В обятията на Шамбала

Каменният лазер

На сутринта ме събуди Селиверстов:

— Шефе, ставай! Монументът, за който разказа монахът… вече се вижда! Прилича на лазер!

— Това е Тшела Намсум Пикс — обясни Юсупов.

— Къде?

— Ето го пред нас — посочи Селиверстов. — Не виждаш ли, ей там стърчат две огромни плочи с остри краища, а между тях има нещо като седловина, която ги съединява.

— Виждам — окончателно се разсъних аз.

— Красив е, нали!?

По-близката до нас плоча изглеждаше като леко извит полуовален лист с конусовидно образувание на върха, което продължаваше надолу и по средата на плочата преминаваше в конусовидна изпъкналост, а тя от своя страна плавно преливаше във вдлъбнатост. Формата на по-близката плоча беше необичайна и елегантна. Ясно си личеше границата между нея и основата на монумента — изглеждаше така, сякаш плочата не е продължение на каменната основа, а излиза някъде от вътрешността й. Създаваше се впечатлението, че вътре в каменната основа плочата преминава в кълбовидна конструкция, която й дава възможност да се движи като в коленна става.

Задната плоча имаше листовидна форма с назъбени краища. Тя също беше вградена в основата на монумента. Но за разлика от първата изглеждаше така, сякаш е закрепена яко и е неподвижна.

Разстоянието между двете беше към 500 метра. Съединяваше ги седловина с остри краища, която се беше разрушила на две места. Но ако разрушеният участък близо до задната плоча явно имаше естествен характер, то клиновидната вдлъбнатина в седловината, близо до предната, може би не беше разрушен участък, а конструктивна особеност на монумента.

— Странен монумент, а!? Какво ли е предназначението му?

— Не зная — тихо отговори Равил.

— Това е огромен лазер — уверено заяви Селиверстов. — Шефе, все пак съм бивш летец и отбирам от техника.

— Думата бивш не повишава авторитета ти, приятелю! — иронично подхвърли Юсупов.

— Ами какво да ви кажа, Рафаел Гаязович — настръхна Селиверстов и ядно изгледа Юсупов, — не е моя вината, че Съветската армия се разпадна и бях принуден да добавя „бивш“ към професията си. Но това не намалява знанията ми, а и в авиационното училище съм изучавал лазери.

— Сигурно си имал само тройки!

— Аз ли? Винаги съм имал много добри оценки.

— Но не и отлични!

— Е, да, отлични — не. Но винаги много добри.

— Тогава — усмихна се Юсупов — да се доверим на твоите много добри познания за лазерите. Макар че по-добре щеше да е, ако бяха отлични.

— Шефе! — обърна се към мен отчаяният Селиверстов. — Какво става!? Човек тъкмо да разгърне мисълта си и веднага се намира някой, който да го прекъсне и да отклони разговора към дреболии. Забрани на Рафаел Гаязович да ме прекъсва!

— Забранявам! — засмях се аз. — Хайде, Сергей, продължавай на глас.

— Тъй-тъй — започна да събира мислите си Селиверстов.

— Тъй-тъй… — пак не се въздържа Рафаел Юсупов, Селиверстов го погледна с негодувание и започна:

— Лазерът е нещо много сериозно…

— В очната хирургия също се прилагат лазери, тъй че и ние разбираме туй-онуй. Знаем, че е нещо много сериозно — отново се намеси Юсупов.

— Рафаел! Остави Серьожа да говори! — смъмрих го аз.

— Ако говорим… сериозно — Селиверстов хвърли поглед към Юсупов, — можем да кажем, че лазерът се състои от две огледала, пространството между които се нарича резонатор, и се зарежда с енергия, която придобива характер на кохерентно излъчване, т.е. излъчване с точно установена фаза на колебание. В резонатора едното огледало винаги е напълно неподвижно и притежава свойството да отразява стопроцентово. Второто е подвижно, за да се настройва спрямо честотата на вълната. То се изработва от полупрозрачен материал, способен не само да отразява излъчването, но и при достигането на определена мощност да го пропуска под формата на лъч. Всички лазери — медицински, военни или технически, са изградени на този принцип.

— За какво ни разказваш всичко това? — пак го жегна Рафаел Юсупов.

— За да ви обясня — Селиверстов невъзмутимо и многозначително повдигна показалеца си, — че при този монумент са спазени всички принципи за конструиране на лазер. Това е огромен дневен лазер. Ето какво искам да ви кажа, Рафаел Гаязович!

— Така ли!?

— Не „така ли“, а точно така!

Лично аз нищо не разбирах от лазери. Въпреки това разсъжденията на Селиверстов не ми се сториха лишени от основания. Наистина върху монумента Тшела Намсум Пикс добре се виждаха две огледала (или плочи), пространството между които можеше да се приеме за резонатор. А и задното беше прикрепено много яко, както трябва да бъде в лазера, за разлика от предното, което беше конструирано така, че да е подвижно, за да се настройва спрямо кохерентното излъчване. Пак се вгледах внимателно в предното огледало, защото ме беше впечатлила неговата форма. И отново ми се стори, че то продължава навътре в каменната основа, подобно на обла става, която осигурява подвижността му. Ясно личеше, че двете са направени от различни камъни — задното беше от черен гранит, а предното — от не толкова плътна тъмнокафява скала.

— Сергей, не ти ли се струва, че предното и задното огледало са от различни скални видове?

— Несъмнено! Задното трябва да осигурява сто процентно отразяване на кохерентното излъчване. Предното пък следва да е от такъв материал, който да става проницаем или поне полу проницаем за кохерентното излъчване при достигане до определена степен на енергийно натоварване на резонатора.

— Тоест лазерният лъч трябва да излиза направо от камъка, от който е направено предното, така ли?

— Точно така.

— А връзката между огледалата? Нея как я обясняваш?

— Това е средата, където се осъществява кохерентното излъчване.

— Не те разбирам.

— Различните видове излъчвания се разпространяват по различен начин в различни среди. Например коефициентът на пречупване във въздушна или вакуумна среда е един, а в скална — съвсем друг. Затова дължината на вълната вътре в среда, съставена от камъни, ще е доста по-малка, отколкото дължината на вълната във въздуха — обясни Селиверстов.

— Можем ли да направим извода, че подбирайки вида на средата — например различни видове скали, ще изградим такава връзка между огледалата, че дължината на вълната ще пасне на разстоянието между тях и по този начин ще получим съвършено кохерентно излъчване?

— Точно така се постъпва при конструирането на лазерите — едновременно се изчисляват разстоянието между огледалата и коефициентът на пречупване на средата.

— А какво би представлявала в такъв случай клиновидната вдлъбнатина в седловината? — посочих към монумента аз.

— Може би това е мястото, където резонаторът се зарежда с енергия. Само че можеш ли да си представиш, шефе, да заредиш лазер с такива размери, това е…

— Какво?

— Нито един вид съвременна енергия не може да зареди резонатор с подобни размери, за да се получи кохерентно излъчване. А древните изглежда са успявали.

Още веднъж се опитах да определя на око разстоянието между огледалата на монумента — беше най-малко 500 метра. Спомних си, че някъде бях наблюдавал резонатор на обикновен лазер в действие. Синкавата струя на кохерентното излъчване пращеше и преливаше и сякаш застиваше в пространството между огледалата, раздалечени едно от друго на 1 см. А тук — цели 500 метра.

Селиверстов сякаш улови мислите ми и подхвърли:

— Дължината на резонаторите на онези лазери, които работят в спектъра на светлинното излъчване, е 1 см. Максималната дължина на резонатора, ако не греша, достига около 2 метра. А тук са цели 500!

— Може би този монумент не е древен лазер, а нещо друго? — усъмних се аз. Селиверстов се замисли за миг, после уверено продължи:

— Да приемем, че монументите в Града на боговете са измислени от някого и изработени по някакъв начин — Селиверстов погледна към Юсупов. — След като никой не се съмнява, че с помощта и на най-съвременната техника не бихме могли да изградим нито Дома на щастливия камък, нито самия Кайлас, оттук следва, че древните са използвали апарати, чийто принцип на действие може и да разбираме, но които евентуално ще измислим едва в далечното бъдеще. Тогава човечеството ще използва подобни апарати, защото ще е усвоило нови видове енергии, които ще са в състояние да заредят резонатора на такъв грамаден лазер.

— Енергията на петте елемента — едва-едва промълвих аз.

— Известно е също така — разпалено продължаваше Селиверстов, — че колкото е по-дълъг резонаторът на лазера, толкова по-тънък и мощен е лъчът, излизащ от полупрозрачното предно огледало. При дължина на резонатора 500 метра лъчът би трябвало да е съвсем тънък и да притежава такава сила, на която да не издържи дори и планина. Накратко, с помощта на лъча, изпускан от такъв грамаден лазер, планината лесно може да бъде прерязана.

— Сигурно така древните са моделирали планините… — намеси се в разговора и Равил.

— Не ме прекъсвай! — скастри го Селиверстов. — Не мога нищо да докажа. Не твърдя със сигурност, но ми се струва, че този лазер е работил в инфразвуковия диапазон…

— Какво говориш? — учудих се аз.

— Напълно е възможно. Този диапазон на колебания моряците наричат гласа на морето и безумно се страхуват от него, тъй като често предизвиква депресия, припадък и дори спиране на сърцето.

Промъкнах се в палатката, намерих компаса и като излязох отново навън, определих посоката на предполагаемия лъч.

— Ама че работа! Лъчът от лазера е насочен точно към портата на Шамбала и към Малкия Кайлас, тоест към камъка на Шантамани.

— Излиза, че инфразвуковото лазерно облъчване защитава и входа към Шамбала, и легендарния камък на Шантамани! — опули се Равил. — Шесто ниво на защита! Никой не може да се приближи там. Най-важните елементи от Града на боговете са защитени и чрез смъртоносен инфразвук.

— Не твърдя, че каменният лазер е работил и… работи в инфразвуковия диапазон. Само предполагам — смути се Селиверстов.

— Но логиката подсказва, че предположението е вярно, тъй като по пътя на лъча се намират най-охраняемите части от Града на боговете — разпалено заяви Равил.

Аз също бях превъзбуден. Мислите бушуваха в главата ми, а радостното усещане, предизвикано от сполучливата догадка, приятно гъделичкаше въображението ми. Все пак си наложих и нагласих мисловния си апарат на режим разсъждения.

Лазерната обработка на планините очевидно е била прилагана в периода, когато се е изграждал Градът на боговете. Тогава монументите са били оформяни от естествените планини. Най-вероятно свръхмощният лазер е изпълнявал грубата работа — например срязване на планински връх, отделяне на монумент от планински хребет и т.н. Например за Дома на щастливия камък, който имаше формата на вертикално поставена 800-метрова книга, е трябвало да се отстранят доста скали, за да се отдели той от естествения хребет. Вероятно за целта е бил използван лазер. В противен случай излишните скали и отломъците биха запълнили цялото пространство между монументите.

Имахме достатъчно основания да си зададем въпроса колко каменни лазера са действали, докато е траело строителството? Отскачайки малко напред, ще ви доверя, че не срещнахме повече нито една конструкция, която да прилича на каменния лазер. Затова направихме извода, че е работил само той. Но как тогава лъчът му би могъл да стигне до онези монументи, които са закрити от планините? Напълно вероятно е на върха на най-високия от тях — свещената планина Кайлас — да е било монтирано огледало. Към него се е насочвал лъчът на свръхмощния лазер, а завъртането на огледалото и накланянето му под различни ъгли е позволявало да се обработват планините, обкръжаващи Кайлас, и да се „стопяват“ ненужните отломъци.

От мястото, където бе разположен гигантският лазер, върхът на Кайлас се виждаше отлично. Ако някога там е имало отразяващо огледало, то лазерният лъч би могъл да стигне до него, без каквито и да е пречки. За целта е било необходимо да се накланя предното огледало на каменния лазер назад, за да може излизащият от него лъч да се отклони нагоре — към върха на Кайлас.

И тъй, очертаваше се хипотезата, че с помощта на един свръхмощен лазер и отразяващото огледало на върха на Кайлас са се обработвали планините в целия район на комплекса от монументи в Града на боговете. Напълно възможно е за оформянето на монументите от противоположната страна на Кайлас да са били употребявани допълнителни отразяващи огледала, поставяни зад изгражданите монументи.

Разсъждавайки за строителната технология, неизбежно си спомних за „машината на древните“, която бяхме видели в храма Сваямбанат в Катманду. За нея се говореше, че е била изнесена от загадъчната пещера на Харати. Според храмовия служител Кирам тя е била предназначена да „прави планини“. Нещо повече, консултацията с академик А. В. Акимов потвърди хипотетичната възможност подобна „машина“ да се задейства чрез менталната, т.е. психичната енергия, а това съвпадаше с описанията в тибетските текстове, че „машината“ се е подчинявала на човешката мисъл и е хвърчала, въртяла се е с бясна скорост и е обработвала планините.

От изложеното дотук напълно логично беше да се предположи, че за създаването на монументите в Града на боговете е бил използван не само свръхмощният лазер, но и специалните „машини на древните“. С лазера се е извършвала грубата работа — изсичани са били каменни блокове от планинските хребети, отломъците са били стопявани, а с помощта на „машината“ монументите са дооформяни. Не е изключено те да са били прилагани и при изграждането на празните пространства вътре в монументите, чието наличие допускахме. Това важи особено за Дома на щастливия камък.

Отново ще ви доверя, скъпи читатели, изпреварвайки събитията, че Валентина Яковлева откри в една от интерпретациите на тибетската „Книга на Мъртвите“2, че свещената Ваджра (умалено копие на видяната от нас „машина на времето“) е оръжие с непреодолима сила и мощ. От санскритски названието й се превежда като „мълния и елмаз“.

Покриването на монументите с мазилката също не се е извършвало ръчно — за тази цел са съществували специални технологии и съоръжения. Спомних си думите на Астаман Биндачарая, че в пещерата на Харати са скрити различни машини от древността. Представих си наследството от техническите постижения на древните, съхраняващо се в подземията на Кайлас. Какво ли щеше да стане, ако имахме достъп до тях!

Вероятно гигантският каменен лазер е бил използван не само при строителството на Града на боговете. Напълно е възможно да работи и сега и да защитава двете основни съкровища — портата към Шамбала и Малкия Кайлас (камъка Шантамани).

Отново прехвърлих в главата си средствата за тяхната защита — и без инфразвуковото излъчване те бяха достатъчно мощни. Портата към Шамбала беше охранявана от енергията на сгъстеното време и можеше да бъде отворена само със специалното заклинание, което предполага да се влезе в телепатичен контакт с Царството на мъртвите. Пирамидата на Малкия Кайлас, вътре в която според нас е легендарният камък Шантамани, е разположена върху три съединени каменни стълба с височина 600–800 метра и е абсолютно недостъпна. До нея се намират и двете скални образувания — куличката и коминът, подобни на наблюдателни уреди, чиято цел е да следят какво става около Малкия Кайлас.

Хипотезата за допълнителната инфразвукова защита е напълно обоснована, тъй като каменният лазер е насочен точно към портата на Шамбала и Малкия Кайлас.

Отново огледах блестящата заснежена пирамида на Малкия Кайлас и си спомних как ми бе хрумнало, че вероятно камъкът Шантамани е специален уред, с помощта на който Шамбала контролира нашите мисли и въздейства върху тях. Ето защо разделената на няколко нива свръхмощна защита е необходима. В ръцете на полудивия (в сравнение с Шамбала) съвременен човек камъкът Шантамани би се превърнал в невероятно по своята мощ оръжие, чрез което някой би могъл да контролира мислите и поведението на хората и да ги принуждава да му се подчиняват.

Не ме напускаше и мисълта, че може би свръхмощната защита е издигната не само срещу нас, неразумните, а и срещу други, по-разумни форми на живот, за чието съществуване започваме да се досещаме. Само Шамбала знае какъв е светът на ангелите и какви сили бушуват там, зад невидимата стена на паралелния свят.

— Шефе, говедарите вече събраха яковете. Време е да товарим, а ние още палатките не сме сгънали! — наруши тишината плътният баритон на Селиверстов.

— Идвам, идвам…

На практика не се съмнявах, че за енергийното зареждане на гигантския лазерен резонатор е била използвала менталната, т.е. психичната енергия на древните хора. Вече знаех, че тази енергия, чиято сила все още не осъзнаваме напълно, се мобилизира посредством заклинания — чрез онези монотонно произнасяни звуци и думи, които само йогите познават. Най-важните от тях се съхраняват в самата Шамбала. А технологията на древните може да бъде наречена технология на заклинанието. Нейните плодове видяхме със собствените си очи тук — в Града на боговете.

От наша гледна точка животът на древните изглежда е бил изключително странен. Достатъчно е било да произнесат дадена вълшебна дума и някъде от пространството се е появявала мощна сила, която са могли да командват. Единственото условие е било да не я използват под въздействието на завистта или за отмъщение, без свещения контрол на съвестта.

Представих си, че на същото място, където се намирах, някога е стоял древен човек, висок повече от 10 метра, и също е гледал към каменния лазер. Погледът му е бил насочен към конусовидния връх на предното огледало на каменния лазер, за да вкара чрез него своята психична енергия в резонатора. Той е концентрирал вниманието си върху собствените си чувства, като ги е превръщал в нещо леко, светло и летящо и най-важното — преизпълвал ги е с любов към Бога. Постепенно е започвал да усеща, че целият свят прелива от чувства и най-сетне забелязвал онова, което подсъзнателно очаквал — че там съществуват и процъфтяват чувствата на водата, земята, огъня и вятъра. Те обаче са били твърде различни от човешките, макар и също толкова силни и животрептящи.

Древният човек още повече концентрирал вниманието си, осъзнавайки, че чуждите за него чувства на водата, земята, огънят и вятъра са същевременно и родни, че ги обединява любовта към Бога, който е създал света, в чиято основа лежат тези пет елемента.

Той лесно се концентрирал върху любовта си към Бога, защото тя не само изпълвала цялото му същество, но и била залегнала като основен принцип в обществото, в което живеел. Любовта към Бога се е възприемала и като духовен, и като енергиен закон на Вселената. Той не е могъл да си представи, че в далечното бъдеще хората ще добиват енергия от нефта и газта. В онези времена основната енергия се е намирала в човешката душа и е трябвало да бъде само мобилизирана чрез любовта към Бога.

След това той очаквал реакцията на другите четири елемента. И най-сетне усещал, че странното любовно чувство на водата се е съединило с неговото любовно чувство, че силата на водата го е подкрепила — по-точно… подкрепила е любовта му към Бога. Древният човек едва издържал на тази мощ, когато към неговите и без това силни чувства се присъединили също толкова силните чувства на водата. Но той упорито стоял на мястото си, понеже желаел да достигне силата на петте елемента. Другите елементи обаче сякаш го проверявали, като го наблюдавали как ще понесе сливането с водата. Древният човек стоял и все повече се концентрирал върху любовта си към Бога с надеждата, че земята, огънят и вятърът ще отговорят на неговия емоционален порив.

Енергията на земята, сливайки се с неговата и с тази на водата, предизвикала дори облекчение. Тя сякаш напомнила на човека за неговото единство със земята и тялото му започнало леко да трепери от излишъка на чувствена енергия. Сливането с енергията на огъня приличало на светлинна мълния — толкова ярка, че древният човек за миг забравил за каменния лазер. Последни се слели с него чувствата на вятъра, които породили страстното му желание да лети. При това така, че паралелните светове да прелитат покрай него като красиви пейзажи.

Древният човек усетил разтърсващо единство с цялата Вселена, уловил с погледа си формата на конусовидното образувание върху каменния лазер и произнесъл онова заклинание, което не бива да се употребява, преди да се слееш с чувствата на водата, земята, огъня и вятъра. В този миг очите му излъчили мощен енергиен поток, преливащ в цветовете на дъгата, който достигнал до конусовидното образувание върху предното огледало на каменния лазер, след което се прехвърлил в резонатора на лазера. Скоро излъчваната от него енергия заредила резонатора и като блестящ лъч увиснала в пролуката между огледалата на лазера.

Сега вече древният човек знаел, че е подсигурил енергийното снабдяване на каменния лазер и неговите приятели — също строители в Града на боговете, ще могат да завъртят предното огледало на лазера така, че неговата енергия да попадне точно върху отразяващото огледало, монтирано на върха на Кайлас. Така конструкторите на монументите щели да обработват планините с неговата енергия. Той, древният човек, бил горд, че е осъществил сливането на енергията на петте елемента.

А тя продължавала да го пронизва, без обаче да предизвиква вътрешно напрежение. Съпровождали я многоцветни видения — видения, появили се от различни паралелни светове. Древният човек разбирал, че точно така трябва да бъде, понеже енергията на петте елемента е общата енергия на паралелните светове. С цялата си душа усещал, че той е Божи син, защото го пронизвала божествената енергия — онази, която съществувала, преди да бъдат създадени световете и която се отличавала с девствена чистота.

Сведох глава и видях мръсните остри връхчета на татарските си галоши. После навлякох експедиционния си екип, измих си зъбите и лицето и започнах да пълня раницата. Не ми даваше мира въпросът за сметка на каква енергия каменният лазер е работил в постоянен инфразвуков режим?

Оставих раницата настрана и повдигнах глава към огромната пирамида на Кайлас. Огледах я цялата и забелязах няколко монумента, които наподобяваха пирамиди. Ако пирамидите концентрираха космическите енергии, то тук, в Града на боговете, изглежда всичко е пресметнато така, че с тяхна помощ да се събира онзи диапазон от енергии, необходим за постоянното зареждане на резонатора на каменния лазер и за перманентното му действие в инфразвуковия режим. Навярно съществуваха и предавателни устройства, фокусиращи енергията в резонатора на каменния лазер.

Все още не знаех, че съвсем скоро ще открием десетки конструкции, подобни на каменни антени или огледала, които очевидно препредаваха енергията на пирамидите към каменния лазер.

Тъкмо бях напълнил раницата си и в душата ми внезапно възникнаха съмнения, свързани с факта, че знанията ни за лазерите далеч не са професионални. Но ще отскоча малко напред, скъпи читатели, за да ви кажа, че когато приключихме експедицията, проведох подробни консултации с изтъкнатите физици А. В. Акимов, Г. Г. Тертишни и С. Н. Кружков. Спорихме дълго и се родиха куп идеи. Но, общо взето, всички се съгласиха, че конструкцията прилича на грамаден лазер, който би могъл да работи (хипотетично!) с ментална енергия. А талантливият инженер Сергей Николаевич Кружков остана поразен най-вече от предното огледало на каменния лазер и изрази възторга си от него.

Отново ме навести мисълта, че каменният лазер е действал чрез божествената енергия на петте елемента, която се е подчинявала на древните само при абсолютна чистота на душата.

Без да разбирам защо, приближих се до ручея, съблякох се до кръста и се измих с ледената вода. После се облякох и отново зареях поглед към свещения Кайлас.