Великолепният негодник

3.

Светлините на странноприемницата на Табърд блещукаха топло и гостоприемно пред тях. Кейт дръпна поводите на Кеърд.

— Не.

Робърт нетърпеливо я погледна през рамо.

— По дяволите, сега пък какво не е наред?

— Не мога да остана тук.

— Как пък не! Не искате да останете в къщата, сега пък не искате да останете и тук. Във всеки случай нямам намерение да бивакуваме на открито през нощта. Уморен съм и съм мръсен почти колкото вас от това търкаляне в калта. Нуждая се от гореща вана и легло и точно тук ще намеря и двете. — Той се обърна и пришпори коня си в тръс. — Хайде.

Не можеше да я разбере, а и Кейт бе прекалено изтощена, за да му обясни. А и той съвсем скоро сам щеше да открие причината.

Господин Табърд излезе в двора да ги посрещне. Широка усмивка озари лицето му, докато погледът му преценяваше облеклото на Макдарън.

— Добре дошли, милорд! Аз съм Питър Табърд, собственикът на този хан.

Робърт кимна.

— Аз съм Робърт Макдарън, граф Крейда.

— С какво мога да ви угодя?

— Легла, храна. — Робърт скочи долу и понечи да помогне на Кейт. — И преди всичко: топла вода за измиване.

— И от трите изброени неща разполагаме с възможно най-доброто. Сигурно сте паднали от коня? — Господин Табърд съчувствено поклати глава, докато гледаше как Робърт смъква Кейт от седлото й. — Надявам се, че дамата не е…

Внезапно той млъкна и присви очи. Приближи се малко, загледан в Кейт. По присвиването на устните му тя разбра точно в кой миг я разпозна.

— Добър вечер, Кейт.

Ханджията рязко се обърна към Робърт.

— Съжалявам, милорд. Не мога да ви подслоня при мен. Нямам свободни стаи.

— Преди малко имахте стаи — бавно рече Робърт.

— Но не и сега. — Ханджията погледна пак Кейт. — Прибирай се у дома. Не си ли тормозила вече достатъчно викария с дивотиите си? Няма да ти позволя да развратничиш под моя покрив. Няма да…

— Млък! — Робърт пристъпи напред, а камата му внезапно се оказа притисната до тумбака на Табърд. — Стига толкова глупости. Проклятие, писна ми вече. Ще ни намериш свободни стаи в „претъпкания“ си коптор и ще ми осигуриш онова, за което те помолих, иначе ще ти прережа гърлото.

— Моля те, не го прави — трепна Гавин. — Знаеш, че не мога да гледам кръв.

Робърт не му обърна никакво внимание, а притисна ножа си още по-силно към корема на Табърд.

— Ще намериш някоя прислужница, която да обслужва жена ми, при това с цялото уважение, което й се полага.

Господин Табърд упорито стисна устни.

— Не можете да ме заплашвате, милорд. Ще сторя онова, което е правилно. Не можете… жена ви? — Табърд се ококори досущ като Кейт, щом осъзна казаното. — Кейт? Тя не е ваша…

— Ние сме женени. — Робърт прибра в ножницата камата си и се обърна към Гавин. — Заведи конете в конюшнята.

— Женени? — Гавин тихичко подсвирна.

Господин Табърд все още ги гледаше смръщено.

— Странно, че вашият приятел не знае за тази венчавка.

— Ожених ли се за тази жена, Гавин? — попита Робърт.

— Да. — Гавин се усмихна, улови юздите на конете на Кейт и Робърт и се запъти към конюшните. — На бърза ръка се ожени за нея.

Робърт стисна китката на Кейт и я дръпна към странноприемницата.

— Гореща вода, вана и жена прислужница.

Господин Табърд бавно ги последва в коридора.

— Мога да извикам само дъщеря си, Каролин.

— Става.

— Не — побърза да каже Кейт. — Не и Каролин. Няма да позволя тя да ми прислужва.

За първи път изражението на ханджията се смекчи.

— Каролин няма да има нищо против, Кейт. Така и не спря да приказва за теб.

Робърт дърпаше Кейт нагоре по стъпалата.

— Къде е нашата стая?

— Втората врата — рече господин Табърд. Той стоеше в коридора и ги гледаше замислено. — Наистина ли сте женени?

Робърт се извърна и заяви, като наблягаше на всяка дума:

— Няма да ви повтарям. Тя е моя съпруга и ще се отнасяте с нея с нужното уважение.

После поведе Кейт по късия коридор и отвори вратата на стаята.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Кейт се откъсна от хватката му и застана лице в лице с него.

— Вие го излъгахте.

— Аз не лъжа. — Робърт свали късата си пелерина и я хвърли на стола.

— Не правете така, ще изкаляте тези прекрасни бродирани възглавнички! — Тя вдигна наметалото и го пусна на пода.

— Пет пари не давам за възглавничките на господин Табърд. И съм доста изненадан, че ви е грижа за тях, като се има предвид как се отнесе той към вас.

— Не е негова вината. Той е по-добър от много други хора. Собствената й мокра пелерина й се струваше непоносимо тежка върху плещите й. Тя я съблече и я хвърли на земята до неговата. Колко странно изглеждаха двете заедно, помисли си разсеяно Кейт. Богато кадифе и вехта вълна, толкова различни една от друга, както и самата тя се различаваше от този мъж, влетял шеметно в живота й.

— Той бе много мил с мен, когато бях дете. Често си играехме с дъщеря му, Каролин.

— Тази вечер не ми изглеждаше особено мил с вас.

— Когато пораснах, Себастиан реши, че не е добре за мен да бъда в компанията на селяните. Той ми забрани да ходя в селото и каза на всички… — Тя изведнъж замълча при спомена за незабравената болка, после продължи: — Каза на всички, че съм уличница и че трябва да ме държи изкъсо, за да не ми позволява да прегреша.

— И те повярваха на лъжите му?

— Защо не? Той е викарий, божи човек. И сам вярва, че нося душата на уличница, затова те му повярваха. — Тя срещна погледа на Робърт и внезапно почувства пристъп на ярост. — Но аз не съм уличница. Няма да бъда нищичко от онова, което той твърди, че съм. И няма да ви позволя да ме превърнете в уличницата, за която той ме смята.

— Нямам никакво намерение да правя подобно нещо.

— Аз не съм и наивна. Себастиан се погрижи да разбера точно какво представлява плътския грях. Наехме една и съща стая. Вие излъгахте и казахте, че сме женени, а ние не сме. Имате ли въобще някакво намерение да се ожените за мен?

— Ние вече сме женени.

Това съобщение бе изречено с такава абсолютна сигурност, че тя се втренчи в него, слисана.

— Да не сте полудял? Не може да сме женени само защото вие твърдите, че е така.

— О, напротив, може. — Той мрачно се усмихна. — И това е единственият начин, по който някога ще бъдем женени. Временен брак.

Тя повтори непознатата дума.

— Временен брак?

— Пробният, или временен, брак е съвсем законен в Шотландия. Няма никаква религиозна церемония, но мъжът и жената заявяват обвързването си пред свидетели и след това живеят заедно в продължение на една година. Ако се окаже, че и двамата са доволни от съвместното си съжителство или ако се роди дете, бракът се обявява за постоянен. Ако ли не… — Той сви рамене. — Тогава и двамата са свободни да поемат своя път.

— Звучи много странно — подозрително каза Кейт.

— Но е напълно законно и обвързващо… за една година. Аз ще ви заведа в Крейда и ще ви призная за своя съпруга. След една година ще се разделим. — Устните му се присвиха. — Напук на всякакви по-дългосрочни планове на Нейно величество.

Той се гневеше, но не на нея, осъзна Кейт.

— Вие не искате да се жените за мен?

— За бога, не! — Той се усмихна иронично. — Простете ми липсата на всякаква галантност, но вие сте последната жена, за която бих пожелал да се оженя. И без това си имам достатъчно проблеми, оставаше само да се нагърбя и с такова бреме.

— Защото съм не друга, а именно аз. Защото съм нейната дъщеря — промълви Кейт.

Това не бе въпрос. Себастиан винаги съвсем недвусмислено й бе давал да разбере, че никой мъж никога не би я пожелал по друг начин, освен плътски.

— Точно така.

Странна болка прониза сърцето й при този категоричен отговор. Знаеше си, но все пак я заболя. Тя изправи рамене и се постара да застане още по-непоколебимо.

— Е, мен пък определено не ме е грижа. Аз също не ви искам. Не искам да се женя за никого.

Искаше й се той да я остави. Мислеше си, че е недосегаема за болката, но той някак успя да проникне през бронята й и да влоши още повече самотата й. Това е така само защото съм толкова уморена, каза си тя. Когато едва се държиш да не рухнеш от изтощение, всяко чувство изглежда някак изкривено и преувеличено.

— Не зная защо милейди… Нейно величество е сметнала, че трябва да се омъжа.

— Не знаете? — Той я огледа внимателно и промърмори: — Очевидно добрият викарий е забравил да ви просветли относно политическите последствия от факта, че сте дъщерята на Мария.

— Политически? — Тя го погледна объркано. — Та аз не представлявам нищо за никого. Нямам никаква власт. Аз съм незаконородена, милорд.

— Такъв беше и Уилям Първи. Има някои… — Робърт млъкна, защото и двамата чуха гласове откъм стълбите. — Носят ваната. Ще поговорим по-късно. — Той тръгна към вратата. — И името ми е Робърт. Тъй като вече сме женени, предпочитам да не си говорим толкова официално… Катрин.

— Кейт! — Той се извърна към нея с объркано изражение, затова тя се опита да скрие възбудата от гласа си. — Той ме нарича Катрин.

— А ти не искаш да си това, което той казва, че си — тихо повтори той нейните думи. — Какво искаше да каже Ландфийлд?

Въпросът я обърка.

— Какво?

— Какво имаше предвид, когато каза, че ти вече знаеш какво трябва да сториш?

— Винаги ми е повтарял, че трябва или да бъда спасена, или да бъда унищожена — отвърна тя. — Сега иска да ме унищожи.

— Изглежда приемаш това доста спокойно. Бих очаквал…

На вратата се чу почукване и той я отвори.

Пред него стоеше висока чернокоса мома и му се усмихваше. Кейт позна Каролин и инстинктивно се напрегна.

— Аз съм Каролин Табърд, милорд. — Тя махна с ръка назад към коридора. — Саймън носи вана за графинята. В съседната стая оставихме още една за вас и я напълнихме с топла вода. Приятелят ви вече се къпе в кухнята. Надявам се, че това ви удовлетворява?

— Напълно.

Той хвърли един поглед към Кейт, после се обърна и напусна стаята.

Каролин бързо влезе, а тъмните й очи блестяха.

— Аз пък съм сигурна, че и графинята намира негова светлост за напълно удовлетворителен — тихо рече тя, докато се приближаваше към Кейт. — За бога, той изглежда не по-малко сластен от онзи жребец, който гледахме как се качва на Меган онзи ден в полето. Такъв ли е?

Кейт бе сварена съвсем неподготвена. В държането на Каролин нямаше и следа от сдържаност или неудобство. Сякаш се бяха разделили вчера, а не преди цели три години.

— Не знам. Искам да кажа… Здравей, Каролин. Как си?

— Чудесно. Знаеш, че винаги се чувствам чудесно. И аз скоро ще се омъжа.

— За кого?

— За Тимъти Канут, ковача. — Девойката отвори вратата и хвърли наметалата навън в коридора. — Ще ги простра в кухнята пред камината, за да изсъхнат, после ще ги изчеткам от праха и калта. Мили боже, ама че сте се изкаляли.

Кейт бегло си спомняше Тимъти Канут. Той бе няколко години по-голям от тях, висок, едър мъж с мила усмивка, огромни мускули и съпруга, чийто език бе остър като бръснач.

— Мислех, че вече е женен.

— Жена му умря миналата година. Горкичката! — Каролин затвори вратата и се обърна към нея с широка усмивка. — Тъкмо навреме, за да ме спаси от големия грях, който щях да си навлека, като прелъстя Тимъти в плевника, за да го убедя да избяга с мен.

Очите на Кейт се разшириха.

— Щеше да сториш подобно нещо?

Не, Каролин винаги бе хитра, дръзка и свободомислеща, иначе никога не би имала смелостта да стане приятелка на Кейт. Каролин кимна.

— Знаеш ли, през първата година много пъти ходих до къщата на викария.

— Не, не знаех.

— Оная не ми даваше да те видя. Опитах се да я убедя, после й се разкрещях. Сторих всичко по силите си да я убедя, но тя все ме гледаше с онези студени очи… — Тя сви рамене със съжаление. — Най-накрая се отказах и повече не отидох там.

— Аз нямаше да се откажа — яростно извика Кейт. — Щях да продължавам да се опитвам да те видя, дори и да ми бяха нужни сто години.

— Сторих всичко, което можах. Знаех, че няма да ме разбереш. — Каролин направи кисела гримаса. — Никога не съм успявала да бъда онова, което ти искаш да бъда. Винаги си изисквала прекалено много. Така и не успя да ме приемеш такава, каквато съм си.

Част от Кейт разбираше, че не може да очаква онези дни на свобода и приятелство да бъдат също толкова безценни и за Каролин, но въпреки това тя все още яростно се възмущаваше, че я е изоставила. Кейт никога не й бе разказвала за живота си в къщата. Искаше да запази чисти часовете им заедно. И въпреки това, ако Каролин наистина я бе грижа за нея, нямаше ли да долови колко самотна ще бъде Кейт, ако позволи на Себастиан да ги раздели. Не, Каролин не разбираше самотата, помисли си тя уморено, точно както Каролин никога не бе успяла да вникне в природата й.

— Е, това вече няма значение.

— Да, ти вече си добре — усмивката на Каролин се завърна. — Сега вече си изискана графиня със съпруг, който може да накара дори и баща ми да отстъпи. Не чух нищо за сватбата ти в селото. Откога сте женени?

— Отскоро. — Кейт все още не знаеше дали думите на Макдарън, че са женени, са истина или лъжа. Всичко звучеше ужасно странно. Вдигна глава и разтри слепоочието си.

Каролин забеляза жеста й и веднага тръгна към вратата.

— Уморена си, а аз вися тук и ти преча да се изкъпеш. Можем да си побъбрим по-късно.

Ти вече си добре.

Колко чудесно би било, ако можеше да повярва в това. И все пак нахлуването на Робърт Макдарън в живота й вече й бе донесло две хубави неща, осъзна тя с искрица надежда. Бе открила, че не е напълно изоставена от единствената приятелка, която някога е имала, а и бе освободена от Себастиан. Поне засега. За останалото можеше да се тревожи по-късно. Сега бе прекалено изморена, за да мисли.

— И къде е нашата невеста? — попита Гавин, докато гледаше как Робърт слиза по стълбите час по-късно.

— Би трябвало да е в коритото с гореща вода. И аз тъкмо излязох от моето. — Той се огледа из общото помещение на странноприемницата. — Каза ли на ханджията да приготви ядене?

Гавин кимна.

Питието бе топло и успокоително, но не можа да премахне лошото му настроение. Дори не бе наясно защо е толкова раздразнен, но знаеше само, че то е свързано с начина, по който Кейт стоеше там и го гледаше: кална, изморена, и въпреки това изправена като стрела, отказваща да се поддаде на собствената си слабост. Той прекоси стаята, седна до огъня и изтегна крака пред себе си.

— Ханджията ще ни продаде една яка кобила. Още ли смяташ да вземеш пъстрия кон? — поинтересува се учтиво Гавин.

— Вече казах, нали. — Робърт помълча известно време, преди най-сетне да отговори: — Момичето ще ни създава по-малко проблеми, ако му вземем коня.

— О, разбирам. Аз пък си мислех, че бедното девойче е трогнало душата ти. — Очите на Гавин блестяха. — А може да е трогнало тялото ти? Трябваше да се досетя.

— Точно така, трябваше. — Робърт се облегна назад в стола си. — Не съм изпаднал чак дотам, да пожелая някаква мърлява хлапачка.

— Като за хлапачка доста си я бива. Освен това вече от седмици не си бил с жена. И като знам ненаситния ти апетит, сигурно и една мърлява хлапачка ще ти хване окото.

— Но не и тази. Дори и да се изкушавах, тя е единствената жена, с която не бих легнал.

Гавин повдигна вежди.

— Странно отношение към младата булка. — И точно в този момент той разбра. — Аха, не искаш дете. Ако забременее от теб, бракът ще стане постоянен, без значение дали искаш, или не.

— Точно така.

— Разбира се, някои рискове си струва да бъдат поети.

— Но не и този.

Гавин направи гримаса.

— Ще е трудничко, но винаги можеш да вземеш предпазни мерки.

— Защо? Нямам никакво желание да легна с нея.

— Горкичкото девойче. — Гавин се ухили. — В разцвета на младостта си и да не познае плътските радости. Каза ли й вече?

— Досега не съм имал време. — Робърт замълча за момент. — Тя си няма представа колко опасна може да се окаже.

— За теб?

— За мен, за Джеймс, за всички.

Известно време той остана смълчан, после избухна с неочаквано ожесточение:

— Исусе, та тя дори не знае!

— Вероятно на Нейно величество й е било по-изгодно да я държи в блажено неведение.

— Неведението може да доведе до грешки, а грешките могат да й струват главата.

— Та тя още е почти дете. Трябваше да се досетиш, че има такава възможност. И защо внезапно толкова си се загрижил?

— Не съм загрижен. Просто смятам, че е било много глупаво от страна на кралицата да не я предупреди за…

— Моля ви, милорд!

Робърт се извърна и видя дъщерята на ханджията, застанала под извития свод на вратата.

Очите на момичето бяха разширени от страх.

— Моля ви, милорд, елате бързо! Не мога да я събудя.

— Какво? — Робърт скочи на крака. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Как така не можеш да я събудиш?

— Заспа във ваната. Тоест, струва ми се, че е заспала. Може да е болна. Разтресох я, но тя само леко помръдна и не…

— Господи! — Робърт вече бе изскочил от общата стая и изкачваше по две стъпала наведнъж.

Кейт лежеше във ваната, облегнала глава на ръба й, а тъмните й ресници почиваха върху слабите й бузи.

— Кейт!

Тя не помръдваше. Той коленичи до ваната и я разтресе.

— Кейт!

Цветът на лицето й изглеждаше добър, а и на шията й се виждаше как тупти пулса й. Защо, по дяволите, не се събужда? Той бе чувал за случаи, когато мъже, ранени в битка, успяват да се бият непоклатимо, а щом свърши битката, рухват. Може би дори в този миг тя вече го напуска.

Мисълта накара ръката му да се стегне върху раменете й. Разтърси я още по-силно.

— Оглуша ли? Кажи нещо!

Клепките й потрепнаха и бавно се отвориха.

— Какво искаш да ти кажа? — прошепна тя.

Завладя го дълбоко облекчение. Ръцете му се поотпуснаха.

— Това е достатъчно. А сега стой будна, докато те извадя от тази вана.

Той се обърна към прислужницата, застанала до него.

— Донеси кърпи!

Жената изтича през стаята и грабна голям ленен чаршаф.

— Явно я сполетяват нещастие след нещастие, нали? Само се надявам това да не е лоша поличба за бъдещето — обади се Гавин зад гърба му, като учтиво добави: — Да се обърна ли с гръб, за да не гледам?

— Направо слез долу и й донеси нещо за ядене.

— Веднага.

Започна да подсушава дългата коса на Кейт. Очите й пак започваха да се затварят, забеляза той с раздразнение.

— Недей! — остро й нареди.

Тя не отвори очи.

— Уморена съм…

— Можеш да спиш по-късно. Сега трябва да ядеш.

Тя поклати глава.

— Господи! — Той стана и я изправи грубо на крака.

Клепките й мигновено се отвориха, но очите й все още бяха замъглени и сънени.

Като я зави бързо с чаршафа, той я вдигна на ръце и я пренесе през стаята до леглото, където я остави. Тя го гледаше безизразно. Май не осъзнаваше нищо.

Каролин стоеше до него и притеснено хапеше долната си устна.

— Добре ли е?

— Достатъчно добре.

— Въобще не прилича на себе си… Да ида ли да извикам лекар?

— Не, остави ни — кратко нареди той.

Момичето се поколеба за момент и бързо излезе от стаята.

Робърт припряно се зае да подсушава Кейт, като започна от раменете й и продължи надолу по тялото й. Не беше чак толкова слаба, колкото му се бе сторило, забеляза разсеяно той, а и малките й гърди бяха прелестно оформени.

Очите й отново се бяха затворили.

— Откога не си спала?

— Три… дни. Страхувах се… Трябваше да не спирам.

— А откога не си яла?

— Горски плодове…

Изтощение, глад и ужасът, че ще бъде заловена като диво животно, и въпреки всичко тя бе понесла всички изпитания с твърдост, на която всеки мъж от неговия клан би завидял.

— Вечерята — обяви Гавин от вратата. Остави подноса, който бе донесъл, на масата пред камината и чак тогава се обърна, за да огледа Кейт. — Изглежда така, сякаш все още спи.

— Будна е. Но е изпаднала в някакво вцепенение. — Робърт уви Кейт в едно одеяло и я вдигна на ръце. — Но ще се почувства по-добре, когато сложи нещо в стомаха си.

— Ако въобще успее да преглътне. — Гавин поклати глава, без да откъсва очи от Кейт. — Защо не я оставиш да се наспи и да хапне по-късно?

— Защото й трябват сили, а храната ще й ги даде. — Робърт я отнесе до стола близо до камината. Божичко, колко лека бе тя! Той седна и я намести в скута си с глава, облегната на рамото му. — Щом веднъж заспи, мисля, че ще изминат часове, преди да се събуди.

— Дотук с плановете да тръгнем призори. — Гавин протегна ръка и докосна бузата на Кейт. — Кой би предположил, че под всичката онази кал се криела такава прекрасна кожа? Като сатен…

Без да се замисли, Робърт бързо дръпна Кейт, така че ръката на Гавин падна от нея.

— Нямаше да й направя нищо!

Реакцията на Робърт изненада и самия него не по-малко от Гавин.

— Не ми трябваш повече, Гавин. — Той поднесе парченце месо към устните на Кейт. — Отвори уста!

Макар че очите й останаха затворени, устните й послушно се разтвориха и той сложи месото върху езика й. Тя автоматично започна да дъвче.

Тихият кикот на Гавин го накара да вдигне поглед и той забеляза, че братовчед му все още стои на вратата и го наблюдава.

— Какво ти е смешно?

— Та тя прилича на бебе, а не на невеста. А ти си като бавачка, която…

— Лека нощ, Гавин.

Робърт продължи да храни Кейт, но успя да й даде още само няколко парченца, преди тя да се възпротиви.

— Не искам повече… — промълви момичето и се намести по-плътно до него.

Той остави вилицата. Нямаше смисъл да я насилва. Дори бе изненадан, че успя да й даде толкова храна. Понечи да стане от стола.

— Не! — очите й все още бяха затворени, но ръката й отчаяно стискаше жакета му.

— В леглото — твърдо заяви той. И той се чувстваше уморен и гладен и нямаше никакво намерение да седи тук цяла нощ.

Главата й се поклати едва.

— В безопасност… тук…

В безопасност. Думите го поразиха като удар. Вероятно в миналото тя не е имала почти никаква сигурност, а и бе доста съмнително дали и в бъдеще ще я открие, но в момента се чувстваше в безопасност с него. Един господ знаеше защо. Той със сигурност не се държеше особено мило с нея. По дяволите, какво пък, ако остане до огъня още малко? Когато тя заспи дълбоко, ще я пренесе на леглото в другия край на стаята. А и бе толкова изтощена, че едва ли щеше да е нужно много време. Той се облегна на стола и се загледа в огъня.

Миризмата на кедровите дънери в камината и восъка на свещта достигнаха до обонянието му. И още нещо — чистата миризма на сапун.

Момичето. Той сведе поглед към нея. Косата й блестеше златисто кестенява върху сивото одеяло, а кожата й бе чиста и свежа като на дете, точно както бе забелязал Гавин.

Но тя не беше дете. Бе пораснала достатъчно, за да се омъжи. Тялото й вече бе узряло, а гърдите й, макар и малки, бяха увенчани с прелестни зърна, които можеха да кърмят дете.

Непоносимо ясно съзнаваше меката й женствена тежест, отпусната върху него, докато той нарастваше под нея. Леко я помести в прегръдката си, но от това не му стана по-добре. Тя си оставаше там, а голотата й бе прикрита само с тънкото вълнено одеяло. С една ръка можеше да отмести тази завивка и тя щеше да е открита за ласки и по-интимно запознанство. Можеше да я завърти в скута си, да дръпне дрехите си и с едно движение да е в нея.

Вече пулсираше, уголемяваше се, а с всеки дъх горещината в тялото му се засилваше. Защо не? За него тя не означаваше нищо. Съпругите бяха именно за обладаване и никой мъж нямаше да го вини за това, че се е сношавал с нея. Можеше да се наслади на стегнатостта й и после да се отдръпне, преди да изхвърли семето, което би могло да застраши Крейда. Можеше да задоволи нагона си и да открадне нещичко и за себе си от тази дяволска сделка с Елизабет.

Той я премести така, че тя се озова възседнала скута му. Ръцете му се плъзнаха надолу, за да обхванат малкото й дупенце и да притиснат дребничкото й тяло към неговото. Тя бе толкова малка. Той потръпна, когато си помисли каква ли част от него би могла да поеме, колко ли ще е стегната около него, когато навлиза в тялото й. Отметна одеялото от раменете й. Блестящата й коса се разля върху гърдите й, отчасти прикривайки розовите им връхчета. Дали ще се събуди, когато езикът му я докосне? Не още. Искаше първо да почувства мекотата й. Той отново леко я премести и ръцете му се плъзнаха по голия й гръб.

Тя трепна и промълви нещо.

И той видя червените бразди по гърба й.

Познаваше добре тези белези. Самият той си бе спечелил много такива през онези години в Сантанела.

Отново дело на Себастиан. Явно този мерзавец й е дал доста причини да избяга.

Съжаление, гняв и безсилна ярост избухнаха в душата му. По дяволите, не искаше да я съжалява. Искаше да бъде в нея. Искаше да навлезе в тялото й, после да се отдръпне и да се освободи от…

Но не можеше да го стори. В яда и похотта си би пренебрегнал изтощението й, но тези рани по гърба й му бяха припомнили колко безпомощен се бе чувствал сам под камшика. И не пожелаваше това чувство на безпомощност на никого, освен на най-големия си враг.

И какво да стори сега? Да седи тук и да се измъчва, докато тя си спи спокойно през цялата нощ? Не беше чак такъв глупак.

Тя отново се помръдна в прегръдките му.

— В безопасност…

По дяволите!

Носеха я на ръце.

Кейт отвори очи и видя лицето на Робърт точно над своето и почувства дълбоко облекчение. За момент се бе уплашила, но всичко е наред. Безопасност… дом.

— Никакви възражения — мрачно заяви той. — Седя на оня проклет стол вече часове наред и нямам намерение да остана в него нито минутка повече!

Стол? Сънят все още я обвиваше като в мъгла и тя въобще не разбираше за какво говори той. Знаеше само, че всичко е наред. Клепките й бяха прекалено тежки, за да ги държи отворени, но нямаше значение. Всичко все още бе точно както трябва.

Няма го! Тя с мъка успя да отвори очите си. Той седеше на леглото до нея, но вече не я докосваше.

— Моля те… не си отивай!

— Затваряй очи — изсъска той през зъби, докато събуваше ботушите си. — Няма да ходя никъде.

Бе недоволен за нещо, но й бе обещал да остане. Всичко бе наред. Докато той е тук, нищо лошо не може да се случи.

Дом…

Той бе полуобърнат към нея и обедното слънце озаряваше лицето му, очертавайки високите скули и красивата извивка на челюстта. Лежеше съвсем неподвижно със стаена сила и мощ, но те все пак се излъчваха от цялото му тяло. Черната му коса бе разрешена, но не и в безгрижен безпорядък. Дори и сега в него се долавяше самоконтрол, дисциплина, които го обграждаха отвсякъде. Колко ужасно трябва да е, щом и в съня си човек е толкова нащрек, сънено помисли Кейт. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне, да го утеши…

Мили боже, та той беше гол!

И тя също!

Шокът и слисването я накараха да изпълзи припряно и да седне в леглото, притиснала одеялото до брадичката си.

— Чудех се дали въобще някога ще се размърдаш. — Той се обърна към нея и клепачите му се отвориха, за да разкрият очи, напълно будни и напрегнати. Устните му се свиха недоволно. — Гледаш ме така, сякаш току-що си открила змия в леглото си.

— Изненадана съм… Не знаех… Защо си тук?

— Ние сме съпруг и съпруга. И мястото ми е в леглото ти. И ще сториш добре, ако по-бързо свикнеш с тази мисъл. — Той седна на леглото и спусна крака на пода. — Макар че може би няма да имаш възможност да свикнеш с тази цивилизована мебел, леглото. Възможно е дори да не видим повече легло, докато не стигнем до Крейда. В планините пътуваш дни наред, без да се натъкнеш на странноприемница. — Той наплиска лицето си с вода от легена. — Как се чувстваш?

Тя го гледаше втренчено, онемяла от слисване. Гърбът, който той бе обърнал към нея, бе пресечен от бели ивици, които набраздяваха тъмната му кожа като тигрова окраска и му придаваха дивашки вид. Помисли си, че би трябвало да изпита съчувствие, но бе прекалено смаяна от физическото му присъствие, за да реагира с друго, освен с безпомощно възхищение.

Той хвърли през рамо един нетърпелив поглед.

— Отговори ми.

За момент тя въобще не можа да си спомни какъв бе въпросът му.

— О, много добре.

— Каза така и когато Ландфийлд те беше влачил през гората. Искам истината. В състояние ли си да пътуваш?

— Разбира се.

Той се протегна да вземе кърпата и подсуши лицето си.

— Тогава ставай и бързо се обличай.

Тя почувства как страните й пламнаха от нахлулата кръв.

— Ще почакам да излезеш. Не съм толкова безсрамна спрямо голотата си, колкото си ти.

Той се усмихна присмехулно и хвърли кърпата.

— Значи не ме одобряваш така? Добре ще е да свикнеш и с това.

— Не виждам причина да свиквам — колебливо отвърна тя.

— И аз не виждах причина снощи. Но положението… се промени. — Той протегна ръка, за да приглади разрошената си коса и тя видя как стомахът му стана още по-стегнат и плосък, а мускулите над лакътя му помръднаха. — А и защо да се правя на свенлив? Самата ти прояви доста малко от това качество снощи.

Очите й внезапно се разшириха от тревога.

— Така ли?

— Не си ли спомняш?

Тя се замисли за момент и поклати глава.

— Помня Каролин и после как седях във ваната…

— И как се гушеше гола в скута ми пред камината? — Насмешката в гласа му се засили. — Беше доста безсрамна. Очевидно преживяването е било по-впечатляващо за мен, отколкото за теб.

Сърцето й се разтуптя уплашено. Безсрамна. Той я бе нарекъл безсрамна. Дано не е вярно, пламенно се молеше тя. И все пак дори и когато се събуди, й се бе приискало да протегне ръка и да го докосне, припомни си тя с панически ужас. Но не може да е била…

— Аз… сношавах ли се с теб?

— Очите ти са станали като палачинки. Какво значение има? Дълг на съпругата е да доставя удоволствие на съпруга си.

— Отговори ми! Позволих ли ти да… сношавахме ли се?

За момент той я гледа изпитателно, после бавно поклати глава.

— Уверявам те, че щях да се погрижа да запомниш събитието, ако се бе случило. — Той я наблюдаваше с любопитство, докато тя въздъхна с дълбоко облекчение. — Ама какво ти става?

— Помислих си… — Тя преглътна и попита отново: — За момент си помислих, че той може да е прав.

— Себастиан?

— Винаги ми е казвал, че съм похотлива твар, неспособна да контролирам страстите си. Казваше, че без неговия надзор бих се отдала на първия мъж, който ми махне с пръст. — Тя изправи рамене, подпряла се на таблата на леглото, и повдигна брадичка. — Но, разбира се, аз зная, че той греши. Беше глупаво от моя страна дори да си помисля, че ще съм толкова слаба.

— Много глупаво. — Робърт помълча за миг. — Но страстта не е съвсем нежелано качество у една съпруга.

— Той казваше, че никога няма да се огранича само с един мъж.

Устните му изтъняха.

— Това вече го намирам за крайно нежелателно. Толкова нежелателно, че бих реагирал по начин, който ще приляга повече на нашия приятел викария.

Кейт долови напрежение под недоволството в гласа му.

— Защо въобще говорим за това? — раздразнено попита тя. — За теб не съм привлекателна, иначе щеше да ме обладаеш през нощта.

— Така ли смяташ? При все че бе съвсем изтощена, наранена и неспособна да се защитаваш?

— Мъжете не ги е грижа за подобни неща. Те възприемат жените само като животни, създадени за тяхно удоволствие.

— А, още мъдри слова от устата на викария? Ако не вярваш на другите работи, които ти е наговорил, защо ще вярваш, че всички мъже са похотливи и безчувствени?

За момент тя не бе съвсем сигурна какво да отговори, но после си припомни виковете на Марта от спалнята на Себастиан. Ако Себастиан бе тласкан от похотта си, значи сигурно е така и с всички мъже?

— Нима твърдиш, че не са такива?

Той отвори уста, за да й отговори, но после уморено поклати глава.

— Не, поне веднъж ти е казал истината. Пази се от нас, мъжете. Можем да се превърнем в безмозъчни животни, когато изпитваме прекалено силна жажда.

Силни ръце, които я държат, спокойствие, усещане за пълно отпускане.

Споменът се появи сякаш отникъде и се сблъска в противоречие с думите му, което й донесе само объркване.

— Не виждам в теб нищо, от което да се боя. Въпреки всичко, което говори Себастиан, аз не съм Лилит, която омагьосва мъжете. Дори не съм хубава като Каролин. И ако не ме намираш за привлекателна, няма да ме тормозиш.

— Така ли? — Той се усмихна. — Не бъди толкова сигурна. Мога да съм толкова похотлив, колкото Себастиан дори не е сънувал, а и имам навик да угаждам на желанията си както намеря за добре. — Той сведе поглед към долната част на тялото си. — И определено те намирам за доста привлекателна.

Погледът й последва неговия до онази част на тялото му, към която досега бе избягвала да поглежда. Очите й се разшириха, когато видя твърдия му възбуден член, дръзко показващ се от гнездото тъмни косъмчета.

Пареща червенина заля страните й. Гърдите й се стегнаха толкова, че едва можеше да диша.

— Виждаш ли? — Той се приближи и застана точно пред нея. — За такъв похотлив дивак като мен е необходимо съвсем малко, за да бъда доволен. Но в теб намирам доста неща, които ме привличат. — Той протегна ръка и докосна косите й. — Меки и лъскави, толкова прекрасно дълги. — Хвана няколко къдрици и ги разпиля върху одеялото точно върху гърдите й. — Когато беше гола снощи, косите ти те прикриваха като завеса. Но всяка завеса трябва да бъде отдръпната.

Лекият допир на косите й, й се струваше невероятно осезателен върху гърдите й и тя удивено осъзна, че зърната й се втвърдяват, надигат се, издуват тънката вълна на одеялото.

— И устата ти ми харесва — гласът му бе тих, дрезгав, и тя не откъсваше очи от лицето му като хипнотизирана. Дълбок оттенък на червеното бе потъмнил страните му, а ноздрите му се бяха леко разширили. — Изглежда някак необичайно… — Показалецът му проследи пищната извивка на долната й устна. — Отвори!

Тя не се подчини. Чувстваше се замръзнала… не, думата бе нелепа заради горещината, която се разливаше по тялото й. Тя бе… омагьосана. Не можеше да стори нищо друго, освен да го гледа втренчено, очаквайки следващата дума, следващото докосване.

Пръстът му се плъзна между затворените й устни и докосна езика й.

— Чудесна уста — промълви той. — Изглежда така, сякаш е създадена да приеме в себе си… какво ли не.

С палеца и показалеца на другата си ръка той нежно, ритмично галеше бузите й, очертавайки подканващи кръгове около устните й.

— Нали?

Пръстът му бе загрубял, твърд, леко солен при допира с езика й. Думите му бяха объркващи и сякаш достигаха до нея много отдалеч. Съзнавайки единствено тези тъмни блестящи очи, които държаха в плен погледа й, и усещането от досега с нахлулия в устата й пръст, тя въобще не разбра в кой момент бе затворила устни около него, сякаш за да го задържи завинаги.

Той трепна така, сякаш го бе ударила, и тялото му внезапно се разтърси.

— Да — пресипнало рече той. — Хубава уста. Но в момента бих предпочел да не правиш това.

Той измъкна пръста си от устата й и отстъпи една крачка назад.

— Сигурен съм, че споменът за това доста ще ме тормози, докато сме на път днес. Но проклет да съм, ако сторя нещо, с което да докажа, че твоят Себастиан е бил прав, и то след всичките тези часове на рицарско въздържание. Мога да чакам. — Той започна да се облича с резки движения. — Макар и не много дълго. Особено, по дяволите, ако продължаваш да се гушиш гола на скута ми.

Тя с мъка си пое дъх.

— Не съм била на себе си. И въобще не е прилично от твоя страна да ми напомняш за това.

Насмешливата му усмивка избледня.

— Права си. Не беше честно. Бог знае, достатъчно лошо е, че сме отговорни за постъпките си, когато сме напълно в съзнание.

Реакцията му я изненада. Бе сметнала, че е далеч по-упорит и арогантен от Себастиан и въпреки това той си бе признал, че е сгрешил, а Себастиан никога не би го сторил.

— Защо ме гледаш така? — попита раздразнено той.

— Себастиан вярва, че хората са отговорни за греховете си във всеки момент, независимо дали спят, или са будни.

— Това ни най-малко не ме изненадва. — Той се обърна към нея. — Което не означава, че е истина.

— Но понякога, когато някой повтаря нещо отново и отново, то започва да ти се струва истина. — Тя навлажни устните. — Всичко някак се смесва, замъглява се, и ти става все по-трудно да си спомниш кое е истина и кое лъжа.

Изражението му стана някак сдържано и съсредоточено.

— Знам.

И той наистина знаеше. Вече не й оставаше и капчица съмнение, че той знае точно какво имаше тя предвид. Внезапно тя си спомни за белезите по гърба му. Дали и в неговия живот не е имало някой Себастиан, запита се тя.

Той се извърна и облече жакета си.

— И когато това се случи, човек просто започва да се съпротивлява още по-ожесточено.

Тя кимна. Колко странно бе да седи тук и да гледа как един мъж се облича.

— Аз не съм Себастиан Ландфийлд. — Той не я погледна, докато сядаше на леглото и се зае да нахлузва левия си ботуш. — Ти ще видиш, че не съм нежен мъж, но ще бъда честен с теб. Разбирам, че не искаш да попадаш в подобен капан, аз също не искам. Подчини се на волята ми, не ми създавай проблеми, и ще водиш съвсем удобен, мирен живот през следващата една година.

— А после?

— После вече няма да ме интересува. — Той нахлузи и другия си ботуш. — Ще си свободна да правиш всичко, което поискаш.

— Свободна? — попита тя, сепната.

— Ще ти отпусна малка издръжка, докато се омъжиш отново. Бих те посъветвал да напуснеш Шотландия. Опасността ще е по-малка, ако си извън властта на Джеймс. Може би Франция ще е добър избор.

Внезапно й стана ясно, че той говори за нея така, сякаш е в опасност. Но тази мисъл не успя да затъмни предишните му думи.

— Наистина ли ще съм свободна да правя каквото си поискам?

— Не го ли казах вече?

— И никога няма да ме изпратиш обратно при Себастиан?

Той се изправи.

— Каквото и да се случи, повече никога няма да ти се наложи да се срещнеш с Ландфийлд.

Тя се съмняваше, че това е вярно. Себастиан нямаше да се откаже от нея толкова лесно. Но обещанието на Робърт, че никога няма да му я даде, я накара да се почувства така, сякаш бяха свалили от врата й тежък воденичен камък.

— Обещаваш ли? — Тя нетърпеливо махна с ръка. — О, не за Себастиан. Мога да се справя с него. Но наистина ли ще ме освободиш?

Изражението му се смекчи, когато видя копнежа в очите й.

— За бога, нима виждам нещо друго, освен недоверие? Бъди добра, подчинявай ми се и не ми създавай неприятности през идната година, и ще бъдеш свободна да вършиш каквото си поискаш.

Струваше й се прекалено много, за да може да повярва. Обзе я невероятно въодушевление. Ако той бе готов да й даде толкова много само за да си няма неприятности, може би печалбата й от този неприятен брак ще е огромна.

— Това, което искаш, не е невъзможно — внимателно заяви тя. — Но сигурно разбираш, че мога да ти причиня наистина много неприятности, ако реша. Себастиан ме намираше ужасно пакостлива.

Очите му се присвиха.

— Какво се опитваш да кажеш?

Тя помълча за миг, после бързо изрече:

— Къща. Искам къща.

— Наистина ли?

— Само мъничка къща, но трябва да е построена от хубав, здрав камък.

— Като къщата на Себастиан ли?

— Ще гледам въобще да не прилича на неговата, но трябва да е от камък. — И след миг тя добави: — И трябва да има достатъчно място за градинка. Всеки дом трябва да си има градинка.

— И ти отказваш да ми съдействаш, ако не ти осигуря тази собственост? — попита той с копринен глас. — Въобще не обичам алчността, Кейт.

— Не е алчност, когато човек иска награда за услугите си. — Тя го гледаше гневно. — Не искам дворец, а само една къща. Нещо, което да ми принадлежи.

Той изучаваше замислено изражението й.

— Това означава много за теб. Защо?

— Досегашният ми живот ми е показал, че собствеността е всичко на този свят — уклончиво отвърна тя.

— Но не за това искаш тази къща, нали?

Тя не искаше да му отговори. Желанието й бе тайно и единствено нейно. Не искаше да го споделя с никого.

— Не е твоя работа.

— Моя работа е, ако съм принуден да ти го осигуря.

— Искам местенце, което да си е само мое — дръзко рече тя. — Особено място, което да принадлежи единствено на мен, място, което никой да не може да ми отнеме. Ето, казах го. Сега доволен ли си?

— За момента, да.

— И ще ми го дадеш ли?

Замисленият му поглед все още не се отделяше от лицето й, сякаш той чакаше нещо. После кимна.

— Ще ти дам собствена къща.

— Каменна къща?

Той отново кимна.

Облекчение и радост заляха душата й. Тя се усмихна ослепително.

— О, благодаря!

— Значи си можела да се усмихваш. Вече се чудех. — И самият той леко се усмихна. — Знаеш ли, и аз бях решил да ти осигуря място, където да живееш. Иначе въобще нямаше да е удобно.

Усмивката й се стопи.

— Тогава трябваше веднага да ми кажеш.

— Но пък тогава нямаше да имам възможност да те видя без бодливата ти броня. — Той отвори вратата. — Обличай се и след петнадесет минути да си долу. С това темпо ще имаме късмет, ако тръгнем на път, преди да се е стъмнило.

Миг след като вратата се затвори зад гърба му, тя се чувстваше лека като перце, грейнала като слънце. Сега, когато той беше вън от стаята, тя можеше да си позволи да изрази на воля радостта си. Никой нямаше да види и да отнеме щастието й. Чувстваше се както през онези вълшебни дни на детството, когато двете с Каролин можеха да забравят всичко друго и да се наслаждават на радостта, че живеят, когато всеки ден представяше ново приключение. Пълната свобода все още не й бе дадена, но вече се виждаше на хоризонта, а и животът с Робърт Макдарън не можеше да е толкова ужасен, колкото животът със Себастиан Ландфийлд.