В опасност

5

Моник Ламонт носи болничен халат в помещението за разпити на болницата „Маунт Обърн“ само на няколко преки от мястото, където живее.

Стаята е безлична, бяла, с кушетка за прегледи, маса, мивка, шкаф, пълен с медицински материали, тампони, разширители на отвори, хирургическа лампа. Минути по-рано една сестра от съдебна медицина беше сама с Ламонт в помещението. Прегледа отвърстията на могъщия окръжен прокурор и други интимни области на тялото й, попивайки с тампон в търсене на слюнка и семенна течност, отскубваше косми, измъкваше остатъците под ноктите и търсеше наранявания. Правеше снимки и събираше всичко, което е годно за доказателство. Ламонт се държи учудващо добре, може би странно добре, играе себе си, докато работи по своя собствен случай.

Тя седи на бял пластмасов стол до покритата с бяла хартия кушетка. Уин седи срещу нея, а друг следовател от Масачузетската щатска полиция, Сами, стои близо до затворената врата. Имаше избор да бъде разпитана в по-цивилизована обстановка, например в дома си, но отказа и направи доста смразяващата клинична забележка, че е най-добре нещата да се поставят в съответните преградки. С други думи, провеждай съответните разговори и дейности в затворените пространства, където им е мястото. В превод: Уин изпитваше сериозни съмнения, че тя някога ще спи отново в спалнята си. Нямаше да се изненада, ако продаде къщата.

— Какво знаем за него? — пита отново Моник, прокурорът, който сякаш е безразличен към случилото се току-що.

Нейният нападател е в критично състояние. Уин внимава какво й говори. Това е, меко казано, много необичайно положение. Тя е свикнала да пита щатската полиция за всичко, което поиска, и нищо да не се крие от нея. Тя е окръжният прокурор, тя командва, програмирана е да изисква подробности и да ги получава.

— Мис Ламонт — казва с уважение Сами, — както знаете, онзи е имал пистолет и Уин е направил каквото трябва. Случват се такива неща.

Но тя не пита за това. Поглежда към Уин, издържа втренчения му поглед удивително добре, като се има предвид, че само преди часове я беше видял гола, вързана за леглото.

— Какво знаеш за него? — това вече не е въпрос, а команда.

— Малко — отговаря Уин. — Твоята служба го е обвинила в съда за непълнолетни преди около два месеца.

— За какво?

— Притежание на марихуана. Съдия Не-ги-стя-гайте-прекалено-Лейн му отсъдил порицание.

— Обвинителят със сигурност не съм била аз. Никога преди не съм го виждала. И какво още?

— Нека ти предложа нещо — подема Уин. — Какво ще кажеш да ни оставиш първо да си свършим работата, а после да ти съобщя всичко, което мога.

— Не — отговаря тя. — Няма да бъде каквото можеш, а онова, което попитам.

— Но засега… — започва Уин.

— Информация — настоява Ламонт.

— Имам въпрос — това е Сами, който се обажда от отдалечената си позиция край стената. — За вашето прибиране снощи.

Руменото му лице е строго, в очите му има нещо. Може би неудобство. Може би разговорът с окръжния прокурор, след като е минала през всичко това, по някакъв начин го прави воайор. Ламонт не му обръща внимание. Пренебрегва и въпроса му.

— Вечерях с теб — казва тя на Уин. — Качих се в колата си и се върнах в службата, за да довърша някои неща. След това поех право към дома си. Нямах ключ, затова заобиколих къщата, набрах кода си на кутията за ключове, извадих резервния. Отключвах задната врата, когато една ръка стисна устата ми и някой, когото не можех да видя, каза: „Един звук и си мъртва“. После ме блъсна в къщата.

Ламонт се справя добре с изреждане на фактите. Нейният нападател, вече разпознат като Роджър Баптиста от Източен Кеймбридж, с адрес близо до съдебната сграда, където работи Ламонт, я принудил да се качи в спалнята, започнал да къса електрически кабели от лампите и от радиочасовника. Тогава звъннал домашният й телефон. Тя не се обадила. После звъннал мобилният. Не отговорила и на него.

Уин се обаждал.

Мобилният й телефон звъннал отново, тя бързо съобразила и казала, че се обажда гаджето й, което започва да се тревожи и може да се появи, така че Баптиста й наредил да отговори, но предупредил, че ако се опита да направи нещо, ще й пръсне главата. После ще убие гаджето й, ще убие всички. И тя се обадила.

Водила краткия странен разговор с Уин. Казва, че приключила разговора, Баптиста я принудил да се съблече и я вързал за краката на леглото. Изнасилил я. После си обул отново панталоните.

— Защо не се съпротивявахте? — пита я Сами колкото може по-внимателно.

— Той имаше пистолет — тя гледа Уин. — Не се съмнявах, че ще го използва, ако се съпротивявам, вероятно щеше да го стори въпреки всичко. Когато свършеше с мен. Направих каквото можах, за да контролирам положението.

— Какво по-точно? — пита Уин.

Тя се поколебава, очите й се откъсват от него, отговаря:

— Казах му да прави каквото иска, държах се сякаш не чувствам страх. Или отвращение. Правех каквото искаше. Казвах каквото ме караше да казвам — тя се поколебава. — Бях спокойна и кротка, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Аз… ъъъ… казах, че не е нужно да ме връзва. Аз… работя с подобни случаи непрекъснато, разбирах ги, знаех, че си имат причини. Аз… аз…

Малкото помещение заехтява от настъпилата тишина и за първи път Уин вижда лицето на Ламонт да почервенява. Той подозира, че знае съвсем точно какво е направила, за да забави Баптиста, да го успокои, да установи контакт със слабата надежда, че може да я остави да живее.

— Вероятно сте се държала малко така… сякаш го искате — предполага Сами. — Е, жените го правят често, карат насилника да си мисли, че всичко е наред, че е добър в леглото, симулират оргазъм и дори го молят да се върне някой друг път, сякаш са гаджета или…

— Вън! — открива по него огън Ламонт, сочейки го с пръст. — Излизай!

— Аз просто…

— Не ме ли чу?

Той излиза от стаята, оставя Уин насаме с нея, което не е най-голямото му желание. Като се има предвид, че той е наранил тежко нейния нападател, би било за предпочитане и по-благоразумно да я разпита в присъствието на поне още един свидетел.

— Кое е това лайно? — пита Ламонт. — Кой е той? Мислиш ли, че е шибано съвпадение, че е решил да се появи край къщата в същата вечер, когато ключовете ми тайнствено изчезнаха? Кой е той?

— Роджър Баптиста…

— Не питам това.

— Кога за последен път видя ключовете си? — прекъсва я Уин. — С тях ли заключи, когато сутринта тръгна за работа? Всъщност вчера сутринта.

— Не.

— Не?

Тя мълчи известно време и после обяснява:

— Онази вечер не се прибрах.

— Къде беше?

— Останах при приятел. На сутринта тръгнах оттам за работа. След работа вечерях с теб, върнах се в службата. Това е хронологията.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш при кого прекара нощта?

— Имам.

— Просто се опитвам…

— Не съм аз тази, която е извършила престъпление! — тя студено се втренчва в него.

— Моник, предполагам, че алармата ти е била включена, когато си отключила вратата с резервния ключ — многозначително отбелязва Уин. — Баптиста притиска с ръка устата ти, докато отключваш вратата. Какво стана с алармата след това?

— Каза ми, че ако не я спра, ще ме убие.

— Няма ли паник код, който безшумно вдига по тревога полицията?

— О, за Бога, ти щеше ли да се сетиш за това, ако беше на мое място и някой е притиснал пистолет в тила ти?

— Знаеш ли нещо за туба с бензин и няколко парцала, намерени при задния вход в храстите?

— Ние с теб трябва да проведем един много важен разговор — казва Моник.

Сайкс кара личната си кола, син „Фолксваген Рабит“, модел 1979 г., през Стария град, както се нарича историческият център на Ноксвил.

Минава покрай таверната „Барли“, грил ресторанта „Тоних“, безлюден и тъмен, после покрай една строителна площадка, затворена преди няколко дни, след като там изкопаха кости, които се оказаха кравешки. Мястото било кланица с двор за добитъка в един отдавнашен живот. Нейното безпокойство, паниката, както го нарича, става по-силна, колкото повече приближава до мястото. Искрено се надява, че настояването на Уин веднага да потърси и открие документите за случая „Вивиан Финли“ е достатъчно неотложно, че да си заслужава тя да събуди директора на академията, после началника на полицейската служба в Ноксвил, после още неколцина души от отдел „Криминални разследвания и архиви“. Не можаха да намерят случая, а само неговия номер за достъп от Ноксвилското полицейско управление: НПУ 893–85.

Накрая, и това беше най-неприятното, Сайкс събуди вдовицата на бившия детектив Джими Барбър, която говореше като пияна, и я попита какво е направил покойният й съпруг със старите си папки, документи, спомени и така нататък, когато се е пенсионирал и е почистил кабинета си в управлението.

— Всичките тия боклуци са в мазето. Какво може да крие там? Джими Хофа10? Или шибания код на Да Винчи?

— Мадам, много съжалявам, че ви досаждам, но се опитваме да открием някои стари документи — внимаваше какво говори, помнеше, че Уин ясно даде да се разбере, че става нещо необикновено.

— Не знам какво ви е прихванало всички — оплака се противната мисис Барбър по телефона, ругаеше и отправяше злобни забележки. — Та сега е три часа сутринта, по дяволите!

В онова, което местните наричат къс западен Ноксвил, градът започва да се разръфва по краищата, разпадайки се на блокове за бедни, малко преди да се облагороди (но не много) на около две мили от центъра. Сайкс паркира пред малка къща, винилова обшивка, градината — пълна бъркотия. Това е единствената къща, чиито празни кофи са оставени опасно близо до улицата. Изглежда госпожа Барбър е прекалено мързелива да ги изтъркаля обратно до къщата. Кварталът се отличава с малко улични лампи и множество тунинговани ярки стари коли — кадилаци, един „Линкълн“, боядисан в розово, някакъв „Корвет“ с онези тъпи въртящи се тасове. Лайновозите на разни боклуци, търговци на наркотици, всякакви негодници. Сайкс не забравя своя „Блок“ калибър 40 в кобура на рамото под якето. Тя поема по тротоара и натиска звънеца.

На мига лампата на верандата светва.

— Кой е? — гласът слива звуците от другата страна на вратата.

— Агент Сайкс, Бюро за разследване на Тенеси.

Изтраква верига срещу крадци, резето на ключалката щраква освободено. Вратата се отваря и една жена с евтин вид, боядисана руса коса и размазан грим под очите се дръпва встрани, за да я пусне.

— Мисис Барбър — започва учтиво Сайкс, — високо оценявам…

— Не мога да разбера за какво е цялата тая дандания, но карай — пеньоарът й е закопчан накриво, очите са кръвясали, мирише на алкохол. — Мазето е натам — тя посочва с кимване, суети се в опит да заключи наново вратата, гласът й е прекалено силен, а изговорът — носов. — Ровете из боклуците му колкото искате. Може да ги натоварите на камион и да ги откарате, доколкото зависи от мен.

— Няма да стане нужда да ги товарим на камион — успокоява я Сайкс. — Просто трябва да прегледам някои полицейски досиета, които може да е пазил някога в службата си.

— Аз се връщам в леглото — обявява мисис Барбър.

Ламонт сякаш е забравила къде е. На Уин му минава през ума, че тя халюцинира, смята, че е в големия си кабинет, заобиколена от богатата си колекция стъкло, облечена в един от скъпите си бутикови костюми, седнала зад голямото си стъклено писалище, вместо на пластмасовия стол и в болничен халат насред стаята за разпити в болницата. Тя се държи така, сякаш двамата с Уин вършат обичайното, работят по известен случай, един от тежките, предопределен за много усложнения и медийно отразяване.

— Не съм сигурна, че ме слушаш — срязва го тя, когато на вратата се почуква.

— За минутка — успява да й отговори.

Сами е, надниква и тихичко казва:

— Извинете.

Уин излиза в коридора и затваря вратата. Сами му подава сутрешния „Бостън Глоуб“, отворен на местните новини. Заглавието на първата страница е голямо и с дебели букви:

— Трябва да знаеш четири неща — казва Сами. — Първо, името ти е навсякъде вътре, шибана пътна карта как си щял да решиш губернаторското „кой го е направил“. По-точно нейното „кой го направил“ — поглежда към затворената врата, — след като той го е делегирал на нея. Късмет, ако убиецът още е някъде там и прочете всичките тия глупости. Второ, а то със сигурност не е добре…

— Какво?

— Баптиста току-що умря. Да изложа очевидното — сега не се налага да говорим с него. Трето, прерових дрехите му и намерих в задния му джоб хиляда долара в стодоларови банкноти.

— В пачка ли?

— В прост бял плик без надпис отгоре. Банкнотите изглеждат нови. Нали разбираш, шушкат. Никакви следи от сгъване. Нищо. Обадих се на Хюбър в дома му. Лабораториите веднага ще ги обработят за отпечатъци.

— Кое е четвъртото?

— Медиите са разбрали за… — той отново кимва към затворената врата. — Отвън има около три подвижни телевизионни станции и тълпа репортери на паркинга, а още дори не се е съмнало.

Уин се връща обратно в стаята за разпити, затваря вратата.

Ламонт седи на същия пластмасов стол. Хрумва му, че тя няма нищо за обличане, освен ако не се задоволи с анцуга, който намъкна преди той да я закара в болницата. След нападението не можеше да си вземе душ, нямаше нужда Уин да й дава указания, установеният ред й беше известен. Все още не се е къпала и това е въпрос, който му е неудобно да повдига.

— Пресата е разбрала — казва той, сядайки отново на стола. — Трябва да те измъкна оттук, без да ти устроят засада. Сигурен съм, знаеш, че точно сега не може да се прибереш вкъщи.

— Щеше да я изгори — заявява тя.

Тубата за бензин беше пълна. Със сигурност не бе оставена там от нейния градинар.

— Щеше да ме убие и да изгори до основи къщата ми — сигурен, твърд глас. Окръжният прокурор работи по случая и сякаш говори за някоя друга жертва. — Защо? За да направи така, че смъртта ми да прилича на нещастен случай. За да изглежда, че аз съм запалила къщата си. Този не е начинаещ.

— Зависи дали идеята е била негова — отбелязва Уин, — или някой му е дал указания. Във всеки случай замаскирането на убийство с пожар не е много надеждно. Най-вероятно аутопсията щеше да разкрие наранявания на меките тъкани, куршума и вероятни увреждания на хрущяли и кости. При домашни пожари телата не изгарят напълно. Знаеш това.

Той мисли за парите в джоба на Баптиста. Нещо му подсказва, че не е добра идея да споменава тази подробност пред Ламонт точно сега.

— Имам нужда от теб тук — казва тя, здраво вкопчена в одеялото, което е увила около себе си. — Забрави за дамата от Тенеси… как й беше името. Трябва да открием кой стои зад това. Не само малкият боклук… може би някой друг го е накарал да го направи.

— Хюбър вече мобилизира лабораториите…

— Как може да знае за това? — избъбря тя. — Не съм казала… — спира преди да е завършила, очите й са широко отворени. — Няма да се измъкне — тя отново говори за Баптиста. — Това е случай, който няма да бъде… Искам ти да отговаряш за него. Ще го заровим.

Той устоява на очевидната игрословица и само отбелязва:

— Моник, той е мъртъв.

Тя не трепва.

— Оправдано или не, борба или не, аз го убих. Добре постреляхме. Но ти знаеш какво се случи. Твоята служба не може да го разследва сама. Или трябва да прехвърли случая на друга областна прокуратура, или да включи бостънския отдел „Убийства“. Да не споменаваме за „Вътрешни разследвания“, които трябва да свършат своята работа. Да не говорим за аутопсията и всички други тестове, познати на човечеството. За известно време ще ми възложат административни задължения.

— Искам още сега да се заемеш с това.

— Без дори един ден за душевно здраве? Много мило.

— Върви да изпиеш няколко бири със службата по стреса. Не искам да чувам за така нареченото ти душевно здраве.

Сега лицето й е яростно, очите й — черни дупки от омраза, сякаш той самият я е нападнал.

— Щом аз няма да получа ден за душевно здраве, да бъда проклета, ако ти получиш.

Промяната в държането й е учудваща, направо разстройваща.

— Може би не схващаш важността на онова, което се случи току-що — казва той. — Виждам го през цялото време при другите жертви.

— Аз не съм жертва. Аз бях изиграна — съвсем внезапно тя отново е окръжен прокурор, стратег, политик. — Тук трябва да се пипа много точно, иначе знаеш ли с какво ще бъда известна? Кандидатката за губернатор, която беше изнасилена.

Той не отговаря.

— Всяко престъпление по всяко време, включително това над мен — заявява тя.