Великолепният негодник

5.

Призори на следващата сутрин тя се събуди сама. В мига, в който отвори очи, осъзна, че нещо се е променило, нещо е различно. Спомените отново нахлуха в съзнанието й. Тюлени и морски лъвове и Робърт, който я държи през дългата нощ, и онова чувство, че най-сетне е в безопасност. Робърт не бе при нея, но това нямаше никакво значение. Радостта нахлу в душата й като слънчеви лъчи. Той й бе обещал нещо, а Гавин казваше, че винаги спазва обещанията си. Кейт скочи от леглото и изтича до умивалника.

Когато вече слизаше по стълбите, видя, че Робърт се е запътил към входната врата.

— Тъкмо щях да изпратя Гавин да те събуди. Вече трябваше да сме тръгнали.

Обхвана я паника. Мили боже, той бе толкова хладен и дистанциран, сякаш предната нощ никога не е била! Ето че и той се отдръпваше от нея, напускаше я като всички останали. Разочарованието, от което направо й прималя, бе последвано от искри на гняв. По дяволите, той не може просто ей така да си вземе обратно всичко, което й бе дал. Тя се бе разкрила пред него и сега нямаше намерение да отстъпи. Ако се откаже сега, я очакваше единствено самота. Тя изтича по останалите стъпала и решително закрачи към него.

— Не! Няма да позволя това! Чуваш ли?

Лицето му остана напълно безизразно, докато се взираше в искрящите й очи.

— Иди в кухнята и намери нещо за ядене. Ангъс още спи, но снощи му благодарих за гостоприемството и сега можем…

— Защо си толкова различен? Нали каза… знаеш какво каза.

— И държа на думата си. Ще те пазя така, както пазя Гавин.

— Но това не е достатъчно! — Трябваше да го накара да разбере. — Зная, че се държах като хленчеща хлапачка и мога да разбера отвращението ти, но това не е причина да се… Не е необходимо да ми предлагаш закрила. И сама мога да се грижа за себе си, но няма причина да не бъдеш мой приятел, така както си приятел с Гавин. Каролин казва, че винаги изисквам прекалено много от хората, но то не е повече, отколкото мога самата аз да им дам. Можем да говорим и… и да се смеем и… Така времето, което ще прекараме заедно, ще е много по-приятно и смятам…

— Шшт!

— Няма да млъкна! Не можеш пак да ме отблъснеш от себе си! Казвам ти, че…

Робърт покри устата й с ръка.

— Зная какво казваш. Казваш, че няма нужда да те защитавам под крилото си, но трябва да гукам като кротко гълъбче винаги когато съм близо до теб.

— Не си те представям да гукаш, но нека между нас да има приятелство и мир. Ти ми обеща, че…

— Знам какво съм обещал, а ти нямаш право да искаш повече от мен. Нямаш право да очакваш, че можеш да ме прикоткаш по-близо до себе си, а после да искаш да се държа на разстояние — с дрезгав глас рече той. — Не може и така, и така, и щеше да го знаеш, ако не беше такава… — Той спря. — И недей да плачеш.

— Не плача.

— По дяволите, плачеш!

— Влязло ми е нещо в окото. А ти се държиш неразумно.

— Защо, за бога — рече той с крайно раздразнение, — това е толкова важно за теб?

— Чувствам се така, сякаш съм била заключена за дълго време. А сега искам… нещо друго. Нищо няма да ти стане, ако бъдеш мой приятел.

— Това не е всичко, което искаш — бавно рече той, докато внимателно изучаваше отчаяното й изражение. — Не мисля, че и самата ти знаеш какво искаш. Но аз знам и не мога да ти го дам.

— Би могъл да опиташ! — Тя дълбоко си пое дъх. — Мислиш ли, че ми е лесно да те моля за това? Изпълва ме с гняв и безсилие, а мразя това чувство.

Явно думите й не го достигаха. Трябваше да каже нещо, което да го убеди. Внезапно думите се заизливаха от устата й, думи, които никога не бе искала да изрича, изразяващи чувства, които дори не знаеше, че изпитва.

— Мислех, че всичко, от което се нуждая, е къща, но вече знам, че има и нещо повече от това. Трябва да имам и хора. Предполагам, че винаги съм го знаела, но да мисля за къщата бе някак по-лесно, по-безопасно. Не разбираш ли? Искам онова, което имате ти и Гавин, и Ангъс, а не зная дали мога сама да го открия. Себастиан ми казваше, че никога няма да го имам, но аз ще успея. Ще успея!. — Ръцете й нервно се стягаха и отпускаха до страните й. — Чувствам се изпепелена… като пустиня. Себастиан ме направи такава, а аз не зная как да се променя. Не се чувствам… спокойна с никого.

Той иронично се засмя.

— Забелязах недостиг на доверие в мен, но пък, изглежда, с Гавин нямаш никакви проблеми.

— Наистина харесвам Гавин, но той не може да промени това, което съм. — Тя трескаво продължи: — Но снощи с теб всичко бе различно. Аз наистина разговарях с теб. Ти ме накара да се почувствам…

На лицето му тя видя отчаяно раздразнение. Но имаше и нещо друго, нещо по-тъмно, по-мощно. Той вдигна ръце.

— Добре, ще опитам.

Завладя я трепетна радост.

— Наистина ли?

— Господи, какъв инат си!

— Това е единственият начин човек да запази онова, което има. Ако не се бях борила, ти щеше да си заминеш.

— Наистина — част от раздразнението напусна лицето му. — Доволна ли си?

— Да, това е всичко, което искам.

— Нима? — Той се усмихна загадъчно. — Но това не е всичко, което аз искам.

Внезапно въздухът между тях сякаш се сгъсти и стана труден за дишане, а Кейт почувства как бузите й пламват. Тя преглътна.

— Сигурна съм, че ще го преодолееш, щом веднъж свикнеш да мислиш за мен по друг начин.

Той не отвърна.

— Един момент. — Той застана пред нея, повдигна качулката на наметалото й и я притегли около лицето й с жест, който криеше някаква собственическа интимност. Гледаше я, без да изпуска погледа й. — Това не е мъдро решение. Не зная колко дълго мога да издържа в тази килия, в която ме заключваш. Всичко, което мога да обещая, е, че ще те предупредя, когато реша да разбия стените.

Тя го гледаше като хипнотизирана, неспособна да откъсне очите си от неговите.

— Разбираш ли?

Тя се насили да отстъпи назад, после се обърна и тръгна по коридора към кухнята.

— Ще промениш мнението си, щом осъзнаеш колко ще ти пречи това — подхвърли тя през рамо, и то с известна дързост в гласа. — Ще бъда много по-добра като приятелка, отколкото като жена за леглото.

— По този въпрос може много да се спори, а ти ни най-малко не си подготвена за подобен спор. — Той отвори вратата. — Кажи на Гавин да ти даде нещо за ядене, а аз ще ида в конюшнята да приготвя конете.

Той грешеше, каза си тя. Всичко ще е наред, когато той свикне с нея. Всичко ще е точно както трябва. Тя ще забрави постоянната неловкост и ще си позволи да е щастлива, така както, когато се събуди тази сутрин.

Четири дни по-късно наближиха планините Грампиънс. Издигаха се сурови и диви в далечината, а върховете им бяха забулени от мъгли. По стръмните склонове само тук-там се виждаше растителност.

— Изглеждат… самотни.

— Повечето хора намират нашите планини за доста негостоприемни.

— Какво е това тъмнокафяво растение по склоновете? Никога не съм виждала подобно.

— Защото расте най-вече в Шотландия. — Робърт се усмихна. — Казва се пирен и е истинска благодат за нас, шотландците, с даровете и красотата си.

— Красота ли? — Кейт направи гримаса, докато гледаше проскубаните растения. — Грозно е.

— Така ли мислиш? О, пиренът служи за толкова много неща. Дава храна за душата и сетивата ни, а понякога дори ни дарява със забрава. — Той дяволито погледна Гавин. — Не е ли така? Помня как вечерта, преди да тръгнем от Крейда, ти погълна такова количество от нашата бира, ароматизирана с пирен, че дори имам някои съмнения, дали си спомняш нещо от сбогуването ни с острова.

— Грешиш. Помня, че свирих на гайда и после ти ме хвърли от моста в рова.

— Поне така те спасих, за да не те удави някой друг. Когато си трезвен, едва се търпи да те слуша човек как свириш на гайда. Но когато си пиян, положението е направо бедствено.

— Завий се по-добре — каза Робърт, без да вдига очи от колана, който поправяше. — Вятърът става по-мразовит.

— Добре ми е — сънено отвърна Кейт, приковала поглед в ръцете му. Красиви ръце, помисли си тя, с дълги и толкова сръчни пръсти. Вдигна поглед към лицето му. Страните му изглеждаха хлътнали на светлината на огъня, а очите му бяха присвити, съсредоточени върху кожата, с която работеше.

Той остави колана, вдигна одеялото по-плътно около раменете й и отново се залови с работата си. Стори това сякаш по навик, почти без да се замисля, но тя почувства как я изпълва доволство. Приютена под крилото на сокола, сънено си помисли тя. Жестът му бе толкова грижовен, пък и не бе единствен, а само част от стотиците подобни жестове, които бе сторил през последните два дни. Той все още не се отнасяше към нея с онази непринуденост, с която се отнасяше към Гавин, но в поведението му имаше и близост, и нежна грижа, а понякога дори смях. С всеки изминал ден тя все повече се приближаваше към Робърт.

— Харесваше ли ти да си пират? — попита тя.

— Понякога беше доста интересно.

— А ще пиратстваш ли пак?

— Не мисля.

— Защо?

— Няма нужда. Вече имам достатъчно злато за целите си.

— Трябваше ни злато, за да разширим търговията си с Ирландия, Кейт — обясни Гавин. — Трябваха ни складове и повече кораби… Крейда е неплодородна земя и не може да се издържаме от нея.

— Не мога да повярвам — очите на Кейт заблещукаха закачливо. — От онова, което съм чувала и от двама ви, си мислех, че там сигурно е рай!

Известно време се чуваше само пукането на дървата в огъня.

— Кой е Малкълм? — внезапно попита тя.

Робърт изненадано вдигна очи.

— Ангъс Гордън го спомена, а и ти каза…

— Помня кога го споменахме, но не смятах, че и ти си забелязала. Сър Алек Малкълм от Килгрън. Някои от земите му граничат с моите.

Тя се намръщи.

— На Крейда?

— Не, Крейда е остров, но нашият клан притежава земи и на сушата.

— Още един роднина?

— Вече ти казах, почти всички сме сродени по някакъв начин.

— А той с радост би прерязал семейните връзки и врата ти с един удар — без заобикалки рече Гавин. — Ти си прекалено благ с него, Робърт.

— Не съм никак благ. Просто съм също толкова алчен, колкото е и милият ми братовчед. Ако убия Алек, Джеймс ще има идеален повод да изпрати войските си, за да отмъстят за смъртта на любимеца му и да заграбят Крейда. Ако изчакам по-благоприятен момент, ще мога да постигна мир със сина на Алек, Дънкан. Той не е лошо момче.

Робърт кимна.

— И ще запазя Крейда в безопасност.

— Ако Алек ти позволи. — Гавин направи гримаса. — Никой не знае какво ще заварим, когато се приберем.

— Джок няма да остави нещо лошо да се случи на острова. — Той сви рамене. — А дори и Алек да е заграбил някакви земи, ние просто ще си ги вземем обратно.

— Няма ли и това да ядоса Джеймс?

— Може би, но не и достатъчно, че да му даде повод да пристигне с войските си и да отвоюва земите за Алек. Равновесието е доста крехко.

— Не разбирам.

— Щеше да разбираш, ако някога бе срещала милия си брат.

— Чух, че не бил особено популярен в Шотландия. — Тя се усмихна, тъй като си припомни нещо. — Когато бях малка, си мечтаех, че един ден Джеймс ще дойде на кон в селото и ще ме вземе от Себастиан, за да ме отведе надалеч и да заживея с него в замъка му в Единбург.

— Уверявам те, че Джеймс не би изпитал никакви роднински чувства към теб. В това отношение надминава дори и Малкълм.

— Нима иска повече власт? — Тя поклати глава. — Чудя се защо, та нали и без това вече е толкова могъщ.

— Властта главозамайва.

Тя се позамисли върху това.

— Струва ми се, че това мога да го разбера.

— Какво? — Робърт вдигна глава, а тя чу и как Гавин рязко си пое дъх.

— Сигурно е много приятно да имаш власт. Струва ми се, че това наистина много би ми харесало.

— Тогава размисли по-добре — грубо рече Робърт. — Освен ако не ти се ще да тръгнеш по стъпките на майка си.

Думите й го бяха разтревожили, забеляза тя леко развеселена. Още един знак, че са се сближили. Зачуди се дали не би могла да го предизвика още малко.

— Винаги съм мразила да се чувствам безпомощна. Това бе като кървяща рана, когато бях със Себастиан. А и самият ти харесваш властта.

— Основното преимущество на властимащия е да използва властта си, за да остане жив.

Ето че той вече се разгорещяваше по тема, която й се струваше смешна и абсурдна. Кейт се усмихна, за да го подразни.

— Но аз не съм толкова безразсъдна като майка си. Никога не бих направила грешките, които тя извърши.

— Божичко!

— Тя не говори сериозно, Робърт — намеси се Гавин. — Не виждаш ли, че се шегува?

— Не съм толкова сигурен — погледът на Робърт се забиваше в очите й. — Шегуваш ли се, Кейт?

Никога не се бе замисляла за себе си във връзка с властта. Бе отхвърлила тази представа заедно с всички други възгледи на Себастиан, но сега, в този момент, когато бе сънена и доволна, мисълта сякаш притежаваше известна привлекателност.

— Ужасно е да те карат да се чувстваш безпомощен. Не искам никога това да ми се случи отново. Но въпреки това не мисля, че някога ще имам желание да налагам волята си на други. Понякога нравът ми е доста лош и това няма да е добре. — Тя се намръщи, претегляйки нещата отново. — Освен ако не се науча да контролирам страстите си. А властта би ми донесла безопасност, нали?

— Не и за теб. Ти твърдиш, че не си безразсъдна, но си сто пъти по-невежа от Мария — отсече той. — И не можеш да се мериш с Джеймс. По дяволите, той можеше да предотврати обезглавяването на майка ти.

Очите й се разшириха.

— Как?

— Всичко, което трябваше да стори, бе да заплаши, че ще нахлуе в Англия, ако я екзекутират. Елизабет не би рискувала. Вместо това, когато Мария бе осъдена на смърт от парламента, всичко, което стори Джеймс, бе да изпрати протестна нота.

— Може би е смятал, че това ще е достатъчно.

Робърт поклати глава.

— Той иска да бъде крал и на Англия, и на Шотландия. Майка му му пречеше.

— И все едно я е убил? — прошепна Кейт.

— В известен смисъл, да. — Той задържа погледа й. — Затова никога не се оставяй на неговата милост. За него ти си почти също толкова голяма заплаха, колкото беше и тя.

Тя невярващо поклати глава.

— За бога, слушай какво ти говоря!

— Всичките тези приказки за власт и заплахи са абсолютно безсмислени. Аз нямам никакви претенции към трона.

— Сега Елизабет управлява Англия, но католиците казват, че тя е незаконородена и няма право на трона, защото Хенри се е отцепил от римокатолическата вяра заради майка й, Ан Болейн. Амбициозните хора изкривяват фактите така, както им е угодно, и винаги търсят пионки, за да постигнат онова, което желаят.

— Аз не съм пионка.

— Не и сега, но ако искаш да останеш такава, каквато си, стой далеч от Джеймс и от милия ми братовчед Алек Малкълм, както и от папата и от половината благородници в Шотландия. О, и от Филип Испански. — Той поклати глава. — Да продължавам ли да изреждам? Да знаеш, бих могъл да продължа списъка.

— Е, значи в момента няма за какво да се безпокоя — рече Кейт и отвърна поглед от него. — А и смятам, че грешиш. Ако аз не искам да съм пионка, значи никой не може да ме направи такава.

— Не бъди толкова сигурна.

— Сигурна съм.

Но тя вече започваше да се чувства неспокойна при всичките тези приказки за пионки и завоевания. Той се дразнеше, а тя вече долавяше, че под повърхността на думите му се крие и някакъв яростен гняв. Искаше й се да се върне онзи момент, когато се бе чувствала толкова щастлива и в безопасност, когато той я бе завил с одеялото. Тя се намести и подпря буза на ръката си.

— Няма да се безпокоя за нещо, което въобще няма да се случи.

— Надявам се, моля се, то да не се случи — рече той. — Но няма да го предотвратиш, ако си затваряш очите за истината. — Известно време той я гледа втренчено, после яростно измърмори: — Но да, вярно, бях забравил, ти виждаш само онова, което искаш.

Тя рязко вдиша, а очите й се бяха разширили от слисване. Избухването му я бе сварило съвсем неподготвена, сякаш тигър я бе връхлетял от сенките.

— Струва ми се, че е време да заспиваме — намеси се Гавин. — Утре ще достигнем на планината и пътят ще е много по-труден.

Робърт не отговори.

Далечните планини се извисяваха мрачни и страховити под лунните лъчи, а този следобед Робърт бе забелязал, че небето придобива онзи отвратителен калаен цвят, който предвещава буря.

Само това ни трябваше, мислеше си Робърт, направо вбесен. Снегът и ледът щяха да направят и без това трудния път през планините още по-коварен.

— Може пък и да не е толкова зле. — Тихо се обади Гавин, като се приближи до Робърт на възвишението. — Все още сме едва в полите на планината. Снегът може да премине, докато стигнем до склоновете.

— Но не и ледът.

— Просто ще ни забави още мъничко.

— По дяволите!

— Няма нужда да си го изкарваш на мен. — Той замълча, после добави: — Нито пък на Кейт.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че ти я караш да се чувства нещастна. Беше толкова щастлива преди няколко дни. Сякаш тя се… — Той млъкна, за да потърси точната дума. — Сякаш разцъфваше. И въобще не разбира защо сега си различен.

— Тя не иска да разбере.

— Може би ще е по-добре да легнеш с нея, стига това да те освободи от лошото ти настроение. Така нараняваш момичето.

— Радвам се, че даваш разрешението си.

— Е, тази вечер трябва да си мил с нея. — Направи се, че не е чул Гавин. — Прекарах последния час, опитвайки се да я поразведря, а на теб нищо няма да ти стане, ако й се усмихнеш.

Но ако той й се усмихне, тя ще отвърне на усмивката му. Ще се усмихне с онзи копнеж и доверчивост, които сякаш го привързваха с дебело въже и му пречеха да се освободи от нея.

Вече доближаваха огъня и Кейт, която бе седнала с кръстосани крака на едно одеяло пред него. Гавин побърза да каже:

— И я похвали. Кажи й колко…

Робърт не чу последните думи на Гавин. Бе се втренчил ужасено в Кейт.

Пламъците на огъня се отразяваха в трите ножа, които се въртяха около главата на Кейт!

— Какво, по дяволите…

— Шшт… — Гавин сграбчи ръката му, а погледът му не се откъсваше от трите ножа, с които жонглираше Кейт. — Недей, ще я стреснеш. Не е ли чудо?

— Ще е истинско чудо, ако не се убие! — Всеки миг някоя от тези ками можеше да падне върху ръката на Кейт и да я среже до костта. Той знаеше колко остри са тези ножове. — Защо, по дяволите, си я оставил да върши това?

— Мислех, че може да я поразсее — каза Гавин. — Тя каза, че можела да ми покаже един номер. Не е нужно да се тревожиш. Струва ми се, че тя знае какво прави.

В този миг Кейт запрати едната кама с въртеливо движение на няколко метра от себе си, а после сръчно хвана другите две за дръжките им.

— Никога не съм виждал подобна глупост. Можеше да си отрежеш ръката!

— Глупости! Ножът по нищо не се различава от другите предмети, стига само да е добре балансиран.

— Страхотен номер, Кейт. Къде се научи да го правиш? — попита Гавин.

Кейт продължи внимателно да наблюдава Робърт.

— Всяка година през селото ни минаваше трупа странстващи артисти. Двете с Каролин се скривахме в гората и ги гледахме как се упражняват. — Тя се усмихна. — Имаше акробати и въжеиграчи, а и един жонгльор, който бе направо невероятен. Казваше се Великия Джонатан и можеше да жонглира с пет бляскави топки едновременно. Като си заминеха, ние с Каролин все се упражнявахме. На нея скоро й омръзна, но аз продължих да опитвам години наред. Нямах топки, но използвах ябълки и картофи.

— А може ли да попитам защо си била толкова твърдо решена да се научиш? — попита саркастично Робърт. — Любопитство?

— Не, разбира се. Мислех, като избягам от Себастиан, да се присъединя към някоя трупа странстващи артисти.

— Като жонгльор?

Тя предизвикателно вдигна брадичка.

— А защо не? Идеята не е чак толкова глупава. Знаех, че все някак ще трябва да припечелвам хляба си, ако трябва да се скрия от Себастиан. И сега съм доста добра, пък и с още упражняване щях да стана много по-умела. Не беше…

— По дяволите!

Та на нея дори не й бе хрумвало какви опасности дебнат пътуващите актьори, които винаги са заобиколени от проститутки, крадци и шарлатани. Дявол да го вземе, та тя не знае нищичко! Сега просто го гледаше с онези големи светли очи, изпълнени с копнеж и мечти, и очакваше той да…

Той се обърна и се отдалечи в мрака.

Тя скочи на крака и изтича след него.

— Защо си толкова ядосан? Не съм направила нищо лошо. Единият нож само мъничко се изцапа, но мога да го…

— Махни се от мен.

— Разтревожил си се за мен? — попита тя. И лицето й грейна в ослепителна усмивка. — Това е много… хубаво.

— Нима?

Тя кимна.

— Не помня някой някога да се е тревожил за мен. Може би само Каролин, но това бе толкова отдавна… — Тя пристъпи напред, а очите й с копнеж се взираха в лицето му. — Казах ти, че ще станем приятели, нали?

Нещо вътре в него сякаш се взриви.

— Чуй ме сега, момиченце. — Той рязко я притегли към себе си, като притисна ханша й към напрегнатите си слабини. — Ако не искаш да заемеш леглото ми, тогава стой далеч от мен. Повече няма да търпя това. — Той я пусна и се отдалечи от нея, като се стараеше да не поглежда назад.

Знаеше как ще изглежда тя — самотна, отчаяна, точно каквато бе през онази нощ, когато той я бе утешавал след съня с морската сирена. Не можеше да стори нищо, ако беше разочарована. Той е мъж, с нуждите на един мъж. Крайно време бе тя да разбере, че за нея няма място в живота му, освен в онзи временен и плътски смисъл, който още отначало бе избрал за нея.

Всъщност не бе загубила нищо, което наистина й е принадлежало.

Робърт се събуди посред нощ и видя, че Кейт е коленичила до него.

— Шшт! Не буди Гавин! — Тя преглътна и колебливо каза: — Няма да ти отнемам много време. Трябва… да поговоря с теб.

— Не може ли да почакаш до сутринта?

— Не, не мога да заспя. Искам да се извиня, че бях толкова глупава. Сега разбирам какви проблеми съм ти създала. Виж… просто прекалено дълго време бях сама. — Тя поспря, после продължи. — Всичко стана, защото си толкова силен, струва ми се. Себастиан също бе силен, но неговата сила винаги бе срещу мен. После се появи ти… и въпреки силата си се държеше толкова мило с Гавин. Стори ми се… прекрасно. Исках го, затова се опитах да го получа. Въобще не се замислих какво искаш ти. — След миг тя добави с внезапно ожесточение: — Но и теб не те бе грижа какво исках аз!

Напротив, бе помислил за желанията й. Знаеше за отчаяната й жажда, да бъде близка с някого след толкова години самота и страдания. Той просто не бе в състояние да й даде онова, от което се нуждаеше.

— Ти беше прав, наистина се опитах да те направя такъв, какъвто аз исках да бъдеш. — Тя се усмихна безрадостно. — Но е невъзможно ти да се промениш.

Искаше му се да протегне ръка и да я докосне. Но не го стори.

— Мисля, че трябва да се връщаш в постелята си.

— Ей сега, свършвам. Със Себастиан живях живот, изпълнен с лъжи, и никога повече не искам това да се повтаря. Той се опита да ме промени, както аз се опитах да променя теб. Срамувам се, че действах като него. — Тя сви рамене. — Всъщност може би трябва да ти благодаря. Себастиан изгради около мен нещо като черупка, а ти я разби.

— Нямам нищо общо с това. — Робърт си помисли, че това не бе толкова черупка, колкото какавида, от която се бе излюпила прекрасна и изящна пеперуда. — Ти сама я разчупи.

Тя вдигна брадичка.

— Точно така. Сама го сторих. Мога да имам всичко, да бъда всичко, което искам да съм. Всъщност никога не съм се нуждаела от твоята сила. Не съм дете. Не искам нищо от теб.

Той я гледаше безмълвно.

— Това е. Просто исках да знаеш, че вече край на глупостите ми и няма повече да те безпокоя. Когато стигнем в Крейда, трябва да се опитаме да направим така, че да се виждаме колкото може по-малко. — Тя бързо се изправи на крака. — Лека нощ.

Той гледаше как тя отива към одеялата си. Струваше му се, че вижда стените от гордост и болка, които се издигат около нея, за да го оставят отвън. Пламенното открито дете от последните дни си бе отишло. Трябваше да е доволен, по дяволите! Тя повече няма да се влачи подире му, да бърбори и да ръкомаха, да го разпитва, да се стреми да го превърне в нещо, което той никога не може да бъде. Сега тя ще се държи на разстояние и повече няма да е постоянна съблазън за него. Е, може би ще успее да стигне до Крейда, без да легне с нея.

Трябваше да е доволен.

Единбург

— Това е абсурдно! — раздразнено каза Джеймс на Себастиан Ландфийлд. — Не очаквайте, че ще повярвам на подобна история.

— Предположих, че ще ви е трудно, затова си позволих да донеса няколко писма от Нейно величество до мен, отнасящи се до отглеждането и възпитанието на момичето. — Себастиан извади документите изпод наметалото си и ги поднесе на краля. — Сигурен съм, че сте получавали писма, написани лично от Нейно величество, и можете да сравните почерка.

Джеймс не си направи труда да отвори писмата.

— Но дори и това да е вярно, момичето не може да представлява заплаха за мен.

— Тя е заплаха за всички, които вярват в Джон Нокс.

— Католичка ли е? — бързо попита Джеймс.

— Не и в момента. Възпитах я да бъде добра протестантка, но тя е слаба и грешна като майка си. Малко й трябва, за да се присъедини към лагера на сатаната. Смятам, че не е необходимо да ви казвам какъв хаос би могла да донесе в двете държави, ако се опита да примами на своя страна вашите благородници католици. — Себастиан снижи глас. — А тя би могла да го стори, Ваше величество. Представете си майка си: млада и обаятелна, но с пламенност, която Мария никога не е притежавала, и ето ви образът на Катрин.

Джеймс прехапа устни раздразнено. Не е честно, ядосано си мислеше той. Тъкмо се бе отървал от един съперник, и ето че на хоризонта се задава този нов проблем. Млада, обаятелна, пламенна Мария. Да, и той самият бе млад, но образът, който го гледаше от огледалото, не притежаваше нито обаяние, нито пламенност, а сънародниците му лесно се влияеха именно от тези две качества.

А Елизабет бе увеличила още повече опасността, като бе омъжила девойката за Макдарън. През последните няколко години този граф представляваше постоянен дразнител за него, а той не би се поколебал да създаде дори още повече неприятности.

— Ще предприемете ли нещо по въпроса, Ваше величество? — попита викарият.

— Ще си помисля.

— Трябва да действате незабавно, докато тя все още е млада и неуверена в силите си.

— Казах, че ще помисля по въпроса — рязко отвърна Джеймс. — Значи Макдарън я води в Крейда?

— Той спомена само Шотландия, Ваше величество.

— За него Крейда е Шотландия. — Джеймс се изправи и се приближи до прозореца. — А и той до такава степен не зачита авторитета ми, че все едно, че аз съм негов поданик, а не той мой.

— Значи фактът, че е омъжена за такъв човек, ще влоши още повече нещата.

— Знам, знам — нетърпеливо рече кралят. — Но как мога да съм сигурен, че подобна история отговаря на истината?

— Писмата би трябвало…

— Писмата не са достатъчно доказателство. Детето още от раждането си ли е при вас?

Себастиан поклати глава.

— Катрин ми бе предадена на тригодишна възраст. Преди това за нея се е грижила една дойка, жена на име Клара Мъркет.

— Във вашето село ли?

— Не, живееше в Буърс.

— Все още ли живее там?

Себастиан се намръщи.

— Нямам представа.

— Ще изпратя отряд да я доведе тук.

— Тази жена може дори вече да не е сред живите — възпротиви се той.

— Трябва да имам сигурно доказателство, че опасността е реална, преди да предприема някакви стъпки срещу Макдарън. Именно дойката е ключът към всичко.

— Значи всичко трябва да бъде сторено без излишен шум. Елизабет никак няма да е доволна, ако плените неин поданик.

— Нима смятате, че не зная това? Не ми трябват съвети от някакъв си англичанин. Сам ще се погрижа за нещата.

Себастиан се поклони.

— Ще очаквам новини. В момента съм отседнал в една странноприемница близо до двореца ви. Ще бъдете ли така добър да ме държите в течение?

Джеймс кимна рязко.

— Но не мога да ви обещая каквато и да е бързина на действие.

— Ще чакам. — Себастиан отново се поклони и гърбом излезе от стаята.

Джеймс направи отвратена физиономия, извръщайки лице към прозореца. Как само мразеше тези религиозни фанатици с пламтящи очи и също толкова решителност! Но точно този фанатик може пък и да му бе направил голяма услуга. Джеймс със сигурност не можеше да позволи на разни копелета от кралски произход да се размотават из страната, и то в такъв деликатен момент. Сънародниците му никак не бяха доволни от липсата, на каквито и да е действия от негова страна, за да бъде предотвратено екзекутирането на майка му, а и цялата страна можеше внезапно да избухне в пламъци, и то при най-малкия повод. Е, какво са очаквали? Нима той трябваше да остави майка си да заграби английския престол под носа му? За всичко тя сама си бе виновна. Ако не се беше забъркала в онзи заговор срещу Елизабет, сега той нямаше да е поставен в това неприятно положение.

И ето че се налага да се справя с копелето на милата си майчица, но без да се забърква открито. Цялата работа трябваше да бъде свършена от някой, на когото може да има пълно доверие.

Джеймс бързо се приближи до писалището в другия край на стаята, седна и топна перото си в мастилницата. Какъв късмет, че разполага с такъв лоялен поданик като Алек Малкълм, и то току до прага на Макдарън. Почувства леки тръпки на вълнение при мисълта, че отново ще види Алек. Бе крайно разстроен, когато Алек напусна двора и се върна в именията си в онази планинска пустош. Оттогава все се чудеше какъв предлог да измисли, че да повика Алек отново при себе си. Винаги бе изпитвал особено влечение към силни, доминиращи мъже, а невероятната амбициозност на Алек бе допълнително очарование в очите му. Да, ще повика Малкълм и веднага щом той пристигне, ще остави неприятния проблем с онова момиче в неговите способни ръце. И той започна да пише: