Артър Нейлсуърт, изискан, достолепен и известен вече на всички като чичо Артър, на младини бе голяма клечка в Информационния отдел на Си Би Ей. За три десетилетия се бе издигнал до няколко началнически поста, между които заместник-директор на „Международни новини“, директор на продукция на вечерния информационен бюлетин и изпълнителен директор на всички информационни редакции. Когато късметът взе да му изневерява, подобно на много преди и след него, той бе избутан на заден план и на петдесет и шест годишна възраст го уведомиха, че времето на големите му отговорности е минало, и му предложиха да избира между преждевременно пенсиониране или дребна службица, колкото да не стои без работа. Изправени пред същите алтернативи, мнозина предпочитаха от гордост да излязат в пенсия. Но Артър Нейлсуърт, който не страдаше от грандомания, а беше философ в живота, предпочете да работи каквото и да е. Компанията не очакваше подобно решение и трябваше да му намери някаква длъжност. Най-напред обявиха, че ще го направят заместник-председател. И както чичо Артър обичаше да разказва по-късно, „тук имаме три вида заместник-председатели — работяги, които честно оправдават парите си, канцеларски плъхове, които нищо не правят, но служат да поемат вината на по-високопоставените, и «бивши величия», които отговарят вече само за кламерите. Та аз бях от третата категория“.
Но за голяма изненада на телевизията, а и за негова собствена, чичо Артър намери достойно приложение на своята длъжност. Пое младите хора, кандидати за работа.
За много от телевизионните началници беше досадно, а понякога и трудно, да отговарят на все един и същи въпрос, задаван им от какви ли не хора: приятели, роднини, политици, лекари, зъболекари, очни лекари, борсови агенти и дори гости — „Бихте ли помогнали на моя син (дъщеря, племенница, внук, кръщелник, ученик, протеже) да получи някаква работа в телевизионната мрежа?“
Понякога, особено в края на университетската учебна година, сякаш цели поколения млади хора се струпваха пред вратите на кабинетите на началниците, опитвайки се да ги разбият и да нахлуят вътре. Част от тях не заслужаваха никакво внимание, но това съвсем не се отнасяше до всички. Преди „епохата на чичо Артър“ началниците в Си Би Ей губеха твърде много време в телефонни разговори помежду си за свободните места, а и после в опитите си да успокоят роднините и покровителите на онези, които не можеха да бъдат настанени на работа. Но това време отмина. Новата длъжност на Артър Нейлсуърт, създадена от немай-къде, спаси ръководството на Си Би Ей от всичките тези грижи. Така че щом някой дойдеше да пита за своето протеже, всеки шеф на Си Би Ей можеше да му отговори: „Разбира се, че ще ви помогна. Имаме специален заместник-председател, който се занимава със способните млади хора. Кажете на вашия човек да му телефонира на този номер от мое име и той веднага ще му насрочи среща.“
Артър Нейлсуърт не беше скъпчия навремето си и канеше на разговор в малкия си кабинет без прозорци всички, които му се обаждаха. Никога преди това не бе имало толкова много кандидати, с които се водеха дълги, понякога едночасови беседи. Задаваше им въпроси от всякакви области, създаваше се взаимно доверие. Така че в края на краищата кандидатът винаги си излизаше с добро чувство към Си Би Ей, дори ако не получеше работа, както ставаше в повечето случаи, а Нейлсуърт добиваше ясна представа за качествата и способностите на множество млади хора, прекарали около час до бюрото му.
Постепенно скептицизмът на всички бе заместен от уважение, което нарастваше заедно с броя на младите журналисти, които, назначени със застъпничеството на чичо Артър, скоро започваха да се издигат по йерархията в Информационния отдел. Така че с времето избраниците на чичо Артър сякаш бяха получили още една диплома.
А тъй като чичо Артър караше вече шейсет и пет и му предстоеше съвсем законно да се пенсионира след пет месеца, между новинарите започна да се надига глас за неговото оставане. Изведнъж се бе оказало, че за всеобща изненада Артър Нейлсуърт отново е „важна клечка“.
И така, в неделната утрин на третата седмица от септември чичо Артър пристигна в Информационния отдел на Си Би Ей, за да даде своя принос в издирването на Джесика, Никълъс и Ангъс Слоун. Според инструкцията на Лес Чипингъм по телефона предишната вечер той влезе в залата за спешни конференции, където вече го чакаха Партридж, Рита и Теди Купър. Насреща им застана широкоплещест мъж със среден ръст, херувимско лице и гъста, грижливо сресана на път сребриста коса. Той се държеше уверено и свободно. Тъй като не бе обикновен работен ден, вместо обичайния си тъмен костюм чичо Артър бе облечен в кафяво сако от туид, спортни сиви панталони с остър ръб, спортна връзка и огледално лъскави мокасини. Говореше носово, с което напомняше за Чърчил. Някогашен негов колега бе казал веднъж, че изразите на чичо Артър са като гравирани върху каменни плочки.
След като се ръкува с Партридж и Рита, които го представиха на Купър, чичо Артър каза:
— Очаквам най-напред да ме осведомите какви слухове са стигнали до вас досега.
— Това е работа на Теди — отвърна Партридж и кимна към Купър.
Чичо Артър слушаше как английският специалист обяснява направените досега усилия за откриване на похитителите, довели за съжаление до глуха улица. Той спомена и за идеята си да ги търсят чрез рубриките за реклами във вестниците с надеждата да намерят квартирите, които може би са използвали, въз основа на теорията, че такива се наемат обикновено на не повече от четирийсетина километра в радиус от мястото на престъплението.
— Знаем, че е загубена работа, Артър, но до момента нямаме по-добра идея — добави Партридж.
— От опит знам, че като няма нищо по-добро, и загубената работа е нещо — отвърна му чичо Артър.
— Радвам се, че мислим еднакво — додаде Купър.
Той придружи чичо Артър до малката му канцелария, където старецът извади какви ли не папки и картони, докато покри с тях цялото си бюро. След това започна да телефонира — с едни и същи думи, макар и с фамилиарен глас, като на приятели.
— „…Вижте какво, Иън, нали търсехте възможност да влезете в телевизията, независимо на колко скромна работа, и ето че такава възможност сега ви се открива… Не, Бърнард, не мога да ви гарантирам, че след тези две седмици ще бъдете назначен за постоянно, но защо не опитате?… Точно така, Памела, съгласен съм, че тази временна работа не е съвсем журналистическа. Но не забравяйте, че някои от телевизионните асове също са започвали от нищо… Да, Хауърд, прав сте, че пет долара и половина на час не е щедра заплата. Но ако парите са основната ви грижа, откажете се от журналистиката и се насочете към Уолстрийт… Разбирам, че работното време не ви е удобно, Феликс, но тук обикновено е така. Щом искате да станете телевизионна звезда, трябва да сте готов да напуснете и рождения ден на жена си, ако се наложи…“
За един час чичо Артър бе разговарял с дванайсет души, седем от които се съгласиха да постъпят на работа още на следващия ден. Но той продължи търпеливо да търси още имена в списъците си. Само едно не фигурираше в тях и това бе на отдавнашния му приятел, професор Кенет Голдстейн, помощник-декан във факултета по журналистика на Колумбийския университет. Когато му обясни проблема на Си Би Ей, преподавателят веднага прояви разбиране и готовност да помогне. И двамата си даваха сметка, че тежката учебна програма би затруднила студентите от последния курс да се притекат на помощ, но някои от дипломантите вероятно биха проявили интерес и готовност за това. Както впрочем и завършилите неотдавна, които още не са успели да си намерят работа.
— Знам какво ще направя — каза академикът. — Ще го обявя като извънреден случай. И ще се опитам да събера поне десетина имена, които ще ти продиктувам по-късно.
— Да живее Колумбийският университет! — бе отговорът на чичо Артър, след който той набра нов номер.
Междувременно Теди Купър се бе върнал в заседателната зала да приготви работния план за временно назначените, които щяха да започнат работа от следващия ден. Заедно с двамата си помощници той прелистваше годишниците на издателствата, картите на областта и телефонните указатели, отбелязвайки библиотеките и редакциите на вестници, които трябва да бъдат посетени, както и маршрутите и реда на действие. Едновременно с това Купър си записваше и някои подробности, на които младите журналисти трябваше да обърнат особено внимание, докато преглеждат колоните с реклами три месеца назад в около сто и шейсет вестника. Какво всъщност трябваше да търсят?
Освен задължителното условие за радиуса от четирийсетина мили от Ларчмънт Купър набеляза още:
1) Сравнително усамотено място за хора, които не желаят да бъдат център на внимание, и могат да влизат и излизат, без да будят любопитство. Къщи и жилища на оживени или гъсто населени места да не се взимат предвид.
2) Помещението вероятно би било малка изоставена фабрика или склад, но може да е и голяма къща. В третия случай — занемарена или дори полусъборена, за да не буди интереса на други клиенти. Къщата би трябвало да има паркинг или гараж за няколко автомобила и непременно работилница за пребоядисването им. Много е възможно това да бъде селскостопанска постройка.
3) Жилищни помещения за най-малко четири или пет души. Но тъй като обитателите им не са придирчиви, в рекламата може и да не се споменава изрично „спалня“. Достатъчно е жилището да разполага с повече стаи (с това уточнение Купър имаше предвид място за арест на похитените, но избягна уточнението).
4) Мястото и помещенията вероятно не са привлекателни за онзи, който иска да открие канцелария или да ги обитава. Затова да се обърне специално внимание на всички реклами, задържали се по-продължително време, преди да изчезнат. Което ще значи, че след липсата на клиенти обектът изведнъж е бил нает или купен за цели, непредвидени при обявяването му.
5)Размерът на наема или цената на продажбата не е фактор в рекламата. Хората, които търсим, разполагат с много пари.
Това бе достатъчно, реши Купър. Той искаше да даде само най-обща представа, без да ограничава или обезсърчава личните хрумвания. Възнамеряваше и да разговаря с екипа на чичо Артър, който щеше да пристигне на следващия ден, та помоли Рита да му намери подходящо помещение. На обяд Купър и чичо Артър се видяха в кафенето на Си Би Ей. Тъй като беше неделя и в сградата работеха по-малко хора от обикновено, двамата можеха да останат сами на масата. Още щом седнаха, Купър заговори:
— Бих искал да ви помоля…
— Английското ви възпитание ме ласкае — спря го с жест чичо Артър. — Но тук сте в страната на голямото равноправие, където поданиците се обръщат и към краля си на „Джо“ или „Хей, вие!“, и все по-малко хора пишат „мистър“ върху пощенските пликове. Тук всички ме познават по име.
— Добре, Артър — съгласи се малко неловко Купър. — Просто исках да те питам какво мислиш за телевизионните новини сега в сравнение с…
— …с едно време, когато и аз имах думата ли? Ще те изненадам с отговора си. Сега всичко е много по-хубаво. И репортерите, и говорителите са много по-добри професионалисти, отколкото по мое време, без да се смятам за изключение от това. Може би защото отразяването на новините просто става все по-качествено. Което е естествено.
— Много хора мислят иначе — въпросително вдигна вежди Купър.
— Защото ги е запекла носталгията, драги ми Теди. Имат нужда от душевно разслабително. Могат да го намерят в Музея на радиото и телевизията в Ню Йорк, за да видят как през шейсетте години са били предавани новините. В сравнение с днешните критерии тогавашните ще им се сторят слаби, дори дилетантски, като нямам предвид само техническото им качество, но и журналистическия подход.
— Някои от нашите критици сега казват, че сме ровели твърде надълбоко.
— Мога да се съглася с тях само ако имат какво да крият. — Чичо Артър продължи разпалено, докато Купър, смаян, цъкаше с език. — Най-вярното мерило за по-добрата журналистика е, че все по-малко неща остават скрити. Всяка злоупотреба с общественото доверие излиза наяве. Случва се и порядъчни общественици да страдат от това. Най-малкото с прекалена популярност. Но в края на краищата това е в интерес на обществото.
— Значи не смяташ, че едновремешните новинари са били по-добри от днешните?
— Не само това, но повечето не бяха нито безмилостни, нито безстрашни пред властите, нито готови да избродят джунглите, в които днес крачат първокласните репортери. Ако можеха да ни видят отнякъде, старите величия сигурно биха върнали ореолите, с които ги увенчахме.
— Ореоли ли? — любопитно сбърчи чело Купър.
— Ами да. Не знаеш ли, че ние, заклетите новинари, служим на професията си като на религия? Смятаме, че вършим свещенодействие. Обявяваме миналото за „златна ера на телевизията“ и канонизираме звездите на журналистиката. В Си Би Ес например си имат свети Ед Мъроу. Скоро ще си имат и свети Кронкайд, макар че, боя се, Уолтър ще трябва най-напред да умре. Защото на живите не се полага такава чест. След време и по-младите компании ще си имат светци. В Ей Би Си неизбежно ще канонизират свети Арлич. В края на краищата Рун има най-голяма заслуга от всички за модернизирането на новините там.
Чичо Артър се изправи.
— Много ми е приятно да разговаряме, драги ми Теди, но трябва да се връщам към всемогъщия господар на живота ми, наречен телефон.
Преди да се стъмни, чичо Артър обяви, че петдесет и осем от неговите „телевизионни надежди“ ще се явят на работа в понеделник сутринта.
В неделя рано сутринта реактивният самолетът „Лиър Джет 55 ДР“ навлезе във въздушното пространство над провинция Сан Мартин в слабо населената селва, както наричаха джунглата на Перу. На борда му бяха Джесика, Никълъс и Ангъс Слоун, все още в сандъци и под въздействието на упойката. Часовниците сочеха местно време четири и петнайсет сутринта. След пет часа и четвърт полет от „Опа Лока“ във Флорида самолетът наближаваше крайната си цел — импровизираната писта край Сион в подножието на Андите.
В слабо осветената кабина двамата пилоти се взираха в тъмнината пред корпуса. Самолетът летеше на хиляда и сто метра над морското равнище, но само на триста метра над джунглата. Наближаваше високи планински вериги. Преди осемнайсет минути бяха напуснали редовното трасе с надеждните радиомаяци и сега очакваха светлинен сигнал от земята, по който да разберат положението си спрямо просеката за кацане. Значително бяха намалили скоростта си, но все още летяха с петстотин и четирийсет километра в час.
Вторият пилот, Фокнър, пръв видя бялата светлина на земния маяк. Тя блесна три пъти, после изгасна, но Фокнър вече бе успял да вземе курс в посока на маяка.
Капитан Ъндърхил, който забеляза маяка секунда след Фокнър, започна да предава по радиото кодирано съобщение на специална честота. „Внимание, приятели на Хуалага. Говори самолетът «Ла Дорада». Носим ви товара от Писаро.“ Предварително уговореният сигнал бе даден на Ъндърхил още при преговорите за чартърния полет. Паролата бе приета и веднага дойде отговорът. „Говорят приятелите ви от земята. Очакваме ви. «Ла Дорада» може да се приземи. Безветрено е.“
Разрешението за кацане го зарадва, но не и новината, че няма вятър над земята, за да забави скоростта на тежкия „55 ДР“. Докато Ъндърхил предаваше потвърждението, маякът светна отново и продължи да мига непрекъснато. Секунди по-късно отвъд него три силни светлини очертаха импровизираната писта. Ъндърхил бе идвал вече два пъти тук и знаеше, че радиоуредбата е полева, транспортирана вероятно с камиона, който пренасяше прожекторите. Сложното съоръжение не го изненада. Тук често кацаха самолети с контрабанден товар и картелите не пестяха пари за това.
— Аз ще приземя — каза Ъндърхил и вторият пилот му предостави управлението.
Все още на триста метра височина, той прелетя над зоната, за да я огледа доколкото може и да се насочи за кацане. Знаеше, че ще му трябва всеки метър от просеката и че от двете й страни има дървета и храсти, така че трябваше много добре да прецени къде ще опрат. После започна да подхожда, прелетя успоредно на пистата и намали височината.
До него Фокнър проверяваше системите за кацане. При „пусни колесника“ се чу шумът на колелата, а като завиха наляво за приземяване, трите му зелени светлини примигаха.
На финала двата силни фара пронизаха мрака и Ъндърхил намали скоростта на двеста и двайсет километра в час. Как му се искаше сега светлината да е дневна, но горивото им бе твърде малко, за да чакат в зоната до разсъмването към шест. С приближаването към пистата Ъндърхил си даде сметка, че са твърде високо. Намали оборотите на двигателите. В този момент дистанцията до полосата беше по-малко от двеста метра. Спусна клапите, отне мощността, повдигна силно носа нагоре. Готово! Приземиха се върху неравната повърхност с подскоци. Трудно удържаше посоката, а дърветата образуваха петна от сенки пред фаровете му. Включи реверса… Спирачки! Бяха минали половината писта и се движеха по-бавно. Но достатъчно бавно ли бе? Краят на просеката обезпокоително се приближаваше, но и самолетът почти спираше. Трябваше да успеят и наистина успяха… само че на косъм.
— Браво — каза Фокнър. Той не харесваше Ъндърхил особено: смяташе командира си за егоистичен и твърде горделив. Нищо, че беше превъзходен пилот.
Като обърна посоката на самолета и взе да рулира към началото на пистата, Ъндърхил забеляза отстрани камион и няколко движещи се човешки фигури. Зад камиона имаше малка набързо сглобена колиба, а до нея — десетина метални варела.
— Ето го горивото ни — посочи натам Ъндърхил. — Ония момчета ще ти помогнат да заредиш и не се майте, защото искам да се махам оттук, щом пукне зората. — Богота, Колумбия, бе следващата им цел и кулминационната точка на чартърния полет. Веднъж да излетят, щяха да стигнат бързо и лесно.
Ъндърхил знаеше и нещо друго: цялата джунгла наоколо бе ничия земя, на която периодически се биеха „Сендеро Луминосо“, перуанската армия и понякога правителствените части за борба с тероризма. Тъй като и трите сили бяха известни с безграничната си жестокост, не бе препоръчително да се мотае тук дълго. Но трябваше да свали пасажерите си, затова даде знак на Фокнър, който се пресегна назад и отвори вратата между пилотската кабина и главния салон.
Мигел, Сокоро, Рафаел и Боделио бяха доволни, че са на твърда земя след снишаването в мрака. Но едновременно с това осъзнаваха, че започва следващият етап от акцията им. Пръв се зае за работа Боделио, който следеше състоянието на хората в сандъците по своите инструменти, и започна да намалява упойката, знаейки, че скоро пациентите му, за каквито той ги смяташе, трябва да се движат.
След няколко секунди самолетът спря, двигателите замлъкнаха и Фокнър стана да отвори херметичната врата. В прохладната кабина нахлу задушната и влажна жега отвън. Докато пасажерите слизаха един по един, цялото внимание на посрещачите бе насочено към Мигел и Сокоро. Очевидно уважението към Мигел се дължеше на водаческата му роля, а към Сокоро — на връзките й със „Сендеро Луминосо“.
Хората на земята бяха осем и дори в мрака личаха светлокафявите им обветрени лица на груби селяни, мършави и кокалести. Най-младият от тях пристъпи напред и веднага се представи за Густаво.
— Имаме заповед да ви осигурим всичко, което е необходимо, сеньор — каза той на Мигел.
Обявил, че е на тяхно разположение, Густаво се обърна към Сокоро с поклон:
— Сеньора, вашите пленници ще бъдат насочени към Нуева Есперанса, на деветдесет километра оттук, повечето от които по реката. Корабчето е готово.
Ъндърхил се появи тъкмо навреме да чуе последните думи.
— Какви пленници ще карате на деветдесет километра оттук?
Мигел не искаше Ъндърхил да знае името на крайната им цел. И без това му беше додеяло от този горделив пилот, който ги бе посрещнал с думите „Закъсняхте, по дяволите!“ и не бе правил усилие да прикрива враждебността си по пътя. Затова тук на земята, където авиаторът нямаше власт, си позволи да му отвърне с пренебрежение:
— Не е ваша работа.
— Всичко, което става в този самолет, е моя работа — тросна му се Ъндърхил. Той хвърли поглед към ковчезите. Първоначално смяташе, че колкото по-малко се интересува от тях, толкова по-добре. Но сега, повече по инстинкт, отколкото с разума си, реши, че е в интерес на сигурността му по-нататък да попита: — Какво има тук?
Без да обръща внимание на пилота, Мигел каза на Густаво:
— Кажи на хората си да разтоварят сандъците внимателно, да не ги клатят много и да ги внесат в колибата.
— Не — заповяда Ъндърхил. Той запрени с тялото си вратата на самолета. — Няма да разтоварвате, преди да отговорите на въпроса ми! — По лицето и по оплешивяващото му теме вече бе избила пот от жегата.
Мигел долови погледа на Густаво и кимна. Изведнъж се чу шумолене, няколко остри щраквания на метал и Ъндърхил се оказа пред дулата на шест „Калашников“, насочени към него със свалени предпазители; пръстите на шестимата селяни бяха опрени на спусъците.
— По дяволите! Добре! — нервно викна пилотът. Отмести поглед от автоматите и го насочи към Мигел. — Разбрах ви. Давайте горивото и да се махаме оттук.
— Махай се от вратата! — изрева Мигел, все едно, че не го бе чул. А когато Ъндърхил се отдръпна, той кимна отново, дулата бяха свалени и четирима от неговите хора влязоха в самолета, посягайки към ковчезите. Вторият пилот им помогна да ги освободят, после ги свалиха един по един и ги отнесоха в колибата. Боделио и Сокоро влязоха след тях.
Час и половина бе минал от кацането на самолета и сега, няколко минути преди изгрева, пистата се виждаше по-ясно. Междувременно резервоарите бяха напълнени с преносима помпа от варелите и готов за полета до Богота, Ъндърхил търсеше Мигел да го уведоми, че излитат. Густаво му посочи с глава, че всичките са в колибата. Ъндърхил тръгна натам.
Вратата бе полуотворена и чувайки гласове, пилотът я бутна да влезе. Но спря начаса, поразен и ужасен от онова, което видя.
На глинения под седяха трима души с гръб към стената. Главите им се люшкаха, устата им бяха отворени: замаяни, но без съмнение живи. От двете им страни беше поставен по един ковчег, за да ги подпира. Единствената светлина идваше от петролна лампа.
Ъндърхил веднага разбра кои са тримата. Ежедневно слушаше новините по американското радио и четеше американски вестници, които се продаваха по всички летища и хотели. Колумбийските средства за информация също бяха предали съобщението за похитеното семейство на прочут американски телевизионен журналист. Ледени тръпки полазиха Денис Ъндърхил. И друг път бе влизал в територията на престъпния свят, като всеки, който изпълняваше чартърни полети в Латинска Америка. Но никога, никога преди това не го бяха въвличали в такова чудовищно престъпление. Много добре знаеше, че ако стане известна ролята му в транспортирането на тези хора, можеше да получи доживотна присъда.
Знаеше също, че другите в колибата го наблюдават: тримата мъже и жената, неговите пътници от „Титърбъроу“ през „Опа Лока“ до Сион. Те също изглеждаха стреснати от влизането му. Точно в този момент полуупоената жена на земята се размърда. Тя немощно вдигна глава. Погледът й спря право в Ъндърхил, по-избистри се и устните й се раздвижиха, макар да не се чу звук. След миг успя да прошепне:
— Помощ… моля ви, моля ви, помогнете… кажете на някого… — Изведнъж очите й отново помътняха и главата й клюмна.
От другия край на колибата някой бързо се приближи до Ъндърхил. Беше Мигел. В ръката му имаше деветмилиметров „Макаров“.
— Вън! — посочи той с пистолета.
Ъндърхил тръгна пред Мигел и оръжието. Когато излязоха навън в джунглата, Мигел най-спокойно му каза:
— Мога да те убия, без никой да разбере.
Ъндърхил усети, че се вцепенява. Вдигна рамене.
— И без това съм вече мъртъв, негоднико. Направихте ме съучастник на това отвличане и отсега нататък всичко ми е безразлично. — Очите му спряха върху пистолета със свален предпазител. И друг път бе изпадал в безизходица, но сега му се струваше, че няма да се отърве. Познаваше много негодници като тоя Паласиос, ако изобщо това му е истинското име. Човешкият живот нямаше значение за тях. Надяваше се само тоя да има добър мерник. Поне да умре бързо и безболезнено… Защо още се бави?… Внезапно, против здравия разум, отчаян страх обзе Ъндърхил. Потта течеше от него, а той трепереше от студ. Отвори уста да моли за пощада, но слюнката я изпълни и думите не му се подчиниха. Разбра само, че — кой знае защо — човекът пред него се колебае.
Всъщност Мигел пресмяташе. Ако убиеше пилота, трябваше да убие и помощника му, което значи, че самолетът нямаше да може да излети още известно време. А това бе за него излишно усложнение. Знаеше и че колумбиецът, собственик на машината, има приятели в картела „Меделин“. Колумбиецът можеше да му създаде неприятности…
Мигел вдигна предпазителя и заплаши:
— Ако мислиш, че си видял нещо, да знаеш, че не си. През цялото това пътуване нищо не си видял.
В ума на Ъндърхил светна мисълта: „Не знам защо, но няма да ме убият.“ И отговори, припряно и задъхано:
— Точно така! Не съм видял нищо, по дяволите!
— Махай оттук проклетия самолет — изрева Мигел — и си дръж устата затворена. Отвориш ли я, да знаеш, че където и да си, ще те намерим и ще те убием. Ясно ли е?
Разтреперан от облекчение, разбрал, че никога не е бил толкова близко до смъртта, но също и че последната заплаха е истинска, Ъндърхил кимна.
— Ясно. — Обърна се и тръгна към пистата.
Над джунглата се стелеше утринна мъгла и рехави облаци. Самолетът се издигна над тях. Изгряващото слънце бе размазано от мараня, което бе признак, че хората на земята ги чака още един палещо горещ и влажен ден. Но изпълнявайки механично задълженията си на пилот, Ъндърхил мислеше само за това, което му предстои.
Предполагаше, че Фокнър до него не е видял пленниците от семейството на Слоун и не подозираше нищо за съучастието на Ъндърхил, нито за случилото се само преди няколко минути. Дано да е така! Надяваше се, че вторият пилот ще може по-късно да се закълне в своето и на Ъндърхил пълно неведение относно случилото се. Това бе най-важното, на което Ъндърхил щеше да настоява в случай, че започне разследване, а той не се съмняваше в това: не е знаел. От началото до края не е знаел нищо за тримата Слоун. Дали ще му повярват? Едва ли. Но това не би имало значение, докато никой не докаже обратното.
Спомни си за жената, която бе проговорила. Името й бе Джесика, се казваше в съобщенията. Дали ще си спомни лицето му? Ще го разпознае ли по-късно? Твърде малко вероятно, като се има предвид състоянието й. А колкото повече мислеше, толкова по не му се вярваше тя изобщо някога да напусне Перу жива.
Даде знак на Фокнър да поеме управлението, облегна се назад в седалката и едва доловима усмивка мина по лицето му. Не му и минаваше през ума, че тримата пленници биха могли да бъдат освободени. Нито че той може да съобщи на властите кой ги държи и къде.
След три пълни дни разследване групата за бързо реагиране на Си Би Ей бе отбелязала вече значителен успех. В Ларчмънт, щата Ню Йорк, със сигурност установиха, че търсеният колумбийски терорист Улисес Родригес е един от похитителите на тримата Слоун и вероятно водач на цялата банда.
В неделя сутринта в Си Би Ей пристигна копие от рисунка с молив на Родригес, направена двайсет години преди това от един негов състудент в Калифорнийския университет в Бъркли. Продуцентът Карл Оуънс, който бе открил името на Родригес чрез Богота и емиграционната служба на САЩ, лично получи рисунката и замина с нея за Ларчмънт. Придружаваха го снимачен екип и спешно извиканият нюйоркски кореспондент. Под обектива на камерата кореспондентът показа шест снимки на Присила Риа, пенсионираната учителка, която бе станала свидетелка на отвличането пред супермаркета „Гранд Юниън“. Едната снимка бе на рисувания портрет на Родригес, а другите пет бяха взети от досиетата на хора с подобни черти. Учителката без колебание посочи истинския Родригес.
— Ето го! Той се провикна, че снимали филм. Тук на снимката е по-млад, но човекът е същият. Навсякъде бих го познала. — И добави: — Стори ми се, че той им бе водачът.
Още никой не знаеше, разбира се, че Родригес бе използвал името Мигел, а по време на полета до Перу се бе казвал Педро Паласиос. Но тъй като терористите винаги разполагаха с много имена, това не бе важно.
Четиричленната „група за бързо реагиране“ обсъди откритието късно в неделя на неофициално заседание. Присъстваха Хари Партридж, Рита Ейбръмс, Карл Оуънс и Айрис Евърли. Оуънс, който имаше пълното право да е доволен от напредъка си, поиска новината да бъде включена в емисията на вечерния информационен бюлетин в понеделник. А когато Партридж се поколеба, настоятелно взе да го увещава.
— Виж какво, Хари, още никой няма това. Преднината е наша. Съобщим ли го утре, всички ще го вземат от нас и „Ню Йорк Таймс“, както и „Вашингтон Пост“ ще ни признаят заслугата, колкото и да не им е приятно. Но ако се бавим и изчакваме, ще се разчуе за Родригес и ще загубим авторските си права. Нали знаеш как се разпространява мълвата. Онази жена в Ларчмънт може да каже на някого и така ще тръгне. Дори някой от нашите може да се изпусне, а не е изключено да по-дочуят и от другите компании.
— И аз съм на това мнение — намеси се Айрис Евърли. — Искаш утре да правя втората емисия, Хари, а освен Родригес други новини нямам.
— Знам много добре — отвърна им Партридж. — И аз мисля да го пуснем, но има и причини да изчакваме. Предпочитам да реша утре.
Никой не можеше да му възрази.
Партридж бе взел едноличното решение да уведоми Крофърд Слоун за новия развой. Кроф, мислеше си той, е в такава агония, че всяка крачка напред, дори и не достатъчно голяма, ще му донесе облекчение. И макар да беше вече десет часът вечерта, той реши лично да посети Слоун. Не биваше да използва телефон, защото ФБР подслушваше всички разговори с дома на Слоун в Ларчмънт, а Партридж още не искаше да им даде новите сведения.
По телефона във временния си личен кабинет той поръча кола на компанията с шофьор да го чака пред главния вход.
— Благодаря ти, че дойде, Хари — каза Крофърд Слоун, след като изслуша съобщението на Партридж. — Ще го обявиш ли утре по телевизията?
— Не съм сигурен. — И Партридж му изложи съображенията си „за“ и „против“, след което добави: — Искам да ми отлежи до утре.
Седяха на чаша във всекидневната, където само преди четири дни — спомни си Слоун, натъжен — бе разговарял с Джесика и Никълъс вечерта след работа.
Един агент на ФБР бе изгледал въпросително Партридж на влизане. Тази вечер той заместваше Отис Хавилок, който се бе прибрал у дома при семейството си. Но Слоун плътно затвори вратата към коридора и двамата журналисти разговаряха тихо.
— Както решиш — каза Слоун. — Ти имаш най-вярна преценка. Смяташ ли, че е разумно да заминеш за Колумбия?
Партридж поклати глава.
— Още не, защото Родригес е наемен убиец. Действал е из цяла Латинска Америка и Европа. Трябват ми повече сведения. И по-специално за мястото на тази операция. Утре отново ще задействам телефоните. Другите ще направят същото.
Партридж възнамеряваше да телефонира преди всичко на онзи адвокат, защитаващ често организирани престъпници, с когото бе разговарял в сряда, но който още не му се бе обадил за отговор. Инстинктът му подсказваше, че щом е действал в САЩ, Родригес не може да не е във връзка с някого от тукашните мафии.
Като се сбогуваше с Партридж, Слоун сложи ръка на рамото му.
— Приятелю мой — каза той развълнувано, — убеждавам се, че единствено ти би могъл да ми върнеш Джесика, Ники и татко. — И след кратко колебание продължи: — Знам, че не винаги сме били близки приятели, нито дори съюзници, и ако аз съм виновен за това, съжалявам. Но независимо от всичко, знай, че залагам на теб за най-скъпото, което имам на този свят.
Партридж потърси думи да му отговори, но не намери. Само кимна няколко пъти, докосна Слоун по рамото и му каза: „Лека нощ“.
— Накъде, мистър Партридж? — попита шофьорът на Си Би Ей.
Наближаваше полунощ и Партридж, уморен, отвърна:
— До хотел „Интерконтинентал“, моля.
Отпуснат на седалката, той си спомни последните думи на Слоун и си каза, че знае много добре какво значи да си загубил или да има опасност да загубиш някого, когото обичаш. Самият той го бе изпитал за първи път, много отдавна, с Джесика, макар че обстоятелствата тогава не можеха и да се сравняват с отчаяното положение на Кроф сега. А после и с Джема… Не! Няма да мисли тази вечер за Джема. Спомените за нея го навестяваха така често напоследък… сякаш винаги идваха с умората… и неизменно съпътствани от болка.
Наложи си да се съсредоточи върху Кроф, който заедно с Джесика в този момент страда и за сина си. Партридж не знаеше какво е да имаш дете, но предполагаше, че сигурно е непоносимо да го загубиш, най-непоносимото може би от всичко. А той и Джема толкова много искаха да имат деца…
Въздъхна… О, скъпа Джема!
Предаде се… остави спомените да го носят назад със скоростта на плавно движещата се кола, наближаваща Манхатън.
Винаги след това, след скромната брачна церемония в Панама, когато той и Джема стояха пред мировия съдия в дълга памучна риза и даваха кратките си клетви за вярност, Партридж живееше с убеждението, че простичките церемонии вещаят по-добър брак, а пищните зрелища най-често завършват с развод. Признаваше, че е предубеден от собствения си опит в това отношение. Първият му брак в Канада бе започнал с тържествена „бяла сватба“, с шаферки, неколкостотин гости и църковен хор, за които най-много настояваше майката на булката. После нещата просто не потръгнаха, за което Партридж съзнаваше, че е виновен поне петдесет процента, така че тържественото обещание „докато смъртта ни раздели“ бе съкратено на една година по „взаимно споразумение“ — този път пред съда.
Докато бракът с Джема — водещ невероятното си начало от борда на папския самолет — укрепваше едновременно със засилването на любовта им, Партридж не помнеше да е бил по-щастлив.
Продължи да работи като кореспондент на Си Би Ей в Рим, където чуждестранните журналисти си живееха царски, по думите на един негов колега от Си Би Ес. Почти веднага след полета с папата двамата с Джема си намериха жилище в един дворец от XVI век, разположен между площад Испания и Фонтана на Треви. Имаха осем стаи и три балкона. По онова време телевизионните компании харчеха пари, без да мислят за утрешния ден, и кореспондентите наемаха за тяхна сметка каквито квартири си пожелаят. После бюджетът взе да изтънява и скъперниците финансисти отпускаха пари само за най-насъщната жилищна площ. Но тогава, оглеждайки първия им дом, Джема бе заявила: „Хари, любов моя, тук е истински рай! А аз ще те заведа на седмото небе.“ Което и направи.
Джема имаше дарбата да дарява смях, радост и любов към живота. Беше изобретателна домакиня и превъзходна готвачка. Скоро Партридж се убеди, че тя не умее единствено да пести пари и да води семейния бюджет. Тъй като беше слаба по математика, обикновено надписваше сумите в чековете, така че винаги беше в конфликт с банката им. „Хари, съкровище мое, се оплака тя след поредната строга лекция от директора, банкерите са безмилостни. Те са… как му казвате на английски?“ Развеселен, Хари предложи: „Да не искаш да кажеш, че са твърде пресметливи?“ — „Колко си умен! Точно така, много пресмятат“ — решително ги осъди Джема.
Партридж намери лесно разрешение: просто пое в ръцете си финансите на семейството, което бе скромната му отплата за толкова много приятни преживявания. Другият проблем с Джема изискваше по-деликатен подход. Тя обожаваше коли, притежаваше една съборетина, „Алфа Ромео“, и като истинска италианка я караше все едно, че не е нейна. Понякога, седнал от дясната и страна в нейната „Алфа“ или в своето „БМВ“, което тя също обичаше да кара, Партридж затваряше очи и чакаше да се случи най-лошото. И всеки път, когато се разминаваха с него, той се сравняваше с котката, загубила поредния от деветте си живота.
Беше стигнал до четвъртия, когато събра кураж: да попита Джема дали не би се отказала от шофирането завинаги. „Защото твърде много те обичам — увери я той. — А когато не съм тук, сънувам кошмари и умирам от страх, че като се върна, ще те намеря ранена от катастрофа.“
„Но Хари — недоумяваше Джема, — аз съм толкова разумен шофьор.“
Партридж не искаше да спори повече и макар да повдигаше въпроса от време на време, реши да се съгласи с Джема, че тя е добър шофьор, а самият той е направо невротичен.
— Mio amore, щом забременея, няма повече да карам кола. Кълна ти се.
С това му напомни колко много искаха и двамата да имат деца. „Поне три“ бе обявила Джема малко след сватбата им и Партридж нямаше нищо против.
Междувременно той често напускаше Рим по задачи, възложени му от Си Би Ей, и в началото Джема продължи да работи като стюардеса. Скоро обаче стана ясно, че почти няма да могат да се виждат, защото често се случваше Партридж да се върне, когато Джема е на полет, а в други случаи ставаше обратното. Тогава Джема реши, че и за двамата ще е по-добре, ако спре да лети.
За щастие, щом съобщи това в „Алиталия“, компанията й намери работа на земята, и то в Рим. Двамата с Партридж бяха във възторг и прекарваха много повече време заедно.
Обичаха да обикалят Рим, да откриват тайните на хилядолетната му история, за която — скоро откри Хари — в ума на Джема съществуваше цял справочник.
— Знаеш ли, Хари, император Август е бил доведен син на Юлий Цезар и създал пожарна команда от роби. Но веднъж не могли да загасят един голям пожар и тогава той решил да се откаже от робите, а на тяхно място да вземе свободни граждани. Те се оказали много по-добри. Това е, защото свободният човек върши нещата по собствено желание.
„Вярно ли е говориш?“ — усъмни се Партридж, а Джема само се усмихна, но за голяма изненада по-късно той установи, че разказаното от нея наистина се е случило през шести век преди новата ера. А впоследствие, когато ООН свика симпозиум за човешките свободи в Рим, на който Партридж бе акредитиран, той ловко вмъкна и примера с пожарникарите на император Август в информацията си за Си Би Ей.
— Сикстинската капела, в която избират новия папа, е назована така по името на папа Сикстий IV. Той разрешил в Рим да има публични домове и един от синовете му бил от собствената му сестра. Трима от синовете си направил кардинали.
— А прочутото испанско стълбище на Пиаца ди Спаня не би трябвало изобщо да се казва така, ами „френско стълбище“. Защото французите дали идеята, а за построяването на площада завещал пари един французин. Само че наблизо е испанското посолство, без испанците да са имали нищо, ама нищо общо с това стълбище.
Когато работата и времето им позволяваше, Партридж и Джема предприемаха пътешествия било до Флоренция, Венеция или Пиза. Когато се връщаха веднъж от Флоренция с влак, Джема бе много пребледняла и няколко пъти ставаше да отиде до тоалетната. А когато Партридж я попита разтревожено какво й е, тя махна с ръка.
— Сигурно е нещо от храната. Не се притеснявай.
Като слезе от влака в Рим, Джема изглеждаше добре и на следващия ден Партридж отиде, както обикновено, в кореспондентското бюро на Си Би Ей. А когато се върна вечерта у дома, с изненада намери миниатюрна чинийка до приборите си за вечеря и в нея — ключовете от „Алфа Ромео“-то на Джема. На недоумението му Джема отвърна с усмивка:
— Нали ти бях обещала.
За миг той беше озадачен, после си спомни какво му бе казала за шофирането и нададе радостен вик от любов. В очите на Джема имаше сълзи от щастие и те се целунаха, силно прегърнати.
Седмица по-късно Партридж бе уведомен от Си Би Ей, че прекратяват мандата му в Рим и го изпращат на по-важен пост — в Лондон. Първата му мисъл беше как ли ще реагира Джема на тази промяна. Но нямаше причини да се безпокои.
— Прекрасна новина, Хари — възкликна тя. — Обожавам Лондон. Летяла съм дотам с „Алиталия“. Чудесничко ще си живеем двамата.
— Пристигнахме, мистър Партридж.
На Партридж му се струваше, че бе затворил очи в колата само за миг, но като ги отвори, видя, че са стигнали до Манхатън и бяха спрели пред хотел „Интерконтинентал“ на Четирийсет и осма улица. Той благодари на шофьора, пожела му „лека нощ“ и влезе. В асансьора на път за стаята си осъзна, че вече е понеделник. Започваше съдбоносна седмица.
Джесика отчаяно се мъчеше да държи съзнанието си будно, за да разбере какво става около нея, но не винаги успяваше. На моменти погледът й се избистряше, виждаше наоколо други хора, усещаше тялото си: болеше я, беше й неудобно, повдигаше й се, изпитваше силна жажда. Но по-силно от всичко това бе обземащата я паника с една-единствена мисъл: „Ники! Къде е той? Какво се е случило?“ После изведнъж всичко се сливаше в шеметно въртящи се размазани образи, сред които тя не знаеше дори коя е. Сякаш я поглъщаше някаква гъста лепкава млечнобяла течност.
Но дори и губейки често съзнание, тя успя да задържи спомена от най-осезателното си усещане. Разбра, че нещо, свързано досега с ръката й, бива отстранено и на негово място се появява пулсираща болка. Даваше си сметка и че и помагат да стане оттам, където се бе отпуснала, и кое сама, кое с нечия помощ, бе стигнала дотам, където седеше сега — плоска повърхност с нещо твърдо зад гърба й. А когато в промеждутъците между мислите й се връщаше страхът и паниката, тя се опитваше да си втълпява най-важното: „Запази самообладание!“
Един образ се бе запазил ясно в паметта й — фигурата на мъж, висок, пооплешивял, изправен, с важен вид. Именно това я накара да направи усилие да го заговори, да помоли за помощ. Разбра, че гласът й го изненада, и тази негова реакция се запечата дълбоко в съзнанието й, макар след това мъжът да изчезна. Дали бе чул нейния зов за помощ? Ще се върне ли?… О, Боже! Кой знае!
Ето че… пак бе дошла в съзнание и друг мъж се навеждаше над нея… Чакай! Беше го виждала и преди, познаваше мъртвешки бледото му лице… Да! Само преди няколко минути, докато се бореше отчаяно с някакъв нож, тя бе разрязала бузата му, бе видяла как кръвта бликва… Но защо няма кръв по него сега? Кой му е бинтовал лицето?
Джесика разсъждаваше: „Този мъж е враг.“ И тогава си спомни: бе направил нещо на Ники. О, как го мразеше! От гнева адреналинът й се покачи, ръцете и краката й започнаха да излизат от вцепенението. Тя посегна, сграбчи превръзката му от лейкопласт и я дръпна, след което заби ноктите си в плътта на пепелявото лице и я раздра.
С вик на изненада Боделио отскочи назад. Хвана с ръка бузата си и видя, че цялата се облива в кръв… „Проклета жена!“ Пак му бе разранила лицето. Първия път инстинктивно се бе отнесъл към нея като лекар към пациент, но сега вече — не. Вбесен, сви дланта си в юмрук, наведе се напред и силно я удари, за което — пак по медицински причини — съжали само след миг. Искаше да разбере доколко тримата пленници са дошли в съзнание, защото до този момент бяха излезли успешно от упойката и пулсът и дишането им бяха нормални. Жената като че ли изпреварваше другите. И току-що го доказа, помисли си той сърдито. Скоро и тримата щяха да изпаднат в характерното състояние след упойка, подобно на махмурлук. Трябваше да им се даде вода. Но никаква храна до следващата цел на пътуването.
Появи се Сокоро и той й каза да донесе вода. Тя кимна и излезе да потърси. Колкото и да е парадоксално, знаеше Боделио, в тази слабо населена влажна джунгла питейната вода бе проблем. Многото реки и потоци имаха високо съдържание на химикали, които търговците на наркотици използваха за преработката на коката при добива на кокаин. Съществуваше и опасност от малария и тифус, така че дори и най-бедните селяни пиеха бутилирани напитки, бира, а когато бе възможно, преварена вода.
Влизайки в хижата, Мигел бе станал свидетел на сцената между Джесика и Боделио и чу нареждането на доктора към Сокоро. Затова се обърна направо към нея:
— И намери нещо да им вържеш ръцете на тия тримата тук. — А на Боделио нареди: — Приготви пленниците за път. Най-напред ще се движим с камион, после всеки ще разчита на краката си.
Джесика, която вече само се преструваше на замаяна, чу всичко. Удряйки я, Боделио й бе направил услуга. Тя вече знаеше коя е и паметта й се връщаше. Но инстинктът я предупреждаваше да запази тази информация в тайна от другите, поне за момента. Колкото и да бе изплашена преди няколко минути, сега трябваше да разсъждава логично. Едно по едно нещата започнаха да се подреждат в съзнанието й. Най-напред супермаркетът „Гранд Юниън“ и съобщението, че Крофърд е катастрофирал, което явно бе лъжа. После, на паркинга, грубото им залавяне заедно с Ники и… „Ники! Да не е ранен? Къде е сега?“ Стараейки се да се мобилизира, тя си спомни, че бе мернала Ники на нещо като креват, вързан… също и Ангъс… О, клетият Ангъс! Беше ги видяла, докато се бореше с онзи и разряза бузата му… На същото място ли е? Едва ли. Но по-важното бе дали Ники е с нея. Едва отворила очи, но все още с наведена глава, тя се опита да погледне встрани. „О, слава богу! Ники е тук до нея!“ Той ту отваряше, ту затваряше очи и се прозяваше. Ами Ангъс? Ето го! Ангъс беше зад Ники със затворени очи, но се виждаше, че диша.
Сега възникваше въпросът: „Защо са били отвлечени и тримата?“ Джесика реши, че засега трябва да отложи търсенето на отговора. По-важното бе къде са. Погледите, които бе хвърлила наоколо крадешком, разкриваха малка полутъмна стая без прозорци и само с една петролна лампа. Защо няма електричество? Тя и другите двама седяха като че ли на глинен под и й се струваше, че усеща насекоми, макар да се опитваше да не мисли за тях. Беше невероятно горещо и лепкаво, което тя не можеше да си обясни, тъй като септември тази година бе необичайно хладен, а нямаше прогнози за промяна на времето.
Следователно… след като това е някакво друго място, как са стигнали дотук? Упоена ли е била? Тази мисъл я накара да си спомни още нещо: марлята на носа и устата й, след като бе издърпана в микробуса на паркинга. Не си спомняше нищо повече, следователно е била упоена, както вероятно и другите двама. Колко дълго е прекарала така? Половин час, струваше й се, най-много час. Твърде пресен бе споменът от схватката на паркинга, за да допусне, че е било по-отдавна. Следователно едва ли бяха много далече от Ларчмънт и вероятно все още в щата Ню Йорк, Ню Джърси или Кънектикът. А може би в Масачузетс или Пенсилвания, предположи Джесика, но веднага реши, че това е твърде далеч… Прекъснаха я гласове.
— Кучката се преструва — каза Мигел.
— Знам — отвърна Боделио. — Тя е в пълно съзнание и си мисли, че ще ни измами. Слуша какво си говорим.
Мигел протегна десния си крак и заби върха на обувката си в ребрата на Джесика.
— Ставай, кучко! Път ни чака.
От болката лицето й трепна и тъй като нямаше повече смисъл да се крие, Джесика вдигна глава и отвори очи. Видя погледите на двамата мъже, насочени към нея — единия с одраното лице и другия, когото бе мернала в микробуса. Устата й бе пресъхнала и гласът й звучеше дрезгаво, но успя да им каже:
— Ще съжалявате за това. Ще ви заловят. Ще ви накажат.
— Млък! — Мигел отново протегна крак и я ритна този път в корема. — Отсега нататък ще говориш само когато те питат.
Тя чу как Ники до нея се размърда и попита:
— Какво става? Къде сме? — В гласа му се усещаше паниката, която Джесика сама бе изпитала преди малко.
Само Ангъс заговори спокойно:
— Доколкото разбирам, момчето ми, отвлекли са ни някакви лоши хора, но не се бой! Бъди силен! Татко ти ще ни намери.
Джесика, която още бе свита от болка след силния ритник, усети нечия ръка на лакътя си и чу нежния въпрос на Ники:
— Мамо, добре ли си?
Сълзи бликнаха от очите й, като си помисли, че Ники се тревожи и за нея. Извърна глава и се опита да му кимне окуражително, но в този момент видя, че и той бе ритнат свирепо.
— Тази заповед се отнася и за теб, кретенче! — изкрещя Мигел. — Запомни я!
— Как няма да запомни — обади се Ангъс с дрезгав, но пълен с пренебрежение глас. — Забравя ли се отрепка, способна само да рита беззащитна жена и дете? — И се опита да се изправи.
— Ангъс, недей! — задъхано се опита да го спре Джесика. Добре разбираше, че грубите му думи могат само да им навредят в този момент.
Ангъс с мъка запази равновесие, ставайки. Мигел бе успял да се огледа и бе грабнал едно дърво от пода. Изпревари Ангъс и го наложи здравата по главата и по раменете. Старецът падна назад и от удара едното му око се затвори. Застена от болка.
— Това да ви е за урок! — излая Мигел. — Само да проговорите! — А на Боделио заповяда: — Готови за тръгване.
Сокоро се върна с дамаджана вода и дълго дебело въже.
— Най-напред трябва да пият вода — обади се Боделио, добавяйки с известно раздразнение: — Ако искате да са живи.
— Първо им вържи ръцете — нареди Мигел. — Да не буйстват повече.
И излезе от колибата, ругаейки. Навън слънцето изгряваше и влажната горещина бе убийствена.
Изведоха ги от колибата с ръце, вързани на гърба, и ги заблъскаха към един камион, на чиято платформа ги качиха няколко чифта груби ръце. Заедно с тях се качиха половин дузина мъже, облечени в дрипи, които можеха да минат за ратаи, ако не носеха пушки. След тях се качи мъжът, когото Джесика вече наричаше Одрания, и друг един, когото тя смътно си спомняше, че бе забелязала и преди.
Наоколо не виждаше никакви други постройки, само гъста гора и утъпкана земя, която трудно можеше да се нарече път. Опита се да погледне табелите на камиона, но парапетът на платформата й пречеше. От водата Джесика се почувства малко по-добре. Жената с киселото лице, която Джесика също си спомняше бегло, бе дала и на Ники и Ангъс да пият.
Опитвайки се да я спечели по женски, Джесика бе прошепнала между две глътки: „Благодаря ви много. Моля ви, кажете ми къде сме и защо?“ Отговорът бе груб и неочакван. Като остави канчето на земята, жената залепи два силни шамара с дланта си и опакото й върху лицето на Джесика, от които тя залитна първо в едната, после в другата посока. „Нали чухте нареждането! Silencio! Само смей да проговориш — и никаква вода цял ден!“
Оттогава Джесика мълчеше. Ники и Ангъс също.
Жената се возеше в кабината до шофьора, който току-що бе запалил двигателя. Там беше и мъжът, дето ритна Джесика и Ники и наби Ангъс. Джесика бе чула да го наричат Мигел и по всичко личеше, че той бе главатарят. Камионът тръгна, друсайки се по неравната земя.
Жегата навън бе по-силна, отколкото в колибата. Потяха се обилно. Къде всъщност се намираха? Убеждението на Джесика, че са някъде в щата Ню Йорк, се разколебаваше с всяка минута. Не можеше да си представи къде има такава жега в този сезон. Освен ако…
Възможно ли е, зачуди се тя, да са били в безсъзнание, упоени много по-дълго, отколкото й се струваше? Дали тогава не са били закарани някъде далеч по на юг, например в Джорджия или Арканзас? Околността все повече й напомняше на далечните части на тези щати, където също трябва да е много горещо. Но ако е вярно, надеждата й за скорошно освобождаване щеше да угасне.
Мъчейки се да разбере нещо, тя започна да се вслушва в откъслечните реплики между мъжете с пушките. Позна, че си говорят на испански, и макар да не го знаеше, отгатваше някои думи.
— Maldito camion! Me hace dano en la espalda… Por que no te acuestas encima de la mujer? Ella es una buena almohada!9
Последва циничен смях.
— No, esperare hasta que termine el viaje. Entonces ella debe tener cuidado… Los Sinchis, esos cabrones, torturaron a mi hermano antes de matarlo… El rio no puede llegar tan pronto como yo desearia que llegara… Le selva ve y oye todo!10
Като ги слушаше, тя реши, че са отскорошни емигранти — толкова много испаноезични нахлуваха днес в САЩ, и внезапно си спомни мъжа, който пръв я заговори в супермаркета. Неговият английски бе с испански акцент. Дали имаше някаква връзка? Не можеше да си обясни.
Но като си помисли за Ларчмънт, се сети за Кроф. Колко ли страда! Ангъс беше казал нещо на Ники в колибата… „Татко ти ще ни намери.“ Кроф сигурно вече ги търси под дърво и камък, а както има голямо влияние и много високопоставени приятели… но дали ще знаят къде да ги търсят? Трябва някак си да разбере къде са и да измисли как да съобщи на Кроф. Ангъс бе казал на Ники още и това, че са отвлечени. Джесика не се бе сетила, защото нямаше време, но сега й се струваше, че Ангъс бе прав. Само че защо са ги отвлекли? За пари ли? Нали обикновено така правят? Е, имаха пари, но не чак толкова много, поне не колкото индустриалци, с каквито Кроф понякога обичаше да сравнява семейството си на шега.
Мислите й се разсеяха, щом погледна Ники. Откакто тръгна камионът, Ники с мъка седеше изправен, а сега, поради вързаните на гърба му ръце, се беше отпуснал назад и при всяко друсане главата му се удряше по пода. Обезумяла от това, че не може да му помогне, Джесика за малко да наруши забраната и да помоли човека с одраното лице за помощ. В този момент забеляза, че един от мъжете с пушки видя неудобната поза на Ники и се приближи до него. Повдигна го леко и го подпря на един чувал, а краката му опря в някакъв сандък, та да не се изхлузи отново. Джесика се опита да му благодари с поглед и нещо като усмивка. Той й отвърна с едва забележимо кимване. Едва ли имаше някакво значение, помисли си тя, но поне един от тия грубияни бе способен на чувства. Мъжът остана да седи до Ники. Промълви няколко думи и Ники, който отскоро учеше испански в училище, като че ли ги разбра. По-нататък, докато пътуваха, това стана още на два пъти.
След двайсетина минути пътят, по който се движеха, изчезна и камионът спря между дърветата. Отново заблъскаха Джесика, Ники и Ангъс и ги свалиха от платформата. Мигел слезе от шофьорската кабина и нареди:
— Оттук нататък пеша.
Густаво с още двама въоръжени мъже тръгнаха първи между гъсталака по неравна почти незабележима пътека. Едвам се движеха между листата и клоните и макар под короните на дърветата да бе сенчесто, жегата и непрестанното бръмчене на насекомите бяха убийствени. От време на време тримата пленници се приближаваха един до друг и в един момент Ники прошепна:
— Сега ще стигнем до една река, мамо. После ще продължим с лодка.
— Онзи човек ли ти каза? — попита го шепнешком Джесика.
— Да.
Малко по-нататък Джесика чу и Ангъс да мърмори нещо.
— Гордея се с теб, Ники. Храбро момче си.
За пръв път, откакто излязоха от колибата, Джесика чуваше гласа на Ангъс. Поолекна й, че старият човек поне се държеше, но не знаеше какво въздействие ще окаже в края на краищата това ужасно преживяване и върху него, и върху Ники. Тя продължаваше да мисли за избавлението им. Какви шансове имаха? Кога и как ще пристигне помощ?
Ники изчака удобен момент и тихичко отвърна на Ангъс:
— Нали така си ме учил, деденце. Когато най-много ме е страх, да се държа най-храбро. Ами ти как си?
— Старото куче не се дава лесно. — И след кратко мълчание попита и нея: — Джеси… ти как си?
Тя му отвърна едва при следващата възможност:
— Опитвам се да отгатна къде сме. В Джорджия ли, в Арканзас? Къде изобщо?
Отговорът дойде от Ники:
— Извели са ни от Америка, мамо. Онзи човек ми каза. Намираме се в Перу.
— Рано тази сутрин — започна Теди Купър пред редиците съсредоточени млади лица с вперени в него очи — възнамерявах да се изправя пред вас и да ви омая с небивалици за това как сме ви наели и какво ще работите. И понеже съм професионалист, цялата история щеше да звучи много убедително. Но преди няколко минути, след като поговорих с неколцина от вас, се убедих, че сте твърде умни, за да ви заблуждавам. Освен това смятам, че ако знаете как стоят нещата наистина, ще се заемете с работата още по-усърдно, упорито и старателно. Затова слушайте добре, момчета и момичета. Ще ви доверя цялата истина.
Откровеността му бе възнаградена с дружелюбни усмивки и напрегнато внимание. Беше 9,30, понеделник сутрин. Няколко минути преди това, точно шейсет души млади хора — почти по равно мъже и жени, — се явиха за временна работа в Информационния отдел на Си Би Ей. Чичо Артър бе продължил да телефонира тук и там до неделя вечерта, за да осигури пълен състав. Повечето новобранци бяха около двайсет и две годишни, току-що завършили университети, с добри дипломи. Умееха да се изразяват хубаво, бяха будни и имаха амбицията да влязат в света на телевизията. Около една трета бяха чернокожи и между тях бе момчето, към което чичо Артър бе привлякъл вниманието на Купър — Джонатан Моуни. „Можеш да използваш Джонатан като координатор — посъветва старецът. — Той е завършил журналистика в Колумбийския университет и работи като келнер, за да се издържа. А ако и на теб направи такова добро впечатление, каквото аз вече имам от него, можем да се опитаме да го привлечем в Си Би Ей.“
Моуни, който бе един от най-рано пристигналите тази сутрин, имаше телосложението и гъвкавостта на професионален баскетболист. Чертите на лицето му бяха изящни, а погледът — силен, вдъхващ доверие. С баритоновия си глас казваше само кратки изречения без жаргон. Първият му въпрос към Купър, след като се представи, беше: „Мога ли да ви помогна да подредите всичко това?“ Купър, който веднага го хареса, прие с готовност и му подаде купчината формуляри, които новопристигналите трябваше да попълнят по искане на компанията. Само след няколко минути Моуни настаняваше всеки от тях на разни места и обясняваше съдържанието на формулярите, които бегло бе прегледал миг преди това.
После Купър помоли Моуни да съобщи някои неща по телефона и без да задава повече въпроси, младежът кимна и изчезна. Върна се след няколко минути, за да съобщи: „Окей, мистър Купър. И двата отговора са положителни.“
— Цялата работа е във връзка с едно отвличане — продължи Теди Купър с въведението, след като бе помълчал малко, за да види как ще реагират слушателите му на съобщението, че ще узнаят „цялата истина“. — Отвлечени са съпругата на Крофърд Слоун, синът му Никълъс и баща му Ангъс. Вашата работа ще ни помогне в спасяването им и поради това е изключително важна. Оттук ще ви препратим към редакциите на местни вестници и някои библиотеки, за да изчетете всичко, което е публикувано през последните три месеца. Но не като обикновени читатели, а като Шерлок Холмс, защото ще ви кажа какви следи да търсите, които ще ни отведат до похитителите. Преди да тръгнете, ще ви раздадем журналистически карти от Си Би Ей. Можете да ги запазите като спомен за внуците си.
Колкото до транспорта, навън чакат мотори, които ще превозват по няколко групи на ден и ще оставят всеки един от вас на определеното му място. Оттам нататък ще се придвижвате сами. Имате право на лична инициатива. Използвайте предоставената ви възможност. Ако ви се наложи да пътувате с автобус или влак, разноските се поемат от Си Би Ей. Няма нужда да се връщате тук всеки ден, но трябва да ни съобщавате по телефона докъде сте стигнали и незабавно да ни уведомявате, ако откриете нещо важно.
Джонатан Моуни, силно ентусиазиран, се съветваше през това време с помощниците на Купър. Яви се с голям куп напечатани листи — планът за действие и основните насоки, разработени вчера от Купър и извъртени на машината през нощта. Моуни започна да раздава копията на своите колеги по временно назначение.
— Като стигнете до редакциите на местните вестници — продължаваше наставленията си Купър, — ще поискате най-напред всичките броеве три месеца назад, смятано от миналия четвъртък, или четиринайсети юни. В тях ще търсите рекламите на агенции, търгуващи с недвижими имоти, и ще проверите дали някоя от тях е предлагала под наем малка фабрика или склад, или голяма стара къща. За да ви стане по-ясно, отгърнете първата страница на това, което току-що получихте.
Тъкмо по средата на описанието, което той правеше за предполагаемата база на похитителите, вратата се отвори и посрещнат от ясно доловимо ахване, влезе Слоун, следван от Партридж. Купър ги бе повикал по телефона чрез Джонатан Моуни за по-голям ефект пред младите наемни журналисти.
С подчертана почтителност Купър слезе от катедрата си и без да представя официално водещия вечерния осведомителен бюлетин, просто му направи път.
— Здрасти, Теди. С какво мога да ти бъда полезен?
— Предполагах, че всички искат да се запознаят с вас, сър.
Слоун се наведе към него и едва чуто го попита:
— Кажи ми какво знаят всички тези хора тук.
Партридж се бе приближил до тях и слушаше.
— Почти цялата истина. Реших, че така ще вложат повече усърдие в работата си, а и заслужават доверието ни.
— Съгласен съм с теб — намеси се Партридж.
— И аз — кимна Слоун. Той се приближи към редиците столове със сериозно изражение на лицето; никой не очакваше да се усмихва весело, а когато заговори, гласът му издаваше цялото напрежение, в което беше.
— Дами и господа, през следващите дни всеки от вас ще допринесе пряко за избавлението на моята съпруга, сина ми и баща ми. Ако това наистина стане безметежно, бъдете сигурни, че ще намеря начин да се отблагодаря на всекиго лично. Сега искам само да ви засвидетелствам признателността си, че сте тук, и да ви пожелая успех.
Слоун остана на мястото си, докато повечето от младежите станаха и дойдоха да се ръкуват с него и да му изкажат благопожеланията си. В очите на някои Теди Купър забеляза сълзи. Накрая Слоун кимна за довиждане и си излезе така тихо, както бе дошъл. Партридж, който също стисна ръцете на някои от тях и размени по няколко думи с всеки, го последва.
След като изслуша и се постара да отговори изчерпателно на зададените му въпроси, Купър завърши инструктажа си с няколко свои идеи, които не бе обсъждал с никого, но внимателно бе обмислял предишната нощ.
— Освен търсенето на обява за сграда, каквато ви описах, бих искал да се възползвате от отрупаните пред всеки от вас вестници и да обърнете внимание на всяка страница за неща, които ви се сторят необикновени. Нямам представа какви точно, но запомнете едно: терористите, които се опитваме да проследим, са се таили наоколо поне един, ако не и два месеца преди това. И колкото и да са се старали да бъдат внимателни, не може да не са направили през това време нещо дребно, което е оставило следа. Не е изключено то да е отразено и в печата.
— Доста малка вероятност — обади се някой.
Теди Купър кимна в знак на съгласие.
— Вярно е, че шансовете са едно на хиляда да е било нещо, за което си е заслужавало да пишат вестниците, а още по-малка е вероятността да го откриете. Така че обстоятелствата са против вас. Но не забравяйте, че печалбата от лотарията е едно на един милион. Съветвам ви само да мислите, да мислите и пак да мислите! Гледайте с четири очи, използвайте цялото си въображение. Избрахме ви, защото решихме, че сте умни, така че не ни разочаровайте. Търсете главното, но хвърляйте по едно око и на незначителните подробности.
За голяма изненада на Купър младежите изпратиха последните му думи с аплодисменти, станали на крака.
Още в началото на работния ден Хари Партридж бе телефонирал на адвоката, който често защитаваше терористи. Реакцията отсреща не бе особено отзивчива.
— О, ти ли си? Нали ти казах в петък, че съм направил някои дискретни проверки, които после повторих, но няма никакъв резултат. Престани да ми досаждаш.
— Извинявай, но… — започна Партридж, но на другия край на жицата явно не го слушаха.
— Вие журналистите никога няма да разберете, че в моя бизнес главата ми постоянно е на дръвника. Клиентите ми имат доверие и не възнамерявам да ги разочаровам. Гарантирам ти, че не им пука за проблемите на други хора, включително твоите и на Крофърд Слоун, колкото и да ги смятате за тежки.
— Разбирам те — запротестира Партридж, — но това все пак е отвличане и…
— Млъкни и ме слушай! Вече ти казах: сигурен съм, че не е замесен никой от моите довереници. Но тъй като съм ти задължен, ще се опитам да направя каквото мога. Само че трябва да действам като в минно поле и да убеждавам всекиго, че е в негова полза да съдейства, ако знае или е подочул нещо.
— Виж какво, извинявам ти се, ако…
Но адвокатът продължи:
— Така че не очаквай да напредвам като с булдозер или с експресен влак. Ясно ли е?
— Ясно е — отвърна Партридж, въздъхвайки наум.
— Дай ми още няколко дни — посмекчи тона си адвокатът. — И не ми се обаждай. Аз ще ти телефонирам.
Още преди да пристигне в Си Би Ей, Партридж бе взел окончателно решение да не обявява все още в осведомителния бюлетин, че известният колумбийски терорист Улисес Родригес е замесен в отвличането на семейство Слоун. След срещата си с екипа на Купър отиде да уведоми за това специалната група. В залата завари Карл Оуънс и Айрис Евърли, на които обясни:
— Да погледнем нещата от тази страна: до настоящия момент Родригес е единствената следа, с която разполагаме, а на него това все още не му е известно. Ако го обявим по телевизията, има голяма вероятност да стигне до него и ние да загубим следата. Защото по всичко личи, че Родригес добре се е прикривал, и сега ще вземе още повече предпазни мерки. Няма нужда да ви обяснявам колко зле ще се отрази това на шансовете ни да открием къде е… и той, и тримата Слоун.
— Разбирам, Хари — съгласи се Айрис, — но наистина ли мислиш, че такава важна новина, известна вече на поне десет души, ще остане тайна, докато сме готови за действие? Не забравяй, че всички телевизии, вестници и радиостанции са изпратили най-добрите си репортери да събират сведения около случая. Според мен всички ще са узнали след по-малко от двайсет и четири часа.
Рита Ейбръмс и Норман Йейгър бяха влезли и тихичко слушаха.
— Може и да излезеш права — каза Партридж на Айрис, — но по-добре да поемем този риск. Не ме разбирайте погрешно, но според мен не бива да забравяме, че като новинари понякога ставаме и рицари на Светия Граал. Когато новината може да застрашава нечий живот, професионалната ни амбиция трябва да отстъпи.
— Съгласен съм с Хари — каза Йейгър.
— Има и нещо друго — възрази Оуънс. — Да не забравяме и ФБР. Може да си имаме неприятности, ако не им дадем всичката информация, която ни е известна.
— И за това съм помислил и реших да рискуваме. А ако се тревожиш, имай предвид, че аз нося отговорността за всичко.
— Добре — предложи Айрис, — нека да решим така: ако до утре никой не го съобщи, да обсъдим въпроса още веднъж.
— Съгласен съм — каза Оуънс и спорът приключи.
Хари Партридж се върна при синия си тефтер с имена и телефонни номера, но за разлика от миналата седмица, когато телефонираше главно в САЩ, днес се опита да се свърже с някои хора в Колумбия и съседните й страни — Венецуела, Бразилия, Еквадор, Панама и Перу, както и Никарагуа. Бе действал като кореспондент на Си Би Ей по всички тези места и познаваше хора, готови да му помогнат, на някои от които вече бе правил услуги.
Устремен към следата на Родригес, той отправяше към всички един и същи двоен въпрос: „Познавате ли терорист на име Улисес Родригес и имате ли представа къде е и какво се предполага, че прави?“ Отговорите, които получи този път, бяха почти неизменно „да“ — на първия въпрос, и „не“ — на втория. Както бе разбрал и Оуънс преди него, Родригес очевидно бе изчезнал преди три месеца и оттогава никой не бе го виждал. Само едно интересно нещо се появи в разговора му с отдавнашен приятел в Колумбия, радиорепортер в Богота.
— Където и да е — каза му той, — почти мога да гарантирам, че не е в тази страна. В края на краищата той е колумбиец и макар засега да е недосегаем от закона, твърде добре известен е, за да не се разчуе, ако е на родна земя. Обзалагам се, че е другаде.
Партридж имаше известни подозрения за Никарагуа, където сандинисткият режим се бе прочул със своето двуличие и тирания, както и с враждебността си към САЩ. Дали не бяха съучастници и на това престъпление, надявайки се да извлекат още никому неизвестна полза? Но от близо половин дузина разговори със столицата Манагуа се убеди, че Родригес не е и в Никарагуа.
Оставаше Перу. Партридж се обади на няколко души и там. Един от разговорите му даде основание да се позамисли. Беше с друг стар познат, Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на седмичното списание „Есцена“, издавано в Лима.
Като разбра, че Хари му се обажда от Ню Йорк, собственикът редактор не скри разочарованието си.
— Тъкмо се надявах, че утре ще обядваме заедно в „Ла Пицериа“. Уверявам те, че сервират все така хубави неща. Защо не вземеш самолета да дойдеш?
— С удоволствие бих го направил, Мануел, но за жалост съм потънал до уши в много важна работа. — И Партридж му обясни ролята си в разследването на отвличането на тримата Слоун.
— Не думай! Трябваше да се сетя. Много неприятна история. Следим отблизо развоя и следващата седмица ще излезем с цяла страница. Има ли нещо ново да добавим?
— Има — каза Партридж — и точно за това ти се обаждам. Но засега си мълчим, така че ще те помоля да не го пишеш.
— Ами… — Гласът отсреща стана предпазлив. — Стига да не е информация, която вече притежаваме.
— Нали си имаме доверие, Мануел. Разбрахме се, че… нали?
— Щом сме се разбрали, окей.
— Имаме основание да смятаме, че е въвлечен Улисес Родригес.
Настъпи мълчание, след което редакторът отвърна по-тихо:
— Опасни неща приказваш, Хари. Тук това име буди страх и ужас.
— Защо чак страх и ужас?
— Тоя човек е заподозрян в организиране на отвличания и снове напред-назад от Перу и Колумбия да върши работата на други. Така действат нашите революционери престъпници. Както знаеш, в Перу сега отвличанията са станали почти стил на живот. Предпочитаните обекти са богати бизнесмени или техните семейства. Много от нас наемат телохранители или карат блиндирани коли с надежда да се опазят.
— Известно ми е — каза Партридж. — Само че просто не бях се сетил досега.
— Не си единствен, приятелю — шумно въздъхна Семинарио. — Западният печат не обръща много внимание на Перу. А за вашите телевизионни новини все едно, че не съществуваме.
Партридж знаеше, че в думите му има известна истина. Не можеше да разбере защо, но американците като че ли не се интересуваха от Перу толкова много, колкото от други страни. Ала по телефона каза само:
— Да си чувал напоследък, че Родригес е в Перу, точно сега може би или напоследък… че работи за някого?
— Ами… не.
— Колебаеш ли се?
— Не за Родригес. За него не съм чувал нищо, Хари. Иначе щях да ти кажа.
— Тогава какво?
— В последните няколко седмици на революционно-престъпния фронт цари някакво странно затишие. Почти нищо не се случва. Поне нищо съществено.
— Какво значи това?
— Подобно нещо съм наблюдавал и преди. Мисля, че е характерно за Перу. Когато има затишие, в повечето случаи после става нещо голямо. Обикновено неприятно и съвсем неочаквано. — Гласът на Семинарно изведнъж се промени и той заговори по-високо и делово:
— Драги ми Хари, толкова се радвам, че си поприказвахме, и ти благодаря, че ми се обади. Но трябва да вървя, защото няма кой да редактира „Есцена“. Заповядай някой път на гости в Лима и не забравяй поканата ми за обяд в „Ла Пицериа“.
До края на деня Партридж все си спомняше думите му: „Когато има затишие, после става нещо голямо.“
Случи се така, че денят, в който Хари Партридж разговаря със собственика редактор на „Есцена“, Перу бе в центъра на една свръхсекретна среща между най-висшите ръководители на корпорацията, собственица на телевизионната компания Си Би Ей, „Глобаник Индъстрийс Инкорпорейтед“. На такова съвещание те се събираха два пъти годишно и тридневният им „семинар за координиране на политиката“ се ръководеше от председателя и главен директор на Обединението, Тиъдор Елиът. Деветте дружества, чиито контролни пакети държеше „Глобаник“, но които също притежаваха по няколко големи фирми, бяха представени на семинара само от своите главни директори. На такива срещи се разменяше поверителна информация и се разкриваха тайни планове, някои от които можеха да създадат или да ликвидират конкуренти, инвеститори и пазари по цял свят. Но по правило не съществуваше дневен ред в писмена форма за подобни форуми. Мерките за сигурност бяха много строги и всеки ден преди откриване на заседанието залата беше проверявана със специални електронни уредби. Отвън задължително чакаше цял екип от помощници и съветници на всяка от компаниите, готови да дадат информация или данни, необходими на шефовете им. Мястото на тези срещи почти винаги бе едно и също. И този път — в клуба „Фордли Кей“ близо до Насау в Бахама.
Това бе един от най-луксозните частни клубове с пристанище за яхти, игрища за голф, тенис-кортове и плажове с бял пясък, до които понякога получаваха достъп особено важни гости, готови да платят високата цена. Членството в клуба бе изключително трудна работа и от кандидатите в дълги списъци се изискваше голямо търпение, понякога напразно. Тиъдор Елиът отскоро бе член, за което бе чакал цели две години.
Първото заседание тази сутрин бе в малка уютна библиотека с дълбоки кресла, тапицирани в бежова кожа, и килими от стена до стена. В меко осветени витрини между лавиците с книги се виждаха сребърни спортни трофеи. От портрета си над рядко използваната камина основателят на клуба доброжелателно гледаше малкото отбрано общество.
Елиът бе облечен, както му бе редът, в бели панталони и със светлосиня спортна риза с емблемата на клуба — разделен на четири щит с палмово дърво, кръстосани тенис-ракети, стикове за голф и яхта на фона на морски вълни. Тио Елиът бе надарен с класическа мъжка красота — висок, строен, широкоплещест, с широка челюст и гъста коса, още не съвсем побеляла. Само тя напомняше, че след две години генералният директор щеше да стигне пенсионна възраст и мястото му щеше със сигурност да бъде заето от някой от присъстващите. А като се има предвид, че повечето от шефовете на компании бяха твърде възрастни за това, вероятните кандидати бяха само трима. Една от тях бе Маргот Лойд-Мейсън.
Тя имаше ясното съзнание за това, докато четеше изложението си за състоянието на телевизионната компания Си Би Ей.
Тоалетът й бе внимателно подбран — да не я прави твърде женствена и същевременно да не я лишава от предимствата на пола й. Спряла се бе на бежови ленени панталони и памучен пуловер в меките нюанси на праскова. Те подчертаваха правилното й телосложение, оценено от нескритите погледи на някои от мъжете.
Позовавайки се на точни данни, Маргот изложи, че откакто „Глобаник Индъстрийс“ е купила предишната година радио-телевизионната компания Си Би Ей заедно с филиалите й, там е въведен строг финансов контрол, бюджетът е вързан, а излишният персонал — уволнен. В резултат на което печалбата за третото тримесечие е нараснала с двайсет и два процента в сравнение с прдишната година.
Малко след това Маргот спомена за неотдавнашното отвличане на тримата членове от семейството на Крофърд Слоун. Генералният директор на дърводобивната компания „Интърнешънъл Форест Продъктс“, суров безцеремонен орегонец на име Де Уит, я прекъсна:
— Много неприятна работа и всички се надяваме виновниците да бъдат заловени. Но при все това вашата телевизионна компания извлича само полза от случая.
— Ще ви кажа точно каква — отговори Маргот. — Рейтингът на централния ни вечерен информационен бюлетин се покачи от 9,2 на 12,1 само през последните пет дни, което значи, че имаме нови шест милиона зрители и безусловно излизаме на първо място. Това повлия и на други наши програми, особено излъчваните веднага след новините. Всичките ни спонсори са във възторг и през следващия сезон ще излъчваме още повече реклами.
— Този рейтинг означава ли, че повечето ви зрители не сменят каналите? — попита някой.
— Телевизионните компании знаят от опит, че щом публиката гледа новините на определен канал, обикновено остава със същата компания и през следващия час и половина, а понякога и по-дълго. През това време се присъединяват и други зрители — обясни Маргот.
— Като стана дума за рекламите, Маргот, какви са новините по онзи проблем със записващите видеоапаратури? — Гласът принадлежеше на Лиън Айрънуд, атлетичния калифорниец с хубав загар, който ръководеше компанията „Уест Уърлд Авиейшън“, производител на много търсени изтребители. Той бе вторият претендент за приемник на Елиът. — Колко домакинства разполагат вече с тях?
— Около петдесет процента — осведоми го Маргот — и ти си напълно прав за проблема. Повечето от онези, които записват телевизионните програми, превъртат след това рекламите, без да ги гледат, намалявайки по този начин техния ефект.
— Един от тях съм и аз — призна Айрънуд.
— Не забравяйте и копчето за спиране на звука — добави друг. — Аз например винаги го натискам, когато започва реклама.
— Всичко това намалява печалбата ни от рекламите — продължи Маргот — и ние търсим допълнителни източници на приходи, поради което Си Би Ей и други компании започнаха тихомълком да купуват кабелни телевизии. А тъй като капиталите са в телевизионните мрежи, един ден кабелната телевизия ще се окаже изцяло собственост на големите компании. Едновременно с това изследваме възможностите за корпориране с телефонните компании.
— Как ще се корпорирате? — попита Айрънуд.
— Ще ти обясня. Най-напред трябва да имаме предвид, че конвенционалната телевизия е на доизживяване. След десет-петнайсет години старомодна телевизионна антена ще може да се види вероятно само над института „Смитсониън“. А дотогава телевизионните станции ще се захвърлили традиционните си предаватели като неикономични.
— Следователно кабелната и сателитната телевизия ще завладеят света.
— Отчасти, но не напълно — усмихна се Маргот. Тя плуваше вече в свои води и се надяваше, че демонстрира далновидност.
— Следващото нещо, което трябва да имаме предвид — продължи тя, — е, че самостоятелните кабелни групи също нямат голямо бъдеще. За да оцелеят, те, както впрочем и ние, трябва да се обединят с телефонната мрежа, стигаща до всеки дом. Технологията за комбинация на телефонен с телевизионен канал, използваща оптически кабел, вече съществува. Което значи, че телевизионните компании като нашата трябва само да разработят специализирани кабелни програми. Потенциалните приходи са огромни.
— Правителството не налага ли някакви ограничения върху телефонните компании, навлизащи в телевизионния бизнес? — осведоми се Айрънуд.
— Конгресът ще ги отмени. Усилено действаме за това. Вече има проектозакон.
Непринуденият приятелски разговор продължаваше. Но въпросът за отвличането на тримата Слоун повече не бе повдигнат. По-късно същата заран дойде ред и на К. Фосис („Фоси“) Ксенос, председател на „Глобаник Файнъншъл Сървисис“ да вземе думата пред своите колеги. Той бе третият вероятен кандидат за председателското кресло на корпорацията и най-опасният съперник на Маргот.
Днешното му съобщение се отнасяше за сложен, много деликатен и доста секретен проект, все още в начална фаза, но обещаващ многомилиардна печалба за „Глобаник“. Той се включваше до изкупуването на част от перуанския външен дълг и създаването на гигантски фонд за капиталовложения в недвижими имоти в Перу, където „Глобаник“ действуваше ръка за ръка с правителството на тази страна.
Фоси подробно описа етапите на действие и условията в това начинание:
1) В момента Перу имаше повече от шестнайсет милиарда долара външен дълг, по който бе обявил неплатежоспособност, и световните финансови институти отказваха да му дават нови заеми. Но предвид на отчаяната си икономическа криза Перу се мъчеше да си възстанови благонадеждността, за да получи правото на нови кредити.
2) „Глобаник Файнаншъл Сървисис“ тихомълком бе купил четири и половина милиарда от дълга на Перу, плащайки средно по пет цента на долар. Първоначалните кредитори, главно американски банки, бяха доволни и на такава ниска цена, тъй като отдавна бяха загубили надежда, че ще си получат парите. Така „Глобаник“ бе станал гарант на дълга на Перу, превръщайки го в ценни книжа, чиято стойност се определя с преговори.
3) Чрез трима от министрите си правителството на Перу бе уведомено, че има рядката възможност да заличи четири и половина милиарда от дълга си, като купи така трансформирания заем от „Глобаник“ за десет цента на долар, поемайки всички счетоводни разноски в Перу със своята слаба валута, инти. Това бе хитро измислената въдица на Фоси, благодарение на която малкият и ценен перуански резерв от чуждестранна твърда валута щеше да остане ненакърнен.
4) Но срещу приемането на перуанската валута „Глобаник“ бе поставил три важни условия. Не искаше пари в брой, а правото на собственост върху два приказни курорта, в момента собственост на перуанското правителство. „Глобаник Файнаншъл“ възнамеряваше да ги разработи и да използва гигантския им потенциал. Единият курорт бе на морския бряг, а другият — в Андите, близо до най-популярните туристически атракции на страната, Мачу Пикчу и Куско.
5) Освен земята правителството на Перу трябваше да даде гаранции, че „Глобаник“ ще има пълна свобода да направи курортите такива, каквито намери за добре. Наред с това „Глобаник“ щеше да внесе в Перу голямо количество твърда валута за строителните работи, които щяха да създадат и много нови работни места за местното население.
6) И третото, последно условие, което щеше да остане в тайна между перуанското правителство и „Глобаник“, бе цената на двата курортни обекта да е с двайсет и пет процента по-ниска от реалната им стойност.
В края на доклада си Фоси съобщи, че след продължителни и сложни преговори споразумението между перуанското правителство и „Глобаник Файнаншъл“ е било постигнато само няколко дни преди това, като всички условия на „Глобаник“ са били приети. Думите му бяха изпратени с бурни ръкопляскания от малобройната, но много влиятелна публика.
Цял сияещ, Тио Елиът попита:
— Има ли някакви въпроси?
— Относно тримата министри, които спомена — започна Уорън Грейдън, президент на „Емпайър Кемикъл Корпорейшън“, — има ли някакви гаранции, че те ще сдържат обещанието си да пазят тайна?
— Отговорът е „да“ — каза Елиът. — Взели сме необходимите мерки за това. Но не смятам за нужно да излагам подробностите, дори и тук. — По загадъчната му усмивка можеше да се предположи, че са играли и подкупи.
И действително след подписването на споразумението между Перу и „Глобаник“ тримата министри — на финансите, на туризма и на общественото строителство — щяха да получат сметки, открити на техните имена в швейцарска банка, всяка с милион и половина долара. Освен това те щяха да могат да използват, когато поискат, луксозни апартаменти в Лондон, Париж и Женева, без да плащат нищо за тях. Транснационални компании като „Глобаник Индъстрийс“ често сключваха подобни сделки със свои „политически приятели“.
След него взе думата Маргот:
— Какво ще кажеш за стабилността на обстановката в Перу, Фоси? Напоследък тамошните революционери са се активизирали, и то не само в традиционните си зони из Андите, но и в Лима, а и на други места. Уместно ли е да се правят курорти при тези условия? Ще има ли желаещи да прекарат отпуската си там?
Маргот си даваше сметка, че тръгва по опънато въже. Но, от една страна, не можеше да допусне съперникът й Фоси Ксенос да се изплъзне безнаказано само с едно експозе, а от друга — в случай, че нещо от плановете за курортите се осуетеше, — тя искаше всички да запомнят, че първа е изразила съмнения още в началото. Но тъй като, ако станеше председател на „Глобаник Индъстрийс“, щеше да й е нужно приятелството на Фоси и внушителният му принос към приходите на корпорацията, тя се постара да придаде на въпроса си съвсем делови и умерен тон.
Дори и да беше усетил маневрата, Фоси не го показа и отговори оптимистично:
— Всичките ми информации сочат, че революционната активност е краткотрайна и в дългосрочен план Перу ще укрепи демокрацията и законността, така необходими за процъфтяването на туризма. В подкрепа на това ще напомня за традиционно демократичните принципи, залегнали в основите на системата в тази страна.
Маргот не възрази, но й направи впечатление, че с последните си думи Фоси прояви слабост, от която тя някой ден можеше да се възползва. Психолозите наричаха това „бягство от действителността“ и Маргот бе убедена, че от този синдром страдат всички, които предвиждаха скорошен край на въоръжената подривна дейност в Перу.
Минаха няколко минути, докато Джесика приеме за правдоподобно онова, което току-що бе чула от Ники — че са фактически в Перу.
„Това е просто невъзможно! Не е минало достатъчно време.“ Но ако наистина бяха в Перу, как са ги докарали дотук? Не е лесно да бъдат пренесени трима души в безсъзнание… В паметта й внезапно просветна. Видя съвсем ясно нещо, което бе забравила.
През краткото време, докато се съпротивляваше и успя да нарани онзи човек по лицето… в миговете на отчаяние бе видяла два празни погребални ковчега, единият — по-малък от другия. Тази ужасяваща гледка я бе убедила, че Ники и тя ще бъдат убити. Но сега, потръпвайки, си даде сметка, че вероятно са били пренесени именно в тези ковчези… като мъртъвци! За да се освободи от страшния спомен, тя си наложи да се върне към настоящето, колкото и мрачно и мъчително да бе то.
С вързани на гърба ръце Джесика, Ники и Ангъс крачеха, препъвайки се, по тясната пътека, прокарана в гъстата джунгла. Пред и зад тях вървяха мъже с пушки и при всяко забавяне на темпото ония, дето бяха отзад, се провикваха: „Andale! Apurense!“ („Давай! По-живо!“)
И побутваха с оръжията си пленниците да ускорят крачката.
Непоносимата жега, която ги обливаше в пот, караше Джесика да се тревожи най-много за сина си и свекър си. Самата тя страдаше от главоболие, гадене и от безбройните бръмчащи насекоми, които не бе в състояние да прогони от лицето си. Колко ли ще продължава всичко това? Ники бе казал, че трябва да стигнат до някаква река. Дано да е по-скоро!
Вече не се съмняваше, че са в Перу и че сведенията, дадени на Ники, са верни. Почвата под краката им стана мочурлива и едва-едва пристъпваха. Изведнъж чу зад гърба си остър вик, раздвижване и тъп удар. Обърна се и видя, че Ангъс е паднал по лице в калта. Старецът храбро се опита да се изправи, но не можа поради вързаните си ръце. Зад него мъжете с пушки се разхилиха. Един от тях понечи да забие дулото в гърба на Ангъс.
— Не, недей! — изкрещя Джесика.
Гласът й го стресна и преди той да успее да реагира, Джесика се озова при Ангъс и коленичи до него. Макар да задържаше тялото си изправено, не можеше да помогне на стареца. Човекът с пушката гневно се приближи до нея, но го спря острият глас на Мигел. Той се бе появил със Сокоро и Боделио от двете страни.
Преди някой да успее да се обади, Джесика надигна глас, добил сила от вълнението й:
— Добре де, ние сме ваши пленници. Не знаем защо, но и на нас, и на вас е ясно, че не можем да избягаме. Защо тогава трябва да ни връзвате ръцете? Искаме само да си помагаме, да се придържаме, за да не падаме. Вижте какво става иначе! Моля ви, проявете малко милост! Развържете ни ръцете, моля ви!
За пръв път Мигел се поколеба, особено след като Сокоро му каза тихо:
— Ако някой от тях си счупи крак или ръка, или дори се нарани, ще стане инфекция. А в Нуева Есперанса нямаме с какво да лекуваме инфекция.
— Тя е права — каза Боделио до нея.
С нетърпелив жест Мигел изкрещя някаква заповед на испански. Един от мъжете с пушка пристъпи напред: бе същият, който помогна на Ники в камиона. От ножницата на колана си извади нож и се приближи към Джесика отзад. Тя усети как въжето около китките й се отхлабва и после пада. След нея бе Ники. Повдигнаха Ангъс да го развържат, а след това Джесика и Ники му помогнаха да се изправи. След нови команди и подвиквания те продължиха пътя си напред.
Само за няколко минути Джесика бе узнала няколко съществени нови неща. Тя ги складира в съзнанието си, а инстинктът й подсказваше, че всяка информация може да й послужи по-късно. Скоро колоната направи завой и пред очите им се разкри широка река.
В ранния си нихилистичен период Мигел бе чел, че Добрият терорист трябва да се освободи от обикновените човешки чувства и да вдъхва ужас в онези, които се противопоставят на волята и заповедите му. Само така можеше да се надява на успех. Дори чувството на омраза, макар и стимулиращо терористичните действия, можеше да се окаже противопоказно и да попречи на трезвата преценка. Мигел се уповаваше и на още едно правило в своята кариера на терорист — действието и опасността са най-добрите стимуланти. На него те му бяха потребни като кокаина на наркоманите. Ето защо не го вълнуваше нищо от онова, което непосредствено му предстоеше.
В продължение на четири месеца — от полета му до Лондон, сдобиването с фалшиви паспорти и до влизането му в САЩ — той бе тласкан от усещането за непрекъснато дебнеща го опасност, от необходимостта на живот и смърт да планира действията си предпазливо, а напоследък се бе добавило и опиянението от успеха, но то не притъпяваше постоянната бдителност, която му гарантираше оцеляване. Ала ето че сега, сред джунглата на Перу, опасността намаля. Макар да съществуваше възможност от появата на правителствени сили, които внезапно да размахат автомати и да започнат да задават въпроси, други реални причини за страх почти нямаше. Но по предварителния план Мигел трябваше да остане тук или поне в Нуева Есперанса — малкото село, до което щяха да стигнат още днес — кой знае колко време. Така бяха поискали от „Сендеро Луминосо“, когато бе направена уговорката с картела „Меделин“. Причините не бяха известни на Мигел. Той не знаеше и защо са взети тези пленници, нито какво ще се случи с тях тук. Знаеше само, че трябва добре да ги пази, и навярно това бе причината да изискат неговото присъствие за по-дълго време, макар да имаше репутацията на съвсем надежден, ако можеше да напусне това място. Всичко останало бе в ръцете на Абимаел Гусман, бесния лунатик, както Мигел го наричаше мислено напоследък, който бе основал „Сендеро Луминосо“ и се смяташе за непорочния Исус-маоист. Стига, разбира се, Гусман да е все още жив, защото слуховете за него се меняха като времето в джунглата.
Колкото до „Сендеро Луминосо“, или „Сияйната пътека“ към революцията, името бе заето от писанията на покойния вече марксистки философ на Перу, Хосе Карлос Мариатеги. През 1980 година Абимаел Гусман се бе обявил за негов последовател и се помаза като „четвъртия меч на световната революция“, приемайки за свои предшественици и учители Маркс, Ленин и Мао Цзе Дун. Всички останали революционери бяха шарлатани в очите на Гусман, включително приемниците на Ленин в Съветския съюз и Фидел Кастро в Куба.
Партизаните от „Сендеро Луминосо“ бяха убедени, че ще свалят правителството на Перу и ще управляват цялата страна. Но не веднага. Движението твърдеше, че измерва времето в десетилетия, не в години. То вече беше голямо и силно с непрекъснато растящо влияние и численост на водачите си, та Мигел се надяваше да види още приживе правителството свалено. Но не докато е в тази противна джунгла. Засега той очакваше нови нареждания за затворниците, които щяха да дойдат вероятно от Аякучо, исторически град в подножието на Андите, където „Сендеро“ упражняваше почти пълен контрол. Всъщност на Мигел му беше все едно откъде идват нарежданията, стига да пристъпи към действие колкото може по-скоро.
Стигнал до река Хуалага, внезапно разтворила джунглата, той спря да я огледа.
Широка, кална и кафеникава от наносите на Андите, Хуалага бавно течеше към устието си в река Мараньон на около петстотин километра по-надолу, след което се вливаше в могъщата Амазонка. Преди много векове португалските пътешественици нарекли поречието на Амазонка и притоците й Rio Mar, Реката-море.
Като се приближиха още повече, Мигел видя два дървени плавателни съда по около десетина метра дълги с по два извънбордни мотора, заседнали до брега. Густаво, водачът на групата, която ги бе посрещнала на импровизираната писта, даваше нареждания за товарене на багажа, донесен от групата. Той показваше как да бъдат разпределени пасажерите в лодките; пленниците трябваше да бъдат в първата. Мигел с одобрение отбеляза, че Густаво поставя двама въоръжени пазачи, докато траеше товаренето — предпазна мярка срещу евентуалната внезапна поява на правителствени части. Удовлетворен от онова, което ставаше наоколо, Мигел не виждаше причина да се намесва. Щеше да поеме командването едва в Нуева Есперанса.
За Джесика реката представляваше бездна към един непознат свят, отделен напълно от онзи другия, останал зад тях. Блъскани от пушките, тя, Ники и Ангъс газеха до колене във водата, за да се качат на една от лодките, а после им наредиха да седнат на влажното й дъно, сковано от дъски по дължината на кила. Можеха да се облегнат на ръба на борда, но и това положение бе непоносимо за по-дълго време.
Джесика забеляза, че Ники е пребледнял, и изведнъж взе да повръща. Макар от устата му да излизаше само малко слуз, целият му гръден кош се надигаше. Тя се приближи до него и го подпря, оглеждайки се отчаяно за помощ отнякъде.
Мъжът с одраното лице бе прекосил водата и бе стигнал до лодката. Преди да го заговори, единствената жена, която бе с тях, се бе появила и Одрания й нареди:
— Дай им още вода. Най-напред на момчето.
Сокоро напълни тенекиено канче с вода и го подаде на Ники, който жадно го изпи, и конвулсиите му утихнаха. После промълви немощно:
— Гладен съм.
— Тук няма храна — каза му Боделио. — Продължаваме пътя си. Ще почакаш.
— Трябва нещо да му дадете — възрази Джесика.
Одрания не отговори, но по нареждането му за водата бе станало ясно какъв е по професия, и Джесика укорително продължи:
— Вие сте лекар!
— Това не е ваша работа.
— И американец — обади се Ангъс. — Чуй му акцента. — От водата Ангъс се бе посъвзел и се обърна към Боделио: — Прав съм, нали, копеле? Не те ли е срам!
Боделио само се извърна и се качи в другата лодка.
Сокоро, която чу разговора, нещо се поколеба. После бръкна в торбата на рамото си и извади голям американски шоколад. Без да приказва, тя скъса обвивката, начупи го на няколко парченца и предложи на всеки пленник по две. Ангъс беше последен и поклати глава:
— Дайте моите на момчето.
Сокоро зацъка от раздразнение и взе, че хвърли целия шоколад в лодката. Той падна в краката на Джесика. В същия момент Сокоро се обърна и се качи във втората лодка.
Когато и двете лодки се насочиха нагоре срещу течението, Сокоро се ядоса на себе си от онова, което току-що беше направила. Надяваше се, че никой не я е видял, защото да дадеш на пленници шоколад, какъвто не можеше да се купи в Перу, бе проява на слабост или на глупаво състрадание — чувства, достойни само за презрение у един революционер.
Преди по-малко от седмица Сокоро си бе напомнила да не се поддава на такива недостойни чувства. Това бе станало вечерта след отвличането, когато жената, момчето и старецът лежаха в безсъзнание на пода на втория етаж в къщата край Ларчмънт. Тогава Сокоро полагаше всички усилия да ги намрази: наричаше ги мислено „богати буржоазни отрепки“, епитет, от който още не се бе отказала. Но както тогава, така и сега, това чувство на омраза бе насилствено и тя си го признаваше, макар и с упрек към себе си.
Беше си казвала, че трябва решително да обърне гръб веднъж завинаги на спомена за всички онези неща, които бе харесвала — поправка: бе се заблуждавала, че харесва — през трите години, прекарани в САЩ. Трябваше само да мрази, да мрази и пак да мрази Америка. Както и тези пленници.
Като гледаше първата лодка да напредва по река Хуалага, Боделио си мислеше, че цялото това пътешествие скоро ще свърши, и беше доволен. Надяваше се скоро да се върне в Лима, защото нямаше повече ангажимент към целия план. Бяха му обещали да го освободят, щом докара пленниците в добро здравословно състояние. А те бяха здрави, дори в нечовешката влажна жега.
Всъщност най-много от всичко сега копнееше за едно питие, по-точно за няколко. Искаше да се напие при първа възможност. Възнамеряваше да спре да взима антабюз веднага щом се разделят с Мигел. Но доколкото разбираше, нямаше да е скоро. Искаше да се върне и при онази жена в Лима. Знаеше, че е била проститутка и се напиваше като него, но в целия му объркан и съсипан живот бе останала единствено тя и му липсваше. В самотата си бе направил нещо строго забранено миналата седмица: използвал бе един от телефоните в колите, за да й се обади. Оттогава много се тревожеше да не би Мигел да разбере, но явно му се беше разминало. О, как имаше нужда от едно питие.
Малко преди да слязат на брега при Нуева Есперанса, Джесика, Ники и Ангъс заедно с всички останали бяха облени от пороен дъжд. Но щом лодката бе вързана до малкия грубо издялан дървен кей, дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Сърцата на тримата се свиха, щом видяха какво отвратително място ги чакаше.
Зад неравната кална пътека от речния бряг се виждаха няколко десетки порутени къщици, същински колиби, построени коя от стари сандъци, коя от ръждясала ламарина и подпрени на бамбукови стъбла. Повечето нямаха прозорци. Фасадите на само две от тях наподобяваха на витрини. Сламените покриви отдавна имаха нужда от потягане, а тук-там се виждаха зейнали дупки. Наоколо се търкаляха празни консервени кутии и всякакви боклуци, щъкаха десетина проскубани пилета, а там встрани мухи бяха накацали мъртво куче. Дали отвъд нямаше нещо по-човешко? Безнадеждният отговор дойде, когато тръгнаха по разкаляната пътека, отвеждаща извън селото. Тя се качваше по хълма, но от двете й страни освен видените вече къщи се издигаха само крепостните стени на джунглата. Някъде преди върха на хълма пътеката изчезваше.
По-късно Джесика и другите щяха да узнаят, че Нуева Есперанса бе рибарско село, използвано от време на време от „Сендеро Луминосо“ за цели, които организацията искаше да останат в тайна.
— Движи се! Давай! По-живо! — подвикваше Густаво на пленниците, като им правеше знаци да вървят по-бързо.
Онова, което се случи две минути по-късно, надхвърляше всякакви техни опасения.
След като извървяха, придружени от Густаво и още четирима въоръжени мъже, калната пътека, те бяха въведени в една колиба, най-отдалечената от реката. Необходими им бяха няколко минути да започнат да различават обстановката в полумрака. Тогава Джесика направо изпищя от ужас.
— О, боже, не! Не може да ни затворите така! В клетки! Като животни! Моля ви! Не!
В отсрещния край на колибата бе видяла три килии като кафези, всяка по-малко от квадратен метър. Решетките бяха направени от тънки, но здрави бамбукови стъбла, вързани под ъгъл. Между всеки две клетки бяха опънати жици, така че да е изключен всякакъв допир между обитателите им, както и подаване на каквото и да било от един на друг. Всяка клетка се затваряше с метално резе, заключено отвън с тежък катинар. Вътре имаше ниско дървено легло и тънък мръсен дюшек, а редом — калайдисано ведро, предназначено вероятно за тоалетна. Наоколо се разнасяше непоносима воня.
Докато Джесика се молеше и протестираше, Густаво я сграбчи и колкото и да се съпротивляваше тя, ръцете му бяха като от желязо.
— Пъхай се вътре — каза той най-напред на испански, а после го преведе на английски.
И както държеше Джесика, блъсна я в клетката, тя политна, вратата се затвори и се чу как щраква металният катинар. Сега бе ред на Ангъс да се бори и спори, но и той бе хвърлен в клетката, чийто катинар веднага бе затворен. От третата клетка до себе си Джесика чуваше риданията на Ники. Сълзи на гняв, отчаяние и безсилие рукнаха по страните й.
Бе минала седмица и половина, откакто Си Би Ей назначи временно шейсет души да търсят в местните вестници из цялата област помещението, което похитителите на тримата Слоун са използвали за свой щаб. До този момент те не бяха успели да открият нищо, а и в другите посоки на търсенето нямаше напредък. ФБР също не съобщаваше нищо, без обаче да признава, че е стигнало до задънена улица. Говореше, че се е включило и ЦРУ, но оттам нямаше официална декларация. Всички, изглежда, чакаха някаква вест от похитителите, отнасяща се вероятно до искания откуп. До този момент нямаше дори и това.
Цялата история около отвличането все още присъстваше в средствата за масова информация, но отдавна вече не бе на първо място. Независимо от намаления интерес на обществеността, предположенията не преставаха да се множат. Все повече журналисти споделяха мнението, че заложниците са изведени по някакъв начин от страната и са отвъд океана. Между какви ли не предположения за местонахождението им най-често се споменаваше, че може да са в Близкия изток.
Само в Информационния отдел на Си Би Ей имаше признаци за съвсем друго. След като колумбийският терорист Улисес Родригес бе разпознат като участник и вероятно водач на отвличането, вниманието на всички бе насочено към Латинска Америка. Но нямаше доказателства за това коя латиноамериканска страна е базата на терористите. За голяма изненада на всички, сведения за „връзката Родригес“ досега имаше само Си Би Ей, която категорично отказваше да даде каквато и да е информация по въпроса.
Но затова пък Си Би Ей най-усърдно от всички други компании поддържаше в съзнанието на хората случая с отвлеченото семейство, използвайки метод, прилаган в конкурентната Си Би Ес. По време на кризата със заложниците в Иран през 1979–1981 година Уолтър Кронкайт, водещият вечерните новини на Си Би Ес, завършваше всяка емисия с думите: „Това бяха новините от днес (датата), еди-кой си ден, откакто американските заложници са в Иран.“ (Броят на дните в края на краищата стигна до четиристотин четирийсет и четири.)
Както писа по-късно в книгата си „Вечерните звезди“ Барбара Матюсоу, „Кронкайт очевидно е отдавал на заложниците първостепенно значение и е смятал, че прожекторът на националното внимание, насочен към тях, не бива да се отклонява дори и за една вечер“.
По същия начин и Хари Партридж, който продължаваше да води всички новини, отнасящи се до отвлечените Слоун, започна: „На днешния (…) ден от грубото отвличане на съпругата, сина и бащата на водещия вечерния осведомителен бюлетин на Си Би Ей, Крофърд Слоун…“ Чак след това идваше същинската новина.
Сам Лес Чипингъм и отговорният редактор на „Новини“ Чък Инсън бяха одобрили тактиката във всяка емисия на вечерния осведомителен бюлетин да се споменава за отвличането, макар и само за да се отбележи липсата на напредък.
Но в сряда сутринта, десет дни след като започна проверяването на местните вестници, се случи нещо, което отново постави на педали целия Информационен отдел на Си Би Ей. То сложи край на бездействието, довело почти до отчаяние членовете на „групата за бързо реагиране“.
Хари Партридж седеше в кабинета си, когато вратата се отвори и на прага застанаха Теди Купър, а зад него Джонатан Моуни, чернокожият младеж, който бе направил впечатление на всички още в началото.
— Вече имаме нещо, Хари — каза Купър.
Партридж им махна да влязат.
— Джонатан ще ти разкаже — кимна Купър към Моуни. — Хайде, започвай.
— Вчера бях в редакцията на един вестник в Астория, мистър Партридж — започна Моуни уверено. — Намира се в Куийнс, близо до Джаксън Хайтс. Изпълних всички препоръки, но нищо не намерих. На излизане обаче видях, че там е редакцията и на испаноезичния седмичник, наречен „Семана“. Името му не беше в списъка, но въпреки това влязох.
— Ти знаеш ли испански?
— Доста добре — кимна Моуни. — Помолих да ми дадат броевете от датите, които ни интересуват, и те не възразиха. И там нищо ново, но като си тръгвах, ми подадоха най-новия си брой, който занесох у дома и прегледах чак снощи.
— И ми го донесе тази сутрин — добави Купър. Той извади вестник с размери на таблоид и го разгърна върху бюрото на Партридж. — Ето колоната, която смятаме, че ще те интересува, а Джонатан я е превел вече в полето.
Партридж хвърли един поглед на вестника, после зачете превода.
„Представяте ли си, хора, че някои купуват погребални ковчези така, както вие и аз си купуваме сирене от бакалина. Ако не вярвате, попитайте Алберто Годой от едноименната погребална къща. Един непознат дошъл направо от улицата и купил два ковчега, ей така, от витрината, дето се казва — единият стандартен, а другият — по-малък. Казал, че иска да ги занесе на старите си майка и баща, като по-малкият бил за майка му. Добър намек за старците! «Часът ви удари, мамо и тате, време е да си вървите!»
Чакайте, чакайте, има още. Миналата седмица, значи шест седмици по-късно, същият човек дошъл и купил още един ковчег, пак стандартен. Веднага го взел със себе си, платил в брой и си отишъл. Дори не казал за кого го купува. Чудя се дали не му е изневерявала жена му.“
Само на Алберто Годой не му мига окото. Разправя, че бил готов за още поръчки от такъв характер.
— Има и още нещо, Хари — обади се Купър. — Преди няколко минути телефонирахме в редакцията на „Семана“. Джонатан говори с тях на испански и имахме късмет. Авторът на бележката беше там.
— Каза ми — намеси се Моуни, — че написал току-що прочетеното от вас миналия петък. Срещнал Годой в един бар и той му се похвалил, че същия ден продал третия ковчег.
— Което съвпада и с деня на отвличането в четвъртък.
— Чакай малко — каза Партридж, — не говорете, нека да помисля.
Запази спокойствие, каза си той. Не губи самообладание! Но логиката му бе безпогрешна: първите два ковчега са били купени месец и половина преди отвличането или почти в навечерието на едномесечното наблюдение около дома на Слоун, но не извън границите на максималния тримесечен период на действие, определен вече от „групата за бързо реагиране“. Размерът им е също показателен — един стандартен и един по-малък, уж за старица, но всъщност за единайсетгодишно момче. След тях бил купен и трети, твърди вестникът. Ето съвпадението: бащата на Кроф, старецът Ангъс, е пристигнал в дома на Слоун неочаквано, телефонирайки едва предишния ден. След като семейството не го е очаквало, не са го имали предвид в сметките си и похитителите. Но все пак са го заловили и са го отвели заедно с Джесика и момчето. Наложило им се да се справят с трима пленници вместо с двама.
Въпрос: Похитителите имали ли са вече два ковчега? Старецът ли е бил причина да купят трети? И дали за него е бил предназначен допълнителният ковчег, купен от Годой в деня след отвличането? Или всичко е просто едно невероятно съвпадение на факти. Може би, а може би не.
Партридж вдигна очи към другите двама, които го наблюдаваха внимателно.
— Изникват доста въпроси, нали? — обади се Купър.
— Мислиш ли, че е възможно…
— Според мен ние вече знаем как мисис Слоун и другите двама са били изнесени от страната.
— В ковчези ли? Искаш да кажеш, че са били мъртви?
Купър поклати глава.
— Само упоени. Обикновено така постъпват.
Думите му потвърдиха предположението на Партридж.
— При първа възможност трябва да разпитаме оня от погребалното. Как му беше името? Аха, Годой. Аз ще отида при него.
— Нека да дойда с вас — помоли го Моуни.
— Заслужи си го — усмихна му се Партридж.
Решиха да тръгнат веднага и да вземат един оператор с камера.
— Мин Ван Кан е в стаята при другите, струва ми се. Кажи му да грабва машинариите и да тръгва с нас — обърна се Партридж към Купър.
На излизане Партридж и Моуни срещнаха Дон Китъринг, икономически кореспондент на Си Би Ей. Той пръв бе изпратил в ефир вестта за отвличането. Сега попита:
— Има ли нещо ново, Хари?
На Партридж му се искаше да отговори небрежно и да продължи, но се сети, че уважава Китъринг не само като специалист, а и като първокласен репортер. Със своя опит Китъринг знаеше вероятно повече неща от Партридж по въпроса, който му предстоеше да изясни.
— Появи се нещо, Дон. С какво се занимаваш сега?
— На Уолстрийт днес е тихо. Имаш ли нужда от помощ?
— Може би. Ела с нас, ще ти обясня по пътя.
Репортерският джип на компанията чакаше вече Партридж пред главния вход. Моуни и Мин Ван Кан бяха излезли на улицата. Когато пристигна и Дон Китъринг, тъкмо бяха затворили предната врата, та се наложи да се вмъкне през задната.
— Карай към Куийнс — каза Партридж на шофьора. Той носеше вестника „Семана“ с превода на Моуни и прочете адреса на погребалното бюро на Годой. После се обърна към Китъринг:
— Дон, ето какво знаем и какво се питаме.
Двайсет минути по-късно Хари Партридж, Дон Китъринг и Джонатан Моуни седяха в тясната приемна на Алберто Годой срещу въздебелия плешив собственик. Тримата бяха влезли направо вътре, без да обръщат внимание на секретарката, която се опита да им задава въпроси. По нареждане на Партридж Мин Ван Кан остана в колата. Ако беше необходимо, щяха да го повикат по-късно. Без никой да забелязва, камерата му обхождаше и снимаше цялата фасада на погребалната къща.
Иззад дима на неизменната си цигара собственикът на погребалното бюро оглеждаше посетителите с подозрение. На свой ред те вече бяха добили представа за занемарената обстановка, подпухналото му от пиене лице и лекетата по черното му сако и сивите раирани панталони. Нямаше съмнение, че нито той, нито бизнесът му претендираха за изисканост.
— Мистър Годой — започна Партридж, — както вече обясних на дамата вън, ние сме от телевизионната компания Си Би Ей. Казвам се Хари Партридж.
Годой плесна с ръка по коляното си.
— Амчи да. Вие, дето съобщавате все за онова отвличане.
— Точно така, и по тази причина сме дошли при вас. — И като извади вестника, попита: — Чели ли сте това тук?
Годой направи кисела гримаса.
— Подъл кучи син! Няма никакво право да печата неща, дето е подслушвал. Кво ви интересува?
— Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса, мистър Годой. Най-напред, как се казва човекът, който е купил ковчезите? Как изглежда? Можете ли да ни го опишете?
Собственикът поклати глава.
— Това си е моя лична работа.
— Но е много важно. — Партридж съвсем съзнателно говореше тихо и приятелски. — Възможно е да има връзка с онова, което току-що споменахте: отвличането на семейство Слоун.
— Не разбирам каква. — В гласа на Годой се долавяше упорство. — Казах ви, че е лична работа, и няма какво да ме питате. И ако не възразявате, зает съм.
— Каква бе цената на тези ковчези, Годой? — намеси се за пръв път Дон Китъринг. — Искам да чуя колко ви платиха.
Лицето на Годой пламна.
— Колко пъти ще ви разправям, че си гледам работата, и вие да си гледате вашата.
— Точно това и правим — каза Китъринг. — И сега отиваме оттук направо в Нюйоркската данъчна служба. Макар тук да пише — той посочи „Семана“, — че са ви платили в брой за трите ковчега, сигурен съм, че сте документирали и платили някакъв данък, който фигурира в книжата ви заедно с името на купувача. — И като се обърна към Партридж, предложи: — Хари, защо се разправяме с този упорит човек, ами не отидем направо в данъчното?
Годой, който само миг преди това бе пребледнял, взе да заеква.
— Ей, чакайте. Една минута само.
— Моля? — Китъринг се обърна към него с най-невинното си изражение.
— Аз може би…
— Може би не сте платили и данък дори, само сте си прибрали парите — помогна му Китъринг остро, зарязал позата на вежливост и дружелюбност.
Партридж, който не бе виждал досега икономическия кореспондент да действа така, мислено се похвали, че го е взел със себе си.
— Слушайте ме внимателно, Годой — продължи Китъринг. — Телевизия като нашата има какви ли не връзки и ще ги използваме, ако трябва, особено сега, когато правим всичко възможно да помогнем на наш колега, чието семейство е станало жертва на мръсно престъпление. Трябват ни бързи и точни отговори на въпросите и ако ни помогнете, ние също ще ви помогнем, като не разкриваме онова, което не ни интересува за вас. Продажби, доходи, неплатени данъци… Но ако не ни отговорите честно и почтено, още днес ще докараме тук и ФБР, и нюйоркската полиция, и данъчната полиция, и кого ли не още. Така че, избирайте, с нас ли искате да си имате работа или с тях?
Годой само ближеше устни.
— Добре де, ще ви отговоря, приятели. — Гласът му трепереше.
— Твой ред е, Хари — подкани го Китъринг.
— Кажете ми сега кой купи ковчезите, мистър Годой.
— Каза си името — Новак. Ама не му повярвах.
— Вероятно сте имали право. Знаете ли нещо друго за него?
— Не.
Партридж бръкна в един от джобовете си.
— Ще ви покажа една снимка. Отговорете ми само с „да“ или „не“. — И той поднесе пред очите му фотокопие на портрета с молив, нарисуван преди двайсет години от състудента на Улисес Родригес.
— Той е — без колебание каза Годой. — Това е Новак. Само че е по-стар…
— Знаем това. Съвсем сигурен ли сте?
— Абсолютно. Два пъти съм го виждал. Седеше ей там на вашто място.
За първи път от сутринта Партридж изпита задоволство. Установена бе сигурна връзка между ковчезите и отвличането. Поглеждайки към Китъринг и Моуни, той разбра, че и те мислеха същото. — Хайде сега да си спомните разговора му с вас — подкани той Алберто Годой. — От самото начало.
От последвалите въпроси и отговори Партридж изтръгна каквото можа от собственика на погребално бюро. Не беше кой знае колко, но поне му стана ясно, че Улисес Родригес е бил много внимателен да не остави следи.
— Сещаш ли се за нещо друго, Дон? — обърна се той към Китъринг.
— Казахте, струва ми се, че Новак ви е платил почти десет хиляди долара общо. И то главно стодоларови банкноти. Така ли?
— Точно така.
— Нещо направи ли ви впечатление? Годой поклати глава.
— Че какво да им е на парите, освен дето са пари?
— Нови банкноти ли бяха?
— Няколко от тях може би, но повечето не — позамисли се погребалният.
— И какво направихте с толкова много пари?
— Отидоха. Похарчих ги да си платя някои сметки — вдигна рамене Годой. — Парите хвърчат, нали знаете?
Джонатан Моуни внимателно наблюдаваше човека зад бюрото по време на целия разговор. В началото бе сигурен, че долавя някаква нервност у Годой. Тя се появи отново при последните му думи. На листче от тефтера си той надраска няколко думи и го подаде на Китъринг. Там пишеше: „Лъже! Останали са му от парите. Бои се да каже, защото още го е страх за данъците.“
Икономическият кореспондент прочете бележката, кимна едва доловимо и като се направи, че се готви да тръгва, спокойно попита Годой:
— Спомняте ли си още нещо, с което бихте могли да ни помогнете?
— Нищо повече, дявол да го вземе! — Личеше му, че се е успокоил и е възвърнал самоувереността си, предусещайки края на разговора.
Китъринг рязко се извъртя на пети. Изкривил лице, почервеняло от гняв, той направи няколко крачки към бюрото, наведе се над него и сграбчи дебелия за раменете.
— Ти си проклет лъжец, Годой! Останали са ти още пари. И след като не искаш да ни ги покажеш, ще пратим други да ги видят. Казах ти, че няма да им съобщаваме, ако ни съдействаш. Но това вече не важи.
Китъринг бутна Годой назад в стола му, извади от джоба си тънко тефтерче и придърпа един от телефоните.
— Недей! — викна Годой и върна телефона на мястото му. Дишайки тежко, той изруга: — Дявол да те вземе! Добре, ще ви покажа.
— Само че това ще ти е за последен път. Разбра ли? — предупреди Китъринг. Годой се изправи, свали разрешителното си за упражняване на професията балсамьор, окачено в рамка на стената зад бюрото му, и отдолу се показа вратата на сейф. Собственикът на погребално бюро нагласи на ключалката цифровата комбинация.
Няколко минути по-късно под напрегнатите погледи на другите Китъринг внимателно разглеждаше банкнотите, извадени от сейфа: близо четири хиляди долара. Икономистът поглеждаше и от двете страни всяка банкнота, след което ги подреждаше на три купчини — две по-малки и една по-голяма. Накрая бутна голямата към Годой и показа с глава другите две.
— Тези трябва да вземем назаем. Ще ти дадем официален документ от Си Би Ей. Ако искаш, напиши серийните номера, а ние двамата с мистър Партридж ще подпишем разписката. Лично ти гарантирам, че ще си получиш всичките пари след четирийсет и осем часа, без да ти задаваме повече въпроси.
— Съгласен — неохотно измърмори Годой. Китъринг кимна на Партридж и Моуни да се приближат към двете купчини банкноти.
— Много делови хора днес са подозрителни към стодоларовите банкноти от страх да не са фалшиви. Затова често отбелязват на всяка банкнота откъде са я получили. Като вземеш например кола под наем и при връщането й платиш в стодоларови банкноти, компанията ще отбележи на всяка от тях номера на наемната ти разписка. За да те открие в случай, че банкнотите се окажат фалшиви. По същата причина в банките отбелязват името или номера на сметката на вложителя върху внесените от него стодоларови банкноти.
— Виждал съм и винаги съм се чудил какво значи това — каза Партридж.
— Всички тези бележки върху банкнотите са противозаконни, естествено — продължи финансистът. — Драскането по паричните знаци се смята за престъпление, но почти никога не се наказва. Така или иначе, на тази купчина банкноти виждаме записани цифри, а на другата — имена. Смятам да покажа числата на приятели в банката, които могат да установят кой си служи с тях. След което ще ги прекарат през компютъра. А имената ще потърся в телефонния указател, за да установя кой е притежавал и използвал тези банкноти.
— Мисля, че те разбирам — каза Партридж, — но обясни ми точно какво искаш да откриеш.
— Просто банките. Каквато и информация да получим, тя ще ни отведе до банките, в които тези пари са били внесени, а чиновникът е записал върху тях цифрите и номерата. А ако ни се усмихне щастието, можем да попаднем на самата банка, оперирала с тези пари. Вероятността, естествено, е много малка, но пък не е изключено да открием с коя банка са свързани похитителите и къде имат сметка. Оттам нататък се откриват нови пътища за твоето разследване, Хари.
В канцеларията на Алберто Годой напрежението постепенно спадаше. В края на краищата, помисли си той, не бе направил нищо незаконно, продавайки три ковчега на Новак или каквото е там истинското му име. Откъде да знае, че някой ще ги използва за престъпление? Е, и двата пъти Новак му се видя подозрителен и не повярва на нито една дума от измислиците защо му трябвали ковчези. Но кой може да го докаже? Няма начин. Тревожеше го само данъкът, който добави към стойността на първите два ковчега, без да я съобщава на властите, и това, че сумата, получена от Новак в брой, не фигурираше никъде в счетоводните му книги. Откриеха ли го, наоколо му щеше да се разсмърди здравата. Е, ако тия нахалници от телевизията не се раздрънкат… лично той нямаше да си отвори устата за нищо от случилото се днес, стига онова любопитно плямпало от „Семана“ да не се е довлякло наблизо.
— Дайте ми сега един лист хартия — каза Дон Китъринг, посочвайки двете купчини банкноти все още на бюрото — да ви напиша разписка за парите, които ще вземем.
Годой отвори едно от чекмеджетата, в което държеше най-различни неща, и извади тесте разчертана хартия. Преди да затвори чекмеджето, забеляза един лист от бележник със собствения му почерк. Беше го пъхнал вътре преди повече от седмица и го бе забравил.
— Ей, тук има още нещо! Като дойде втория път тоя Новак, взех че записах…
— Какво има още? — остро го прекъсна Партридж.
— Нали ви споменах за катафалката „Кадилак“ с някакъв друг човек на волана. Натовариха ковчега на нея.
— Ей?
— Записах й номерата — подаде Годой листа от тефтер. — Пъхнал съм го тук и съм го забравил.
— Как ви е хрумнало да го направите? — попита Китъринг.
— Ами сигурно нещо… — вдигна рамене Годой. — Има ли значение?
— Няма — отвърна Партридж. — Но все пак ви благодарим. Ще направим проверка. — Той сгъна листа и го пъхна в джоба си без особена надежда да излезе нещо от него. Спомни си, че табелите с номерата на експлодиралия в Уайт Плейнс микробус „Нисан“ се оказаха фалшиви, но все пак трябваше да се проверява всяка следа, независимо накъде води.
Мислите на Партридж се бяха насочили вече към нещо по-конкретно. Реши, че поне част, ако не всичко от онова, което вече бяха открили, включително уликите за съучастието на Улисес Родригес, трябваше да бъде съобщено най-късно до няколко дни. Имаше някакви норми за задържане на информация в Си Би Ей. И макар досега да бяха имали късмет, нещата можеха да се променят всеки момент. В края на краищата те бяха преди всичко журналисти. И Партридж усети как го обзема вълнение от възможността да съобщи за известен напредък, така че сега трябваше добре да обмисли как да изложи новините.
— Мистър Годой — започна Партридж, — може и да сме на погрешна следа, но вие все пак много ни помогнахте. Какво бихте казали да направим един видеозапис и вие да повторите повечето от онова, което вече ни казахте?
На Годой му хареса идеята да се появи по телевизията, но после си даде сметка, че това ще го изложи на риска да го разпитват впоследствие, може би дори и за данъците, дето толкова го тревожеха, затова поклати глава отрицателно.
— Не, благодаря.
Прочел сякаш мислите му, Партридж обясни:
— Няма нужда да казваме кой сте, нито ще показваме лицето ви. Ще направим така нареченото силуетно интервю, поставяйки ви срещу светлината, за да се вижда само сянката ви. Можем да изменим и гласа ви.
— Ще звучи все едно, че излиза от кафемелачка — допълни Китъринг. — И собствената ви жена няма да го познае. Хайде, Годой, нищо няма да загубите. Навън чака нашият оператор, който е истински спец и така ще ни помогнете да намерим отвлечените.
— Ами… — Погребалният се колебаеше. — Обещавате ли ми да запазите в тайна кой съм, че никой да не узнае?
Обещаха му и тримата поотделно. Китъринг и Партридж се спогледаха, осъзнали, че даденото току-що обещание, което щяха да спазят — както постъпваха всички почтени журналисти, независимо от последствията, — можеше да им създаде главоболия по-късно. ФБР и другите щяха да възразят срещу секретността и непременно щяха да поискат да разберат чий е силуетът. Добре де, но нали за това компанията си има адвокати.
Докато Хари Партридж разсъждаваше върху етиката на професията си, Мин Ван Кан нагласяше камерата за запис на разговора с Алберто Годой, който щеше да води Дон Китъринг. Партридж бе настоял за това отчасти понеже икономическият кореспондент държеше да съдейства в разследването на това отвличане, а и защото самият Партридж смяташе да се занимава по-нататък с други страни от проблема. Вече бе решил, че при първа възможност ще замине за Богота. Макар да споделяше мнението на своя колега от Колумбийското радио, че Улисес Родригес не е там, Партридж бе убеден, че е дошло време да се заеме с Латинска Америка, започвайки, естествено, от Колумбия.
Мин Ван Кан обяви, че е готов и могат да започват. Годой не само че вече не беше напрегнат, но се и забавляваше.
— Вие сте били симпатяги — подметна той на Китъринг, седнал близо до него, докато още не бяха в кадър.
Китъринг, обмислящ реда на въпросите си, му отвърна с небрежна усмивка, без да вдига поглед от бележките си, нахвърляни в последните няколко минути. При дадения от Мин знак той започна, оставяйки въведението да бъде добавено непосредствено преди излъчването.
— Когато за пръв път видяхте човека, известен ви вече като терориста Улисес Родригес, какво впечатление ви направи?
— Нищо особено. Изглеждаше ми съвсем обикновен. — За всеки случай Годой бе решил да не признава, че Новак му се е видял подозрителен.
— Не се ли замислихте защо си купува два ковчега, а после се връща за трети?
Силуетът вдигна рамене.
— Че какво? Нали това ми е бизнесът.
— А практиката ви не е ли да устройвате цели погребения — с церемония и всичко необходимо?
— Ами да, в повечето случаи.
— Искате да кажете, че преди тази покупка на терориста Родригес вие никога не сте продавали само ковчези?
Китъринг не бе сигурен, че ще получи потвърждение, но се надяваше Годой да не лъже поне пред камерата.
— Ами май да — промърмори Годой. Интервюто не вървеше според неговите очаквания. Опита се да срещне погледа на Китъринг, но журналистът не му обърна внимание.
— Не ви ли мина през ума да съобщите на властите, полицията например, като им кажете, че ви се е случило нещо необичайно, каквото досега не сте срещали в практиката си, и да им препоръчате да проверят какъв може да е този човек? Дойде ли ви на ума?
— Не. Нямаше причина.
— Значи не сте имали никакви подозрения?
— Точно така.
— В такъв случай защо при второто посещение на Родригес тайничко сте записали номерата от табелите на катафалката, с която той е взел ковчега, и сте държали тази информация в чекмеджето си до днес?
Годой ревна гневно:
— Вижте какво, само защото ви разкрих една тайна, не значи, че…
— Чакайте малко, господин Погребален! Досега изобщо не споменахте, че има някаква тайна.
— Мислех да ви кажа.
— А, това е вече нещо съвсем друго. Впрочем не казахте, че е тайна и когато ни разкрихте преди това интервю, че цената, която сте искали за тези три ковчега без погребална церемония, е била почти десет хиляди долара. Не се ли тези пари множко за типа ковчези, които описахте?
— Оня, дето ги купи, не възрази. Вие… какво?
— Той може би е имал сериозни причини за това. — Гласът на Китъринг бе станал леден и обвинителен. — Не поискахте ли такава висока цена, очаквайки, че мъжът ще я плати, защото през цялото време сте подозирали, че има нещо нередно и сте решили да се възползвате от положението?
— Ей, няма да седя тук да ви слушам глупостите! Стига толкова, отивам си. — Разгневен, Годой скочи от стола и си тръгна, прекъсвайки връзката с микрофона. Но пътят му минаваше покрай Мин с камерата и като се извърна почти инстинктивно, операторът го засне в едър план и така осветен, че в края на краищата Годой наруши сам камуфлажа си. По-късно щеше да има спорове дали да се използва последният кадър, или не.
— Отказвам се от уговорката — нахвърли се Годой върху Партридж. И като посочи камерата, добави недвусмислено: — Не позволявам да използвате това, ясно ли е?
— Разбирам какво искате да кажете — пресрещна го Партридж, — но не мога да ви гарантирам, че няма да го използваме. Ръководството на компанията ще реши.
— Вървете по дяволите всичките! — не спираше да ругае Алберто Годой, докато не бяха прибрани всички съоръжения, и екипът на Си Би Ей напусна къщата му.
По обратния път от Куийнс Китъринг обяви, че ще слезе в Манхатън, за да тръгне по следите на маркираните пари, а Джонатан Моуни попита дали може да го придружи, за да види как ще продължи разследването. Партридж се съгласи да се разделят веднага след моста Куийнсбъро и двамата взеха такси към Лексингтън авеню.
От едната страна на залата, в която влязоха направо от улицата недалеч от хотел „Съмит“, имаше един ред компютри и няколко телефона, а надписът над тях гласеше: „ВДИГНЕТЕ СЛУШАЛКАТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ!“ По няколко от телефоните говореха хора и можеха да се чуят откъслеци от репликите им: „Нали купи две хиляди? Продавай!“… „Можеш ли да вземеш петстотин по осемнайсет? Давай тогава!“… „Окей. Задръж на петнайсет и четвърт.“
В стаята отсреща чиновничката видя двамата журналисти да влизат и като се усмихна на Китъринг, вдигна слушалката на един телефон. Зад гърба й имаше няколко врати към вътрешни канцеларии.
— Огледай се добре наоколо — каза Китъринг на Моуни. — Този вид борси скоро ще минат в историята. Повечето вече изчезнаха като тайните кръчми след „сухия режим“.
— Но не и борсовите агенти, нали?
— Да, но тези места вече не са им изгодни. Тук влизат всякакви хора да си починат или просто от любопитство. Взеха да нахлуват и бездомните — да се постоплят през зимата. Но от тях, за съжаление, няма никаква печалба.
Зад гърба на чиновничката се отвори една от вратите, излезе смръщен мъж и сърдечно поздрави Китъринг.
— Дон, колко се радвам да те видя! Отдавна не си се отбивал при твоята предана публика. С какво мога да ти бъда полезен?
— Благодаря ти, Кевин — отвърна Китъринг и посочи към Моуни: — Моят млад колега Джонатан би искал да знае какво може да купи днес, чиято цена ще стане четворно по-голяма до утре, а пък аз ще те помоля за маса и телефон за половин час.
— Масата и телефонът не са проблем. Заповядай в моя кабинет на спокойствие. Колкото до въпроса на твоя колега — съжалявам, Джонатан, но нашето кристално кълбо, дето предсказва, е дадено на поправка. Ако го донесат, докато сте тук, ще ти позволя да погледнеш в него.
Влязоха в малък уютен кабинет с махагоново бюро, две кожени кресла, с неизбежния компютър и един телефон. Табелката на вратата указваше: Кевин Фейн.
— Чувствайте се като у дома си. Сега ще поръчам кафе и сандвичи.
— Докато бяхме в колежа, Кевин и аз работехме през лятото на Нюйоркската борса и оттогава не сме се забравили. Освен това всеки обича да помага на телевизионните журналисти, дори и само като им предостави телефона си. Така се чувстват съпричастни към работата ни и изразяват благодарността си по своему.
Докато обясняваше, Китъринг извади от вътрешния си джоб няколкото стодоларови банкноти на Алберто Годой и ги разстла върху бюрото. Отвори едно чекмедже и извади оттам лист хартия да си води бележки.
— Най-напред ще си опитаме късмета с банкнотите, маркирани с имена. След това, ако е необходимо, ще се заемем с онези, на които има само цифри. — И като взе една банкнота, прочете: — Джеймс У. Мортъл. Този „гущер“ е минал през ръцете му в някой момент. Виж дали можеш да го откриеш в телефонния указател на Манхатън, Джонатан.
Само след няколко секунди Моуни обяви:
— Ето го. — И изчете на глас телефонния номер, докато Китъринг натискаше един по един бутоните.
След две иззвънявания в слушалката се чу приятен женски глас:
— Водопровод и канализация „Мортъл“.
— Добър ден. Там ли е мистър Мортъл, моля?
— Отиде на обект. Аз съм жена му. С какво мога да ви услужа?
Не само приятна, но млада и очарователна, помисли си Китъринг.
— Благодаря ви, мисис Мортъл, казвам се Дон Китъринг и съм икономически кореспондент на телевизионната компания Си Би Ей.
Мълчание, последвано от колеблив въпрос:
— Вие шегувате ли се?
— Изобщо не се шегувам, госпожо. — Китъринг бе развеселен и дружелюбен. — Правим едно проучване и реших, че мистър Мортъл може да ни помогне. Или вие, щом него го няма.
— Вие май наистина сте Дон Китъринг. Познах ви по гласа. С какво мога да ви помогна? — И след приятен лек смях: — Да не би да се е пробила някоя от водопроводните ви тръби?
— Засега не. Става дума за една стодоларова банкнота, на която е написано името на вашия съпруг.
— Дано не сме направили нещо нередно.
— Няма абсолютно нищо нередно, мисис Мортъл. Просто разбрах, че банкнотата е минала през ръцете на вашия съпруг, и се опитвам да открия къде е попаднала след това.
Жената отсреща се замисли:
— Ами някои от клиентите ни плащат в брой и често със стодоларови банкноти. Но ние никога не им задаваме въпроси.
— Няма и нужда.
— Но после в банката, когато внасяме парите, чиновникът записва понякога името ни на тях. Мисля, че не трябва, но го правят. Веднъж ги попитах защо и ми обясниха, че имало толкова много фалшиви стотачки и това било предпазна мярка.
— Аха! Точно така си помислих и аз. Ако не възразявате, имате ли нещо против да ми кажете името на вашата банка?
— Защо не? Тя е „Ситибанк“. — И жената назова един от филиалите й извън центъра на града.
— Благодаря ви. Това беше всичко.
— Един момент, мистър Китъринг. Мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Нещо, свързано с това, ще излезе ли по новините и как да знам кога, че да не го пропусна?
— Няма проблем. Вие толкова много ни помогнахте, мисис Мортъл, че ви обещавам лично да ви телефонирам и да ви уведомя.
Когато Китъринг остави слушалката, Джонатан Моуни се обади:
— Знаех си, че ще науча нещо ново.
— И какво е то?
— Как се създават приятели.
Китъринг само се усмихна, докато записваше адреса на жената с очарователния глас. Гласът можеше и да подвежда, разбира се, и нищо чудно тя да се окажеше стара и дебела, но инстинктът му подсказваше обратното. С течение на времето Джонатан щеше да научи и още нещо: работата на телевизионния журналист му предоставяше благоприятни възможности и за романтични приключения, които в някои случаи водеха и по-далеч.
Китъринг избра друга банкнота.
— Тук пише „Братя Николини“ — кимна той на Моуни.
Оказа се хлебарска и сладкарска работилница на Трето авеню. Мъжът, който се обади, отначало бе подозрителен и щеше да затвори телефона, но Китъринг вежливо и настойчиво го разубеди. Докато най-сетне получи името и на неговата банка: „Американ Амазонас“ на площад Даг Хамършелд.
Имената от следващите две банкноти не съществуваха в манхатънския телефонен указател.
Петата се оказа надписана с името на един услужлив управител на магазин за мъжка мода, който имал сметка в банка „Люми“.
След още няколко телефонни разговора попаднаха на осемдесет и шест годишен старец, живеещ в апартамент на Ийст Енд авеню. Той беше твърде немощен и вместо него говореше болногледачка, но се чуваше как той весело й подсказва, че синът му, собственик на няколко нощни клуба, често се отбивал и давал на баща си стодоларови банкноти, които старецът внасял в банката за черни дни. Коя банка ли? Ами „Американ Амазонас“ на площад Даг Хамършелд.
Следващият номер се оказа на ресторант, в който сервираха риби и други морски продукти, близо до Централната гара. Докато извикат собственика, мина доста време, а и той беше много нервен:
— Какво, по дяволите, искате? Как да не знаете фирмата на банката? Ще ви я кажа само ако ни споменете за реклама в новините. Тя е на оня площад с проклетото име, дето все не мога да го запомня… Даг Хамършелд… „Американ Амазонас“.
Като окачи слушалката, Китъринг събра с две шепи стодоларовите банкноти и каза на Моуни:
— Готово. Край на разговорите. Намерихме ключа. — И в отговор на въпросителния поглед на младия си колега добави: — Трима души да споменат една и съща банка не е просто съвпадение. Където и да са попаднали останалите банкноти, те са били внесени там по-рано и после пак са преминали през „Американ Амазонас“.
— Значи оттам е изтеглил пари Новак-Родригес да плати на Годой за ковчезите.
— Точно така. — Гласът на Китъринг бе станал някак твърд. — И ако не се лъжа, именно в тази банка проклетите похитители имат сметка.
— Значи оттук отиваме направо на площад Даг Хамършелд — подсказа Моуни.
Китъринг отблъсна стола назад и се изправи.
— Че къде другаде? Да вървим.
Като влезе в „Американ Амазонас“, Дон Китъринг имаше чувството, че не само го познаха веднага, но и че присъствието му не бе изненада за никого. Като поиска да говори с директора, секретарката с вид на матрона го уведоми:
— При него има човек, мистър Китъринг, но ще вляза да му кажа, че сте дошъл. — И като премести поглед от него на Джонатан, добави: — Сигурна съм, че няма да ви кара да чакате дълго.
Китъринг още разглеждаше стенописа в уютното неголямо помещение — революционна сцена със задъхани коне, развели сплъстени гриви, яхнати от униформени войници, — когато секретарката му съобщи:
— Мистър Армандо е вече свободен. Заповядайте, моля.
Табелката на бюрото в кабинета на директора уточняваше името: Емилиано У. Армандо, младши.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Китъринг. Често ви гледам и се възхищавам на онова, което говорите. Но едва ли съм първият, който ви го казва.
— Въпреки това ми е приятно да го чуя. Армандо им направи знак да седнат и те се оказаха срещу голям гоблен на стената в тематичните сюжети и синьо-жълти багри на целия интериор.
Директорът беше дребен със сбръчкано лице, издаващо умора, с оредяла бяла коса и гъсти вежди. Имаше нервни движения, угрижено изражение и Китъринг го оприличи на застаряващ териер, който не може да свикне с променящата се обстановка наоколо. Но инстинктивно хареса човека насреща си, за разлика от Алберто Годой преди него.
— Предчувствах, че някой като вас ще намине скоро оттук — каза с въздишка банкерът, облягайки се в дълбоко си кресло. — Разбирате, предполагам, че настанаха трудни, смутни времена за всички ни.
Китъринг се наведе напред. Директорът явно бе решил, че той знае нещо повече, и предпазливо се съгласи:
— Разбирам ви. Точно така е.
— Извинявайте, че ви питам, но как узнахте? Финансовият кореспондент едва се сдържа да не попита: „Да узная какво?“ И се усмихна.
— Нали знаете, че в телевизията разполагаме с най-различни източници на информация, макар че не винаги можем да ги обявяваме.
— От информацията в „Пост“ ли знаете? — продължи Армандо. — Но все пак много въпроси остават без отговори.
— Не си спомням дали точно това съм чел — сбърчи чело Китъринг. — Да имате случайно един екземпляр?
— Разбира се. — И Армандо отвори едно от чекмеджетата, за да извади изрезка от вестник в пластмасова папка. Заглавието гласеше: „ДИПЛОМАТ ОТ ООН УБИВА ЛЮБОВНИЦАТА СИ И СЕБЕ СИ В ИЗБЛИК НА РЕВНОСТ“.
Китъринг плъзна поглед по материала, отбелязвайки, че е публикуван преди десет дни, предишната неделя. Забеляза имената на мъртвите — Хелга Еферен от банката „Американ Амазонас“ и Хосе Антонио Салавери, член на перуанската делегация в ООН. Причината за тревогата на директора му се изясни. Въпросът беше дали случаят имаше някаква връзка с повода, по който журналистите от Си Би Ей бяха тук.
— Казахте, че има и много въпроси без отговор, нали?
Директорът кимна.
— Вестникът предава версията на полицията. Аз лично не я приемам.
— Бихте ли ми казали защо? — опипваше почвата Китъринг.
— Цялата работа е твърде сложна за такова просто обяснение.
— Вие не може да не сте познавали жената, работила тук. А познавахте ли мъжа, Салавери?
— За съжаление оказа се, че да.
— И по-точно?
Армандо се поколеба, преди да отговори.
— Бих искал да съм откровен с вас, мистър Китъринг, главно защото мисля, че всичко онова, което ни стана известно в банката през последните десет дни, рано или късно ще излезе наяве, а знам, че вие държите на истината в работата си. Но аз имам и задължения към банката. Ние сме влиятелен и уважаван институт в Латинска Америка, освен че имаме добри позиции в САЩ. Бихте ли изчакали един-два дни, докато се консултирам с по-висшестоящето ръководство извън тази страна?
Значи имаше връзка! Китъринг отново се довери на инстинкта си и решително поклати глава:
— Няма време за чакане. Положението е сериозно и става дума за сигурността и живота на хора. — Реши, че е време и той да направи някои разкрития. — Мистър Армандо, нашата телевизионна компания има известни основания да предполага, че банката ви е била въвлечена по някакъв начин в отвличането преди две седмици на мисис Крофърд Слоун и още двама души от семейството на нашия именит колега. Сигурен съм, че вече сте чули. Така че ще ви попитам: случаят със смъртта на Еферен и Салавери има ли нещо общо с това отвличане?
Ако преди да чуе това, Армандо бе само притеснен, думите на Китъринг му се отразиха като смъртоносен гръм. Видимо поразен, той се облегна на масата с лакти и хвана глава между дланите си. След няколко секунди вдигна поглед.
— Възможно е — отвърна той шепнешком. — Сега разбирам. Не само е възможно, но е много вероятно. — И продължи съвсем съкрушен: — Много егоистично от моя страна, но тъй като излизам в пенсия само след два месеца, в момента си мисля единствено: не можеше ли всичко това да почака, докато се махна?
— Разбирам ви много добре. — Китъринг с мъка сдържаше нетърпението си. — Но неумолимият факт е, че вие и аз сме ангажирани с цялата работа. Очевидно и двамата разполагаме с различни сведения и колкото по-бързо ги обменим, толкова по-добре за нас.
— Съгласен съм — примири се Армандо. — Откъде да започнем?
— Нека аз пръв да говоря. Известно е, че голяма сума пари, поне десет хиляди долара в брой, може би и повече, са излезли от вашата банка в услуга на похитителите.
Директорът кимна мрачно.
— Като обединим вашата и моята информация, ще се получи много по-голяма сума. — Но изведнъж млъкна. — Ако ви помогна с някои подробности, необходимо ли е да цитирате името ми?
— Може би не. — Китъринг обмисляше. — Има една формулировка: „източник, пожелал да остане анонимен“. Ако предпочитате, можем да разговаряме на тази база.
— Бих предпочел. — Армандо помълча, събирайки мислите си. — В тази банка са сметките на няколко делегации в ООН. Няма да се впускам в повече подробности, но ще добавя, че поддържаме тесни връзки с определени страни, затова и сградата ни е в удобна близост с ООН. Сметките са под разпореждане на различни хора и един от тях бе мистър Салавери.
— Значи сметката е била на перуанската делегация?
— По-скоро свързана с перуанската делегация. Но не съм сигурен колко хора са знаели за тази сметка, освен Салавери, който имаше право да подписва и да тегли пари. Трябва да знаете, че всяка делегация в ООН може да разполага с няколко сметки, включително и такива за специални цели.
— Окей, но нека да се занимаем с най-съществената.
— През последните няколко месеца в тази сметка влизаха значителни суми, част от които бяха изтеглени. Винаги законно, разбира се, без банката да е вършила нещо нередно. С едно изключение само.
— А именно?
— Мис Еферен, която заемаше тук високопоставената длъжност на помощник-управител, изведнъж пое под свое разпореждане тази сметка, като държеше и мен, и останалите в неизвестност за състоянието й и операциите по нея.
— С други думи, източникът на внасяните пари, както и онзи, на когото са били изплащани, са държани в тайна.
— Така излиза — кимна Армандо.
— И кой е теглил пари?
— Винаги Хосе Антонио Салавери, който се е подписвал. Няма ничий друг подпис и неизменно е било плащано в брой.
— Нека да се върнем малко по-назад — предложи Китъринг. — Казахте ни, че не сте съгласен със заключението на полицията относно причините за смъртта на Еферен и Салавери. Защо?
— Като започнах да разкривам нещата през миналата и тази седмица, реших, че вероятно онзи, който се е възползвал от сметката, е извършил двойното убийство, нагласяйки нещата така, че да изглеждат в края на краищата като убийство и самоубийство. Предполагах и все още смятам, че Салавери е бил само посредник. Но като ми казахте, че похитителите на семейство Слоун имат нещо общо с тази работа, започвам да мисля, че това е тяхно дело.
Независимо от напрежението и предстоящото си пенсиониране, дребничкият директор очевидно не бе загубил логическото си мислене, заключи Китъринг. Той погледна Моуни и му предложи:
— Искаш ли да зададеш някакви въпроси, Джонатан?
Моуни остави бележките, които си водеше, и се изправи в креслото си.
— Ако приемем, че онова, което казвате, е вярно, мистър Армандо, имате ли някаква представа защо са били убити тези двама души?
Директорът вдигна рамене.
— По мое мнение те вероятно са знаели твърде много.
— Например? Може би имената на похитителите?
— А какво знаете за източника на парите, с които е разполагал тази Салавери? Знаете ли откъде идват те?
За пръв път директорът се поколеба.
— От понеделник насам водих няколко разговора с членове на перуанската делегация в ООН. Те също правят свое разследване. Но засега пазим в тайна онова, което са разкрили и което обсъждахме.
Китъринг го прекъсна:
— Нали се разбрахме, че няма да цитираме името ви. Хайде, кажете ни всичко. Откъде са дошли парите?
Армандо въздъхна.
— Нека да ви задам един въпрос, мистър Китъринг. Чували ли сте някога за организацията „Сендеро Луминосо“ или…
— „Сияйна пътека“? — довърши изречението му Моуни.
— Да, чувал съм — намръщи се Китъринг.
— Не сме сигурни — добави директорът, — но парите може да са идвали точно оттам.
След като се разделиха с Китъринг и Моуни на Куийнсбъро точно преди Манхатън, Хари Партридж и Мин Ван Кан решиха, че имат време да обядват в ресторанта на Улф на ъгъла на Петдесет и седма улица и Шесто авеню. Докато ядяха предпочетените и от двамата гигантски сандвичи с гореща пастърма, Партридж наблюдаваше Мин, който му си виждаше замислен този ден, необичайно угрижен, макар това да не се отразяваше на работата му при Годой. Леко четвъртитото лице на виетнамеца с белези от едра шарка изглеждаше безразлично към онова, което става наоколо му.
— Тежки мисли ли имаш, приятелю? — попита го Партридж.
— Нещо такова. — Отговорът бе типичен за Ван Кан и Партридж знаеше, че няма смисъл да настоява повече. Мин сам щеше да му каже по своя си начин, когато намереше за добре.
Междувременно Партридж му довери намерението си да отлети за Колумбия може би още на следващия ден. Добави, че не знае дали някой ще го придружи; щял да говори с Рита. Но има нужда от оператор, ако не веднага, то по-късно, и настояваше Мин да отиде при него.
Ван Кан се замисли, претегляйки възможностите. После кимна.
— Окей. Ще го направя за теб, Хари, и за Кроф, но това ще е за последен път, последното ми приключение.
— Да не искаш да кажеш, че напускаш? — изненада се Партридж.
— Обещах на семейството. Снощи имахме разговор. Жена ми иска да съм си повече у дома. И децата имат нужда от мен, а и бизнесът ми. Така че, щом се върна, напускам.
— Но как така внезапно!
По лицето на Ван Кан се появи една от редките му леки усмивки.
— Не по-внезапно от заповед в три сутринта да замина за Шри Ланка или Гданск, нали?
— Разбирам какво имаш предвид, но страшно ще ми липсваш. Никога няма да е същото без теб. — Партридж тъжно поклати глава, макар че решението на Мин не го изненада.
Семейството на Ван Кан сравнително бързо се бе приспособило към американския начин на живот. Децата, подобно на много техни виетнамски връстници, учеха усърдно и получаваха високи бележки в училище, а сега вече и в колежа. Партридж добре ги познаваше и се възхищаваше, а понякога и завиждаше на семейното им единство. При това живееха много скромно, защото Мин спестяваше в банка по-голямата част от солидната си заплата, та чак някои колеги шушукаха, че бил милионер. Не беше изключено, мислеше Партридж, защото през последните няколко години Мин бе купил няколко малки магазина за фотоапарати в предградията на Ню Йорк, които после разшири и свърза във верига с помощта на жена си Тан. Нищо чудно Мин да е решил най-сетне, че му стига да пътува и да отсъства за дълго от къщи, че се е наситил на рискове, много от тях споделени с Хари Партридж в опасни зони.
— Като стана дума за бизнеса ти, как върви той? — попита Партридж.
— Много добре — усмихна се пак Мин и добави: — Но Тан вече не може да се справя сама, докато ме няма.
— Надявам се все пак, че ще се виждаме от време на време.
— Бъди сигурен, Хари. В нашия дом името ти ще бъде винаги на първо място в списъка на почетните гости.
В заседателната зала на „групата за бързо реагиране“ Хари се върна късно следобед, купил по пътя си някои провизии, които можеха да му потрябват: дебели чорапи, здрави туристически обувки и силен фенер. Рита Ейбръмс веднага го извика при себе си.
— Един човек те търсеше. Обажда се три пъти от сутринта. Не пожела да си каже името, но било много важно да разговаря с теб още днес. Казах му, че рано или късно ще се върнеш.
— Благодаря ти. Искам да ти кажа нещо. Реших, че трябва да отида в Богота.
Хари млъкна и двамата с Рита вдигнаха очи при звука на забързани стъпки пред вратата на залата. Миг след това влязоха Дон Китъринг и Джонатан Моуни.
— Хари! Рита! — Китъринг се задъхваше от бързане. — Намерихме гнездото на осите, при това широко отворено.
Рита се огледа, защото в помещението имаше и други хора.
— Да отидем в някой кабинет — предложи тя и тръгна първа.
Цели двайсет минути Китъринг, допълван от време на време от Моуни, разказва каквото беше узнал. Показа им съобщението в „Ню Йорк Пост“ за смъртта на Салавери и Еферен, което директорът на банката „Американ Амазонас“ им бе преснимал на ксерокс, преди да си тръгнат.
След като прочете изрезката, Рита попита Китъринг:
— Смяташ ли, че трябва да започнем разследване на тази двойна смърт?
— Отчасти, но това не е най-важното. Сензацията е в перуанската връзка.
— И аз мисля така — каза Партридж, — пък и Перу е златна мина. — Спомни си разговора преди два дни с Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на „Есцена“ в Лима. Без да се впуска в подробности, Семинарно категорично бе казал: „Отвличанията са част от живота на Перу днес.“
— Да не забравяме, че все още не сме сигурни дали пленниците са вън от страната — напомни Рита.
— Не съм забравил — отвърна Партридж. — Дон, научи ли нещо повече?
Китъринг кимна.
— Преди да напусна банката, убедих директора да се съгласи на интервю пред камера, може би по-късно днес. Той знае, че собствениците на банката може да му дърпат ушите за това, но е добро старче с чувство за отговорност и пое риска. Ако нямаш нищо против, Хари, ще се заема и с това.
— Напротив, то си е твоя тема. — И като се обърна към Рита, заяви: — Сменям решението си за Богота. Явно трябва да отида в Лима. Искам да съм там рано утре сутринта.
— Каква част от всичко това ще обявим и кога?
— Всичко, което знаем, и без много отлагане. А кога точно, ще обсъдя с Лес и Чък. Предпочитам да минат двайсет и четири часа в Перу, преди по петите ми да пристигне цяла армия други кореспонденти. — И продължи: — Затова започваме веднага и ще работим цяла нощ, за да сглобим всичко. Събери цялата група на съвещание. — Партридж погледна часовника си: беше 3,15 следобед. — Нека да бъде в пет часа.
— Слушам! — засмя се Рита, доволна, че ще се действа.
В същия момент иззвъня телефонът на бюрото. Рита вдигна слушалката и след като отговори, закри микрофона с ръка и се обърна към Партридж:
— Същият човек, дето те търси цял ден. Хари пое слушалката.
— Хари Партридж слуша.
— Не споменавайте името ми никъде в този разговор, ясно ли е? — Думите оттатък звучаха приглушено, като че ли нарочно, но Партридж позна гласа на адвоката, защитника на организираните престъпници.
— Да, ясно.
— Нали ме познахте?
— Да.
— Обаждам се от уличен автомат, за да не ни подслушват. И още нещо: ако ме споменете като източник на онова, което ще ви кажа, ще се закълна, че лъжете, и ще го отрека, разбрахте ли?
— Напълно.
— Поех голям риск да открия някои неща и ако се разбере за този разговор, това може да ми струва живота. Така че като затворя телефона, ще смятам дълга си към вас изплатен завинаги. Разбрано?
— Разбрано.
Другите трима в малката стая млъкнаха с приковани погледи в Хари, докато приглушените думи, разбираеми само за него, се редяха в слушалката.
— Някои мои клиенти имат връзки с Латинска Америка.
По-точно с търговията с кокаин, помисли си Партридж, но не го каза.
— Както вече ви казах сутринта, не биха си цапали ръцете с онова, за което ме питахте, но до ушите им стигат други неща.
— Разбирам — каза Партридж.
— Така че информацията ми е желязна, за което гарантирам. Хората, които търсите, са изведени от САЩ със самолет още миналата събота и сега са държани в плен в Перу. Чухте ли ме?
— Чух — отвърна Партридж. — Мога ли да задам един въпрос?
— Не!
— Само едно име — помоли се Партридж. — Кой е отговорен за всичко? Кой ги държи?
— Дочуване.
— Моля ви, почакайте. Добре, не искам да ми казвате името, само това направете: ще ви спомена едно име и ако греша, дайте ми сигнал за отрицание. Ако съм прав, не казвайте нищо. Съгласен ли сте?
Настъпи пауза.
— Казвайте бързо.
Партридж си пое дълбоко дъх, преди да изговори:
— „Сендеро Луминосо“.
На другия край на жицата последва мълчание. После се чу щракването на окачената слушалка.
Още щом дойде в съзнание в сумрачната колиба в Сион, а и след като установи малко по-късно, че тя, Ники и Ангъс са пленници в Перу, Джесика прие като свое задължение да ръководи и да поддържа духа на злощастната група. Убедена бе, че тези две мисии са от основно значение за оцеляването им, докато чакат и се надяват да бъдат освободени. В противен случай щяха да изпаднат в пълно отчаяние и униние, които биха били фатални. „О, благодаря ви, генерал Уейд, Бог да ви благослови! Не съм и предполагала, когато идвах на тренировките ви и слушах вашите лекции, колкото да има поне един член от семейството ми, способен да се защитава сам, че ще имам нужда от вашите уроци и че така скоро ще ги приложа.“
Бригаден генерал Сидрик Уейд беше сержант от Британската армия в Корейската война, впоследствие елитен офицер от военновъздушните сили на Нейно величество. Като пенсионер той живееше сега в Ню Йорк и бе открил малка школа за тренировки с цел защита от терористи. Бе успял да си извоюва такава репутация, че и американската армия му изпращаше понякога курсисти. Генерал Уейд бе научил Джесика и другите си питомци да водят бой в тясно затворено пространство, без оръжие, но така че и най-слабият и лек човек, усвоил преподаваните умения, би могъл да разоръжи и атакува противника си, счупвайки му крак или ръка, или изваждайки му око. Джесика се бе оказала пъргава и възприемчива ученичка.
Откакто бе пленница в Перу, на няколко пъти имаше възможност да приложи знанията си от тренировките при генерал Уейд, но винаги се бе въздържала, от страх да не е прибързано. Предпочиташе да таи възможностите си за онзи момент, в който те биха били от решаващо значение.
Но такъв момент още не бе настъпил и засега нямаше изгледи да се стигне дотам.
Скоро тримата откриха, че пазачите, които се изреждаха пред килиите им, подобни на клетки, по различен начин изпълняваха строгите нареждания за тяхната охрана. Най-добронамерен към тях бе Висенте, мъжът, който бе помогнал на Ники в камиона и който — по нареждане на Мигел — бе срязал въжетата около китките им. Той им позволяваше да говорят помежду си през цялото време, докато беше на пост, правейки им само знак да снишават гласовете си. Най-неумолим бе Рамон, при когото и дума не можеше да става за приказки. Останалите бяха някъде по средата и много зависеше от настроението им.
Първите няколко дни определиха режима на жалкото им съществуване. Три пъти дневно им донасяха отвратителна мазна храна, състояща се главно от зимен пъпеш, ориз и юфка. Първия ден Ники се задави от лойта, която имаше вкус на вкиснато, а Джесика едва не повърна; но постепенно гладът надделя над отвращението и те поглъщаха всичко. На около четирийсет и осем часа изнасяха кофите, които им служеха за гърнета, но индианката, която вършеше това, или изобщо не ги миеше, или само ги изплакваше, защото, като ги върнеше, те воняха не по-малко отпреди. Вода за пиене подаваха във всяка от трите клетки със стари шишета от разхладителни напитки, а от време на време имаше и по някое канче вода за миене. Пазачите ги предупредиха с жестове да не пият водата за миене, която и без това беше тинесто-кафява на цвят.
Духът на Ники, който интересуваше Джесика най-много от всичко, не бе бодър, но поне не падаше; той се оказа доста устойчив след първоначалния шок от случилото се. От работата си в Социалните грижи за бедните в Ню Йорк Джесика бе установила, че в тежки ситуации децата обикновено се справят по-добре от възрастните. Вероятно, предполагаше, защото мисленето на децата не е особено усложнено и е по-откровено; а може би изведнъж съзряваха психически, когато обстоятелствата го изискваха. Каквато и да бе причината при Ники, той видимо се държеше.
Бе започнал да прави плахи опити за разговор с пазачите. Знаеше само някои основни изречения на испански, но ако слушателят му проявеше търпение и отзивчивост, успяваше да размени по няколко думи с него и да узнае по нещо ново. Най-добре вървеше разговорът с Висенте. От него научиха, че „докторът“ скоро щял да си замине за Лима. Това очевидно бе човекът, когото Джесика бе одрала по лицето. Но „сестрата“ щяла да остане, а тя несъмнено бе вечно намръщената жена, чието име се бе оказало Сокоро.
Тримата се мъчеха да си обяснят защо Висенте е по-различен от другите пазачи и несъмнено по-човечен. Но Джесика предупреждаваше Ники и Ангъс: „Не е чак толкова по-различен. Все пак той е един от онези, които ни доведоха тук и ни държат в плен. Не забравяйте това. Просто не е чак толкова лош и злонамерен като другите, затова в сравнение с тях ни изглежда по-любезен.“ Имаше и други причини, които Джесика би обсъдила, но реши да отложи това за по-късно. Щяха да имат нужда от нови теми за мислене и разговор през дългите дни, които ги очакваха. Затова само добави: „Но именно защото е такъв, нека да се възползваме от Висенте доколкото можем.“
По идея на Джесика Ники попита Висенте дали няма да им позволят да излязат от килиите си и да се разходят навън. В отговор Висенте поклати глава, но не стана ясно дали отговорът му е отрицателен, или просто не е разбрал въпроса. На свой ред Джесика настояваше да предадат на Сокоро, че пленниците искат да разговарят с нея. Ники се помъчи да обясни, но отново последва клатене на глава, без да е ясно дали молбата ще бъде предадена.
Сокоро обаче дойде по-късно същия ден, очевидно в отговор на тяхното искане.
Преди да влезе, застана на прага на външната врата, в чиято рамка се очертаваше стройното й гъвкаво тяло, огледа трите клетки и сбърчи нос от натрапчивата воня. Джесика я заговори, без да чака:
— Знаем, че сте медицинска сестра, Сокоро, затова проявихте загриженост към нас, изслушахте ни и се застъпихте да ни развържат ръцете, а после ни дадохте шоколада.
— Не сестра, а санитарка — троснато отвърна Сокоро. Приближи се до клетките със стиснати устни.
— Няма голямо значение, особено при тези условия — каза Джесика. — След като докторът си тръгне, вие оставате единственото медицинско лице тук.
— Хич не ми се подмазвайте. Няма да ви помогне. Викали сте ме. Защо?
— Защото вече ни показахте, че искате да сме живи и в добро здраве. Но ако не излезем оттук поне за малко на чист въздух, ще се разболеем.
— Трябва да стоите вътре. Не бива никой да ви вижда. Така искат.
— Защо? И кои са тези, които искат?
— Това не е ваша работа и нямате право да задавате въпроси.
Джесика не й остана длъжна.
— Аз имам правото като майка да се грижа за своя син, както и за своя свекър, който е възрастен и малтретиран.
— Заслужи си го. Много приказва. Вие също. Инстинктът подсказа на Джесика, че омразата на Сокоро е някак си насила. Опита се да я спечели с комплимент.
— Чудесно говорите английски. Сигурно дълго сте живели в Америка.
— Това не е ваша… — Сокоро млъкна и вдигна рамене. — Три години. Отвратително време. Мръсна корумпирана страна.
— Не съм убедена, че мислите така. Според мен ви е харесало, отнасяли са се добре с вас и сега ви е трудно да ни мразите — каза й Джесика кротко.
— Мислете каквото щете — сопна се Сокоро, напускайки колибата, но на вратата се обърна. — Ще се опитам малко да проветря тук. — Устните й се разтегнаха леко, като че ли за усмивка. — Заради пазачите.
На другия ден пристигнаха двама мъже с инструменти. Пробиха в стената срещу клетките няколко дупки като прозорци. Сумракът веднага бе изместен от дневната светлина и тримата пленници можеха вече по-ясно да се виждат помежду си, но да гледат и пазачите. Нахлу въздух, лек ветрец и макар вонята да не изчезна напълно, поне намаля.
Това бе победа за Джесика, но и доказателство — според нея, — че под враждебната си маска Сокоро не е чак толкова лоша и това може би ще им е от полза по-късно. Уви, тази малка победа нямаше да помогне на далеч по-големите страдания, които им предстояха. Едно от тях, което Джесика не подозираше, вече наближаваше.
Шест дена след пристигането на пленниците и придружителите им в Нуева Есперанса Мигел получи серия писмени нареждания от „Сендеро Луминосо“ в Аякучо. Донесе ги пратеник с камион, който бе изминал осемстотин мъчителни километра през опасни планински проходи и мочурливи пътеки из джунглата. Бе докарал и специални съоръжения.
Най-важната инструкция се отнасяше до видеозаписа, който трябваше да бъде заснет с пленницата. Донесен бе и текстът, в който не бе позволено да се правят каквито и да е промени. Изпълнението на тази задача бе възложено лично на Мигел. Другото нареждане потвърждаваше, че задълженията на Боделио са свършили и той трябва да се върне заедно с пратеника в Аякучо, откъдето щеше да замине със самолет за Лима. Камионът щеше да дойде в Нуева Есперанса отново след няколко дни, за да донесе още неща и да вземе готовия видеозапис.
Вестта, че Боделио ще се върне в Лима, не изненада, но обезпокои Мигел. От една страна, бившият доктор знаеше твърде много, от друга, той неизбежно щеше да възстанови навика си да пие, което значеше — и да приказва. Така че извън контрол Боделио представляваше заплаха не само за сигурността на малкото им укрепление тук, но и за безопасността на самия Мигел. А това го тревожеше най-много от всичко. При други обстоятелства би накарал Боделио да се поразходи из джунглата заедно с него, след което щеше да се върне само Мигел. Но колкото и да бяха безмилостни, хората от „Сендеро Луминосо“ щяха да побеснеят, ако някой наемник убие техен човек, независимо по каква причина. Ето защо Мигел се задоволи само да изпрати поверително послание със сериозно предупреждение за опасността, която би представлявал Боделио на свобода. В „Сендеро Луминосо“ бързо щяха да вземат подходящо решение. И Мигел не се съмняваше какво ще бъде то.
Остана доволен от изричното нареждане да поддържа тримата заложници в добро здраве поне засега. Фактът, че споменаваха за „трима заложници“, чийто брой бяха узнали вероятно от новините, показваше одобрението на върховното командване към решението на Мигел да вземе и стареца, макар това да не се предвиждаше в първоначалния план.
Той насочи цялото си внимание към специалните съоръжения за записа на образ и звук. Това бе една камера „Сони Камкордер“ с касета, триножник, прожектор и портативен дизелов генератор на сто и десет волта. За Мигел не бе никакъв проблем да се справи с апаратурата, тъй като и по-рано бе правил видеозаписи на пленници.
Знаеше обаче, че ще му трябва помощ и някакви строги мерки, които да осигурят подчинението на тази непокорна жена. Той избра за асистенти Густаво и Рамон, които му бяха направили впечатление като най-сурови с пленниците и които му се виждаха достатъчно хладнокръвни и за най-жестоките мъчения, ако се наложеше. Сеансът, реши Мигел, щеше да се състои на другата сутрин.
Щом в колибата влезе достатъчно дневна светлина, Джесика се залови за работа. Макар да бе установила, че личната й чанта и съдържанието на джобовете и на тримата са били иззети вероятно още при пленяването им, тя се зарадва на няколкото кламера, един гребен, малко тефтерче в задния джоб на Ангъс и една химикалка, паднала през дупка в джоба на Ники, които бяха останали незабелязани. По нейно настояване тефтерчето и химикалката бяха скрити и предишния ден бе използвала дежурството на Висенте да ги получи от Ангъс и Ники. Джесика смяташе да нарисува лицата на хората, които бе видяла през това време, докато споменът за тях все още бе силен. Без да има някакъв талант, тя умееше да си служи с молив и се надяваше да улови характерното във всяко лице, та да го използва по-късно в разкриването на извършителите на това престъпление.
Първата рисунка, която все още не бе завършила, бе на високия оплешивяващ мъж с внушителна стойка, когото смътно бе различила все още в полусъзнание на вратата на първата колиба и към когото добре си спомняше, че бе отправила първата си молба за помощ. Ясно виждаше изненадата в реакцията на този мъж, който впоследствие очевидно не бе направил нищо за тях. Кой бе той? Защо бе там? Участваше ли и той? Джесика бе убедена, че той бе американец, и се надяваше някой ден да бъде издирен благодарение на малката й скица. На нея безпогрешно можеше да бъде разпознато лицето на капитан Денис Ъндърхил.
Шумът на стъпки отвън я накара бързо да прибере листчето в сутиена си, по липса на друго място. Тефтерчето и химикалката пъхна под тънкия дюшек на леглото.
Появиха се Мигел, Густаво и Рамон с апаратура, твърде добре позната на Джесика.
— О, не! — викна тя на Мигел. — Не си губете времето да правите това. Отказвам да ви съдействам с какъвто и да е запис.
Мигел не й обърна внимание. Той съвсем спокойно инсталира камерата върху триножника и нагласи прожектора, който включи към един кабел. Кабелът излизаше през вратата навън, откъдето се чуваше звукът на задействания генератор. Само след миг трите клетки бяха силно осветени, а прожекторът бе насочен към празен стол точно срещу обектива. Все така бавно Мигел се отправи към клетката на Джесика и каза с леден и твърд глас:
— Ще правиш точно каквото ти казвам и когато ти наредя, кучко! — Той й подаде трите изписани на ръка страници. — Ще прочетеш точно това и нито дума повече, без да променяш каквото и да е в него.
Джесика взе страниците, прочете ги набързо и ги скъса на малки парченца, които изхвърли през бамбуковата решетка.
— Казах, че няма да го направя за нищо на света. Мигел не реагира, а само погледна към Густаво, който чакаше наблизо. Кимна му.
— Вземи момчето.
Решимостта на Джесика отстъпи пред тръпка на страх. Тя видя как Густаво отключи катинара, влезе в клетката на Ники, хвана го за рамото и като изви ръката му, го изблъска навън точно пред килията на Джесика. Видимо изплашен, Ники не каза нищо. Разтреперана, вече изпотена, Джесика строго попита двамата мъже:
— Какво ще правите? Никой не й отговори.
Рамон донесе стола, използван обикновено от въоръжените пазачи. Густаво бутна Ники да седне и двамата мъже го завързаха с въже. Густаво съблече ризата му наполовина, оголвайки слабите му гърди. Междувременно Рамон бе запалил цигара.
Предчувствайки какво се готви, Джесика викна към Мигел:
— Чакайте, може би действах прибързано. Моля ви, почакайте! Нека да поговорим!
Мигел не каза нищо. Наведе се, вдигна няколко от парченцата, хвърлени от Джесика.
— Това бяха три страници. За щастие, предполагах, че ще направиш такава глупост, и ти дадох само копието. Но цифрата три си остава. — Той даде знак на Рамон с три пръста: — Изгори го три пъти добре.
Рамон разпали огънчето на цигарата си, извади я от устата и с рязко движение заби горящия й край в гърдите на Ники. За миг момчето бе така стъписано, че не издаде звук. После изпищя от силната болка.
Джесика също пищеше — диво, безумно — и със сълзи на очи се молеше изтезанието да спре, уверявайки Мигел, че ще направи всичко, което той иска. В третата клетка Ангъс блъскаше решетката и също крещеше. Думите му се сляха с общата врява и почти не се чуваха.
Рамон слушаше и гледаше с иронична усмивка. Дръпна отново от цигарата си няколко пъти да засили огънчето. Когато краят й отново почервеня, той го притисна втори път върху гърдите на Ники. Писъците на момчето станаха неистови, докато Рамон потрети процедурата. Миризмата на изгоряла плът се вплете сякаш в писъците на момчето и отчаяните ридания на майка му.
Мигел остана напълно безразличен към всичко наоколо. Той изчака, докато врявата постихна, и нареди на Джесика:
— Ще седнеш пред камерата и ще говориш, като ти дам знак. Написал съм на картони всичко, което трябва да кажеш. Ще четеш текста от тях. Ще повтаряш дума по дума каквото е написано. Ясно ли е?
— Да — покорно отвърна Джесика, — ясно ми е. Като чу колко е прегракнала, Мигел каза на Густаво да й донесе вода.
— Аз не искам… Ники има нужда… от грижи за раните си. Сокоро знае…
— Млък! — скара й се Мигел. — Ако продължаваш да ни ядосваш, момчето пак ще си изпати. Ще стои така, а ти ще се подчиняваш! — Той изгледа свирепо Ники, който тихичко плачеше. — И ти млъквай! — После се обърна към Рамон: — Рамон, дръж „ръжена“ горещ.
— Да, шефе — кимна Рамон и всмукна отново да разпали цигарата си.
Джесика затвори очи. Ето какво им бе навлякла нейната съпротива. Може би някой ден Ники ще й прости. За да го предпази от нови страдания, тя щеше да изпълнява всичко, каквото й кажат, без грешка. Но точно тогава я осени една мисъл.
Кроф бе предчувствал, че някой ден може да го отвлекат и да го накарат да прави подобен запис. Но ето че това се бе случило с нея, макар никой от двамата да не го бе подозирал. Сега се мъчеше да си спомни онези сигнали… Защото Кроф неизбежно щеше да види записа.
Отвориха клетката на Джесика и Густаво й даде знак да излезе. Първият й импулс беше да се втурне към Ники, но я спря ожесточеният поглед на Мигел и новата цигара, която Рамон бе запалил, докато ги наблюдаваше. Джесика само вдигна очи към Ники, срещна неговите и й се стори, че той бе разбрал. Водена от Густаво, тя седна на стола срещу прожектора и камерата. Безропотно отпи от водата, която й дадоха.
Текстът, който трябваше да прочете, бе написан с едри букви върху два картона, които Густаво й поднесе. Мигел бе застанал зад камерата и се взираше през окуляра.
— Като ти дам знак с ръка, започвай.
Знакът бе даден и Джесика заговори, мъчейки се да поддържа гласа си монотонен.
— Отнасят се към нас добре и справедливо. След като ни обясниха причините за отвличането ни, разбрахме защо е било необходимо. Казаха ни и колко лесно могат приятелите ни в САЩ да осигурят завръщането ни здрави и читави. За да бъдем освободени…
— Стоп!
Лицето на Мигел бе почервеняло и изкривено от гняв.
— Кучка! Четеш, като че ли изброяваш списък за пазар, без никакъв израз, хитруваш, та да звучи като насила.
— Ами че то е насила! — Миг по-късно Джесика съжали за поредния си протест.
Мигел даде знак на Рамон, който отново притисна горящата цигара към тялото на Ники, предизвиквайки нов писък.
Почти обезумяла, Джесика падна на колене и започна да се моли:
— Не! Няма вече! Ще го направя хубаво, както искате! Обещавам!
За нейно облекчение този път изтезанието не бе повторено. Мигел постави нова касета в камерата и посочи стола на Джесика. Густаво пак й даде вода. След няколко секунди тя започна отново.
Събрала цялата си сила, се стараеше да направи първите изречения колкото може по-убедителни, а след това продължи:
— За да бъдем освободени, вие трябва просто бързо и точно да последвате инструкциите, придружаващи този запис…
Веднага след думата „запис“ Джесика облиза с език устните си. Знаеше, че поема риск както за себе си, така и за Ники, но се надяваше, че движението й ще изглежда естествено и ще мине незабелязано. Липсата на възражения доказа, че не се е излъгала, и така тя съобщи на Кроф и другите, че думите, които изрича, не са нейни. И независимо от всичко, което ставаше наоколо й, изпита приятно задоволство и продължи да чете от картоните в ръцете на Густаво.
— …но бъдете сигурни в едно: ако не изпълните точно тези инструкции, никога повече няма да ни видите. Много ви моля, не позволявайте това да се случи!
Но какви бяха тези инструкции? Каква цена искаха похитителите за освобождаването им? Джесика само се чудеше, но вече не смееше да пита. При това й оставаше още твърде малко време да сигнализира и други неща. Бързо трябваше да реши: лявото или дясното си ухо да докосне… Вярно е, че хората тук бяха въоръжени и вероятно добре организирани, но охраната понякога не бе много строга, а пазачите им често заспиваха нощем: чуваха ги като хъркат… Без да се колебае повече, Джесика вдигна ръка и уж случайно почеса лявото си ухо. Готово! Никой не бе забелязал! И продължи със заключителните думи:
— Ние ще чакаме, разчитайки на вас, с искрената надежда, че ще вземете правилно решение и…
След няколко секунди записът свърши. Джесика затвори очи с облекчение, а Мигел изключи прожектора и се отмести от камерата с лека усмивка на задоволство.
Мина цял час, преди да дойде Сокоро, час на болки за Ники и мъчения за Джесика и Ангъс, които го чуваха как тихичко стене на леглото си, но не можеха да отидат при него. Джесика бе помолила с жестове дежурния на пост да й позволи отиде при Ники, но макар човекът да разбираше какво е желанието й, без да знае английски, отговаряше й само с клатене на глава и с думите: „No se permite.“ („Забранено е!“)
Тя бе съкрушена от чувството си за вина. Опитваше се да обясни на Ники:
— О, миличък, толкова съжалявам. Ако имах представа какво ще направят, щях веднага се съглася със записа. Не можех и да предположа…
— Не се тревожи, мамо — опитваше се, въпреки болките си, да я успокои Ники. — Не беше твоя вината.
— Никой не би повярвал на какво са способни тези диваци, Джеси — обади се Ангъс от третата килия. — Много ли те боли, приятелю?
— Доста — трепереше гласът на Ники. Джесика пак се обърна към пазача:
— Доведете Сокоро, сестрата, разбирате ли, Сокоро. Този път мъжът не й обърна внимание. Той седеше и си четеше някаква книжка с комикси, без изобщо да вдига очи от нея.
Най-сетне Сокоро дойде, но явно по свое желание.
— Моля ви, помогнете на Ники — каза й Джесика. — Вашите приятели го изгориха.
— Вероятно го е заслужил.
Сокоро даде знак на пазача да отвори клетката на Ники и влезе. Като видя четирите рани, зацъка с уста, обърна се и напусна килията, която бе заключена веднага след нея.
— Нали ще се върнете? — извика Джесика.
За миг Сокоро като че ли пак щеше да отговори нещо сопнато, но само кимна и се отдалечи. Няколко минути след това се появи с един съд, кана вода и пакет с марля и превръзки. През решетките Джесика я гледаше как внимателно измива раните на Ники с вода, а той потреперва от време на време, без обаче да издава звук. Сокоро ги изсуши с парче плат и на всяка постави по една марля, закрепвайки я с лейкопласт.
Джесика предпазливо я заговори:
— Благодаря ви. Много сте сръчна. Мога ли да попитам…
— Това са изгаряния втора степен и ще зараснат. След няколко дни ще махна превръзките.
— Можете ли да му облекчите болката?
— Тук не е болница. Ще търпи.
Но като се обърна към Ники, каза му сухо и без усмивка:
— Лежи мирно днес, момче. Утре ще те боли по-малко.
Джесика се осмели да попита още нещо:
— Моля ви, защо не ме оставите да ида при него? Той е само на единайсет години. Не може ли да постоя при него като майка поне само за няколко часа?
— Питах Мигел. Той каза не. — След секунда Сокоро я нямаше.
В настъпилата тишина се чу тихият глас на Ангъс:
— Така ми се ще да направя нещо за теб, Ники. Животът е несправедлив. Не биваше да ти се случва това.
Никой не каза нищо. След малко се обади Ники:
— Деденце…
— Кажи, старче.
— Има нещо, което…
— Което мога да направя за теб ли? Какво е то?
— Разказвай ми за ония стари песни, дето беше започнал последната сутрин на закуска у дома, или ми попей някоя.
Очите на Ангъс плувнаха в сълзи. Най-малко бе очаквал такова желание.
Всичко, свързано с песни и музика, привличаше вниманието на Ники и понякога в летните вечери на вилата им край езерото, близо до Джонстаун в щата Ню Йорк, дядо и внук слушаха песни от Втората световна война, които две поколения по-рано и при друг вид изпитания бяха поддържали духа на Ангъс и мнозина като него. Ники бе ненаситен за разказите на дядо си и сега Ангъс се мъчеше да си спомни любимите му думи и изрази.
— Във ВВС-то си имахме цяла колекция плочи на седемдесет и осем оборота. Те вече отдавна са изчезнали. Обзалагам се, че никога не си виждал такива плочи.
— Виждал съм. Бащата на един мой приятел още пази няколко.
Ангъс се засмя. Двамата с момчето бяха водили подобен разговор преди няколко месеца.
— Както и да е, пренасяхме тези плочи от база в база и понеже са много лесно чупливи, никой от нас не ги поверяваше на друг вид транспорт. И навсякъде, където бивахме разквартирувани, се разнасяха песните на големите изпълнители и оркестри като Бени Гудман, Томи Дорси, Глен Милър… Пееха и млади певци като Франк Синатра, Рей Ебърли, Дик Кеймс. После ние си тананикахме песните им и сами под душа.
— Изпей ми сега една, деденце.
— И таз добра, дали ще мога? Гласът ми много е остарял.
— Нищо, опитай, Ангъс — подкани го Джесика. — А ако я знам, ще се присъединя и аз.
Ангъс затърси в паметта си. „Имаше ли Ники предпочитания към някоя песен?“ — опита се да си спомни той предишните им преживявания заедно.
Да, имаше! И като си пое въздух, Ангъс запя и погледна навън към пазача, чудейки се как е възможно да им налагат забрана да говорят. Но на човека, изглежда, не му беше до тях и си отгръщаше една след друга страниците на книжката с комикси.
Още щом Хари Партридж обяви в сряда следобед решението си да замине за Перу рано на другата сутрин, „групата за бързо реагиране“ в Си Би Ей превключи на по-висока скорост на действие. Паралелното му решение да отвори шлюзите на информационния поток 36 часа преди заминаването си създаде необходимостта от срещи и консултации за уточняване и приемане на приоритетна програма за следващите три дни. Първото, което предстоеше, бе да се запише съобщението на Партридж, за да бъде поставено в центъра на петъчния вечерен осведомителен бюлетин. То щеше да съдържа всичко, известно до този момент във връзка с отвличането на тримата от семейство Слоун, включително най-новите сведения за Перу и „Сендеро Луминосо“, идентификацията на терориста Улисес Родригес, наречен Мигел, ковчезите и собственика на погребално бюро, Алберто Годой, банката „Американ Амазонас“ и съмнителното убийство-самоубийство на Хосе Антонио Салавери и Хелга Еферен, за което вече се предполагаше, че е двойно убийство.
Но преди да започне работа, Хари Партридж посети Крофърд Слоун в кабинета му на четвъртия етаж. Той смяташе, че водещият пръв от всички трябва да бъде информиран за всяко ново нещо в развоя на събитията и плана за действие.
През тринайсетте дни, изминали от отвличането, Крофърд Слоун не бе престанал да работи, макар понякога да личеше, че е само телом там, а сърцето и умът му са другаде. Днес изглеждаше още по-изтерзан, с уморени очи и видими бръчки. Разговаряше с една журналистка и един продуцент, когато се появи Партридж.
— Аз ли ти трябвам, Хари? — И когато Партридж му кимна, помоли другите двама: — Имате ли нещо против да довършим по-късно? — После предложи с жест на Партридж да седне.
— Изглеждаш много сериозен. Лоши вести ли има?
— Боя се, че да. Установихме, че твоите хора са вън от страната. Държат ги като пленници в Перу.
Слоун се отпусна напред с лакти върху бюрото си, прекара длан през лицето си и едва тогава отговори:
— Очаквах нещо подобно… По-точно, боях се. Знаеш ли кой ги държи в плен?
— Предполагаме, че е „Сендеро Луминосо“.
— О, господи! Тези фанатици!
— Утре сутринта заминавам за Лима, Кроф.
— Ще дойда с теб! Партридж поклати глава.
— И двамата знаем, че това е невъзможно. А и компанията няма да позволи.
Слоун въздъхна, но не възрази.
— Имаш ли представа какво искат ония лешояди от „Сендеро“? — попита той.
— Още не, но съм сигурен, че скоро ще разберем. — След известно мълчание Партридж продължи: — Свикал съм съвещание на групата в пет часа. Мислех, че ще искаш да присъстваш. След това ще останем да работим през нощта. — И той разказа набързо какво се бе случило през деня, обявявайки и намерението си да предаде в новините цялата получена информация.
— Благодаря ти. Ще дойда на съвещанието — каза Слоун и преди Партридж да си тръгне, го попита: — Имаш ли няколко минути?
Партридж се поколеба. Чакаше го работа, а времето течеше, но долови у другия силно желание да поговорят. И вдигна рамене.
— Добре, мога да остана няколко минути. Слоун мълчеше и търсеше подходящите думи.
— Не знам точно как да ти го кажа, а и дали изобщо би трябвало… — неловко започна той. — Но в такива моменти си мисля какво ли не. — Партридж търпеливо, но и озадачено го изчака да продължи. — Както и да е, Хари, чудех се какво изпитваш към Джесика. Нали бяхте толкова близки преди много, много години…
Това било значи! Мисълта тайно го е измъчвала през цялото време. Партридж започна, подбирайки внимателно думите си, защото съзнаваше, че моментът е много важен:
— Да, много се тревожа за Джесика, донякъде и защото бяхме близки, както казваш, навремето. Но безпокойството ми е главно заради приятелството с теб, чиято съпруга е тя. Колкото до онова, което е било някога между Джесика и мен, то свърши в деня, когато се оженихте.
— Казвам ти го сега заради случилото се, но всъщност съм си го мислил много пъти през всичкото това време.
— Предполагах, Кроф. И много пъти аз също съм искал да ти кажа това, което току-що чу. Както и че никога не съм ти завиждал, че се ожени за Джесика и направи кариера като водещ. Нямах никаква причина да ти завиждам. Но все ми се струваше, че и да ти го кажех, нямаше да ми повярваш.
— Сигурно си прав — каза Слоун и замълча, мислейки. — Но ако те интересува, Хари, да знаеш, че сега ти вярвам.
Партридж кимна. Казаха си достатъчно много, а и той трябваше вече да върви. На вратата се обърна.
— Чудо ще направя, като стигна в Лима, Кроф. Ще видиш.
Още като влизаше в кабинета на Слоун, Партридж забеляза отсъствието на агента от ФБР Отис Хавилок, който им се натрапваше през последната седмица. И докато съобщаваше на Чък Инсън за спешното съвещание малко по-късно, го попита къде е отишло ченгето.
— Още е наоколо — отвърна програмният директор на информационния бюлетин. — Но може би е тръгнал по други следи.
— Знаеш ли дали ще се върне днес?
— Нямам представа.
Партридж се надяваше служителят на ФБР да си гледа работата другаде до края на деня. Така по-лесно щяха да запазят само помежду си намеренията си за тази вечер и плановете на Партридж за утре. Защото, ако в петък подочуеше нещо за оживление в Информационния отдел на Си Би Ей, ФБР вероятно щеше да иска да разбере какво става и нямаше да могат да запазят информацията си до вечерната емисия. Но дотогава Партридж щеше да е в Перу и някой друг щеше да поеме отговорността. Така или иначе, той реши, че контактите с ФБР щяха да бъдат още един елемент в плановете за следващите два дни.
На съвещанието в пет часа имаше много присъстващи. Лес Чипингъм и Крофърд Слоун също бяха там. Чък Инсън остана само петнайсет минути и си тръгна, за да подготви първата емисия на вечерните новини, но на негово място дойде един продуцент от „подковата“. Партридж седеше на председателското място, а до него бе Рита Ейбръмс Айрис Евърли пристигна няколко минути по-късно, след като бе приготвила кратка подборка от новини около отвличането за вечерната емисия, но без да включва най-новите факти от деня. Там беше и Теди Купър, след като бе прекарал целия ден с временно назначените млади журналисти, обикалящи все още безрезултатно редакциите на местните вестници. Пристигнаха и Мин Ван Кан, и продуцентът Норман Йейгър, и Карл Оуънс. Новият член на групата бе Дон Китъринг. Джонатан Мони бе неизменно с него и го представиха на някои от присъстващите. За всеки случай бяха дошли и хора от помощния персонал.
Партридж започна с изложение за развоя на събитията през деня, съобщи за намеренията си да замине за Перу рано на другата сутрин и обяви решението сряда вечер да бъдат излъчени всички известни до този момент сведения.
Рита Ейбръмс бе прожектирала още преди това силуетното интервю на Алберто Годой и бе видяла записа на интервюто на Дон Китъринг с директора на банката „Американ Амазонас“ — Емилио Армандо, който бе пристигнал тъкмо навреме, малко преди съвещанието. Беше ентусиазирана и от двата записа. След това тримата с Партридж и Китъринг имаха кратка дискусия, на която решиха да не излъчват кадъра с лицето на Годой, а да запазят първоначалното споразумение с него, тъй като той не е знаел технически какво прави, разкривайки самоличността си пред камерата.
Всички присъстващи на съвещанието бяха съгласни, че времето в ефир, отделено за редакция „Новини“, могат да посветят на историята с отвличането, без да се консултират с програмното ръководство на компанията. Рубриката „Анализи“ се излъчваше в девет часа петък вечер и неин продуцент бе Норман Йейгър. Чипингъм реши в себе си да не докладва веднага на Маргот Лойд-Мейсън за това решение, а да я уведоми по някое време на следващия ден.
След това минаха на други въпроси. Партридж обяви, че Мин Ван Кан и Кен О’Хара, тонтехникът, с когото бяха работили на „Форт Уърт“, Далас, преди две седмици, щяха да го придружат в Перу.
Рита се обърна към Чипингъм:
— Лес, кореспондентското бюро чартира един „Лиърджет“ за Хари и другите, който ще излети от „Титърбъроу“ в шест часа утре сутринта. Трябва ми окей от теб.
— Сигурна ли си… — поколеба се Чипингъм, пресмятайки допълнителните разходи, които щяха да са необходими — че няма да стане с редовен полет? — Но като улови стоманения поглед на Крофърд Слоун, вперен в него, реши и кратко отвърна: — Имаш го.
Уточнено бе Рита да остане в Ню Йорк, за да следи хода на съобщението в петък вечер, както и едночасовото предаване „Анализи“, а след това, през нощта, да последва Партридж и другите в Лима. Мястото на Хари като ръководител на операциите на групата в Ню Йорк щеше да заеме Дон Китъринг, а неговите задължения на икономически кореспондент да поеме асистентът му.
Партридж изрично предупреди, че нито в емисията на новините, нито в „Анализи“ след това, където той щеше неколкократно да се появява, не бива да има и намек дори за пребиваването му в Перу. Нещо повече, трябваше да се създаде впечатлението, че той предава „на живо“, без разбира се, да се правят каквито и да е фалшификации.
В качеството си на президент Чипингъм обобщи:
— И нека не правим и не казваме нищо, което да издаде предварително сведенията ни и да лиши Хари от двайсет и четирите часа преднина, така необходими му в момента. Помнете преди всичко, че са заложени няколко човешки живота… — И поглеждайки към Крофърд Слоун, добави: — … на хора, които са ни близки и имат голямо значение.
За по-голяма сигурност бе решено през следващите два дни пред студията и апаратните, където щяха да се подготвят двете предавания, да бъдат поставени пазачи, допускащи вътре само хората по списък, изготвен лично от Рита. Освен това обичайните видеовръзки с останалите работни места щяха да бъдат прекъснати, така че никой друг от екипите да не следи на монитора си какво става вътре. Едва в петък през деня периодически щяха да бъдат пускани съобщения за зрителите, че във вечерния информационен бюлетин и в „Анализи“ ще бъдат разкрити нови подробности около отвличането на тримата Слоун. Същата информация щеше да се подава и на другите телевизионни мрежи, както и на печата, без да им се разкриват повече подробности. Накрая Партридж попита:
— Има ли още нещо за уточняване, или да се залавяме за работа?
— Само една малка подробност — обади се Рита с леко закачлив глас. — Лес, моля те да се съгласиш да наемем един „Лиър“ и за в петък през нощта, когато е мой ред да отлетя за Перу. Ще взема със себе си и един монтажист, Боб Уотсън, с цялата му апаратура. Освен това ще нося и много пари.
Някои от насядалите около дългата заседателна маса зацъкаха, а Слоун дори се усмихна. Рита почти си бе опекла работата за частния самолет, взимайки монтажист и обемистата му машинария, която трудно се транспортираше по друг начин. Пък и да се пътува по редовните линии с голямо количество американска валута бе съвсем неуместно; макар Рита да не бе споменала сумата, нямаше да е под петдесет хиляди долара. Твърдата валута бе най-важното нещо в страна като Перу, където местната бе почти обезценена, а с долари можеше да се купи всичко, включително специални привилегии, каквито непременно щяха да бъдат необходими.
Чипингъм въздъхна наум. Рита го поставяше натясно, колкото и просперираща да бе компанията им.
— Давай — съгласи се той неохотно. — Наеми си и ти „Лиър“.
Няколко минути след края на съвещанието Партридж седеше пред екрана на своя компютър и пишеше встъпителните думи за водещия вечерния осведомителен бюлетин в петък.
„Няколко поразителни нови факта, свързани с отвличането преди петнайсет дни на съпругата, сина и бащата на водещия Крофърд Слоун, бяха разкрити в последно време. Разследванията, направени от Си Би Ей, ни дават основание да смятаме, че тримата похитени са прехвърлени в Перу, където са пленници на маоистката партизанска организация «Сендеро Луминосо», или «Сияйна пътека», която от много години тероризира големи райони на Перу. Мотивите за това престъпление още не са известни.
Установихме обаче, че един дипломат от ООН е теглил пари от сметка в нюйоркска банка, които е давал на похитителите за тази и други техни терористични акции. Както обикновено се случва, нишката, водеща до множеството ни разкрития, започна да се разплита именно от тези пари. Ето какви сведения е събрал икономическият кореспондент на Си Би Ей, Дон Китъринг.“
Докато препрочиташе написаното, Партридж си мислеше, че това е само първото от цяла поредица подобни встъпления, които трябваше да съчини и запише, преди да напусне Манхатън, за „Титърбъроу“ в пет часа сутринта.