В опасност

13

Ламонт изтръсква пепелта, издухва дима, очите й не изпускат неговите, пеньоарът й не е нещо повече от червено сияние върху голата й плът, пристегнат здраво около кръста, вижда се цепката между гърдите й.

— И всичките тези високотехнологични лаборатории, с които си имаш работа в Калифорния! — подхвърля Уин. — В биотехнологиите и лекарствата има много пари. Голям потенциал за измами и мошеничества. Странно как подобни неща метастазират от човек на човек. Понякога до хора, които не са били лоши, но после са били изложени на това.

Тя слуша, пуши, гледа го със същия несигурен блясък в очите.

Той възкликва:

— Слушаш ли ме?

— Да не би сега да разиграеш лошото ченге, Уин? Няма да проработи. Аз познавам практиката по-добре от теб.

— Мислиш, че можеш да ми сториш това? — продължава той. — Да се съгласиш да бъда пратен в Тенеси, след това да ме изстреляш обратно тук, за да работя по твоя рекламен номер. Заплашително писмо. Обвинения, че прострелването не е правомерно, как можа да ми причиниш това? Какъв човек би направил подобно нещо?

— Беше внушение, че стрелбата трябва да бъде разследвана. Внушение, направено от окръжен прокурор, който играе по правилата — очите й са втренчени в неговите. — Аз играх като по учебник.

— О, да! Ти и твоите правила. Ти и твоето его и машинации. Липсващо полицейско досие, досие за убийство, което никой не беше способен да открие. Можеш ли да познаеш? Намерих го. А можеш ли да познаеш къде? В твоя проклет апартамент над гаража. Ти луда ли си?

— Какво? — изглежда объркана и разтревожена.

— Чу ме.

— Досието на Финли е било в моя апартамент над гаража? Дори не знаех, че липсва или че моята служба някога го е… Къде точно?

— Ти ми кажи — той започва да се ядосва, и то много.

— Бих ти казала, ако знаех.

— Какво ще кажеш за готварската печка?

— Това за смешка ли трябва да мине?

— Досието по случая „Вивиан Финли“ беше в твоята печка.

В очите й се връща сигурността, но смесена с подозрение и презрение.

— Някой е надрусан и дяволски тъп — промърморва тя. — Някой с паметта на комар. За да направи така, че да изглеждам зле.

— Ти ли го скри там?

— Аз не съм глупава — отговаря тя, смачквайки цигарата си сякаш бавно я убива. — Благодаря, Уин. Ти току-що ми даде изключително важна информация.

Тя се навежда напред, подпира ръцете си на масата, предоставяйки му гледка, която не би трябвало да вижда. Очите й изразяват покана, която никога преди не е отправяла.

— Моник, прекрати това — казва той.

Тя не помръдва, чака, наблюдава го как гледа, а очите му имат своя собствена воля и в главата му кръжи повече от всеки друг път мисълта как ли би било с нея…

— Не прави това! — той отвръща поглед. — Зная какво изпитваш. Работил съм с жертви на сексуално насилие…

— Нищо не знаеш! Аз не съм жертва.

Избухването й сякаш разтърсва кухнята.

— И аз няма да бъда — заявява той тихо и студено. — Няма да ме използваш за потвърждение, че си все още желана. Запази го за терапевта си.

— Ти да потвърждаваш? — изфучава тя, загръщайки по-плътно пеньоара си. — Мисля, че е обратното. Смятам, че аз щях да потвърдя — тя сяда изправена на стола, свежда поглед, започва да примигва, за да задържи сълзите.

Настъпва дълго мълчание, докато тя се бори да се овладее.

После промълвява:

— Съжалявам — избърсва очите си. — Не беше честно и съжалявам. Не исках да кажа това.

— Говори с мен — подканя я Уин.

— Ако си беше направил труда да вникнеш в това малко по-изчерпателно — възвръща си тя присъствието на духа и остротата, — можеше да откриеш, че не използвам гаража. Не съм паркирала колата си там от месеци. Някой друг го използва. Или използваше. Не съм стъпвала там.

— Кой?

— Тоби.

— Тоби? — яростно повтаря той озадачен. — Позволявала си на този безмозъчен идиот да живее в твоя имот? Боже!

— Май ревнуваш — тя се усмихва и пуши.

— А ти май смяташ, че дължиш на Хюбър…

Мислите му са объркани, едва не започва да пръска слюнки.

— Няма значение.

— Има!

— Попита дали Тоби може да живее там, докато работи като мой помощник. За да го махне от дома си.

Уин си мисли за стодоларовите банкноти в джоба на Баптиста, тубата с бензин, парцалите. Мисли си за липсващия ключ, принудил Ламонт да заобиколи откъм задната част на къщата, където е тъмно и залесено, за да извади резервния от кутията. Мисли си за увлечението на Тоби по наркотиците, сеща се за наркообвиненията към Баптиста и скорошното му посещение в съда за непълнолетни.

— Нека те питам нещо — проговаря накрая, — знаеш ли някаква причина Хюбър да иска смъртта ти?

Ламонт запалва друга цигара, гласът й подрезгавява от дима. Спряла е с мартинитата, налива си чаша бяло вино.

Тя се взира в него, изпраща му сигнали, наблюдава как я гледа, чака очите му да намерят нейните. Господи, той е най-хубавият мъжки екземпляр, който някога е виждала! Черни, изгладени с ръб панталони, бяла памучна риза с отворена яка, гладка мургава кожа, черна като гарванова перушина коса и очи, променливи като времето. Припомня си, че е леко пияна, чуди се какво ли би било… тогава сама се възпира. Уин не продумва. Тя не може да каже какво мисли.

— Знам, че не ме уважаваш — изрича през цигарения дим.

— Жал ми е за теб.

— Разбира се! — тя чувства как надигащата се омраза стиска сърцето й. — Ти и такива като теб взимат всичко от нас и после ни отблъсват встрани. Превръщат ни в боклук и после се отнасят към нас като към боклук. Запази съжалението си за своите приятелки курви и неудачници:

— Жал ми е за теб, защото си празна.

Тя се засмива, но смехът й звучи кухо.

Празна. Иска й се отново да заплаче, не разбира какво става с нея — в един момент се владее, а в другия се разпада.

— Търсиш нещо, с което да запълниш голямата си празнота, Моник. Най-хубавото от всичко. Власт. Слава. Още власт. Красота. Всеки мъж, когото поискаш. Всичко това е толкова крехко. Подобно на всичките ти стъкларии. Най-малкото нараняване или разочарование — и всичко се натрошава.

Тя се извръща от него. Не иска да му даде очите си.

— Ще те питам отново. Имаш ли нещо общо с това, че досието по случая „Финли“ е попаднало в твоя апартамент, където е живял Тоби?

— Защо? — избъбря тя с треперещ глас, гледайки отново към него. — За да го скрия от теб? Не. Казах ти. Никога не съм виждала това досие. Предполагах, че е в Тенеси.

— Тогава не си го виждала, когато е пристигнало в службата ти? Тоби твърди, че го е сложил на бюрото ти.

— Той е един проклет лъжец. Дори не знаех, че е било изпратено в службата. Очевидно той го е взел.

— Тогава ще приема, че го е занесъл в твоя апартамент над гаража и го е скрил. Или го е поставил не на място. Или каквото там е направил.

— Аз не влизам там, не и след като той се настани. Това е просто помещение за гости, рядко използвано.

— Няма вид и той да го е използвал много. Никога ли не си го виждала да идва и да си отива?

— Не обръщах никакво внимание.

— Никога ли не си виждала колата му?

— Понякога я чувах, обикновено много късно през нощта. Не се бърках в работата му. Честно казано, не ме интересуваше. Предполагах, че го няма през цялото време, защото купонясва с приятелчетата си наркомани.

— Може би приятелче наркоман на име Роджър Баптиста. Както изглежда, Тоби изобщо не е планирал да се върне в твоята служба или апартамент след ваканцията си в Уинярд.

Тя мисли, лицето й е изопнато, гневно. Уплашено.

— Защо Тоби би взел досието от службата ти? — притиска я Уин.

— Разсеян е, мозъкът му е изгнил от наркотиците, не му е останала памет…

— Моник?

— А ти какво си мислиш! Защото някой го е помолил. За да ме направи да изглеждам неспособна, корумпирана. Ти нямаше да имаш онова, което ти трябва, за да работиш по случая. Без досието е почти невъзможно, нали? Ако беше открито там, щеше да е ужасно за мен.

Уин само слуша.

— Някой е казал на Тоби да го вземе и глупакът с разяден мозък го е направил — за минута тя млъква, после продължава: — Глупава, неспособна. Жива или мъртва. И в двата случая Краули ще бъде преизбран.

— Мислиш, че има нещо общо с това?

— Колко удобно, че Тоби е бил извън града през онази нощ. Когато ти се появи, когато онова се случи, Тоби го нямаше там. Току-що бе тръгнал за Уинярд. Няма свидетели. Целта на смешното писмо, оставено в кафене „Дизел“, вероятно е била да направи нужното, за да не решиш да се появиш и да предотвратиш онова. Което ти все пак направи.

— Значи и за това знаеш — отбелязва Уин. — Нека предположа. Хюбър и копринените му вратовръзки. Тази нощ — алена.

— Разбрах след случилото се. Сега може би виждам друга причина да го е направил. Едно подигравателно писмо, за да има с какво да се занимаваш. В случай че решиш да се отбиеш, за да ме видиш…

— Защо би си помислил подобно нещо?

— Патологична ревност. Мисли, че всички ме желаят. Мисли, че всички желаят теб. Може би Тоби го е избрал. Сигурно си прав — връща се тя на другата тема, на Баптиста, — сигурно той е един от неговите източници на наркотици. Вероятно го е срещнал, докато се е размотавал из съдебната палата. Мислиш ли, че той му е платил?

— Кой е той?

Тя вперва поглед в него, дълго го гледа, после казва:

— Знаеш много добре.

— Хюбър — произнася Уин. Няма да е лесно да бъде разпитан, когато му дойде времето.

— Вероятно Джеси е влязъл с взлом в апартамента над гаража…

— Защо? За да намери досието?

— Да… Не знам. Не знам. Всичко, което знам, е, че искаше да изглеждам зле. Да унищожи името ми. След смъртта ми. Или сега. Докато съм жива…

Гласът й трепери, очите й са пълни с яростни сълзи. Уин я гледа, изчаква.

— Кажи ми — тя едва говори, — платил му е и да ме изнасили? — тя повишава глас, сълзите й се стичат.

Уин не знае. Не знае какво да каже.

— Или му е платил просто да ме убие и да изгори къщата и безполезното лайно само е измислило изнасилването. А, да. Всеизвестното престъпление заради благоприятна възможност.

— Защо? — тихичко пита Уин. — Защо такава…

— Защо такава касапница? — прекъсва го Ламонт с пронизителен смях. — Защо? Хайде, Уин, виждаш го всеки ден. Омраза. Завист. Да те презират, оскърбяват, заплашват. Да ти го връщат. Убий някого колкото може повече пъти и по колкото е възможно по-ужасни начини. Нали така? Унижавай ги и им причинявай колкото може повече болка и страдания.

Картини от онази нощ с нея. Уин се насилва да ги пропъди обратно.

— Е, опита се — заключава Моник. После: — Колко?

Той знае за какво пита. Не й отговаря.

— Колко!

Поколебава се и произнася:

— Хиляда долара.

— Значи толкова струвам.

— Това няма нищо общо и ти го знаеш…

— Не си прави труда — пресича го тя.