Вечерните новини

1

Отзвукът от извънредното съобщение, излъчено от Си Би Ей, бе светкавичен и широк. Ен Би Си, чийто жест на колегиалност го лиши от първенството му, пусна новината само няколко минути след Си Би Ей, без да чака предварително предвидения час. Информирани по телексите от Асошиейтед прес и Ройтер, телевизионните компании Си Би Ес, Ей Би Си и Си Ен Ен излязоха в ефир със събитието на деня веднага след тях. Последваха ги и телевизионните станции из цялата страна, които не бяха свързани с телевизионната мрежа. Канадската телевизия предаде вестта за отвличането на първо място в обедния си информационен бюлетин.

Радиостанциите, реагиращи обикновено по-бързо, изпревариха дори телевизиите в разпространяването на това съобщение. Следобед бедните вестници от източното и западното крайбрежие незабавно вместиха на първите си страници под най-тлъсти заглавия всичко, известно до този момент около случая. Големите чуждестранни вестници поръчаха на кореспондентите си в Ню Йорк да предадат събитието от своя гледна точка. Навсякъде започна трескаво търсене и препредаване на снимки на похитените. За жалост в изобилие бяха само тези на Крофърд Слоун.

Телефонната централа в Си Би Ей бе залята от обаждания за Слоун. След като вежливо им отговаряха, че мистър Слоун не е там в момента, повечето поръчваха да му предадат техните съчувствия.

Само един от телефониралите свързаха със Слоун. Той бе президентът на САЩ.

— Благодаря ви, господин президент — отговори Слоун на приятелски изразената загриженост на президента и съпругата му Барбара и на искрените им пожелания „това изпитание скоро да свърши“. — Трогнахте ме.

— Наредил съм на Министерството на правосъдието — продължи президентът — да възложи приоритетно на ФБР издирването на вашето семейство, а правителството ще окаже всякакво съдействие, което е необходимо.

Думите на президента бяха веднага разгласени от говорител на Белия дом, а вечерта щяха да бъдат добавени към набъбващата информация по темата в централната информационна емисия.

Но съзнанието на Слоун бе заето от спомена за разговора с Джесика предишната вечер. Измъчваше го не толкова фактът, че бе повдигнал въпроса за евентуално отвличане, и ето, то се бе случило — защото от опит знаеше, че животът е пълен със случайни съвпадения, понякога най-невероятни, — а че поради егоизма си и манията си за значимост не допускаше друг освен него да стане жертва на подобна терористична акция. Джесика бе попитала: „Ами семействата? Не могат ли и те…“ Но той бе отхвърлил предположението като недопустимо, а и през ум не му бе минало да се погрижи за охрана на жена си и сина си. Сега се упрекваше за тази непредпазливост и небрежност, а чувството за вина не му даваше покой.

Тревожеше се и за баща си, още повече, че той явно бе попаднал непредвидено в мрежата на терористите поради неочакваното си пристигане същата сутрин.

Нетърпелив да действа, да направи нещо, Слоун съзнаваше същевременно, че то би било твърде малко. Мислеше да отиде в Ларчмънт, но после се отказа, тъй като нямаше никакъв смисъл, а и можеше да изпусне някоя нова важна вест. Задържаха го и тримата агенти на ФБР, които с появяването си веднага се засуетиха около него.

Старшият, Отис Хавилок, дребен, плешив и пъргав, с дълбоки зелени очи, не отместваше проницателния си поглед от лицето на онзи, с когото разговаряше. Той веднага нареди на спешно извикания шеф на охраната:

— Искам незабавна проверка на целия етаж. Който е отвлякъл семейството на Слоун, може да се опита да направи същото и със самия него. Преглеждайте пропуските на всеки, който идва и си отива, и същевременно проверявайте самоличността на всички присъстващи.

Шефът на охраната, посивял пенсиониран детектив от нюйоркската полиция, запротестира:

— Искате невъзможни неща. Не разполагам с толкова хора. Освен това имам и други задължения.

— Не знам какви други задължения имате, но основните явно не изпълнявате — сопна му се Хавилок и извади пластмасова служебна карта. — Я вижте с какво влязох тук. Показах я на пазача на входа и той само ми махна да влизам.

Бившият детектив се наведе над картата със снимка на мъж в униформа.

— Чия е тази снимка? — озадачи се той.

— Питайте мистър Слоун.

Слоун бегло я погледна и въпреки притеснението си прихна.

— Та това е полковник Муамар Кадафи!

— Нарочно съм си я поръчал — обясни агентът на ФБР, — за да доказвам на някои компании колко лоша е охраната им. — А когато по-възрастният полицай тръгна унило да изпълни току-що получените нареждания, Хавилок обясни на Слоун: — Повечето компании пренебрегват охраната, защото тя само поглъща разходи, без да им носи печалба. Финансистите дори гледат да я намалят до минимум. Ако имахте силна охрана тук, тя щеше да включва и мерки за сигурност на дома и семейството ви.

— Защо ви нямаше да го кажете по-рано? — тъжно отвърна Слоун.

На вратата се почука и в кабинета на Слоун влече Чък Инсън.

— Извинете, че ви прекъсвам — смути се той, но след насърчителните кимвания на двамата продължи: — Кроф, знаеш, че всички се опитваме да направим каквото е по силите ни, за теб, за Джесика, Ники и…

— Да, знам — не го доизчака Слоун.

— Смятаме, че не трябва да водиш новините тази вечер. Не само защото ще ти е трудно, но и би изглеждало като че ли нищо особено не се е случило и телевизионната компания нехае. Което не е вярно, разбира се.

Слоун се замисли.

— Мисля, че си прав.

— Питахме се обаче дали би имал нещо против да дадеш едно интервю, на живо.

— Смяташ ли, че е уместно?

— След като вече сме съобщили за случилото се, колкото повече го разгласяваме, толкова по-добре. Нищо чудно някой от зрителите да знае нещо повече и да ни го съобщи.

— Добре тогава. Ще направим интервюто.

Но Инсън очевидно нямаше само това предвид.

— Тъй като и другите телевизии, а и вестниците ще искат да те интервюират, какво ще кажеш за една пресконференция днес следобед?

— Съгласен съм — безпомощно отвърна Слоун.

— А като свършите разговора си тук, ще те чакаме с Лес в моя кабинет. Искаме да чуем мнението ти и по някои други въпроси.

Хавилок се намеси:

— Бих желал мистър Слоун да стои повечето време в кабинета си и близо до телефона.

— И аз това смятам да правя — увери го Слоун.

Лесли Чипингъм бе вече телефонирал на Рита Ейбръмс в Минесота с неприятната новина за проваления им уикенд. Обясни й, че няма никаква възможност да напусне Ню Йорк след случилото се.

Рита бе разочарована, но прояви разбиране. Всички, които работеха в телевизията, бяха свикнали неочаквани събития да променят плановете им, да се намесват в живота им, та дори и да осуетяват прелюбодеянията им. Рита само бе попитала:

— Ще имате ли нужда от мен?

— Ако ни трябваш, веднага ще те повикаме — отговори й той.

Закачил се за Крофърд Слоун, агентът на ФБР явно смяташе да присъства и на съвещанието при Инсън. Но отговорният редактор му препречи пътя.

— Ако нямате нищо против, ще разискваме професионални проблеми. Мистър Слоун ще бъде на ваше разположение веднага щом приключим. Вие можете да чакате пред вратата и не се стеснявайте да нахлуете вътре, ако има нещо спешно.

Лес Чипингъм, който вече ги чакаше, се обърна към Инсън:

— Чък, обясни на Кроф за какво става дума.

— Ами работата е там, че нямаме доверие на правителствените служби и на тяхната способност да се справят със ситуацията. Без да те плашим, спомнихме си колко време бе необходимо на ФБР да открие Патриша Хърст — година и половина. А има и нещо друго. — Измежду папките на бюрото си Инсън измъкна книгата на своя колега „Камерата и истината“. — Както сам си предвидил тук, Кроф, тероризмът вече наистина стигна до прага на обикновения американец. А ние не сме готови нито психически, нито практически за безмилостната и упорита борба с него. Лес и аз сме напълно съгласни с теб.

Настъпи тишина. Слоун бе почти изненадан, като му припомниха какво бе писал. Дълбоко в съзнанието му вече се зараждаше съмнението дали пък не е той причината терористите да посегнат на Джесика, Ники и баща му. След като и опитните му колеги бяха наведени на тази мисъл…

— Сериозно ли мислите, че терористите…

— Не е изключено, нали? — отвърна Инсън.

— Не е — бавно кимна Слоун. — И аз вече се питах…

— Но не забравяйте — намеси се Чипингъм, — че до този момент не знаем нито кои са похитителите, нито какво искат. Може да се окаже най-обикновено изнудване, което значи, че ще искат пари за откуп. Но не бива да пренебрегваме и по-далечни цели, като се има предвид кой си и какъв си.

Инсън се върна към мисълта си в началото на разговора.

— Не искаме да те тревожим, но ако твоите хора са измъкнати някак си от страната, което не е изключено, боя се, че правителството ще възложи всичко на ЦРУ. Е, но колко години бяха държани в Ливан американските заложници, без ЦРУ — с цялата си мощ и неограничени възможности, с цялата си шпионска мрежа, с разузнаването и агентите си — да разбере къде ги е скрила бандата от престъпници терористи? И това ставаше в една малка страна, почти колкото щата Делауер… Какво ти гарантира тогава, че същото това ЦРУ ще се справи по-успешно в някоя друга част на света?

А председателят на компанията обобщи:

— Точно това имаме предвид, Кроф, като ти казахме, че не вярваме на правителствените управления и разузнаване. Но вярваме в собствените си сили. С нашите изпитани системи за проверяване на информацията и за разследване на всякакви случаи ние имаме по-добри шансове да открием мястото, където се намират Джесика, Ники и баща ти.

За пръв път през този ден някаква надежда трепна в Слоун.

— Ето защо решихме да създадем наша собствена „група за бързо реагиране“, която да се заеме с разследване най-напред тук, в САЩ, а ако се наложи, и в други страни. Ще мобилизираме всичките си сили и ще приложим всички методи за разследване, която сме използвали в миналото. Ще привлечем най-способните хора и ще започнем да действаме незабавно.

Облекчение и благодарност обзеха Слоун.

— Лес… Чък… — започна той.

— Не казвай нищо — спря го с ръка Чипингъм. — Няма нужда. Вярно е, че донякъде го правим заради теб, но в края на краищата това е и нашата работа.

— Само едно нещо искаме да ни кажеш сега, Кроф — наведе се към него Инсън. — Групата трябва да се ръководи от опитен и способен кореспондент или редактор, който бързо да взима решения, да знае как се правят разследвания и да се ползва с доверието ни. Имаш ли наум някого?

Слоун се поколеба за миг, докато претегли личните си чувства срещу всичко онова, което бе заложено на карта, и твърдо отговори:

— Да, имам. Хари Партридж.

2

Похитителите се бяха скрили като лисици в подземната си дупка — наетото имение Хакензак в Ню Джърси.

Господарската къща и пристройките в двора бяха стари, занемарени, явно неизползвани години наред. След като дълго бе следил обявите във вестниците и бе огледал не едно подобно място, Мигел бе подписал договор за една година с предплата на цялата сума. Прие условията без каквито и да е възражения, за да не се разбере, че наемателите ще пребивават там малко повече от месец. Предимствата на избора му бяха много — слабо населен неприветлив квартал, голяма къща с достатъчно място за седем души, които не се смущаваха от неугледния й вид. Постройките в двора можеха да подслонят и скрият шест автомобила. Наоколо нямаше обитаеми къщи, а дърветата и храстите осигуряваха прикритие. Голямо удобство беше близостта на летището „Титърбъроу“, използвано главно от частни самолети. Отстоящо на по-малко от два километра, то фигурираше като един от основните елементи в плана на цялата операция.

Хакензак се намираше на около четирийсет километра от Ларчмънт. Мигел бе съобразил, че веднага след отвличането на толкова известни хора ще се вдигне голяма врява и полицията ще затвори шосетата, за да претърсва всяка кола. Ето защо би било неразумно да пътуват на дълго разстояние, така че им трябваше временно убежище, някъде около Ларчмънт.

Все още упоени и в безсъзнание, тримата пленници бяха пренесени в голяма стая на втория етаж. За разлика от останалите порутени и мухлясали помещения, тя бе основно почистена и пребоядисана в бяло. Инсталирано бе флуоресцентно осветление и няколко допълнителни лампи. Подът бе застлан със светлозелен линолеум. Целият този ремонт бе извършен от майстора механик на групата, Рафаел, по препоръките и под контрола на Боделио.

В средата на стаята сега имаше две болнични легла с парапети; на едното лежеше Джесика, на другото — невръстният Никълъс. Ръцете и краката им бяха стегнати към парапетите със специални каиши за в случай, че дойдат в съзнание, но Боделио предвиждаше, че упойката ще им действа поне още половин час. Малко встрани бе и тясното метално легло, поставено в последния момент за Ангъс, чието присъствие не бе предвидено. Той бе вързан с дълго въже. Гледайки го от другия край на стаята, Мигел още не знаеше какво да прави със стареца. Дали да не го убие и да зарови трупа му някъде вън в тъмното? И как да го включи в първоначалния план? Не можеше да отлага дълго решението си.

Боделио вече действаше около трите легнали тела: нагласяше подставките на системите за венозно вкарване на разтвори; на масата със зелена постелка подреждаше инструментите си, опаковки с упойка и метални таблички. Бившият лекар обичаше винаги да има подръка повече неща, отколкото щяха да му бъдат необходими, за да е готов в случай на непредвиден развой. Асистираше му Сокоро, като опитна санитарка.

С гарвановочерна коса, завита в кок на тила, Сокоро имаше стройно и гъвкаво тяло, мургава кожа и хубави черти, но вечно кисело изражение на лицето. Тя изпълняваше всичко, което й нареждаха, не очакваше снизхождение, загдето е жена, и никога не издаваше мислите си. Грубо и категорично бе отхвърлила опитите на някои от мъжете около нея да й се сложат. По тези причини Мигел мислено наричаше Сокоро „непроницаемата“. След като знаеше, че тя е агент на две организации, а „Сендеро Луминосо“ много държеше да бъде включена в групата, той нямаше причини за недоверие към нея. И все пак се чудеше дали продължителният й престой в САЩ не е разводнил предаността й към колумбийските и перуанските й приятели. Работата беше там, че Сокоро и сама не би могла да отговори на този въпрос. Първият отдушник на революционните си страсти бе намерила в колумбийската партизанска група „М–19“, но впоследствие се оказа по-доходно да премине едновременно към картела „Меделин“ и към „Сендеро Луминосо“. Смяташе правителствата на Колумбия и Перу за злодейска управляваща класа, в чието масово избиване би участвала с удоволствие. Беше й внушено, че структурата на властта в САЩ е не по-малко зловредна. Но след като бе живяла там три години, срещайки приятелско отношение и почтеност, когато по-лесно би било да приеме враждебността и дискриминацията, тя бе разколебана в ненавистта и злонамереността си по отношение на американците.

В сегашната ситуация обаче по-лесно би й било, ако мрази с цялото си сърце тези „богати буржоазни отрепки“, защото „състраданието у един революционер е достойно само за презрение“. Надяваше се, че като се махне най-сетне от тази объркваща я страна, ще бъде по-силна и по-последователна в омразата си.

Килнал назад стола си в другия край на стаята, Мигел наблюдаваше Боделио.

— Какво правиш сега? — Въпросът му прозвуча като заповед.

— Пропофолът е малко рискован препарат. Всеки организъм реагира различно и ако се предозира съдържанието му в кръвта, може да настъпи смърт. Ето защо трябва отначало да се вкарват експериментални количества и внимателно да се следи индивидуалната реакция.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Мигел.

— Ако се съмняваш, можеш спокойно да си вземеш другиго вместо мен — отвърна Боделио не без сарказъм. Но тъй като Мигел не му каза нищо повече, той продължи: — Щом ще ги пренасяме в безсъзнание, трябва да сме сигурни, че няма да има опасност от повръщане и аспириране с дробовете. Затова, докато чакаме, ще ги държим гладни, а за да не се обезводнят, ще им вкарвам течности венозно. След два дни ще са готови за поставяне там. — И той посочи с глава стената зад гърба си, на която бяха опрени два отворени погребални ковчега — единият по-малък от другия, — изработени и облицовани отвътре с коприна.

Според изричното нареждане на „Меделин“ и „Сендеро Луминосо“ жената и момчето трябваше да бъдат отвлечени и по възможно най-бързия начин прехвърлени в Перу в погребални ковчези, а за пред американските митнически власти бе измислена трогателна история, която да предотврати отварянето им. Щом пристигнеха в Перу, „Сендеро Луминосо“ щеше да ги използва като висок залог за изпълнението на изключителни искания, чието естество още не бе известно. Но дали непредвидената поява на стария Слоун щеше да увеличи залога или риска?

Мигел би искал да получи отговор на този въпрос от шефовете си, но ако го направеше по някой от радиотелефоните, разговорът неизбежно щеше да бъде записан. Всички в Хакензак знаеха, че тези телефони са само за връзка между колите и от тях до щаба им и че за нищо на света не бива да избират с тях други номера. В редките случаи, когато това се налагаше, използваха обществените телефони. Така че решението трябваше да вземе сам. Струваше ли си да се излага и на допълнителната опасност да купува трети ковчег?

От опит знаеше, че щом откупът бъде обявен, един от заложниците ще бъде убит, а тялото му хвърлено така, че да го намерят. Това бе един вид доказателство за сериозните намерения на похитителите. Ангъс Слоун можеше да послужи точно за тази цел, а жената и детето да останат за в случай, че се наложеше да се дава второ доказателство.

— Имаш ли достатъчно медикаменти за трети човек? — отново попита Мигел.

Бившият доктор Боделио винаги обичаше да се запасява с повече опаковки и инструменти за всеки случай. Но присъствието на Мигел точно сега го изнервяше. Причината бе в това, че предишната вечер бе допуснал сериозна грешка, излагайки на риск всички в къщата. В момент на непоносима самота и униние си бе позволил да телефонира в Перу въпреки строгата забрана. Искаше да чуе жената, с която живееше, единственото човешко същество, макар мърляво и занемарено, което все още държеше на него и чиято пиянска компания болезнено му липсваше.

— Имам предостатъчно — отвърна той на въпроса.

Притеснението забавяше реакциите му, което скоро щеше да му струва скъпо.

В няколкото мига на ужас, докато се бореше с похитителите си пред супермаркета, Джесика бе успяла да схване цялата чудовищност на онова, което ставаше, преди упойката да проникне в кръвта й и съзнанието й да потъне в мрак.

Но ето че сега, без да има представа колко време е прекарала така, тя идваше на себе си и паметта й се възвръщаше. Смътно долови отнякъде говор. Опита се да мръдне, да се обади, но установи, че не е в състояние да го направи. Насочи цялото си усилие към очите, но и те не можеха да се отворят. Сякаш се намираше на дъното на кладенец и се опитваше да направи нещо, каквото и да е, но не успяваше.

Най-сетне отвори клепачи. Постепенно започна да усеща и тялото си, но не разбираше защо не може да раздвижи ръцете и краката си. Чак тогава видя, че лявата й ръка, която бе по-близо до тялото, е вързана за парапета на нещо като болнично легло. Така бяха хванати и краката й, а и дясната й ръка.

Боделио, Сокоро и Мигел бяха с гръб към нея.

Джесика леко извъртя глава и замръзна, ужасена от онова, което видя. На второ легло като нейното бе вързан Ники, а зад него — Ангъс! На стената… О, не! О, Боже!… Тя забеляза два отворени ковчега, единият по-малък от другия — явно за нея и Ники. Изведнъж взе неистово да пищи и да се мята, успявайки да освободи едната си ръка.

Тримата заговорници рязко се извърнаха, но Боделио, който трябваше незабавно да предприеме нещо, остана като вцепенен.

Джесика се дърпаше отчаяно и се мъчеше да докопа предмет, с който да защити себе си и Ники. Масата с медицинските инструменти бе точно до нея. Пръстите й напипаха нещо като малък кухненски нож. Беше скалпел. В същия момент Боделио вече се втурваше към нея, за да хване и върже с помощта на Сокоро освободената й ръка. Но Джесика бе по-бърза и осъзнала безсилието си, замахна светкавично и поряза бузата на Боделио и ръката на Сокоро; от първоначално червените резчици шурна кръв.

Без да обръща внимание на болката, Боделио се мъчеше да обуздае ръката на пленницата, но се намеси Мигел, грубо я удари и двамата заедно отново я вързаха, изтръгвайки скалпела. Джесика избухна в сълзи.

След като залепи временна превръзка на ръката си и помогна на Боделио да направи същото на лицето си, Сокоро стегна турникет над лакътя на Джесика, за да й направи Боделио венозна инжекция с пропофол. Тя продължи да пищи, безпомощна, докато очите й се затвориха и отново изпадна в безсъзнание.

Боделио и Сокоро се приближиха до леглото на Ники, който междувременно също се бе събудил и правеше опити да се освободи. След инжекцията и той потъна пак в сън.

Само Ангъс още не бе дошъл в съзнание, но за да не поемат излишен риск, сложиха и на него нова доза упойка.

3

Малко преди дванайсет часа на обяд Хари Партридж пусна телевизора в жилището в Порт Кредит, за да разбере от обедния осведомителен бюлетин какво става около катастрофата предишния ден в Далас. Екранът светна точно със заставката за извънредното съобщение на Си Би Ей, която се ловеше безпрепятствено в района на Торонто.

Отначало Хари реагира като почти всички останали зрители — шокът му бе последван от недоверие. Но като видя лицето на Дон Китъринг и изслуша внимателно малкото известни подробности около отвличането, най-напред се разтревожи за Джесика. После това чувство се смеси с приятелска загриженост за Крофърд Слоун. И без дори да се замисли, Партридж вече знаеше, че отпуската му, едва започнала, вече е свършила.

Затова не се изненада, когато след по-малко от четирийсет и пет минути му позвъниха от Си Би Ей с молба да се върне в Ню Йорк. Учуди го по-скоро фактът, че лично Крофърд Слоун го молеше за това. По гласа му личеше, че се владее с голямо усилие.

— Нужен си ни, Хари. Лес и Чък сформират специална група, която ще действа на две равнища: ежедневна информация в ефир и задълбочено разследване на станалото. Попитаха ме кой бих желал да ръководи цялата работа. Казах им, че само ти можеш.

За толкова години, откакто се познаваха, помисли се Партридж, никога не се бяха чувствали така близки със Слоун, както в този момент.

— Чакайте ме, Кроф. Взимам първия самолет и идвам.

— Благодаря ти, Хари. Имаш ли предпочитания с кого да работиш?

— Да. Намерете Рита Ейбръмс, тя е някъде из Минесота, и я докарайте. Също и Мин Ван Кан.

— Ако не ги завариш, като пристигнеш, ще са тук малко след теб. Друг някой?

Съобразявайки бързо, Партридж каза:

— Искам и Теди Купър от Лондон.

Теди Купър бе сътрудник на кореспондентското бюро в Лондон и се занимаваше с разследвания на заплетени случаи. Двайсет и шест годишен, възпитаник на „тухлените“ университети, както англичаните пренебрежително наричаха държавните университети, създадени след войната, Купър притежаваше — по мнение на Хари Партридж — направо детективски заложби и непоклатимо логическо мислене. Докато работеше в Европа, Партридж бе използвал Купър, тогава библиотекар в Би Би Си, за някои проучвания и бе останал изненадан от изобретателния му подход. После се бе застъпил за назначаването му в лондонския екип на Си Би Ей.

„Боинг 727“ на „Еър Канада“ летеше нон стоп от „Пиърс Интернешънъл“, Торонто, до „Ла Гуардия“, Ню Йорк. Партридж бе обещал на Слоун да набележи още по пътя основните насоки на разследването. Но информацията, с която разполагаше до този момент, бе твърде откъслечна и недостатъчна. Затова, докато отпиваше от чашата водка с тоник, се замисли за Джесика и за себе си.

След виетнамските години той свикна да гледа на Джесика като на част от миналото си, с която вече не е свързан и която е недостижима. В известен смисъл това бе проява на самодисциплина, но и на защитна реакция срещу самосъжалението, което той ненавиждаше. Но сега Джесика бе в опасност, далеч от всички, и той нямаше защо да се заблуждава, че му е била безразлична през цялото това време; Можеше вече спокойно да си признае, че още е влюбен в нея. При това не като в някакъв смътен спомен, а като в живо, истинско същество.

И в този момент Хари Партридж осъзна, че каквато и да е ролята му в търсенето на Джесика — а Кроф бе поискал тя да е съществена, — само любовта му към нея ще го води и ще му дава сили, дори да трябва да я пази в тайна, като пламък в душата му, невидим за другите хора.

Но изведнъж се запита с онази странна самоирония, която му бе позната до болка: „Нелоялен ли съм?“

Нелоялен към кого? Разбира се, към Джема, която е мъртва.

О, скъпа Джема! Сутринта, като си бе спомнил за единственото изключение на очевидната си невъзможност да плаче, бе оставил спомените за нея да нахлуят в съзнанието му. После отново ги бе отпъдил, защото не бе в състояние да ги издържи. Ето че сега мислите за Джема отново се връщаха. Тя винаги ще се връща, каза си той.

Няколко години след завръщането си от Виетнам и други горещи точки Партридж бе изпратен като постоянен кореспондент в Рим. Там остана почти пет години. В ресорите му влизаше и Ватикана. Няколко пъти той пътува с папския самолет, придружавайки Йоан Павел II при странстванията му по света. На такова едно пътуване се срещнаха с Джема.

Партридж често се смееше на твърдението, че пътуването по въздух с папата е упражнение по благоприличие и въздържание. Нищо подобно. Поне що се отнасяше до салона за журналисти, в сила бе точно обратното. Постоянни партито и пиене, неограничено количество безплатен алкохол, а през дългите нощни полети и малко таен секс. Не случайно един кореспондент сравни веднъж самолета на папата с Дантевия „Ад“ и многото му кръгове. При все че за главата на римокатолическата църква нямаше специален самолет, обстановката и разпределението на салоните бяха еднакви за всяко пътуване.

Най-отпред бе просторното помещение, отредено на папата и снабдено с легло и поне две удобни кресла. След него бе салонът за висшите сановници от папската свита — държавния секретар, кардиналите, лекаря, секретаря и пажа. Зад следващата преграда беше кабината на епископите и по-нисшите санове. Някъде между тях — в зависимост от типа самолет — винаги се оставяше свободно пространство за подаръците, които папата получаваше при всяко пътуване. Те неизменно образуваха огромен и пищен куп. И най-отзад беше салонът за журналистите със седалки като в туристическа класа, но с първокласно обслужване, много стюардеси и превъзходна храна и напитки. Журналистите също получаваха щедри подаръци, обикновено от авиокомпанията, на която бе самолетът — най-често „Алиталия“. Авиокомпаниите умееха да се възползват от възможността да си направят реклама.

Що се отнася до журналистите, те бяха разнородна група от тази професия: представители на вестниците, телевизията и радиото от всички страни, придружени от технически екипи. Имаха най-обикновени човешки интереси, изпитваха естествения човешки скептицизъм и проявяваха човешката склонност към непочтително поведение. Без да признават, телевизионните компании предпочитаха да изпращат репортери, които нямат дълбоки религиозни убеждения, защото се бояха, че всякакъв фанатизъм би родил необективна информация. За предпочитане бе здравословният скептицизъм.

Хари Партридж отговаряше точно на тези условия. И ако не се беше възползвал веднъж от рядката отзивчивост на папата да отговаря на всякакви въпроси по време на полета, онова, което стана впоследствие между Джема и него, никога не би се случило.

Това бе една от по-дългите папски обиколки — до близо десетина централно-американски и карибски държави, все със самолета на „Алиталия“, „ДЦ 10“. Рано една сутрин, около два часа преди кацането, папата неочаквано се появи в салона на журналистите, облечен делнично — с бяло расо, неизменната шапчица и мокасини на краката. Спря близо до Партридж. Изглеждаше замислен. Засвяткаха светкавиците на фотоапаратите, зажужаха камерите. Няколко от репортерите включиха магнетофоните си. Партридж стана на крака и с надеждата да разсее всеобщото смущение, зададе най-обикновения въпрос:

— Добре ли спахте, ваше светейшество?

— Твърде малко — засмя се папата.

— Твърде малко какво, ваше светейшество? Часове ли? — поиска да уточни Партридж.

Вместо отговор папата леко поклати глава. Известен като владеещ почти до съвършенство няколко езика, папата, кой знае защо, говореше английски, меко казано, неразбираемо. Партридж можеше спокойно да води разговора на италиански, но искаше публиката на Си Би Ей да слуша папата на родния си език. Затова се опита да зададе по-популярен въпрос — във връзка с евентуалното посещение на Йоан Павел II в СССР, за което се разпространяваха слухове вече от няколко седмици.

— Ваше светейшество, имате ли желание да посетите Русия?

— Да — бе този път недвусмисленият отговор и после папата добави: — И поляците, и руснаците са от моя род, все славяни, все раби.

И преди някой да успее да реагира, папата се обърна и излезе.

Зад гърба му репортерите веднага зажужаха като пчели в кошер. Задаваха се въпроси и се изказваха мнения на няколко езика. Стюардесите, забравили закуските, се заслушаха с любопитство. Нечий глас зададе отчетливо въпроса, който вълнуваше всички:

— Раби божии ли имаше предвид или роби като роби?

— Сигурно е първото. Едва ли е искал да вложи политически смисъл — изрази съмнението си един англичанин.

— Ако е „роби“, значи имаме страхотен сюжет за историческа сензация — вече се бе въодушевил друг.

Партридж ясно си представяше каква ще е тя. Ако думите на папата бъдат изтълкувани в светския им смисъл, щеше да се вдигне голям международен шум, да се стигне дори до скандал и размяна на обвинения между Кремъл, Варшава и Ватикана. Папата щеше да изпадне в конфузно положение и триумфалната му обиколка щеше да бъде помрачена. Като един от най-старшите и опитни между своите колеги той се ползваше с уважението им и сега някои от тях го чакаха да даде тон.

Той бързо обмисляше. Беше любопитен сюжет, какъвто рядко изникваше при пътуванията на папата. Можеше да не се случи друг път. Скептикът в него му подсказваше да се възползва. Но от друга страна… не биваше скептицизмът да вземе връх над благоприличието. А и той бе от онези в бранша си, които вярваха в журналистическата етика. Взел решението си, обяви на висок глас, за да го чуят всички:

— Искаше да каже раби божии. Няма никакво съмнение. Аз повече няма да се занимавам с това.

Никой не му възрази, нито имаше някакво общо споразумение. Но по-късно стана ясно, че случилото се не бе споменато в ничий материал.

После и репортери, и оператори заеха местата си, а стюардесите продължиха да сервират. Когато пристигна табличката със закуската на Партридж, на нея имаше нещо, което не бе включено в менюто на останалите — малка стъклена ваза с една-единствена роза.

Той вдигна очи към младата стюардеса, която му поднасяше засмяна закуската. Беше я забелязал няколко пъти и бе чул да я наричат Джема. Но сега изведнъж усети, че дъхът му спира от близостта й и за миг не му идват думи.

Когато по-късно в моменти на самота си спомняше Джема, виждаше я точно като в този магически миг — 23-годишна, красива, с дълга тъмна и лъскава коса, искрящи кестеняви очи, жизнена като уханно утринно цвете в свежия пролетен въздух на зелена, огряна от слънцето ливада.

Необичайно смутен, той посочи розата (много по-късно щеше да узнае, че тя тайно е била задигната от букета на самия папа) и попита:

— Защо? За мен ли?

Тя му се усмихна, леко наведена към него, и каза с приятния си италиански акцент:

— Донесох ви я, защото сте добър и мил човек. Харесвам ви.

Дори в собствените му уши последвалият отговор прозвуча нелепо и банално:

— И аз ви харесвам.

Но независимо дали и на нея се бе сторил банален, в тези няколко мига се роди голямата му и трайна любов към Джема.

Малко преди самолетът на „Еър Канада“ да кацне в Ню Йорк, Партридж успя да приземи мислите си към настоящето. Пръв слезе от самолета и бързо закрачи към сградата на летището „Ла Гуардия“. Тъй като имаше само ръчен багаж, веднага взе такси за Си Би Ей. Щом пристигна, потърси Чък Инсън в кабинета му, но не го намери. Един от редакторите на „подковата“ му извика:

— Здрасти, Хари! Чък е на пресконференцията, давана от Кроф. Цялата се записва. Ще можеш да я видиш. — А когато Партридж се отправи към „подковата“, редакторът добави: — О, ако току-що пристигаш и не си разговарял още с никого, да знаеш, че тази вечер Кроф няма да води новините. Ти ще седнеш на неговото място.

4

Същата вечер в убежището на бандата на „Меделин“ в Хакензак Мигел въртеше потенциометъра на радиоапарата през всички станции. Заедно с останалите той следеше и програмата на телевизията, натискайки различни копчета на портативния апарат, за да улови различните съобщения за отвличането на тримата Слоун.

Ясно беше, че въпреки големия интерес и различните предположения нищо ново не бе узнато за самоличността на похитителите и мотивите на престъплението им. Властите също не знаеха откъде са се измъкнали престъпниците и къде се подвизават заедно с жертвите си. Все още разчитаха на описанията на микробуса „Нисан“, което значеше, че до момента никой не го е открил в гаража в Уайт Плейнс, а Карлос отдавна се бе прибрал невредим в Хакензак.

Мигел и останалите изпитаха облекчение, макар да знаеха, че цялата полиция на Северна Америка е вдигната на крак и спокойствието им е временно. Затова Мигел бе поставил отвън двама пазачи: Луис и Хулио обикаляха с по една картечница „Берета“, криейки се в сенките на къщата и другите постройки в двора. Мигел бе дал и нареждания за в случай, че скривалището им бъде открито и полицията пристигне, при което шансовете им да се спасят щяха да бъдат твърде малки. Инструкцията му бе: нито един от тримата отвлечени не бива да остане жив.

От всички телевизионни предавания Мигел най-силно се интересуваше от централния вечерен осведомителен бюлетин на Си Би Ей и му стана много забавно, като не видя Крофърд Слоун на обичайното място на водещия. Сега там седеше някой си Партридж, когото Мигел смътно си спомняше, че бе виждал и преди. Слоун обаче бе в центъра на предаваната преди това пресконференция.

Един от първите проблеми, пред които се бе изправил Мигел след пристигането си в САЩ, бяха парите. „Сендеро Луминосо“, финансиращи цялата операция, разполагаха с неограничени средства в Перу. Трудното бе да заобиколят строгите финансови закони на Перу, за да прехвърлят в САЩ твърдата американска валута, без да се разбере нейният източник, пътят й и крайната цел. Всичко това бе направено с помощта на един симпатизант на революционерите, високопоставен в Лима съюзник на „Сендеро“, който бе свързан с банковата система. Негов съучастник в Ню Йорк бе перуански дипломат, старши съветник на представителя на Перу в ООН.

По предварителните планове на „Сендеро“ и „Меделин“ за операцията около отвличането трябваше да бъдат отделени осемстотин и петдесет хиляди долара. Те бяха необходими за персонала, транспорта, издръжката, наемите на тайните квартири, покупката на шест автомобила, медикаменти, погребални ковчези, заплати на постоянните агенти в квартала Малката Колумбия в Куийнс, Ню Йорк, за оръжия и подкупи. Включени бяха и разноските по транспортирането на пленниците с частен самолет от САЩ до Перу. Почти всички средства, които Мигел изхарчи в Ню Йорк, бяха изтеглени от банката в брой чрез агента в ООН.

Системата бе направена така, че банкерът в Лима превръщаше фондовете, поверени му от „Сендеро Луминосо“, в щатски долари, които прехвърляше — по петдесет хиляди — в една нюйоркска банка на площад Даг Хамършелд в Ню Йорк, близо до главната квартира на Обединените нации. Парите се водеха по специална сметка на перуанската делегация в световната организация. За съществуването на тази сметка знаеше само Хосе Антонио Салавери, довереният помощник на перуанския представител. Той единствен имаше право да подписва чековете. Посветена бе и една от заместник-директорките на банката, Хелга Еферен, която лично следеше и се грижеше за тайната сметка.

Като таен поддръжник на „Сендеро“, Хосе Антонио Салавери не получаваше нищо друго освен комисионната върху трансфера на фондовете. Хелга бе постоянна приятелка на двойния агент и живееше с него в луксозен нюйоркски апартамент, обзаведен много по-скъпо, отколкото позволяваха доходите на двамата, а разточителството им бе сравнимо само с възможностите на най-богатите служители в ООН. Всичко това те дължаха на допълнителните си възнаграждения за дребните услуги, които правеха на Перу.

Щом имаше нужда от пари, Мигел телефонираше на Салавери и само му споменаваше цифрата. Уреждаха си среща за след ден или два, обикновено в ООН. Междувременно Салавери получаваше цяло куфарче с пачки. От сградата на световната организация с куфарчето в ръка излизаше Мигел. Тревожеше го само едно нещо. Веднъж Салавери се бе изпуснал, че макар да не знаел точно за какво се използват парите, нито къде се крият Мигел и групата на „Меделин“, имал точна ясна представа за тяхната крайна цел. Това можеше да се дължи само на някакъв пробив в секретността, станал в Перу, помисли си Мигел. Но в този момент не бе в състояние да направи нищо, освен да бъде нащрек при следващите си контакти със Салавери.

Хвърли поглед към радиотелефона до себе си. Изкушаваше се да го използва, но знаеше, че не бива, и затова излезе. В едно кафене през осем пресечки имаше обществен телефон, от който бе говорел и преди. Погледна часовника си: 19,10. Ако имаше късмет, щеше да намери Салавери в апартамента му в Манхатън.

В кафенето имаше само няколко души. Мигел веднага се насочи към телефона и набра номера, който знаеше наизуст. След три иззвънявания чу гласа на Салавери със силен испански акцент. Тогава Мигел почука три пъти с нокът върху микрофона на слушалката. Това бе сигналът за идентификация. После каза тихо: „Утре сутринта. Петдесет кутии.“ Което значеше пет пъти по хиляда долара. Ла другия край се чу ахване и последва изплашен глас: „На същото място ли? Защо звъните тук? Къде сте? Ами ако разговорът се подслушва?“

„Да не ме мислите за глупак?“ — отговори пренебрежително Мигел. И чак тогава се сети, че Салавери го е свързал със събитията през деня. Значи срещата им щеше да бъде опасна. Но нямаше друга възможност. Мигел имаше нужда от пари за покупки, между които и трети ковчег — за Ангъс Слоун. Освен това той искаше да получи и своя дял от многото пари в нюйоркската сметка. А беше сигурен, че през алчните пръсти на Хосе Антонио Салавери минава доста повече от обикновената комисионна.

— Не можем да се срещнем утре — каза Салавери — Твърде скоро е и няма да има време за парите. Вие не бива да…

— По дяволите! Не ми губете времето. — Мигел стисна слушалката от гняв, но овладя гласа си, за да не чуват другите наоколо.

— Давам ви нареждане. Вземете петдесетте кутии рано сутринта. Ще дойда при вас както обикновено, малко преди обяд. Ако не успеете, отлично знаете, че ще си навлечете гнева на нашите общи приятели, а те имат дълги ръце.

— Не, не! Няма нужда да ги безпокоите. — Този път гласът на Салавери бе трескав, но заговорнически. Заплахата за отмъщение от жестокия „Меделин“ не беше шега работа. — Ще направя всичко възможно.

— И невъзможното — отсече Мигел. — Ще се видим утре. — Окачи слушалката и напусна кафенето.

В Хакензак тримата пленници лежаха упоени под постоянното наблюдение на Сокоро. През цялата нощ тя им бе давала допълнителни дози пропофол според предписанията на Боделио; следеше жизнените им функции и записваше всичко в една тетрадка. Малко след разсъмване Боделио се събуди от дълбокия си сън, за който бе взел приспивателно. Като прегледа записките на Сокоро, кимна й одобрително и я освободи.

Мигел, който бе спал много неспокойно, гледаше телевизия от рано сутринта. Вчерашното им дело бе все още новина номер едно, но пак нямаше нови сведения за открити следи. Мигел съобщи на Луис, че в 11 ч. двамата ще отидат с катафалката до Манхатън.

Катафалката бе шестият автомобил, купен на старо. Бяха я използвали само два пъти. През останалото време я държаха скрита в една от пристройките и я наричаха „el angel negro“ (черният ангел). Първоначално Мигел бе възнамерявал да използва катафалката като превозно средство за последния им етап, преди да отлетят за Перу, но в този случай тя бе най-сигурното му средство за придвижване. Автомобилите и микробусът бяха се набили в очите на хората, както личеше от показанията на съседите, забелязали ежедневните бдения край дома на Слоун в Ларчмънт. Полицията навсякъде също разполагаше вече с точните им описания.

Времето рязко се бе променило и от свъсеното сиво небе плющеше дъжд. Луис бе на кормилото, а Мигел му казваше къде да завива от Хакензак за Ню Йорк и къде да спира на няколко пъти, за да проверят дали някой не ги следи. Като се движиха покрай река Хъдзън, откъм Ню Джърси, и стигнаха до Уийхокън, влязоха след това в тунела „Линкълн“, който ги изведе в Манхатън някъде около 11,45. И двамата бяха облечени в тъмни костюми, с връзки, както подобава на превозното им средство. Отправиха се на изток по 40-а улица, но силният дъжд бе забавил трафика и колите се движеха почти прилепени една за друга. Мигел нетърпеливо гледаше как пешеходците крачат бавно и тромаво по препълнените тротоари.

Забавно му беше, че прекосява Ню Йорк в катафалка. От една страна, такова превозно средство бе твърде очебийно за целта, която преследваха; но от друга, действаше респектиращо. На едно място регулировчикът дори спря движението, за да им даде път. Мигел забеляза, че и много от хората, които поглеждаха към катафалката, веднага отвръщаха глави встрани. Същото му бе правело впечатление и друг път и той си помисли, че навярно мисълта за смъртта смущава и надвива любопитството. Самият той никога не се боеше от смъртта, макар че нямаше никакво намерение да улесни нейното приближаване.

Важното бе, че никой от тълпата наоколо им не можеше да допусне дори, че в бавно движещата се по улицата катафалка пътуват двама от най-търсените в момента престъпници, извършили престъплението, за което цялата страна говореше.

Като завиха на север по Трето авеню, малко преди да стигнат 44-та улица, Луис спря до бордюра, за да слезе Мигел. Вдигнал яка под проливния дъжд, той бързо измина още две пресечки до сградата на ООН. Междувременно Луис бе инструктиран да продължи да се движи и да се върне на същото място след един час, ако Мигел още не е дошъл, да повтаря това през половин час. На ъгъла на Четирийсет и четвърта Мигел си купи чадър от един амбулантен търговец, но не успя да го отвори поради силния вятър. И без това само след няколко минути вече бе прекосил Първо авеню и се насочваше към входа на сградата на Общото събрание на ООН. Поради дъжда повечето пилони стърчаха голи, а флаговете на държавите членки бяха прибрани. Като премина през желязната ограда на входа за делегати, той се качи по стълбите до широка площадка, на която приемаха посетителите. Тъй като нямаше багаж, бързо мина през контролата и после през просторното фоайе, пълно с чакащи в пъстро облекло и с най-различни цветове на лицата, отговарящи на разнообразието от нации, представени в световната организация. Без да им обръща внимание, се насочи направо към входа, пред който го чакаше Хосе Антонио Салавери. Перуанският дипломат, с тясно изпито лице, оплешивяваща глава и тънки мустаци, обикновено имаше важен вид, но днес изглеждаше тревожен. Размениха си едва забележими кимвания и Салавери поведе госта си към приемната, където с авторитета си на делегат го записа в книгата за посетители под фалшиво име. Мигел получи необходимия пропуск.

Тръгнаха по широка алея, оградена с колони, откъдето през стъклените стени се виждаше паркът, а зад него — Ийстривър. По ескалатора се качиха до следващия етаж и се разположиха в Индонезийската зала, достъпна само за дипломати и техните гости. Просторното и внушително помещение, където посрещаха държавни глави, бе украсено с великолепни произведения на изкуството, като завесата към Свещената каба на входа за Мека — черен гоблен с втъкано злато и сребро, подарък от Саудитска Арабия. Тъмнозеленият килим бе приятен фон на канапетата и креслата от бяла кожа, подредени така, че да има възможност за няколко срещи, без участниците в тях да си пречат. Мигел и Салавери се настаниха в едно от по-изолираните интимни кътчета.

Като се погледнаха очи в очи, Хосе Антонио Салавери не можеше да сдържи раздразнението си.

— Предупредих ви, че е опасно да идвате тук! И без това нося твърде много рискове.

— Защо смятате, че е толкова рисковано? — спокойно го попита Мигел. Искаше да узнае какво е известно на този страхливец.

— Какъв глупак сте! Нима не знаете? По телевизията и във вестниците говорят и пишат само за онова, което сте направили, за отвличането. ФБР и полицията са се втурнали с всички сили да ви търсят. — И като преглътна шумно, Салавери нетърпеливо попита: — Кога ще си вървите? Кога ще напуснете страната?

— Ако приемем, че всичко онова, което казахте, е вярно, какво значение има то за вас?

— Защото Хелга е обезумяла от страх. Аз също. Значи този дърдорко е раздрънкал и на своята банкерка. Значи първоначалното изтичане на информацията се е разширило и се е превърнало в опасност, което трябва вече да бъде отстранено. Без изобщо да е разбрал, Салавери сам бе подписал собствената си смъртна присъда, а така също и на приятелката си.

— Дайте ми парите, преди да получите отговор — каза Мигел.

Салавери завъртя комбинацията на ключалката и извади от дипломатическото си куфарче издут картонен портфейл, увит със скоч. Мигел го пое, разпечата го, огледа съдържанието му и отново го запечата.

— Няма ли да ги броите? — плахо попита Салавери.

— Не бихте посмели да ме измамите — бе отговорът. След това Мигел продължи някак небрежно: — Значи искате да знаете кога ще замина заедно с още няколко души?

— Точно така.

— Къде ще бъдете тази вечер с жената?

— В моя апартамент. Твърде разстроени сме, за да излизаме.

Мигел бе ходил вече там и помнеше адреса.

— Стойте там. Не мога да ви телефонирам по причини, които ще ви станат ясни. Затова ще ви изпратя човек, от когото ще получите необходимата информация. Той ще се представи с името Плато. Щом го чуете, спокойно можете да го пуснете вътре.

Салавери закима енергично. Изглеждаше поуспокоен.

— Правя ви тази услуга, загдето така бързо успяхте да донесете парите — прибави Мигел, докосвайки многозначително пакета.

— Благодаря ви. Нали разбирате, че не искам да върша неразумни…

— Разбирам, но тази вечер си стойте у дома.

— Разбира се.

Като излезе от сградата на ООН, Мигел прекоси Първо авеню и влезе в хотел „Плаза“ на Обединените нации. Във фоайето имаше телефон до щанда за вестници. Той набра един номер на квартала Куийнс. По гласа, който му отговори, се убеди, че е свързан с добре укрепена частна къща в Малката Колумбия. Заговори бързо, без да използва имена, и назова номера на обществения телефон, от който се обаждаше. После затвори слушалката. Зачака търпеливо и когато на два пъти се приближиха други хора, се направи, че все още говори. Точно след седем минути телефонът иззвъня. Гласът отсреща потвърди, че говори също от обществен телефон. Така разговорът не можеше нито да бъде проследен, нито подслушан. Мигел изложи тихичко своите искания. Отсреща го увериха, че те ще бъдат изпълнени. Договорена бе и цената — шест хиляди долара. После Мигел даде адреса на жилището на Салавери и обясни, че името Плато осигурява достъпа в него. След това подчерта: „Трябва да стане тази вечер и да изглежда като убийство, последвано от самоубийство.“ Другият глас му обеща, че нарежданията ще бъдат изпълнени точно.

На срещата на ъгъла с Трето авеню Мигел пристигна след по-малко от час. Няколко минути по-късно катафалката спря на уреченото място за първи път. Като се качи, Мигел каза на Луис:

— Сега отиваме в онази погребална къща. Помниш ли адреса? — Луис кимна и скоро зави на изток към моста Куийнсбъро.

5

В спокойни дни телевизията приличаше на задрямал великан. Работеше на по-малък от пълния си капацитет и голяма част от най-талантливите й журналисти бяха в летаргия. Ето защо, случеше ли се важно събитие, имаше на разположение много опитни професионалисти, които да бъдат задействани „на високи обороти“. Точно това стана в петък сутринта, един ден след като бяха отвлечени тримата членове на семейство Слоун. В седалището на Си Би Ей започна да се събира „групата за бързо реагиране“, оглавена от Хари Партридж. Пристигна и Рита Ейбръмс. Самолетът й бе кацнал от Минесота късно през нощта. Хари Партридж, който бе пренощувал в луксозен апартамент на телевизията в хотел „Интерконтинентал“, се яви малко след осем часа. Без да губи време, той попита:

— Има ли нещо ново?

— Само тълпата пред къщата на Кроф е нараснала — отговори Рита.

— Каква тълпа?

Двамата седяха в заседателната зала, предоставена на групата. Въпреки твърде кратката си почивка Рита изглеждаше освежена, възвърнала обичайната си жизненост и енергичност.

— От два дни почитателите на Кроф, узнали адреса му, се стичат в Ларчмънт да докоснат ръба на мантията на своя водещ по телевизията. Трябва да има вече хиляди. Полицията не може да се справи и е започнала да поставя бариери по пътищата.

— Имаме ли снимачен екип там?

— Разбира се. Прекарали са там цяла нощ. Казах им да останат, докато Кроф тръгне за работа. Дотогава ще им изпратя нов екип.

— Искам да свикаме колкото се може по-скоро съвещание на всички, които ще работят с нас. Да разпределим задачите и веднага да се залавяме за работа, та да съберем материал за новините довечера.

— Ще го насроча за десет часа — каза Рита.

Теди Купър пристигна от Лондон със сутрешния полет на „Конкорд“ и се яви в Си Би Ей малко преди 10 часа. Като влизаше, срещна Крофърд Слоун.

— Съжалявам за станалото с близките ви, мистър Слоун. Но горе главата! — каза му Купър. — Нали вече съм тук! Ще ги издиря тия негодници, каквото ще да става. Това е по моята част! — После се обърна към Партридж: — Първата ни работа, Хари, е да прегледаме отново всички съобщения. После ще отида да подуша мястото на престъплението. Искам да преслушам и очевидците, до един. Няма смисъл да се моткам. Като съм дошъл чак дотук, трябва веднага да запретна ръкави.

— Имаш пълна свобода на действие — увери го Партридж, спомняйки си чудатостите на Купър, когато работеше. — Ще отговаряш за разследването заедно с двама помощници.

Те вече чакаха да започне съвещанието. След като му бяха представени, Купър се ръкува с тях и каза:

— Много ще научите от работата си с мен, приятелчета. Само че не ми придиряйте: цапнат съм през устата. Наричайте ме просто „Ваше величество“ и ми козирувайте само сутрин.

Точно в десет часа в залата се разнесе гласът на Рита Ейбръмс и прекъсна бръмченето на разговорите. Тя бе седнала начело на дългата маса с Хари Партридж от едната си страна. Когато пристигна, Лесли Чипингъм също зае мястото си. Срещна погледа на Рита и двамата се усмихнаха съзаклятнически, едва забележимо. Крофърд Слоун седеше на другия край. Нямаше намерение да се включва в дискусиите и вече бе споделил с Партридж: „Чувствам се безпомощен като охлабена гайка.“

Край масата Рита бе събрала и още трима редактори. Норман Йейгър, най-старшият ветеран на Си Би Ей, който говореше тихо, имаше богато въображение и солидно образование. Той правеше много популярната едночасова рубрика „Анализи“. Участието му в групата повишаваше елитността й с няколко степени.

До Йейгър седеше Айрис Евърли, двайсет и няколко годишната нова звезда на редакторския небосклон. Дребничка и хубава, завършила факултета по журналистика на Колумбийския университет, тя имаше остър ум, който работеше със скоростта на светлината. А впуснеше ли се след някоя мъглява новина, твърдостта и ловкостта й можеха да съперничат дори на Распутин.

Третият редактор, Карл Оуънс, беше впрегатен кон, който издържаше дълго и неуморно, често оставяйки зад гърба си другите редактори и кореспонденти. На възраст между Йейгър и Айрис, той не притежаваше въображението нито на единия, нито на другия, но бе надежден с професионализма си.

Край масата бяха наредени освен Теди Купър и двамата му помощници — още Мин Ван Кан в качеството си на главен оператор и една секретарка, която трябваше да изпълнява всички менажерски функции.

— Оттук нататък — обясняваше Рита — ще действаме на две нива: по дългосрочния план и за ежедневния информационен бюлетин. Норм — обърна се тя към старшия редактор, — ти ще отговаряш за дългосрочния план.

— Слушам.

— Айрис, на теб възлагам ежедневните новини, като започваш още от тази вечер.

— Съгласна съм, но първото нещо, което искам, е видеозапис на сборището тази сутрин пред дома на Кроф.

— Ще го имаш — увери я Рита и се обърна към третия редактор: — Карл, ти ще работиш ту на едното, ту на другото ниво, където е необходимо. — После добави: — А аз ще ви помагам и на тримата. — След това насочи вниманието си към Купър. — Теди, разбрах, че си искал да отидеш в Ларчмънт.

— Тъй вярно — светнаха очите на Купър. — Ще се поразровя малко като славния Шерлок. Нали ми е сънародник.

— След като приключим съвещанието — заобяснява му Рита, — Мин ще се отправи към Ларчмънт с два нови снимачни екипа. Ти ще отидеш с него, Теди, и ще се срещнеш с Бърт Фишър, стрингер на местната филиална станция. Той пръв изстреля вчера новината. Ще те разведе насам-натам да се срещнеш с когото искаш.

— Според мен първата ни задача е да узнаем колкото може повече неща за похитителите — намеси се Партридж. — Кои са? Откъде са? Каква е целта им? Те може много скоро сами да ни я съобщят, но ние няма да ги чакаме. Засега все още не мога да ви кажа как ще научим отговорите на тези въпроси, но трябва да насочим вниманието си към всички подробности от случилото се досега и внимателно да оглеждаме всяка новопостъпваща информация. Днес искам да систематизирате всички факти и да ги запомните наизуст. Групирайте ги под рубриките „Последователност на събитията“ и „Разни“.

Пак с изследователска цел Хари Партридж бе решил да вземе интервю от Крофърд Слоун. Той бе убеден, че като всеки човек, станал център на голямо и сложно събитие, Слоун знае повече, отколкото предполага, и настойчивите, умело и професионално задавани въпроси могат да извлекат от него много неизвестни досега факти. Слоун бе дал съгласието си.

Двамата останаха в залата след съвещанието и Партридж напомни на Слоун за уговорката им. Най-неочаквано зад тях се чу трети глас:

— Ако нямате нищо против, бих искал да остана и да слушам, може и аз да науча нещо ново.

Двамата се извърнаха сепнати. В залата, очевидно след съвещанието, бе влязъл специалният агент Отис Хавилок.

— След като питате, ще ви кажа, че имам нещо против.

— Ако вие сте Господин ФБР — намеси се Рита, — изобщо нямате място тук. Достъп до залата имат само работещите в нея.

Хавилок я погледна изненадан.

— Но в моите задължения влиза и охраната на мистър Слоун. Пък и нали вие разследвате същото отвличане?

— Точно така.

— Следователно имаме еднакви цели — да открием семейството на мистър Слоун. Така че всичко, до което успеете да се доберете, трябва да стане достояние и на ФБР.

Повечето от присъстващите, между които и Лес Чипингъм, мълчаха.

— В такъв случай — предложи Рита — трябва да сключим двустранно споразумение. Мога ли да изпратя веднага един репортер в нюйоркската централа на ФБР, който да проучи всички съобщения, пристигнали при вас?

Хавилок поклати глава.

— Боя се, че е невъзможно. Някои от тях са поверителни.

— Именно!

— Вижте какво — започна Хавилок, мъчейки се да се владее под погледите на хората в залата. — Не съм сигурен дали сте съвсем наясно, че става дума за престъпление. Всеки, който има някакви сведения, е задължен от закона да ги предаде, в този случай, на ФБР. В противен случай носи отговорност пред закона.

Нетърпелива както обикновено, Рита запротестира:

— За Бога, да не сме деца! Ние непрекъснато правим някакви разследвания и отлично си знаем урока.

Партридж се обяви в нейна подкрепа.

— Трябва да ви кажа, мистър Хавилок, че по няколко случая съм работил в тясно сътрудничество с ФБР, и вашите хора имат лошата слава, че поглъщат всички сведения, които им се дадат, без да отвръщат със същото.

— ФБР не е длъжно да дава сведения — тросна се Хавилок. Цялата му сдържаност се бе изпарила. — Ние сме правителствена институция и отговаряме само пред президента и Конгреса. Вие се опитвате да ни правите конкуренция. Затова ще ви предупредя, че ако някой от вас пречи на официалното разследване, задържайки информация, ще попадне под много тежки обвинения.

Чипингъм реши, че е време да се намеси.

— Уверявам ви, мистър Хавилок, че ние не сме нарушители на закона. Но имаме свободата да правим каквито разследвания намерим за добре и често пъти имаме по-голям успех от официалните ви институции. Тук става дума за журналистическата привилегия. Не възразявам, че в някои области репортерите нямат право на достъп, но от друга страна, те могат да правят разследвания, без да оповестяват своите източници, освен ако съдът не нареди обратното. Така че, както виждате, би било нарушение на журналистическата свобода, ако ви позволим незабавен, непосредствен и пълен достъп до нашите сведения. Ето защо трябва да ви уведомя, че колкото и да ни е приятно вашето присъствие, достъпът ви в телевизията е ограничен, и тази граница е именно тук. — След което той му посочи вратата на залата.

— Не съм сигурен, че ви разбирам напълно, сър — отвърна Хавилок, — и надявам се, ще ми позволите да обсъдя целия този въпрос с вашите вишестоящи.

— Имате пълното право, но съм убеден, че и те ще потвърдят правото ни да действаме както намерим за добре.

— Продължавай — насърчаваше Партридж Крофърд Слоун, след като бе изслушал внимателно разказа му за последната вечер, прекарана със семейството му.

— Струва ми се, че през цялото време имах чувството за някакво преследване. Смътно чувство, което може би се оформя сега, след като разбирам, че къщата ми е била под наблюдение…

— Няма значение къде и кога смяташ, че са те следили.

— Там е работата, че не мога да си спомня.

— Сигурен ли си, че си въобразяваш?

— Не, не си въобразявам — решително отвърна Слоун след известно колебание.

— Дай ми тогава повече подробности.

— Струва ми се, че понякога ме следяха по пътя за вкъщи. А инстинктът ми подсказа, че и в Си Би Ей е имало някой, чието място не е тук.

— И дълго ли трая това?

— Може би месец. — Слоун разпери безпомощно ръце. — Страх ме е да не си измислям. Но всъщност какво значение има?

— И аз не знам — отвърна Партридж. — Ще разговарям с другите.

След като записа в резюме разговора си със Слоун, Партридж отвори личното си „синьо тефтерче“ — малък каталог на хората, които познаваше по цял свят, които му бяха полезни при различни случаи в миналото и биха му помогнали в бъдеще. Между тях имаше и такива, които той бе снабдявал с необходимата информация, щом го помолеха за това. Журналистическата професия бе пълна с такива взаимни услуги и в случай като този човек неизбежно опираше до тях. Освен всичко друго повечето хора винаги се чувстваха поласкани, когато можеха да услужат с нещо на телевизията. Срещу имената в тефтерчето бяха отбелязани различни учреждения, институти и министерства като Министерство на правосъдието, Белия дом, Държавния департамент, ЦРУ, Емиграционната служба, Конгресът, няколко чуждестранни посолства, нюйоркската полиция, кралската канадска конна полиция в Отава, съдебната полиция в Мексико; фигурираше и един автор на криминални романи, както и адвокат, чиято клиентела се състоеше главно от организираната престъпност и мафията.

След като проведе няколко разговора на тих глас с хората, чиито имена си бе отбелязал, и не стигна до нищо, Партридж реши да позвъни и на адвоката.

Преди една година Партридж му бе направил една голяма услуга. При едно пътуване със състуденти до Венецуела дъщерята на адвоката бе попаднала в досадна история с наркотици, която стигна и до телевизията в САЩ. Споменаха се имената на осем студенти, двама от които бяха починали. Чрез една агенция в Каракас Си Би Ей получи редки снимки от местата, където се бяха разигравали драматичните събития: лицата на участниците бяха заснети в едър план при арестуването им от полицията и между тях бе дъщерята на адвоката. По това време Партридж бе в Аржентина, но се върна в Ню Йорк, за да отразява случая.

Узнал за станалото, както и за снимковия материал, бащата на момичето успя да издири Партридж по телефона и го помоли да не използва името и снимката на дъщеря му, тъй като тя била най-младата в цялата група, никога преди това не била замесвана в подобни неприятности и такава злепоставяща популярност щяла да съсипе целия й живот.

Партридж, който се бе запознал с материалите още преди разговора с адвоката и познал момичето, бе решил да не я включва в репортажа си, намери за добре само да обещае на баща й, че ще направи каквото зависи от него.

Когато по-късно лицето и името й не се появиха в осведомителния бюлетин на Си Би Ей, адвокатът изпрати на Партридж чек за хиляда долара. Но Партридж предвидливо му го върна само с един вежлив отказ. Оттогава двамата не се бяха чували.

Ето защо, като чу гласа му по телефона, адвокатът веднага каза:

— Аз съм ви длъжник. Сега вие искате услуга от мен. Кажете за какво става дума.

Партридж му обясни.

— Не знам нищо повече от онова, което разбрах от телевизията. Но съм абсолютно сигурен, че не е замесен никой от моите клиенти. Те не се занимават с такива работи. Но понякога подочуват какво правят другите. Затова дайте ми няколко дни да поразпитам тактично насам-натам. Ако открия нещо, ще ви се обадя.

Партридж предчувстваше, че няма да остане излъган.

Докато преглеждаше на спокойствие сутрешните вестници, чу зад гърба си силния глас на Чък Инсън.

— Нося ти материалите за тази вечер, Хари — обяви главният редактор, нахлувайки в кабинета, предоставен сега на Партридж. — Ще излъчваме бюлетина с двама водещи. Единият си ти.

— Бутащият или дърпащият?

— Не знам как ще го наречеш — усмихна се Инсън, — но от днес ти ще водиш новините, свързани с историята около Слоун, която винаги ще бъде новина номер едно във вечерната ни емисия. Освен ако не вземат да застрелят президента преди излизането ни в ефир. Кроф ще води останалата част от бюлетина, за да не излезе, че някаква банда престъпници е успяла да извади от строя редовния ни водещ и да промени цялата ни система на работа.

— Аз съм съгласен. Предполагам, също и Кроф.

— Откровено казано, идеята беше негова. Като всеки крал, и той взе да се чувства несигурен извън трона си. Пък и няма смисъл да стои в сянка. А, още нещо, в края на бюлетина Кроф ще каже няколко благодарствени думи на всички, които са изпратили съчувствени послания до него по повод случилото се.

— Ще импровизира ли?

— Как не! Трима автори вече работят над „спонтанните“ му думи.

Развеселен, независимо от обстоятелствата, Партридж отбеляза:

— Вие двамата май успяхте да се спогодите засега?

— Приехме недекларирано примирие, докато отшуми бурята.

— А после?

— Ще видим.

6

Почти месец по-рано, наскоро след като бе влязъл с фалшиви документи в САЩ, Мигел се бе опитал да купи два погребални ковчега за транспортирането на онези, които трябваше да бъдат отвлечени и закарани в Перу. Според плана, разработен много преди това, той смяташе, че покупката ще стане бързо и незабелязано. Оказа се обаче, че тя съвсем не е проста работа.

В продължение на два дни той обиколи погребалните агенции в Бруклин, избягвайки нарочно да действа близо до Малката Колумбия в Куийнс. Навсякъде обаче отказваха да му продадат само ковчези. Трябвало да бъдат в комплект с гробовете и цялата погребална церемония. Обяснението му, че по настояване на възрастните си родители иска да им осигури ковчези, за да са спокойни в случай, че… бе посрещано с прекалена отзивчивост от страна на любезните погребални агенти, които му предлагаха изгодно места в гробищата и подобаващи за случая тържествени подробности. На всички той обеща да си помисли и да се върне отново.

Разтревожен, че може би е направил вече твърде силно впечатление, той реши да смени периметъра си на действие и да поиска съдействие от своите хора в Малката Колумбия. След няколко дни те го изпратиха в малка и неугледна погребална къща в Астория, недалеч от Джаксън Хайтс. Там го посрещна Алберто Годой, обслужващ очевидно по-бедна клиентела, което личеше не само по обстановката, но и по външния му вид.

Нисък, плешив и с пожълтели от никотин пръсти, Годой бе подпухнал от пиянство. Петна имаше и по униформата му, състояща се от черен жакет и сиви раирани панталони. Говореше дрезгаво и често се давеше от кашлица на пушач.

— Казвам се Новак и идвам за информация — представи се Мигел.

— Знам — кимна Годой.

— Двамата ми родители са възрастни…

— О, такава ли била работата?

Мигел невъзмутимо повтори репетираната история, докато Годой го слушаше със смесица от досада и недоверие. Накрая го попита само:

— Как ще платите?

— В брой.

— Заповядайте насам — поведе го той, вече доста по-любезно.

Влязоха пак в подземие със складирани най-различни ковчези, макар и не така много и разнообразни. Мигел бързо се ориентира към онова, което му бе необходимо — един средна големина и един по-малък.

— За стандартния три хиляди долара, а за детския — две и петстотин.

Определението „детски“ не фигурираше никъде в историята, разказана от Мигел, и бе тревожно близо до истината. Но той не му обърна внимание. В този момент мислеше, че сумата от пет хиляди и петстотин долара е поне два пъти по-голяма от истинската цена на ковчезите, но реши да не се пазари. Плати в стодоларови банкноти. Годой поиска и още четиристотин петдесет и четири долара за данък върху оборота, изискван от Нюйоркската община, и Мигел ги добави, макар силно да се съмняваше, че парите щяха да стигнат до данъчната хазна.

После закара наскоро купената затворена товарна кола до специалната рампа на склада и под зоркия поглед на Годой ковчезите бяха натоварени.

Ето че сега, почти месец по-късно, се връщаше на същото място за трети ковчег.

Мигел си даваше ясна сметка, че поема сериозен риск. Не бе забравил как Годой нарече по-малкия ковчег „детски“. Съществуваше реалната опасност собственикът на погребалната къща да е свързал вчерашното отвличане на жената и момчето с купените месец по-рано от него ковчези. Но след като бе решил да пренесе и третия заложник в Перу, Мигел нямаше друг избор, освен да прибегне до услугите на Годой. Професията му на терорист включваше и такива рискове.

Малко повече от час, след като напусна ООН, Мигел нареди на Луис да паркира катафалката една пресечка преди погребалната къща на Годой. Секретарката го повика по уредбата, а после въведе Мигел в кабинета на собственика.

Зад облак цигарен дим дебелият мъж подозрително погледна Мигел.

— Пак ли вие? Вашите приятели не ме предупредиха, че ще дойдете.

— Никой не знаеше.

— Какво искате сега?

Каквито и да бяха мотивите на Годой за сделката му с Мигел предишния път, сега ясно личеше, че има известни резерви.

— Помолиха ме да направя услуга за един стар приятел. Той видя ковчезите, които купих за родителите си, идеята му допадна и ме помоли дали не бих…

— Ay, ay, няма нужда от това! — Годой се наведе да се изплюе в старомодния плювалник, поставен до бюрото му. После отново захапа цигарата. — Вижте какво, мистър, хич не си губете времето с тия врели-некипели. Попитах ви какво искате.

— Един ковчег. Ще платя както преди.

Годой го наблюдаваше с присвити очи.

— Аз съм бизнесмен. Понякога върша услуги на вашите приятели и те ми отговарят със същото, но сега искам да знам няма ли да ме въвлечете в някоя мръсна работа.

— Няма никаква мръсна работа. Стига да ми съдействате. — Мигел вложи малко заплаха в гласа си, която подейства.

— Добре, съгласих се — каза Годой доста по-кротко. — Но за един месец цените се покачиха. Този път стандартният модел ще струва четири хиляди.

Без да възразява, Мигел отвори пакета, получен току-що от Салавери, и започна да брои стодоларовите банкноти. Като му подаде четирийсет, Годой каза:

— И още двеста и петдесет за данък.

— Вън ме чака кола. Изкарайте ковчега до рампата.

Годой с изненада установи, че колата е всъщност катафалка. А предишните два ковчега бяха взети с товарен автомобил. Все още подозрителен към своя клиент, Годой се опита да запомни цифрите и буквите върху регистрационните табели на катафалката. А като се върна в кабинета си, ги записа, без сам да знае защо. Пъхна листчето в чекмеджето си и веднага го забрави.

При все че бе убеден в съучастието си в нещо, за което по-добре да не знае подробности, Годой се усмихна сам за себе си, като прибра четирите хиляди долара в сейфа. Част от сумата, получена от същия клиент още преди месец, бе там, но Годой не само нямаше намерение да плаща данък на Ню Йорк за двете продажби, но и не смяташе да ги декларира. Лесно щеше да нагласи така сметките си, че трите ковчега просто да не фигурират във финансовите му книги. Мисълта за това го развесели и той реши да направи подобаващото за такива случаи — да се отбие до близкия бар за едно питие.

Там го посрещнаха няколко от постоянните посетители. Съвсем скоро, размекнат от трите уискита, той им разказа как някакъв чудак купил два ковчега и ги занесъл на родителите си, да са им подръка, а после се върнал за трети — все едно, че купува столове или чаши за чай. Докато слушателите му се заливаха от смях, Годой им довери, че е надхитрил глупака, като му е взел три пъти повече пари, отколкото струват ковчезите. При тези думи един от присъстващите вдигна наздравица и накара Годой, забравил вече за подозренията си, да ги черпи по още едно.

Край бара се случи и един колумбиец, вече американски гражданин, който по-късно написа дописка за почти никому неизвестния седмичник на испански език, излизащ в Куийнс. Все щеше да падне някоя пара, по-мисли си авторът.

7

Първият ден не донесе никакъв напредък на „групата за бързо реагиране“. Но Хари не бе изненадан. Беше се занимавал много пъти с подобни разследвания и знаеше, че винаги е необходимо един ден за ориентация на работещите по тях. Въпреки това обаче не трябваше да отлагат формулирането на по-ясни планове.

— Хайде да направим една работна вечеря — предложи той на Рита по някое време следобед.

Тя запази шест места в китайския ресторант, близо до центъра „Линкълн“, за около 20,30 часа, веднага след първата емисия на вечерния осведомителен бюлетин. Ресторантът „Шън Ли“ на западната част на Шейсет и пета улица бе любимо място на телевизионните журналисти. Като говореше с метрдотела Анди Иънг, тя му поръча:

— Не ни притеснявай с разни менюта, реши ти какво ще ни предложиш и ни дай една маса на по-тихо място, за да можем да разговаряме.

Масата им се оказа във вътрешния край на ресторанта, в сравнително тихичко ъгълче. Още преди края на първото блюдо — димяща, леко ароматизирана супа от зимен пъпеш — Партридж се обърна към Купър:

— Теди, разкажи ни впечатленията си от Ларчмънт и какви идеи имаш оттук нататък.

Купър бутна празната си супена чиния, отвори една оръфана тетрадка и започна:

— Преди всичко става дума за високо професионална работа. Ония хора не са се шегували. Планът им е бил като влаково разписание и са се погрижили да не оставят никакви следи. На второ място са разполагали с много пари.

— Откъде разбра? — попита Норман Йейгър.

— Надявах се да ми зададеш този въпрос — ухили му се Купър. — Преди всичко похитителите явно са следили от близо живота в къщата дълго време преди да пристъпят към действие. Нали си спомняш колко съседи казаха, че са виждали различни автомобили пред дома на Слоун, но помислили, че това била охраната на телевизионния водещ. Пет души го казаха вчера, а днес разговарях с още четирима. Всички твърдят, че това наблюдение е траяло най-малко три седмици, а може би и месец. Да не забравяме, че и мистър Слоун е имал усещането, като че го преследват. Аз дори имам вече теория за това.

Докато разговаряха, на масата им се появиха нови блюда — скариди „Соте“ с люти чушчици, пържен ориз, пресен грах. Настъпи кратко мълчание, докато се наслаждаваха на екзотичните ястия. Прекъсна го Рита:

— Кажи си теорията, Теди.

— Окей. Мистър Слоун е телевизионна звезда. Всички знаят къде е, къде отива, какво прави и той е свикнал с това. За противодействие подсъзнателно си е изградил усещането, че е невидим. Не го смущават погледите на непознати, извърнатите глави, сочещите пръсти. По този начин той не би забелязал и евентуален преследвач, както е станало.

— Дори и така да е — прекъсна го Карл Оунс, — какво следва от това?

— Добиваме престава за похитителите — обясни Партридж и подкани:

— Продължавай, Теди.

— Така престъпниците са имали достатъчно време да го шпионират, използвайки най-различни коли, дори един или два микробуса, като вчерашния „Нисан“. Цял парк. Но всички тези автомобили се отличават с една особеност. Полицаите в Ларчмънт ми показаха записаните разкази на очевидци. Стигнах до интересни заключения. Например, когато някой види кола, основното, което запомня, е цветът й. Е, хората, дали показания, споменават осем различни цвята. И се запитах има ли в бандата осем различни коли.

— Нищо чудно — отвърна Айрис Евърли. — Ако са били взети под наем…

— Нашите хора не са били толкова глупави — поклати глава Купър. — Знаели са, че наемането на кола е свързано с документи за идентификация: шофьорско свидетелство, кредитни карти, пък и колите под наем имат регистрационни номера, които могат да бъдат проследени. Така че най-вероятното е да са имали три автомобила и да са ги пребоядисвали поне по веднъж на седмица. Е, така са останали незабелязани. Само че пребоядисването може да бъде и глупава грешка.

Докато Купър говореше, останалите с удоволствие се заеха с пекинската си патица, а един от тях ги подкани:

— Всичко това е много интересно, британски приятелю, но ако искаш да усетиш вкуса на тази превъзходна патица, посягай към нея, преди гладните янки да са я оглозгали. — Купър с наслада го послуша, но скоро пак продължи: — И ето че един от очевидците се оказва застрахователен агент, който разбира малко повече от марки и модели автомобили. Спомня си, че виждал само три — „Форд Темпо“, „Шевролет Селебрити“ и „Плимут Рилайънд“, все тазгодишни модели, чиито цветове успял да запомни.

— Как мислиш, че е ставало пребоядисването? — заинтересува се Партридж.

— Днес следобед вашият стрингер, Бърт Фишър, ми направи услуга да телефонира на някои търговци на автомобили. Оказа се, че споменатите модели изобщо не са произвеждани в такива цветове, в каквито са ги виждали някои хора. Например фордът не можел да бъде жълт, нито плимутът — син. Видяна била и зелена кола, а нито една от трите марки не се произвеждала в този цвят.

— Може някоя от тях да е катастрофирала и да е пребоядисана — усъмни се Оуънс.

— В такива случаи клиентът избира фабричен цвят — опита се да обясни Йейгър. — Освен ако не иска нещо по-особено.

— Да, но ако са искали да останат незабелязани, най-малко вероятното е да са постъпили точно така — възрази съвсем логично Айрис.

— Съгласен съм с всички ви — каза Купър — от което следва, че бандата сама си е пребоядисвала колите без да й пука за фабричните цветове на моделите, които вероятно дори не е знаела.

— На всичкото отгоре е трябвало да имат не само гаражи за колите, но и бояджийска работилница — премина Рита в сферата на предположенията. — А очевидците твърдят, че става дума за цял автомобилен парк — три леки автомобила, един или два товарни, микробуса „Нисан“… Поне толкова знаем. Какво ли трябва да е мястото, в което биха се побрали?

— Искаш да кажеш, че са имали някъде база — каза Йейгър и се обърна към Теди, без следа от сутрешния си скептицизъм: — И ти ли мислиш така?

— Абсолютно — грейна Купър.

Междувременно продължаваха с поредното от осемте блюда, включени в менюто им — този път омар с подправки. Но всички мислеха повече за току-що чутото, от колкото за онова, което беше в чиниите им.

— Да, база — замислено повтори Рита. — Сигурно им е трябвала, след като старата жена твърди, че са били четирима или петима при отвличането. Може да е имало и други зад кулисите.

— Да не забравим да включим и самите заложници — подсети ги Йейгър.

— Ако приемем всичко това, възниква въпросът къде може да е била тази база — заключи Партридж.

— Още не знаем, но ако напрегнем мисълта си, ще стигнем до извода какво място е необходимо за такава база, а може би също и на какво разстояние от Ларчмънт — продължи Купър.

— Ти май доста си си напрягал мисълта — пошегува се Айрис.

— Просто се опитах да разсъждавам като похитител и се запитах: след като съм отвлякъл жертвите си, какво трябва да направя?

— Може ли аз да отговоря вместо теб — предложи Рита. — За да избегна преследвачите си, бързо ще гледам да се скрия някъде.

Купър изръкопляска.

— Страхотна си! А какво по-добро прикритие от една удобна главна квартира?

— Искаш да кажеш, че са имали наблизо и главна квартира? — изненада се Оуънс.

— Разбира се, и то на достатъчно разстояние от Ларчмънт, без да е твърде далеч. Защото са знаели, че само след няколко минути може би ще бъде вдигната тревога и полицията ще плъзне из целия район. Така че са си направили много точна сметка на времето.

— И колко време са си дали, щом като отгатваш така добре мислите им? — нетърпеливо попита Рита.

— По мое мнение около половин час. Макар че и той е малко рискован, но пък е трябвало да се поотдалечат.

— Превърнато в километри… като имам предвид пътищата из този край… бих казал около четирийсет.

— Точно толкова смятам и аз.

Купър извади сгъната карта на Ню Йорк и я опъна върху цялата маса. На нея вече бе очертан кръг с център Ларчмънт. Той го описа повторно с пръста си.

— Радиус четирийсет километра. Следователно оперативният щаб на престъпниците е бил някъде тук.

8

— Смяташ ли, че Теди Купър ще изрови нещо? — попита Норман Йейгър.

— Няма да се изненадам — отвърна му Хари Партридж. И друг път го е правил.

Беше 22,30 и двамата вървяха покрай Сентръл Парк след хубавата вечеря в китайския ресторант. Първата констатация на Теди Купър за местоположението на главната квартира или оперативния щаб на бандата бе последвана от втора. Той бе убеден, че и похитителите, и жертвите им са залегнали в момента там и чакат да мине първата вълна от полицейски мерки и да бъдат вдигнати бариерите по пътищата. Чак след това щяха да се преместят някъде по-далеч в САЩ или на друго място. Разговорът им бе стигнал до този момент и макар че следващият ден бе събота, Партридж свика ново заседание за десет часа сутринта.

— Откъде го надуши този Купър? — полюбопитства Йейгър, докато двамата с Хари се прибираха пеша.

Партридж му разказа как е открил Теди в Би Би Си, как му направил впечатление и решил да го прехвърли в Си Би Ей.

— Едно от първите неща, които направи за нас в Лондон — продължи Партридж, — бе през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година, когато Червено море бе минирано. Колко кораба избухнаха и потънаха, но никой не знаеше кой поставя мините. Помниш ли?

— Разбира се, че помня. Иран и Либия бяха главните заподозрени, но нищо повече. Явно, че някакъв кораб правеше мръсотията, но не се знаеше какъв е той и чий е.

— Е, Теди започна да разследва това и прекара дълго време в лондонската застрахователна компания „Лойдз“, търпеливо преглеждайки всичките документи на корабите в движение. Изхождаше от убеждението, че какъвто и плавателен съд да поставя мините, той не може да не е минал през Суецкия канал. Направи цял списък на всички кораби, преминали през Суец малко преди да започнат да избухват мините. Бяха безброй много кораби. Но той записа маршрута на всеки от тях, пристанище по пристанище, и сравни датите с дните, в които потъваха кораби. Най-сетне, което значи след умопомрачително дълго проучване, той излезе с името на един-единствен кораб, „Гат“. Бе се явявал навсякъде, където имаше взривен от мина кораб, и то само ден-два преди това. Нали знаеш приказката за дима от пушката. А щом се разбра името на кораба, установи се, че е либийски, и скоро след това нямаше никакво съмнение за ролята на Кадафи в цялата история.

— Помня, че изпреварихме в ефир всички останали — каза Йейгър. — Но не знам как се стигна до това разкритие.

— Ами така става винаги — засмя се Партридж. — Ние, телевизионните кореспонденти, обираме лаврите за работата, която са свършили хора като теб и Теди.

— А, аз не се оплаквам. Едно ще ти кажа, Хари. Не бих се сменил с теб, особено на тази възраст. — Йейгър се позамисли и продължи: — Купър е още дете. Те всички са толкова млади. Като че ли чашата работа стана вече само за младите. Те имат повече енергия и са по-умни. Спохожда ли те понякога и теб това чувство, че остаряваме?

— Напоследък доста често — намръщи се Партридж.

Бяха стигнали до въртележката на Кълъмбъс Съркъл. Отляво оставаше непрогледният мрак на Сентръл Парк, в който малко нюйоркчани дръзваха да влязат нощем. Точно насреща им беше западната част на Петдесет и девета улица, а зад нея грееха светлините на Централен Манхатън. Партридж и Йейгър внимателно прекосиха плетеницата от шосета, по които с шеметна скорост летяха автомобилите.

— И ти, и аз станахме свидетели на много промени в нашия бизнес — обади се пак Йейгър. — И ако имаме късмет, ще видим още.

— Какво мислиш, че ни очаква?

Йейгър се замисли, преди да отговори.

— Най-напред ще ти кажа какво не очаквам. Не очаквам телевизионните мрежи да изчезнат, нито да се променят кой знае колко, независимо от мрачните прогнози на тази тема. Може би Си Ен Ен ще излезе напред, защото има добро разпространение. Но цялата работа е в качеството. Важното е, че по цял свят съществува неутолим апетит за новини, какъвто не е имало досега в историята.

— Телевизията го събуди.

— Прав си, дявол да го вземе? Телевизията на двайсети век е същото, което навремето са били печатницата на Гутенберг и на Какстън. Колкото и несъвършенства да има телевизията, хората продължават да се интересуват от новините. Затова и вестниците ще бъдат силни, докато има с какво да ни допълват.

— Съмнявам се, че ни го признават — каза Партридж.

— И да не ни го признават, поне ни отдават дължимото внимание. Не помниш ли какво каза Дон Хюит по Си Би Ес: че „Ню Йорк Таймс“ има четири пъти повече кореспонденти в телевизията, отколкото в Обединените нации. И много от тях пишат именно за нас — за телевизията, за нейните журналисти и за тяхната работа.

— Много пророчески си настроен тази вечер — отбеляза Партридж. — Какво друго предвиждаш?

— Предвиждам изчезването на седмичниците. Те са същински динозаври. Докато „Тайм“ и „Нюзуик“ стигнат до своите абонати, по-голямата част от съдържанието им остарява със седмица до десет дни. А кой съвременен човек се интересува от минали новини? Чувам, че и рекламните агенти задават същия въпрос. Така че въпреки хитрините им с датата на корицата и изискания им стил седмичните списания скоро ще отидат там, където са вече „Лук“ и „Сатърди Ивнинг Пост“. Впрочем повечето млади новинари днес дори не са и чували за тези издания.

Половин час по-късно Партридж се зае да чете в леглото няколкото вестника, които си бе купил, преди да влезе в хотела. Скоро обаче шрифтът взе да се размазва пред очите му и той ги бутна на земята. Щеше да ги прегледа на сутринта заедно с новите издания, които му носеха със закуската.

Но все още не можеше да заспи — твърде много неща се бяха случили през последните трийсет и шест часа. Съзнанието му бе като калейдоскоп от събития, идеи, задачи, преплетени с мисли за Джесика, с миналото, с настоящето… Събудени спомени…

Къде ли бе Джесика сега? Прав ли бе Теди за зоната с радиус четирийсет километра? Дали имаше някакъв шанс той, Хари, воинът кореспондент, да поведе като средновековен рицар с лъскава броня кръстоносен поход, за избавлението на някогашната си любима?

Стига глупости! Отложи мислите за Джесика и другите за утре. Опита се да освободи съзнанието си от всичко или поне да мисли за нещо различно.

И, естествено, му се яви Джема… Другата голяма любов в живота му. Толкова дълго бе отпъждал мислите за нея, че сега ги остави да нахлуят оттам, докъдето ги бе спрял предишния ден.

Папската обиколка из Централна Америка и Карибския район бе дълга и напрегната. Повечето от полетите бяха нощем. Още след първата им среща Партридж реши, че трябва да опознае Джема по-добре, но кореспондентските му задължения не му позволяваха да я вижда по време на престоите. Докато летяха обаче, тя винаги успяваше да дойде и да седне за малко при него, щом се случеше да няма много работа. Скоро започнаха да се държат за ръце и веднъж, преди да си тръгне, тя се наведе и се целунаха. След това желанието му към нея стана неудържимо.

Разговаряха винаги когато можеха и той узнаваше все повече неща за нея. Джема бе от Тоскана и имаше две по-големи сестри. Родният й град Валомброза, недалеч от Флоренция, бе планински курорт. „Не е някое модерно място за богатите, но е много красиво, Хари.“ На около километър и половина от Валомброза се намирало мястото, наречено „Малкият рай“, където живял Джон Милтън и според легендата получил вдъхновение да напише „Изгубеният рай“.

Бащата на Джема бил талантлив художник, който изкарвал добри пари с реставрация на картини и фрески и често работел във Флоренция. Майка й преподавала музика. Така че изкуството и музиката били част от живота в семейството и продължавали да съпътстват Джема. В „Алиталия“ работела от три години.

— Исках да опозная света, а не можех да си го позволя по друг начин.

— Но по този начин едва ли виждаш много — каза Партридж.

— Е, не колкото бих искала, но все пак. Само че ми омръзна да бъда келнерка във въздуха.

— Ти си много повече от това — разсмя се Хари. — Пък и се срещаш с най-различни хора. — И добави с отсянка на ревност: — С много мъже например.

— Повечето от тях нямам желание да срещна отново извън самолета — вдигна рамене Джема.

— А другите?

— Никой не ми е харесвал толкова много, колкото ти — отвърна му тя с широката си ведра усмивка, която бе част от нея.

Бе казано толкова простичко, че Партридж, по професия скептик, се зачуди дали е наивен или глупав, като й вярва. Но после си помисли: „Защо да не й вярвам, щом и аз изпитвам същото към нея? Никоя жена след Джесика не ми е въздействала като Джема.“

И за двамата пътуването като че ли минаваше твърде бързо. Оставаше им съвсем малко време. Накрая може би щяха да тръгнат всеки по своя път и да не се видят повече. Може би точно поради това чувство на изплъзващо се време в една незабравима нощ, когато светлините в салона едва-едва мъждукаха и повечето от журналистите наоколо спяха, Джема се сгуши до него и се любиха под одеялото. Кой знае защо трите съединени седалки на туристическата класа не им се сториха неудобни и по-късно Хари се връщаше към този момент като едно от най-красивите си преживявания.

Веднага след това — по импулс, а и при спомена, че бе загубил Джесика поради нерешителността си — той прошепна:

— Джема, ще се омъжиш ли за мен? Тя му отвърна пак шепнешком:

— О, amor mio, разбира се.

Следващото им кацане бе в Панама. Снишил глас, Партридж задаваше въпроси и чертаеше планове, докато Джема, смеейки се тихичко и закачливо в полумрака, се съгласяваше с всичко.

На летището „Токумен“ се приземиха по светло. Папата слезе от самолета и с професионализма на някогашен актьор красиво целуна земята на Панама, докато наоколо му бръмчаха безброй камери.

Още преди да кацнат, Партридж бе помолил придружаващия редактор и снимачния екип да отразяват посещението на папата през следващите няколко часа без него. Той щеше да се присъедини към тях, като дойде време да сглоби репортажа за редовната вечерна емисия на новините по Си Би Ей. Тъй като в Панама нямаше лятно часово време, тя бе един час след Ню Йорк и щяха да успеят. Колегите му от екипа не скриха любопитството си, но и не зададоха повече въпроси, макар че едва ли връзката му с Джема е могла да остане незабелязана.

Той разговаря и с репортера на „Ню Йорк Таймс“, който бе пак Греъм Бродерик, и го помоли да му услужи със записките си за събитията през деня. Бродерик го погледна крайно учуден, но се съгласи. Кореспондентите често си правеха такива услуги на разменни начала.

Партридж остана в самолета, след като всички, го бяха напуснали. Нямаше и представа какво щеше да обясни Джема на своята началничка, старшата стюардеса, но скоро тя дойде при него и двамата заедно слязоха по стълбите на „ДЦ 10“. Джема все още бе с униформа и се притесняваше, че няма с какво да се преоблече. Но той я прекъсна с думите:

— Обичам те такава, каквато си.

— Наистина ли, Хари? — обърна се тя към него със сериозно изражение на лицето.

— Наистина — кимна й той бавно.

И двамата се погледнаха в очите и явно останаха доволни от видяното там.

Взеха такси до Стария град. Слязоха близо до един висок обелиск, издигнат в памет на френските строители на Панамския канал, между които бе и прославеният Фердинанд дьо Лесеп.

Около двайсет минути по-късно, изправени пред мировия съдия в пищния му кабинет, някогашна затворническа килия в крепостта, Хари Партридж и Джема Бачели станаха мъж и жена. По време на петминутната церемония юридическото лице по обикновена памучна роба подписа брачния договор, който струваше двайсет и пет долара, а Партридж даде още по двайсет на двете стенографки, влезли в ролята на свидетелки. Невястата и женихът бяха уведомени, че всякакви допълнителни формалности около регистрацията на брака им не са задължителни, освен ако не се върнат някой ден за развод.

— Ще ги изпълним — каза Хари, — но няма да се върнем.

Накрая длъжностното лице им пожела доста неуверено „Que vivan los novios!“ („Да живеят младоженците!“) и те останаха с чувството, че го е казвал безброй пъти преди това.

Както можеше да се очаква, новината за бракосъчетанието бързо се разпространи из целия самолет и щом излетя, в салона за журналисти се състоя празненство с обилно количество шампанско, уиски и хайвер. Стюардесите и екипажът се включиха, доколкото им позволяваха задълженията, а Джема бе освободена от работа до края на деня. Дори капитанът напусна мястото си и отиде да поднесе поздравленията си.

Отсъствието на представители от свитата на папата не остана незабелязано, макар че не предизвика изненада у никого, а до края на маршрута Партридж усещаше тяхното неодобрение и хладно държание. Журналистите така и не успяха да разберат дали папата изобщо е бил осведомен за събитието. Но в салона за журналисти той повече не стъпи.

В малкото време, което им оставаше да прекарат заедно, Партридж и Джема усилено се заеха да кроят планове за бъдещето си.

9

В базата на похитителите в Хакензак телефонът иззвъня в 7,30 в неделя сутринта. Мигел отговори от стаята си на първия етаж. До него винаги бе единият от шестте радиотелефона, предназначени за специални разговори. Номерът му бе известен само на онези, които имаха право да го използват.

Следвайки инструкциите, човекът, който се обаждаше, говореше от обществен телефон. Мигел очакваше това позвъняване още от сутринта. Най-напред чу в слушалката уговорената предварително парола „Tiempo?“, на която отвърна „Relampago“. Това бе един от двата възможни отговора на въпроса „Времето?“. Ако бе казал „Гръмотевица“ вместо „Светкавица“, щеше да значи, че по някаква причина групата му иска двайсет и четири часово отлагане. Но сега той бе предал само с една дума следното: „Готови сме за тръгване. Кажете мястото и времето.“

Последва очакваният отговор: „Sombrero profundo sur 2000.“ Което означаваше: „Южният вход на летище «Титърбъроу» в осем часа вечерта.“ Това бе времето и мястото, където похитителите и техните жертви щяха да се качат на очакващия ги „Лиърджет 55 ДР“ с колумбийска регистрация. Мигел знаеше, че „петдесет и пет“ означава по-голяма машина от познатите му с цифрите двайсет и трийсет от същата серия. А „ДР“ бе съкращение на дълъг радиус. Той даде краткият отговор „Lo comprendo“ (разбирам) и разговорът приключи.

Беше му се обадил друг дипломат, този път аташиран към генералното консулство на Колумбия в Ню Йорк. Той му служеше за свръзка през последния месец. Както перуанският, така и колумбийският дипломатически корпус гъмжеше от изменници, симпатизанти било на „Сендеро Луминосо“, било на картела „Меделин“, понякога и на двете, които извършваха двойни услуги за огромни суми, изплащани от контрабандистите в Латинска Америка.

Веднага след разговора Мигел мина по всички помещения в къщата и уведоми останалите, че започва подготовката за заминаване, в която всеки член на групата знаеше ролята си. Мигел, Боделио, Сокоро и Рафаел щяха да пътуват заедно с трите ковчега със самолета; Хулио щеше да остане в САЩ и да премине отново в „летаргия“, очаквайки нови заповеди от „Меделин“; Карлос и Луис незабелязано трябваше да напуснат страната в срок от няколко дни, като вземат различни самолети за Колумбия. Но и тримата имаха още едно задължение след излитането на самолета: да откарат в различни посоки и на големи разстояния останалите автомобили и да ги изоставят. Регистрационните номера на петте коли бяха сменени след преследванията и отвличането, така че придвижването с тях и изоставянето им беше вече съвсем безопасно.

На двора Мигел видя Хулио и Луис, които копаеха дълбока яма между няколко дървета. В нея щяха да закопаят всички телефонни апарати, както и някои от инструментите и медикаментите, използвани от Боделио. Като я запълнеха, щяха да покрият ямата с нападали листа, за да не личи какво има отдолу.

В една от пристройките Карлос вече гореше хартии в печката. Млад и добре образован, Карлос бе организатор на документацията по време на едномесечното наблюдение, той бе правил и снимките на всички посетители в дома на Слоун през това време. Сега трябваше всичко това да изчезне в огъня.

До печката имаше и купчина дрехи; Мигел, Рафаел и Боделио щяха да бъдат облечени в тъмни костюми за пътуването. Трябваше да се правят на опечалени пред американските гранични и митнически власти, които щяха да заблудят с грижливо скалъпена измислица.

Един от ковчезите, по избор на Боделио, щеше да бъде транспортиран до летището в катафалката. Другите два щяха да бъдат пренесени с камионетката, пребоядисана както подобава и с два надписа АГЕНЦИЯ „ВЕЧЕН ПОКОЙ“. Мигел знаеше, че самолетът разполага с врата за товарното отделение, достатъчно голяма да минат през нея два ковчега. Третият вероятно щеше да създаде затруднение, но някак си щяха да го преодолеят. По идея на Карлос щяха да се снабдят и с цветя, за да направят алибито си по-убедително. На „Титърбъроу“ трябваше да минат през полицейски пост, който вероятно щеше да бъде подсилен поради всеобщата тревога след отвличането, и сигурно щяха да им задават въпроси за ковчезите и тяхното съдържание. В „Опа Лока“, откъдето щяха да напуснат САЩ, той не очакваше да възникнат проблеми.

След като уведоми всички за предстоящото им заминаване, Мигел отиде да разговаря с Боделио.

— Ще бъдем готови — увери го бившият лекар, който изглеждаше по-болнав от всякога и действаше с видимо усилие.

По настояване на Мигел той го осведоми за точните количества пропофол за всеки от тримата упоени, установени след ден и половина експериментиране. Сведенията бяха необходими на Мигел за времето, когато „пациентите“ щяха да пътуват без лекарско наблюдение в затворените си ковчези. Според Боделио те реагирали задоволително и на наложения им пълен глад, който до заминаването щеше да бъде вече петдесет и шест часов. Предотвратил по този начин повръщането и аспирирането на течности, Боделио бе взел и допълнителни мерки срещу задавяне и задушаване. В гърлата на тримата бе пъхната по една тръба за въздух, а телата бяха обърнати настрани, преди да сложат капаците на ковчезите. Една венозна инжекция с течност на всекиго трябваше да предотврати обезводняването им. Системи с гликоза все още бяха включени към вените на тримата упоени. Мигел се вгледа в тях. Изглеждаха спокойни, а жената дори бе красива, помисли си той. Мъжът излъчваше някаква достойнство, като стар, почиващ си воин. Момчето бе съвсем крехко с почти прозрачна кожа на лицето: навярно продължителното гладуване го бе изтощило, но това нямаше значение, стига да бъде доставено живо в Перу. Доволен, Мигел им обърна гръб.

Ковчезите, в които Ангъс, Джесика и Ники щяха да бъдат прехвърлени малко преди да тръгнат за „Титърбъроу“, сега бяха поставени в хоризонтално положение на подпори. Под ръководството на Боделио Рафаел бе пробил във всеки от тях малки, почти невидими отвори за въздух.

— Какво е това? — посочи той буркана с някакви кристали, поставен до тях на земята.

— Гранули — отвърна Боделио. — Посипват се вътре, за да неутрализират въглеродния двуокис от дишането. Ще поставя и по един кислороден контейнер, който ще регулирам отвън.

— Нещо друго? — попита Мигел, съзнавайки, че през тежките часове, които им престояха, медицинските познания на Боделио щяха да бъдат жизненоважни за всички.

Бившият лекар кимна на Сокоро.

— Обясни му, нали ще ми помагаш?

Сокоро само бе гледала и слушала до този момент с непроницаемо както винаги лице. Мигел все още таеше известни съмнения относно лоялността на тази жена, но днес вниманието му бе отклонено от предизвикателното й тяло, от чувствените движения и цялата й дръзка сексуалност. Четейки сякаш мислите му, тя като че ли го подразни с гласа си.

— Ако някой от тях трябва да пикае, макар и в безсъзнание, може да се размърда и да издаде звук. Така че, преди да сложим капаците, ще им пъхнем катетри. Нали знаеш къде?

— Известно ми е какво значи катетъризация — отвърна Мигел загадъчно, едва сдържайки се да издаде, че баща му е лекар. Моментна слабост, въздействието на една жена — и той едва не разкри подробности за себе си, което никога не допускаше да се случи. Затова бързо смени темата.

— Ако се наложи, можеш ли да плачеш? — попита той Сокоро.

Това бе част от спектакъла на опечалените роднини.

— Si — бе краткият отговор.

Боделио добави с професионалната гордост, която понякога му личеше:

— Смятам да поставя по едно зрънце пипер под долните й клепачи. Същото ще направя и на себе си. Това предизвиква обилно сълзене, докато не се отстрани пиперът. Мога и на теб да ти сложа.

— Ще видим — отвърна неопределено Мигел.

Боделио издекламира и останалата част от плана си.

— И накрая във всеки от трите ковчега ще има по един апарат за електрокардиограма, който ще регистрира дишането и степента на упоеност. Свързал съм ги с устройство навън, на което ще следя данните. Дозите пропофол също могат да се регулират отвън.

Сега оставаше само да чакат уречения час. Времето дотогава им се струваше безкрайно.

10

Съвещанието на „групата за бързо реагиране“, насрочено за десет часа, едва бе започнало, когато внезапно го прекъснаха. Докато говореше Хари Партридж, се намеси дисконът със съобщение от информационната зала. Партридж и шестимата други се заслушаха.

„По ЮПИ току-що пристигна следната информация:

Уайт Плейнс, Ню Йорк. Преди няколко минути експлодира камионетка, която вероятно е била един от автомобилите, използвани при отвличането на семейство Слоун в четвъртък. Загинали са най-малко трима души, но има и много ранени. Експлозията в обществения гараж до централния супермаркет станала в момента, когато полицаи се опитали да направят проверка на камионетката. В празничния ден, удобен за покупки, наоколо имало много паркирани коли. Сградата е пострадала тежко. На местопроизшествието са пристигнали коли на противопожарната охрана, линейки, екипи за бърза помощ и полиция. Очевидци охарактеризират случилото се като кошмар, сравним само с Бейрут.“

Още преди да свърши информацията, насядалите около масата започнаха един по един да избутват назад столовете си, скачайки на крака. Партридж пръв хукна към информационната зала на долния етаж, следван почти по петите от Рита.

Съботните сутрини в Информационния отдел са обикновено сравнително спокойни. Повечето от екипите, работещи през делничните дни, почиват, а дежурните, макар понякога да имат напрегнати моменти, обикновено са доволни да работят в отсъствието на ръководството си. Поради това и облеклото им е неофициално, главно джинси, а мъжете с удоволствие се лишават от задължителната риза с връзка.

Докато Партридж препрочиташе телеграмата на Юнайтед прес и подробностите около случая, появили се вече на монитора, Рита се обърна към Ричардсън, ръководител на дежурния екип:

— Веднага трябва да го съобщим. Кой трябва да ни разреши?

— Имам телефонния номер на дежурния директор. — И отваряйки бележника си с телефонната слушалка, притисната до ухото му с рамо, Ричардсън набра номера на един от дежурните заместници на Чипингъм. Когато му отговориха, той обясни положението и поиска разрешение телевизията да съобщи новината в извънреден бюлетин.

Заместник-директорът отговори веднага:

— Съгласен съм. Давайте!

Последва почти същата процедура като в четвъртък, когато малко преди обедния осведомителен бюлетин в ефир излезе съобщението за отвличането. Както винаги Хари Партридж бе сдържан и точен, самото професионално съвършенство. Нямаше време да пише текста си, нито да използва монитора-суфльор. Той просто бе запомнил наизуст основните моменти от телеграмата, а останалото импровизираше. В залата с контролните монитори се видя как и други телевизионни станции прекъснаха редовната си програма, почти едновременно със Си Би Ей, за да разгласят най-новия развой на събитията около семейство Слоун.

11

На връщане от Уайт Плейнс към Манхатън пътуваха доста по-бавно и спокойно — Партридж на мястото до шофьора, Теди и Рита на задната седалка. Купър, който се бе присъединил към тях в последния момент, бе останал през цялото време само наблюдател и сега изглеждаше някак разтревожен, замислен сякаш над нещо. На Партридж и на Рита също не им се приказваше. Макар многократно да бяха ставали свидетели на терористични акции в чужбина, проникването на терористи в спокойните предградия на американски градове им бе подействало като травма. Ето че варварите най-сетне бяха пристигнали, отравяйки атмосферата, която, при все че никога не е била съвсем стерилна, поне изглеждаше надеждна и подвластна на здравия разум. Днес бе започнала ерозията на основата, предвиждаха те, и тя вероятно щеше да вземе още по-големи размери, без възможност да бъдат поправени нанесените щети.

След известно време Партридж се обърна назад към спътниците си:

— Англичаните бяха убедени, че в страната им никога не ще проникне тероризмът, но това все пак стана. Мнозина тук вярваха в същото.

— От самото начало са се заблуждавали — отвърна Рита. — Винаги е било неизбежно и въпросът бе само „кога“, а не „дали“.

И двамата бяха вече почти сигурни — както бе потвърдил и шефът на полицията в Уайт Плейнс, — че отвличането на тримата Слоун е дело на чужди терористи.

— Но кои, по дяволите, може да са те? — удари Партридж с юмрук по дланта на другата си ръка. — Трябва непременно да намерим отговора на този въпрос.

— Естествено е да помислим най-напред за Близкия изток: Иран, Ливан, Либия и всякакви там религиозни фанатици като „Хизбулах“, Амал, шиити, „Ислямски джихад“, ООП и какви ли не още — каза Рита.

— И аз така мислех — съгласи се Партридж. — Но после се запитах: „Защо им е всичко това? Защо ще си правят труда да действат толкова далеч, поемайки твърде много рискове, след като имат множество удобни цели по-близо?“

— Вероятно за да направят впечатление. За да убедят „Големия Сатана“, че никъде няма сигурно място.

— Може и да си прав — кимна Партридж и погледна Купър. — Теди, ами ИРА не са ли още една потенциална възможност.

Англичанинът се сепна от унеса си.

— Едва ли. ИРА са подлеци, способни на всичко, но не и в Америка, тъй като все още има идиоти американци от ирландски произход, които ги тъпчат с пари. Започнат ли да действат и тук, ще си прекъснат този източник на средства.

— Имаш ли някакви други предположения?

— Съгласен съм с теб, Хари, за гангстерите от Близкия изток. Но защо да не насочим погледите си и на Юг?

— Към Латинска Америка ли? — изненада се Рита. — Не е изключено. Най-вероятна е Никарагуа; Хондурас и Мексико са други две възможности, та дори и Колумбия.

Продължаваха да разсъждават върху различни теории, без да стигнат до някакво заключение.

— Обзалагам се, че в потайното ти съзнание нещо се мъти — каза Партридж на Теди. — Не искаш ли да го споделиш с нас?

— Защо не? — Купър се позамисли и продължи: — Според мен те вече са напуснали страната.

— Похитителите ли?

— И са отвели със себе си тримата заложници — невъзмутимо продължи журналистът следовател. — Знак за това е току-що случилото се в Уайт Плейнс. Целта е била да ни покажат що за хора са и че не си поплюват. Това е предупреждение за всеки, който се осмели да има нещо общо с тях занапред.

— Ако правилно те разбирам — изненада се Партридж, — ти смяташ, че те са преценили след колко време ще бъде открита камионетката, и експлозията е била изчислена да стане след тяхното заминаване?

— Горе-долу така е.

— Но това са само догадки — опитваше се да му възрази Партридж, — може и да грешиш.

— Не догадки, а заключения на разузнавача — поклати глава Купър. — Което за съжаление ще се окаже необоримо.

— Ако наистина си прав — намеси се заинтригувана Рита, — какво следва от това?

— Ами остава да решим — отвърна й Купър — дали ще се заемем със скъпа операция по откриване на леговището им, макар и то да се окаже празно, когато го намерим.

— Ти беше споменал, че ще се опиташ да стигнеш до „главната квартира на бандата“ — напомни му Хари. — Това ли е скъпата операция, за която говориш?

— Може и така да се каже. Освен че ще бъде и много трудна.

— Кажи ни нещо повече — подкани го Рита.

Купър отвори тефтера си и продължи:

— Преди всичко се опитах да установя какво място биха избрали бандитите, за да извършат всичко онова, за което говорихме снощи: паркинг и прикритие за поне пет коли, работилница за пребоядисването им, достатъчно пространство за живеене, спане и хранене на четири души, ако не и поне още двама повече. Били са им необходими и складове, както и надеждно укритие за тримата отвлечени. Да не говорим за евентуалната канцелария, задължителна при подобни разгърнати операции. Така че щабът им не ще да е бил малка къща с любопитни съседи на една педя разстояние.

— Окей — съгласи се Партридж. — Приемам това за начало.

— Оттук следва, че въпросната обител трябва да е била или малка изоставена фабрика, или празен склад, или голяма къща с допълнително постройки в двора. Но при всички случаи задължителното условие е да е била извън обсега на съседско внимание, някъде встрани, усамотена, и както вече се разбрахме, на не повече от четирийсет километра от Ларчмънт.

— Е, след като вие двамата сте на едно мнение — заключи Рита, — ние ще го приемем, тъй като засега не можем да предложим нищо по-добро.

— Въпросът обаче е там — възрази все пак Партридж, — че в радиус от четирийсет километра може да има поне двайсет хиляди обекта, отговарящи на описаните условия.

— Точно затова ще се заемем най-напред с проучването на обявите за продажба или даване под наем на недвижими имоти, публикувани във всички местни вестници през последните три месеца — се зае да обяснява Теди Купър. — Обявите, които ще търсим, ще имат една особеност: стояли са известно време във вестниците и после изведнъж са изчезнали.

Рита направо ахна.

— Ти имаш ли представа колко вестника, ежедневни и седмични, и колко хора…

— Не знам точно колко, но сигурно ще са цели купища — вдигна рамене Купър. — Затова ще наемем хора, съобразителни млади журналисти, които да обикалят и да ги прелистват. Разбрах, че имало един справочник — и Купър надникна отново в записките си, — „Международен годишник на изданията“, в който фигурира всеки вестник, от най-големия до най-малкия. Ще започнем от него. След това ще отидем в библиотеките, където се пазят теченията на вестниците, някои от които на микрофилм. Оттам ще стигнем в редакциите им и ще поискаме последните броеве. Ще са ни нужни много чифта очи и ръце, а и бързи крака или коли, докато не са заличени следите.

— И ти мислиш, че периодът от три месеца е достатъчен… — опита се да му възрази Партридж.

— Виж какво, нали знаем, че престъпниците са следили семейство Слоун в продължение на около месец. Но преди да започнат, обзалагам се, че скривалището им е било готово. Така че три месеца са разумен срок.

Настана мълчание, докато Партридж и Рита осмислят чутото. Пръв отсъди Партридж.

— Поздравявам те за оригиналната идея, Теди, но ти сам каза, че това е като прицелване в много далечна мишена, и аз съм съгласен с теб. Дори по-далечна, отколкото си мислиш. А на този етап просто не виждам как ще осъществим плана ти.

— Откровено казано — подкрепи го Рита, — и аз мисля, че се опитваш да направиш невъзможното. Преди всичко поради броя на вестниците, който е безкраен. А на второ място хората, които ще ти трябват, биха стрували цяло състояние.

— И нима не си заслужава усилието и парите, за да върнем на мистър Слоун близките? — обърна се и към двамата Купър.

— Разбира се, че си заслужава, но твоят план няма да ги върне. В най-добрия случай ще даде известна информация, което също не е много сигурно.

— Така или иначе — реши Партридж да сложи край на разговора, — ние не можем да взимаме решения тук. Тъй като става дума за много пари, Лес Чипингъм ще си каже думата. На срещата ни днес с него Теди ще изложи отново своя план.

Репортажът от две и половина минути, подготвен от Айрис Евърли от мястото на събитието в Уайт Плейнс и излъчен в съботния вечерен осведомителен бюлетин на Си Би Ей, бе наситен с драматизъм, потресаващ и натуралистичен. Както винаги Мин Ван Кан бе дал творческа свобода на камерата си. А на монтажната маса Боб Уотсън бе създал малък шедьовър на информационна драма.

Айрис и Партридж го бяха намерили в монтажната му кабина, за да изгледат заедно с него всички видео-ленти, заснети сутринта в Уайт Плейнс. Айрис си записваше основните моменти от съдържанието на всяка касета. В една от последните, която нямаше как да не използват, бе заснето пристигането на агентите на ФБР на мястото, където бе станала експлозията. Запитан дали имат някаква вест от похитителите, най-висшият представител на ФБР посочи с жест опустошенията наоколо и мрачно отвърна: „Само това.“ На другите касети бяха зарегистрирани различни места с поражения от взрива и интервютата, взети от Партридж на местопроизшествието. Като прегледаха всичко, Айрис предложи:

— Според мен най-добре да започнем с тази купчина горящи коли, след това да покажем къде е пропаднал подът на гаража, а после да преминем към изнасянето на убитите и ранените.

Партридж се съгласи и те се заеха да обсъждат отделните моменти на репортажа.

Едва тогава на мишпулта бе записан гласът на Партридж и коментарите му към отделните сцени. Той започваше с думите: „Днес по най-жесток начин бяха опровергани и последните съмнения в това, че похитителите на тримата Слоун са безогледни и крайни терористи…“

Същата вечер за пръв път от няколко дни Партридж отново щеше да бъде в обичайната си роля на кореспондент, а информационният блок щеше да се води от Тириса Той, очарователна и популярна американка от китайски произход. Тя бе пожелала да получи от Партридж и Айрис най-обща информация за съдържанието на репортажа им, след което се бе оттеглила, за да не пречи на работата на двама от най-големите професионалисти в телевизията.

След записа на Партридж Айрис и Уотсън работиха още три часа, за да получат онзи продукт, който телевизионните зрители получават в завършен вид, без да си задават въпроса как се е стигнало до него.

12

Теди Купър грешеше. Похитителите и жертвите им не бяха напуснали САЩ. По плана им това трябваше да стане едва след няколко часа. В съботния следобед те все още се спотайваха в Хакензак, където напрежението бе стигнало връхната си точка, а нервите им бяха опънати до крайност. Причина за безпокойството им бе съобщението по радиото и телевизията за станалото в Уайт Плейнс същата сутрин.

Мигел непрекъснато се разхождаше нагоре-надолу със свъсено лице и троснато отговаряше на всякакви въпроси, като изпсува на няколко пъти онези, които му ги задаваха. А когато Карлос, обикновено най-кроткият от петимата колумбийци, гневно отбеляза, че зареждането на нисана с експлозив е било идиотска идея, Мигел го заплаши с нож. Всъщност Мигел сам съзнаваше, че взривът в Уайт Плейнс е бил сериозна грешка. Намерението им беше да отправят с него остро предупреждение и да докажат, че работата е сериозна, но това трябваше да стане след като са заминали.

Мигел бе сигурен, че автомобилът със сменени номера и свалено от прозорците фолио щеше да остане незабелязан в гаража на Уайт Плейнс най-малко пет-шест дни, ако не и повече. Явно не бе преценил правилно. И което е по-лошо, експлозията и последиците от нея отново бяха насочили вниманието на цялата страна към похитителите на тримата Слоун и бе изострило вниманието на полицията и обществеността точно когато те трябваше тихомълком да се измъкнат от САЩ.

Заговорниците непрекъснато си задаваха въпроси като: ще бъде ли подсилена полицейската охрана по пътищата, поотслабнала според съобщенията от четвъртък насам? Дали в такъв случай ще бъдат поставени един или два поста между скривалището им и летището „Титърбъроу“? Ами на летището? Ще има ли и там засилени мерки за сигурност? И дори ако четиримата, които щяха да пътуват заедно с пленниците, успееха да излетят с частния „Лиърджет“, какво ги очакваше на „Опа Лока“ във Флорида?

Никой, дори и Мигел не можеше да отговори на тези въпроси. Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че трябваше на всяка цена да заминат: системата за прехвърлянето им бе задействана и те не можеха да поемат повече рискове.

Хулио щеше да шофира катафалката, Луис — камионетката на погребалната агенция. И двата автомобила бяха натоварени и готови за път. В катафалката бе само ковчегът с Джесика, дълбоко упоена. Ангъс и Никълъс, също в безсъзнание и затворени в ковчези, бяха в камионетката. Върху всеки от ковчезите Карлос бе поставил бели хризантеми и розови карамфили, които предвидливо бе купил сутринта.

Малко преди да потеглят за „Титърбъроу“, се появи Сокоро, неустоимо съблазнителна в черна ленена рокля с подходящо сако, украсено с дантела. Косата й бе прибрана под малка черна шапчица; носеше златни обици и тънка златна верижка на шията. Обилно лееше сълзи, предизвикани от зрънцата пипер под долните й клепачи. Тя постави две и на Рафаел, който отначало протестираше, но Мигел се намеси и грамадният мъж отстъпи. Щом свикна с неприятното усещане, и неговите сълзи рукнаха. Рафаел, Мигел и Боделио в тъмни костюми и с траурни връзки бяха като истински опечалени роднини. В случай че им се зададат въпроси, Рафаел и Сокоро щяха да се представят за брат и сестра на покойната колумбийка, загинала в тежка автомобилна катастрофа по време на гостуването си в САЩ. В тази си роля Рафаел и Сокоро се явяваха и съкрушените от скръб чичо и леля на малкия син на жената, загинал при същите обстоятелства. Третият „покойник“ щеше да бъде обявен за възрастния далечен роднина, придружавал майката и момчето в това пътуване. Боделио бе член от опечаленото семейство, а Мигел — близък приятел.

Алибито бе подкрепено с грижливо подготвена документация: фалшиви смъртни актове от Пенсилвания, където е станала фаталната катастрофа, снимки на такава за доказателство и дори изрезки от вестник „Филаделфия Инкуайър“, напечатани, разбира се, на тайна частна преса. Документите включваха чисто нови паспорти за Мигел, Рафаел, Сокоро и Боделио, както и два резервни смъртни акта. Срещу повече от 20 000 долара един от агентите на Мигел в Малката Колумбия бе осигурил и специално разрешително за прекарване на трите ковчега като общ багаж.

Алибито и фалшифицираните вестникарски изрезки съдържаха и един изключително важен елемент: трите тела са обезобразени и обгорени до неузнаваемост. Мигел разчиташе на това, за да предотврати отварянето на ковчезите при изнасянето им от САЩ.

Двигателите на катафалката и камионетката вече работеха, а Карлос вече седеше зад волана на плимута. Той щеше да ги следва от разстояние, готов да се намеси в случай на нужда. Бяха въоръжени всички, с изключение на Боделио. За десет, най-много петнайсет минути трябваше до стигнат до летището.

Мигел погледна за последен път часовника си, който показваше 19,35, и издаде заповед:

— Всички на борда.

След това сам огледа за последен път къщата и пристройките и остана доволен, че не забелязва видими следи от обитателите им. Само едно нещо го поразтревожи. Там, където бяха заровили телефонните апарати и някои други вещи, земята бе останала доста по-рохкава от почвата наоколо. Хулио и Луис обилно бяха посипали отгоре листа, но все пак личеше, че е копано. Мигел се надяваше това да няма кой знае какво значение, пък и повече нищо не можеше да направи при тези обстоятелства. Най-сетне се качи на катафалката и рязко нареди на Хулио:

— Давай!

Бе паднал здрач и последните отблясъци на залеза останаха вдясно на пътя им за „Титърбъроу“.

13

Луис пръв забеляза маяците на полицейската кола, която се движеше пред тях, изруга тихо и натисна спирачките. От външния край на седалката Мигел вече проточваше шия да прецени положението им спрямо другите коли наоколо. Сокоро седеше между двамата.

Движението по шосе Седемнайсет бе усилено и в двете посоки. Между катафалката и полицейската кола нямаше излаз надясно, а разделителната мантинела изключваше възможността от обратен завой. Мигел започна да се изпотява, но се опита да запази самообладание и нареди на Луис:

— Продължавай.

После се обърна назад да провери дали погребалната камионетка е непосредствено зад тях. Само плимутът с Карлос не се виждаше, но той и без това трябваше да е доста по-назад.

Наближаваха мястото, където потокът коли се стесняваше, за да премине през двете най-десни платна, отклоняван натам от щатската полиция, която бе поставила за бариера сглобяема конструкция като на местата за плащане на шосейна такса. Там други полицаи разговаряха със спрелите шофьори. Вдясно от шосето имаше още полицейски коли с работещи маяци.

— Запазете спокойствие. Оставете ме мен да приказвам — нареди Мигел на двамата си спътници. После погледна часовника си: почти осем. В никакъв случай нямаше да пристигнат навреме на летището.

— Нас търсят идиотите! — измърмори Луис, пъхна ръка под палтото си и измъкна оттам един „Валтер П 38“, който остави на седалката до себе си.

— Скрий това! — едва не му изрева Мигел.

Луис покри пистолета с един вестник.

Мигел усети, че до него Сокоро трепери. Хвана с ръка лакътя й и тя се успокои, а като се обърна да я погледне, очите й бяха вперени в полицая, който се приближаваше към тях.

Той беше сам, вървеше покрай спрелите коли и надничаше в тях, като се навеждаше от време на време да отговори очевидно на нечий въпрос. Когато бе вече само на няколко метра от катафалката, Мигел реши да го заговори пръв и натисна копчето за смъкване на прозореца.

— Бихте ли ми казали какво значи всичко това?

Полицаят, все още юноша, се приближи.

— Обикновена проверка за алкохол, сър. В интерес на безопасността на всички — обясни той, усмихвайки се явно насила. А като огледа катафалката с ковчега и пътниците, добави: — Надявам се, че не сте се оляли на бдението пред покойника.

В тромавата му шега Мигел видя единствения си шанс и реши да се възползува от нея.

— Ако демонстрирате чувство за хумор, полицай, трябва да ви уверя, че в случая то е крайно неуместно.

Изражението на полицайчето моментално се промени.

— Много се извинявам — каза той почти натъжен.

Мигел продължи, като да не беше го чул:

— Дамата до мен бе на гости в тази страна заедно със сестра си, която вече е в ковчега отзад, жертва на тежка катастрофа. Заедно с нея загинаха и други двама сродници, които ни следват в камионетката на погребалното бюро. Тленните им останки трябва да бъдат пренесени със самолет за погребението в родината им. Самолетът ни чака на „Титърбъроу“ и както шегата ви, така и това забавяне ни огорчават още повече.

На свой ред Сокоро обърна лице към полицая, за да се види как сълзите се стичат по него.

— Още веднъж ви се извинявам. Казах го съвсем неволно. Искрено съжалявам — разкайваше се полицаят.

— Приемаме извиненията ви — отвърна Мигел с достойнство. — Не бихте ли могли сега да ни помогнете да продължим пътя си безпрепятствено?

— Почакайте малко, ако обичате.

Полицаят бързо се отдалечи и скоро вече разговаряше с един сержант до бариерата. Сержантът го изслуша внимателно, погледна към малкото траурно шествие и кимна. По-младият му колега отново се върна.

— Простете, че сме поизнервени, сър. — И като сниши глас, добави поверително: — Истината е, че проверката за алкохол е само прикритие, а всъщност ние търсим ония похитители. Чухте ли какво са направили днес в Уайт Плейнс?

— Чух — мрачно отвърна Мигел. — Истински ужас.

Колата пред тях беше потеглила и се отвори малко място в колоната.

— И двамата ви шофьори да минат наляво, сър. Следвайте ме до бариерата, а след това се включете в потока зад нея. И още веднъж се извинявам за неуместната си шега.

Той махна на двете коли да го следват и даде знак на третата да продължава да се изнася вдясно. Мигел пак се огледа за плимута, но като не го видя, си каза, че Карлос ще се оправи и сам някак си.

Сценарият им бе преодолял първата преграда. Втората ги чакаше на „Титърбъроу“. Дали щеше номерът им да мине и там? Докато пребиваваха в Хакензак, Мигел на два пъти бе посещавал малкото летище, използвано главно от частни самолети, за да се запознае с точния му план. На денонощие имаше по около четиристотин кацания и излитания, много от които ставаха нощем. Покрай североизточната му граница стояха базирани около сто самолета, а вляво от тях, на северозапад, се издигаха постройките на шест авиокомпании, всяка с отделен вход за летището и собствена охрана. Най-голямата от тях бе „Брунсуик Ейвиейшън“, към чиито услуги Мигел бе насочил пристигащия от Колумбия „Лиърджет 55 ЛР“.

Представяйки се пред неговия директор за собственик на частния самолет, той успя да събере сведения за натовареността на паркингите, рульожките и стоянките. Оказа се, че вратата към най-малко използвания поради отдалечеността си паркинг в южната част на летището е заключена, но при поискване може да бъде отваряна от всяка от шестте компании. Едва тогава, използувайки своя агент в нюйоркското консулство на Колумбия, Мигел съобщи в Богота, че изпратеният оттам самолет трябва да поиска разрешение за престой на някоя от стоянките, най-близо до южния вход. И едва сутринта, използувайки за последен път радиотелефона, поръча в „Брунсуик Ейвиейшън“ да отворят същия вход между 7,45 и 8,15 вечерта. От разговорите, водени с различни хора на летището, Мигел се бе убедил, че подобно желание не е необичайно, тъй като основната цел на управата, както сам бе казал един от нейните представители, е да осигури на клиентите си „дискретност и надеждност“. Особено след като един от тях, при това редовен, се оплакал след арестуването си, че го шпионират, защото разтревожен служител телефонирал на полицията за борба с трафиканти да провери подозрителните бали, разтоварвани от самолета му. Макар да не очакваше да се отърват без проверка, Мигел залагаше на това тя да не е толкова строга, колкото ако трябваше да минават през главния вход.

Пристигнаха десет минути след определения час — бе поръчал да отворят южната врата. И когато фаровете на катафалката я осветиха, тя се оказа заключена. Луис слезе да огледа ключалката. Рафаел също се приближи, оставил камионетката, после се запъти към Мигел, който не бе мръднал от мястото си.

— Ще я отворя, мамка й, само с един куршум — предложи му той.

Мигел поклати глава, озадачен защо няма поне някой от пилотите на самолета. Дали не са закъснели и те? Затова нареди на Луис и Рафаел:

— Връщаме се.

По обратния път ги настигна Карлос с плимута, останал явно незабелязан от полицаите. Сега задачата му бе да чака отвън, докато се върнат първите два автомобила.

Зад вратата, която се изпречи между тях и ярко осветената сграда на „Брунсуик“, имаше униформен пазач, а до него стоеше висок, малко плешив мъж в цивилно облекло и напрегнато се взираше в приближаващата катафалка. Дали не беше детектив от полицията? Мигел отново усети, как му се свива стомахът.

Цивилният се приближи. Трябва да беше малко над петдесетте и стъпваше властно. Луис смъкна прозореца, за да го чуе.

— Имате ли необичайна пратка за сеньор Писаро?

Вълна на облекчение заля Мигел. Това беше предварително уговорената парола. Той веднага каза добре заученият отговор.

— Пратката е готова за транспортиране и всички документи са в ред.

Непознатият кимна.

— Аз съм пилотът на самолета. Казвам се Ъндърхил. — Имаше американски акцент. — Закъсняхте, дявол да ви вземе!

— Имахме проблеми.

— Не ме занимавайте е тях. Заявил съм летателния план. Хайде да действаме. — И като седна от външната страна на Мигел, Ъндърхил даде знак на пазача, да отвори вратата.

Скоро различиха няколко чакащи самолета. Пилотът посочи най-големия — „Лиърджет 55 ЛР“. От сянката му се появи мъжка фигура.

— Вторият пилот. Фокнър — поясни Ъндърхил лаконично.

Вратата от лявата страна на корпуса бе отворена и от долния край на вратата й до земята бе спусната стълбичка. Луис приближи с маневра на заден ход катафалката, за да бъде разтоварена. Камионетката спря малко встрани и от нея изскочиха Хулио, Рафаел и Боделио. Като се събраха всички около стълбата, Ъндърхил попита:

— Колко живи ще пътуват?

— Четирима — отвърна Мигел.

— Трябват ми имената им за манифеста — каза пилотът. — Както и тези на покойниците. Фокнър и аз не желаем да знаем нищо повече за вашия бизнес. Ние изпълняваме чартърен полет по договор.

Мигел кимна. Не се и съмняваше, че летците ще бъдат направо позлатени за нощния си полет. Въздушният трафик между Латинска Америка и САЩ гъмжеше от екипажи — и американски, и други, — които флиртуваха със законите, поемайки големи рискове за много пари. Но парите нямаше да им помогнат, ако загазят сериозно. Тогава и пилотите щяха да си изпатят.

14

Заседанието на „групата за бързо реагиране“, прекъснато сутринта от експлозията в Уайт Плейнс, бе подновено едва след първата емисия на вечерните новини. Заел отново мястото си начело на масата в заседателната зала, Хари Партридж огледа колегите си — Рита, Норман Йейгър, Айрис Евърли, Карл Оуънс, Теди Купър. На повечето им личеше колко са уморени. Дори Айрис нямаше обичайния си изряден вид: косата й бе поразрошена, а на бялата й блузка личаха петна от мастило. Йейгър, по риза, беше избутал стола си назад, за да опре крака на масата.

— Някой иска ли да съобщи нещо? — попита ги най-напред Партридж.

Йейгър свали крака от масата и доближи до нея стола си.

— Казвай, Норм.

Редакторът ветеран заговори с тихия си образован глас:

— Почти цял ден звъня по телефона на нашите кореспонденти, стрингери и шефове на бюра из Европа и Близкия изток да ги питам дали са чували за нещо ново или необичайно в дейността на терористичните групи в своите страни. Дали има някакво раздвижване на терористите, дали някои от тях, и особено групи, не са изчезвали внезапно напоследък. Защото в такъв случай може да са преместили дейността си в САЩ. — Йейгър спря да се порови в записките си и продължи: — Понаучих това-онова, но в общи линии нищо съществено. Някои членове на ливанските въоръжени революционни фракции щъкали насам-натам и според откъслечни и непотвърдени сведения ги имало и в Париж. Абу Нидал изчезнал от Сирия и се смята, че е в Италия, където според слуховете кроял нещо лошо заедно с „Ислямски джихад“ и „Червените бригади“. Изплъзват се като сенки тия негодници, макар че източниците ми уж винаги са били надеждни.

В този момент в залата влезе Лесли Чипингъм, а малко след него и Крофърд Слоун. Като заеха местата си край масата и Йейгър продължи, Партридж се вгледа в Слоун и му направи впечатление, че той изглежда ужасно, още по-блед и измъчен от предишния ден.

— Агенти на разузнаването също съобщават за движение на терористи, но няма да ви занимавам с подробности, защото става дума само за Европа и Близкия изток. Не било констатирано придвижване на терористи към САЩ или Канада. Иначе не можело да не се подочуе нещо. За всеки случай аз помолих всички да гледат, да слушат и да ми съобщават.

— Благодаря ти, Норм — каза Партридж и се обърна към Карл Оуънс: — Ти нали разпитваше на Юг, Карл? Има ли нещо?

— Нищо положително — отвърна по-младият журналист, без да рови из записките си. Методичен във всичко, което вършеше, той бе резюмирал с равния си почерк всеки разговор на малки правоъгълни листчета, които лежаха подредени по хронология пред него. — Телефонирах в Сан Салвадор, Манагуа, Хавана, Ла Пас, Буенос Айрес, Тегусигалпа, Лима, Сантяго, Богота, Бразилия, Мексико. Както обикновено, терористите там прекосявали почти ежедневно границите, но разузнаването нямало сведения за изчезване или поява на група, каквато ние предполагаме. Натъкнах се само на едно нещо, но още го проучвам…

— Кажи ни го, макар и в суров вид.

— Ами става дума за Колумбия и за някакъв на име Улисес Родригес.

— Той е особено опасен терорист — намеси се Рита. — Чувала съм да го наричат Абу Нидал на Латинска Америка.

— Явно е такъв — съгласи се Оуънс, — защото участвувал в няколко отвличания на хора в Колумбия. Ние не винаги научаваме за тях, но те ставали почти непрекъснато. Преди три месеца същият този Родригес бил в Богота, откъдето внезапно изчезнал. Онези, които познават стила му, са убедени, че действа някъде. Говорело се, че може да е в Лондон, но където и да се намира, явно добре се крие още от юни. — Оуънс млъкна и плъзна поглед по едно от листчетата. — Ето и още нещо. Хрумна ми да телефонирам на една моя връзка в емиграционните служби във Вашингтон и подхвърлих името на Родригес. Малко по-късно човекът ми се обади и каза, че преди около три месеца, горе-долу когато Родригес изчезнал, емиграционната служба била предупредена от ЦРУ, че той може би щял да се опита да влезе в САЩ през Маями. Има заповед за арестуването му, та емиграционната служба и митницата на щата били нащрек. Само че той не се появил.

— Или е успял да мине незабелязано — предположи Айрис Евърли.

— Не е изключено. А може и да е влязъл по обиколен път. През Лондон например, ако са верни слуховете, за които ви споменах. А, още една подробност. Родригес е следвал английска филология в Бъркли и говори без акцент или по-точно — с американски акцент. Което значи, че не е направил впечатление като чужденец.

— Става интересно — отбеляза Рита. — Имащ ли да ни кажеш още нещо?

— Съвсем малко.

Слушателите му си мислеха, че Оуънс им дава ново доказателство за ползата от широките познанства и усиленото телефониране, когато един журналист трябва да разследва някакъв случай.

— Сред малкото сведения за Родригес е и годината на дипломирането му — 1972-ра.

— А съществува ли негова снимка? — поинтересува се Партридж.

Оуън поклати глава.

— Попитах в емиграционната служба, но ми отговориха отрицателно. И ЦРУ нямало. Родригес явно е бил крайно предпазлив. Но в това отношение ние може би ще имаме мъничко повече късмет.

— За Бога, Карл! Ако ще се правиш на писател, разказвай по-нататък!

Оуънс се усмихна. Това си бе неговият стил и той нямаше никакво намерение да го променя нито заради Ейбръмс, нито заради когото и да било.

— Като узнах за Родригес, се обадих в бюрото ни в Сан Франциско и помолих да изпратят някого в Бъркли да попрегледа какво има. — И като погледна Чипингъм, добави: — Послужих си с твоето име, Лес. Казах, че ти си наредил да действат незабавно.

Председателят кимна и Оуънс продължи:

— Изпратили Фиона Гоуън, която е завършила Бъркли и го познава добре. Провървяло й и още в събота, ако щете, вярвайте, попаднала на един преподавател в катедрата, който си спомнил за Родригес от випуска на седемдесет и втора. Родригес явно странял от другите и нямал близки приятели. Освен това не обичал да го снимат по никакъв повод. Докато най-сетне го взели на подбив и един от състудентите му, който рисувал добре, му направил портрет с въглен, без той да разбере. А когато го показал на другите, Родригес побеснял. Веднага предложил да купи рисунката и я получил срещу много пари. Да, ама художникът бил направил десетина фотокопия и ги раздал сред колегите си. Което Родригес никога не узнал.

— Тези копия… — започна Партридж.

— И това ще чуеш, Хари — усмихна се Оуънс, отказвайки да бъде притесняван. — Фиона се върнала в Сан Франциско и цял следобед въртяла телефоните, защото випускът се състоял от триста осемдесет и осем души. Но успяла да се добере до някои имена и домашните им телефони, откъдето пък узнала други, и малко преди да вляза в тази зала, ми се обади да каже, че е открила следите на едно от копията на рисунката, което ще получи утре. Веднага ще ни го изпрати по факса.

— Благодари на Фиона от мое име — каза Чипингъм.

— Е, нека не се радваме предварително. Засега попадаме само на съвпадения, пък и нямаме никакви доказателства, че Родригес е замесен и в това отвличане. Колкото до портрета-рисунка, той е правен най-малкото преди двайсет години.

— Човек не се променя чак толкова много, дори и за двайсет години — каза Партридж. — Нищо не ни пречи да покажем портрета из Ларчмънт и да попитаме дали някой е виждал такова лице. Някой да се похвали с нещо друго? — И като не видя повече вдигнати ръце, се обърна към Слоун: — Съжалявам, Кроф, но това е всичко, което можахме да направим досега.

— Ако не смятаме идеята на Теди — поправи го Рита.

Слоун като че изведнъж се сепна:

— Каква идея? Нищо не сте ми казвали.

— Нека Теди сам да ти я обясни — кимна Партридж към младия англичанин, който грейна цял от вниманието, насочено към него.

— Имах един план за откриване на мястото, където може би са се криели похитителите, мистър Слоун, макар че те вероятно вече са офейкали.

— Каква полза ще имаме в такъв случай, дори и да го намерим? — попита Чипингъм.

— Няма значение. Искам да чуя тази идея — нетърпеливо каза Слоун.

— Следите остават, мистър Чипингъм — обърна се Купър най-напред към директора. — Хората винаги оставят след себе си нещо, което показва какви са, откъде идват, а може би и къде отиват. — И той повтори по-накратко предложението, което бе направил сутринта пред Партридж и Рита. — Е, наистина шансовете ни не са големи, но все пак…

— Аз бих ги нарекъл никакви — намръщено изкоментира Чипингъм. — И колко хора ще ни трябват за такава операция?

— Опитах се да изчисля — притече се Рита в защита на Теди Купър. — В района, за който става дума, има приблизително сто и шейсет вестника, ежедневници и седмичници. В библиотеките се пазят стари броеве на не повече от пет-шест от тях, така че за останалите трябва да се ходи по редакциите и да се рови из папките. А изчитането на обявите в броевете три месеца назад, както и воденето на записки, е колосален труд. Но щом ще ни бъде от полза, трябва да се направи колкото може по-бързо.

— Някой ще ми каже ли все пак колко души ще са нужни за всичко това? — Чипингъм вече почти нервничеше.

— По моя преценка около шейсет — уточни Рита. — А ще трябва и някой да ги ръководи.

Сега Чипингъм се обърна направи към Партридж:

— Хари, сериозно ли смяташ, че е разумно? — А тонът му казваше: „Не би могъл да си толкова побъркан!“

— Да, Лес, смятам и го препоръчвам. Според мен трябва да опитаме всичко. Особено след като засега няма по-добра идея.

— Хари, боя се, че ще наложа вето върху подобно безсмислено начинание. Просто не си заслужава.

— Като казваш, че не си заслужава — започна Крофърд Слоун с вледеняващ глас, — нямаш ли предвид икономическата страна на въпроса?

— Е, тя винаги има значение, но в случая това съвпада и с моето мнение. Идеята просто не ми харесва.

— Защото може би имаш по-добра?

— Засега не.

— Тогава ще ти задам един въпрос, но искам да ми отговориш съвсем откровено. Маргот Лойд-Мейсън ли наложи мораториум върху разходите, свързани с нашата дейност около това отвличане?

Чипингъм се смути.

— Ние само обсъждахме бюджета. — И добави малко припряно: — Може ли да поговорим с теб насаме?

— Не! — почти изрева водещият и скочи на крака, вперил разлютен поглед в Лес Чипингъм. — Нищо насаме за оная безсърдечна кучка! Отговори на въпроса ми пред всички: има ли мораториум?

— Почти няма. Само че трябва да телефонирам в „Стоунхендж“ за всеки по-значителен разход.

— Аз пък още тази вечер ще свикам тук пресконференция — изправи се Слоун разярен. — За да кажа на целия свят, че докато моето семейство е някъде из ада, тази богата телевизионна компания гъмжи от счетоводители, които ровят из бюджета и се скъпят за пенита.

Норман Йейгър също се изправи, за да изрази своя протест по най-кроткия начин.

— Съгласен съм с Хари да опитаме по плана на Теди Купър.

— И аз — подкрепи го Карл Оуънс.

— Присъединявам се към вас — каза Айрис Евърли.

— Аз също смятам да го направя — колебливо се обади Рита, проявявайки разбиране и към Чипингъм.

— Окей, окей… Защо е тази истерия? Връщам си думите назад, Кроф. Сигурно не съм прав. Да действаме тогава.

Чипингъм разбра, че не е дооценил положението, че и в двата случая той ще е губещият, и мислено изпсува Маргот. Реши да не иска от нея разрешение, защото от самото начало знаеше как ще му отговори. Ще подпише сметката и ще поеме отговорността.

— Още тази вечер ще телефонирам на чичо Артър и ще го помоля да дойде още утре, за да се заеме с набирането на кадри.

— Чудесно! — искрено се зарадва Слоун.

— Кой е пък тоя чичо Артър? — тихичко попита Теди Купър седящия да него Йейгър.

— Не познаваш чичо Артър? — загадъчно се покашля Йейгър. — В такъв случай утре, приятелю, те чака голямо преживяване.

— Аз черпя — обяви Чипингъм, като се настаниха плътно един до друг на двойно повече столове, отколкото се побираха около масата в „Сфуци“, ресторант с бар близо до центъра „Линкълн“. Заведението в псевдоромански стил бе посещавано най-често от работещи в телевизията, но препълнено дори в събота вечер.

Решил, че питиетата ще заличат обидите, Чипингъм се обърна към Хари Партридж:

— Хари, знам че обикновено работиш по интуиция. Какво ти подсказва тя в този случай?

— Съвпада с предчувствието на Теди, че нашите птички са излетели от гнездото си. Но моят инстинкт ми казва и друго. Че сме близо до някакъв важен развой, който ще дойде или в резултат на нашите действия, или от хода на самите събития. И тогава ще узнаем кои са похитителите и къде се намират.

— И тогава?

— Щом това стане, аз веднага ще тръгна на път. Накъдето и да водят следите, искам да съм там бързо и първи.

— От мен ще имаш цялата подкрепа, която ти е необходима — обеща Чипингъм.

Партридж се разсмя и огледа всички около масата.

— Запомнете това, което току-що чухте.

— Разбира се. И ще ти го напомняме, Лес, ако се наложи.

— Няма да има нужда — поклати глава председателят.

Докато разговорът продължаваше, Рита се направи, че търси нещо в чантата си, за да надраска няколко думи на късче хартия. После го пъхна дискретно в ръката на Чипингъм под масата.

Той почака, докато вниманието на останалите се отклони от него, и прочете бележката. „Лес, люби ми се. Искаш ли да си тръгваме?“

15

Отидоха в апартамента на Рита на 77-а улица, запад, съвсем наблизо с такси. Чипингъм живееше по-далеч от центъра, на Осемдесет и някоя улица. Докато траеше разводът му със Стася, се бе преместил в този малък, евтин за Ню Йорк апартамент, който никак не му допадаше. Тъгуваше по удобния просторен апартамент на Сътън Плейс, който бе обитавал през десетгодишното си съжителство със Стася. Но вече нямаше достъп дотам, което бе заслуга на нейните адвокати.

Но сега двамата с Рита искаха да се усамотят колкото може по-близо. Нетърпеливите им ръце не стояха мирно още в таксито. Но по едно време той й каза:

— Ако продължаваш, ще изригна като Везувий и после вулканът може да заспи за цели месеци.

— Хайде де! Ти ли? — разсмя се тя, но все пак го послуша.

По пътя Лес накара шофьора да спре на един вестникарски павилион и купи сутрешните неделни издания на „Ню Йорк Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Вашингтон Пост“.

— Сега поне знам, че предпочиташ пресата пред мен — отбеляза Рита. — Дано само не смяташ да ги изчетеш всичките преди…

— О, не! След това — увери я той. — Много по-късно.

Още докато говореше, Чипингъм се запита дали изобщо ще порасне някога по отношение на жените. Сигурен беше, че това няма да стане, докато не намалее интересът му към тях. Знаеше, че много мъже биха му завидели за това, още повече, че в навечерието на петдесетия си рожден ден се чувстваше не по-зле, отколкото на два пъти по-малко години. Но от друга страна, неизтощимото му либидо взимаше и своята висока дан. Колкото и да желаеше Рита в този момент, а и винаги, колкото и голямо удоволствие да изживяваха двамата, той много добре знаеше, че след час-два щеше да се запита: „Заслужаваше ли си?“ Често си задаваше въпроса дали сексуалните му похождения компенсираха загубата на съпругата, на която искрено държеше, а и всичките рискове за кариерата му, напомнени му така безцеремонно от Маргот Лойд-Мейсън на неотдавнашната им среща в „Стоунхендж“.

И защо го правеше? Защото никога не можеше да устои на изкушението от нова плътска наслада, а ритъмът на работа в телевизията бе благодатен в това отношение. Неустоим бе и трепетът на гонитбата, която никога не го изморяваше, а след това — проникването в друго човешко същество и физическото удовлетворение от споделеното отдаване и получаване.

Рита разсъждаваше по-простичко върху любовните си връзки. Не се бе омъжила, тъй като не бе срещнала мъжа, с когото да пожелае да се свърже завинаги. Сегашната й връзка с Лес също нямаше бъдеще. Достатъчно отдавна го познаваше и го наблюдаваше, за да си дава сметка, че той не е способен на вярност. Лес сменяше жените така, както другите мъже сменят бельото си. Привличаше я тялото му — висок, добре сложен, надарен с мъжественост, поради което сексуалното преживяване с него бе еуфорично, радостно, божествено. Предвкусваше го и сега, докато Лес плащаше на таксито, спряло пред нейното жилище.

Едва бе успяла да заключи входната врата, и той вече я целуваше. Без да губи време, тя се отправи към спалнята и Лес я последва, събличайки по пътя сакото си, хвърляйки вратовръзката, разкопчавайки ризата.

Спалнята бе точно в стила на Рита — спретната, но непретенциозна и уютна, в пастелни тонове и с много възглавници за удобство. Тя сгъна набързо покривката на леглото и я метна на близкото кресло. Нетърпеливо захвърляше дрехите си на всички посоки, сякаш инстинктивно се освобождаваше от всякакви задръжки. След всяка свалена част от облеклото си се усмихваше на Лес, а той я наблюдаваше с възхищение, докато смъкваше слипа си, запращайки го при нейните гащета и сутиен.

Брюнетка по рождение, Рита боядисваше косата си още щом започна тридесетте, когато се бяха появили първите сиви ивички. Но след като смени работата си и престана да се явява на екрана, тя остави природата да каже своето и сега косата й представляваше очарователна смесица от тъмнокафяво и сребристо. Зрелостта се бе отразила и на фигурата й, добавяйки още около пет килограма към стройното й тяло, някога не повече от шейсет.

— Като Венера се чувствам по-добре, отколкото като бях Афродита — бе казала тя на Лес, когато за пръв път я видя гола.

— Харесвам те именно като Венера — отвърна й той.

Венера или Афродита, висока около метър и шейсет и пет, Рита бе съблазнителна със заоблените си бедра и високи стегнати гърди.

Свеждайки поглед, тя се убеди, че Лес е готов. Но той се приближи бавно към нея, наведе се и я целуна най-напред по челото, после по очите и тогава по устата. След това нежно пое гърдите й в шепи и всмука едно по едно твърдите им зърна. Сладостна тръпка премина през нея.

Дишайки дълбоко, Рита изпитваше все по-силно вълнение, когато ръцете й стигнаха до слабините на Лес и пръстите й го докоснаха нежно и бавно, едва-едва, но опитно. Усети как цялото му тяло замира, чу го рязко да си поема дъх и после тихичко да въздъхва от удоволствие.

Чипингъм внимателно я свали на леглото, като не преставаше да обхожда с език сладката влага на тялото й. А когато и двамата не можеха повече да чакат, я облада. Рита нададе вик и малко по-късно тържествуващо се озова на върха.

Остави се известно време да я носят вълните на блаженството, после във вечно будното й съзнание изплува един въпрос. Всеки път се любеха така красиво, така съвършено и умело, че се чудеше дали винаги е било така с жените на Лес. Предполагаше, че да. Той умееше да доведе до върховен екстаз тялото в прегръдките си. Силната възбуда на Рита несъмнено му подейства стимулиращо. И едва след нейната възторжена кулминация, до която тя — какво щастие! — стигаше без никакво напрежение или преструвки, той също се разтвори в нея.

После дълго лежаха, слели в едно топлите си изпотени тела, дишайки дълбоко, равномерно.

— Лесли Чипингъм — обади се първа Рита, — казвал ли ти е някога някой, че си най-великият любовник?

Той се разсмя, целуна я.

— Да любиш е все едно да твориш поезия. А за поезията е нужно вдъхновение. Сега ти си моето вдъхновение.

— Виждам, че умееш да си служиш добре и с думите — отбеляза тя. — Да не би случайно да си в журналистическия бранш?

И след като поспаха малко, пак се любиха. Накрая, естествено, посегнаха и към купчината неделни вестници до леглото. Той разгърна „Таймс“, а Рита се залови с „Вашингтон Пост“. И двамата търсеха да прочетат най-новото около случая Стоун и чак след това хвърлиха по един поглед на главните международни събития: от няколко дни интересът им към тях бе необичайно слаб. Никой не прочете, а едва ли и забеляза самотната колонка със съобщението, публикувано само в „Пост“, и то в ъгълчето на една от вътрешните страници: „ДИПЛОМАТ УБИВА СЕБЕ СИ И ЛЮБОВНИЦАТА СИ В ИЗБЛИК НА РЕВНОСТ.

Дипломатът от ООН Хосе Антонио Салавери и приятелката му Хелга Еферен са намерени застреляни в събота в апартамента на Салавери на Четирийсет и осма улица. Според полицията двойното убийство е извършено от дипломата, вероятно в изблик на ревност.

Салавери бе член на Перуанската делегация на ООН, а Еферен, американска гражданка, емигрантка от Ливан, е работела в банката «Американ Амазонас» на площад Даг Хамършелд.“

16

Грациозен като чайка, „Лиърджет 55 ДР“ се насочи през мрака към земята, мощните му двигатели изведнъж се укротиха. Насочи се към двете успоредни ивици от лампи, маркиращи определената му за кацане писта на летището „Опа Лока“. Отвъд него се виждаха милиардите светлинки на Маями, образуващи гигантско сияние в небето.

Мигел погледна часовника си. Беше 11,18. Полетът от Титърбъроу бе траял малко повече от два часа и четвърт. Пожела си светлините на Америка, които виждаше през люка до седалката си, и всичко онова, което те представляваха, скоро да бъдат зад гърба му.

Рафаел пред него се взираше в приближаващите се светлини. Сокоро отляво дремеше. Само Боделио малко встрани продължаваше да е нащрек и да следи по уредите си какво става в трите ковчега. Уловил погледа на Мигел, му кимна в знак, че всичко е наред.

Няколко минути преди това Мигел бе отишъл в кабината да попита пилотите колко време ще трябва да се бавят на „Опа Лока“, преди да продължат пътя си.

— Най-много половин час — бе отвърнал капитанът. — Трябва само да заредим с гориво и да представим летателния план. — Но като се поколеба малко, добави: — Само че ако митничарите решат да ни проверяват, може да стане и повече.

— Че ние не сме длъжни да минаваме през митница тук — остро му възрази Мигел.

— По принцип да — кимна Ъндърхил. — С излитащите самолети обикновено не се занимават. Но напоследък чувам, че правели внезапни проверки, и то нощем. — Макар да говореше като за нещо естествено, гласът му издаваше тревога.

Мигел бе направо потресен от чутото. Та нали точно поради сведенията, получени от агентите на „Меделин“ и от самия него за митническата практика на различните летища, бяха избрали именно да напуснат САЩ през „Опа Лока“ във Флорида. И то като „Титърбъроу“ се използваше главно от частни самолети. Няколкото митничари се помещаваха в една каравана — бедна роднина на големите митнически служби по летища като Маями, Ню Йорк, Лос Анжелос или Сан Франциско, — което, естествено, предполагаше и по-бързи процедури откъдето и да е другаде. Най-често дежуряха по двама митничари от единайсет часа сутрин до седем вечерта през седмицата и от десет до шест в неделя. Цялото разписание на полета им с „Лиърджет 55 ЛР“ бе нагласено така, че в „Опа Лока“ митницата да е отдавна затворена.

— В случай че в митницата има някой и радиостанцията му работи, ще ни чуят, като говорим с кулата, и може да проявят интерес към нас. Но може и да не ни обърнат внимание.

Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да чака, Мигел се върна на мястото си и започна да прехвърля наум различните възможности.

При евентуална среща с митничарите имаха желязно алиби и всеки от тях щеше да влезе в ролята си, а Боделио набързо щеше да извади от ковчезите тръбичките с уредите. Но не в това беше проблемът, а в правилата, които един митничар трябва да спазва, когато става дума за пренасяне на покойник. Мигел ги бе проучил и ги знаеше наизуст. За всеки мъртвец се изискваха специални документи — смъртен акт, разрешение за напускане на страната от нейните медицински служби, както и разрешение за влизане в страната, за която пътува покойникът. Паспорт наистина не беше необходим, но затова пък бе задължително ковчегът да се отвори, митничарят да провери съдържанието му и след това отново да бъде запечатан. Мигел предвидливо се бе сдобил с необходимите документи — фалшификати, разбира се, но много умело направени. Към тях имаше и покъртителни снимки от автомобилна катастрофа, отговаряща на описанието и в алибито, а също и изрезки от вестници, в които можеше да се прочете само, че телата са изгорели и обезобразени до неузнаваемост. Така че, ако евентуално дойдеше дежурен митничар и се убедеше, че документите са в ред, като прочете изрезките и види снимките, да не пожелае повече да се занимава с ковчезите.

Но напрежението не напускаше Мигел и докато самолетът, приземил се меко, рулираше към първи хангар.

Митническият инспектор Уоли Амслър си представяше, че само някой вманиачен ловец от управата във Вашингтон може да е измислил операция „Игрес“5. Но който и да е той, вероятно отдавна спеше кротко в постелята си, където би желал да е сега и Уоли, вместо да се мотае из това затънтено летище, малко използвано денем, а нощем тъмно като пустиня. До полунощ оставаше половин час, а след това трябваше да минат още два, за да могат той и другите двама митничари, изпратени тук със специална задача, да зарежат „Игрес“ и да се приберат у дома.

Програмата с кодово име предвиждаше неочаквани и произволни проверки на самолетите, напускащи територията на САЩ. По липса на достатъчно персонал нямаше начин да проверяват всички. Затова изпращаха екипи от по няколко души на различните летища по всяко време и без предупреждение, които за няколко часа трябваше да се качат на борда на колкото може повече самолети, готови за излитане. Официално обявяваха, че търсят забранена за износ високоусъвършенствана техника, но всъщност следяха и за незаконно изнасяни големи суми пари, получени главно от наркотици. Не го обявяваха, защото според четвъртата поправка към Конституцията никой нямаше право да търси пари без уважителна причина.

Колкото пъти „Игрес“ даваше сензационни или дори изобщо някакви резултати, Амслър все не участваше, поради което не влагаше особено усърдие в това свое извънредно задължение. И все пак то му налагаше да стои тази нощ на „Опа Лока“, колкото и малко да бяха излитащите самолети. Един от тях току-що бе пристигнал от „Титърбъроу“ и се готвеше да излети за Богота, както пишеше в летателния му план. И Амслър се запъти към Първи хангар да му хвърли един поглед.

За разлика от повечето селища в южната част на Флорида, Опа Лока бе скучно градче. На езика на индианците семиноли името му означаваше „високо сухо хълмче“. Някогашната му характеристика съвпадаше и с написаното неотдавна от Т. Д. Олман, който сравнява Опа Лока с „обедняло гето“, напомнящо за „изоставен и разграбен увеселителен парк“. Близкото летище, макар и сравнително оживено, имаше само няколко постройки и сухото равно плато на въпросното естествено възвишение приличаше на пустиня. Сред нея дори и хангарът бе като оазис.

Всъщност само част от модерната и привлекателна бяла сграда служеше за хангар, а другото бе истинско луксозно летище с всичко необходимо за частните самолети, техните пътници и екипажите им. Персонал от седемдесет души осигуряваше почистването и зареждането с храна на пристигащите самолети, както и дребни поправки по тях или пренасяне на по-големи товари. Отделно бе обслужването на салоните за „важни пътници“, тоалетни с бани и залата за конференции, снабдена с аудиовизуална апаратура, факс, телекс и пишещи машини.

За пилотите също имаше всички необходими удобства и служби, осигуряващи безопасността на полетите.

Капитан Ъндърхил бе застанал пред таблото с метеорологичната обстановка и внимателно я проучваше, когато към него се приближи инспектор Амслър.

— Добър вечер, капитане. Доколкото разбрах, ще летите за Богота.

Ъндърхил не се изненада на човека в униформа пред себе си и невъзмутимо отговори:

— Точно така.

Лъжеше, разбира се, както той, така и летателният му план. Самолетът му трябваше да се приземи върху импровизирана и неасфалтирана писта насред Андите, всъщност просека в джунглата близо до Сион в Перу, докъдето щеше да лети без прекъсване. Но според точните и строги инструкции, които Ъндърхил бе получил и чието изпълнение щеше да бъде пребогато възнаградено, официалната му цел при излитането беше Богота. Всъщност това нямаше никакво значение. Щом излезеше от обсега на американските радари, можеше да лети накъдето си поиска, без някой да му държи сметка.

— Бих искал, ако нямате нищо против, да направя проверка на вашия самолет и пътниците му — вежливо обяви Амслър.

Ъндърхил имаше, естествено, много неща против, но нямаше смисъл да възразява. Оставаше му само да се надява, че четиримата му чудати пътници няма да събудят никакви съмнения у митничаря, та по-бързо да ги остави на мира да продължат пътя си. Но въпреки това малко се разтревожи, и то не заради клиентите си, а заради опасността да се окаже замесен в нещо.

Ъндърхил подозираше, че около ония ковчези има нещо необикновено, може би незаконно. Предполагаше, че или вътре няма покойници, а някаква контрабандна стока, или, ако наистина има тела, то те са станали жертви на перуанско-колумбийските банди и трябва да бъдат изнесени от САЩ, преди американските власти да са ги надушили. Нито за момент не бе повярвал на версията, представена му при уговарянето на полета за Богота, за жертви на автомобилна катастрофа и техните опечалени роднини. Ако това бе истина, защо бе нужна цялата потайност? Сигурен бе, че поне двама души на борда му са въоръжени. И защо толкова се мъчеха да избегнат онова, което им предстоеше сега — срещата с американските митници?

Ъндърхил не бе собственик на „Лиърджет“-а — той принадлежеше на един богат колумбийски бизнесмен и бе регистриран в Колумбия, — но го бе взел под аренда и наред със заплатата си и средствата за поддръжката му получаваше и значителен дял от печалбата. Собственикът не можеше да не знае, че неговият самолет нарушава от време на време законите с някой и друг чартърен полет, но разчиташе на Ъндърхил да се справи с всяка ситуация и да не застраши с нищо капиталите и самолета му.

Амслър познаваше много добре пилотите от типа на Ъндърхил. Той веднага го прецени, че е от онези наемници, готови да летят където и да е и с всякакъв товар, стига да получат достатъчно пари. А обвиняха ли ги в закононарушение, веднага се представяха за невинни жертви, измамени от онези, които са ги наели. Твърде често, смяташе Амслър, подобни хора бяха и отявлени престъпници, които обаче винаги успяваха някак си да се измъкнат.

Излязоха заедно от Първи хангар и отидоха под навеса, където бе паркиран самолетът. Вратата му бе отворена и капитанът поведе инспектора по стълбата към пасажерската кабина.

— Госпожо и господа, имаме приятелско посещение от митниците на Съединените щати — оповести той.

— Добър вечер на всички — поздрави Амслър със същия вежлив тон, с който бе заговорил пилота. Междувременно се огледа и забеляза трите ковчега, прикрепени на едната страна на помещението, както и пътниците, седнали в другата.

— Добър вечер и на вас — отвърна на поздрава Мигел, който единствен стоеше прав. Държеше куп документи и четири паспорта. Подаде най-напред паспортите.

Амслър ги пое, но не ги погледна. Предпочете направо да попита:

— Къде отивате и с каква цел?

Знаеше отговорите и на двата си въпроса, защото по пътя Ъндърхил го бе запознал с обстоятелствата около това пътуване. Но целта на всеки митничар или граничар бе да накара хората да говорят сами, защото маниерът им или дори някакъв знак на нервност понякога разкриваха повече от самия отговор.

— Истинска трагедия, сержант, за това съсипано и сломено от скръб семейство.

— А вие как се казвате?

— Аз съм Педро Паласиос, близък приятел на опечалените, пристигнал тук да им помогне в момент на нужда — отвърна Мигел с новото си име, за което имаше колумбийски паспорт. Паспортът и снимката бяха истински, само името и другите подробности, включително входната виза за САЩ, издадена преди няколко дни, бяха умело фалшифицирани. — Моите приятели ме помолиха да водя разговорите от тяхно име, защото не владеят добре английски.

Амслър погледна паспортите в ръцете си, намери този на Мигел и сравни снимката му с лицето пред себе си.

— Много добре говорите английски, сеньор Паласиос.

— Учил съм в Бъркли — решително отвърна Мигел след кратко колебание. — Тази страна е скъпа на сърцето ми. Ако не беше такава причината за посещението ми, щях да съм щастлив, че съм тук.

Като отвори и другите паспорти, Амслър сравни и техните снимки с лицата на останалите и ги върна на Мигел.

— Да видим сега и това — показа той ковчезите.

— Имам всички необходими документи…

— После ще ми ги дадете. Най-напред ми разкажете.

— Станала страхотна автомобилна катастрофа — започна Мигел, преструвайки се, че думите го давят. — Сестрата на тази дама заедно с малкия си син и един възрастен господин от семейството бяха на ваканция в Америка. Стигнали до Филаделфия и карали… Тежкотоварен камион от насрещното платно… с голяма скорост… минал през мантинелата… ударил челно колата със семейството. Всички били убити на място. Движението по шосето било… още осем автомобила се разбили върху първите два, имало още жертви… Избухнал пожар и телата на… О, боже, телата!

При споменаването на телата Сокоро протяжно заплака. Рафаел закри лице с длан и раменете му се разтресоха. Мигел вътрешно се съгласи с тях, че така е още по-убедително от изкуствените пиперени сълзи. Боделио гледаше безизразно и тъжно.

Още докато приказваше, Мигел внимателно наблюдаваше митничаря. Но той не издаде с нищо мислите си, стоеше и чакаше с непроницаемо изражение. Тогава Мигел му пъхна в ръцете и останалите документи.

— Ето, тук всичко е написано. Моля ви, бъдете любезен и го прочетете сам.

Този път Амслър взе документите и ги прегледа. Смъртните актове му се струваха редовни, също и разрешенията за изнасяне на покойниците от САЩ и внасянето им в Колумбия. После прочете изрезките от вестници и при описанието на обгорелите и обезобразени тела нещо в стомаха му се надигна. След това премина към снимките, но един поглед му бе достатъчен, за да ги покрие инстинктивно с документите. Сети се, че бе мислил да се отърве от тазвечершното дежурство, като се направи на болен. Защо, по дяволите, не се реши? Вече усещаше, че му се повръща и му става още по-зле при мисълта какво му предстои да направи. Но силното му чувство за дълг надделя.

— Искрено съжалявам, но според изискванията трябва да отворя ковчезите за проверка — обърна се той към Мигел.

— Но, моля ви… — Мигел се опита за последен път да предотврати неизбежното. — След толкова много страдания и болка. Проявете разбиране. Ние сме приятели на Америка. Направете изключение поне от състрадание. — И се обърна на испански към Сокоро: — El hombre quiere abrir los ataudes.6

Тя писна от ужас:

— Ay, no! Madre de Dios no!

— Le suplicamos, senor — присъедини се и Рафаел. — En el nombre de decencia, por favor, no!7

Лицето на Боделио бе пребледняло като платно и той успя само да пошепне:

— Por favor, no lo haga, senor! No lo haga!8

Без да разбира всички думи, Амслър схвана в общи лини какво му казваха. Но отвърна на Мигел:

— Моля ви да обясните на вашите приятели, че аз не определям задълженията си. Понякога и на мен ми е неприятно да ги изпълнявам, но те са част от работата ми.

Мигел не сметна за необходимо да превежда. Нямаше смисъл да продължава този театър. Дошъл бе моментът за решителни действия.

— Препоръчвам ви да пренесете ковчезите на по-дискретно място — не млъкваше идиотът митничар. — Вашият пилот знае къде има такова и откъде да потърси помощ.

Това вече Мигел нямаше да допусне. Ковчезите не биваше за нищо на света да напускат самолета. Единственият изход, който му оставаше, бе да приложи сила чрез оръжие. След толкова много усилия как ще се оставят на някакъв си митнически инспектор! Трябваше или да го убият тук, в самолета, или да го вземат със себе си като пленник и да го екзекутират в Перу. Следващите няколко секунди решаваха всичко. Но пилотите също трябваше да бъдат държани на мушка, за да не се уплашат и да откажат да излетят. Мигел пъхна ръка под сакото си, напипа своя „Макаров“ и освободи предпазителя. Хвърли поглед към Рафаел, който веднага му кимна. Сокоро вече бъркаше в чантата си.

— Не — заяви Мигел, — ковчезите няма да мръднат оттук. — И се премести леко, за да застане между отворената врата и митничаря, зад когото бяха пилотите. Пръстите му стиснаха оръжието. Сега е моментът. Хайде!

В същия миг се разнесе някакъв друг глас:

— Ехо едно-седем-две. Тук сектор.

Всички се сепнаха, освен Уоли Амслър, който бе свикнал с внезапните обаждания по радиостанцията, прикрепена на колана му. Автоматично вдигна микрофона до устата си.

— Сектор, тук ехо едно-седем-две.

— Ехо едно-седем-две — пропука отново мъжкият глас в другия край на линията, — Алфа две-шест-осем нареди да прекратите работата си там и незабавно да се свържете с него по телефона на четири-шест-седем двайсет и четири двайсет и четири. В никакъв случай не използвайте радиовръзка.

— Сектор десет-четири. Ехо едно-седем-две. Край.

Отговаряйки, че е приел нареждането, Амслър се мъчеше да не издаде с гласа си дълбокото си облекчение. Имаше вече достойно оправдание да си спести отварянето на ковчезите: бе получил заповед, на която не можеше да не се подчини. „Алфа две-шест-осем“ бе кодовият номер на сектора на шефа му в Маями, за когото „незабавно“ означаваше „защо още не си при мен!“. По кодовия номер, на който трябваше да се обади, Амслър позна, че става дума за товарното отделение на международното летище на Маями. Вероятно бяха получили сигнал, че някой от пристигащите самолети пренася контрабанден товар.

— Викат ме, сеньор Паласиос — съобщи той. — Затова ви пускам да продължавате пътя си без повече формалности.

Докато драскаше набързо върху документите необходимите резолюции, Уоли Амслър не можа да долови нито рязкото спадане на напрежението, нито облекчението, обзело не само четиримата пътници, но и пилотите. Ъндърхил и Мигел се спогледаха. Капитанът, който бе усетил, че за малко не бяха извадени оръжия, се двоумеше дали да не изиска те да му бъдат предадени преди излитането. Но като прецени Мигел с онзи стъклен поглед, реши да не усложнява нещата. И без това се бяха забавили. По-добре да иска разрешение за излитане и да отлепят.