна суматоха.

Метри бяла коприна набързо бяха доставени от континента и шивачът, Банко Куниберто, започна да работи, оформяйки копринена палатката, с която да покрие огромните форми на Бианкамария Особуко. Близнаците също щяха да бъдат в модно облекло в европейски стил, а Банко Куниберто и неговите помощници работеха на смени денонощно, за да се усъвършенстват в ушиването на фрак и трикраки панталони.

Аз също исках да имам нов костюм. Избрах розов костюм от две части, точно какъвто си бях ушила в Палермо и носех в деня, когато Англичанина дойде да изследва ръкописите в библиотеката. Подготвих всичко за сватбената закуска лично. Със собствените си ръце заклах една крава, за да има голямо количество говеждо месо, наредено на масата в кухнята. В допълнение приготвих четири различни вида паста, украсена риба меч и метална купа, с polio alia Messinese, поло ала месинезе, традиционно предястие, което се сервира на сватби.

Направих също и торта, и оформих от марципан разноцветни фигурки на Гуера и Паче и Бианкамария Особуко в тяхната сватбена премяна, за да красят върха й. Имаше каци от моите домашно приготвени бира и грапа, както и други хубави неща.

Бях дала на ратаите почивен ден, за да отпразнуват сватбата. Докато вървяхме към черквата от фермата, всички облечени в най-хубавите си дрехи, изпитах огромно чувство на гордост от добре свършената работа.

Когато вълнението от сватбата отмина, всички зачакахме раждането на детето. Обикновено след като свършеше вечерята във фермата, яхвах мулето до града с кошница с храна за Бианкамария и близнаците.

Една вечер, когато току-що бях извадила буркан със супа, прясно приготвени макарони с агнешко рагу, консервирана шунка с лимон и кисели краставички, и ястие от малки пресни картофи, Бианкамария започна да стиска грубо огромния си корем от болка и залитна назад към кухненския тезгях. Тя стъпка домашното куче, което изквича в агонията си.

— Време ли е, Бианкамария Особуко? (Никога не можах да я нарека Бианкамария Фиоре, не знам защо) — попитах аз уплашено, без наистина да искам да чуя отговора.

Тя кимна немощно. Мога да кажа, че тя беше ужасена. Беше набъбнала толкова много, че със сигурност щеше да роди повече от едно дете. Знаех от какво се страхува — да не би детето да е орисано по същия начин, както бащите си.

Водите й изтекоха надолу по краката и на пода.

— Сега — казах, повеждайки я бавно и внимателно нагоре по стълбите към спалнята. — Ще лежиш тук, докато отида и доведа лекар. Нищо няма да се случи, преди да се върна.

Затичах надолу по стълбите и излязох на улицата, надявах се, че близнаците не бяха избрали точно тази вечер да останат в Катания, настрана от бизнеса.

Втурнах се към къщата на доктор Леобино, която беше в посока улица „Пиаве". Когато слугинята най-накрая се появи на вратата, ми каза, че лекарят е отишъл на спешно повикване в Монталбано и вероятно ще се върне в ранните часове на следващата сутрин. Как проклинах собствената си съдба и тази на Бианкамария Особуко, когато забързах обратно. Знаех, че щеше да е безсмислено да моля някой друг за помощ. Бианкамария Особуко беше отбягвана от по-голямата част от жителите на града и никоя жена не би рискувал да навлече гнева на мъжа си като ни дойде на помощ. Жалко, че беззъбата акушерка Маргарита Генджива беше загинала в свлачище преди осемнадесет години.

Като приближих къщата чух жалните викове на Бианкамария Особуко, които идваха от отворения прозорец на горния етаж.

— Гуера, Паче. Помощ! Умирам!

— Всичко е наред, мила моя — обадих се, взех стъпалата нагоре по две наведнъж. — Не се паникьосвай. Тук съм.

— Къде е лекарят?

— Идва. На път е. Ще бъде тук само след малко. А докато той дойде, ние ще подготвим всичко.

Опитвах се да помисля какво трябва да се направи, но мозъкът ми се беше размекнал като тесто. Никога досега не бях присъствала на раждане. Въпреки че си спомнях нощта на раждането на близнаците, бях държана далеч от стаята и нямах представа какво се е случило вътре. Знаех, че чистите кърпи и легените с гореща вода са задължителни, така че ги приготвих, а след това седнах до Бианкамария Особуко, като се опитвах да я ободрявам с насърчителни думи и бършех изпотеното й чело с кърпа.

Болката й нарасна, дишането й се учести, а виковете й ставаха все по-силни. Бях наистина в паника, но бях твърдо решена да не допусна тя да го забележи. Продължаваше да пита къде е лекарят и кога ще да дойде. Вече знаех, че няма да пристигне навреме.

Контракциите й зачестиха и аз я подканих да напъва, да диша и да напъва отново. Тогава, съвсем неочаквано, една малка червена глава се показа между краката й. Хванах я и дръпнах леко. Мъничко хлъзгаво телце се появи, покрито със слуз в лилав цвят. Бианкамария Особуко протегна шията си, да погледне.

— Съединени ли са, Роза — прошепна тя, като че ли се страхуваше да говори високо, защото предварително знаеше отговора.

— Не, скъпа. Виж какво красиво момиченце!

Вдигнах бебето нагоре, за да го покажа на Бианкамария Особуко. Беше малко сладко същество. Приличаше на прасенце. Знаех, че трябваше да прекъсна пъпната връв, която все още я свързваше с майка й, взех остър нож и я прерязах близо до корема на бебето. После я взех и я измих в легена, за да премахна слузта. Изсуших я внимателно. Когато се обърнах да я подам на майка й, с изумление видях да се показва друга малка глава.

— Бианкамария Особуко, мисля, че са близнаци. Запази спокойствие. Ти дръж това, докато аз извадя другото.

Мога да кажа, че Бианкамария Особуко все още се страхуваше, че второто бебе може някак си да се залепи към първото, и огледа първородното за аномалии. Тя продължаваше да гледа със страх, докато не измъкнах второто от родилния канал. Второто детенце също беше съвършено.

— Ето, скъпа, още едно, също като първото, няма никакви белези или дефекти.

Отново срязах пъпната връв, измих бебето, подсуших го и го завих да му е топло. Дадох го на Бианкамария Особуко и тя го закрепи в другата ръка, почти невярваща на късмета си. Горката жена беше убедена, че нейните бебета ще са уродливи и не смееше дори да се зарадва, да не би орисниците да променят мнението си.

Суетях се наоколо и почиствах, доволна от начина, по който се бях справила. В края на краищата, нямах никакъв опит, а израждането на бебета не беше лесна работа.

Когато вдигнах чаршафа да измия Бианкамария Особуко, няма да повярвате, ако ви кажа, че имаше още едно дете, търсещо да ускори своя път към света. Друга малка главичка беше изпъкнала между краката на Бианкамария Особуко. Клетницата беше в такова състояние на объркване и облекчение, че не бе осъзнала, че все още ражда.

Беше още едно момиченце, същото като първите две. За всеки случай реших да се уверя, че това е последното бебе.

— Опитай се да усетиш дали има още бебета вътре в теб, скъпа!

— Не, Роза. Няма да има повече Това беше последното.

Така се родиха моите племеннички. Три момиченца.

Всичките еднакви. Всичките красиви. И изродени от леля им.

В ранните часове, след като възбудата беше отминала и Бианкамария Особуко и нейните тризначки бяха заспали, намерих убежище в кухнята, и се опитах да успокоя нервите си, като изпържа сицилиански палачинки. Все още нищо друго не можеше да успокои душата ми и да облекчи съвестта ми. Докато пържех плочките от паста от нахут в цвърчащо горещо масло, близнаците и лекарят дойдоха заедно.

— Добре ли е тя? — попитаха момчетата, докато насочвах лекаря нагоре по стълбите. Четирите им очи бяха пълни със същия страх като на Бианкамария Особуко няколко часа по-рано.

— Тя е добре, момчета — отговорих аз. — А вие имате три красиви, съвсем отделни една от друга дъщери.

— Тогава те всички са добре, нали? А Бианкамария Особуко?

— Те са добре. Тя е добре. Всички са добре. Наистина са добре. Идете да ги видите.

Те хукнаха на трите си крака нагоре по стълбите. Последвах ги и видях сълзите им от радост когато видяха прекрасното си семейство. Това беше един от най-щастливи те моменти в живота ми.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВA

Онази нощ беше преди три години, а днес съм в кухнята във фермата и се грижа за моите племеннички Роза, Розита и Розина. Близнаците удържаха на думата си и ги кръстиха и трите на мен. Посещаваха ме често. Те са щастливи с мен. Обичам ги нежно. Чувствам ги като мои момичета. Аз съм единственият човек, който може да ги различи, дори техните родители понякога ги объркват.

Никога не съм знаела, че съм способна на толкова дълбока, всеобхватна любов. Тези три малки момичета ме върнаха отново към живота. Давам им цялата любов, която имам, нямам на кого другиго.

И още нещо. Те всички, дори и в тази крехка възраст, са отлични готвачки като леля си. Най-щастливи са, когато са в кухнята, покрити с брашно до малките си лакти, и месят миниатюрни топки тесто, оформят макаронени форми с бебешките си пръсти или малки бисквитки, които раздават на любимите си ратаи.

Помагам на малката Роза, най-голямата, да направи „малки портокали" — бухти от ориз и три вида сирене. Сваряваме ориз арборио, докато омекне, изцеждаме го и го оставяме да изстине. Смесваме го със сирене рикота, настъргано овче сирене, нарязани на ситно моцарела, магданоз, яйце, индийско орехче, сол и пипер.

С мокри ръце оформяме сместа на топки. Двете с малката Роза сме омазани със засъхнало тесто, което тя щастливо е размазала от двете страни на лицата ни с мъничките си пръстчета. Не мога да правя друго, освен да се смея, с което я насърчавам да продължава да ни цапа. Въпреки че се опитвам, не мога да съм строга с моите момичета.

Малкото тестени топки, които са останали, овалваме в брашно, разбито яйце и накрая в галета. Когато сложих маслото да се загрее на печката, хвърлих поглед през прозореца на вратата, навън на двора.

Светлината е толкова силна в разгара на лятото, че очите ми се насълзиха, докато се опитваха да се приспособят. В ослепителната светлина ми се стори, че виждам някаква фигура да върви по алеята към портата. Нещо в нея ме заинтригува, не знам какво. Напомня ми на някого, привлича ме към нея. Присвих очи, за да разбера кой е това.

Беше мъж. Разпознавам походката и осанката от разстояние. След това избърсвам очите си с ръкава и си казвам, че пак си въобразявам. Не съм имала блян от дълго време. Трябва да отвикна от тях, тъй като вече съм по-стара.

Въпреки това, отместих маслото от огъня. Заради моите фантазии вече бе станал един пожар. Моята загриженост за безопасността на племенничките ми беше станала инстинктивна.

Погледнах отново, мъжът все още бе там. По-близо. По-ясно. По-видим. Избърсах ръцете си в престилката и смъкнах малката Роза от масата на пода, където сестрите й си играеха с едно котенце. Тя се възпротиви шумно, искаше да продължи с готвенето. За първи път леля Роза не чува и малката Роза надава вой.

Въздухът около мен сякаш се сгъсти. Съвсем осъзнато чувам гласовете на момичетата да бърборят на заден план, мяукането на обичаното от всички коте, усещам миризмата на прясно нарязан магданоз по ръцете ми. Но всичко това изглежда много далечно сега. Чувствам се като сомнамбул или водолаз, далеч от всичко, с изключение на разширяващия се в сърцето ми балон на радост, която се боря да потисна. Не бива да си позволявам да бленувам, чувам вътрешния си глас, ще умра, ако това не е истина.

Краката ме водят към вратата. Ръцете ми се стремят да се освободят от уловката. Затварям вратата зад себе си, за да не могат момичетата да се измъкнат и да паднат надолу по стълбите. Те започват да плачат, не искат да останат вътре.

Внезапната топлина отвън ме блъсва в гърдите, изпитвам шок, когато излизам от хладната кухня под мощните слънчеви лъчи. Слизам по стълбите. Краката ми се чувстват нестабилни, сякаш наистина не могат да издържат теглото ми. Искам да летя, да танцувам, да пея, да плача, да крещя.

Слагам ръка пред очите си, за да виждам по-добре, и осъзнавам, че лицето ми все още е омазано с ориз и смес от сирене. Но не мога да се тревожа за това сега. Очертанието на мъжа стои на портата. Облегнат на нея с лактите си, очакващ мен. Усетих очите му върху себе си. Те са сини и искрящи, както винаги.

— Пристигнах ли на правилното място, госпожице? — попита той с английски акцент, неговата развратна усмивка огря лицето му и моя свят. — Пристигна — отговарям и гласът ми звучи отнякъде странно далече.