Великолепният негодник

13.

— Не ядеш. Това не е хубаво. Трябва да поддържаш силите си. — Малкълм кимна на слугата. — Сервирайте на графинята парче от това прекрасно агнешко.

— Не, благодаря. Не съм гладна. — Кейт погледна масата с изящните чаши за вино и лъскавите блюда, но без особен интерес. Чувстваше се ужасно изморена, но поне тази нескончаема вечеря скоро ще свърши и ще й бъде позволено да се оттегли в своята каюта. — Денят беше доста дълъг.

— Сигурен съм, че е бил по-дълъг за Макдарън — злобно заяви Малкълм. — Вероятно по това време тъкмо пристига в Килгрън.

— Може би. — Тя вдигна чашата с вино към устните си. — Ако е решил да ме преследва.

— О, струва ми се, и двамата знаем, че ще те последва. Макдарън мрази да губи нещо, което му принадлежи, а мисълта да го загуби в моя полза го вбесява още повече. Враждата ни е стара. — Той хапна парче агнешко. — За нещастие в миналото той успяваше по-често, отколкото аз. Много дразнещо обстоятелство. Никога не съм го разбирал, защото никога не губя от никой друг. Точно затова съм толкова решен този път да не изгубя в това начинание. — Алек се изкикоти. — Този път съм се подсигурил, та дори и да загубя, пак ще спечеля.

Кейт се чувстваше прекалено уморена, за да се опитва да разгадае смисъла на загадъчните му думи.

— Кога ще пристигнем в Единбург?

— Скоро. Ако вятърът е попътен — усмихна се Алек. — Нима си толкова нетърпелива да започнеш новия си живот?

— А ти не си ли?

— Да, но отначало трябва да действаме бавничко.

Кейт успя да потисне една въздишка на облекчение. Опасяваше се, че Малкълм ще иска незабавно да се впусне да заговорничи, а тя няма да има време да измисли свой собствен план. Не че имаше някаква представа какъв ще бъде планът й. Единственото сигурно нещо бе, че Алек Малкълм трябваше да бъде унищожен.

— Разочароваш ме. Прекалено дълго съм чакала.

— Много си нетърпелива. Като майка си. Забелязах, че притежаваш някои от качествата й.

— Срещал ли си майка ми?

— Срещал съм я няколко пъти. Стори ми се много проницателна.

Обикновено не наричаха Мария проницателна, помисли си Кейт. Той очевидно се опитваше да й направи прикрит комплимент. В последните часове бе открила, че Джок е прав за Малкълм. Той беше както хитър, така и много вещ в манипулирането на хората и бе готов да каже каквото и да е, само и само да я насочи натам, накъдето желае. Тя промени темата.

— Къде ще отседнем в Единбург?

— Аз ще бъда в двореца, но теб ще настаня в имението си Селуит, на юг от града.

— Защо?

Той сви рамене.

— Джеймс със сигурност ще разбере, че съм в града. Предпочитам той да не узнава, че си заедно с мен, докато не назрее моментът.

— Той със сигурност ще разбере, и то веднага щом се свържеш с поддръжниците на Мария.

— Точно затова няма да правим нищо подобно. — Алек отпи мъничко вино. — Първо трябва да се погрижа за някои други неща, но след като успокоя Джеймс и му представя правдоподобна причина за заминаването си, ще тръгнем незабавно за Англия.

— Англия!

— Да, за нас е по-безопасно първо да спечелим подкрепата на поддръжниците англичани отвъд границата. Ще отидем в Кенилуърт или може би в Уорик. В момента Елизабет е заета с войната с Испания и няма да има време да се безпокои за един заговор, който може да я свали от трона. — Той се изкикоти искрено развеселен. — А когато вече се обезпокои, ще е прекалено късно.

— Значи смяташ да превземеш и Англия, а не само Шотландия?

— Разбира се. Не ти ли обещах да те направя най-могъщата кралица, която светът някога е познавал?

— Бих се задоволила и само с Шотландия. Това е опасен ход.

— Но ход, който сме длъжни да направим.

И все пак именно Кейт щеше да е изложена на риск. Майка й бе заговорничела да заграби и двете корони и свърши в затвора, а после и на дръвника. Какво ли му пука на Малкълм, горчиво си помисли Кейт. Тя бе просто една пионка.

— Не е толкова опасно, колкото звучи. Ще видиш, че никога не действам, без да притежавам оръжията, с които да устроя добра обсада. Имай ми доверие, уверявам те, че нямам намерение да загубя главата си… нито пък твоята. — Тихо добави той. — За мен ти си много ценна. Твърдо съм решил да те пазя така, сякаш си самата корона.

Зад думите му се криеше неизречена заплаха. Явно искаше тя да разбере, че той не е толкова глупав, че да й се довери изцяло. Внезапно тя почувства, че вече й е дошло до гуша. Беше уморена и самотна и отчаяно й се искаше да се втурне обратно към Крейда. Само преди няколко месеца смяташе, че най-голямото възможно предизвикателство е да не се подчини на Себастиан, а сега вече мереше сили и хитрост с един мъж, когото дори и викарият би нарекъл архидемон. За тази вечер не можеше да издържи повече.

— В такъв случай, сигурна съм, че ще съм в пълна безопасност. — Тя избута назад стола си и се изправи. — А сега, ако ме извиниш, ще се оттегля в каютата си. Вече става късно.

— Разбира се. — Той стана на крака. — Ще дойда при теб след малко.

Тя го погледна шокирана.

Той забеляза реакцията й и повдигна вежди.

— Но ти несъмнено си очаквала, че ще подпечатаме споразумението си по възможно най-приятния начин?

Не беше го очаквала. Малкълм не желаеше тялото й. Тя познаваше признаците на страстта, а той не бе показал нито един от тях. Той се усмихна.

— Направо нямам търпение.

И тогава истината й се проясни. Това беше просто още един начин да потърси и открие слабостите й и да спечели надмощие над нея. Да спечели власт. Тя успя да скрие тръпките на ужас, когато осъзна, че това няма да е закачливото, сладострастно надмощие, което Робърт бе упражнил само преди няколко дни.

Тя поклати глава.

— Не още.

— Тази нощ — твърдо заяви той. — Ще се оженим веднага щом стигнем в Единбург, но нямам търпението, необходимо на младоженеца, за да изчакам клетвата да бъде изречена.

Ако бе нетърпелив за нещо, то бе само да стане съпруг на кралица и в някой удобен момент да грабне самата корона. Проклятие, тя беше прекалено уморена, за да се справи с това предизвикателство сега.

За какво се е заоплаквала, запита се тя с отвращение. Предизвикателствата не идват, когато сам пожелаеш, защото тогава нямаше да са предизвикателства. Тя мислеше трескаво, търсеше отчаяно изход от това положение, изход, който ще й осигури необходимото време, и все пак да е в съзвучие с личния му интерес.

— Ако се оженим в Шотландия, Джеймс ще разбере за това. Трябва да почакаме, докато стигнем Англия. — Тя срещна погледа му. — А има и възможност да съм бременна. Ако легнеш с мен сега и аз забременея, никой няма да знае дали детето е твое, или на Робърт. Нима искаш Робърт да предяви претенции към трона чрез детето ти?

Тази мисъл очевидно не му хареса.

— Знаеш много добре, че наследствената линия трябва на всяка цена да е чиста.

— Тогава ще чакаш.

Устните му се присвиха.

— Колко дълго?

— Ако не съм бременна, ще проличи след около месец.

— Тогава ще те следя много внимателно. — Той внезапно се усмихна. — Но ти си права, в никакъв случай не бива да се пръкне някое отроче на Макдарън, с което да си имаме проблеми. Ако се окаже, че си бременна, обещавам ти да намеря начин да те отърва от детето, и то безопасно. Придворните дами прибягват до услугите на една старица, която знае доста за разни билки.

Кейт се намръщи объркано.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Не разбираш? Не очаквах, че ще си толкова невежа. Изглеждаш така хитра, та забравих, че не си имала възможност да събереш много практически знания под крилото на твоя викарий. — Той замълча за момент, после рече: — Ще убием детето в утробата ти.

Той внимателно наблюдаваше изражението й и тя разбра, че отново търси слаби места. Не бива да му позволява да види ужаса, предизвикан от думите му! Той бе нанесъл прекалено жесток удар и тя не можеше да скрие чувствата си, затова бързо се обърна и се отправи към вратата. С огромни усилия успя да скрие вълнението от гласа си.

— Може би това няма да е необходимо. Ще видим. Лека нощ.

Кейт се спря чак до своята каюта. Облегна се на вратата, стомахът й сякаш се обръщаше, ръцете и краката й трепереха.

Той искаше да убие детето й!

Детето, което бе желала така отчаяно, рожбата, която би могла да я дари и с Робърт, и с Крейда, щеше да се превърне просто в още една пионка, която трябва да изчезне от шахматната дъска. А тя дори не бе подозирала, че подобно нещо е възможно.

Всичко може би ще бъде наред — може да не е бременна.

Ами ако в утробата й още сега, в този момент, вече има дете?

Небеса, защо ли не бе решила просто да приеме Малкълм в леглото си? Щеше да й е противно, но можеше да го понесе. А можеше и той въобще да не се сети за въпроса с наследствената линия, ако тя не го бе повдигнала.

Мислеше си, че може да се мери с Малкълм, но невежеството й вече я бе подвело да направи грешка, която би могла да струва живота на детето й.

Единбург бе разположен на южните брегове на тесния залив при форт, на Северно море. Робърт реши да закотви Ирландската принцеса при Грантън, тихо рибарско селце, вместо при по-оживения Лийт.

— Ти остани на кораба — рече Джок. — Аз ще ида при Боби Макграт и ще видя какво е чул за Малкълм.

— И аз трябва просто да си седя тук и да чакам? — попита Робърт. — В никакъв случай.

— Е, да, сигурно предпочиташ да хукнеш да се луташ из Единбург и да позволиш на Алек да узнае, че врагът чука на главния вход на къщата му.

— Няма да се лутам… — Той дълбоко си пое дъх. Знаеше, че Джок е прав и че най-безопасният път бе да проучат терена, преди самият той да се появи в Единбург. Тук го познаваха добре и присъствието му в града веднага щеше да стигне до слуха на краля. Но, дявол го взел, той не искаше да тръгва по най-безопасния път. Напрежението се бе натрупвало по време на това проклето пътуване, докато стана като вулкан, готов да изригне. Искаше да направи нещо.

Само че импулсивните действия можеше да се окажат фатални за Кейт. Алек играеше като въжеиграч, балансиращ, от една страна, влиянието си спрямо Джеймс, а от друга — собствените си аспирации към трона. Ако реши, че присъствието на Робърт може да наруши баланса му по опънатото въже, би могъл да зареже плановете си за трона и да се отърве от Кейт, единственото доказателство за предателството му спрямо Джеймс.

— Добре тогава. Ще чакам тук.

Джок кимна одобрително.

— Може пък наистина да имаш мозък в главата си. — Той слезе по въжената стълба и стъпи на лодката. — Ще се върна, когато се спусне нощта.

А сега бе едва пладне. Божичко, очакваше го дълъг ден!

— Доведи Макграт със себе си. Искам да говоря с него.

Робърт откри, че да се разговаря с Боби Макграт не е никак лесно. Той бе бавен като костенурка и говореше така, сякаш е свещеник на литургия.

— Не знам нищо за никаква жена — рече Макграт. — Алек Малкълм се върна в Единбург сам. През последните четири дни е все в двореца.

— Има ли къща в града? — попита Робърт.

Макграт поклати глава.

— Отседнал е в покоите на Джеймс.

Джок попита:

— Посещавал ли е някого извън двореца, откак е дошъл?

— Да, отиде в една къща на края на града още първия ден и прекара цели четири часа там вчера.

— На кого е къщата? — попита Робърт.

— И там няма никаква жена.

Робърт се опита да сдържи раздразнението и нетърпението си и си напомни, че Макграт е добър, честен човек от неговия клан.

— Кой е там?

— Един старец. — Макграт отпи от бирата си. — Бяла коса, побъркани очи, тънък като вейка.

— Себастиан Ландфийлд — измърмори Робърт.

Макграт сви рамене.

— Не знам. Никога не съм чувал името му. Доближих се само толкова, че да надникна през прозореца, и го видях.

Описанието прилягаше твърде добре, за да не бъде този човек именно Ландфийлд. Малкълм бе споменал викария, но Робърт повече не се бе замислил за него. След като Алек е изтръгнал желаната информация от Себастиан, не изглеждаше логично да губи повече време с него.

— Вчера за първи път ли го видя?

Макграт кимна.

— Малкълм не е ходил при него, когато беше тук предния път. За пръв път узнах за този човек, когато проследих Алек до къщата през първия ден. — Той замълча за момент. — Но когато Алек пристигна, вече бяха поставили страж на вратата. Възможно е той да е дал нареждания да го държат под стража, още преди Алек да напусне Единбург.

Без значение защо Алек го държеше под стража, Себастиан сега бе единствената връзка на Робърт с Кейт, а имаше и малка възможност Алек да е разкрил местоположението й на викария.

— Къде е той? Искам да поговоря с него.

— На Грейбрайър номер четиринадесет. — Макграт направи гримаса. — Но не знам дали той ще е в състояние да говори. От звуците, които чух вчера, смятам, че Малкълм си е играл на любимите си игрички със стареца.

— Измъчвали са го?

— Не сте ми казвали да се меся на Малкълм — отбранително рече Макграт, — а и старецът не е един от нашите.

— Не, прав си бил, че не си се намесил. Щеше да е прекалено опасно за теб.

Защо ли Малкълм е решил, че е необходимо да измъчва Себастиан Ландфийлд? Той не се и съмняваше, че Малкълм извлича увереност в собственото си могъщество, като изтезава хората, но той рядко си позволяваше да го прави без причина.

— Жив ли е още?

Макграт отново сви рамене.

— Не знам. Съмнявам се. Откак вчера Малкълм си тръгна от къщата, там е доста тихо, а и вече на вратата не стои страж.

— Първо, жената в тъмницата на Джеймс, а сега и Ландфийлд — промърмори Джок. — Някаква връзка?

— Вероятно има — рече Робърт. — Откри ли коя е била тя, Боби?

— Англичанка на име Клара Мъркет. Джеймс наредил да я доведат от град Буърс. Войникът, с когото говорих, каза, че им било наредено да направят така, че никой в селото да не разбере, като я отвеждат.

Буърс не беше близо до Шефийлд, където Кейт бе прекарала живота си, но все пак трябваше да има някаква връзка.

— Ще ви трябва ли още нещо? — Макграт остави чашата си и се изправи. — Трябва вече да се връщам.

— Просто дръж под око Малкълм. Ще се свържем с теб по-късно, за да ти дадем нови нареждания. Много ти благодаря, Боби, наистина много ни помогна.

Джок изгледа как Макграт излиза от каютата и едва след това се обърна към Робърт.

— Знам, че едва ли това ще те заинтересува особено, но в Единбург чух и други новини.

— За Кейт?

Джок се усмихна саркастично.

— Не, нали ти казах, може и да не те заинтересува особено. Просто някакви смътни вести за война. Война, която наближава с всеки изминал ден. Елизабет е изпратила граф Лестър в Холандия, за да сключи мир, а после наредила на капитан Дрейк да нападне Кадис. Той потопил тридесет и шест испански кораба. Армадата на Филип вече е готова да нападне всеки момент, а при морска битка с подобни мащаби може би Англия няма да е единствената замесена държава. Ще е цяло чудо, ако Ирландия и Шотландия не бъдат въвлечени във всичко това.

— Знам — рече Робърт. — Веднага щом измъкнем Кейт от Алек, ще те изпратя обратно, за да защитаваш Крейда.

— Ще ме изпратиш обратно? Ами ти?

— Аз ще реша какво ще правя по-късно.

— Струва ми се, че вече си взел решение — тихо рече Джок.

Робърт реши да смени темата.

— Малкълм има имение някъде на юг от града. Ако Кейт не е в града, може би е там. Утре ще отидем до Селуит и ще видим дали ще открием нещо. — Робърт видя, че Джок си отваря устата и се кани да възрази, затова бързо добави: — Е, добре, ще видим дали ти ще откриеш нещо. Ще разположим лагера си наблизо и аз кротичко ще си седя и ще те чакам да докладваш.

— Няма да стане бързо. В Селуит нямаме наши хора. Ще трябва да разчитам на подкупи, за да получа информация.

— Засега нищичко не става бързо — кисело рече Робърт.

Джок повдигна вежди.

— Забелязах, че си малко нервен, а? Изненадвам се, че не си се втурнал мигом нататък.

— Не тази вечер. — Робърт нямаше намерение да се втурне към Селуит, и отново да седи и да чака, ако имаше друг начин да открие Кейт. — Мисля, че ще идем на гости на Себастиан Ландфийлд.

В прозорците на къщата на номер четиринадесет, улица Грейбрайър, не проблясваше никаква светлинка и както бе казал Макграт, при вратата нямаше стражи.

— Струва ми се, че Макграт беше прав — рече Джок. — Може би вече е прекалено късно, за да поговорим с добрия викарий.

Робърт пробва вратата: отвори се без никакво съпротивление.

Стаята бе изпълнена с киселата миризма на пот и урина, но все още във въздуха не се долавяше зловонието на смъртта.

Той извади меча си и пристъпи в стаята.

— Виж дали можеш да намериш свещ, за да си светнем малко. — Очите му вече свикваха с тъмнината и той забеляза, че стаята бе малка и почти необзаведена.

— Змия…

Робърт се извърна рязко към ъгъла, от който бе долетял шепотът.

Запалиха свещ и Робърт видя Себастиан Ландфийлд.

Или онова, което бе останало от него.

Старецът бе завързан за един стол в ъгъла, а Малкълм очевидно бе използвал нож вместо камшик. Около стола имаше толкова много кръв, че Робърт се зачуди дали старецът въобще има някаква кръв в тялото си. Със сигурност бе съвсем близо до смъртта.

— Няма… да се предам. — Себастиан вдигна глава и разкри очите си, които все още пламтяха с фанатичен огън върху останките от лицето му. — Никога…

— Кейт — настойчиво рече Робърт. — Къде е Кейт?

— Дъщеря на сатаната — прошепна той. — Не Лилит. Змията. Извива се, променя се… като змията в Рая. Няма… да се предам…

— Къде е Кейт?

— Няма… — За миг омразата изчезна от лицето му и бе заменена от умолително изражение. — Убийте я… убийте змията.

Той беше мъртъв.

— Колко мило от страна на Алек да остави стареца тук да му изтече кръвта — рече Джок, като се приближи и застана до Робърт. — Бих казал, че е бил раздразнен за това, че не е получил онова, което е искал. Чудя се, какво ли е целял?

— Искал е Ландфийлд да се закълне, че Кейт е дъщерята на Мария. — Робърт се усмихна безрадостно. — Но дори и изтезанията не могат да сломят лудите.

— Тя е тук — рече Джок, когато стигнаха в лагера си, разположен в гората, недалеч от имението Селуит. — Но каква полза, че го знаем? Малкълм е събрал цяла армия пазачи в имението си.

— Затворничка ли е?

Джок поклати глава.

— Не и на пръв поглед. Сигурен съм, че ще я спрат, ако се опита да избяга, но й е позволено свободно да се разхожда из крепостта и парковете. Всеки ден идва на езда точно в тази гора, подобаващо придружена от стражи… за собствената й безопасност.

— Значи можем да я спасим.

— Не и ако не иска да дойде с нас. — Джок замълча за миг. — Дяволски трудно е да спасиш жена, която не иска да бъде спасена.

Думите му бяха ужасни, но Робърт не можеше да отрече, че са верни.

— Значи ще трябва да я убедя, че иска да бъде спасена. Мога ли да се вмъкна в крепостта?

Джок се замисли по въпроса.

— Възможно е. При служителите на Малкълм подкупите винаги дават резултат. Те никак не харесват този кучи син. Сигурен съм, че стражите са предупредени за евентуално нападение с цел Кейт да бъде отвлечена, но не и за възможността един-единствен човек да влезе в крепостта. Едничката опасност ще е, ако някой от офицерите на Малкълм те разпознае. — Той се изправи. — Ще видя какво може да се направи.

— Милейди!

Кейт се обърна и видя, че човекът, който я вика, е Кенет Мороу, капитанът на стражата на Алек. Тя потисна раздразнението си и се усмихна мило.

— Колко хубаво, че ви виждам! Прекрасна сутрин, нали?

— Прекрасна. Позволете да отбележа, че изглеждате точно на място в тази градина — рече той с непохватна галантност, като тръгна редом с нея. — Самата вие сте като цвете.

Кейт никак не се чувстваше като цвете. Тъй като в тази битка разполагаше с малко оръжия, бе решила да изпробва тактиката на Джийн и се опита да изглежда самото въплъщение на женствената привлекателност. Но това съвсем не бе роля, подхождаща на темперамента й. Ако й се наложеше само още веднъж свенливо да сведе поглед, направо щеше да повърне. Вместо това тя отново се усмихна.

— Колко сте любезен! Ще се разходите ли с мен?

Той поклати глава.

— Имам други задължения. Дойдох при вас само за да ви предам едно съобщение. Сър Алек ще има удоволствието да се присъедини към вас за вечеря.

Тя се стегна. Знаеше, че Малкълм ще дойде, но все още не бе готова.

— Колко приятно!

— Ще яздите ли днес?

Тя премина един завой на пътеката.

— Просто не мога да устоя на тази възможност особено когато денят е толкова прелестен и компанията е така… — Тя ахна.

Робърт!

Мъжът, коленичил край пътеката, който окопаваше лехата с рози, бе облечен в груби широки дрехи, на главата му бе нахлупена шапка, която почти закриваше лицето му, но нямаше съмнение кой е той в действителност. Кейт познаваше всяка извивка на тялото му, познаваше всеки жест, всяка частица от кожата му.

— Нещо не е ли наред, милейди?

— Не, разбира се, всичко е наред — побърза да каже тя. — Просто като видях тези рози, направо ми секна дъхът! Трябва да помоля този градинар да набере малко от тях за масата тази вечер.

Мили боже, какво правеше Робърт тук?

Капитан Мороу повтори въпроса си:

— Ще желаете ли днес да идете на езда?

— О, да, но ще изпратя един прислужник да ви каже кога точно. Иска ми се да поостана тук, в градината, за да й се насладя. Денят е толкова красив!

Той продължаваше да върви редом с нея.

— Наистина е така. Розите са направо прелестни, откак разцъфнаха напълно.

— Но в Селуит всички растения са направо прелестни, толкова различни от цветята в планинските части на Шотландия. — Тя седна на една мраморна пейка. — Мисля, че ще поостана известно време.

Капитанът застана прав пред нея, като я гледаше с глупава усмивка. Какво да стори, та да накара този човек да я остави най-после сама?

— Уверявам ви, тук ще бъда напълно в безопасност и сама. Ето на, сега ви преча да вършите работата си. — Тя се усмихна мило. — Вие сте толкова мил, така добре се грижите за мен!

— За мен е чест и удоволствие. — Той се поколеба и се поклони. — Ще се видим по-късно, милейди.

Кейт едва дочака капитанът да се изгуби от погледа й и скочи към розовата леха.

— Да не си полудял? — прошепна тя, като се спря до Робърт. — Веднага заминавай!

Робърт не я погледна, вместо това продължи да обръща пръстта с лопатата си.

— Вече си мислех, че обожателят ти никога няма да си тръгне. Май гледаш да омаеш всеки срещнат мъж, не само Алек.

— Капитанът може да ми е от полза — разсеяно рече Кейт, взирайки се напрегнато в него. Дори и само фактът, че го вижда, я караше цялата да потръпва. — А и никой не омайва Алек Малкълм.

— Джок мисли, че си способна да водиш Алек за носа като опитомена мечка. — Робърт заби лопатата в земята с внезапна ярост. — Но мечките често се обръщат и смазват дресьорите си!

— Защо си тук?

— Какво друго може да стори един любящ съпруг, когато благоверната му го изостави?

— Да запази достойнството си, като приеме отказа й и тръгне по своя път.

— О, не! — Тихо рече той. — Не се опитвай отново да ми прилагаш тези номера. Макар че бях направо бесен, когато ме унижи пред целия клан.

— И пак бих го сторила — заяви Кейт. — Ще продължавам да го правя, докато разбереш, че повече не искам да имам нищо общо с теб. Джок не ти ли каза, че…

— Джок ми предаде съобщението ти. Той не ти е повярвал, не ти повярвах и аз.

— Значи си глупак. Не ми дължиш нищо. Ти удържа на думата си пред Елизабет. Аз съм тази, която те напусна. Върни се в Крейда.

— И да те оставя тук, пред прага на Джеймс, където Алек всеки момент може да реши да те изтъргува за благоразположението на краля?

— Той няма да стори подобно нещо.

— Откъде знаеш? Ти си в непознати води. Амбициите често се променят. Джеймс се усмихне на някой благородник, и цялото кралство се вълнува. Елизабет изпраща на Джеймс някоя по-рязка бележка, и се представят съвършено нови възможности. Само за част от секундата може да се окаже, че Алек вече не се нуждае от теб.

— Той желае короната. Нуждае се от мен, за да я получи — рече тя. — А и няма още дълго да стоим пред прага на Джеймс. Заминаваме за Англия веднага щом Алек свърши някои неща тук.

— Англия?! — сепна се Робърт. — Защо?

— Той казва, че ще е по-лесно да спечелим привърженици отвъд границата.

Робърт поклати глава.

— Привържениците на Мария са много по-силни тук, в Шотландия. Къде по-точно в Англия ще ходите?

— Уорик и Кенилуърт, струва ми се.

— Какво? — Та това ми звучи абсолютно безсмислено. И двете места са почти изцяло протестантски настроени.

— Явно Алек не мисли като теб. — Тя се насили да се усмихне. — Тъй като той иска за мен не само шотландския, а и английския трон, сигурна съм, че знае къде можем да намерим най-много привърженици.

— Тронът — повтори Робърт. — Значи от мен се очаква да повярвам, че точно това желаеш най-силно на този свят.

Кейт вирна брадичка.

— А защо не?

Сдържаността му внезапно се прекърши и като пристъпи напред, той я сграбчи за раменете.

— Престани да ме лъжеш, Кейт. Въобще не го правиш добре. Дошъл съм да те отведа обратно в Крейда.

— Този период от живота ми приключи. Няма да се върна! Къде ти е здравият разум? Винаги си бил толкова загрижен за своята Крейда! Като ми предлагаш да се върна, я подлагаш на опасност.

— Остави ме аз да се тревожа за Крейда.

— Тогава тревожи се за нея. — Тя преглътна. — И ме остави аз да се грижа за своите работи.

— По дяволите, изслушай ме! Не можеш да останеш тук.

— Ще остана тук. Върви си, Робърт. Точно това искам.

— Как ли пък не! — Той грубо я притегли по-близо, а очите му искряха. — Никакви лъжи повече!

Внезапно и тя на свой ред изгуби самообладание и избухна.

— А къде другаде да отида? Не мога да се върна в Крейда. Ще я унищожа. Ти беше прав, а аз грешах. Винаги ще бъда просто една пионка, която всички искат да използват.

— Но аз мога да се обзаложа, че нямаш намерение да оставиш Алек да те използва.

— Не. — Тя си пое дълбоко дъх и после дръзко заяви: — Смятам да го убия.

Ръцете му леко отпуснаха раменете и.

— Очаквах подобно нещо.

— Ще го убия и после ще замина. Това е единственият начин Крейда да бъде в безопасност. Единственият начин самата аз да бъда в безопасност.

Единственият начин Робърт да бъде в безопасност.

— Гавин е мой приятел, Кейт. След всичко, което се е случило в Килгрън, твърдо съм решил да се отърва от Алек.

— И да позволиш на Джеймс да използва смъртта му като предлог да заграби Крейда? Не, аз трябва да го убия.

— Ти няма да успееш. За да убиеш някого е необходимо коравосърдечие, каквото ти не притежаваш.

— Лесно се уча.

Той поклати глава.

— Ще се изненадаш, като разбереш какво съм успяла вече да науча. — Тя се откъсна от ръцете му и тръгна по пътеката. — Затова ме остави на мира. Не се нуждая от теб.

— Засега ще си тръгна — извика той след нея, — но чуй на какво се натъкнах: едно от онези неща, които Алек толкова искал да свърши, преди да тръгнете. Себастиан Ландфийлд е мъртъв.

Тя замръзна на мястото си, напълно шокирана, и се обърна, за да го погледне в очите.

— Себастиан?

— Бил е измъчван до смърт. Изглежда не е дал на Алек исканото. — Той се усмихна безрадостно. — Поне веднъж викарият ти дава урок чрез личния си пример, от който трябва непременно да се поучиш.

Себастиан бе мъртъв. Не биваше да изпитва съжаление за смъртта на стария й враг, но й бе трудно да осъзнае, че той вече не е жив, вече не е заплаха за нея.

— Какво знаеш за една жена на име Клара Мъркет? Смяната на темата я изненада не по-малко от самото име, което не бе чувала от години.

— Защо?

— Джеймс е наредил да я доведат в Единбург от Англия, а Алек я е разпитвал. Трябва да има някаква връзка с теб.

— Тя беше моята дойка. Първите ми спомени в живота са за Клара. Разпитвал я е? Нима искаш да кажеш…

— Идваш обратно с мен, Кейт. Не мога да те отведа още сега, но искам да бъдеш готова.

Тя поклати глава.

— Ще дойдеш, Кейт.

Тя понечи да се обърне, но точно тогава й хрумна нещо друго. Все още не бе сигурна дали е бременна. Не можеше да поставя в опасност Робърт, но може би щеше да й бъде необходима помощ, за да спаси рожбата си.

— Ако променя решението си, мога ли да се свържа с теб?

Погледът на Робърт тревожно се взря в лицето й.

— Защо внезапно така се разтревожи?

— Не съм разтревожена, но винаги е по-благоразумно да не събаряш всички мостове зад гърба си.

— Не можеш да се довериш на никого за евентуално съобщение. Наложи се Джок да проправя пътя ми насам с подкупи.

Значи беше сама. Е, положението не бе по-различно, отколкото преди той да дойде. Трябва да забрави за помощта му и сама да се справя с проблемите си.

— Кейт.

Тя вдигна поглед към него.

— Прие ли този кучи син в леглото си?

Тя долавяше неизразимото напрежение, скрито зад тихите му слова. Никой не бе по-страстен и с по-собственическо чувство от Робърт. Трябваше да му каже, че е легнала с Алек. Това може би ще го вбеси достатъчно, та да го отпрати обратно в Крейда.

— Защото ако си го сторила, бих те разбрал, но ще бъда ужасно нещастен — тихо заяви той. — Толкова нещастен, че ще се погрижа Алек да бъде застигнат от участ, пред която участта на Себастиан ще изглежда направо щастие.

Кейт се взираше в него със смесица от безсилие и слисване. Той я разбираше, като никой друг. Робърт знаеше кои са слабостите й и кои са силните й черти. Това бе едно от нещата, които тя най-много обичаше у него. Би могла да се сгуши в него и да бъде приета за това, което представлява в действителност, а не за онова, което би трябвало да бъде.

— Прие ли го при себе си? — повтори Робърт.

Тя просто не можеше да го излъже.

— Не още — прошепна тя. После се извърна и се отдалечи.

Джок хвърли един-единствен поглед към лицето на Робърт, когато той влезе в лагера, и рече:

— Доколкото разбирам, очакват ни проблеми.

— Та какво друго ми е донесла тази жена? — рече Робърт, като скочи от коня си. — Смята да го убие. Обкръжена от цяла войска пазачи и смята да убие това копеле!

— Тя не е глупава. Ще избере подходящия момент.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? Колко много ми помагаш само!

— Нещо сме кисели, а?

— Кисели и уплашени до смърт. Нещо не е наред. Алек ще я води в Англия.

— Е, и?

— В крепостта на протестантите.

Джок тихичко подсвирна.

— Интересно. Ти как го тълкуваш?

— Откъде да знам какво е намислил кучият му син? Може да е решил, че е прекалено опасно да си прави труда да събаря монархията и смята да постигне своето по друг начин. — Но какъв може да е този друг начин, чудеше се отчаяно Робърт. Хрумна му една смразяваща мисъл. — Би могъл да я закара пред Елизабет, за да си изпроси благоразположението й. Да обрисува Кейт като амбициозна конспираторка, а себе си като предания поданик, който я е заловил. И ще замени главата на Кейт за влиятелен пост в двореца.

— А кралицата би ли му повярвала? Тя се опита да помогне на Кейт.

— Тя не познава Кейт, а Елизабет не прощава измяната.

— И аз така съм чувал — бавно рече Джок. — Но благоразположението на Елизабет едва ли ще му се стори толкова привлекателно, колкото самата корона.

— Той иска власт, по дяволите. А един влиятелен пост в двора на Елизабет ще му даде повече власт, отколкото притежава и самият Джеймс.

— Вярно. Значи смяташ, че е решил да тръгне по по-малко трънливия път?

— Не знам. Всичко е само предположения. Но, за бога, нещо не е наред!

— А какво е решението?

— Същото, както и преди. Искам да направиш така, че да знам всичко, което става в Селуит. Ще наблюдаваме и ще чакаме, и ще се опитаме да я измъкнем от него при първа възможност. А и ще се опитаме да убием това копеле, преди тя да е направила своя опит — мрачно добави той.

— Изглеждаш чудесно — рече Алек, когато Кейт слезе по стълбите същата вечер. — Страните ти са румени. Кенет казва, че си прекарвала доста време в градината.

Тя потисна внезапното вълнение, предизвикано от тази най-обикновена забележка.

— Та как бих могла да устоя? Розите са разцъфнали. Селуит е направо прелестно място.

— Намирам го за изключително удобно, когато идвам в Единбург. Понякога е полезно за известно време да се отдалечавам от Джеймс. — Той я хвана под ръка и я поведе към трапезарията. — Получих имението като зестра от покойната си съпруга.

От майката на Джийн, която той съсипал и убил с тиранията си, припомни си Кейт с горчивина.

— Приключи ли с делата си в двореца?

— Отчасти. Джеймс е прекалено разтревожен от нападението на Елизабет при Кадис, за да настоява да стоя при него.

— Кадис?

— Елизабет е изпратила Дрейк да нападне испанската флота при град Кадис. Очевидно е постигнал пълен успех.

— Защо го е сторила?

— Въпрос на време е Испания да изпрати армадата си срещу Англия. Елизабет се е надявала да обезкуражи Филип и едновременно с това да отслаби силите му.

— Не разбирам защо това ще тревожи Джеймс, щом той не е замесен в тази война.

— Той не може да реши дали да отиде да лиже обувките на Филип, или да се умилква на Елизабет. Ако Филип победи, той ще се нуждае от могъщ приятел като испанския крал, а ако спечели Елизабет, той иска тя да го обяви за наследник на трона й. — Устните му се извиха презрително. — Горкото момче, каква участ! Струва ми се, че просто трябва да го отърва от всичките тези дипломатически проблеми.

— Ако ще има война, може би сега не е най-подходящият момент да организираме заговор.

— Глупости. Когато светът е разтърсван от размирици, е най-подходящият момент за промяна. — Той замълча за момент. — Но тези вести за война промениха плановете ми в едно отношение. Няма да ходим в Англия.

— Ще останем тук?

— Не, ще отплаваме за Холандия още утре вечер.

Кейт го погледна, изненадана и уплашена.

— Защо?

— Ще идем там, където ще получим най-голяма подкрепа. Тя би могла да разбере отпътуване за Франция или Испания, но доколкото й бе известно, Холандия въобще нямаше силни връзки с Мария. Затова поклати глава.

— Не виждам логиката.

— Довери ми се. Ще разбереш, когато му дойде времето. — След тези думи гласът му стана малко по-твърд. — А ако не разбереш, ще се съгласиш с моята преценка. Отиваме в Холандия.

— Не вярвам, че трябва да… — Тя млъкна, срещнала погледа му. По някаква причина това пътуване бе особено важно за него.

За миг тя почувства, че я обзема панически страх. Ще плава към далечни земи, където няма да има никаква възможност и средства за бягство, щом убие Малкълм.

Не бива да е толкова страхлива. Робърт е бил дете, когато е прекосил морето, за да се върне в Крейда. Обстоятелствата са били съвсем същите. Тя просто ще трябва да вложи всичките си усилия и разум, за да открие най-безопасния път.

И сега се усмихна.

— Сигурна съм, че Холандия ще се окаже изключително интересна и за двама ни.