ЧАСТ ПЪРВА

1

В нюйоркската централа на телевизионната компания Си Би Ей научиха за катастрофиралия еърбус „А 300“, който се приближавал в пламъци към аерогарата „Форт Уърт“ край Далас, няколко минути преди да започне първата емисия на централния вечерен осведомителен бюлетин.

В осемнайсет часа и двайсет и една минути източно време шефът на бюрото на Си Би Ей в Далас предаде по телефона на един от дежурните край „подковата“ в Ню Йорк: „Очакваме всеки момент на летището «Форт Уърт» да стане голяма самолетна катастрофа. Еърбус, пълен с пътници, се сблъскал във въздуха с частен самолет. Малкият самолет паднал. Еърбусът гори и се опитва да се приземи. Полицията и линейките крещят като луди по радиото.“

— Какъв ужас! — възкликна някой от „подковата“. — Ще имаме ли снимки?

На „подковата“, това гигантско писалище, около което седяха дванайсет души, се съставяше и осъвременяваше главният информационен блок на програмата всеки делничен ден от рано сутрин до последната секунда в ефир вечер. Конкурентите в Си Би Ес му казваха „аквариума“, в Ей Би Си го наричаха „обръча“, а в Ен Би Си това бе просто „бюрото“. Но предназначението на всички тези работни места бе едно и също.

Смяташе се, че там са събрани най-кадърните във всяка телевизионна компания, способни най-вярно да преценяват и най-точно да решават всякакви въпроси, свързани с информационния поток: отговорният редактор на отдел „Новини“, водещият, редактори, режисьори, репортери и съответните им помощници. Като инструменти в оркестър там бяха подредени половин дузина компютри, телекси, цяла фаланга от телефони, последна дума на дизайна, и телевизионни монитори, на които може да бъде извикано всичко — от нередактиран още филмов материал до приготвена за излъчване част от информационна емисия, или пък някое предаване на конкурентна компания.

„Подковата“ беше на четвъртия етаж в сградата на Си Би Ей сред голямо открито пространство; от едната му страна бяха кабинетите на по-старшите от екипа, където по всяко време на деня те можеха да се спасят от трескавата атмосфера около „подковата“, за да работят на спокойствие. И днес, както обикновено, начело на „подковата“ седеше Чък Инсън, отговорен редактор на отдела. Мършав и с остър език, той беше ветеран в журналистиката, който на младини бе работил на печатарска машина и все още имаше почти патриархално предпочитание към новините от страната пред тези от чужбина. Петдесет и две годишен, по стандартите на телевизията той минаваше за възрастен, макар че не даваше никакви признаци за намаляла енергия дори и след четири години на служба, каквато често изпепеляваше други само за две. Чък Инсън не обичаше да се церемони; не понасяше глупаците и празните приказки. Просто защото при тази напрегната работа нямаше време за тях.

Беше сряда, средата на септември, и точно в този момент, напрежението бе стигнало връхната точка. Цял ден от рано сутрин се осъвременяваше, обсъждаше, поправяше и оформяше централния информационен блок, като се подбираха новините и се подреждаха по значение. Кореспонденти и ръководители на екипи по цял свят бяха направили своите предложения, получили бяха инструкции и бяха отговорили. Докато мине през всичките фази на обработка, информационният поток за деня беше сведен до осем кореспондентски съобщения, средно по минута и половина до две, а към тях две видеохроники с четец и още четири информации без картина, всяка по около двайсет секунди.

А ето че сега изведнъж заради сензационната новина от Далас, пристигнала за по-малко от осем минути преди началото на информационната емисия, целият блок от новини трябваше да бъде пренареден. Макар никой да не знаеше колко още информация ще постъпи и дали ще има снимки, за да се включи съобщението от Далас, трябваше да се махне поне една от заплануваните новини, а останалите да се посъкратят. Поредността по време и по значение изискваше и съществени размествания. Те щяха да продължат и след началото на емисията. Често се налагаше да се постъпва така.

— Важно за всички! Пренареждаме блока — отчетливо нареди Инсън. — Започваме с Далас. Кроф дава предисторията и развоя. Дойде ли вече телеграма?

— Току-що пристигна по АП — отговори Крофърд Слоун, водещият емисията, който четеше бюлетина на Асошиейтед прес, подаден му от принтера само преди секунди.

Слоун — с изсечени черти на лицето, прошарена коса и издадена напред долна челюст, познат на близо седемнайсет милиона души, които го гледаха почти всяка делнична вечер — заемаше привилегировано място на „подковата“, отдясно на дежурния по емисия. Кроф Слоун беше и ветеран в журналистиката, постепенно изкачил йерархическата стълбица, особено след като се бе отличил като кореспондент на Си Би Ей във Виетнам. След задължителния репортерски стаж в Белия дом, последван от трите години на диспечерския стол за емисия, той се бе превърнал вече в истинска национална институция, един от най-елитните журналисти в средствата за масова информация.

Само след няколко минути Слоун щеше да се отправи към студиото за директно предаване. Междувременно щеше да допълни своята новина номер едно с полученото по телефона, добавяйки и още няколко факта от информацията на Асошиейтед прес. Текстът щеше да си състави сам. Не всички водещи си пишеха сами материалите, но Слоун предпочиташе при възможност да е авторът на онова, което ще чете. Само че сега трябваше да бърза.

Повторно се разнесе високият глас на Инсън. Преглеждайки отново първоначалния ред на новините, шефът нареди на един от тримата си помощници:

— Махни Саудитска Арабия. Съкрати Никарагуа с петнайсет секунди…

Слоун трепна, като чу решението да се махне саудитската новина. Беше важно и професионално издържано съобщение от две и половина минути на близкоизточния кореспондент на Си Би Ей за бъдещите планове на саудитците относно продажбата на петрол. Утре кореспонденцията щеше вече да е неизползваема, защото се знаеше, че и други телевизионни компании я имат и щяха да я излъчат още тази вечер.

Слоун не възразяваше срещу решението Далас да е на първо място, но той би махнал новината от Конгреса за финансовите машинации на един американски сенатор. Законодателят тихомълком увеличил с осем милиона долара и без това гигантската сума по някакъв законопроект, за да се отблагодари на свой личен приятел, участвал активно в предизборната му кампания. Работата излязла наяве благодарение на усърдието, проявено от един репортер.

Макар и по-пъстра, вашингтонската новина беше по-маловажна, тъй като нямаше нищо необичайно в един корумпиран конгресмен. Но подходът на Чък Инсън подразни водещия: отново новина от чужбина, на която Слоун отдаваше значение, щеше да отиде в коша.

Отношенията между двамата — отговорен редактор и водещ, — поначало не много добри, напоследък се бяха влошили поради разногласията от точно такова естество. По всичко личеше, че принципните различия между тях се засилваха, и то не само за подбора на новините с предимство всяка вечер, но и за подхода към тях. Слоун например предпочиташе да се спре само на няколко теми, но да ги представи задълбочено, докато Инсън се стремеше да вмести колкото може повече от събитията на деня, дори и „телеграфен стил“, както обичаше да казва.

При други обстоятелства Слоун би настоял да не се лишават от саудитската информация и вероятно би успял, защото водещият бе също и редактор, така че имаше право да добави и нещо по свое усмотрение. Само че точно сега нямаше време за това.

Забързан, Слоун заби пети в пода и с ловкостта на привичка отблъсна назад стола си на колелца, после го плъзна встрани, докато се озова пред клавиатурата на компютър. Съсредоточи се, изолира се мислено от шумотевицата наоколо си и взе да пише изреченията, с които щеше да започне тазвечершната емисия.

„Току-що научихме, че далаското летище «Форт Уърт» ще стане може би свидетел на истинска трагедия. Имаме информация, че само преди няколко минути във въздуха са се сблъскали два пътнически самолета, единият от които тежко натоварен еърбус на авиокомпанията «Мъскегон». Това станало над град Гейнсвил, щата Тексас, северно от Далас, и според Асошиейтед прес другият самолет — малък, както се предполага — е паднал. До този момент няма сведения нито за съдбата му, нито за жертви на земята. Еърбусът е в пламъци, но все още лети, а екипажът му се опитва да го добере до Далас, за да го приземи на «Форт Уърт». Край пистите вече чакат пожарни и линейки.“

Докато пръстите му се надбягваха по бутоните, през ума му мина мисълта, че едва ли някой от зрителите ще изключи апарата си преди края на цялата информационна емисия тази вечер. Но за всеки случай накрая добави с едно изречение и поканата за следващите новини, след което натисна копчето на принтера. Напечатаният текст щеше да излезе и по канала в студиото, така че докато стигнеше до него на долния етаж, информацията му вече щеше да е готова за четене от монитора.

Докато Слоун се запъти с бърза крачка към стълбището за третия етаж, Инсън нервно питаше един от редакторите:

— Къде, по дяволите, има снимки от „Форт Уърт“?

— Никаква надежда, Чък. — Редакторът, притиснал с рамо телефонната слушалка до ухото си, говореше със завеждащия Вътрешна информация в централната зала. — Горящият самолет вече е близо до летището, а нашият снимачен екип е На двайсет мили оттам. Няма да успеят.

Ако раздаваха медали за опасна Служба в областта на телевизионната журналистика, гърдите на Ърни Ласал, завеждащ информацията от страната, щяха да са окичени като коледна елха. Макар и само двайсет и девет годишен, той се бе отличил като специален кореспондент на Си Би Ей по събитията в Ливан, Иран, Ангола, Фолкландските острови, Никарагуа и други горещи точки с високия си професионализъм и безстрашие в най-напечени ситуации. Макар че тях все още ги имаше по света, Ласал следеше сега не по-малко опасната на моменти вътрешна обстановка в САЩ от удобен тапициран стол в стъкления си кабинет, от който се виждаше цялата информационна зала.

Със стегната фигура и дребен кокал, Ласал беше енергичен човек, грижлив и към брадата, и към облеклото си — типичен млад и амбициозен професионалист, биха казали някои. Като завеждащ информацията от страната, той имаше големи задължения и беше един от двамата шефове на информационните екипи. Другият редактор отговаряше за новините от чужбина. И двамата имаха бюра и в залата, където сядаха, щом обстановката около някое събитие се нажежеше особено много, за да го следят отблизо. Случаят с еърбуса ставаше напечен, следователно Ласал трябваше да е на мястото си в залата.

Тя се намираше един етаж по-долу от „подковата“. Там беше и студиото, разположено така, че гледката към „нажежената“ информационна зала да служи за фон на водещия. Апаратната, където режисьорът свързваше отделните части на емисията, се намираше в сутерена на сградата.

Изминали бяха седем минути, откакто шефът на филиала в Далас бе изпратил първото съобщение за пострадалия еърбус, който се приближава към летището. Ласал затръшна един телефон и вдигна слушалката на друг, докато погледът му следеше новото съобщение на Асошиейтед прес, появило се току-що на монитора до него. Докато полагаше най-големи усилия да осигури предаването на всички подробности около новината, той държеше в течение и „подковата“ за развоя на събитията.

Именно Ласал предаде не особено окуражаващата вест за местонахождението на най-близкия снимачен екип на Си Би Ей: все още на двайсет мили от мястото на събитието, колкото и бясно да хвърчат натам, пренебрегвайки всякакви ограничения на скоростта. Защото този ден бе особено натоварен за кореспондентското бюро в Далас и всички снимачни екипи и подвижни телевизионни станции заедно с репортерите бяха по събития, за зла участ все далеч от летището.

Не след дълго щяха все пак да пристигнат някакви снимки, но едва след самото събитие, и на тях нямаше да се види рискованото кацане на еърбуса, което сигурно щеше да бъде забележително и може би катастрофално. Но за първата емисия на вечерния информационен бюлетин, който се предаваше чрез сателит до по-голямата част от Източното крайбрежие и част от Средния запад, едва ли щеше да има видеоматериал. Единственото успокоение беше, че — както бе успял да научи шефът на бюрото в Далас — други телевизионни станции също нямаха снимачни екипи на летището, макар, че и те като Си Би Ей бяха ги изпратили натам.

От репортерското си бюро Ърни Ласал, който все още се занимаваше с телефоните, наблюдаваше и подготовката за предаването на живо от ярко осветеното студио, където тъкмо влизаше Крофърд Слоун. У телевизионните зрители, които го гледаха, докато чете новините, се създаваше илюзията, че водещият се намира в самата информационна зала. Но всъщност между тях имаше дебело стъкло, изолиращо звука, така че не му пречеха никакви шумове, освен когато режисьорът нарочно ги пускаше за фон.

Часът беше 18,28, две минути преди първото включване в ефир.

* * *

Щом Слоун зае мястото си на водещ с гръб към залата и с лице към трите камери в центъра, се появи гримьорната. Само десет минути по-рано го бяха гримирали в малката стаичка до кабинета му, но след това се бе изпотил. Момичето попи челото му, напудри го, прекара гребен през косата му и я пръсна с лак.

— Благодаря, Нина — измънка той с леко нетърпение и насочи вниманието си към материалите в ръцете си, за да провери дали думите, с които смяташе да започне съобщението си, бяха същите, изписани вече и на монитора пред него, от чийто екран щеше да чете, за да изглежда, че гледа право в зрителите. Четци с по-малък опит понякога обръщаха и напечатаните листа пред себе си, но само като предохранителна мярка за в случай, че компютърът откаже.

— Една минута! — отчетливо се чу гласът на режисьора в студиото.

Все още на бюрото си, Ърни Ласал внезапно се сепна, наостри уши, едва не скочи. Само минутка преди това шефът на бюрото в Далас се бе извинил, че прекъсва за момент, защото му звънял другият телефон. Докато чакаше, Ласал чуваше гласа на колегата си оттатък, но не отличаваше думите. Но ето че шефът в Далас се бе върнал и съобщението му предизвика широка усмивка по лицето на завеждащия Вътрешната информация.

Ласал вдигна слушалката на червения вътрешен телефон върху бюрото, свързващ го с мястото на всеки, който участваше в подготовката на информационната емисия.

— Говори завеждащият „Вътрешна“, Ласал. Добри вести. Ще получим картина от „Форт Уърт“ в Далас. Партридж, Ейбръмс и Ван Кан са вече на летището и чакат транспорт до пистата. Ейбръмс току-що съобщила в бюрото в Далас, че са на мястото на събитието и ще предават. Освен това една от колите с подвижна сателитна антена е вече на път към летището, където ще пристигне всеки момент. Запазено е и време по сателитния канал Далас-Ню Йорк. Очакваме снимките да се получат още за първата емисия.

Колкото и да се опитваше да бъде лаконичен, Ласал не можеше да прикрие задоволството в гласа си. Сякаш в отговор сподавено ликуване се издигна от „подковата“ нагоре по отвореното стълбище. В студиото Крофърд Слоун се извъртя със стола си и радостен, махна на Ласал с вирнати палци.

Един от помощниците постави пред завеждащия „Вътрешна“ изписан лист, той го погледна и добави в микрофона:

— Ейбръмс изпраща и следното съобщение: „Двеста осемдесет и шест пътници в еърбуса са в беда. Сблъскването е станало с частен «Пайпър Шайен», който е паднал в Гейнсвил, и всички в него са загинали. Има пострадали и сред населението, но не се знае нито броят им, нито колко тежко са ранени. Единият от двигателите на еърбуса се е откъснал и той се опитва да се приземи само с другия. Кулата съобщава, че пламъците са от мястото на липсващия двигател.“ Край на съобщението.

Ласал си помисли колко професионална е информацията, получена от Далас през последните няколко минути. И нищо чудно, като се има предвид кой я предава: Ейбръмс, Партридж и Ван Кан бяха един от елитните екипи на информационния отдел на Си Би Ей. Рита Ейбръмс, която бе започнала като репортер, а сега бе редактор, се отличаваше както със способност бързо да преценява обстановката, така и с изобретателност при гонене на новината до дупка, без оглед на трудности и пречки. Хари Партридж пък беше един от най-добрите кореспонденти в бранша. Негова специалност бяха репортажите от бойни действия (и той като Крофърд Слоун беше отразявал войната във Виетнам), но на него винаги можеше да се разчита, че ще се представи отлично и във всяка друга ситуация. А операторът Мин Ван Кан, виетнамец, но вече с американско поданство, беше известен с великолепните си кадри, заснети нерядко с риск за живота му, който той винаги пренебрегваше. Щом и тримата бяха на мястото на събитието в Далас, доброто му отразяване беше гарантирано.

Вече бе шест и трийсет и една и първата емисия на вечерния осведомителен бюлетин бе започнала. Ласал се пресегна към командния пулт зад гърба си, включи звука на монитора над главата си и чу гласа на Крофърд Слоун с новина номер едно за „Форт Уърт“ в Далас. В кадъра се появи ръката на някого от репортерите, която му подаде написан текст. Това явно бе допълнителното съобщение, продиктувано току-що от Ласал, и след като му хвърли поглед, Слоун го вмъкна в предварително подготвения си текст — нещо, което му се удаваше превъзходно.

Съобщението на Ласал се бе отразило и върху настроението около „подковата“ горе. Въпреки напрежението и припряността там всички се оживиха и обнадеждиха, че събитията в Далас са в добри ръце и че скоро оттам ще пристигнат снимки и повече подробности. Скупчени заедно, Чък Инсън и останалите наблюдаваха екраните, спореха, взимаха решения, цепеха секундата на две, правеха нови допълнителни съкращения и размествания. Очевидно съобщението за корумпирания сенатор ще падне в края на краищата. Личеше си, че всеки се занимава с онова, което най-добре умее да прави, за да се направи максималното за минимум време. Разменяха се кратки реплики, изпъстрени с думи от професионалния жаргон.

— Към тази информация няма видеоматериал.

— Това го свий колкото можеш — само да се маркира.

— Съобщи в апаратна: сваляме номер шестнайсет, „Корупция“. Но ще го върнем, ако не получим нищо повече от Далас.

— Последните петнайсет секунди от това тук са стара песен. Няма да занимаваме хората с познати неща я.

— Бабите в Омаха едва ли го знаят.

— Толкова по-зле за тях. Махай го.

— Готов съм с първия блок. Ще отхапя от рекламите. С четирийсет секунди сме в повече.

— Конкуренцията с какво разполага от Далас?

— С предисторията, като нас.

— Трябва ни един буфер и незабавно съкращение на наркоинформацията.

— Махни този параграф. И без това нищо не казва.

— Трудно ще вместиш кофа лайна в яйчена черупка.

Ако някой случайно попадне на тази сцена, би си помислил: „Хора ли са това? Нямат ли сърца? Не изпитват ли съчувствие, поне капчица тъга? На никого ли не минава през ума, че в оня самолет, дето лети към Далас, има триста ужасени човешки същества, които може скоро да умрат? Никой ли не се интересува от тях?“

Но който знае как се правят новините, ще му отговори: „Много от хората тук ги интересува, разбира се, и те ще тъгуват, вероятно веднага след излъчването на емисията. Други ще бъдат разтърсени от ужаса едва като се приберат у дома и може дори да поплачат. Само че точно сега никой няма време за това. Такива са новинарите. Работата им е да отразяват парада на текущите събития, лоши или добри, при това бързо, изчерпателно и толкова ясно, че да го «прочете и онзи, който тича», както гласи едно старо журналистическо правило.“

Ето защо в 18,40, десет минути след началото на половинчасовия централен осведомителен бюлетин, главният въпрос пред всички около „подковата“, а и за онези, които бяха в залата, в студиото и в апаратната, беше: дали ще пристигне скоро репортаж от „Форт Уърт“ в Далас?

2

За групичката от петима журналисти на летището в Далас историята бе започнала няколко часа по-рано, за да достигне кулминационната си точка в 17,10 средноамериканско време.

Петимата бяха Хари Партридж, Рита Ейбръмс, Мин Ван Кан, Кен О’Хара, тонтехникът на екипа, и Греъм Бродерик, кореспондент на „Ню Йорк Таймс“. Същата сутрин още по тъмно те бяха отлетели от Салвадор за Мексико, откъдето след известно забавяне и смяна на полетите се бяха озовали в Далас, и сега почти всички чакаха различни самолети — всеки в своята посока.

И петимата бяха изморени, но не от днешното дълго пътуване, а от близо два месеца, прекарани сред несгоди и опасности, докато отразяваха няколко отвратителни войни в най-неприятните части на Латинска Америка. Очаквайки повикване, сега те седяха в едно от денонощно работещите барчета на летището, на терминал 2Е. Обстановката тук бе едновременно модна и практична. Преградата му имитираше градинска стена със зелени растения, а отгоре висяха платна на светлосини карета, зад които бяха скрити розови лампи. Кореспондентът от „Таймс“ каза, че му приличало на един публичен дом в Мандалей.

От масата си близо до прозореца те виждаха стоянката на самолетите и изход двайсет. От него Хари Партридж трябваше да замине след няколко минути за Торонто със самолет на „Американ Еърлайнс“. Току-що бяха съобщили обаче, че полетът се отлага с един час.

Партридж, длъгнест като върлина, с неизменния разрошен русоляв кичур, все още имаше момчешки вид, въпреки че минаваше четиридесетте и косата му заедно с кичура започваше да посивява. Настроен вече отпускарски, той не се трогна нито от закъснението на самолета си, нито от нещо друго. Предстояха му три седмици почивка и развлечения, което точно сега му бе жизнено необходимо.

Рита Ейбръмс щеше да лети най-напред до Минеаполис-Сейнт Пол, а отпуската си щеше да прекара в Минесота във фермата на една приятелка. Там имаше уговорена среща с един по-високопоставен свой колега, който беше женен, и тя си мълчеше за всякакви подробности около пътуването си. Мин Ван Кан и Кен О’Хара се прибираха у дома си в Ню Йорк. Греъм Бродерик — също.

Тримата — Партридж, Рита и Мин — често работеха заедно като екип. Сега за пръв път ги придружаваше и тонтехникът О’Хара. Той беше млад, блед, слаб като щека и повечето свободно време прекарваше над списанията за електроника, едно от които четеше и сега.

Чуждият елемент в групата беше Бродерик, но тъй като често го изпращаха да отразява събития заедно с телевизионни журналисти, с повечето от тях беше в добри колегиални отношения. Точно в този момент обаче репортерът на „Таймс“, закръглен, важен, дори малко горделив, издаваше враждебност. Трима от групата си бяха попийнали. Изключение правеха Ван Кан, който пиеше само минерална вода, и О’Хара, който през цялото време си държеше биричката и отказа да му поръчат нова.

— Слушай какво, заможно копеле такова — обърна се Бродерик към Партридж, извадил вече портфейла от джоба си. — Казах, че този път аз черпя, и толкова. — Той остави банкнота от двайсет долара и една от пет върху таблата, на която сервитьорът им бе донесъл три двойни скоча и една сода. — Бедното вестникарче няма нужда от благотворителност само защото за два пъти повече работа взимам два пъти по-малко пари от теб.

— За Бога, Брод! — намеси се Рита. — Защо не смениш тая стара изтъркана плоча?

Понякога Рита говореше твърде високо и двамата униформени служители от охраната на летището, които, обикаляйки, тъкмо минаваха през бара, обърнаха любопитно глави. Като ги забеляза, Рита им се усмихна и махна с ръка. Полицаите огледаха групата и отрупаните около нея камери и звукозаписна техника, върху които ясно личеше емблемата на Си Би Ей, после и двамата отвърнаха на усмивката и се отдалечиха.

Забелязал всичко, Хари Партридж си помисли: възрастта на Рита й личи днес. Макар да бе привличала много мъже със силната си сексуалност, по лицето й вече имаше издайнически бръчици. Освен това взискателността й, която я караше да бъде еднакво безмилостна и към себе си, и към сътрудниците си, избиваше понякога в наставническа маниерност, в повечето случаи отблъскваща. Сега имаше, разбира се, съвсем непосредствена причина за това — цялото напрежение и тежка работа през последните два месеца.

Рита беше на четиридесет и три и допреди шест години все още се явяваше на екрана със своите информации, но не така често, както когато бе по-млада и по-очарователна. Всички осъждаха несправедливата система, според която печатът на възрастта по лицето не пречеше на мъжете репортери да излизат пред камера, докато жените стигаха до положението на отритнати държанки. Няколко от тях се бяха опитали да се борят срещу тази практика. Кристин Крафт, репортерка и водеща, бе повдигнала въпроса пред съда, но загуби.

Вместо да започва битка, която знаеше, че няма да спечели, Рита стана редактор на екип и пожъна триумфални успехи не пред, а зад камерата. Не остави на мира главните редактори, докато не й възложиха някои от най-трудните външнополитически събития, на които обикновено изпращаха мъже. Шефовете й упорстваха известно време, но после склониха и командироваха Рита заедно с Хари направо там, където и боевете, и условията на живот бяха най-тежки.

Бродерик, който дълго претегля забележката на Рита, рече:

— Надувате се, като че кой знае каква работа вършите. Тая емисийка, дето запълвате вечер, събира само трохите от събитията по света. Колко беше — деветнайсет минути ли?

— Ако си решил да се заяждаш с нас — дружелюбно му отвърна Партридж, — поне не дезинформирай: все пак за вестник работиш. Минутите са двайсет и една и половина.

— И седем за реклами — добави Рита, — от които впрочем идва голямата заплата на Хари, дето те кара да позеленяваш от яд.

Рита не само никому не прощава, но и надушва завистта като хрътка, помисли си Партридж. Журналистите от вестниците бяха винаги много чувствителни към разликата между техните заплати и тези на колегите им от телевизията. Докато Партридж получаваше годишно двеста и петдесет хиляди долара, Бродерик, първокласен професионалист, едва ли взимаше повече от осемдесет и пет хиляди. Той продължи в потока на собствените си мисли, все едно, че никой не ги беше прекъснал:

— Цялата дневна продукция на вашия информационен отдел не би запълнила и половин страница на нашия вестник.

— Глупаво сравнение — не му остана длъжна Рита. — Всеки знае, че една снимка струва колкото хиляда думи. А ние предаваме стотици снимки и фактически отвеждаме хората на самото място на събитието да го видят със собствените си очи. Никой вестник досега не го е постигнал.

Без да оставя новото двойно уиски, от което отпиваше по малко, Бродерик махна пренебрежително с другата си ръка.

— Въобразззявате си. — Езикът му малко се преплете.

Мин Ван Кан, който обикновено не приказваше много, попита:

— Защо мислиш така?

— Вие да не сте слепци? С телевизионните новини е свършено вече. Вие винаги само сте маркирали събитията, а сега местните канали правят и това, като използват сложна техника да си предават сами онова, което става в далечни страни, и ви ръфат като хищници труп.

— Виж какво — каза Партридж, все още в добро настроение, — това чувам да го разправят от години. Но я ни виж! Ние сме силни, защото хората гледат новините по националната телевизия заради качеството им.

— Съвсем прав си — намеси се Рита. — А ти, Брод, грешиш и за местните телевизии, че ставали все по-добри. Не е вярно. По-лоши стават. Някои от онези, дето напуснаха националните компании и отидоха в местните с големи надежди, после се върнаха възмутени.

— От какво? — попита Бродерик.

— От това, че шефовете на местните телевизии използват новините, за да си правят реклама, да печелят популярност и да трупат печалби. С тази нова техника, за която говориш, задоволяват само най-примитивния зрителски вкус. А като се случи да изпратят кореспондент на някое голямо външно събитие, обикновено той е неопитен, повърхностен и не може да се мери по професионализъм и рутина с репортерите от националните телевизионни мрежи.

Хари Партридж се прозя. Разговори като този бяха под нивото му — само запълваха времето, без да изискват никакво интелектуално усилие; и друг път си бяха чесали с това езиците. В този момент усети, че наоколо става нещо.

Двамата полицаи, които явно не бързаха за никъде, още се мотаеха из бара, но изведнъж спряха и напрегнато се вслушаха в радиостанциите си. Предаваше се някакво съобщение. Партридж успя да долови откъслечни думи: „…състояние на готовност втора степен… сблъскване във въздуха… лети към писта седемнайсет, ляво… всички служители от охраната да се явят…“ И полицаите, забързани, напуснаха бара.

Другите от групата също бяха чули.

— Хей! Да не би… — понечи да каже Мин Ван Кан. Рита скочи на крака.

— Отивам да видя какво става. — И изхвръкна от бара.

Ван Кан и О’Хара се заеха да събират камерите и магнетофона. Партридж и Бродерик — багажа си.

Единият от полицаите още не беше се отдалечил. Рита го настигна при едно от гишетата за приемане на пътници от „Американ Еърлайнс“, като не пропусна да забележи, че е красив младеж с телосложение на футболист.

— Аз съм от телевизионната компания Си Би Ей. — И показа картата си.

— Да, знам. — Той я погледна с нескрито възхищение.

При други обстоятелства, мина й през ума, би го посветила в насладите на любовта с по-възрастна жена. Но за съжаление сега нямаше време.

— Какво става? — попита Рита.

— Отнесете се до централната информационна служба — отвърна полицаят след кратко колебание.

Но Рита беше нетърпелива.

— И това ще направя, но после. Има нещо спешно, нали? Хайде, кажете ми.

— „Мъскегон Еърлайнс“ са загазили. Един от еърбусите им се сблъскал във въздуха с друг самолет. Лети насам в пламъци. Ние сме в състояние на готовност втора степен, което значи, че всички съоръжения за аварийни случаи са изпратени към писта седемнайсет, ляво. Голяма беля може да стане. — Гласът му беше сериозен.

— Искам екипът ми с камерата да отиде на пистата. Колкото може по-скоро. Откъде да минем?

Полицаят поклати глава:

— Ако сте без придружител, ще ви арестуват. Не може да се излиза извън охраняваната зона.

Рита си спомни, че веднъж някой й беше разправял как охраната на далаското летище се славела с отзивчивостта си към журналистите.

— Можете ли да се обадите оттук на „Информация“ — посочи тя радиостанцията на полицая. — Хайде, моля ви!

Настойчивостта й подейства. Полицаят се свърза с „Информация“. Като взе журналистическата карта на Рита, той продиктува данните и обясни какво иска тя.

— Кажи им да дойдат най-напред в Службата за сигурност и да получат журналистически пропуски срещу подпис.

Рита изстена и посегна към радиостанцията.

— Нека аз да говоря.

Полицаят натисна копчето на предавателя и й го подаде. Тя заговори припряно във вградения микрофон:

— Нямаме никакво време, разберете. Ние сме информационен екип на телевизията. Имаме право на достъп навсякъде. После ще попълним каквито искате документи. Но, моля ви, моля, пуснете ни да отидем веднага на пистата.

— Почакайте така. — Настъпи пауза, после един делови и авторитетен глас каза: — Добре, веднага тръгвайте към изход деветнайсет. Помолете някой да ви покаже как да излезете на рампата. Там се огледайте за колата със сигнална лампа. Тръгвам да ви посрещна.

Рита стисна полицая за лакътя.

— Благодаря ви, приятелю.

И забърза обратно към Партридж и другите, които тъкмо излизаха от бара. Последен беше Бродерик. На вратата репортерът от „Ню Йорк Таймс“ хвърли пълен със съжаление поглед към неизпитите уискита, които беше платил.

Рита им съобщи набързо каквото беше узнала, а на Партридж, Мин и О’Хара каза:

— Това може да е голям удар. Отивайте на пистата. Не губете никакво време. Аз ще завъртя няколко телефона и ще дойда при вас. — Погледна часовника си: 17,20, което значи 18,20 в Ню Йорк. — Ако действаме бързо, ще успеем за първата емисия. — Но дълбоко в себе си се съмняваше.

Партридж кимна, приел нареждането на Рита. Отношенията между кореспондента и редактора в един телевизионен екип не бяха точно регламентирани. По правило редактор като Рита Ейбръмс носеше отговорност за целия екип, включително и за кореспондента, а при евентуален провал на мястото на събитието поемаше и вината. Но ако всичко минеше добре, похвалите получаваше кореспондентът, чиито образ и име се появяваха на екрана, макар че редакторът също имаше заслуга за визуалното представяне на новината, а беше и съавтор на текста. Но със старши кореспонденти като Хари Партридж, „Тежката стъпка“, установеният ред често се нарушаваше, като кореспондентът поемаше цялата работа, а продуцентът или биваше пренебрегнат, или трябваше да се подчинява. Но когато Партридж и Рита работеха заедно, не даваха и пет пари за йерархията. Целта им беше единствено да изпратят най-добрите репортажи, които с общи усилия можеха да направят.

Докато Рита бързаше към обществения телефон, Мин и О’Хара вече се бяха отправили към изход деветнайсет, търсейки откъде да излязат за рампата. Греъм Бродерик, изтрезнял на бърза ръка от развоя на събитията, ги следваше по петите. На една от вратите към изхода пишеше: ЗОНА С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП. АВАРИЕН ИЗХОД. АЛАРМЕНА СИГНАЛИЗАЦИЯ.

Камионетката с тримата от Си Би Ей и кореспондента на „Таймс“ се приближаваше към писта седемнайсет Л. Символите на маркировката означаваха посоката — сто и седемдесет градуса или почти юг, лявата от две успоредни писти. Както на всяко летище, тези означения бяха изписани с едри бели цифри и буква върху самата писта. Върнън, водачът им от Информационната служба, обясняваше:

— Пилотът на аварирал самолет избира онази писта, която му е най-удобна за кацане. Тук, на това летище, тя е обикновено едно — седем — ляво, защото е широка почти седемдесет метра и е най-близо до аварийните служби.

Колата спря на една рульожка напряко на седемнайсет Л, откъдето най-добре щеше да се вижда подходът и кацането.

— Тук ще е студиото ви от мястото на събитието — каза Върнън.

Пристигнаха още съоръжения за аварийни случаи и някои от тях спираха около тях. Имаше седем жълти коли на летищната противопожарна охрана — четири машини за пяна от типа „Ошкош М 15“, две с телескопична стълба и две по-малки за бърза намеса. Няколко синьо-бели полицейски коли изсипаха пожарникари, които отвориха багажниците на колите, измъкнаха оттам сребристи костюми и се напъхаха в тях. Полицаите от охраната са обучени да гасят и пожари, обясни Върнън. По радиото в колата му се носеше непрекъснат поток от заповеди. Под надзора на един лейтенант в жълта лимузина пожарните коли се подредиха на равни разстояния покрай пистата по цялата й дължина. Линейки, извикани от съседни квартали, се стичаха към летището и се събираха встрани от пистата.

Партридж пръв бе изскочил и застанал до колата, записваше нещо в бележника си. Бродерик правеше същото, но не така припряно. Мин Ван Кан се бе покатерил на покрива на колата и изправен, оглеждаше небето на север през обектива на нагласената си вече камера. Зад него Кен О’Хара мъкнеше кабелите и магнетофона.

Авариралият самолет се появи в зрителното им поле почти внезапно на около пет мили с гъст черен дим зад него. Мин вдигна камерата и я закрепи на рамото си, плътно притиснал око до окуляра.

Работлив, надежден и почтен — такъв го познаваха всички, — Мин бе един от най-добрите телевизионни оператори. За Си Би Ес бе работил още във Виетнам, най-напред като носач на апаратурата на един американски оператор, който снимал сраженията в джунглата. От него бе научил как се работи с камерата. А когато американецът загинал, случайно настъпвайки мина, Мин сам-самичък го пренесъл да бъде погребан, а после се върнал с камерата му в джунглата и продължил да снима. В Си Би Ес не си спомняха някой някога да го е назначавал. Той просто бе станал един от тях.

Когато през 1975 г. падането на Сайгон стана неизбежно, Мин, жена му и двете му деца бяха между малцината щастливци, евакуирани от двора на американското посолство с военни хеликоптери до корабите на Седми американски флот. Мин снимаше през цялото време тази операция и голяма част от материала му влизаше във вечерните информационни емисии.

В обектива все по-ясно се очертаваше силуетът на приближаващия се еърбус. Все по-ясно се виждаше и сиянието на яркия пламък с непрекъснатата струя дим зад него. Личеше, че огънят излиза оттам, където е бил откъсналият се двигател, а сега стърчеше само пилонът му. Мин и останалите наблюдаващи недоумяваха как пожарът още не е погълнал целия самолет.

В колата Върнън беше настроил радиото на вълните на летищния предавател. Чуваше се разговорът на кулата с екипажа на еърбуса. Диспечерът, който следеше приближаването му на радара, предупреди със спокоен глас:

— Намирате се малко под глисадата, отклонение вляво от курса… Вече сте на глисадата и на курса…

Но пилотите на еърбуса очевидно трудно поддържаха височината и дори курса. Самолетът се движеше наклонен към пострадалото дясно крило. Носът му току се отклоняваше встрани и после, след някакви бързи и енергични действия в пилотската кабина, се насочваше отново към пистата. Ту се снижаваше, ту се издигаше нагоре, но неравномерно, защото, щом загубеше твърде много височина, се опитваха да го изтеглят поне малко. Всички на земята негласно и напрегнато си задаваха един и същи въпрос: като е стигнал дотук, ще успее ли да кацне? Но отговорът изглеждаше неясен.

По радиото се чу гласът на единия от пилотите:

— Кулата, чувате ли ме… имаме проблем с колесника… отказ на хидравличната система… — Последва мълчание… — Ще опитаме да спуснем резервния колесник… ето сега!

Няколко секунди по-късно отново се чу спокойният глас на диспечера:

— „Мъскегон“, виждаме колесника ви. Имайте предвид, че пламъците са близо до предните десни колела.

Нямаше съмнение, че ако огънят погълне предните десни гуми, което бе много вероятно, тази част на колесника ще рухне при допира с пистата и самолетът ще се килне надясно, докато се носи по нея с голяма скорост.

Камерата на Мин работеше, а пръстите му нагласяха вариообектива. През него той също виждаше пламъците, стигнали вече до гумите. Еърбусът навлезе в територията на летището… Приближаваше се, оставаше му по-малко от четвърт миля до пистата… щеше да стигне до земята, но пламъците ставаха по-големи, по-буйни, подхранвани очевидно от горивото, а две от четирите десни колела вече горяха и гумата им се топеше… Едното експлодира като огнен гейзер.

Горящият еърбус бе вече над пистата и летеше със сто и петдесет мили в час. Като минаваше покрай чакащите аварийни коли, те една по една излизаха на пистата и се втурваха след него с максималната си скорост и свистящи гуми. Първи бяха две от жълтите пожарни, а останалите ги следваха плътно.

Щом колесникът докосна настилката на пистата, избухна и второто дясно колело, веднага след него и третото. Изведнъж дясната страна на колесника остана без гуми и колелата опряха на джанти. В същия момент се чу зловещо стържене на метал, разхвърчаха се искри, вдигна се облак от прах и парчета цимент… Като по чудо пилотите успяха да задържат някак самолета на пистата… Той продължи да се движи по инерция, изминавайки голямо разстояние… Най-сетне спря. Тогава лумна пожарът.

Без да намаляват скоростта си, пожарните коли се приближиха до него и след секунди го заобливаха с пяна. Гигантски струи се издигаха с невероятна скорост и трупаха сякаш планини от крем за бръснене.

Някои от пасажерските изходи на самолета се отваряха, спускаха се аварийните трапове. Отворена бе предната врата на десния борд, но останалите бяха блокирани от огъня. На левия борд, далеч от пламъците, се отвори другата предна врата и още една, по средата на корпуса. Някои от пътниците се спускаха вече по траповете.

Но на опашката още не се бе отворил нито един от аварийните изходи от двете й страни.

От вътрешността на самолета през трите врати излизаше пушек. Част от пътниците бяха вече на земята. Тези, които се появиха последни, кашляха, много от тях повръщаха и всички бързаха да си поемат въздух.

Пожарът отвън бе започнал да затихва под планините от пяна, изсипани на единия борд.

Мин Ван Кан продължаваше да снима всичко, което ставаше наоколо му, със съзнанието единствено на професионалист, изключвайки всякакви други мисли, макар да си даваше сметка, че няма друг оператор на мястото на това събитие и че камерата му е съхранила нещо особено и небивало. След злополуката със самолета на „Хинденбург“ едва ли друга катастрофа в авиацията е била заснета с такива подробности от очевидец.

Бързината на спасителните операции говори добре за подготовката на летището да действа при аварийни случаи, помисли си Партридж. Той чу капитана на пожарникарите да казва, че почти сто и деветдесет пътници са напуснали вече самолета и са живи. Не се знаеше обаче какво е станало с другите близо сто души. Един от пожарникарите, свалил газовата маска да обърше потта от лицето си, каза:

— О, боже! Задните седалки са тъпкани с мъртъвци. Там трябва да е било най-задимено.

Ето защо никой не бе отворил задните четири аварийни изхода.

Появиха се и членовете на екипажа, категорично отказвайки всякаква помощ. Капитанът — с четири нашивки и с прошарена коса — не можеше да скрие сълзите си, като гледаше наоколо, знаейки вече и за многото мъртви. Мин, който не се и съмняваше, че въпреки жертвите пилотите ще бъдат посрещнати като герои, загдето успяха да приземят самолета, засне в едър план лицето на капитана с изписаната по него болка. Това се оказа и последният му кадър, защото нечий глас се провикна:

— Хари! Мин! Кен! Стига толкова. Бързо! Взимайте всичко и идвайте при мен! Ще предаваме за Ню Йорк чрез сателит.

Беше гласът на Рита Ейбръмс, пристигнала с автобусчето на Информационната служба. Недалеч вече се виждаше и обещаният предавател със сателитна антена. „Чинията“, която можеше да се свива като ветрило при придвижване, сега бе разгърната и насочена към небето.

Мин се подчини на нареждането и свали камерата от рамото си. С автобуса, докарал Рита, бяха пристигнали още два телевизионни екипа, единият от които бе филиал на Си Би Ей, както и журналисти от вестниците и фотографи. Мин знаеше, че те, а и другите, които тепърва щяха да дойдат, ще продължат да отразяват развоя на събитието. Но най-ценния материал, изключителните кадри от катастрофиралия самолет, притежаваше само Мин, който със скрита гордост си мислеше, че скоро неговият филм ще се гледа по цял свят и ще влезе в историята.

* * *

Върнън ги откара с колата на Информационната служба до сателитната антена. Още по пътя Партридж взе да нахвърля текста, който му предстоеше да предаде.

— Не приказвай повече от минута и три четвърти — посъветва го Рита. — Щом си готов, запиши се на магнетофона и направи един финален кадър в едър план. В това време аз ще изпратя суровия материал в Ню Йорк.

Партридж кимна в знак на съгласие и Рита погледна часовника си: 17,43 или 18,43 в Ню Йорк. До края на първата емисия на централния осведомителен бюлетин имаше още петнайсетина минути телевизионно време. Партридж продължаваше да пише, като беззвучно изговаряше думите и често променяше написаното. Мин подаде на Рита двете безценни видеокасети и постави в камерата нова за записа на Партридж и финалния кадър с него.

Върнън ги стовари непосредствено до колата със сателитната антена. С тях беше и Бродерик, който щеше да продължи до летището, за да предаде своето съобщение до Ню Йорк по телефона. На раздяла им каза:

— Много съм ви признателен. И не забравяйте утре да си купите „Ню Йорк Таймс“, ако искате да имате по-задълбочен поглед върху събитието.

* * *

О’Хара, който много си падаше по хубавата техника, оглеждаше с нескрит възторг апаратурата, натъпкана в колата със сателитната антена.

— Ох, куклички, какви са хубави — възхищаваше им се той.

Чинията, пет метра в диаметър, беше разгърната, насочена нагоре, и двайсеткиловатовият й генератор работеше. Вътре, в малката апаратна с устройства за монтаж и излъчване, нагъсто подредени на стелажи, един техник — вторият член на малкия автомобилен екипаж, настройваше предавателя на съоръжението на вълновия обхват на сателита Спейснет–2 на почти четирийсет хиляди километра над тях. Предадено така, всичко щеше да стигне до транспондер двайсет и едно на сателита и моментално щеше да се върне в Ню Йорк за презапис.

В колата Рита работеше редом с техника и ловко постави касетите на Мин на монтажния пулт, гледайки в монитора. Както и предполагах, помисли си тя, материалът е превъзходен. При нормални обстоятелства, когато в екипа им имаше и монтажист, той и редакторът заедно подбираха откъси от видеоматериала и на фона на магнетофонния запис свързваха частите в логическа последователност. Но всичко това изискваше поне четирийсет и пет минути, понякога и повече, а днес нямаше време. Затова, без да се колебае, Рита избра няколко от най-драматичните сцени, а операторът ги излъчи в суров вид, както бе казала на Хари.

Седнал на метална стълба отвън до колата, Партридж довърши материала си и след като уточни набързо някои неща с Мин и тонтехника, записа текста.

Оставяйки място за встъплението на водещия, което щеше да се пише в Ню Йорк и да съдържа въвеждащите факти, Партридж започна:

„В една отдавнашна война пилотите наричаха такова приземяване «на едно крило и на единия късмет». Имаше дори и песен с такова име. Но това, което се случи днес, едва ли някога ще бъде възпято.

Еърбусът на «Мъскегон Еърлайнс» от Чикаго, почти напълно натоварен, бе само на сто километра от далаското летище «Форт Уърт», когато стана сблъскването във въздуха…“

Като всеки опитен телевизионен журналист, и Партридж не преразказваше точно онова, което вървеше в момента на екрана. Този специфичен похват, наричан „малко встрани от картината“, се усвояваше трудно, а някои изобщо не успяваха да го овладеят. Други професионалисти не го признаваха, понеже текстът беше един вид акомпанимент на картината и рядко се разбираше без нея. Номерът, използван от Хари Партридж и други като него, беше да не се описва с думи заснетата сцена. Телевизионният зрител добре вижда какво става и не се нуждае от словесно описание. Но не бива и да му се отвлича вниманието с информация, прекалено отдалечена от картината. Цялата работа беше въпрос на точно балансиране, и то главно по инстинкт.

Журналистът, работещ за телевизията, знаеше и още нещо: ако искаш новината ти да въздейства най-силно, поднеси я с неизгладени изречения и не дотам стройни параграфи. По-добър ефект има накъсаната мисъл. Фактите трябва да създават напрежение, глаголите да са силни и динамични; целият текст трябва да вибрира. И най-сетне смисълът трябва да се допълва от гласа и интонацията на кореспондента — освен отличен репортер, той трябва да е и актьор. Всички тези неща Партридж владееше до съвършенство, ала днес се чувстваше малко затруднен: не бе погледнал видеоматериала, което обикновено бе задължително. Но знаеше горе-долу в каква последователност са епизодите. Финала на репортажа си той прочете в кадър — само главата и раменете му, с поглед, насочен право в камерата. Зад гърба му продължаваше суетнята около злополучния еърбус.

„Очаквайте допълнителна информация за по-трагичните подробности… Броят на мъртвите и ранените… Но едно е ясно отсега: рисковете от сблъскване между самолети се увеличават… както по летищата, така и в пренаселеното ни вече небе… От «Форт Уърт» в Далас предаде Хари Партридж, информационна редакция на Си Би Ей.“

В колата Рита пое видеокасетата със записания текст и Хари в едър план. Доверявайки се пак изцяло на Хари, когото познаваше твърде добре и не бе нужно да губи от ценното време да го прослушва, тя се разпореди всичко да бъде незабавно предадено за Ню Йорк. А когато няколко секунди по-късно гледаше и слушаше излъчвания материал, можеше само да му се възхищава. И като си спомни за какво бяха спорили само половин час преди това в барчето на аерогарата, си помисли: „При такъв многостранен талант и висок професионализъм какво чудо има, че Хари Партридж получава многократно по-висока заплата от кореспондента на «Ню Йорк Таймс»?“ А навън Партридж изпълни и другото си задължение на репортер — информация за радиостанцията на Си Би Ей, съставена по бележките, които си беше водил, и записана „на прима виста“.

3

Осеметажната сграда на Си Би Ей в източната част на Манхатън имаше типичната за Ню Йорк фасада от червеникавокафяв пясъчник и с нищо не правеше впечатление. Някогашна мебелна фабрика, тя бе запазила само черупката на първоначалната конструкция, а интериорът й многократно бе преустройван и нагаждан според различните изисквания на какви ли не наематели. Външен човек, попаднал там без придружител, непременно се загубваше из постепенно образувалия се лабиринт от пресичащи се коридори.

В това неугледно свърталище Си Би Ей притежаваше везирски съкровища от електронни машинарийки, по-голямата част от които се помещаваха на територията на техническата служба, два етажа под нивото на улицата, наричани понякога „катакомбите“. Там, между помещенията с най-разнообразни предназначения, се намираше един жизненоважен отдел с прозаичното име Апаратната. В нея пристигаха всички репортажи, предавани от екипите на Си Би Ей по света чрез сателит и по-рядко по кабел. Пак оттам записаните вече информационни емисии тръгваха към телевизионните зрители през някой от предавателите и отново чрез сателит. Работата в Апаратната се отличаваше с голяма припряност, опънати нерви, бързи решения и настойчиви заповеди, особено непосредствено преди и по време на централния вечерен осведомителен бюлетин. В такива моменти, ако не знае какво става, човек би помислил, че е попаднал в изпусната от контрол лудница или в някакъв кошмар от сложна техника. Впечатлението му само би се засилило от околния полумрак, необходим за наблюдаването на цяла гора от телевизионни екрани. Но всъщност в залата се действаше синхронизирано, бързо и умело. Грешките там можеха да имат катастрофални последици и рядко се случваха.

Сърцето на Апаратната бяха половин дузина грамадни и съвършени ролкови уредби, монтирани към конзоли с телевизионен монитор над всяка от тях. Работеше се с магнитна лента, широка два и половина сантиметра, която бе най-висококачествена и надеждна. Пред всяка уредба седеше опитен оператор — бързо да приема, монтира и препредава записите, съобразно инструкцията за всеки от тях. Операторите, по-възрастни от повечето работещи в сградата, бяха малко чудаци, перчеха се с небрежното си облекло и вдигаха доста шум около себе си. Поради това един коментатор ги нарече веднъж „пилотите изтребители“ на телевизията.

Всеки делничен ден, около час преди времето за вечерните новини, един от главните редактори напускаше мястото си край „подковата“ и слизаше пет етажа по-надолу да ръководи работата в Апаратната. Там той влизаше в ролята на диригент и ръкомахайки, даваше нареждания на висок глас, докато следеше на мониторите целия постъпващ материал за вечерните новини, нареждаше къде да се прави допълнителен монтаж и постоянно осведомяваше колегите си горе кои от очакваните информации вече са постъпили и какво е качеството на всяка от тях на пръв поглед.

В Апаратната всичко пристигаше винаги спешно и в последния момент. И редактори, и кореспонденти, и репортери в телевизионното поприще имаха навика да дообработват и доизглаждат материалите си до последния момент, та повечето от тях идваха в трийсетте минути преди емисията или дори след като тя беше започнала. Случваше се първата част на една кореспонденция да минава през видеомагнетофона и направо да се излъчва, а втората част още да постъпва в друг апарат. В такива моменти се разчиташе изцяло на ловкостта на операторите, напрегнати и плувнали в пот.

Най-често като че ли дежуреше Уил Казазис, роден в Бруклин и наследил темперамента на родителите си гърци. Неговата емоционалност се оказа подходяща за работата му, още повече, че никога не губеше контрол над себе си. Той се случи на смяна и когато пристигна репортажът от „Форт Уърт“ в Далас — най-напред видеоматериалът на Мин Ван Кан в суров вид, после звукозаписът на Хари Партридж и накрая самият той в едър план.

Беше 18,48 и оставаха още десет минути новини. Току-що ги бяха прекъснали за поредната реклама.

Казазис се обърна към оператора, който бе приел материала:

— Бързо го синхронизирай. Сложи целия текст на Партридж и най-хубавото от видеоматериала. Имам ти пълно доверие. Хайде, действай!

Чрез един от помощниците си Казазис бе уведомил „подковата“, че от Далас вече предават. На свой ред Чък Инсън се осведоми по телефона от студиото:

— Как е?

— Фантастично! Прекрасно! Точно каквото може да се очаква от Хари и Мин.

Тъй като нямаше време сам да гледа материала и вярваше безрезервно на Казазис, Инсън разпореди:

— Пускаме го след тази реклама. Имай готовност.

Оставаше по-малко от минута, а операторът, изпотен въпреки климатичната инсталация, продължаваше да сглобява трескаво картина, репортерски текст и звукови ефекти.

Нареждането на Инсън беше повторено на водещия и на репортера до него, който вече му пишеше въвеждането и подаде листчето на Крофърд Слоун; на свой ред той му хвърли един поглед, смени набързо една-две думи и кимна за благодарност. Миг след това на монитора пред водещия, където се изписваха началните думи на всяка следваща новина, се появи встъплението на репортажа от Далас. В Апаратната режисьорът броеше секундите до края на рекламата:

— Десет… Пет… четири… две…

При сигнала, даден с ръка, Слоун започна със сериозно изражение: „В началото на емисията ви съобщихме, че близо до Далас във въздуха са се сблъскали пътнически самолет на компанията «Мъскегон Еърлайнс» и един частен самолет. Частният самолет се е разбил. Всички са загинали. Еърбусът, обхванат от пламъци, успя преди няколко минути да извърши аварийно кацане на далаското летище «Форт Уърт». Има много загинали. Ето какво предаде току-що оттам кореспондентът на Си Би Ей — Хари Партридж.“

Неистовото монтиране на материала в Апаратната бе завършило само няколко секунди преди това. На мониторите в цялата сграда и на милиони телевизионни екрани в Източните и Среднозападните щати, както и оттатък границата с Канада, се появи страховито приближаващ се еърбус в пламъци, на чийто фон се разнесе гласът на Партридж: „В една отдавнашна война пилотите наричаха…“

Изключителният репортаж заедно с видеоматериала успя да влезе като последната новина в първата емисия на централния вечерен информационен бюлетин.

Малко по-късно щеше да бъде включен и във втората емисия. Както обикновено, щяха да го препредадат и телевизионните филиали в Източните щати, които не излъчват първата емисия, почти всички в Средния запад, а повечето западни телевизии щяха да направят запис на втората емисия за по-късните си новини. Репортажът на Партридж щеше да бъде, разбира се, новина номер едно и във втората вечерна информационна емисия на Си Би Ей. И макар че конкурентните телевизии сигурно вече бяха осигурили за по-късните си емисии собствени снимки от мястото на събитието, но след самото събитие, видеоматериалът на Си Би Ей, заснет по време на събитието, си оставаше единствен за цял свят и щеше да бъде многократно повтарян през следващите дни.

Двете минути между края на първата емисия и началото на втората Крофърд Слоун използва да телефонира на Чък Инсън.

— Виж какво, мисля, че трябва да върнем саудитската новина в емисията.

— Знаеш ли, ти си човек с влияние. Защо не уредиш още пет минути телевизионно време?

— Не ми е до шеги. Този факт е съществен.

— И скучен като петрола. Казах не.

— А какво ще стане, ако аз кажа да?

— Много работи, за които впрочем ще си поговорим утре. А дотогава аз разпореждам какво да влезе в емисията.

— Което включва или поне предполага и трезва преценка за значението на всяка външнополитическа новина.

— Знам си служебните задължения, а от твоите времето скоро ще те освободи — каза Инсън. — О, щях да забравя, с тая история в Далас ти се справи чудесно — и тук, и там.

Без да отговаря, Слоун тракна слушалката на пулта. После се сети и каза на репортера до себе си:

— Поръчай на някого да се свърже по телефона с Хари Партридж в Далас. Ще говоря с него през следващата пауза. Искам да го поздравя заедно с целия му екип.

— Петнайсет секунди — чу се отново гласът на режисьора.

Добре, реши Слоун, утре ще има разговор с Инсън и ще си разчистят най-после сметките. Може би Инсън вече не е нужен и е време да си върви.

* * *

Чък Инсън не проговори и не се усмихна на никого, когато след края на втората емисия се върна в кабинета си да вземе десетина списания за четене, като се прибере. Ориста на отговорния редактор на новините бе непрекъснато да чете, да чете, да чете, за да е осведомен по всички въпроси във всички области. Където и да се намира, независимо по кое време, Инсън го смяташе за задължение да вземе било вестник или списание, или някаква книга с публицистика, пътеписи или научна тематика, все едно от кого дори — така както другите хора се чувстваха длъжни да държат чаша кафе, носна кърпичка или цигара. Често се събуждаше нощем и четеше или слушаше новини на къси вълни. Чрез домашния си компютър имаше достъп до най-големите информационни служби и всяка сутрин в пет часа ги преглеждаше поред. Докато отиваше с колата си на работа, слушаше новините по радиото — главно Си Би Ес, чиято радиопрограма и той, както мнозина в професията, смяташе за най-сполучлива. Защото Инсън бе убеден, че именно богатото разнообразие от елементи в новините и в темите, които интересуват обикновените хора, прави неговия подбор на информации по-сполучлив от този на Крофърд Слоун, който обикновено подхождаше към новините твърде елитарно.

Инсън си имаше своя философия за милионите зрители на вечерната информационна емисия. Убеден беше, че повечето от тях очакват отговор на три основни въпроса: „Сигурно място ли е светът? В безопасност ли е моят дом и семейството ми? Случило ли се е нещо интересно днес?“ И Инсън се стараеше всяка вечер да даде преди всичко отговор на тези въпроси.

Беше му додеяло, помисли си с гняв, от чувството за превъзходство и важниченето на водещия при подбора на темите. Затова смяташе на утрешния си разговор с него да му каже веднъж завинаги и право в очите мнението си по този въпрос, пък после, по дяволите, да става каквото ще.

А какво всъщност можеше да стане? По-рано във всяка схватка между водещия и отговорния редактор водещият неизменно излизаше победител и другият трябваше да си търси нова работа. Но в телевизионните компании много неща вече се променяха; сега климатът там беше различен и не беше изключено за пръв път водещият да се махне, а отговорният редактор да остане. Обмисляйки именно тази възможност, преди няколко дни Инсън имаше строго поверителен разговор по телефона с Хари Партридж, за да разбере дали Хари е склонен да се раздели с кореспондентството и да се установи в Ню Йорк, за да стане водещ на вечерния осведомителен бюлетин. Той не само би бил много подходящ за тази роля, но би се ползвал и с голям авторитет, което впрочем бе доказал на няколко пъти като заместник на Слоун по време на отпуск.

Отговорът на Партридж представляваше смесица от изненада и колебание, но поне не бе отрицателен. Естествено, Кроф Слоун не знаеше нищо за този разговор. Но независимо от всичко останало, що се отнасяше до отношенията му със Слоун, Инсън си даваше сметка, че враждата помежду им не може да продължава вечно и скоро ще има някаква развръзка.

4

Беше 19,40 часът, когато Крофърд Слоун напусна гаража на Си Би Ей зад волана на своя „Буик Съмърсет“. Както обикновено той караше колата на телевизионната компания, която имаше на разположение по силата на трудовия си договор, а можеше да ползва и шофьор, ако иска, но рядко го правеше. Няколко минути по-късно той сви по Трето авеню по Петдесет и девета улица в посока към булевард Рузвелт, като не преставаше да мисли за току-що завършилото предаване. Отначало вниманието му бе насочено главно към Инсън, но после се опита да забрави за отговорния редактор поне до следващия ден. Слоун не се съмняваше нито за миг в способността си да се справи с Инсън и да го накара да си търси работа другаде — може би като вицепрезидент на някоя телевизионна компания, което, макар да звучеше престижно, беше понижение за човек, работил за отдел „Новини“. И през ум не му минаваше възможността да стане точно обратното и ако някой само го споменеше, би му се изсмял. Така че сега се замисли за Хари Партридж.

Набързо направеният, но отличен репортаж от Далас бе поредната блестяща изява на неговия изключителен професионализъм. Слоун бе успял да се свърже с Партридж по телефона във „Форт Уърт“, чийто номер се взимаше от компютърния телефонен указател на летищата, поздрави го и го помоли да предаде поздравленията му на Рита, на Мин и на О’Хара. За един водещ бе редно да постъпи така — жест на благородство, макар че по отношение на Партридж го направи без особен ентусиазъм. Неискреността на Слоун породи известна неловкост в разговора между двамата, която присъстваше почти винаги в общуването му с Партридж. Този път Партридж не беше притеснен, макар по гласа му да личеше, че е уморен.

И там, в движещата се кола, в миг на безмълвна откровеност със себе, си Слоун се запита: „Какво всъщност изпитвам към Хари Партридж?“ Отговорът бе също толкова откровен: „Кара ме да се чувствам несигурен.“ И въпросът, и отговорът имаха корени в недалечното минало.

Двамата се познаваха повече от двайсет години, откакто работеха в телевизионната компания Си Би Ей, в която бяха постъпили по едно и също време. Още от самото начало се проявиха като еднакво добри професионалисти, но като личности бяха диаметрално противоположни. Слоун беше точен, взискателен, безупречен в облеклото и думите си; приятно му беше да има авторитет и го приемаше като нещо съвсем естествено. По-младите в професията се обръщаха към него със „сър“ и му правеха път. С непознати се държеше хладно и на известно разстояние, макар че в контактите с хората от изостреното му внимание не убягваше нищо споменато или намекнато.

За разлика от него Партридж се държеше много непосредствено и имаше небрежен вид; обичаше старите сака от туид и рядко слагаше костюм. С него се общуваше непринудено и леко. Понякога създаваше впечатлението, че не го е грижа много-много за нищо, но това беше измамно и съвсем съзнателно: още като млад журналист Партридж бе установил, че може да открие много повече неща, ако не демонстрира пълномощията си и не разкрива забележителната си интелигентност и наблюдателност.

Двамата се различаваха и по професионалната си подготовка. Крофърд Слоун, от средно семейство в Кливланд, се бе учил на телевизионна журналистика в родния си град, а Хари Партридж бе стажувал в Канадската телевизия, Си Би Си, в Торонто, като преди това бе работил като четец на новините и прогнозата за времето в малки радио– и телевизионни станции в Западна Канада. Роден бе недалеч от Калгари, в Алберта, в малко селце с името Де Уинтън, където баща му бе фермер.

Слоун имаше диплом от Колумбийския университет. Партридж не беше завършил и гимназия, но бързо бе наваксал и обогатил образованието си в журналистическата практика. В Си Би Ей дълго време се бяха развивали паралелно, поради което всички започнаха да ги мислят за конкуренти. Слоун наистина смяташе Партридж за такъв, дори виждаше в негово лице заплаха за бъдещото си издигане. Никак не бе сигурен обаче дали и Партридж мисли същото за него.

Съперничеството помежду им се изостри като че ли най-много, докато отразяваха заедно войната във Виетнам. Компанията ги изпрати там към края на 1967-а, за да работят като екип, и в известен смисъл те изпълняваха това поръчение. Слоун обаче гледаше на войната като на златен шанс да напредне в кариерата; още тогава той ясно се виждаше зад бюрото на водещия вечерния осведомителен бюлетин и знаеше, че едно от най-важните условия за постигането на тази цел е да се явява на екрана колкото може по-често. Ето защо скоро след като пристигна в Сайгон, той прецени, че в никакъв случай не бива да се отдалечава твърде много от „Пентагон-Изток“, щаб-квартирата на американските сили за военна намеса във Виетнам в базата Тан Сон Нут, на осем километра от Сайгон, а наложеше ли му се да пътува, гледаше да не е за дълго.

И сега, след толкова много години, още си спомняше разговора с Партридж, в който той му бе казал: „Кроф, никога няма да можеше да разбереш тази война, ако посещаваш само «сайгонското кабаре» и висиш пред «Каравел».“ Първото име журналистите бяха дали на военните пресконференции, а с второто наричаха хотела, прославил се като любимо място за запой на чуждестранни кореспонденти, високопоставени военни и служители на американското посолство. „Ако имаш предвид рисковете — му бе отвърнал Слоун троснато, — аз съм готов да поема не по-малко от теб.“

„Не говоря за рисковете. Ние всички се излагаме на рискове. Имам предвид задълбоченото анализиране на онова, което става наоколо. Искам да проникна дълбоко в тази страна и да я разбера. Не желая през цялото време да съм обвързан с военните, да следя само развоя на военните действия и да предавам съобщения единствено за сраженията, както се очаква от нас. Това е най-лесното. А като отразявам военни действия, искам да съм на предните линии, за да проверявам дали всичко става точно така, както твърди информационната служба.“

„Но в такъв случай ще трябва да отсъстваш с дни, ако не и седмици.“

Партридж изглеждаше развеселен.

„Сигурен бях, че ще включиш веднага. Несъмнено разбираш още и че начинът, по който смятам да работя, ще ти осигурява възможност да се появяваш на телевизионния екран всяка вечер.“

Слоун се почувства неловко, че така бързо отгатнаха мислите му, но в края на краищата нещата се развиха точно по този начин. Никой не можеше да упрекне Слоун, че не се е старал като кореспондент във Виетнам, нито че е избягвал рисковете. Случваше се да отиде и в зоните, където действаха силите на Виетконг, понякога попадаше и сред сражения, а в опасни моменти се питаше с основателен страх дали ще се измъкне жив оттам. Оказваше се, че все някак си успява, при това за не повече от двайсет и четири часа. Връщаше се винаги с много драматичен филмов материал от полесражението и с трогателни репортажи за доблестни млади американски войници — точно каквото очакваха в Ню Йорк.

Умело следвайки предварително начертания си план, Слоун не се излагаше на твърде големи опасности и почти винаги се намираше в Сайгон, когато имаше военни и дипломатически пресконференции, а именно тук се узнаваха новините. Едва много по-късно щеше да стане ясно колко повърхностно е отразявал Слоун събитията във Виетнам и как телевизията е давала предимство на драматичния видеоматериал, оставяйки задълбочения анализ и дори истината на втори и трети план. Но докато това не си пролича, за Крофърд Слоун то нямаше никакво значение.

Цялостният му замисъл се осъществи. Пред камерата, а още повече на фона на виетнамските събития той винаги имаше обаяние. Стана любимец на редакторите на информационните емисии в Ню Йорк и често се явяваше вечер в новините, понякога три-четири пъти седмично, което беше най-сигурният начин за един кореспондент да спечели авторитет, и то не само сред публиката, а и пред онези в управата на Си Би Ей, които взимат решенията.

За разлика от него Хари Партридж продължи да следва собствената си съвсем различна стратегия. Издирваше сложни проблеми, които изискваха по-дълго търсене на факти и го отвеждаха заедно с оператора до най-отдалечените кътчета на Виетнам. Запозна се с военната тактика и на американците, и на Виетконг и разбра защо и двете страни имат провали. Проучи какъв е балансът на силите, обикаляше фронтовите райони да събира сведения от първа ръка за ефективността на нападенията по суша и по въздуха, за дадените жертви и за дислокацията на силите. Някои от сведенията му противоречаха на официалните военни съобщения от Сайгон, но други ги потвърждаваха, а с опитите си да дават независима паралелна информация Партридж и неколцина като него се откроиха от останалите чуждестранни кореспонденти във Виетнам. Хари Партридж бе този, който съобщи още тогава, че американските войски при Тет бележат по-големи успехи, отколкото им се признават, както и че противникът не е чак толкова силен и че не всичките му офанзиви са успешни. Отначало някои редактори в Ню Йорк се съмняваха в тези съобщения и не бързаха да ги пускат. Но след като ги проверяваха и се убеждаваха наново и наново в абсолютната точност на Партридж, излъчваха почти всичко, изпратено от него.

Едно нещо обаче беше спряно, и то заради несъгласието му с критичната позиция, заета от авторитетния Уолтър Кронкайт, тогава на длъжност водещ в Си Би Ес, В специална кореспонденция от Тет след противниковата офанзива там Кронкайт бе заявил, че „кървавата авантюра във Виетнам ще ни доведе до безизходица“ и „с каквито и средства да ескалираме конфликта, противникът е в състояние да ни отвърне със същото“. А по-нататък: „Да твърдим, че днес сме по-близо до победата, означава да вярваме на оптимистите, които веднъж вече ни заблудиха.“ Ето защо, настояваше Кронкайт, Америка трябва „да започне преговори, но не като победител, а като почтена страна, направила всичко възможно да изпълни обещанието си да защитава демокрацията“.

Поради името на автора този силен коментар, вплетен в съвсем обективна информация, оказа огромно въздействие и послужи като основание и стимул на антивоенното движение. Сам президентът Линдън Джонсън заявил според сведенията, че ако загуби Уолтър Кронкайт, все едно, че е загубил страната си.

С интервютата си, взети от различни хора в района на събитията, Партридж доказваше, че Кронкайт не само може да греши, но и че, съзнавайки напълно силното си влияние, водещият на Си Би Ес влиза в ролята — по думите на един интервюиран — „на самозван президент, нарушавайки собствената си клетва за безпристрасност в журналистиката“.

Когато материалът на Партридж се получи в Ню Йорк, обсъждането му трая с часове и стигна до най-големите началници на Си Би Ей, преди да бъде взето единодушното решение, че една конфронтация с националния любимец „Уолтър“ е предварително обречена на провал. Но все пак репортажът на Партридж бе неофициално размножен и се разпространяваше между журналистите в телевизията.

Заради пътуванията си до районите с тежки сражения Партридж често отсъстваше от Сайгон по цяла седмица, а понякога и повече. Като отиде веднъж нелегално до Камбоджа, го нямаше цял месец. Но винаги се връщаше със силни репортажи, много от които останаха в съзнанието на хората и след войната заради задълбочените анализи. И никой друг освен Крофърд Слоун не оспори, че Партридж е превъзходен журналист. Но тъй като не се явяваше на екрана така често като Слоун, Партридж остана за жалост почти незабелязан от публиката. Във Виетнам обаче имаше нещо друго, което беляза живота и на Партридж, и на Слоун. Това бе Джесика Кастило.

* * *

Следвайки почти механично маршрута, който изминаваше по два пъти всеки делничен ден, Крофърд Слоун вече бе взел завоя от Петдесет и девета улица по авеню Йорк. След няколко пресечки сви надясно и пое на север по булевард Рузвелт. Минути по-късно се движеше вече успоредно на Ийст Ривър и тъй като нямаше повече кръстовища и светофари, натисна газта. Оставаше му още половин час до дома му в Ларчмънт, северно от Лонг Айлънд. Зад него един „Форд темпо“ също увеличи скоростта си. Мислите на Слоун, обикновено успокоени по това време на деня, се насочиха към миналото и към Джесика, която в Сайгон беше приятелка на Хари Партридж, но в края на краищата се омъжи за Крофърд Слоун.

* * *

Тогава, във Виетнам, Джесика беше на двайсет и шест, стройна, с дълга кестенява коса, пъргав ум и — на моменти — остър език. Бе младши служител в американската информационна агенция, но умееше да постави на място всеки журналист, който се опиташе да разговаря с нея не само по служба. Агенцията се намираше на улица Ле Ки Дон в засенената от едно дърво библиотека „Линкълн“, която някога бе театър „Рекс“, та старата му емблема си остана там през цялото време. Някои представители на печата посещаваха агенцията повече, отколкото бе необходимо, и задаваха какви ли не въпроси, само и само да поприказват с Джесика.

Тяхното ухажване я забавляваше, но по времето, когато Крофърд Слоун се запозна с нея, вниманието й бе заето единствено от Хари Партридж.

И до ден-днешен, мислеше си Слоун, някои неща в тази отдавнашна връзка между Партридж и Джесика не му бяха известни, не беше питал и нямаше да ги узнае. Вратите, затворени преди повече от двайсет години, бяха останали така през цялото време, което не му пречеше и никога нямаше да му попречи да си задава въпроса какво всъщност е имало тогава между двамата.

5

Джесика Кастило и Хари Партридж се почувстваха инстинктивно привлечени един към друг още първия път като се видяха във Виетнам, макар че това бе среща между противници. Партридж бе отишъл в Информационната служба да търси сведения, които знаеше, че съществуват, но военните бяха отказали да му дадат. Отнасяше се до наркоманията, за която той имаше доказателства, че е широко разпространена между американските войници във Виетнам. От Ню Йорк му бяха дали зелена улица да проучи нещата, но официалните източници бяха като със запечатана уста по въпроса.

Щом влезе в малката като килийка канцелария на Джесика и съобщи целта на посещението си, тя реагира по същия начин.

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо по тази тема.

Отношението й го обиди и той й отвърна с упрек:

— Искате да кажете, че не можете да говорите, защото ви е наредено да прикривате някого. Посланикът ли ще бъде злепоставен от истината?

— И това не мога да ви отговаря — поклати глава тя.

Разгневен, Партридж настъпи безмилостно:

— Значи искате да ми кажете, че от това ваше уютно скривалище не ви пука за обикновените войници в джунглата, които са изплашени до смърт, страдат и понеже не знаят какво друго да правят, се унищожават сами с наркотици?

— Нищо подобно не съм казвала — възмути се тя.

— Напротив, точно това казахте. — В гласа му имаше презрение. — Отказахте да ми дадете сведения за нещо, което трябва да бъде широко разгласено, за проблем, който хората трябва да узнаят, та да се вземат мерки. И да бъдат предупредени, а може би и спасени другите неопитни юноши, които ще дойдат тук. Кого смятате, че пазите, госпожице? Във всеки случай не момчетата, които се бият и които имат значение. И се наричате информационен служител! За мен вие сте дезинформационен агент.

Джесика пламна. Не беше свикнала да й говорят така и очите й заискриха от гняв. Пръстите й се свиха около стъкленото преспапие на бюрото пред нея. За миг Партридж предположи, че тя ще го замери с него, и се приготви да се сниши. После гневът й видимо се уталожи и тя го попита спокойно:

— Какво точно искате да знаете?

Партридж също укроти гласа си в тон с нейния.

— Главно статистически данни. Знам, че те са у някого, че се правят наблюдения и резултатите се регистрират някъде.

Джесика тръсна назад кестенявата си коса с жест, който впоследствие той щеше да обикне.

— Познавате ли Рекс Толбът?

— Да. — Толбът беше младият вицеконсул в американското посолство на улица Тонг Нут, няколко преки по-нататък.

— Попитайте го за доклада „Нострадамус“.

Колкото и да беше сериозен, Партридж не можа да сдържи усмивката си при мисълта какъв ли мозък е измислил подобно наименование.

— Няма нужда да казвате на Рекс, че аз съм ви изпратила — продължи Джесика. — Можете да му намекнете, че просто знаете…

— …малко повече, отколкото той предполага. Стар журналистически трик.

— Какъвто приложихте и към мен, нали?

— Почти — призна той с усмивка.

— Разбрах го веднага, но не исках да ви разочаровам.

— Не сте чак толкова безсърдечна, колкото ви мислех. Какво ще кажете да продължим разискването на тази тема по време на вечеря.

За своя собствена изненада Джесика прие.

По-късно те установиха, че им е много приятно да са в компанията един на друг, и тази първа среща бе последвана от други. Но удивително дълго време те не станаха по-близки, което Джесика със своята прямота и безцеремонност постави като условие още в началото.

— Искам да знаеш, че независимо какво става наоколо, аз лично не търся мъже за леглото. За да легна с някого, то трябва да е нещо много особено и да има голямо значение за мен и за другия човек. Та да не кажеш после, че не съм те предупредила.

Но както можеше да се очаква, в един момент желанието завладя и двамата. Бяха вечеряли в ресторанта на „Каравел“, където бе отседнал Партридж. След това в градината на хотела — оазис на спокойствието сред кипежа в Сайгон — той понечи да прегърне Джесика и тя жадно се притисна към него. На целувката му отвърна пламенно и през тънката й рокля той почувства възбудата на тялото й. Години по-късно Партридж щеше да си спомня този момент като един от редките вълшебни мигове, когато всякакви грижи и проблеми, Виетнам, уродливата война и несигурното бъдеще изглеждаха много далеч, а единствено важно бе настоящето и те двамата.

— Да отидем ли в стаята ми? — попита той нежно.

Джесика изрази съгласието си с мълчаливо кимване.

Горе в стаята, озарявана само от външната светлина, те все още бяха плътно прегърнати, докато той я събличаше, а тя му помагаше, щом някъде пръстите му се окажеха несръчни.

Като проникваше в нея, я чу да му казва: „О, толкова те обичам!“

Много след това той все не можеше да си спомни дали й каза, че също я обича истински; знаеше само, че това бе така и винаги щеше да бъде.

Партридж бе дълбоко развълнуван и от откритието, че Джесика бе девствена. Срещаха се, любеха се и изпитваха от физическата си близост същия възторг, който им носеше и общуването по всякакви други причини.

Ако се бяха запознали на друго място и по друго време, биха се оженили веднага. Джесика искаше да се омъжи, да има деца. Но Партридж се въздържаше по съображения, за които после щеше да съжалява. Вече бе имал един неуспешен брак в Канада и знаеше, че семействата на телевизионни журналисти рядко оцеляват. Кореспондентите на телевизионни компании бяха обречени на скиталчество и се случваше по двеста и повече дни от годината да не се прибират у дома си. Отвикваха от семейните задължения и малцина устояваха за дълго на сексуалните изкушения по пътя си. Поради това между съпрузите често настъпваше и интелектуално, и сексуално отчуждение, а когато се събираха след дълга раздяла, се чувстваха като непознати.

Към всичко това се добавяше и Виетнам. Партридж знаеше, че рискува живота си всеки път, когато напуска Сайгон, и макар досега да бе имал късмет в това отношение, вероятността той да го съпътства и занапред все повече намаляваше. Ето защо смяташе, че не е почтено да обременява друг човек — в случая Джесика — с постоянна тревога и вероятността от съкрушителна загуба.

Някои от тези свои съображения и опасения той сподели с Джесика една сутрин, след като бяха прекарали нощта заедно, но моментът се оказа крайно неподходящ. Джесика остана потресена и дълбоко разочарована от хлапашкия опит — както тя го разбра — на един мъж, комуто бе дала и сърцето, и тялото си, да се измъкне. Тя хладно заяви на Партридж, че с връзката им е свършено.

Много по-късно обаче осъзна, че погрешно е изтълкувала нещо, което е било всъщност израз на нежност и дълбока загриженост. Няколко часа след това Партридж отново напусна Сайгон и точно тогава отиваше в Камбоджа, така че го нямаше цял месец.

Крофърд Слоун бе виждал Джесика няколко пъти в компанията на Хари Партридж, а от време на време и в Информационната служба, когато отиваше за някакви сведения. Тя много му харесваше и той мечтаеше да я познава по-добре. Но знаейки, че е момичето на Партридж, придържаше се към строгите си принципи в това отношение и не посмя да й определи среща. Щом узна обаче от самата нея, че са се разделили с Партридж, веднага я покани на вечеря. Тя прие и така продължиха да се срещат. Две седмици по-късно той й призна, че дълго я е обичал от разстояние, а сега направо я обожава, и й предложи да се омъжи за него. Изненадана, Джесика поиска малко време да обмисли.

Завладя я истинска буря от чувства. Любовта й към Хари бе страстна и всеотдайна. Никой друг мъж не бе успял — и едва ли щеше да успее — да я покори като него. Инстинктивно усещаше, че онова, което бяха преживели двамата с Хари, се случва веднъж в живота. Сигурна беше, че още го обича. Дори и сега страшно й липсваше; ако се върнеше и й предложеше брак, вероятно щеше да му отговори с „да“. Но беше ясно, че Хари няма да й направи такова предложение. Той я бе отблъснал и тя още изпитваше гняв и огорчение от това. Нещо в нея я караше… да му отмъсти. Ще види той!

А ето че сега в живота й присъстваше Кроф. Джесика харесваше Крофърд Слоун… Нещо повече!… Изпитваше силни чувства към него. Той беше нежен и добър, обграждаше я с обич, беше интелигентен и приятен. В него имаше нещо стабилно, което понякога липсваше на иначе вълнуващо чаровния Хари. Ала когато става дума за цял живот, защото Джесика така възприемаше брака, кой от двата вида любов, в две различни гами — по-вълнуващата или по-стабилната, — имаше истинско значение? Много й се щеше да намери категоричния отговор. Но изобщо не се сети да си зададе въпроса: „Защо е нужно да вземам решение отсега?“ Или: „Защо да не изчакам? Тя е още толкова млада.“

Без сама да съзнава, цялата обстановка във Виетнам влияеше върху начина й на мислене. Всички живееха в несигурността на войната и тя проникваше в тях заедно с въздуха, който дишаха. Сякаш времето бе сгъстено и ускорено, та часовниците и календарите се движеха с по-голяма скорост. Всеки ден от живота им се изтичаше като през язовирни шлюзи в стремглаво втурнали се надолу потоци. Кой от тях знаеше колко дни му оставаха? И дали някой щеше изобщо някога да се върне към нормалния си ритъм на живот?

Винаги е било така в човешката история по време на война.

Като претегли всичко, доколкото можа, на следващия ден Джесика прие предложението на Крофърд Слоун. Бракосъчетанието бе извършено веднага в посолството на САЩ от един свещеник на армията. Присъстваше и посланикът, който после даде прием в дома си.

Слоун беше като замаян от щастие. Джесика се уверяваше, че и с нея е така, и решително възприе тона на настроението на Кроф.

Партридж узна за сватбата им едва след завръщането си в Сайгон и чак тогава с голяма болка осъзна колко много е загубил. Опита се да прикрие чувствата си, когато поднасяше поздравленията си на Джесика и Слоун, но тя го познаваше достатъчно добре, за да ги долови. Но дори и да споделяше донякъде тези чувства, Джесика ги стаи в себе си и им обърна гръб. Казваше си, че вече е направила своя избор, и имаше намерението да бъде добра съпруга на Слоун, което с течение на годините наистина направи. Както във всеки брак, не липсваха конфликти и кризи, но те бяха изгладени. И сега — колкото и невероятно да беше за всички около тях, до сребърната сватба на Джесика и Слоун оставаха по-малко от пет години.

* * *

Зад волана на своя „Буик Съмърсет“ Крофърд Слоун бе вече на половината път до дома си. Оставил моста Триборо зад гърба си, той караше по скоростната отсечка Брукнър и скоро щеше да се качи на шосе 95, пресичащо Нова Англия с излаз при Ларчмънт. Онзи „Форд Темпо“, дето го следваше още от Си Би Ей, пак бе зад него.

Нищо чудно, че Слоун не забелязваше другата кола нито тази вечер, нито през последните няколко седмици. То се дължеше на ловкостта, с която го преследваше младият колумбиец на волана — със студени очи, тънки устни и този път под името Карлос. Той бе влязъл в САЩ преди два месеца с фалшив паспорт и с още шестима свои сънародници — петима мъже и една жена — вече цял месец държаха Слоун и семейството му под строго, но предпазливо наблюдение. Всички имаха измислени имена, които в повечето случаи прикриваха самоличността на преследвани от закона. Членовете на групата не се познаваха отпреди и само шефът им, Мигел, който сега беше на десетина километра от Карлос във форда, знаеше истинските им имена.

Фордът, вече два пъти пребоядисван, откакто го ползваха, бе една от няколкото коли, които използваха, за да не будят подозрение. В бързия поток от автомобили Карлос пусна една-две коли между себе си и Крофърд Слоун, без да губи от поглед преследвания „Буик“. Човекът, седящ до Карлос, отбелязваше от време на време часа в един тефтер. Това бе Хулио — смугъл, вечно готов да спори и все намръщен, с грозен белег от нож върху лявата буза. Той беше специалист по свръзките в групата. На задната седалка имаха радиотелефон — един от шестте апарата, които свързваха колите помежду им и с тайната временна главна квартира. И Карлос, и Хулио бяха безмилостни и добре обучени стрелци, снабдени с оръжие.

Увеличил отново скоростта си, след като едва не се наложи да спре заради голямо сблъскване на коли на едно място в лявата лента, Слоун се върна и към мислите си за Виетнам, Джесика, Партридж и за самия него.

Гласове и смях го посрещнаха още в късия сляп коридор между гаража и къщата. В антрето между стаите на долния етаж чу Джесика да се провиква от всекидневната:

— Ти ли си, Кроф?

— Тежко ти, ако не съм — отвърна той доста банално.

— Добре дошъл, който и да си. Ей сега ще те посрещна — разсмя се отново Джесика.

По звънтенето на чаши и тропота на лед той позна, че тя приготвя мартинито, с което имаше обичай да го разтоварва от напрежението през деня.

— Здрасти, татко! — викна от стълбището за горния етаж единайсетгодишният им син Никълъс. Висок за възрастта си и доста строен, той грееше от радост, като се втурна да прегърне баща си.

Слоун също го прегърна и разроши къдравата му кестенява коса. Обичаше да го посрещат така и знаеше, че го дължи на Джесика. Още от рождение тя бе внушила на Ники, че всяка обич трябва да се изразява чрез сетивата.

Като се ожениха, в началото Слоун не умееше да дава израз на чувствата си, сдържаше ги, оставяше неизказани неща, очакваше другият сам да ги разбере. Това му бе вродено, но Джесика не се примири и положи големи усилия да го накара да преодолее тази своя резервираност поне към нея и после към Ники. Слоун си спомняше как още тогава му бе казала: „Когато един мъж се ожени, скъпи, всички бариери падат. Нали затова е казано, че сме свързани в едно? Така че до края на живота си трябва да си казваме един на друг точно какво чувстваме, а понякога и да го показваме.“

Последните думи се отнасяха до секса, който дълго време от брачния им живот все още криеше нови изненади и разнообразия за Слоун. Джесика се бе сдобила с няколко от изобилстващите на Изток книги за изкуството на любовта с подробни описания и илюстрации и обичаше да изпробва нови положения, да търси различни наслади. Леко шокиран и стеснителен в началото, Слоун постепенно започна да споделя нейното удоволствие, но инициативата винаги бе у Джесика.

Към другите си остана сдържан. Не помнеше откога не бе прегръщал собствения си баща; възпираше го и несигурността как би реагирал Ангъс, който също бе затворен, почти скован по природа.

— Добре дошъл, скъпи.

Джесика се появи облечена в млечнозелено — любимия му цвят. Прегърнаха се нежно и влязоха във всекидневната. Ники дойде за малко при тях: беше вечерял и скоро щеше да си ляга.

— Какво ново в света на музиката? — попита Слоун сина си.

— Сега разучавам Прелюдия номер две от Гершуин. Страхотна е!

— Май си я спомням — каза бащата. — Гершуин я е написал като много млад, нали?

— Да, на двайсет и осем.

— И някъде в началото няма ли нещо такова: дум-ди-да-дум, дий-да-да-ди-дум-ди-дум-ди-дум-ди-дум?

Ники и Джесика се разсмяха на опитите му да пее.

Вече нито той, нито Джесика си спомняха на колко години точно Ники за пръв път прояви интерес към музиката, но във всеки случай беше съвсем мъничък, а сега свиренето бе основното му занимание. Само преди няколко седмици учителката му, възрастна австрийка, бе казала на Джесика, че нейният син носи музиката в душата си, и му предсказа голямо бъдеще с нея.

— Ники, става късно — подкани го Джесика, поглеждайки часовника.

— О, мамо, нека да поостана. Утре нямаме училище.

— Но денят ти ще бъде напрегнат като всеки друг. Непреклонна съм.

Джесика отговаряше за реда в семейството и затова, след като пожела нежно и на двамата „лека нощ“, Ники се прибра. След малко го чуха да свири в стаята си на електронната йоника, с която заместваше пианото от всекидневната.

В меко осветената стая Джесика се зае отново с мартинито. Докато я гледаше как го налива в чашите, Крофърд си помисли колко щастлив човек е. Повече от двайсет години след като се бе оженил за нея, Джесика продължаваше да буди у него това чувство. Тя вече не носеше дълга коса и не си правеше труда да прикрива посребряващите кичурчета, а и около очите й се бяха появили бръчки. Но фигурата й беше стройна и хубава, а погледите на мъжете още се връщаха повторно към краката й. Самият той се гордееше да се появи където и да е с Джесика до себе си, почти непроменена от годините.

— Имал си тежък ден, както разбирам — каза тя, подавайки му чашата.

— И как още! Гледа ли новините?

— Да. Горките пътници в тоя самолет. Каква ужасна смърт! И като си помисля, че те най-дълго от всички са знаели какво ги чака, без да могат да направят нищо, освен да седят безропотно.

Слоун усети, че го загриза съвестта, като си даде сметка, че изобщо не е мислил по този въпрос. Понякога професионалният журналист се оказва така погълнат от събирането на новините, че забравя за хората, които участват в тях. Дали претръпваме от продължителното опериране с такава материя, или — подобно на лекарите — се скриваме зад защитен екран от привидно равнодушие? Надяваше се да е второто, а не първото.

— Щом си разбрала за самолета, видя ли Хари? Какво ще кажеш?

— Добре беше.

Отговорът на Джесика звучеше безразлично. Слоун я наблюдаваше, очаквайки да чуе още нещо, и се питаше: „Наистина ли е заличила миналото в съзнанието си?“

— Хари беше много повече от добър. Направи го ей така — и Слоун щракна с пръсти, — без предупреждение, без никакво време дори. Справиха се отлично и той, и Рита, и Мин. Натрихме носа на другите телевизии.

— Напоследък Хари и Рита май доста често работят заедно. Да няма нещо между тях?

— Не. Просто са много добър екип.

— Откъде знаеш?

— Защото Рита има любов с Лес Чипингъм. И двамата си мислят, че никой не знае. А всички го знаят, разбира се.

— Я виж ти! — разсмя се Джесика. — Каква компанийка от прелюбодейци сте били!

Лесли Чипингъм беше самият председател на Си Би Ей. Слоун се канеше да разговаря именно с него на другия ден за отстраняването на Чък Инсън от длъжността отговорен редактор.

— Не ме включвай в групата — отвърна той. — Доволен съм и от това, което си имам у дома.

Мартинито го поотпусна, както очакваше. И двамата с Джесика не пиеха много: едно мартини и чаша вино с вечерята им стигаше.

— Тази вечер имаш и друга причина да си в добро настроение — каза Джесика и донесе от малкото писалище до отсрещната стена един плик, вече отворен, защото тя се грижеше за частната им делова кореспонденция. — Това е писмо от издателя ти.

Неговата трета книга — „Камерата и истината“, — написана този път в съавторство, бе излязла преди няколко месеца. Продажбата тръгна отначало бавно, а нюйоркските критици я разгромиха, доволни от възможността да се нахвърлят върху някой журналист с ранга на Слоун. Но в градове като Чикаго, Кливланд, Сан Франциско и Маями книгата бе посрещната с одобрение. А най-важното, че след няколко седмици пасажи от нея бяха цитирани и в общите коментари на събитията, което бе най-добрата й реклама.

В раздела за тероризма и съдбата на заложниците той открито писа, че много американци са почувствали „срам след направените през 1986–1987 година разкрития как правителството на САЩ е откупило свободата на шепа американски заложници в Близкия изток с цената на хиляди убити и осакатени иракци не само в ирано-иракската война, но и сред цивилното население“.

Той изтъкваше по-нататък, че жертвите по фронтовете са резултат от оръжията, доставени на Иран от САЩ в замяна на освобождаването на заложниците, и наричаше тази сделка „съвременните трийсет сребърника“. Най-често цитираните му думи по този въпрос бяха:

„Никой политик никъде по света няма смелостта да го каже на глас, но заложниците, включително американските, трябва да бъдат оставяни на съдбата си. А молбите, отправяни от семействата им, трябва да бъдат изслушвани със съчувствие, но не бива да отклоняват правителството от възприетата линия на поведение.“

И още:

„Единственият начин да се справим с терористите е да им отвърнем със същото — с контратероризъм, което значи винаги щом е възможно, те да бъдат издирвани и унищожавани тихомълком. Това е единственият език, на който може да се разговаря с тях. Но в никакъв случай да не сключваме сделки с терористите или да им плащаме откуп, пряко или косвено. Никога!“

Когато книгата излезе, някои от началниците в Си Би Ей се разтревожиха да не би позицията му за заложниците и съвета за унищожаването на терористите да породят отрицателно отношение у обществеността към телевизионната компания. Оказа се, че няма причини за безпокойство, и шефовете набързо се присъединиха към общия хор на одобрение.

Слоун засия, като прочете сумата на хонорара си.

— Заслужаваш го и се гордея с теб — каза Джесика. — Особено защото никога не би рискувал да изпаднеш в противоречие със собствените си думи. — Тя се сети нещо. — О, щях да забравя. Баща ти се обади. Пристига утре и би желал да ни гостува една седмица.

Слоун направи гримаса.

— Но нали съвсем скоро беше тук?

— Самотен е и остарява. Може би и ти, като станеш на неговите години, ще си имаш любима снаха, при която ще искаш да бъдеш.

И двамата се разсмяха, знаейки каква слабост имат Ангъс и Джесика един към друг, и че понякога се разбират по-добре помежду си, отколкото бащата със сина. Откакто майката на Слоун бе починала преди няколко години, Ангъс живееше сам във Флорида.

— Чудесно тогава — примири се Крофърд. — Но поне използвай, моля те, влиянието си над татко и го убеди да не пее пак старата песен за чест, патриотизъм и всичките там негови работи.

Той уважаваше героизма на баща си през войната, но знаеше колко досаден става старецът, като подхване една от любимите си теми — за изчезването на човешкото достойнство и нравствените стойности в съвременното общество, както той се изразяваше.

В разговора, продължил и по време на вечерята, Слоун отбеляза умислен:

— Знам какво имаш предвид, като спомена за риска от противоречие с думите ми. Вярно е, че съм поемал много по-малко рискове, отколкото е трябвало. Но към някои неща в книгата се чувствам действително съпричастен.

— И към тероризма ли?

Той кимна.

— И откакто книгата се появи на бял свят, доста често си мисля дали тероризмът би могъл да засегне теб или мен. Ето защо съм взел някои предпазни мерки, за които не съм ти говорил, но смятам, че трябва да ги знаеш. — И докато Джесика го гледаше озадачена, той продължи: — Може и до нас да стигне. Винаги има първи път, а моята работа е все едно да си в аквариум със златни рибки. Започнат ли терористите да действат и в САЩ, а аз, както знаеш, смятам, че това ще стане съвсем скоро, хора като мен ще бъдат най-привлекателната примамка, защото каквото и да направим или да ни направят, цял свят ще го разбере.

— Ами семействата? Те могат ли да стана прицел на терористи?

— Твърде малко вероятно е. Терористите винаги гледат да похитят някого с известно име.

— Ти спомена за някакви предпазни мерки. Какви точно? — напрегнато попита Джесика.

— Каквито трябва да се прилагат едва след като са ме взели за заложник, ако това се случи. Подготвил съм всичко с един познат адвокат и той разполага с необходимите подробности, както и с правото да ги обяви, ако това се наложи.

— Не ми харесва този разговор — прекъсна го Джесика. — Изнервя ме и недоумявам каква е ползата от предпазни мерки чак след като се е случило лошото.

— Преди това разчитам на телевизионната компания да гарантира сигурността ми, което тя прави повече или по-малко. Но ако все пак се случи, не желая, както съм писал и в книгата, да се плаща никакъв откуп за мен от когото и да било, нито дори от нашите собствени пари. Така че първото нещо, което трябва да направя, е да подпиша юридически заверена декларация в този смисъл.

— Да не искаш да кажеш, че парите ни са замразени?

— Не, не бих могъл да го направя, дори и да исках — поклати глава той. — Всичко, което притежаваме: къщата, банковите сметки, акциите, златото и чуждата валута, са наша обща собственост и ти можеш да правиш с тях каквото пожелаеш във всеки момент. Но след като декларацията ми бъде оповестена и хората знаят моето желание, ще ми се да вярвам, че ти няма да постъпиш по друг начин.

— Значи ме лишаваш от правото да взимам решения? — запротестира Джесика.

— Не, мила — възрази й той нежно. — Просто те освобождавам от една тежка отговорност и от една дилема.

— Ами ако Си Би Ей пожелаят да платят откупа?

— Съмнявам се, но във всеки случай няма да го направят против моето желание, което е споменато в книгата и повторено в декларацията.

— За пръв път чувам, че компанията ти осигурява някаква охрана. Каква точно?

— Когато получавам заплахи по телефона или писма, или се разчуе за опасност от нападение, а това става във всички телевизионни компании, особено по адрес на водещите, извикват частните детективи. Те обикалят из сградата, където работя, и правят каквото е необходимо според техните изисквания. Случвало ми се е няколко пъти.

— Никога не си ми казвал.

— Така е.

— И какво друго не си ми казвал? — попита Джесика с известна острота в гласа, макар че още не беше решила дали да се разсърди, или не.

— С адвоката съм уредил и някои други неща.

— Нямам ли право да ги знам?

— Дори е важно да ги знаеш. — Слоун пренебрегна сарказма, към който жена му прибягваше понякога, като се притесни. — Щом отвлекат някого, независимо къде по света, похитителите вече почти винаги правят видеозапис. Като се гледа, било на видео, било по телевизията, никой не може да знае дали записаният говори и прави гримаси по свое желание или по принуда, но ако има предварителна уговорка за някои сигнали, заложникът има всички шансове да предаде послание, което да бъде ясно разбрано от близките му. Впрочем все повече и повече хора, които допускат, че един ден могат да бъдат превърнати в заложници, постъпват по този начин: оставят документ с инструкции за действие при адвокат и установяват система от сигнали.

— Ако работата не беше сериозна, щях да помисля, че ми разказваш шпионски роман. И какви са твоите сигнали?

— Ами като оближа устни с езика си, което никому не би направило впечатление, това значи: „Действам по чужда воля. Не вярвайте на нищо, което ви казвам.“ Ако почеша или докосна дясното си уха, разбирай: „Похитителите ми са добре организирани и силно въоръжени.“ Същото нещо, но с другото ухо сигнализира точно обратното: „Охраната не е много силна. Нападение отвън би успяло.“ Има и други, но засега стига толкова. Не искам повече да те разстройвам.

— Тези неща наистина ме разстройват — отвърна Джесика и си помисли: „Нима е възможно да се случи? Кроф да бъде отвлечен и закаран някъде далеч?“ Струваше й се невероятно, но всеки ден се случваха какви ли не неща. — Освен че ме е страх — продължи тя, — трябва да ти призная, че всичко това буди у мен възхищение, защото досега не съм те познавала от тази ти страна. Чудя се обаче: защо не отиде на онзи курс по самоотбрана, за който говорихме?

Беше курс за съпротива срещу терористи, предлаган от една британска фирма и рекламиран по няколко телевизионни програми в САЩ. Курсът траеше една седмица и една от целите му беше да подготви хората точно за вероятността, спомената от Слоун — как да се държат в случай, че станат заложници. Преподаваха и невъоръжена самоотбрана, каквато Джесика бе настоявала съпругът й да усвои след жестокото нападение на водещия в Си Би Ес Дан Радър насред нюйоркска улица през 1986 г. Радър отиде в болница, а двамата въоръжени нападатели така и не бяха открити.

— Проблемът ми е да намеря време — отвърна Слоун. — А, като стана дума за това, ходиш ли още на уроци по ръкопашен бой в тясно пространство?

Всъщност Джесика държеше Слоун да посещава тези часове, водени от един елитен английски бригаден генерал, живеещ в Ню Йорк, но тъй като той просто не намери време, тя реши сама да усвои това умение.

— Вече не ходя редовно — отговори му тя. — Взимам по един час на месец-два, колкото да си поддържам формата. Понякога генерал Уейд изнася лекции, които посещавам.

— Добре — кимна Слоун.

През нощта, все още разстроена от разговора, Джесика почти не спа.

Двамата във форда навън проследиха как лампите в къщата загасват една по една, предадоха съобщение по телефона и приключили бдението си за деня, си заминаха.

6

Наблюдаването на дома на Слоун бе подновено малко след 6,30 на другия ден сутринта. Този път от един „Шевролет Селебрити“. На предната седалка, изхлузени така, че да не ги виждат отвън, седяха двамата колумбийци, Карлос и Хулио. Шевролетът беше паркиран на удобна пресечка, а те гледаха през страничните и през задното огледало. И двамата вътре бяха напрегнати, защото днес бе денят за действие, кулминацията на дълго и грижливо подготвян план.

В 7,30 се случи нещо непредвидено: пристигна такси и от него слезе възрастен човек, влезе в къщата и остана там. Неочакваното присъствие на новодошлия създаваше допълнително усложнение, за което бе незабавно предадено по телефона на повече от трийсет километра, в квартирата, използвана временно за седалище на натоварените с изпълнението на плана. Добрите съобщения и разнообразието от транспортни средства бяха белег на операция, за която разноските не са имали значение. Заговорниците, ангажирани с подготовката и организацията й, бяха опитни, изобретателни и разполагаха с много пари. Те работеха за картела „Меделин“ в Колумбия, който представляваше коалиция на порочни, престъпни, баснословно богати трафиканти на наркотици. Действайки със зверска жестокост, картелът бе зад безброй убийства, включително на сенатора Луис Карлос Галан, кандидат за президент на Колумбия през 1989 година. За времето от 1981-ва бяха убити повече от двеста и двайсет съдии и служители на закона, отделно още много полицаи, журналисти и хора от други професии. А сключеният през 1986 година съюз между „Меделин“ и социалистическата партизанска фракция „М–19“ доведе до истинска кървава оргия с деветдесет жертви, между които половината членове на Колумбийския върховен съд.

Въпреки престъпната си репутация картелът „Меделин“ се радваше на тесни приятелски връзки с католическата църква в Рим. Няколко от босовете се гордееха с частните си параклиси. Един кардинал бе славословил по адрес на хората в „Меделин“, а един епископ направо си призна, че е взимал пари от трафикантите.

Картелът упражняваше властта си не само с убийства. Безогледно подкупничество и корупция, финансирани от трафикантите, разяждаха като гигантски тумор колумбийското правителство, съдебните органи, полицията и армията, прониквайки през най-висшите слоеве. Plata o plomo (сребро или олово) гласеше безцеремонното предложение на „Меделин“ към държавните служители.

Някъде между 1989 и 1990 г., докато отзвучаваше вълната на ужас след убийството на Галан, водачите на картела имаха малко неприятности с властите, опитали се да приложат закона и към тях, дори с известна предпазлива намеса от страна на САЩ. Но ответният удар, много точно наречен от трафикантите „тотална война“, се изрази в масови насилия, бомбардировки и още повече убийства, които, изглежда, нямаше да имат край. Извън всякакво съмнение бе само оцеляването на картела и неговата вездесъща търговия с наркотици.

Настоящата конспиративна операция в САЩ „Меделин“ изпълняваше за перуанската маоистко-терористична организация „Сендеро Луминосо“ (или „Сияйната пътека“). В последно време тя ставаше все по-силна в Перу, докато централното правителство все повече губеше позиции и беше като с вързани ръце. И докато някога територията на „Сендеро Луминосо“ бе ограничена само в Андите, долината Хуалага и центрове като Аякучо и Куско, бомбените атентати и убийствата вече бяха станали ежедневие и в столицата Лима.

Връзките между „Сендеро Луминосо“ и „Меделин“ се основаваха на две много съществени съображения. Първото бе, че „Сендеро Луминосо“ имаше практиката да наема престъпници от чужбина за отвличанията, които така често ставаха в Перу, а второто произтичаше от това, че „Сендеро Луминосо“ държеше под свой контрол по-голямата част от долината Горна Хуалага, където вирееха шейсет процента от всичките насаждения на кока по света. От листата на коката правеха крем, който е основата на кокаина, и после го изпращаха в колумбийските картели със самолети, излитащи от тайни писти.

„Сендеро Луминосо“ се финансираше главно от наркотиците благодарение на големия дял от печалбата, който изискваше и от производителите на кока, и от трафикантите, между които и „Меделин“.

Двамата колумбийски наемници в шевролета взеха да ровят из купчината снимки, направени от Карлос с „Полароид“, на всички, които са влизали в къщата на Слоун през последния месец. Току-що пристигналият възрастен човек не беше между тях.

Хулио говореше по телефона кодирано: „Пристигна един син пакет. Доставка номер две. Вече е в склада. Не можем да установим реда.“ Което, разшифровано, означаваше: „Пристигна един мъж. Докара го такси. Влезе в къщата. Не знаем кой е. Нямаме негова снимка.“

В слушалката троснато прозвуча острият глас на Мигел, ръководителя на цялата операция. „Какъв е номерът на етикета?“

Хулио, който още не владееше много добре кодовете, тихо изруга, докато прелистваше тетрадката с бележки за разчитането им. Въпросът означаваше: „На каква възраст е човекът?“ Той погледна Карлос за помощ.

— Отговори му, номерът е седемдесет и пет.

Което предизвика нов троснат въпрос:

— Нещо особено по синия пакет?

Забравил за кодовете, Хулио се впусна да обяснява открито!

— Носеше куфар. Изглежда е дошъл на гости.

* * *

В полуразрушена къща под наем в Ню Джърси един човек с псевдонима Мигел ругаеше наум небрежността на Хулио. (Estupidos!) С какви глупаци е принуден да работи! Колко пъти ги е предупреждавал, че всеки може да подслушва телефона им. Уреди за тази цел се продават по магазините. Чувал бе как една радиостанция се хвалеше, че с такъв скенер осуетила няколко заговора на престъпници.

Самият Мигел беше маниакално предпазлив, откакто се помнеше. Затова и не успяваха да го арестуват, макар да фигурираше в списъците на „най-търсените“ от полицията и в Северна, и в Южна Америка, както и от ИНТЕРПОЛ. А в Западното полукълбо го търсеха под дърво и камък, наравно със събрата му по тероризъм Абу Нидал от другата страна на Атлантическия океан. Ето защо Мигел си позволяваше дори и малко да се гордее с това, макар да знаеше, че гордостта ражда самоувереност, от която също трябваше да се пази.

На вид беше по-скоро незабележим, нито красив, нито грозен, все още млад — нямаше четирийсет. Минувачът би го взел за банков чиновник или управител на малък магазин. Беше любезен, но не прекалено, за да не прави впечатление. Никой не можеше да предположи колко властен е той: знаеха го само онези, които бе командвал.

Неговото предимство в сегашната операция бе американският му вид и акцент. В края на шейсетте и началото на седемдесетте години колумбиецът следваше английска филология в Калифорнийския университет в Бъркли, където търпеливо бе усвоил английското произношение. Тогава използваше, разбира се, истинското си име — Улисес Родригес.

Родителите му плащаха таксите за чуждестранен студент.

Баща му бе заможен неврохирург в Богота и се надяваше, че единственият му син ще го наследи в професията — нещо, към което Мигел не проявяваше никакъв интерес още оттогава. Но в навечерието на седмото десетилетие от века синът вече предвиждаше големите промени, които очакват Колумбия: от благоденстваща демократична държава със справедлива правова система тя щеше да се превърне в лишен от закони рай за гангстерите, управляван с диктатура, злодейства и страх. Златото на фараона на бъдеща Колумбия щеше да бъде марихуаната, а впоследствие — кокаинът. Мигел не само не се тревожеше от предстоящия упадък, а мечтаеше да се включи в новата игра.

Междувременно извърши в Бъркли няколко неща, които го убедиха, че е напълно лишен от съвест и е способен да убие човешко същество бързо и решително, без никакви угризения или отвращение след това.

За първи път се случи да го направи, след като бе преспал с млада жена, срещната на автобусната спирка. Вървяха заедно, заприказваха се, установиха, че и двамата са първокурсници, тя, изглежда, го хареса и го покани в жилището си на най-оживения край на Телеграф авеню. Тогава не съществуваше още паниката от СПИН и такива срещи бяха нещо естествено.

Бе заспал, изтощен, и като се събуди, видя как момичето невъзмутимо разглежда съдържанието на портфейла му. В него имаше няколко лични карти на различни имена, но все с неговата снимка: още тогава той се упражняваше за бъдещата си дейност встрани от закона. Момичето изглеждаше твърде заинтересувано от картите — може да беше и някаква шпионка, само че той така и не успя да разбере. Без да се колебае, скочи от леглото, сграбчи я и я удуши. Още си спомняше недоумението в погледа й, докато се мяташе, опитвайки се да се освободи; после в очите й остана само мълчаливата отчаяна молба, преди съзнанието да ги напусне. Интересно му беше да установи, от чиста любознателност, че убийството изобщо не го смути. С ледено спокойствие той изчисли вероятността да бъде заловен и я отхвърли като несъществуваща. Преди да слязат от автобуса, не се познаваха, а и нямаше кой да ги е запомнил на улицата или когато влизаха в сградата.

Затова, без да бърза, той избърса с кърпа малкото повърхности, където можеше да има отпечатъци от пръстите му, и като пипаше вече само с носна кърпа на дланта си, изгаси всички лампи и напусна жилището, затръшвайки секретната врата зад гърба си. Слезе по стълбището, а не с асансьора, и преди Да излезе на улицата, се огледа да няма някой във фоайето.

На следващия ден, а и няколко дни след това следеше вестниците за някакво съобщение, но полуразложеното тяло на момичето бе открито след почти седмица, а след още няколко дни по липса на каквито и да е улики вестниците загубиха интерес към случая и повече не писаха за него. Дори да е имало разследване, никой не свърза Мигел с това убийство.

До края на престоя си в Бъркли той извърши още две убийства на абсолютно непознати хора в Сан Франциско. Необходими му бяха само за Да провери дали от него ще излезе добър наемен убиец и установи, че явно е усъвършенствал професионалните си умения, защото в нито един от случаите не бе нито заподозрян, нито разпитван от полицията.

Като напусна Бъркли и се завърна в Колумбия, Мигел взе да се сприятелява с някои от развилнелите се трафиканти на наркотици. Тъй като имаше пилотско свидетелство, направи няколко полета с доставки на кокаинова паста от Перу до Колумбия. Благодарение на приятелството си с фамилията Очоа, която имаше лоша слава, но голямо влияние, той се залови и с по-големи неща. После дойде кървавата оргия на „М–19“, а в края на 1989-а картелът „Меделин“ обяви тотална война. Мигел бе съучастник във всички големи убийства, в много от по-малките и отдавна бе престанал да брои труповете, които оставяше зад себе си. Името му, естествено, се разнесе из целия свят, но благодарение на мерките, които строго спазваше, почти никъде нямаше улики срещу него.

С течение на времето Мигел — или Улисес Родригес — все повече разширяваше връзките си с картела „Меделин“, с „М–19“, а напоследък и със „Сендеро Луминосо“. Но успяваше да запази независимостта си и стана международен престъпник, наемен терорист, който поради „чистата“ си работа имаше много клиенти.

Политическите му убеждения играеха съществена роля в тази негова дейност. Той бе по инстинкт социалист, яростно ненавиждаше капитализма и мразеше лицемерните упадъчни американци. Но беше скептичен към всякаква политика и предпочиташе да има само чистото удоволствие от постоянните опасности, рискове и напрежението на живота, който водеше.

Точно затова се бе озовал в САЩ преди месец и половина да подготви тайно днешната операция, за която скоро щеше да научи целият свят. Първоначалният му план предвиждаше да стигне до САЩ по обиколен, но сигурен път — от Богота, Колумбия, през Рио де Жанейро до Маями. В Рио щеше да смени паспорта и самоличността си и да се появи в Маями като бразилски издател на път за панаир на книгата в Ню Йорк. Но един таен агент в Държавния департамент бе предупредил „Меделин“, че американските емиграционни служби в Маями са поискали спешно цялата налична информация за Мигел с всичките фалшиви имена, под които бе действал досега. Всъщност той вече се бе представял веднъж за същия бразилски издател и макар да смяташе, че още не са го разкрили, реши, че е по-безопасно изобщо да не минава през Маями. Затова от Рио отиде в Лондон, където се сдоби с чисто нов официален британски паспорт.

Цялата работа ставаше много просто. Ах, тези невинни демократични държави! Колко са глупави и наивни! Колко лесно прехвалените им свободи и отворени системи могат да бъдат използвани за плановете на онези, които не вярваха в тях! Още преди Лондон Мигел получи указания как да действа.

* * *

Най-напред отиде в Дома на св. Катерина на пресечката между Кингсуей и Олдиуич, където се намираха регистрите на новородените, бракосъчетаните и починалите в цяла Англия и Уелс. Там той подаде молби за издаване на три свидетелства за раждане. Чии ли бяха те? Ами на хора, родени на същия ден като него или на близка дата.

Без да разговаря с никого, той взе пет бланки от масата и отиде при големите томове на полиците, отбелязани със съответните години. Намери 1951 година и тъй като всеки том бе разделен на тримесечия, намери последното, октомври — декември, и отвори на буквите „М“ до „Р“. Самият той бе роден на 14 ноември същата година. Прелиствайки, стигна до името Дъдли Мартин, роден на 13 ноември в Йоркшир. Името му се стори подходящо — нито твърде забележително, нито съвсем безлично като Смит например. (Perfecto!) Мигел попълни данните в единия от разграфените с червено формуляри.

Трябваха му още две имена. Намерението му беше да подаде документи за три паспорта, като вторият и третият са за резерва в случай, че нещо засече с първия. Не беше изключено съвсем скоро да е издаван паспорт на същия Дъдли Мартин и нов би му бил отказан.

Преписа и другите две имена на отделни формуляри; едната фамилия започваше с „Б“, другата с „Ф“. Нарочно бе избрал три отдалечени една от друга букви, защото в паспортната служба различни чиновници обработваха различни отрязъци от азбуката и нямаше как да бъде забелязано сходство между подадените формуляри. Освен това Мигел внимаваше да не докосне с пръсти някой от трите листа. Затова бе взел пет формуляра — с външните два, които после щеше да унищожи, придържаше вътрешните: след Бъркли бе разбрал, че оставиш ли някъде отпечатъци от пръсти, никога не можеш ги заличи напълно. Съществуват усъвършенствани методи за откриването им с нинхидрин и лазер с аргонов йон. После плати на гишето по пет лири в брой за всеки от трите документа, които щяха да бъдат готови след два дни.

През това време успя да се сдобие с три различни местожителства. От притурката „Кели“ за служебни телефони на лондонския указател взе координатите на няколко агенции за секретарски услуги, на чиито адреси можеше да се изпраща и да се събира поща. В едната агенция плати петдесет лири, пак в брой, като имаше и готово алиби: започвал малък бизнес и още не можел да си позволи нито кантора, нито секретарка. Но никой не му зададе никакви въпроси и той повтори процедурата и в другите две агенции. Така се сдоби с три различни адреса за три паспорта, като по никой от тях не можеше да се стигне до самия него.

После си направи и три снимки на уличен автомат. И на трите изглеждаше различно: на едната — с грижливо подстригани мустаци и брада, на втората — гладко избръснат и с разделена на път коса, а на третата — с тежки очила с дебели рамки.

На следващия ден взе трите документа и отново никой не се поинтересува за какво са му необходими. Вече бе взел от една поща и формулярите за паспорти, които също внимаваше да не докосне с пръсти. Попълни ги с медицински ръкавици, като на всеки вписа по един от наетите вече адреси. Към всеки формуляр трябваше да приложи по две снимки, едната от които да е придружена от декларация на „авторитетен професионалист“ — лекар, инженер или адвокат, — че потвърждава самоличността на кандидата за паспорт, когото да познава поне от две години. В съответствие с получените наставления той сам написа и подписа тези гаранции, като преправяше почерка си и използваше имена и адреси, взети напосоки от телефонния указател. Беше купил и гумен печат с комплект букви за по-голяма тежест на подписите. Въпреки предупреждението, отпечатано на формуляра, че се правят проверки на гарантите, вероятността да бъде открита подобна фалшификация бе нищожна поради големия брой подавани формуляри и твърде малобройните чиновници.

Най-накрая Мигел се зае с последната процедура — да обработи онази снимка от всеки чифт, която щеше да остане в паспортната служба. С помощта на мека гъба той напои лицевите им страни с много слаб разтвор на домакинска белина, така че след два или три месеца в архивите нямаше да съществува изображението на Мигел, наречен Дъдли Мартин или както там бяха другите му две имена.

Вече можеше да изпрати и трите формуляра, всеки придружен с пощенски запис за петнайсет лири, след което трябваше да чака поне четири седмици, докато получи паспортите. Беше отегчително, но гарантираше безопасност. Междувременно той написа и изпрати по няколко писма до себе си на всеки от платените адреси и след като поизчакваше ден-два, телефонираше да попита има ли нещо за него. Щом му отговореха с „да“, уведомяваше ги, че ще изпрати някого да получи кореспонденцията му. За целта използваше някое случайно момче от улицата, на което даваше няколко лири за услугата, но преди да го посрещне с плика, най-напред се оглеждаше да не би някой да го следи. По същия начин прибра и паспортите, които пристигнаха през петата седмица, на по ден-два разстояние един от друг. Когато и третият беше без проблеми в ръцете му, той се усмихна доволен от себе си. Ехе… За начало щеше да използва този на Дъдли Мартин, а другите прибра за по-късно.

От 1988 година насам притежателите на британски паспорти можеха да влизат в САЩ без виза, но само при условие, че посещението не е по-дълго от три месеца и че пътникът има билет за връщане. Мигел, естествено, нямаше да използва втората част на билета си, но стойността й бе дреболия в сравнение с евентуалното ново преминаване през бюрократичната машина. Колкото до тримесечния срок, Мигел изобщо не смяташе да стои толкова дълго в САЩ, а и без това щеше да напусне страната или тайно, или под друго име, след като унищожи паспорта на Дъдли Мартин. Изменението на визовия режим за САЩ бе добре дошло за Мигел. Ах, колко удобни бяха за такива като него отворените демократични държави! На следващата сутрин той отлетя за Ню Йорк и мина безпрепятствено през всички проверки на летище „Кенеди“.

* * *

Но в Ню Йорк Мигел незабавно се насочи към голямата колумбийска колония в квартала Куийнс, където един от агентите на „Меделин“ му бе осигурил безопасна квартира.

„Малката Колумбия“ заемаше пространството между Шейсет и девета и Деветдесет и девета улица. Тук бе съсредоточена най-усилената търговия с наркотици и най-голямата престъпност, за която насилията бяха като кихавица, а убийствата — ежедневие. Униформен полицай почти не смееше да се приближи сам, а и на двойки не минаваха оттам по тъмно пеша. Репутацията на квартала не тревожеше Мигел ни най-малко, дори му служеше за прикритие, докато започна да крои плана си, изтегли тайно приведените му пари и събра малката група, която щеше да оглави. Съставът й — седем души заедно с него — бе уточнен още в Богота.

Хулио, единият от двамата постови пред дома на Слоун, и Сокоро, единствената жена в групата, бяха колумбийци, „спящи агенти“ на „Меделин“. Няколко години преди това и двамата бяха изпратени в САЩ уж като емигранти с единствената инструкция да се установят и да чакат, докато бъдат необходими за контрабанда на наркотици или друго престъпление. Ето че подходящият момент бе дошъл. Хулио бе специалист свързочник. А докато чакаше, Сокоро завърши курсове и получи диплома за среден медицински персонал. Но тя имаше и други задължения. Чрез приятели в Перу бе станала симпатизантка и нещатна агентка в САЩ на революционната „Сендеро Луминосо“. При латиноамериканците такова преплитане на политическите с практическите подбуди за престъпна дейност беше обичайно, така че Сокоро беше сега и шпионка на „Сендеро“.

Трима от останалите четирима бяха колумбийци, известни само с бойните си имена Рафаел, Луис и Карлос. Рафаел беше монтьор, но служеше и за общ работник; Луис бе отличен шофьор и умееше много ловко да се изплъзва на преследвачи, особено от мястото на престъплението. Карлос, млад, с пъргав ум, бе организаторът на наблюдението през последния месец. И тримата говореха английски като американци и бяха пребивавали в САЩ по няколко пъти. Не се познаваха преди и бяха пристигнали с фалшиви паспорти. Под други имена. Получили бяха инструкции да се представят на същия агент на „Меделин“, който бе уредил квартирата на Мигел, а после да преминат на пряко подчинение на Мигел.

Последният член на групата бе американец и участваше в операцията под името Боделио. Мигел му нямаше никакво доверие, но неговите знания и умения бяха жизнено необходими за успеха на плана.

* * *

Дори и сега, докато още седеше във временната щаб-квартира на групата, той си помисли за отстъпника американец с отвращение. Това засили гнева му към Хулио заради проявената непредпазливост по телефона. Тъй като връзката му с автомобила на пост пред къщата на Слоун в Ларчмънт още не бе прекъсната, той се постара да потисне личната неприязън и да намери най-подходящия отговор.

Преди да напусне Богота, Мигел бе получил най-подробни сведения за семейството на Слоун, които не смяташе за нужно да споделя с подчинените си. Едно от тях бе, че Крофърд Слоун има възрастен баща, който отговаряше на описанието, дадено му за сутрешния гост с куфара. И си помисли: „Ако старецът е дошъл да постои при сина си известно време, наистина е малко досадно и той вероятно ще трябва да бъде ликвидиран до края на деня, но това не е проблем.“ И като натисна копчето на телефонния предавател, нареди:

— Не предприемайте нищо със синия пакет. Съобщете само ако пристигнат нови доставки.

Последното означаваше „ако обстановката се промени“.

— Прието — кратко отвърна Хулио.

Щом прекъсна връзката, Мигел хвърли поглед на часовника си. Беше 7,45. След два часа и седмината членове на групата трябва да бъдат по местата си, готови да действат. По-нататък всичко беше внимателно обмислено, предвидени бяха усложнения, взети бяха необходимите предпазни мерки. Влязат ли нещата в ход, някъде можеше да се наложи и импровизация, но във всеки случай не много.

Но не биваше да има никакво отлагане. Извън пределите на САЩ други организации, синхронизирани с тяхната, вече действаха.

7

Обикновено Крофърд Слоун пристигаше в Си Би Ей в 10,30, но тази сутрин искаше да отиде по-рано, за да разговаря с президента за уволняването на Чък Инсън от поста програмен директор на вечерния осведомителен бюлетин. Все още бе под впечатлението на снощния си спор с него и твърдо бе решил да вземе мерки за промяна в подхода към приоритета на новините. Затова се извини, че става от масата за закуска, край която Джесика и Ники в захлас и с грейнали лица слушаха спомените на Ангъс за действията на неговата част в Европа през войната, и се качи горе да се дооблече.

Напускайки дома си с колата преди обичайното време, той доста озадачи наблюдателите Карлос и Хулио, които незабавно уведомиха за това водача си Мигел. Той вече бе напуснал щаб-квартирата в един микробус „Нисан“ заедно с още няколко души и тъкмо минаваше по моста „Джордж Вашингтон“ между Ню Джърси и Ню Йорк.

Мигел остана невъзмутим. Отговори, също кодирано, че нарежда да се пристъпи към предварително уточнения план за действие, като само стартовият момент бъде изтеглен напред, ако е необходимо. А си помисли, без да губи самообладание: „Ще трябва да се правят съвсем неочаквани неща. Цялата логика се обръща наопаки и скоро ще възникне трескавият въпрос «защо?».“

Почти по същото време Хари Партридж се събуди в Канада — в Порт Кредит, близо до Торонто. Бе спал дълбоко и в първите няколко секунди още не можеше да се сети къде е. Често му се случваше, защото бе свикнал да се събужда на най-различни места. Когато погледът му обходи познатата обстановка в спалнята и мислите му започнаха да се подреждат, той се сети, че ако се изправи на възглавниците — което още не му се щеше да направи, — ще види през прозореца отсреща просторното езеро Онтарио.

Жилището бе нещо като убежище за Партридж — базата в номадския му начин на живот, в която той се прибираше за кратко по няколко пъти на година. И макар да държеше тук някои лични вещи, като дрехи, книги, снимки в рамки, няколко спомена от други времена и места, на звънеца във фоайето шест етажа по-долу пишеше, че тук живее В. Уилямс. А В. бе съкращение на Вивиан.

Всеки месец, независимо къде по света се намира, Партридж изпращаше на Вивиан с чек стойността на наема, а тя на свой ред поддържаше апартамента и живееше в него. Уговорката им, устройваща и двамата, включваше и други взаимни услуги, между които и секс от време на време.

Вивиан работеше като медицинска сестра в близката болница „Куийнсуей“. Хари чуваше стъпките й в кухнята: вероятно скоро щеше да му донесе чая, който знаеше, че той много обича сутрин. Докато чакаше, се опита да си спомни събитията от вчера и закъснелия си полет снощи от Далас до международното летище на Торонто — „Пиърсън“. На „Форт Уърт“ в Далас просто бе изпълнил едно от служебните си задължения, за които Си Би Ей му плащаше добре. Чак сега осъзна каква трагедия бе станала пред очите му. В последните новини бе чул, че в самолета са загинали повече от седемдесет пътници на компанията „Мъскегон Еърлайнс“, а имало и много тежко ранени; в разбилия се частен самолет пък, с който станало сблъскването, пътували шест души. Колко ли съкрушени от скръб близки и приятели на загиналите се мъчат сега, точно в този момент, да преглътнат сълзите си и да понесат тежката загуба.

Тази мисъл му припомни за моменти, в които и той бе имал желанието да се разплаче, да лее заедно с другите сълзи пред неща, на които бе ставал свидетел по време на професионалния си живот. Но никога не бе успявал… освен в един-единствен случай, който нямаше нищо общо с това. Сега си спомняше само първия път, когато неспособността му да плаче сериозно го разтревожи.

В началото на кореспондентството си се намираше в Англия, когато стана трагедията в Уелс. В миньорското село Абърфан се срина цяла планина въглищна шлака и затрупа едно начално училище. Сто и шестнайсет дечица умряха. Партридж бе пристигнал тъкмо когато вадеха труповете — жалки малки телца, покрити с черна смрад, измъквани едно по едно и откарвани за идентификация.

Другите репортери, фотографи, полицаи или просто зрители хълцаха, давеха ги сълзи. Партридж искаше да се разридае, но не можеше. Потресен, със съвсем сухи очи, той направи репортажа и си тръгна. Оттогава бе присъствал на безброй сцени, достойни за сълзи, но пак не бе успявал да заплаче.

Дали му липсваше нещо? Дали дълбоко вътре в себе си не бе просто студен и безсърдечен? Този въпрос зададе веднъж на своя приятелка, психиатър, докато бяха в леглото след една вечер с доста пиене. „Нищо ти няма, защото иначе този въпрос не би те тревожил — му бе отговорила тя. — Просто си си изработил защитен механизъм, деперсонализиращ емоциите ти. Ти всичко задържаш в себе си, складираш някъде чувствата си, докато един ден прелеят и всичко се пропуква. Тогава ще плачеш. О, как ще плачеш!“

* * *

Като специалист неговата приятелка се оказа права и този ден наистина бе дошъл… Но Хари не искаше сега да си спомня и прогони изплувалите образи тъкмо когато Вивиан внесе в спалнята таблата с чай.

Тя беше към четиридесет и пет годишна, с ъгловати силни черти на лицето и с права черна коса, прошарена вече от сребристи кичурчета. Без да е красива, нито дори хубава в традиционния смисъл, тя бе сърдечна, дружелюбна и щедра. Бе вдовица отпреди Партридж да я познава и макар почти да не говореха за това, той бе доловил, че бракът й не е бил особено щастлив. Имаше една дъщеря във Ванкувър, която живееше от време на време при нея, но не и когато Партридж се връщаше.

Партридж познаваше Вивиан доста отдавна, харесваше я, но знаеше, че никога няма да се влюби в нея. Подозираше, че Вивиан го обича и би го обичала още по-силно, ако я насърчи. Но приемаше отношенията им и такива, каквито бяха.

Докато Хари отпиваше чая си на малки глътки, Вивиан го наблюдаваше критично, отбелязвайки, че какъвто си е върлинест, той бе отслабнал още повече, а по все още момчешкото му лице има дълбоки следи от напрежение и умора. Вечно разрошеният му рус перчем, видимо посивяващ, имаше нужда от подстригване.

Усетил изпитателния й поглед, Партридж попита:

— Е, какво отсъждаш?

— Да знаеш само на какво приличаш! — поклати Вивиан глава в престорено отчаяние. — Изпратих те здрав и читав. И след два месеца и половина се връщаш изтощен, бледен и недохранен.

— Знам, Вив — направи той гримаса. — Такъв ми е начинът на живот. Голямо напрежение, денонощна работа, лоша храна и много пиене. — И добави с усмивка: — Кажи по-добре какво можеш да направиш за развалина като мен.

— Най-напред ще ти дам силна и питателна закуска — започна тя да изрежда грижовно, но решително. — Няма нужда да ставаш, ще ти я донеса в леглото. После ще те храня с висококалорични и много полезни неща като риба и пиле, зеленчуци, плодове. А първата ми работа след закуска е да ти подстрижа косата. После ще те заведа на сауна и масаж — вече съм запазила час.

Партридж се излетна назад и разпери ръце.

— Ех, че ми харесва!

— Предполагам, че утре ще искаш да се видиш както обикновено с приятелчетата от канадската телевизия, но за вечерта съм взела билети за Моцартов концерт в Торонто, залата „Рой Томпсън“. Музиката ще те пречисти окончателно. Нали обичаш така? А иначе ти препоръчвам почивка и свободни занимания. — И като вдигна рамене, додаде: — Може пък между свободните занимания да ти се прииска и да се любим. Снощи се опита, но беше твърде уморен. Веднага заспа.

Неизпитвана досега благодарност към Вивиан обзе Хари. Тя му беше истинска опора, здрава като скала. Когато предишната вечер самолетът му най-сетне кацна в Торонто, тя търпеливо го чакаше на летището, за да го прибере.

— Не трябва ли да ходиш на работа? — попита той.

— Имах неизползван отпуск. Уредих си да го взема от днес. Ще ме замества една от другите сестри.

— Вив, жена като теб се среща една на милион — каза й той.

Щом Вивиан излезе и Партридж я чу, че приготвя закуската, мислите му отново се върнаха към събитията през вчерашния ден. Спомни си за поздравленията, които Крофърд Слоун му предаде още на летището по телефона. На Кроф му личеше, че се чувства неловко — както винаги, когато разговаряше с него. Колко пъти Партридж бе имал желанието да му каже: „Виж какво, Кроф, ако мислиш, че храня към теб някаква неприязън заради Джесика или работата ти, или каквото и да било, много грешиш! Нямам и никога не съм имал нищо против теб.“ Знаеше обаче, че подобни думи ще създадат допълнително напрежение в отношенията им, а и Кроф едва ли щеше да му повярва.

Във Виетнам Партридж бе съвсем наясно, че Кроф избягва много да пътува, а гледа да се навърта повече в Сайгон, та да се явява по новините на Си Би Ей колкото е възможно по-често. Но Партридж не му завиждаше — нито тогава, нито сега. Той просто си имаше свои предпочитания, едно от които бе силно като наркомания: влечеше го отразяването на бойни действия.

В Си Би Ей също знаеха, че Хари Партридж е незаменим като военен кореспондент и изобщо като кореспондент от „горещи точки“. Затова се изненада, когато най-неочаквано му споменаха неотдавна за възможността да го направят водещ емисия.

Когато навремето Слоун бе назначен за водещ централния вечерен осведомителен бюлетин, Хари не се обиди. Като всеки новинар, и той си бе представял как седи на върха на йерархията в тази професия, но когато Слоун зае това място, Хари бе толкова доволен от работата си, че не му завидя. Ала преди две седмици в разговор, в който Чък Инсън го предупреди, че е много деликатен и съвсем личен, той му довери, че се очакват големи промени в екипите на централния осведомителен бюлетин, и го попита дали би се съгласил да се раздели с кореспондентството и да заеме мястото на водещия.

Смаян, Партридж не знаеше как да реагира в първия момент. Тогава програмният директор бе казал: „Не искам сега да ми даваш отговор. Просто си помисли, докато пак ти се обадя.“

Впоследствие чрез свои лични връзки Партридж бе узнал за борбата за надмощие между Чък Инсън и Крофърд Слоун. Но дори Инсън да надделееше, което бе малко вероятно, Партридж не можеше да каже със сигурност дали иска и дали изобщо би издържал да работи постоянно като водещ. И особено след като още не е бил на толкова много места по света, където продължава да се чува стрелба.

Неизбежно беше заедно с мисълта за Крофърд Слоун да изплува и споменът за Джесика — вече само спомен, защото между тях отдавна нямаше нищо, не се виждаха и случайно дори, освен по официални поводи един-два пъти годишно. Осъзнал, че сам си е виновен, задето бе загубил Джесика, той изобщо не обвиняваше Слоун за това. Крофърд просто се бе оказал по-мъдър от двамата, с по-вярна преценка за нещата по онова време…

В спалнята отново влезе Вивиан, носейки едно по едно обещаните лакомства за закуска.

След закуска, още по пижама, се помота из стаите.

— Тук всичко е започнало да овехтява. Трябва да се боядиса и да се купят нови мебели. Не чакай собствениците да се сетят, ами намери бояджии и поръчай всичко необходимо. Ще ти оставя достатъчно пари, преди да замина.

— Винаги си бил много щедър — отбеляза тя и след малко добави: — Още ли се ползваш от прекрасната привилегия да не плащаш данъци?

— Естествено — ухили се той.

— На никого и никъде ли?

— На никого, и при това съвсем законно и почтено.

— Никога не мога да проумея как успяваш.

— Ще ти кажа, макар че избягвам да говоря за това. Другите ще ми завидят; нали знаеш, че който плаща данъци, не търпи някой друг да не плаща.

И й обясни, че основното е в това, дето е канадски гражданин с канадски паспорт, а работи в чужбина, където и му плащат.

— Повечето хора не могат да разберат, че САЩ са единствената голяма държава в света, която взима данъци от гражданите си дори когато живеят в чужбина. Дългата данъчна ръка на Чичо Сам ги стига навсякъде. А Канада не прави така. Канадците, които са напуснали страната, не подлежат на данъчно облагане и щом съответните власти се убедят, че те няма, повече не се интересуват от теб. Същото важи и за Англия. Всеки месец Си Би Ей ми изплаща заплатата по сметка в банката „Чейс Манхатън“. Оттам после си прехвърлям парите на сметки в други страни — Бахама, Сингапур, където лихвата е висока, а няма никакви данъци.

— Ами в страните, където работиш? Там не трябва ли да плащаш някакви данъци?

— Като телевизионен кореспондент аз никога не се задържам на едно място толкова дълго, че да подлежа на облагане с данъци. Дори и в САЩ, стига да не остана там повече от сто и двайсет дни в годината, което, бъди сигурна, никъде не може да ми се случи. А в Канада изобщо нямам постоянен адрес. Това жилище си е само твое, Вив, нали сме се разбрали. Важното е да не лъжеш данъчните власти — продължи Партридж. — Укриването на доходи е не само незаконно, но е глупаво и не си заслужава риска. Виж, съвсем друго е да избегнеш данъците… — Той млъкна изведнъж. — Чакай! Тук имам нещо…

Партридж извади един портфейл и от него измъкна поомачкана изрезка от вестник.

— Това е едно решение от 1934 година на съдията Ханд, един от големите американски юристи. Много съдии са се позовавали на него. — И започна да чете на глас: — „Всеки има право да урежда финансовите си дела така, че да плаща колкото може по-ниски данъци. Никой не е длъжен да избира начина, по който би платил най-много на държавата. По-високите данъци не са въпрос на патриотичен дълг.“

— Сега разбирам защо хората ти завиждат — каза Вивиан. — Други твои колеги сетили ли са се да правят същото?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа колко много. Освобождаването от данъци е една от главните причини, поради която канадците обичат да работят като кореспонденти на американските телевизионни компании…

Докато обикаляше из жилището, Партридж забеляза на бюфета билетите за Моцартовия концерт на другия ден. Предвкусваше удоволствието и пак благодари мислено на Вивиан, че не забравяше какво обича той. С благодарност си представи и трите седмици отпуска които смяташе да прекара в пълна почивка и безделие.

* * *

Както всеки четвъртък сутринта Джесика щеше да ходи на пазар. Ангъс предложи да я придружи, а Ники, който този ден нямаше училище заради някакъв празник, също поиска да отиде, за да бъде с дядо си.

— Нямаш ли да свириш? — поколеба се Джесика.

— Имам, мамо, но мога да свиря и по-късно. Ще успея.

Като знаеше колко съзнателно се упражнява Ники, понякога и по шест часа на ден, Джесика се съгласи.

Тримата тръгнаха от жилището на Парк Авеню с волвото комби на Джесика малко преди единайсет часа, около час и четвърт след като бе излязъл Крофърд. В тази прекрасна утрин дърветата бяха пищно обагрени от есента, а слънцето искреше в морската вода отвъд Лонг Айлънд. Флорънс, момичето, което идваше да помага у Слоун, бе на прозореца в този момент и видя, че една кола, паркирана в страничната улица, също потегля, и то в посоката на волвото. Но тогава тя не й обърна никакво внимание.

Както обикновено Джесика спря най-напред пред супермаркета „Гранд Юниън“ на Чатсуърт авеню. Остави волвото на паркинга и влезе в магазина заедно с Ангъс и Ники.

Колумбийците Хулио и Карлос следяха движението на тримата с „Шевролет Селебрити“, който бе следвал волвото от почтено разстояние. Карлос, който вече бе съобщил, че са тръгнали, пак се обади по телефона и уточни, че „трите пакета се намират в контейнер номер едно“. Този път караше Хулио и вместо да завие към паркинга, остана да наблюдава от улицата. Според инструкциите, дадени от Мигел, Карлос излезе от шевролета и се приближи пеша до магазина. За разлика от друг път, днес той бе облечен в хубав кафяв костюм и с връзка. Щом Карлос зае позиция, Хулио закара шевролета на един паркинг по-нататък, в случай че е бил забелязан.

Първото съобщение по телефона Мигел получи в микробуса „Нисан“, паркиран близо до гарата Ларчмънт на линията за Ню Хейвън, където не правеше впечатление между автомобилите, оставени от нюйоркчаните, прехвърлящи се за удобство в железницата. С Мигел бяха Луис, Рафаел и Боделио — и четиримата скрити от хорски погледи благодарение на пластмасовото фолио върху страничните прозорци и задния. На волана беше Луис като най-опитен шофьор.

Щом се разбра, че трима души са излезли от дома на Слоун, Рафаел възкликна:

— Ай! Значи и старецът е с тях. Ще ни усложни работата, дявол да го вземе!

— Ще го ликвидираме, неговата кожа — предложи Луис и попипа издутия джоб на велуреното си сако. — Един куршум му стига.

— Изпълнявай само каквото ти е наредено — сопна му се Мигел. — Не прави нищо, без да ти кажа.

Той познаваше агресивността на Рафаел и Луис, които бяха като тлеещи въглени, готови да пламнат от гняв всеки момент. Мускулестият Рафаел още имаше белези от краткотрайната си кариера на професионален боксьор, а Луис бе преминал през суровата школа на колумбийската армия. В един момент агресивността на двамата можеше да се окаже полезна, но дотогава трябваше да бъде възпирана.

Мигел вече обмисляше какви усложнения може да предизвика появата на третия човек. Планът, който отдавна бяха подготвили, включваше на този етап само съпругата и сина на Слоун. През цялото време само те, а не самият Слоун, бяха обект на заговора на „Сендеро Луминосо“ и „Меделин“. Майката и момчето трябваше да бъдат отвлечени и държани като заложници, а условията за освобождаването им щяха да определят по-късно.

Сега обаче възникваше въпросът какво да правят със стареца. Лесно беше да го убият, както предлагаше Луис, но това можеше да създаде допълнителни трудности. Мигел едва ли щеше да вземе окончателно решение до последния момент, а той наближаваше.

Поне едно беше хубаво: жената и момчето бяха заедно. След внимателни наблюдения в продължение на няколко седмици бе установено, че жената ходи на пазар винаги в четвъртък сутрин. Мигел знаеше, че момчето няма да има училище този ден. Представяйки се за родител, Карлос бе получил тази информация от неговото училище на Чатсуърт авеню. Не знаеха само как да съберат майката и сина заедно. Ето че, без да подозират, те бяха разрешили проблема.

Когато дойде второто съобщение от Карлос, че и тримата Слоун са в супермаркета, Мигел кимна на Луис:

— Окей. Давай.

Докато изминаваха разстоянието от шест преки, Мигел се обърна назад да погледне Боделио; единственият американец в групата от „Меделин“ все още го безпокоеше.

Това име бе псевдоним, даден му от тях, както се правеше с всеки. Бе на около петдесет и пет, но изглеждаше двайсет години по-стар. Мършав, с изпъкнала челюст, жълтеникава кожа и увиснали мустаци, които рядко подстригваше, той приличаше на призрак. Лекар по професия, бе работил като специалист анестезиолог в Бостън, но много пиеше. Десетина години преди това му бяха отнели лекарските права завинаги, защото със замъглено от алкохола съзнание бе предозирал веднъж упойката на пациент по време на операция. И преди това бе правил подобни грешки и колегите му го бяха прикривали, но този път това струваше живота на пациента и не можеше да мине незабелязано.

В Щатите нямаше бъдеще за него, а и не бе обвързан нито със семейство, нито с деца. Жена му го бе оставила няколко години преди това. Неведнъж бе посещавал Колумбия и по липса на по-добро реши да се засели там. Не след дълго установи, че може да използва значителните си познания по медицина за мъгляви, понякога дори престъпни цели, без да буди ничие подозрение. Не можеше да бъде придирчив и приемаше да прави каквото се наложеше. А между другото четеше редовно медицински издания, благодарение на което бе в крак с най-новото в своята специалност. Точно затова картелът „Меделин“, за който той бе работил и преди, се спря на него за тази операция.

Предупреден за всичко това, Мигел трябваше да следи Боделио да не пие алкохол, докато не приключи всичко, и за по-голяма сигурност трябваше да дава на бившия лекар по едно хапче „антабюз“ всеки ден. А тъй като повечето алкохолици гледаха да изплюят хапчето, от което се чувстваха много зле, ако пиеха след това, Мигел внимаваше и за това. Но никак не му беше приятно да е и милосърдна сестра освен многото други задължения, които имаше за толкова кратко време. Предвид тази слабост на Боделио, Мигел не му бе дал и пистолет, така че той бе единственият невъоръжен в групата. И сега, наблюдавайки го изпитателно, Мигел го попита:

— Готов ли си? Ясно ли ти е какво трябва да се направи?

Бившият доктор кимна. За миг го осени професионална гордост, доколкото му беше останала. Гледайки Мигел право в очите, той каза:

— Знам точно какво е необходимо. Като дойде моментът, разчитайте на мен и се занимавайте само с вашите задължения.

Не съвсем уверен, Мигел се обърна напред. Супермаркетът „Гранд Юниън“ бе точно отсреща.

Карлос видя, че нисанът пристига. Паркингът не беше пълен и колата зае удобното празно място до волвото на Джесика. Чак тогава Карлос влезе в магазина.

Джесика не бе напълнила още пазарската количка и като я посочи, каза на Ангъс:

— Ако си харесаш нещо, направо го слагай вътре.

— Деди обича хайвер — подсказа Ник.

— Как не се сетих — упрекна се Джесика. — Хайде да отидем да вземем.

Щандът за деликатеси рекламираше богат асортимент от много специални хайвери.

— Страшно са скъпи — установи Ангъс, след като провери цените.

— А ти имаш ли представа колко печели любимият ти син? — тихичко го попита Джесика.

— Ами май прочетох някъде, че било горе-долу три милиона долара годишно — отвърна й той, също снишил глас.

— Добре, че каза „горе-долу“ — разсмя се Джесика: винаги й беше приятно присъствието на Ангъс. — Затова сега ще похарчим част от тях. — Тя посочи кутийка с двеста грама хайвер от белуга в заключена витринка и с цена 199,95 долара. — Ще го опитаме с аперитива на вечеря.

Точно в този момент Джесика забеляза един слаб добре облечен човек да пита нещо една купувачка наблизо. Жената поклати глава. Младежът се приближи към друга клиентка и очевидно получи пак отрицателен отговор. Леко заинтригувана, Джесика изчака той да се обърне и към нея.

— Извинете, мадам, търся едно лице — каза Карлос, приближавайки се. Той, разбира се, бе забелязал Джесика още от вратата, но нарочно не отиде направо при нея, а я накара да го види, че разговаря и с други хора.

Направи й впечатление испанският му акцент, който не бе необичаен в Ню Йорк. Установи още, че човекът има студен остър поглед, но това в края на краищата не беше нейна работа. И му отвърна съвсем кратко:

— Аха.

— Търся мисис Крофърд Слоун.

— Аз съм мисис Слоун — сепна се Джесика.

— О, госпожо, трябва да ви съобщя нещо неприятно. — Лицето на Карлос бе сериозно; той играеше добре ролята си. — Съпругът ви претърпя автомобилна катастрофа и е тежко ранен. Линейката го откара в „Доктърс Хоспитал“. Изпратиха ме да ви намеря и да ви откарам там. Прислужницата у дома ви каза, че сте тук.

Джесика ахна и пребледня като мъртвец. Инстинктивно вдигна ръка към гърлото си. Ники, който бе чул само последните думи, се стъписа. Ангъс, не по-малко изненадан, пръв се съвзе и пое нещата в свои ръце. Като посочи количката, каза:

— Джеси, остави всичко. Да вървим.

— За татко е, нали? — попита Ник.

— Боя се, че да — отвърна Карлос мрачно.

— Да, миличък. Сега ще отидем при него — прегърна го Джесика.

— Моля ви, последвайте ме, мисис Слоун — каза Карлос.

Потресени и изненадани от съобщението, Джесика и Ники забързаха след мъжа с кафяв костюм към главния вход на магазина. Ангъс ги следваше. Нещо го смущаваше, но не можеше да определи точно какво.

Вън на паркинга Карлос избърза пред тримата и ги поведе към нисана. И двете врати откъм страната на волвото бяха отворени. Карлос забеляза, че двигателят работи, а на шофьорското място седи Луис. Човекът в сянка на задната седалка трябва да беше Бодилио. Рафаел и Мигел не се виждаха. Като се изравни с нисана, Карлос каза:

— Ще отидем с тази кола, госпожо. Така е по-…

— Не, не. — Напрегната и тревожна, Джесика започна да рови из чантата си за ключовете. — Ще взема моята кола. Знам къде е „Доктърс Хоспитал“.

— Госпожо, ние ще… — Карлос, застанал между волвото и Джесика, сграбчи ръката й.

Джесика се опита да я изтръгне, но той я стисна още по-силно и я блъсна напред.

— Престанете! Какво значи това? — Мисълта на Джесика, първоначално скована от лошата новина, започваше да работи нормално.

На няколко крачки зад тях Ангъс най-сетне разбра какво го е смущавало. В магазина странният непознат младеж бе казал: „Той е тежко ранен. Линейката го закара в «Доктърс Хоспитал».“

Но „Доктърс Хоспитал“ не приемаше спешни случай. Ангъс бе разбрал това съвсем случайно, когато преди повече от седем месеца посети там стар приятел от военната авиация и опозна болницата добре. „Доктърс Хоспитал“ бе голяма и много известна. Намираше се недалеч от кметството и край пътя, по който Крофърд отиваше на работа. А спешните случаи изпращаха в Нюйоркската болница на няколко преки по на юг… Знаеше я всеки шофьор на линейка.

Значи младежът лъжеше! Сцената в магазина е била измама! Сега тук също ставаше нещо нередно. Двама мъже, чиито погледи никак не се понравиха на Ангъс, изведнъж се появиха иззад нисана. Единият от тях, едър грубиян, се зае да помага на първия да наблъскат Джесика в тяхната кола. Никълъс беше по-назад и не участваше. Ангъс извика:

— Джесика, не отивай! Ники, бягай! Ето…

Но не можа да завърши изречението си. Върху главата му се стовари прикладът на пистолет. Усети остра, раздираща болка, всичко наоколо му се завъртя и той падна на земята в безсъзнание. Луис бе скочил от шофьорското място, бе заобиколил колата с два скока и нападна Ангъс в гръб. С почти същото движение Луис хвана Никълъс.

Джесика започна да пищи и да надава викове за помощ. Мускулестият Рафаел, който помагаше на Карлос да се справи с Джесика, затисна устата й с тежката си ръка, а с другата я блъсна в колата. После сам скочи вътре и продължи да я държи, докато тя пищеше и се съпротивляваше. В очите на Джесика се четеше безумие.

Рафаел изсъска на Боделио:

— Упойката!

Бившият лекар с отворена чанта до себе си на седалката извади марлята, напоена миг преди това с етилхлорид, и я залепи върху устата и носа на Джесика. Очите й веднага се затвориха, тялото й се отпусна и тя изпадна в безсъзнание. Боделио изгрухтя доволно, макар да знаеше, че ефектът от етилхлорида ще трае само пет минути.

Сега вкараха вътре и Никълъс, който също се съпротивляваше. Карлос го държеше, докато и той бе упоен.

Действайки бързо, Бодилио разряза с ножица ръкава на Джесика и й направи мускулна инжекция над лакътя с мидазолам — силно успокоително, което щеше да я държи в безсъзнание поне час. С момчето постъпи по същия начин.

Междувременно Мигел бе довлякъл Ангъс до автомобила. Рафаел, който вече не се занимаваше с Джесика, скочи долу и извади автоматичния си браунинг.

— Остави ме да го довърша — настоя той пред Мигел, щраквайки предпазителя.

— Не! Не тук!

Цялата операция по отвличането на жената и детето бе преминала с невероятна скорост, за по-малко от минута. За голяма изненада на Мигел като че ли никой не бе станал свидетел на случилото се. От една страна, двете превозни средства ги прикриваха като параван, а от друга, имаха късмет, че никой не мина наблизо. Мигел, Карлос, Рафаел и Луис бяха всичките въоръжени, а в колата имаха картечница „Берета“, с която да си проправят път през паркинга, ако се наложи. Сега можеха да го напуснат без стрелба и щяха да имат голямо предимство пред какъвто и да е преследвач. Но ако оставеха стареца (от главата му обилно течеше кръв и капките падаха на земята), незабавно щеше да бъде вдигната тревога. Мигел бързо взе решение.

— Помогни ми да го вкараме вътре — нареди той.

Свършиха работата за секунди. Но едва като влезе в автомобила и затвори страничната врата, Мигел забеляза, че се е заблудил за свидетелите. Между две коли на около двайсетина метра възрастна белокоса жена с бастун ги наблюдаваше. Изглеждаше озадачена и като че ли нещо се колебаеше.

Когато Луис дръпна напред нисана, Рафаел също забеляза старицата. Светкавично грабна беретата, вдигна я и се прицели през едно от задните стъкла.

— Не! — викна му Мигел. За жената не го беше грижа, но все още имаха добри изгледи да се измъкнат, без да вдигнат шум около себе си. И като бутна Рафаел настрана, той се провикна с най-веселия си глас:

— Не се плашете. Снимаме сцена от един филм.

По лицето на жената се изписа облекчение и нещо като усмивка. После напуснаха паркинга, а малко след това и Ларчмънт. Луис шофираше умело, без да губи време. Само след пет минути бяха вече на шосе Деветдесет и пет, което пресичаше Нова Англия, и бързо се движеха на юг.

8

Навремето Присцила Риа бе известна в Ларчмънт с острия си пъргав ум. Допреди петнайсет години, когато се пенсионира, тя бе гимназиална учителка, успяла да налее в главите на няколко поколения младежи основните принципи на квадратния корен, квадратното уравнение и да ги посвети в тайнството на алгебричните стойности на X и Y. Но Присцила ги възпитаваше и в чувство за гражданска отговорност и ги учеше да не бягат от дълга си към другите. А сега, побеляла и немощна, тя се движеше бавно с помощта на бастун и неотдавна, възмутена от себе си, бе охарактеризирала мисловния си процес като „трикрако магаре, катерещо се по хълм“.

Веднага щом микробусът напусна паркинга, Присцила Риа се огледа за кинокамерите и снимачния екип, който трябваше да снима онова, на което току-що бе станала свидетелка. Но тъй като не видя нищо подобно, се запита възможно ли е и те да са изчезнали така бързо. Почувства се много объркана и безпомощна и си каза, че най-разумното е да си гледа своята работа, да влезе в „Гранд Юниън“ и да си купи няколкото неща, за които бе тръгнала. Но веднага в нея заговори онзи глас, който цял живот я бе карал да не бяга от отговорността си към другите. Как имаше нужда сега от някого, с когото да се посъветва…

Тъкмо в този момент видя някогашната си ученичка Ерика Маклийн, вече съпруга и майка, която бързаше към магазина, но забелязала очевидно смущението й, спря и вежливо я попита:

— Как сте, мис Риа?

— Малко объркана, мила — отвърна Присцила. — Току-що наблюдавах нещо… но не съм сигурна… Нека да ви попитам вие какво мислите. — И й описа цялата сцена, която се бе запечатала в ума й.

— Сигурна ли сте, че нямаше снимачен екип?

— Не го видях. Вие виждате ли такава нещо?

— Не — отвърна Ерика Маклийн и въздъхна. Не се съмняваше, че на старата учителка й се привиждат разни неща, и се ядоса, че е имала лошия късмет да я срещне точно сега. Но понеже помнеше с добро бабичката, реши да й помогне.

— Къде точно стана всичко? — попита я тя.

— Ей там — посочи Присцила все още празното място до волвото на Джесика и двете се запътиха натам. — Тук. Точно тук ги видях.

Ерика се огледа. Както и предполагаше, не забеляза нищо особено. Но тъкмо като се обръщаше да си тръгне, вниманието й бе привлечено от няколко малки локвички на земята. Върху черния асфалт на паркинга течността в тях изглеждаше тъмнокафява. Сигурно масло от някоя кола… Озадачена, Ерика се наведе да го докосне и само след миг впери с ужас очи във върховете на пръстите си. По тях имаше кръв, при това още топла.

* * *

В полицейския участък на Ларчмънт тази сутрин бе спокойно. Дежурният офицер си пиеше кафето зад стъклената стена на стаичката си и четеше местния „Саунд вю нюз“, когато телефонът иззвъня. Първа заговори Ерика Маклийн. След като се представи, тя каза:

— Тук при мен е една възрастна дама, мис Присцила Риа…

— Познавам мис Присцила — прекъсна я дежурният.

— Тя смята, че тук наблизо е извършено престъпление. Отвличане вероятно. Ето, тя сама ще ви обясни.

— По-добре да обясни направо на патрула. Веднага ви изпращам кола. Къде се намирате?

— Ще бъдем пред „Гранд Юниън“.

Дежурният веднага взе радиотелефона.

— Участъкът вика кола четиристотин двайсет и три. Незабавно идете пред магазина „Гранд Юниън“. Разпитайте мисис Маклийн и мис Риа, които ви чакат.

— Четиристотин двайсет и три вика участъка. Разбрано. Десет и четири.

Бяха минали само единайсет минути, откакто микробусът с Джесика, Никълъс и Ангъс напусна паркинга пред супермаркета.

* * *

Първата реакция на младия офицер на име Йенсън, която той, разбира се, не показа, бе скептицизъм. Но беше съвестен човек и внимателно слушаше обясненията на старата учителка. Интересът му се събуди едва когато Ерика Маклийн, явно разумна жена, му каза за петната кръв, както изглежда, по асфалта. Двамата веднага отидоха да проверят. Повечето от течността бе вече изсъхнала, пък и нямаше доказателства, че кръвта е човешка. Но Йенсън започна да се убеждава, че е необходимо да действа, и то по-бързо.

Върнаха се бързо при Присцила, която вече обясняваше на любопитните какво се е случило. Един от тях се обади:

— Полицай, аз бях в магазина и видях как четирима души си тръгват внезапно — двама мъже, една жена и едно момче. Толкова бързаха, че жената остави натоварената си с покупки количка.

— И аз ги видях — намеси се една жена. — Това беше мисис Слоун, жената на водещия по телевизията. Като си тръгваше, изглеждаше толкова разстроена, сякаш се бе случило нещо много лошо.

— Интересна работа — добави друга, — един мъж се приближи до мен и ме попита дали не съм мисис Слоун. Разпитваше и другите жени наоколо.

Няколко души вече се надпреварваха да разказват. Полицаят се опита да ги надвика.

— Някой от вас виждал ли е светлобежов микробус, както го описва тази възрастна жена?

— Аз го видях — отвърна мъжът, който пръв бе заговорил. — Пристигна на паркинга точно когато влязох в магазина. Беше „Нисан“.

— Забелязахте ли откъде бяха номерата му?

— Видях само, че са от Ню Джърси. О, и още нещо: имаше тъмни прозорци, дето се вижда отвътре навън, но не и отвън навътре.

— Чакайте! — обърна се полицаят към стълпилите се хора. — Които от вас могат да дадат повече сведения, а и тези, които вече ми казаха някои неща, моля ви се, останете тук и ме почакайте. Ей сега ще се върна.

Той се метна в бялата полицейска кола, паркирана пред супермаркета, и грабна микрофона на радиоуредбата.

— Четиристотин двайсет и три вика участъка. От паркинга пред „Гранд Юниън“ трима души вероятно са били отвлечени от неизвестни лица с микробус „Нисан“, светлобежов с табели от Ню Джърси, но номерата не се знаят. Прозорците тъмни, с еднопосочна видимост.

Съобщението щеше да бъде прието от всички полицейски коли в Ларчмънт и околността. А по прекия телефон в участъка дежурният щеше незабавно да вдигне под тревога полицейските части в областта Уестчестър и в целия щат Ню Йорк. Но на този етап все още не се предвиждаше алармиране на полицията и в Ню Джърси.

Към супермаркета вече се приближаваха две полицейски коли със сирени, откликнали на зова за помощ. Почти двайсет минути бяха минали, откакто микробусът „Нисан“ излезе от паркинга.

Дванайсет-тринайсет километра по-нататък автомобилът напусна шосе 1–95 и навлезе в лабиринта от улички из Бронкс. Мигел взе да подканя Луис:

— По-бързо! Давай!

Дотогава се движеха с десетина километра над разрешената скорост, като повечето шофьори, но и внимаваха да не привлекат вниманието на някой полицейски патрул. И двамата поглеждаха от време на време да не ги преследват. Засега нямаше подобни признаци. Още щом излязоха от Ларчмънт, Мигел започна да се съмнява дали не е сбъркал, като не остави Рафаел да убие старицата на паркинга. Ако не е повярвала на измислицата за заснемането на филм, вероятно е вдигнала тревога и полицията е уведомена. Затова Луис натискаше вече докрай газта из неравните улици на Бронкс.

Боделио на няколко пъти проверяваше индикаторите на жизнените функции на двамата упоени пленници и всичко изглеждаше добре. Предполагаше, че препаратът мидазолам, който им бе дал, ще поддържа жената и момчето поне още час в безсъзнание. Иначе трябваше да увеличи дозата, но не му се искаше, тъй като това щеше да усложни и без това трудната медицинска процедура, която му предстоеше в края на това пътуване. Беше спрял кръвотечението на стареца и бе поставил превръзка на главата му.

Но ето че той вече се размърдваше и започваше тихо да стене, идвайки в съзнание. За да си спести евентуални неприятности, Боделио приготви още една спринцовка с мидазолам и му я инжектира. Старецът притихна. Боделио нямаше представа каква ще е съдбата му; Мигел вероятно щеше да го застреля и да се отърве от тялото му на сигурно място. Откакто работеше за „Меделин“, Боделио често бе ставал свидетел на подобни действия. Беше му, разбира се, все едно. Другите човешки същества отдавна бяха престанали да го интересуват.

Рафаел извади отнякъде кафяви одеяла и Боделио видя как двамата с Карлос увиха и вързаха в тях жената, момчето и стареца, като оставиха да се подават само главите им, но и те можеха да бъдат покрити от висящия свободен край на всяко одеяло, та при пренасянето им на всеки случайно минаващ да му се стори, че това са просто вързопи. Бяха стигнали до Конър Стрийт в Бронкс сред запуснат сив потискащ полуиндустриален район. В следващия момент затворената камионетка, паркирана на отсрещната страна на улицата, я прекоси и спря малко пред нисана. Върху бялата й боя от двете страни имаше големи надписи „СУПЕРХЛЯБ“. Всеки, който си направеше труда да провери, щеше да установи, че не съществува фирма „Суперхляб“. Камионетката бе един от шестте автомобила, купени от Мигел малко след пристигането му, но снабдени с фалшиви документи на несъществуващи агенции за автомобили под наем. Всички те бяха многократно пребоядисвани, а надписът на бялата камионетка също бе претърпял няколко метаморфози — дело на майсторството на Рафаел. Днес воланът й бе в ръцете на последния член на групата — Сокоро, жената, която скочи от шофьорското място да отвори двойната задна врата.

В същия момент бе отворена и вратата на нисана и три вързопа набързо бяха прехвърлени от единия автомобил в другия. Боделио, събрал лекарските си принадлежности, ги последва.

Сега Мигел и Луис се заеха с нисана. Мигел отлепи от прозорците тъмното фолио, което служеше за прикритие, но се превръщаше вече в отличителен белег. Изпод шофьорската седалка Луис измъкна две табели с номера на щата Ню Йорк и като се огледа, бързо замени досегашните на Ню Джърси. Това ставаше много лесно и само за няколко секунди, защото табелките се плъзваха в гнезда, снабдени от едната страна с панти. Със съдействието на една своя връзка в престъпния свят Мигел бе купил по няколко табели от двата щата, свалени от неизползвани вече, но все още регистрирани автомобили. Според системата за регистриране на превозните средства в Ню Йорк и Ню Джърси, а и в повечето други щати номерата запазваха валидността си дълго след като една кола бъде разглобена на части или вече не съществува, стига да се плаща данъкът и застраховката й. А нито застрахователните агенции, нито регистрационните служби изискваха каквито и да е доказателства за съществуването на автомобила.

Всичко това създаваше благоприятни условия за процъфтяването на криминален бизнес с такива табели, които, макар и незаконни, не фигурираха в никой от „черните“ списъци на полицията и поради това бяха многократно по-скъпи от редовните. Ненужните табели заедно с фолиото от прозорците Мигел и Луис набързо изхвърлиха в един препълнен контейнер за смет.

Луис пое управлението на камионетката, в която бяха Джесика, Никълъс и Ангъс заедно с Мигел, Рафаел, Боделио и Сокоро. С рязък завой те се отправиха обратно към магистралата и по-малко от десет минути след като я бяха напуснали, отново се намираха на шосе 1–95 в посока на юг.

Карлос, който караше сега празния „Нисан“, също излезе на 1–95, но се отправи на север. Без тъмните прозорци и с регистрационните табели на щата Ню Йорк колата не се отличаваше вече по нищо от хилядите други наоколо и нямаше нищо общо с описанието, разпространено от полицията в Ларчмънт. Задачата на Карлос беше да се отърве от нисана, което също беше добре планирано. Само след пет километра той напусна магистралата и продължи двайсетина километра по второстепенни пътища, докато стигна в Уайт Плейнс. Там влезе в един обществен гараж на четири етажа непосредствено до търговския комплекс „Сентър Сити Мал“. След като паркира автомобила на третото ниво, се залови с привидна небрежност да изпълнява останалото.

Най-напред избърса всички повърхности, за да не могат лесно да бъдат открити отпечатъци от пръсти. Но само за в случай, че властите се доберат до колата в сегашния й вид, правейки всичко възможно да предотврати това. Извади отвътре контейнер с огромно количество експлозив, малък детонатор, двойна жица и ролка със скоч. Експлозива и детонатора прикрепи към задните седалки, ниско, та да не се забелязват; върза на вътрешните дръжки на двете предни врати по един край на двойната жица, след което внимателно затвори и заключи вратите. Отсега нататък при отварянето на която и да е врата щеше да се задейства детонаторът.

Мигел бе изчислил, че микробусът може да бъде забелязан едва след няколко дни, а дотогава и похитителите, и жертвите им щяха да са далеч. А изненадата в типичния за терористите стил, подготвена за онези, които щяха да го открият, трябваше да послужи за предупреждение на всички да гледат сериозно на това отвличане.

Карлос напусна гаража през търговския комплекс и с обществения транспорт се придвижи към Хакензак, където щяха да го чакат другите. По същото време те прекосяваха Харлемската река и скоро след това минаха по моста „Джордж Вашингтон“ над реката Хъдзън. Точно на средата на моста камионетката и нейният екипаж излязоха от щата Ню Йорк и влязоха в щата Ню Джърси. Мигел с нетърпение чакаше да си отдъхне в Хакензак, вън от опасност.

9

Бърт Фишър, шейсет и осем годишен, вдовец от десет години, бе стрингер, нещо като дописник, на няколко големи информационни института, които му плащаха малки суми месечно. За всяка информация в писмен вид или по телефона получаваше допълнителен хонорар, но само ако бъде използвана. Но в такъв малък район твърде рядко се случваше нещо, което да намери място по страниците на голям вестник или в емисиите на телевизионна компания, та да му донесе значителен доход, но на Бърт Фишър тази работа му доставяше удоволствие, още повече, че като пехотинец в Европа през войната бе сътрудничил на вестника на американската армия „Старс енд страйпс“1. Оттогава журналистиката бе в кръвта му и той бе щастлив от скромния си принос към нея и сега. Държеше няколко радиоапарата, настроени на вълните на местната полиция, пожарна, линейките и други служби с надеждата, че все може да се появи нещо, което да си заслужава да проследи и предаде на по-голям информационен източник.

* * *

Така улови и разговора между полицейския участък и дежурните коли, а при думата „отвличане“ скочи и грабна лист хартия да записва.

Най-напред реши, че трябва да се обади в местната телевизионна станция на Ню Йорк, престижен филиал на Си Би Ей, който заемаше три етажа в един манхатънски небостъргач на около километър и половина от компанията-майка и имаше многобройна публика. След като го изслуша, проверявайки преди това името му в списъка на външните сътрудници, помощник-редакторът на информационната емисия реши, че заради мъглявото съобщение за „евентуално“ отвличане не заслужава да бъде връщан никой от репортерите, изпратен вече на по-сигурни събития, но за всеки случай прекоси голямата зала, където по нагъсто сместените бюра работеха повече от трийсет души, и предаде току-що наученото на редакторката. Като го изслуша, тя сподели резервираността му, но после се сети нещо и вдигна телефона, свързващ я директно със Си Би Ей. Поиска да говори с Ърни Ласал, завеждащ информацията от страната, с когото често обменяха мнения.

— Сигурно нищо няма да излезе — каза му тя накрая, — но все пак тава дума за Ларчмънт, а нали там живее Крофърд Слоун. Може да познава хората, та не е зле да го уведомиш.

— Благодаря ти — отговори Ласал. — Съобщи ми, ако има нещо ново.

Като прецени потенциалните възможности на ситуацията, той също бе склонен да ги сведе до нула, но все пак…

Инстинктивно посегна към червения телефон, по който се предаваха съобщения из цялата Си Би Ей.

„Говори Вътрешна информация, аз съм Ласал. Току-що получих сведение от Ларчмънт, Ню Йорк, че местните полицейски радиостанции съобщили за възможно отвличане. Още няма подробности. Но нашите приятели от нюйоркския филиал следят развоя и ще ни уведомят.“

Всички, до които стигна съобщението, реагираха по различен начин. Някои се зачудиха защо Ласал ги занимава с такива дреболии, други си казаха, че това изобщо не е тяхна работа, а редакторите около „подковата“ се заслушаха. Един от тях посочи Крофърд Слоун зад стъклената врата на личния му кабинет и отбеляза:

— Ако наистина в Ларчмънт някой е отвлечен, да сме благодарни, че не е Кроф. Стига там да не седи неговият двойник.

Крофърд Слоун също чу съобщението малко след като затвори вратата, за да разговаря на четири очи с председателя на Си Би Ей Лесли Чипингъм, който бе предпочел да се срещне с Крофърд в неговия, а не в своя кабинет. И двамата наостриха уши, а при споменаването на Ларчмънт Слоун си помисли, че при други обстоятелства би излязъл да търси повече подробности. Но точно в този момент не искаше да прекъсва един спор, в който очевидно всичко бе позволено и който — за голяма изненада на водещия — съвсем не се развиваше според неговите очаквания.

10

— Интуицията ми подсказва, Кроф, че имаш някакъв проблем — поде отново разговора председателят.

— Интуицията ти този път те заблуждава — възрази му Слоун. — Ти имаш проблем, а не аз. Лесно може да бъде разрешен, но трябва да направиш някои структурни промени. Незабавно.

Лесли Чипингъм въздъхна. От трийсет години работеше в телевизията, след като още деветнайсетгодишен бе започнал като куриер в компанията Ен Би Си. Но още тогава знаеше, че към един водещ трябва да се подхожда внимателно като към китайска ваза и да му се засвидетелства почит като на държавен глава. Неоспоримият талант на Чипингъм в това и в много други отношения го бе издигнал до председателския пост и го задържа сред висшето ръководство, докато негови колеги по другите телевизионни компании бързо се издигаха и пак така бързо преминаваха в забравата на преждевременното пенсиониране. Ала Чипингъм не само притежаваше умението да се държи непринудено с всички, но и тях да предразполага към това. За него казваха, че дори като уволнява някого, го прави така, че другият се чувства добре.

— Какви промени имаш предвид?

— Не мога повече да работя с Чък Инсън. Трябва да се маха. А новият отговорен редактор искам да бъде избран с гласуване.

— Това ли била работата? Прав си, че има проблем. Само че той може би не е там, където ти го виждаш, Кроф. — Чипингъм подбираше думите си внимателно.

Крофърд Слоун се вгледа в началника си, чиято висока фигура се издигаше метър и деветдесет над земята, а не тежеше повече от деветдесет килограма. Добре сложен, с по-скоро сурово, отколкото красиво лице, той имаше ведри сини очи и истинска гора от гъсти, почти посивели вече къдрави коси. През годините не една жена с наслада бе прокарвала пръсти през къдриците на Чипингъм като прелюдия към други, още по-големи удоволствия. Жените бяха слабост на Чипингъм и завладяването им му бе станало истинско хоби. Това му бе навлякло катастрофа в брака и във финансовото му положение, което Крофърд, разбира се, не знаеше, но му бе известно, както и на повечето им колеги, че Лес обича жените.

Чипингъм нямаше намерение да намесва собствените си проблеми в тези на Крофърд Слоун. Но трябваше да мине през зоната на високо напрежение, каквато представляваше всеки разговор с водещ.

— Хайде да не пристъпваме по периферията, ами да пристъпим направо на същността — предложи Слоун.

— Това щях да ти кажа и аз. Както знаем и двамата, много неща в телевизионната компания се променят…

— За бога, Лес! Разбира се, че се променят! — прекъсна го Слоун припряно. — Затова имам проблеми с Инсън. Трябва да променим характера на новините и да включваме в емисията по-малко кратки информации, а повече важни събития, изложени задълбочено.

— Знам какво мислиш. И друг път сме говорили за това. Известна ми е и позицията на Чък, който ме посети рано тази сутрин да се оплаква от теб.

Очите на Слоун се разшириха от изненада. Не бе очаквал, че отговорният редактор ще поеме инициативата в техния спор; обикновено не се правеше така.

— И какво иска от теб?

— По дяволите! Защо да не ти кажа всичко? — отвърна Лес след кратко колебание. — Той смята, че двамата сте на диаметрално противоположни мнения и никога няма да можете да се разберете. Затова иска да те уволня.

Водещият отметна глава и се разсмя.

— А той да остане? Та това е смешно!

— Така ли мислиш? — Председателят на телевизионната компания го погледна право в очите.

— Разбира се. И ти много добре го знаеш.

— По едно време, да. Сега вече не съм сигурен.

Пред тях изведнъж се отвори непозната територия. Чипингъм пръв стъпи на нея, но съвсем предпазливо.

— Виж какво ще ти кажа, Кроф. Вече нищо не е такова, каквото беше. Откакто телевизионните компании станаха собственост на корпорации, всичко се променя. И ти, и аз знаем много добре, че новите господари както на нашата, така и на другите телевизионни компании не одобряват голямата власт на водещите вечерните осведомителни бюлетини. Всесилните собственици и директори на корпорациите-майки искат да намалят тази власт. Освен това те негодуват срещу високите заплати на повечето от вас, които според тях не отговаряли на качеството на работата ви. Напоследък се споменава за почти секретни споразумения между босовете.

— Какви споразумения? — остро попита Слоун.

— Доколкото чувам, в скъпи клубове или в луксозните си жилища индустриалците се наговаряли: „Ще кажем на нашата телевизионна компания да не взима журналисти от вашата, ако и вие се съгласите да не привличате нашите. По такъв начин ще ограничим това непрекъснато увеличаване на заплатите и дори ще вземем мерки за намаляване на някои от по-високите.“

— Но това е заговор! Посегателство срещу свободното упражняване на професията! Подсъдимо е!

— Стига да можеш да го докажеш — напомни му Чипингъм. — Откъде ще намериш доказателства, ако споразумението е сключено на чаша питие в „Линкс Клъб“ или в „Метрополитан“, без да е документирано?

Слоун мълчеше и Чипингъм използва възможността да го вразуми.

— Така че сега не е моментът да се набиваме в очи, Кроф.

— Ти намекна, че Инсън имал вече предвид някого за моето място — рязко каза Слоун. — Кой е той?

— Спомена за Хари Партридж.

Партридж! Значи още веднъж се очертава да му стане съперник. Запита се дали Партридж е дал идеята. Отгатвайки сякаш съмненията му, Чипингъм добави:

— Очевидно Чък е подхвърлил идеята на Хари, който останал изненадан, но казал, че не е склонен. — И продължи: — О, Чък Инсън каза и още нещо. Ако се стигнело до избор между теб и него, нямало да се оттегли без съпротива. Заплашва лично да отнесе въпроса по-горе.

— Какво има предвид?

— Че ще говори с Маргот Лойд-Мейсън.

Крофърд Слоун избухна:

— С оная кучка! Няма да смее!

— Убеден съм, че ще го направи. А Маргот може да е кучка, но има власт.

Което Лесли Чипингъм бе изпитал на собствения си гръб.

* * *

Си Би Ей последна от големите телевизионни компании стана жертва на „нашествието на филистимляните“2, както професионалните журналисти наричаха помежду си изкупуването на телевизионните мрежи от големи индустриални корпорации, чиято алчност за все повече печалби надделяваше над чувството им за достойнство и обществен дълг. Докато навремето шефовете на Си Би Ей, Пейли, на Ен Би Си, Сарноф, и на Ей Би Си, Голдънсън, колкото и големи капиталисти да бяха, постоянно даваха доказателства за почтеността си към обществото.

Девет месеца преди това, след като се провалиха опитите да бъде запазена независимостта на Си Би Ей, компанията бе погълната от „Глобаник Индъстрийс Инкорпорейтед“, гигантска корпорация с капитали по цял свят. Подобно на „Дженерал електрик“, който преди това бе станал собственик на Ен Би Си, „Глобаник“ бе тясно свързан с военната индустрия. И също като „Дженерал електрик“ имаше груби нарушения на закона. В резултат на едно разследване бяха установени прикрити сделки и измами в цените, за които компанията бе глобена, а няколко от най-високопоставените й ръководители — осъдени на затвор. Друг път самата корпорация се призна за виновна в измама на американското правителство чрез фалшификация на счетоводните документи към един договор с Министерството на отбраната. Съдът й наложи глоба от един милион долара — най-високата според закона, но минимална в сравнение с печалбата от един-единствен договор. А както писа един коментатор, когато Си Би Ей стана собственост на „Глобаник“, не може да не бъде накърнена журналистическата независимост на Си Би Ей, тъй като „Глобаник“ има твърде много и различни специални интереси. Вече няма да можем да очакваме от Си Би Ей задълбочени анализи в онези „чувствителни области“, където са замесени собствениците й.

Работещите в Си Би Ей сами се убедиха, че публичните декларации от страна на новите им босове да зачитат традиционната независимост на информацията са всъщност празнодумство. Промените в Си Би Ей започнаха още щом Маргот Лойд-Мейсън стана президент и главен директор на телевизионната мрежа. Известна като експедитивна, безмилостна и крайно амбициозна, тя вече бе заместник-генерален директор на „Глобаник Индъстрийс“. Говореше се, че я преместили в Си Би Ей, за да проверят дали може да управлява с желязна ръка, като евентуален кандидат за генерален директор на цялата корпорация.

Няколко дни по-късно тя се срещна с председателя Лес Чипингъм, когото извика да се яви незабавно в „Стоунхендж“3, както журналистите наричаха президентството на компанията на Трето авеню. Лес Чипингъм пристигна там в лимузина с шофьор.

Маргот Лойд-Мейсън бе стройна жена с вдигната коса и подчертани скули на лицето, с приятен тен и изпитателен поглед. Беше с фирмен костюм на „Шанел“ и копринена блуза в по-блед нюанс. Лес Чипингъм щеше да я охарактеризира като „привлекателна, но опасна“. Държеше се колкото приятелски, толкова и хладно.

„Обръщайте се към мен на малко име — каза тя на телевизионния директор, но думите й прозвучаха едва ли не като заповед. И без да губи повече време, премина направо към въпроса. — Днес ще се появи съобщение за един проблем на Тио Елиът.“

Тиъдор Елиът бе председател на управителния съвет на „Глобаник Индъстрийс“.

„Мисля, че вече се появи“ — отговори Чипингъм, който бе чул сутринта по радиото, че главният им шеф укрил от данъчните власти около четири милиона долара, влагайки ги в незаконен бизнес. Нямало да бъде подведен под съдебна отговорност, но трябвало да плати не само дължимите данъци, а и големи глоби.

„Тио ми телефонира — продължи Маргот — и ме увери, че не се е съмнявал в законността на бизнеса.“

„Предполагам, че и други са убедени в това“ — каза Чипингъм, мислейки си с каква кохорта от адвокати, счетоводители и съветници по данъчните въпроси разполага един председател на „Глобаник“.

„Не се дръж непочтително — ледено го смъмри Маргот. — Повиках те, за да ти кажа, че не искам нашата телевизия да съобщава каквото и да е за Тио и данъците му, както и да те помоля да изискаш същото и от другите телевизии.“

Чипингъм бе потресен и не му се вярваше. С мъка овладяваше гласа си.

„Маргот, ако поискам от другите телевизии подобно нещо, те не само ще го отхвърлят, но веднага ще разгласят, че Си Би Ей се опитва да прикрива престъпления. А, откровено казано, и ние бихме постъпили по същия начин, ако при тях станеше нещо подобно.“

Още докато говореше, той си помисли, че един кратък разговор е достатъчен, за да проличи не само дълбокото невежество на новата шефка по отношение на телевизионната информация, но и пълното й безразличие към журналистическата етика. Но в края на краищата, каза си Чипингъм, тя не е поставена на това място, защото разбира от телевизия, а заради находчивостта й във финансовите работи и умението й да извлича печалба.

„Добре тогава — съгласи се тя неохотно. — Май ще трябва да се примиря с това за другите телевизии. Но не искам нито дума за нашата.“

Чипингъм въздъхна наум, като си представи колко сизифовски трудно щеше да му бъде отсега нататък като председател на Си Би Ей. „Моля те, Маргот, повярвай ми, че тази вечер всички телевизионни мрежи ще предадат новината за Елиът и данъците му. А ако ние не го съобщим, ще привлечем към това много повече внимание, отколкото ако го направим. Защото всички ще искат да видят колко честни и безпристрастни сме, особено след декларациите на «Глобаник», че свободата на информацията няма да бъде накърнена.“

Острите черти по лицето на президентката помръкнаха, тя стисна устни, но по мълчанието й Чипингъм разбра, че е схванала какво й казва. Мина доста време, преди да отговори.

„Направете го поне колкото може по-кратко.“

„Бездруго. По принцип на такива събития не отделяме много време.“

„И да не вземе някой много хитър журналист да Намекне, че Тио е знаел за незаконността на действията си, макар да твърди обратното.“

„Единственото, което мога да ти гарантирам, е, че каквото и да кажем, ще бъде честно. Сам ще се погрижа за това“ — увери я Чипингъм.

Вместо отговор Маргот каза: „Друг път използвай такси, а не лимузина с шофьор. Щом аз се движа с такси, можеш и ти да го правиш. — И като го прикова с ледения си поглед на вратата, добави: — Искам бюджетът на Информационния отдел незабавно да бъде съкратен с двайсет процента. А след една седмица очаквам от теб доклад за направените икономии.“

Чипингъм бе толкова зашеметен, че успя само да се сбогува, официално и лаконично.

* * *

Информацията за Елиът и укритите му доходи звучеше сдържано и не оборваше твърдението му, че е невинен, а за втората вечерна емисия на осведомителния бюлетин така и не й дойде ред. Изведнъж се оказа, че има твърде много по-важни новини. Впоследствие малцина биха се съгласили и със себе си дори, че е било направено нарочно.

Въпросът с бюджетните съкращения бе друга работа, защото те предизвикаха гневен вой от страна на уволнените и техните приятели. От което се възползваха, разбира се, вестниците, като публикуваха доста сърцераздирателни истории за жертвите на икономическите мерки в телевизията, макар че самите те често прибягваха до същите методи за икономии.

А всички онези, които бяха на дългосрочни договори в Си Би Ей, изпратиха на вестник „Ню Йорк Таймс“ протестно писмо. Между подписалите го бяха Крофърд Слоун, четирима старши репортери и няколко продуценти, които остро осъждаха внезапното лишаване от работа на журналисти ветерани, посветили целия си трудов живот на Си Би Ей.

Писмото и отзвукът му из цялата страна вбесиха Маргот Лойд-Мейсън. Тя пак прати да извикат Лесли Чипингъм.

— Тия нафукани копелета, свикнали да получават много пари, са част от ръководството на тази компания и трябва да подкрепят решенията му, а не да ги саботират, като правят от тях шоу за забавление на света — разфуча се президентката пред разгърнатия на бюрото й вестник „Таймс“.

— Не бих казал, че се смятат за част от ръководството — осмели се да й възрази Чипингъм. — Те са преди всичко журналисти и са загрижени за своите колеги.

Но шефката му го прониза с поглед.

— Имам си и без това достатъчно проблеми, за да слушам глупостите ти. Виж там да събереш тия, дето са подписали писмото, и да ги предупредиш, че няма да търпя повече прояви на нелоялност. Можеш да ги уведомиш и че двуличието им ще бъде взето предвид при сключването на новите договори. А това ми напомня, че на някои от тия недоволници ние плащаме на всичкото отгоре и безбожно високи заплати, особено на оня дързък кучи син Крофърд Слоун. А и твоето упорство, откакто съм тук, ме накара да поразпитам тук-там и да понауча някои неща за теб. Едното е, че точно сега не можеш да си позволиш да останеш без работа, защото финансовото ти състояние е твърде несигурно…

— Винаги съм държал на работата си, а колкото до финансовото състояние, никой не е застрахован за сигурността му, дори и ти — прекъсна я възмутен Чипингъм.

— Да, но не аз водя оплетени бракоразводни дела, а ти. И жена ти иска голямо парично обезщетение, в противен случай ще представи пред съда доказателства за безбройните ти любовни похождения, които изобщо не си си правил труда да криеш. Освен това имаш и дългове, включително голям заем на свое име, така че за да не банкрутираш окончателно, ти трябва постоянна заплата.

— Но това е обида! Как си позволяваш да се намесваш в личния ми живот! — повиши глас Чипингъм.

— Може и да е така, но е вярно — спокойно му отговори Маргот.

Въпреки протестите си той бе поразен колко подробности знаеше тя за него. Освен че не умееше да си прави сметка на парите, през годините той не само бе харчил цялата си солидна заплата, но непрекъснато бе взимал големи заеми. Никога не бе устоявал и на изкушението с жените, което — в продължение на 20 години — Стася, съпругата му, като че ли приемаше безропотно. Докато съвсем изневиделица натрупаният й гняв избухна в ожесточено бракоразводно дело. И сякаш всичко това не му стигаше, та съвсем глупашки бе започнал нова връзка, този път с Рита Ейбръмс. Стана някак против волята му, но сега му бе хубаво и не искаше да се отказва.

— Ето защо, ако не държиш да се озовеш гол като тояга на улицата, ще ми подаваш партньорски топката, а информационната политика на Си Би Ей ще бъде каквато аз кажа. — Маргот изведнъж се усмихна, макар и ехидно. — И без това вече наруши прословутите си принципи за професионална етика, като не пусна във втората емисия новината за данъците на Тио, така че отсега нататък съвестта ще те мъчи по-малко. Повече нямам какво да ти кажа. Свободен си.

* * *

Този разговор се бе състоял само два дни преди Чък Инсън и Крофърд Слоун да пристигнат при Лес Чипингъм със спора си за реда и съдържанието на информационния бюлетин. Председателят трябваше да намери начин бързо да ги помири. Защото искаше да си спести поне за известно време посещенията при Маргот и споровете с нея.

— Виж какво, Кроф, ще ти кажа същото, което казах и на Чък. Точно сега бихте нанесли най-голяма вреда на Информационния отдел, ако направите конфликта си публично достояние. И без това не ни обичат особено много в „Стоунхендж“. А ако Чък потърси съдействие от Маргот Лойд-Мейсън, тя няма да вземе нито неговата, нито твоята страна. Най-вероятното е да ни съкрати още повече бюджета, като каже, че щом имаме време за вражди помежду си, не сме достатъчно натоварени и следователно щатът е раздут.

— Но аз мога да оборя това — настоя Слоун.

— И ти гарантирам, че никой няма да ти обърне внимание. Ако искаш да знаеш, новата ни шефка изобщо не ще да се занимава с теб. Заради онова идиотско писмо, което пуснахте в „Таймс“, тя те смята за арогантен и твърде високоплатен.

— Писмото беше съвсем на място. Аз имам право на свободно мнение и го изразих.

— Дрън-дрън! Нямаше нужда да се подписваш. По това съм съгласен с Маргот. За Бога, Кроф! Кога ще пораснеш? Не може да взимаш от компанията толкова много пари, а после да хапеш като куче ръката, която ти ги дава.

Защо пък сам да стои под масирания обстрел на новите собственици? Нека да пострадат малко и други хора, които носят известна отговорност в тази компания, като Слоун и Инсън например. Но председателят имаше и лична причина за раздразнението си. Същата вечер трябваше да замине за Минесота на дълъг любовен уикенд с Рита Ейбръмс, която бе вече там от предишния ден. И не искаше тази глупава свада да лумне в негово отсъствие.

— И все пак настоявам да направим промени в информационния бюлетин — върна се Слоун на темата.

— Аз също имам някои идеи за това. Следващата седмица ще ви събера двамата с Инсън на съвещание, докато се разберете. Ако трябва, ще ви хвана главите и ще ги удрям една в друга, докато се вразумите.

— Може и да опитаме, но не знам какво ще излезе — недоверчиво му отвърна Слоун.

А когато председателят си отиде, той остана още известно време на мястото си да размишлява върху разговора им. После се сети, че бе чул по уредбата съобщението за инцидент в Ларчмънт, и отиде да види пристигнало ли е нещо ново.

11

Бърт Фишър, дописникът на нюйоркския филиал на Си Би Ей в Ларчмънт, продължаваше да следи какво може да излезе от сигнала за евентуално отвличане. След като телефонира в местната телевизионна станция, Бърт едва не изхвърча от жилището си с надеждата, че разнебитеният му двайсетгодишен „Фолксваген“-костенурка ще запали. След една дълга минута на безуспешно виене и ръмжене двигателят заработи. Радиото в колата му бе винаги настроено на честотата на полицейските радиостанции. Отправи се към супермаркета „Гранд Юниън“.

Но разговорите между полицейския участък и колите, които чу по пътя, го накараха бързо да смени посоката.

Натиснал докрай газта на музейния си „Фолксваген“, Бърт Фишър си мислеше, че ако адресът, на който току-що бе чул да изпращат полицейска кола четиристотин двайсет и шест — Парк авеню шейсет и шест, бе на лицето, дошло му веднага наум, работата наистина щеше да се окаже дебела.

* * *

Детективът Йорк и полицаят Йенсън бяха разпитали вече прислужницата Флорънс и излизаха от къщата, когато отред спряха две полицейски коли с въртящи се светлини и пуснати сирени. С едната бе пристигнал шефът на полицията в Ларчмънт. Другата бе докарала един сержант. Четиримата бързо започнаха да се съвещават на двора.

— Убеден ли си, че действително става дума за отвличане? — обърна се накрая шефът на полицията към детектива.

— Засега да. Всички показания сочат натам.

— И казвате, че нисанът имал табели с номера от Ню Джърси?

— Така твърдят свидетелите, сър.

Шефът са замисли.

— Ако наистина е отвличане и е извършено в друг щат, а не там, където е регистрирана колата, случаят е от компетенцията на ФБР. По силата на закона „Линдбърг“4. — И добави: — Макар че във ФБР едва ли се интересуват от такива подробности.

Последната му хаплива забележка отразяваше убеждението на много от местните пазители на реда, че Федералното бюро обикновено има претенции към по-интересните случаи, но винаги намира причини да отклони по-дребните, с които не му се занимава.

— Веднага се обаждам на ФБР — обяви той решително и се запъти към колата си.

След около две минути се върна и нареди на детектива Йорк да стои неотклонно в къщата.

— Но преди всичко накарайте прислужницата да ви свърже с мистър Слоун и лично разговаряйте с него. Кажете му всичко, известно досега, и го уверете, че правим каквото е по силите ни. Отговаряйте на всяко телефонно позвъняване. И записвайте всичко. Скоро ще ви изпратим подкрепление.

На сержанта и Йенсън бе наредено да останат вън на пост и да не пускат никого — освен агенти на ФБР.

— Скоро журналистите ще накацат тук като мухи на мед. Изпращайте ги направо в участъка — добави шефът.

В същия момент чуха боботене на приближаваща се кола. Беше фолксвагенът на Бърт.

— Ето го първия — въздъхна полицейският началник.

* * *

Четирийсет минути преди „Новините по обяд“ информационната зала на местната Нюйоркска телевизия бе заприличала на лудница. Тъкмо този ден се случи претоварване от новини, няколко от тях в развой, но всички с претенции за първото място. Именит служител на евангелистка църква например, който пристигнал в Ню Йорк да получи някаква важна религиозна награда, бил намерен мъртъв в хотелската си стая. Причина за смъртта очевидно била твърде голяма доза кокаин. Полицията разпитвала проститутката, прекарала нощта със свещенослужителя. В центъра на Манхатън избухнал пожар в административна сграда; хората, които по това време работели на горните етаж, били спасявани с хеликоптери. Един милиардер от Уолстрийт, безнадеждно болен от рак, накарал да го возят през Бронкс в инвалидния му стол, за да раздава с шепи стодоларови банкноти. От движещата се след него бронирана кола всеки няколко минути му доставяли нови пачки.

* * *

— Стойте на телефона. — Редакторката на информационната емисия настойчиво помоли Бърт Фишър, който се обаждаше от уличен автомат. После се обърна към един от репортерите на най-близкото бюро: — Поеми четвърта линия. Обажда се Фишър от Ларчмънт. Запиши всичко и го приготви за „новина номер едно“ на обедната емисия. — А самата тя се премести на прекия телефон със Си Би Ей. Когато му гласа на Ърни Ласал, завеждащ Вътрешна информация, възбудено му издекламира: — Отвличането в Ларчмънт е потвърдено. Преди около половин час неизвестни лица, действайки с груба сила, са похитили съпругата, сина и бащата на Крофърд Слоун.

— О, боже! — Ласал бе едновременно потресен и невярващ. — Някой казал ли е на Кроф?

— Едва ли.

— Полицията взима ли мерки?

— Доколкото може. ФБР е уведомено. — И като поглеждаше в записките си, редакторката допълни останалите сведения.

Ърни Ласал записваше с бясна скорост. Докато чу отсреща:

— Всичко това ще излъчим в обедната емисия, но аз мисля дали и сега да не прекъсна програмата. Само че реших, след като става дума за семейството на…

Преди тя да се доизкаже, Ласал рязко я прекъсна:

— Няма да правите нищо сами! Шефовете ще решават. И изобщо ние ще излезем първи в ефир.

* * *

Като филиал на Си Би Ей, местната телевизионна станция нямаше приоритет в излъчването на важни съобщения. Но от друга страна, както бе споменала редакторката, на местопроизшествието вече имало екип на филиала на Ен Би Си за Ню Йорк, който щеше да прояви същата лоялност към компанията-майка. Пестейки всяка секунда, Ласал си помисли: „Съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, Кроф.“ И вдигна телефона.

— Тук е Вътрешна информация. Говори Ласал. Съобщението за отвличането, станало в Ларчмънт, Ню Йорк, бе потвърдено от шефа на местния полицейски участък, който е уведомил ФБР. Според полицията похитени са мисис Крофърд Слоун, малкият Никълъс Слоун и… — Независимо от твърдостта и професионализма си, Ласал усети, че гласът му секва. Положи голямо усилие, за да довърши, след което добави: — Предлагаме незабавно прекъсване на редовната програма, за да се излъчи това съобщение.

* * *

Екипът на „подковата“ също остана потресен, но бързо овладя шока си, тъй като опитът и дисциплината ги бяха научили да се мобилизират в такива случаи. Чък Инсън почти излетя от кабинета си. Щом трябваше нещо спешно да се излъчва в ефир, мястото на отговорния редактор бе в Апаратната четири етажа по-долу.

Докато чакаше нетърпеливо асансьора, обзе го съчувствие към Крофърд Слоун и острите им разногласия от предишния ден избледняха. „Къде ли е Кроф?“ — зачуди се той. Беше го мернал сутринта за миг и знаеше, че си шушукат с Лес Чипингъм в кабинета на Слоун по въпрос, добре известен на Инсън. Сега Кроф вероятно е някъде в сградата и вече е чул всичко по вътрешната уредба. А това поставяше един съществен проблем.

Когато неотложно съобщение налагаше прекъсването на редовната програма, обикновено пред камерата заставаше водещият вечерната информационна емисия; ако го нямаше в момента, изпращаха да го повикат. Но Инсън си даваше сметка, че Слоун не би бил в състояние да представи от екрана неочакваните и тревожни вести за своето семейство.

В този момент пристигна асансьорът и от него излезе Дон Китъринг, кореспондент на Си Би Ей по икономическите въпроси. На средна възраст, с тънки мустаци и с вид на бизнесмен, Китъринг се приготви да каже нещо, но преди това Инсън го набута обратно в асансьора и натисна копчето за сутерена.

— Чакай малко. Нали чу?

— Да, страшно съжалявам. Тъкмо отивах да кажа на Кроф…

— Оттук отиваш направо в ефир — не го остави да се доизкаже Инсън. — Бягай в студиото и сядай на „горещия стол“. Кроф няма да може.

Китъринг, съобразителен и опитен репортер още преди да се специализира, кимна. Дори изглеждаше приятно изненадан.

— Няма ли да ме въведете в нещата?

— Ще ти дам всичко, което е дошло досега. Имаш около минута да го прегледаш, а после ще импровизираш. Ще добавяме каквото пристигне допълнително.

Инсън слезе от асансьора, а Китъринг натисна копчето за етажа на студиото.

Навсякъде се виждаше как хората бързаха, суетяха се, някои действаха съвсем автоматично.

В информационната зала вече бе събран екип от репортери и оператори с две камери, които трябваше бързо да отидат в Ларчмънт, да заснемат мястото на произшествието и да вземат интервюта от полицаи и следователи. Щеше да ги следва подвижна телевизионна станция.

В малкия архивен отдел в съседство с „подковата“, който бе само издънка на много по-голямата Справочна секция, намираща се в друга сграда, няколко души припряно търсеха в компютрите биографични данни за Крофърд Слоун и някаква, макар и оскъдна, информация за семейството му. От централната справочна очакваха да им изпратят по факса снимка на Джесика, за да направят от нея слайд. На друг компютър вече се отпечатваше кратка справка за подвизите на Ангъс Слоун през войната. Намерена бе и негова снимка. Само на Ники нямаха.

Един от референтите грабна целия събран материал и хукна по стълбите към малкото студио, в което току-що бе влязъл Китъринг. Буквално по петите им пристигна и куриер от Вътрешна информация с напечатаната хронология на събитията от дописника Бърт Фишър.

Това студио, най-малкото в цялата телевизия, имаше размерите на средна стая и се използваше за спешни случаи, защото лесно можеше да бъде подготвено за работа. Китъринг седеше пред масата в центъра му и задълбочено четеше. Около него влизаха и излизаха техници, включваха осветлението. Някой закачи микрофонче на ревера му. Операторите нагласяха единствената камера. При сигнала за проба лицето на Китъринг запълни екраните на няколко монитора.

На други се появи специалната заставка с думите:

„Си Би Ей

НОВИНИ

ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ“

* * *

Когато потресаващата новина се разнесе по вътрешната радиоуредба, Крофърд Слоун тъкмо слизаше по стълбите към информационната зала да разбере подробности около първото съобщение от Ларчмънт. Заслуша се и макар почти да не повярва на чутото, се олюля и едва не изпадна в шок.

Сепна го една от секретарките на „подковата“, настигнала го, за да го върне на телефона, където го викали от полицията.

Той последва момичето и й каза да прехвърли разговора в неговия кабинет.

— Мистър Слоун, тук е детективът Йорк. Обаждам се от дома ви с доста неприятна…

— Току-що чух. Какво знаете вие?

— Твърде малко, сър.

И детективът издекламира разкритите до този момент факти и подробности. В мислите на Слоун настъпи пълна бъркотия. Почти вцепенен от ужас, той попита:

— Имате ли представа кой може да го е направил?

— Не, сър. Станало е съвсем неочаквано за нас. В пълно недоумение сме.

— Много хора ли знаят вече… какво се е случило?

— Доколкото ми е известно, не са много — увери го детективът и добави: — Вижте какво, мистър Слоун, при подобно отвличане широката публичност може само да навреди. Похитителите вероятно скоро ще се опитат да се свържат с нас… а може би най-напред вас ще потърсят. Тогава ние или ФБР ще започнем преговори с тях. И не искаме целият свят да ни слуша. За тях ще е още по-малко…

Слоун го прекъсна:

— Благодаря ви. Ще се чуем по-късно. Сега имам работа.

* * *

В информационната зала, където се озова само след няколко мига, Слоун завари Чипингъм в оживен разговор с Ласал и няколко репортери около централното бюро на Вътрешна информация.

— …тогава ще пуснем каквото имаме — довършваше мисълта си председателят.

— Не, не, не! — направо се втурна между тях Слоун. — Лес, недей! Нека да изчакаме! Полицията каза, че похитителите може скоро да се обадят. Разгласяването на фактите може да навреди на семейството ми.

Ласал поклати глава:

— Кроф, знаем какво ти е. Но това е голяма новина, а другите вече я имат. Те няма да я задържат. Ен Би Си например…

— Не, не, не съм съгласен! Лес, моля те, не я пускай! — обърна се той направо към шефа си.

Настана неловко мълчание. Всички знаеха, че при други обстоятелства Кроф най-много би настоявал да се пусне такава важна новина. Но на никого не му даваше сърце да каже: „Кроф, ти просто не разсъждаваш трезво.“

Чипингъм погледна часовника на стената. Беше 11,54. В този момент от няколко компютъра се чу звуковият сигнал за извънредно съобщение и на екраните се появи яркото „Б“ на „Бюлетин“. Първият, който бе успял да прочете текста, излязъл на екрана, се провикна:

— Асошиейтед прес предава отвличането на тримата Слоун.

На бюрото пред Ласал иззвъня телефонът.

— Благодаря ви, че ни се обаждате — отвърна той сдържано, след като изслуша гласа в слушалката. После уведоми колегите си: — Беше Ен Би Си. Смятали, че е жест на добра воля да ни уведомят. Ще пуснат съобщението след един час.

До 11,55 оставаха петнайсет секунди.

— Излизаме в ефир! — решително обяви Чипингъм. И поръча на Ласал: — Кажи на Чък да прекъсне програмата.

Загрузка...