В обятията на Шамбала

В долината на смъртта

Приближих се към палатката и мрачно засъбирах раницата си. Погледът ми падна върху спалния чувал. „Хубав, топъл чувал беше“, помислих си с примирение. После се взрях в изпокъсаните си туристически обувки. „Съвсем се прокъсаха. Сигурно за последно ще ги използвам.“

Без да искам, повдигнах дланите си и се взрях в тях. Ръцете ми не се отличаваха с елегантност — не бяха като на пианист. Бяха дебели, подобни на лопата, предназначени за груба и упорита работа. Размърдах късите си пръсти с мръсни нокти, с които в професионалния си живот извършвах най-фини очни операции, учудвайки дори американците с „фокусите на руската хирургия“. „Добре ми послужихте“, помислих си пак в минало време.

Вдигнах очи, замъгленият ми взор обходи околните тибетски планини и аз силно тръснах глава, сякаш се опитвах да се освободя от досадните „мисли в минало време“. Разбирах, че днес целият ми живот ще бъде „претеглен“ от неведом разум и аз, обикновеният земен човек, може би по волята на съдбата, а и по собствено желание… ще поискам да бъда оценен, като ме поставят на границата между живота и смъртта.

Натиках в раницата си експедиционните бележници, моливите, гумичката, бинокъла, компаса и ред други джунджурии, необходими за похода в Града на боговете. Равил приближи и ми подаде пакета суха храна, увит в целофан.

— Какво има вътре?

— Шоколад, стафиди, сушени плодове, бисквити, сухари, салам и домашна сланина — отговори той.

Поех пакета с храната, повъртях го между загрубелите си длани и с неохота го напъхах в раницата. Мислите ми отново се завъртяха около легендата за Долината на смъртта. Не можех да разбера защо йогите пристигат тук с надеждата да надзърнат в очите на царя на смъртта, когото наричаха със звучното име Яма. Беше ми трудно да повярвам, че отделни хора от нашата планета усещат понякога порива да се самооценят чрез смъртта, като без страх и терзания застават пред лицето на неведомия разум, в съществуването на който вярваха свято.

Тези странни хора не се страхуваха от земната смърт. Опасяваха се единствено дали някога през живота си не са опетнили съвестта си. Те, които във високите планини са способни да преживяват без обилни пакети с шоколад, сушени плодове и сланина, могат да гледат смъртта в лицето без тъга и душевна тревога. Дори се радват, когато тялото им започва да се изпепелява, тъй като съвестта — мерилото за доброто и злото, е оценила отрицателно някоя от постъпките им и е решила, че във всеобщия и вечен свят, където царува времето, тази постъпка е нарушила жизнеутвърждаващата хармония на Вселената.

— Шефе, вземи тоалетна хартия. На високото човек не може да различи „пръц“ от „ср…“! — разнесе се дълбокият глас на Селиверстов.

— М-да! — неохотно се съгласих аз. После завързах раницата, метнах я на рамо и с изкуствено бодър глас заявих: — Е? Да тръгваме!

— Шефе, да хапнем шоколад — предложи Селиверстов. — Все пак днес ще се качим на 6000 метра.

Бавно, с равномерна крачка се заизкачвахме по склона.

— Я виж ти! Усеща се разликата между 5000 и 5500 метра — дишайки трудно, изпръхтя Рафаел Юсупов на една от петминутните почивки.

Вървяхме все напред.

С поглед търсех огледалото на Яма. Знаех, че то сгъстява времето и очаквах, че ще изглежда като огромна каменна вдлъбнатина. Учудваше ме обаче фактът, че руският учен Николай Козирев, който беше изучавал ефекта на сгъстяване на времето чрез вдлъбнати конструкции, също ги наричаше огледала. С тази дума в тибетската митология е назована конструкцията, която помага на царя на смъртта Яма да провежда своя съд на съвестта. Нима Козирев е знаел за повелителя на Царството на мъртвите Яма? Или е бил наясно, че в далечния Тибет, в загадъчния Град на боговете съществува подобна конструкция, също наречена огледало?

Напоследък все повече вярвам в силата на подсъзнанието. Въпреки че не съм философ, зареян в мъглявините на абстрактни теории, бях напълно убеден, че подсъзнанието е „скритата втора същност“ на човека. Че то има свой живот и ни въвлича в кръговрата на интуитивните страсти, като само понякога си позволява да ни нашепне по нещо на нас, неразумните. То ни внушава например някаква щура идея, изпълнена с неразбираема за нас вътрешна енергия, която преобръща целия ни съзнателен живот с дотегналите ни грижи по приготвянето на храната и печеленето на пари.

Вече разбирах, че Създателят е имал предвид конкретна цел, когато е сътворил за човека два свята. Единият — съзнателният, с познатите до болка хора, жадуващи за власт и пари. Вторият — подсъзнателният, който ни дразни със своята тайнственост. Сигурно Бог е определил пътя на прогреса като постепенен процес на сливане между тези светове, за да може някога, след десетки еволюционни етапа човек да усети, че е единен. А това означава, че е постигнал единение с Бога.

Засега подсъзнанието само нашепва тази мисъл и свидетелства за божествения ни произход. На този етап то няма право да се слее със съзнанието, „затънало в душевна мръсотия“. Вярвам обаче, че един ден хората ще станат по-чисти.

„Идеята да нарече вдлъбнатите си конструкции огледала навярно е била подсказана на Николай Козирев от подсъзнанието — помислих си аз. — Тайнственото подсъзнание вероятно е знаело и знае за царя на смъртта Яма, известен му е и неговият инструмент — огледалото на смъртта. Та нали то обхваща едновременно и живота, и смъртта, определяйки последната като неизбежния преход към нов етап във вечността.“

Спомних си как след дълъг период на вътрешни съмнения и мъчителни раздвоения все пак приех неизвестно откъде появилата се налудничава хипотеза, че времето е мислеща енергийна субстанция, способна да оценява всеки човек. През цялото време се блазнех от желанието да опростя живота си, да се отдалеча в блажения примитивизъм и да се отнеса към времето като към приспивно тиктакане на часовник. Но болните, хилядите безнадеждно болни постоянно ме пришпорваха и не ми даваха покой. Поради това мислите ми се лутаха в главата, после сами се издигаха до известна систематизираност и започваха да кипят и бушуват, сякаш призоваваха нечия помощ, която да сложи край на това мъчително състояние. Най-често помощта не идваше, но понякога, особено след поредния апогей, се появяваше някоя щура идея и предизвикваше чувството на облекчение. „Благодаря ти, подсъзнание!“, повтарях си наум в такива моменти.

И ще ви доверя, скъпи читатели, че докато анализирах човешките болести, тези идеи, подсказани от подсъзнанието ми, бяха свързани най-вече с времето. То сякаш ми внушаваше, че в него е основната причина за появата на болестите.

Постепенно започнах да осъзнавам, че в нас съществува загадъчен фантом, който не само регулира параметрите на процесите, протичащи в организма, но е способен да мисли и да твори, като чрез хода на времето понякога привежда в действие и чудодейни явления — например самоизлекуването от рак, когато в туморните клетки времето сякаш се сгъстява и те бързо изживяват живота си, остаряват и загиват.

Тогава още не знаех, че скоро след експедицията, ентусиазиран от подобни идеи, ще направя опит да сглобя изцяло от алоплант и от донорски тъкани „ново“ око за Тамара Горбачова от Киев. На петия ден от операцията, когато се появи червеното излъчване на „новото“ око, аз седнах с треперещи ръце и глупаво повтарях: „Да не би времето да се е сгъстило? Как се получи така, че кръвоносните съдове се появиха в «новото» око 150 пъти по-бързо!? Сякаш времето реши да ни помогне!“

Сега вървях нагоре по стръмния склон и едва си поемах дъх. Вече бях убеден, че времето е способно да мисли и че легендата за Огледалото на царя на смъртта Яма не е приказка, а реалност — може би невероятна и неразбираема, но реалност. С трепет очаквах мига, когато със собствените си очи ще го видя. Вълнувах се твърде силно и още повече затруднявах и без друго учестеното си дишане.

Огледалото се появи зад поредното възвишение. Неизвестно защо си го представях точно такова. Стори ми се логично, че започваше от свещения Кайлас и продължаваше на изток, подобно на огромна три километрова чаша. Спрях. Всички, които вървяха зад мен, също спряха. Внимателно огледах грамадната вдлъбнатина, покрита със сняг. Всякакви мисли — идиотски и разумни, бродеха из главата ми. Но една от тях — най-ярката и най-сочната, ми подсказваше, че гледам към Огледалото на царя на смъртта Яма.

— Сър, тук не бива да спираме — прошепна зад гърба ми водачът Тату.

— Защо?

— Така повеляват нашите предания!

— Защо?

— Така е прието — Тату се смути, очевидно учуден от твърдоглавието ми.

— Защо? — потретих аз и направих крачка напред.

— Да тръгваме, да тръгваме — припряно ни подкани той.

— Хайде да снимаме, при това в сгъстеното време — избоботих аз и измъкнах фотоапарата.

— Сър, нека да потегляме! — почти се примоли Тату.

— Защо?

— Нашите предания гласят, че през този участък — той посочи към огледалото — трябва да се преминава много бързо…

Надзърнах в тъмнокафявите му очи и съзрях тревогата на човека, който живееше в „страната на чудесата“ и разбираше, че по света наистина се случват чудеса.

— Тату, ще остана тук. Длъжен съм да го скицирам…

— Ще намерим снимки!

— Искам аз да ги направя, Тату.

— Защо? Каква е разликата?

— Защото съм учен — нелепо отвърнах аз, усещайки колко излишен патос има в това определение. — Вие вървете и ме изчакайте горе. Става ли? Равил, остани с мен, ти си… млад.

С бърза крачка групата се отдалечи нагоре по склона. Равил разопакова видеокамерата. Надявах се, наистина се надявах, че времето е мислеща субстанция и ще ме разбере — мен и Равил.

Бързо нахвърлих скицата. Не стана добре, но поне измерих всички ъгли и градуси. Личеше, че северната (черната) страна на Кайлас рязко преминава под прав ъгъл в източната страна, от която започваше Огледалото на царя на смъртта Яма. То продължаваше на изток и се извиваше като дъга. Дъното на тази три километрова чаша беше покрито с ледник, от който изтичаше ручей. Самата вдлъбната повърхност на места беше покрита със сняг. Усещаше се, че е равна и полирана.

През центъра й минаваше хоризонтална черта под формата на стъпало, разделящо огледалото на две равни части. В горната част се виждаха допълнителни съоръжения — полегата пирамида и трапецовидни конструкции. Измерванията показаха, че огледалото е извито под 90 градуса и е насочено на север.

Докато рисувах, все по-властно и осезаемо усещах, че тук по някакъв особен начин чувствата се изострят, стават конкретни и ясни както никога досега/Емоциите притежават способността да извличат от дълбините на паметта такива нюанси и детайли за прочетено или чуто, които при друга ситуация изобщо не биха излезли наяве.

В главата ми ясно изплуваха отделни редове от книгата на Ангарика Говинда: „Поклонникът приближава към мястото (на север от Кайлас), откъдето се вижда Огледалото на царя на смъртта Яма. Той ляга между камъните и се озовава пред съда на Яма — съда на собствената си съвест. Спомня си своето минало.“

„Нима сгъстеното време извлича от човека основното — съвестта. Оценява я, след което решава дали да го убие, или да го пожали“, започнах да философствам, но спрях навреме — мястото едва ли беше подходящо за отвлечени философии. Реших преди всичко да направя необходимите изчисления, за да се опитам да открия онези две морени, за които споменаваше Ангарика Говинда. Предполагах, че точно там се намира Долината на смъртта, за която толкова бях слушал от йоги и лами.

В паметта ми изплуваха и конкретни подробности, на които не бях обърнал внимание при първото четене на книгата. Ангарика Говинда разказваше и за две четириоки кучета с широки ноздри, покрай които трябва да се мине, за да се „стигне до бащите, които се веселят на общ пир с Яма“. Той ги описваше като петнисти, рижави на цвят и ги определяше като „похитители на човешки животи“. Значи двете морени, между които легналият поклонник е подложен на съда на съвестта, трябва да приличат на кучета — четириоки, петнисто рижави кучета! Точно там поклонникът полага върху олтара своя живот и го предава на повелителя на смъртта Яма.

За миг се смутих от мистичния ход на мислите си, но постепенно се настроих на тяхна вълна и продължих да разсъждавам. Учудващо свежите и силни чувства ми помагаха — ту ми подсказваха чрез негодуванието си, че съм на грешен път, ту с невъздържания си възторг потвърждаваха правилността на умозаключенията ми.

„Оттук следва — повторих си наум, — че входът към Долината на смъртта е обозначен чрез две петнисто-мижави морени, подобни на четириоки кучета. Как можех да ги открия?“

Мислите ми отново достигнаха точката на кипене. С учудване отбелязах, че подскачат с особена лекота, напомняйки добре репетирали усмихнати танцьори. Те рязко се отличаваха от обичайния мъчителен мисловен процес, приличащ повече на танц с подскоци, изпълняван от надебелял певец.

„Фокусът! Трябва да намеря фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма! То има вдлъбната повърхност и сигурно лесно ще определя с компаса неговия фокус. Точно там трябва да се намират и двете морени.“ Разгоних съмненията, които отново надигнаха глава, извадих компаса и призовах на помощ целия си многогодишен туристически опит.

— Ето, 45 градуса… ето още 45 градуса… пресечната им точка е там… Още по-точно! Там трябва да е… Дай да определя азимута… Определих го! Колко градуса? Аха… Я още веднъж — нашепвах си аз.

Погледнах към Равил Мирхайдаров. Той ме наблюдаваше мълчаливо. Разбираше, че възнамерявам да навляза в Долината на смъртта.

— Хайде обратно! Стига сме стояли тук! — изкомандвах.

Бодро заслизахме по склона. Усещах необичайна лекота в тялото си. Имах желание да подскачам, да търча натам-насам весело, да се правя на мотоциклет, издавайки като в детството си оня неповторим звук „та-р-р-р“. „Какво съм се разхилил толкова! — помислих си. — Мястото изобщо не става за веселба!“

По пътя надолу периодично проверях изчисленията си, които трябваше да ни изведат във фокуса на огледалото на Яма. Скоро стигнахме онзи участък, от който огледалото изобщо не се виждаше. Релефът на терена подсказваше, че през по-голямата част от пътя ще вървим, без да го виждаме. И едва в крайния участък, заобикаляйки поредния хълм, ще се озовем там, където започва Долината на смъртта. Аз наистина възнамерявах да проникна в нея и неизвестно защо тази мисъл ме развеселяваше.

Спряхме. Вдъхнах с целите си дробове разредения планински въздух, шумно издишах и засмуках цигарата. „Поне да се надишам преди смъртта си“, отбелязах наум. Лека тъга се промъкна в душата ми, но не успя да помрачи необичайно приповдигнатото ми настроение. Тя извлече обаче от паметта ми думите, които навремето каза по наш адрес старшият човек: „Ако тези руснаци проявят твърде голям интерес, те ще умрат.“ Седнах върху близкия камък и отново с наслада дръпнах от цигарата. После погледнах застаналия до мен Равил:

— Ще отида сам, Равил. Така трябва.

— Шефе, ще дойда с теб.

— Недей да спориш. Длъжен съм да отида сам не само защото не искам да рискувам и твоя живот, а и защото в Долината на смъртта по принцип се ходи поединично.

— И все пак…

Изправих се, прегърнах Равил, надзърнах в неговите добри и мъжествени кафяви очи и рекох натъртено:

— Трябва да вървя сам, Равил. — После се замислих за секунда и се усмихнах: — Я дай да те снимам тук!

— Защо?

— Това е паметно място… Ей там — махнах с ръка — започва легендарната Долина на смъртта.

Извадих фотоапарата. Равил се отдалечи на няколко крачки, свали бейзболната си шапка и като приглади с длан косата си, с нагласена усмивка се загледа в обектива на камерата. Докато го наблюдавах, си спомних за родното ми село и за съселяните ми, които при вида на фотоапарата автоматично сваляха шапки, прокарваха ръка през косите си и заемаха патетична поза, а при призива „Зеле!“ разтягаха устни, без да прикриват изплашения си израз. Позасмях се.

— Какво, лошо ли съм застанал? — в недоумение попита Равил.

— А, не! — разсмях се на глас. — Просто имаш очарователния селски навик да си сваляш шапката, да си оправяш прическата и да се усмихваш патетично. Впрочем аз също го имах, но навремето ме разкритикуваха. А и плешивината ми помогна и затова лесно възприех изискването да не свалям шапката си. В крайна сметка не е задължително целият да си изтипосан върху снимката! Може и нещо да се поскрие. И без друго — все ще те познаят.

Прибрах фотоапарата и извадих компаса.

— Е, аз тръгвам… А ти, Равил, не стой тук, а се изкачи на онова хълмче. Там няма да си под действието на огледалото, а по обратния път ще ми е по-лесно да те намеря. Става ли!?

Контролно време — два часа. Ако обаче…

— Какво „ако“?

— Ако не се върна…

— Тогава какво? — Равил ме изгледа с тревога.

— Тогава — усмихнах се горчиво аз — догони момчетата. Не тръгвай след мен в долината.

— Но…

— Прекрасно разбираш всичко, Равил.

— Да, наистина…

Дръзкото ми и прекалено весело настроение изчезна. Сърцето ми биеше учестено. В главата ми се пръкна мисълта, че е възможно Огледалото на царя на смъртта Яма да не е устройство за сгъстяване на времето. Може би е само негово подобие — красиво и безопасно. Веднага прехвърлих наум всички обекти, които бях видял в Града на боговете — величествените монументи, подобни на пирамиди. На някакво почти подсъзнателно ниво разбирах, че разнообразните пирамиди са създадени, за да концентрират неизвестни нам фини енергии, сред които — и енергията на времето.

Намръщих се, защото осъзнах, че на по-обикновено място подобна вдлъбната повърхност, дори и да е грамадна, не може да нанесе сериозна вреда на човека. Но тук, където всички енергии са събрани в едно ограничено пространство, вдлъбнатото огледало може би носеше в себе си колосален заряд от енергията на сгъстеното мислещо време, способно с бясна скорост да прегледа и анализира целия твой живот, безпътно разпилян спрямо срока, който Бог ти е отпуснал. Нещо повече, огледалото започваше от най-грандиозната пирамида в Града на Боговете — свещения Кайлас, който несъмнено го зареждаше с огромно количество енергия.

Както и да се стараех да открия убедителни доказателства за това, че Огледалото на царя на смъртта Яма е безобидно и безопасно, а Долината на смъртта — само красива легенда, нищо не излизаше. Изводът беше, че в легендите е записана истината и… че животът ми скоро ще бъде оценен от мислещата сгъстена субстанция на времето.

„А струва ли си със собствената си смърт да доказвам, че всичко това е истина?“, неочаквано ме опари поредната тревожна мисъл. Нещо обаче магнетично и властно ме влечеше натам.

Повдигнах компаса, ориентирах се къде е фокусът и като махнах на Равил, тръгнах напред. Крачките ми отекваха в тишината, дишах като парен локомотив. На всеки 50–60 метра коригирах посоката според компаса, като си тананиках: „Ей тъй, ей тъй“. Навлизах в Долината на смъртта — там, откъдето нямаше връщане.

Внезапно видях пред краката си кост — истински човешки голям пищял. След десетина крачки попаднах на още една — този път беше плешка. Спомних си изразителното лице на Рафаел Юсупов при един от нашите разговори за Долината на смъртта. То издаваше всичко, което чувства човек по време на задушевна беседа за тайнството на смъртта и смисъла на живота.

Вървях според азимута. Очите ми шареха няколко, опитвайки се да открият двете рижави морени. С удоволствие отбелязах, че повечето камъни са белезникави, сиви и по-рядко черни. Ето защо надеждата да открия онези петнисто рижави морени беше напълно реална.

С всяка крачка все по-силно усещах, че сам съм си подготвил отчаяна и може би неразумна интрига. Отлично разбирах, че в Долината на смъртта пристигат йоги и поклонници, за да умрат или да ползват тук, пред лицето на смъртта, нови качества, позволяващи им да се присъединят към великото Царство на мъртвите, ако разреши Бог. От разказите им знаех, че тайнственият свръхчовек ги дарява с особени способности и ги води по линията на живота, която те наричат Чиста душа. Но дори йогите идват тук, за да се изправят пред съда на съвестта. Какво остава за мен — баналния човек с куп проблеми в душата!

Въпросът за ролята на интригите неочаквано нахлу в съзнанието ми. Замислих се, че и аз вечно плета интриги и дори често повтарям, че без тях животът е скучен. Обикновено те се въртят около любовните отношения между хората и се изразяват в това, че все запознавам, когото ми падне, с когото и да е.

Тази ми страст е известна в нашия център по очна хирургия и, честно казано, не повишава авторитета ми на ръководител. Затова пък създава особена атмосфера, в която хората — независимо дали са професори с прошарени коси или младички медицински сестри, започват да се усмихват и да се споглеждат, като оценяват дадения колега не според йерархията в службата, а според принципа: „Виж ти, та той е много готин!?“ или „Не бях забелязал, че е толкова хубава!“.

Ако „сводничеството“ се практикува интензивно и в широк мащаб, то в целия колектив се пробужда инстинктът да не се гледа на другия човек като на длъжностна характеристика. Колегите се изяждат един друг с очи, подхвърляйки си при среща някъде по болничния коридор интимното: „Ах, вие ли сте!?“. Знаменитата журналистка Елена Масюк прекара в нашия център два дни, наблюдаваше ни и накрая обобщи, че сме най-щастливите хора, защото живеем в атмосфера на обич. Сигурен съм, че и моята нагласа към „сводничеството“ е изиграла известна роля за любовните интриги, станали вече традиционни за нас.

Най-често се старая да сближавам хора от различни възрасти — например, когато мъжът е с 15 години по-стар… от майката на девойката. В това има огромен смисъл. Младите хора, особено девойките, обикновено са комплексирани — да кажем от дълго не изчезващата пъпка на бузата, която всяка сутрин придава на живота им блед и безсмислен характер. И придобива вселенски мащаби. Работата обаче не е в пъпката, а в това, че девойката концентрира вниманието си върху нея и губи сексапилния блясък в очите си. Аз ги целувам по пъпката и веднага започвам да говоря на някаква тема — например, че онзи знаменит учен с прошарена коса я бил погледнал веднъж с такова желание, с такова желание.

Досадните мисли за пъпката веднага отлитат, очите започват да искрят романтично и тя възнаграждава с блясъка им знаменития учен при случайна среща в коридора, като забравя или вече почти не си спомня за кожния проблем. Маститата знаменитост също улавя погледа, който му подсказва, че времето му още не е отминало, и естествено не забелязва злополучната пъпка. Той хвърля в отговор подканващ поглед към девойката с възгласа „О-о-о!“, настроението му се оправя, творческата активност се повишава. Ученият започва да изобретява нещо такова, което не може да остави равнодушен никого, дори онази девойка с блясъка в очите.

Неизкушена в науките, тя изслушва изповедта за откритието, отпивайки от чая, макар да осъзнава колко изкуствена е създадената ситуация. Все пак се възхищава, ахка и охка, а бузите й се изчервяват, че такъв човек, такъв учен доброволно споделя с нея своето велико изобретение. В подобни моменти тя напълно забравя за своята пъпка, дори лекичко я стиска. После те започват да се смущават от страх, че между тях е възможно да се зароди любов… неестествена любов. Но очите им продължават да блестят, а животът изглежда розов. В края на краищата пъпката изчезва напълно.

„Сводничеството“ помага също така за туширането на различни служебни конфликти. Веднъж двама лекари и една медицинска сестра решили да си пийнат. Добре си били пийнали и сестрата се разприказвала. В емоционалния си порив разказала едва ли не всичко за себе си. После изпаднала в истерия. Двамата дипломирани лекари, и те доста подпийнали, объркали душевната истерия с припадък и не могли да измислят нищо по-умно от това да извикат Бърза помощ. С линейката пристигнал фелдшер, взел сестрата в болницата, от която тя избягала на сутринта. Завеждащият отделението, между другото — неженен доцент, под чието началство били двамата подпийнали доктори и медицинската сестра, узнал за скандала и решил да я уволни.

Когато цялата история стигна до мен, аз като директор реших да спася сестрата. Казах на завеждащия отделението, че е изпаднала в истерия и се е озовала в болницата само защото е влюбена в него — завеждащия. Той много се зачуди и не настоя повече за уволнение. Тогава казах на медсестрата, че той силно е влюбен в нея, но понеже не е видял взаимност, иска да я уволни. Сякаш всичко се нормализира. За да засиля обаче ефекта, предложих на сестрата да му отиде на гости и така да изрази своята привързаност. Разбира се, тя се съгласи. Естествено, аз се обадих на завеждащия и му казах, че изгарящата от чувства сестра иска да го посети и да си поговори с него насаме. Той с радост се съгласи. Сестрата наистина отиде при него и доколкото зная, е останала там цели две денонощия. Особена любов не се получи, но инцидентът беше изчерпан, а и сега те се споглеждат с въжделение и е напълно възможно да се срещат тайно без мое знание.

Истинският апогей на моя „своднически“ порив са случаите, когато полу на шега, полу на сериозно заключвам двете страни на интригата в една стая и им заявявам: „Докато не се разберете, няма да ви отключа!“ Обикновено обектите на моята интрига, озовали се в толкова неестествено положение, наистина започват да говорят за любовта помежду си и дори правят опити… да изпълнят заповедта на директора, за което се убеждавам през ключалката на вратата. Но след тази на пръв поглед идиотска процедура, свързана със заключването, те поне с крайчеца на душата си започват да разбират, че принудата е все пак да правят любов и че е по-добре това да стане доброволно. Сами стигат до извода, че доброжелателно оглеждайки колегите си, сред които минава по-голямата част от живота им, е подходящо точно там да потърсят своята любов и да станат поне малко съпричастни към това загадъчно и привлекателно чувство. А това е много важно, защото ученият с блясък в очите твори бурно. Атмосферата на любов, която той създава около себе си, не му позволява да изпадне в скептично настроение и да мърмори.

Колкото и да е странно, процедурата по заключването се харесва на заключваните. Е, случват се и провали. Веднъж бях заключил двама колеги в лабораторията по електронна микроскопия и се бях отдалечил за три часа по работа. Скоро при мен дотича лаборантката, която бях оставил пред ключалката, и заяви, че заключеният представител от мъжки пол думка по желязната врата и дори крещи. Пристигнах на секундата, отключих вратата, „заключеният“ изскочи от лабораторията като куршум и изчезна по коридора. „Заключената“ се превиваше от смях. В крайна сметка стана ясно, че мъжът през цялото време е искал да отиде до тоалетната, но не посмял да използва лабораторната мивка в присъствието на жената. Напълно възможно е да се е нуждаел от нормална тоалетна чиния.

Въпреки подобни провали, флиртовете между колеги предизвикват всеобщо веселие, което отчитам като положителен момент. Ако на хората им е весело, не им е скучно. А самата дума весело поема в себе си цяла гама от положителни емоции и чувства, като се превръща в основа за толкова необходимото ни добро настроение.

Ако обаче помолите околните да обяснят значението на думата весело, повечето ще се затруднят и ще заприличат на неграмотния селянин от книгата на И. С. Тургенев „Записки на ловеца“, който страстно обича риболова. Тургенев описва как селянинът плува през нощта по реката с плоскодънна лодка и в светлината на горящата факла вижда тайнството на подводния свят с полюшващите се растения и замръзналите на едно място риби. Използването на рибарски вили в подобни случаи не носи добър улов. Въпреки това неграмотният селянин много харесва този вид риболов, понеже тайнството на подводния свят го привлича и предизвиква в него поредица от необясними емоции. Но ако го попитате защо чак толкова обича риболова с вила, той поради ограничената си реч няма да може да изрази с думи възникналите чувства, а просто отговаря: „Весело е!“.

Интригите, свързани с понятието весело, според мен са необходима част от човешкото поведение. Ако няма весели моменти, ще има клюки. Колко хванали се за гушите колективи съм виждал през своя живот! Хората в такива институции се движат с мъртвешки сериозни лица и ден след ден предъвкват негативизмите. Откъде да им дойде сексапилен блясък в очите! По-добре да поинтригуват весело, отколкото от душа да клюкарстват! Аз бих ги заключил всичките по двойки…

Странни същества са хората. Все им се ще да поклюкарстват, иначе им е скучно. А скуката е опасно нещо — това е липса на веселие, а то озлобява човека и го подтиква към всякакви развлечения. Тогава той е готов дори да нагази в блатото, само и само да се разнообрази. Ненапразно съществува поговорката „Хляб и зрелища“. Наблюдаваме живота като на кино, но то трябва да е занимателно. Затова ми се ще да кажа: „Флиртувайте, моля ви! За ваше добро е!“

Най-възвишената интрига, с която се сблъсква всеки човек, е началото на любовта и е свързана с очакването кой ще се обади пръв. Неизвестно защо, когато се зароди любов, този въпрос започва най-вече да занимава самите влюбени. Всеки може да си спомни как му се е случвало да седи до телефона, който все мълчи и мълчи, а няма сили да вдигне слушалката и сам да набере желания номер. Затова пък щом прословутият телефон се разтресе от звънтене, начинаещият в любовта буквално се хвърля към него и като вдигне слушалката, чува гласа на… стар познат, на когото му се е приискало да си побъбри. Докато се опитва да внуши на обадилия се, че целият този разговор с разнищване на спомени явно не го занимава, влюбеният очаква с нетърпение обаждането на другия начинаещ в любовта. Затова започва да издава мучащи звуци, от които старият познат си прави извода, че нещо днес събеседникът му не е в настроение и обещава да се обади пак.

След като остави слушалката, начинаещият в любовта сяда и чака отново с мъка в душата обаждането от начинаещата в любовта. А докато чака, започва да рисува във въображението си страшни сцени на полов екстаз между нея и оня — шишкото. И се зарича, че ако сега телефонът звънне, той няма да вдигне слушалката.

Когато най-сетне проклетият телефон иззвънява, начинаещият в любовта дотичва и важно казва „Да“, като се опитва да скрие радостните нотки в гласа си. В слушалката обаче се разнася отново гласът на стария познат, който бил забравил да го пита нещо. Начинаещият в любовта, разбира се, не осъзнава, че и начинаещата също гледа своя телефон, приказва с омразна стара позната и си рисува във въображението унизителни сцени на негов животински полов екстаз.

Някаква странна интрига се заформя в тези „телефонни игри“. Странното е в това, че най-святото — любовта, е оплетено в гениална интрига, за да няма и в нея никакъв покой, за да може душевните мъчения под сянката на „телефона на очакването“ да разпалват кръвта. Любопитно защо Създателят е направил така, че отстрани животът ни да изглежда весел и да прилича на филм? Може би, за да се разпалва кръвта.

О, колко важна е душевната буря! От какво съществено значение е всичко в душата да клокочи и кипи! Точно това клокочене се нарича живот, а покоят е само съществуване. В светлината на казаното изразът на неграмотния селянин „Весело е!“ придобива по-дълбок смисъл.

Трябва да отбележа, че телефонната интрига за начинаещи в любовта има и друг аспект. Той е свързан с факта, че точно през периода, когато се разиграват „телефонните игри“, се заформя „джобната същност“ на единия от двамата начинаещи в любовта. Простичко казано, определя се кой ще „седи в джоба“ на любимата или любимия. Знае се обаче, че никой не иска да седи в ничий джоб. Ето защо начинаещите в любовта се боричкат. Чувството за властолюбие е просмукало за съжаление и най-святото — любовта. Начинаещият, който чака позвъняването, не е сигурен, че първата му крачка, включваща набиране на номера с трепереща ръка, ще бъде интерпретирана не като искреност и смелост, а като първа крачка към злополучния „джоб“. Този проклет „джоб“ постоянно затормозява любовния му порив, защото „да седиш в джоба“, извинете, не е нито уютно, нито престижно. Затова интригата осъществява топла връзка между телефонните и джобните игри.

В тази интрига, скъпи читатели, има голям смисъл, понеже докато тя е жива, съществува любовта. А щом единият от двамата „седне в джоба“, любовта отминава. Самият процес на затихване се съпровожда с диви скандали и оскърбления. Причина за това е, че „седейки в джоба“, е невъзможно да се обича, а и е трудно да се понася покорно „седналият в джоба“. И само понякога, когато мислите за „джоба“ се отдалечат на втори план, мъжът и жената намират онази страна в отношенията си, когато всеки от тях „поставя в джоба си“ другия само от време на време. Например, когато жената смята мъжа за „джобен“ в кухнята, а мъжът я причислява към „джобните“ в такива безкрайно важни действия като забиването на гвоздей или печеленето на пари.

Нашият свят все още е твърде неодухотворен, за да се оправим напълно без „джобове“. Съвременното щастие се състои не в това изобщо да не „седим в джоба“, а в това да седим там кратко или още по-добре — периодично. Може би там, „в джоба“, е уютно и топло. А може би в другите светове, където ще се опитаме да попаднем, хората носят дрехи без джобове.

„Страхът от джоба“ все по-често според мен осъжда човека на самота. Но трябва да кажа, че „джобът“ не е затвор и там не е чак толкова страшно да се седи. Получава се обаче така, че някои хора съвсем не понасят „джобовете“ и за нищо на света не желаят да попадат там дори за кратко. Те са прекалено свободни. Чувството за освободеност ги окриля, а ограничаването на свободата, още повече в „джоба“, ужасно ги угнетява.

Свободните хора се опитват веднъж или дваж да влязат в „джоба“, но веднага откриват, че там им е неприятно — оказва се, например, че се натъкват на стара носна кърпа. Като подадат глава навън и жадно вдишат свеж въздух, те започват да сравняват благоухаещата свобода с бъдещия „джобен живот“, в който ухае на онази… отвратителна носна кърпа.

Свръх свободните хора понякога свързват живота си с нечий друг, но само когато представителят на противоположния пол с удоволствие сам се напъхва в джоба и дори смята „пребиваването в джоба“ за връх на своето щастие. Разбира се, свръх свободните индивиди не обичат своя „джобен приятел“, но утешават самолюбието си с мисълта, че все пак е по-добре да се живее с „пълен джоб“.

Трудно се откриват обаче доброволци, които сами да „влязат в джоба“, а опитите им обикновено приключват със злополучната среща със старата носна кърпа, която постепенно ги изтиква навън, където благоуханието на свободата изглежда още по-сладко и притегателно. В крайна сметка възниква идеята, че сме създадени, за да усещаме и дори да се наслаждаваме на странното и загадъчно понятие свобода. В него има нещо мистично.

То е свързано с елемент от много по-висок ранг — любовта към хората изобщо. Хималайските йоги твърдят, че любовта на майката към детето е една степен на любовта, любовта на мъжа към жената (или обратното) е друга, по-висока степен, но най-висока е любовта към хората изобщо. Новият чист свят ще бъде построен само когато хората се научат да обичат с тази странна за нас любов — любовта към живота. Тази велика любов не отговаря на баналната „джобна психология“. Тя изглежда нелепа и изкуствена, но вече съществува и кръстът на тази любов на бъдещето се носи от обикновените на вид и умърлушени самотни хора. Те гордо носят своя кръст — кръста на бъдещето.

Затова едва ли си заслужава да се присмиваме, като обсъждаме вътре в „семейния джоб“, поглъщайки чиния борш, самотната приятелка на жена ви. Тя може би е по-щастлива от другите! Неразбираемо защо, премлясквайки с устни, хората се стремят да осъдят самотата и подлагат на най-остра критика безнадеждната любов на самотния човек към недостъпния и често абстрактен идеал. Те не разбират, че любовта на самотния човек към този идеал е мечта, която също може да бъде обичана — някога, в бъдещото. А то задължително ще настъпи, защото човек не живее само един живот.

Странно е да обичаш една мечта.

Но кой знае? Може би при следващото си прераждане този посредствен самотен човек с тъжно сведени очи ще открие своята мечта — мечтата от миналия си живот, и между тях ще пламне прекрасна любов, на която ще завиждат всички „седящи в джоба“. От нея ще се възхищават и хора, за които думата мечта никога не е била празен звук. В най-силен възторг ще изпадат децата — децата на бъдещия живот.

Те обичат самотните хора. Усещат, че самотният човек живее в света на мечтите и много иска да вижда само хубавото. А най-хубавото, което човек може да измисли, е мечтата. Може би затова около нас все повече и повече има самотни майки, които раждат детето невинаги по любов и далеч невинаги от въображаемия принц, а просто за себе си — за да се сприятелят с едно мечтателно малко същество и да вложат в него цялата си любов, която в градацията си завършва с любовта към хората изобщо. Подобно поведение не бива да бъде осъждано. Абсолютно щастие изпитват само тъпите хора, но не всички са имали „късмета“ да се родят тъпи. Те дори не искат да се приспособяват към тъпите и закостенели нрави на твърде несъвършеното съвременно общество, като намират своето щастие в… мечтите. Та нали самотата означава искреност пред своите чувства. И кой е виновен, че тези чувства са насочени към бъдещето!

Бог е създал великата интрига на живота, в който всичко е нееднозначно. Трудно е да се разбере кое е щастие и кое не. Неизвестно защо Създателят е решил да го направи така, а не иначе. И най-важната особеност е, че той апелира не към конкретния живот на човека, а минимум към цяла поредица от съществувания. Бог сякаш намеква, че твоите несполуки или самотата ти в този живот не са фатално нещастие, че е благородно да се мечтае и че мечтите проявяват склонността да се осъществяват в бъдещия живот. Затова не си струва да се тръшкаме особено, ако в нещо не ни е провървяло. В следващия живот ще се получи по-добре, но ще ни е малко самотно без онези хора, които са се проявили като благородни и чисти в предишния. Само че ние несъмнено ще ги срещнем, ще ги усетим и ще ги разпознаем по някаква позната и родна енергия, която излъчват, макар пред очите ни да стои човек със съвсем друг физически облик.

Тези мисли профучаваха през главата ми с бясна скорост, а невероятната им яснота ме поразяваше. Аз все така напредвах по Долината на смъртта. По едно време се спънах и дори изпуснах компаса, но го вдигнах и продължих напред. До фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма по мои изчисления оставаха около 100–150 метра.

Неизвестно защо не мислех за смъртта — не отивах там да умирам. Бях убеден, че в живота ми се е завъртяла нова интрига — този път със смъртта.

Под краката си видях поредната човешка кост. Леко забавих крачка и отново тръгнах напред. Надявах се, че мислещата субстанция на времето… може би…

В този миг иззад хълма неочаквано се появи Огледалото на царя на смъртта Яма. Чак спрях от изненада. При този ракурс осветеното от слънчевите лъчи огледало беше особено красиво.

Стигнах до върха на хълма и се заозъртах, опитвайки се да открия двете морени с петнисто-рижав цвят, които трябваше да приличат на четириоки кучета. Свалих очилата и като измъкнах фланелката си, ги почистих. Ръцете ми едва забележимо трепереха.

Пред мен се разстилаше мрачен пейзаж от сиви и черни камъни. От тях лъхаше на смърт. А огледалото блестеше и преливаше в цветовете на дъгата и властно привличаше вниманието ми към себе си. Не можех да откъсна очи от него. „Нима смъртта е толкова красива!?“ — мисълта ми хрумна внезапно и дори се изплаших от начина, по който си зададох въпроса.

Сведох очи и отново видях мрачните сиво-черни камъни. Прошепнах тихо:

— Не, толкова красива може да бъде само съвестта!

Мислите отново затанцуваха в главата ми и разбрах, че ненапразно съдът на съвестта се извършва някъде тук сред тъжните камъни, а не там — до блестящото Огледалото на царя на… смъртта. Думата смърт не си пасваше с това великолепно огледало. Тя дори оскърбяваше величието му. Не беше Огледало на царя на смъртта Яма, а Огледало на царя на съвестта Яма. Та нали съвестта задължително трябва да е красива, само красива, извънредно красива… Смъртта би трябвало да е извън пределите на огледалото и да се намира далече от него — във фокуса. Съвестта не бива да чувства конвулсиите на смъртта. Съвестта трябва да си остава красива!

Спомних си разказа на тибетеца Туктен за това, че в северната част на Кайлас зад Долината на смъртта е разположена тайна „райска“ пещера, която материализира мислите. Ако искаш да се появи храна — моля! Тя изниква на мига, достатъчно е само да си я представиш. Ако искаш още нещо, стига да си помислиш и — готово! Разбирах, че да вярваш в подобни чудеса е много трудно, но на мен ми се искаше да вярвам. Толкова ми се искаше отново да се озова в детството и да заживея с мечтите, че някой ден ще се озовем в страната на чудесата. А тя е съществувала тук — в Града на боговете.

Отново погледнах към огледалото и така нахлузих бейзболната си шапка, че престанах да го виждам и започнах да се озъртам, изследвайки с очи всяко възвишение. Изведнъж точно пред себе си видях рижаво петно. С мързеливо и бавно движение свалих раницата, извадих бинокъла и погледнах — от рижавото петно ме пронизваха четири очи.

Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.

— Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха — изхриптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.

Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно. Отново вдигнах бинокъла и… видях четирите очи, които се взираха в мен.

— Това са те — онези две морени, петнисто рижавите кучета с по четири очи — пак изхриптях на глас.

Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мислех за него като за огледалото на… съвестта.

Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях. Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме поразиха думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там.“ Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо — нито угризения на съвестта, нито вътрешно самобичуване, нито страх. Пред мен имаше само една цел — да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта, притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото.“

До жадуваните морени оставаха само няколко метра. Забавих ход. Двата камъка наистина приличаха на четириоки кучета. „Муцуните“ на каменните псета бяха обърнати към мен. Струваше ми се, че не се заяждат, а се присмиват. Всяка морена беше с височина около един метър. И двете изпъкваха със своята петнисто-рижава окраска на фона на сиво-черната каменна урва. Разстоянието между тях беше около метър и половина.

Съвсем забавих крачка и се вгледах в една от „кучешките муцуни“. Не бих казал, че беше отвратителна. Но тя ми се надсмиваше, безжалостно ми се надсмиваше. Сякаш говореше, че тук, на това свято място, не може да има милост, съвсем не може да има милост, изобщо не може да има милост и никога не може да има милост, защото милостта е участ на слабите, а те не бива да идват в Долината на смъртта.

Още по-внимателно се вгледах. Разбирах, че триизмерните каменни тела на тези кучета не са най-важното, по-значими са фантомите им — живите фантоми на техните тела. Кой знае, може би йогите, които пристигат тук и притежават фино-енергийно зрение, наистина със собствените си очи виждат тези петнисто рижави енергийни кучета и „на живо“ усещат подигравката им.

Най-любопитното беше, че наблизо не се виждаха камъни с такъв цвят. Щом приближих на разстояние един метър до морените, спрях. Припомних си историята с пощръклелите кучета, които ме нападнаха в късния следобед, когато видях първите пирамиди в Града на боговете. „Не са били кучета. Смъртта е искала да ме разкъса“, завладя ме неочакваната мистична мисъл.

Протегнах длан към едната, после към другата морена, но бързо се отказах. Сякаш ток минаваше по ръката ми.

Застанах точно пред тях. Гледах ги още дълго, като си представях, че са петнисто-енергийни кучета във фино-енергийния свят. Тихо и гальовно прошепнах:

— Оставете ме на мира!

Пак вдигнах глава към искрящото Огледало на царя на смъртта Яма и застанах между петнисто рижавите морени.

— Уф! — въздъхнах тихо.

Стори ми се, че тази въздишка се разнесе из всички клисури на древния Тибет, а ехото се върна при мен, като повтаряше: „Уф, уф, уф…“

„Живял ли съм чист живот?“, прииска ми се да извикам, но внезапно усетих, че животът ми започна да се върти пред вътрешния ми взор. Приличаше на старо алуминиево табло с разписание на влаковете. В същото време усетих, че чувствата ми не пропускат нито една картина и реагират на всяка от тях — със сладостно усещане или с глух ропот на недоволство. Страхувах се да не се появи чувството на негодувание и възмущение от мен самия — раницата, извадих бинокъла и погледнах — от рижавото петно ме пронизваха четири очи.

Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.

— Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха — изхриптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.

Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно. Отново вдигнах бинокъла и… видях четирите очи, които се взираха в мен.

— Това са те — онези две морени, петнисто рижавите кучета с по четири очи — пак изхриптях на глас.

Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мислех за него като за огледалото на… съвестта.

Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях. Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме поразиха думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там.“ Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо — нито угризения на съвестта, нито вътрешно самобичуване, нито страх. Пред мен имаше само една цел — да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта, притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото.“

До жадуваните морени оставаха само няколко метра. Забавих ход. Двата камъка наистина приличаха на четириоки кучета. „Муцуните“ на каменните псета бяха обърнати към мен. Струваше ми се, че не се заяждат, а се присмиват. Всяка морена беше с височина около един метър. И двете изпъкваха със своята петнисто-рижава окраска на фона на сиво-черната каменна урва. Разстоянието между тях беше около метър и половина.

Съвсем забавих крачка и се вгледах в една от „кучешките муцуни“. Не бих казал, че беше отвратителна. Но тя ми се надсмиваше, безжалостно ми се надсмиваше. Сякаш говореше, че тук, на това свято място, не може да има милост, съвсем не може да има милост, изобщо не може да има милост и никога не може да има милост, защото милостта е участ на слабите, а те не бива да идват в Долината на смъртта.

Още по-внимателно се вгледах. Разбирах, че триизмерните каменни тела на тези кучета не са най-важното, по-значими са фантомите им — живите фантоми на техните тела. Кой знае, може би йогите, които пристигат тук и притежават фино-енергийно зрение, наистина със собствените си очи виждат тези петнисто рижави енергийни кучета и „на живо“ усещат подигравката им.

Най-любопитното беше, че наблизо не се виждаха камъни с такъв цвят. Щом приближих на разстояние един метър до морените, спрях. Припомних си историята с пощръклелите кучета, които ме нападнаха в късния следобед, когато видях първите пирамиди в Града на боговете. „Не са били кучета. Смъртта е искала да ме разкъса“, завладя ме неочакваната мистична мисъл.

Протегнах длан към едната, после към другата морена, но бързо се отказах. Сякаш ток минаваше по ръката ми.

Застанах точно пред тях. Гледах ги още дълго, като си представях, че са петнисто-енергийни кучета във фино-енергийния свят. Тихо и гальовно прошепнах:

— Оставете ме на мира!

Пак вдигнах глава към искрящото Огледало на царя на смъртта Яма и застанах между петнисто рижавите морени.

— Уф! — въздъхнах тихо.

Стори ми се, че тази въздишка се разнесе из всички клисури на древния Тибет, а ехото се върна при мен, като повтаряше: „Уф, уф, уф…“

„Живял ли съм чист живот?“, прииска ми се да извикам, но внезапно усетих, че животът ми започна да се върти пред вътрешния ми взор. Приличаше на старо алуминиево табло с разписание на влаковете. В същото време усетих, че чувствата ми не пропускат нито една картина и реагират на всяка от тях — със сладостно усещане или с глух ропот на недоволство. Страхувах се да не се появи чувството на негодувание и възмущение от мен самия — смъртоносно силното чувство на негодувание. Явно царят на смъртта Яма беше започнал своя съд… над мен.

А кадрите от живота ми продължаваха да се въртят. Картините от детството бяха по-подробни — включително до такива на пръв поглед незначителни епизоди като разплакването ми в деня, когато се бях скрил в копривата зад нашата плевня. Ярко изплува картината, когато моята синеока майка по време на националния празник Сабантуй край брега на река Бела ме спаси пред очите на цялото село, докато аз гордо „показвах“ своите плувни умения.

Картините от младостта не бяха толкова подробни, видях само няколко събития от този период. Любопитното беше, че в тях отсъстваха съдбовни моменти като завършването на института или защитата на кандидатската дисертация. Затова пък често изскачаха картини, които показваха как съм се измъчвал, заслушвайки се в своята интуиция. Някои от тях бяха обагрени със сладостно чувство, други — с глух ропот на недоволство, който понякога — за щастие много рядко — преминаваше в досадното чувство на негодувание. Тогава усещах угризения на съвестта. „Виж ти, значи можем да изгубим съвестта си и пред своята интуиция — помислих си. — Колко е важно да се вслушваме в интуицията си, за да не опетним своята съвест!“

Картините от зрелия ми период най-често бяха свързани с моментите, когато интуитивно и в мъки създавах новите методи за лечение на болните. Глухият ропот в душата затихваше, всичко изглеждаше пъстроцветно. Дори си направих извода, че през зрелия период по-често съм се вслушвал в интуицията си, отколкото през младежките години. Но най-сладостни чувства предизвикваха, колкото и да е странно, моментите на „научния разгром“ и на тежкото възраждане, след като маститите московски учени бяха разрушили до основи цялата наша „интуитивна работа“. Ясно беше фиксиран моментът, когато от страна на Министерството на здравеопазването на Русия беше подписана заповедта за нашия Общоруски център по очна и пластична хирургия — чувствата бяха го възприели като… тържество на интуицията, по-точно — като тържество на науката, изградена върху интуитивна основа.

Понякога епизодите засягаха личните ми отношения с различни хора. Очаквах, че ще изпитам душевно неудовлетворение, когато се появи изображение как съм си изтървал нервите и съм навикал някого. Не, тези картини се съпровождаха от напълно благопристойни чувства. В душата ми възникна възмущение, когато с професорско равнодушие се бях отнесъл към някои от безнадеждно болните пациенти, забравяйки да ги зарадвам поне с няколко топли думи и надежда за бъдещето. Паралелно с него възникваше и сладостното чувство от процеса на научните търсения и вслушването в интуицията.

Интересно беше, че сладостното чувство съпровождаше и онези моменти от живота, когато съм бил предаван или използван поради собствената си наивност, докато някой зад гърба ми е повтарял: „Ама че смотаняк!“ Силно се учудих, но после разбрах, че никога не съм се опетнил с отмъщение.

Най-радостни чувства изпитах, когато се завъртяха трите хималайски експедиции. Сцените с йогите, сомати-пещерите, живата и мъртвата вода ми се сториха безкрайно светли и чисти — чак се разтресох от радост. Мина ми мисълта, че по това време най-сетне бях осъзнал обикновеното на пръв поглед понятие Чиста душа. После отново започнах да виждам себе си в „научни мъки“. Но тази наука вече беше друга, някак си по-чиста и светла. Анализирайки строго научните данни, бях престанал да се страхувам и от използването на езотеричните сведения и, меко казано, доста екзотичните резултати от хималайските експедиции. Най-важното беше, че по някакъв необясним начин бях разбрал — моите чувства вече инспектираха мислите и не се срамуваха да използват неясното понятие Чиста душа.

Точно тогава в мен се проясни разбирането, че в детството си човек живее най-близо до принципите на отвъдното. Младостта е период на грешки и адаптация към земните условия на живот. Зрялата възраст — реализация на самия себе си приживе на Земята.

Чувствата, които варираха от сладостни усещания до глух ропот, ми подсказваха, че угризенията на съвестта, останали в миналото, могат да се връщат, засилени от негодуванието или напълно заличени от сладостното чувство. „Точно това е покаянието — помислих си, — когато с добро действие или добра мисъл се измива старото клеймо на съвестта.“ Картините, свързани с хималайските експедиции, се появяваха особено често, като понякога подробно показваха незначителни на пръв поглед моменти. Например как паднах в цял ръст на земята. Нещо ми подсказваше обаче, че точно в този момент мозъкът ми е „родил“ ново за мен осъзнаване на действителността. После виждах картини, посветени на този обрат в мислите ми, когато или стоях, оглеждайки околността, или бързо записвах нещо в експедиционния дневник. При това съвсем ясно помнех хода на мислите, които кръжаха в главата ми по онова време — понякога смешни и глупави, но в крайна сметка отразяващи различните преходни етапи на мъчителната промяна в съзнанието.

Скоро се досетих, че царят на смъртта Яма не „гледа видеофилм“ за преживяния от мен живот, а прелиства някаква чудна книга на мислите, които имат паралелно „видео изображение“, представящо ме отстрани. „Това са хрониките на Акаши, чудният небесен компютър, в който се записват всички твои мисли! — възкликнах вътрешно аз. — Сгъстил времето. Яма ускорено «прелиства файла» на твоя живот в хрониките на Акаши! Каква мощ е заложена в този небесен компютър! За да запише всички твои мисли и да заснеме целия ти живот, а и да съпостави всичко… При това на всички хора по Земята… Да не забравяме и животните, и растенията… Освен това и водата… Ето това се казва компютър! И колко грандиозен е разумът на Яма, щом може да работи с него! А колко свръх грандиозен е разумът на Бог, който вижда и анализира всичко живо в цялата Вселена!“.

Вече разбирах все по-добре, че основното в човека не са неговите дела, а мислите му. Картините от моя живот продължаваха да се нижат. Скоро се появи и сегашната тибетска експедиция. Зарадваха ме до болка познатите лица на Равил, Селиверстов и Рафаел Юсупов. Появи се и моето лице, което наблюдаваше непрестанните спорове между Селиверстов и Юсупов. В този миг усетих сладостни чувства, а думата дружба придоби особено важно значение.

Видях Главното огледало на времето и себе си, треперещ от студ. Дори ми се стори, че трепех не от студ, а от щастие. Тези изпълнени с възторг чувства сякаш изведнъж плавно се концентрираха и оформиха мисълта, че времето е жива и мислеща субстанция, че решава много неща в мирозданието, че притежава колосална интелектуална мощ и способността чрез механизма на остаряването да унищожи всичко, което пожелае. На някои хора времето дарява пожизнена младост и възможността да творят в името на вечното и същественото. Освен това постепенно се зароди и мисълта, че сгъстеното време не е просто фатално ускорение, а преди всичко възможността Великият разум, наречен Време, ускорено да мисли и да осъществява човешките съдби. Затова да се намираш в зоната на сгъстеното време не е чак толкова страшно.

Времето е безкрайно справедливо. То не възприема като особена ценност само единия от „животите“ на даден човек. Времето мисли във вселенски мащаби и същевременно забелязва всеки детайл и нюанс, като включва механизма за ускорено или внезапно остаряване само в краен случай, базирайки се преди всичко върху показанията на енергията на съвестта. А царят на смъртта Яма също е време, по-скоро… човек на времето.

Нашата тибетска експедиция бе разгледана много подробно. Изнизваха се пирамиди и монументи, нашите лица, а мислите, които се появяваха тогава, сякаш се връщаха наново. Особено дълго се задържа картината с Четящия човек. Светлите чувства, които съпровождаха тези тибетски видения, започнаха да се „самонавиват“ и да придобиват характера на чувствени мисли, които скоро станаха съвсем ясни и ми дадоха да разбера, че миналото, настоящето и бъдещето са взаимосвързани. По свое желание времето може дори да се върне назад и тогава след нас — арийците, на Земята отново ще се появят атлантите, след тях лемурийците и т.н.

Времето рядко постъпва така.

Най-често то прехвърля миналото в бъдещето, когато в недрата на съществуващата човешка раса започват да се появят странни хора. Те постоянно се увеличават, а техният необичаен облик неизвестно защо ни се струва до болка познат. Подсъзнателната памет ни нашепва, че преди много-много животи сме били почти като тях и ние разпознаваме в тях самите себе си в миналото, но с малко по-съвременен изглед. Странните хора ги тегли постоянно към главната им родина — Тибет. Там, където се намира легендарният Вечен континент, в древния Град на боговете и хранилището на миналото, отбелязано със Статуята на четящия човек и охранявано от великата Шамбала.

Рано или късно някой от тях получава достъп до хранилището на миналото и при вида на древните машини и златните плочи усеща, че те му са познати и близки. Сякаш някога и той самият е използвал такива апарати и е правил записи върху златните плочи. Странният човек започва да разбира, че никога няма абсолютно минало, че то е относително и че се връща в бъдещето. А хранилището на миналото е същевременно и хранилище на бъдещето. Вътре в него странният човек осъзнава, че именно там е живял в онова далечно минало и че „серенадата“ на неговия живот е била, е и ще бъде безкрайна, макар нивото на съзнанието му да е различно при различните прераждания, защото се подчинява на някакъв грандиозен регулаторен механизъм.

Странният човек разбира, че само неговото подсъзнание съхранява реалната памет за неговите минали прераждания, които стигат до епохата на ангелите. Тогава ще започне да се отнася с по-голямо доверие към интуитивния шепот на подсъзнанието и дори ще възнегодува, че му е разрешено само да шепне, а не да говори прямо и твърдо. Странният човек ще си помисли, че в далечното бъдеще, когато спиралата на времето пак ще се обърне, ще настъпят времена, каквито са имали лемурийците. Тогава подсъзнанието ще превърне обичайния си шепот в пряк диалог със съзнанието, а човекът ще започне да вижда миналото и ще има непосредствен контакт със самия Създател.

Сред неведомите образи се промъкна мисълта за новия човек, който ми се стори летящ. Чувството на сладостно щастие бе заменено от еднократна лека тъга.

Колко много неща не знаех тогава! Едното от тях беше, че новият човек вече реално съществува.

После, сред сменящите се картини от тибетската експедиция, се появиха моите очи, очите на Равил, Селиверстов и Рафаел Юсупов. Странно беше да се вгледам в собствените си очи… в лицето си, което не се отличаваше с красота. В тях внезапно прочетох, че на тези очи е разрешено да видят… разрешено им е да видят… разрешено е… Това „разрешено да видят“ се повтаряше многократно и звънтеше в главата ми.

„Какво? Какво е разрешено да видят!?“, дори възкликнах наум. После, някак просто и лесно разбрах, че ни беше разрешено да видим… Града на боговете…

— От кого е разрешено? — попитах аз.

— Дошло му е времето… затова е разрешено — прозвуча отговорът.

После моите мисли се завъртяха в хоровод, сякаш освободили се от мистицизма си, и като навлязоха в йерархията на логиката, ми подсказаха, че не малко поклонници и йоги са видели Града на боговете. Неизвестно защо на тях не им е било съдено да осъзнаят, че са видели него — легендарния и велик Град на боговете.

Отново видях очите си и тези на Равил. Те блестяха върху изсушените ни от вятъра и замръзнали лица. Изразяваха нещо и… неизвестно кому… благодаряха от цялата си душа. В крайна сметка видях себе си как вървя към Долината на смъртта. Изведнъж ме завладя страх, който и аз, както всеки човек, изпитах преди срещата с непознатото. Името на тайнствения непознат е Смърт.

Картините се изнизваха, показвайки как вървя към двете морени, които приличаха на петнисто рижави кучета с по четири очи. И неразбираемо защо бях щастлив! Усетих, че ненапразно с компас търсих тези морени и вървях към тях. Нещо ме влечеше неудържимо насам. Отлично работещите в сгъстеното време мисли ми подсказаха, че съм дошъл да разбера какво представлява човешкият живот. И сякаш нещичко… подразбрах. Това „нещичко“, както ми подсказваха моите мисли, се състои в осъзнаването на собственото ти предназначение в живота, което някой — сигурно Бог, е предначертал за теб. Но колко е трудно да се разбере това предназначение! И да бъде осъзнато! Нима за целта задължително трябва да се посети Долината на смъртта!?

О, не! Не е задължително да се стремим към далечния Тибет и да проникваме в покритата с душевна мъгла Долина на смъртта! Трябва само да се вслушваме в интуицията си и в съкровения й шепот. А той струва много. Колко рядко обаче се вслушваме в него! Ние сякаш не искаме да чуваме нейния шепот, а предпочитаме гръмките слова. Но всъщност шепотът е…

В този миг прозрях, че Бог ме е създал преди всичко, за да се вслушвам в своята интуиция, а не просто да размахвам ръце или да движа крака. Стана ми дори обидно, че съм длъжен да слушам нейния неясен шепот и да се измъчвам, че когато давам воля на краката, ръцете или на някакви други природни инстинкти, постъпвам неправилно. Осъзнах, че някой сякаш ми е предначертал да използвам движенията на ръцете, краката и преди всичко на главата си в посоката, подсказана от същия този шепот. Разбрах, че съм се вслушвал в него, увличан от съпровождащите го емоционални вълни, но понякога съм ритал, при това доста силно, поддавайки се на желанието да живея „като всички“ или, така да се каже, „по човешки“… Заради това желание съм изпуснал толкова ценно време. Особено на млади години!

Докато стоях между двете морени с петнисто-рижав цвят в Долината на смъртта, изведнъж се изплаших, че едва ли не съм пропилял живота си. А изразът „Да се живее по човешки“ ми стана направо омразен. Угризенията на съвестта ме стиснаха за гърлото. Тогава разбрах, че тук ще получа наказание, защото не съм послушал интуицията си, която ми е подсказвала моето индивидуално предназначение, начертано от Бог. А то може да бъде осъзнато само благодарение на чувствата и шепота на интуицията. Не знаех само едно — какво наказание ще получа. Мислите за моето предназначение сами започнаха да се навързват една за друга в главата ми. Болката поради дареното ми, но пропуснато в младостта време, се усили неимоверно. Като облекчаваща вълна дойде разбирането, че в по-зряла възраст до голяма степен бях компенсирал изпуснатото, като работех до 2–3 часа през нощта. Стана ми горчиво. Чаках наказанието от царя на смъртта Яма.

В главата ми за миг се появи мисълта за поклонниците, които идват в долината, за да осъзнаят най-сетне пред лицето на смъртта смисъла на живота. Защо много от тях, които са благочестиви хора, идват и умират тук, изпепелени от напускащата ги енергия на съвестта? Веднага си отговорих — благочестието не означава задължително искреност пред Бога, често под неговата маска се крие онова, което човек иска да замаскира пред самия себе си. Подобни поклонници не разбират, че произнасяйки неразбираеми за тях самите молитви, под сянката на благочестието крият своя банален страх от хората и живота. Колкото повече се страхуват от хората, толкова повече внимание отделят на молитвите и ритуалите. Те се отдалечават от хората, като се потапят в измисления свят на неразбираемите ритуали, които едва ли някога ще бъдат разбрани. Измисленият свят е светът на страхливите хора, които се боят от живота. Негов символ би трябвало да бъде заекът.

„Бягащите от живота зайци“ живеят в света на приглушения ропот на чувствата, които се бунтуват срещу сриването на човека до нивото на заека. Те някак си свикват с този ропот. Но нещо отвътре ги човърка. И в крайна сметка не издържат вечното и противно скрибуцане в душата. Взели в ръце торбичка и тояга, поклонниците тръгват на път и отиват там, където им диктуват ритуалите. Накрая всеки от тях намира Долината на смъртта и влиза в нея. Там внезапно разбира, че е дошъл напразно, понеже в пробягващите пред очите му картини от неговия живот липсват благочестието и ритуалността, а се появяват тълпи хора, на чийто фон се издига символичният образ на заека.

Поклонникът забелязва, че ръцете му започват да потреперват и все повече се сбръчкват. С ужас вижда как тялото му постепенно умира. То пада на земята, а душата му излита над тленните останки, като най-сетне разбира, че в нея се е появил страшен сигнал — ропотът на недоволството, и че трябва да търси причините в самия себе си, а не да задълбочава ропота чрез произнасянето на заучени молитви. Защото Бог е определил като главна ценност у човека любовта (действената любов!) към човечеството изобщо, а не към зайците изобщо.

„Колко труден живот е отсъдил Бог за човека! — помислих си. — Интересно защо Той е определил за крайъгълен камък онзи тих шепот в нас самите, в който нямаме право да не се вслушваме. Пак Той ни е наложил свръх напрегнатия ритъм на живота, затова не бива да изпускаме нито секунда… Нали и Бог не пропилява времето, а все твори, твори и твори. А ние сме Негови чеда.“

Тръснах глава и отново се видях застанал между двете морени. Приповдигнах козирката на шапката си и се вгледах в Огледалото на царя на смъртта Яма. Погледнах ръцете си — бяха замръзнали от студ. Наведох глава и с ужас забелязах, че съм стъпил върху човешки кости. Виденията отстъпиха.

Обърнах се и тръгнах по обратния път. Душата ми бе обзета от тъга. Моите износени обувки потропваха по камъните, а стрелката на компаса ме насочи натам, където оставих Равил да ме чака. Душата ми продължаваше да вие на умряло. Все крачех ли, крачех. По едно време спрях и се опипах.

— Жив съм… все още — казах си на глас.

Нещо виеше в мен, след това воят се засили и неочаквано прерасна в рязко пробождане в областта на стомаха.

— А-а-а — превих се от болка.

Седнах на един камък и като се опитвах да не обръщам внимание на болката, заразглеждах ръцете си. Вглеждах се във всяка тяхна бръчица, страхувайки се да не забележа признаци на увяхване на кожата. Чаках появата им и дори усетих нетърпение. Не ги желаех, но ги чаках. А страшната болка в стомаха сякаш ми сигнализираше: „Да не би да ми се е обострила язвата? Може би легендата за Града на боговете и разположената в него Долина на смъртта са само измислица? Може би всичко е нарисувало моето въображение?“.

Веднага си спомних обаче за монументите и осъзнах, че някой наистина ги е построил с помощта на недостъпни за нас технологии. Разбрах, че легендата за Долината на смъртта е истина. „Истина е!“, исках да извикам аз в отчаянието си, но парещата болка в корема не ми разреши.

Пред очите ми отново се мярнаха пирамидите и монументите и пак ме поразиха със своето величие и ми подсказаха, че легендарният град е бил построен от хора. Те не са се съмнявали, че енергията на петте елемента може да бъде задействана от човек с Чиста душа, а времето е мислеща субстанция.

Онези картини от живота ми, които оживяха пред очите ми между двете петнисто рижави морени, ме бяха навели на извода, че съм допуснал сравнително малко грешки в своя живот. Основната беше, че на млади години съм оставал глух за своята интуиция и съм пропилял безкрайно много време, отпуснато ми за творчество. Тежкият товар легна върху душата ми и съвсем явно премина в пронизваща стомаха болка. Разбрах, че тя е наказанието, наложено ми от царя на смъртта Яма.

— Колко си неумолим, Яма! — задъхвах се от болка. — Нима трябва да съдиш толкова строго!? Не може ли да се прости!? Нали съм пропилял времето в периода само на неразумната си младост! Защо не ми простиш? Защо ме наказваш с толкова жестока болка!? Защо не съм се родил глупак, към когото не се предявяват големи изисквания!? Защо Бог не ми е дал щастието да бъда тъп!?

Болката все повече се засилваш. Вече не издържах, хванах се за корема и превивайки се, паднах на земята.

— О-о-о-ох! — стенех аз върху камъните, макар и съвсем близо до изхода от Долината на смъртта.

Надигнах глава и със замъглен поглед се огледах наоколо. Близо до мен се търкаляше кост. Човешка кост. Отново погледнах ръцете си, като очаквах, че ще видя признаци на повяхване и изпепеляване. Нямаше. А вече бях пожелал смъртта. Бях се уморил от болката.

— О-о-о-ох! — продължавах да стена. — Младостта ме подведе!

Приповдигнах се на лакът и пак се загледах в ръцете си. Пръстите ми бяха мръсни — изглежда в отчаянието си бях ровил майката-земя. Но ръцете бяха розови, дори червени — в тях течеше кръв.

Разбрах, че не умирам, не се изпепелявам, а съм наказан с болка. Макар и силна, но все пак само болка. Такава беше присъдата на царя на смъртта Яма. Той не желаеше да ме вземе при себе си.

Застанах на колене и свит на две, опрях главата си до земята. От очите ми течаха сълзи, които капеха върху камъните. Плачех и стенех, триех сълзите си направо в тибетските камъни и размазвах калта по лицето си. Нямах сили да се надигна.

Заедно със сълзите дойде облекчението. Разхлипах се като малко дете. Само при нов пристъп на болката отново извивах глас и продължавах да плача. Най-сетне с мъка се изправих на крака и погледнах компаса, за да се ориентирам. Едва различих стрелката — компасът беше покрит с кал. Плюх върху пръста си и изтрих капака. Слюнката беше топла.

— Значи съм жив? — прошепнах. — Благодаря ти, царю… Направих няколко крачки. И тръгнах. Стомахът ме болеше, но вече се надявах, че царят на смъртта Яма ме е оставил в тукашния свят. Сигурно все още бях нужен.

На двеста метра преди възвишението, където трябваше да ме чака Ранил, силите ми секнаха. Продължих на четири крака. Така и стигнах до него.

Равил се хвърли към мен. Хвана ме под мишниците и се опита да ме вдигне. А аз се вкопчих в краката му, тикнах лицето си в колената му и без да се смущавам, силно застенах.

— Какво ти е, шефе?

— Жив ли съм?

— Да — в недоумение отговори той.

— Не съм ли остарял?

— Ами не! Розовичък си.

После Равил ми даде хапчета за стомах и отнякъде домъкна шепа вода, за да ги преглътна. Сякаш ми поолекна. Отворих широко очи и огледах околността.

Силите ми се възвръщаха. Стомахът продължаваше да ме боли, но вече не толкова силно.

Изправих се и бавно тръгнах напред. Нещо прещрака в едното ми коляно и аз се изплаших — стори ми се, че костите ми започват да се разпадат, а краката — да се смаляват. Дори опипах коленете си — бяха втвърдени и ме въртяха. Това ме успокои, пристъпих още няколко крачки и бавничко се заизкачвах по склона.

„Щом вървя, значи съм жив!“, казах си наум.

Коремът все така ме свиваше, но вече бях свикнал с болката и я възприемах като нещо естествено. Дори ми беше трудно да си представя състояние, при което нямаше да я усещам.

Вървях все нагоре и се изпълвах с радост, че не напускам този свят. Беше ми странно, че не умирам. Дори ми беше досадно, че съм жив. Бях готов за смъртта, но все още живеех.

След известно време започнах да се заслушвам в болката. Приличаше на онази, която усещах при обостряне на язвата, но много по-силна. И имаше една странна особеност — сякаш излизаше не от стомаха, а от душата и постепенно се стичаше надолу към стомаха. В душата ми нещо стенеше и плачеше — точно от този странен душевен плач извираше болката. После неочаквано се досетих, че с този плач от душата ми излиза отрицателната енергия и че след него би трябвало да настъпи облекчението. Разбрах също, че енергията излиза от мен през отвора на стомашната болка.

И тогава се отнесох към болката като към заслужено наказание заради угризенията на съвестта, които изпитвах пред интуицията си. Все пак наказанието ми се стори твърде жестоко. По този начин обаче разбрах на какви страдания ще е подложен в Долината на смъртта например алчният човек — изпепеляването на тялото му ще е съпроводено от дива болка, но несравнимо по-силни страдания ще изпита духът му, напускащ умиращото тяло. Царят на смъртта се оказа жесток, но не и несправедлив.

Стана ми жал за подобни хора. Вече знаех обаче, че жалостта не е благородно чувство, а само лъжливо копие на благородното състрадание. Защото не може да се проявява състрадание към нещо, което би трябвало да се наказва — независимо дали тук или на онзи свят.

Скоро отново съзрях Огледалото на царя на смъртта Яма. Сърцето ме прободе. Стана ми тъжно, много тъжно, сякаш бях загубил близък приятел. Дори се спрях за известно време, загледан с надежда към него. Представих си човек, който се нарича… Време.

— Шефе, тук не бива да спираме. Тату каза… — обади се Равил.

— Да, да, тръгвам…

С треперещи от изтощение крака повторно пресякох зоната на Огледалото на царя на смъртта Яма.

Усетих, че не ми се напуска този район. Царят на смъртта беше не само жесток, но и сякаш примамваше към себе си и… не желаеше да ни пусне. „Смъртта не иска да ме пусне“, прониза ме страшната мисъл и рязко усили болката в стомаха.

Спрях се и се присвих. После вдигнах глава, обърнах се назад и отново погледнах огледалото. Стори ми се, че то се взира в мен… с добрите очи на смъртта. И сякаш ме изпращаше. А аз си отивах, за да се върна отново в нашия тленен свят, преизпълнен с душевна мръсотия. Не ми се искаше да се връщам там.

Пак се вслушах в силната, но вече привична болка. Чрез нея душата ми се пречистваше от натрупалата се в мен отрицателна енергия. „А аз много искам, наистина искам да се пречистя! — едва ли не извиках. — Желая онова, което проповядват всички религии по света. Желая душата ми да стане чиста.“

В този миг понятието Чиста душа ми се стори толкова примамливо и сладостно, че за малко да свия обратно и да се върна отново при двете морени, подобни на петнисто рижави кучета, да застана между тях и да се отдам на пречистващия съд на съвестта на царя на смъртта Яма.

Изморените ми крака продължаваха да ме тикат напред. Сигурно така трябваше — да ме докарат до нашия тленен свят. Тъгата ме обзе напълно. Разбирах, че в нашия свят съвестта не е на почит. Дори ми се прииска Всевишният да подложи всички хора на съда на Яма, за да усетят най-сетне какво значи съвест. Съзерцавайки как телата им се изпепеляват, те най-сетне ще разберат, че Бог е определил за крайна цел на човешкия прогрес състоянието, наречено Чиста душа.

Докато крачех, си спомних за един страшно богат човек, който бе довел при мен децата си. Дъщерята и синът му безнадеждно страдаха от кокоша слепота. Умолявайки ме да измисля нещо свръхестествено, той изведнъж обърна внимание на моето доста качествено хирургично облекло и се поинтересува за цената му. Изгледах го недоумяващо и отговорих, че струва 2000 рубли. В отговор той докосна ревера на своето сако и заяви, че то струва 2000 долара (30 пъти повече), като намекна, че ако измисля нещо, също ще имам такова. В отговор само свих рамене и се вгледах в сакото, но то не предизвика в мен никакви емоции — нищо особено, по омачкано сиво каре.

„Етюдът със сакото“, разбира се, не успя да стимулира моя мисловен процес. Още повече че никога не съм отличавал скъпия плат от евтиния. Дори не съм забелязвал дупките по собствените си дрехи. Тогава само се намръщих и му предложих да остави децата си в нашата клиника, за да се опитаме по хирургичен път да им върнем поне малко от зрението.

„Поне малко“ не го удовлетвори. Намекна, че ако процентът е по-голям, ще отпусне сума и за панталон на същата цена. Представих си, че ако върху моята и без друго не толкова мощна фигура увиснат и подобни карирани панталони, с които поради безобразната им цена няма да си позволя да седна върху мръсна пейка със залепнала на нея дъвка, неизбежно ще се превърне в роб на свръх скъпия костюм и винаги ще помня цената, на която е закупен. А и карето предизвикваше в мен асоциации със затвор.

С една дума, отказах карирания костюм. Тогава той ми предложи раиран, който още повече засили затворническата асоциация и аз го изгледах ядно, като му обясних, че операцията ще е само опит и не мога да гарантирам дали ще има положителен резултат. Дори ако добави към костюма чорапи и боксерки. Богатият все още не схващаше за какво му говоря и продължаваше да мисли за онова бельо, което никога не употребявам поради неприязънта към думата боксерки. Стори ми се, че всеки момент ще предложи да ми купи и скъпи партенки.

В края на краищата страшно богатият човек изостави безплодните си опити да ме облече според своя бутиков вкус и сериозно се зае да философства за умението си да печели пари, за ролята им при свободата на личността, докато поради глупост и невнимание не заяви, че богатите хора могат да купят всеки добър лекар.

— Често ми се случва да чувам подобни думи от богати хора — подскочих тогава. — Един петролен бос твърдеше същото!

Помня, че лицето ми стана мораво от яд, а на врата ми запулсира вена. Заявих, че един истински лекар не може да бъде подкупен с нищо. Защото истинският лекар подхожда към всеки болен с душевно състрадание. За съжаление тъй и не съумях да му обясня, че парите възпрепятстват Бог да ти подскаже как да разпознаеш и да излекуваш болестта.

В отговор богатият извади от джоба си пачка долари и каза нещо от сорта, че пред такава сума няма да устоя и ще измисля всичко, необходимо за неговите деца, които той много обича.

Едва сдържайки се да не го изтикам грубо зад вратата, аз му препоръчах да се обади след половин година — дано дотогава успея да измисля нещо. А пачката долари натиках демонстративно във вътрешния джоб на шикозното му карирано сако, като без да искам се докоснах до противната му потна кожа.

Той се върна след три години, когато децата му вече бяха напълно слепи. Този път носеше раирано сако. Разбира се, изразих възмущението си, че идва толкова късно, но… какво да се прави! Страшно богатият човек се заоправдава, че децата са свикнали да прекарват зимата в Южна Африка, а лятото — в Южна Англия, затова му било трудно да ги замъкне в студената Русия.

Заяви също, че пристигането им в родината, още повече в провинциалната Уфа, може да се третира почти като героизъм и е чест за нашия град. Затова аз, доктор Мулдашев, би трябвало особено да се постарая, за да не се окаже, че децата му напразно са били пътя. За парите да не мисля — пачката долари си е моя.

Трябва да ви призная, че по онова време наистина вече бях разработил нов метод за лечение на пигментния ретинит, тоест кокошата слепота. Децата имаха шанс да прогледнат, но само шанс, а не стопроцентова гаранция. Вгледах се в безпомощно разтворените им слепи очи и ги съжалих — те не бяха виновни, че никой не им беше разкрил сладостта на понятието родина. Не разбираха, че Бог определя коя да е родината на всеки от нас, като изпраща духа му в тялото на младенец, който се ражда в една или друга част на земното кълбо. Не знаеха, че ако пренебрегнеш Божието решение и се назовеш с непрестижната дума емигрант, това е много голям грях. Може би пигментният ретинит, чийто порочен ген предизвиква заболяване максимум в 50% от случаите, беше наказание за греха, който бяха допуснали, отнасяйки се към святата дума родина като към празен звук и предпочитайки по-добрите климатични условия на южния бряг в Англия или Африка.

Едно от децата, доколкото си спомням — синът, заплака и започна да повтаря, че му е омръзнало да седи тук и иска прислужничката Лурдис да му донесе прясно кокосово мляко. При мен нямаше кокосов орех, а и не усетих желание да пратя някого до магазина. Чакащите пациенти изпълваха целия коридор. Пък и Русия не е кокосова страна. Щеше да е по-добре, ако момчето беше поискало пържени картофи.

Тогава внезапно си спомних, че преди три години страшно богатият човек бе споменал как хора като него могат да купят всеки добър лекар. С неприязън изгледах издутия вътрешен джоб на луксозното му раирано сако и заявих, че ще оперирам децата му, но безплатно. Същото бях направил вече за петролния бос.

Както и в неговия случай, и сега думите ми предизвикаха ефекта на взривила се бомба. Богатият започна да повтаря, че всеки труд, независимо дали е само опит, трябва да бъде заплатен и той е готов да го стори. Аз обаче се заинатих и настоявах на своето. Спомних си за едно момиченце от град Вологда с плитчици и червена панделка, което страдаше от същото заболяване. Спомних си слепите й очи, родителите й — селяни с мазоли по ръцете и с поглед, взрян в мен с отчаяна надежда. Спомних си и нощните си бдения, когато разработвах новия метод за лечение на пигментния ретинит, наобиколен от колегите си учени, и разбрах, че ние бяхме измислили този метод заради обикновеното селско момиченце с червена панделка, което най-вероятно никога не беше опитвало кокосов орех. За нея основна храна бяха пържените картофи от собствената градина, ухаещи на родната руска земя.

Ударих с юмрук по бюрото и повторих, че ще оперирам децата му безплатно. Мъжът се обърка и се изпоти. Разбра, че парите невинаги имат власт над света. Шикозното му сако сякаш увисна на едното рамо, върховете на елегантните му обувки затрепериха и се приближиха един към друг, придавайки му вид на мухльо. Дясната му ръка извади от джоба вишневочервена кърпа за около двеста долара и изтри с нея челото.

Изпитах жалост към него — човека без родина. Изплаших се, че може би ще откара децата си и ще ги лиши от надеждата да видят нашия прекрасен свят. Страшно богатият човек вече ги беше лишил от едно щастие — от родината, а сега бе готов да ги лиши и от друго — Божията светлина. Отново си спомних момиченцето с червената панделка от Вологда. Силно ми се прииска да хапна пържени картофи. Извиках секретарката и я помолих да ми изпържи малко картофи. Разбира се, поканих гостите си да ги опитат.

Очите на богатия се присвиха с омраза. Беше попаднал в безизходица. Беше обиколил целия свят със своите слепи деца, пръскайки наляво и надясно долари, изнесени преди време от бившата родина. И ето че сега съдбата го бе върнала обратно там, където някога го бе насочил Бог, определяйки Русия за негова родина. А той се беше възползвал от историческия момент и бе изнасял, изнасял и изнасял парите, иззети от обикновените хора, обричайки ги на участта да ядат само пържени картофи. Той знаеше обаче, че жителите на тази страна не само оцеляват благодарение на картофите, но и правят открития, без да се сещат за пари, като се ръководят само от мисълта, че изобретението ще е полезно дори и за онези, които се наслаждават на сянката под кокосовите палми, сладостно съзнавайки, че са подсигурени за сто живота напред. На масата на тези откриватели, които влагаха цялата си душа в науката, вкусно ухаеха обаче пържени картофи.

Страшно богатият вирна нос и гневно ме погледна право в очите. Не видях в тях нищо божествено. От тях надзърташе друг бог — чужд, неразбираем и неприятен за мен. Полазиха ме тръпки. Продължавах обаче да гледам спокойно през очилата си в тези чужди очи.

Страшно богатият все пак откара децата си и не ми позволи да ги оперирам. След няколко години узнах, че е починал. Погребали го там, в чуждата земя, и сигурно след ковчега са носели единственото, което бе постигнал в своя живот — огнеупорна каса с пари. Нищо не зная за съдбата на децата му. Напълно възможно е да са ги ограбили и някъде там да се препитават само с пържени банани. А може пък да са си добре и прислужничката Лурдис да им поднася за обяд пържени картофки.

— Чужд Бог! Чужд Бог! — започнах да повтарям в такт с крачките си, изкачвайки се по склона на височина около 5700 метра.

Спомените за богатия човек съвсем не ме изпълваха със сили. Беше ми жал за децата му. Дъхът ми излизаше от гърдите със свистене, устата ми бе пресъхнала, краката ми се подгъваха, стомахът продължаваше да ме боли. Успокояваше ме само мисълта, че заедно с болката от мен излиза и отрицателната ми енергия. Сякаш започвах да й се радвам.

Спрях, погледнах към Равил и неочаквано и за себе си заявих:

— Равил! Знаеш ли, че има и друг Бог — чужд Бог! В Града на боговете обаче той е безсилен. Долината на смъртта убива само онези, чиито души са завладени от него. Великият Яма стои на стража и не допуска чуждия Бог. Огледалата го изпепеляват. Сгъстеното мислещо време не го пуска в подземната Шамбала, не му позволява да омърси великия символ — Четящия човек.

Равил ме погледна в недоумение. И двамата се засмяхме и отново поехме по пътя си.

Мислите за чуждия Бог не ме оставяха. Той е вездесъщ и веднага прониква в човешката душа, ако тя се е отдалечила от своя истински Бог. Планомерно и упорито той подмамва човека да приеме неговата вяра. Той се бори с истинския Бог не на живот, а на смърт.

Внезапно осъзнах, че безбожието не съществува. Затова атеизмът, величаещ човека като връх в развитието на самозародилите се органични вещества, преминали през животинския и маймунския етап на еволюцията, е не просто грях, който поставя човека на мястото на Бога, а хитра измислица на чуждия Бог, която лишава човешките души от влиянието на истинския Създател и освобождава място, където да се внедри той. Тази мисъл толкова ме изненада, че краката ми се оплетоха, дишането се затрудни и аз спрях, изпускайки въздуха със свистене.

— Как досега не го бях разбрал!? Как не съм го разбирал!? — започнах да повтарям си шепнешком, като се опитвах да изтрия с длан слепналите си устни. — Какъв глупак съм! На колко години станах, колко години съм изучавал атеизъм, взимайки изпитите с тройки, а не съм го разбирал! Чак след Долината на смъртта се осъзна, тъпако! Чак когато надзърна в очите на смъртта…

Дишането ми се възстанови и аз продължих напред. С почуда забелязах, че болката в коремната област утихна.

А мислите за чуждия Бог продължиха да танцуват в главата ми. Наистина се чудех как преди не ми беше хрумвало, че безбожие не съществува. Защото след като е създал духа, душата и тялото на човека. Бог не само ги е свързал един за друг, но и със себе си, определяйки ги като единство на творението. Ненапразно хората казват, че човек е частица от Бога. Ядосах се на философите и учените, които са твърдели и твърдят, че Бог не съществува. Ако тези „учени-атеисти“ се замислят за миг над известния научен факт за клетъчната нелокалност, когато всяка от милиардите клетки в човешкия организъм мигновено узнава участта на другите клетки, ще разберат, че той не може да бъде обяснен с нищо друго, освен със съществуването на някаква мислеща субстанция.

Тя не просто обединява в едно всички клетки, но и се грижи за всяка поотделно като за свое дете. „Учените-атеисти“ биха могли логично да предположат, че за тази мислеща субстанция се грижи друга, по-високо организирана мислеща субстанция, а над нея има още, и още, и още — до самия… Бог. Тогава другарите атеисти биха престанали да се пулят при най-малкото възражение срещу „доказателствата“ им, че Бог не съществува. Биха престанали да преследват истинските изследователи, които волю-неволю, в резултат на научните си търсения, стигат до извода за съществуването на Създателя и се превръщат в дълбоко вярващи хора.

Спомних си очите на преподавателя по атеизъм в медицинския институт, който с удоволствие ми написа тройка, макар че бях научил наизуст всички атеистични глупости. Изглежда беше видял в очите ми зле прикритата омраза към него — роба на чуждия Бог.

А лукавият Бог може би се надсмиваше над глупака атеист, докато доказваше на всички онова, което не съществува в природата. Този глупак атеист все пак е Божие създание, макар и несполучливо. Понякога той се влюбва и когато го разкарат, вероятно си повтаря, че го боли душата. Но веднага насочва мислите си към органичните молекули и стига до извода, че нейните (на отреклата) органични молекули са несъвместими с неговите (на отречения), макар че всъщност са несъвместими душите им, които принадлежат на различни богове — на истинския и чуждия.

— Шефе, хайде да поседнем. Тежко ти е да вървиш — обади се Равил.

— Хайде — съгласих се аз. — Болката отслабна, но едва се държа на краката си.

В главата ми изплуваха познатите лица на завистливи, алчни и подли хора, на алкохолици и наркомани. Опитах се да си припомня израза на очите им. Не беше трудно. Очите им бяха едни и същи — стъклени и чужди. В тях проблясваше и страха, породен от неестественото раболепие пред онзи, които ги е завладял. Те сякаш се извиняваха, че са предали душите си, и умоляваха робът да бъде съжален. И намекваха, че всеки може да стане като него — роб. Това подмазвачество в погледа говореше, че бившият истински човек няма друг избор, освен да апелира за съчувствие, защото той, който се е превърнал само в телесна обвивка, не може да живее без общочовешката божествена енергия, без общочовешката любов. Затова е принуден да проси за частица чиста енергия, за малко съчувствие. Защото той не може да съществува без чистата енергия на истинския Бог, който го е създал.

Понякога в погледа се появяват и искри. Те се пръскат в различни посоки. Призовават към схватка. Жадуват за кръв. Чрез тях навън излиза омразата на чуждия Бог към истинския. Тогава робът започва да отмъщава с цялата сила на своя порок на онзи, който го… съжалява.

Робът усеща с шестото си чувство, че не биха му стигнали силите да отмъсти на човек, който живее под закрилата на истинския Бог. Затова е принуден да избере по-слаб — онзи, който чрез съжалението си му е предоставил част от своята чиста енергия. Нещастният роб не е виновен, че отмъщава и погажда мръсни номера на човека, който го съжалява. Защото чуждият Бог иска да разруши създаденото от истинския, като безжалостно поставя на жертвения олтар хората със стъклените очи. Той не обича своите роби. И дори ги презира, защото те не са негови чеда, а на истинския Бог.

Чуждият Бог не иска да се занимава с трудоемката съзидателна работа. Той не желае да създава и да възпитава „свои хора“. Иска само да владее душите на вече създадените. И понякога успява. Всички помним до какво ни докараха лукавите идеи на комунизма — до репресии. Най-гадното обаче беше, че в продължение на почти 80 години населението на цялата страна ходеше и гледаше света със стъклени очи.

И сега, когато комунизмът почти се спомина и в „идеите“ му вярват малцина, чуждият Бог продължава да действа, като смени козината си и стана покровител на „доларовия тип мислене“. Той се радва, че доларовата психология все повече се разпространява по света, че благодарение на холивудските филми буквално се насажда „доларовият тип мислене“ и в хора, възпитани да вярват в Бога. Чуждият Бог направо се тресе от яд, че по света се е появило реално противодействие на неговата политика. И това е „валутата на дружбата“, наречена евро. В нея е вложено нещо невероятно — победата на доверието и любовта в противовес на историческите амбиции на великите европейски страни. Сигурно ще дойде време, когато и Русия ще замени своята горделива рубла с топлата банкнота евро. И ще построи красив и величествен мост към Изтока, където в традицията доминира духовното начало, а думата любов не е празен звук. Сигурно тогава ще настъпят щастливи дни, чуждият Бог ще се свие и с ужас ще забележи, че отстъпва място на новите хора с Чиста душа.

Станах от камъка, на който седях.

— Равил, да тръгваме! Трябва да настигнем момчетата.

Докато вървях, усетих, че мислите за чуждия Бог наистина ми помагаха — коремната болка утихваше. „Нима мисленото ми противодействие на чуждия Бог ми помага да изкарвам енергията му от себе си?“

Отново си спомних за страшно богатия човек и стъкления израз на очите му. Той лиши своите деца от надеждата да видят Божия свят заради него — чуждия Бог, чийто роб беше станал той. Баща им не можеше да се опълчи срещу принципа на чуждия Бог, че парите разрешават всички проблеми. Разбира се, той беше намразил онзи Мулдашев, който се бе осмелил да отблъсне великолепно сияещата пачка долари. А нима някой би доверил очите на своите деца на човек, когото мрази!?

Затова ви призовавам, ако чуждият Бог посегне към душата ви, не му я давайте, моля ви!

Чуждият Бог не е създател. Той никога и нищо не е създал. Само е разрушавал и е използвал създаденото от истинския.

Тогава разбрах, че по принцип съм щастлив човек, защото успях да посетя Града на боговете. Щастлив съм, че в него няма място за чуждия Бог. Бях видял най-сетне величествения свят, съставен от пирамиди и монументи и създаден от силата на чистите мисли и чувства. Значението му за Земята е огромно, защото той е кристалночистото островче на нашата планета, над която витае червено-черният призрак на чуждия Бог.

Спрях и погледнах още веднъж към Огледалото на царя на смъртта Яма. Но то вече се бе скрило зад хълма, а аз нямах сили да се върна назад. Отново ме заболя стомахът — рязко и силно. Тъгувах по огледалото на смъртта. Исках още повече чистота, още и още…

— Шефе, я виж, стои като скала!

— Кой стои? — изхриптях аз.

— Селиверстов. Чака ни, безпокои се. Чак си е глътнал корема от притеснение. Когато малко по-късно стигнахме до Сергей Анатолиевич, той ни посрещна с въпроса:

— Шефе, защо лицето ти е сгърчено така, сякаш са ти избили едната челюст?

— Боли ме, Сергей.

— Челюстта ли?

— Не, стомахът.

— Странно, а изглежда сякаш е челюстта.

Бодро крачейки напред, Селиверстов ни заведе при Рафаел Юсупов и водача Тату, които се бяха разположили върху камъните.

— Какво? Пообщувахте ли със смъртта? — весело попита Рафаел. — И каква е тя на вид?

— Ами как да ти кажа…

— Я по-добре си хапнете шоколад! Във високите планини са необходими мастни киселини и захар.

— Да…

— Видяхте ли в долината кости?

— Да.

— Човешки?

— Да.

— Много ли бяха?

— Да.

— Значи там се умира.

— Да.

— А ти, шефе, защо си такъв болнав?

— Ами така…

Уморено се свлякох на земята. Стомахът ме болеше адски. Търпях. „Долината на смъртта сама избира хората, които трябва да убие“, изплува от паметта ми фразата, произнесена преди време от водача Гелу.

Рафаел Юсупов седна до мен и като сложи ръка на рамото ми, попита:

— Колко време изкара там?

— Не зная. Не засякох.

— Е, как е там?

— Ами как… Времето тече по друг начин… сгъстено е.

— Кетсун Зангпо споменаваше, че в нея може да се стои не повече от пет минути! Иначе Яма подхваща своето занимание. Затова те питам колко време изкара там?

— Не зная, времето е сгъстено.

— Все пак би могъл…

— Не можах.

— Страшно ли е?

Не отговорих. Тъгувах по Огледалото на царя на смъртта Яма. Водачът Тату ни извика и ни посочи камъка, върху който ясно личеше вдлъбнатина, подобна на голямо човешко стъпало.

— Това е следа от Буда! — гордо изрече той.

После тръгнахме с равномерна крачка и стигнахме до превала, който поклонниците наричат Портата на смъртта. Помня, че легнах на този превал върху камъните и започнах да стена от непоносимата болка в стомаха.

Момчетата стояха и ме наблюдаваха.

— Шефе, да се махаме оттук! Радиацията е повишена! Дозиметърът трака като… — прозвуча гласът на Селиверстов.

— Ей сегичка…

— Хайде, ставай, миличък — гальовно помоли Селиверстов. Изправих се с мъка.

— Сергей! Равил! — продумах аз, превъзмогвайки болката. — Трябва по ръба на хребета да се изкачим на височина 6000 метра. Оттам по-добре се вижда Секирата на кармата. Искам да я видя.

— Шефе, ти с всичкия ли си!?

— Отиваме! Рафаел, остани тук. Така трябва. Разстоянието е съвсем късо. Ще отидем набързо! — изкомандвах аз и като събрах последните си сили, започнах да се катеря по скалите. Сергей и Равил тръгнаха след мен.

Някъде на височина 6000 метра ние наистина видяхме Секирата на кармата. Пръв я зърна Селиверстов.

— Ето я! — простодушно заяви той.

Погледнах я и внезапно усетих, че болката намаля. Загледах се в нея, като дишах тежко на тази пределна височина. Отслабналата болка ми даде възможност да мисля, а не просто да изстисквам от себе си последните сили, сякаш всяко следващо движение ще сложи край на живота ми.

Все гледах и гледах Секирата на кармата… Съзерцавах я като омагьосан. Прекрасно разбирах, че тази 100-метрова секира, разположена близо до цилиндрична конструкция със същия размер, е монумент, а не странно „произведение“ на вятъра. Вече не си задавах въпроса по какъв невероятен начин е бил сътворен и монтиран на толкова недостъпен връх. По-скоро мислех за предназначението му. Поклонниците ненапразно са го назовали така, значи има отношение към кармата на човека. А защо е с формата на секира?

— Шефе — обади се Селиверстов. — Защо й е секира на кармата, тоест на линията на живота, предопределена от Бог? Да не би да разсича нещо? Или… отсича излишното? Или… ако човек се озове на това място, кармата му ще бъде посечена. Ето ние — ти, Равил и аз — от днес нататък ставаме безкармови хора и заживяваме по друг начин. Какъв ли ще е той?

— Ще видим — приглушено отговори Равил.

— Нали хората се стремят да достигнат до безкармовия живот — продължи да разсъждава Селиверстов. — Сигурно в нещо е по-хубав. Дава ти право на избор! Ти, човекът, сам решаваш как да живееш, а не Бог да решава вместо теб. Както си искам, така си живея. И върша нещата, както ми харесва! Наказанията, които си заработил през миналите животи, също остават зад борда, защото са посечени от секирата. Нима и ние ще заживеем така? Равил се подсмихна и рече:

— Нещо не ми се вярва. Сергей, не си в пещерата, която материализира мислите, та каквото си помислиш, това да стане…

Продължавах да се взирам упорито в Секирата на кармата. Разбирах, че е създадена, за да регулира някои от многобройните фини енергии. Но и преданията на поклонниците едва ли са възникнали от нищото!

Спомних си многобройните ни разговори с Амир Рашитович Шарипов. Той работи в нашия Център като заместник-генерален директор и оглавява отдела за психо коригиране на зрението, тоест учи проглеждащите след операцията хора да виждат. Извънредно интелигентен, Амир Рашитович заедно с младата си сътрудничка Татяна Галямова откри такива неща за кармата, които можеха да накарат всеки да ахне.

Например един от пациентите, който беше загубил едното си око, след като крава го ударила с копито, разказа, че вече няколко поколения подред мъжете от неговия род получават травми от крави. Цялата история започнала през 20-те години, когато прадядо му — известен чекист, събирал кравите по селата и в рамките на реквизиционната акция ги изпращал в кланицата, като обричал по този начин селяните на глад. Синът на чекиста се пропил и се обесил в краварник. Вторият син загинал, стъпкан от стадо крави. Внукът на чекиста умрял, след като се отровил с кравешко лекарство. А правнукът, който също не успял да се предпази от проклятието, беше загубил едното си око. От страх да не изгуби и другото, заминал за тундрата, където няма крави, и до днес пребивава там.

Оперирал съм двама пациенти — брат и сестра от Ростов на Дон, които по различно време бяха получили еднакви травми на очната кухина. Те бяха предизвикали еднакво намаляване на остротата на зрението. При това подобни травми се случвали в целия им род.

В резултат на изследванията си Амир Рашитович беше стигнал до извода, че във всеки от нас се съдържа родова информация, от която не можем да избягаме и която ни влияе независимо дали желаем или не. Тя рано или късно ни напомня за себе си или като ни наказва за греховете на предците ни, или като ни поднася неочакван подарък от съдбата заради душевната чистота на вече забравени близки. При това родовата информация произлиза от толкова далечно минало, че е напълно възможно да се корени във времето на ангелите или дори в епохата, когато Създателят е направил човека.

Тогава за всеки род е била заложена информационна линия, наречена карма. Вътре в него не само се натрупва информация от безкрайната поредица съществувания, но и се извършва постоянен анализ на постъпващите данни, който съединява миналото и бъдещето в единна линия на живота. В тази кармична линия нищо не се забравя и нищо не остава без внимание. Не само действията на човека се подлагат на подробен анализ, а и неговите мисли. Същите онези мисли, които ни занимават и денем, и нощем. Никой не може да живее изолирано от предците си. Всеки от нас е белязан от своя род, а животът ни протича по неведомите за нас принципи и закони на общо родовото единно начало, тоест на кармата.

Кармата не е шаблон. Тя се променя, защото е мислеща субстанция. Но тя мисли с категориите на родовия живот, обединяващ цялата поредица от индивидуални съществувания вътре в рамките на рода. Целият ви род, включващ ангелите, призраците, лемурийците, атлантите и арийците, влияе върху вас и вие, със своя кратичък, може би милионен по ред живот, също влияете върху целия си род, а чрез него върху/нечий друг или върху свой следващ живот. Ще дойде ден, когато пренесли се за миг в миналото или потопили се в бъдещето. Ще видите цялата линия на своето битие. Тогава ще схванете не само величието и добротата на Създателя, но и съвсем ясно ще осъзнаете важното значение на понятието Чиста душа.

Повярвайте, скъпи читатели, този миг няма да е страшен за вас. Защото ще можете да общувате чрез своя род със самия Създател. А вашите отдавна починали роднини ще застанат пред вас или спокойни и уверени, или с лица, изразяващи дълбока и непреходна вина пред целия род. Ще видите и себе си в своите различни прераждания и сами ще оцените израза на лицето си в един или друг от многобройните си животи.

Най-важното е, скъпи читатели, че ще осъзнаете главния критерий за оценка на вашите съществувания — общо родовия критерий, наречен Чиста душа.

Колко тъжно ще ви стане, ако видите, че сте пропилели едно от тях поради отвратителна алчност, без да разбирате, че в общо родовия живот нямате нужда от пари!

Колко противно ще ви стане, когато сами определите себе си като завистници — нещастни завистници, създадени да пришпорвате онзи, комуто завиждате!

Колко зле ще се почувствате, щом се съзрете като красива, но подла жена, гърчеща се в ежедневието си!

Ще се преизпълните обаче с дълбоко умиление и радост, ако се възприемете като благ, добър, мил, гальовен, одухотворен, щедър и най-важното силно любящ човек. При това любящ не само майка си, баща си, сина и дъщерята, а и… всички хора изобщо. Ще спрете вниманието си върху онзи свой живот, когато сте проявявали любов към хората, ще му се любувате дълго, ще му се наслаждавате, мъничко ще негодувате заради това, че не всички свои съществувания сте преживели по този начин. Защото точно в онзи живот, когато сте обичали всички хора, не само сте се разграничили като ярко розово петно в цялата родова линия, но сте разхвърляли много розови петънца из бъдещето, подготвяйки щастието за бъдещия живот на някого от вашия род или… за вас самия.

Вдигнах глава и поех въздух с пълни гърди. Като призрак пред мен висеше Секирата на кармата.

— Шефе, мозъкът ми замръзна! Да тръгваме, а? — отново се разнесе гласът на Селиверстов.

— Виж, Сергей — отвърнах му, като посочих с ръка, — това не е Секирата на кармата, а Знакът на кармата. Сигурно преди е бил боядисан в розово…

— Защо пък в розово?

— Бог е велик оптимист. Той е прокарал за всеки човек розова линия на живота, наречена карма. Хората сами са си виновни… — не довърших мисълта си и поех надолу.

Камъните се затъркаляха под краката ни, когато забързахме надолу по склона — натам, където ни чакаше Рафаел Юсупов.

— Вече си мислех, че кармата ми е да за-замръзна т-тук до с-смърт — тракайки със зъби, с мъка изговори той.

Спряхме до него и постояхме няколко минути със сведени глави. Тъкмо бях решил да продължа напред, когато Равил авторитетно заяви:

— След няколко крачки ще започнем нов живот!

— Откъде накъде!? — в недоумение повдигна вежди Селиверстов.

— Мястото, където стоим, е наречено от поклонниците Портата на смъртта. Те смятат, че човек, който я е прекрачил, стъпва в нов живот — обясни Равил.

— Не те разбрах! — накокошини се Селиверстов. — Да не твърдиш, че след няколко крачки ще умрем?

— Да. След онзи камък, дето е на пет метра от нас, ще умрем. Да знаеш! — подсмихна се Равил.

— Да не би да умирам в този миг?

— Вече почти си умрял, Сергей Анатолиевич!

— Какви ги дрънкаш! Все пак изглеждам жив. Поне съм топъл!

— Животът не свършва след смъртта — отбеляза Равил.

— Я стига с този черен хумор — прекъсна ги посинелият Рафаел Юсупов. — По-скоро от студ ще измрем. Та… зад кой камък, казваш, свършва животът?

— Ей зад онзи.

— Във всяка шега има доза истина — измърмори Селиверстов.

— Поклонниците, които извършват парикарма или свещен обход на комплекса Кайлас — заобяснява Равил, — са убедени, че точно тук, пред Портата на смъртта, те оставят зад гърба си изминалия си живот и встъпват в нов, който се отличава с по-голяма чистота. Смятат, че ако човек повтори парикармата 108 пъти, душата му толкова ще се пречисти, че ще премине при светците.

— А не им ли е жал да захвърлят така животите си? Един кръг — един живот, още един кръг — още един живот…? — с кадифен глас попита Селиверстов.

— В религиозната и езотеричната литература няма сведения Бог да е определил лимит на преражданията — отговори порозовелият Рафаел Юсупов.

— Лошото е само — усмихна се Селиверстов, — че при всеки кръг се размотаваш в едно и също тяло. Да можехме да ги сменяме като носни кърпички!

— Грях ти на душата, Сергей — със завистлив поглед го огледа Рафаел. — Далеч не всекиму Господ е дал такова тяло, което да поема по сто пелмени наведнъж.

— Какво общо имат тук пелмените. Е, кой ще прескочи пръв в новия живот?

Всички тръгнахме напред. С периферното си зрение забелязах как крачещият последен Рафаел Юсупов хвърли недоверчив поглед към злополучния камък.

Не можех да престана да мисля за Долината на смъртта. Разбирах, че в нея влизат малцина от поклонниците, които извършват парикарма, защото изискванията там са други.

Трудно налучквахме път между скалните отломъци, но все пак се отдалечавахме от района на Долината на смъртта. Стомахът продължаваше да ме наболява. Още не бях сигурен дали ще оцелея. Свечеряваше се. След още няколко километра се спуснахме към реката. Там ни чакаха яковете.

Помолих момчетата да не участвам в разпъването на палатките. Отдалечих се, легнах по гръб на земята и се загледах в небето. Мисълта, че заедно с болката ме напуска и отрицателната енергия, ме успокояваше.

— Чудесно е, че носим еднакви екипи — някъде отстрани дочух въздишката на Рафаел Юсупов.

— Защо? — учуди се Селиверстов.

— Защото никой не ми трови нервите, че с черната си риза приличам на черна дупка.

— А бялата маска… на смъртта — заяде го Селиверстов.

Над мен плуваха тибетските облаци и под лъчите на залязващото слънце преливаха във всички цветове на дъгата. Изглеждаха като живи — гальовни и величави. Погледнати отгоре, ние, хората, сме малки, но неизвестно защо смятаме, че човекът е господар на Земята и изобщо не се съмняваме в това твърдение. Ако не е така обаче!? Може би облаците са на друго мнение. Те се състоят от пара или газообразно състояние на водата. А водата, както и човекът, влиза в легендарните пет елемента — равноправните елементи, определени от Бог, чието предназначение е да творят чудеса от негово име.

Може би облаците са онзи призракообразен живот? Никой не знае и няма да узнае дотогава, докато Създателят не ни разкрие цялото многообразие на жизнените форми. Засега можем само да се досещаме. И да мечтаем. А и мъничко да негодуваме, че все още сред нас не се е зародила общочовешката Чиста душа.

Болката в стомаха не отминаваше.

Колко ли отрицателна енергия съм натрупал! Явно не е излязла цялата! Нима само аз съм съгрешавал? Може би и други са повлияли чрез своите греховни души върху мен — пребиваващия в нашия тленен свят!

Облаците продължаваха да плуват над главата ми.

Изведнъж въпреки болката усетих щастие, вътрешно щастие… Разбрах, че Долината на смъртта ме беше пуснала.