В опасност

6

Моник стои в средата на стаята за разпити, загърната в бялото одеяло.

— Измъкни ни оттук — казва тя на Уин.

— Не в множествено число — отговаря той. — Аз не мога да бъда въвлечен…

— Искам ти да отговаряш за това. Хайде, ела с мен — нарежда Ламонт, лицето й е спокойно, прилича на маска. — Измъкни ни оттук. Остани с мен, докато се уверя, че съм в безопасност. Не знаем кой стои зад това. Трябва да съм в безопасност.

— Ще бъдеш в безопасност, но аз не мога да бъда твой пазител.

Тя се втренчва в него.

— Моник, трябва да им позволя да разследват това. Не може да съм замесен в смъртен случай с употреба на оръжие и да продължавам да си гледам работата така, сякаш нищо не се е случило.

— Можеш и ще го направиш.

— Нали не очакваш наистина да съм твой телохранител?

— За това би могъл само да си мечтаеш, нали? — отговаря тя и се втренчва в него, а в очите й има нещо, което никога не е виждал преди, не и от нея. — Измъкни ме оттук. Трябва да има мазе, пожарен изход, каквото и да е. Измъкни ме оттук. Тази проклета болница няма ли площадка за кацане на хеликоптери на покрива?

Уин се обажда на Сами по мобилния телефон и казва:

— Повикай един от хеликоптерите да я откара.

— Къде? — пита Сами.

Уин поглежда Ламонт и пита:

— Има ли безопасно място, където да отседнеш?

Тя се поколебава и после казва:

— Бостън.

— Къде в Бостън? Трябва да знам.

— Един апартамент.

— Имаш апартамент в Бостън? — това е новина за него. Защо й трябва апартамент на петнайсетина километра от къщата й?

Тя не отговаря, не му дължи по-нататъшни обяснения за своя живот.

Той казва на Сами:

— Уреди полицай да я посрещне, когато кацне, и да я придружи до апартамента й.

Изключва телефона, поглежда я, спохожда го едно от лошите предчувствия, обръща се към нея:

— Моник, думите не са достатъчни, не мога да изразя колко съжалявам…

— Прав си, думите не са достатъчни — тя му отправя същия объркващ втренчен поглед.

— Не съм на работа за няколко дни, считано от сега — обявява той. — Така е най-добре.

Очите й се забиват в него, докато стои в малката бяла стая, а бялото одеяло е загърнато около нея.

— Какво имаш предвид с това „най-добре“? Мисля, че аз решавам кое е най-добре за мен.

— Може би тук не става дума само за теб — отговаря той. Нейните страшни очи не изпускат неговите.

— Моник, имам нужда от няколко дни, за да се погрижа за нещата.

— Точно сега работата ти е да се погрижиш за мен — отвръща тя. — Трябва да се погрижим да ограничим загубите, да превърнем това в нещо положително. Ти имаш нужда от мен.

Тя стои напълно неподвижно, очите й гледат втренчено. Зад тях има мрак, кипящ от омраза и ярост.

— Аз съм единственият свидетел — обявява тя с равен глас.

— Да не би да заплашваш, че ще излъжеш, ако не направя това, което искаш?

— Аз не лъжа. Хората знаят, че е така — отговаря му тя.

— Заплашваш ли ме? — той го повтаря и сега е ченге, а не мъжът, който спаси живота й. — Защото има по-важни свидетели от теб. Мълчаливите свидетели в криминалистиката. Например неговите телесни течности. Освен ако не кажеш, че е било по взаимно съгласие. Предполагам, че тогава слюнката и семенната му течност ще са без значение. В такъв случай, предполагам, съм прекъснал уговорена среща, някакъв творчески секс сценарий. Може би си е мислел, че те защитава от мен, сметнал е, че аз съм нарушител, а не обратното. Моник, това ли ще кажеш?

— Как смееш!

— Много ме бива по сценариите. Искаш ли още няколко?

— Как смееш!

— Не. Ти как смееш. Току-що ти спасих проклетия живот.

— Ти, сексистка свиньо! Типичен мъж. Мислите, че всички ние си го търсим.

— Престани.

— Мислите, че всички имаме някаква тайна фантазия да бъдем…

— Престани! — после снишава гласа си. — Ще ти помагам с всички сили. Не аз ти сторих това. Знаеш какво се случи. Той е мъртъв. Получи каквото заслужаваше. Най-доброто отмъщение, ако искаш да го погледнеш по този начин. Ти спечели, накара го да плати най-високата цена, ако го видиш по този начин. Сега дай да оправим каквото можем, да върнем нещата в обичайното им русло по най-добрия начин, на който сме способни. Контрол на щетите, както ти се изрази.

Очите й са ясни.

— Нужни са ми няколко дни — продължава Уин. — Трябва да се въздържа от поемането на случая. Ако не можеш да го направиш, нямам друг избор, освен да…

— Факти — прекъсва го тя. — Отпечатъци от пръсти върху тубата за бензин. ДНК. Пистолетът… откраднат ли е? Липсващите ключове. Вероятно съвпадение, освен ако не са у него или в жилището му. Ако е така, защо не ме чакаше вътре в къщата?

— Алармата ти.

— Правилно — тя крачи, увита в бялото си одеяло като индиански вожд. — Как е стигнал до къщата ми? Има ли кола? Някой друг ли го е докарал? Семейството му? Кого е познавал?

Минало време. Нейният нападател е умрял и тя вече мисли за него като за мъртвец. Не е минал и час. Уин поглежда часовника си. Обажда се на Сами. Хеликоптерът е на девет минути път.

„Бел“ 430 се издига от хеликоптерната площадка на покрива на болницата „Маунт Обърн“, увисва, обръща нос и полита към силуетите на Бостън. Това е птица за седем милиона долара. Ламонт има сериозен принос Масачузетската щатска полиция да притежава три такива.

В момента не се гордее особено по този повод, не се гордее с нищо, не е сигурна как се чувства, освен тежка и безучастна. Отзад, където е седнала, може да види обезумелите журналисти на земята, техните камери, насочени към нейното шумно и драматично отлитане. Тя затваря очи и се опитва да забрави отчаяната си нужда от душ и чисти дрехи, да не обръща внимание на онези части от тялото си, които бяха насилени. Опитва да превъзмогне глождещия страх от болести, предавани по полов път, и забременяване. Опитва да се съсредоточи върху това коя е и какво представлява, а не какво й се е случило няколко часа по-рано.

Поема дълбоко дъх, надниква през прозореца, гледа покривите, докато хеликоптерът се носи към Масачузетската многопрофилна болница, където пилотът планира да кацне. Там някой от щатската полиция ще я вземе и ще закара до апартамента, за който никой не трябва да научи. Вероятно ще си плати за тази грешка, но не знае какво друго би могла да направи.

— Там отзад добре ли сте? — прозвучава в шлемофона гласът на пилота.

— Прекрасно.

— Ще кацнем след четири минути.

Тя потъва. Втренчва се, без да премигва, в преградата, която отделя пилотите от нея, и усеща как става по-тежка и потъва. Веднъж, когато беше първа година студентка в Харвард, се напи, ама истински, и макар никога да не каза и дума за това на някого, знаеше, че поне един от мъжете на купона е правил секс с нея, докато е била в безсъзнание. Когато се свести, слънцето беше изгряло, птиците вдигаха шум и тя лежеше сама на един диван. Беше очевидно какво се е случило, но тя не обвини този, когото подозираше, и със сигурност нямаше никакво намерение да я преглежда сестра от съдебната медицина. Спомня си как се чувстваше в този ден — отровена, замаяна. Не, не само замаяна, може би мъртва. Това беше, спомня си тя, докато лети към силуета на градския център. Чувстваше се мъртва.

Смъртта може да бъде освобождаваща. Има неща, за които повече няма защо да те е грижа, когато си мъртъв. Хората не могат да наранят или повредят части от теб, които вече са мъртви.

— Мис Ламонт? — пилотски глас отново прозвучава в шлемофона й. — Когато кацнем, ще мине една минута, докато хеликоптерът спре напълно, и искам да си седите на мястото. Някой ще отвори вратата и ще ви свали.

Тя си представя губернатор Краули. Представя си грозното му самодоволно лице, когато чуе новината. Вероятно вече знае. Разбира се, че знае. Ще е изпълнен със съчувствие, сърцето му ще е разбито и той ще я унижи и унищожи на изборите.

— После какво? — пита тя, придърпвайки микрофона близо до устните си.

— Служителят на щатската полиция ще ви каже на място… — отговаря единият от пилотите.

— Вие сте щатската полиция — казва тя. — Вас питам какъв е планът. Има ли медии там?

— Мадам, сигурен съм, че ще ви информират.

Те се реят над хеликоптерната площадка върху покрива на болницата, в струята на ротора пляска яркооранжев чорап, полицайка в синя униформа навежда глава срещу вятъра. Хеликоптерът каца, върти се на празен ход и Ламонт седи, зяпайки съвсем обикновената на вид непозната жена полицай навън. Тя е просто някой ниско долу в хранителната верига, от когото се очаква да заведе травматизирания и обсаден прокурор до сигурното убежище. Проклета придружителка, проклета телохранителка, проклета жена, изпратена, за да подсети Ламонт, че току-що е била насилена от мъж и заради това най-вероятно не желае да бъде придружавана от представител на мъжкия пол. Тя е повредена. Жертва. Представя си Краули, представя си какво ще каже, какво казва вече и какво мисли.

Двигателите замлъкват, витлата тихичко стенат, забавят и накрая спират. Тя сваля шлемофона и коланите от раменете и си представя мазното лицемерно набожно лице на Краули, взряно в камерата, да предлага на Моник Ламонт състрадание от името на народа на Масачузетс. Жертвата Ламонт.

„Жертвата Ламонт за губернатор. Всяко престъпление по всяко време, включително това над мен.“

Ламонт отваря сама вратата на хеликоптера преди полицайката да успее да я изпревари, слиза сама преди някой да може да й помогне.

Всяко престъпление по всяко време, включително това над Ламонт.

— Искам да ми намерите Уин Гарано. Веднага — казва на полицайката. — Кажете му да зареже всичко, което прави, и веднага да ми се обади — вече заповядва.

— Да, мадам. Аз съм сержант Смол — жената в синьо подава ръка за здрависване, прави всичко, само не козирува.

— Несполучливо име11 — казва Ламонт, тръгвайки към вратата, която води във вътрешността на болницата.

— На следователя, нали? Онзи, когото наричат Джеронимо — сержант Смол я настига. — Ако бях дебела, наистина щеше да е несполучливо име, мадам. Достатъчно ме подиграват за него — тя сваля радиостанцията си от големия черен колан, докато отваря вратата. — Колата ми е долу, скрита от погледите. Нали нямате нищо против малко стъпала? Къде да ви откарам после?

— В „Глоуб“ — отговаря Ламонт.

Мазето на Джими Барбър е прашно и плесенясало, слаба гола крушка осветява онова, което трябва да са сто картонени кашона, струпани чак до тавана, някои с етикети, повечето — ненадписани.

Сайкс бе прекарала изминалите четири часа в избутване встрани на кутии с разнообразни боклуци: древни магнетофони, десетки ленти, няколко празни саксии, рибарски принадлежности, бейзболни кепета, старомодна бронежилетка, трофеи от състезания по софтбол, сигурно хиляди снимки, писма, списания, папки, бележници. Почеркът беше ужасен. Боклуци и още боклуци. Този човек е бил прекалено мързелив, за да организира спомените си, затова просто ги е нахвърлял в кашони, опаковал е всичко, освен амбалажа от ресторантите за бързо хранене. Включително онова, което е било в кошчето му за боклук.

Дотук бе преровила доста случаи, за които той вероятно е мислил, че си заслужава да бъдат запазени: беглец се скрил в комин и се заклещил, смъртоносно нападение с боулинг кегла, мъж, ударен от гръмотевица, докато спял на желязно легло, дрогирана жена спряла по средата на пътя да пишка, забравила да включи колата на скорост и била прегазена. Случаи и още случаи, които Барбър не е трябвало да смята за свои и да си ги носи у дома, когато се е пенсионирал. Но все още й остава да намери НПУ893-85. Няма го дори в кашона, който съдържаше много документи, кореспонденция и случаи от 1985 г. Тя за трети път набира мобилния телефон на Уин, оставя още едно съобщение, знае, че е зает, но го приема лично.

Не може да престане да мисли, че ако беше някоя наистина важна, например като завършилата Харвард жена ОП, от която той толкова се оплаква, веднага щеше да й позвъни в отговор. Сайкс се записа в мъничък християнски колеж в Бристол, Тенеси. Пропадна през втората си година, мразеше ученето, не виждаше никаква разумна причина да учи френски и интегрално смятане или да ходи на църква два пъти седмично. Тя не е от калибъра на Уин или на онази ОП и всички онези хора далеч на север, които са част от неговия живот. На практика би могла да му бъде майка.

Сайкс седи върху обърнатия наопаки петгалонов пластмасов бидон за туршия, втренчена в купчини картонени кашони, гърлото й дращи, очите й лютят и я боли кръстът. За миг е съкрушена, не само от задачата пред нея, а от всичко. Също както тогава, когато започна курса в академията и на втория ден групата им тръгна на обиколка из прословутата изследователска лаборатория на Университета на Тенеси, известна като Фермата за трупове — два гористи акъра, замърсени с вонящи човешки тепа във всички състояния, които можеш да си представиш, дарени човешки останки, гниещи на земята, под бетонни блокове или в багажници на автомобили, в чували за трупове и извън тях, облечени или голи. Антрополози и ентомолози ги обикаляха ден след ден и си водеха бележки.

„Кой би могъл да прави това? Какъв човек трябва да си, за да вършиш нещо толкова отвратително за прехраната си, независимо дали си завършил университет, или каквото и да е?“ — попита тя Уин, докато клечаха, за да наблюдават от около метър някакви личинки, гъмжащи по един частично превърнал се в скелет мъж с плъзнала от черепа коса, който приличаше на блъснато от кола животно.

„По-добре свиквай“ — отговори той, сякаш вонята и насекомите изобщо не му пречеха. Все едно й каза, че не знае как да клечи.

„Не е приятно да работиш с мъртви хора, те никога не казват благодаря. Личинките са добри. Просто малки бебета. Виждаш ли? — той вдигна една на възглавничката на пръста си, където тя се настани като оризово зърно, наистина доста подвижно. — Доносничат. Нашите малки приятели. Казват ни времето на смъртта и всякакви неща.“

„Мога да мразя личинките колкото си искам — каза Сайкс. — И няма нужда да се държиш с мен, сякаш съм родена вчера.“

Тя става от бидона за туршия, оглежда пластовете кашони, чуди се кои от тях може да съдържат още стари случаи, напуснали службата заедно с детектив Барбър. Егоистичен тъп идиот! Тя вдига един кашон четири реда по-горе, като сумти от тежестта и се надява да не събори нещо. Повечето от кашоните са отворени, вероятно защото старият козел не си е направил труда да ги залепи наново с тиксо, след като се е ровил в тях през годините. Тя започва да прехвърля извлечения от кредитни карти, телефонни сметки, бележки за платени ток и вода, стигащи назад чак до средата на осемдесетте години.

Не това търси, но смешното при сметките и касовите бележки е, че те често разкриват повече за човека, отколкото признанията и разказите на очевидци. Тя изпитва леко любопитство, след като си представя 8 август преди двадесет години — деня, когато Вивиан Финди е била убита.

Представя си как в този ден детектив Дейвид Барбър отива на работа и след това го викат в скъпия дом на мисис Финли на брега на реката в Сикуоя Хилс. Сайкс се опита да си спомни къде е била тя преди двадесет години през август. Развеждаше се, ето къде. Преди двадесет години беше полицейски диспечер в Нешвил, а съпругът й работеше в звукозаписна компания, разголвайки се пред новите таланти от женски пол по твърде различен начин от този, който Сайкс смяташе за приемлив.

Измъква небрежно надписани по месеци папки и сяда отново на бидона за туршия с фактури за кредитни карти и сметки за телефон, ток и вода. Адресът на пликовете е на къщата, която върви с това мазе, по-скоро адска дупка. Преглежда извлечения за плащания с „Мастъркард“ и започва да подозира, че по онова време Барбър е живял сам, защото повечето от плащанията са на места като „Хоум Депоу“12 и „Уол-Март“13, магазин за алкохол, един спортен бар14. Забелязва, че през първата половина на 1985 г. той е провел съвсем малко извънградски разговори. През някои месеци те не са повече от два или три. И изведнъж през август това рязко се променя.

Тя осветява с фенерчето една телефонна сметка и си спомня, че преди двадесет години мобилните телефони бяха големи, неудобни приспособления, които приличаха на гайгерови броячи. Никой не ги използваше. Дори и ченгетата. Когато не бяха на писалищата си и трябваше да звъннат по телефона, молеха диспечера да се обади и да предаде информацията по радиото. Ако сведенията, от които детективът се нуждаеше, бяха поверителни или неясни, той се връщаше в управлението. А ако беше на път, се обаждаше за сметка на отдела и после трябваше да попълва формуляри, за да му възстановят парите.

Онова, което ченгетата никога не правеха, беше да говорят по случаите от домовете си, но от вечерта на 8 август, когато мисис Финли вече лежи мъртва в хладилника на моргата, Барбър е започнал да провежда разговори от домашния си телефон, седем от тях — между пет следобед и полунощ.