Великолепният негодник

9.

— Ела бързо, трябва веднага да тръгнем! — Кейт грабна ръката на Гавин. — Деирдре е в кухнята и надзирава тенджерите и тиганите. Ако побързаме, можем…

— Мислех си, че може да си я заключила в конюшнята. Ти ми се стори някак раздразнена, когато не те пусна да тръгнеш вчера сутринта.

— Вече минаха три дни, а не съм видяла нищо друго, освен каменни стени, конюшни и кухни и… — Тя тревожно погледна през рамо назад. — Бързо!

Гавин понечи да се изсмее, докато се оставяше да го влачат към вратата.

— Ами ако ни настигне? Дали ще ни изпрати да мием тенджерите?

— По-лошо. Ще намери нещо друго, което влиза в задълженията ми. Вчера прекарах целия следобед да се ровя из счетоводните книги за миналия месец. Тя накара горкичкия Тимъти Макдугъл да ми обясни за какво е похарчил всяка сума, до последното пени.

— Звучи направо похвално!

— О, да, много похвално — вбесено повтори Кейт. — Всичко, което върши, е правилно. Тя е твърда, но любезна с прислугата. Сръчна е и работи повече от всеки, когото съм познавала. Очевидно желае само най-доброто за Робърт и за Крейда и се труди от зори до мрак, за да бъде всичко наред. — Тя отвори вратата с едва сдържан гняв. — Направо ще ме побърка!

— Робърт реагира почти по същия начин, когато тя дойде тук.

— Не може да е било по-лошо. Тя е като река, която помита всичко по пътя си към морето. Кара ме да върша задача след задача, докато съм прекалено уморена дори и за да мога да мисля.

— Ти не си толкова мекушава, че да не можеш да й откажеш. Защо си я оставила да те командва така?

Тя се намръщи.

— Не знам. Има нещо в нея, което… Тя винаги е толкова сигурна, че е права, че ме кара да вярвам, че съм направо глупава, за да… Стига си се смял!

Той се опита да си придаде сериозен вид.

— Ти каза, че искаш да знаеш всичко за Крейда. Понякога е опасно да ти се изпълняват желанията. Знам точно какво имаш предвид с Деирдре. Ужасно е да си близо до човек, който винаги е прав. Защо мислиш, че живея в селото?

— Аз няма да съм такава страхливка, но ще…

— Къде отивате?

Гавин и Кейт се обърнаха и видяха, че Деирдре се е запътила към тях по коридора.

— Знаеш къде отиваме — весело извика Гавин. — На същото място, на което се опитахме да идем и вчера, и онзи ден, от три дни насам. Смятам да я разведа из селото да види…

— Нямаме време за това — заяви Деирдре. — Днес трябва да видим конюшнята и да…

— Вече видях конюшнята — прекъсна я Кейт. Не й пукаше дали е страхливо, или не, но трябваше да избяга. Хвана Гавин за ръката и затича по стълбите. — Хайде, Гавин!

Двамата избързаха през двора като деца, които бягат от наказание.

Кейт погледна за миг назад и видя Деирдре, застанала на най-горното стъпало, а гладкото й чело бе смръщено.

— Мислиш ли, че ще тръгне да ни преследва?

Гавин поклати глава.

— Тя не се разбира много с жените от селото. Те я смятат за много…

Той се поколеба и Кейт довърши вместо него с точния термин:

— Вбесяваща.

— Е, тя наистина се опитваше да им казва как е най-добре да си вършат работата. Разбира се, в повечето случаи беше права, но от това мнението й не бе прието по-добре. Те направо настръхват всеки път, щом я видят да се приближава.

— И никак не съм изненадана. — Кейт забърза, докато прекосяваха подвижния мост над рова. — Омръзна ми все да ми казва какво трябва и какво не трябва да правя. Искам да науча всичко, но не всичко наведнъж. Искам да напредвам по-бавно и да се наслаждавам на всяко нещо. А и сигурно има и други начини да свършиш една работа, освен начинът на Деирдре.

— Но нейният начин е много добър, ако се съди по резултатите.

— Само че не е моят начин. — Тя разтърси рамене, сякаш смъкваше товар от тях. — Не искам повече да мисля за нея.

Вече бяха прекосили рова и наближаваха селото, затова тя забърза още повече.

Докато минаваха по улиците, Кейт бе направо обсадена от всякакви търговци, които предлагаха стоките си.

— Чудесен лен, тънък като паяжина, карфици, игли и жартиери!

— Не ви ли трябва едно прекрасно шкафче, милейди?

— Няма ли да си купите испански ръкавици? От най-фина кожа!

— Горещи овесени питки!

Като минаха покрай една книжарница с невероятното име „Бронзовата овца“, изписано на табела над вратата, Кейт се поспря до един дървен щанд и разгледа томчетата, наредени по него.

— Никога не съм виждала толкова много книги! — удивено възкликна тя.

— Нямахте ли книжар в селото? — попита Гавин.

Тя поклати глава.

— Себастиан мислеше, че да се чете каквото и да е друго, освен Светото писание е греховно и го порицаваше от олтара.

— Е, ако на Себастиан това не би му се харесало, тогава непременно трябва да ти купим някоя книга. — Гавин огледа заглавията и избра дебело томче, подвързано с червена кожа. — А, ето една книга, която е достатъчно греховна, и все пак достойна за една дама.

— Благодаря. — Кейт прегърна нежно книгата и двамата продължиха нататък. — Всички изглеждат толкова заети и преуспяващи!

— Да, на Крейда няма глад. Робърт не би го позволил. Той се грижи за своите хора.

— Ти каза, че на Крейда земята е прекалено неплодородна, за да изхранва хората. Как си изкарват прехраната?

— Търгуваме с ирландците.

— Знам, но това ли е всичко?

— То е повече от достатъчно. Целият свят търси фини вълнени платове. Ние ги купуваме от ирландците и ги продаваме на англичаните и на половината страни в Европа. От времето на прадядото на Робърт това ни е осигурявало щедра прехрана.

Кейт спря до една витрина, където бе изложен кариран плат на клана Макдарън.

— Прекрасно платно! Никога не съм виждала толкова фина изработка и по-хубави цветове.

— Ирландско е. Всичкото платно, което ще видиш по магазините или другаде в Крейда, е ирландско.

Този отговор й се стори доста странен.

— Тук въобще ли не тъчете платове?

— Понякога жените тъкат по малко за вкъщи, но всъщност никой не се нуждае от това. Робърт се грижи да има достатъчно плат за всичко, и то на ниски цени, пък и те не могат да произведат нещо толкова качествено. Ирландските тъкачки са невероятни и качеството на работата им е първокласно.

— Виждам — рече тя, като си спомни красотата на завивката, която Деирдре бе увила около раменете й в онзи първи ден на острова. — А и вълната несъмнено е от ирландски овце, нали?

— Да, островът е прекалено скалист, за да осигури достатъчно пасища за овцете.

— Така че ние жънем благата и на плодородната ирландска земя, и на умелите им тъкачки.

Гавин кимна.

— Целият свят желае фина вълна, и ние му я осигуряваме.

— Ирландците са тези, които я осигуряват. Ние просто купуваме и продаваме.

Гавин повдигна вежди.

— Това май те разстройва.

— Не знам защо е така. — Тя направи смешна физиономия. — Предполагам, че ми се ще Крейда да прави всичко.

— Това не е практично. Трябва да разбереш…

Той замълча, забелязал някакъв мъж, който се приближаваше към тях по улицата.

— Ето го Иан Мактавиш. Ела, ще те запозная. — Той я поведе към младия мъж, идващ по улицата. — Той е лейтенантът на Джок и ако ти трябва нещо, попитай него.

Тъмнокосият мъж, който се приближаваше, изглеждаше малко по-възрастен от Гавин, но осанката му ни най-малко не бе младежка. Вървеше с тежки целеустремени крачки, а сериозното му изражение бе също толкова авторитетно.

— Мислех, че ти ще командваш, докато Робърт не е на острова.

Гавин поклати глава.

— Аз нямам дарбата да издавам заповеди. Имам навик да се запилея нанякъде, когато би трябвало да се занимавам със сериозни неща.

— А Иан Мактавиш не е такъв?

— Никога, той е много сериозен младеж. Разбира се, да се влачи непрекъснато в сянката на Джок би направило всекиго трезвомислещ. — Той се спря пред Мактавиш. — Иан, имам честта да те представя на графинята.

Иан Мактавиш се поклони.

— Милейди, за мен наистина е чест. Естествено смятах да ви посетя в замъка, за да изразя готовността си да ви служа. Ако има нещо, което бих могъл да сторя за вас, трябва просто да ме повикате.

— Благодаря. — Тя се усмихна. — Много сте любезен, но сигурно няма да ми се наложи да търся помощта ви. Крейда изглежда много безопасно и приятно място.

— Точно когато всичко изглежда безопасно, опасността е най-голяма. — Той отново тържествено се поклони и се отправи нагоре по хълма.

— Мили боже, ти наистина бе прав — прошепна Кейт. — Сега разбирам защо Джок Кандарън го е избрал. Ужасно трезвомислещ е.

— И потискащ. Точно така става, когато си натоварен с отговорности. — Гавин се ухили. — А пък аз съм лек като перце. — Той почти подрипна, когато я затегли към една сергия на няколко метра от тях. — Я виж! Тофи4! Кенет Камерън прави най-хубавите бонбони в цяла Шотландия. Ела, ще ти купя малко.

Докато стигнат обратно в крепостта, вече почти ще се е стъмнило, а Кейт бе толкова уморена, че едва вървеше. Може би това не бе умора, а щастие, мислеше си тя. Чувстваше се замаяна, опиянена от гледките, ароматите и звуците. Чувстваше се така, сякаш се е запознала с всяка жена, мъж или дете в селото и сякаш е извървяла всяка от лъкатушните улички.

— Внимавай, ще паднеш в рова — рече Гавин, докато гледаше как тя залита по подвижния мост. — А и ти нямаш оправданието, което имах аз, когато паднах. Не си пила нито капка пиренова бира.

— Чувствам се така, сякаш съм пила. — Тя се завъртя в кръг. — Така ли се чувства човек, главата му сякаш е пълна с въздух и цветовете са по-ярки и…

Част от опиянението й избледня, когато се сети за икономката. През целия ден успешно бе отпъждала Деирдре от мислите си, затова и сега нямаше да й позволи да ги помрачи.

— О, значи си се върнала. — Деирдре безцеремонно се приближи към нея. — Малко си разчорлена. Тичай в стаята си и се пооправи, докато им кажа, че вече си готова да ти сервират вечерята.

Ръката на Кейт инстинктивно се насочи към косата й.

— Не, така няма да стане. Иди си в стаята. Ще изпратя една прислужница да ти помогне. — Икономката понечи да се обърне.

— Не — внезапно заяви Кейт.

Деирдре се обърна и я изгледа.

— Милейди?

Кейт не знаеше, че бунтът се надига, докато не изговори думите. Но сега вече бе сигурна, че не може да се оттегли от сблъсъка.

— Казах не. Не искам да се пооправям. Смятам да се изкъпя и да си легна. Можеш да ми изпратиш вана с топла вода.

— След като вечеряш.

— Не искам да вечерям. Не съм гладна. — Тя се заизкачва по стъпалата. — Ядох, докато бях в селото.

— Наденички, пита с плодове и карамел, мога да се обзаложа — рече Деирдре, като се намръщи. — Сигурно ще се разболееш. Щеше да е по-добре, ако бе изчакала да се нахраниш както трябва.

Кейт осъзна, че вече стомахът малко я наболява. Ама че работа, защо трябва тази жена непрекъснато да е права? Тя продължи нагоре по стълбите.

— На мен ми хареса. Смятам да ям съвсем същите неща и утре, когато отида там.

— Не утре. Утре е денят, в който ще правим свещи. Трябва да си тук и да научиш как да надзираваш…

Кейт се закова на място и се извърна.

— Няма.

— Свещите са ни необходими. Тук използваме наистина много — настоя Деирдре. — Наистина е нужно да…

— Не ме интересува. — Кейт дълбоко си пое дъх и съвсем ясно и отчетливо заяви: — Утре пак ще отида в селото с Гавин. Ти няма да ми казваш какво ще правя и какво не. Сама ще решавам. Разбираш ли?

Деирдре я гледаше безпристрастно.

— Не съм глупачка. Разбирам. — Тя се обърна и се отдалечи.

Кейт гледаше след нея, а в душата й бушуваха яд, гняв и чувство за вина. Искаше й се жената да бе останала, за да могат да поспорят и тя да може да се защити. Влудяващо бе да се караш с жена, която прави единствено най-доброто за нея и за Крейда.

Но изтича нагоре по стълбите. Беше права. Бе направила единственото възможно нещо, за да установи независимостта и положението си в крепостта. Ако не бе сторила нищо, за да го предотврати, можеше да се озове в почти същото положение тук, както и при Себастиан.

Тя решително почука на вратата на спалнята на Деирдре.

Никакъв отговор.

По това време тя със сигурност трябва да е в стаята си. Всички в крепостта се бяха оттеглили за нощната почивка, а дори и Деирдре не работеше толкова късно.

Тя отново почука.

— Деирдре, може ли да вляза? Трябва да поговорим.

— Влез.

Кейт отвори вратата и моментално бе зашеметена от ослепителна светлина. Освен огънят, който гореше в камината, още поне дузина свещи, поставени на високи свещници, осветяваха стаята като сред ден.

— Случило ли се е нещо?

Погледът на Кейт се отправи към другия край на стаята. Деирдре седеше на пейка пред най-големия стан, който Кейт някога бе виждала, заобиколена отвсякъде от гредите и нишките като паяк в средата на паяжината си. Огромната конструкция я правеше да изглежда някак по-малка, по-уязвима. Тъмните й коси падаха свободно по раменете и тя бе облечена в бяла ленена нощница и тъмносиня вълнена роба, нейното неофициално облекло, което й придаваше по-малко заплашителен вид.

— Не, всичко е наред — каза Кейт, като влезе в стаята. — Защо не ми отговори веднага?

— Не съм те чула. Моделът е много труден и трябва да се съсредоточа изцяло. — Деирдре хвърли бърз поглед през рамо към нея, като огледа и нощницата, и робата на Кейт. — Да не би да си променила решението си относно вечерята? Гладна ли си?

— Не, не можех да заспя. Искам да поговорим.

— Затвори вратата. Ей сега ще дойда при теб. — Погледът й отново се върна към совалката на стана. — Можеш спокойно да седнеш.

Кейт отиде до едно столче до камината, седна и обви с ръце коленете си, като не откъсваше поглед от бързите сръчни движения на Деирдре. Никога не бе виждала толкова сръчна тъкачка. На стана имаше нещо голямо и бяло, сигурно одеяло. Моделът представляваше красиво бодливо лилаво цвете и то нарастваше, сякаш оживяваше пред очите на Кейт.

Тя любопитно се огледа из стаята. Бе оскъдно мебелирана, без украса, но красотата надничаше от лилавата завивка на леглото, от искрящо белите завеси на прозореца.

— Какво искаш от мен?

— Чувствах, че трябва да поговорим.

Деирдре мрачно се усмихна.

— Чувствала си се виновна, задето ми се сопна. Мекушавите винаги правят така.

— Не съм се чувствала… Е, добре, може и така да е, но не беше нужно.

— Мекушавите винаги така правят. Първо хапят и после идват да залижат ухапаното.

Кейт внезапно се изкикоти.

— Ама че отвратително звучи!

— Аз вярвам на истината, не на милите думи. — Жената сведе поглед към модела. — Нямаше нужда да идваш. Свикнала съм да ми се сопват.

— Може би това няма да се случва, ако не го предизвикваш. Хората не обичат непрекъснато да им се казва какво да правят.

— Такава ми е природата — рече Деирдре. — Винаги съм правила нещата по-добре от другите и не мога да понасям да гледам как се мъчат, след като биха успели толкова много само ако направят, каквото им казвам.

— Може пък хората да искат да вършат нещата по свой си начин, дори и той да не е най-добрият.

— Нима мислиш, че това не ми е хрумвало? Но няма никакъв смисъл, затова не му обръщам внимание. — Тя отново погледна към работата си на стана и тихо попита: — Искаш ли да си ида от Крейда?

За момент Кейт остана смълчана, колебаеща се. Животът й може би щеше да бъде по-лек, ако Деирдре не е тук, но тя не бе сигурна дали го желае.

— Защо да те гоня? Неразумно е да изгониш някого, защото е прекалено умен и работи много.

— Да не би да ти е трудно да си намериш извинение? Аз дразня хората. Всички го знаят. — Совалката се задвижи още по-бързо. — А и не проявявам нужното уважение.

— Не съм била графиня толкова дълго, че да се обиждам от липсата на уважение — отвърна Кейт. — Но не споря за това, че дразниш хората — откровено добави тя. — Само се чуй! Дори ми казваш кое е най-правилното извинение да те изгоня. Ти искаш ли да си отидеш?

— Защо да искам? Тук ми е много добре.

— Тогава не виждам причина да не можем да работим заедно — отвърна Кейт. — Наистина искам да се уча от теб, но по своя си начин и с моето темпо. Ако можеш да приемеш това, можем отново да опитаме.

— Не мога да обещая, че ще престана да те напътствам за всяко нещо — остро рече Деирдре.

— Аз пък не обещавам, че няма да ти казвам да си гледаш работата и да ме оставиш на мира.

— Така е честно. — Деирдре вдигна поглед към нея. — Това ли е всичко?

Това бе всичко, но странно, все още не й се искаше да напусне Деирдре.

— Имаш ли нещо против да остана да те погледам?

За миг по лицето на жената проблесна изненада.

— Ако искаш. Но не очаквай да си бъбря с теб. Както ти казах, този мотив изисква много внимание.

— И светлина — погледът на Кейт се насочи към десетките свещи, които направо я бяха стреснали, когато влезе в стаята. — Ти каза, че използваме наистина много свещи.

Деирдре застина.

— Имам разрешение от Робърт да използвам колкото искам свещи. Нямам време да тъка през деня, а така успявам да изработя много хубави неща, които да внасят малко уют в тоя замък, дето прилича на хамбар.

— Не се и съмнявам. Вече видях много от тях. Не те обвинявах, че разхищаваш свещите.

Деирдре видимо се отпусна и се обърна отново към стана си.

— Но си мислех, че сигурно си прекалено уморена, за да тъчеш толкова късно през нощта.

— Нужни са ми само няколко часа сън, за да си почина. Винаги съм имала много енергия.

Това бе направо меко казано, помисли си Кейт, поразвеселена.

— Прекрасен модел. Никога не съм виждала подобно бодливо цвете.

— Не е цвете. Снежинка е.

— О! — Явно бе направила голяма грешка. За момент тя замълча, преди да се осмели любопитно да попита: — Лилава снежинка?

Деирдре не отговори.

Кейт попита отново:

— Както и да е, този оттенък на лилавото е направо прелестен. От кое растение получаваш боята?

— От корена на един вид пирен.

— Робърт ми каза, че приложенията на пирена нямали край.

— Той е прав. В зависимост от възрастта си пиренът ми дава и жълтата, и оранжевата, и сиво-зелената боя.

— От къде си се научила да тъчеш толкова добре?

— От майка ми, а тя пък от нейната майка — отвърна Деирдре. — Още когато проходих, те започнаха да ме учат на тънкостите.

— И мен са ме учили да преда и да тъка, когато съм била малка, но никога дори не съм мечтала да създам нещо толкова прекрасно.

— Защото си го правила от необходимост. Аз го правя заради самия занаят.

— Нима това е толкова важно?

Тя кимна.

— Занаятът и търговията с платове е всичко за моето село. Ако работата е достатъчно добра, тогава на къщата се плащаше по един шилинг допълнително за всеки топ платно. Естествено всяко домакинство се мъчеше да спечели това допълнително заплащане.

— И съм сигурна, че ти винаги си спечелвала този допълнителен шилинг.

— Разбира се. Аз бях най-добрата тъкачка в селото — отвърна Деирдре делово.

— Колко семейства в твоето село работеха този занаят?

— Почти всичките. Жените тъчаха платовете, а мъжете отглеждаха овце.

— И всички те продаваха на Крейда?

Тя кимна.

— Макдарънови винаги са били честни с нас. Ние им имаме доверие.

— Дори и на Джок Кандарън?

Тя погледна бързо Кейт.

— Казали са ти, че е убил съпруга ми, нали?

— Бях изненадана, че си дошла в Крейда.

— Хич не му бях сърдита за това, което стори. Мъжът ми беше побойник и пияница. Все си търсеше кавги. Но един ден се заяде не, с когото трябва. — Тя сви рамене. — Аз тъкмо бях изгубила бебето си и бях прекалено болна, за да работя. Джок Кандарън ме доведе тук и ме гледаха добре, докато се излекувах. След това той ми предложи да ме изпратят обратно в Ирландия, но аз предпочетох да остана тук.

— Защо? Не ми се вижда мястото да ти се нрави особено.

— Всяко място е досущ като другите.

— Не съм съгласна.

Деирдре леко се усмихна.

— Не, и ти си като всички останали тук. Мислиш си, че на земята няма по-красиво място от тази брулена от бурите скала.

— А ти защо избра да останеш на тази брулена от бурите скала?

Деирдре не обърна внимание на въпроса й и строго рече:

— Казах ти, че не мога да си бъбря с теб, а ти пак ме тормозиш с въпроси. Ако искаш да останеш, мълчи и не ми пречи.

Деирдре не бе сметнала, че въпросите й пречат, докато не станаха по-лични по характер, забеляза Кейт, а погледът й отново бе привлечен от снежинката върху плата. Деирдре малко приличаше на тази снежинка, спокойна и все пак бодлива, в един момент я има, в следващия вече се е стопила и все не можеш да я задържиш.

Кейт се изправи.

— Ще те оставя да работиш на спокойствие. Може ли утре вечер пак да дойда и да те погледам?

Деирдре я погледна в очите.

— Защо искаш да дойдеш?

Самата тя не бе съвсем сигурна защо, но имаше нещо смътно приятно в това, да си седи тук до огъня и да поема аромата на горящите дърва и свещи, докато разгадава тайнствената скрита картина, която представляваше Деирдре О’Конъл. Може би просто никога не бе имала приятелка, освен Каролин, и сега се чувстваше самотна и тъгуваше за такъв вид приятелство. Божичко, бе избрала жената, която най-малко бе в състояние да задоволи тази нужда.

— Понякога не мога да спя. Ще ми е приятно да имам компания. Може ли да дойда?

Деирдре отвърна поглед от нея.

— Ти си господарката тук. Можеш да правиш каквото пожелаеш.

— Може ли да дойда? — повтори въпроса си Кейт.

Деирдре започна да движи совалката.

— Добре тогава, ела. На мен ми е все едно.

— Харесваше ли ти да си тъкачка? — попита Кейт.

— Жената винаги харесва да прави нещо, което умее по-добре от всички останали.

— Но ако не си правела нищо друго, освен по цял ден да тъчеш…

— Монотонно бе само когато се налагаше да повтаряш един и същи мотив отново, и отново. С карирания плат на Макдарън много се отегчавах. — Деирдре побърза да добави: — Обаче пък никой не успяваше да изработи по-хубаво платно от мен.

— Сигурна съм, че е било така.

— А дори и когато бях дете, много обичах опъването.

— Опъването ли?

— Когато вълната вече е боядисана и изпредена, трябва да бъде разпъната, така че всички деца се събирахме и започвахме опъването, като всички пееха и се шегуваха… — Усмивката й избледня. — Но това се промени, когато пораснах и всички видяха каква отлична предачка съм станала. Не ми позволяваха да правя нищо друго. Баща ми искаше както шилингите, така и честта да изкарва на пазара най-хубавите платове в селото. И той не се различаваше от другите мъже. Занаятът беше всичко, а мъжете в семейството го управляваха. — Тя сви рамене. — Никога не съм била хубава мома, но всички момци в селото искаха ръката ми. Знаеха колко много ще печеля за семейството.

— Баща ти ли реши за кого да се омъжиш?

Тя изсумтя.

— Защо му е да ме жени, като му бях толкова полезна? Не, сама си избрах Шон. Той беше едър, красив мъж, имаше нещо приятно в него. Не обърнах внимание на приказките, че бил пияница. — Тя внезапно се наведе над стана. — Сега мълчи, че трябва да довърша ей това.

Кейт вече много добре знаеше, че Деирдре може да се справи с всяка трудност в модела и със затворени очи, а това бе само знак, че иска да изостави някоя тема. Кейт бе научила много за тази жена през часовете от последната седмица, прекарани в тази озарена от свещите, стая. Бе сигурна, че и Деирдре е научила не по-малко за нея. Все още понякога бе неуверена в компанията на икономката, но тези случаи ставаха все по-редки.

— Ти така и не ми каза защо реши да останеш в Крейда.

— Това място не е по-лошо, от което и да е друго. Тук можех да работя и постоянно да съм заета с нещо.

— Но ти си била най-добрата тъкачка в селото си. Със сигурност и там си можела да работиш.

— Да, но аз познавам стана толкова добре, че не ми трябва да мисля. — Тя сведе поглед към завивката, която тъчеше. — Ако мозъкът ти бездейства, спомените идват. Глупава е онази жена, която оставя миналото да се връща и да чука на вратата, ако не иска да го пусне.

— Заради детето ли? — Тихо попита Кейт.

За момент Кейт си помисли, че тя няма да отговори, но после Деирдре кимна рязко.

— Исках да имам бебе. Бях бездетна четиринайсет години. Когато разбрах, че ще имам дете, направо си мислех, че е станало чудо. — Совалката се забърза. — Шон се радваше за бебето. Един мъж винаги се гордее, когато може да направи дете на някоя жена. Но една вечер той се напи и гордостта му вече не беше по-важна от липсата на пари. Докато носех детето, през повечето време бях зле и не можех да работя, както преди. Той ме наби и аз загубих бебето.

Ръцете й застинаха насред движението и тя невиждащо се загледа в совалката.

— Това се получи много нескопосно. Ще трябва да разплета тази част и да я направя отново.

Кейт се изправи.

— Аз те разсейвам. Май е по-добре да те оставя и да ида да си легна.

— Много си любезна — рече Деирдре. — Не е нужно да си тръгваш, ако мислиш, че ще се разплача. Вече не плача. Работя. — Совалката отново се понесе. — В работата има голямо удовлетворение. Дава ти някаква целенасоченост.

За първи път Кейт почувства, че започва да разбира тази почти неестествена енергичност, която движеше Деирдре.

— И те кара да се чувстваш пълноценна — продължи Деирдре. — На жената не й трябва нищо повече, ако знае, че е пълноценна.

Деирдре се бе вкопчила в работата, също както Кейт се бе вкопчила в мечтата за собствен дом. Но Деирдре си бе затворила очите за истината, която Кейт бе открила.

— Грешиш. — Тихо рече Кейт. — Някога и аз мислех като теб, но човек се нуждае и от други, не по-малко важни неща. Не можем да се крием и да живеем сами. Всичко изглежда кухо и безсмислено, ако не можеш да го споделиш с някой друг.

— Съпруг? — горчиво рече Деирдре. — Зарадвах се, когато бях освободена от това тегло. Нима мислиш, че онова е било първият път, когато ме е бил? Аз бях жена, затова можеше да ме използва и наказва, когато не оправдавах очакванията му. Никой в селото ми не си и помисли да накаже него, когато той уби детето ми. Само защото имаш чудесен съпруг, не е достатъчно да вярваш, че така е… — Тя млъкна, забелязала сдържаното изражение на Кейт. — Знам, че се карахте с Робърт, преди да замине, но това да не те трови. Той е добър човек. Вече много години го наблюдавам и никога не го видях да бъде жесток или алчен. Повярвай ми, не харесвам повечето мъже, така че думите ми не са безсмислени. — Тя направи кисела гримаса. — Разбира се, и той на моменти се ядосва, но аз често дразня другите.

Кейт стана и тръгна към вратата.

— Мисля, че е време да си лягам. Ще се видим утре сутринта, Деирдре.

Деирдре сухо й се усмихна.

— Разбира се, в никакъв случай не бива да се преуморяваш. Лека нощ, Кейт.

Няколко минути по-късна Кейт вече стоеше до прозореца в стаята си и се взираше в морето. Въобще не бе заблудила Деирдре. Икономката бе успяла да разбере, че Кейт си тръгна, за да избегне разговора за Робърт. Трябва да се пребори с този подтик да бяга всеки път, когато споменат Робърт. Нямаше право да поучава Деирдре да не се крие, когато самата тя го правеше. Всъщност струваше й се, че разрешението на проблема на Деирдре е много разумно. Работата наистина донася забрава, а, Бог й бе свидетел, тя отчаяно желаеше да забрави и Робърт, и времето, прекарано с него.

Но нямаше никакво желание да се отдръпва от хората на Крейда. Те вече започваха да я приемат, да я включват в кръга си. Искаше й се и Деирдре да почувства тази топлина. През последните дни Кейт се бе научила да й се възхищава и да харесва Деирдре. Жената не би си го признала, но на моменти тя сигурно се чувстваше ужасно самотна. Само ако можеха селяните да пренебрегнат арогантната й самоувереност и да я приемат заради добрите й страни! Никой не беше по-умен или по-честен, или по-работлив от Деирдре. Тя можеше да им даде толкова много, а и те на нея. Колко жалко, че…

Кейт рязко си пое дъх, а ръцете й се стегнаха около дъбовия перваз на прозореца, когато най-неочаквано й хрумна една идея.

Дали бе осъществима?

— Можем ли да се справим? — разгорещено попита Кейт Гавин.

— Струва ми се, че вече си взела решение по този въпрос — отвърна Гавин. — Едва ли ти е необходим положителен отговор от моя страна.

Тя се усмихна широко.

— Но ще ми е приятно да имам подкрепата ти.

— Знаеш, че я имаш — усмихна се в отговор Гавин. — Но аз пък ще се нуждая от помощта на Иан, за да се оправя с дърводелците. Предполагам, че вече си избрала жените?

— Мег Килдеър, Сара и Мария Камерън, Катрин Мактавиш, Елспет Макдоналд. Вече говорих с тях, и те са съгласни — добави тя, — но искам ти да посетиш съпрузите им и да им обясниш колко хубаво ще е всичко това за тях.

Гавин въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя.

— Ще се справиш чудесно. — Кейт вече тръгваше към вратата. — Можеш да си много убедителен, когато се постараеш.

— Но не повече от теб. Кога ще говориш с Деирдре?

— Тази нощ.

Щеше да й е необходимо нещо повече от убедителност, за да склони Деирдре, а като че ли с тази жена беше най-лесно да се говори през тези часове на нощта, които прекарваха заедно в стаята й.

— Не мислиш ли, че трябваше първо с нея да говориш?

Кейт поклати глава.

— Исках всичко да е уредено предварително. Гавин кимна.

— Разбирам защо. Тя ще е най-трудното препятствие. Не ти завиждам!

— Тази вечер си много мълчалива — рече Деирдре, докато пръстите й летяха със совалката. — Гавин да не ти е донесъл някакви обезпокоителни новини?

— Не — ръцете на Кейт, които стискаха коленете й, отново нервно се стегнаха, когато бърдото щракна върху стана, притискайки нишката на мястото й. Обикновено тези тежки ритмични звуци й се струваха много успокояващи. Но тази вечер те само увеличаваха напрежението й, докато се опитваше да измисли начин да засегне темата. — Може да се каже, че аз го обезпокоих.

Деирдре се усмихна и не каза нищо.

— Няма ли да попиташ какви са тези новини?

— Сама ще ми кажеш, когато решиш. Не си човек, който може да мълчи, когато нещо го тревожи. Веднага си казваш всичко.

— Това всъщност не ме тревожи. Просто е нещо, което… Да, тревожи ме. — Тя дълбоко си пое дъх. — Искам да научиш жените на Крейда да тъкат сръчно като теб.

Деирдре не промени изражението си.

— Нима?

— Мислех си, че можем да започнем с пет жени, а когато вече сметнеш, че са достатъчно сръчни, ще обучиш още пет.

— Това са глупости. Нямам време за тях.

— Наистина ще ти се налага да прекарваш поне четири часа на ден с жените, а и ще трябва да работиш повече, отколкото когато и да е през целия си живот — съгласи се Кейт. — Но не мисля, че се плашиш от работа. Може би можем да получим повече помощ от селото, а и аз ще правя всичко, което мога. Вече научих много неща за домакинството в замъка.

Най-сетне совалката спря, и Деирдре се обърна, за да я погледне.

— Защо? Какво целиш с това?

— Не виждам защо само вие, ирландците, трябва да събирате печалбите. Със сигурност и шотландските жени не са чак толкова глупави, че да не се научат да тъкат добре като вас.

— Нима се очаква аз да отнема онези шилинги от собствения си народ?

— Те вече не са твоя народ. Мястото ти е тук, на Крейда, заедно с нас. Въпреки всичко, което говориш, знаеш това не по-зле от мен. Освен това ще има достатъчно работа за всички. Гавин казва, че търговията с вълна е като жаден гигант. Целият свят иска вълнени платове.

— Това е вярно.

— Значи си съгласна?

— Не.

Кейт се намръщи и надеждата й угасна.

— Но защо?

— Никоя жена от селото няма да иска да ме слуша. Те не ме обичат.

— Не е нужно да те обичат. Трябва само да те уважават и да не се сърдят от начина, по който се държиш. Избрах жени, които изглеждаха достатъчно уверени, за да си казват мнението дори и пред теб. Струва ми се, че това ще е от полза. Ако греша, ще изберем други пет. — След миг Кейт добави: — А отначало и аз ще стоя при вас. Ти си чудесна жена. Нужно е само и те да те опознаят, както аз те познавам.

Деирдре помълча малко и се замисли.

— Няма да стане — най-сетне рече тя.

— Ще стане. Искам това заради Крейда.

— И затова трябва непременно да стане. — Тя поклати глава. — Направо ще полудея, ако трябва да уча тези несръчни глупачки.

— Те няма да си останат несръчни завинаги. Ти ще изискваш да стават по-добри, и те ще го правят.

— Ще избягат още след първия урок.

— Ако направят така, после ще се върнат.

— Защо ще им е?

— По същата причина, поради която работиш и ти. Това е шанс да станат пълноценни, да бъдат уважавани заради собствените си умения, да бъдат търсени заради сръчността си. Рядко една жена може да има подобна възможност да печели, вместо само да й бъде давано мястото й в света.

— Не всяка жена желае това.

— Тогава ще ги научим да го желаят.

— Та техните мъже да им отнемат после всичко?

— На Крейда това няма да се случи.

— Мъжете са еднакви навсякъде.

— Нима смяташ, че Робърт би позволил мъжете им да се отнасят с тях така, както твоят съпруг с теб?

Деирдре отново замълча.

— Може би няма.

— Тогава ще го направиш ли?

— Ами станове?

Надеждата отново грейна.

— Иан Мактавиш утре ще говори с дърводелците.

Деирдре изсумтя.

— Та какво знае той за станове? Ще трябва аз сама да ида и да избера дървото и да им покажа кое как се прави.

О, боже, Деирдре вече започваше по нейния си начин, но Кейт бе спечелила толкова много, че не искаше да застрашава успеха, като спори още сега.

— Сигурна съм, че той ще оцени помощта ти.

— Няма, но непременно ще я получи. Не мога да позволя онези безпомощни глупачки да работят на лоши станове. — Деирдре отново се обърна към своя стан. — А и четири часа на ден няма да са достатъчни. Ще трябва да работят поне по шест, и пак ще им трябват поне три години, за да станат що-годе сносни тъкачки, а поне пет, за да могат да конкурират занаятчийките от Ирландия.

След пет години Кейт нямаше да бъде тук. Няма да види как ще израсте това семенце, което засажда сега, осъзна тя с остра болка. Е, но Крейда ще си бъде, а Кейт ще знае, че е направила острова по-богат.

— Искам да бъдат готови за четири години. Това възможно ли е?

Деирдре отново се обърна и лека усмивка озари лицето й.

— Дай ми истински жени, а не глупачки, и ще е напълно възможно.

Дворецът в Единбург

— Разбира се, всичко това може да е само клопка. Този Себастиан Ландфийлд не ми изглежда много надежден — намръщи се Джеймс. — Но не можех да оставя въпроса непроучен.

— Разбира се, бяхте прав да изпратите да ме повикат. — Алек Малкълм повдигна чашата към устните си. — А и поне част от онова, което твърди Ландфийлд, е истина. Срещнах Макдарън на път за насам и се запознах с неговата Катрин.

— Наистина ли? — Джеймс се смръщи още повече. — Толкова ли е очарователна, колкото твърди Ландфийлд?

Малкълм се върна мислено към срещата. За него хубостта у един мъж или една жена не означаваше нищо, но той бе разбрал още като дете, че другите отдават голямо значение на приятния външен вид. Винаги бе намирал това за нелепо, но скоро се бе научил да използва слабостите им за собствена полза. Когато срещна Катрин Макдарън, той веднага я прецени, както и всеки друг, претегляйки доколко е опасна и доколко може да се манипулира. В нея му бяха направили впечатление повече интелигентността и прямотата в поведението й, отколкото красотата.

— Мисля, че е достатъчно хубавичка. Но бих могъл да твърдя, че никак не е глупава.

Джеймс изруга под носа си.

— Това са лоши новини.

— Не са нито лоши, нито добри, докато не разберем каква е истината. Значи сте довели онази дойка, Клара Мъркет, така ли?

Джеймс кимна.

— Отрядът, който изпратих да ми я доведе, пристигна преди два дни. Сега тя е в тъмницата.

— Разпитвахте ли я вече?

— Твърди, че не знае нищо за никакво дете, родено от майка ми. Казва, че момичето било копеле на някакъв дребен местен благородник и на курва от града. Обаче ми се струва подозрителен фактът, че жената идва от село, намиращо се недалеч от мястото, където на майка ми беше разрешено да иде заради минералната вода.

Малкълм се изкикоти.

— И където са я убедили да се възползва и от Шрузбъри.

— Както сам казваш, не знаем дали това е вярно — рече Джеймс. — Всичко вървеше толкова добре. Мразя такива проблеми!

— Нали точно затова изпратихте да ме повикат. — Тонът на Малкълм бе някак лекомислен и ведър. — За да ви разтоваря от грижите ви.

Намръщеното изражение на Джеймс моментално се изпари.

— Наистина ми липсваше, Алек — тихо рече той. — Бях ти много сърдит, когато ме напусна.

— Не можех да остана в Единбург завинаги. И аз трябва да пазя границите си. — Той срещна погледа на Джеймс. — Ако премахнете Макдарън, за да не ме заплашва повече, ще се чувствам много по-спокоен и ще мога да ви посещавам в двореца по-често.

— Знаеш, че не мога да предприема действия срещу благородник без основателна причина. Сами трябва да уреждате споровете си.

Алек знаеше, че точно това ще бъде отговорът на Джеймс. Джеймс харесваше властното излъчване на Алек, но никога не позволяваше то да се намеси в собствените му амбиции и благополучие.

— Тогава ще трябва да се лишите от компанията ми.

— Нима дребните ти дрязги с Макдарън са по-важни от мен? — заядливо попита Джеймс.

Малкълм почувства как у него се надига раздразнение. Знаеше какъв отговор очаква Джеймс и ако бе необходимо, щеше да му го даде. Но не бе необходимо, реши той. Може да угоди на себе си и да покаже на Джеймс мъничко от онова надмощие, което той така харесваше. Затова отвърна:

— Да, разбира се, те са по-важни. Ще ви вместя в живота си, когато ми е удобно.

Страните на Джеймс пламнаха от гняв.

— Отиваш прекалено далеч, Алек.

— И вие точно за това ме харесвате. Няма повече да търпя това хленчене. — Той реши да смени темата: — Измъчвахте ли тази жена?

— Не още. Чаках теб — гласът на Джеймс все още звучеше обидено. — Ти имаш дарба да причиняваш болка на хората.

Искаше му се да зашлеви това хленчещо хлапе, но бе дошло време да го утешава, вместо да го наказва.

— Само за вашето лично благо. — Той топло се усмихна. — Знаете колко много ви обичам.

Момчето сграбчи подхвърления му кокал като изгладняло куче.

— Наистина ли?

— Не прекосих ли планините посред зима, за да дойда при вас?

— Просто понякога си толкова груб с мен. Никак не е мило от твоя страна особено когато ми тежат такива грижи.

— Е, сега ще смъкна от плещите ви една грижа. — Той допи на един дъх виното си и остави чашата си на масата. — Колко възрастна е тази Мъркет?

— Наближава петдесетте.

— Значи не е прекалено стара за колелото за разпъване. Открих, че когато хората наближат шейсетте, костите им започват да се чупят по-лесно, и тогава камшиците са по-ефикасни.

Джеймс направи отвратена гримаса.

— Не искам да слушам за това. Просто го направи!

— Искам само мои хора в тъмницата и никой да не ни пречи.

— Ще бъде както искаш.

— Такива думи искам да чувам. — Той се изправи. — Дано да си ги спомняте… по-късно.

Лицето на Джеймс се озари от нетърпение.

— Ще дойдеш ли при мен довечера?

— Та как бих могъл да устоя? — Алек моментално реши да балансира чувствената нежност с малко твърдост. — Но първо трябва да се погрижа за някои по-важни неща. — После тръгна към вратата. — Ще се погрижа за личните ви нужди, когато имам време.

Докато вървеше по коридора, той започна да анализира наум срещата си с Джеймс. Като цяло му се струваше, че е преминала доста добре. Отново бе демонстрирал надмощието си над това момче и по-късно щеше да го потвърди и на физическо ниво. А сега трябваше да реши дали довеждането на тази Мъркет тук бе само клопка, за да го привикат обратно в Единбург, или наистина съществува реална заплаха за Джеймс. Цялата история звучеше направо абсурдно, но ако в нея имаше дори частица истина, то ситуацията определено щеше да му предложи някои многообещаващи възможности.

— Искам поне шест овце. — Кейт замислено сбърчи чело, докато дояждаше агнешкото в чинията си.

Устните на Гавин се разтегнаха.

— Олеле, ти май наистина си огладняла тази вечер.

Тя пренебрежително махна с ръка при тази комична забележка.

— Говоря ти сериозно. Мисля, че трябва да купим шест отлични овце от ирландците като начало на нашето стадо.

— Може ли да ти напомня, че островът не може да изхранва тези стада овце?

— Но ако се освободят от собствения си добитък, чифлиците по сушата ще могат. Сигурна съм, че причината досега да не отглеждат овце е, защото всички в Крейда са свикнали да мислят за овцете само като част от търговията с ирландците.

Гавин се подсмихна.

— Не ти стига, че обърна селото с главата надолу с твоите тъкачки, ами сега трябва и всички ни да превръщаш в овчари.

— Не, не всички — поправи го тя. — Трябва да започнем бавничко, но докато тъкачките вече са готови, ще е добре да можем да им осигуряваме собствена вълна.

— Кажи ми, тъкачките не ти ли стигат, за да се чувстваш достатъчно заета?

— Деирдре вече здравата ги е подхванала. Аз трябва да съм там само в случай че възникне спор. — Всъщност уроците по тъкане бяха потръгнали толкова добре, колкото не бе и сънувала, че е възможно. Жените от клана бяха проявили удивителна решителност и търпение, а ентусиазмът на Деирдре вече ги увличаше подире си. Шестте часа на ден бяха станали осем, а икономката често оставаше до късно в тъкачницата с една или друга от жените. Кейт искрено се надяваше, че принудителната близост в крайна сметка ще донесе нещо добро и на Деирдре, а не само на Крейда. — Време е да обърна внимание и на нещо друго. Няма причина да не успеем да убедим членовете на клановете на сушата, че не е нужно да ходят до Ирландия, за да стават по-богати.

Гавин отметна глава и се засмя.

Той се смееше, но тя просто бе изразила твърдата си увереност. Не можеше да проумее този мъжки начин на мислене, че е необходимо да преровиш целия свят за нещо, което може да бъде открито и у дома с мъничко усилия. Струваше й се, че такава е природата на мъжете — да взимат, а на жените — да отглеждат и да градят. Но, за бога, само ако й дадат шанс, как само можеше да изгражда тя! Можеше на всички да покаже какво е възможно да се направи на Крейда.

През последните седмици Крейда я бе научила на много неща. Бе се научила да сдържа нрава си, да изслушва, да мисли, преди да говори. Откри, че хората на острова са честни и преми, с хапливо остроумие и с вяра, че никой на земята не е по-добър от планинците. Отпърво се бяха отнасяли с нея единствено с почитта, която дължаха на жената на своя събрат, така че на нея й се бе наложило сама да си спечели всичко останало. Това предизвикателство й се струваше не по-малко вълнуващо от самия остров, но тя трябваше да работи по-усилено, да научи повече, да направи повече. С всеки изминал ден този глад ставаше все по-силен и по-силен, а времето й изтичаше.

— Е, ще ми докараш ли овце?

— Ще ти се наложи да почакаш или пък попитай Иан. — Гавин погледна към виното в чашата си. — Тази вечер заминавам.

— Какво? Къде… — Тя млъкна, осъзнала какво има предвид той. Самата тя бе толкова погълната от собствения си живот, че почти бе забравила за дъщерята на Малкълм. — Не, Гавин, моля те!

— Джийни се нуждае от мен. — Той вдигна очи и се усмихна. — И аз се нуждая от нея.

— Но явно Робърт смята това за прекалено опасно.

— Сега е по-малко опасно, защото Алек е в Единбург. Никога няма да ми се предостави по-сгоден случай. — Той вдигна чашата си като за тост. — Пожелай ми късмет, Кейт.

Гавин нямаше да се остави да бъде разубеден, осъзна тя.

— Как ще се справиш?

— От години плащам на разни слуги в къщата на Малкълм, за да мога да си уреждам срещи и да си изпращаме съобщения с Джийни. Стига си ме гледала така изплашено — успокояващо рече той. — Просто отивам да плячкосвам. Дори няма да е толкова опасно, колкото да се открадне някой кон от Кавендиш.

— Ами брат й, Дънкан?

— Дънкан ме харесва, а и не обича особено баща си. Мога да се обзаложа, че няма да хукне подире ни.

— Надявам се да си прав — прошепна тя. — Къде смяташ да я заведеш?

— В Ирландия. Познавам там някои хора, които ще ни скрият. — Той замълча за момент. — Но първо ще я доведа тук за ден или два, за да се помиря с Робърт. Това е и една от причините да отлагам толкова дълго. Робърт трябва да се върне до няколко дни, а така ще мога да го видя, преди да тръгнем за Ирландия.

Заля я дълбоко облекчение. За момент се бе изплашила, че повече няма да го види. Досега не бе съзнавала колко много се е привързала към него.

— Кога да те чакам пак?

— След не повече от четири дни. Всичко, за което те моля, е да има една стая и топло посрещане за моята Джийни.

— Стаята ще е готова, но не мога да ти обещая, че ще харесам това момиче. — Устните на Кейт се присвиха. — Трябва да е много себична, за да те излага на подобна опасност.

Гавин поклати глава.

— Ще промениш мнението си, когато я видиш. — Той хвана ръката й и нежно я стисна. — Ще се молиш ли за мен?

— Разбира се — нацупено каза тя. — Макар че всеки, който е толкова глупав, не го заслужава.

— Но точно глупавите се нуждаят от най-много молитви. — И след тези думи той се обърна и излезе от стаята.

Единбург

Трябва да внимава да не издаде радостното вълнение, което го е обзело, мислеше си Алек, докато се приближаваше към покоите на Джеймс. Кралят не бива да забележи нещо, което да събуди подозренията му. Алек отново трябва да играе ролята на властния господар, а после и на нежния утешител за тялото и духа, така желан от Джеймс. Господи, трудничко ще е. Кой би предположил, че ще му се открие такава възможност? Разбира се, много неприятно бе, че жената умря — жив свидетел винаги е добре дошъл в подобни случаи — но той все пак поне разполагаше с признанието й. Той ще се погрижи да бъде достатъчно.

Никой от двамата стражи пред покоите на Джеймс не му попречи да влезе. Добър знак.

Джеймс седеше на масата си и пишеше. Бе облечен в халат от лилаво и златно кадифе, от което лицето му изглеждаше още по-болнаво бледо. Момчето си умира за лилавото, презрително си помисли Алек. Джеймс смяташе, че яркият цвят засилва царственото му излъчване и го прави по-авторитетен. Алек би могъл да му обясни, че подобни трикове нямат никакво значение. Онова, което е вътре в човека, му дава властта да управлява другите. Джеймс го погледна, и отново сведе поглед към пергамента.

— Много съм ти сърдит. Минаха два дни.

Толкова сърдит, че е наредил на стражите да го пуснат, по което и да е време.

— Жената беше силна. Трябваше да се съсредоточа върху дълга си към вас.

— И приключи ли с това?

— Приключих.

— А резултатът?

Малкълм се усмихна.

— Викарият е луд, както вие подозирахте.

— Значи жената е казала истината?

— Не съвсем. — Той бе решил, че лъжата му би трябвало да е по-находчива от онази, която дойката е казала на Джеймс по-рано. — Момичето е дете на маркиз Франдъл. Той направил дете на дъщерята на някакъв търговец католик в селото. Нашата целомъдрена Елизабет била направо вбесена от младата развратница, но харесвала момчето и искала да го предпази от евентуалните клюки, че има връзка с привърженици на папата, затова се погрижила за укриването на детето.

— Сигурен ли си в това?

— Та кога съм ви заблуждавал? Накрая жената пищеше в агония. Нямаше търпение да признае истината.

Джеймс въздъхна.

— Това е голямо облекчение за мен.

— Така и предполагах. Да ви разкажа ли за разпита?

— Не.

На Джеймс не му понасяше да гледа самите мъчения, но мисълта, как Алек ги провежда, му носеше скрито удоволствие, което той не искаше да признае дори пред себе си. Алек веднъж бе набил с камшик един прислужник, и то пред Джеймс, и накрая кралят вдигна ръката му и я заразглежда, за да провери силата й и да я погали.

— Ще поговорим за това по-късно. — Алек седна на стола и протегна крака. — Този цвят ви отива. Никога не съм ви виждал да изглеждате толкова добре.

— Наистина ли? — Джеймс се изчерви от удоволствие. Вдигна ръка и приглади кадифето на ревера си. — Радвам се, че ти харесва. Ще нося тази дреха по-често.

— Наистина трябва. — Алек се облегна назад в стола си. — Хубаво е, че приключихме с тази досадна история. Разбира се, ще се наложи да премахна викария. Не бива да позволяваме неговите бълнувания да смущават благородниците в двореца, и то в такъв деликатен момент.

— Ами тази Мъркет?

— Мъртва е. Предположих, че това ще е желанието ви, в случай че Елизабет се обиди от отношението ви към един от поданиците й.

— Помислил си за всичко.

— Та нали точно за това ме повикахте? Привързаността ми към вас е толкова голяма, че е нужно само да ме повикате, и аз съм тук, за да изпълнявам заповедите ви. — Той направи кратка пауза. — Но сега вие трябва да изпълнявате моите. Свалете ми ботушите.

Както обикновено, Джеймс се поколеба, но Алек забеляза възбуденото пламъче в очите му. Кралят бавно стана и се приближи към него. Опита се думите му да прозвучат разсеяно:

— Предполагам, че наистина заслужаваш награда. — Той се обърна с гръб и задърпа ботуша на Алек. — Колко дълго ще останеш при мен?

Искаше му се да тръгне още в този момент, най-късно утре. Вълнението и радостното предвкусване на предстоящите събития нарастваха с всяка секунда. Точно това бе златната възможност, която бе чакал толкова години, и ето че сега се налагаше да угажда на желанията на този слабак.

— Алек? — Джеймс издърпа ботуша и се зае с другия.

Но той не бива да позволява от нетърпение да направи някоя грешна стъпка. Всеки ход трябва да бъде обмислен и проведен с възможно най-голяма хитрост и увереност. Джеймс трябва да бъде поглезен и накаран да се чувства в безопасност.

И това не бива да му се струва прекалено тежка задача, особено ако наградата ще бъде кралският престол.

— Ще остана една седмица. — С едва доловима жестока усмивка той добави: — Ако си много, много добър и се подчиняваш на всяко мое желание.