В обятията на Шамбала

Портата към Шамбала

Не след дълго с Равил доближихме портата към Шамбала. Постоянно поглеждах към долното ниво на Главното огледало на времето, като се стараех да не попаднем под неговото въздействие. Отлично разбирах, че в нашия преходен свят ние с Равил нямаше как да останем кристалночисти. А как ми се искаше да мина поне по ръба на сгъстеното време! Поне с протегнатата си ръка да го усетя! Но инстинктът за самосъхранение не ми позволяваше и сякаш ми нашепваше, че този, който е роден като триизмерен човек, еволюционно още не е дозрял, за да бъде допуснат в чудодейното единно осево време. И това не беше моя лична вина. Огромното количество лоши мисли, витаещи в нашето триизмерно пространство, неизбежно се просмукват в душите ни и превръщат всеки от нас в заложник на общочовешката злоба.

Усетих, че се уморявам от тежкия преход по камънаците, а и от това постоянно напрежение — да не навляза аз, грешникът, в зоната на сгъстеното време.

— Оттук се вижда отлично, Равил, но ние, земните грешници, нямаме право да се приближаваме повече — изхриптях аз, едва поемайки си дъх.

— Да снимам ли?

— Да, но най-важното е да се мисли — кой знае защо отвърнах аз и се сетих за времето преди експедицията — там, в далечна Русия, когато в душата ми тайно се зараждаше надеждата, че ние, романтичните учени от Уфа, може би наистина ще открием вратата, която води към подземието Вара.

И тази врата сега беше пред нас! Огромна — минимум 250 на 200 метра, и от мястото, където бяхме застанали с Равил, изглеждаше ромбовидна. Ясно личеше, че в стената на Дома на щастливия камък е изсечена ниша с дълбочина около трийсет метра, чието дъно представляваше сравнително равна каменна плоча. Повърхността й рязко се отличаваше от стената. Ако стената беше покрита с мазилка (забелязваше се с просто око), то плочата носеше следи, характерни при обработката на цялостен камък. Над вратата гордо се възвисяваше, сякаш достигаше небето, Домът на щастливия камък.

Обърнах внимание на пясъка покрай основата на Дома. Имаше вид на утайка и не беше типичен за тукашните планини (Вечният континент никога не се е озовавал под вода!). Опитах се да разгадая причината за наличието му, но не успях. Все още не знаех, че утре Бог ще ни помогне да разрешим и тази загадка.

Запотеният ми гръб започна да замръзва. По стар планински обичай разкърших снага, за да „отлепя“ мокрото и студено бельо от тялото си. В мислите ми възникна образът на ступа, наричан портата към Шамбала, който неотдавна бяхме видели в подстъпите към свещения Кайлас. И водачът Тату, който ни обясняваше, че символизира огромната каменна порта и се отваря само пред онзи, който знае заклинанието и е допуснат до нея от щастливия камък.

Щастливият камък обаче нямаше да ни пусне! В най-добрия случай интуитивно щеше да ни подскаже: „Не отивай!“, а в най-лошия — да ни изпепели чрез сгъстеното време. Може и да прогони „родното“ зло начало, като така яко ще сдруса всяка наша клетчица, че ще ни обрече на ненавременна старост и мъки поради приближаващия край. Нали сме родени грешници…

Може би сред нас, триизмерните съвременни хора, няма или почти няма хора с Чиста душа. Душа с онази степен на чистота, която позволява на човек да се изкачи на качествено друго ниво, където психичната му енергия се преобразява в активно действащо оръдие в ръцете на разума, необременен от лоши мисли, и дава възможност да се превърнат в реалност онези чудеса, за които сме чували още в детските си години от приказките и легендите. Вероятно личностите с Чиста душа пристигат в нашия преходен свят от прекрасната Шамбала, където и исторически, и еволюционно са се събрали Най-добрите от най-добрите сред основните човешки раси. А избираните за живот в Шамбала преминават в този неизвестен нам свят през допълнително прочистване, като стават членове на общество, където злото не съществува.

След като заживеят в Шамбала, те усещат, че всяка тяхна клетчица се освобождава от налепите на отрицателната енергия. Така бившият земен човек става божествен, понеже от душата и тялото му напълно е излетяла дяволската енергия. Присъствието й до този момент е било предопределено от еволюционното изграждане на човека като самопрогресиращо начало, когато борбата между доброто и злото е била заложена като стимул към безкрайния и определен от Бога прогрес. От този момент нататък човекът вече разбира, че в Шамбала действа друг закон — за Чистата душа, тъй като стимулиращата борба между доброто и злото вече не е необходима. В човешката душа се утвърждава друг критерий — за божественото разбиране на живота.

Когато човек се самоосъзнае като частица от постоянно прогресиращия и усложняващ се свят, в който светлият път за издигането му до самия Творец е предопределен, той не би трябвало и няма право да не прогресира. Та нали самият Създател постоянно върви по пътя на прогреса, като поражда различни светове и усвоява чрез своя и нашия живот все още неусвоеното и диво триизмерно пространство. Той го прави, за да изведе относително примитивните триизмерни хора на ново ниво — нивото на Чистата душа, и да ги приобщи към обществото на светлите и чисти светове.

Стана ми тъжно — разбирах, че на мен, триизмерния човек, ми е оставена мечтата — същата онази прекрасна розова мечта, която гнезди в нашите сърца през безгрижното ни детство. За достигането й ще са необходими хиляди години, през които човекът трябва да закали своята душа, за да не допусне никога повече тя да бъде завладяна от суетата, алчността и прекалената гордост.

Отново огледах портата към Шамбала и внезапно се досетих, че през нея може да се проникне не само в Шамбала, но и в Царството на мъртвите, на самоконсервиралите се хора в състояние на сомати.

Припомних си хималайската ни експедиция през 1998 година, когато изучавахме йогите. Тогава за голямо наше учудване се оказа, че те не са отделна каста, а се появяват на Земята спонтанно. Най-обикновен човек изведнъж дочува в душата си зов, който го пропъжда от родното му място в далечна пещера. Подчинявайки се на него, той се изолира там, за да се посвети на невидимия си повелител. Йогите го наричат свръхчовек. Той телепатично им диктува определени упражнения, за да достигнат онова ниво на медитативно просветление, което пречиства душите им.

Пречиствайки душата си, йогата прекарва в пещерата дълги години. Само на малцина невидимият повелител заповядва да си съберат скромен багаж, да вземат в ръка тояга и да поемат към свещения Кайлас, където е входът към Царството на мъртвите. Щом стигне до него, повелителят съобщава на йогата две тайни заклинания. Чрез първото, силите на Кайлас го допускат до свещената врата. Чрез второто — самата врата се отваря.

След като произнесе заклинанията и разбере, че повелителят е обезопасил смъртоносните защитни сили на подземията, йогата преминава през отворилата се врата и с трепет в душата влиза в подземния свят. Той се спуска по стълбата все по-надълбоко и навътре, учуден, че там е светло, топло и уютно. Назад остават прекрасните градини и градове на Шамбала, а йогата продължава, докато не стигне до свещеното място, където вижда множество мъртви, седнали в позата на Буда. Той блуждае между мъртвите тела, без да се страхува от тях. Най-сетне открива своя повелител и се разтреперва при вида на огромното му мъртво тяло, в сравнение с което йогата изглежда като новородено бебе.

Без нито едно движение повелителят мислено му посочва мястото, където трябва да отиде. Йогата покорно се подчинява, после сяда в позата на Буда и се отдава на медитация.

Организмът му се сковава, а дишането става все по-рядко и рядко, най-накрая то спира и тялото му заприличва на студен камък. Пронизва го душевната болка на отчаянието, всичко наоколо е потънало в мрак, но… внезапно бликва светлина. Без да разбира как излита и се рее в нея, йогата наблюдава бъдещето или миналото и вижда около себе си огромен брой многолики хора, чиито лица греят от радост. След като се запознава с тях, той забелязва, че зад него неотстъпно се проточва сребриста нишка, преливаща в цветовете на дъгата. На другия й край е неговото мъртво тяло, което неподвижно седи на мястото, посочено от повелителя.

Едва сега той осъзнава, че е приобщен към Царството на мъртвите. Това го преизпълва с радост, защото мъртвите са подарили точно на него един дълъг живот. Йогата вижда вратата, през която е влязъл в подземния свят, и оглежда мястото, където се е озовал. Скръб раздира душата му, но повелителят му казва, че светът, от който е дошъл, се нарича свят на изпитанията и че е необходим, за да се подлагат на изпитания и старите, и новите(!) хора. Този свят някога ще стане по-добър. Дотогава обаче главният повелител в Царството на мъртвите може отново да го изпрати в него, но вече като пророк.

Откъснах поглед от вратата, обърнах се към Равил и казах:

— Сигурно оттук влизат и излизат пророците. Кой знае, може би е точно така!? Не сме ние тези, които ще отсъдят.

Равил замълча.

Обърнах се към Главното огледало на времето и отново си представих, че Шамбала е създала тук конструкция за преминаване в паралелните светове. Може би тайнствените хора от тези светове също се появяват в нашия триизмерен свят и водят разговори с хората от най-доброто общество на Земята — Шамбала. Само че на нас, самотните хора от света на изпитанията, не ни е съдено да разберем.

Думата самотен прободе моето самолюбие. В превъзбуденото ми съзнание възникнаха фантастични образи на хора от паралелните светове, които отдавна са победили злото в своя свят, измъкнали са се от капана на изпитанието чрез самота и са придобили способността да влизат в осевото време. Те пътешестват из тези непознати измерения и усещат своята принадлежност към всичко съществуващо, създадено от Твореца, а това е съвсем друг вид щастие — на съпричастност към безкрайния прогрес на Вселената. То е заменило щастието да се побеждава злото. И само някъде в затънтените ъгли на съзнанието им понякога все още мъждука забравеното вече щастие — да забогатееш, да отмъстиш и да се възвеличиш.

Погледнах Равил. Този чист и романтичен човек самотно се взираше нанякъде.

Мислите ми отново се върнаха към паралелните светове. Още не знаех, че след няколко години ще осъществим нашата експедиция до Египет, която ще ни предостави достатъчно факти и данни. И че след мъчителен научен анализ най-после ще изградим хипотезата, според която съществуват два начина за влизане в четириизмерните светове. Единият — сгъстеното време, и вторият — изкривеното пространство на четириъгълните пирамиди. И за тях ще поговорим, скъпи читатели, когато напиша новата книга.

— Шефе, съвсем вкочанясах — почти проплака Равил. — Студът ме пронизва до кости.

— Аз също, но потърпи още малко.

Вгледах се в детайлите на портата към Шамбала. Личеше, че вътрешната плоча (ако човек изобщо повярва в тази хипотеза) плътно закрива входа отвътре. Той имаше формата на ромбовидна ниша. Сигурно вътрешен механизъм плавно придвижва плочата навътре, като по този начин освобождава входа.

Колкото и странно да звучи, механизмът реагира на произнесено заклинание, известно само на хората от Шамбала и Царството на мъртвите и което телепатично се предава на човека, допуснат в подземния свят през тази врата. Представих си йогата, измъчен след дългото пътешествие по високите хребети на Тибет и намерил най-сетне заветния вход. Застанал пред него, той произнася: „Сезам, отвори се!“ и внезапно вижда, че вътрешната плоча се раздвижва и със скърцане отстъпва назад, разкривайки пътя към загадъчния и непознат подземен свят.

За какво ли вратата е толкова огромна? Нима през нея влитат и летателните апарати на Шамбала? А и комбинацията между Дома на щастливия камък, портата и Главното огледало на времето сякаш намеква, че летателните апарати не само преминават оттук в паралелните светове (под въздействието на огледалото), а и влитат в подземния свят (през портата), отдадох се на фантазиите си аз, забравил за миг нетърпимия тибетски студ.

Равил, който се беше отдалечил на известно разстояние, прекъсна размислите ми:

— Шефе, ела! Струва ми се, че виждам още две врати.

Стигнах до него и едва чуто промълвих:

— Ама че студ, а! Ще изпукаме. Та къде, казваш, са тези врати?

— Ей там, върху югозападната стена. Само че са малки копия на главната. Също има ромбовидна ниша, залостена отвътре с плоча. Оттук едната се вижда напълно, а другата е скрита зад онзи камък.

Забелязах ги. Наистина изглеждаха така, както ги описа Равил. Те също бяха разположени в зоната на Главното огледало на времето. Изглежда и до тях имаха достъп само хора с Чиста душа. Размерите им бяха приблизително 60 на 50 метра.

Старшият човек — пазителят на пещерата на Харати, твърдеше, че знае за три входа към подземията на Кайлас. Но беше видял само единия — онзи, който се намира върху стената на Дома на щастливия камък и изглежда като ромбовиден отвор, залостен отвътре с каменна плоча. „Едно, две, три“, преброих вратите и реших, че е напълно възможно това да са трите входа към подземията, споменати от него.

После си спомних — по време на разговора ни се изясни, че вторият вход се намира под Статуята на четящия човек и че от 2000 години никой не е влизал оттам. Той предполагаше, че третият вход е разположен на върха на свещения Кайлас.

Отново погледнах трите врати и разбрах, че навярно съществуват и други входове към подземния свят. Припомних си и думите на Астаман Биндачарая — втория пазител на пещерата на Харати, че самият Харати е дошъл от подземията на Кайлас и че пещерата му се проточва от полите на Хималаите по посока на Тибет към свещения Кайлас. А и за хималайските сомати-пещери, на които попаднахме при експедициите си, се говореше, че са входове към подземния свят. Според твърдението на местния монах и пещерата до хранилището с древните книги също е вход към Царството на мъртвите…

Може би огромният подземен свят, макар и свързан с повърхността на Земята, е стабилно защитен от хората, които живеят на нея, за да не можем ние, неразумните диваци, да нарушаваме спокойствието им.

Защо обаче хората от подземията се защитават така старателно от нас?

Защо защитата е толкова мощна? Нима сме страшни за тях?

Въпросите се редяха един след друг, а отговорите изглеждаха неясни, смътни и далечни.

Прехвърлях в главата си сведенията, получени от лами и монаси, и се опитвах да ги систематизирам. Изводът беше, че съществуват навярно пет нива на защита на подземния свят.

Първото ниво е чрез времето. Ненапразно входовете към подземията в Града на боговете са разположени до огледалата на времето и попадат под въздействието им с всички произтичащи оттук последици.

Второто ниво е чрез заклинанията — само чрез тях достъпът към подземията е възможен. Тайната на тези заклинания е дълбоко скрита, а и мислите на човека, комуто са прошепнати, попадат под невидимия контрол на владетеля на подземията. И най-малкото отклонение се наказва със смърт. Астаман Биндачарая разказваше, че този, който узнае тайната на свещеното заклинание, умира веднага, а онзи, комуто тайната е била поверена, или живее до края на дните си в страх, или също умира.

Третото ниво е бариерата от безтелесни или подобни на ангели същества, най-известните от които на Изток наричат асури. Влиянието им е разнообразно. В едни случаи те предизвикват изтръпване на крайниците или негодувание, което преминава в телесна отпадналост, в други — ослепяване и т.н. Астаман Биндачарая ни разказа тогава, че безтелесните същества дори участват в церемонията при влизането в подземието. А в района на Кайлас, който е по-слабо населен, церемонията се провежда само от ангели и от още по-загадъчните… нови ангели.

Четвъртото ниво е защитата, осъществявана от хората в Царството на мъртвите, сред които изглежда се намира и хипотетичният владетел на подземията. От разказите на лами и монаси си бях изградил впечатлението, че той има свръхмощен дух, способен да чете мислите на пришълеца, да ги анализира и при нужда взема предпазни мерки, за да го спре. Затова Астаман и старшият човек постоянно повтаряха: „Ако Харати разреши!“

Петото ниво са тантрическите сили, витаещи вътре в подземията и контролирани от свещения Кайлас — центъра на тантрическите сили на Земята. Както разказваше старшият човек, те са приятни за човека, получил достъп, но за неканения пришълец се превръщат в кошмар.

Не знаех дали да вярвам докрай в тези мои хипотези, но скептицизмът ми неусетно затихна, като си спомних, че всъщност вече три пъти съм усещал върху себе си действието на защитните сили в подземията. Разбирах, че подземният свят има нужда от защита, но не ми беше ясно защо е толкова мощна. Нима ние, обикновените хора, сме толкова страшни? И с какво бихме могли да застрашим по-съвършения свят?

Отговорът дойде като че ли от само себе си — с отрицателната, лошата енергия, просмукала се в нашите тела и души. Значи се отнасяха към нас като към „инфекциозен фактор“! Образно казано, да пуснеш в подземието обикновен човек, е все едно да пуснеш в дома си болен от чума.

Втресе ме. Заболя ме от тази жестока обида, която прободе сърцето ми. Да, наистина отрицателната или лошата съставка в нашите души е предопределена от факта, че сме принудени да живеем в „света на изпитанията“, в който Бог е заложил принципа да прогресираме сами чрез борбата между доброто и злото. Нашите души също преминават през това изпитание, за да могат след време да заживеят така, както живеят чистите хора от подземията.

Колко е гениален Създателят! Да сътвори „мирно изпитание чрез злото“, за да могат другите светове да живеят спокойно и да виждат наяве какво ни струва това!

Болката ми обаче не отминаваше, а и нямаше как другояче да бъде, след като човекът е възприеман от другите хора като „инфекциозен фактор“, способен да зарази с мръсната си душа тяхното общество. Аз вече схващах положителната й роля и осъзнавах, че колкото повече се измъчва душата ми, толкова по-добре. Някога, след десетки прераждания, тя ще изплува на повърхността на душата ми като неприятен и тежък спомен и ще я предпази от онова, с което отдавна се е борила, опитвайки се поне малко и поне в нещо да помогне на доброто да възтържествува.

— Съхранената дълбоко в душата памет за злото защитава чистия свят! — прошепнах аз с премръзналите си устни. — Чистите и величествени хора също са преминали през подобни изпитания, когато са се формирали душите им, запомнили са го завинаги и не са допуснали то повторно да ги обсеби.

Разбирах, че злото начало се проявява чрез злите мисли, към които ние се отнасяме като към нещо естествено и подразбиращо се от само себе си. На нас дори ни е трудно да си представим, че околните биха могли да имат само добри мисли. Завистливите, алчните или властолюбивите мисли все пак са нещо банално за нашето битие. Без тях, честно казано, сякаш ни е скучно да живеем, защото сме изпратени в нашия „свят на изпитания“, за да се борим непрекъснато със злото. Напълно възможно е именно нашият свят да е адът за душите на хората от чистите светове. Кой знае, може би и ние сме пристигнали тук отнякъде, за да си спомним какво представлява злото и да не го допуснем повече в следващия си живот.

Сигурно Бог специално е вложил в душите ни злото начало, за да се борим, борим и борим… в името на прогреса. И вероятно затова въпреки материалния прогрес злото продължава да съществува.

Но, скъпи читатели, нали прекрасно разбирате, че животът не свършва след смъртта. Начинът, по който ще живеем при следващото си прераждане, и в какъв свят ще се осъществи това, зависи от ефективността на борбата ни със злото в света на изпитанията, в който имаме „честта“ да пребиваваме. Ако се стремим да го преборим и да спомогнем принципите на доброто да възтържествуват, то аз съм сигурен, че следващият ни живот ще е прекрасен. Допуснем ли обаче душата ни да бъде завладяна от завистта, алчността или подлостта, най-вероятно ще се озовем отново в света на изпитанията. Но вече в качеството си например на индийски просяк, на когото цялото общество ще внушава, че да си беден е добре, защото в следващия си живот ще бъдеш богат.

— Шефе, не издържам повече! Ще се разпадна от треперене.

Спуснахме се по склона, като с мъка движехме замръзналите си крайници. Обърнах се назад и отново погледнах Дома на щастливия камък.

— Равил, не ти ли се струва, че е кух? — измънках едва-едва.

Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше грандиозен на фона на свещения Кайлас. Представих си, че наистина е изграден така, сякаш вътре в него има голяма кухина, разпределена на етажи и осветена с вътрешна светлина. Там се намират летателните апарати на Шамбала, те излитат през вратите и навестяват нашия свят, за да ни изучават нас — грешните. За да не бъдем такива…

Нямаше как да се уверя в правилността на предположенията си. А и студът беше непоносим, напомняйки ми, че живея в жестокия свят на изпитанията. Мълчаливо продължих напред. Равил ме следваше.

— Пред нас се появи още един монумент — равнодушно отбелязах аз. — Трябва да се скицира и заснеме.

— Да, да — пророни Равил.

Размахах ръце, колкото ми стигаха силите, за да предизвикам поне мъничко топлина в тялото си, измъкнах експедиционния дневник и седнах върху отвратително студен камък. Ръцете не ми се подчиняваха. Направих някаква мижава рисунка и се зарекох утре отново да се върна тук, за да го нарисувам по-внимателно.

На другия ден направих нова скица. Докато рисувах, забелязах, че вчера бях пропуснал доста от детайлите. Стана ми неприятно, понеже разбрах, че качеството на скиците зависи от конкретното ми състояние в този високопланински свят, където кислородът не достигаше. Забелязах, че монументалната конструкция се състои от пет пирамиди, сякаш съединени в едно от стена, която ми се стори тънка и плоска. Осъзнах също, че нищо не разбирам от евентуалното предназначение на тези монументи.

А вчера ми се стори, че пирамидалната конструкция с №42 е или П-образна рисунка, или още една врата. Тя твърде много напомняше каменен похлупак.

— Равил! Камъкът може ли да се огъва?

— Знам, че може да бъде продупчен — отговори той.

— А виждаш ли рисунката под формата на буквата П върху полегатата стена на монумента?

— Да, виждам я.

— Какво е това според теб?

— Нямам представа.

— Не е ли още една врата към подземието?

— Кой знае? — Равил уморено сведе глава. — Прилича на капак, но едва ли може да бъде повдигнат — камъкът не се огъва. А може би хората от Шамбала са умеели да го правят!? Шефе, ти нали разказваше след първата експедиция, че „камъкът не е преграда за тях.“

Изправих се и прибрах експедиционния дневник в сака. Затътрихме крака към лагера. Смрачаваше се.

По пътя си мислех за Шамбала. Струваше ми се, че в нейния подземен свят няма такъв ужасен студен вятър, а хората могат да се реят из въздуха, вместо с мъка да се придвижват. Не зная откъде ми хрумна, че Шамбала е способна да съществува едновременно в няколко паралелни светове, а децата на нейните хора могат да кажат: „Тате! Ще се прехвърля за два часа в четириизмерния свят, ще си поиграя там, а после ще се върна обратно. Обещавам да не минавам в други светове. Ще си играя само в четириизмерния свят! Ей тука, наблизо, зад преградата.“

Заедно с Равил крачехме по каменната урва на нашия триизмерен свят.

Селиверстов надзърна от палатката:

— Приличате на призраци! Сгъстеното време ли ви подейства?

— Замръзнали сме като кучета! Налей ни горещ чай!

— Ей сегичка…

В палатката горяха две свещи. Смъкнахме горните си дрехи, преоблякохме се в сухи и топли спортни екипи, с наслада обухме вълнени чорапи и намъкнахме върху тях островърхи татарски галоши — те бяха най-удобни за отмора на краката по време на походите. После приседнахме около разгърнатата на пода мушама и вдигнахме чашите с горещия чай.

— Как е чаят? Не е ли изстинал? — поинтересува се Селиверстов.

— Горещ е все още.

— Защо не си сложите захар?

— По-добре без…

— А спирт искате ли? Казват, че сгрява.

— Няма нужда…

— Е, поне хапнете от сухарчетата.

— Нещо не ни се ще.

— Да ви долея ли чай?

— Може.

— Ние с Гаязич и Тату така бяхме премръзнали, че излочихме цял чайник. А Гаязич опика целия район на лагера…

Усетих, че тялото ми се изпълва с дългоочакваната топлина. Сякаш мозъкът ми се беше вледенил и сега постепенно се размразяваше. Обикновеното земно щастие — да бъдеш затоплен и нахранен, накара съживяващите ми се очи да заблестят. Малко по-късно усещането за щастие стана все по-силно и като изпълни палатката, проби навън, като че ли пожела да се разпростре над цялата околност и да се изравни с щастието на онези, които…

— Обикновено пия със захар — обясняваше нещо Селиверстов.

— А аз не — отсече Юсупов.

Пропусках покрай ушите си репликите им и се замислих за баналното човешко щастие. Спомних си игралните филми с недоволните лица на високопоставени дами, до крайност преситени от живота. Веднага си представих и щастливото лице на затворник, който с удоволствие си пийва нещо топло след работния ден като дървосекач при 40-градусов студ. Мина ми през ума, че степента на щастието се определя от самото изпитание. Колкото по-голямо е то, толкова по-силно е щастието. Няма значение какво е било изпитанието — борба за къшей хляб или за справедливост, за любимата жена или за дадена идея. Щастието винаги е еднакво и се различава само по силата, с която се проявява.

Изглежда Бог е заложил в нас само един вариант на щастие — онова, което изпитваме в резултат на борбата. Другите варианти на благоденствие като спокойствието, предъвкването на вкусна храна са само негово подобие. Точно затова нашият свят е свят на изпитанията. А след поредното изпитание получаваме троха щастие, за да навлезем в следващото изпитание с очакването за поредното щастие след победата. Колко често обаче се случва да усещаме горчивината от поражението, осъзнавайки, че щастието и мъката са две равностойни противоположности.

Някой е вложил в самото ни естество едновременно и доброто, и злото, а те периодично се изявяват, като по този начин внасят обичайното разнообразие в нашия живот. Затова ние, божите създания, озовали се по волята на съдбата в света на изпитанията, където в душите ни се вселява злото начало, толкова почитаме и боготворим онези личности, от които струи душевна чистота. Подобни хора ни привличат и ние никога не ги забравяме, защото те са се осмелили да подхванат една по-трудна борба — вътре в своята душа. А хората от другите светове, които са чисти…

— Шефе, за какво си се замислил? Да ти налея ли чай?

— По-добре недей…

— Е, за какво мислиш?

— За щастието.

— И какво е то според теб?

— Щастие е например, че след преходите в планината сега седим в топлата палатка и пием чай със сухарчета. В нашия свят и ние можем да бъдем щастливи заради нещо.

— Рафаел Гаязович, а какво е вашето определение за щастието?

— Селиверстов явно беше настроен за спор. — Тъй като сте ерген, навярно мечтаете да се ожените?

— Да се оженя? — Юсупов се намръщи. — А ти какво разбираш под щастие? Да се научиш да левитираш?

— Според мен щастието е онова състояние, когато на душата ти е хубаво и леко, независимо че нямаш пари или ти липсва нещо друго. Хората, обременени с пари, имат власт, но не са щастливи. Най-нещастни обаче са завистниците. Сърцата им се свиват, защото съзнават колко са долни в сравнение с околните. Аз, Рафаел Гаязич, не съм алчен и завистлив. Широка душа съм. Мен ме привлича душевната широта. Готов съм да разкъсам ризата си и да я дам на ближния си…

— И кому е притрябвала скъсаната ти риза!? Да беше я дал цяла…

— И цяла ще я дам! И то пропита с моята пот…

— По-добре изпрана…

— И изпрана ще я дам! Дори и нова ще дам!

— Само ризата даваш, така ли? — заяде го Юсупов. — Ризата струва стотинки.

— Затова пък е нещо съкровено и лично, пропито от потта ми…

— Кому е притрябвала твоята пот?

— Добре де… Не разбирате ли, че става дума за принципа! А ако говорим за потта, то тя е на трудов човек. Това имам предвид, не нещо друго…

— Едва ли ще я докараш обаче на миризма…

Помислих си колко ли пот е трябвало да се пролее, за да можем ние, обикновените момчета от Уфа, да стигнем до Града на боговете и да усетим истинското щастие не само от невероятните монументи на древността, но и защото успяхме да преодолеем липсата на вяра, подигравките и рационалните съвети на безброй разумни и приземени хора. Разбирах, че точно това е най-истинското щастие, което Бог е определил като „лъч светлина“ в тъмния свят на изпитанията. Ние сме длъжни да преживеем гордо живота си в него, като се борим преди всичко със самите себе си, за да можем при следващото си прераждане да попаднем в друг свят — света на Чистите души.

Всички се вмъкнахме в спалните чували. Дълго време не заспивах. Селиверстов и Юсупов хъркаха юнашки. Грандиозното ръмжене, издавано от Юсупов, се съпровождаше от звучните трели на Селиверстов, чието дишане периодично спираше. Тогава ми се струваше, че той умира, за да възкръсне след няколко секунди и да изпълни такъв акорд, от който се разтрисаше не само палатката, но и цял Тибет.

Огледах щастливите лица на момчетата, обърнах се по корем и заспах, включвайки и собствения си глас в нощния хор.