Вечерните новини

1

Когато в шест без пет сутринта, източно време, един „Лиърджет 36 А“ се отлепи от пистата на летището „Титърбъроу“ в Ню Джърси на път за Богота, Колумбия, бе още тъмно и валеше. В самолета пътуваха Хари Партридж, Мин Ван Кан и Кен О’Хара. Машината не можеше да покрие разстоянието до Лима без междинно кацане и след дълъг престой в Богота за зареждане трябваше да пристигнат в перуанската столица в един и трийсет следобед, източно време, което бе валидно в Перу през цялата година.

Още преди самолетът да се издигне и да поеме курса си, Партридж бе заспал. Когато се събуди след тричасов здрав сън, в пасажерската кабина, приготвена специално за случая със сгъваемо легло, бе още полутъмно, тъй като някой предвидливо бе спуснал щорите на прозорците. Само покрай ръбовете им се процеждаше ярката слънчева светлина отвън. Мин и О’Хара също спяха, свити в креслата си.

Партридж погледна часовника си: девет часът сутринта, нюйоркско време, или осем — в Лима. Посегна за летателния план, даден му от пилота още преди излитането, и пресметна, че им остават два часа до кацането в Богота. Двигателите бръмчаха тихо и равномерно и очевидно атмосферните условия щяха да бъдат благоприятни. Наслаждавайки се на спокойствието и удобството, Партридж отново се отпусна и затвори очи.

Този път сънят не дойде. Може би три часа му бяха достатъчни, а може би твърде сгъстените събития през последните дни не му даваха спокойствие. Усещаше, че скоро ще влезе отново в битка — и в преносния, и в буквалния смисъл, — поради което вътрешно бе целият нащрек.

Това познато чувство на приятно вълнение дремеше в него, докато не го събудеше приближаването към някоя „гореща точка“, като навремето Виетнам, а после и други войни. Затова някои журналисти му измислиха прозвището „кореспондентът Банг-банг“, което отдавна бе престанало да го смущава.

Не че винаги бе обичал напрежението. За известно време, докато живееха заедно с Джема, той съзнателно избягваше войните и опасността, защото бе твърде щастлив и не искаше да рискува сладкия си живот. По-късно всичко пак се промени. Когато Джема вече я нямаше, Партридж отново предпочиташе да го изпращат там, където има пукот на оръжия, и то не само защото там бе най-добър като кореспондент, но и защото никакви рискове вече не можеха да го уплашат. Навярно по същата причина, мислеше си сега, предприе и това пътуване.

Виждаше му се странно, че откакто започна цялата тази история, той някак си вътрешно преживя отново времето с Джема. За пръв път си спомни за нея, докато летеше от Торонто веднага след вестта за отвличането. Представи си как я срещна в папския самолет „ДС 10“ на „Алиталия“… Спомни си своя разговор с папата… После Джема с таблата за закуска и розата. На следващия ден и на по-следващия още спомени нахлуха през нощта в хотела му… как се влюбва в Джема и как, още преди да са слезли от папския самолет, й предлага да се оженят… После пътуването им с такси до стария град в Панама по време на краткия престой и Джема, застанала до него, докато мировият съдия в пищния си кабинет ги обявява за мъж и жена.

И ето че сега пак на път със самолет, но поуспокоен, той отново се връща с мислите си при Джема. За разлика от преди обаче не им се противопостави и потъна в тях целият.

Животът им в Лондон бе невероятно хубав. Наеха приятен мебелиран апартамент на „Сейнт Джонс Уд“, където бе живял предшественикът на Партридж, и Джема бързо го обагри в своя стил. Стаите винаги бяха пълни с цветя, окачи картините, които бяха донесли от Рим, купи порцеланови сервизи и ленени покривки от Кенсингтън и добави екзотична бронзова пластика от един млад модерен скулптор, излагащ на Коркстрийт.

В лондонското бюро на Си Би Ей работата на Партридж вървеше добре. Повечето събития, които отразяваше, бяха в Англия, някои — на континента: във Франция, Холандия, Дания и Швеция. Но рядко отсъстваше от къщи за дълго. А когато беше свободен, заедно с Джема обхождаха Лондон и се възхищаваше на откритията си в историята, красотата и тайнствата на загадъчните тесни улички, запазили все още атмосферата от романите на Дикенс.

Лабиринтът от улици и пресечки объркваше Джема и тя често се губеше. А когато Хари й напомняше, че някои места в Рим са не по-малко трудни, тя категорично отказваше да се съгласи. „Не напразно му казват Вечния град, Хари, caro! В Рим човек усеща как се движи напред. Докато Лондон все едно си играе с теб на криеница: връща те назад, праща те встрани и никога не можеш да разбереш къде си. Но аз обожавам това; като една безкрайна игра е.“ Уличният трафик я караше да се чувства съвсем безпомощна. Застанала с Партридж пред стълбището на Националната галерия, тя гледаше въртележката от таксита, коли и двуетажни автобуси около площад Трафалгар и го уверяваше: „Толкова е опасно, скъпи. Те всички се движат в обратната посока.“ И точно защото не можеше да свикне психически с лявото движение, Джема не проявяваше, за щастие, никакво желание да използва колата им; и когато Партридж го нямаше, тя или вървеше пеша, или взимаше метро и такси.

Освен Националната посещаваха и много други галерии, като умееха да се възхищават както на традиционното, така и на любопитното — от смяната на караула пред Бъкингамския дворец до зазиданите прозорци на старите сгради, останали така от началото на миналия век, когато бил наложен данък върху всеки прозорец, за да се финансират войните с Наполеон.

В неделя най-много обичаха да отиват в Хайд Парк, близо до Мраморната арка, където се събираха да държат речи всякакви чудаци — „пророци, кресльовци и лунатици“, както й обясняваше Партридж.

„Какво чудно има, Хари? — каза му веднъж Джема, след като бяха отдали дължимото внимание на няколко оратори. — Та някои от сериозните речи, предавани по телевизията, са много по-скучни. Защо не напишеш нещо за «Спийкърс Корнър» в твоите репортажи?“

Малко след това Партридж предаде тази идея в Ню Йорк и от „подковата“ му отвърнаха ентусиазирано. Последвалият репортаж стана един от любимите скечове за финал на емисията в петък вечерта.

Друго любимо местенце им бе хотелът на Браун, основан от иконома на Лорд Байрон, където пиеха следобеден чай с изящни кифлички, петифури, конфитюр от ягоди и девъншърска сметана на пяна. „Като църковен ритуал, mio amore — обяви Джема. — Същинско причастие, само че по-вкусно.“

С една дума, всичко, което правеха заедно, ги забавляваше. А напредващата бременност на Джема им обещаваше още по-голямо щастие в бъдеще.

Тя бе в седмия месец, когато изпратиха Партридж за един ден в Париж да помогне на останалите малцина колеги там за отразяването на някакви обвинения срещу американски филм, представящ твърде критично — и неточно, както се твърдеше — френската съпротива през Втората световна война. Партридж написа материала си, изпрати го чрез сателит за Ню Йорк през Лондон, но не беше убеден, че е чак толкова важен, за да стигне непременно преди вечерната емисия. Като се върна в Бюрото малко преди да отиде на летището за обратния полет, го потърсиха по телефона от Лондон.

Обаждаше се Изекиъл Томсън, шефът на Лондонското бюро — грамаден, здрав, суров и смугъл, но опериран от всякакви чувства, както бяха убедени сътрудниците му. На Партридж веднага му направи впечатление, че гласът на Изекиъл бе задавен като от сълзи.

— Хари, никога не ми се е налагало да правя това… Не знам как… но трябва да ти кажа…

Томсън успя някак си да изрече и останалото.

Джема бе мъртва. Тръгнала да пресича улицата на оживено място в Найтсбридж и после хората разправяли, че гледала наляво вместо надясно…

О, Джема! Скъпа, прекрасна, разсеяна Джема, убедена, че всички в Англия карат колите си на обратната страна! Така и не можа да се научиш накъде трябва да гледа пешеходецът, когато пресича.

…Един камион, идващ отдясно, я блъснал и прегазил. Свидетелите твърдели, че шофьорът не е виновен — просто нямал никакво време… Бебето им, момче, както установи Партридж по-късно, също било мъртво.

Партридж се върна в Лондон и когато направи всичко необходимо, остана сам в тяхното жилище и заплака. Не излезе дни наред, отказваше да вижда когото и да било, сълзите му се лееха — не само за Джема, всички онези сълзи, които не бе могъл да пролее през годините.

След това се опита да уреди живота си както може. От Си Би Ей му помагаха, като непрекъснато му възлагаха задачи и не му оставяха време за самовглъбяване. Оказа се, че където има конфликт или опасност по света, Хари Партридж непременно трябваше да е там. Поемаше невероятни рискове, отърваваше кожата и всички започнаха вече да мислят, че над живота му бди щастлива звезда. Така минаваха месеци, после години.

Вече успяваше да не мисли за Джема все по-дълги периоди от време, без, разбира се, да я забравя. Но друг път — както през двете седмици след отвличането на тримата Слоун — тя бе постоянно на преден план в съзнанието му. И въпреки всичко не бе плакал от първите дни след смъртта й.

И сега, на борда на наетия специално за него самолет, на един час път от Богота, сънят отново го завладя и в главата му минало и настояще се сляха… Джема и Джесика станаха едно… Джема-Джесика… Джесика-Джема… Независимо какви пречки се изправяха пред него, той щеше на всяка цена да я намери и да я прибере… Някак си щеше да успее да я спаси.

После заспа. Когато се събуди, самолетът захождаше към пистата на Богота.

2

Лима бе град на контрастите, така остри и потресаващо неприкрити — помисли си Хари Партридж, — каквито бяха кризите и конфликтите в политиката и икономиката, безмилостно разкъсващи цяло Перу.

Огромният, безводен, разпрострян на всички посоки столичен град бе разделен на няколко квартала и във всеки можеше да се види разточително богатство и жалка нищета, свързани единствено от нишките на взаимната омраза. За разлика от повечето други градове, които познаваше, тук почти нямаше средно съсловие. Луксозни величествени къщи, заобиколени от сресани градини, заемаха най-хубавата земя на Лима, а непосредствено до тях се простираха ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитаваха пренаселени колиби от картон, а очите им излъчваха такъв яростен гняв, че Хари винаги бе имал усещането за ферментираща революция. Този път обаче още през първия ден се убеди, че бунтът е вече назрял и всеки момент може да избухне.

Още на летището ги посрещна Фернандес Пабур, редовният стрингер на Си Би Ей в Перу. Той набързо ги прекара през имиграционните и митническите власти — при което известна сума пари смени собственика си, — а после ги заведе до един микробус „Форд“ с шофьор.

Фернандес беше набит, мургав, гъвкав и енергичен, вероятно около трийсет и пет, с издадена напред уста и големи зъби, белеещи се почти постоянно в широка усмивка. Много пъти тя бе просто дежурна, но за Партридж това нямаше значение. Той харесваше умението на Фернандес инстинктивно да отгатва какво е необходимо да направи и винаги да постига добър резултат. Този път го изненада с приятния апартамент за Партридж и хубавите стаи за екипа му, резервирани в елегантен хотел с пет звезди в квартала Мирафлорес.

Докато се преоблече Партридж, Фернандес вече му бе уредил първата среща — със стар познат, Серхио Уртадо, редактор и говорител в Радио Андес. Един час по-късно той и Партридж седяха в малкото студио на радиожурналиста, което му служеше и за кабинет.

— Хари, приятелю, само тъжни неща мога да ти разкажа — бе започнал Серхио в отговор на първия въпрос. — В нашата страна вече не управлява законът. Демокрацията престана да бъде дори и фасада: просто я няма. Банкрутирали сме по всички линии. Убийствата, много от които по политически причини, са ежедневие. Партията на президента има свои ескадрони на смъртта; хората просто изчезват. Уверявам те, че никога по-рано в историята си Перу не е било толкова близо до кървавата баня. Така ми се ще да няма истина в думите ми. Но уви, всичко, което ти казвам, е вярно.

Макар да идваше от гротескно дебело тяло, дълбокият плътен глас бе убедителен и приятен както винаги, отбеляза Партридж. Нищо чудно, че Серхио владееше най-многобройната публика в страната, тъй като радиото тук бе все още главното средство за масова информация, с по-голямо значение и влияние от телевизията. Нейната публика се състоеше от заможни и богати хора и бе съсредоточена главно в градовете. Независимо че очите на Серхио се бяха смалили през годините, докато лицето му ставаше все по-едро, в мисълта му се отразяваше великолепното му американско образование, получено между другото и в Харвард. Серхио обичаше да му гостуват колеги от САЩ и мнозина го търсеха заради добрата осведоменост и вярната преценка за нещата.

След като се разбраха, че разговорът им ще остане в тайна до следващата вечер, Партридж му очерта хронологията на престъплението, извършено с тримата Слоун, и попита:

— Какво ще ме посъветваш, Серхио? Чул ли си нещо, което би могло да ни е от полза?

Радиожурналистът поклати глава:

— Нищо не съм чувал. Но това не ме изненадва. В „Сендеро“ умеят да пазят тайна главно защото убиват всеки от своите хора, който се разприказва, а на другите им е достатъчно, че са живи, за да не смеят да си отварят устата. Но ще се опитам да ти помогна, като пусна тук-там няколко „пипала“. На доста места имам източници на информация.

— Благодаря ти.

— Колкото до съобщението ти, утре вечер ще го получа чрез сателит и ще го пригодя за моята публика. Тази страна върви към пропастта и в политиката, и във финансите, и във всяка друга област на живота.

— Противоречиви сведения имаме за „Сендеро Луминосо“. Наистина ли стават по-силни?

— Отговорът е положителен, но не само са по-силни, а имат и все повече власт над големи райони на страната. Ето защо задачата ти е много трудна, бих казал дори непосилна. Ако твоите отвлечени са тук, могат да бъдат скрити поне на хиляда места. Но съм доволен, че дойде най-напред при мен, защото мога да ти дам някои полезни съвети.

— А именно?

— Не търси помощ от официални институции — нито от въоръжените сили, нито от полицията. Избягвай дори да искаш съдействието им, защото те вече не заслужават доверие. Стигне ли се до убийства и безредици, те не са по-добри от „Сендеро“, но понякога са дори по-жестоки.

— Имаш ли някакви примери за това напоследък?

— Колкото искаш. Ще ти посоча някои, щом настояваш.

В този момент Партридж мислеше вече за кореспонденциите, които ще изпрати за вечерния осведомителен бюлетин в понеделник. Беше се уговорил да монтират част от материала му и сега се надяваше да успее да включи и гласа на Серхио Уртадо, както и на другите, с които щеше да разговаря.

— Като казваш, че тук фактически няма демокрация — обърна се той отново към своя събеседник, — това реторично ли е, или е факт?

— Не само е факт, но за повечето хора тук присъствието или отсъствието на демокрация с нищо не променя живота им.

— Силни думи говориш, Серхио.

— Въпрос на гледна точка, Хари. Американците смятат демокрацията за лекарство срещу всякакви болести: предписват я по три пъти на ден по рецепта. Защото при тях действа. Следователно трябва да действа и по целия свят. Но в своята наивност американците забравят едно: за да има ефект от демокрацията, по-голямата част от населението трябва да притежава нещо лично и да е заинтересована да го запази. А повечето латиноамериканци нямат нищо. Следващият въпрос, разбира се, е: защо?

— Все едно, че съм ти го задал. Защо?

— В бедстващите райони на света, където се намираме и ние, живеят две основни групи хора: добре образовани и богати, от една страна, и невежи и безнадеждно бедни, което значи безработни, от друга. Първата група се размножава умерено, докато втората се множи като мухи. И неумолимо се превръща в бомба със закъснител, застрашаваща да взриви първата група. Достатъчно е да излезеш навън и да наблюдаваш какво става.

— Имаш ли някакво разрешение?

— Америка би могла да намери. Но не като дава оръжие и пари, а като изпрати по света екипи, които да научат хората как сами да контролират раждаемостта. Нещо подобно на Корпуса на мира, изпратен навремето от президента Кенеди. Е, ще трябва да минат няколко поколения, но ограничаването на прираста ще спаси човечеството.

— Дали не забравяш едно много съществено нещо? — попита Партридж.

— Ако имаш предвид католическата църква, ще ти напомня, че аз самият съм католик. И имам много приятели католици, образовани, знатни и богати. Но интересно как всички те имат малобройни семейства. И се питам: от секс ли са се лишили? Доколкото познавам мъжете и жените, сигурен съм, че не са. Много от тях говорят откровено и отричат църковната догма по отношение на ограничаване на раждаемостта, която всъщност е измислица на човека. А ако американците поемат инициативата, гласовете против тази догма ще станат все повече и повече.

— Като спомена за откровено говорене — каза Партридж, — би ли се съгласил да повториш пред камерата всичко, което каза дотук?

Серхио разтвори широко ръце.

— Защо не, драги мой Хари? Най-важното може би, което Америка възпита у мен, е страстта към свободното слово. Говоря свободно и по радиото, макар понякога да се чудя колко ли дълго още ще ме търпят. Нито правителството, нито „Сендеро“ одобряват онова, което казвам, а и двете разполагат с оръжия и куршуми. Но и без това никой не е вечен, тъй че ще направя за теб каквото искаш.

Под всичката тази тлъстина, мина през ума на Партридж, тупти храбро и честно сърце.

Още преди да пристигне в Перу, Партридж бе решил, че има само един начин да установи местонахождението на пленниците. А той бе да действа като телевизионен кореспондент при нормални обстоятелства — да се среща с приятели, да завързва нови познанства, да събира новини, да пътува където може и да разпитва, да разпитва с надеждата да се натъкне на късчета от информация, от които да сглоби следата, водеща към укритието. Чак след това щеше да възникне още по-сериозният проблем за тяхното спасяване, но за него щеше да мисли, като му дойде времето. И ако не попаднеше внезапно на някаква щастлива случайност, цялата тази работа щеше да трае дълго, да бъде уморителна и мъчителна.

Следвайки установения път на телевизионния кореспондент, Хари Партридж се отправи след това към ЕНТЕЛ Перу, националната телекомуникационна компания със седалище в центъра на Лима. Тя щеше да бъде и базата му за връзка с Ню Йорк, включително предаванията чрез сателит. А като почнеха да пристигат репортери и от другите американски телевизионни компании, след няколко дни те всички заедно щяха да използват едни и същи съоръжения за работата си.

Фернандес Пабур вече бе установил връзка с Виктор Веласко, вечно заетия и забързан програмен директор на международния отдел на ЕНТЕЛ. Надхвърлил четирийсетте, с посивяваща коса и постоянно угрижено лице, Веласко несъмнено мислеше за другите си проблеми, когато каза на Партридж:

— Трудно намерихме място, но осигурихме кабина за вашия монтажист заедно със съоръженията му и свързахме вътре два телефона. Ще дадем на всички ви и пропуски.

В страни като Перу, отдавна бе установил Партридж, политиците и военните само се перчеха и забогатяваха, а нещата в страната се движеха благодарение на скромни ръководители като Веласко — съвестни, преуморени и зле платени. Още в хотела си Партридж бе пъхнал хиляда долара в един плик, който дискретно подаде на перуанския си колега.

— Скромна благодарност за усърдието ви, сеньор Веласко. Ще ви се обадим, преди да тръгнем.

За миг Веласко се смути и Партридж се усъмни дали няма да откаже. Но като надникна в плика и видя американската валута, Веласко кимна и го сложи в джоба си.

— Благодаря ви. Ако ви трябва още нещо…

— Сигурно — прекъсна го Партридж. — Това е единственото, в което съм убеден отсега.

— Защо се забави толкова, Хари? — попита го Мануел Леон Семинарно, когато Партридж му се обади от хотела малко след пет следобед. — Чакам те още откакто разговаряхме по телефона.

— Имах да свърша няколко неща в Ню Йорк. — Партридж не уточни, че когато се бяха чули преди десет дни със собственика, редактор на „Есцена“, ролята на Перу в отвличането бе все още само вероятност, а не сигурна като сега. Само попита: — И междувременно се чудех дали си свободен днес за вечеря, Мануел.

— О, имам вече ангажимент. Ще вечерям в „Ла Пицериа“ точно в осем часа и мой гост ще бъде някой си Хари Партридж.

В осем и петнайсет, когато отпиваха от чашите си с популярния екзотичен перуански коктейл „Писко“ в „Ла Пицериа“ — нещо средно между бистро и традиционен ресторант, където често можеха да бъдат видени някои от най-добрите танцьори в Лима, — Партридж съобщи на Мануел причината за пристигането си в Перу.

— Чувам, че нещата тук вървят доста зле — добави той.

— Така е — въздъхна Семинарно. — Но нали знаеш, че нашият живот винаги е бил коктейл от най-различни неща. Как го беше казал Джон Милтън?… Не можело да се направи рай от ада, нито ад от рая. А ние, столичаните, умеем да оцеляваме — нещо, което се опитвам да отразя върху кориците на „Есцена“. — И той посегна към чантата си от фина бургундска кожа. — Какво ще кажеш за тези двете: за най-новия ни брой и това произведение на изкуството за следващата седмица? Мисля, че са многозначителни, поставени една до друга.

Партридж погледна най-напред готовия брой. Корицата бе заета от цветна снимка на висока сграда в центъра с плосък покрив. Върху покрива имаше видими следи от експлозия. В центъра на снимката бе тялото на жена, паднала по гръб. Изглеждаше млада, а чертите на лицето й, които все още можеха да се различат, издаваха, че е била красива. Коремната й част бе разкъсана и кървавите вътрешности бяха излезли. Колкото и да бе свикнал с подобни гледки, Хари потрепера.

— Ще ти спестя писаното вътре, Хари. На отсрещната страна на улицата бизнесмени имали съвещание. „Сендеро Луминосо“, чийто активист била жената, решили да взривят сградата със съвещанието. За щастие на бизнесмените, но не и на жената, взривното устройство било саморъчно направено и експлодирало преждевременно.

Партридж погледна пак снимката и отмести очи.

— Разбирам, че „Сендеро“ се активизирали в Лима.

— Невероятно много. Техните хора се движат навсякъде съвсем свободно и тази несполучлива акция е едно изключение. В повечето случаи успяват. Остави това, ами погледни корицата ми за следващата седмица.

Снимката бе почти порнографска. Стройно младо момиче, на около деветнайсет, по почти символични бикини, се бе излегнало на копринена възглавница, отметнало назад глава с разпилени руси коси, леко разтворени устни и премрежени очи. Позата на тялото й бе твърде предизвикателна.

— Животът все пак продължава и той винаги има две страни, дори и в Перу — обясни собственикът на списанието. — Точно затова сега ще поръчам най-напред вечерята, Хари, за да осигуря продължителността и на твоя живот.

Блюдата бяха по италианска рецепта и превъзходни на вкус, а обслужването — безупречно. Към края на вечерята Семинарно се облегна назад в стола си.

— Трябва да имаше предвид, че „Сендеро Луминосо“ вероятно знаят за твоето присъствие тук, защото шпионите им са навсякъде. Но дори и да не знаят още, скоро ще научат, най-малкото след явяването ти по Си Би Ей утре, което ще бъде препредадено по цял свят. Така че веднага трябва да се снабдиш с телохранител, особено ако излизаш нощем.

— Вече имам един кандидат — усмихна се Хари. Фернандес Пабур бе настоял да го вземе от хотела с кола и да го докара дотук. Заедно с тях във форда пътуваше и мълчалив мускулест мъж, който приличаше на боксьор тежка категория. Ако се съдеше по издутото му яке, беше въоръжен. Като стигнаха пред ресторанта, този мъж слезе пръв, а Фернандес и Партридж останаха в колата, докато им даде сигнал да се появят. Партридж не зададе никакъв въпрос, но Фернандес му каза: „Ще те чакаме след вечеря.“

— Добре — каза Семинарно, — твоят човек знае какво прави. А ти носиш ли оръжие?

Партридж поклати глава.

— Трябва. Много от нас го правят. А както ни съветва „Американ експрес“: „Не излизайте от къщи без пистолет!“ И още нещо, Хари, не отивай в Аякучо, крепостта на „Сендеро“. Те ще разберат, че си там, и може да се окаже, че си се самоубил.

— В един момент ще се наложи и дотам да стигна.

— Искаш да кажеш, ако аз или другите ти помощници научим къде са твоите приятели ли? В такъв случай ще трябва да действаш изненадващо: бързо да пристигнеш и още по-бързо да изчезнеш. Няма друг начин, освен да използваш чартърен самолет. Има тук пилоти, които биха се съгласили, ако им платиш достатъчно за риска.

Когато свършиха разговора си, повечето клиенти на ресторанта се бяха разотишли и скоро щяха да затворят заведението. Фернандес и телохранителят чакаха вън.

В микробуса на път за хотела Партридж попита Фернандес:

— Можеш ли да ме снабдиш с пистолет?

— Разбира се. Някакви предпочитания?

Партридж се замисли. Поради естеството на работата си имаше известни познания за пистолетите и умееше да си служи с тях.

— Предпочитам деветмилиметров браунинг, но със заглушител.

— Утре ще го имаш. Впрочем какви са плановете ти за утре, ако мога да знам?

— Също като днес. Ще се срещам с още хора — отвърна Партридж, а мислено си каза: „И с още повече вдругиден… докато открия нещо.“

3

Петък беше напрегнат ден в седалището на Си Би Ей в Ню Йорк. Част от работата беше предварително планирана, но много повече неща бяха непредвидени. Както обикновено, телевизионното предаване започваше в шест часа сутринта с „Журнал изгрев“. В програмата наред с рекламите се излъчваше и предварително съобщение за вечерния информационен бюлетин. То щеше да се повтаря през целия ден. Съобщението представляваше запис, направен от Хари Партридж пред камерата и със звук.

„Тази вечер гледайте в централния информационен бюлетин на Си Би Ей репортаж за изненадващия развой на събитията около отвличането на тримата членове от семейството на Крофърд Слоун. След това, в двайсет и един часа източно време, ще излъчим едночасов материал «Заплаха над телевизията: отвличането на тримата Слоун». Не изпускайте тази вечер централния осведомителен бюлетин и едночасовата програма след него.“

Появата на Партридж в това съобщение изглеждаше естествена, тъй като той беше редовният водещ на всички съобщения около отвличането във вечерния информационен бюлетин. Същевременно присъствието му на телевизионния екран през деня щеше да създава впечатлението, че той се намира в САЩ.

Лес Чипингъм видя съобщението, докато закусваше набързо в апартамента си на Осемдесет и втора улица. Президентът бързаше, знаейки колко много неща го очакват през деня. А през прозореца на кухнята долу вече се виждаше лимузината на Си Би Ей с чакащия го шофьор. Колата му напомни за препоръката на Маргот Лойд-Мейсън още на първата им среща да използва такси вместо служебна кола, с която той не се бе съобразил. Не трябваше обаче да държи Маргот в неведение за онова, което ставаше, и реши, че ще й телефонира веднага щом пристигне в кабинета си, тъй като и тя вероятно щеше да е видяла съобщението.

Но решението му бе излишно. Като влезе в колата, шофьорът му подаде телефонната слушалка и в нея излая гласът на Маргот.

— Какви са тия работи за нов развой на нещата и защо не съм уведомена?

— Стана внезапно. Имах намерение да ти се обадя щом пристигна на работа.

— Цял свят вече разбра. Защо трябва аз още да чакам?

— Маргот, светът още не е разбрал; той ще разбере едва тази вечер. Докато ти ще узнаеш, щом седна на бюрото си, но не и по този телефон, защото не мога да знам кой още ни слуша.

Отсреща последва мълчание, но се чуваше тежко дишане.

— Обади ми се веднага.

— Слушам.

След петнайсетина минути Чипингъм отново имаше връзка с шефката на телевизионната мрежа и започна с думите:

— Много неща имам да ти казвам.

— Хайде, започвай!

— Първо: от твоя гледна точка нещата се развиват превъзходно. Някои от най-добрите ни сътрудници са открили изключително важни неща, които тази вечер ще осигурят на Си Би Ей най-многобройната аудитория в историята ни, а това незабавно ще повиши нашия рейтинг. За жалост обаче, що се отнася до семейството на Слоун, новините са доста лоши.

— Къде са близките на Кроф?

— В Перу. В плен на „Сендеро Луминосо“.

— Перу ли! Съвсем сигурен ли си?

— Както ти казах, с този въпрос се занимават някои от най-опитните ни хора, особено Хари Партридж, и всичко, което откриват, е съвсем достоверно. Аз нямам никакви съмнения и съм сигурен, че ти също нямаш основание за такива.

Въпреки всичко изненадата на Маргот при споменаването на Перу озадачи Чипингъм и той започна да се пита на какво ли се дължи тя.

— Искам да разговарям с Партридж — каза тя остро.

— Боя се, че е невъзможно. Той вече е в Перу от вчера. Очакваме да ни изпрати нови сведения за осведомителния бюлетин в понеделник.

— Защо действате така прибързано?

— Така се работи с новините, Маргот. За нас, новинарите, това е дълг. — Въпросът й го смая, както и нотката на несигурност и нервност в гласа й. Затова той добави: — Ти май се разтревожи за Перу. Би ли ми казала защо?

Отговорът дойде след известно мълчание и видимо колебание.

— „Глобаник Индъстрийс“ тъкмо урежда една суперсделка там. Залогът е много голям и е крайно важно съюзническите ни отношения с перуанското правителство да не се развалят.

— Мога ли да ти напомня, че телевизионната компания Си Би Ей няма съюзнически отношения с перуанското правителство, нито с което и да е друго правителство?

Маргот му отвърна троснато:

— Виж какво, Си Би Ей и „Глобаник“ са едно и също нещо. А щом „Глобаник“ е съюзник на Перу, същото се отнася и за Си Би Ей. Кога най-после ще разбереш тези прости неща?

На Чипингъм му се щеше да отговори: „Никога!“, но знаеше, че не бива, и вместо това каза:

— Ние сме преди всичко информационно средство и трябва да предаваме новините каквито са. Ще подчертая, че нямаме нищо общо с перуанското правителство; похитителите на тримата Слоун са хора на „Сендеро Луминосо“. Но така или иначе, щом репортажът ни бъде излъчен тази вечер, всички други информационни средства — телевизии, печат и каквото щеш още — ще се заловят за перуанската новина.

Дълбоко някъде в съзнанието на Чипингъм се таеше въпросът: „Наистина ли водим този разговор? Да се смея ли, или да плача?“

— Дръж ме в течение — каза накрая Маргот — и ако има някаква промяна, особено ще се отнася до Перу, искам да узная веднага, а не на следващия ден.

Чипингъм чу щракване и връзката бе прекъсната.

В елегантния си кабинет в „Стоунхендж“ Маргот Лойд-Мейсън се замисли. Рядко й се случваше да не знае как точно да постъпи в ситуация като тази. Дали да телефонира на председателя на „Глобаник“ Тио Елиът, или не? Тя си спомни предупреждението му във връзка с Перу, направено на срещата в клуба „Фордли Кей“: „Не искам нищо да накърни все още деликатните ни отношения… и да осуети начинанието, което може да се окаже сделката на века.“ Но в края на краищата реши, че трябва да го уведоми. По-добре да чуе новините от нея, отколкото от някоя информационна емисия.

Реакцията на Елиът бе удивително спокойна.

— Е, щом похитителите са партизани от „Сияйната пътека“, няма начин да не се съобщи. Да не забравяме, че перуанското правителство в никакъв случай не може да е ангажирано, защото то и „Сияйната пътека“ са смъртни врагове. Нека твоите хора в телевизията да подчертаят това.

— Ще се погрижа да го направят — отговори Маргот.

— Могат да направят и нещо повече — продължи Тио Елиът. — Събитията ни предоставят прекрасната възможност да изкараме още по-добро перуанското правителство и Си Би Ей трябва да се възползва от нея.

— Как точно? — озадачи се Маргот.

— Ами перуанското правителство несъмнено ще положи всички усилия да открие отвлечените американци и да ги освободи, дори ако трябва да използва армията и полицията си. Междувременно ние трябва да им помогнем, като изразим доверието си в тях и ги представим в по-благоприятна светлина по телевизията. Тогава ще мога да се обадя на президента Кастанеда, когото познавам лично, и да му кажа: „Ето, ние говорим само добро за вас и вашето правителство“, което ще ни бъде от полза, щом се стигне до сключването на сделката между „Глобаник Файнаншъл“ и Перу. Дори Маргот се поколеба.

— Не съм сигурна, че имам право да се намесвам чак дотам, Тио.

— Тогава бъди сигурна! Знам какво мислиш: че манипулираме новините. Да, но когато нещо е от особено голямо значение за нас, имаме право! — Председателят на „Глобаник“ повиши глас: — Исусе Христе, та нали ние сме притежатели на проклетата телевизия! Защо да не можем от време на време да се възползваме от този факт? А ти напомни на твоите журналисти, че и телевизията е бизнес, който трябва да е конкурентноспособен и да носи печалба. С част от която впрочем се плащат фантастичните им заплати — независимо дали им харесва, или не. А ако не им харесва, имат един-единствен избор: вън!

— Слушам те, Тио — каза Маргот. Докато си водеше междувременно бележки, тя бе решила да възприеме тактика на три степени.

Най-напред щеше да телефонира на Чипингъм и да изиска в новините изрично да бъде подчертано незаангажираността на правителството в отвличането, точно както препоръча Тио. След това самата тя, като президент на Си Би Ей, ще се свърже с Държавния департамент на САЩ и ще настоява за незабавен натиск върху Перу да направи всичко необходимо, включително използването на армията и полицията, за намиране и спасяване на тримата Слоун. И най-сетне: за съдействието на перуанското правителство Си Би Ей ще съобщава при всяка възможност. Едновременно с това информационните емисии ще поддържат постоянен положителен отзвук за всички усилия, които се правят.

Сигурна беше, че ще срещне трудности и възражения, но по един въпрос нямаше място за две мнения: отношенията й с Тио Елиът и лоялността й към „Глобаник“ бяха от първостепенно значение и над всичко.

Лес Чипингъм вече беше свикнал с прищевките на Маргот, затова не му направи впечатление, когато тя му телефонира веднага след поредния им разговор. Причината за това обаче го смути, тъй като тя означаваше пряка намеса на корпорацията в съдържанието на новините — нещо, което рядко се случваше с телевизиите и никога не се отнасяше до важна новина. За щастие, в този случай имаше с какво да я успокои.

— Всички знаем, че перуанското правителство не е замесено в отвличането — каза президентът на Си Би Ей. — Убеден съм, че това ще бъде очевидно от новините ни тази вечер.

— Искам да е повече от очевидно. Искам недвусмислена декларация.

Чипингъм се поколеба, знаейки, че трябва да защитава твърдо независимостта на Информационния отдел, но съзнавайки същевременно до каква степен лично той е зависим от Маргот.

— Нека да погледна текстовете — каза й той. — Ще ти се обадя след петнайсет минути.

— Но не повече.

След десет минути Чипингъм й телефонира:

— Предполагам, че ще те зарадвам. Преди да замине за Перу, Хари Партридж е написал нещо, което ще бъде излъчено в новините довечера: „От много години правителството на Перу и «Сендеро Луминосо» са непримирими врагове и целта на всеки от тях е да унищожи другия. Както бе заявил президентът Кастанеда: «Докато „Сендеро“ съществува, Перу е в опасност. Тези престъпници са като нож, забит в ребрата ми.»“ Последните му думи ще бъдат придружени от архивен кадър със самия него и автентичен звук. — Гласът на Чипингъм издаваше облекчение и лек хумор. — Изглежда, Хари е отгатнал мислите ти, Маргот. Надявам се, че си доволна.

— Засега да. Прочети ми го пак. Искам да го запиша.

След телефонния разговор Маргот извика секретарката и й продиктува послание до Тио Елиът, в което записаните току-що думи на Хари Партридж бяха предшествани от лична бележка.

Допълвайки от свое име, че президентът Кастанеда лично ще се появи на екрана, Маргот завършваше с благодарност към Тио за идеята и помощта.

Писмото трябваше да бъде предадено на ръка в „Глобаник Индъстрийс“ от специален пратеник.

Следващият телефонен разговор на Маргот бе с Вашингтон и лично с държавния секретар.

През целия ден до началото на информационната емисия на Си Би Ей в 18,30 в петък мерките за сигурност бяха засилени и не позволиха на никакви външни лица да получат достъп до извънредната информация, която будеше любопитството и на зрители, и на конкуренти. Журналисти от другите телевизионни компании, радиостанции, информационни служби и вестници непрекъснато звъняха на приятели и познати в Си Би Ей, опитвайки се — било направо, било чрез заобикалки — да измъкнат някакви сведения за онова, което предстоеше. Но когато новината излезе в ефир и по цял свят започнаха да я записват и повтарят, Си Би Ей винаги биваше цитирана като първоизточник.

Програмите на другите телевизии бяха набързо преработвани, а вестниците промениха макетите на първите страници на нощните си броеве. Всички големи средства за масова информация вдигнаха на крак редовните си кореспонденти и стрингери в Перу, изпращайки набързо специални екипи от репортери, оператори и тонтехници на мястото на събитието.

И в разгара на всичко това дойде най-новото развитие.

Дон Китъринг, който ръководеше сега „групата за бързо реагиране“, го прие малко преди двайсет и два часа, когато наближаваше краят на специалната актуална едночасова програма. Съобщи му го Норман Йейгър по телефона, докато траеше една от рекламите. Йейгър изпълняваше сега функциите на старши продуцент на мястото на Рита Ейбръмс, която час по-рано бе тръгнала за Титърбъроу да вземе самолета за Перу.

— Дон, налага се спешно съвещание на групата веднага след като свършим.

— Случило ли се е нещо, Норм? Нещо „горещо“ ли има?

— Горещо като пъкъла. Току-що ми се обади Лес. В „Стоунхендж“ са получили исканията на похитителите заедно с видеозапис на Джесика Слоун.

4

Най-напред пуснаха видеозаписа на Джесика. Беше 22,30 в петък. В малката прожекционна зала, използвана обикновено от висшестоящите началници, седяха десет души: Лес Чипингъм и Крофърд Слоун, Дон Китъринг, Норм Йейгър, Карл Оуънс и Айрис Евърли от „групата за бързо реагиране“, Маргот Лойд-Мейсън, дошла направо от седалището на корпорацията в „Стоунхендж“, един от вицепрезидентите, Том Нортандра, и Ъруин Брейсбридж, президент на телекомуникационния отдел на Си Би Ей. Там беше и специалният агент на ФБР, Отис Хавилок.

Около три часа по-рано във фоайето на „Стоунхендж“ бе пристигнал малък пакет, адресиран до президента на Си Би Ей. След обичайната проверка за сигурност пратката бе качена на етажа на Маргот Лойд-Мейсън, където обикновено чакаше неотворена до понеделник сутринта. Случи се обаче така, че Нортандра, чийто просторен кабинет бе непосредствено до този на Маргот, бе останал да работи до по-късно тази вечер заедно с двете си секретарки. Пакетът бе предаден на една от тях и тя го отвори. Разбирайки, че е нещо важно, тя съобщи на Нортандра, а той телефонира на Маргот в хотел „Уолдорф Астория“, където тя бе поканена на прием в чест на президента на Франция.

Маргот напусна приема и веднага се върна в Стоунхендж, където заедно с Нортандра и извикания набързо Брейсбридж изгледа видеокасетата и прочете приложения документ. Незабавно реши, че трябва да уведоми Информационния отдел на Си Би Ей, и свика съвещанието там.

Крофърд Слоун бе пристигнал с колата си от Ларчмънт заедно с агента Хавилок, който все още бе в дома му, когато съобщиха за пристигналата касета.

Светлината в залата бе намалена и на големия високо вдигнат телевизионен екран все още се виждаха само светлинните точици на видеолентата, предшестващи образа. Звукът обаче се появи веднага: няколко пронизителни писъка. Групата онемя. Крофърд Слоун се изправи на стола си и извика задавено:

— О, Боже, това е Ники.

Писъците престанаха така внезапно, както бяха се чули. Миг след това се появи и образ — главата и раменете на Джесика на кафяв фон, очевидно някаква стена. Лицето на Джесика бе спокойно и сериозно, но на повечето от групата, които я познаваха, то изглеждаше измъчено и напрегнато. Когато заговори, гласът й бе твърд и овладян, макар да създаде впечатлението, че тя прави усилие да говори нормално.

„Към нас се отнасят…“ — започна тя.

При думите „да направите всичко възможно“ се чу как Крофърд Слоун рязко си поема въздух и сподавя възклицание. Записът продължи.

„Умоляваме ви да не допуснете…“

На това място Слоун отново възкликна, сякаш въздъхна.

— Ето!

Гласът млъкна, но лицето на Джесика остана на екрана, безизразно, с невиждащ поглед, насочен напред. После настана мрак. Лампите в залата бавно светнаха.

— Вече извъртяхме цялата касета — обади се Ъруин Брейсбридж. — Няма нищо повече. Колкото до писъците в началото, смятаме, че са прикачени от друга лента. Ако се взрете внимателно при бавни обороти, ясно личи къде е направен монтажът.

— Защо им е било необходимо? — попита някой.

— Сигурно за да ни стреснат и уплашат. В такъв случай са успели, нали? — отговори Брейсбридж.

Последва приглушено потвърждение от всички.

— Сигурен ли си, че това бе гласът на Ники, Кроф? — предпазливо попита Лес Чипингъм.

— Абсолютно — мрачно отвърна Слоун. После добави: — Джесика даде два сигнала.

— Какви сигнали? — озадачи се Чипингъм.

— Най-напред облиза устните си, което означава: „Правя това против волята си, не вярвайте на нищо, което казвам.“

— Умно! Браво на Джесика! — зарадва се Брейсбридж.

— Хитруша! — добави друг. Останалите кимаха одобрително.

— Вечерта, преди да се случи това, ние двамата с нея обсъждахме такива сигнали. Очаквах някой ден да потрябват на мен самия… Животът е пълен със съвпадения. Джесика явно си е спомнила — обясни им Слоун.

— Какво друго успя да ти каже? — полюбопитства Чипингъм.

— Недейте, сър! — Гласът на агента Хавилок прекъсна разговора. — Каквото и да сте узнали, мистър Слоун, запазете го засега в тайна. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. После ще поговорим, ако нямате нищо против.

— Аз държа да знам всичко — настоя Норм Йейгър. — Нашата група успешно запази не една тайна досега. — И натъртено добави: — Тайни, до които успяхме да се доберем сами.

Агентът на ФБР го погледна гневно.

— Доколкото ми е известно, скоро ще давате обяснения защо не сте ни държали в течение.

— Стига сме губили време — намеси се Айрис Евърли. — Мисис Слоун споменава за някакви инструкции. Имаме ли ги?

Маргот, все още в люляковата вечерна рокля от приема на френския президент, най-сетне се обади:

— Ето ги тук. Най-добре е да ги прочетете на глас.

Вицепрезидентът Нортандра пое няколкото листа от Маргот, закрепи на носа си тесни очилца за четене и се приближи до светлината; преди да премине в ръководството на телевизионната компания, той бе адвокат на корпорацията. Гласът му внушаваше авторитет, изработен навярно от дългите години пледоарии в съда.

— Заглавието на този документ, или по-точно тази необикновена тирада, е: „Сияйното време настъпи!“ Ще ви го прочета без коментар, дословно:

— Има и още нещо — добави Нортандра. — То е на отделен лист.

— Това е всичко — каза най-сетне Нортандра. — Нито един от листовете не е подписан, но фактът, че придружават касетата, потвърждава тяхната автентичност.

Настъпи мълчание. Като че ли никой не искаше да проговори пръв. Няколко погледа се насочиха към Крофърд Слоун, който се беше отпуснал в стола си с помръкнало лице. Чувството му за безнадеждност се предаде и на останалите.

— А ние си мислехме, че ще искат пари — обади се най-сетне Лес Чипингъм.

— А те искат много, много повече — присъедини се към него Брейсбридж. — То и в пари би било неизмеримо, но очевидно не това ги интересува.

— Както ви казах още в началото — отбеляза Нортандра, — всичките тия приказки ми се струват доста неразбираеми.

— Революционерите рядко са разбираеми, освен може би едни за други. Което не значи, че не трябва да се отнасяме към тях сериозно. Да не забравяме поуката от Иран — заяви Норм Йейгър. Той погледна часовника над главите им, който показваше двайсет и два и петдесет и пет. После се обърна към Чипингъм: — Лес, да го съобщим ли веднага? Ако побързаме, ще хванем кръглия час и ще пуснем части от записа на мисис Слоун. Ако е вярно, че и другите компании са получили касета, може да пуснат съобщението преди нас.

— Да правят каквото искат — твърдо отсече президентът. — Това е нов развой, в който всички ние участваме, и не бива да бързаме. Ще излъчим съобщението в полунощ, за да имаме един час да помислим как да поднесем новината, и по-важното е какъв да бъде отговорът ни, ако изобщо се ангажираме отсега.

— И дума не може да става за отговора — намеси се Маргот Лойд-Мейсън. — Съвсем очевидно е, че е невъзможно да приемем тези смешни условия. Как така ще прекратим вечерния си осведомителен бюлетин за една седмица!

— Само че не е необходимо да заявяваме това поне в началото — обърна й внимание Нортандра. — Можем да кажем нещо като това, че исканията се обмислят внимателно и по-късно ще излезем със становище по тях.

— Извинете ме, че се намесвам — каза Йейгър, но едва ли бихме заблудили някого, особено ония от „Сендеро Луминосо“. Дълго време съм проучвал какво представляват тези хора и трябва да ви кажа, че независимо от всичко друго не са глупави, напротив, твърде проницателни са. И очевидно имат достатъчно сведения за нашата работа, като например това, че вечерният осведомителен бюлетин има две емисии, както и че нямаме публика за новините в събота и неделя, и не случайно тези дни не ги интересуват.

— Тогава какво предлагате?

— Да оставите новинарите да подготвят най-подходящия отговор. Той изисква да се пипа много фино, а не някой да изтърси нещо от рода на „смешни условия“, Маргот. Журналистите от Си Би Ей са отлично подготвени, вещи в тънкостите и имат широки познания в политическата обстановка… — Йейгър изведнъж млъкна по знак на Чипингъм.

— По принцип съм съгласен с Норман — намеси се президентът — и тъй като аз отговарям за новините, ще дам зелена улица на нашите екипи да решат какъв да бъде отговорът именно защото ние сме най-добре осведомени, познаваме почвата, установили сме някои връзки, а и един от най-добрите ни кореспонденти, Хари Партридж, вече се намира в Перу и трябва да поискаме неговото мнение.

— Вие може да искате консултации и фино пипане — тросна се Маргот, почервеняла от дързостта на Йейгър да цитира нейното „смешни условия“. — Но тук става дума за интересите на корпорацията и решаващ глас в случая има нейното ръководство.

— Не! По дяволите! Не! — Думите бяха едновременно вик и стон. Всички глави се обърнаха в посоката, от която те идваха. Изрекъл ги бе Крофърд Слоун, който вече не седеше като вцепенен, а се бе изправил, с пламнал поглед и зачервено лице. Като заговори отново, гласът му трепереше и на моменти се губеше: — Корпорацията ни стои настрани от това! Норман е прав за опасността да бъде изтърсено нещо неподходящо, на каквото току-що станахме свидетели, именно защото бизнесмените нямат нито опит, нито знания в областта на телевизонните новини. Освен това ние вече чухме решението на корпорацията и доколкото си спомням, то гласеше: „Не приемаме условията, не можем да спрем новините си за цяла седмица.“ Нужно ли беше да ни казвате това? Нима ние, които правим новините — да, всички ние, включително и аз, — не го знаем най-добре? Или може би искате лично да го чуете, мисис Лойд-Мейсън. Ето, слушайте: знам, че не можем да спрем новините и да предоставим времето им за цяла седмица на „Сендеро Луминосо“. Бог да ми е на помощ! Приемам. Имате свидетели. — Слоун помълча, преглътна и продължи: — Единственото, което можем да направим в тази телевизионна компания, е да вложим цялото си умение и професионализъм в печеленето на време. Засега най-необходимото ни нещо е времето. Времето и Хари Партридж, който е единствената ми надежда да прибера семейството си у дома.

Слоун млъкна, но не седна.

Брейсбридж изпревари реакцията на другите и възприе помирителен тон:

— В такива моменти за всички е трудно. Развълнувани сме, напрегнати, губим самообладание. Всичко, което бе казано тази вечер, можеше да се изрази по-вежливо. — На това място той се обърна към президентката: — И все пак аз смятам, Маргот, че изложената пред теб позиция заслужава да бъде обмислена, особено като имаш предвид — което потвърди и Кроф, — че твоето окончателно решение се посреща с разбиране. По този въпрос няма две мнения.

Получила възможност да излезе с достойнство от създалата се ситуация, Маргот се поколеба и се съгласи.

— Много добре — каза тя и нареди на Чипингъм: — Можеш да взимаш решение за временен стратегически отговор на горната база.

— Благодаря — отвърна президентът на Информационния отдел. — Нека само да си изясним едно нещо.

— Какво е то?

— Окончателното решение, което взехме, ще остане засега поверително.

— Нямам нищо против. Но по-добре получи уверения в това и от останалите присъстващи. И ме дръж в течение на всичко.

Чипингъм се върна в кабинета си в 23,25. В 23,30 той получи телекс от Ройтер с източник Лима, Перу и съобщение за исканията на „Сендеро Луминосо“. Минути по-късно Асошиейтед прес предаде от Вашингтон по-подробно съобщение с пълния текст на документа: „Сияйното време настъпи!“ През следващите петнайсет минути компаниите Ей Би Си, Ен Би Си и Си Би Ес излъчиха кратки съобщения с кадри от записа на Джесика. Всички телевизионни компании обещаха да предадат пълните подробности в информационните си емисии на следващия ден. Си Ен Ен, която в момента предаваше информационния си бюлетин, просто вкара в него новината и по такъв начин изпревари всички останали. Чипингъм не се отметна от първоначалното си решение да не прекъсва програмата на Си Би Ей, а да предаде настъпилия развой на събитията като внимателно построена новина точно в полунощ в бюлетина, подготвян в момента.

В 23,45 той излезе от кабинета си, за да отиде при „подковата“, където цареше необикновено оживление. Айрис Евърли работеше в монтажната върху записа с Джесика, а Дон Китъринг, който щеше да бъде водещ на извънредните среднощни новини, беше в ръцете на гримьорната, като междувременно препрочиташе и редактираше текста си.

— Ще го съобщя както е, без реакцията на Си Би Ей — уведоми Йейгър Чипингъм. — Смятаме, че ще разполагаме с достатъчно време за това по-късно, независимо какво ще решим. Впрочем отвсякъде звънят непрекъснато и питат за нашата реакция. От „Таймс“ и „Пост“ също. На всички казваме, че още не сме решили и въпросът се обсъжда.

— Добре — кимна одобрително Чипингъм.

Йейгър направи знак към Карл Оуънс, седнал на отсрещната страна на „подковата“.

— Само той има идея каква да бъде реакцията ни.

— Може ли да я чуя?

Оуънс, младши продуцент, работяга, който вече бе давал не една идея и чието усърдие бе довело до идентифицирането на терориста Улисес Родригес, погледна неизменните си бележки.

— В документа на „Сендеро Луминосо“ се казва, че пет видеокасети трябвало да заменят нашия вечерен осведомителен бюлетин. За разлика от касетата със записа на мисис Слоун, тези касети очевидно ще бъдат предоставени единствено на Си Би Ей.

— Това ми е известно — каза Чипингъм.

Йейгър само се усмихна, докато Оуънс продължи невъзмутимо:

— Предлагам да не обявяваме никаква реакция на Си Би Ей до вторник. А в понеделник само да съобщим, че предстои нещо важно на следващия ден. Тогава ще кажем само: „Никакви коментари, докато не получим касетите, обещани за четвъртък, след което ще обявим нашето решение.“

— И какво ще постигнем с това?

— Ами ще спечелим шест дни. Да приемем сега, че касетите на „Сендеро“ пристигнат точно тогава.

— Окей. И после?

— Ще ги приберем на сигурно място, никой да няма достъп до тях, и тутакси ще се явим в ефир, прекъсвайки програмата с много шумотевица. Ще кажем, че току-що сме получили касетите, но че те са дефектни. Вероятно са се повредили по пътя и по-голямата част от съдържанието им е изтрита. Опитали сме се да ги възпроизведем, после да ги поправим, но не сме могли. Тази версия ще бъде излъчена не само по телевизията, но ще я пратим на вестниците и на агенциите, за да може да бъде получена и в Перу, та да стигне и до „Сендеро Луминосо“.

— Мисля, че започвам да те разбирам — каза Чипингъм. — Но все пак ми обясни по-добре.

— Бандата „Сендеро“ няма да знае дали лъжем, или не. Както те, така и ние знаем само, че подобни неща могат да се случат с една видеокасета. И вероятно ще ни удостоят само със съмнения, докато приготвят и изпратят друга касета, което ще отнеме още няколко дни…

— …което значи, че ние няма как да започнем излъчването на техните програми на определения ден — довърши вместо него Чипингъм.

— Точно така.

— Това е едната страна на нещата, Лес — намеси се Йейгър. — Но Карл има предвид, че по този начин ще спечелим още няколко дни, ако разбира се, мине номерът, което не е изключено. Какво ще кажеш на това?

— Според мен е блестящо — произнесе се Чипингъм.

През целия уикенд вестта за условията, поставени от „Сендеро Луминосо“, и подробностите около записа на Джесика бяха на първо място в емисиите на новините, а интересът към тях по цял свят растеше. В Си Би Ей непрекъснато звъняха по телефона и настояваха за коментар от компанията, който предпочитаха да е под формата на официална декларация. Според предварително взетото решение всички подобни телефонни разговори бяха насочвани към информационния отдел на Си Би Ей, а ръководителите на другите редакции и секции бяха посъветвани да не отговарят на никакви въпроси от този род, дори и да са сигурни, че гласът им не се записва.

Три секретарки бяха извикани да работят извънредно през празничните дни, за да отговарят на телефоните. При всички случаи трябваше да казват едно и също нещо: Си Би Ей все още се въздържа от коментари и не може да каже кога ще излезе със становище. Но липсата на официална реакция от Си Би Ей не пречеше на останалите да изразяват собственото си мнение. В повечето случаи то бе: „Задръжте така! Не отстъпвайте!“

Но все пак удивително много бяха онези, които не виждаха нищо лошо в това да се изпълнят исканията на похитителите срещу освобождаването на пленниците, на което Норм Йейгър реагира с възмущение:

— Тия глупаци не могат ли да проумеят, че става въпрос за принципен въпрос. Не разбират ли, че като създадем прецедент, ще насърчим всяка група лунатици по света да отвлича хора на телевизията.

На телевизионните дискусии в неделя — „С лице към нацията“, „Среща с журналисти“ и „Седмицата през погледа на Дейвид Бринкли“ — бе разисквана все същата тема и бяха прочитани откъси от книгата на Крофърд Слоун „Камерата и истината“, като особено внимание се обръщаше на становищата му за отношението към заложниците и твърдостта към терористите.

В цялата телевизия онези, които бяха обещали на Лес Чипингъм да пазят в тайна предварителното решение да не се приемат условията на „Сендеро Луминосо“, явно не измениха на думата си. Всъщност единствена наруши обещанието Маргот Лойд-Мейсън, която в неделя вдигна телефона и предаде на Тиъдор Елиът всичко, което бе узнала предишната вечер. Без съмнение Маргот бе убедена, че е постъпила правилно, уведомявайки председателя на „Глобаник“ за развоя на събитията. За съжаление обаче, оправдана или не, постъпката й създаде условия за фатално изтичане на информация.

5

Седалището на „Глобаник Индъстрийс“ се помещаваше в приятен комплекс от големи къщи сред частен парк в Плезънтвил, Ню Йорк, на петдесетина километра от Манхатън. Това място бе избрано с изричната цел най-важните решения, отнасящи се до политиката на корпорацията, да се взимат далеч от ежедневната атмосфера на натиск и напрежение във филиалите й из индустриалните или финансови райони. „Глобаник Файнаншъл“ например, който осъществяваше сделката със заемите на Перу, заемаше три етажа в първия небостъргач на Световния търговски център близо до Уолстрийт.

Но и много от страничните въпроси, с които се занимаваше „Глобаник“, биваха пренасяни в Плезънтвил. По тази причина в понеделник сутринта, около десет часа, Глен Доусън, съвсем млад репортер на „Болтимър Стар“, чакаше да интервюира един от шефовете на „Глобаник“ по въпроса за паладиума. За този рядък метал много се говореше напоследък, а „Глобаник“ притежаваше мини, от които се добиваше не само паладиум, но и платина, а тъй като те се намираха в Бразилия, работническите вълнения представляваха сериозна опасност за по-нататъшния добив. Журналистът чакаше в елегантно овално фоайе, откъдето се влизаше в приемните и кабинетите на двама други високопоставени шефове на корпорацията. Скромно свит в канапето, той остана незабелязан, когато една от вратите се отвори и оттам излязоха двама души. Доусън веднага позна в единия Тиъдор Елиът, когото бе виждал на снимки. Другият също му се струваше познат, макар да не можеше да се сети откъде. Двамата продължаваха разговора си, започнат вътре; говореше вторият:

— …Чух за оня случай в Си Би Ей. Заплахите на перуанските бунтовници ви поставят доста натясно.

Председателят на „Глобаник“ кимна.

— В известен смисъл, да… Ще те придружа до асансьора… Но вече сме взели решение, макар да не го обявяваме. Да не мислиш, че ще оставим шепа налудничави комунисти да ни притискат до стената?

— Значи Си Би Ей няма да отмени вечерния си информационен бюлетин?

— Изключено! Колкото до пускането на касетите от „Сияйната пътека“, хич да не се надяват…

Гласът заглъхна.

Като прикри тефтера си със списанието, над което надничаше, Глен Доусън набързо записа дословно думите, които току-що бе чул. Пулсът му се бе ускорил. Разбираше, че разполага с изключителна информация, до каквато безброй други журналисти се опитват да се доберат от събота вечерта.

— Мистър Доусън — извика го момичето от информацията, — мистър Ликата ще ви приеме.

Като минаваше покрай нея, той спря и я заговори усмихнат:

— Онзи джентълмен с мистър Елиът… сигурен съм, че го познавам, но не мога да се сетя откъде.

Информаторката се поколеба; той усети съмненията й, но пак се усмихна. Това свърши работа.

— Беше мистър Оудън Роудз, заместник-държавният секретар.

— Ама разбира се, как не се сетих!

Доусън бе виждал заместник-държавния секретар по икономическите въпроси само веднъж преди това — по телевизията, докато даваше показания пред една от конгресните комисии. Но за момента най-важното бе, че знаеше името му.

Интервюто с високопоставената личност от „Глобаник“ му се стори безкрайно и той се постара да го приключи колкото се може по-бързо. Въпросът за паладиума и без това не го интересуваше кой знае колко: той беше амбициозен журналист и искаше да пише по въпроси, любопитни за по-голяма част от публиката, а онова, на което току-що се бе натъкнал, му се струваше нещо като пропуск за по-светло бъдеще. В края на краищата се наложи да се извини с липсата на време и направо да избяга.

Като погледна часовника си, Доусън реши, че има време да стигне до манхатънското бюро на „Болтимър Стар“, да напише набързо двата материала и да ги даде преди крайния срок за следобедното издание на вестника. Докато караше бързо, той съчиняваше мислено изреченията си. А като седна пред компютъра в скромното бюро на площад Рокфелер, Глен Доусън отхвърли най-напред историята с паладиума. Това беше задължителният му материал и той го бе направил добросъвестно, след което пристъпи към по-вълнуващата втора история. Пръстите му танцуваха по клавишите, докато съчиняваше увода.

Доусън си зададе въпрос от областта на етиката, на който знаеше, че скоро трябва да получи отнякъде отговор: дали няма публикуването на информация, каквато подготвяше в момента, да утежни положението на пленниците в Перу. И по-точно: заложниците от семейството на Слоун няма ли да пострадат, като бъде разкрито решението на Си Би Ей да отхвърли исканията на „Сендеро Луминосо“ — решение, което очевидно на този етап не биваше да се разгласява.

Но от друга страна, нима публиката нямаше право да знае на какво е способен един инициативен репортер като него, независимо как се е добрал до сведенията си.

Макар да не пренебрегваше тези въпроси, Доусън бе убеден, че те не са негова работа, нито трябва да го тревожат. Правилата в такива случаи бяха съвсем ясни и всички заангажирани страни трябваше да ги знаят. Задължение на репортера бе да пише за всичко, заслужаващо внимание, което е успял да открие. А попадне ли на новина, работата му бе не да я премълчава и изопачава, а веднага да я съобщи, изцяло и точно, след което да я предаде на информационната организация, която му плаща. Всичко, написано от него до този момент, щеше да стигне до редактора. Нека той мисли за етиката. Точно това вероятно и ставаше в този момент в „Болтимър“, където материалът на Доусън излизаше на друг компютърен терминал. Междувременно той натисна копчето, за да го разпечата за себе си. Но една друга ръка посегна и взе първа напечатания лист.

Беше шефът на бюрото, Санди Септън, който току-що влизаше. Репортер ветеран, Септън имаше още няколко години до пенсия и с Доусън бяха добри приятели. Като прочете текста, шефът на бюрото лекичко подсвирна, после вдигна очи.

— Та ти си попаднал на живи въглени. Тия думи на Елиът… ти ли ги написа собственоръчно и кога бяха изречени?

— Само няколко секунди, преди да ги запиша. — И Доусън показа на по-възрастния си колега тефтера с бележките си.

— Божичко! Разговаря ли с този другия, Оудън Роудз?

Доусън поклати глава.

— Вероятно „Болтимър“ ще те накара. — В същия момент иззвъня телефонът. — Обзалагам се, че това е самият той.

Така беше. Септън отговори и изслуша другия отсреща, после добави:

— Тази вечер вестникът е под ръководството на мой човек. — Той се засмя широко, подавайки телефона на Доусън. — Това е Фрейзър.

Фрейзър бе един от директорите и не бе склонен да губи излишно време. Попита властно:

— Ти не си разговарял пряко с Тиъдор Елиът, нали?

— Така е, мистър Фрейзър.

— Тогава иди да говориш. Кажи му с какво разполагаш и го помоли за коментар. Ако той откаже, съобщи и този факт. Ако отрече, потърси потвърждение от Оудън Роудз. Нали знаеш как да зададеш въпроса?

— Мисля, че да.

— А сега ще се обадя на Санди.

Шефът на бюрото пое телефона. Докато слушаше, намигна на Доусън, после каза:

— Прегледах бележките на Глен. Записал е на място думите на Елиът. Съвсем ясни са, няма опасност от недоразумение.

Като остави слушалката, Септън каза на Доусън:

— Още не си освободен. Продължавай с Елиът. Аз ще се опитам да намеря Роудз; едва ли се е върнал вече във Вашингтон.

Доусън набра номера на „Глобаник“. Отговори му женски глас. Репортерът се представи и поиска да говори с мистър Тиъдор Елиът.

— Мистър Елиът не е тук в момента. — Гласът звучеше приятно. — Аз съм мисис Кеслър. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Сигурно. — И Доусън внимателно обясни защо е позвънил.

Гласът отсреща внезапно охладня.

— Почакайте, ако обичате.

Минаха няколко минути. Доусън тъкмо се канеше да затвори телефона и пак да набере номера, когато отсреща прозвуча същият глас, този път леден:

— По мнението на мистър Елиът, онова, което смятате, че сте чули, е поверително и не може да бъде използвано.

— Аз съм журналист — възрази Доусън. — Щом чуя или узная нещо, за което не съм предупреден, че е поверително, имам право да го използвам.

— Мистър Доусън, няма смисъл да продължаваме този разговор.

— Искате да кажете, че мистър Елиът няма какво да добави?

Доусън си записваше и този разговор.

— Мисис Кеслър, бихте ли ми казали първото си име?

— Няма смисъл да… Е, добре, Едиан.

Доусън се усмихна при мисълта, че Кеслър навярно е решила, щом името ще се появява в печата, по-добре да е цялото. Преди да успее да й благодари, телефонната връзка бе прекъсната.

В същия момент шефът на бюрото му подаде едно листче:

— Роудз е на път за „Ла Гуардиа“ в кола на Държавния департамент. Това е номерът на телефона му там.

Доусън отново вдигна слушалката. Този път отговори мъжки глас, а когато Доусън попита за мистър Оудън Роудз, отговорът беше:

— Той е на телефона.

Репортерът отново се представи, като не забравяше, че Санди Септън слуша на деривата.

— Мистър Роудз, моят вестник би искал да знае какво смятате относно изявлението на Тиъдор Елиът, че Си Би Ей ще отхвърли исканията на „Сендеро Луминосо“, или по думите на самия мистър Елиът „няма да позволим на банда обезумели комунисти да ни притисне до стената“?

— Това от Тио Елиът ли го чухте!

— Чухте го със собствените си уши, мистър Роудз.

— Аз мислех, че той искаше да го запази в тайна. — Последва мълчание. — Чакайте за момент, вие ли седяхте там във фоайето, когато ние с Елиът минахме през него?

— Да, аз.

— Доусън, вие ме изиграхте и настоявам този наш разговор да не се отпечатва.

— Преди да започна разговора си с вас, мистър Роудз, аз ви се представих и вие не ме предупредихте, че не мога да го записвам.

— Вървете по дяволите, Доусън!

— Това последното със сигурност няма да го отпечатаме, сър. Защото ме предупредихте.

И ухилен, шефът на бюрото направи с ръка знака за победа.

В „Болтимър“ не разискваха повече проблемите на етиката. Всяка информационна организация е склонна да разкрива нещата. Но при някои събития — каквото беше това — се налагаше да се зададат известни въпроси и да им се даде отговор. Главният редактор и редакторът на вътрешните новини, които щяха да следят публикацията, направиха тази дискусия помежду си.

— Публикуването на решението на Си Би Ей представлява ли опасност за заложниците?

— Заложниците и без това са в опасност и едва ли публикуването на каквото и да е може да има особено значение.

— Дали някой ще бъде убит в резултат от тази публикация?

— Едва ли, защото мъртвият заложник престава да бъде от полза.

— Тъй като Си Би Ей ще вземе решението си и ще го обяви до няколко дни, има ли значение дали то ще стане известно малко по-рано?

— Не особено голямо.

— След като Тио Елиът от „Глобаник“ е разкрил решението на Си Би Ей като че ли между другото, а посветените в него са повече от един, би ли могло то да остане в тайна още дълго време?

— Почти сигурно е, че не.

Накрая главният редактор изрази общото мнение на двамата: „Етиката не е нарушена. Да действаме!“

Материалът се появи на първо място в следобедното издание на „Болтимър Стар“ с тлъсто заглавие:

СИ БИ ЕЙ КАЗВА „НЕ“ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ НА ТРИМАТА СЛОУН!

Но още преди „Болтимър Стар“ да се появи по улиците, съобщението заедно с историята на отвличането бе пуснато по телексите, като навсякъде бе цитиран за източник вестникът. Във вечерния осведомителен бюлетин на всички телевизионни мрежи информацията също се позоваваше на „Стар“, а в Си Би Ей преждевременното й обявяване предизвика почти пълно отчаяние.

На следващата сутрин в Перу това бе първата новина, предадена от вестниците, радиото и телевизията, като навсякъде освен върху решението на Си Би Ей ударение се поставяше и на определението, дадено от Тиъдор Елиът на „Сендеро Луминосо“ — „банда обезумели комунисти“.

6

— Харесвам Висенте — каза Ники. — Той е наш приятел.

— И аз мисля така — обади се Ангъс от своята килия. Той лежеше на тънкия мръсен дюшек и запълваше времето си с наблюдения върху два големи бръмбара на стената.

— Тогава престанете да мислите така и двамата! — сопна им се Джесика. — Глупаво и наивно е да харесвате каквото и да е тук.

Но изведнъж си прехапа устата и съжали за казаното. Нямаше нужда да говори така грубо. Като смени тона и попоглеждаше предпазливо към дежурния на пост, тя попита:

— Ангъс, и ти, Ники, чували ли сте за „стокхолмския синдром“?

— Мисля, че да — отвърна Ангъс. — Но не съм съвсем сигурен.

— А ти, Ники?

— Не, мамо. Какво значи това?

Пазачът им изглеждаше пак погълнат от своето списание с комикси и напълно безразличен към разговора им. Джесика знаеше, че той не разбира английски. Мислено тя сякаш чуваше гласа на генерал Уейд, който наставляваше малката си група курсисти: „Едно от нещата, които се наблюдават при почти всички терористични отвличания на самолети или на хора, е това, че след известно време поне един от заложниците развива симпатия към терористите. Понякога се стига дотам, че заложникът смята терориста за свой приятел, а полицията или армията отвън, опитваща се да спаси заложниците, се възприема като враг. Това се нарича «стокхолмски синдром».“

Джесика бе потърсила допълнителна информация по въпроса и беше любопитна да узнае как явлението е получило това си наименование. И сега, ровейки из паметта си, тя разказа на Ники и Ангъс странната история.

„Това се случило в Стокхолм, Швеция, на 23 август 1973 година. Сутринта на централния градски площад, Нормалмсторг, един избягал затворник, Ян Ерик Оусон, 32-годишен, влязъл в шведската кредитна банка, една от големите столични банки. Изпод якето си Оусон извадил картечница, стрелял в тавана и създал паника сред изсипалите се парчета бетон и счупени стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.

Никой от участниците не можел да предполага, че в продължение на години или може би векове след това преживяното от тях щяло да стане известно в медицината и науката като «стокхолмски синдром», редом с понятията «Цезарово сечение» и «Болестта на Алцхаймер».

Всички банкови чиновници на работа в момента станали заложници на Оусон и на съучастника му Кларк Оловсон, 26-годишен. Трите жени и мъжът били все на по двайсет и няколко години. Следващите шест дни този секстет прекарал затворен в едно от хранилищата в подземието на банката, откъдето престъпниците изложили своите искания по телефона: три милиона крони в брой (седемстотин и десет хиляди долара), два пистолета и кола, с която да избягат. По време на обсадата заложниците изживели какви ли не страдания. Принуждавали ги да стоят прави с въже около врата, така че ако паднат, да се удушат. От време на време допирали дулото на картечницата до ребрата им и те очаквали всеки момент да бъдат застреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а найлоновите торбички за смет били единствената им тоалетна. Терзаела ги клаустрофобия и страх.

Но въпреки всичко между заложници и похитители се появила необикновена близост. В един момент една от чиновничките имала възможност да избяга, но не го направила; друга успяла да даде някакви сведения на полицията, но после признала, че се чувства като предателка. А колегата им охарактеризирал похитителите като «много мили».

Стокхолмската полиция, която полагала всички усилия да освободи пленниците, срещнала враждебност от тяхна страна. По телефона те казвали, че искат да излязат заедно с крадците, че им имат доверие, че те всъщност ги пазели от полицията и дори че не вярват на шведската полиция.

По-късно се разкрило, че едното момиче държало за ръка по-младия си похитител, и после казало на следователя, че той й дал нежност. А след като била освободена и я изнасяли на носилка, тя се провикнала към Оусон, че иска пак да го види.

При разговори с лекарите впоследствие свободните вече заложници наричали полицията свой враг и били убедени, че дължат живота си именно на похитителите си. Една от тях даже обвинила доктора, че се опитва да промие мозъка и от нейното уважение към Оусон и Оловсон. А друга ги посетила в затвора една година след драмата в банката и водила дълъг разговор с тях.

В края на краищата лекарите, занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за човек, изпаднал в екстремна ситуация, от която не е сигурно, че ще излезе жив. Цитирана била Ана Фройд, която описала подобни реакции като «идентификация с агресора». В края на краищата случилото се в шведската банка било запомнено завинаги със «стокхолмския синдром».“

— Хей, че интересна работа, мамо — възкликна Ники.

— Изобщо не съм го знаел, Джеси — добави Ангъс.

— Знаеш ли още такива неща? — попита Ники.

Джесика остана много доволна.

— Знам още някои. Ще ви повторя съветите, които генерал Уейд даваше на групата си за съпротива срещу терористи. „Ако си пленник или заложник, на първо място се пази от «стокхолмския синдром»! Второ: когато имаш работа с терористи, не забравяй, че «обичай врага си» е пълна глупост. От друга страна, не губи време и усилия да мразиш терористите, защото омразата е напразно изхабяващо чувство. Просто никога не им вярвай и не изпитвай топли чувства към тях, като не забравяш никога, че те са ти врагове.“ След това Джесика описа няколко случая с отвлечени самолети, когато пътниците в тях, взети за заложници и третирани зле, започват да изпитват приятелски чувства към своите нападатели. Така станало със злощастния самолет на ТУА през 1985 година, когато някои от пътниците изразили съчувствие към похитителите си, шиити, и започнали да разпространяват пропагандистките теории на престъпниците.

А съвсем неотдавна, припомни им Джесика, един от освободените заложници в Близкия изток — само будещ съжаление, очевидно жертва на „стокхолмския синдром“ — дори предал послание от своите палачи до папата и президента на САЩ, спечелвайки си с това голяма популярност.

Още по-тревожна проява на „стокхолмския синдром“ бил случаят с отвлечената навремето Патриша Хърст, но за лош късмет на Патриша, която бе арестувана през 1975 година и изправена на следващата година пред съда за престъпления, извършени под влиянието на самите й похитители, случката в Стокхолм още не била широко известна, за да може да й осигури съчувствие и по-голяма справедливост.

— Значи ти искаш да ни предпазиш от това да се хванем на въдицата на по-дружелюбния Висенте — разсъждаваше Ангъс. — Той все пак ни е враг.

— Ако не беше — подчерта Джесика, — ние просто щяхме да можем да излезем оттук, докато той е на пост.

— Което съзнаваме, че е напълно невъзможно. — Ангъс насочи гласа си към средната килия. — Разбра ли това, Ники? Излиза, че мама е права, а ти грешиш.

Ники мрачно кимна, без да отговори. Тъжното в това пленничество, си помисли Джесика, е и това, че Ники се среща по-рано от нормалното с някои от недостойните качества на човека.

Както обикновено става в Перу, новините, отнасящи се до отвлечените членове на семейство Слоун, стигнаха до най-отдалечените кътчета на страната, изминавайки разстоянието дотам на вълните на радиото.

Първото съобщение за връзката на Перу и „Сендеро Луминосо“ с това престъпление бе излъчено в събота, деня след петъчния вечерен осведомителен бюлетин на Си Би Ей, в който бяха огласени всички резултати от работата на „групата за бързо реагиране“. Макар че отвличането бе съобщено с перуанските средства за информация още преди това като почти незначително събитие, връзката му с тази страна го превърна веднага в първостепенна новина.

Пак перуанското радио предаде чак до планинския град Аякучо в Андите и селцето Нуева Есперанса в джунглата съобщението на „Болтимър Стар“ и американските телевизии за отказа на Тиъдор Елиът да изпълни исканията на похитителите, съпроводен с пренебрежителното му отношение към „Сендеро Луминосо“. В Аякучо това стана известно на водачите на „Сендеро“, а в Нуева Есперанса го узна терориста Улисес Родригес, наричан Мигел.

Малко по-късно се състоя телефонен разговор между Мигел и водача на „Сендеро“ в Аякучо, без нито един от двамата да съобщава името си, докато разговаряха. И двамата знаеха, че телефонните връзки са лоши и минават през други места, където всеки може да ги подслушва, включително армията и полицията. Затова разговаряха с най-общи думи, завоалирано, което впрочем практикуваха повечето хора в Перу, при условие че добре разбираха значението на всичко казано.

Ето какво бе то: трябва незабавно да се направи нещо, с което да се докаже на американската телевизионна компания Си Би Ей, че хората, с които си имат работа, не са нито глупаци, нито страхливци. Една от възможностите бе да бъде убит някой от заложниците и тялото му да бъде намерено впоследствие в Лима. Мигел се съгласи, че това би имало ефект, но предложи за момента да запазят и тримата, като капитал. Вместо убийство той препоръча друг метод на действие, спомняйки си нещо, което бе научил в Хакензак. Убеден беше, че то ще има същия психологически ефект върху хората от другата страна на уравнението в Ню Йорк. Идеята му бе незабавно приета и тъй като имаше нужда от транспортиране на товар, направена бе уговорката кола или камион незабавно да тръгнат от Аякучо за Нуева Есперанса. А там Мигел започна подготовката, като най-напред прати да извикат Сокоро.

Джесика, Ники и Ангъс гледаха как пред килиите им се точеше малка процесия. Тя се състоеше от Мигел, Сокоро, Густаво, Рамон и един от пазачите. От съсредоточените им лица бе ясно, че нещо важно ще се случи, и тримата пленници със страх зачакаха да разберат какво.

Скоро килията на Ники бе отключена и терористите го наобиколиха, без да обръщат внимание на Джесика и Ангъс.

— Какво правите?! Моля ви да не му причинявате болка. Той вече страда достатъчно. Ако е необходимо, направете го на мен! — молеше тя в ужас.

Само Сокоро се обърна рязко към нея и изкрещя през стената от бамбукови пръчки:

— Млък! Не можеш да спреш онова, което ще стане.

— Какво ще стане? — запищя тя неистово. Видя, че Мигел бе внесъл в килията на Ники малка дървена масичка, докато Густаво и пазачът хванаха момчето и не му даваха да мръдне. — О, това не е честно, за Бога, пуснете го! — отново извика Джесика.

Сякаш изобщо не я бе чула, Сокоро се обърна към Ники:

— Ще ти бъдат отрязани два пръста от ръката.

Като чу това, Ники, и без това обезумял от страх, започна да пищи и да се бори, но напразно.

Сокоро продължи:

— Тези мъже ще го направят, колкото и да се съпротивляваш. Просто ще те боли повече, ако се дърпаш, затова мирувай!

Без да я слуша, Ники говореше нещо неразбрано, а очите му диво се въртяха на всички страни, докато продължаваше да се бори отчаяно да се освободи или поне някак си да издърпа ръцете си. Но всичко бе безуспешно.

Джесика нададе пронизителен вой.

— Недейте, недейте пръстите! Не разбирате ли, той свири на пиано! Това е животът му!

— Известно ми е! — Този път към нея се обърна Мигел с ехидна усмивка на лицето. — Чух мъжа ви да го казва по телевизията в отговор на някакъв въпрос. Като му изпратим тези пръсти, ще съжалява за думите си.

От другата страна на килията на Ники Ангъс блъскаше по решетките и също крещеше. Протегнал бе ръцете си.

— Вземете моите! Какво значение има? Защо да съсипвате целия живот на момчето?

— Какво значение имат два пръста на едно буржоазно копеле, когато шейсет хиляди перуански деца умират ежегодно, преди да са навършили пет години — изкрещя му в отговор Мигел, изкривил този път злобно лицето си.

— Но ние сме американци! — не му остана длъжен Ангъс. — Нямаме вина за това.

— Имате! Капиталистическата система, вашата система, която експлоатира хората, ги лишава от живот. Тя е виновна…

Статистиката на Мигел за детската смъртност бе цитат от Абимаел Гусман, основателя на „Сендеро Луминосо“. Мигел знаеше, че цифрата сигурно е преувеличена, но нямаше съмнение, че смъртността от недохранване сред децата в Перу е една от най-високите в света.

Нещата се развиха светкавично на фона на разменяните обвинения и обиди. Приближиха до Ники малката масичка, донесена от Густаво. Докато момчето продължаваше да се гърчи и да се дърпа, молейки през сълзи жално за пощада, Густаво постави насила малкото пръстче на дясната му ръка върху масата, свивайки надолу извън нея останалите четири. Рамон извади трионче. Хилейки се, той опита остротата му върху палеца си. После, доволен, пристъпи напред, постави острието върху втората става на пръстчето и с рязко движение натисна с месестата си длан триона към масата. Последва тъп звук, струя кръв и пронизителен писък от Ники; пръстът бе почти отделен, но не съвсем. Рамон отново вдигна триона и сряза останалата тъкан и плът докрай. Ники викаше отчаяно, вече от болка. Кръвта заля цялата маса и ръцете на мъжете, които държаха момчето. Те не й обърнаха внимание и повториха цялата процедура, този път с показалеца на момчето. Един удар на триона бе достатъчен. Пръстът се отдели и падна. Рукна още кръв.

Сокоро бе прибрала първия пръст в найлонова торбичка, където сложи сега и втория. Беше пребледняла, стискаше устни. Хвърли бърз поглед към Джесика, захлупила лице с ръцете си; тялото се разтърсваше от ридания.

Ники, почти в безсъзнание, пребледнял като пръст, бе паднал върху тясното легло, а писъците се бяха превърнали в стенания на агония. Докато Мигел, Роман и пазачът напускаха килията с окървавената маса, Сокоро каза на Густаво, комуто бе дала сигнал да чака:

— Изправи момчето, постави го да седне.

Докато Густаво изпълни нареждането й, Сокоро донесе съд с топла сапунена вода. Пое дясната ръка на Ники и грижливо изми чуканчетата на двата срязани пръста. Водата се обагри светлочервено от кръвта. После тя покри двете рани с по няколко парчета марля и здраво бинтова цялата ръка. Скоро кръвта проникна през марлята и превръзката, но очевидно кръвотечението намаляваше. Ники продължаваше да е в шок, цялото му тяло трепереше и нито помагаше, нито пречеше на онова, което правеха с него.

Мигел все още бе в колибата и Джесика се приближи до вратата на килията си.

— Моля ви, пуснете ме да отида при сина си, моля ви, моля ви, моля ви — извика му тя, обляна в сълзи.

Мигел поклати глава и каза с пренебрежение:

— Никаква майка за бъзливото хлапе! Така ще стане мъж.

— Той е повече мъж, отколкото ти ще бъдеш някога — чу се гласът на Ангъс, изпълнен с гняв и омраза; той също се бе приближил до вратата на килията си с лице към Мигел. Ангъс се опита да си спомни испанската псувня, която Ники му бе казал преди една седмица: — Ти си maldito hijo de puta! (Проклет кучи син!)

Ангъс си споми, че Ники му бе обяснил колко тежка обида е да споменеш името на майката в някоя испанска псувня. Бавно и тежко Мигел извърна глава. Погледна Ангъс с ледени и злобни очи, които не прощаваха. После, без да променя каменното изражение на лицето си, отново се обърна.

Густаво бе излязъл от килията на Ники точно когато бяха изречени думите на Ангъс и стана свидетел на реакцията на Мигел. Като поклати глава, той прошепна на Ангъс със своя недодялан английски:

— Стар човек, ти направил лоша грешка. Той няма забрави.

Часовете минаваха и Джесика все повече се тревожеше за психическото състояние на Ники. Беше се опитала да му говори, да се опита по някакъв начин, макар и само с думи, да го успокои, но безуспешно: не получи никакъв отговор. Повечето време Ники лежеше неподвижно, простенвайки от време на време. После изведнъж тялото му се разтърсваше в конвулсии няколко пъти и той надаваше остри писъци, след което започваше да трепери. Джесика бе сигурна, че прекъснатите нерви са причина за конвулсивните движения и съпровождащата ги болка. Доколкото виждаше, очите на Ники бяха отворени, но лицето му бе бледо.

— Само една думичка, Ники, миличък! Само една думичка! Моля те, кажи ми нещо, каквото и да е! — Но отговор не идваше. Джесика вече се чудеше дали самата тя не полудява. Безсилието й да посегне и да докосне сина си, да се опита да му даде някаква физическа утеха я довеждаше до отчаяние.

Падна мрак. С напредването на нощта пазачите се смениха. Застъпи Висенте. Шумовете отвън станаха по-слаби и когато вече се чуваше само бръмченето на насекомите, пристигна Сокоро. Тя носеше същия съд с вода, още няколко марли, бинт и керосинова лампа, с която влезе в килията на Ники. Внимателно го постави да седне и започна да сменя превръзката на ръката му. Ники като че ли се беше поуспокоил, изглежда, го болеше по-малко, конвулсиите се поразредиха.

След известно време Джесика тихо заговори:

— Сокоро, моля ви!

Сокоро тутакси се извъртя назад. Вдигна пръст към устните си и даде сигнал на Джесика да мълчи. Несигурна за нищо, объркана от напрежението и страха, Джесика се подчини. Когато направи превръзката, Сокоро излезе от килията на Ники, но не я заключи. Нещо повече, приближи се до тази на Джесика и отвори катинара с ключ. И отново даде знак за мълчание. После махна на Джесика да излезе от килията си и посочи отворената врата на Ники.

Топла вълна обля Джесика.

— Трябва да се върнете преди изгрев — прошепна Сокоро и кимна в посока към Висенте. — Той ще ви каже кога.

Преди да влезе при Ники, Джесика спря и се обърна. Инстинктивно и импулсивно тя приближи до Сокоро и я целуна по бузата.

Миг по-късно Джесика вече държеше Ники, пазейки бинтованата му ръка.

— О, мамо — тихо каза той.

Прегърнаха се доколкото можаха. Ники скоро заспа.

7

След безплодно търсене на интересуващите ги обяви в местните вестници от три месеца назад временно назначените млади журналисти в Си Би Ей се канеха вече да се откажат от тази работа. А когато започнаха преди повече от две седмици, изглеждаше много важно да се намери базата, от която похитителите бяха действали в САЩ. Тогава съществуваше надеждата, че дори жертвите да не бъдат открити там, поне ще има някаква следа, сочеща към новото им местонахождение. Но тъй като вече се знаеше, че близките на Слоун са в Перу, значението на базата като че ли намаля.

А от гледна точка на телевизионните журналисти би било интересно да се направят снимки от мястото. Само че с всеки изминал ден ставаше по-малко вероятно да се постигне нещо в тази насока.

И все пак положените усилия не бяха напразни. Та нали Джонатан Моуни бе намерил в испаноезичния седмичник „Семана“ сведенията за Алберто Годой, чрез който бе идентифициран със сигурност терориста Улисес Родригес като съучастник в престъплението. Пак Годой ги бе насочил към банката „Американ Амазонас“ и получените там сведения за дипломата Хосе Салавери и любовницата му Хелга Еферен, както и за връзката им с Перу. Така че по общо мнение дори само тези открития оправдаваха по-нататъшното търсене на необходимата обява.

Междувременно изненадващата недискретност на Тиъдор Елиът направи достояние на целия свят решението на Си Би Ей, което трябваше да остане в тайна поне до следващия четвъртък. Но интересно, че никой от Си Би Ей не разкритикува вестник „Болтимър Стар“, осъзнавайки, че неговите репортери и редактори са направили не повече от онова, което на тяхно място би направила всяка друга информационна служба, включително и Си Би Ей. Колкото до Тиъдор Елиът, той нито обясни, нито се извини за случилото се.

В събота Рита Ейбръмс и монтажистът Боб Уотсън пристигнаха в Перу при Хари Партридж, Мин Ван Кан и тонтехника Кен О’Хара. Първият им общ материал бе изпратен чрез сателит от Лима в понеделник и зае челно място във вечерната информационна емисия на Си Би Ей.

Основната тема в репортажа на Партридж беше драстичното влошаване на обстановката в Перу, както икономически, така и юридически, а и по отношение на обществения ред. Кореспонденцията стана още по-убедителна със звуковата картина на казаното от радио-журналиста в Лима, Серхио Уртадо, на Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на „Есцена“, а за автентичен фон бяха използвани кадри на разгневени тълпи от бедните квартали, които плячкосват магазин за хранителни продукти без никакъв страх от полицията. Както казваше Уртадо: „Това бе една многообещаваща демократична страна, но ето че всъщност поехме по същия мъченически път към самоунищожението, следвайки по петите Никарагуа, Салвадор, Венецуела, Колумбия и Аржентина.“

А Семинарно бе поставил въпроса, на който нямаше отговор: „Какво ли има у нас, латиноамериканците, че сме хронически неспособни да създадем стабилно правителство?“ И по-нататък: „Защо сме такава жалка противоположност на мъдрите си съседи на север? Докато Канада и САЩ постигат нови споразумения за свободна търговия, осигурявайки стабилност за идващите поколения, ние на юг все още сме поляризирани и се избиваме.“

По настояване на Партридж Рита се опита да уравновеси репортажа му със запис на интервю, което поиска да вземе от президента Кастанеда. Но той отказа да я приеме. На негово място се яви един второстепен правителствен министър, който се зае да замазва положението. Според него проблемите на Перу били временни, банкрутиралата икономика на страната щяла да се изправи на крака, а мощта на „Сендеро Луминосо“ отслабвала и американските заложници скоро щели да бъдат намерени и освободени от перуанската армия или полиция.

Думите на министъра бяха включени в репортажа за понеделник вечер, но както се изрази Рита, и той, и посланието му били като „пикня на муха срещу вятъра“. Партридж посрещна с недоумение и гняв вестта за издадената от Елиът тайна на Си Би Ей; всичките му усилия бяха грубо подкопани. Независимо от това той реши да следва докрай тактиката, която бе възприел.

И вероятно защото истинската дейност на журналистите от Си Би Ей се бе преместила от Ню Йорк в Лима, на заседанието си във вторник „групата за бързо реагиране“ не обърна особено внимание на издирването на обявите във вестниците.

Лес Чипингъм пристигна малко по-късно и Норм Йейгър го уведоми, че ако той нареди, всеки момент е готов да прекрати операцията, още повече, че тя струва твърде скъпо. Без да им обяснява, че вече не се тревожи за преразходите на телевизионната компания, тъй като рейтингът й невероятно се е повишил — нещо, което щеше да изтъкне и пред Маргот Лойд-Мейсън в случай, че тя се разсмърдеше, — Чипингъм попита Теди Купър:

— А ти какво мислиш, да се откажем ли от това издирване?

— Все още може да се пръкне нещо, както става с картите, когато дълго нямаш коз, а после изведнъж ти се паднат няколко.

В края на краищата надделя общото мнение на следващия ден да се бие отбой за акцията с обявите в местните вестници. Но само три часа по-късно, сякаш по каприз, съдбата се намеси и дойде резултатът, очакван от самото начало.

В два часа следобед в същата заседателна зала Теди Купър говореше по телефона с Джонатан Моуни. Момчето бе станало вече нещо като ръководител на групата временно назначени журналисти. По телефона гласът му бе задъхан и възбуден.

— Мисля, че го открихме. Бихте ли могли вие или Китъринг да дойдете?

— Открихте какво и къде се намирате?

— Помещението, използвано от похитителите. Почти съм сигурен. Намирам се в Хакензак, Ню Джърси. Доведе ни едно съобщение в местния вестник „Рекорд“, което проследихме.

— Задръж така! — каза му Купър, защото в този момент влязоха Дон Китъринг и Норман Йейгър. Купър затули микрофона на слушалката и им предаде наученото току-що: — Обажда се Джонатан. Смята, че е намерил града на крадците.

Йейгър само натисна копчето на диктофона и се обърна към Джонатан:

— Казвай, Джонатан. Какво си намерил?

Усилен от уредбата, отговорът на Моуни се разнесе из цялата зала:

— Имаше едно съобщение в „Рекорд“. Сходно с онова, което търсехме. Да ви го прочета ли?

— Давай.

Обявата, както стана ясно, се появила на десети август — месец и четири дни преди отвличането на тримата Слоун, което съвпадаше с периода на наблюденията, предхождали престъплението.

Едно от момичетата открило съобщението във вестника, известен с най-голямата си в областта рубрика за обяви. То веднага съобщило на Джонатан Моуни, но първоначално той не бил особено обнадежден: толкова много фалшиви тревоги от този род имало през изминалите две седмици. Този път обаче им съдействали самите агенти на фирмата, щом разбрали, че Си Би Ей прави разследване. Любопитството им се засилило от получените допълнителни сведения. Още щом се появила обявата, имотът бил взет под наем с едногодишна предплата. А направената неотдавна проверка разкрила, че къщата и прилежащите й сгради са напуснати от наемателите. Един от агентите на фирмата допълнил: „Наемателите живяха там малко повече от месец и след това не сме ги чували, така че нямаме представа дали ще се върнат. Засега още не знаем какво да направим, но ако имате връзка с тези хора, бихме ви помолили да им предадете да ни се обадят.“

Силно заинтригуван, Моуни обещал да държи фирмата в течение и веднага отишъл на мястото със своята колежка.

След един час кола на Си Би Ей пристигна и спря в имението Хакензак. От нея слязоха Дон Китъринг, Норм Йейгър, Теди Купър и двама оператори с камера.

— Разбирам защо в обявата се споменава за евентуален ремонт — отбеляза Китъринг, щом огледа старите занемарени сгради.

Купър сгъваше картата на района, която бе разгледал.

— Оттук до Ларчмънт има малко повече от шейсет километра. Така си го и представяхме.

Моуни ги запозна с младата кандидат-журналистка, Коуки Веил, червенокосо миньонче. Купър веднага я позна.

— Спомням си вашия въпрос, когато ви събрахме първия ден — каза й той. — Тогава живо се интересувахте дали ще имате на разположение снимачен екип. Както виждате, идваме с отговора.

Тя му отвърна с лъчезарна усмивка.

— Първото нещо, което ще ви покажа — започна Джонатан Моуни, — се намира на втория етаж.

И той ги поведе нагоре по витата стълба в порутената господарска къща. Отвори една врата и пропусна останалите да влязат вътре преди него.

Помещението беше пълна противоположност на околната обстановка — чисто, хигиенично белосано и с нов, бледозелен линолеум на пода. Моуни запали флуоресцентната лампа над главите им, също наскоро инсталирана, и всички видяха две болнични легла със странични табли и колани за връзване на пациентите. Третото легло бе старо и метално, но също снабдено с колани.

— Това като че ли е било добавено впоследствие. Отделение за първа помощ ли е имало тук?

— Или може би болнична стая за трима упоени, единият от които се е явил неочаквано.

Забелязаха и медицински инструменти: игли за инжекции, превръзки, памук, марля и две неразпечатани фармацевтични опаковки. Йейгър вдигна едната и прочете на глас:

— Диприван… пропофол. Това трябва да е упойката. — И закима утвърдително, след като прочете по-ситните букви на етикета. — Ами да, ето тук пише: за венозна анестезия. — После се спогледаха с Китъринг и той добави: — Всичко съвпада. Май няма никакво съмнение.

— Нека да ви покажа и долу — предложи Моуни.

Влязоха в една от малките постройки на двора. Моуни им посочи желязна печка, пълна догоре с пепел.

— Някой трябва да е горил много неща тук. Но не е унищожил всичко. — И той измъкна обгорено списание, върху което все още се различаваше името „Автомобили“.

— Това е перуанско списание — обади си Йейгър. — Познавам го добре.

Преминаха в една от по-големите сгради. Личеше, че е използвана за бояджийска работилница. Никой не се беше погрижил да я почисти. Наоколо се търкаляха кутии с боя, някои почти празни, други още неотворени. На повечето имаше един и същи етикет: „Автолак“.

Теди Купър взе да разглежда цветовете.

— Помните ли, като разговаряхме с хората, станали свидетели на интонирането пред дома на Слоун. Някои споменаваха за зелена кола, но никоя от марките, които изброила, не е произвеждана фабрично в този цвят. А ето тук зелен автолак, също и жълт…

— Тук са били — твърдо каза Йейгър. — Вече не се съмнявам.

— Съгласен съм — кимна Китъринг. — Да се залавяме за работа. Още тази вечер ще го съобщим в новините.

— Има и друго нещо — обади се Моуни. — Коуки го забеляза вън.

Червенокосата хубавица стана сега център на вниманието. Тя поведе групата към няколко дървета встрани от къщата и обясни:

— Тук някой е копал съвсем скоро. После са се опитали да заравнят, но не са успели. Тревата не е поникнала.

— Изглежда, че са копали дупка, за да заровят нещо — каза Купър.

Всички се спогледаха. Купър като че ли се колебаеше. Йейгър се обърна встрани:

— Ами ако наистина е заровено нещо, какво ли може да е то? Труп или няколко трупа?

Всеки от присъстващите допускаше тази възможност. Йейгър предложи колебливо:

— Може би трябва да извикаме ФБР тук и да изчакаме, докато дойдат…

Цялата работа беше там, че след новините в петък директорът на ФБР във Вашингтон бе телефонирал на Маргот Лойд-Мейсън, за да протестира остро срещу задържането на информация от страна на Си Би Ей. Но за изненада на мнозина в телевизията президентката й не прие твърде тежко това оплакване, надявайки се вероятно, че то няма да бъде внесено в съда. Тя само уведоми Лес Чипингъм за телефонния разговор, а председателят на свой ред предупреди „групата за бързо реагиране“ да уведомява вече властите за всичко, освен ако няма крайно уважителни причини за противното.

А тъй като ставаше дума за веществени доказателства в имението Хакензак, те трябваше да станат достояние на ФБР преди емисията тази вечер.

— Разбира се, че ще им се обадим — съгласи се Китъринг. — Но първо искам да видя какво има тук под земята.

— Ей там в склада има няколко лопати — каза Моуни.

— Донеси ги. Всички сме здрави и яки, нека сами да го изкопаем.

Съвсем скоро стана ясно, че това не беше гроб. Заровени бяха разни неща, използвани от неотдавнашните обитатели, които очевидно е трябвало да бъдат скрити. Някои от тях бяха съвсем безобидни — храна, дрехи, тоалетни принадлежности, вестници. Други бяха по-разобличителни, като например медицински инструменти, карти, няколко книги джобен формат на испански и монтьорски съоръжения.

— Вече ни е известно, че са имали цял парк от най-различни автомобили — обади се Йейгър. — Сигурно ФБР ще открие за какво са им били необходими, ако това изобщо има значение в този момент.

— Не мисля — заключи Китъринг.

Разкопаването бе записано вече на видеолента. Преди това Коуки Веил разказа пред камерата как е открила обявата, довела я до Хакензак. Това щеше да е първата й поява на телевизионния екран, но онези, които я наблюдаваха, имаха предчувствието, че няма да е последната.

Моуни бе скочил в изкопаната дупка и продължаваше да изхвърля пръстта, когато Китъринг реши да си тръгват. Тъкмо преди да се качи и той, Моуни усети под крака си нещо твърдо и разрови с лопатата. След миг извика другите да им покаже един радиотелефон в платнен калъф.

— Струва ми се, че отдолу има още един — каза той, подавайки апарата на Купър.

Оказа се не само един, а още четири. Скоро и шестте телефона бяха наредени на земята.

— Който ги е използвал, не ще да е пестил пари — отбеляза Коуки.

— И тъй като най-вероятното е да са били пари от контрабандата с наркотици, не са се ограничавали.

Дон Китъринг разглеждаше замислено телефоните.

— А може би… може би вече стигнахме до нещо…

— Пазят ли се записите на разговорите по радиотелефоните? — запита Йейгър.

— Разбира се — отвърна Китъринг, който неотдавна бе писал материал за бума на пазара с радиотелефони. — Записват се и други неща, включително името на обикновения телефонен абонат, както и адресът, на който получава сметките си. Тази банда не може да не е имала някъде съучастници. — После се обърна към Купър: — Теди, всеки телефон трябва да има кодов номер. Само с него може да се избира друг абонат.

— Слушам те — отвърна Купър. — Искаш ли да направя списък?

— Ако обичаш.

Докато Купър се зае да записва, другите продължиха да снимат с камерата къщата и пристройките. Накрая Китъринг се яви в едър план пред обектива със следните думи:

Преди да си тръгнат, те позвъниха на местната полиция и я помолиха да уведоми ФБР.

Още преди да започне излъчването на вечерния осведомителен бюлетин, Китъринг успя да се свърже със свой приятел в телефонната корпорация, която обхващаше телефонните съобщения на Ню Йорк и Ню Джърси. Със списъка от кодови номера, направен от Теди Купър, той обясни какво му е необходимо: името и адресът на лицето или лицата, зарегистрирали шестте телефона, както и списък на всички разговори, водени с тези номера през последните два месеца.

— Надявам се, разбираш — започна приятелят вицепрезидент на корпорацията, — че ако ти дам тази информация, нарушавам не само неприкосновеността на личността, но и с незаконното си действие мога да загубя работата си. Ако бяхте разузнавателна служба и имахте съдебно решение…

— Не съм и не мога да бъда — отвърна му Китъринг. — Но обзалагам се, че утре ФБР ще ти поиска същите сведения и ще ги получи. Аз просто искам да ги имам преди тях.

— О, Господи, как можах да се замеся с хора като вас.

— Щом питаш, ще ти напомня, че един-два пъти си искал услуги от Си Би Ей и аз съм ти ги правил. Хайде, хайде! Ние си имаме доверие още откакто следвахме икономика и никога не сме съжалявали за това.

На другия край на жицата се чу въздишка.

— Продиктувай ми проклетите номера.

След като му ги каза, Китъринг чу отново гласа на приятеля си:

— Ти спомена ФБР за утре, което, предполагам, значи, че ти трябват още тази вечер.

— Да, но може и до полунощ. Ако искаш, обади ми се вкъщи. Имаш ли ми номера?

— За жалост, да.

Телефонът иззвъня в 22,45, когато Дон Китъринг тъкмо се бе прибрал. Отговори жена му, Ейме, и му подаде слушалката.

— Гледах новините ви тази вечер — каза му приятелят от телефонната корпорация. — Предполагам, че номерата, които ми даде, са били използвани от похитителите.

— Така изглежда — съгласи се Китъринг.

— В такъв случай съжалявам, че не мога да ти дам кой знае каква информация. Доста е оскъдна. Най-напред всичките телефони са регистрирани на името на Хелга Еферен. Имам адреса й.

— Съмнявам се, че е валиден вече. Дамата е мъртва. Убита е. Надявам се, че си е платила всичките сметки при теб.

— Исусе Христе, вие новинарите сте били много хладнокръвни! — След кратка пауза той продължи: — Колкото до сметките, не се безпокой. Веднага след получаването на номера за тези телефони някой е внесъл депозит от по петстотин долара за всеки от тях или общо три хиляди долара. Не сме го искали, но е влязло в сметките като кредит.

— Предполагам, че, който и да е използвал телефоните, не е искал някой да му плаща разписки или да задава неудобни въпроси.

— Да, но кой знае защо, повечето пари стоят непокътнати. Изразходвана е по-малко от една трета, защото, само с едно изключение, всички разговори са се водили единствено между шестте телефона. А тези разговори струват съвсем евтино.

— Което говори за добрата организация и дисциплина на похитителите — потвърди Китъринг. — Но нали спомена за някакво изключение?

— Да… на тринайсети септември е воден международен разговор чрез пряко набиране с Перу.

— Това е точно денят преди отвличането. Имаш ли другия номер?

— Разбира се. Най-напред международният код е нула, нула, единайсет, после за Перу — петдесет и едно, а след това идва четиринайсет. Моите хора ми казаха, че такъв бил кодът на Лима. А точният адрес ще трябва да откриете сами. — След което услужливият вицепрезидент продиктува и останалите цифри.

— Сигурен съм, че ще успеем!

— Дано да съм ти помогнал. Желая ти щастие!

Няколко минути след това, гледайки в тефтерчето си, Китъринг набираше друг номер в Лима. Не чака дълго да му отговорят.

— Добър вечер, тук е хотел „Сесар“.

— Мистър Хари Партридж, моля — поиска Китъринг.

8

Уморен и обезкуражен от деня, Хари Партридж си бе легнал малко преди десет часа. Но мисълта му усилено работеше. Размишляваше върху проблемите на Перу.

Цялата страна, казваше си наум, е един парадокс — смесица от военен деспотизъм и свободна демокрация. В повечето от отдалечените райони на страната военните и така наречената полиция за борба с тероризма управляват с железен юмрук, често пренебрегвайки закона. Убиват произволно онези, които са сметнали за „бунтовници“, а за много от тях независимите разследвания, правени впоследствие, доказват, че не са били такива. Американската организация за защита на човешките права, „Америкас Уоч“, върши много полезна работа, издирвайки и регистрирайки цели поредици от екзекуции без съд и присъда, произволни арести, отвличания и изтезания. Правителството нарича това „кампания за предотвратяване на безредици“.

От друга страна обаче, „Америкас Уоч“ е безпощадна към партизаните. В неотдавнашен доклад на организацията, който Партридж бе прегледал току-що, пишеше, че „Сендеро Луминосо“ систематично убива беззащитни хора, поставя експлозиви, застрашавайки живота на невинни минувачи, и напада военни обекти, без да се съобразява с риска за гражданското население. Организацията окачествяваше всичко това като „нарушения на основните принципи на международния закон за човешките права“. А цялата обстановка в Перу бе обобщена с думите: „Перу днес има тъжната слава на едно от най-опасните места в Южна Америка.“ Неизбежното заключение, потвърдено и от други източници, бе, че разликата между антиправителствените и правителствените сили е незначителна, когато става дума за убийства и други жестоки насилия.

Същевременно обаче в Перу се наблюдават и силни демократични елементи — не само привидни или на думи. Един от тях е свободата на печата, която, изглежда, е част от националната традиция. Благодарение на тази свобода Партридж и други чуждестранни кореспонденти можеха да пътуват, да разпитват, да разследват и след това да пишат каквото намерят за добре, без да се боят, че ще ги изгонят или санкционират. Е, имаше и някои изключения, но засега бяха редки и изолирани.

Именно днес Партридж се бе занимавал с този въпрос по време на интервюто си с генерал Раул Ортис, шеф на полицейските сили за борба с тероризма.

— Как реагирате на толкова много доказателства, че вашите хора използват насилия и екзекутират без присъда? — бе запитал той гордо изправения военен в цивилни дрехи, който никога не се усмихваше.

— Повече бих се тревожил — отвърна полупренебрежително Ортис, — ако моите хора бяха екзекутирани, което неизбежно би се случило, ако не се защитаваха от ония терористи, за които вие, журналистите, сте така загрижени. Колкото до лъжливите съобщения, които имате предвид, ако правителството ги възпираше, хора като вас щяха да надигнат голяма врява и непрекъснато да ги повтарят. Ето защо предпочитаме да възприемем принципа „всяко чудо — за три дни“, което в повечето случаи бива забравено още след двайсет и четири часа.

Макар че Министерството на вътрешните работи уреди бързо срещата му с генерала, искането му да вземе със себе си оператор и камера не бе удовлетворено. Освен това при обиска, който бе направен на Партридж, преди да влезе в седалището на полицията, от джоба му бе изваден и задържан миниатюрен репортерски магнетофон, който той смяташе да използва, след като получи разрешение. Генералът поне не направи уговорката разговорът им да не бъде отразен в записките на журналиста.

Докато беше при генерала, Партридж си даваше сметка, че точно под тях, в подземието на сградата, са килиите, където държаха затворници понякога и по две седмици, без да им позволяват контакт с външния свят, а в други килии редовно се правеха разпити, съпроводени с изтезания. Когато най-сетне зададе въпроса, който най-много го вълнуваше: дали полицията за борба с тероризма има някакви сведения за местонахождението на похитените американци, получи следния отговор:

— Аз пък мислех, че вие сте дошли да ме уведомите за това, като имам предвид с колко много хора се срещнахте, откакто сте в Перу.

Партридж го възприе като не дотам деликатно предупреждение, че е под постоянно наблюдение. Предполагаше също така, че всички материали за Си Би Ей, изпращани чрез сателит до Ню Йорк, се следят и записват от перуанското правителство, независимо от свободата на печата.

Когато Партридж заяви, че няма сведения за своите сънародници, независимо от положените усилия, Ортис му каза:

— Тогава значи разбирате колко хитри и потайни са тези врагове на държавата, „Сендеро Луминосо“. А тази страна много се различава от вашата, защото в огромните пространства тук могат да се скрият цели армии. Но ние все пак имаме известни предположения къде биха могли да бъдат вашите приятели и нашите части вече претърсват тези райони.

— Ще ми кажете ли кои са?

— Смятам, че не е разумно. Във всеки случай вие не бихте могли да стигнете дотам. Да не би да имате такива намерения?

Макар вече да ги имаше, Партридж отговори отрицателно.

В почти същия дух протече и остатъкът от интервюто, като всеки от участниците се отнасяше с недоверие към другия, играеше си на криеница и се мъчеше да получи информация, без да разкрива напълно своята. В края на краищата никой от двамата не успя, макар че в репортажа си за вечерните новини Партридж все пак използва два цитата от думите на генерала — за обширните пространства в Перу, където можели да се скрият цели армии, и безцеремонната му забележка, че всякакви твърдения за нарушения на човешките права били чудо за три дни, забравяно още след двайсет и четири часа.

По липса на видеозапис в информационната емисия думите на генерала бяха изписани на екрана на фона на негова снимка. А за Партридж това посещение не донесе никакъв напредък.

По-доволен остана от следващото си интервю — със Сесар Асеведо, друг отдавнашен негов приятел и служител-мирянин на католическата църква. Срещнаха се в личния му кабинет в двореца на архиепископа на Пласа де Армас, официалния център на Лима. Домакинът му, дребничък, бързо говорещ и енергичен човек над петдесетте, бе дълбоко религиозен теолог. Посветил се бе изцяло на църковните дела и се ползваше със значителен авторитет, макар да се бе въздържал досега от духовен сан. Приятелите му все му натякваха, че можел вече да бъде епископ, а защо не и кардинал. Известна личност в обществения живот на столицата, Сесар Асеведо не се бе женил никога.

Партридж го харесваше, защото винаги бе откровен и скромен. Сега Асеведо работеше като изпълнителен секретар на комисията за благотворителна дейност на католическата църква и отговаряше за медицинската помощ, изпращана в отдалечените части на страната, където нямаше постоянен медицински персонал. Още в началото на разговора им Партридж разкри картите си.

— Предполагам, че от време на време си имаш работа и със „Сендеро Луминосо“.

— Изразът ти е много точен — засмя се Асеведо. — Църквата, естествено, не одобрява „Сендеро“: нито целите им, нито методите. Но ние действително поддържаме връзки, макар и доста особени.

По свои си някакви причини, обясни мирянинът, „Сендеро Луминосо“ не желаят да настройват църквата срещу себе си и рядко я атакуват като институция. Но самите партизани не се доверяват на църковните служители и винаги когато подготвят антиправителствена акция или друга форма на съпротива, искат пратениците на църквата да напускат района, за да не стават свидетели на събитията.

— Просто отиват и казват на свещеника или на някой наш служител: „Махайте се оттук, ще ви кажем кога да се върнете.“

— И вашите свещеници подчиняват ли се на подобна заповед?

— Е, не е много достойно, но… — въздъхна Асеведо — обикновено нямат друг избор. Ако не се подчинят, хората на „Сендеро“ ще ги убият без колебание. И докато живият свещеник все пак може да се върне там отново, мъртвият вече няма такъв шанс.

Внезапна мисъл осени Партридж.

— Точно в този момент има ли места, откъдето да са изгонени ваши свещеници или служители, за да не стават свидетели на някаква офанзива на „Сендеро Луминосо“?

— Има такъв район и той ни създава сериозни проблеми. Ела! Ще ти го покажа на картата.

Приближиха се до стената, където бе окачена огромна карта на Перу с пластмасово покритие.

— Ето, целият този район тук — посочи Асеведо провинцията Сан Мартин, оградена с червено. — До преди три седмици там действаше голям медицински екип, който изпълняваше една от нашите ежегодни програми. Повечето от работата им се състои във ваксиниране на децата, а това е много важно, защото тази област е част от джунглата, гъмжаща от смъртоносни болести. Преди около три седмици „Сендеро Луминосо“, които контролират целия район, настояха екипът ни да го напусне. Нашите хора протестираха, но се подчиниха. Сега искаме да ги изпратим обратно, но „Сендеро“ още не ги пуска.

Партридж се взря в оградения район. Надяваше се да е малък. Но се оказа страховито голям. Прочете имената на отдалечени едно от друго селища: Тосаче, Учиса, Сион, Нуева Есперанса, Пачиса. Записа си ги без особена надежда. Ако пленниците случайно се намираха в някое от тези места, напълно безсмислено беше да отива там, без да знае къде точно. Евентуалната спасителна операция би била трудна, може би дори невъзможна. Единствената надежда бе в тоталната изненада.

— Подозирам какво си мислиш — прекъсна го Асеведо. — Чудиш се дали твоите отвлечени приятели не се намират някъде вътре в този кръг.

Партридж кимна мълчаливо.

— Не вярвам, защото в противен случай нещичко би се разчуло. А до мен не е стигнало нищо. Но църквата има доста връзки. Ще се опитам да разбера и ще ти кажа, ако науча нещо.

Партридж нямаше какво повече да очаква. Но посещението в двореца на архиепископа му подейства потискащо и когато си спомни в хотелската стая всичко от този ден, почувства се отчаян от собственото си безсилие.

Телефонът до леглото му рязко иззвъня.

— Хари, ти ли си? — Разпозна гласа на Дон Китъринг.

След като си размениха поздрави, Дон пристъпи към същността:

— Случиха се някои неща, които смятам, че трябва да знаеш.

Рита, която бе отседнала в същия хотел, вдигна слушалката едва при второто иззвъняване на телефона си.

— Току-що ми се обадиха от Ню Йорк — уведоми я Партридж. После й повтори всичко, което Дон Китъринг му бе съобщил за Хакензак и радиотелефоните. И добави: — Дон ми даде един телефонен номер в Лима, който са използвали. Искам да установя чий е и къде се намира.

— Дай ми го — отговори Рита.

Хари й продиктува номера.

— Ще се опитам да се свържа с Виктор Веласко от ЕНТЕЛ и ще му възложа задача. Обади ми се пак, ако има нещо ново.

Тя му позвъни отново точно след петнайсет минути.

— Открих Веласко у дома му. Каза, че неговият отдел не се занимавал с това и едва ли ще му е лесно да се добере до необходимата информация, но смята, че може да я има до утре сутринта.

— Благодаря ти — отговори Партридж и малко след това заспа.

9

Телефонният номер в Лима, предаден от Дон Китъринг, бе намерен едва късно следобед в сряда. Човекът от ЕНТЕЛ Перу много се извиняваше за закъснението.

— Както може би се досещате, тези сведения по правило не се дават — обясни Виктор Веласко на Партридж и Рита, които в това време работеха на монтажната маса на Си Би Ей в ЕНТЕЛ с монтажиста Боб Уотсън. — Едва успях да убедя един от колегите си да ми даде това сведение.

— Срещу пари ли? — попита Рита и когато получи утвърдително кимване, каза: — Веднага ще ти ги върна.

На листчето, скъсано от тефтерче, пишеше: „Калдерон, Г–547, Уанкавелика, 10-Ф“.

— Ще ни трябва Фернандес — каза Партридж.

— Той вече е тръгнал за насам — уведоми го Рита и пъргавият стрингер наистина пристигна след няколко минути. Той бе продължил да работи с Партридж, а сега помагаше и на Рита.

Като му показаха адреса и му обясниха колко е важен, Фернандес Пабур бързо закима.

— Знам го. Това е една стара жилищна сграда близо с пресечката с авенида Такна. Но ще останете разочаровани от това място.

— Каквото и да е — увери го Партридж, — трябва веднага да отидем там. — И като се обърна към Рита, добави: — Искам да ме придружиш заедно с Мин и Кен, но аз ще вляза най-напред сам, за да видя какво можем да открием.

— Сам няма да влизаш — възрази Фернандес. — Веднага ще те нападнат и ограбят, а може и нещо по-лошо. Ще дойдем с теб заедно с Томас.

Това бе името на мълчаливия телохранител.

Авенида Такна беше широка артерия с усилено движение и се пресичаше под прав ъгъл с улица Уанкавелика. Кварталът не беше чак толкова мизерен, колкото бедняшките предградия, но очевидно западаше. Номер петстотин четирийсет и седем се оказа голяма овехтяла сграда с олющена боя и напукана мазилка. Вътре ги посрещна миризма на урина и дългогодишна занемареност. По пода се търкаляха боклуци. Асансьорът, естествено, не работеше и те трябваше да изкачат пеша циментовите стълби до деветия етаж.

Партридж почука на вратата на указания апартамент, чу, че някой се движи вътре, но не дойде да отвори вратата, и той отново почука. Този път вратата се открехна само на няколко сантиметра, но веригата остана закачена. Писклив женски глас изля тирада на испански, от която Партридж различи само думите „animates… asesinos… diablos“. Фернандес леко го отмести, допря уста до процепа и почти толкова бързо зареди думи с успокоителна интонация. Постепенно гласът отвътре млъкна, веригата бе откачена и вратата се отвори.

Пред тях застана жена на около шейсетте, която някога трябва да е била красива, но времето и тежкият живот я бяха направили ъгловата, груба, с кожа на петна и с несресана коса, оцветена в няколко различни нюанса. Под изрисуваните вежди очите й бяха червени и подпухнали от плач, а тежкият грим се бе размазал. Фернандес мина покрай нея и другите го последваха.

Партридж бързо се огледа. Намираха се в малка, оскъдно мебелирана стая с няколко дървени стола, канапе с изтъркана тапицерия, отрупана дървена маса и грубо скована етажерка. Изненадващото бе, че всичките й лавици бяха пълни с дебели книги.

Оказа се, че само преди няколко часа мъжът, с когото е живяла, е бил убит. Заварила го мъртъв, като се прибрала. Полицията вече отнесла тялото. Отначало помислила, че ние сме убийците му, върнали се да довършат и нея. Успях да я убедя, че сме приятели. Партридж се опита да направи същото.

— Много съжаляваме за смъртта на вашия приятел. Имате ли представа кой го е убил?

Жената поклати глава и измънка нещо.

— Тя почти не говори английски — обясни Фернандес и преведе думите й на Партридж.

Жената енергично закима и отново изля поток от думи, който завършваше със „Сендеро Луминосо“.

Опасенията на Партридж се потвърдиха. Човекът, когото се бяха надявали да видят, бе имал връзки със „Сендеро“, но за съжаление вече бе недостижим. Сега оставаше въпросът дали тази жена знае нещо за отвлечените американци. Едва ли.

Тя пак заговори на испански, този път по-бавно, и Партридж успя да я разбере.

— Да — каза той на Фернандес да преведе, — с удоволствие ще поседнем и ще й бъдем благодарни, ако отговори на няколко въпроса.

Фернандес повтори това на испански, а после преведе и отговора на жената.

— Съгласна е, стига да може. Обясних й кой сте и тя си каза името: Долорес. Пита също дали ще пийнете нещо.

— No, gracias — отвърна Партридж, а Долорес кимна и отиде да вземе питие само за себе си. Но като вдигна бутилката от джин, установи, че е празна. За малко щеше да се разплаче отново, ала измърмори нещо и седна.

— Казва, че не знаела как ще живее отсега нататък. Нямала никакви пари — преведе пак Фернандес.

— Ще ви дадем пари, ако получим от вас необходимата информация — каза й този път направо на испански Партридж.

Споменаването на пари бе последвано от кратък и бърз разговор между Долорес и Фернандес, който после обяви:

— Казва да задавате въпросите.

— Каква работа вършеше вашият приятел? — започна Партридж, но без да се доверява на оскъдния си испански, а използвайки Фернандес за преводач.

— Доктор беше. Специален доктор.

— Искате да кажете специалист?

— Той караше хората да заспиват.

— Анестезиолог ли?

Долорес поклати глава в недоумение. После отиде до шкафа, порови вътре и извади малък олющен куфар. Отвори го и измъкна папка с документи, които взе да прелиства. Избра два и ги подаде на Партридж. Бяха медицински дипломи.

Първата удостоверяваше, че Хартли Харълд Госидж е завършил медицинския факултет на Бостънския университет и има право да практикува професията на лекар. Втората диплома доказваше, че същото лице е квалифициран специалист по анестезиология. С жест Партридж поиска разрешение да прегледа и другите документи. Долорес не възрази.

Първите няколко не представляваха интерес, но след тях той попадна на писмо с печата на медицинската регистрационна комисия в Масачузетс. Вътре пишеше, че д-р Х. Х. Госидж е уведомен с настоящето за отнетото му за цял живот право да практикува лекарската професия. Партридж остави писмото на мястото му. Започваше да му става ясно. Ето кой е упоил похитените. Лицето му се напрегна. Съжаляваше, че не се е срещнал с този човек, преди да го убият.

— Защо смятате, че хората на „Сендеро Луминосо“ са виновни за смъртта на вашият приятел лекар? — продължи той въпреки всичко да разпитва Долорес с помощта на Фернандес.

— Защото той работеше за тия кучи синове. — И спомняйки си нещо след кратко мълчание, тя добави: — Бяха му измислили и име, Боделио.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

— Каза ли ви какво друго е правил за „Сендеро“?

— Някои неща. Като се напихме заедно.

— Знаехте ли за отвличането? Всички вестници писаха.

— Не чета вестници. В тях има само лъжи.

— Напоследък Боделио отсъствал ли е от Лима?

Последва дълго и енергично кимане.

— Много, много време. Липсваше ми. — И след кратка пауза добави: — Телефонира ми от Америка.

— Знаем. А кога се върна?

Долорес се позамисли, преди да отговори.

— Преди седмица. Много се радваше, но го беше страх, че ще го убият.

— Каза ли защо?

Долорес пак се замисли.

— Май подочул нещо. Загдето знаел много работи. — И тя пак се разплака. — Много отдавна живея с него. Какво ще правя сега?

Оставаше и още един важен въпрос, който Хари нарочно отлагаше, защото се боеше от отговора.

— След завръщането си от Америка бил ли е някъде другаде в Перу, преди да дойде в Лима?

Долорес кимна утвърдително.

— Каза ли ви къде?

— Да. Нуева Есперанса.

Партридж почти не вярваше, че така внезапно и неочаквано ще стигне до това. Ръцете му трепереха, докато прелистваше назад страниците в тефтера си, за да намери интервюто със Сесар Асеведо и списъка на местата, откъдето „Сендеро Луминосо“ изгонили медицинските екипи. Името сякаш скочи от изписания лист: Нуева Есперанса!

Вече знаеше къде са Джесика, Ники и Ангъс Слоун.

Но тъй като все още бе преди всичко телевизионен кореспондент, Партридж се зае да обсъжда с Рита, Мин и О’Хара, доведени междувременно от Томас, как да направят видеозаписа с Долорес, апартамента и екстериора на сградата. Партридж искаше да има едър план на докторските дипломи и писмото от Масачузетс до Госидж, наречен Боделио. Макар да бе вече в гроба, бившият американски лекар, отдавна захвърлен на сметището на професията си, трябваше да бъде запомнен със злото, което бе причинил на тримата Слоун, реши Хари. А за да не разкрива на други информацията, с която засега разполагаше само Си Би Ей, Партридж разпореди епизодът с Боделио да бъде запазен и излъчен по телевизията по-късно, когато дойде подходящият момент.

Като си свършиха работата, Хари пошушна нещо на Рита и тя извади хиляда долара в петдесетдоларови банкноти. Доста щедър хонорар при тези обстоятелства, но Долорес им бе дала най-важната може би информация; освен това и двамата й съчувстваха и й вярваха, че не е знаела нищо за отвличането въпреки връзката си с Боделио.

10

Докато траеше мъчителното чакане, Крофърд Слоун всеки ден изпитваше инстинктивното желание да телефонира на Хари Партридж в Перу и да го попита има ли нещо ново. Но се въздържаше, уверен, че всеки нов развой ще стигне до него по възможно най-бързия начин. Разбираше освен това, че трябва да остави Партридж на спокойствие, да действа както той намери за добре. А самият Хари бе достатъчно внимателен към Слоун и понякога вечер или рано сутрин му телефонираше в Ларчмънт, за да го държи в течение на всичко, което ставаше наоколо му. Но вече няколко дни от Перу нямаше вести и Крофърд Слоун с разочарование си мислеше, че са ударили на камък.

Той и не подозираше каква е истинската причина: според Партридж всички съобщения между Лима и Ню Йорк — чрез сателит, по телефона или писмени — вече не са сигурни. След разговора си с генерал Ортис той нямаше почти никакво основание да се съмнява, че телефоните могат да се подслушват и дори писмата да се четат. А сателитните сигнали можеха да се улавят от всеки, който има подходяща апаратура. Пък и Лима вече бе пълна с журналисти и телевизионни екипи на другите компании, които се надпреварваха помежду си да търсят пресни следи около историята с отвличането на Слоун. Ето защо Партридж предпочиташе да не съобщава на никого, особено по телефона, за посещението си на улица Уанкавелика. Нареди и на другите от екипа да се съобразяват с това, предупреждавайки ги, че експедицията, която планираха до Нуева Есперанса, трябва да бъде забулена в дълбока тайна. Дори Си Би Ей в Ню Йорк все още нямаше право да знае нищо.

В четвъртък сутринта Крофърд Слоун пристигна в Си Би Ей малко по-късно от обикновено, в 10,55. Придружаваше го един млад агент на ФБР, Айвън Унгар, който бе прекарал нощта в Лорчмънт. ФБР все още охраняваше Слоун, както и водещите в другите телевизионни компании. Отис Хавилок не беше се отказал от случая, но след като във вторник бе открита базата на терористите в Хакензак, пое ръководството на разследванията там. Друга група на ФБР имаше задачата да проучи документацията около всички полети от недалечното летище „Титърбъроу“ от момента на отвличането до деня, когато бе оповестено, че похитените са в Перу. Но работата там вървеше много бавно поради големия брой излетели самолети през тези тринайсет дни.

Униформеният служител от охраната поздрави Слоун и спътника му, като минаваха през фоайето, но от полицая, дежурил повече от седмица след инцидента, нямаше и следа. Сред потока влизащи и излизащи хора Слоун се запита дали Си Би Ей не се е върнала към навиците си от безгрижното старо време.

Още докато закачаше шлифера си, той забеляза на бюрото си кутийка от стиропор, каквито се използуваха в ресторантите за опаковане на порциите за консумация извън заведението. Наоколо имаше няколко ресторанта и закусвални, които изпълняваха поръчки по телефона за служителите в Си Би Ей, но Слоун не бе поръчвал нищо, а и обикновено сам слизаше да обядва в кафетерията, затова реши, че някой по грешка му е изпратил обяд.

За своя изненада обаче установи, че пакетът, здраво вързан, има етикет „К. Слоун“. С лека досада той извади ножици от бюрото си, сряза връвта и отвори опаковката. Извади няколко сгънати листи хартия и едва тогава му се разкри съдържанието.

Няколко секунди Крофърд Слоун гледаше с невярващи изумени очи, а после изрева оглушително от болка. Работещите наоколо вдигнаха глави. Агентът Унгар скочи от стола си и хукна към Слоун, изваждайки пистолета си в движение. Но Слоун беше сам, а продължаваше да надава викове, без да отмества поглед от пратката. Беше пребледнял като платно.

Хората наскачаха от местата си и се втурнаха в кабинета му. Повечето не можаха да влязат поради задръстването на вратата. Една редакторка се наведе над бюрото му и надникна в кутията.

— О, Господи! — успя да изрече тя и се дръпна назад, защото й се повдигна.

Агентът Унгар прегледа съдържанието на кутията — два човешки пръста, облени със засъхнала кръв — и преглъщайки погнусата си, бързо пое нещата в свои ръце. Щом нареди на струпалите се да се разотидат, вдигна телефонната слушалка, натисна копчето за централата и направо кресна:

— Охраната, бързо! — И като чу отговор, изкомандва: — Заповед до всички пазачи да не пускат никого вън от сградата. При съпротива употребете сила. Повикайте след това полиция. Слизам веднага долу.

Междувременно Слоун се бе строполил в стола си. По-късно някой каза, че приличал на смъртник.

Отговорният редактор Чък Инсън си проправи път с лакти през тълпата и попита:

— Какво става?

Унгар само му направи знак към бялата кутия и нареди:

— Нищо да не се пипа. Изведете мистър Слоун и заключете вратата, докато се върна.

Инсън кимна, видял вече съдържанието на кутията и забелязал, че пръстите са малки и тънки, очевидно детски. Обръщайки се към Слоун, той зададе с поглед неизбежния въпрос.

Слоун успя само да кимне.

Инсън го обгърна с ръка и го изведе от стаята. По пътя към своя кабинет нареди на една от секретарките:

— Заключете кабинета на мистър Слоун и не пускайте вътре никого освен агента на ФБР. Повикайте след това дежурния лекар. — А на един от редакторите поръча: — Кажи на Дон Китъринг какво се е случило и го извикай тук. Трябва да се отрази в новините довечера. — На останалите препоръча да се връщат на работните си места.

Инсън настани Слоун на стол в кабинета си и смъкна щорите на прозорците. Слоун постепенно започваше да идва на себе си, макар още да седеше наведен напред, захлупил лице с длани. Започна да говори като че ли на Инсън, а всъщност сам на себе си.

— Те са знаели за Ники и за пианото. Как ли са разбрали? Ами да… аз се изпуснах. Аз съм виновен. На оная пресконференция след отвличането.

— Спомням си, Кроф. Но ти просто отговаряше на въпрос. Не си го съобщил специално. Пък и кой би могъл да предвиди… — кротко го успокояваше Инсън. После млъкна, разбирайки, че в този момент никакви думи не помагаха.

По-късно Инсън щеше да разправя на другите: „Признавам му го на Кроф. Силен мъж е. След това, което преживя, би трябвало като повечето хора да е готов да изпълни всички искания на похитителите. Но той от самото начало знаеше, че не бива, не може и няма да го направи.“

На вратата се почука и влезе секретарката.

— Лекарят пристигна — съобщи тя.

Временната забрана да се напуска сградата бе отменена и бе направена проверка на всички присъстващи и на онези, които влизаха и излизаха. Очевидно пакетът с отрязаните пръсти е бил оставен много по-рано като обичайна поръчка, без да направи впечатление на никого. ФБР започна да разпитва хората в съседните ресторанти и закусвални, а полицията в Си Би Ей установяваше самоличността на сервитьорите, които внасяха храна в сградата. Но не можеше да се установи нищо с положителност, тъй като доставките бяха за различни хора и почти винаги от различни места. Нямаше никакво съмнение само в това, че пръстите са на Ники, тъй като междувременно ФБР изследва и направи съпоставка с многото отпечатъци, оставени от момчето в стаята му в Ларчмънт.

Сред всеобщото униние и суматохата в Си Би Ей още една пратка бе получена, този път в „Стоунхендж“. В ранния следобед тя бе намерена в кабинета на Маргот Лойд-Мейсън и съдържаше видеокасета, изпратена от „Сендеро Луминосо“. Това бе четвъртъкът, посочен в ултиматума, и по предварителна уговорка между Маргот и Лес Чипингъм тя незабавно бе изпратена по човек до председателя на Си Би Ей. Щом узна, Чипингъм извика Дон Китъринг и Норм Йейгър, за да изгледат касетата в кабинета на Чипингъм.

И на тримата им направи впечатление високото качество на записа — както в техническо, така и в художествено отношение. В началото се появиха титрите „Световна революция: «Сендеро Луминосо» сочи пътя!“ на фона на най-шеметните природни красоти на Перу — величествените върхове на Андите, глетчерите, Мачу Пикчу в цялата си пищност, безкрайната зелена джунгла и лазурното крайбрежие с развълнувания океан. Йейгър веднага позна тържествения музикален съпровод — Третата симфония на Бетховен, „Ероика“.

— Явно разполагат с отлични професионалисти — отбеляза Китъринг. — Очаквах нещо по-нескопосано.

— Не се учудвам — каза Чипингъм. — Перу не е затънтена страна и има таланти, а и най-модерни съоръжения.

— А „Сендеро“ не се скъпи да им плаща — добави Йейгър. — Хитрите лисици са проникнали навсякъде.

Следваха бунтове в Лима, стачки в заводите, сблъсъци с полицията, протестни походи, поражения от нападение на правителствените сили над села в Андите. А гласът на невидимия коментатор обясняваше: „Ние сме светът и той е готов за революционен взрив.“

После дойде дълго интервю с Абимаел Гусман, основател и водач на организацията. Или поне така гласеше въведението, защото камерата бе насочена към гърба на седнал човек, което коментаторът обясни по следния начин: „Нашият водач има много врагове, които биха искали да го убият. Ако покаже лицето си, ще помогне на зловещите им намерения.“

Предполагаемият Гусман започна на испански: „Другари революционери, нашата задача и цел е да обединим всички, които вярват във философията на Маркс, Ленин и Мао…“ Постепенно гласът му затихваше и друг глас продължи на английски: „Другари, ние трябва да разрушим по целия свят един обществен ред, който не заслужава да съществува…“

— Гусман не говори ли английски? — учуди се Китъринг.

— Интересно, той трябва да е един от малкото образовани перуанци, които не говорят английски — обади се Йейгър.

Последваха познати думи, повтаряни многократно и от самия Гусман: „Революцията е справедлива, защото е против империалистическата експлоатация на всички бедни хора по света… Неверни твърдения обвиняват «Сендеро Луминосо» в безчовечност. А «Сендеро» е организация, по-хуманна от свръхсилите, които искат да унищожат човечеството с ядрени арсенали. Но нашата пролетарска революция ще забрани завинаги тези оръжия… Синдикалното движение в САЩ, което представлява всъщност елитна буржоазна класа, измами и продаде американските работници… Съветските комунисти не са по-добри от империалистите. Съветите измениха на ленинската революция… Кастро в Куба е просто един клоун, лакей на империалистите.“

Декларациите на Гусман бяха, както обикновено, най-общи приказки. Ако някой се интересуваше от конкретни факти и подробности, напразно щеше да ги търси в неговите речи и писания.

— Пуснем ли това вместо вечерните новини — каза Чипингъм, — ще загубим цялата си публика и рейтингът ни ще падне под нулата.

Половинчасовият запис завършваше с още музика от Бетховен, нова поредица природни красоти и един лозунг на коментатора: „Да живее марксизмо-ленинизмо-маоизмът, нашата пътеводна доктрина!“

— Добре — заключи накрая Чипингъм. — Както се разбрахме, ще прибера касетата в сейфа си. Само ние тримата знаем за нея. Предлагам да не обсъждаме с другите нищо по този въпрос.

— Ще използваме ли идеята на Карл Оуънс със съобщението, че касетата е била повредена, когато сме я получили? — попита Йейгър.

— Как иначе, за Бога! Нима имаме друг избор? Да не би да искаш да я пуснем вместо новините в понеделник?

— И аз мисля, че нямаме друг изход — съгласи се Йейгър.

— Само дето шансовете ни да ни повярват не са вече толкова големи, след като Тио Елиът развали работата с „Болтимър Стар“.

— По дяволите, знам! — Гласът на председателя отразяваше цялото напрежение през последните няколко дни. Той погледна към часовника. Оставаха седем минути до четири часа. — Дон, точно в четири прекъсни програмата с едно извънредно съобщение. Кажи, че току-що сме получили касета от похитителите, но тя се е оказала дефектна и не сме успели да я оправим. От „Сендеро Луминосо“ зависи вече дали ще изпратят друга на нейно място.

— Добре.

— Междувременно — продължи Чипингъм — аз ще се обадя в международната прес-служба и ще пусна съобщение за телексите, което ще искам да бъде предадено и в Перу. Хайде сега на работа.

Дезинформацията, излъчена от Си Би Ей, стигна бързо до всички краища на света. Тъй като Перу бе един час след Ню Йорк (в САЩ действаше летен часови режим, какъвто нямаше в Перу), съобщението на Си Би Ей бе получено в Лима тъкмо за вечерните новини по радиото и телевизията, както и за вестниците на другия ден. В дневните емисии вече бе оповестено за отрязаните пръсти на Никълъс Слоун, получени от съкрушения му баща.

И двете съобщения стигнаха в Аякучо до ръководителите на „Сендеро Луминосо“. На второто, за повредената касета, те не повярваха. Затова решиха, че незабавно трябва да пристъпят към по-голяма заплаха от отрязаните пръсти на едно момче.

11

По-късно Джесика щеше да си спомня, че още от сутринта имаше някакво лошо предчувствие. Бе прекарала почти безсънна нощ, загубила вече вяра, че някой ще може да ги спаси. Основната причина за падането на духа й бе жестокостта, извършена спрямо Ники. Защото дори и да успееха да се измъкнат оттук, неговият живот щеше да е променен завинаги. Момчешката му мечта да стане именит пианист бе помръкнала внезапно, безвъзвратно и така безсмислено. А какви ли други опасности, включително и смърт, ги очакваха през следващите дни.

За три дни болката на Ники бе понамаляла благодарение на редовните превръзки на Сокоро, но той бе мълчалив, седеше като унесен и не реагираше на опитите на Джесика да го извади от унинието му. И без това помежду им имаше две бамбукови решетки и гъста мрежа. Благодеянието на Сокоро през първата нощ след отрязването на пръстите не се повтори повече въпреки настойчивите молби на Джесика.

Още преди да се съмне, Джесика чу раздвижване пред колибата и приближаващи стъпки. Най-напред влезе Густаво, водачът на пазачите им, който отиде направо до килията на Ангъс и я отвори. Мигел вървеше по петите му. Той ругаеше под носа си, носейки нещо, което Джесика не бе виждала дотогава в ръцете му: автомат.

При вида на смъртоносното оръжие сърцето на Джесика се сви, дъхът й секна. „О, не! Не Ангъс!“ — успя само да помисли тя.

Густаво бе влязъл в килията на Ангъс и грубо вдигна на крака стареца. Вързаха ръцете му отзад.

— Изслушайте ме! Какво правите? Защо? — завика Джесика.

Ангъс бавно обърна глава към нея.

— Джеси, мила, не се разстройвай! Нищо не можеш да направиш. Това са варвари и нямат понятие от достойнство и чест…

Джесика забеляза, че пръстите на Мигел се свиха по-силно около оръжието, докато кокалчетата му побеляха. Той нетърпеливо нареди на Густаво:

— Давай по-бързо! Не губи време!

Ники бе скочил от леглото. Той също гледаше подозрително автомата и попита:

— Мамо, какво ще правят с дядо?

— Не знам — отвърна Джесика, без сама да си вярва.

Както бе с вързани ръце, Ангъс изправи рамене, стегна се и се обърна към тях:

— Нямаме много време. Бъдете ми силни и двамата и не губете вяра. Не забравяйте, че там някъде Крофърд прави всичко, което е по силите му за вас. Помощта идва.

По лицето на Джесика се стичаха сълзи. Те задавиха гласа й и тя едва успя да извика:

— Ангъс, миличък Ангъс! Толкова много те обичаме.

— И аз ви обичам, Джеси, и теб, Ники!

Густаво блъскаше напред стареца да го изкара от килията. Всички вече разбираха, че го водят на смърт.

Като се препъваше, Ангъс пак заговори:

— Ники, какво ще кажеш да изпеем една песен? Хайде да опитаме. — И сам запя.

Джесика и Ники отвориха уста, но сълзите ги бяха задавили и никой от тях не можа да се присъедини. Само чуваха гласа на Ангъс отвън, дълго след като се бе изгубил от погледа им. После песента му заглъхна. Настъпи напрегната тишина.

Минаваха секунди. Струваше им се, че са чакали по-дълго, отколкото всъщност бе минало. Най-сетне тишината бе пронизана от изстрели — четири откоса на кратки интервали един от друг. После пак тишина и втора серия откоси, но твърде нагъсто, за да ги преброят.

Вън, на ръба на джунглата, Мигел стоеше пред мъртвия Ангъс Слоун. Той го бе убил още с първите четири откоса, но после се бе сетил за обидата му във вторник, както и за презрението в думите му, изречени преди малко. Бесен от гняв, Мигел пристъпи напред и изпразни още един пълнител на своя съветски „АК 47“ в безжизненото тяло на стареца.

Така той изпълни нареждането, пристигнало от Аякучо предишната нощ. Оставаше Густаво да довърши работата с помощта на другите. А към импровизираната самолетна писта, до която се стигаше с лодка от Нуева Есперанса, вече летеше малък самолет, нает от „Сендеро Луминосо“. Скоро за там щеше да тръгне и лодката, за да предаде на самолета пратка за Лима.

Още преди пладне същия ден един автомобил рязко спря пред посолството на САЩ на авенида Гарсиласо дела Вега. От нея изскочи мъж, който носеше средно голяма кутия. Той я постави пред парапета на посолството близо до една от вратите, шмугна се бързо в колата и изчезна с нея. Цивилната охрана, забелязала всичко, вдигна тревога и всички изходи от посолството, което приличаше на крепост, бяха временно затворени. На помощ бе повикан специален отряд сапьори от перуанската армия.

Когато бе установено, че кутията не съдържа експлозиви, внимателно я отвориха и видяха обляната в кръв глава на възрастен мъж, надхвърлил седемдесетте. До главата бе поставен портфейл с карта на американските служби за обществено осигуряване, шофьорска книжка от Флорида със снимка на притежателя и други документи за идентифициране на убития като Ангъс Макмълън Слоун.

Докато ставаше всичко това, в сградата на посолството случайно присъстваше репортер от „Чикаго Трибюн“. Той бързо предаде съобщението, в което споменаваше и името на жертвата. От „Трибюн“ го поеха телексите, после всички телевизии, радиостанциите и другите вестници — най-напред в САЩ, а след това по света.

12

Планът за спасителната операция в Нуева Есперанса беше готов. В петък следобед бяха уточнени последните подробности, събрани бяха всички необходими неща. Рано сутринта в събота Партридж и екипът му щяха да отлетят от Лима в посока към джунглата на провинция Сан Мартин, близо до река Хуалага. Още от сряда вечерта, щом научи къде са пленниците, Партридж не можеше да си намери място. Първото му желание бе веднага да замине за там, но възраженията на Фернандес Пабур, както и собственият му опит го възпряха.

— Джунглата може да е приятел, но може да стане и враг — обясняваше Фернандес. — Из нея не се ходи като по улиците на града. Ще прекараме в селвата поне една нощ, а може би две, и ще са ни нужни припаси и екипировка, без които няма да оцелеем. А за транспортирането ни по въздуха дотам са необходими хора, на които да можем да се доверим. Освен да ни закара дотам, самолетът ще трябва да се върне да ни прибере, което изисква строга координация на действията и много добър разчет на времето. Ще са ни нужни най-малко два дни за подготовка, а и те едва ще стигнат.

Още от самото начало стрингерът говореше в първо лице множествено число, с което показваше, че се смята за член на експедицията.

— Не можете без мен — каза той простичко. — Много пъти съм бил в джунглата. Познавам я добре.

А когато Партридж се почувства задължен да му напомни, че рискът е голям, Пабур само вдигна рамене.

— Целият живот е пълен с рискове, а днес в Перу е риск дори да станеш сутрин от леглото си.

Основната им грижа бе да осигурят прехвърлянето си дотам със самолет. В четвъртък сутрин Фернандес бе изчезнал за известно време и като се върна, взе Партридж и Рита, за да ги заведе в едноетажна тухлена сграда близо до летището на Лима. Там имаше няколко малки канцеларии. Приближиха се към врата, на която пишеше „АЛСА — АЕОРОЛИБЕРТАД“. Фернандес влезе пръв и представи останалите на собственика на фирмата за чартърни полети, който бе и главният й пилот. Казваше се Освалдо Силери.

Около тридесет и пет годишен, Силери беше приятен на вид, с атлетично телосложение. Личеше, че е предпазлив, но бе делови и прям. Той се обърна към Партридж:

— Доколкото разбирам, каните се да направите неочаквано посещение в Нуева Есперанса. И повече от това нито искам, нито трябва да знам.

— Всичко това е чудесно — каза му Партридж, — само че ние се надяваме да доведем с нас още трима пътници.

— Самолетът, който наемате, е тип „Шайен II“. Ще има двама пилоти и място за седем души. Как ще запълните тези места си е ваша работа. Нека сега да се разберем за цената.

— С мен — обади се Рита. — Колко искате?

— В американски долари ли ще плащате? — попита Силери.

Рита кимна.

— В такъв случай редовната цена на всяко отиване и връщане е хиляда и четиристотин долара. Ако се наложи в крайната точка да останем по-дълго във въздуха, кръжейки около пистата, ще ви струва по-скъпо. На всяко кацане в близост с Нуева Есперанса — район на контрабандисти, контролиран от „Сендеро Луминосо“ — ще искам по пет хиляди допълнително за поетия риск. А преди да тръгнем в събота, ще ми дадете шест хиляди долара в брой за депозит.

— Ще ги имате — каза Рита. — Само напишете всичко това в два екземпляра. Аз ще ги подпиша и ще задържа единия.

— Ще ви ги дам, преди да тръгнем. Искате ли да ви обясня някои подробности около своята работа?

— Добре би било — вежливо отговори Партридж.

И не без известна гордост Силери изрецитира очевидно наизустеното си слово.

— Самолетът „Шайен II“, а ние имаме три такива, е с два двигателя и перка. Той е изключително надеждна машина и може да каца на къса писта, което е особено голямо предимство в джунглата. Всичките ни пилоти, включително и аз, са обучени в Америка. Познаваме добре всички области на Перу, както и диспечерските служби на различните места. А и те са свикнали с нас. Всъщност за този полет е мой ред да пилотирам.

— Всичко това е чудесно — призна Партридж, — но ни е необходим и един съвет от вас.

— Да, Фернандес ми каза. — И Силери се приближи до масата, на която бе разгърната карта на южната провинция Сан Мартин в много едър мащаб. Останалите тутакси се присъединиха. — Предполагам, че ще искате да кацнем достатъчно встрани от Нуева Есперанса, за да не се забележи пристигането ви.

— Предположението ви е вярно — кимна Партридж.

— Затова предлагам да кацнем ето тук. — И с един молив Силери посочи точица на картата.

— Това шосе ли е?

— Да, главното шосе през джунглата, но по него има малко движение, а понякога почти никакво. Ето как на няколко места това шосе е разширено и настилката му е подновена от контрабандистите, за да могат да кацат там самолетите им. Ние също сме я използвали.

Партридж се запита с каква ли цел са я използвали. Да продават наркотици на хора, които ги изнасят? Бе чувал, че в Перу всеки пилот е участвал поне веднъж в наркотрафика, макар и само като превозвач.

— А откъде ще ви взема с пътниците, с които ще се връщате? — попита Силери. — Фернандес и аз обсъждахме някои подробности и набелязахме план.

— Казвайте — подкани го Партридж.

Три били удобните места за кацане на връщане. Най-напред същото, на шосето. Освен това — импровизираната писта край Сион, до която можеше да се стигне по реката от Нуева Есперанса, и после още около пет километра по сушата. И третото място било твърде малка и слабо известна писта, използвана от трафикантите, която се намирала точно между другите две. Но и дотам се стигало главно по реката.

Като идва да ги вземе, самолетът ще обиколи тези три места и ще очаква сигнал от земята. Екипът на Партридж щеше да носи сигнални ракети в зелено и червено. Зеленото означаваше: „Кацане нормално. Всичко е чисто“, а червената ракета — „Кацайте колкото може по-бързо. Ние сме в опасност!“ В случай че от въздуха забележеха картечен огън на земята, решено бе самолетът да не каца, а направо да се върне в Лима.

Тъй като не се знаеше точно кога ще са готови за обратния полет, самолетът щеше да полети над уречените места най-напред в неделя сутринта в осем часа и ако няма сигнал от земята, да се върне отново в понеделник по същото време. Решения за каквито и да е действия след това щеше да взима Рита, която по настояване на Партридж щеше да остане в Лима и да поддържа връзка с Ню Йорк.

Най-накрая бе подписан и договор между Рита от името на Си Би Ей и Освалдо Силери, скрепен с ръкостискане.

Гледайки Партридж право в очите, пилотът заяви:

— Ще спазим нашата част от споразумението и ще направим за вас каквото е по силите ни.

Инстинктът подсказваше на Партридж, че може да му вярва.

Като се върна в хотела си, Партридж свика всички на съвещание в своя апартамент, за да решат кого да включат в групата за Нуева Есперанса. Първите трима бяха сигурни: Партридж, Мин Ван Кан и Фернандес Пабур. Като се добавят и тримата пътници, които щяха да вземат на връщане, оставаше още едно свободно място. Трябваше да избират между Боб Уотсън, монтажиста, и тонтехника Кен О’Хара; или Томас, вечно мълчаливия телохранител.

Фернандес държеше на Томас заради силата му и умението му да се бие. Боб Уотсън, пушейки неизменната си пура, настояваше да вземат него. О’Хара каза само: „Много искам да дойда.“ В края на краищата Партридж избра О’Хара, защото го познаваше най-добре и бе убеден, че ще запази самообладание в критична ситуация, а освен това беше изобретателен. На Фернандес бе възложил да организира екипировката и в хотела вече се бяха натрупали леки хамаци, мрежа и спрей срещу комарите, суха храна за два дни, бутилки, пълни с вода, таблетки за дезинфекция на допълнителна питейна вода, няколко мамете, малки компаси, бинокли, няколко пластмасови чувала. А тъй като всеки щеше сам да носи багажа си, внимателно бе отбрано най-необходимото. Фернандес настоя да вземат оръжие и Партридж се съгласи. Телевизионните кореспонденти и екипи по света често се движеха въоръжени, без да излагат това на показ. Шефовете им нито ги насърчаваха, нито ги укоряваха, оставяйки ги да решават въпроса сами на място. За себе си Партридж задържа браунинга със заглушител. Носеше и нож, който бе получил от един английски майор. Мин трябваше да е въоръжен с нещо по-леко, тъй като носеше и камера; затова Фернандес го снабди с една израелска картечница. О’Хара нямаше претенции и му се падна американският „М 16“. Всички оръжия бяха купени в Лима, без някой да пита кому и за каква цел са нужни.

Партридж дълго се бе чудил дали да уведоми перуанските власти, по-специално полицията за борба с тероризма. Спомни си, че радиожурналистът Серхио Уртадо му бе казал още при първата им среща да не търси съюзници между официалните власти и да им няма доверие. За всеки случай реши да му се обади пак за съвет, а и за да го запознае с най-новия развой на събитията.

— В такъв случай още повече държа на думите си — отговори Серхио, след като го изслуша. — Правителствените части отиват на такива акции тежко въоръжени и унищожават по пътя си всички, невинни и виновни, а въпросите задават едва след това. Обвинят ли ги за невинните жертви, отвръщат все едно и също: „Как да направим разлика. Ако не ги бяхме убили, те щяха нас да убият.“

Партридж си спомни, че същите думи бе чул и от генерал Раул Ортис.

Разговорът му със Серхио се състоя в ранния следобед. През цялото време радиожурналистът мачкаше с пръсти някакъв вестник на бюрото си. Най-сетне той му зададе въпрос:

— Хари, преди да дойдеш тук, получи ли някаква лоша вест? От сутринта, искам да кажа.

Партридж поклати глава.

— Тогава съжалявам, но ще трябва аз да ти я съобщя. — И като взе вестника, Серхио Уртадо го подаде на американския си колега. — Пристигна малко преди теб.

Съобщението бе телеграма на „Ройтер“, в която се описваше как в Си Би Ей в Ню Йорк са били получени отрязаните пръсти на Никълъс Слоун и как баща му бил съкрушен от скръб.

— О, Господи! — Болка и чувство за вина завладяха Партридж. Защо, мина му през ума, не бе предприел по-рано тази операция?

— Знам какво си мислиш — обади се Серхио. — Но не е имало начин да го предотвратиш. Разполагаше с твърде малко време и твърде оскъдна информация.

Партридж мислено се съгласи, но знаеше, че ще продължи да се упреква за бавния си напредък.

— Исках да те питам и друго, Хари. Твоята телевизионна компания, Си Би Ей, не е ли собственост на „Глобаник Индъстрийс“?

— Да, така е.

Перуанският журналист отвори чекмеджето си и извади няколко защипани листа.

— От няколко различни източника, единият от които — за голяма твоя изненада — е „Сендеро Луминосо“, получих една и съща информация. „Сендеро“ имат симпатизанти и шпиони на много места и един от тях ми е изпратил това тук с надеждата, че ще го излъча по радиото. Знам, че ме мразят, но понякога ме използват.

Партридж пое изписаните листа и започна да чете.

— Както виждаш — продължаваше Серхио, — има някакво споразумение между „Глобаник Файнаншъл Сървисис“ и перуанското правителство. Става дума за сделка с дълговете на Перу.

— Не разбирам от тия работи — поклати глава Партридж. — Законно ли е това?

— Да речем, почти — вдигна рамене Серхио. — По-важното е, че тази сделка е много изгодна за „Глобаник“, а перуанците няма да имат никаква полза от нея.

— Щом смяташ така, защо не го коментираш по радиото?

— По две причини. Първо, никога не вярвам на сведения, получени от Перу, и искам да проверя доколко са верни. Този път се оказа, че са верни. Но втората причина е, че още не съм установил кой перуански министър е получил или ще получи големия подкуп за такъв голям удар от страна на „Глобаник“. Като съм готов, ще го съобщя. Вероятно идната седмица.

— Има ли възможност да ме снабдиш с едно копие? — попита Партридж, като понечи да му върне страниците.

— Задръж тези. Аз имам друго копие.

На следващия ден, петък, Партридж реши, че трябва да провери още нещо преди заминаването си в събота. Дали и някой друг не се е добрал до телефонния номер, който отведе журналистите от Си Би Ей в жилището, обитавано от бившия лекар Боделио и от неговата Долорес? Ако и друг се бе интересувал от него, значи му бе известно голямото значение на Нуева Есперанса. От Дон Китъринг той бе разбрал по телефона в сряда вечер, че радиотелефоните, намерени в Хакензак, са вече в ръцете на ФБР. А ако ФБР е уведомило и ЦРУ, въпреки съперничеството между двете агенции, не е изключено да е било отправено искане до перуанското правителство за проверка на телефонния номер.

Ето защо, по настояване на Партридж, Фернандес посети за втори път Долорес. Тя бе пияна, но достатъчно на себе си, за да го увери смислено, че никой друг не е посещавал жилището й.

Същия следобед обаче те узнаха от перуанското радио трагичната вест за смъртта на Ангъс Слоун. Партридж веднага отиде с Мин Ван Кан в американското посолство и изпрати материала си чрез сателит за вечерните новини. Междувременно там бяха пристигнали и други телевизионни екипи, както и журналисти от вестниците, но Хари успя да избегне разговорите с тях.

На съвестта му вече тежаха две поражения. Бе дошъл в Перу с надеждата да спаси и тримата заложници, а не бе успял да направи нищо за бащата на Кроф. Ники пък бе загубил пръстите си. Като се върна в хотела си, той цяла вечер лежа буден, самотен и отчаян.

Събуди се цял час преди изгрев с намерението да свърши две важни неща. Едното бе да изготви кратко, саморъчно написано завещание, а другото бе да състави текста на телеграма. Малко по-късно на път за аерогарата в микробуса, взет под наем, той накара Рита да се подпише на завещанието и й го остави. Помоли я да изпрати и телеграмата, адресирана до Оуклънд, Калифорния. Говориха и за сделката между „Глобаник“ и Перу.

— Като го прочетеш, струва ми се, че е редно да го покажем и на Лес Чипингъм. Но тъй като то няма нищо общо с целта на нашето пребиваване тук, не възнамерявам да използвам информацията. И без това Серхио ще я пусне другата седмица. — После се усмихна. — В края на краищата това е най-малкото, което можем да направим за „Глобаник“, след като ни дава хляба.

Самолетът „Шайен II“ излетя от пистата в Лима преди съмване. Седемдесет минути по-късно стигна пространството над онова шосе в джунглата, на което трябваше да остави Партридж, Мин, О’Хара и Фернандес. Вече бе достатъчно светло и долу по земята се виждаше всичко. Шосето наистина беше съвсем пусто. От двете му страни се стелеха стотици мили джунгла, покрила земята като огромно зелено одеяло.

Отмествайки за миг поглед от таблото пред себе си, пилотът Освалдо Силери извика на пътниците си:

— Скоро ще кацнем, бъдете готови бързо да скочите. Не желая да оставам на земята и секунда повече от необходимото.

След остър завой и бързо снишаване самолетът се насочи към шосето и го допря точно там, където започваше да се разширява; после спря след удивително кратък пробег. Четиримата мъже скочиха, натоварени с багажа си, и минути по-късно „Шайен II“ излетя.

— Бързо да се скрием! — подкани Партридж останалите и те се гмурнаха в джунглата.

13

След цялото напрежение на петъчния ден Хари Партридж дори не подозираше, че е предизвикал истинска криза в Ню Йорк.

Още докато закусваше, Маргот Лойд-Мейсън бе уведомена, че Тиъдор Елиът иска да я види незабавно в седалището на „Глобаник Индъстрийс“ в Плезънтвил. Наложи се Маргот да нареди на един от двамата си секретари да отмени всичките й срещи, запланувани за сутринта. Нямаше представа какво иска от нея Тио Елиът.

Трябваше да почака няколко минути шефа си в елегантното фоайе, седнала неволно на същото място, където преди четири дни бе седял репортерът на „Болтимър Стар“, Глен Доусън. А когато бе извикана в кабинета му, Елиът я попита най-безцеремонно:

— Защо, по дяволите, не следиш какво правят проклетите ти журналисти в Перу!

— Как да ги следя? — озадачи се Маргот. — Та ние непрекъснато получаваме похвали за репортажите оттам, а рейтингът ни е…

— Говоря ти за мрачните, потискащи, разобличителни материали — тежко стовари ръка върху бюрото си Елиът. — Снощи ми се обади сам президентът Кастанеда от Лима. Каза, че всичко, което Си Би Ей изнася за неговата страна по телевизията, е критично и злепоставящо. Бесен е от гняв, както впрочем съм и аз.

Маргот се опита да му възрази спокойно.

— Другите телевизии, а и „Ню Йорк Таймс“ поддържат нашата линия, Тио.

— Не ми приказвай за другите. Аз ти говоря за нас! Освен това президентът Кастанеда смята, че ние даваме тон и на другите.

И двамата стояха прави. Елиът бе толкова разгневен, че не бе предложил на Маргот да седне.

— Имаш ли предвид нещо конкретно? — попита тя.

— Имам, дявол да го вземе! — И генералният директор на „Глобаник“ посочи няколко видеокасети върху бюрото си. — След разговора с президента снощи пратих моите хора да вземат касетите на вечерните ви информационни емисии през седмицата. Изгледах всичките и разбирам защо е сърдит Кастанеда: в тях има само чернилка и помия. Колко било лошо в Перу… Нищо положително! Никъде не се казва, че Перу има светло бъдеще или че е прекрасно място за почивка, или че ония въшливи бунтовници от „Сияйната пътека“ скоро ще бъдат разгромени.

— Но по общо мнение нямало изгледи за това, Тио.

Елиът изкрещя още по-силно, сякаш не беше я чул:

— Кастанеда е прав да протестира! А ти много добре знаеш, че „Глобаник“ не бива да допуска подобно нещо. Предупредих те, но ти явно не си ми обърнала внимание. Освен това Фоси Ксенос също е бесен. Той смята дори, че ти нарочно искаш да осуетиш неговата голяма сделка с перуанските дългове.

— Но ти знаеш, че това са глупости. Какво можем да направим, за да излезем от тази ситуация?

Маргот съобразяваше бързо, осъзнала, че положението е по-сериозно, отколкото бе предполагала. Изведнъж си бе дала сметка, че собствената й кариера в „Глобаник“ е изложена на опасност.

— Ще ти кажа точно какво да направиш. — Гласът на Елиът бе станал стоманен. — Оня репортер — Партридж ли му беше името? — дето си пъха носа навсякъде, да бъде върнат с най-скорошния полет и незабавно да бъде уволнен.

— Можем да го върнем, но не съм сигурна за уволняването.

— Уволнен, и при това незабавно! Ти май недочуваш тази сутрин, а, Маргот? Това копеле да се маха от Си Би Ей, за да мога още в понеделник да телефонирам на президента Кастанеда и да му кажа: „Вижте какво, ние изхвърлихме виновника за цялата тази бъркотия. Много съжалявам, че го изпратихме в Перу. Направихме голяма грешка, която няма да се повтори.“

Предвиждайки какви трудности ще има в Си Би Ей, Маргот възрази:

— Тио, трябва да ти напомня, че Партридж работи в тази телевизионна мрежа от почти двайсет и пет години и си е извоювал името на отличен кореспондент.

Елиът лукаво се усмихна.

— Тогава награди този кучи син със златен часовник. Все ми е едно. Само го махай час по-скоро, за да мога да проведа разговора си в понеделник. И да те предупредя за, още нещо, Маргот.

— Какво е то, Тио?

Елиът отстъпи зад бюрото си и седна на стола. Направи знак на Маргот също да седне и започна:

— Пази се от опасната мисъл, че журналистите и кореспондентите са нещо специално. Защото не са, колкото и да си въобразяват обратното и да се самозабравят от важност. Истината е, че никога няма дефицит на писачи. Отрежи един, други двама ще поникнат като плевели. — Разгорещен на тази тема, Елиът продължи наставнически: — На този свят значение имат хора като мен и теб, Маргот. Ние движим света напред. Ние правим сюжета на новините. Ето защо можем да купуваме журналисти, когато си поискаме, и то по двама за пени, както казват англичаните. Така че, щом не ти изнася вече такъв стар досадник като Партридж, вземи си нов — някой младок, току-що завършил университет.

Маргот можеше вече да се засмее. Явно гневът на шефа й се бе укротил.

— Интересно становище имаш, Тио.

— Прилагай го. И още нещо.

— Слушам те.

— Не си мисли, че хората в „Глобаник“, между които и аз, не си даваме сметка как ти, Лио Айрънуд и Фоси Ксенос се надпреварвате помежду си да заемете един ден моето кресло. Е, колкото до теб и Фоси, тази сутрин Фоси е с няколко рамена по-напред. — Елиът направи знак с ръка, че разговорът е приключил. — Това е всичко, което имах да ти кажа. Обади ми се днес, щом уредиш нещата с Перу.

Маргот се върна в „Стоунхендж“ и веднага изпрати да повикат Лесли Чипингъм при нея. Извикана ненадейно самата тя, сега вътрешно злорадстваше, че си го връща на някого. Нямаше никакво намерение да допусне осуетяване на плановете за собствената си кариера. Ето защо, когато Чипингъм се появи рано след обяд, тя бързо премина на разговора с Елиът.

— Виж какво, въпросът не подлежи на обсъждане. Просто ти нареждам. Незабавно ще прекратиш трудовия договор на Хари Партридж. Утре да го няма в Си Би Ей. Да се връща и от Перу; ако не може утре, поне до неделя. Ако трябва, чартирай специален самолет.

Чипингъм я гледаше в недоумение с полуотворена уста. Когато най-сетне успя да намери думи, каза само:

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря и не желая да слушам никакви възражения.

— По дяволите! Няма да стоя безучастно, докато един от най-добрите ни кореспонденти, служил предано на Си Би Ей двайсет и толкова години, бива изхвърлен без причина.

— Причината не е твоя работа.

— Маргот, но аз съм председателят, нали? Умолявам те! Какво, за бога, е сторил Хари? Ако е нещо лошо, трябва да го знам.

— Щом трябва да знаеш, става дума за начина, по който отразява събитията.

— Та той го прави по най-добрия възможен начин! Честно, компетентно, безпристрастно. Питай когото искаш!

— Няма нужда. И без това не всички са съгласни с теб.

Чипингъм я погледна с подозрение.

— Това е работа на „Глобаник“, нали? — озари го интуицията. — На твоя приятел, оня студенокръвен тиранин, Тиъдор Елиът.

— Казах, никакви обяснения — отвърна ледено Маргот. — Но те предупреждавам: ако нареждането ми не е изпълнено до края на работния ден, ти самият ще изхвръкнеш, а знаеш колко много чакат навън за място като твоето.

Като се върна в Си Би Ей, Лес Чипингъм съзнателно взе да протака и се зае с няколко ежедневни задачи. Едва към три часа следобед каза на секретарката никой да не го безпокои и затвори отвътре вратата на кабинета си. Седна до масата за съвещания, далеч от собственото си бюро, и впери очи в една от любимите си картини — меланхолен пейзаж от Андрю Уейът. Разбираше, че е стигнал до кризисен момент в живота си.

Ако се подчини на Маргот, щеше да загуби уважението към самия себе си, извършвайки несправедливост спрямо един почтен, опитен и уважаван професионалист, приятел и добър колега, само за да изпълни нечий каприз. Чипингъм си даваше сметка, че няма да може никога да се примири с тази мисъл.

Но от друга страна, ако не го направеше той, щеше да го направи някой друг. Маргот му даде да го разбере съвсем недвусмислено. Толкова много амбициозни хора имаше във и извън Си Би Ей, че Маргот изобщо нямаше да се затрудни да му намери заместник. Така че Хари Партридж при всички случай щеше да бъде по-жертван. Поне за Си Би Ей.

Разчуеше ли се, че напуска Си Би Ей, Хари Партридж нямаше да остане без работа повече от петнайсет минути. Другите телевизионни компании щяха да се изтрепят, за да го привлекат.

Като председател на телевизията Чипингъм също имаше трудов договор, по силата на който получаваше около един милион годишно, което изглеждаше много, но всъщност не беше. Значителна част отиваше за данъци. А тъй като имаше големи дългове, кредиторите откъсваха лъвския пай от останалото. Към него бяха насочени и алчните погледи на адвокатите на Стася. Така че в края на краищата, ако му останеше нещичко за една-две вечери в „Четирите сезона“, смяташе се за щастлив.

За разлика от случая с Партридж обаче, другите телевизионни компании нямаше да хукнат подир него, ако го изхвърлеха от Си Би Ей. Та нали никъде не бе необходим повече от един председател, пък и не бе чувал някъде да се е овакантило място като неговото, което означаваше, че ще трябва да се примири с по-ниско платена длъжност, а Стася щеше да продължи да си иска своето. Изобщо мрачна перспектива.

Освен ако… ако изпълни нареждането на Маргот…

„Бог ми е свидетел, че се ненавиждам, Хари — промълви той, — но нямам друг избор.“

Петнайсет минути по-късно Чипингъм препрочиташе писмото, което лично бе написал на машината върху бюрото в кабинета си. То започваше така:

Чипингъм се бе запознал с договора и знаеше, че ако компанията го прекрати, е длъжна да изплати пълно обезщетение до края на посочения в него срок, в случая — една година. Чипингъм обаче отмени клаузата, която задължаваше Партридж да не постъпва другаде на работа поне за шест месеца, ако ползва правото си на пълно обезщетение. Това, реши той, бе най-малкото, което можеше да направи за Хари.

Възнамеряваше да изпрати писмото по факса до Лима. Чувстваше, че няма сили сам да му телефонира.

Тъкмо се канеше да подпише документа, някой почука на вратата. Инстинктивно Чипингъм обърна листа с текста надолу.

Влезе Крофърд Слоун. Той държеше току-що откъсната телеграма от телекса. Като заговори, едва сдържаше сълзите си.

— Лес, трябваше да те видя. Виж какво пристигна преди малко.

Телеграмата повтаряше съобщението в „Чикаго Трибюн“ от Лима за обстоятелствата, при които бе намерена отсечената глава на Ангъс Слоун.

— О, господи! Кроф, аз… — Като не можа да намери думи, Чипингъм само поклати глава, протегна ръце и спонтанно прегърна приятеля си.

— Не казвай нищо. Нямам сили да го чуя. Тази вечер няма да мога да се появя по телевизията. Казах им да извикат Тириса Той…

— Не се притеснявай, Кроф. Ние ще се погрижим за това.

— Има и още нещо. Но него сам ще свърша. Искам един „Лиърджет“ до Лима. Докато все още има някакъв шанс… за Джесика и Ники, аз трябва сам… — Слоун млъкна, опитвайки се да се овладее, после добави: — Ще ида най-напред до Ларчмънт, оттам до „Титърбъроу“.

— Сигурен ли си, че трябва да го направиш, Кроф? Обмисли ли добре? — попита го недоверчиво Чипингъм.

— Отивам, каквото ще да става, Лес. Не се и опитвай да ме спреш. Ако Си Би Ей не плати самолета, аз ще го платя.

— Няма нужда. Сега ще поръчам да го наемат.

Чартърният „Лиърджет“ щеше да излети същата нощ от „Титърбъроу“ и да кацне в Перу сутринта.

Поради внезапната трагична новина за Ангъс Слоун писмото на Чипингъм до Партридж бе подписано и изпратено за Лима едва късно същия следобед. Чипингъм изчака секретарката си да тръгне, предаде го под номера на ЕНТЕЛ Перу със заръката да го занесат в студиото на Си Би Ей в същата сграда. Накрая Чипингъм бе добавил бележка с молба писмото да бъде поставено в плик и адресирано до мистър Хари Партридж с изричния надпис „лично“.

14

Партридж и останалите трима напредваха мъчително и бавно през джунглата, отдалечавайки се от шосето, където бе кацнал самолетът им. Пътеката, ако изобщо можеха да я нарекат така, често се скриваше под растителността и понякога за дълго изчезваше. Налагаше се да си проправят път, като изсичаха стъблата с мачете. Високите дървета образуваха почти плътен навес над главите им. Небето бе мрачно и от надвисналите облаци всеки момент щеше да се изсипе дъжд. Някои стъбла бяха гротескно извити, с дебела кора и листа като от кожа. Партридж бе прочел някъде, че в Перу растат осем хиляди известни вида дървета.

Бяха облени целите в пот, а и ятата насекоми още повече ги затрудняваха. Изглежда, че комарите дори харесваха спрея против тях, с който обилно се бяха напръскали, преди да тръгнат.

Гъстата джунгла бе прорязана само от река Хуалага, а според едромащабната топографска карта, с която се бе сдобил Фернандес, няколко възвишения ги деляха от крайната им цел. Нуева Есперанса бе на около петнайсет километра от мястото, където се намираха — трудно преодолимо разстояние в тези условия.

Партридж помнеше втория сигнал, който Джесика бе успяла да даде по време на видеозаписа. В запечатано писмо, връчено му лично от Рита в Перу, Крофърд Слоун обясняваше, че докосвайки лявото си ухо, Джесика е съобщила: „Охраната тук не винаги е строга. Нападение отвън би могло да се окаже успешно.“ Скоро щяха да проверят надеждността на тази информация.

Водени от Фернандес, който държеше топографска карта и компас, след няколко часа те стигнаха до едно оголено място, отвъд което забелязаха колиба между стволовете на дърветата. Партридж вече се бе убедил, че Фернандес познаваше тези места по-добре, отколкото сам бе твърдял. Дали пък не беше и той от онези по-лупочтени хора, които тайно черпеха облаги от незаконната търговия с кокаин? Доловил сякаш съмненията му, Фернандес обясни:

— Няколко пъти съм идвал тук на състезанията с кучета и понита, които нашето правителство има обичай да устройва за високопоставени гости от Вашингтон. Веднъж бе дошъл министърът на правосъдието и имаше много журналисти. Аз бях между тях.

Партридж се усмихна при споменаването на състезанието с кучета и понита — професионален жаргон между чуждестранните журналисти, използван в израз на пренебрежително отношение към зрелищата, устройвани от местните власти при посещение на американски правителствени служители. Това бе всъщност демонстрация на борба с наркотрафика, при която военни части правиха десант с хеликоптери на определено място и изкореняваха или изгаряха насаждения с кока и взривяваха една-две от лабораториите в околността. Зрителите се възхищаваха от експедитивността на правителствените сили, без да знаят, а може би пренебрегвайки факта, че хиляди хектари с кока и десетки други лаборатории оставаха непокътнати. На следващия ден в американските вестници се появяваха снимки от спектакъла, съпроводени от похвални декларации; същото се повтаряше и по телевизията. Само журналистите, знаейки, че са били използвани за статисти, преглъщаха и криеха срама си. Ето какви работи ставаха в Перу, без в страната да има все още нито диктатура, нито комунизъм, но едно от двете непременно щеше скоро да дойде, мислеше си Партридж.

Фернандес огледа оголеното място сред джунглата, после колибата и остана доволен, че в нея няма никой. И отново ги поведе на изток, пак през джунглата, но след малко им даде сигнал да спрат и да бъдат предпазливи. Раздели листата на една папрат и им посочи накъде да гледат. Един по един те заставаха пред импровизираната наблюдателница, за да видят групата паянтови постройки на около километър пред тях. Покрай брега на реката имаше двайсет-трийсет колиби, от които по разкаляна пътека се стигаше до дървен кей с привързани към него най-различни лодки.

— Май стигнахме до Нуева Есперанса — прошепна Партридж с облекчение. Оттук-нататък командването поемаше той. — Слънцето е близо до хоризонта и скоро ще се стъмни. Искам да огледаме колкото се може по-добре, преди да настъпи мрак. Мин, вземи и другия бинокъл и ела с мен. Фернандес и Кен, застанете на пост и гледайте да не дойде някой откъм гърба ни. Разберете се помежду си как да се сменяте и ако се покаже някой, бързо ме извикайте.

Долу при колибите не се забелязваше почти никакво движение. На кея двама мъже работеха около лодка с извънборден мотор. От една колиба излезе жена, изсипа зад нея една кофа и се върна вътре. Откъм джунглата дойде мъж и влезе в друга постройка. Две мършави кучета ровеха из купчина смет. Навсякъде бяха разпилени боклуци. Гледана отгоре през бинокъла, Нуева Есперанса приличаше на сметище сред джунглата.

Партридж задържаше поглед върху всяка колиба поотделно, убеден, че пленниците са в някоя от тях, но по нищо не можеше да разбере точно в коя. Очевидно щеше да му трябва поне още цял ден за наблюдения, така че бе изключено да мисли за какъвто и да е опит да действа още тази нощ, та да излетят със самолета утре сутринта. Реши да изчака, докато се стъмни.

В този момент Мин го докосна пс ръката и посочи колибите. Партридж отново се взря през бинокъла. В слабата вече светлина видя един мъж да крачи по пътеката между двете части на селището. За разлика от другите, този човек се движеше бързо към някаква цел. Но му направи впечатление и нещо друго… А, да! Мъжът носеше пушка, преметната през рамо. Двамата с Мин започнаха да го следят с биноклите си.

Една от колибите бе като че ли малко по-настрани от другите. Партридж я беше забелязал и по-рано, но нищо особено не бе привлякло вниманието му към нея. Мъжът влезе точно там. През един отвор на предната й стена проникваше съвсем малко от оскъдната дневна светлина. Няколко минути минаха, без да се случи нищо. После от същата колиба излезе друг мъж и се отдалечи. И той носеше пушка.

Дали не бяха станали току-що свидетели на смяна на пазачите в колибата с пленниците, се почуди възбудено Партридж. Необходими му бяха още доказателства и продължи да наблюдава.

Часовете минаваха.

Партридж нареди на Мин да остане за един час сам, а на Кен поръча да го смени.

— Всеки от нас трябва да си почива по малко, но по двама трябва да стоят на пост — единият ще гледа към колибите, а другият ще ни пази откъм гърба. Така че само двама ще могат да спят.

Решиха да се сменят на два часа.

Фернандес предвидливо бе закачил хамаците с мрежата против комари в колибата, на която попаднаха най-напред. И той, и Партридж бяха така изтощени, че моментално заспаха.

Още преди разсъмване Партридж бе намерил отговор на някои от въпросите си за Нуева Есперанса. Очевидно нощем там всичко утихваше — от време на време звънваха само струните на китара или се разнасяха изблици на пиянски смях. Но към 1,30 след полунощ заглъхваха и тези звуци в нощния мрак. Все още не можеше да се разбере дали през нощта пазачите се сменят и на колко време — или нямаше смяна, или бе останала незабелязана.

На следващия ден четиримата продължиха да се редуват на пост с биноклите. Свободните от наряд спяха по два часа в колибата.

По някое време следобед, докато лежеше в хамака си, Хари Партридж се запита: действително ли е всичко това? Наистина ли неговата малка неупълномощена от никого група, ще прави опит да спасява заложниците? Нима само след няколко часа ще трябва или да убиват, или да бъдат убити? Не е ли лудост, което правят? „Макбет“ ли играеха? Нали е професионален журналист? Телевизионен кореспондент, отразяващ военни действия, но не и участник в тях. А ето че изведнъж, и то по собствено решение, сам бе станал авантюрист, наемник, войник.

Но веднага дойде следващият въпрос: ами ако той, Хари Партридж, не успее да направи онова, което е необходимо, на място и веднага, кой ще го направи? И откри, че над всички тези мисли и съмнения бе Джесика. Джесика, която се намираше някъде съвсем близо тук, може би вътре в онази колиба. Джесика-Джема, два образа и два спомена, които винаги се сливаха в съзнанието му.

Когато отиде при постовите, установи, че всичко е спокойно и няма никаква причина за тревога. Но наблюденията бяха донесли нова информация и вече съществуваха оформени мнения.

Да, редовната смяна на въоръжени хора в същата колиба, която следяха от снощи, бе факт, който доказваше, че в нея действително има пленници. Смяната ставаше приблизително на всеки час, но не винаги точно. Понякога закъсненията бяха около двайсет минути, което подкрепяше сигнализираното от Джесика.

От сутринта една жена на два пъти бе внасяла нещо като съдове с храна и пак на два пъти бе излизала с кофи, които бе изсипала в храстите.

Сменящите се пазачи, макар въоръжени с автоматични картечници, очевидно не бяха войници, нито имаха някаква строева подготовка.

През целия ден движението до и от Нуева Есперанса бе осъществявано само по реката. Не се виждаше път за автомобил. Двигателите на лодките явно се пускаха без ключове, което значеше, че лесно може да се открадне плавателен съд, ако спасителната операция го наложи. Но тогава щяха да останат достатъчно други лодки за преследвачите. Кен О’Хара, който разбираше от лодки и двигатели, бе набелязал кои са най-добрите.

Наблюдателите бяха единодушни, че хората долу са съвсем спокойни и очевидно не очакват да бъдат внезапно нападнати отвън. „Иначе биха поставили патрули, включително и на нашето възвишение“ — обясни Фернандес.

По здрач Партридж извика другите трима и ги уведоми:

— Достатъчно дълго наблюдавахме. Тази нощ слизаме долу. Ти ще водиш — обърна се той към Фернандес. — Искам да сме при колибата в два след полунощ. По пътя ще пазим пълно мълчание. Ако се налага, ще си шепнем.

— Ще дадеш ли знак за нападение, Хари?

— Да — отвърна Партридж. — Аз ще се приближа, ще надникна вътре и ще вляза пръв. Искам ти да вървиш плътно след мен, Мин, и да ме прикриваш откъм гърба. Фернандес ще остане по-назад и ще следи какво става около другите колиби, но ще дойде при нас, ако имаме нужда от помощ.

Фернандес кимна. Тогава Партридж се обърна към О’Хара:

— Кен, ти слизаш направо на кея. Реших да тръгнем с лодка. Не зная в какво състояние са Джесика и Никълъс, но едва ли ще могат да изминат целия път пеша.

— Ясно. Искаш да задигна лодка.

— И дори, ако можеш, да изкараш от строя няколко от другите, но без да вдигаш шум.

— Не можем да запалим мотора без шум.

— Не! — отвърна Партридж. — Ще гребем, докато се отдалечим, после ще се оставим на течението, което за щастие е в нашата посока. Едва след като сме достатъчно далеч, та да не ни чуват, ще пуснем мотора.

Още докато говореше, Партридж си даваше сметка, че залага на цяла поредица от щастливи случайности. Но ако нещата не се наредяха по най-благоприятния начин, щяха да взимат решение на място, включително и за използване на оръжието.

Като си спомни, че планираната среща с „Шайена“ на „Аеролибертад“ бе за осем часа сутринта, Фернандес попита:

— Реши ли към коя от двете възможни писти ще се насочим — Сион или малката?

— Ще реша на лодката в зависимост от това как се развият нещата и колко време ще имаме.

Оставаше само да проверят оръжието си и да се освободят от излишния багаж, за да се движат колкото може по-бързо. Всички бяха обзети от вълнение, смесено с напрегнато безпокойство.

15

Връщайки се в Лима, след като изпрати самолета на „Аеролибертад“, Рита остана крайно изненадана от две неща.

В помещението на Си Би Ей в сградата на ЕНТЕЛ Перу я чакаше съобщение, че Крофърд Слоун пристига рано сутринта в Лима, което значеше, че вече е тук. Като телефонира в хотел „Сесар“, където той щял да отседне, я уведомиха, че още го няма. Тя предаде да й телефонира.

Но повече я изненада факсът от Лес Чипингъм, изпратен предишната вечер до Хари Партридж. Операторът на ЕНТЕЛ очевидно не бе забелязал, че трябва да го постави в плик и да го предаде лично, та листът бе оставен заедно с другата поща. Като го прочете, Рита не повярва на очите си.

Хари е уволнен, освободен от работа в Си Би Ей! И на всичкото отгоре да се върнел в събота или най-късно в неделя! С чартърен полет, ако нямало редовна линия…

Колкото повече си мислеше за това, толкова по-нелепо й се струваше то, особено сега. Дали пристигането на Кроф в Лима няма нещо общо с тази работа? Почти бе сигурна и затова с нетърпение чакаше да го разбере от Слоун, а гневът й ставаше все по-силен.

Щом пристигна в хотела и прочете бележката от Рита, Слоун взе такси и отиде в ЕНТЕЛ. Бе работил веднъж в Лима и познаваше града.

— Къде е Хари? — бе първият му въпрос.

— В джунглата — отвърна малко заядливо. — Излага живота си на риск, за да спаси жена ти и сина ти. — И като му подаде рязко факса, на свой ред попита: — Какво, по дяволите, значи това?

Слоун взе съобщението и го прочете под настойчивия й поглед. Прочете го втори път и поклати глава.

— Това е някаква грешка. Не може да бъде друго.

— Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш нищо? — Гласът на Рита звучеше доста остро.

— Разбира се, че не знам — поклати нервно глава Слоун. — Хари е мой приятел. Точно сега имам нужда от него, повече от когото и да е друг на света. Та нима това, което прави в джунглата, не го доказва? — Слоун просто не бе повярвал на писмото и не възнамеряваше да губи повече време с него.

Рита преглътна тежко. От очите й рукнаха сълзи; яд я беше на собственото й късогледство и несправедливост.

— О, господи, Кроф, страшно съжалявам. — И тогава за пръв път тя забеляза новите бръчки по лицето на водещия, страданието в очите му. Изглеждаше много по-зле, отколкото преди осем дни, когато го бе видяла за последен път.

След това тя разказа на Слоун как е започнала експедицията на Хари и другите в джунглата.

— Искам да разговарям с този пилот и да разбера как е минало кацането. Как му е името?

— Силери — отвърна Рита и погледна часовника си. — Едва ли се е върнал, но ще опитам по-късно да се свържа с него. Колкото до заповедта, Кроф, аз мисля, че е истина. Хората не правят такива грешки.

— Ще телефонирам на Лес в Ню Йорк — предложи Слоун.

— Но преди това ми кажи вчера имаше ли нещо особено при вас.

Слоун се замисли.

— Не си спомням… освен… чух, че Маргот Лойд-Мейсън повикала Лес, и то много спешно. Но не разбрах за какво.

Внезапна мисъл осени Рита.

— Дали не е било нещо във връзка с „Глобаник“? Виж това. — Тя отвори чантата си и извади оттам няколкото изписани листа, които Хари Партридж й бе дал същата сутрин.

Слоун започна да ги чете.

— Много интересно! Такава голяма сделка с дълговете на Перу… За милиарди долари! Откъде имаш това?

— Хари ми го даде. — И тя му разказа какво е узнала от Партридж по пътя за летището и как той е получил този документ от перуанския радиожурналист Серхио Уртадо, който смятал да пусне информацията през следващата седмица.

— Би могло да има някаква връзка между това и уволняването на Хари — замислено каза Слоун. — Хайде да се обадим веднага на Лес.

По съвет на Рита помолиха Виктор Веласко да им предостави личния си телефон в ЕНТЕЛ, за да са сигурни, че няма да ги подслушват. Седнал на бюрото на главния редактор, Крофърд Слоун набра прекия номер на Лес Чипингъм в Си Би Ей. Никой не отговаряше. В това нямаше нищо чудно, тъй като бе събота сутрин. Тогава Слоун извади джобното си тефтерче с частни телефони и потърси номера на Чипингъм в жилището му в Манхатън. Но и там, изглежда, нямаше никой.

— Като че ли е решил да се скрие — каза Слоун и се замисли. — Ще опитам да се свържа с Маргот Лойд-Мейсън. — И вдигна отново слушалката.

Телефонистката в „Стоунхендж“ го уведоми, че „мисис Лойд-Мейсън не е в кабинета си днес“. Слоун се представи и помоли за домашния й номер. Момичето обясни, че й е забранено да го дава. Тогава Слоун реши да приложи друга тактика.

— Как е името ви, госпожице?

— Норийн.

— А познахте ли кой говори с вас?

— О, да, сър. Всяка вечер гледам новините. Напоследък много се безпокоя за…

— Благодаря ви, Норийн. Сега ви се обаждам от Лима, в Перу, и трябва спешно да разговарям с мисис Лойд-Мейсън. Ако ми дадете номера й, обещавам, че няма да узнае откъде го имам, а следващия път като дойда в „Стоунхендж“, лично ще се отбия при вас да ви благодаря.

— О, наистина ли, мистър Слоун! Толкова ще се радваме.

— Винаги спазвам обещанията си.

И той записа продиктувания му в слушалката телефонен номер.

Слоун почака няколко секунди, докато чуе гласа на Маргот.

— Обажда се Крофърд Слоун. От Лима.

— Разбрах, мистър Слоун. И съм любопитна защо ме търсите, особено вкъщи. Но най-напред приемете моите съболезнования за смъртта на баща ви.

— Благодаря. — И без да се колебае, продължи: — Мисис Лойд-Мейсън, когато вчера сте решили да уволните Хари Партридж, помислихте ли колко много е направил той в общите усилия да бъдат намерени и освободени моята жена, синът ми и баща ми?

Отговорът дойде като взрив:

— Кой ви каза, че решението е мое?

Той се изкушаваше да й отвърне: „Вие, току-що!“ Но се въздържа.

— Нали знаете как са свързани нещата в телевизионния бизнес, та нищо не може да остане в тайна. Точно затова ви се обаждам.

— Не желая да говоря сега по този въпрос — сопна се Маргот.

— Много съжалявам — каза бързо Слоун, за да й попречи да затвори телефона, — но може би ще искате да поговорим за връзката между уволняването на Хари и онази голяма сделка с дълговете на Перу, която прави „Глобаник“? Чудя се само кого ли са обидили честните и обективни информации на Хари от Перу.

В другият край на линията настъпи продължителна тишина, в която се чуваше само бързото дишане на Маргот. После тя попита с доста по-сдържан глас:

— Кой ви съобщи всичко това?

Значи все пак имаше връзка!

— Ами Хари Партридж сам е научил за тази сделка, защото е първокласен репортер, както сама знаете, а в същия този момент е отишъл да рискува живота си за честта на Си Би Ей. Във всеки случай Хари е решил да не използва информацията, която е получил. Доколкото ми е известно, казал е, че това е най-малкото, което може да направи за „Глобаник“, щом получава заплатата си оттам.

— Значи това няма да се разгласява? — попита Маргот отново след дълго мълчание.

— А, не съм казвал такова нещо. — При други обстоятелства, помисли си Слоун, би злорадствал, но сега се чувстваше нещастен и потиснат. — Един радио-журналист в Лима, който разкрил цялата история, разполага с копие от споразумението за сделката и възнамерява да го излъчи следващата седмица. Няма как да не се разчуе и извън Перу.

Маргот пак мълчеше. Чудейки се вече дали не е затворила телефона, Слоун попита:

— Там ли сте?

— Да.

— Не съжалявате ли случайно за онова, което сте направили с Хари Партридж?

— Не. — Отговорът звучеше безплътен, сякаш мисълта на Маргот бе много далеч. — Не — повтори тя. — Мислех си за съвсем други неща.

— Мисис Лойд-Мейсън — започна Крофърд Слоун с онзи режещо леден тон, който използваше понякога при особено противни новини в емисията, — казвал ли ви е някой напоследък, че сте студенокръвна кучка?

И затвори слушалката.

Освалдо Силери, собственик на „Аеролибертад“, бе чувал името на Крофърд Слоун и се отнесе към него с подобаващо уважение.

— Когато уговаряхме чартърния полет с вашите приятели, мистър Слоун, аз им казах, че не желая да зная целта на експедицията им. Но щом и вие сте тук, вече я отгатвам и желая успех и на тях, и на вас.

— Благодаря ви. — Слоун и Рита седяха в скромния кабинет на Силери близо до аерогарата на Лима. — Като оставихте групата в джунглата тази сутрин, как ви се видяха нещата?

Силери вдигна рамене.

— Ами джунглата си е винаги зелена, непристъпна и безкрайна. Наоколо не се забелязваха други хора освен вашите приятели.

— Чудех се дали… при положение, че баща ми… — опита се да обясни Слоун.

— …дали няма да има място за вас и мис Ейбръмс, като отивам да ги прибера ли? — довърши вместо него Силери.

— Да.

— Нямам нищо против. Тъй като един от очакваните пътници е момче, а няма да има никакъв багаж, теглото не е проблем. Само че бъдете тук преди изгрев утре… и на следващия ден, ако се наложи.

— Непременно ще бъдем — отвърна този път Рита и поясни на Слоун: — Хари не залагаше много на успех още през първия ден. Затова полетът утре е само за всеки случай. Но на втория ден смяташе вероятността за по-голяма.

Рита мислеше да направи още нещо. Без да казва на Кроф, тя написа един текст до Лес Чипингъм, който щеше да предаде по факса, та председателят да го намери, като пристигне в понеделник сутринта на работа. И нарочно не написа номера на факса в личния кабинет на председателя, а на онзи при „подковата“. Така щяха да го прочетат всички, както бе станало със съобщението за уволняването на Хари Партридж. За всеки случай в адреса добави и: „Копие до всички редакции“.

Посланието гласеше:

След като горното бъде получено и асимилирано, помисли си Рита, Хари няма да е единственият, който ще си търси нова работа. Но не се притесняваше. Почувства голямо облекчение, гледайки как факсът напуска ЕНТЕЛ, за да бъде след няколко минути вече в Ню Йорк.

16

В Нуева Есперанса бе 2,10 след полунощ. От няколко часа Джесика бе много неспокойна: ту се унасяше, ту се стряскаше, сънувайки кошмари, които се смесваха с реалността. В един момент, сигурна, че е будна, тя бе погледнала към грубо пробитата дупка в стената срещу килията си и й се бе сторило, че в съвсем бледата светлина на отвора вижда лицето на Хари Партридж. После то изчезна така внезапно, както се бе появило. Наистина ли беше будна? Или още сънуваше? А може би имаше халюцинации?

Джесика разтърси глава да я поизбистри, но лицето пак се появи и този път остана. Една ръка й направи знак, който тя не разбра, но се взря по-внимателно в лицето. Възможно ли е? Сърцето й трепна: да, той е! Това наистина бе Хари Партридж.

Устните му беззвучно изричаха някакви думи, движеха се в опит да й съобщят нещо. Тя се съсредоточи, за да разбере, и най-сетне успя да улови думата „пазачът“. Значи: къде е пазачът?

Тъкмо тогава на пост бе Висенте. Беше застъпил преди около час и явно със закъснение, защото Рамон, когото трябваше да смени, му каза нещо много разгневен. Отвръщайки му, Висенте говореше неразбрано — явно беше пиян.

Сега седеше на стола, където не можеше да го видят през прозореца. Стори й се, че очите му са затворени. Автоматът му бе подпрян на стената до него. Наблизо гореше керосинова лампа, на чиято светлина Джесика бе различила лицето на Хари.

Много внимателно, за да не я забележи Висенте, Джесика отговори на безмълвния въпрос, посочвайки с глава към пазача. Устните на Хари отново започнаха да се движат. Чак на третия път тя разбра: „Извикай го.“ Леко кимна, а сърцето й туптеше като лудо от присъствието на Хари. Значи това бе спасението, което толкова дълго бе чакала.

— Висенте! — повика го тя тихичко, колкото да я чуе през дрямката си. После повтори малко по-високо: — Висенте!

Този път той се размърда. Очите му се отвориха и срещнаха погледа на Джесика. Тя му кимна да се приближи до нея. Той се надигна бавно, сякаш се мъчеше да изтрезнее. Тръгна към нея, после изведнъж се обърна да си вземе оръжието. Държеше автомата здраво, готов всеки момент да го използва, ако трябва. Търсейки някаква причина, задето го е събудила, тя реши да го помоли с жестове да я пусне в килията на Ники. Знаеше, че ще й откаже, но сега това беше без значение. Нямаше представа какво е намислил Хари. Знаеше само, че колкото и да е уплашена и напрегната, най-сетне бе настъпил моментът, който се боеше, че никога няма да дойде.

Снишен под прозореца, Партридж стисна по-здраво браунинга със заглушител на дулото. Дотук всичко бе минало гладко, но най-трудната и решаваща част на операцията едва сега започваше. Както изглеждаше, или трябваше да сплаши пазача с пистолета си, а после да го върже, да му запуши устата и да го остави, или — само в краен случай — да го вземе с тях като заложник. Но имаше и друга възможност: да убие пазача, което той засега не предпочиташе. Поне на едно нещо можеше да разчита. Както я помнеше, Джесика бе изобретателна, с пъргава мисъл и бързи реакции.

Щом видя автомата в ръцете на пазача, Партридж разбра, че неговият браунинг няма да го сплаши. Следователно оставаше неизбежната втора възможност. Партридж трябваше да го убие, като стреля пръв, за да го изненада. Само че имаше една пречка: Джесика. Тя бе точно на линията между него и пазача. Изстрелът можеше да попадне в нея.

Налагаше се да рискува. Това бе единственият му шанс. Сега всичко зависеше от светкавичната мисъл и реакция на Джесика. Като си пое дъх, викна високо и ясно:

— Джесика, легни на пода! Хайде!

В същия миг пазачът се извъртя рязко и вдигна оръжието си със свален предпазител. Но Партридж вече се бе прицелил, спомняйки си съвета никога да не се мери в главата, а в сърцето, защото куршумът винаги попада по-високо. Натисна спусъка и се чу лек тъп звук. Винаги се бе удивлявал на заглушителите. Погледна към пода на колибата, готов за втори изстрел, но той не бе необходим. Джесика вече се изправяше.

Партридж се насочи към вратата на колибата, но точно пред него се стрелна една сянка. Беше Мин Ван Кан, който според уговорката сега минаваше на предна линия. Мин огледа катинара на килията на Джесика и я попита знае ли къде е ключът.

— Някъде на стената, около мястото на пазача — отвърна му Джесика. — Там е и другият, на Ники.

В съседната килия Ники се размърда и след това скочи рязко.

— Мамо, какво става?

— Хубаво нещо, Ники! Не се бой! — успокои го майка му.

Ники гледаше новопристигналите — Партридж с автомата „Калашников“ в ръце и Мин, който откачаше ключовете от един пирон.

— Кои са тези, мамо?

— Приятели, много добри приятели!

Все още сънен, Ники засия. После забеляза безжизнения пазач на земята и локвата кръв до него и почти извика:

— Това е Висенте. Убили са Висенте! Защо?

— Мълчи, Ники! — смъмра го Джесика.

— И аз не го исках, Никълъс — опита се да му обясни Партридж с тих глас. — Но той щеше да застреля мен и тогава нямаше да мога да спася теб и майка ти, за което съм дошъл.

— О, вие сте мистър Партридж, нали? — досети се Ники.

— Същият.

— Бог да те благослови, Хари! Милият Хари. — Джесика бе развълнувана.

— Още сме в опасност и ни чака дълъг път. Трябва да бързаме — говореше им шепнешком Партридж.

Мин вече изпробваше ключовете един по един на всеки от катинарите. Скоро майка и син се прегърнаха пред прага на килиите си.

— Помогни ми — обърна се Партридж към Мин. Двамата завлякоха тялото на пазача в килията на Ники и го сложиха на ниското дървено легло. Партридж се надяваше да забави поне мъничко откриването на избягалите пленници. Със същата мисъл той намали пламъчето в лампата, колкото само да трепка, та във вътрешността на колибата да бъде почти тъмно.

Ники пусна Джесика и се приближи до Партридж. С почти немощен глас му заговори:

— Не се косете за Висенте, мистър Партридж. Той понякога ни помагаше, но все пак бе един от тях. Те убиха моя дядо и ми отрязаха два пръста от ръката. Така че вече няма да мога да свиря на пиано. — И той му показа бинтованата си ръка.

— Наричай ме Хари. Знам за дядо ти и за пръстите. Много ми е мъчно. — Партридж обгърна раменете на Ники и усети как момчето се притисна до него.

После кимна към Джесика и нареди на всички:

— Да вървим!

Без да пуска раменете на Ники, Хари тръгна, носейки в свободната си ръка автомата; в джоба на пазача бе намерил два резервни пълнителя и ги бе взел.

Мин вече снимаше с камерата излизането им, използвайки специални лещи за нощни снимки. Той още от предишния ден бе започнал да документира на лента операцията, но много пестеливо, тъй като разполагаше с ограничен брой касети.

Внезапно към тях се втурна Фернандес, който наблюдаваше останалите колиби. Задъхан, той предупреди Партридж:

— Идва… една жена! Сама. Май е въоръжена.

В същия момент се чу шум от приближаващи се стъпки.

Нямаше време за заповеди или някакви действия. Всички замръзнаха на местата си. Джесика стоеше точно до вратата, Мин бе срещу нея, а другите по встрани, в сянка. Партридж бе вдигнал автомата. Макар да знаеше, че стрелбата би събудила селцето, за да вземе браунинга със заглушителя, трябваше да остави автомата на земята и да освободи ръката си. А бе въпрос на мигове.

Сокоро бързо влезе вътре. Беше по нощница и държеше насочен напред револвер „Смит и Уесън“ с вдигнат предпазител. Независимо от оръжието си, Сокоро очевидно не очакваше нищо необичайно и в почти пълния мрак взе Мин за пазача.

— Pense que escuche…(Стори ми се, че чух…) — обърна се тя към него и чак тогава разбра, че той не е пазачът, а като погледна наляво, видя Джесика. Сепната, тя възкликна: — Какво правиш?… — После изведнъж засече.

Онова, което последва, стана толкова бързо, че никой след това не бе в състояние да опише последователността на събитията. С пръст на спусъка, Сокоро пристъпи към Джесика, навярно за да я хване като заложница, с дулото, опряно на челото й. Не по-малко бърза, Джесика си спомни хватките, които бе учила, но още не бе използвала. Тя мълниеносно се хвърли към Сокоро, вдигнала лявата си ръка, с която здраво улови и изви дясната ръка на похитителката си. В следващия миг дланта на Сокоро се разтвори по рефлекс и оръжието падна. Без да губи и секунда, Джесика заби два пръста в меката плът под брадата на Сокоро, притискайки трахеята й. Едновременно с това тя я блъсна назад, изведе я от равновесие, после я обърна, приложи й хватка, за да не може да мръдне, и оставаше само да й пречупи врата.

Джесика, която никога не бе мислила, че може да убие някого, се поколеба. Усети как Сокоро се мъчи да каже нещо и леко отпусна пръстите си на гърлото й.

— Пусни ме… Ще ви помогна… да избягате… знам пътя.

Партридж се беше приближил до тях.

— Можеш ли да й имаш доверие?

Джесика пак се поколеба. За миг изпита съчувствие. В края на краищата Сокоро не бе винаги лоша с тях. Но нали и тя бе в групата похитители още от самото начало, а когато се готвеха да отрежат пръстите на Ники, му бе казала да мълчи и да мирува. После се сети за „стокхолмския синдром“ и отговори на Партридж:

— Не.

Очите им се срещнаха. Хари бе поразен от ловкостта на Джесика в ръкопашен бой и се чудеше къде и защо е усвоила това умение. Но сега нямаше значение. Важното бе, че трябваше да вземе решение, и очите й очакваха отговор от него. Той леко й кимна. И без да чака да види какво ще стане, се извърна.

Потръпвайки, Джесика стегна хватката си, счупи врата на Сокоро, после рязко изви главата й, за да прекъсне гръбнака. Чу се щракване и тялото в ръцете на Джесика се свлече на земята.

Водени от Партридж, Джесика, Ники, Мин и Фернандес бързо минаха през тъмното селце, без да срещнат никого.

Долу на кея Кен О’Хара ги посрещна с думите:

— Мислех, че никога няма да дойдете.

— Възникнаха трудности — каза му Партридж. — Давай бързо! Коя лодка?

Влязоха в широка лодка, дълга около десетина метра, с два извънбордови мотора; при кърмата имаше няколко пластмасови туби с гориво.

— Откраднах ги от съседните лодки — обясни О’Хара.

Фернандес помогна на Джесика и Ники да се настанят. Джесика цялата се тресеше неудържимо и й се повръщаше. Мин, който снимаше до последния момент, скочи миг преди О’Хара да развърже двете въжета и да отблъсне лодката от кея. После той и Фернандес грабнаха двете гребла и загребаха към средата на реката.

Като се огледа, Партридж забеляза, че О’Хара не бе бездействал, чакайки ги. Няколко лодки вече се носеха по водата отвързани.

— А на ония съм извадил тапите — показа О’Хара три-четири други, заседнали до брега, почти пълни с вода. — Могат да ги оправят, но ще им отнеме време. А и няколко от хубавите мотори хвърлих в реката.

— Браво, Кен! — похвали го Партридж, благодарен на себе си, че бе избрал именно него.

Докато двамата мъже бързо гребяха към средата на река Хуалага, Нуева Есперанса бледнееше вече на лунната светлина. Партридж бе погледнал часовника точно когато се отделяха от кея. Бе 2,35. Петнайсет минути по-късно той каза на Кен О’Хара да пусне двигателите.

О’Хара дръпна въжето най-напред на десния, после на левия мотор. Лодката рязко потегли.

Ясната луна, отразяваща се във водата, улесняваше навигацията по завоите на реката.

— Реши ли към коя писта ще се насочим? — попита Фернандес.

Партридж още пресмяташе, впил поглед в топографската карта, която знаеше вече почти наизуст. Пистата на шосето, където бяха кацнали, бе отпаднала като възможност още когато избраха водния път. Оставаше им малката просека, използвана от трафикантите, до която щяха да стигнат след около час и половина, или по-далечната импровизирана писта край Сион, което значеше три часа по реката и още три часа през джунглата пеша. Трудно щяха да стигнат в Сион до осем часа, когато оттам щеше да прелети „Шайен II“ на „Аеролибертад“. Но на по-близката писта щяха да се озоват няколко часа по-рано и ако ги преследваха, щеше да се стигне до сражение, което — с оглед на по-многобройния им и по-добре въоръжен противник — почти сигурно щяха да загубят. Така че най-разумното бе с максимална скорост да увеличават разстоянието между себе си и Неува Есперанса.

— Насочваме се към Сион — съобщи Партридж на останалите. — Като излезем от реката и тръгнем през джунглата, ще трябва да мобилизираме всичките сили, които все още са ни останали.

Джесика постепенно се овладяваше; бе престанала да се тресе, вече не й се повдигаше. Съмняваше се обаче, че ще може някога да забрави или да се примири с онова, което бе извършила.

Сега наблюдаваше Ники, който не се бе отделил от Хари Партридж, откакто напусна килията си, та на моменти дори му се пречкаше в краката. Сякаш Хари го привличаше като магнит. Дори и в лодката се бе сгушил до него, търсейки очевидно физически контакт, което, изглежда, не бе неприятно на Хари. Той дори го обгърна отново с ръка през раменете и двамата сякаш се сляха в едно. Едва когато Ники заспа, Хари внимателно го отдели от себе си, стана и клатушкайки се, се премести до Джесика.

Партридж също мислеше за миналото и вече бе успял да забележи, че тя почти не се е променила. Бе запазила онова, от което той най-много се бе възхищавал — бързия ум, силния дух, топлината, интелигентността и съобразителността си. Знаеше, че ако останеше по-дълго време с нея, старото чувство щеше да се събуди.

Тя също се бе обърнала към него, прочитайки сякаш мислите му. Умееше да го прави още тогава, спомни си той.

— Беше ли загубила вече надежда? — попита я Хари.

— На моменти почти, но никога съвсем — усмихна се Джесика. — Е, ако знаех, че ти си се заел да ни спасяваш, щях да се чувствам съвсем различно.

— Бяхме цяла група — поправи я Хари. — И Кроф бе сред нас. Той страшно се измъчи заради вас. Като се върнем, двамата ще имате много, много нужда един от друг.

Той усети, че тя го разбра правилно: макар да се бе появил за кратко в живота й, скоро щеше отново да изчезне.

— Колко мило, че мислиш така, Хари. А ти какво ще правиш?

— Ще продължа да пиша кореспонденции — вдигна той рамене. — Все някъде ще има война. Нали знаеш, че винаги така става.

— А между войните?

Някои въпроси просто нямаха отговор. Той смени темата.

— Чудесен е твоят Ники. Точно такова момче съм си мечтал да имам.

„А можеше да го имаш, помисли си Джесика. Той можеше да бъде наш син през всичките тези години.“

Без да иска, Партридж отново си спомни за Джема и за тяхното неродено момченце.

До него Джесика въздъхна.

— О, Хари!

Мълчаха, заслушани в бръмченето на извънбордните мотори и шума на водната струя. Джесика протегна ръка и я сложи върху ръката на Партридж.

— Благодаря ти, Хари — каза тя. — Благодаря ти за всичко… за миналото, за настоящето… най-скъпа моя любов!

17

Мигел наруши тишината с три изстрела във въздуха. Това бе най-бързият начин да вдигне тревога. Само преди минута бе открил телата на Сокоро и Висенте и бе разбрал, че пленниците ги няма.

Освирепял от гняв, взе да буйства още в колибата. Грабна стола на пазача и го тресна в стената. Искаше му се да надупчи с куршуми и да нареже на парчета виновните за бягството на заложниците. За жалост обаче двама от тях бяха вече мъртви. А Мигел болезнено осъзнаваше, че част от вината е и негова. Откакто бяха пристигнали в Нуева Есперанса, той се отпускаше от време на време, а е трябвало да бъде нащрек. Нощем оставяше другите да охраняват, вместо сам да следи за всичко. Причината бе слабостта му към Сокоро.

Беше я пожелал още в имението Хакензак — непосредствено преди отвличането и веднага след него. По-късно усети, че тя го предизвиква, както предизвикваше и другите. Една нощ внезапно бе вдигнала голям шум с Карлос, вбесявайки от ревност Рафаел, когото бе отблъснала. Но тогава Мигел мислеше за други неща и задълженията му го принуждаваха да потиска влечението си към Сокоро.

Но в Нуева Есперанса бе съвсем друго.

Тук, в джунглата, която той иначе ненавиждаше, Сокоро, отстъпила пред неговата настойчивост, му разкри непознат дотогава сексуален рай. Правеха любов всяка нощ, понякога и денем, а тя се оказа най-опитната жена, която бе имал. Докато накрая го превърна в свой покорен слуга, очакващ като наркоман следващата им среща. Никога не му мина сериозно през ум възможността някой да направи опит да спаси пленниците.

Сега си плащаше и за похотта, и за небрежността.

Мислеше си с горчивина: скъпо ще му струва всичко, което се случи. А разберат ли от „Сендеро Луминосо“, ще поискат и живота му, особено ако пленниците не бъдат заловени отново. Ето защо най-напред трябваше да се опита да ги настигне. На всяка цена.

Събудени от изстрелите му, Густаво и другите наизлязоха от околните къщи и тичешком се втурнаха към колибата край реката. Посрещаха ги ругатните на Мигел, които се сипеха от разпенената му уста.

— Проклети негодници! Едно куче щеше да е по-добър пазач. Докато спите като пънове, пияници, са дошли и отвлекли пленниците, а вас ви няма никакви! Съучастници им станахте. Бързо да откриете откъде са дошли и как са избягали! Не може да няма следи.

Густаво се върна след няколко минути и обяви:

— Избягали са по реката. Някои от лодките ги няма, други са потопени.

Обезумял, Мигел се затича към кея. Хаосът, който намери там — прерязани въжета, липсващи лодки и мотори, други пълни с вода, — го влуди окончателно. Но успя да си даде сметка, че ако не се овладее и не поеме нещата в ръцете си, няма да може да спаси нищо от целия този провал. С огромно усилие на волята започна да мисли по-трезво.

— Искам две от най-добрите лодки, които са останали, с по два мотора на всяка. Не след десет минути, а веднага! Извикай всички! Действайте бързо. Бързо, бързо, бързо! После елате тук с оръжията и патроните, готови за тръгване — нареждаше той на Густаво.

Като прецени възможностите, той реши, че който и да е планирал освобождаването на затворниците, непременно е пристигнал в областта със самолет — най-бързия и удобен транспорт. Следователно ще си и замине по същия начин, което едва ли бе станало. Затова реши да изпрати две лодки с въоръжени хора — едната към по-близката писта за кацане, а другата — в посока към Сион. Избра да придружи групата за Сион.

Междувременно на кея кипеше усилена работа. Две от полупотопените лодки бяха изтеглени на брега и изпразнени от водата. На помощ на групата от „Сендеро“ се бяха притекли и други жители на селото. Знаеха, че ако водачите на „Сендеро Луминосо“ се разгневят на Нуева Есперанса, организацията ще заличи цялото население без никаква милост. Беше се случвало в миналото.

Няколко минути преди четири часа две лодки с по два мотора, работещи на пълна газ, потеглиха по течението на северозапад. Лодката на Мигел бе по-бърза. Рулят бе в ръцете на Густаво. Мигел усещаше как гневът му се надига отново. Все още нямаше представа кой е освободил пленниците, но заловеше ли ги, върнеше ли ги обратно — живи, както възнамеряваше, — щеше да ги подложи на бавни и чудовищни изтезания.

18

В понеделник на ранина, още в сивкавите зари на утрото, самолетът „Шайен II“ на „Аеролибертад“ излетя от Лима. Предишния ден, неделя, бе направил вече първият, но безуспешен опит да прибере пленниците и техните спасители. Сега се отправяше за втори път към джунглата.

Рита беше до Слоун на втория ред седалки. Пред тях бяха капитанът Освалдо Силери и един млад втори пилот, Фелипе Гера.

Слоун отчаяно се надяваше днес да не кръжат напразно над селвата.

С настъпването на деня самолетът се издигна над върховете на Андите и после бавно заслиза към джунглата и горната част на долината на река Хуалага.

Партридж си даваше сметка, че сериозно закъсняваха. Когато предпочете Сион пред по-близката писта, не допускаше, че могат да имат проблем с лодката. Той се появи около два часа след като напуснаха Нуева Есперанса, а им оставаше поне още час до мястото, където трябваше да слязат на брега. Внезапно откъм десния мотор се чу пронизително свирене. Кен О’Хара веднага спря двигателя. Звукът начаса престана. Лодката продължи да се движи много по-бавно само с единия си мотор.

— Поправимо ли е? — попита Партридж, който се бе приближил до кърмата.

— Едва ли — отвърна О’Хара, отворил вече капака на двигателя. — Прегрял е, затова започна да свисти. А водата, която изтича от него, е чиста, така че вероятно се е повредила водната помпа. Дори да имах инструменти, щяха да ми трябват нови части.

— Ами ако въпреки това го оставим да работи?

— Ще поработи известно време и пак ще прегрее. Тогава ще трябва просто да го хвърлим.

— Пускай го тогава — нареди Партридж. — Щом не можем да направим нищо друго, по-добре да го използваме колкото издържи.

— Ти си капитанът — съгласи се О’Хара, колкото и да му бе неприятно да съсипе двигател, поправим при други обстоятелства.

Както бе предвидил, моторът поработи още няколко минути, после със силно свистене и миризма на изгоряло спря и отказа повече да тръгне. Лодката продължи да се движи с наполовина намалена скорост, докато Партридж, притеснен, непрекъснато гледаше часовника си.

Но всъщност вместо да пътуват, както очакваше, два часа, изминаха разстоянието за два и четвърт и до седем часа оставаха само десет минути, когато видяха мястото за излизане на брега. Партридж и Фернандес го бяха намерили на топографската карта, маркирано отпреди. Наоколо бяха пръснати тенекиени кутии от напитки и други отпадъци. Имаха един час да изминат петте километра до пистата край Сион.

— Трябва да успеем — каза Партридж, след като обясни проблема на Джесика и Ники. — Изтощително е, но нямаме време за почивка. Ако се наложи, ще си помагаме. Фернандес ще води, а аз ще бъда последен.

Точно пред погледа им се разкри малко по-светло пространство в гъстата иначе джунгла. Ако имаха повече време, Партридж би се опитал да скрие лодката или поне да я пусне надолу по течението. Сега можеха да я оставят само на брега. Точно преди да навлязат в джунглата, Фернандес спря и даде знак на всички да запазят тишина. Наклонил глава на една страна, той се заслуша във все още свежия утринен въздух. По-добре познаваше шумовете на джунглата и слухът му бе свикнал да ги различава.

— Чуваш ли? — тихо попита той Партридж.

Партридж също успя да долови далечно бръмчене в посоката, от която бяха дошли.

— Какво е това? — попита той.

— Друга лодка — отвърна Фернандес. — Още е много далеч, но бързо се приближава.

Без да се колебаят повече, те поеха през джунглата.

Пътеката се оказа доста по-лека от онази, по която Партридж и другите бяха минали от шосето до Нуева Есперанса. Очевидно бе използвана много по-често. Въпреки това беше коварна, неравна, пресечена от изпъкнали корени, хлътваща на места; краката често потъваха в кал или локви.

Основният въпрос, който вълнуваше Партридж, бе колко дълго ще могат да вървят с тази скорост Джесика и Ники. След известно време се убеди, че Джесика ще издържи, но Ники даваше признаци на умора и започна да изостава, очевидно с намерението да се движи по-близо до Партридж както в началото. Но той го разубеди:

— После ще бъдем заедно, Ники. Сега искам да вървиш до майка си.

Ники се подчини с видима неохота.

Убеден, че с лодката пристигат преследвачите им, Партридж правеше сметка, че нападението ще дойде откъм гърба им. В такъв случай най-доброто щеше да бъде да го отбива сам, докато другите се движат напред. Отново погледна часовника — 7,35. Надяваше се, че за четирийсет минути са изминали три четвърти от разстоянието.

Няколко минути по-късно бяха принудени да спрат.

Фернандес, който така често ги бе предупреждавал да стъпват внимателно, се бе спънал и бе паднал лошо, а кракът му се бе заплел в калните корени. Докато Партридж стигне до него, Мин вече го държеше, а О’Хара се мъчеше да освободи стъпалото му.

— Изглежда, съм направил беля — каза той на Партридж. — Съжалявам, че ви създавам неприятности.

Когато кракът му бе освободен, Фернандес установи, че не може да стъпва. Очевидно глезенът му бе счупен или най-малкото зле изкълчен.

— Никога не си ни създавал неприятности — успокои го Партридж. — Ти ни беше водач и верен помощник и сега ще те носим, но трябва да направим някаква носилка.

Фернандес поклати глава.

— Дори да беше възможно, Хари, няма никакво време. Не ти казах, но чух шум зад гърба ни. Те са по петите ни. Вие продължавайте, а мен оставете.

Джесика също бе дошла при тях.

— Не можем да го оставим тук — каза тя на Партридж.

— Един от нас ще те носи на гръб — предложи О’Хара. — Аз ще опитам.

— В тази жега? — Фернандес вече се сърдеше. — Няма да издържиш и сто метра и така ще забавим всички.

Партридж съзнаваше, че усилията им са напразни. Фернандес бе прав: нямаха друг избор, освен да го оставят. Но добави:

— Ако има някаква възможност, ще се върнем да те вземем.

— Не губите повече време, Хари. Чуй само какво ще ти кажа набързо.

Фернандес седеше облегнат на едно дърво. Партридж коленичи до него. Джесика също.

— Имам жена и четири деца. Бих искал да знам, че някой ще се погрижи за тях.

— Ти работиш за Си Би Ей — обясни му Партридж. — И компанията ще се погрижи за теб. Давам ти мъжката си дума, тържествено ти обещавам. И образованието на децата… всичко.

Фернандес кимна, после посочи оръжието до себе си.

— По-добре вземете това. Може да ви потрябва. Но аз не искам да попадна жив в ръцете им. Дайте ми един пистолет.

Партридж му подаде своя „Браунинг“, като махна заглушителя.

— О, Фернандес! — Гласът на Джесика бе задавен от сълзите, изпълнили очите й. — Ники и аз ти дължим толкова много. — Тя се наведе и го целуна по челото.

— Тогава вървете — настоя Фернандес. — Не губете повече време!

Докато Джесика се изправяше, Партридж се наведе към Фернандес, прегърна го силно и го целуна по двете страни. Зад него Мин и О’Хара чакаха също да го прегърнат за сбогом.

Партридж бързо продължи напред. Повече не се обърна.

В момента, в който видя изоставената лодка в началото на пътеката през джунглата, Мигел я позна и се зарадва, че бе решил да се отправи към Сион.

Рамон пръв скочи на брега, изтича до другата лодка и по топлия още двигател разбра, че преследваните не са много далеч.

Групата на „Сендеро“ заедно с Мигел се състоеше от седем добре въоръжени мъже. Той се обърна към тях на испански:

— Мръсните буржоа не са много далеч. Ще ги заловим и ще ги накажем сурово. Нека се движим като гнева на Гусман!

С бурни одобрителни възгласи те бързо изчезнаха в джунглата.

— Подранили сме с няколко минути — каза Рита Ейбръмс на пилота Силери, докато се приближаваха към импровизираната писта на Сион — първата цел на днешната им въздушна обиколка. Миг преди това бе погледнала часовника си: 7,55.

— Ще се повъртим и ще наблюдаваме — отговори й той. — Във всеки случай тук е най-малко вероятно да намерим вашите приятели.

Както бяха правили и вчера, четиримата в самолета — Рита, Крофърд, Силери и Фелипе — се взираха през покрова от зеленина под тях. Мъчеха се да различат някакво движение поне около късата просека, която се виждаше едва след като се изравняваха с нея. Но, както и вчера, нямаше никакви признаци на живот.

На Ники му беше все по-трудно да върви с непосилно бързото темпо по неравната пътека през джунглата. Хванали го за ръка от двете страни, Джесика и Мин почти го теглеха, а от време на време го повдигаха над дупки или корени. Не искаха още да го носят, за да не изхабяват докрай и без това изтощените си сили.

Бяха се разделили с Фернандес преди около десетина минути. Сега водеше Кен О’Хара. Партридж се бе върнал най-отзад и хвърляше от време на време поглед зад гърба си. Все още не забелязваше никакви признаци на преследване.

Дърветата над главите им като че ли пооредяваха и през клоните проникваше все повече слънчева светлина; малко по-широка бе станала и пътеката. Дано това да показва, че наближава пистата, помисли си Партридж. В един момент му се стори, че чу далечен шум на самолет. Пак погледна часовника си — 7,55.

В този миг някъде откъм гърба му се разнесе кратко остро изпукване — най-вероятно единичен изстрел. Сигурно е Фернандес, реши Партридж. Използвайки „Браунинга“, от който Партридж нарочно бе свалил заглушителя, верният им помощник и стрингер на Си Би Ей бе изпълнил дълга си докрай — предупредил ги бе, че преследвачите са близо. Сякаш за да потвърдят информацията, отекнаха серия други изстрели.

Партридж се чувстваше на ръба на изтощението. Почти не бе спал през последните петдесет часа и не можеше дори да се съсредоточи. В размътеното му съзнание се породи мисълта, че сега иска само да престане да действа… Веднъж да свършеше тази авантюра, щеше отново да се върне към своята едва започнала ваканция и просто да изчезне някъде… Но където и да отиде, щеше да вземе Вивиан — единствената жена, чиято любов му бе останала… Джесика и Джема принадлежаха към миналото; Вивиан можеше да е бъдещето. Сигурно се бе отнасял несправедливо към нея досега и в края на краищата би трябвало да й предложи да се оженят… Още не беше твърде късно… Вивиан щеше да се радва… С огромно усилие той се върна в настоящето.

Изведнъж излязоха от джунглата. Пред тях бе импровизираната писта! Над главите им кръжеше самолет — един „Шайен“. Кен О’Хара — на него винаги може да се разчита, помисли си Партридж — зареждаше пълнител със зелена лента в сигналната пушка, която носеше през целия път. Зелената ракета означаваше: „Приземяване нормално, всичко е чисто!“

Пак така внезапно изотзад се чуха още два изстрела, този път много по-близо.

— Изпрати червена ракета, не зелена! — изкрещя Партридж към О’Хара. — Веднага!

Червената ракета означаваше: „Приземяване бързо, ние сме в опасност!“

Беше осем и няколко минути. В самолета, който се намираше точно над пистата край Сион, Силери се обърна към Рита и Слоун:

— Тук явно няма нищо. Ще се насочим към другите две места.

Самолетът направи завой. В този момент Крофърд Слоун извика:

— Чакай! Струва ми се, че видях нещо!

Силери преустанови завиването и смени посоката на самолета.

— Къде?

— Някъде там, долу — посочи Слоун. — Не съм сигурен за мястото. Стори ми се само за миг…

Силери направи кръг. Продължиха да се взират в земята.

— Нищо не виждам. Мисля да продължа — реши пилотът.

В този миг от земята се издигна червена ракета.

О’Хара изстреля втора червена ракета.

— Достатъчно, видяха ни — каза Партридж. Самолетът вече се бе насочил към тях.

Сега само трябваше да знае в коя посока ще се приземи. Тогава щеше да заеме позиция, от която да задържи преследвачите, докато другите се качат на борда.

Въпреки изстрелите Партридж все още не виждаше никого. Може би просто бяха стреляли на сляпо, надявайки се да улучат някого.

— Бързо заведи Джесика и Ники до пистата и остани с тях. Пресрещнете самолета и се качвайте незабавно. Чу ли ме, Мин?

— Чух те. — Прилепил лице до окуляра, Мин невъзмутимо снимаше. Партридж реши да не се занимава повече с него. Той знаеше как да постъпи.

— Ами ти, Хари? — боязливо попита Джесика.

— Аз ще ви прикривам със стрелба в посока на пътеката. Щом се качите, ще ви последвам. Бързай сега!

О’Хара обгърна с ръка Джесика, която дърпаше Ники за здравата длан, и ги повлече напред.

Партридж забеляза няколко фигури, които се приближаваха към пистата с насочени оръжия. Той залегна зад малка издатинка и постави автомата пред лицето си, насочвайки цевта към неприятеля. Натисна спусъка и видя как откосът повали единия от преследвачите, а другите веднага се хвърлиха на земята. В същия миг чу самолета да минава ниско над главата му. Без да се обръща, знаеше, че той вече каца.

Силери натискаше в всичка сила спирачките, докато машината се приближаваше до края на просеката. Успя да направи маневрата, за да спре точно където вече чакаха Джесика, Ники и О’Хара. Вторият пилот бе станал от мястото си и отиваше към опашката, за да отвори вратата, от която автоматично се спусна стълбата.

Най-напред Ники, после Джесика и О’Хара се качиха на борда и попаднаха направо в прегръдките на Слоун, Рита и Силери, които ги изтеглиха. Зад тях се покатери и Мин.

Докато Слоун, Джесика и Ники се притискаха развълнувани един в друг, О’Хара извика задъхан:

— Трябва да вземем Хари! Той остана да ни прикрива.

— Виждам го — обади се Силери. — Дръжте се! — Той натисна газта и самолетът се втурна напред.

В края на пистата той отново зави обратно, готов за излитане, но с все още отворена врата, през която се чуваше стрелба.

— Вашият приятел трябва да побърза — тревожно каза пилотът. — Искам веднага да се махам оттук.

— Ей сега — успокои го Мин. — Видя ни и ще дойде.

Партридж погледна през рамо и разбра, че самолетът се е приближил към него доколкото е възможно. Деляха ги около сто метра. Можеше да успее, ако хукне веднага и тича снишен. Но най-напред трябваше да стреля няколко пъти към джунглата, за да спре за малко хората на „Сендеро“. През последните минути бе видял, че се приближават още фигури, бе стрелял по тях и бе свалил едного. Останалите се криеха сега зад стволовете на дърветата и не се виждаха, но бяха на достатъчно разстояние от него, за да успее да стигне до самолета. Бе пъхнал нов пълнител в автомата, натисна спусъка, задържа пръста си на него и изсипа от двете страни на пътеката дъжд от изстрели. Откакто бе започнала престрелката, той бе усетил в него да се обажда старото вълнение, онзи необясним трепет, безумната страст към сцените на битки.

Като изпразни пълнителя, пусна автомата, скочи на крака и хукна, приведен на две. Самолетът бе пред него. Щеше да успее! Бе изминал една трета от пътя, когато куршумът улучи крака му и го покоси. Стана толкова бързо, че в първите няколко секунди сам не разбра какво се е случило.

Куршумът бе попаднал в сгъвката на коляното му. Не можеше да мръдне повече. Обзе го страхотна болка, каквато никога не бе предполагал, че съществува. Разбра, че няма да стигне до самолета. Знаеше, че няма и време. Самолетът трябваше да излети. А на него му оставаше да направи същото като Фернандес преди по-малко от половин час.

Събирайки последните си сили, той се надигна и махна на самолета да излита. Важното беше да го разберат.

Мин стоеше на вратата и продължаваше да снима. С вариообектива си бе уловил Партридж в едър план точно когато го застигна куршумът.

— Улучиха го. Според мен няма надежда. Дава ни знак да излитаме — извика Фелипе, който стоеше точно до Мин.

Слоун се втурна към вратата.

— Трябва да го приберем.

— Да! Непременно! — изпищя Джесика.

— Моля ви се, не тръгвайте без Хари! — подкрепи я Ники.

Мин, който единствен знаеше какво е война, каза:

— Нищо не можете да направите. Няма време.

През обектива си той бе видял приближаващите се хора на „Сендеро“. Няколко души вече бяха стигнали до края на пистата и продължаваха да тичат, стреляйки. Куршумите им удряха самолета.

— Излитам — обяви Силери. Бе пуснал задкрилките и натискаше газта. Мин политна и падна назад заедно с камерата си. Фелипе се отдръпна от вратата, придърпа я и я затвори.

Набрал скорост, Силери отлепи самолета. „Шайен II“ започна да се издига над пистата.

Джесика и Ники се държаха един за друг и плачеха. Слоун, притворил очи, бавно клатеше глава, сякаш не вярваше на видяното току-що.

Мин бе застанал с камерата до един прозорец и снимаше последните кадри от сцената долу.

Партридж проследи с поглед как самолетът се издига. Но и още нещо: през мъглата на болката в очертанията на вратата се открои усмихната стюардеса с униформата на „Алиталия“. Тя му махаше. Сълзите на Партридж, задържани толкова време, рукнаха. Улучиха го още куршуми и той умря.

19

Загледан в тялото на Хари Партридж, Мигел се закле, че никога повече не ще допусне да му се случи днешното фиаско. Урокът му бе ясен като бял ден: нищо не става лесно и гладко, дори да тръгне така в началото. Отсега нататък щеше да го знае. Какво му оставаше да направи?

Преди всичко трябваше да напусне Перу, защото иначе щеше да плати с живота си. „Сендеро Луминосо“ нямаше да му простят. Не можеше, а и за щастие не трябваше да се връща и в Нуева Есперанса. Преди да я напусне, бе прибрал за всеки случай всичките си пари, включително повечето от онези петдесет хиляди долара, които бе взел от Хосе Антонио Салавери при последното си посещение в ООН, и те бяха в портфейла, който носеше сега на кръста си под дрехите. Попила го. Неудобен, но сигурен. Парите бяха предостатъчно, за да се прехвърли от Перу в Колумбия.

Най-напред трябваше да се вмъкне в джунглата, така че никой да не го забележи. На около двайсет и пет километра имаше писта, където често кацаха и излитаха самолети на трафикантите, управлявани от колумбийски пилоти. Щеше да си плати пътя до Колумбия, където бе вън от опасност. А опиташе ли се някой от групата, дошла от Нуева Есперанса, да го спре, щеше да го убие на място. Но едва ли някой ще посмее. От седмината, тръгнали с него, бяха останали живи само четирима. Рамон и други двама бяха убити от тоя гринго, дето лежеше тук в краката му. Не го познаваше, но явно бе добър стрелец.

Поражението неизбежно щеше да се отрази на репутацията му дори и в Колумбия. Но нямаше да е за дълго. А и за разлика от „Сендеро Луминосо“, колумбийските картели на наркотрафикантите не бяха фанатични. Безмилостни, да, но прагматични и делови. А Мигел имаше неоспорим талант като анархист-терорист. Щеше да им потрябва. Наскоро бе узнал, че е в ход дългосрочна програма за превръщане на няколко малки и средни латиноамерикански държави в страни по модела на Колумбия, доминирана вече от наркокартелите. Сигурен бе, че в този проект щеше да може да прояви и своите способности. С демокрацията в Колумбия бе свършено. На пръв поглед оставаха някакви привидни белези колкото да заблуждават света, но дори и те изчезваха с убийствата на малцината привърженици на старото време, извършвани по нареждане на милиардерите, които стояха начело на картелите. За да се превърнат и другите страни в копия на Колумбия, трябваше корупцията да стигне и до правителствата, та да могат картелите да ги завземат отвътре и да установят контрол върху властта. После, упорито и потайно, те щяха да станат по-силни от правителството. А оттам връщане нямаше.

Засега се споменаваха само четири страни като потенциални обекти за колумбианизиране: Боливия, Салвадор, Гватемала и Ямайка. По-късно към списъка щяха да бъдат прибавени и други.

С несравнимо богатия си опит и умение да се изплъзва Мигел нямаше да остане без работа още дълго време.

20

Няколко минути трябваше да минат, преди Крофърд Слоун да успее да проговори. Прегърнал Джесика и Ники, той сякаш не забелязваше нищо друго. Най-сетне вдигна глава и попита Мин:

— За Хари… видя ли нещо повече?

— През цялото време го следих през обектива. Удариха го още няколко куршума. Няма съмнение.

— Той беше най-добрият… — Слоун въздъхна, без да завърши.

Думите му допълни Мин с изненадващо силен и ясен глас:

— Той бе несравним. Като журналист. Като човек. Познавам много хора, но никой не е можел и да се сравнява дори с Хари през всичките тези години. — Думите му бяха изречени сякаш като предизвикателство. Той познаваше и Слоун, и Партридж еднакво дълго.

— Съгласен съм с теб — каза простичко Слоун, без да оспорва предизвикателството, ако изобщо го бе усетил.

Джесика и Ники слушаха, потънали някъде в мислите си.

В този момент само Рита не бе забравила професионалните си задължения.

— Може ли да видя някои снимки? — каза тя на Мин. — Знаеше, че независимо от смъртта на Хари, като пристигнат в Лима, трябваше да приготви репортажа. Знаеше също, че това бе изключителен материал от световна величина.

Мин превъртя лентата и подаде камерата „Бетакам“ на Рита. Присвила очи, тя погледна през визьора обработената вече видеолента. Снимките бяха превъзходни. А последните — Хари ранен, после покосен от фаталните куршуми — бяха жестоки и разтърсващи. Като подаде камерата обратно на Мин, обърса очи с опакото на ръката си, защото нямаше време нито за сълзи, нито за жалби по Хари. Те щяха да дойдат по-късно, като останеше сама вечерта.

— Хари имаше ли някого… приятелка? Знам, че не се ожени след Джема — каза Слоун.

— Има — отвърна Рита. — Казва се Вивиан. Медицинска сестра е и живее в Порт Кредит край Торонто.

— Трябва да й се обадим. Ако искате, аз да говоря с нея.

— Да, моля те — отвърна Рита. — Кажи й, че Хари е направил завещание още преди да тръгне и то е у мен. Оставил е всичко на нея. Тя сигурно не знае, но той бе станал милионер. Изглежда, е успявал да депозира парите си в банки по цял свят, за да ги освободи от данъци. Към завещанието има и списък на банките. — После се сети за още нещо, което бе донесла от Лима, и като бръкна в една от чантите си, извади оттам съобщение, получено по телекса в ЕНТЕЛ Перу.

— Преди да замине — обясни тя, — Хари ме помоли да изпратя телеграма до негов приятел, хирург в Оукланд, Калифорния. Той бил един от най-добрите специалисти по травми на китката. В телеграмата си го питаше за Никълъс. Ето отговора.

Слоун пое телеграмата и започна да чете.

Настъпи тишина. Пръв я наруши Ники.

— Може ли да я видя, татко? — посегна той към телеграмата.

— Да не я загубиш — предупреди го Джесика. — Това ще ти е за спомен от Хари. — И си помисли колко хубава, макар и кратка, бе тази инстинктивна близост между Хари и Ники. Явно момчето никога нямаше да свири на концерти, за което бе мечтало, но все пак щеше да стане пианист и да се радва на музиката.

— Винаги ще има за какво да сме благодарни на Хари — каза Крофърд Слоун.

— Да не забравяме и Фернандес — обади се Джесика. Вече бяха говорили за саможертвата на перуанеца. Сега тя каза на Крофърд и Рита какво му бе обещал Хари, преди да се сбогуват.

— Щом Хари го е казал — увери я Слоун, — то е било от името на Си Би Ей и има силата на документ. Като се върнем, ще се погрижа обещанието му да бъде изпълнено.

— Има само една пречка — напомни му Рита. — Станало е след уволняването на Хари, макар и той да не го знаеше.

— Няма никакво значение — отвърна Слоун. — Обещанието на Хари ще бъде зачетено.

— Но все пак трябва да решим нещо друго — каза Рита. — В репортажа си оттук ще споменаваме ли, че Хари е уволнен?

— В никакъв случай — разгорещи се Слоун. — Няма да вадим на показ мръсните ризи на компанията.

„Но рано или късно те все пак ще излязат на показ — помисли си Рита. — В края на краищата нищо не остава тайно.“

Кроф все още не знаеше за посланието, изпратено от Рита по факса до Чипингъм, но спомняйки си го, тя реши, че вероятно вече е уволнена. Все едно, сегашното си задължение към Си Би Ей трябваше да изпълни докрай.

— Имам чувството, че съм била вече по тези места — обади се Джесика. — Усетих го по пътеката, после на пистата… Изглежда, тук са ни докарали, преди да дойдем в съзнание. Само че тогава не съм знаела, че това е писта. Но ето тук пазя нещо. — И Джесика извади изпод дрехата си недовършената рисунка на човека, когото бе видяла най-напред в колибата. Подаде я на Рита с думите: — Не зная кой и какъв бе той, но съм сигурна, че е американец. Помолих го за помощ, но той не направи нищо.

— Тази вечер ще пуснем рисунката ти във вечерния осведомителен бюлетин и ще помолим който го познава, да ни се обади. От двайсет милиона души, които ни гледат, все ще се намери някой…

„Шайен II“ се носеше над върховете на Андите и скоро щеше да започне снижение към морското равнище и Лима. Току-що бе минало девет часът. Оставаше им да летят още четирийсет минути. Като се добави и времето, докато стигнат от летището до Лима, правеше сметка Рита, първата част на материала си щяха да изпратят около десет и трийсет. Щеше да постъпи както в Далас — най-напред няколко кадри в суров вид с текст като бюлетин. Тогава пак бяха тя, Кен О’Хара, Мин и Хари… Преди по-малко от месец… Нима само толкова бе минало оттогава? Струваше й се много повече — цял един свят.

Трябваше да направи заявка за сателитно време. Отиде при пилотите и потупа леко Силери по рамото. Посочи му радиото.

— Можете ли да ме свържете с Ню Йорк?

— Разбира се.

Тя му написа един номер и му го подаде. Удивително скоро по високоговорителя се чу:

— Си Би Ей, международна информация.

Вторият пилот, Фелипе, й подаде микрофон.

— Говорете оттук.

Тя натисна копчето.

— Тук е Рита Ейбръмс. Искам време за бюлетин в десет и половина по часовия пояс на Лима. Уведомете „подковата“.

— Ще го имате — чу се лаконичният отговор.

— Благодаря. Довиждане — И тя върна микрофона.

Трябваше да се напишат текстове най-напред за бюлетина, а после за целия репортаж. Рита започна да ги нахвърля, но реши да остави на Кроф другото. Той винаги намираше най-подходящите думи. А може би щеше да импровизира, като влезеше отново в ролята си на водещ. Толкова добре умееше да го прави.

Сега трябваше да използва времето за работа. Нищо, че ще го отдели от прегръдките на Джесика и Ник: Кроф щеше да разбере, че е спешно. Те също. За всички, свързани с телевизията, новината винаги беше на първо място.

— Кроф — внимателно го подкани Рита, — ние с теб имаме да вършим работа. Време е да започваме.