В опасност

8

Стюарт Хамилтън, главният редактор, запазва подходящо поведение, докато седи в кабинета с Ламонт, един старши репортер и фотограф. Кабинетът е остъклен. Всички в редакционното помещение са свидетели на онова, което без съмнение ще бъде невиждано интервю, може би най-голямата новина в града, откакто „Ред Сокс“ спечелиха Световните серии в бейзбола.

Всички, а там зад стъклото трябва да има стотина души, могат да видят добре познатия страшен окръжен прокурор Моник Ламонт в черен анцуг, изтощена, без грим, седнала на диван, а техният главнокомандващ Хамилтън слуша, кима, лицето му е мрачно. Журналисти, секретарки, редактори са сдържани в зяпането от другата страна на стъклото, но Ламонт знае, че е наблюдавана, че за нея се говори, че се разменят погледи, че от бюро на бюро се стрелкат имейли. Точно това иска. Интервюто ще бъде пуснато под главата на вестника. Ще профучи през киберпространството и ще кацне във вестници и интернетски новинарски сайтове из целия свят. За това ще се говори по телевизията и радиото.

Краули може да върви по дяволите.

— Тъй като нямам избор — казва тя от дивана, обувките й са свалени, а краката подгънати под нея, сякаш пие кафе със стари приятели, — дължа го на жените навсякъде по света — сама се улавя, — на мъжете, жените и децата, на всички измъчени хора из цял свят.

„Внимавай, не внушавай, че сексуалното насилие е проблем, ограничен до жените. Не се отнасяй към себе си като към жертва.“

— Ако искаме да десексуализираме сексуалното насилие, педофилията, изнасилването, не само жени са изнасилвани — вметва тя, — трябва да бъдем открити за това и да говорим за него в контекста на насилието, а не само в контекста на секса.

— Значи вие по същество го десексуализирате и в същото време демитологизирате — обажда се репортерът, Паскал Пласър или как беше, все не може да запомни името му.

Последния път, когато взе интервю от нея, беше доста безпристрастен, доста честен и не особено интелигентен. Затова поиска него, когато изненадващо пристигна в редакцията, обади се на Хамилтън, каза му, че ако я увери, че ще й осигури отразяването, което заслужава специално интервю от такава величина, тя ще говори открито за случилото се.

— Не, Паскал — прекъсва го тя. — Изобщо не правя това.

Чуди се къде е Уин, ядът я пробожда, страх тежи в стомаха й като олово. На глас произнася:

— Невъзможно ми е да десексуализирам онова, което ми се случи. Това беше сексуално престъпление. Сексуално насилие, което можеше да коства най-голямата цена. Моя живот.

— Моник, изключително смело е, че правиш това — казва Хамилтън с ореол на тържественост, на тъга, сякаш е шибан директор на дом на покойниците. — Но трябва да подчертая, че някои от твоите хулители ще видят в това политически ход. Например губернатор Краули…

— Ход? — тя се накланя напред на дивана, задържа погледа на Хамилтън. — Някой опира пистолет в главата ми, връзва ме, изнасилва ме с намерението да ме убие и да изгори до основи къщата ми. И това е политическа маневра?

— Твоето говорене за случилото се може да бъде изтълкувано като…

— Стюарт — прекъсва го тя и куражът и самоконтролът й са забележителни, — ще приветствам, ако някой предположи подобно нещо. Ще го предизвикам и ще изляза насреща му.

Чуди се как може да е толкова спокойна, когато част от нея е ужасена, не е нормално за нея да бъде толкова концентрирана, а може би това е мъртвешкото спокойствие пред ужасяваща буря, моментът на разума преди усмирителната риза или самоубийството.

— Защо казвате, че ще го приветствате? — пита Паскал, дращи бележки, обръща нов лист.

— Всеки — започва тя заплашително, — всеки, който каже или внуши подобно нещо, ще успее единствено да разкрие своя истински характер. Добре. Да го оставим да се опита.

— Него?

— Всеки, който иска да се опита.

Тя поглежда през стъклото, обхожда с очи широкото, мрачно, разделено пространство, журналисти в техните кабинки, гризачи, които се хранят с отпадъците и трагедиите на другите. Тя се оглежда за Уин, чака неговото страхотно, поразително присъствие внезапно да овладее редакционното помещение, докато крачи към нея. Но от него няма следа и надеждата й започва да чезне. Пламва ярост.

Не се е подчинил на нейното нареждане. Беше я унижил, омаловажил и показал своето женомразко презрение.

— Вашата нова инициатива в борбата срещу престъпността бе публикувана в нашия вестник тази сутрин… „Всяко престъпление по всяко време“ — започва Хамилтън. — Какво ще кажете сега? И тази инициатива със „студените случаи“, „В опасност“, убийството в Тенеси — дали няма да минат на заден план?

Уин не идва. Тя ще го накаже за това.

— Не бих могла да бъда по-мотивирана и решителна да направя възможно правосъдието за всяко престъпление, съпроводено с насилие, независимо колко отдавна е извършено — уверява Ламонт. — Фактически назначих инспектор Гарано по „В опасност“ на пълен работен ден, докато е в отпуск от моята служба в Мидълесекс Каунти.

— Отпуск? Значи възниква въпросът дали застрелването на Роджър Баптиста е законно? — изведнъж Паскал е нащрек, много по-нащрек, отколкото по време на цялото смело и болезнено интервю.

— Всеки път, когато е използвана смъртоносна сила, независимо от предполагаемите обстоятелства — обяснява Ламонт, подчертавайки думата „предполагаеми“, — ние трябва да разследваме случилото се най-подробно.

— Искате да кажете, че използваната сила може да е била прекалена?

— Сега не мога да кажа повече по въпроса — отговаря тя.

Уин изпитва известна вина, докато влиза в лабораторията по криминалистика на щатската полиция със своя запечатан плик. Съзнавайки, че наистина не е честно да заобикаля изостаналите случаи и протоколите, когато иска някакви доказателства да бъдат анализирани на минутата.

Не се чувства ни най-малко виновен, че не се бе показал в „Глоуб“, за да подпомогне несекващите политически стремежи, да споделя поведение, което е неподходящо, възмутително и по негово мнение — саморазрушително. Сами казва, че нейното ексклузивно описание вече се обсъжда в киберпространството, по телевизиите и радиостанциите, като подтиква всички да прочетат скверното и жалостиво интервю. Уин е наясно, че тя е безразсъдна и нелогична и че не е хубаво такъв човек да ти е началник.

Модерната тухлена сграда с тежките си метални входни врати е неговият пристан, където може да иде, когато иска да се разтовари пред капитан Джеси Хюбър, да обсъжда случаи, да се оплаква, да се доверява, да моли за съвет и може би за една или две услуги. Уин минава през зелено-синьото фоайе от стъклени тухли, тръгва по дълъг коридор и сам се поканва през познатата отворена врата, където намира своя приятел и ментор, спретнат както обикновено в консервативен тъмен костюм и сива копринена вратовръзка и както винаги говорещ по телефона. Хюбър е висок и слаб, плешив като пълна луна, жените смятат, че е секси. Може би защото е огромен и е добър слушател. Преди три години той беше старши следовател в частта на Уин, а после го назначиха да поеме лабораториите.

Той затваря телефона щом вижда Уин, скача от писалището си и изтърсва:

— По дяволите, момче! — прегръща го по начина, по който се прегръщат мъжете. Повече потупване по гърба, отколкото нещо друго.

— Сядай, сядай! Не мога да повярвам. Кажи ми какво става, по дяволите? — затваря вратата, придърпва стол. — Пращам те в Тенеси, най-доброто учебно заведение по криминалистика в света, точно по твоята част. И после какво? Какво, по дяволите, правиш тук и в какво си се забъркал, мамка му?

— Ти си ме изпратил? — Уин сяда объркан. — Мислех, че е Ламонт. Смятах това за нейно блестящо хрумване. Да ме прати в академията, за да съм й подръка и да работя по един случай в малко градче, заради който всички ние, хората от големия град, ще бъдем приемани в добра светлина.

Хюбър мълчи, сякаш обмисля какво да каже, после започва:

— Уин, ти току-що уби човек. Дай да не говорим за политика.

— Аз убих някого заради политиката. Джеси, политиката е причината да ми бъде заповядано да се върна и да вечерям с нея.

— Разбирам.

— Радвам се, че някой разбира.

— Много си ядосан.

— Използват ме. Не ми дадоха нищо, с което да работя. Дори не мога да намеря проклетото досие по случая.

— Изглежда и двамата споделяме едно и също мнение за тази бъркотия „В опасност“, в която Моник ни въвлече — отбелязва Хюбър.

— Мислех, че това е инициатива на губернатора, в която тя е просто фигурант. Така ми беше обяснено…

— И да, и не — прекъсва го Хюбър, навежда се напред в стола си, снишава глас. — Всичко е заради нея. Тя го измисли, внуши го на Краули, убеди го, че ще бъде за доброто на всички, ще помогне да изглежда добре. Тя може да стане най-ценният играч, но той все още е собственик на отбора, нали така? Не е трудно да вкараш с приказки губернатор, особено Краули, в такова нещо. Знаеш как губернаторите губят връзка с действителността, когато става дума за дребни неща. Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да намериш досието по случая?

— Точно това. Полицейското досие по случая „Финли“ е изчезнало. Изгубено в пространството.

В изражението на Хюбър се явява отвращение, едва не започва да върти очи, мърмори:

— Исусе, можеш ли да предположиш, че е поискала да бъде пратено в нейния кабинет? — той вдига телефона, набира, хвърля поглед към него и добавя: — Преди да те е въвлякла в това?

— Тя каза…

— Ей — казва Хюбър на човека, който вдига слушалката, — тук при мен е Уин Гарано. Досието по случая „Финли“. Виждал ли си го някога? — пауза, след това Хюбър се вторачва в Уин и подхвърля: — Не е кой знае каква изненада. Благодаря — и затваря.

— Какво? — пита Уин, докато лошо чувство започва да трепка в стомаха му.

— Тоби каза, че го е получил преди седмици и го е оставил на бюрото на Ламонт.

— Тя ми каза, че никога не го е виждала. В полицейското управление на Ноксвил също не са го виждали. Защо не ми дадеш телефонния номер на Тоби?

Лъже ли Ламонт? Да не е изгубила досието? Дали някой друг не го е взел преди тя изобщо да го види?

— Политика, момчето ми — обяснява Хюбър. — Може би мръсна политика — подчертава той с многозначителен поглед, записва един телефонен номер, подава му го. — Когато тя за пръв път ми каза за „В опасност“, недвусмислено заяви, че не е трябвало да вкарва Краули в това и че трябва да се опита да го разубеди. „Всяко престъпление по всяко време.“ Исусе! И какво? Ще започнем да правим ДНК анализ на всеки неразрешен случай от потопа насам? Междувременно имаме около петстотин висящи случая. Истински случаи, с действителни хора на свобода, които изнасилват и убиват.

— Не съм сигурен, че разбирам защо ме пращаш в Ноксвил — Уин не може да преодолее това, чувства се несигурен и леко замаян.

— Смятах, че ти правя услуга. Прекрасно място и ще стои много добре в автобиографията ти.

— Зная, че винаги си се грижил за мен… но просто изглеждаше като съвпадение, аз съм там долу и после…

— Слушай, съвпадение е, но донякъде — продължава Хюбър. — Ламонт беше решена да работи по стар случай, който не е местен. Ти случайно се оказваш в Тенеси и по случайност си следователят, когото тя избира да включи.

— А ако не бях в Тенеси?

— Щеше да намери някой друг стар случай в друг далечен град и вероятно щеше да те ангажира по един или друг начин. Нали разбираш, ние просветените жители на Нова Англия, спасяваме — добавя той жлъчно. — Изпратете ни в частите на янките от земята на Масачузетския технологичен институт и Харвард. Пък и е лесно да се покрие, нали така? Ако нещата не вървят много добре в някакво старомодно малко южно градче, накрая всички тук, дори по време на избори, ще забравят за него. Много по-трудно ще бъде да заровиш някое „студено досие“ за убийство, станало тук, в Масачузетс. Нали разбираш?

— Вероятно.

Хюбър се обляга назад в стола си и добавя:

— Чувам, че си звезда в академията.

Уин не отговаря, мислите му са заседнали на много места едновременно. Той се поти под костюма си, а потта е студена.

— Бъдещето ти, Уин. Не мисля, че искаш да работиш за нея до края на живота си и да тичаш нагоре-надолу по всяко време на денонощието, за да работиш по дребни убийства — един боклук убил друг. Да не говорим за парите. Напълно сигурен съм, че ти е омръзнало. Обучение. Най-доброто. Подготовка. Ти си толкова дяволски талантлив. Мисля, че ще ме заместиш като директор на лабораторията, когато се пенсионирам, и вече броя дните. Всичко зависи от бъдещите власти, от това кой ще бъде губернатор — лицето му придобива хитро изражение. — Следиш ли мисълта ми?

Уин не я следи. Остава безмълвен. Усеща нещо у Хюбър. Каквото никога преди не е усещал.

— Вярваш ли ми?

— Винаги съм ти вярвал — отговаря Уин.

— А сега вярваш ли ми? — пита Хюбър с много сериозно лице.

Уин не иска да продължава, отговаря:

— Вярвам ти достатъчно, за да прекарам с теб, Джеси, своя ден за душевно здраве. Така правим нещата тук, в страната на Оз, когато убием някого по време на служба. Какво ще кажеш за това?

— Добри ми приятелю, аз вече не съм в службата по стреса, знаеш.

— Няма значение. И ти го знаеш. Обявявам това за официален сеанс за разговор с опитен консултант по мой избор. Ако някой пита, току-що съм прекарал своя ден за душевно здраве. Хайде, питай ме как се чувствам.

— Кажи ми.

— Изпълнен със съжаление, че беше нужна смъртоносна сила — механично рецитира Уин. — Напълно съм съкрушен заради това, не мога да спя. Направих всичко възможно да го спра, но той не ми остави избор. Това е трагично. Беше още дете, може би можеше да бъде превъзпитан, за да има положителен принос за обществото.

Хюбър се вглежда в него за миг, после обявява:

— Ще повърна.

— Добре тогава. Благодарен съм, че не уби Ламонт. Или мен. Ядосан съм, че безполезното лайно причини това на нея и на мен. Радвам се, че е мъртъв и няма да ме съди. Нали няма да имаш нищо против да взема назаем Рейк? — Уин вдига плика, задната му част е залепена с жълта лепенка за доказателства, подписана от него. — Може ли да опитам нейната магическа ESDA кутия или този модерен софтуер за усилване на образите, който ти скоро купи, върху едно писмо? Това ме подсеща — някакви отпечатъци върху хилядата долара в джоба на Баптиста?

— Вече ги прекарах през интегрираната система за пръстови отпечатъци на ФБР. Нищо — Хюбър става, връща се обратно на бюрото си, сяда на въртящия стол.

— Хрумна ли ти нещо за тях? — пита Уин тогава. — Неуспешен обир или нещо друго?

Хюбър се поколебава, после отговаря:

— Врагове? Списъкът е дълъг, Уин. Мисля, че вече виждаш плашещата истина и аз бих бил много внимателен какво й казвам, какво я питам. Много, много внимателен. Срам! Шибана срамна работа. Защото знаеш ли какво? Не беше такава, когато започна. Беше истинска мъдетрошачка, откъсна много топки, уважавах я. Нека просто го кажа по следния начин. Вероятно думата етика вече не е в модния й речник.

— Мислех, че вие двамата сте приятели. Тя направи онази малка услуга за сина ти.

— Правилно, приятели — Хюбър се усмихва разкаяно. — В тази работа никога не позволявай на хората да знаят какво наистина мислиш за тях. Тя със сигурност няма ни най-малка представа какво си мисли Тоби за нея.

— Или ти?

— Неспособна и обвинява всичко и всички други, включително Тоби. Мъжки разговор? Между мен и теб, Джеронимо? Тя залязва — казва Хюбър. — Наистина жалко.