В обятията на Шамбала

Домът на щастливия камък. Главното огледало на времето

Равномерно крачехме към Дома на щастливия камък, където според монаха Анг-тантрическите сили състаряваха хората.

Забавих крачка. В главата ми цареше пълен хаос. Дано загадъчният Харати не ни заведе там, където е предопределено веднага да се състарим и изпепелим. Разбирах, че Изтокът, още повече Тибет и Градът боговете, са пълни със загадки и тайни, неизвестни за западния човек. Че нашият европейски навик да се чувстваме всезнайковци и да се отнасяме високомерно към наглед простото и донякъде наивно пожелание: „Да гледаш с любов“, тук, на това свещено място, едва ли звучи уместно.

Думата грях, наскоро заседнала в съзнанието ми след дългите години на атеистично възпитание в комунистическа страна, се бореше с любознателността и неистовото ми желание да разбера непознатото, без значение дали този подчертано материалистичен експеримент ще завърши с горделиво-фатален край, когато ученият доказва правомерността на дадена хипотеза чрез собствената си смърт. А и подобна смърт като че ли сама по себе си е грях. Тя влиза в разрез с жизнеутвърждаващата и жизнеопазващата човешка интуиция, в чийто глас ние, хората от Европа, не се вслушваме. Бог е създал хората не за да го споменават в разговори, по време на които разказът за неговата „научна смърт“ ще украси поизтърканата тема за вкуса на френските вина.

Все пак човек е подсъзнателно прогресиращо начало, направлявано преди всичко от интуитивните прозрения, спуснати му от Бог, който го е създал и го е накарал да повярва дълбоко в душата си в чудото на сътворението. Не всичко е във властта на човешкия разум. Човекът е рожба на сътворението, затова детската вяра в чудеса, която разсмива нас, възрастните, е не само реакция на факта, че са ни създали, а и тайно противодействие срещу всевластието на многознаещите беловласи академици. Заради тяхното „многоуважавано“ мнение изследователите понякога рискуват живота си и биват поразени от никому ненужна смърт, която и бездруго няма да наруши равновесието в света.

Все тъй крачейки бавно, свихме зад ъгъла и пред нас се разкри гледката към жълто-червения Дом на щастливия камък.

Сърцето ми заби ускорено. Запазих присъствие на духа и определих височината му — не по-малко от 800 метра, което отговаряше приблизително на височината на три Айфелови кули.

Южната страна беше съвсем гладка. Абсолютно вертикалната стена някъде по средата беше по-полегата на вид, а по-нагоре ставаше права с равномерно закръглен връх. На самия връх в центъра стърчеше някаква кръгла „шишарка“ със странна вдлъбнатинка, която приличаше на пъп. И създаваше впечатлението, че навремето Домът е бил покрит с мазилка, остатъци от която се бяха запазили и до наши дни. Изглеждаше така, сякаш тази част е била направена отделно и поставена отгоре — откъм въздуха. За това свидетелстваше ясно очертаната права линия, която разделяше горната вертикална и долната полегата част.

— Това се казва монумент! — изпъшка Селиверстов.

— В конкретния случай мога да констатирам, че несъмнено Домът не е естествено образувание, а колосален древен монумент — продума Рафаел Юсупов.

— И този монумент се нарича Домът на щастливия камък — добави Равил.

Залових се за скицата, като търсех най-удобната гледна точка. Искаше ми се да зърна страничната северозападна страна — струваше ми се, че там би трябвало да се намира легендарната врата, водеща към Шамбала. Извиках момчетата и тръгнах напред, без да се озъртам наляво и надясно, както правех обикновено. Едва по-късно разбрах, че отдясно се е извисявало с цялото си величие Главното огледало на времето.

Най-сетне видях онова, което очаквах. В долната част на северозападната страна се забелязваше нещо като изсечен квадратен отвор, прикрит отвътре с каменна плоча.

— Легендарната порта към Шамбала! — извиках аз и спрях.

— Най-обикновена ниша, направена със секач — разнесе се гласът на Рафаел Юсупов.

— Не е ниша. Какъв смисъл би имало от нея? Ако се приближим и кажем: „Сезам, отвори се!“, тя ще се отмести назад и ще видим стълбата, която води към Шамбала — уверено произнесе Селиверстов.

Равил започна да снима, аз усилено скицирах. Беше студено. Замръзналите ми пръсти едва се подчиняваха. Времето тиктакаше в ушите ми като часовник.

— Шефе, да тръгваме вече? Струва ми се, че започнах да остарявам — чух прегракналия глас на Селиверстов.

Отново се насочихме на север. Северозападната страна на Дома изглеждаше още по-величествено. Огромното вдлъбнато огледало с добре очертан страничен ръб сякаш се издигаше до облаците. В основата му ясно се очертаваше квадратната ниша, която определихме като портата към Шамбала.

Спрях и се замислих каква би трябвало да е ролята и предназначението на Дома на щастливия камък? Главата ми обаче беше празна. Започвах да се ядосвам, че мозъкът ми кънти на кухо. „За какво ли е изградена тази грамадна, осемстотин метрова вдлъбната повърхност?“ — повтарях си аз и се опитвах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал. Разбира се, очаквах интуицията да ми подскаже нещо.

Мозъкът ми обаче мълчеше мрачно, интуицията — също. „Вдлъбнато огледало на времето… Нали подобни повърхности е използвал Николай Козирев, за да сгъстява енергията на времето и да фиксира ефекта от ускорения му ход — започнах да разсъждавам малко по-смислено. — Оттук следва, че вдлъбнатата повърхност на северозападната страна сгъстява времето, за да тече то по-бързо. Колко умно е конструирано! А легендарната порта към Шамбала е в онзи участък, където вдлъбнатата, тоест сгъстяващата времето повърхност, преминава в плоскост, която логично не би трябвало да променя хода на времето.“

Внезапно с цялото си тяло усетих тибетския студ и си представих, че вътре в Дома сигурно е топло и уютно. Стига само да се приближи човек до квадратната врата, да произнесе вълшебното „Сезам, отвори се!“ и ще се озове в прекрасния свят на Шамбала. Там ще го посрещнат многоликите хора, ще го стоплят, нахранят и разпитат за нашия живот, като най-вече ще наблегнат на въпроса: „Доброто все още ли не е победило злото???“.

В такъв случай обаче защо монасите и ламите често повтаряха, че е смъртно опасно човек да се приближава към портата на Шамбала и че там хората се превръщат в старци? Нали огледалото е по-нагоре от нея и следователно фокусът на вдлъбнатата повърхност, където ефектът от сгъстяването трябва да е най-голям, се намира някъде в небесата.

Ако тогава бях погледнал надясно, щях да видя Главното огледало на времето. Точно в зоната на неговото въздействие се намираше портата към Шамбала. Учудващо, но в този миг гледах съсредоточено северозападната страна на Дома, поразен от величието на конструкцията.

Извадих експедиционния дневник и направих поредната скица. Кой знае защо — и този път не се обърнах надясно.

Като приключих със скицата, се обърнах наляво, опитвайки се да надзърна зад Дома на щастливия камък от северната му страна.

Някаква странна каменна издутина магнетично ме привличаше. Тръгнах на север, без да я изпускам от очи и скоро пред мен се разкри любопитна гледка. Точно зад Дома се издигаше каменна конструкция, висока около 350–400 метра. Наподобяваше извит и поставен на дългия си ръб лист хартия, само дето беше от камък, от тънка извита каменна плоча. Времето беше поработило върху краищата й, но конструкцията общо взето беше запазена.

„Още едно огледало — констатирах аз. — В този случай обаче степента на вдлъбнатост е значително по-голяма. Кой знае, може би колкото по-изкривена е, толкова по-силно се сгъстява времето и толкова по-близо се намира фокусът му. И какво ли ще се случи, ако човек влезе вътре в този извит каменен лист? Може би ламите и монасите наистина бяха прави, че тук съществуват места, където хората се превръщат в старци!“

Докато рисувах, момчетата ме наобиколиха. Равил извади видеокамерата и започна да преглежда заснетия материал.

— Шефе, спри за малко! Я виж!

— Ей сегичка, само да свърша със скицата.

Надзърнах в дисплея и загубих ума и дума — пред мен се мъдреше огромно вдлъбнато огледало, което започваше от Гомпо-Панг и се съединяваше с Дома на щастливия камък.

— Че как не съм го видял!? — изхриптях аз. — Докато сме вървели, през цялото време е било от дясната ми страна. Скицирах Дома от две гледни точки, но така и не погледнах надясно, уж постоянно се оглеждам във всички посоки. Странно! Много странно!

— Шефе! — прекъсна ме Селиверстов. — Монахът каза, че трябва да съзерцаваме Дома с любов? И ти наистина го гледаше с любов и възхита. Наблюдавах те.

— Е, и!?

— Ами грамадното огледало може би също иска да го съзерцават с любов. Цялата ти любов обаче беше насочена към Дома. Ето защо то… — Селиверстов се смути.

— Какво!?

— Не е искало да го гледаш, понеже си бил влюбен в Дома… Може би те е ревнувало… Общо взето, шефе, ти нищо не разбираш от любов!

— М-да… А вие видяхте ли го?

— Не — отговори Селиверстов.

— Аз също — призна си Рафаел Юсупов.

— А аз го забелязах едва когато преглеждах заснетия видео материал! — ококори очи Равил. — А не съм снимал на сляпо. Пък и то не е призрак!

— Интересно… — почесах се по тила. — От тази гледна точка огледалото не се вижда. Вероятно е останало зад завоя! Хайде да се върнем и да го разгледаме по-подробно.

Ентусиазирано закрачихме по пътечката.

— Изработете си предварителна нагласа да гледате към него с любов — напътстваше ни Селиверстов. — Иначе ще се разсърди и ще ни състари. Времето, изглежда, може да се сърди. Особено сгъстеното!

След още няколко крачки, когато свихме зад завоя, пред нас се разкри гледката към невъобразимото по размери каменно огледало.

— Главното огледало на времето… — продумах тихо. Спряхме вкупом. Душите ни бяха разбунени от възторг и страх.

Веднага се хванах за молива.

— Интересно, дали ще ни повлияе? — потръпна Селиверстов. — Нали Козирев доказа, че вдлъбнатите повърхности сгъстяват времето, а тази е толкова грамадна, че степента й на сгъстяване сигурно е грандиозна…

— Ще повлияе — със сарказъм закима Рафаел Юсупов, после присви очи. — Виж, Сергей Анатолиевич, фокусът на огледалото е в небето, а ние сме в безопасна зона.

— А ако сгъстеното време се отрази от облаците и ни повлияе? — намръщи се Селиверстов.

— Не е изключено — хладнокръвно отбеляза Рафаел Юсупов. Главното огледало на времето (така решихме да го наричаме) започваше от монумента Гомпо-Панг, образувайки с него прав ъгъл, и се простираше до Дома на щастливия камък, където също образуваше прав ъгъл. Височината му беше около 500–600 метра, широчината — приблизително 1500 метра, общата площ — почти 1 квадратен километър. Повърхността беше вдлъбната, гладка и изглеждаше абсолютно вертикална.

С фотоапарата и експедиционния дневник в ръце обходих близките възвишения и хълмове, за да заснема и скицирам детайлите.

Откъм Гомпо-Панг огледалото започваше от клюноподобната му издатина. А откъм Дома на щастливия камък се съединяваше на онова ниво, където долната вертикална стена преминаваше в полегатата й част. Точно там се извисяваше друга правоъгълна конструкция, съставена от две вертикални каменни плочи, също образуващи прав ъгъл. „С каква цел са били създадени тези колосални по обем монументи? Как са построени от древните?“, повтарях си наум въпросите и не намирах отговори.

Хаосът в главата ми безплодно кипеше, а отгоре на всичко от време на време нелепо мърдах устните си. Безсилието ме правеше смешен и жалък.

Шумно се почесах по тила, макар да не бях завъдил все още никакви гадинки, и важно заявих:

— Хайде да се приближим към огледалото.

— Няма ли да навлезем в зоната на сгъстеното време?

— Ще внимаваме. Заизкачвахме се по склона.

Постепенно се приближавахме се към него. „Мулдашев, престани да нервничиш! Очевидно ти е нужно хладнокръвие“, успокоявах се аз.

Щом стигнахме до сравнително равна площадка, спряхме. Грамадното огледало висеше над нас. Равил с видеокамерата в ръце беше повдигнал глава и го съзерцаваше. Целият му облик говореше, че се прекланя пред могъществото на древните.

Отново огледах цялата конструкция. Направи ми впечатление, че монументите Гомпо-Панг и Домът на щастливия камък навремето са били покрити с нещо като мазилка, следи от която се бяха запазили и се набиваха на очи. А според едно от предположенията Градът на боговете е бил построен преди около 850 000 години! Мазилката се беше запазила напълно върху северозападната вдлъбната страна на Дома, като му придаваше рижаво-червен цвят. Върху югозападната страна бяха покрити само отделни участъци. Докато огледалото беше абсолютно голо. Напълно възможно бе то изобщо да не е било покривано с мазилка. А повърхността на Гомпо-Панг изглеждаше като изкъртена заради отделните запазени участъци.

Силно впечатляваше централната конусовидна издатина върху Гомпо-Панг. През бинокъла ясно се виждаше, че представлява цялостен камък. Някога той е бил „залят с разтвор“, остатъци от който се бяха запазили и досега в основата на конуса. „Интересно, как ли древните са покривали монументите с мазилка? Та нали на подобна височина не може да се издигне скеле. Да не би да са хвърчали?“, все по-безнадеждно затъвах в собствените си предположения.

Клюноподобната издатина на монумента Гомпо-Панг, от която започваше Главното огледало на времето, на пръв поглед не беше покрита с мазилка, но при по-внимателен оглед с бинокъла все пак се открояваха следи от нея. „Какво съм се размислил за тази мазилка — внезапно се сепнах аз. — Какво особено има в това, че древните колосални монументи са били покривани с предпазен слой. По-важно е да отговоря на въпросите: «За какво е този клюнообразен израстък?», «Каква е ролята на централната конусовидна издатина?», «Каква функция изпълнява Гомпо-Панг, както и Главното огледало на времето?», «За какво е създаден Градът на боговете?». Тогава вероятно бих могъл…“

Сведох глава, защото разбирах, че триизмерният ми ум няма как да отговори на поставените въпроси. И внезапно след тази мисъл ме обзе лекотата на отдавна забравеното детско любопитство. Спомних си времето, когато — изтрил сополивия си нос — надзъртах в мотора на татковата кола и макар нищо да не разбирах, усещах дълбоко в душата си, че някога ще порасна и красивите думи карбуратор или капачка на делкото ще придобият смисъл и за мен.

Отново обгърнах с поглед огледалото и неочаквано за самия себе си си затананиках. Допя ми се и то не къде да е, а в Града на боговете, при това пред Главното огледало на времето! Обърнах премръзналото си лице към момчетата, разтворих уста и едва помръдвайки вкочанените си устни, запях.

После, донякъде успокоен, седнах върху студения камък, измъкнах експедиционния дневник и като си сложих памучните ръкавици, се съсредоточих, за да запиша дръзките мисли, които кръжаха в душата ми.

Постепенно мислите ми се концентрираха върху факта, установен при експериментите на Николай Козирев за сгъстяване на времето, че това не е просто ефект на ускорения ход на времето. Сгъстяването му изглежда се проявява при особено негово състояние, когато се появяват съвсем други ефекти. Какви?

В трудовете на Козирев времето се разглежда като особен вид енергия, пронизваща всичко във Вселената. От разработките на неговите последователи Влаил Петрович Казначеев и Александър Василиевич Трофимов ми беше известно, че сгъстяването на енергията на времето чрез вдлъбнати повърхности е предизвиквало при участниците в опитите еднотипни халюцинации. Хората са виждали летателни апарати от типа НЛО и фрагменти от някакъв непознат свят. Какви са били тези светове, наблюдавани от доброволците при условията на сгъстеното време? Отговорът се налагаше от само себе си — най-вероятно са виждали паралелните светове.

От друга страна, Бонпо-лама неведнъж ми беше казал, че в района на свещения Кайлас има особени места, където човек вижда като в огледало паралелните светове. Той беше отбелязал също, че обикновеният човек не е в състояние да стигне до такова място, защото тялото му ще бъде изпепелено. Че в наши дни само специални хора влизат в тази зона, без да навредят на здравето си, и там се любуват на живота в прекрасната Шамбала или в паралелните светове.

Вдигнах глава към гигантската конструкция, образувана от Дома на щастливия камък, Главното огледало на времето и монумента Гомпо-Панг, и осъзнах, че тук древните хора са създали не само място за съзерцание, а и за преминаване в паралелните светове. Изглежда Главното огледало толкова силно сгъстява енергията на времето, че то придобива ново качество и по някакъв начин въздейства върху пространството и прехвърля човек в друго измерение. То не просто го изтласква от родното триизмерно пространство, но променя и веществото на неговото тяло, като му предава свойства на вещество, адекватно за паралелния свят.

Супер сгъстеното време не се проявява като обикновеното, което отброява секундите, минутите, часовете и годините. То се държи като творец в състояние на творчески порив и мобилизира свойствата и възможностите на мислещата субстанция, наречена време.

Ненапразно в източните религии пише, че Бог си служи преди всичко с два съзидателни фактора — пространството и времето. Съвременните физици имат основание да смятат, че веществото е изкривено пространство, в което времето е спряло, а енергията — изкривено пространство, в което времето тече. Пространството и времето може би наистина са базата на мирозданието и затова са невероятно сложни както взети отделно, така и в определеното им от Бога единство. Тази сложност, съставена от гениално прости тухлички, е дело на самия Творец.

„Супер сгъстеното време е особено време, специална негова ос, която пронизва и съединява в едно всички времена на всички паралелни светове — прошепнах аз, едва помръдвайки замръзналите си устни. — И Ангарика Говинда пише, че през свещения Кайлас преминава оста, съединяваща паралелните светове. Може би става дума точно за оста на сгъстеното време. Гениалните древни хора са знаели за нея и затова са изградили и проектирали Главното огледало така, че сгъстяването на времето да съответства на единното осево време, благодарение на което човек може да пътешества в паралелните светове. Сгъстеното време сякаш го понася на крилете си.“

Окончателно замръзнал, едва успях да прибера експедиционния дневник, в който си водех бележките. Изправих се и се вгледах настойчиво в огледалото, твърдо убеден, че създателите му са направили възможно влизането на човека в единното осево време и оттам в паралелните измерения. Безпокоеше ме обаче следното противоречие. Защо според ламите пред входа към другите светове тялото можеше бързо да се състари?

Истината изглежда се криеше в нещо съвсем простичко. Сгъстеното време, притежавайки плътността на единното осево време, може би извлича отрицателната енергия. Ако човек е кристалночист, сгъстеното време няма да го съсипе и ще го понесе из световете. Но ако душата на конкретния индивид е преизпълнена със зло, под натиска на сгъстеното време то ще започне да излиза, като със страшната си енергия ще сбръчка живите тъкани и дори ще ги изпепели. Кой знае, може би изкусните шамани и лечители умеят чрез психичната си енергия да сгъстяват времето и така прогонват от човека болестотворното зло начало, излизането на което, както е известно, се съпровожда от страдания.

Например хората, допуснали душите им да бъдат подтикнати от дявола към алкохолизма, щом го преодолеят, остаряват. Прогонваното „бутилково зло“ въздейства върху индивида, като добавя още бръчки на лицето му и то става бледо и безизразно. А човекът е Божие създание! Злото начало, което го обладава, му е чуждо. То служи на своя господар, а не на Бога, който води вечна борба с него. Изглежда тази конструкция, сгъстяваща времето, е създадена само за хора с Чиста душа. Само те могат да я използват, не и ние.

В главата ми изплува разговорът с Бонпо-лама, когато разсъждавах за загадъчния механизъм, чрез който става възможно преминаването на триизмерното човешко тяло в четириизмерно. Тогава не открих поне що-годе приемливо обяснение на този факт. А ламата ми беше отговорил, че човек никога не може да разбере напълно замислите на Създателя. Като че ли сега вече осъзнавах един от тях — сгъстеното време би пощадило само човек с Чиста душа. Само такъв човек може да проникне в паралелните светове. Отново измъкнах от сака експедиционния дневник и докато го прелиствах, видях множеството пирамидални конструкции, които бях скицирал там. Записах следната мисъл: „Пирамидите са колектори, тоест «събирачи» на фини енергии. В зоната на Града на боговете се концентрират неизвестни нам енергии, в това число и енергията на времето.“

Потрих замръзналите си пръсти и си представих времето като живо същество — то ми се стори родно, мило и с пухкава козинка. После, без да обръщам внимание на студа, се замислих за това, че в човешкото тяло времето може би тече по различен начин. Всяка клетка и всеки орган имат свое време, определено и изчислено от Създателя. В човека изглежда съществува фантом на времето — невидимо тяло, състоящо се от енергия на времето.

В момента, докато вкочанясвах от планинския студ, дори и не подозирах, че по-нататъшният анализ на получените в Града на боговете данни ще затвърди убеждението ми — фантомът на времето реално съществува и може да бъде изучен косвено, а ядрото на фантома на времето е човешкото око. Но на тази тема, скъпи читатели, ще поговорим по-подробно в следващия том на книгата.

— Момчета! — обърнах се към приятелите си, като им посочих Главното огледало на времето. — Ако отидем там, на мига ще остареем, а човекът с Чиста душа просто ще стане невидим, защото ще премине в паралелен свят. Сигурен съм, че оттам излитат и влитат и „летящите чинии“.

Тогава все още не си представях, че Божията гениалност се състои в следното — Той винаги създава всичко с двойна цел. Затова пилотите от паралелните светове използват за преминаването в другите възможни измерения огромното око на ангела. Но за това също ще поговорим в следващия том на книгата, както вече ви обещах.

— Погледнете ме! — извиси глас Селиверстов. Всички се вторачихме в него. — Не съм ли остарял? — с безпокойство попита той.

— Като че ли не — неуверено отговорихме в хор.

После помолих Селиверстов и Юсупов да се спуснат по пътечката, за да настигнат яковете и да помогнат за построяването на лагера. Сергей забърза надолу, без да се оглежда дали Рафаел го следва. А ние с Равил решихме да се насочим още малко на север и да се изкачим по склона, за да разгледаме по-отблизо портата към Шамбала.

Погледнах към Дома на щастливия камък, открих портата към Шамбала и се постарах да съпоставя положението й с Главното огледало на времето. Ясно личеше, че тя е под въздействието на огледалото. И че който се приближи към нея, ще се озове под въздействието на сгъстеното време. Само издържалият това изпитание би могъл да проникне в Шамбала!

Зад гърба ми се разнесе позната мелодия. Извърнах се. Селиверстов се спускаше се по каменистия сипей и си припяваше.