Венецът

1.

След като стопанинът на имението „Сюнбю“ Ивар Йеслинг-младши почина през 1306-а, голяма част от земите му наследила дъщеря му Рагнфрид и нейният съпруг Лавранс Бьоргюлфсьон. Преди двамата живееха в неговото имение „Скуг“ във Фоло близо до Осло, но сега се преместиха в имението „Йорун“, разположено по хълмовете на Сил.

Лавранс произхождаше от род, наричан по тукашните земи синовете на Лагмана1. Потомците на този род дошли от Швеция с онзи Лауренсиус, лагман на областта Йостьоталан, който отвлякъл от манастира във Врета сестрата на ярла2 на Белбу, госпожица Бенгта, и избягал с нея в Норвегия. Земевладелецът Лауренсиус станал приближен на крал Хокон-старши3 и се радвал на неговото благоразположение; кралят му подарил имението „Скуг“. Лауренсиус живял в Норвегия осем години, но после се споминал по време на една епидемия, а вдовицата му, дъщерята на Фолкунгите4, наричана в Норвегия кралската дъщеря, се прибрала в родината си и се помирила с враговете си. После се омъжила за заможен мъж в чужбина. Двамата с Лауренсиус нямали деца и — затова брат му Шетил наследил „Скуг“. Шетил се падал дядо на Лавранс Бьоргюлфсьон.

Лавранс се ожени млад; беше само на двайсет и осем по времето, когато пристигна да живее в Сил, а съпругата му бе с три години по-възрастна от него. Като подрастваш Лавранс получи добро възпитание благодарение на придворните кралски сановници. След женитбата си обаче заживя на спокойствие в имението си, защото Рагнфрид не се чувстваше добре сред хората в южната част на страната заради особения си характер и неизменната си тъга. След сполетялото я нещастие да изгуби трима синове още в люлката тя направо се боеше от хората. Лавранс се премести в Гюдбранската долина най-вече защото съпругата му имаше нужда от подкрепата на своите роднини и познати. Когато заживяха в „Йорун“, имаха едно оцеляло дете — момиченце на име Кристин, Кристин Лаврансдатер.

Но когато се установиха в имението, те продължиха да си живеят доста затворено и не се събираха с други хора; Рагнфрид май не държеше много на роднините си — срещаше се с тях само когато го изискваше благоприличието. Една от причините Лавранс и Рагнфрид да избягват хората се криеше в тяхното християнско смирение и богобоязливост. Те ходеха редовно на църква и с готовност подслоняваха божии служители и странстващи свещеници или поклонници, запътили се към Нидарус5. Хранеха дълбоко уважение към отеца на енорията си — той беше най-близкият им съсед, живееше в имението „Румюн“. Останалите жители на долината смятаха, че Божията сила им излиза твърде скъпо заради десятъка и пожертвованията в стоки и пари, и нямаха намерение да прекарват времето си в пост и молитва, още по-малко да приютяват в домовете си свещеници и монаси, без да имат полза от тях.

Иначе обитателите на „Йорун“ се радваха на голяма почит и всеобща симпатия, най-вече Лавранс, защото го знаеха като силен и смел, но и мирен, скромен и справедлив мъж. Отнасяше се с всички като с равни, макар и да притежаваше благородническа осанка. Лавранс беше изключително усърден земеделец и изкусен ловец. Преследваше особено упорито вълци, мечки и всякакви вредители. Междувременно за няколко години събра много земя в ръцете си, но се държеше с арендаторите си като добър и отзивчив господар.

Рагнфрид се виждаше толкова рядко с хора, че много бързо те спряха да говорят за нея. В началото, когато с Лавранс се преместиха да живеят тук, мнозина останаха учудени, защото я помнеха като по-млада в „Сюнбю“. Никога не бяха я смятали за красавица, но някогашната мила и весела девойка сега бе погрозняла и изглеждаше не три, а десет години по-възрастна от съпруга си. Хората отдаваха промяната на смъртта на децата й, защото иначе Рагнфрид беше много по-облагодетелствана от повечето жени: радваше се на охолство и уважение и на хармоничен семеен живот. Доколкото виждаха околните, Лавранс не се задяваше с други жени, винаги се съветваше с нея по всички въпроси и от устата му не се чуваше груба дума независимо дали бе трезвен, или пиян. Рагнфрид не беше престаряла и, ако речеше Господ, можеше да роди още много деца.

Мъчно си намираха млади работници за имението заради тежкия характер на стопанката и обичая всички пости да се спазват строго. Иначе хората там живееха сносно, рядко се чуваха обидни или зли думи; Лавранс и Рагнфрид не се смущаваха да се трудят наравно с останалите. Стопанинът притежаваше весел нрав и често вземаше участие в танците и песните на младите по време на нощните бдения до църквата. Но в „Йорун“ гостуваха почти само възрастни хора; те се чувстваха там у дома си и оставаха дълго.

Дъщеря им Кристин навърши седем години и веднъж баща й реши да я вземе със себе си до планинското пасище, където имаха и къща.

В това красиво утро към края на лятото Кристин се намираше в двуетажната къща, където спеше с родителите си през топлите дни; гледаше как навън грее слънце и чуваше как баща й разговаря с мъжете на двора. Кристин изпитваше такава радост, че не можеше да стои мирна, докато майка й я обличаше. Скачаше и риташе след всяка нахлузена на тялото й дреха. Никога не беше ходила в планината, освен до град Воге, когато й позволиха да погостува на роднините на майка си в „Сюнбю“. Обикаляла беше само из близките гори заедно с майка си и слугите, когато ходеха да берат плодове за рядката бира, приготвяна от Рагнфрид. Тя вареше и кисела каша от червени боровинки и по време на дългите пости мажеше хляба с нея вместо с масло.

Майката сви косите на Кристин на кок и го пъхна под старата й синя шапка. Целуна дъщеря си по бузата, а Кристин изтича при баща си. Лавранс вече беше яхнал коня. Вдигна я и я сложи зад гърба си, където бе сгънал палтото си като възглавница, та да й е по-удобно. Кристин се настани на седлото и се хвана за колана на баща си. Извикаха на майка й за сбогом, но тя изтича от коридора с кожухчето на Кристин, подаде го на Лавранс и го помоли да се грижи добре за рожбата им.

Слънцето грееше, но през нощта бе валял силен дъжд и потоците бурно бълбукаха и пееха по склоновете, а под скалите на планината се носеха валма мъгла. В синкавия въздух над гребена се издигаха бели облаци — предвестници на хубавото време. Лавранс и спътниците му разсъждаваха на глас как след няколко часа ще настъпи поредният горещ ден. По това време из планината се скитаха всякакви чудати хора, затова Лавранс взе със себе си четирима слуги, до един въоръжени, нищо че голямата дружина не смяташе да броди дълго из планината и едва ли щеше да ги застигне неприятна среща. Кристин харесваше и четиримата слуги на баща си. Тримата бяха зрели мъже, а четвъртият, Арне Юрдшон от „Финсбрекен“, беше голямо момче и най-добрият приятел на Кристин. Той яздеше най-близо до Кристин и баща й, защото му беше възложено да й обяснява какво виждат по пътя.

Минаха между къщите в имението „Румюн“ и си размениха поздрави със свещеника Айрик. Излязъл пред дома си, той се препираше с дъщеря си — тя се грижеше за домакинството му — заради гранче прясно боядисана прежда, която забравила да прибере от простора. Сега дъждът я съсипал.

Църквата се намираше на склона пред дома на свещеника. Макар и неголяма, изглеждаше красива, добре поддържана и прясно намазана с катран. Когато минаха покрай кръста пред вратата на гробището, Лавранс и слугите му свалиха шапки и сведоха глави. Бащата се обърна върху седлото и двамата с Кристин помахаха на майка й: виждаха я как стои на поляната и им маха с крайчеца на ленената си кърпа.

Всеки ден Кристин си играеше около църквата и гробището, но днес, поела на дълъг път, гледката на дома и селото й се стори съвсем нова и странна. Къщите в „Йорун“ с вътрешните и външните си дворове, струпани на купчина в равнината, й се видяха по-сиви и по-малки. Реката лъкатушеше нататък, а долината се разширяваше, осеяна със зелени поляни, блата, стопанства с ниви и ливади по склоновете под сивите, стръмни скали на планината.

Кристин знаеше, че в далечината, където планините се свързват и образуват стена, се намира имението „Лопт“. Там живееха Сипор и Юн — двама белобради старци, неизменно готови да я закачат и да се шегуват с нея, когато й гостуваха в „Йорун“. Кристин харесваше Юн, защото той изработваше от дърво красиви животни за нея. Веднъж дори й подари златен пръстен. А при последното си посещение, в неделята след Великден, й донесе изкусно изработен и оцветен рицар и Кристин реши, че никога не е получавала по-прекрасен подарък. Всяка нощ заспиваше с него, но на сутринта, когато се събудеше, рицарят стоеше на стъпалото пред леглото, където Кристин спеше с родителите си. Баща й обясни, че още по първи петли рицарят скачал от постелята, но Кристин се досети кой го маха: майка й. Нали се опасяваше някой да не се нарани, ако рицарят попадне под телата им, докато спят.

Кристин обаче се боеше от Сигюр. Не й беше никак приятно да я взема на коленете си, защото той се заканваше да зарови глава в обятията й, когато Кристин порасне. Сигюр бе погребал две съпруги и твърдеше, че ще надживее и третата, а Кристин щяла да му стане четвъртата. Момиченцето започваше да плаче, но Лавранс посрещаше думите на Сигюр със смях и изразяваше съмнение Маргит да предаде скоро богу дух. Но ако с нея все пак се случело някакво нещастие и Сигюр поискал ръката на Кристин, щял да получи отказ, затова тя нямало защо да се тревожи.

На разстояние един изстрел с лък се намираше каменен блок, заобиколен от растящи нагъсто брези и трепетлики. Там Кристин обикновено играеше с другите деца на църква, а Тумас — най-малкият внук на отец Айрик — влизаше в ролята на свещеник и имитираше дядо си. Ръсеше светена вода от менчето, а когато в процепите на камъка имаше дъждовни капки, освещаваше. Но миналата есен децата сгазиха лука. Първо Тумас венча Кристин и Арне. Макар и малко по-голям от останалите, той се включваше в игрите, особено когато му позволяваха. След венчавката Арне хвана прасенце, появило се неизвестно откъде, и решиха да го кръстят. Тумас го миропомаза с кал, топна го в локва, като през цялото време подражаваше на дядо си: пееше на латински и мърмореше, задето миряните не давали достатъчно пожертвования. Децата се смееха, защото отец Айрик беше прословут с безграничната си алчност. А колкото повече се смееха, толкова по-големи щуротии измисляше Тумас. Хрумна му да оповести, че детето било заченато по време на Великденските пости и се налагало родителите да изкупят греха си пред свещеника и пред Църквата. Големите момчета избухнаха в гръмогласен смях, но Кристин се засрами, готова да заплаче, докато държеше прасенцето в скута си. Децата се забавляваха, но, както често се случва, на кон пристигна самият Айрик. Прибираше се от посещение в дома на смъртно болен. Бързо разбра какви ги вършат хлапетата, скочи от коня и подаде толкова рязко свещените съдове на най-големия си внук Бентайн, придружил го при посещението, че младежът едва не изпусна сребърната дарохранителница с формата на гълъб и Христовото тяло от задната страна. После свещеникът се спусна към децата и удари де когото успя да докопа. Кристин изтърва прасенцето, то хукна с квичене по пътя, а кръщелната му одежда се вееше подире му. Конете на свещеника се подплашиха и се изправиха на задните си крака. Отецът разтърси грубо Кристин и тя падна за земята. Ритна я с крак, а после хълбоците я боляха дни наред. Когато разбра за боя, Лавранс сметна, че Айрик е бил твърде строг към дъщеря му. Та тя бе толкова крехка и малка. Лавранс реши да поговори със свещеника за случилото се, но Рагнфрид го разубеди, защото детето си заслужавало наказанието, щом е участвало в такава гавра. Лавранс не спомена повече за белята, но тегли на Арне бой, какъвто момчето не бе яло през живота си.

Затова, докато яздеха покрай камъка, Арне подръпна ръкава на Кристин. Не посмя да обели дума заради Лавранс, но започна да прави гримаси, да се усмихва и да се тупа по задните части. Кристин само наведе засрамено глава.

Пътят навлезе в гъста гора. Яздеха под хребета Хамар. Долината се стесни. Притъмня, а стенанията на река Логен се чуваха все по-силно и отчетливо. Зърнаха я как лъкатуши между стръмните скали — ледено зелена и разпенена. От двете страни на долината се чернееха гори. По пътя цареше мрак, беше неприятно и тясно, а и духаше студен вятър. Минаха по мостчето над притока Руст и не след дълго видяха моста над реката в долината. В бърлога под моста живееше воден дух. На Арне му се искаше да разкаже на Кристин за него, но Лавранс категорично му забрани да говори подобни неща из гората. Стигнаха до моста, Лавранс скочи от коня и го поведе за юздата с едната си ръка, а с другата придържаше детето.

На отсрещния бряг започваше пътека за ездачи и водеше стръмно нагоре към възвишенията. Мъжете слязоха от конете и тръгнаха пеш, а бащата премести Кристин по-напред, за да се хване за предния лък на седлото. Така тя язди сама жребеца Гюлсвайнен.

Изкачваха се все по-нагоре. Пред тях се издигаха все повече посивели върхове и синкави хълмове, покрити с ивици сняг. Между дърветата Кристин зърна на север село от пътя, а Арне посочи с ръка и й обясни как се казват именията, които виждат.

Изкачиха се по склона и стигнаха до малка къща. Спряха до дървената ограда. Лавранс извести за посещението, а викът му отекна в планината. От полянките се зададоха двама мъже: синовете на стопанката. Занимаваха се с добив на смола и Лавранс искаше да им поръча да му набавят такава. Майка им донесе голяма купа кисело мляко да се поразхладят, защото денят беше горещ, както впрочем предвиждаха мъжете още от сутринта.

— Довел си и дъщеря си — рече тя, след като ги поздрави. — Много ми се искаше да я видя. Свали й шапката. Всички говорят каква красива коса имала.

Лавранс откликна на молбата й и косата на Кристин се разсипа по раменете й чак до седлото, гъста и златиста като зряла пшеница.

Исрид, стопанката, взе кичур в ръката си и я похвали:

— Явно слуховете не са никак преувеличени. Момиченцето ти е като водна лилия и прилича на рицарска щерка. Има и мили очи. Метнала се е на теб, а не на Йеслинговия род. Да даде бог само радост да видиш от нея, Лавранс Бьоргюлфсьон! А ти яздиш Гюлсвайнен с осанката на кралски сановник — пошегува се тя, докато поднасяше купата към устните на Кристин.

Детето поруменя от радост, защото знаеше, че смятат баща й за най-красивия мъж в околността, а и той наистина приличаше на рицар; открояваше се сред слугите си, независимо че се обличаше в селски, ежедневни дрехи: доста широка и къса жилетка от зелено сукно, разкопчана на врата, та да се вижда ризата; панталон и обувки от небоядисана кожа; на главата старомодна, широкопола вълнена шапка. Единствените украшения по него бяха гладка сребърна катарама на колана и малка брошка на ризата, а изпод ризата му се подаваше част от златен ланец. Лавранс не го сваляше от врата си. На ланеца висеше златен кръст с големи планински кристали, а в кръста се намираше къс от погребалните повивки и от косата на света Елин от Шовде, защото според потомците на лагман Лауренсиус родът им води началото си от едната дъщеря на покойната светица. Когато ходеше из гората или работеше, Лавранс мушваше кръста под ризата си, за да не го изгуби.

В грубите си домашни дрехи Лавранс изглеждаше по-достопочтено от всеки рицар и кралски сановник в празнични одежди. Лавранс беше строен, висок, с широки рамене и тесни хълбоци. Малката му глава стоеше красиво върху врата му, а хубавите му, леко издължени черти на лицето, приятно пълните му бузи, изящно заоблената му брадичка и добре оформената му уста допълваха впечатлението за аристократичност. Кожата му беше светла, а цветът на лицето говореше за цветущо здраве. Имаше сиви очи и гъста, гладка и мека като коприна руса коса.

Лавранс се спря да поговори с Исрид, да я попита как е. Поинтересува се и от Турдис, нейна роднина, която това лято се грижеше за къщата на „Йорун“ в планината. Наскоро родила дете. Исрид чакаше удобен случай някой да я придружи през гората, та да отнесе момчето до църквата да го кръстят. Лавранс й предложи да се качи с тях. Следващата вечер щял пак да слиза, а с толкова много мъже Исрид щяла да бъде спокойна за себе си и за малкия езичник.

Исрид му благодари:

— Често казано, точно това чаках. Ние, бедните хора под планинското пасище, си знаем, че винаги, когато ни навестиш, гледаш да ни помогнеш.

Тя изтича да си вземе вързоп и връхна дреха.

Така Лавранс намираше общ език със скромните хора, обитаващи сечищата и земите под аренда в покрайнините на селото. С тях винаги се държеше приятелски и обичаше да се шегува. Говореха си за особеностите на горските животни, за тревистите ивици в края на платото, за призрачни истории, тъй многообразни из такива места. Лавранс не се скъпеше ни на думи, ни на дела и им подаваше ръка в тежки моменти. Наглеждаше болния им добитък, работеше в ковачницата, помагаше на дърводелците, понякога напрягаше великанските си силите, за да разсече камъни или да извади огромни корени. Затова хората посрещаха с радост Лавранс Бьоргюлфсьон и Гюлсвайнен — едрия, червен жребец. Гюлсвайнен беше красиво животно с лъскава козина, с жълтеникава грива и опашка и светли очи. Носеше му се славата на много силен и непокорен, но край Лавранс животното ставаше кротко като агне. А стопанинът често признаваше, че го обича като по-малък брат.

Лавранс искаше първо да провери какво е състоянието на каменната наблюдателница на хълма Хайм. В тежките времена преди стотина и повече години селяните построили такива наблюдателници в планинските части близо до долините, но те вече не представляваха част от сухоземната защита на страната. Поддържаха ги селяните, а братята се редуваха да се грижат за тях.

Стигнаха до първото пасище. Лавранс пусна всички коне без товарния из оградената земя, а мъжете поеха по стръмна пътека нагоре. Не след дълго дърветата оредяха. Високи борове се издигаха мъртви и бели като кости сред мочурищата. Кристин забеляза как на небесния фон се появяват голи сиви върхове. Катереха се по камънаци, а понякога по пътеката клокочеха потоци и се налагаше баща й да я пренася на ръце. Вятърът се усили и освежи пътниците, а пиренът чернееше от плодове, но Лавранс не позволи да спрат и да си наберат. Арне ту тичаше отпред, ту оставаше последен, късаше плодове за Кристин и обясняваше чии пасища виждат долу в гората — защото по онова време цялата сегашна ливада на Хьовринг беше покрита с гора.

Минаха под последния заоблен и гол връх и видяха огромна купчина отсечени дървета, изложена под напора на вятъра, а колибата на пазача се гушеше на завет под малка скала.

Качиха се на билото, вятърът задуха срещу тях и задърпа дрехите им. На Кристин й се стори, че там живее живо същество, което ги посрещна и ги поздрави. Двамата с Арне вървяха по покритата с мъх земя. Седнаха на една възглавница. Кристин се вторачи изумена. Никога не си беше представяла, че светът е толкова широк и голям.

Под краката си виждаше покрити с дървета плата; долината представляваше само падина между огромните скални късове, а страничните долини изглеждаха още по-малки. Въпреки че не бяха малобройни, долините отстъпваха по площ на планинските местности. Навсякъде над горския килим се издигаха сиви върхове, обагрени в златисто от лишеи, а далеч на хоризонта се синееха планини с бели снежни петна и се сливаха пред окото със сиво-сините и блестящо бели летни облаци. Но на североизток, малко отвъд гората с пасбищата, се виждаха купчина големи каменносини хълмове, покрити на места с току-що паднал сняг. Кристин се досети, че това са Глиганските върхове, за които беше чувала. Наричаха ги така, защото приличаха на стадо едри глигани, поели по пътя с обърнати към селото задници. Арне обясни, че докато стигнат до тях, ще се наложи да яздят още половин ден.

Кристин очакваше, когато се качи на върха на родните планини, да види село като нейното: със застроени имения и по-малки стопанства. Сепна се, щом разбра колко голямо разстояние има между населените места. Огледа малките жълти и зелени петънца в дъното на долината и миниатюрните полянки из гората със сиви къщурки, не по-големи от точки. Започна да ги брои, но след третата дузина се обърка. Макар и доста на брой, селищата сякаш не представляваха нищо сред цялата откриваща се пред очите й пустош.

Кристин знаеше, че из гората върлуват мечки и вълци, а под камъните се крият тролове, горски духове и елфи. Изплаши се, защото никой не успя да й каже точния им брой, но сигурно бяха многократно повече от християните. Извика баща си, ала той не я чу заради силния вятър. Заедно със слугите си Лавранс търкаляше големи камъни по скалата, за да подпрат с тях трупите на отсечените дървета.

Исрид се приближи до децата и показа на Кристин къде се намира западното подножие на Воге. Арне на свой ред й посочи Гроберге — Сивата планина — където хората от селата ловели елените в ями, а кралските соколари живеели в каменни колиби. Самият Арне обмислял да се отдаде на това занимание, но искал и да обучава птиците за лов. Вдигна ръце, за да пусне птицата.

Исрид поклати глава.

— Хич не е хубав този живот, Арне Юрдшон. Тежко и горко на майка ти, ако станеш соколар, момче. Попадне ли човек сред ловците, няма спасение: става побратим с хора от лоши по-лоши.

Приближилият се Лавранс дочу последните й думи.

— Така е — потвърди той. — Доста такива стопанства не си плащат нито данъка, нито десятъка.

— Май доста си видял, Лавранс — подкачи го Исрид. — Нали пътуваш надалеч…

— Еее — проточено отвърна Лавранс, — може и така да се каже, но не ми се говори за това. Според мен трябва да позволим на хората да намерят в селото същото спокойствие, което имат из планината. Виждал съм жълти ниви и тучни ливади по места, където малцина биха предположили, че има долини. Очите ми са се радвали на крави и овце, но не зная дали принадлежаха на хора, или на други…

— Да — кимна Исрид, — приписват на мечките и вълците изчезналия добитък из пасищата, но в планината бродят и по-зли разбойници.

— По-зли казваш — замислено повтори Лавранс и погали дъщеря си по главата. — Веднъж в планината южно от Глиганските скали видях три момчета на възрастта на Кристин. Златокоси, с кожени жилетки. Озъбиха ми се като вълчета, а после избягаха и се скриха в гората. Какво да се чудим на бедния им баща, решил да им осигури една-две крави…

— О, и вълците, и мечките си имат малки — сопна се Исрид. — Ама тях не ги щадиш, Лавранс, нито тях, нито децата им, макар че не са се учили на закон и християнски морал като тези злосторници, към които си толкова благосклонен…

— Значи смяташ, че съм благосклонен към тях, а всъщност аз просто не съм жесток — усмихна се Лавранс. — Хайде, нека да видим какво ни е приготвила Рагнфрид за из път.

Хвана Кристин за ръка и я поведе със себе си. Надвеси се над нея и бавно изрече:

— Мислех си за трите ти братчета, мила Кристин.

Надникнаха в колибата. Вътре беше задушно и миришеше на мухъл. Кристин се поогледа: само няколко пръстени пейки до стените, огнище насред помещението, няколко бурета с катран, снопове от съчки, пропити със смола, и брезова кора. Лавранс предложи да се нахранят навън. Слязоха по склон, обрасъл с брези, и намериха красива, зелена поляна.

Свалиха багажа от товарния кон и се изтегнаха в тревата. Рагнфрид бе напълнила кожената торба с изобилна и питателна храна: мек хляб, вкусни питки, масло, сирене, сланина, сушено еленово месо, мазнина, сварени говежди гърди; носеха още две бъчви с немска бира и буренце с медовина. Бързо нарязаха месото и си го поделиха, докато Халдан, най-възрастният от дружината, напали огън — в гората най-добре е да имаш топлина.

Исрид и Арне накършиха клони от пирен и мъхеста върба и ги хвърлиха върху огъня. Той изсъска, когато изсмука зеленината от наръча, и по червената грива на пламъците се разхвърчаха обгорели снежинки. Към ясното небе се изви гъст, черен дим. Кристин седеше, загледана в огъня. Той сякаш се радваше, задето е навън, на свобода, и си играе на воля, а не е затворен в домашното огнище, където се трепе да готви ядене и да им свети.

Кристин се облегна на баща си и сложи ръка върху коляното му. Лавранс й даваше най-хубавото от трапезата и щедро поднасяше към устата й бира и медовина, та Кристин да пие, колкото й душа иска.

— Ще се замае и няма да може да слезе до пасището — пошегува се Халдан.

Но Лавранс само погали пълните й бузи:

— Е, малко ли мъже сме се събрали? Ще я занесем, нали сме затова. Арне, пийни си и ти, нали още растеш. На вас, младите, божиите дарове ви действат благотворно и никак не ви вредят; правят кръвта ви сладка и червена, а съня — здрав, без да събуждат лудост и неразумни мисли.

Мъжете също пиха до насита. И Исрид не остана по-назад. Гласовете им, ведно с пращенето и свистенето на огъня зазвучаха като далечно бучене в ушите на Кристин. Главата й натежа. Долови, че дружината разпитва Лавранс какви странни неща е преживял по време на лов. Но той не пожела да се впуска в подробности и Кристин се почувства спокойна и доволна, а и нали беше сита.

Баща й държеше парче мек ечемичен хляб. Мачкаше го между пръстите си, докато заприлича на кон, късаше парченца от месото и правеше от тях ездачи. После хлебните конници поемаха от бедрото му право към устата на Кристин. Тя обаче така се измори, че вече нямаше сили да си отваря устата или да дъвче. Катурна се на земята и заспа.

Когато дойде на себе си, се намери легнала на топло в обятията на баща си. Той бе завил и двама им с кожуха си. Кристин се надигна, избърса потта от лицето си и развърза шапката си, та въздухът да изсуши мократа й коса.

Сигурно вече преваляше пладне, защото слънчевите лъчи светеха в жълто, а сенките се издължаваха и клоняха към югоизток. Вятърът беше утихнал напълно, а около спящите се навъртаха жужащи комари и бръмчащи мухи. Кристин стоеше неподвижно, след малко почеса изпохапаните си от комари ръце и се огледа — над тях заобленият връх, покрит с бели мъхове и жълти лишеи, блестеше под палещите лъчи на слънцето, а купчината повалени дървета се очертаваше на небесния лазур като скелет на причудливо животно.

Кристин изпита безпокойство. Стори й се странно, че всички спят посред бял ден. Случваше ли се да се събуди посред нощ, се намираше на тъмно и топло. От едната страна лежеше майка й, а от другата — провесената от стената черга. Но тогава Кристин знаеше, че стаята е затворена с резе, а на тавана има капак. Чувстваше се защитена от нощта и от света навън, а звуците на спящите между възглавници и кожи хора внушаваха спокойствие. Сега обаче мъжете лежаха на земята около малката черна жарава и приличаха на мъртви. Някои се бяха проснали по корем, други — по гръб със свити колене, а от устата им се процеждаха звуци, които я плашеха. Баща й хъркаше силно, от носа на Халдан се разнасяше пискливо свистене, когато си поемаше дъх. Арне спеше обърнат настрани, с лице заровено под ръката му. Лъскавата му светлокестенява коса се беше разпиляла в пирена. Изглеждаше напълно неподвижен и Кристин се притесни, че може да е мъртъв. Не се стърпя, наведе се и го докосне, за да провери. За щастие Арне се поразмърда насън.

Внезапно я обхвана страх: ами ако са спали две нощи и се събуждат на следващия ден? Ужаси се при тази мисъл и разтърси баща си, но той само изсумтя и продължи да спи. Кристин усещаше главата си натежала, но не посмя да легне отново. Изпълзя до огъня и го разбута с пръчка. Жаравата все още тлееше. Хвърли няколко малки съчки и пирен, които събра наоколо, но не се осмели да напусне кръга на спящите и да донесе по-едри клони.

Неочаквано се разнесе тупурдия и земята се разтресе. Кристин направо примря от страх, полазиха я студени тръпки. Между дърветата мярна червено тяло: Гюлсвайнен си проправяше път между ниските брези и я гледаше с бистрите си светли очи. Дива радост обзе Кристин и тя се затича към жребеца. При Гюлсвайнен бяха кафявият кон на Арне и товарният кон. Кристин се почувства в безопасност, приближи се и ги потупа по хълбоците. Гюлсвайнен наведе глава, за да го погали по муцуната. Кристин разроши жълтеникавата му грива и той подуши ръцете й с влажните си ноздри.

Конете тръгнаха да пасат по склона, а Кристин ги последва, защото се чувстваше защитена близо до Гюлсвайнен — беше се случвало да прогони мечка. Наоколо в изобилие растяха черни боровинки, а детето беше жадно и усещаше горчив вкус в устата си. Не й се пиеше бира, а сладките, сочни плодове имаха приятния вкус на вино. Нататък, край един сипей, съзря и малини. Хвана коня за гривата и го подръпна леко да я придружи. Жребецът послушно последва момиченцето. Кристин се спускаше по склона, а конете вървяха след нея.

Тя чу ромона и бълбукането на поток. Тръгна по посока на звука и го намери. Качи се на голям камък и изми потното си, изпохапано от комари лице и ръцете си. Под скалата водата образуваше неподвижно, черно езерце, защото отсреща, зад няколко малки брези и чаенолистни върби, се издигаше каменна стена. Водата представляваше превъзходно огледало. Кристин се надвеси и се огледа, защото искаше да се увери със собствените си очи в думите на Исрид, че прилича на баща си.

Усмихна се, кимна и се наведе напред, докато косите й докоснаха русите коси около кръглото детско лице с широко отворени очи от отражението във водата.

Наоколо растяха безброй красиви растения с кичести светлочервени цветове — валериана. Тук, до планинския поток, те бяха много по-червени и красиви, отколкото край реката до дома й. Кристин си набра от цветята и ги върза със стръкове трева. Направи си най-прекрасния и плътен светлочервен венец. Сложи го на главата си и изтича до езерцето, за да се види как изглежда с украшението. Приличаше на голяма мома, тръгнала на забава.

Надвеси се над водата и видя как тъмното й отражение изплува от дъното и се избистря, докато се приближава към лицето й. В огледалото на потока Кристин зърна и човек, застанал зад брезите на отсрещната страна. Навеждаше се към нея. Тя рязко вдигна глава и впери поглед нататък. Първо предположи, че дърветата са се скупчили до скалата и само й се привижда човешка фигура. Но изведнъж различи лице между листата: жена с бяло лице, разрошена, жълта като лен коса, големи, светлосиви очи и широко отворени, бледочервени ноздри като на Гюлсвайнен. Беше облечена в нещо лъскаво, тревисто зелено, а клоните закриваха тялото до широките й гърди, окичени с брошки и лъскави ланци.

Кристин се вторачи във видението. Жената вдигна ръка и й показа венец от жълти цветя. Помаха към нея.

Зад гърба си Кристин чу как Гюлсвайнен изцвили неистово уплашен. Обърна глава. Жребецът се изправи на задните си крака, а цвиленето му отекна надалеч. Конят мяташе грива, после хукна и цялата земя потрепери от тропота. Другите два коня го последваха. Изкачиха се по сипея, а изпод копитата им се разхвърчаха камъчета. Разнесе се пращене на счупени клони. Шумоляха изтръгнати корени.

Кристин завика, колкото й глас държи:

— Татко — дереше се тя, — татко!

Изправи се, хукна след конете, без да посмее да се обърне назад или да погледне през рамо. Покатери се по сипея, спъна се в полите си и се свлече надолу; пак се покатери и се хвана за скалата с окървавените си вече ръце, пълзеше по изранените си, олющени колене, като викаше ту Гюлсвайнен, ту баща си. По цялото й тяло изби пот и рукна като из ведро. Замъгли очите й, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Задави я панически плач.

— Татко, о, татко!

Изведнъж дочу гласа му недалеч от себе си. Видя го да тича надолу по светлия, окъпан от бяла слънчева светлина сипей. Покрай него мълчаливо стояха ниски брези и трепетлики и го наблюдаваха с малките си сребристи точици по листата. Планинският склон, огрян от слънцето, бе утихнал, а бащата й тичаше и викаше името й. Кристин се свлече на земята, успокоена, че спасението идва.

— Пресвета Дево! — възкликна Лавранс и коленичи до дъщеря си.

Привлече я в обятията си. Беше пребледнял, със стиснати устни. Кристин се изплаши още повече, сякаш едва когато го видя, осъзна каква опасност я грозеше преди малко.

— Мило дете мое — Лавранс повдигна окървавените й длани, огледа ги, забеляза венеца на главата й и го докосна с пръст. — Какво е това? Как се озова тук, скъпа моя Кристин?

— Тръгнах с Гюлсвайнен — захлипа тя в прегръдките му. — Изплаших се, когато ви видях заспали, но Гюлсвайнен се появи. А после един човек ми махна долу до рекичката…

— Какъв човек? Мъж ли?

— Не, жена. Помаха ми с жълт венец. Май беше феята джудже, татко…

— Исусе Христе — бавно изрече Лавранс и прекръсти детето и себе си.

Помогна й да се изкатери на тревата. Вдигна я и я понесе на ръце. Тя се сгуши във врата му, ридаейки безутешно въпреки опитите му да я успокои.

След малко срещу тях се зададоха останалите мъже и Исрид. Тя плесна с ръце, когато чу какво се е случило.

— Да, била е самодивата. Искала е да примами красивото дете в планината, така да знаете…

— Замълчи — скастри я Лавранс. — Не бива да говорим така, докато сме в гората. Кой знае какво се крие под камъните и чува всяка наша дума.

Той свали златния си ланец и увеси кръста с мощите на врата на Кристин. После го мушна под дрехата й, за да го пази до гърдите си.

— Приканвам всички да внимавате какво излиза от устите ви, защото Рагнфрид не бива да научи на каква опасност е била изложена дъщеря ни.

Хванаха конете, побягнали в гората, и бързо слязоха до пасището, където чакаха другите коне. Всички яхнаха жребците и поеха към къщата на имението „Йорун“. Дотам нямаше много път.

Пристигнаха. Слънцето тъкмо клонеше към залез, добитъкът беше прибран в обора. Турдис и пастирите дояха животните. В мандрата ги чакаше сварена каша, защото млекарите ги бяха видели до колибата и се бяха подготвили.

Едва сега Кристина престана да плаче. Седнала в скута на баща си, ядеше каша и сметана с неговата лъжица.

На следващия ден Лавранс се канеше да иде до езерото далеч нататък из планината. Неколцина от пастирите му гледаха добитък там. Първоначално смяташе и Кристин да го придружи, но сега нещата се промениха. Лавранс реши да я остави в мандрата.

— Турдис и Исрид, внимавайте много. Заради Кристин и непокръстеното пеленаче в люлката не оставяйте вратата отключена и капака на тавана незатулен.

Силно изплашена, Турдис не смееше да остане повече в планината с малкия. Все още не си беше взела очистителната молитва след раждането и бързаше да слезе до селото възможно най-скоро. Лавранс прояви разбиране към желанието й. Предложи й да тръгне с тях на следващата вечер. Обеща да помоли възрастна вдовица да дойде да замества Турдис.

Турдис постла сладка, свежа трева под кожите на пейката. Разнасяше се силно и приятно ухание и Кристин се унесе още докато баща й четеше „Отче наш“ и „Богородице Дево“.

— Ще мине известно време, преди отново да те заведа в планината — Лавранс я потупа по бузата.

Кристин се разбуди веднага:

— Татко, може ли да дойда с теб на юг през есента? Нали ми обеща…

— Ще видим — отвърна Лавранс и Кристин потъна на часа в сладък сън върху овчите кожи.

2.

Всяко лято Лавранс Бьоргюлфсьон пътуваше на юг с коня си, за да нагледа имението си във Фоло. Тези отсъствия на бащата вгорчаваха дните на Кристин. Седмиците се нижеха бавно, докато го нямаше, а после идваше буйната радост от завръщането му. Лавранс й носеше красиви подаръци, чуждестранни платове за чеиза й, смокини, стафиди и медени питки от Осло. Разказваше й нечувани неща.

Тази година Кристин усети, че пътуването на баща й няма да бъде както винаги. Постоянно го отлагаха, а старците от имението „Лопт“ пристигнаха неочаквано с конете си и седнаха на масата с родителите й, за да обсъдят някои наследствени закони и правата за закупуване на земя по точно определена цена, както и трудностите при управлението на имението оттук и колко значима за епископа и кралския двор е продукцията от селското стопанство, добивана от околността. На родителите на Кристин почти не им оставаше време да поиграят с нея. Изпращаха я при слугините до огнището на двора. Вуйчо й, Трун Иваршон от „Сюнбю“, ги навестяваше много по-често отпреди, но той никога не проявяваше интерес към заниманията на Кристин.

Постепенно тя започна да се досеща за какво става дума. Откакто се преместиха в Сил, баща й се стараеше да натрупа повече земя в селото, а рицар Андрес Гюдмюнсьон му предложи да направят размяна: Лавранс да му отстъпи имението „Скуг“, което се намираше на по-удобно място за него, защото Андрес, като част от кралската свита, рядко идваше в долината, в замяна на „Формо“ — наследство от майка му. Лавранс не изпитваше никакво желание да се разделя със „Скуг“: родът му бе получил това имение като подарък от краля. От друга страна, тази размяна предлагаше много предимства. Ала за беда братът на Лавранс, Осмюн Бьоргюлфсьон, искаше да присъедини „Скуг“ към своите земевладения и изглеждаше съмнително да се откаже от наследствените си права.

Един ден обаче Лавранс заяви на Рагнфрид, че тази година ще заведе Кристин в „Скуг“, та дъщеря им да види къде е родена и къде са живели предците на баща й, ако се разделят с имота. Рагнфрид се съгласи, защото желанието му й се стори разбираемо, макар и да се страхуваше да изпрати невръстната си рожба на дълго пътуване и да се раздели с нея.

След като видя самодивата, първоначално Кристин се чувстваше страшно изплашена и не се отделяше от майка си. Боеше се да не види някой от спътниците им из планината, станали свидетели на случката. За нейно успокоение баща й забрани да се споменава за преживяването.

Измина известно време и като че ли Кристин изпита желание да говори за това. Наум разказваше за случката на въображаем събеседник и за нейно учудване започна да си спомня много по-ясно и подробно какво видя край езерцето. Образът на красивата жена се избистри в съзнанието й.

Най-странното беше, че щом се сетеше за самодивата, изпитваше копнеж да отиде в „Скуг“ и я обземаше все по-силен страх; ами ако баща й не я вземе със себе си?

Една сутрин, когато Кристин се събуди в спалнята, майка й и старата Гюнхил седяха на прага и оглеждаха купищата катеричи кожи, събрани от Лавранс. Гюнхил беше вдовица. Обикаляше именията и шиеше кожена подплата за палта. От разговора им Кристин се досети, че майка й поръчва за нея нова връхна дреха, обточена с кожа от златка и с подплата от катеричи кожи, защото Кристин тръгва на път с баща си. Скочи от леглото и се развика от радост.

Рагнфрид се приближи до нея и я погали по бузата:

— Толкова ли се радваш, дъще, задето ще бъдеш далеч от мен?

Същите думи майка й повтори и в деня на заминаването им. Станаха в ранни зори, навън още цареше мрак. Когато Кристин подаде глава от вратата, за да провери какво е времето, между къщите се стелеше гъста мъгла; виеше се като сив дим около фенерите и пред отворените врати на стаите. Мъжете бързаха към оборите и хамбарите, а жените идваха от готварницата с димящи тенджери и паници с варено месо и сланина — пътниците се нуждаеха от силна храна, преди да тръгнат в утринния студ.

Разтвориха кожените торби с провизиите за из път и добавиха каквото бяха забравили. Рагнфрид повтори на мъжа си всичките си заръки: да поговори с близки и познати, които срещне, да ги поздрави и разпита.

Кристин тичаше напред-назад, взе си няколко пъти сбогом с всички домашни и направо не си намираше място от въодушевление.

— Толкова ли се радваш, задето отиваш далеч и няма да те видя дълго? — попита майка й.

Кристин се натъжи и се оклюма. Искаше й се да си вземе думите назад и отговори на майка си възможно най-мило:

— Не, скъпа майко, но се радвам, задето ще пътувам с баща си.

— Да, зная — въздъхна Рагнфрид.

Целуна детето и поприглади роклята й.

Най-сетне цялата дружина яхна конете. Кристин яздеше стария, умен и стабилен Мурвин, някога бил кон на баща й. Рагнфрид поднесе на съпруга си чаша с глътка ракия за сили, сложи ръка върху коляното на дъщеря си и я помоли да не забравя какво й е заръчала.

Потеглиха в сумрака. Мъглата се стелеше над селото, бяла като мляко. След известно време се вдигна и през нея се процедиха слънчеви лъчи. Сред бялата мъгла блещукаха, обсипани с капки роса, поляни, позеленели от току–що покарала млада трева, бледи стърнища, жълти дървета, скоруша с лъскави червени плодове. Сред парата се извисяваха синкавите скали. Мъглата се вдигна и отлетя на валма между склоновете. Ездачите пътуваха надолу по долината, окъпани във великолепна слънчева светлина. Начело яздеше Лавранс рамо до рамо с дъщеря си.

В една мрачна и дъждовна вечер пристигнаха в Хамар. Кристин седеше на седлото на баща си, защото от умора всичко пред очите й се размазваше: блещукащото езеро от дясната й страна; тъмните дървета, от които капеше вода над главите им, когато яздеха под тях; зловещо мрачните къщи, струпани по безцветните, мокри поля край пътя.

Тя престана да брои дните. Струваше й се, че е на път от цяла вечност. Посетиха роднини и приятели из долината; запозна се с деца от големите стопанства, игра в чужди всекидневни, плевни и дворове; неведнъж се премени с червената рокля с копринените ръкави. Спираха за отдих край пътя при хубаво време. Арне събираше лешници за нея, а следобедите й даваха да поспи върху кожените торби, натъпкани с дрехите им. В един от домовете им предложиха обвити в коприна възглавници, но се случваше да отсядат и в странноприемници. Веднъж при тях спа и непозната жена, която хлипаше жално през нощта. Кристин чуваше риданията й, щом отвореше очи, но обикновено нощем спеше спокойно зад широкия, топъл гръб на баща си.

Кристин се събуди рязко. Не знаеше къде се намира, ала странното дрънчене от съня й продължи и наяве. Лежеше сама в леглото, а в огнището бумтеше огън.

Повика баща си. Той се изправи — бе седнал до огнището. Приближи се до нея заедно с дебела жена.

— Къде сме? — попита Кристин.

Лавранс посрещна думите й със смях и отвърна:

— В Хамар. А това е Маргрет, съпругата на обущаря Фартайн. Поздрави я учтиво, защото когато пристигнахме, ти спеше. Сега Маргрет ще ти помогне да се облечеш.

— Сутрин ли е? — недоумяваше Кристин. — Мислех си, че сега ще си лягаш. Помогни ми ти, де — настоя тя, но Лавранс строго й нареди да приеме помощта на домакинята.

— Виж какъв подарък ти е приготвила!

Чифт червени обувки с копринени връзки. Стопанката се усмихна, когато видя радостното лице на момиченцето, и й помогна да си облече долната риза и дългите чорапи в леглото, та да не стъпва боса по глинения под.

— Какво звънти така? — попита Кристин. — Прилича на църковна камбана, но май не е една?

— Да, така бият камбаните ни — засмя се Маргрет. — Разказаха ли ти за голямата катедрала в града? Сега отивате там. Там се намира камбаната. Освен това камбани бият и в манастира, и в църквата.

Маргрет намаза дебело с масло филия хляб и сипа мед в млякото на Кристин, та храната да я засити. И без това не й оставаше време да се храни редовно.

Навън все още беше тъмно и мразовито. Студената мъгла щипеше кожата. Следите от стъпалата на хора, от копитата на добитък и конските подкови бяха твърди като излети от желязо. Кристин ги усещаше през тънките подметки на новите си обувки. По невнимание стъпи върху разтопения лед посред уличката и си намокри краката. Лавранс я понесе на гръб.

Те се взираше в мрака, но не виждаше почти нищо от града: само неясните очертания на черни фронтони на къщи и дървета на фона на сивия въздух. Излязоха на малка поляна, покрита със скреж, а от другата й страна Кристин забеляза бледосива сграда с големината на планина, заобиколена от каменни постройки. В зидовете се виждаха отвори, от които се процеждаше светлина. Камбаните, смълчали се за малко, сега отново подхванаха да звънят толкова силно, че по гърба й полазиха тръпки.

При влизането в широката нартика на църквата Кристин изпита чувството, че вървят из планината. Лъхна ги студен въздух; обви ги мрак. Минаха през една врата и там ги посрещна отколешен, студен мирис на тамян и восъчни свещи. Кристин се озова в тъмно и много високо помещение. Не успя да пробие околния мрак с очи, но съзря в далечината олтар със запалена на него свещ. До олтара стоеше свещеник. Гласът му отекваше в цялото помещение като дихание и шепот. Лавранс прекръсти себе си и детето със светена вода и закрачиха към олтара. Въпреки че стъпваше предпазливо, шпорите му тракаха по каменния под. Минаха покрай внушителни колони, а погледнеха ли между тях, сякаш надничаха във въгленово черни дупки.

Лавранс коленичи пред олтара. Кристин направи същото. Очите й привикнаха с тъмнината и тя успя да различи блестящия в злато и сребро олтар между колоните. Пред тях горяха свещи върху позлатени свещници, а зад тях лъщяха свещени съдове и великолепно пано. Неволно Кристин отново се сети за планината. Точно така си я бе представяла, но може би малко по-светла. Пред очите й се появи самодивата, ала Кристин вдигна очи и съзря самия Христос, величествен и строг, разпнат на кръста. Изплаши се. Той не изглеждаше мил и печален, както в кафявата дървена църква у дома, където висеше с приковани крака и ръце и наведена, опръскана с кръв глава с трънен венец. На иконата в тази църква Христос стоеше на подиум с протегнати напред ръце и вдигната глава, косите му блестяха в златист оттенък, а на главата си носеше златна корона. Лицето му изглеждаше гордо и сурово.

Кристин се помъчи да се вслуша в литургията, но свещеникът бъбреше неразбираемо и бързо. У дома Кристин бе свикнала да разбира всичко, защото отец Айрик изговаряше думите прилежно и ясно и й бе обяснил какво означават те на норвежки, та Кристин да не изпуска Господ от мислите си, докато е в църквата.

Сега обаче това се оказа невъзможно, защото разни неща в тъмнината непрекъснато отвличаха вниманието й. Прозорците се намираха високо по стените и дневната светлина започна да разрежда мрака. Близо до мястото, където коленичиха, се издигаше причудлива закачалка от дърво, а зад нея се намираха светли каменни блокове и по тях — разни сечива. Кристин чу как вътре се суетят хора. После очите й отново се спряха върху строгия Исус на стената и тя се опита да се съсредоточи върху богослужението. Леденостуденият каменен под вкочани краката й до хълбоците, коленете я заболяха. Накрая всичко се завъртя пред очите й заради натрупаната умора.

Настъпи краят на църковната служба. Баща й се изправи. Свещеникът се приближи да поздрави Лавранс. Докато разговаряха, Кристин седна на едно стъпало, защото така направи момчето, слуга в църквата. То се прозя, Кристин — също. Момчето забеляза, че привлече вниманието й, и изду бузата си с език. Забели очи към нея, бръкна под дрехата си и извади кесия. Изсипа съдържанието й върху каменния под: куки за риболов, оловни топчета, кожени ремъци и няколко зарчета. През цялото време правеше смешни физиономии. Кристин остана впечатлена.

Свещеникът и бащата погледнаха децата. Духовникът се засмя и посъветва момчето да се връща в училището, а Лавранс се намръщи, недоволен от опитите на хлапето да привлече вниманието на дъщеря му, и поведе Кристин за ръка.

В църквата стана по-светло. Кристин сънено се влачеше след баща си, докато двамата мъже минаваха край купчина дъски и разговаряха за строителните работи на епископ Инял.

Обиколиха цялата църква и накрая тръгнаха към нартиката. Оттам каменно стълбище водеше към лявата камбанария. Кристин, капнала от умора, едва изкачваше стъпалата. Свещеникът отвори вратата към красив параклис, а Лавранс помоли дъщеря си да изчака отвън, докато той се изповяда. После щяла да влезе и тя, за да целуне мощехранителницата на свети Томас6.

В този момент от параклиса излезе стар монах в пепеляво кафяво расо. Спря се за миг, усмихна се на детето, извади няколко чувала и вълнени покривки, натъпкани в ниша в стената, и ги разстла върху стълбите.

— Седни тук, за да не мръзнеш — посъветва я той и слезе по стълбите бос.

Кристин спеше, когато отец Мартайн — така се казваше свещеникът — излезе от изповедалнята и я докосна. От камбанарията се разнасяше прекрасно песнопение, а на олтара горяха свещи. Свещеникът й даде знак да коленичи до баща си и свали от олтара малко позлатено ковчеже. Прошепна и, че вътре се намира парче от окървавената дреха на свети Томас от Кентърбъри и посочи свещения образ, а Кристин долепи устни до нозете му.

Когато слязоха, прекрасната мелодия и песните се разнасяха надалеч. Отец Мартайн обясни, че органистът репетира, а учениците пеят. Нямаха време да ги послушат, защото Лавранс умираше от глад: бе постил до изповедта. Тръгнаха към трапезарията в дома на канониците, за да се подкрепят.

Навън слънцето позлатяваше стръмните брегове отвъд Мьосен, а побледнелите полянки приличаха на жълти прашинки в тъмносинята гора. По морските вълни танцуваха бели валма от пяна. Духаше студен свеж вятър и разноцветните листа се сипеха върху покритата със скреж земя.

Между дома на епископа и дома на свещениците се появи група ездачи. Лавранс отстъпи встрани и направи поклон с ръка на гърдите си, а шапката му почти помете земята. Кристин се досети, че мъжът в кожуха трябва да е самият епископ. Поклони се доземи.

Епископът спря коня си и отвърна на поздрава им. Даде знак на Лавранс да се приближи и двамата поговориха известно време. Когато се върна при дъщеря си и отец Мартайн, Лавранс рече:

— Епископът ме покани на обяд. Дали е възможно, отче Мартайн, някой от мъжете в каноническата общност да придружи детето до имението на обущаря Фартайн и да предаде на моите хора Халдан да ме посрещне тук с Гюлсвайнен към три следобед?

Свещеникът отговори, че би могло да се уреди. Тогава босоногият монах, разговарял с Кристин на стълбите към кулата, пристъпи напред и обясни:

— В къщата за гости един мъж и без това има работа при Фартайн, та той ще предаде поръката ти, Лавранс Бьоргюлфсьон, а дъщеря ти може или да тръгне с него, или да остане в манастира, докато дойде време и ти да се прибираш. Ще се погрижа да й сипят храна.

Лавранс благодари, но отвърна:

— Не е редно да ви затруднявам с дъщеря ми, братко Едвин…

— Брат Едвин умее да ангажира вниманието на децата — прекъсна го Мартайн. — Така има на кого да изнася проповедите си.

— Така е, не смея да дотягам на такива учени мъже като вас с учението си — усмихна се монахът без капка гняв. — Вече ме бива да говоря само на деца и селяни, но пък не е редно човек да запушва устата на бика, който тегли ралото.

Кристин отправи умолителен поглед към баща си. Много искаше да тръгне с брат Едвин. Лавранс се съгласи и двамата с отец Мартайн последваха антуража на епископа. Кристин хвана монаха за ръка и се отправиха към манастира, който се състоеше от няколко дървени къщи и светла каменна църква досами езерото.

Брат Едвин стисна леко ръката й. Спогледаха се с усмивка. Монахът, висок и слаб, вървеше чинно приведен. Кристин оприличи главата му на глава на стар жерав, защото беше малка, а черепът — тесен. Тонзурата му лъщеше сред рошавия бял венец от косите му. Шията му беше издължена и набръчкана, носът — едър и остър като човка. Но нещо в издълженото му, набраздено лице караше Кристин да се чувства весела и лека като перце. Сините очи на стареца бяха зачервени по краищата, а клепачите — кафеникави и тънки като мембрана, осеяни с безброй малки бръчици, а по-дълбоки бръчки, спускащи се към тесните му устни, браздяха повехналите му бузи, обагрени със старчески червени петна. Но бръчките на брат Едвин сякаш бяха само от усмивки. Досега Кристин не бе срещала толкова добронамерен и мил човек; все едно монахът носеше в душата си блестяща, тайна радост и щеше съвсем скоро да я посвети в нея.

Вървяха покрай оградата на овощна градина, където по дърветата тук–там бяха останали жълти и червени ябълки. Двама братя от Ордена на проповедниците, облечени в черно-бели одежди, събираха с гребла изсъхнали бобови стъбла.

Манастирът не се различаваше от обикновените селски дворове. Монахът заведе Кристин в гостната — и тя напомняше на селска стая, но имаше доста легла. В едното лежеше старец, а до огнището жена повиваше пеленаче. При нея стояха и две по-големи деца: момче и момиче.

Мъжът и жената започнаха да се оплакват, задето не са им донесли втората закуска.

— … не искат да ни дават второ ядене. Ще умрем от глад, докато си в града, братко Едвин!

— Не се гневи, Стайнюлв — посъветва го монахът. — Ела да се запознаеш с Кристин. Я виж колко е мила и красива. Днес тя е наш гост.

Разказа, че Стайнюлв се разболял, докато се прибирал към дома си след съвещателна среща, и му позволили да остане в гостната на манастира, защото негова роднина, много зла жена, лежала в манастирската лечебница, а той не можел да я понася.

— Съвсем скоро ще им дотегна — оплака се той. — Когато заминеш, братко Едвин, никой няма да ме погледне и пак ще ме пратят в лечебницата.

— Не се бой, ще оздравееш много преди да съм изпълнил задълженията си в църквата — отвърна монахът. — А синът ти ще те вземе.

Брат Едвин свали от огнището чайник с гореща вода и го подаде на Кристин да го подържи, докато се погрижи за Стайнюлв. Настроението на стареца се подобри. Монах им донесе храна и напитки.

Брат Едвин благослови ястията и приседна в края на леглото на стареца, за да му помага да се храни. Кристин се приближи до жената и нахрани момчето й, защото беше малко и не стигаше до паницата с кашата, а и разливаше бира, щом се опиташе да натопи залъка в купата. Жената беше от Хаделан. Дошла тук с мъжа си и децата на гости на брат си — монах. Той обаче обикалял селата и тя се жалваше, задето си губят времето, като го чакат да се върне.

Брат Едвин се разговори с жената. Не бивало да казва, че си прахосва времето в епископския град Хамар. Та нали тук се намират най-тачените църкви, а монасите и канониците провеждат богослужения и се молят денонощно, пък и градът е прекрасен, по-хубав дори от Осло, макар и по-малък. Тук всички къщи си имат градина.

— Трябваше да видиш каква красота беше през пролетта, когато дойдох. Целият град бе побелял от цветя. А когато цъфнат розите…

— И какво ме засяга мен това? — сопна се жената. — Тук май по-скоро гъмжи от реликви, но няма святост…

Монахът се засмя и поклати глава. Разрови сламата под леглото си и извади вързоп с ябълки и круши. Раздели ги поравно между хлапетата. Кристин не бе вкусвала по-сладки плодове. При всяка хапка от ъгълчетата на устата й потичаше сок.

Налагаше се брат Едвин да отиде в църквата. Взе Кристин със себе си. Пресякоха манастирския двор и през малка странична врата влязоха в хора.

Продължаваха да разширяват църквата. Между основната сграда и крилата се издигаше скеле. Епископ Инял поръчал да реставрират и разкрасят олтара, разказа брат Едвин. Епископът, много богат, давал всичките си пари за църквите в града. Монахът го описа като изключително съвестен човек и свещеник. Братята от Ордена на проповедниците в манастира „Свети Улав“ също били добри хора: почтени, образовани, смирени. Макар че манастирът бил беден, монасите приели брат Едвин с отворени обятия. Монахът живеел в миноритския7 манастир в Осло, но му разрешили да посещава често и Хамарската обител.

— Ела — подкани той Кристин и я отведе до скелето, покатери се по стълбата и нагласи няколко дъски. После слезе и помогна на детето да се качи.

По сивата каменна стена над главата си Кристин видя странни, трепкащи светли петна, червени като кръв, жълти като бира, сини, кафяви, зелени. Искаше да погледне назад, но монахът прошепна:

— Не се обръщай.

Едва когато се озоваха на най-горната дъска, той я обърна и пред очите й се откри прелестна гледка, от която дъхът й секна.

Точно срещу нея, на южната стена на сградата, светеше картина, сякаш направена само от блестящи скъпоценни камъни, а лъчите й образуваха разноцветни петна по стената. Двамата с монаха се озоваха под сиянието. Ръцете на Кристин почервеняха, все едно потопени във вино, а лицето на монаха изглеждаше позлатено. Тъмното му расо слабо отразяваше цветовете на картината. Тя го погледна въпросително, но той само кимна и се усмихна.

Като че ли се намираха в Царството небесно. Зад решетка от черни линии тя постепенно различи образа на Исус Христос в наситено червена мантия, Богородица в небесно синя одежда, светии в блестящи жълти, зелени и виолетови дрехи. Бяха застанали под сводове и колони на грейнали къщи, а клоните се сплитаха с причудливи, бистри листа.

Монахът я дръпна малко по-нататък по моста.

— Стой тук — прошепна той. — Така мантията на Исус ще свети върху теб.

От кораба на църквата ги лъхна леко ухание на тамян и мирис на хладен камък. Долу изглеждаше зловещо, но слънчевите лъчи проникваха косо през пролуки в прозорците от южната страна на сградата. Кристин започна да проумява: небесната картина сигурно представлява вид прозорец, защото през нея навлизаше светлина. Останалите процепи бяха празни или затворени с прозорци от рогово вещество в дървени рамки. Долетя птичка, кацна на перваза, изчурулика и отлетя, а навън, пред късата стена, се разнесе шум от удар на метал в камък. Иначе цареше тишина. Само вятърът подухваше леко, сякаш въздишаше между стените на църквата. После утихна и той.

— Е — рече брат Едвйн и въздъхна. — В страната никой не може да направи такива неща. В Нидарус наистина рисуват върху стъкло, но не и така… На юг обаче, в големите катедрали, имат витражи, големи колкото портите на тази църква.

Кристин се замисли за иконописите в църквата в нейното село. На двата олтара — на свети Улав и свети Томас от Кентърбъри — по преградите имаше изображения, а на самия олтар — пана. Но като се сетеше за тях, й се струваха мътни, лишени от блясък.

Слязоха от стълбата и се качиха в хора. Трапезата пред олтара беше гола, празна, а върху каменната плоча стояха наредени малки кутии и тасове от метал, дърво и глина; причудливи малки ножове и железа, както и пръснати писалки и моливи. Брат Едвин уточни, че това били неговите сечива — рисувал икони и гравирал затворени олтари, а красивите пана до столовете до олтара били негово дело. Предназначени били за преградите на олтара в църквата на братята проповедници.

Кристин наблюдаваше как монахът смесва цветни прахове и ги разбърква в малки керамични съдове. Дори му помогна да занесе пособията си до пейка край стената. Докато монахът ходеше от икона на икона и шареше светлите коси на светците с червени нишки, та да се вижда къде се къдри, Кристин го следваше по петите и го разпитваше, а той й обясняваше какво изобразяват.

На една икона Христос седеше на златен стол под един покрив със свети Николай и свети Климент8. Отстрани беше изографисано житието и битието на свети Николай. На една от изобразените сцени той, още пеленаче, се извръщаше от гръдта на майка си, защото бил светец и още от люлката искал да бозае само в петъчен ден. До това изображение имаше друго: свети Николай оставя кесия със злато пред вратата на дом, където живеят три много бедни моми. Толкова бедни, че никоя от тях не можела да си намерят жених. Кристин видя как светецът изцелил рожбата на римски рицар, а рицарят отплавал с лодка, носейки фалшива златна чаша. Бил обещал на светия епископ златната чаша, предавана в рода им поколения наред в продължение на хилядолетия, като награда, задето излекувал детето му. Но после поискал да измами свети Николай, като му даде фалшива чаша. Затова синът на рицаря паднал в морето с истинската чаша в ръка. Свети Николай обаче извадил детето невредимо от морските дълбини и излязъл на брега точно когато бащата влязъл в църквата „Свети Николай“, за да принесе в жертва фалшивата чаша. На иконата събитията бяха изобразени със злато и прекрасни цветове.

На друго пано Дева Мария държеше Христос на коленете си. Той бе хванал майка си за брадичката с едната ръка, а в другата държеше ябълка. При тях бяха и света Сюнива9, и света Кристина, застинали в грациозен поклон, с румени лица, златни коси и тиари.

Брат Едвин поддържаше дясната си китка с лявата си ръка и рисуваше листа и рози по короните им.

— Драконът ми се струва твърде малък — отбеляза Кристин и се загледа в изображението на светицата, носеща нейното име. — Съмнявам се, че е успял да я погълне.

— Не е успял — отвърна брат Едвин. — Не е бил по-голям от този. Драконите и тем подобни чудовища в служба на дявола изглеждат големи само докато страхът се е вселил в нас. Но ако човек търси Бога ревностно, от дъното на душата си, и Божията сила успее да проникне в съзнанието му, то тогава нечестивият претърпява унищожително поражение и всичките му оръдия се превръщат в незначителни и безсилни: драконите и злите духове се свиват и стават не по-големи от елфи, котки или врани. Както виждаш, цялата планина, в която е била света Сюнива, се побира под плохата на връхната й дреха.

— Ама нали са влизали в пещерите? — учуди се Кристин. — Света Сюнива и мъжете от Селя. Нали?

Монахът присви очи и отново й се усмихна:

— И да, и не. Така им се сторило на хората, открили тленните останки на светците. Така си помислили и Сюнива, и мъжете от Селя, защото били смирени и смятали заобикалящия ги свят за по-силен от греховния човешки род. Изобщо не си давали сметка, че всъщност могат да го надвият, защото не го обичат. Но ако го бяха осъзнали, щяха да вдигнат всички планини и да ги хвърлят в морето като дребни камъчета. Никой и нищо не може да ни навреди, дете мое, освен онова, което обичаме и от което се боим.

— Ами ако човек няма страх от Бога и не го обича? — ужаси се Кристин.

Монахът внимателно докосна русите й коси и леко наведе назад главата й. Вгледа се лицето й с широко отворените си сини очи.

— Няма човек, който да не обича Бог и да не се бои от него, Кристин, но ние, хората, често живеем и умираме в несрета, защото сърцата ни се разкъсват между любовта ни към Бога и страха от дявола, от една страна, и любовта ни към светските съблазни и плътските наслади. Защото ако човек не изпитваше никакъв копнеж по Бога и неговата същност, то той щеше да се чувства добре в преизподнята, и единствено ние, живите, нямаше да осъзнаваме, че той е попаднал на прекрасно място. Но ако мъртвият не жадуваше за прохлада, огънят нямаше да го гори; ако не копнееше за покой, нямаше да изпитва болка от ухапването на змиите.

Кристин се вгледа в лицето му. Словата му й се сториха напълно непонятни. Брат Едвин продължи:

— Бог е милостив и вижда как са раздвоени сърцата ни. Слезе на земята и живя сред нас, за да усети с тялото си изкушението на дявола, когато рогатият ни примамва с обещания за власт и благополучие, и заплахите от света, изпълнен с битки, присмех и люти рани от нокти по ръцете и нозете ни. Така Бог ни показа пътя и любовта си…

Монахът продължаваше да гледа застиналото в сериозно изражение лице на Кристин. Засмя се и подхвана с по-шеговит тон:

— Знаеш ли кой пръв разбрал за раждането на Нашия Спасител? Петелът. Съзрял звездата и известил на латински — тогава всички животни владеели този език — „Christus natus est!“10

Брат Едвин изкукурига последните думи като петел и Кристин прихна да се смее. Шегата на монаха я поразведри: изречените преди това непонятни тържествени слова бяха обременили детското й съзнание.

Брат Едвин също се засмя.

— Когато волът чул петела, подхванал да реве: „Ubi, ubi, ubi?“11. Козата заврещяла: „Betlem, Betlem, Betlem.“12. А на овцата толкова й се приискало да види Богородица и рожбата й, че начаса започнала да блее: „Eamus, eamus!“13. Новороденото теле в сламата се изправило на крака и се примолило: „Volo, volo,volo!“14. За пръв път ли чуваш тази история? Така си и мислех. Вашият отец Айрик е усърден божи служител, образован е, но вероятно не знае тази притча, защото не е ходил в Париж…

— А вие? Вие били ли сте там? — поинтересува се детето.

— Бог да те благослови, Кристин, да, бил съм. Пътувал съм много по света, но бъди сигурна, че се боя като обезумял от дявола и от плътските изкушения. С всички сили се държа за кръста. Човек трябва да се вкопчи в него като удавник за сламка. А ти, Кристин, би ли пожертвала красивите си коси, за да служиш на Богородица като тези жени, които съм изографисал?

— Една съм на майка и баща — отвърна Кристин. — Сигурно ще ме задомят. Майка ми вече е приготвила сандъци и ковчежета за зестрата ми.

— Да, да — кимна брат Едвин и я погали по челото. — В днешно време така постъпват людете с децата си. Освен ако Господ не реши да им даде дъщери хроми, слепи, противни и клипави или ако не решат да му върнат децата, които им е дал в повече. И въпреки това хората се чудят защо в манастирите вече няма свети мъже и жени…

Брат Едвин я заведе във вестиария15, показа й и книгите на манастира, наредени на рамка. Бяха изпъстрени с прелестни илюстрации. Но когато вътре влезе един от монасите, брат Едвин му обясни, че просто искал да намери глава на магаре, за да я прерисува. После само поклати глава.

— Виждаш ли страха, Кристин. Треперят над тези книги. Ако бяха способни на истински силна вяра и любов, нямаше да излъжа брат Осюлв. Но тогава щях да взема тези стари кожени ръкавици и да ги закача на слънце ето там.

Кристин последва монаха в къщата за гости и се подкрепи. После се върнаха в църквата и момичето посвети целия ден да разглежда работата на монаха и да разговаря с него. Когато Лавранс дойде да я вземе, и тя, и монахът отдавна бяха забравили какво поръчение трябваше да предадат на обущаря.

След дългото пътуване в съзнанието на Кристин най-ясно се запечатаха дните в Хамар. Осло наистина беше по-голям град от Хамар, но тя вече бе виждала търговски град и не се впечатли особено. И имението „Скуг“ не й се стори толкова хубаво като „Йорун“, независимо че къщите бяха по-красиви. Радваше се, задето не се налага да живее там. Имението се намираше на склон, а отдолу се сивееше фиордът Ботн, тъжно обрасъл с черни гори. На другия бряг и зад къщите небето и върховете на дърветата се докосваха. Нямаше високи и стръмни скали, както у дома, които да повдигат небосвода и да разделят пейзажа, та светът да не е нито твърде голям, нито твърде малък.

Пътуването към дома премина в студ. Макар и да оставаха четири седмици до Коледа, във високите части на долината вече беше паднал сняг, затова изминаха по-голямата част от пътя с шейни.

Колкото до търговията с имоти, Лавранс преотстъпи на брат си Осмюн имението „Скуг“ и правото да купува земи на точно определени цени.

3.

През пролетта след дългото пътуване на Кристин Рагнфрид роди дъщеря. И двамата родители си мечтаеха за мъжка рожба, но скоро се примириха. Изпитваха дълбока обич към малката Юлвхил. Беше много красиво дете, послушно, мило, весело и кротко. Рагнфрид се привърза толкова силно към малката, че й даваше да бозае и през втората й година. По съвет на отец Айрик майката се въздържаше от строг пост и молитвени бдения, докато кърмеше детето. Покрай раждането и радостта от малката Рагнфрид разцъфна. Лавранс не бе виждал съпругата си по-весела, красива и разговорлива през целия им съвместен живот.

И Кристин се радваше много на споходилото ги щастие. Не беше предполагала, че в дома им цари тишина заради настроенията на майка й. Преди смяташе за нормално майка й да я поучава и вразумява, а баща й да си играе с нея и да се шегуват. Сега майка й стана много по-блага с нея, даваше й повече свобода и я милваше по-често. Кристин обаче забеляза, че майка й вече не разполага с много време за нея. Кристин обичаше Юлвхил като всички останали и се радваше, когато носеше сестричката си на ръце или я люлееше. А щом малката започна да пълзи и да бръщолеви, стана още по-весело и Кристин си играеше с нея.

Така в имението „Йорун“ изминаха три хубави години. Късметът в много отношения беше на тяхна страна. Лавранс построи доста неща и направи подобрения в стопанството, защото конюшните и оборите бяха стари и малки, когато се нанесоха тук: Йеслингите го бяха давали под аренда поколения наред.

След Великден на третата година им гостуваха Трун Иваршон от „Сюнбю“ и неговата жена Гюдрид заедно с трите им момчета. Една сутрин възрастните разговаряха на чардака, а децата си играеха на двора. Лавранс бе започнал да строи нова стая и малчуганите се катереха по докарания дървен материал. Един от Йеслингите удари Юлвхил и тя се разплака. Трун слезе и смъмри сина си. Взе Юлвхил на ръце. Човек трудно можеше да си представи по-красиво и мило дете от нея. Вуйчо й имаше слабост към нея, макар че иначе не обичаше твърде деца.

Тогава от обора се появи мъж, който теглеше едър черен бик. Буйното животно се отскубна от мъжа. Трун скочи върху купчината дървен материал, прогони по-големите деца и остана там с Юлвхил на ръце и най-малкия си син. Под краката му се изтърколи дървено трупче, той изпусна Юлвхил на земята, трупчето се отмести и затисна гърба на детето.

Лавранс мигом се спусна към купчината и понечи да повдигне трупчето. Тогава обаче бикът тръгна към него. Лавранс посегна към рогата му, но животното го повали. Лавранс го хвана за ноздрите, успя да се изправи наполовина и задържа бика, докато Трун се освободи от вцепенението си, а останалите слуги дотичаха от сградите и хванаха бика.

Рагнфрид, застанала на колене, се мъчеше да повдигне дървеното трупче. Лавранс й помогна да извади детето изпод дървото и тя го понесе в обятията си. И при най-лекия допир малката пищеше, та да ти настръхнат косите, но майката изхлипа:

— Жива е, хвала тебе, Господи, жива е…

Цяло чудо беше, че дървото не я смаза. За късмет камък бе попречил на трупчето да затисне напълно детето. Лавранс се изправи, а от ъглите на устата му се стичаше кръв. Бикът бе разкъсал дрехите на гърдите му с рогата си.

Турдис се спусна с кожена постелка. Заедно с Рагнфрид положиха внимателно детето върху постелката. Малката изпитваше непоносими болки. Не даваше дори да я докоснат. Двете жени я пренесоха в зимната къща16.

Малчуганите се скупчиха около пребледнялата, вцепенена Кристин на върха на купчината дървен материал. Сега в двора заприиждаха всички хора от имението. Жените се вайкаха и плачеха. Лавранс заръча да му оседлаят Гюлсвайнен и още един кон. Ала когато Арне доведе конете, Лавранс се строполи на земята, докато се опитваше да яхне жребеца. Тогава изпрати Арне да доведе свещеника, а Халдан пое на юг към дома на местна лечителка.

Кристин забеляза, че баща й е смъртно бледен. Светлосинята му дреха бе покрита с петна от кръв. Лавранс се изправи рязко, грабна брадвата от ръцете на един ратай и се спусна към мъжете, които държаха бика. Удари животното с брадвата между рогата и то се свлече в пръстта. Лавранс обаче продължи да удря в несвяст. Хвърчаха пръски кръв и мозък. Пристъп на силна кашлица принуди Лавранс да спре. Залитна назад и се строполи на земята. Трун и още един мъж го занесоха в къщата.

Кристин си помисли, че баща й е мъртъв. Нададе силен вик и изтича след мъжете, крещейки колкото й глас държи.

Жените положиха Юлвхил върху леглото на родителите й. Струпаха всички възглавници, та детето да лежи на равно. Малката приличаше на опъната струна и стенеше непрекъснато, а майка й, надвесена над нея, я умиряваше и лекичко я потупваше, обезумяла от тревога, задето няма как да облекчи страданията й.

На другото легло лежеше Лавранс. Изправи се и се приближи към жена си, за да я утеши, но тя подскочи като ужилена и изкрещя:

— Да не си посмял да ме докоснеш! Исусе Христе, та аз заслужавам да ме пребиеш. Нямат край нещастията, дето ти донасям!

— Не ти си причина да ни сполетяват беди — Лавранс сложи ръка на рамото й.

Тя потрепери, а светлосивите й очи проблеснаха на изпосталялото й, кафеникаво лице.

— Иска да каже, че аз съм виновен — грубо поясни Трун Ивариюн.

Сестра му го погледна с ненавист и отвърна:

— Трун знае много добре какво искам да ти кажа.

Кристин изтича при родителите си, но и двамата я отблъснаха. Турдис, която влезе с чайник с топла вода, я хвана здраво за рамото и я предупреди:

— Отиди в нашата стая, Кристин. Тука ще ни пречиш.

Турдис искаше да промие раните на Лавранс, седнал на стъпалото пред леглото, но той я увери, че няма нищо страшно.

— Не можете ли да облекчите поне малко болките на Юлвхил? Помагай, Господи, стенанията й ще разплачат и камък.

— Не смеем да я местим, преди да дойдат свещеникът или знахарката Ингейер — обясни Турдис.

Арне влезе и извести, че отец Айрик не си е у дома. Рагнфрид постоя със стиснати ръце. После рече:

— Изпратете човек за Осхил. Готова съм на всичко, за да спасим Юлвхил.

Никой не обърна внимание на Кристин. Тя се покачи на пейката зад леглото, сви крака и опря глава на коленете си.

Сякаш безжалостни ръце стиснаха сърцето й до болка. Искаха да доведат Осхил! Майка й никога не викаше Осхил. Отказа да потърси помощта й и когато лежеше с родилни мъки, и когато Кристин имаше треска. По думите на хората Осхил беше магьосница. Епископът в Осло и епархиалният съвет разполагаха с властта да я обезглавят или изгорят на клада, но ги възпираше високото й потекло: Осхил беше като сестра за кралица Ингебьорг. Говореше се, че отровила първия си мъж, а сегашния съблазнила с магии. Той можеше да й бъде син. Осхил имаше и деца, но те не я уважаваха. Двамата благородници Бьорн и Осхил се грижеха сами, без слуги, за стопанството си в Довре, защото бяха изгубили всичките си богатства. Никоя важна особа в долината не желаеше името й да се свързва с Осхил и мъжа й, ала бедните хора търсеха скришом помощта й. Идваха при нея с грижите и неволите си, но и се бояха от нея.

Кристин направо се слиса. Майка й, ревностна християнка, се молеше редовно. Защо тогава не призове на помощ Господ и Богородица? Кристин започна да се моли на свети Улав, защото знаеше, че добрият светец помага на страдащите било от болести, било от рани, било от счупени кости. Мислите й обаче се разпиляха.

Родителите й останаха сами в стаята. Лавранс отново лежеше на леглото, а Рагнфрид бдеше над болното си чедо. От време на време бършеше с влажна кърпа челото и ръцете на Юлвхил и напояваше устните й с вино.

Измина доста време. Турдис надничаше в стаята и изявяваше готовност да помогне, но Рагнфрид всеки път я отпращаше. Кристин плачеше беззвучно и се молеше наум, но магьосницата не й излизаше от главата. Чакаше с нетърпение да я зърне.

Изведнъж Рагнфрид се обади:

— Спиш ли, Лавранс?

— Не. Слушам как стене Юлвхил. Господ ще помогне на невинното си агне, жено. Не бива да се съмняваме в това. Но не ме свърта повече да чакам…

— Бог ме мрази заради греховете ми — отчаяно отвърна Рагнфрид. — Децата ми несъмнено са си добре на небето. Явно е ударил и часът на Юлвхил. Мен Бог ме е прокудил, защото сърцето ми е гнездо от грехове и тревоги.

Вратата се открехна. Влезе отец Айрик. Поизправи едрата си снага и се помоли с ясния си плътен глас:

— Бог да ви е на помощ!

Свещеникът остави ковчежето с церовете пред леглото, приближи се до огнището и накваси ръцете си с топла вода. Извади кръст изпод дрехата си, насочи го към четирите ъгъла на стаята, мърморейки нещо на латински. После отвори капака на тавана, та вътре да нахлуе светлина, и отиде да види Юлвхил.

Кристин се побоя да не би отецът да я намери и да я изгони. Малко неща убягваха от зоркия поглед на свещеника. Този път обаче той не се огледа. Извади от ковчежето бутилка, сипа от съдържанието й върху мрежеста вълнена кърпа и положи лапата над устата и носа на Юлвхил.

— Скоро ще я поотпусне — обеща отец Айрик.

Приближи се до Лавранс и се погрижи за раните му, докато слушаше как се е случило нещастието. Лавранс имаше две счупени ребра и рана в дробовете, но по думите на свещеника не го грозяла сериозна опасност.

— А как е Юлвхил? — загрижено попита бащата.

— Ще ти обадя, когато я прегледам — отвърна свещеникът. — Легни си на горния етаж, за да се отвори тук повече място за жените, а и да им е по-спокойно, докато се грижат за малката.

Преметна ръката на Лавранс над рамото си, подхвана го през кръста и го изнесе навън. На Кристин й се искаше да последва баща си, но не посмя да се издаде.

Отец Айрик се върна и мълчаливо разряза дрехите на Юлвхил, която вече хленчеше по-слабо и като че ли дремеше. Свещеникът внимателно опипа детското телце.

— Нищо не казваш, Айрик — глухо отбеляза Рагнфрид. — Толкова ли е зле детето ми? Не знаеш ли лек?

— Има тежка рана на гърба, Рагнфрид — бавно обясни свещеникът. — Не мога да я изцеля. Остава ни да се уповаваме на Господ Бог и на свети Улав.

Майката се разгневи:

— Значи ще се молим тогава. Знаеш, че двамата с Лавранс няма да пожалим нищо, стига да издействаш от Господ рожбата ни да оживее.

— Ще бъде чудо, ако детето оцелее и си възвърне здравето.

— Ами нали все разправяш за разни чудотворства — заядливо отвърна Рагнфрид. — Защо тогава се съмняваш, че детето ми ще бъде изцелено?

— Стават чудеса, но Господ не чува всички молби. Неведоми са Неговите пътища. Не смяташ ли, че е ужасно красивото ти момиченце да живее недъгаво или парализирано?

Рагнфрид заклати глава и изсъска:

— Изгубих твърде много деца, отче, не мога да се разделя и с нея.

— Ще сторя всичко по силите си — обеща свещеникът. — Ще се моля най-усърдно. Но ти, Рагнфрид, трябва да приемеш отредената ти участ и да си носиш кръста.

Майката простена тихо:

— От всичките ми деца това ми е най-свидно. Ако Бог ми отнеме и нея, сърцето ми ще се пръсне.

— Бог да ти е на помощ, Рагнфрид Иваршдатер — поклати глава Айрик. — Твоето желание е да насилиш божията милост, като се позоваваш на молитвите и постите, които си спазвала, а после се чудиш защо не са помогнали.

Рагнфрид го погледна настойчиво:

— Изпратих да доведат Осхил.

— Ти я познаваш, аз — не.

— Не мога да живея без Юлвхил — упорито продължаваше Рагнфрид. — Щом Господ не иска да ми помогне, ще потърся помощ от Осхил или ще си продам душата на дявола, ако това ще изцели детето ми!

Свещеникът понечи да я скастри, но се отказа. Наведе се и попипа ръцете и краката на болното момиченце.

— Студени са. Най-добре да сложим няколко съда с топла вода до нея. Не я местете, преди да дойде Осхил.

Кристин безшумно легна на пейката и се престори на заспала. Сърцето й блъскаше изплашено в гърдите. Не разбра много от разговора между отец Айрик и майка си, но чутото я ужаси, а и се досещаше, че не бе предназначено за нейните уши.

Майка й се изправи, за да донесе съдовете. Тръгна към вратата, но избухна в ридания:

— Моли се за нас, отче Айрик!

След малко Рагнфрид се върна с Турдис. Свещеникът и жените започнаха да се суетят около Юлвхил. Видяха Кристин и я отпратиха да излезе от стаята.

Слънцето заслепи излязлото на двора дете. Докато стоеше в зимната къща, Кристин си мислеше, че се свечерява, но къщите сивееха на дневната светлина, а тревата лъщеше като коприна на бялото следобедно слънце. Реката проблясваше зад златистата решетка от младите листенца на елшака; изпълваше въздуха с веселото си монотонно ромолене, докато течеше упорито по плоския, каменист терен на имението „Йорун“. Скалите се издигаха в ясносинята мъгла, а потоците се спускаха над разтопения сняг. Приятната силна пролет навън я разплака и тя изля мъката си от заобикалящата я безнадеждност.

На двора не се виждаше жива душа, но Кристин чу шум от сградата за мъжете. На мястото, където баща й преби бика, бяха насипали пръст. Кристин не знаеше къде да се дене. Промъкна се зад стената на новата постройка, издигната на няколко метра височина. Вътре се намираха играчките на Кристин и Юлвхил. Кристин ги прибра в ниша между най-долната греда и основния зид. Напоследък Юлвхил постоянно искаше нейните играчки. Тези прищевки на малката дотягаха на сестра й, но Кристин се зарече да подари на Юлвхил всичките си играчки, стига да оздравее. Тази мисъл я поуспокои.

Сети се за монаха в Хамар. Той беше убеден, за разлика от отец Айрик и родителите й, че чудесата се случват на всички хора. Кристин обикновено се вслушваше в думите на баща си и майка си. На плещите й се стовари ужасяващо бреме, когато започна да се досеща, че хората разсъждават по различен начин за нещата. Разногласия съществуваха не само между злосторниците и богохулниците, от една страна, и добрите люде, от други, а и между такива като брат Едвин, отец Айрик и родителите й.

Към залез-слънце Турдис я намери, заспала в ъгъла, и я отведе в стаята си. От сутринта Кристин не беше сложила залък в устата си. Турдис отиде да бди през нощта с Рагнфрид над болната Юлвхил, а Кристин легна в нейното легло заедно с мъжа на Турдис, Юн, и двамата им сина, Айвин и Орм. Кристин заплака тихо, заслушана в хъркането на мъжа и равномерното дишане на децата. Усещаше мириса на телата им. Снощи си легна при баща си и майка си и при малката си сестра, както всяка нощ. Споменът за семейството й се струваше като отскубнато и разпокъсано гнездо, а самата тя сякаш бе откъсната насила от убежището и от топлината на крилата. Накрая заспа, докато сълзите се стичаха по бузите й, самотна и нещастна сред чуждите хора.

На следващата сутрин узна, че вуйчо й и свитата му си тръгнали от имението, обзети от гняв. Трун нарекъл сестра си луда, умопобъркана жена, а зет си — глупак и мижитурка, задето не знаел как да озапти съпругата си. Кристин пламна от възмущение, но се и засрами. Даваше си сметка колко неприлично е постъпила майка й, като изгони най-близките си роднини. За пръв път й просветна: майка й се отличаваше някак от останалите ясени, нещо в поведението й не беше наред.

Докато размишляваше над тези въпроси, на двора излезе слугиня и й поръча да се качи при баща си.

Кристин забрави при кого отива, когато пристъпи в стаята: срещу отворената врата, с огряно от светлината лице, седеше непозната жена. Веднага се досети, че е магьосницата, макар да си я бе представяла другояче.

Жената изглеждаше малка и крехка като дете, защото седеше на големия плетен стол с облегалка, донесен в стаята специално за нея. Масата, постлана с най-отбраните ленени покривки на майка й, бе отрупана със свинско и птиче месо върху сребърни подноси. Поднесоха й вино в купа и сребърната чаша на Лавранс. След като я нагостиха, Рагнфрид й подаде една от най-красивите си кърпи, та да си избърше ръцете. Самата стопанка застана пред нея с месингов леген с вода.

Осхил пусна кърпата в скута си, усмихна се на детето и рече с ясен, омаен глас:

— Ела при мен, де! Много са ти хубави децата, Рагнфрид!

Лицето на Осхил бе осеяно с бръчки, но свежо, бяло и червено като на дете. Кожата й изглеждаше мека и нежна на допир, устните й — алени и свежи като на млада жена, а големите й жълтеникави очи блестяха. Тънка бяла забрадка обграждаше лицето й, закрепена под брадичката със златна фиба. Над забрадката й се диплеше воал от мека, тъмносиня вълна. Той падаше свободно върху раменете й и се стелеше чак до земята. Осхил имаше снага, права като топола, а роклята подчертаваше достойнствата на фигурата й. Кристин инстинктивно усети, че никога не е виждала по-красива и изискана жена от старата магьосница, с която големците от селото не желаеха да си имат работа.

Гостенката поддържа ръката й в своята. Заговори на Кристин дружелюбно и шеговито, но момичето не успя да промълви дума. Тогава подзе със смях:

— Май се боиш от мен, а?

— Не, не — почти извика Кристин.

Отговорът разсмя Осхил и тя се обърна към майката:

— Дъщеря ти има умни очи и добри, силни ръце, не е склонна към леност, доколкото разбирам. В мое отсъствие ще ти е нужна помощница за Юлвхил. Затова искам Кристин да дойде с мен на двора и да гледа какво правя. Вече е достатъчно голяма, нали навърши единайсет?

Осхил излезе и Кристин я понечи да я последва, обаче Лавранс я повика от леглото. Лежеше по гръб, а под свитите му колене бяха напъхали възглавници. Осхил му нареди да лежи така, та раната в гърдите му да зарасне по-бързо.

— Съвсем скоро ще оздравеете, нали, татко? — попита Кристин.

Лавранс я изгледа изненадано: за пръв път се обръщаше към него на „ви“. Отговори й сериозно:

— Нищо ми няма. Сестра ти е по-зле.

— Да — въздъхна Кристин.

Тя постоя пред леглото. Баща й не продума повече, а и тя не се сещаше какво да каже. След известно време Лавранс я посъветва да слезе при майка си и Осхил. Кристин веднага го послуша и се втурна към зимната къща.

4.

Знахарката Осхил остана в „Йорун“ почти цялото лято. Заприиждаха разни хора да я молят за помощ. Кристин чуваше язвителните подмятания на отец Айрик. Май и на родителите й това не им се харесваше. Кристин обаче пропъди мислите за характера на Осхил. Постоянно търсеше нейното присъствие: нито й омръзваше да слуша разказите й, нито — да я гледа.

Юлвхил лежеше по гръб в постелята с побеляло лице и безцветни устни. Под очите й се образуваха черни кръгове. От красивата й някога руса коса сега се носеше остра миризма на пот, защото отдавна не я бяха мили. Изчезна блясъкът на къдриците й и косата заприлича на старо, изсушено сено. Юлвхил изглеждаше изморена и измъчена, но проявяваше търпение. Усмихваше се слабо и болнаво, когато Кристин се качваше на леглото, за да си поговорят и да й покаже красивите подаръци от родители, от приятели и роднини от цялата страна. Изпращаха на Юлвхил кукли, птици, добитък, настолни игри, накити, кадифени шапки и пъстроцветни ленти. Юлвхил разглеждаше даровете със сериозни очи и ги изпускаше от отмалелите си ръце с въздишка, а Кристин ги събираше за сестра си.

Дойдеше ли при нея знахарката Осхил, лицето на детето грейваше от радост. Юлвхил жадно пиеше от освежаващите и приспивателните отвари, които й забъркваше Осхил, и не се дразнеше от грижите на знахарката. Обичаше да я слуша как свири на арфата на Лавранс и пее. Осхил знаеше много песни, нови за хората от долината.

Често Осхил пееше на Кристин, след като приспи сестра й. Понякога се впускаше в разкази за младостта си: живяла за юг и пътувала с крал Магнюс, крал Айрик и техните съпруги.

Веднъж, докато слушаше историите на Осхил, от устата на Кристин се изплъзна въпрос, който отдавна я занимаваше:

— Струва ми се странно, че винаги си толкова весела. Преди си живяла доста по-… — не довърши мисълта си и се изчерви.

Осхил й се усмихна:

— Доста по-добре ли? А сега вече нямам тази възможност, това искаш да кажеш, нали? — засмя се тихо тя. — Изживях си щастливите дни, Кристин. Глупаво е да се жалвам, задето сега ми се налага да се задоволявам с мътеница, след като вече съм изпила виното и бирата. Хубавите дни продължават дълго, ако човек внимателно се погрижи за делата си. Това го знаят всички разумни хора и гледат да живеят поне сносно, защото да живееш щастливо излиза скъпо. Днес наричат глупак човек, ако е пропилял наследството от баща си, за да лудува на младини. Всеки е свободен да разполага с живота си. За мен глупак е онзи, който си спомня с разкаяние за охолния си живот, а дваж по-голям глупак е, ако се надява да види отново приятелите си гуляйджии, след като е похарчил парите си… Какво става? — благо попита тя Рагнфрид; майката се раздвижи рязко, приседнала на леглото.

— Не, тя спи — отвърна Рагнфрид и се приближи до огнището, където седяха Осхил и Кристин.

Хвана се с ръка за капака на тавана и се вгледа в лицето на знахарката:

— Думите ти са непонятни за Кристин.

— Така е — съгласи се Осхил. — Но тя си е научила молитвите, преди да ги разбира. Когато човек не се нуждае от молитви или помощ, няма желание нито да учи, нито да разбира.

Рагнфрид свъси черните си вежди. Под тях светлите й хлътнали очи заприличаха на езера в основата на черен горски склон. Като малка Кристин често правеше това сравнение или някой просто го бе подхвърлил. Осхил погледна Рагнфрид с лека усмивка. Майката бе приседнала отстрани до огнището. Взе съчка и я хвърли в жаравата.

— Ами ако човек е пръснал парите от наследството си по жалки стоки, а после съзре съкровище, за което би дал и живота си? Не мислиш ли, че тогава би следвало да си посипе главата с пепел заради глупостта си?

— Щом живееш активно, харчиш, Рагнфрид — отвърна Осхил. — А който иска да си даде живота, нека се осмели да го направи, за да провери какво ще спечели…

Рагнфрид дръпна горящата съчка от огъня, духна пламъка и обгърна с ръка края й. Между пръстите й прозираше кървавочервена жар.

— Това са само празни приказки, Осхил.

— Едва ли има много неща, заради които човек си струва да пожертва живота си, Рагнфрид.

— Напротив — възрази стопанката. — Мъжът ми — прошепна тя едва доловимо.

— Рагнфрид — подхвана полугласно Осхил, — не една мома е смятала така, когато е пожелала да се обвърже с мъж и затова му е дала невинността си. Но не си ли чела за мъже и жени, които дали на Господ всичко свое и постъпили в манастир или решили да се скитат голи из пустинята, а после се разкайвали за решението си. Да, в религиозните книги те са наричани глупци. Грешно е да мислим, че Бог ги е подмамил да сключат неизгодна сделка.

Известно време Рагнфрид помълча. Знахарката се обади:

— Хайде, Кристин, време е да излезем да съберем роса за сутрешната баня на Юлвхил.

Лунна светлина къпеше черно-белия двор. Рагнфрид тръгна с Осхил и Кристин. Минаха през хамбара, за да стигнат до зелевата градина. Момичето видя как тънката сянка на майка й се облегна на портата, докато самата тя тръскаше росата от големите, леденостудени листа на зелките и от гънките на лековитото цариче и я събираше в сребърната чаша на баща си.

Знахарката Осхил вървеше безмълвно до Кристин. Не обираше роса, а само пазеше момичето, защото не беше никак безопасно да го остави само в мрака. Росата придобиваше повече лечебни свойства, когато я събира чиста девойка.

Върнаха се до портата, но не намериха там Рагнфрид. Кристин, трепереща от студ, подаде на Осхил замръзналата сребърна чаша и се завтече с мокрите си обуща към спалнята, където спеше с баща си. Сложи крак на първото стъпало, но тогава Рагнфрид се появи изпод сянката на чардака. Носеше димяща купа.

— Стоплих ти малко бира, дъще — рече тя.

Кристин й благодари и доволно отпи.

— Кристин — подзе Рагнфрид, — нали в молитвите и в заклинанията, на които те учи знахарката Осхил, няма нищо грешно и небогоугодно?

— Ни най-малко — отвърна детето. — Във всички се споменава името на Исус, на Дева Мария, на светците…

— На какво те е научила? — настоя да узнае майката.

— Ами, какви билки да бера и как да бая срещу кръвоизливи, брадавици, възпалени очи, молци по дрехите и мишки в хамбарите; кои лековити треви да събирам на слънце, кои — в дъжд. Но молитвите не бива да ги казвам на никого, защото ще изгубят силата си — побърза да обясни тя.

Майка й взе празната купа и я остави на стълбите.

Неочаквано прегърна дъщеря си, притисна я силно към гърдите си и я целуна. Кристин усети мокрите, пламтящи бузи на майка си.

— Гостюд и Богородица да те закрилят и да те пазят от всички злини. Само теб имаме двамата с баща ти. Единствено теб не те застигна злощастната ни орис. Скъпа моя, никога не забравяй, че си най-голямата радост на баща си.

Рагнфрид се върна в зимната къща, съблече се и се мушна под завивките при Юлвхил. Прегърна детето и доближи лице до неговото. Усети топлината на тялото му и острата миризма на пот от влажната му косица. Юлвхил спеше непробудно и спокойно, както винаги след вечерната отвара на Осхил. От сламата на Дева Мария, сложена под чаршафите, се разнасяше замайващо ухание, но Рагнфрид дълго лежа будна, вторачена в малкото светло петно на тавана, където луната блестеше през роговия прозорец на капака.

Осхил лежеше на другото легло, но Рагнфрид не разбра дали е заспала. Знахарката никога не споменаваше за някогашното им познанството: Рагнфрид се ужасяваше от този спомен. Никога не се бе случвало Рагнфрид да е толкова угрижена и изплашена както сега, макар да знаеше, че Лавранс се възстанови напълно, а Юлвхил прескочи трапа.

Знахарката явно обичаше да си говори с Кристин. С всеки изминал ден дружбата им ставаше все по-крепка.

Веднъж тръгнаха да берат билки и поседнаха на поляна в подножието на скалистото било. Оттам се откриваше изглед към двора във „Формо“, където се червенееше ризата на Арне Юрдшон. Той слезе при тях и предложи да пази конете им, докато търсят билки по склона.

Докато седяха, Кристин разказа на Осхил за срещата си с дребничката самодива. От години не се бе сещала за тази случка. Изпита странното усещане, че между самодивата и знахарката съществува прилика, макар и да осъзнаваше, че двете нямат нищо общо.

Когато привърши разказа си, Осхил помълча малко, загледана надолу към долината. После подхвана:

— Умно си постъпила, че си побягнала, защото тогава си била още дете. Чувала ли си, че хората, които взели златото, предлагано им от джуджетата, после превърнали трола в камък?

— Да, чувала съм такива истории, но не бих се осмелила да го направя. Не ми се струва редно.

— Чудесно е, когато човек не смее да направи онова, което не смята за редно — засмя се Осхил. — Но не е добре, когато човек смята нещо за нередно само защото не смее да го стори. Много си се източила това лято — констатира знахарката. — Знаеш ли каква красавица си станала?

— Да, хората казват, че съм се метнала на татко.

Осхил се засмя тихичко.

— Да, най-добре наистина да приличаш на баща си и телом, и духом. Но ще бъде много жалко, ако те задомят в долината. Не бива да подценяваме селските традиции и дребните земевладелци, но тукашните големци се мислят за много височайши, за единствени по рода си из цяла Норвегия. Сигурно много се чудят как живея и се чувствам добре, въпреки че затвориха домовете си за мен. Те са лениви, надменни и не желаят да възприемат други нрави. Оправдават се със старата вражда с кралската власт по времето на Свере17. Това е пълна лъжа: Ивар Йеслинг-старши, прадядото на майка ти, се спогодил с крал Свере и приел даровете му, но ако вуйчо ти рече да стане част от приближените на нашия крал и да служи в двора му, ще му се наложи да се преобрази цялостно, а Трун няма желание. Но ти, Кристин, ще станеш жена на мъж с рицарско възпитание и обноски.

Кристин гледаше надолу към двора на „Формо“ и към червения гръб на Арне. Досега не й правеше впечатление, но винаги когато Осхил й разказваше къде е пътувала, в съзнанието на Кристин рицарите и графовете оживяваха в образа на Арне. Преди, като малка, принцовете от приказките приличаха на баща й.

— Племенникът ми Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“ би бил чудесен жених за теб. Момчето е станало голям красавец. Сестра ми Магнхил, неговата майка, ми гостува миналата година. Пътуваше из долината заедно с Ерлен. Е, едва ли ще се омъжиш за него, но ми се иска да метна завивката над двама ви в брачното ложе. Ерлен има черна коса и красиви очи, а ти си руса. Но ако не се лъжа, зет ми вече е намерил по-добра невеста на сина си от теб.

— Аз не съм ли добра невеста? — удиви се Кристин.

Момичето не се докачаше от приказките на Осхил, но сега пренебрежителното отношение на знахарката към рода й я засегна.

— Напротив, много добра невеста си, но няма да успееш да се сродиш с моя род. Прадядо ти по бащина линия е бил чужденец, прогонен от родината си и извън закона18, а Йеслингите не са мърдали от имотите си години наред и никой вече не е чувал за тях извън долината, докато двете със сестра ми се омъжихме за племенниците на кралица Маргрет Скюлесдатер19.

Кристин дори не успя да възрази, че не нейният прадядо, а неговият брат пристигнал в страната, изгонен от родината си. Кристин се загледа нагоре към тъмните скали, които се издигаха над долината, и си спомни деня преди много години, когато се изкачи на платото и видя колко много планини делят селото й от света. Осхил предложи да се прибират и я подкани да извика Арне. Кристин направи фуния с длани и започна да вика и да маха с шала си към червеното петно на двора. Арне се раздвижи и махна в отговор.

Не след дълго Осхил си тръгна от имението „Йорун“, но през есента и първата половина на зимата често навестяваше стопаните. Оставаше по няколко дни при Юлвхил. През деня я сваляха от леглото и се мъчеха да я накарат да стои права, но краката й се подкосяваха. Хленчеше, пребледняла и изтощена, а дрехата, която Осхил й направи от конска кожа и тънки клонки, не й беше никак удобна и тя предпочиташе да лежи в скута на майка си. Рагнфрид непрекъснато носеше малката си дъщеря на ръце. Турдис пое всички грижи за домакинството, а по заръка на майка си Кристин й помагаше и се учеше от нея.

От време на време на Кристин й домъчняваше за Осхил. Понякога знахарката говореше с нея надълго и нашироко, но друг път момичето напразно очакваше от устата на гостенката да излезе нещо повече от обичайния поздрав на идване и на заминаване. Тогава Осхил разговаряше само с възрастните. Обикновено се случваше, когато знахарката водеше и съпруга си, Бьорн Гюнаршон. През есента Лавранс ходи до имението им, за да занесе възнаграждението на Осхил: великолепна сребърна кана със сребърен поднос. Поканили го да пренощува у тях и когато се върна в „Йорун“, Лавранс не спираше да хвали стопанството им. Според него било красиво, добре поддържано и не толкова малко, колкото го изкарвали хората. А в къщите всичко свидетелствало за благополучие. В дома им се спазвали изискани обичаи по образец на големците на юг. Лавранс не сподели мнението си за Бьорн, но винаги му оказваше радушен прием, когато пристигнеше със съпругата си в „Йорун“. Той обаче проявяваше много по-топло отношение към Осхил. Смяташе, че слуховете за нея са лъжи.

— Преди двайсет години нямаше да й трябват магии, за да оплете мъж в мрежите си — казваше той. — Сега наближава шейсетте, а още е красива и привлекателна.

Кристин долавяше колко много се дразни майка й от тези приказки. Рагнфрид не изказваше на глас какво мисли за Осхил, но веднъж сравни Бьорн с пожълтяла трева, затисната под едри камъни. На Кристин сравнението й се стори доста сполучливо. Макар и почти връстник на Лавранс, Бьорн изглеждаше изненадващо повехнал, дебел, блед, отпуснат и леко оплешивял. Все пак личеше колко хубав мъж е бил някога. Кристин така и не успяваше да издебне удобен момент да размени две-три думи с него, защото той почти не говореше. Влизаше в стаята, сядаше където намери, и не ставаше от там, докато не дойде време за спане. Не знаеше мярка в пиенето, но не му проличаваше. Слагаше в устата си едва няколко залъка и понякога се взираше втренчено и умислено в някого от присъстващите със странните си, безцветни очи.

Откакто ги сполетя нещастието с Юлвхил, хората в „Йорун“ не бяха виждали роднините си от „Сюнбю“. Лавранс ходи няколко пъти до Воге. Отец Айрик обаче продължаваше да ги навестява редовно. Често се засичаха с Осхил и се сприятелиха. С поведението си свещеникът заслужи възхищението на хората. Самият той се славеше като опитен лечител. Големците не търсеха помощта на Осхил, поне не открито, вероятно точно по тази причина: смятаха отеца за достатъчно способен, а и без това не им беше лесно да решат как да се държат с двама души, които в известна степен бяха отлъчени от обществото им. По думите на самия Айрик той и Осхил не се биели за територия, а що се отнасяло до магиите й, тя не била в неговата църковна общност. Възможно било тя да знае повече, отколкото е здравословно за нея, но не бивало човек да забравя, че невежите веднага обявяват за магьосница жена, по-умна от всякаква паплач. Осхил, от своя страна, сипеше хвалебствия по адрес на отеца и чинно посещаваше литургиите, случеше ли се да е в „Йорун“ по време на празник.

Тази година Коледата премина в тягостна атмосфера. Юлвхил все още не можеше да се държи на краката си, а от роднините в „Сюнбю“ нямаше ни вест, ни кост. Кристин чу, че хората из селото говорят за това, а баща й го вземаше доста присърце. Майка й обаче проявяваше пълно равнодушие и Кристин не одобряваше поведението й.

Една вечер към края на почивните дни в „Йорун“ пристигна с шейна отец Сигюр, свещеникът в имението на Трун Йеслинг, за да отправи официална покана към стопаните да уважат пиршество в „Сюнбю“.

Отец Сигюр не се ползваше с добро име в околните села, защото всъщност той управляваше собствеността на Трун или поне поемаше вината за грубия и несправедлив подход на господаря си. Трун тормозеше слугите си напълно незаконно. Свещеникът умееше да пише и смята изключително добре и се славеше като познавач на законите и като изкусен лечител, макар самочувствието му да надхвърляше способностите му. Не им се струваше особено умен, защото от устата му често се изплъзваха глупави думи. Рагнфрид и Лавранс никак не го долюбваха, но хората от „Сюнбю“ го ценяха високо и се чувстваха много огорчени, задето Лавранс не го повика да прегледа дъщеря му.

За лош късмет отец Сигюр дойде по време, когато в имението вече имаше други гости: Осхил и Бьорн, отец Айрик, Юрд и Инга от „Финсбрекен“ — родителите на Арне, стария Юн от имението „Лопт“ и брат Осгаут — монах-проповедник от Хамар.

Докато Рагнфрид разпореждаше да сложат празнична трапеза с отбрани ястия, а Лавранс разглеждаше книжата, уреждащи законовите му права върху земи и имоти, донесени от отец Сигюр, той изяви желание да прегледа Юлвхил. Вече я бяха сложили да си легне, но отецът настоя да я събуди, опипа гърба и крайниците й и я разпита подробно, първо дружелюбно, а после припряно, защото малката се изплаши: Сигюр приличаше на джудже и имаше голямо червендалесто лице. Понечи да вдигне детето и да го остави на пода, за да провери краката му, но то започна да пищи, Осхил стана, приближи се до леглото и зави Юлвхил с кожата. Обясни на отеца, че детето е много сънено и не би могло да застане право на пода, дори да имаше здрави крака.

Свещеникът заговори сприхаво. И той умеел да лекува. Осхил го хвана за ръката, заведе го на най-почетното място в стаята и се зае да му разказва как е лекувала Юлвхил, като непрекъснато го питаше за мнението му. Сигюр поомекна, пи и яде от гозбите на Рагнфрид.

Бирата и виното обаче го замаяха и той стана раздразнителен и заядлив. Много добре осъзнаваше, че никой от присъстващите не изпитва към него топли чувства. Първо се обърна към Юрд, слуга в именията на Хамарския епископ във Воге и Сил. Не една кавга бе ставала причина за ненавистта между хората на епископа и тези на Трун Иваршон. Юрд си държеше езика зад зъбите, но жена му Инга избухваше лесно. Брат Осгаут също се намеси в разговора и отбеляза:

— Не забравяй, че нашият достопочтен баща Инял е и твой господар. Ние в Хамар знаем какви ги вършиш. Тънеш в разкоша на „Сюнбю“ и хич не се сещаш, че си се посветил на друго дело, а не да бъдеш раболепен и мързелив слуга на Трун, да му помагаш да върши несправедливости, да излага душата си на опасност и да ограбва правата на Църквата. Не си ли чувал какво се случва на непокорните и продажни свещеници, които заговорничат срещу духовните си бащи и господари? Спомняш ли си легендата за свети Томас от Кентърбъри? Ангелите го завели до вратата на ада и му позволили да надникне. Той се учудил, защото не видял вътре свещениците, които му се опълчили, както сега постъпваш ти с епископа. Тъкмо се канел да възхвали божията милост, защото свети Томас искал всички да получат опрощение, и точно тогава ангелът помолил дявола да си вдигне опашката. С оглушителен шум и ужасно зловоние на сяра оттам изпаднали всички свещеници и учени, които приживе разклащали устоите на Църквата. И светецът видял къде им е мястото в чистилището.

— Лъжеш като циганин, брате Осхауг — възрази свещеникът. — Зная легендата. Не свещеници, а просещи монаси са изпаднали от задника на дявола като оси от гнездо.

Смехът на стария Юн заглуши гласовете на слугите. Той извика:

— Сигурно е имало и от двата вида.

— Дяволът трябва да е имал страшно широка опашка — отбеляза Бьорн Гюнаршон, а Осхил се усмихна и додаде:

— Да, нали си чувал хората да казват, че лошото не идва само.

— Затваряй си устата, Осхил — скастри я отец Сигюр. — Не ти прилича да говориш за дългата опашка за дявола. Седиш на трапезата, сякаш ти си стопанката, а не Рагнфрид. Чудя се обаче защо не си успяла да изцелиш Юлвхил. Свърши ли онази силна отвара, дето я купи едно време? Онази, която можеше да съживи цяла-целеничка овца, вече накълцана в тенджерата с вряща супа, и да превърне жена в девица в брачното ложе. Чувал съм за една сватба в селото, когато си приготвила вана с такава отвара за поддалата се на изкушението невеста.

Отец Айрик скочи, сграбчи Сигюр за рамото и го повали върху трапезата. Преобърнаха се кани и чаши, по покривката и пода се разхвърча храна, разплиска се вино, отец Сигюр падна на пода с разкъсана дреха. Айрик се спусна, за да продължи да го бие, а от устата му се сипеха клетви:

— Затваряй си мръсната уста, адско изчадие такова…

Лавранс се опита да си разтърве, Рагнфрид застана до масата, бяла като мъртвец, и стискаше конвулсивно ръце. На помощ се притече Осхил. Подаде ръка на отец Сигюр и избърса кръвта от лицето му. Изля в устата му чаша медовина, докато нареждаше:

— Не бъдете толкова строг, отче Айрик. Защо се гневите на подобни шеговити истории? Стана късно, а и пийнахме. Седнете и ще ви разкажа за сватбата. Не е вярно, че е била тук, в долината, нито пък че зная как се приготвя отварата. Ако знаех, сега нямаше да сме в това малко имение. Щях да бъда богаташка, да притежавам имот някъде из големите села, близо до града, до някой манастир, епископ и епархиален съвет — усмихна се тя на тримата духовници. — Но явно преди много години някой е бил посветен в тайната на тази отвара, защото случката е от времето на крал Инге, а женихът се казвал Петер Лундинсьон от Брателан. Няма да споменавам за коя от трите му съпруги става дума, защото и трите имат живи наследници. И така, въпросната жена явно е имала причина да си поръча от отварата и си приготвила вана в дървената барака на двора. Но преди да успее да се изкъпе, влязла нейната свекърва, капнала от умора и потна след дългото пътуване до имението, където щели да отпразнуват сватбата. И тя се съблякла и влязла във ваната. Била възрастна жена, родила девет деца от Лудин. През онази нощ и Лудин, и Петер ги очаквала голяма изненада.

Всички посрещнаха разказа й със смях, а Юрд и Юн поискаха Осхил да продължи с историите. Тя обаче се възпротиви:

— Тук са двама свещеници, брат Осгаут, млади ратаи и слугини. Ще спрем, преди приказките да са станали непристойни и вулгарни, ама нали все пак сега са празнични дни.

Мъжете се развикаха, но жените се съгласиха с Осхил. Никой не забеляза отсъствието на Рагнфрид. Не след дълго стана време Кристин да си ляга. Досега седеше в края на пейката с жените между слугините. Кристин спеше при семейството на Турдис, защото в имението имаше много гости.

Навън се пукаше дърво и камък от студ, а северните звезди пламтяха на небето и трепкаха над планинските върхове. Снегът хрущеше под краката на Кристин, докато тя тичаше през двора, зъзнеща от студ, с ръце, скръстени пред гърдите.

В сянката от старата двуетажна къща забеляза човешка фигура: сновеше неспокойно напред-назад по снега, размахваше и кършеше ръце и ридаеше на глас. Във фигурата Кристин разпозна майка си. Силно разтревожена, изтича до нея и я попита какво я боли.

— Нищо, нищо — тросна се Рагнфрид. — Просто имах нужда да поизляза навън. Отивай да си лягаш, дъще.

Кристин се обърна и тръгна към спалнята, но майка й я спря.

— Легни при баща си и при Юлвхил. Прегърни я, да не би баща ти да я смачка по невнимание. Той спи непробудно, като се напие. Аз ще се кача в старата двуетажна къща. Тази нощ ще спя там.

— За бога, майко, там ще умреш от студ, а и ще спиш съвсем сама. Какво ще каже татко, ако не легнеш при нас?

— Няма да забележи отсъствието ми — отвърна Рагнфрид. — Когато излязох, той вече спеше. Утре ще стане късно. Върви, дъще.

— Ще премръзнеш — продължи Кристин, но майка й я отпрати, вече малко по-меко, и влезе в къщата.

Вътре върлуваше същият студ като навън. Рагнфрид си проправи опипом път до леглото в мрака, свали си забрадката, развърза си обувките и се мушна между кожите. Побиха я ледени тръпки, сякаш потъна в снежна пряспа. Зави се през глава, подви крака и сви ръце до гърдите си. Легнала така, Рагнфрид ридаеше ту тихо, докато сълзите се стичаха по бузите й, ту сърцераздирателно, шумно, та чак зъбите й скърцаха. Накрая тялото й стопли постелята и тя се унесе в сън, обляна в сълзи.

5.

През пролетта на годината, когато Кристин навърши петнайсет, Лавранс Бьоргюлфсьон и Андрес Гюдмюнсьон от имението „Дюфрин“ си уредиха среща на тинга20 в областта Хуледис и решиха да сгодят Кристин Лаврансдатер за втория син на Андрес, Симон. Той щеше да получи имението „Формо“, върху което Андрес имаше известни наследствени права по майчина линия. Двамата мъже скрепиха годежа с ръкостискане, но не съставиха официален документ, защото Андрес искаше първо да реши как да разпредели имуществото между децата си. Не пиха и наздравица с бира, но рицарят Андрес и Симон тръгнаха с Лавранс към „Йорун“, за да видят бъдещата невеста. Лавранс устрои голямо пиршество.

Лавранс вече бе построил новата къща на два ката, а вътре иззидаха огнища в долната и в горната стая и ги украсиха с богато орнаментирана дърворезба. Сложиха хубава покъщнина, преустроиха старата двуетажна къща и обновиха всички сгради. Лавранс разполагаше с богато имение, както подобава на истински господар. Късметът беше на негова страна във всичките му начинания и той и домашните се радваха на благополучие. Носеше му се славата на умен и грижлив стопанин. Особено прочут беше с отглеждането на прекрасни коне, а и на всякакъв добитък. А сега, след като уреди дъщеря му да се омъжи за мъж от „Дюфрин“ и да заживее с него във „Формо“, хората смятаха, че е осъществил намерението си да се превърне в най-личния стопанин в селото. Лавранс и Рагнфрид останаха много доволни от развитието на нещата, както Андрес и синът му.

Кристин се почувства леко разочарована, когато за пръв път видя Симон Андресьон, защото хората сипеха големи хвалебствия за красотата и благородната му осанка и тя таеше огромни очаквания за външния вид на бъдещия си жених.

Симон не изглеждаше зле, но беше малко пълен за двайсетгодишен младеж, имаше къс врат и кръгло лице, лъскаво като луна, буйни кестеняви къдрици и бистри сиви очи, които обаче сякаш бяха малко притиснати под гъстите къдрици, а и носът му беше твърде малък. Устните му бяха нацупени, но не грозни. Въпреки излишните си килограми Симон се движеше леко, пъргаво и плавно. Умееше да спортува. Говореше донякъде невъздържано и прибързано, но според Лавранс показвал здрав разум и знания в разговорите си с по-възрастни.

Рагнфрид веднага го хареса, а Юлвхил го обикна на мига, защото Симон се държеше много мило и любвеобилно с малкото болнаво момиче. Кристин започна да свиква с кръглото му лице и начина му на говорене и се почувства доволна от годеника си. Радваше се, че изборът на баща й падна точно на него.

На пиршеството присъстваше и знахарката Осхил. Откакто хората от „Йорун“ започнаха да поддържат с нея топли взаимоотношения, големците от близките села се сетиха за високото й потекло и вече нехаеха за странната й слава, а и тя общуваше доста свободно с тях. Когато видя Симон, тя рече:

— Добър годеник си имаш, Кристин, този Симон ще се издигне, ще ти спести много грижи, а и ще ти бъде мил спътник в живота. Струва ми се обаче дебел и весел… Ако днес в Норвегия беше както едно време и както е на много места по света, където хората не съдят грешниците по-строго от самият Бог, щях да кажа, че би следвало да си намериш слаб и угрижен другар, с когото да можеш да разговаряш. Но щом вашите са решили, значи няма по-подходящ от Симон.

Кристин се изчерви, въпреки че не разбра напълно какво искаше да каже Осхил. Но с течение на времето сандъците с чеиза й се напълниха и тя все по-често чуваше да се обсъжда женитбата й и зестрата. Малко по малко започна да копнее връзката й със Симон да бъде скрепена тържествено, та той да дойде на север. Кристин мислеше за него и очакваше с трепет срещата.

Вече напълно пораснала, Кристин много се разхубави. Приличаше досущ на баща си, но не беше лишена от женственост — имаше тънка талия и стройна, изящна фигура. Лицето й беше заоблено, челото — не много високо, широко и млечнобяло, очите — големи, сиви и нежни под красиво изписаните й вежди. Устата й беше голяма, с алени и сочни устни, а брадичката — обла като ябълка и добре оформена. Гъстите й дълги, съвсем прави коси тъмнееха в нюансите на кафявото и жълтото. Думите на отец Айрик разтопяваха бащиното й сърце, когато свещеникът се хвалеше с Кристин: знаеше я от малка, обичаше я и я беше научил на четмо и писмо. На Лавранс обаче не му се нравеше, когато свещеникът оприличаваше дъщеря му на безупречна, лъскава като сребро кобила.

Ала всички бяха единодушни, че ако Юлвхил не бе сполетяна от такова нещастие, щеше да стане много по-красива от сестра си. Момичето имаше прелестно и сладко лице, бяло като лилия и червено като роза; светлоруси, меки копринени коси, които се къдреха по крехката й шия и тесните рамене. В очите приличаше на рода на Йеслингите: бяха разположени под правилни черни вежди, имаха бистър сиво-син цвят и гледаха нежно и незлобиво. Гласът на детето звучеше ясно и звънко. Доставяше радост на околните да я слушат, когато говори и пее. Проявяваше интерес към книжното знание, струнните инструменти и настолните игри, но не се увличаше по ръкоделия, още повече, че бързо я заболяваше гърбът.

Нямаше изгледи момичето някога да се възстанови напълно. Забелязаха слабо подобрение в състоянието й след пътуването до катедралата в Нидарус, където се поклониха пред мощите на свети Улав. Лавранс и Рагнфрид отидоха дотам пеш, без помощта на слуги. През целия път двамата носиха детето на носилка. След поклонението Юлвхил се посъвзе и вече можеше да върви с патерица. Но родителите й не очакваха да оздравее напълно и да се омъжи. Когато му дойдеше времето, щяха да я дадат в манастир с полагаемите й се земи.

По този въпрос не се говореше и Юлвхил не се чувстваше много по-различна от връстниците си. Проявяваше слабост към дребни накити и хубави дрехи, а на родителите й сърце не им даваше да й откажат. Рагнфрид й шиеше премени и я гиздеше като принцеса. Веднъж, когато през селото минаваха странстващи търговци и останаха да пренощуват в „Лаугарбрю“, Юлвхил разгледа стоките им: видя коприна с цвят на кехлибар. Прииска й се да си ушие такава дреха. Лавранс никога не купуваше от амбулантни търговци, които продават незаконно стоката си, но сега поиска целия топ. Даде и на Кристин плат да си ушие сватбена рокля през лятото. Тя имаше само вълнени и ленени. На Юлвхил ушиха празнична дреха от коприна и неделна от платно с копринена горна част.

Лавранс Бьоргюлфсьон вече притежаваше и „Лаугарбрю“. Повери стопанството на Турдис и Юн. Двамата гледаха най-малката дъщеря на Лавранс и Рагнфрид, Рамборг, която Турдис откърми. Рагнфрид не искаше да вижда детето след раждането, защото смяташе, че носи лош късмет на децата си. Обичаше обаче много малката и непрекъснато пращаше дарове за нея и за Турдис. След известно време и тя започна да ги навестява в „Лаугарбрю“, за да види Рамборг, но сядаше до леглото на детето едва след като вече е заспало. Лавранс и двете им по-големи дъщери често идваха в „Лаугарбрю“ и си играеха с малката. Рамборг растеше силна и здрава, но не притежаваше красотата на сестрите си.

Това лято беше последното на Арне Юрдшон в „Йорун“. Епископът му обеща да му помогне да си намери място под слънцето и есента Арне тръгваше за Хамар.

Кристин усещаше, че Арне я харесва, но тя все още разсъждаваше по детски и не се замисляше много-много. Държеше се с него както винаги, търсеше компанията му при всяка възможност и танцуваше до него на забавите у дома или пред църквата. Дори я забавляваха неодобрителните погледи на майка й. Не споменаваше пред Арне за Симон или за женитбата, защото забеляза колко унил ставаше той.

Арне, много сръчен по природа, реши да изработи сандък за шевни принадлежности като спомен. Вече скова раклата и поставката. Сега правеше железен обков и катинар в ковачницата. В една хубава, топла лятна вечер Кристин слезе при него. Носеше вълнена дреха на баща си — смяташе да я закърпи, докато стои при Арне. Седна на купчина камъни и захвана да шие. Бъбреше си с момъка. И Юлвхил дойде с нея. Куцукаше, подпряна на патерицата си, докато си късаше малини, избуяли край сипея наоколо.

След известно време Арне се показа на вратата на ковачницата, за да се разхлади. Понечи да седне до Кристин, но тя се поотдръпна и го предупреди да внимава да не посипе ръкоделието на коляното й със сажди.

— Така ли стана? — обидено попита Арне. — Не ми позволяваш да седна до теб, защото се боиш, че селянинът ще те изцапа?

Кристин го погледна озадачена.

— Разбра ме какво исках да кажа — отвърна тя. — Свали си престилката, измий си ръцете и поседни при мен да се отмориш — додаде тя и му направи място.

Арне обаче се разположи на тревата пред краката й.

— Не се гневи, Арне — помоли го Кристин. — Не си мисли, че ще се покажа неблагодарна към теб за прекрасния ти подарък или че ще забравя дружбата ни. Винаги си бил най-добрият ми приятел.

— Така ли? — попита той.

— Много добре го знаеш. Никога няма да те забравя. Когато поемеш по широкия свят, ще ме забравиш много преди аз да те забравя, защото сигурно ще се сдобиеш с почести и слава по-бързо, отколкото очакваш.

— Нямало да ме забравиш никога — усмихна се Арне. — А аз съм щял да те забравя, преди да ме забравиш ти. Какво дете си ти, Кристин.

— И ти не си престарял.

— Връстник съм на Симон Андресьон. И нашият род умее да върти меча не по-зле от Дюфрините, но родителите ми не са имали късмет като тях.

Арне си избърса ръцете в тревата, хвана глезена на Кристин и долепи буза до крака й, подаващ се изпод ръба на роклята. Тя понечи да се отдръпне, но Арне я спря:

— Майка ти е в „Лаугарбрю“, а Лавранс яхна коня и тръгна нанякъде. Тук сме на скришно място и никой не може да ни види от къщите. Остави ме този път да ти кажа каква мъка тежи на сърцето ми.

— Винаги сме знаели, че няма смисъл да говорим за чувствата си.

— Позволи ми да сложа глава в скута ти — помоли Арне и понеже тя не отговори, той се отпусна в полите й и обгърна снагата й с ръка. С другата подръпна плитките й.

— Ще ти хареса ли Симон да легне така в скута ти и да си играе с косите ти? — попита след малко той.

Кристин мълчеше. Изведнъж я притисна и тежестта на главата на Арне, и думите му. Сякаш се отвори врата към друга стая, а от там тъмни пътища водеха към още по-дълбок мрак. Кристин не искаше да поглежда към тях. Смути се.

— Женените хора не правят така — опита се да успокои тревогата си тя.

Опита се да си представи как месестото, кръгло лице на Симон се вглежда в нейното с очи като на Арне. Представи си как би прозвучал гласът му и я напуши смях.

— Симон едва ли ще легне на земята, за да си играе с обувките ми!

— Няма, защото ще може да си играе с теб в леглото си — подхвърли Арне.

Гласът му я натъжи и сломи. Тя се опита да отмести главата му от скута си, но той се впи в нея и рече:

— Но аз ще си играя в обущата ти, с косите ти и пръстите ти и ще те следвам навсякъде по цял ден, Кристин, ако станеш моя съпруга и заспиваш в обятията ми всяка нощ.

Той се поизправи, хвана я за рамото и се вгледа в очите й.

— Не е хубаво да ми говориш такива неща — плахо възрази Кристин.

— Така е.

Арне се изправи и застана пред нея.

— Кажи ми само едно: не ти ли се иска аз да ти бях годеник?

— Предпочитам — подзе тя, — предпочитам изобщо да не се омъжвам. Поне не сега.

Арне не помръдна, но промълви:

— Да не би да искаш да те дадат в манастир и да останеш девица до края на дните си, както ще постъпят с Юлвхил?

Кристин стисна до болка преплетените си пръсти. Внезапно през тялото й премина странен, сладостен трепет и тя осъзна каква нерада участ очаква малката й сестра. Очите й се наляха със сълзи от мъка заради Юлвхил.

— Кристин — прошепна Арне.

В същия миг се разнесе писъкът на малката. Патерицата й се бе заклещила между два камъка и тя бе паднала. Арне и Кристин се втурнаха нататък, Арне я вдигна, а Кристин се надвеси над нея. Устната на Юлвхил беше разкървавена.

Двете седнаха до вратата на ковачницата, Арне донесе ведро с вода, за да промият лицето й. И коленете й бяха ожулени. Кристин се погрижи внимателно и нежно за тъничките, слаби крака.

Скоро Юлвхил престана да стене. Изплакваше тихо болката си като децата, свикнали да понасят тежки страдания. Кристин я привлече към гърдите си и бавно я залюля.

Камбаните в църквата „Свети Улав“ известиха вечерня.

Арне говореше на Кристин, но тя, наведена над сестра си, нито чуваше, нито усещаше присъствието му. Той се изплаши и я попита дали раните са сериозни. Кристин поклати глава, без да го погледне.

След малко Кристин се изправи и тръгна към имението с Юлвхил на ръце. Арне ги последва объркан. Кристин изглеждаше замислена, лицето й се вцепени. Докато вървяха, камбанният звън продължаваше да се носи из плата и долини. Не спря и когато влязоха у дома.

Кристин положи Юлвхил на леглото, където двете сестри спяха, откакто Кристин стана твърде голяма, за да спи с родителите си. Събу си обувките и се настани до нея. Остана заслушана в камбанния звън дълго след като детето притихна и заспа.

Когато преди малко камбаните започнаха да бият, а тя държеше окървавеното лице на Юлвхил между дланите си, й хрумна, че това би могло да е знак. Ако поеме по пътя, отреден на сестра й, и се обрече на вечна служба на Бог и Дева Мария, Господ вероятно ще изцели детето.

Спомни си думите на брат Едвин: в днешно време родителите жертват само недъгавите и хромите деца. Кристин смяташе родителите си за набожни хора, но те винаги бяха възнамерявали да я задомят. Когато обаче разбраха, че Юлвхил ще боледува по края на дните си, веднага решиха да я дадат в манастир.

Самата Кристин не искаше да стане монахиня. Не вярваше, че ако постъпи в манастир, Господ ще изцели Юлвхил. Вкопчи се в твърдението на отец Айрик: в днешно време не стават много чудеса. И все пак тази вечер изпита усещането, за което говори брат Едвин: щом човек се уповава на Господа, чудеса се случват. Но тя не желаеше да разчита на Господ, не искаше да се обрича нито на него, нито на майка му, нито на светците, не искаше дори да ги обикне. Кристин обичаше света и копнееше за него.

Долепи устни до меката копринена коса на сестра си. Спеше спокойно, но Кристин се надигна тревожно. После пак легна. Чувстваше, че кърви от мъка и срам, но отказваше да повярва в чудеса, защото не желаеше да се откаже от здравето, красотата и любовта си.

Родителите й едва ли ще се съгласят да стане монахиня, помъчи се да се утеши тя. Ще споделят нейното виждане, че това не би помогнало на сестра й. А и вече я сгодиха. Едва ли искат да изпуснат зет като Симон, когото харесват много. Кристин се почувства предадена, защото Лавранс и Рагнфрид смятаха Симон за най-подходящия жених за нея. Внезапно изпита погнуса, докато си представяше кръглото, червендалесто лице на Симон, малките му засмени очи, подскачащата му походка; шегите му, които я караха да се чувства като глупава селянка. За Кристин женитбата с него и бъдещият им съвместен живот във Фоло не представляваше щастливо събитие. Но въпреки това предпочиташе да се омъжи, вместо да постъпи в манастир. А какво ще стане със света отвъд планините, с кралските имения, с графовете и рицарите от разказите на знахарката Осхил? Къде ще остане красивият мъж с печални очи, който ще я следва неотклонно, без да се умори? В съзнанието на Кристин изплува спомен за спящия Арне, легнал на земята. Лъскавата му кестенява коса е разпиляна в тръстиката. Тогава Кристин го обичаше като брат. Сега не биваше да й говори така, защото знаеше, че никога няма да се вземат…

От „Лаугарбрю“ пристигна пратеник да съобщи, че майка й ще пренощува там. Кристин стана, за да се съблече за лягане. Започна да разхлабва роклята си, но се отказа. Обу си обувките, загърна се в палтото и излезе.

Нощното небе приличаше на опънато светещо зелено платнище над гребена на планината. Скоро щеше да се появи луната, която сега се криеше отвъд нея. Оттам се издигаха няколко облачета с посребрени краища. Небето изсветляваше като запотен метал.

Кристин се затича между дървените огради, прекоси пътя и пое нагоре по склона към черната затворена спяща църква. Покачи се до паметния кръст на свети Улав, поставен там да напомня, че някога светецът е спрял тук да си отдъхне, докато бягал от враговете си.

Коленичи до камъка и вдигна молитвено сплетените си ръце към долната част на паметника.

— Свети кръсте, всесилен стожер, най-прелестно дърво, мост на болните към дивните брегове на здравето…

Докато изричаше молитвата, копнежът й постепенно се разнасяше като кръгове по повърхността на водата след хвърлен камък. Всяващите смут мисли в главата й отшумяха и тя се почувства спокойна, обзета от нежност. Тревогите й отстъпиха на мека, лишена от мисли печал.

Коленичила на камъка, Кристин чуваше дълбоките въздишки на вятъра, клокоченето на реката от горичката зад църквата, ромоленето на потока от другата страна на пътя. Навсякъде, наблизо и надалеч, тя долавяше със зрението и слуха си лекото звънтене на течаща и капеща вода. Реката блещукаше долу в селото. Луната изплува над малка цепнатина в скалите. Посребри леко росните листа и камъни и проблесна матово в наскоро насмоленото дърво на малката църковна камбанария до портата към гробището. После отново се изгуби зад извисяващия се гръб на хребета. Блестящи бели облаци покриха небосвода.

Кристин чу тропот от копитата на кон, който приближаваше в бавен тръс по пътя, и шум от мъжки гласове. Не се боеше от хората в селото си, защото познаваше всички. Сега дори се почувства в безопасност.

Кучетата на баща й се втурнаха към нея, обърнаха се и се върнаха в горичката. После пак затичаха към нея. Баща й се появи измежду брезите и я поздрави. Водеше Гюлсвайнен за юздите. На седлото висяха птици и се удряха в него при всяка крачка на коня. Лавранс носеше качулатия ястреб в лявата си ръка. Спътникът на Лавранс беше висок, прегърбен мъж в монашеско расо. Преди да зърне лицето му, Кристин го позна: брат Едвин.

Тръгна към двамата мъже като на сън. Посрещна с усмивка въпроса на баща си дали е познала госта им.

Лавранс го бе срещнал до моста над река Руст. Придума го да им гостува и да пренощува в „Йорун“. Брат Едвин пожела да спи в обора:

— … защото съм пълен с въшки. Не бива да ме слагате в хубаво легло.

Въпреки всички увещавания на Лавранс монахът не отстъпи. Дори помоли да му поднесат храната на двора. Накрая все пак го убедиха да влезе в къщата, а Кристин хвърли цепеници в огнището и запали свещи на масата, докато слугинята носеше ястия и напитки.

Монахът седна на дървената пейка до вратата. Искаше само студена каша и вода. Не прие предложението на Лавранс да си вземе вана и да му изперат дрехите.

Брат Едвин се дръгнеше непрекъснато, а цялото му изпосталяло, набръчкано лице се смееше.

— Тези гадини хапят изнежената ми кожа по-жестоко от бичовете на съвремието ни и от думите на приора21. През лятото веднъж седнах под една издадена скала в планината — бяха ми разрешили да изляза на пусто място, за да се отдам на пост и молитва. Седях си аз и се мислех за чист като отшелник-светец, а бедняците от долината Сетна ми носеха храна и ме смятаха за набожен и пречистил тялото си монах. Братко Едвин, казваха те, ако имаше повече такива монаси като теб, щяхме бързо да станем по-добри; сега обаче гледаме само как свещеници, епископи и монаси се хапят и бият заради вярата като малки прасенца. Не е богоугодно да изричате такива слова, рекох им, но ми стана приятно да го чуя. Пеех и се молех, та планината закънтя от гласа ми. Сега за мен ще бъде поучително да усещам как въшките хапят плътта ми и се борят за нея, да чувам как добрите стопанки, които държат на чистотата в домовете си, подхвърлят, че е най-добре през лятото монашеското ми наметало да стои в плевнята. Тръгнал съм на север, към Нидарус, за да присъствам на бденията в памет на свети Улав, и с доволство забелязвам нежеланието на хората да ме доближават.

Юлвхил се събуди. Лавранс я взе на ръце и я загърна в палтото си.

— За това дете ви говорих, скъпи отче. Сложете ръцете си върху него и се помолете на Господ за него, както сте се помолили за момчето на север от долината Мел, което си възвърнало здравето.

Монахът хвана нежно Юлвхил под брадичката и се вгледа в лицето й. После повдигна едната й ръка и я целуна.

— Лавранс Бьоргюлфсьон, по-добре, двамата със съпругата ти се молете да не се поддадете на изкушението, като се опитате да извиете Божиите ръце с молбите си за това дете. Нашият бог Исус Христос сам е положил крачетата й на най-безопасната пътека към божия дом. Виждам го в очите ти, щастливка си, Юлвхил: твоите духовни закрилници са ти отредели друга съдба.

— Чух, че момчето от долината Мел е оздравяло — напомни Лавранс.

— Той беше единствено дете на бедна вдовица. Нямаше кой да се грижи за него след смъртта на майка му. И въпреки това клетницата се молеше само Господ да й даде безстрашно сърце, за да повярва, че ще отреди на рожбата й най-добрата участ за него. Аз просто се помолих заедно с нея, нищо повече.

— С майка й някак не можем да се примирим с тази мисъл — тежко въздъхна Лавранс. — Най-вече защото е красива и добра.

— Виждал ли си детето от Лидста на юг в долината? — попита монахът. — Искаш ли дъщеря ти да е такава?

Лавранс потръпна от ужас и притисна детето към гърдите си.

— Замисли се, Лавранс — настоя брат Едвин. — Всички сме чеда на Господа Бога и Той скърби за нас, защото сме осакатени от греха. И въпреки това ние не смятаме, че живеем зле.

Монахът се приближи до иконата на Дева Мария. Всички коленичиха, а той прочете вечерната молитва. Думите му донесоха успокоение на домакините.

Но след като излезе от стаята да си търси място за спане, Астрид, най-главната слугиня, измете грижливо пода, където бе стоял монахът, и побърза да хвърли сметта в огъня.

На следващата сутрин Кристин стана рано и сипа млечна каша и пшенични бисквити в красива дълбока паница, защото знаеше, че монахът не вкусва месо. Занесе му храната. Вкъщи още никой не беше станал.

Брат Едвин вече се бе приготвил за път, застанал сред гумното с тояга и торба на рамо. Усмихнато благодари на Кристин за положеното старание, седна на тревата и се подкрепи, а тя се разположи до нозете му.

Малкото й бяло куче дотича при тях — на нашийника му подрънкваха звънчета. Кристин го взе в скута си; брат Едвин щракна с пръсти пред муцунката му, хвърли му няколко залъка и го похвали.

— Кралица Евфемия донесе тази порода в страната — отбеляза той. — Общо взето, живеете добре в „Йорун“.

Кристин поруменя от радост. Сама осъзнаваше колко хубаво е кучето й и се гордееше с него. В селото нямаше други хора с домашно куче. Едва сега обаче научи, че кралицата имала същата порода куче.

— Симон Андресьон ми го изпрати — поясни тя и го притисна до гърдите си, а то я облиза по лицето. — Казва се Куртелин.

Отначало Кристин възнамеряваше да поговори с монаха за тревогите си и да го помоли за съвет. Сега обаче желанието й да предъвква снощните си мисли се изпари. Според брат Едвин Господ ще се погрижи за Юлвхил. Жестът на Симон да й изпрати подарък още преди официалното празненство й се стори много красив. Не й се мислеше за Арне: той се държа неподобаващо с нея.

Брат Едвин взе тоягата и торбата си и помоли Кристин да предаде поздравите му на всички в дома. Не можел да остане до по-късно. Предпочитал да тръгне, докато е още прохладно. Кристин го изпрати до църквата и до горичката се сбогуваха. Монахът я благослови и призова Господ да бди над нея.

— Отче, кажете нещо и за мен, както за Юлвхил — помоли Кристин, докато държеше ръката му.

Монахът разрови мократа трева с отеклия си от подагра крак.

— Бих те призовал да се замислиш, дъще, как Господ се грижи за нуждите на хората от долината. Тук пада малко дъжд, но Той ви е дал вода в планините, а и росата освежава ниви и поляни всяка нощ. Благодари на Господ за даровете, които ти е отредил, и не се оплаквай, ако ти се струва, че би могла да имаш още. Радвай се на красивата си златиста коса и недей да се ядосваш, задето не е къдрава. Чувала ли си притчата за жената, дето се разплакала, защото на Бъдни вечер имала само малко парче сланина, за да нахрани с него седемте си гладни деца. Както често се случва, свети Улав минавал на коня си оттам. Протегнал ръка над оскъдната трапеза и помолил Господ да нахрани бедните дечица. Но когато в тепсията се появило цяло заклано прасе, жената започнала да се жалва, задето няма достатъчно посуда.

Кристин се завтече към къщи, а Куртелин се мотаеше из краката й, дърпаше полите на дрехата й и лаеше, а сребърните звънчета на врата му подрънкваха.