Венецът

1.

В едно ранно лятно утро през април, докато лодката на Осмюн Бьоргюлфсьон минаваше покрай издадения скалист бряг на остров Ховедоя, отекна камбанният звън на манастирската църква, а над залива се разнесе отговорът на камбанариите в града. Вятърът ту довяваше песента им, ту я отнасяше.

По лазурното небе се гонеха малки, набръчкани облаци, а слънчевите лъчи проблясваха върху неспокойно потрепващата набраздена повърхност на водата. По бреговете вече се запролети, снегът по нивите се стопи, над храсталаците се носеха сини сенки и златисти отблясъци. В боровата гора по планинските била, ограждаща областта Акер като рамка, все още се виждаха бели петна от сняг, а по далечните синкави върхове на запад отвъд фиорда още се белееха снежни ивици.

Застанала в предната част на лодката заедно с баща си и с Юрид, съпругата на Осмюн, Кристин гледаше към града, където огрените от слънцето църкви и каменни къщи се извисяваха над многобройните сиво-кафяви градини и голи дървета. Вятърът подмяташе пешовете на дрехата й и рошеше косите й, подали се изпод шапката.

Предишния ден, когато за пръв път след дългата зима пуснаха навън добитъка в имението „Скуг“, сърцето й се сви при спомена за дома. Кравите в „Йорун“ трябваше да чакат още дълго, докато ги изведат от тъмните обори. Домиля й за изпосталелите след зимата животни. Съжали ги, задето са принудени да търпят и да стоят затворени.

Закопня да се прибере при майка си, при Юлвхил, която през последните години винаги заспиваше в обятията й. Домъчня й и за малката Рамборг. Прииска й се да види семейството и роднините си от „Йорун“, да погали конете и кучетата, да си поиграе с Куртелин, оставен на грижите на Юлвхил. Сети се с умиление и за ястребите на баща си, кацнали на клоните с качулки на главите. До тях висяха окачени ръкавици от конска кожа — мъжете си ги слагаха, когато хващаха птиците в ръка — и пръчки от слонова кост, с които ги чешеха.

Всички нещастия, случили се през зимата, останаха безвъзвратно в миналото. Кристин помнеше само спокойствието на родния дом. Хората от селото не си промениха доброто мнение за нея. Дори отец Айрик се разгневи и възмути от постъпката на Бентайн. Самият Бентайн избягал от Хамар. Говореше се, че се скрил в Швеция. Опасенията на Кристин се оказаха напразни, защото отношенията между „Йорун“ и съседното имение не се влошиха.

По пътя се отбиха да гостуват в дома на Симон. Кристин се запозна с майка му, братята и сестрите му. Рицар Андрес не се беше прибрал от Швеция. Кристин изпита необяснима неприязън към хората от имението „Дюфрин“ и фактът, че не може да я обоснове, само още повече я разпали. Докато пътуваха към дома на Симон, тя си каза: няма защо да се държат надменно и да се смятат за по-достоен род от нейния, защото биркебайнерът Райдар Даре, техният родоначалник, не е бил известен никому, преди крал Свере да го ожени за вдовицата в „Дюфрин“. Роднините на Симон обаче се оказаха съвсем земни хора, а една вечер самият той започна да разказва за основоположника на рода си:

— Проучих и вече зная със сигурност какъв е бил: майстор на гребени. По всичко личи, че си се сгодила за момък с аристократично потекло, Кристин.

— Мери си приказките, момче — скастри го майка му, но всички се засмяха.

Кристин изпитваше необяснимо огорчение, когато баща й посрещаше възторжено и най-безинтересната шега на Симон. Ставаше й и мъчно, задето Лавранс не бе имал много поводи за радост в живота си. Но никак не й допадаше неговата любов към Симон.

По Великден всички бяха в „Скуг“. Тя разбра, че чичо й се отнася строго към селяните и слугите. Срещна неколцина, които попитаха как са майка й и баща й. Говореха за Лавранс с любов: за разлика от брат си той се отнасял добре с тях, когато живеел тук.

Майката на Осмюн и мащеха на Лавранс разполагаше с отделна къща в имението. Макар и немного стара, изглеждаше болнава и немощна. Лавранс не говореше много за нея. Веднъж Кристин го попита дали мащехата му е била груба с него, а той й отговори:

— Нито ми е напакостила, нито ми е помогнала.

Кристин хвана баща си за ръката и той стисна нейната.

— Ще се почувстваш по-весела при достопочтените сестри, дъще. Ще те разсеят с по-ведри мисли отколкото у дома.

Плаваха съвсем близо до града; от пристана ги лъхна мирис на смола и солена риба. Юрид обясняваше кои църкви, имения и земи се виждат. От последното си идване тук Кристин си спомняше единствено тежката кула на църквата „Свети Халвар“. Обиколиха почти целия град от запад и акостираха на монашеския пристан.

Кристин вървеше между баща си и чичо си. Отминаха няколко хангара за лодки и излязоха на път, изкачващ се към нивите. Юрид ги следваше, хванала Симон под ръка. Слугите останаха да помогнат на неколцина мъже, дошли от манастира, да натоварят багажа на количка.

Обителта Нонесетер и целият квартал Лайран се намираха в границите на града, но по пътя къщи се виждаха само тук-там. В бледосиния въздух над главите им пееха чучулиги, а по пепелявите склонове жълтееха глинести почви. Край оградите обаче растеше тучна зелена трева.

Влязоха през главната порта на манастира. От църквата се проточи върволица от монахини, които идваха към тях. Пееха псалми, а от отворената врата се носеше музика.

Кристин следеше със свито сърце движенията на облечените в черно жени с бели кърпи около лицата. Направи дълбок поклон, мъжете също наведоха глави, притиснали шапки до гърдите си. След монахините вървяха група млади момичета — някои още деца, — облечени в рокли от небоядисано сукно, препасани с колани в бяло и черно, със сплетени коси, опънати настрани с ластици в същите цветове. Докато ги наблюдаваше, Кристин неволно си придаде надменен вид, защото се почувства изплашена и се боеше да не я сметнат за проста селянка.

От красотата и изяществото на манастира дъхът й спря. Всички сгради около вътрешния двор бяха от сив камък; над всички постройки от северната страна се извисяваше дългата стена на църквата. Покривът на храма се издигаше на две нива, а в западната част имаше камбанария. Каменни плочи покриваха двора, а около цялото дворно пространство обикаляше закрит коридор, чийто покрив се крепеше на красиви колони. Пред храма се намираше внушителна каменна статуя на Света Богородица Милосърдна, разтворила мантията си над неколцина коленичили миряни.

При тях дойде мирянка, която живееше в обителта, и ги помоли да я последват до кабинета на абатисата. Високопреподобната Груа Гютормсдатер, снажна и едра възрастна жена, щеше да е хубава, ако нямаше толкова много косми около устата. Говореше с дълбок глас като на мъж, иначе изглеждаше приятелски настроена. Напомни на Лавранс, че познава родителите му, и се поинтересува как са съпругата и другите му деца. Накрая се обърна дружелюбно към Кристин:

— За теб се говорят хубави неща. Виждаш ми се умна и добре възпитана. Едва ли ще предизвикаш недоволството ни. Разбрах, че си сгодена за този почтен и добър мъж на име Симон Андресьон. Според мен баща ти и годеникът ти постъпват правилно, като ти позволяват да поживееш известно време в обителта на Дева Мария, за да се научиш да се подчиняваш и да служиш, преди да започнеш да заповядваш и да се разпореждаш. Искам да те призова да се научиш да откриваш щастие в молитвите и богослуженията, за да свикнеш да се сещаш при всяко свое действие за твоя създател, за милосърдната му майка и за всички светци, предоставили ни най-светлия пример за сила, справедливост, преданост и доблест, качества, които ще трябва да притежаваш, когато един ден поемеш стопанство в ръцете си и започнеш да възпитаваш деца. В божия дом ще се научиш и да не си пилееш времето, защото тук се оползотворява всяка секунда и дейностите са насрочени за точно определен час. Много млади момичета и жени предпочитат да се излежават до късно сутрин, а вечер да се заседяват на масата, увлечени в безсмислени приказки. Макар че ти не ми приличаш на такава. За тази година, прекарана в манастира, ще се сдобиеш с много знания, ценни както за земното ти съществуване, така и за живота ти в другото царство.

Кристин се поклони и й целуна ръка. После Високопреподобната отпрати Кристин да последва невероятно дебела стара монахиня на име сестра Потенсия в манастирската трапезария. Абатисата покани Юрид и мъжете да вечерят с нея в друга стая.

Манастирската трапезария представляваше красиво помещение с под, покрит с каменни плочи, и островърхи сводести прозорци със стъкла. Виждаше се врата към друго помещение, явно също със стъклени прозорци, защото Кристин забеляза слънчеви лъчи.

Сестрите чакаха да им поднесат храната: възрастните, седнали на покрита с възглавници каменна пейка до стената под прозорците, а младите послушници и гологлавите момичета в светли рокли от сукно — на дървена скамейка пред масата. В страничната стая имаше още една сложена маса: там седнаха богати старци, отказали се от имотите си в полза на манастира, заедно със слугите си. В замяна обителта им осигуряваше подслон, храна и грижи до края на живота им. Те не носеха монашески раса, но дрехите им бяха тъмни и благоприлични.

Сестра Потенсия посочи на Кристин външната пейка, а самата тя седна до почетното място в горната част на масата, отредено за абатисата. Днес столът й остана празен.

Всички се изправиха, докато сестрите четяха молитвата преди хранене. После млада, красива монахиня застана зад катедра, поставена до вратата между двете зали. Докато мирянките носеха храна и напитки тук, а две млади сестри — в другото помещение, монахинята зачете с висок приятен глас и без да се запъне на нито една дума, притчата за света Теодора и свети Дидимус.

Първо Кристин искаше да покаже добри обноски, защото забеляза, че всички сестри и послушници спазват безупречно етикета и се хранят изискано, сякаш са на официална вечеря. На трапезата цареше изобилие от най-отбрани ястия и напитки, но монахините си сипваха по малко, посягайки към блюдата с върховете на пръстите си. Никой не разливаше месната супа по покривката или по дрехите си, всички режеха месото в чиниите си на дребни парченца, за да не си изцапат устата. Дъвчеха внимателно и безшумно.

Кристин усети как я облива студена пот: ами ако не успее да се държи толкова изискано като останалите сътрапезници? Чувстваше се неловко в пъстроцветните си дрехи сред облечените в черно и бяло жени. Въобразяваше си, че всички я гледат. Пожела да хапне парче тлъсто овче месо, затова хвана костта с два пръста на лявата си ръка, а с дясната започна да реже месото. Стараеше се да борави ловко и непринудено с ножа, но той се изплъзна от ръката й. Резенът хляб и месото отхвръкнаха върху покривката, а ножът издрънча на пода.

Шумът отекна в тихото помещение. Кристин почервеня като божур и понечи да се наведе, за да вдигне ножа, но мирянка, обута в сандали, се приближи с безшумни стъпки и я изпревари. Стомахът на Кристин се сви. После не можа да сложи залък в устата си. Освен това си поряза пръста и се боеше кръвта да не капне върху покривката. Стискаше ръката си в плохата на роклята и си мислеше: ето, сега изцапах красивата си светлосиня дреха, подарък за пътуването до Осло. Не смееше да вдигне очи от скута си.

След малко Кристин започна да се вслушва какво чете монахинята. След като властникът не успял да пречупи Теодора — тя не искала нито да принесе жертва на кумирите, нито да се омъжи — той заповядал да я отведат във вертеп за блудници. Въпреки това й напомнил да мисли за свободолюбивия си род и за почтените си родители; да не забравя, че ще ги опозори завинаги. Обещал й спокоен живот като девица, ако се съгласи да служи на езическа богиня на име Диана.

Теодора отвърнала:

— Непорочността е като лампа, но любовта към Господ е пламъкът й. Склоня ли да служа на тази жена — дявол, наричана от теб Диана, непорочността ми ще струва не повече от ръждясала лампа без огън и масло. Наричаш ме свободолюбива, но ние всички сме родени роби, защото първородителите ни са се продали на дявола. Христос ме откупи и съм длъжна да му служа. Не желая да се омъжвам за враговете му. Той ще брани гълъба си, но ако разреши да оскверните земната ми плът — храм на неговия свещен дух, — няма да се смятам за опозорена, докато не склоня да предам собствеността му в ръцете на нечестивия.

Кристин получи сърцебиене, защото тази притча й напомни някак за Бентайн. Изведнъж я осени мисълта, че нейният грях вероятно се състои точно в това: тя не се сети за Бог дори за миг, не го помоли за помощ.

Сестра Сесилия продължи да чете за Дидимус. Приживе той бил рицар — християнин, но пазел вярата си в тайна. Отишъл в дома, където се намирала девицата. Дал пари на стопанката, за да го пусне при Теодора. Тя се свила в ъгъла като подплашен заек, но Дидимус я нарекъл своя сестра и божия невеста. Дошъл да я спаси. Поговорил с нея и я убедил, че като неин духовен брат е готов да рискува живота си, за да защити честта й. Накрая тя го послушала: разменили си дрехите; тя навлякла ризницата му. Дидимус нахлупил шапката си над очите й и я загърнал в наметалото си чак до брадичката. Посъветвал я да излезе, криейки лицето си като младеж, засрамен от посещението си в този вертеп.

Кристин се сети за Арне и положи огромни усилия, за да сдържи сълзите си. Изслуша края на историята, вторачила напред плувналите си във влага очи. Отвели Дидимус на ешафода, а Теодора се завтекла от планината, хвърлила се в краката на палача и го помолила да умре вместо Дидимус. Двамата благочестиви люде се надпреварвали кой първи да получи ореола на светец. Обезглавили ги в един и същи ден, на двайсет и осми април 304 години след раждането на Христа, в Антиохия, както е написал свети Амвросий.

Станаха от трапезата и сестра Потенсия потупа приятелски Кристин по бузата.

— Май ти домъчня за майка ти, а?

Сълзите на Кристин започнаха да капят неудържимо, но монахинята се престори, че не ги забелязва. Поведе Кристин към странноприемницата, където щеше да отседне.

Помещаваше се в една от каменните постройки на самия вход към манастира. Въведоха я в хубава стая с прозорци от стъкло и голям комин на по-късата стена. По протежение на дългата стена бяха наредени шест легла, след тях — сандъците на послушниците.

Кристин предпочиташе да спи в едно легло с някое от младите момичета, но сестра Потенсия повика дебела, руса жена.

— Това е Ингебьорг Филипусдатер. Тя ще ти бъде другар в леглото. Запознайте се.

И сестра Потенсия ги остави.

Ингебьорг веднага хвана Кристин за ръка и започна да бъбри. Нисичка, доста дебела, тя имаше толкова пълно лице, че малките й очи едва се виждаха над издутите бузи. Кожата й обаче беше нежна, бяла и червена, а косата й — златиста и къдрава. Дебелите й плитки се увиваха като въжета, а дребните й къдрици се подаваха непрекъснато изпод лентата на челото й.

Ингебьорг зададе куп въпроси на Кристин, но вместо да изчака отговор, подхвана да разказва за себе си. Описа цялото си родословно дърво — само почтени и заможни хора. Била обещана на знатен богаташ, Айнар Айнаршон от „Аганес“, но бил много стар, погребал вече две жени. Това била най-голямата й грижа. Кристин изобщо не забеляза Ингебьорг да приема тежко участта си. После Ингебьорг поговори малко за Симон Андресьон. Кристин се удиви колко внимателно е огледала годеника й за краткия миг, когато се разминаха на входа. После поиска да надникне в сандъка на Кристин, но първо отключи своя и показа всичките си дрехи. Докато ровеха из сандъците, в стаята влезе сестра Потенсия и ги смъмри, задето се занимават с непристойни неща в неделя. Кристин отново се потисна: не беше свикнала да я мъмрят други хора, освен майка й.

Ингебьорг обаче не се смути. След като си легнаха, не спря да бъбри. Кристин заспа, заслушана в гласа й. В ъгъла на стаята спяха две мирянки. Имаха задължението да внимават да не би някоя от послушниците да си съблече нощницата през нощта, както и да не се успят за утринното богослужение. Но иначе мирянките не се мъчеха да ги усмиряват постоянно. Преструваха се, че не чуват как послушниците си бъбрят преди сън. Затваряха си очите и за лакомствата, скрити в сандъците им.

Когато събудиха Кристин на следващата сутрин, Ингебьорг вече бе увлечена в продължителен разговор. Кристин се запита дали изобщо е млъквала през нощта.

2.

Чуждестранните търговци, прекарващи лятото в Осло, идваха в града през пролетта, по празнично време, десет дни преди бденията в памет на свети Халвар. Тогава хора от всички околни села се стичаха в града и още през първите седмици на май в Осло гъмжеше от народ. Това беше най-подходящото време за покупки от чуждестранните търговци, преди да са продали повечето си стока.

Сестра Потенсия отговаряше за покупките за обителта. Обеща на Ингебьорг и Кристин да ги вземе със себе си до града в деня преди бдението. Неочаквано обаче по обяд в манастира пристигнаха роднини на сестра Потенсия и тя нямаше как да ги остави сами, като излезе. Ингебьорг изпроси разрешението й да тръгнат без нея, макар че противоречеше на правилника. Придружаваше ги старец на име Хокон — бе отстъпил цялото си имущество на манастира и в замяна живееше там.

От постъпването на Кристин в обителта минаха три седмици. През това време тя не си подаде носа от дворовете и градините на манастира. Удиви се колко уверено настъпва пролетта. Малките широколистни горички се бяха раззеленили, а под светлите стъбла на дърветата се бе образувал килим от бяла съсънка. Над фиорда се носеха светли облаци, предвестници на хубаво време, водата в рекичката изглеждаше свежа и синя; пролетните повеи на вятъра леко я браздяха.

Ингебьорг подскачаше, късаше листа от дърветата и ги миришеше, оглеждаше хората, с които се разминаваха, но Хокон я мъмреше: не подобава на благочестива жена, при това послушница в манастир, да се държи така. Старецът нареди на двете жени да се хванат под ръка и да вървят плътно зад него, тихо и чинно. Ингебьорг обаче не спираше да се озърта и да бъбри, защото Хокон не чуваше добре. И Кристин беше облечена в дрехи на послушница: небоядисана, сиво-бяла рокля от сукно, вълнен колан, лента на косата и обикновена, тъмносиня връхна дреха. Капишонът й беше нахлупен над очите, та да не се вижда сплетената й коса. Хокон крачеше пред тях, подпирайки се на голям бастун с месингова украса. Беше облечен в дълга до земята одежда, на гърдите си носеше оловен божи агнец, а на шапката — икона на свети Кристофер. Косата и брадата му, вече побелели, но изрядно поддържани, блестяха като сребърни на слънцето.

Между рекичката до обителта и дома на епископа обичайно не се виждаха много хора. Там нямаше нито бараки, нито ханове, а именията принадлежаха на големци от околните села. Къщите гледаха към улицата с дървените си фронтони, лишени от прозорци. Днес обаче по тясната уличка се изсипваха големи тълпи, а слугите стояха на портите и разговаряха с минувачите.

Стигнаха до дома на епископа. Пред църквата „Свети Халвар“ и манастира „Свети Улав“ вече гъмжеше от народ. По тревата бяха отворили бараки, а фокусниците показваха как обучени от тях кучета скачат през обръч. Хокон не се съгласи да остави жените да погледат. Не позволи на Кристин да влезе в църквата, понеже щяло да й бъде по-интересно да я разгледа на празника.

Докато слизаха надолу покрай църквата „Свети Климент“, Хокон ги хвана за ръцете, защото цареше голяма навалица от хора, надошли от селата или от уличките между търговските имения. Кристин и Ингебьорг отиваха към „Микле“, където работеха обущарите. Ингебьорг хареса дрехите на Кристин, но не одобри обувките й. Показа й няколко чифта от своите, изработени в чужбина, и Кристин нямаше търпение да си купи същите.

Имението „Микле“ беше едно от най-големите в Осло. Простираше се от пристана до уличката на обущарите. В него имаше над четирийсет къщи около два големи двора. В единия сега бяха опънали сергии с навес от сукно. Над тях се извисяваше паметникът на свети Криспинус23. Хората се блъскаха, докато оглеждаха стоката, между готварниците притичваха жени с тенджери и бидони в ръце, из краката на купувачите се мотаеха деца, а слугите пренасяха чували от складовете. От чардаците на горните етажи на къщите, където се продаваха най-отбрани стоки, се надвикваха обущари и чираци, размахвайки към посетителите малки пъстроцветни, обшити със злато обувки.

Ингебьорг се насочи към работилницата на обущаря Дидрек — немец, женен за норвежка. Живееше в къща в имението „Микле“.

Старецът тъкмо се пазареше със знатен мъж в пътническа наметка, запасал меч на кръста си, но Ингебьорг съвсем невъзмутимо се приближи до тях, наведе се и рече:

— Добри човече, ще бъдете ли така любезен да ни оставите да поговорим с Дидрек преди вас? Трябва да се върнем в манастира по вечерня. Вероятно вие разполагате с повече време?

Мъжът кимна и им отстъпи реда си. Дидрек сръчка Ингебьорг в ребрата с лакът и я попита с усмивка дали в манастира танцуват толкова лудо, та си е износила миналогодишните обувки. В отговор тя също го смушка и му отвърна, че обувките й наистина са се изтъркали, да помага Господ, но идва заради друго момиче и дръпна напред Кристин. Дидрек и чиракът му донесоха сандък и той започна да вади обувки, едни от други по-хубави. Кристин приседна на един сандък и той й помогна да пробва. Имаше бели, кафяви, червени, зелени и сини обувки; с изрисувани дървени токчета и без токчета; обувки с катарами и със сребърни връзки; обувки от два-три цвята кожа. На Кристин й се прииска да си купи всичките, но бяха толкова скъпи, че се ужаси. Нямаше чифт, по-евтин от цената на една крава от „Йорун“. Когато я остави в манастира, Лавранс й връчи кесия с пари в брой на стойност една марка24 сребро. На Кристин това й се видя цяло имане, но от думите на Ингебьорг се досети, че с тях не може да си купи почти нищо.

От любопитство Ингебьорг също пробва няколко чифта обувки.

— За опит не се плаща — засмя се Дидрек.

Хареса чифт горско зелени обувки с червени токчета, но се наложи да ги вземе на вересия. Дидрек я познаваше и се съгласи.

Кристин долови раздразнението на Дидрек, защото високият мъж в пътническата пелерина излезе от работилницата му, а двете жени се забавиха вътре, улисани в обувките. Затова Кристин побърза да си избере чифт обувки без ток, изработени от виолетово-синя тънка кожа, извезани със сребро и украсени с розово-червени камъчета. Не й харесваха обаче зелените копринени връзки. Дидрек обеща да ги смени и ги заведе в стая в дъното на втория етаж. Там държеше сандък с копринени връзки и малки сребърни катарами. Всъщност обущарите нямаха право да търгуват с такава стока. Много от връзките се оказаха твърде дълги, а катарамите — прекалено големи.

Кристин и Ингебьорг се изкушиха да си накупят още дреболии, а след като пийнаха сладко вино с Дидрек и той опакова покупките им в сукнено платно, вече стана късно и кесията на Кристин олекна значително.

Отново излязоха на източната уличка. Слънцето вече хвърляше златисти отблясъци. От навалицата из въздуха се носеше лека мъгла. Беше толкова красиво и топло, а хората идваха от планината, накъсали свежи листа от дърветата, за да украсят домовете си за празника. Ингебьорг предложи да отидат до моста, защото по това време там се случвали много забавни неща. Отвъд рекичката се събирали фокусници и факири. Дори била чувала за цял кораб, пълен с екзотични животни. Показвали ги в клетки долу, на брега.

Хокон, след като си бе пийнал немска бира в „Микле“, беше поомекнал и в добро разположение на духа. Двете жени го хванаха под ръка и го помолиха много мило. Той бързо склони и тримата поеха към планината.

На другия бряг на реката имаше само няколко имения, пръснати по зелените склонове чак до стръмните планински била. Минаха покрай миноритския манастир. Кристин се засрами, задето си спомни, че възнамеряваше да даде почти цялото си сребро за душата на Арне. Не искаше обаче да го сподели със свещеника в монашеската обител. Боеше се от въпросите му. Обмисляше да се приближи до босоногите братя и да ги попита там ли е брат Едвин. Много й се искаше да го види, но нямаше представа как по най-благочестив начин да заговори някого от монасите и да му изложи молбата си. Не й останаха достатъчно пари за литургия. Ще трябва да се примири и само да запали голяма свещ.

Изведнъж откъм брега се разнесоха ужасяващи писъци. Над струпалото се множество премина вълна и то се втурна като побесняло към Кристин, Ингебьорг и Хокон. Хората крещяха, изпаднали в див ужас. Някой извика на стъписаните жени и на стареца, че хищниците са избягали от клетката.

Хукнаха обратно към моста. Хората викаха един през друг: преобърнала се сергия и оттам побягнали хищници, вероятни и една змия. С приближаването към моста блъсканицата ставаше все по-голяма. Жена изтърва детето си точно пред тях. Хокон се надвеси над него, за да не го стъпчат хората. После Кристин и Ингебьорг го зърнаха да тича с детето на ръце, но веднага след това го изгубиха от поглед.

Хората до тесния мост се блъскаха така ожесточено, че избутаха жените на полето. Видяха как тълпата се понесе към реката. Младите мъже нагазиха във водата, а възрастните се втурнаха към плавателните съдове. За броени мигове лодките се напълниха.

Кристин се мъчеше да привлече вниманието на Ингебьорг. Крещеше й да изтичат до миноритския манастир. Монасите слизаха оттам и се опитваха да убедят обезумелите от страх хора да потърсят убежище в обителта. Кристин не се изплаши колкото Ингебьорг. От хищниците, излезли на свобода, нямаше и помен, но Ингебьорг не беше на себе си. Сред множеството избухна недоволство, защото цяла тълпа мъже, въоръжили се в именията, отблъскваха бягащите хора от моста. Мъжете прииждаха кой на кон, кой пеш и едва не стъпкаха Ингебьорг. Тя нададе вой до бога и хукна към гората. Кристин не допускаше, че дружката й може да тича като подгонен глиган. И тя се втурна след Ингебьорг, защото двете не биваше да се разделят.

Чак навътре в гората Кристин съумя да спре Ингебьорг на пътеката към крепостта Трелаборг. Постояха, за да си поемат дъх. Ингебьорг хълцаше и плачеше. Не смеела да се върне сама в манастира през града.

Кристин се съгласи с нея. Не беше никак безопасно да прекосят пълната с разтревожени хора улица. Предложи да потърсят къща, където да платят на някое момче да ги придружи до манастира. Ингебьорг се сети, че покрай брега минава път до Трелаборг, а там имало няколко къщи. Затова продължиха да вървят по пътеката.

Заради обзелото ги безпокойство им се стори, че са вървели цяла вечност, когато най-сетне забелязаха малко стопанство. На двора, под трепетликите, седяха неколцина мъже и пиеха. Стопанката на къщата им носеше кани с вино. Тя изгледа сърдито и учудено двете жени в монашески одежди. Мъжете не обърнаха внимание на Кристин, докато тя обясняваше затруднението, в което са изпаднали с Ингебьорг. Накрая все пак двама мъже станаха и се съгласиха да ги придружат до обителта срещу една жълтица.

По говора им Кристин разбра, че не са норвежци, но й се сториха почтени. Поискаха й доста пари, но Ингебьорг беше изплашена до смърт и Кристин не виждаше начин да се приберат сами по тъмно. Затова се съгласи да им плати колкото казаха.

Когато излязоха на горската пътека, мъжете се приближиха плътно до тях и започнаха да говорят. На Кристин това никак не й се хареса, но не издаде страха си. Отговаряше им спокойно, разказа им за избягалите зверове и попита мъжете откъде са. През това време се озърташе, все едно всеки миг очаква да зърне придружаващите ги мъже, с които двете с Ингебьорг са дошли дотук. Говореше за тях така, сякаш са цяла потеря. Непознатите се умълчаха, а и тя не разбираше добре езика им.

След малко Кристин забеляза, че не вървят по същия път, по който минаха с Ингебьорг. Пътеката лъкатушеше в друга посока, на север, а и изминаха доста голямо разстояние. В сърцето й се загнезди страх, но тя не смееше да го допусне в мислите си. Присъствието на глуповатата Ингебьорг я окрили, защото Кристин чувстваше, че трябва да бъде силна и заради двете. Напипа изпод дрехата си реликвения кръст, подарък от баща й, и го стисна. Помоли се от цялото си сърце на Бог да срещнат някого по пътя и се помъчи да събере кураж, за да не показва колко е изплашена.

Пътеката минаваше покрай горска полянка и излизаше на път. Градът и заливът оставаха долу. Мъжете ги водеха в погрешната посока — или нарочно, или поради незнание. Намираха се високо горе на билото, далеч на север от моста: виждаше го оттук. Пътят, на който излязоха, явно водеше към моста.

Кристин се спря, извади кесията си и започна да брои парите в шепата си.

— Е, добри люде — подхвана тя, — вече нямаме нужда от помощта ви. Пътят ни е познат. Благодарим ви за услугата. Ето ви обещаното възнаграждение. Нека Бог бъде с вас, приятели.

Мъжете се спогледаха доста глуповато, а Кристин я досмеша. Единият обаче се ухили грозно и каза, че пътят до моста бил много пуст. Не им препоръчвал да слизат дотам сами.

— Едва ли има чак такива мерзавци или глупци, които да посмеят да спрат две девойки в монашески одежди — отвърна Кристин. — Предпочитаме да продължим сами — отсече тя и им подаде парите.

Мъжът я сграбчи за китката, надвеси лицето си към нейното и спомена нещо за „kuss“ и „beutel“. Кристин разбра: ще ги оставят на мира, ако му даде целувка и кесията си.

Спомни си лицето на Бентайн, долепено до нейното, и за миг страхът стисна гърлото й. Прилоша й, но тя стисна устни, призова Бог и Дева Мария и в същия миг чу тропот от конски копита, идващ от север.

Удари мъжа с кесията през лицето и той залитна; ритна го в гърдите, той се строполи на земята и се претърколи надолу към гората. Другият немец я хвана отзад, отскубна кесията от ръката й и дръпна ланеца от врата й. Той се скъса. Кристин едва не падна, но успя да се задържи, хвана мъжа и се опита да изтръгне реликвения кръст от шепата му. Той бързаше да се измъкне, защото чуваше приближаването на конниците. Ингебьорг крещеше колкото й глас държи. Ездачите по пътеката пришпориха конете. От гората се появиха трима мъже. Ингебьорг се завтече към тях. Те скочиха от конете. Кристин позна знатния мъж от работилницата на Дидрек. Той извади меча си, сграбчи за врата немеца, дръпнал кръста на Кристин, и го повали на земята. Слугите му подгониха другия крадец, хванаха го и здраво го набиха.

Кристин се подпря на скалата. Трепереше, но в нея надделя удивлението от бързия резултат от молитвата. Забеляза, че Ингебьорг е отметнала назад капишона си, палтото й висеше свободно на раменете, а тя замяташе дебелите си руси плитки на гърдите. При тази гледка Кристин избухна в смях. Свлече се и се подпря на едно дърво, защото направо не можеше да спре. Краката й омекнаха, сякаш вътре имаше вода, а не кости. Кристин се тресеше от плач и смях.

Мъжът се приближи и сложи предпазливо ръка върху рамото й.

— Май сте се изплашили повече, отколкото искате да издадете — рече той с приятен глас. — Успокойте се. Проявихте завидна смелост, когато опасността беше най-голяма.

В отговор Кристин успя само да кимне. Той имаше красиви светли очи, тясно, бледо, смугло лице, въгленовочерна коса, подстригана късо над челото и зад ушите.

Ингебьорг вече си бе подредила косата. Приближи се към тях и благодари на непознатия многословно и любезно. Докато разговаряше с Ингебьорг, той не свали ръката си от рамото на Кристин.

— Какви са тези мерзавци? — попита той слугите си, хванали двамата немци.

— От кораба за Росток.

— Тогава ще ги вземем с нас до града, та да ги тикнат в тъмницата. Хайде сега да придружим тези девойки до манастира. Намерете ремъци да ги вържем…

— Момите ли, Ерлен? — пошегува се единият.

Слугите на знатния мъж бяха силни и добре облечени младежи. Боят с немците ги развесели.

Ерлен се намръщи и понечи да отговори сурово, но Кристин сложи ръка на лакътя му.

— Пуснете ги, скъпи господине — потрепери тя. — Нито аз, нито сестра ми желаем тази случка да се обсъжда.

Ерлен я погледна, прехапа долната си устна и кимна в знак, че я разбира. После удари с меча двамата пленници по тила и те паднаха на земята.

— Бягайте — подритна ги той и те хукнаха към града.

Ерлен се обърна към девойките и ги попита дали искат да се качат и те на конете.

Ингебьорг с радост позволи на Ерлен да я качи на седлото си, но се оказа, че тя не може да се задържи и се свлече на земята. Той погледна въпросително към Кристин.

— Свикнала съм да яздя на мъжко седло — отвърна тя.

Той я повдигна с ръка, мушната под коленете й. По тялото й преминаха сладостни тръпки, защото той я държеше много предпазливо, сякаш се боеше да я доближи до себе си. У дома, в „Йорун“, мъжете не се стесняваха да притискат Кристин плътно до тялото си, когато й помагаха да възседне коня. Тя се почувства поласкана от деликатното отношение на Ерлен.

Рицарят, както продължаваше да го нарича Ингебьорг въпреки сребърните му шпори25, предложи ръката си и на нея, а слугите му също се метнаха на конете. Ингебьорг настоя да заобиколят града от север, под масива Рюен и района Мартестокер, а не през улиците. Ингебьорг полюбопитства защо ездачите носят пълно снаряжение. Рицарят отвърна сериозно:

— Забраната да се носи оръжие не е толкова строга за пътуващите, а и всички хора от града гонят диви зверове.

— Много ме е страх от тези зверове — призна Ингебьорг.

Кристин се досети, че приятелката й би извървяла най-дългия и пуст път, само и само да си поговори с Ерлен.

— За втори път ви бавим тази вечер — извини се Ингебьорг.

— Не се тревожете — успокои я Ерлен. — Тази вечер трябва да стигнем само до Гердарюд, а и през нощта ще бъде светло.

Кристин слушаше с интерес как Ерлен отговаря на Ингебьорг, без да се шегува или да я подкача, като с равнопоставен събеседник или дори по-висшестоящ. Спомни си за Симон. Досега не беше срещала друг мъж от кралската свита, но Ерлен беше значително по-възрастен от Симон.

Спуснаха се в долината под планината и поеха по протежение на потока. Пътеката беше тясна, а храсталаците протягаха мокрите си ухаещи клонки към лицето на Кристин. В долината цареше прохлада, листата покрай потока лъщяха от роса.

Яздеха бавно; тропотът на конските копита по влажната, обрасла с трева пътека, отекваше глухо. Кристин се люшкаше на седлото, а зад гърба си чуваше бъбренето на Ингебьорг и уравновесения, плътен глас на Ерлен. Той не се впускаше в приказки и отговаряше някак разсеяно, На Кристин й се струваше, че и той е обзет от нейното настроение. Самата тя се чувстваше странно замаяна, но спокойна и доволна от щастливата развръзка.

Когато излязоха от гората и поеха по хълмовете под Мартестокер, сякаш се събуди от сън. Слънцето клонеше към залез, а градът и заливът се къпеха в ясна и бледа светлина. Нататък, над хребетите на Акер, млечносиньото небе бе обточено със светложълта ивица. Във вечерната тишина се разнасяха далечни звуци, долитащи сякаш от дълбините на прохладата. Някъде скърцаха колела на каруца, другаде лаеха кучета. Птиците в гората, останала зад гърба им, чуруликаха и извиваха трели.

Из въздуха се носеше миризма на запален треволяк. В полето забелязаха червените отблясъци от огън. Пламъците показваха, че яснотата все пак е вид мрак.

Минаха между огражденията на манастира. Непознатият заговори Кристин. Предложи услугите си да ги изпрати до портата, да поговори с абатисата и да й обясни какво се е случило. Ингебьорг обаче предпочиташе да се промъкнат през църквата и да влязат в манастира, без някой да забележи отсъствието им. Надяваше се сестра Потенсия да се е улисала с гостите си.

Кристин не се учуди, че пред лявата порта на църквата цари необичайна тишина. Иначе вечер тук ставаше доста оживено, защото хората от околността посещаваха църквата на монахините. Освен това в близост се намираха къщите, където живееха със слугите си възрастни миряни, решили да прекарат старините си в обителта. Сбогуваха се с Ерлен. Кристин помилва коня му — черен жребец с красива глава и кротки очи. Заприлича й на Мурвин, когото яздеше като дете в „Йорун“.

— Как се казва конят ви, господине? — попита тя, когато жребецът извърна глава от ръцете й и изпръхтя към гръдта на мъжа.

— Баярд — отвърна той и я погледна над гривата на коня. — Искате да узнаете името на коня, а не моето, така ли?

— Искам да узная и вашето, господарю — леко се поклони тя.

— Ерлен Никулаусьон.

— Дължим ви благодарност за добрината ви, Ерлен Никулаусьон — промълви Кристин и му подаде ръка.

Изведнъж лицето й се обля в гъста червенина. Тя издърпа наполовина ръката си от неговата.

— Да не би Осхил Гаутесдатер от Довре да е ваша роднина?

Забеляза с изненада, че и той се изчерви като божур. Пусна рязко ръката й и отвърна:

— Тя е моя леля. Аз съм Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“.

Погледна я толкова странно, че тя съвсем се смути, но се окопити и рече:

— Бих искала да ви благодаря по най-подобаващия начин, Ерлен Никулаусьон, но не зная как да изразя признателността си…

Той се поклони. Настана време да се сбогува с него, макар че й се искаше да си поговорят още. Кристин се обърна на вратата и видя, че Ерлен не е тръгнал. Помаха му с ръка.

В манастира цареше пълна паника и суматоха. Хокон бе поръчал на двама ездачи да обадят в обителта за изчезването на девойките, а самият той тръгнал да ги търси из града. Изпратили още хора да му помагат. Монахините чули, че зверовете убили и изяли две деца в града. Слухът беше пълна измислица, а звярът — беше един — бил уловен от неколцина от стражите на краля още преди вечерня.

Кристин стоеше с наведена глава и мълчаливо слушаше, докато абатисата и сестра Потенсия изливаха гнева си върху нея и Ингебьорг. Чувстваше се като заспала. Ингебьорг плачеше и се опитваше да се оправдае — та нали излезли с позволението на сестра Потенсия, с придружител, както си му е редът. Откъде да знаят какво ги очаква…

Високопреподобната Груа обаче нареди да останат в църквата, докато камбаните бият в полунощ, да се помъчат да посветят мислите си на духовни занимания и да благодарят на Господ, че е спасил живота и честта им.

— Господ ясно ви е показал истината за света — отсече тя. — Дивите зверове и слугите на дявола застрашават чедата му на всяка крачка. Няма друг начин да се спасят, освен да се уповават на Бог с молитви и призиви към Него.

Даде им по една свещ в ръката и ги накара да отидат със сестра Сесилия Бордшдатер, която нощем често се молеше сама в църквата.

Кристин положи свещта си пред олтара на свети Лаврентий и коленичи на олтарната стълба. Вторачи се в пламъка, докато бавно четеше „Отче наш“ и „Богородице Дево“. Постепенно блясъкът на свещите я обгърна и я откъсна от всичко останало. Кристин усети как сърцето й се разтваря, преливащо от благодарност, признателност и любов към Бога и милосърдната Му майка. Сякаш се приближи до тях. Винаги е знаела, че те бдят над нея, но едва сега го усети. Светът й се стори като тъмна стая, където пада слънчев лъч, а прашинките сноват между мрака и светлината. Почувства, че най-сетне и тя потъва в слънчевия лъч…

Искаше й се да остане в тихата, притъмняла църква възможно най-дълго; при малкото светли петънца, подобни на златисти звезди в нощта, при старото ухание на тамян и топлия мирис на запалени свещи. Копнееше да си почива на своята звезда.

Идването на сестра Сесилия отбеляза края на мига, изпълнен с щастие. Монахинята пристъпи едва доловимо до нея и докосна рамото й. Трите жени се поклониха пред олтара и излязоха през малкия южен портал на църквата.

Ингебьорг умираше за сън и си легна, без да говори. Кристин посрещна мълчанието й със задоволство — не искаше никой да смущава блажените й мисли. За нейна радост им беше забранено да си събличат долните ризи през нощта: Ингебьорг се потеше обилно заради телесата си.

Кристин дълго лежа будна, но не усети отново сладостния прилив, разнесъл се по тялото й, докато коленичеше пред олтара. Все пак топлината не я бе напуснала и тя отправи горещата си благодарност към Господ. Чувстваше се силна, докато се молеше за родителите си, за сестрите и си и за душата на Арне Юрдшон.

Мъчно й беше за баща й, за връзката помежду им каквато бе, преди в живота им да се появи Симон Андресьон. В душата й се надигна още по-силна нежност към баща й. Тази вечер синовната й обич изключваше любов и тревога за майка й. Кристин усещаше смътно, че Лавранс е понесъл много лишения в живота си. Спомни си старата, черна дървена църква в Гердарюд. На Великден тя видя там гробовете на трите си братчета и на баба си, истинската майка на Лавранс — Кристин Сигюршдатер, починала при раждането му.

Какво ли е довело Ерлен Никулаусьон в Гердарюд? Нямаше представа.

Не че Кристин продължаваше да мисли за него, но през цялото време споменът за тясното му тъмно лице и приглушения му глас дремеше някъде в сумрака извън светлия ореол, огрял съзнанието й.

Когато се събуди на следващата сутрин, слънчевите лъчи нахлуваха в спалнята. Ингебьорг й съобщи, че лично абатисата наредила на мирянките да не ги будят за сутрешната литургия. Дори обадили на Ингебьорг двете с Кристин първо да отидат да закусят. Радостта от жеста на абатисата стопли сърцето на Кристин: целият свят бе решил да я дари с добротата си.

3.

Селяните от областта Акер смятаха света Маргарита за своя покровителка и всяка година устройваха срещата си на двайсети юли, деня, в който се чества светицата. Тогава братята и сестрите от манастира се събираха до църквата в Акер с деца, гости и изобщо с простолюдието и слушаха литургията, отслужвана в олтара на света Маргарита, После тръгваха към залата за празненства до болницата в Хофвин. Там пиеха и се веселяха в продължение на пет дена.

Но понеже и църквата в Акер, и болницата в Хофвин бяха собственост на монашеската обител, а и мнозина от селяните в Акер обработваха земя, взета под аренда от манастира, се наложи обичаят абатисата и няколко по-възрастни сестри да почитат селяните с присъствието си в първия ден на пиршеството. А на онези от сестрите, които бяха в манастира само за да получат подходящо възпитание, а не да поемат по иноческия път, разрешаваха да придружават абатисата и да се включват в танцовата забава. Затова им поръчаха на празника да се облекат в светски дрехи.

Вечерта преди празничното честване на светицата в спалнята на девойките цареше оживление. Които се канеха да ходят на забавата, ровеха из сандъците си и си приготвяха премените, а клетите послушници изглеждаха сърдити и само ги наблюдаваха. Някои девойки бяха сложили гърнета върху комина и сега варяха отвари за бяла и мека кожа. Други забъркваха мазила, мажеха си с тях косите, разделяха ги на кичури, навиваха ги на кожени каишки, та после да се сдобият с красиви букли.

Ингебьорг извади всичките си дрехи, но не можеше да избере какво да си облече. Изключи зелената кадифена рокля, защото била твърде скъпа и изящна за пред селяни. До Кристин се приближи Хелга — една от сестрите, слаба и дребничка. Родителите й я обещали на Бог още от дете. Тя дръпна Кристин настрана и й прошепна:

— Ингебьорг сигурно ще се спре на зелената рокля и светлочервената копринена риза. Кристин, винаги си била добра с мен. Никак не подобава на послушница като мен да говори такива неща, но въпреки това ще ти го кажа. Онзи рицар, дето ви изпрати до манастира, си говори с Ингебьорг в църквата; той я причаква в клисурата, когато ходи при старицата Ингюн. Пита за теб и Ингебьорг му обеща да те заведе при него. Обзалагам се, че сега за пръв път чуваш за това, нали?

— Ингебьорг не ми е споменавала подобно нещо — отвърна Кристин.

Наложи се да стисне устни, за да не види сестра Хелга напиращата усмивка. Ето каква била значи тази Ингебьорг…

— Вероятно Ингебьорг много добре е разбрала, че не съм от жените, които тичат на среща с непознати мъже зад ъглите на къщите или зад оградите — гордо заяви Кристин.

— Май беше редно да премълча всичко това, не биваше да ти го казвам — заоправдава се сконфузено Хелга и двете се разделиха.

Цяла вечер Кристин се мъчеше да потисне усмивката си, когато някой погледнеше към нея.

На следващата сутрин Ингебьорг се помайваше и се разхождаше по долна риза из стаята. Кристин се досети, че приятелката й изчака първо тя да се облече. Засмя се мълчаливо, докато вадеше от сандъка си златистата си копринена риза. Досега не я беше обличала. Мекият ефирен плат се разля по тялото й, дрехата беше разкрасена със сребриста, синя и кафява коприна на врата и по гърдите, макар отворът на пазвата да не беше дълбок. Кристин си обу ленени чорапи и завърза малките виолетово-сини обувки, които за неин късмет Хокон бе успял да спаси в навалицата през онзи злощастен ден. Ингебьорг я погледна и Кристин се засмя:

— Баща ми винаги ме е учил да не показвам пренебрежението си към по-нисшите от мен, но ти си твърде важна и не желаеш да се докарваш заради селяните.

Червена като божур, Ингебьорг съблече вълнената риза и облече светлочервена, от коприна.

Кристин облече най-хубавата си кадифена рокля — виолетова, с дълбоко деколте и ръкави с цепка. Шлейфът й стигаше почти до земята. Закопча позлатен колан на кръста си и сложи на раменете си наметка от катерича кожа. Пусна дългата си руса коса и я разпиля. Закрепи на главата си златиста лента с малки рози.

Забеляза, че Хелга ги гледа. Кристин извади от сандъка си сребърна брошка — същата, с която бе закопчана дрехата й в нощта, когато Бентайн я настигна по селския път. След онази случка Кристин не я сложи нито веднъж. Приближи се до Хелга и тихо рече:

— Сигурна съм, че вчера ми довери онази вест от добро сърце. Не съм си помисляла друго.

И й сложи брошката.

Ингебьорг също изглеждаше много хубава, пременена в зелената си дреха, наметнала на раменете си червена копринена пелерина и пуснала къдравата си коса. Всички се надпреварват да се издокарат, помисли си Кристин.

В прохладното и свежо утро шествието тръгна от обителта и пое на запад към Фрюша. В околността селяните почти бяха прибрали сеното, а по протежение на дървените огради растяха на туфи сини камбанки и златиста дагуса. Класовете на избуялия по нивите ечемик се люлееха сребристобели с лек розов оттенък. На места, където тясната пътека криволичеше между нивите, хората се затрудняваха да минат заради избуялата растителност.

Хокон вървеше начело, понесъл знака на манастира с иконата на Дева Мария върху синя копринена покривка. Следваха го слуги и старци от обителта, после абатисата и четири възрастни монахини на коне. След тях вървяха девойките. Светските им премени блестяха на слънчевата светлина, преливащи от ярки цветове. На края на шествието пристъпваха няколко старици — мирянки и въоръжени мъже.

Членовете на обителта прекосяваха светлите ниви с песен на уста, а срещнеха ли ги селяни, отстъпваха встрани и отдаваха почит. Наоколо вървяха групички от миряни, тръгнали към църквата. Не след дълго монахините чуха зад гърба си хвалебствена песен, изпълнена от плътни мъжки гласове. Иззад близкия склон изплува знакът на манастира на остров Ховедоя — червената копринена покривка заблестя на слънчевата светлина и се раздвижи: ту се смъкваше, ту се развяваше във въздуха в зависимост от стъпките на носача.

Докато се изкачваха по последния склон към църквата, над цвилещите коне отекна величественият мощен звън на църковните камбани. За пръв път в живота си Кристин виждаше толкова много коне на едно място — полюшващо се, неспокойно море от лъскави гърбове на жребци върху гъстата зелена трева пред портите на църквата. На платото седяха или стояха прави празнично облечени хора, но всички станаха да поздравят иконата на Дева Мария от манастира, когато я понесоха сред множеството, и сториха дълбок поклон пред абатисата.

Струпалите се хора бяха повече, отколкото можеше да побере църквата, но вътре, до олтара, пазеха място за монахините и придружаващите ги миряни. Веднага след тях влязоха монасите от цистерцианския манастир на Ховедоя и се качиха в хора, откъдето изпълниха цялата църква с празнична песен.

Докато слушаха литургията, хората стояха прави и Кристин видя къде е застанал Ерлен Никулаусьон. Извисяваше се над околните с внушителния си ръст и тя разгледа профила му: високо, полегато и тясно чело; едър, правилен нос с триъгълна форма, с удивително фини, потреперващи ноздри като на неспокоен, подплашен жребец. Сега не й се стори толкова красив, колкото го помнеше. Мускулите по лицето му изглеждаха изопнати към меките, изящни устни и му придаваха сериозен вид, но все пак беше хубавец.

Той обърна глава и я погледна. Дълго не можаха да откъснат очи един от друг. След това Кристин само се молеше службата да приключи възможно по-скоро. Чакаше с нетърпение да разбере какво ще стане после.

Хората се насочиха към изхода на църквата, настана блъсканица. Ингебьорг дръпна Кристин назад в тълпата. Възползваха се от създалата се суматоха, за да се отделят от монахините, които тръгнаха напред. Смесиха се с последните останали в църквата хора.

Ерлен чакаше отвън, до вратата, застанал между свещеника от Гердарюд и пълен, червендалест мъж в пищен син кадифен костюм. Самият Ерлен бе облечен в коприна, но дрехите му бяха в кафяво и черно: дълга до земята туника, черна пелерина с втъкани дребни жълти соколи.

Размениха поздрав и се насочиха към мястото на платото, където бяха завързали конете си. Докато разговаряха за хубавото време, празничната литургия и събралото се множество, дебелият, червендалест мъж със златни шпори на име рицар Мюнан Бордшон поведе Ингебьорг за ръка. Девойката явно много му хареса. Ерлен и Кристин останаха назад. Вървяха мълчаливо.

Хората започнаха да се разотиват и пред църквата настана голяма неразбория. Конете се блъскаха, някои ездачи викаха ядосано, а други се смееха. Повечето жени и деца се качваха на седлата до мъжете, а младите момчета се мятаха при някой свой другар. Църковните хоругви, монахините и свещениците вече се виждаха как се спускат по склона.

Рицар Мюнан отмина Кристин и Ерлен. Ингебьорг седеше пред него, подпряна на ръката му. Двамата викнаха и помахаха за поздрав. Ерлен рече:

— И двамата ми слуги са с мен, но биха могли да се качат на един кон, а вие да вземете единия. Така ли предпочитате?

— Изостанахме доста от другите — изчерви се Кристин. — Не виждам слугите ви наоколо, така че… — тя не довърши мисълта си, засмя се, а Ерлен се усмихна.

Той се метна на седлото и й помогна да се качи зад него. У дома Кристин често се возеше при баща си, дори и след като порасна. Но въпреки това се почувства малко смутена и неспокойна, когато се хвана за рамото на Ерлен. С другата ръка се подпря на гърба на коня. Бавно заслизаха към моста.

Не след дълго Кристин реши да подхване разговор, за да наруши мълчанието:

— За мен беше неочаквано да ви срещна днес, господине.

— Така ли? — учуди се Ерлен и се обърна назад. — Нима Ингебьорг Филипусдатер не ви е предала поздравите ми?

— Нито не ми е казвала за поздравите ви — отвърна Кристин. — Не е споменавала името ви от онзи път, когато ни се притекохте на помощ — хитро додаде тя, защото Ингебьорг заслужаваше Ерлен да разбере за лицемерието й.

Ерлен не погледна назад, но Кристин долови усмивката му, когато я попита:

— А онази дребничка монахиня, забравих името й, тя предаде ли ви поздравите ми? На нея й дадох и възнаграждение за добрината.

Страните на Кристин поаленяха; тя се засмя:

— Е, поне това дължа на Хелга: заслужи си възнаграждението.

Ерлен си наклони леко главата и тилът му се допря до ръката й. Кристин побърза да отмести ръката си по-нагоре на рамото му. Обзе я леко безпокойство: май си бе позволила прекалена дързост, излизаше от границите на благоприличието, като дойде на литургията заради уречената си среща с мъж.

Ерлен я попита:

— Искате ли да танцувате с мен тази вечер, Кристин?

— Не зная — отвърна девойката.

— Сигурно ви се струва непристойно? — предположи той и след като не получи отговор, продължи: — Вероятно имате право. Но може би един танц няма да ви навреди? От осем години не съм бил на забава.

— Защо? Женен ли сте?

Кристин се досети, че ако Ерлен е семеен, нямаше да си урежда среща с нея. Подобно поведение би било недостойно. Помъчи се да зададе по-смислен въпрос:

— Да не би да сте изгубили годеницата или съпругата си?

Ерлен се обърна рязко и я изгледа изненадан:

— Аз? Осхил не ви ли е… Защо се изчервихте така, когато споменах кой съм онази вечер?

Кристин отново пламна, но не отговори. Ерлен настоя:

— Бих искал да узная какво знаете за мен от леля ми.

— Почти нищо — припряно рече Кристин. — Само ви е хвалила. Разказвала ми е колко сте красив и от какво знатно коляно произлизате. Веднъж ми каза, че моят род не може да се сравнява с вашия.

— Нима продължава с тези приказки въпреки несгодите си — засмя се горчиво Ерлен. — Е, щом се утешава с тази мисъл… Не е ли споменавала друго за мен?

— Че какво друго? — учуди се Кристин и сърцето й се сви незнайно защо.

— Би могла например да ви спомене, че бях отлъчен от църквата и ме принудиха да платя скъпо, за да постигна отново разбирателство и мир — тихо промълви Ерлен и сведе поглед.

Кристин посрещна думите му с дълго мълчание, а после бавно заключи:

— Не всеки е ковач на собственото си щастие, както казват. Не съм видяла много от света, но никога не бих повярвала, че сте извършили нещо непочтено, Ерлен.

— Бог да ви възнагради за думите ви, Кристин — Ерлен се наведе и целуна китката й толкова страстно, че конят подскочи. Когато животното се успокои, Ерлен помоли настойчиво: — Елате да танцувате с мен, Кристин. После ще ви разкажа всичко за живота си, но нека прекараме тази вечер във веселие.

Кристин се съгласи. Известно време яздиха, без да разговарят.

После Ерлен се поинтересува от Осхил и Кристин му разказа каквото знае, като не спираше да я хвали.

— Значи не всички врати са затворени за Бьорн и Осхил? — поколеба се Ерлен.

Кристин обясни, че мнозина ги харесват. Баща й например смятал повечето одумвания и слухове за клевети.

— Какво мислите за моя роднина Мюнан Бордшон? — засмя се Ерлен.

— Не го огледах — отвърна Кристин, — но не ми се стори нищо особено.

— А знаете ли, че той е син на Осхил?

— Така ли? — слиса се Кристин.

— Да, децата й наследиха от нея всичко друго, освен красотата й.

— Дори не зная името на първия й съпруг — подхвърли Кристин.

— Двете със сестра й се задомили с двама братя, Борд и Никулаус Мюнансьон. Баща ми е по-възрастен, а майка ми била втората му съпруга. От предишната нямал деца. Женихът на Осхил, Борд, също не бил в първа младост и никак не се спогаждали. Тогава бях малък и се мъчеха да скрият от мен какво става. Така или иначе тя избяга от страната с Бьорн и се омъжи за него без одобрението на роднините си. Борд вече беше починал. Хората искаха да разтрогнат брака им, говореше се, че Бьорн се намърдал в леглото на Осхил преди смъртта на мъжа й и дори скроили заговор да го премахнат. Не успяха обаче да им сторят нищо. Двамата минаха под венчило, но платиха висока цена — разделиха се с всичките си имоти. Бьорн уби и братовчеда на Осхил, който е и братовчед на сестра й, тоест на майка ми.

Кристин получи сърцебиене. В родния й дом възрастните винаги внимаваха децата да не чуват непристойни приказки, но някои подобни случки все пак стигаха до ушите й, например, че мъж съжителствал с омъжена жена, без да са минали под венчило. Наричаше се прелюбодеяние, един от най-тежките грехове. В такива случаи се свиква съвет за съдбата на мъжа, отлъчват го или го прогонват надалеч, като го лишават от правото на закрила от закона. Според Лавранс никоя стопанка не била длъжна да остане при мъжа си, ако той има връзка с друга омъжена жена. Копелетата цял живот страдат заради греха на родителите си, дори и ако в последствие им разрешат да се венчаят. Мъж може да остави наследството и името си на дете, родено му от уличница или просякиня, но не и на копеле, пък било то и родено от рицарска жена. Кристин се сети каква неприязън изпитваше към Бьорн, към бледото му лице и тлъстото му отпуснато тяло. Недоумяваше как е възможно Осхил да се държи толкова мило и кротко с мъжа, който я е подмамил да съгреши; как такава прекрасна жена му е позволила да я направи на глупачка. Та той дори не се отнасяше с нея, както заслужава. Сам-самичка се трепеше из двора, а Бьорн по цял ден пиеше бира. И въпреки това Осхил винаги му говореше с нежност и мекота в гласа. Кристин се запита дали баща й е забелязал тази несправедливост, когато Бьорн им гостува в „Йорун“. Впрочем я озадачи начинът, по който Ерлен говори за най-близките си роднини. Вероятно предполагаше, че Кристин вече е чувала за това.

— Ще ми бъде приятно някой ден, когато поема на север, да погостувам на леля Осхил. Бьорн още ли е такъв красавец?

— Не — отвърна Кристин. — Прилича на престояло сено.

— Е, никак не му е лесно на човека — със същата горчива усмивка отбеляза Ерлен. — В живота си не съм срещал по-красив мъж от него. Изминаха двайсет години, откакто не съм го виждал, а тогава бях малък, но въпреки това мисля, че няма равен по хубост.

Не след дълго пристигнаха в болницата, която представляваше сбор от редица внушителни каменни и дървени сгради: лечебница, дом за милостиня, странноприемница за богомолци, параклис и дом на свещениците. На двора цареше пълна суматоха, защото приготвяха храна за селяните. В днешния ден бедните и болните членове на сдружението също щяха да получат най-отбрани ястия.

Сградата на сдружението се намираше отвъд градините на странноприемницата и хората минаваха през прочутата градина с билки на достопочтената абатиса. Тя подтикна градинарите да започнат да отглеждат растения, неизвестни дотогава в Норвегия, а и всички насаждения на разпространени цветя, подправки и лековити треви вирееха по-добре в нейните градини. Абатисата се славеше като изкусна билкарка и дори беше превела на норвежки книги на Салернската медицинска школа за лековитите растения. Откакто разбра, че и Кристин е посветена в изкуството на билкарството и проявява любознателност, Високопреподобната Груа се държеше още по-дружелюбно с нея.

Кристин обясни на Ерлен какви треви растат от двете страни на пътя. Под лъчите на обедното слънце се носеше парливо ухание на копър и целина, на лук и рози, на амбра и жълт шибой. Зад напечените от жаркото слънце поля, където вирееха билки, тъмнееха изкусително овощни градини, заградени с плет. Там блестяха алени череши, а под зелените корони на дърветата примамваше прохладна сянка. Ябълковите дръвчета навеждаха клони, натежали от плод.

Плет от роза рубигиноза обграждаше градината. Тук-там още се виждаха цветове, но по нищо не се различаваха от шипки. Нажежените листа обаче ухаеха на вино и ябълки. Хората си късаха клонки и се кичеха с тях. Кристин също си затъкна няколко цветчета зад ушите и задържа една роза в ръката си. Ерлен я взе мълчаливо. Поноси я малко, после я закрепи на бутониерата си със смутен и объркан вид. Действията му бяха доста непохватни и по невнимание той си избоде пръстите до кръв.

На втория етаж на къщата на сдружението по протежение на дългите стени бяха сложени няколко широки маси: една за мъжете и една за жените. Насред стаята имаше две маси за деца и младежи.

На масата на жените абатисата седеше на почетното място, а монахините и по-знатните стопанки — на пейката до стената. Неомъжените жени се настаниха на външната пейка, като за девойките от манастира бяха отредени по-личните места. Кристин усещаше погледа на Ерлен, но не посмя дори веднъж да си извърне леко главата. Осмели се да хвърли бърз поглед към масата на мъжете едва когато свещеникът започна да чете имената на починалите братя и сестри от сдружението. Зърна го за секунда, застанал до стената зад запалена свещ на масата. И той я гледаше.

Празничният обяд продължи дълго заради ритуалите, при които се вдига чаша и се споменават Бог, Дева Мария, света Маргарита, свети Улав и свети Халвар, четат се молитви и се пеят песни.

През отворената врата Кристин видя, че слънцето се е скрило. От платото се носеше музика и песни. Младите станаха от масите, когато абатисата им позволи да слязат и да се позабавляват, ако искат.

На платото горяха огньове. Наоколо се извиваха хора от пъстро и черно облечени младежи. Свирачите седяха върху наредени един върху друг сандъци и опъваха струните на цитрите. Понеже се събраха твърде много хора за едно хоро, се образуваха по-малки кръгове и във всеки изпълняваха различна песен. Вече се смрачаваше, върховете на северните горски склонове се чернееха на фона на жълтеникаво зеленото небе.

Хората пиеха под чардака. Неколцина мъже се втурнаха към шестте девойки от манастира, които слязоха по стълбите. Мюнан Бордшон се спусна към Ингебьорг, а Ерлен хвана Кристин за китката. Стисна ръката й, пръстените им се отъркаха и се сплетоха здраво.

Ерлен я заведе при най-далечния огън. Там танцуваха деца. Със свободната си ръка Кристин се залови за дванайсетгодишно момче, а Ерлен — за крехко, дребничко девойче.

В тяхното хоро не пееха, а само се поклащаха под звуците на музиката. После някой извести, че Сивур Датчанина искал да им изпее нещо. Напред пристъпи висок, светъл мъж с грамадни ръце и подхвана песента си:

Свирачите не знаеха песента и само подръпваха струните, а датчанинът пееше без съпровод с красивия си силен глас:

Свирачите успяха да хванат мелодията, а танцуващите започнаха да си тананикат новата песен и се включиха в рефрена.

Времето напредна. Огньовете представляваха вече само купчини пепел, която ставаше все по-черна.

Кристин и Ерлен стояха под дърветата до оградата, хванати за ръце. Шумотевицата, вдигната от празнуващите, утихна. Само неколцина младежи газеха жаравата и си тананикаха, но свирачите вече си бяха легнали. Повечето хора си тръгнаха. От време на време някоя стопанка минаваше да търси мъжа си, напил се с бира и заспал кой знае къде.

— Къде ли съм си оставила връхната дреха? — прошепна Кристин.

Ерлен я прихвана през кръста и загърна и двамата с пелерината си. Притиснати един до друг, те тръгнаха из градината с билките.

Лъхна ги силен дъх на подправки, но вече по-приглушен и овлажнял от мъглата. Спусна се много тъмна нощ. Облаците над върховете на дърветата обагриха небето в сиво. Двамата усетиха присъствието и на други хора в градината. Ерлен притисна девойката към гърдите си и попита шепнешком:

— Страхуваш ли се, Кристин?

Тя възприемаше околния свят като бегъл проблясък в съзнанието си. Даваше си сметка, че това е безумие, ала се чувстваше обладана от приятно вцепенение. Притисна се към Ерлен и зашепна неясни думи, без сама да знае какви.

Стигнаха до края на пътеката, където имаше каменна стена. Отвъд нея се простираше гората. Ерлен й помогна да се покатери. Пое я от другата страна и я задържа в ръцете си, преди да я пусне на земята.

Кристин вдигна лице към Ерлен и му поднесе устните си. Той докосна слепоочията й, зарови пръсти в косите й. Усещането беше приятно. Прииска й се да отвърне на ласките му, прегърна главата му и се опита да го целуне, както я бе целунал той.

Ерлен плъзна ръце по гърдите й и ги погали, а тя усети как той сякаш отвори сърцето й и го докосна. Ерлен раздипли леко ризата й и целуна гръдта й. Все едно нажежи цялото й същество.

— Никога не бих те наранил — прошепна Ерлен. — Не бих допуснал да пролееш и една сълза заради мен. Не съм си представял по-добра девойка от теб, скъпа Кристин.

Внимателно я поведе към тревата под храстите. Седнаха и се облегнаха на каменната стена. Кристин мълчеше, но понеже той явно се сдържаше да не я погали, тя протегна ръка и докосна лицето му.

След известно време Ерлен я запита:

— Не си ли изморена, любима?

Кристин се притисна към гърдите му, а той я прегърна и прошепна:

— Поспи си, Кристин, отпусни се на рамото ми.

Тя потъваше в мрак, топлина и щастие, сгушена до гърдите му.

Когато се опомни, лежеше изтегната на тревата с буза в скута му. Ерлен седеше както преди това, опрял гръб на оградата, лицето му сивееше в сутрешния сумрак, но широко отворените му очи изглеждаха бистри и красиви. Беше завита с пелерината му, а усещаше краката си приятно топли в кожената наметка.

— Поспа в скута ми — усмихна се леко той. — Бог да те възнагради, Кристин. Спа като бебе в обятията ми.

— А вие не поспахте ли, Ерлен? — попита Кристин.

А той погледна пробудените й очи с усмивка:

— Може пък да дойде нощ, когато ще заспим в една постеля. Не зная какво ще отсъдиш, като го обмислиш. Цяла нощ не мигнах, макар че онова, което ни разделя, ме възпира по-убедително дори от меч. Кажи ми, ще останеш ли моя любима и след тази нощ?

— Да, искам да съм ваша любима, Ерлен. Ще бъда ваша любима и няма да обикна другиго.

— Господ да ме изостави, ако прегърна друга девойка или жена, преди да станеш моя законна спътница в живота. Кажи го и ти, Кристин — помоли той.

— Господ да ме изостави, ако приема в обятията си друг мъж, докато съм жива.

— Трябва да тръгваме, скоро хората ще се събудят.

Нагазиха в гъсталака от външната страна на оградата.

— Замисляла ли си се какво ще правим от тук нататък? — попита Ерлен.

— От вас зависи — отвърна Кристин.

— В Гердарюд се говори, че баща ти е мек и справедлив мъж — отбеляза след малко той. — Дали според теб ще се възпротиви на молбата ни да развали уговорката си с Андрес Даре?

— Татко непрекъснато повтаря, че за нищо на света не би принудил дъщерите си да се съобразят с неговата воля. Основната причина за този годеж е удобното разположение на земите ни. Но татко едва ли би искал да не видя бял ден в живота си заради имот.

В съзнанието й се прокрадна съмнение, че ще успее лесно да убеди Лавранс да развали годежа, но тя пропъди колебанията си.

— Дано всичко се нареди добре — изрази надежда Ерлен. — Кристин, кълна се, вече не мога да те изгубя. Никога няма да бъда щастлив, ако не съм с теб.

Разделиха се в гората. В сутрешния сумрак Кристин намери пътя към странноприемницата, където бяха отседнали гостите от манастира. Нямаше свободни легла, затова тя метна дрехата си върху сламата на пода и легна, без да се съблича.

Когато се събуди, вече наближаваше пладне. Седнала на пейка до Кристин, Ингебьорг Филипусдатер шиеше разпраната си връхна дреха и веднага започна да бъбри:

— Цяла нощ ли прекара в компанията на Ерлен Никулаусьон? Внимавай с това момче, Кристин. Да не мислиш, че Симон Андресьон ще се зарадва, като разбере, че си се сприятелила с Ерлен?

Кристин взе леген и започна да се мие.

— А твоят годеник, Ингебьорг? На него дали ще му хареса да научи с кого си танцувала снощи? Абатисата ни разреши да се забавляваме и да танцуваме, с когото пожелаем.

— Годеникът ми Айнар Айнаршон и Мюнан Бордшон са приятели — задъха се Ингебьорг. — А и Мюнан е женен и стар. Освен това е и грозен, но е свестен и изглежда като аристократ. Я виж какво ми подари за спомен от снощи — похвали се тя и показа на Кристин златна фиба, която снощи беше закачена на шапката на Мюнан. — Този Ерлен го освободили от отлъчването миналия Великден, но при него в „Хюсабю“ се настанила любовницата му Елине Ормсдатер. Ерлен избягал при отец Юн в Гердарюд, защото явно само така би могъл да устои на изкушението да съгреши.

Кристин се приближи към Ингебьорг, пребледняла като платно.

— Нима не знаеш? — учуди се Ингебьорг. — Ерлен съблазнил жената и я разделил със съпруга й. Живял с нея в имението въпреки заповедта на краля и анатемата на архиепископа. Имали две деца. Наложило се да избяга в Швеция и му отнели много имоти. Според Мюнан Ерлен ще стигне до просешка тояга, ако не си вземе поука в най-скоро време…

— Това ми е известно, ако искаш да знаеш — отвърна Кристин със сковано лице. — Това са минали работи.

— Да, така каза и Мюнан, неведнъж слагали край на отношенията си — умислено отбеляза Ингебьорг. — Но теб това не те засяга, нали си сгодена за Симон Андресьон. И все пак този Ерлен е голям красавец.

Монахините щяха да тръгнат за манастира след деветия богослужебен час и Кристин обеща на Ерлен да се срещнат до каменната ограда, където прекараха нощта, веднага щом намери сгоден случай.

Завари го легнал по корем на тревата с глава, заровена в шепите му. Щом я видя, той скочи на крака и протегна ръце към нея.

Кристин ги пое и постояха така, преплели пръсти, Кристин подхвана:

— Защо ми разказахте вчера историята на Бьорн и Осхил?

— По очите ти разбирам, че си узнала — отвърна Ерлен и бързо пусна ръцете й. — За какъв ме мислиш сега, Кристин? Тогава бях на осемнайсет години — припряно заобяснява той. — Тогава кралят, мой роднина, ме изпрати на мисия в крепостта на Варгьой — Вълчия остров — и прекарахме зимата в областта Стайген. Тя беше омъжена за местния лагман, Сигюр Саксюлвсьон. Съжалих я, защото той беше стар и невероятно противен. Сам не зная какво ме прихвана. Е, харесвах я, разбира се. Предложих на Сигюр да ми наложи каквито иска глоби, защото исках да му се реванширам. Все пак в много отношения е смел мъж. Той обаче настоя да уредим всичко по законовия ред и ме осъди пред тинга на жигосване заради прелюбодейство с жената на моя домакин. Случилото се стигна до ушите на баща ми, а после и до крал Хокон и той ме прогони от двора си. Ако искаш да узнаеш всичко, с Елине ме свързват само децата, а те не са й първата грижа. Живеят в Йостердалене, в стопанство, което беше мое, но го дадох на сина си, Орм. Елине не желае да живее при тях. Сигурно се надява Сигюр да предаде скоро богу дух. Не зная какво всъщност иска. Сигюр я прие отново, но според нея тя само му слугувала като робиня. Елине настоя да се срещнем в Нидарус. А аз не се чувствах особено добре при баща ми в „Хюсабю“. Продадох всичко, което успях, и избягах с нея в областта Халанд — тамошният владетел граф Якоб ми оказа подкрепа в онзи труден момент. Какво друго можех да сторя — та тя носеше детето ми в утробата си. Тогава се заблуждавах, че няма да съм първият, измъкнал се безнаказано от подобна история, но крал Хокон беше най-строг към приближените си. С Елине живяхме разделени около година, но баща ми почина и се събрахме отново. Струпаха ми се доста неприятности. Селяните ми отказаха да плащат данък или да разговарят с наместниците ми, защото съм бил отлъчен. Отново постъпих необмислено и ме осъдиха за грабеж, а нямах пари да плащам дори на слугите си. Кристин, тогава бях твърде млад и не знаех как да се справя с налегналите ме неволи, а всичките ми роднини, с изключение на Мюнан ме изоставиха. Той обаче не смееше да ми помага заради жена си. Е, сега вече ти признах: пропилях имотите си и изложих на опасност честното си име. За теб май е по-добре да бъдеш със Симон Андресьон.

Кристин обгърна врата му с ръце.

— Ако си съгласен, ще се придържаме към клетвата ни от снощи, Ерлен.

Ерлен я притегли към себе си, целуна я и промълви:

— Животът ми ще се промени, бъди сигурна. Единствена ти в целия свят имаш власт над мен. О, само да знаеш колко много мислих снощи, докато спеше в обятията ми, красавице моя. И сам дяволът не би могъл да ме подтикне да те разтревожа или оскърбя, скъпоценност моя.

4.

Когато живееше в „Скуг“, Лавранс Бьоргюлфсьон плати на църквата в Гердарюд, за да отслужват панихиди за душите на починалите му родители. Годишнината от смъртта на баща му, Бьоргюлф Шетилсьон, се падаше на тринайсети август и Лавранс помоли брат си Осмюн да заведе Кристин на помена, за да присъства и тя.

Кристин дочака уречения ден с тревога в сърцето. Опасяваше се да не би нещо да осуети намеренията на чичо й и той да не изпълни обещанието си, защото неведнъж бе показвал, че не държи особено на Кристин. Все пак Осмюн пристигна в манастира в деня преди панихидата и взе племенницата си. От обителта наредиха на Кристин да облече светски дрехи, но да са тъмни и семпли. Плъзна слух, че девойките от манастира си позволявали да обикалят извън стените на Нонесетер. Затова епископът разпореди младите жени, които не се готвят да поемат по иноческия път, да не носят монашески одежди, когато гостуват на роднините си, за да не ги бъркат с послушниците или обреклите се на бога монахини.

Душата на Кристин ликуваше, докато пътуваше с чичо си по селския път. Осмюн също се радваше на компанията й, защото установи, че Кристин умее да общува. Иначе той се чувстваше угнетен от грижи. Обясни й, че по всяка вероятност тази есен ще съберат войска за поход към Швеция, защото кралят бил твърдо решен да отмъсти за престъплението, извършено срещу съпруга на племенницата му26. Кристин знаеше за убийството на шведските херцози и го смяташе за ужасяващо злодеяние, но кралските междуособици не представляваха интерес за нея. У дома, в долината, хората не отделяха много време на подобни събития, макар че и Лавранс участва в похода срещу херцог Айрик27 до крепостта „Рагнхилдархолм“ край град Конунгахела. Осмюн подробно описа какъв напредък са постигнали кралят и братята му в отношенията си. Кристин не разбираше от тези неща, но слушаше внимателно разказа му за уговарянето и развалянето на годежите на кралските дъщери. Утешаваше се с мисълта, че не навсякъде обсъденият годеж има тежестта на женитба, както в родния й край. Събра смелост и разказа на чичо си, че се е запознала с Ерлен от „Хюсабю“. Осмюн се изказа ласкаво за него: проявил неблагоразумие, но вината била най-вече на баща му и на краля. Отнесли се твърде строго с него, сякаш станал съучастник на дявола само защото го споходил лош късмет. Кралят бил твърде благочестив, а Никулаус се разгневил, задето Ерлен пропилял много имоти. Затова го заклеймили като прелюбодеец, който ще гори в ада.

— Всеки смелчага трябва да проявява поне малко непокорство — заключи Осмюн Бьоргюлфсьон. — А и онази жена беше голяма красавица. Но ти, Кристин, нямаш работа с Ерлен, така че не се тревожи за неговите дела.

Ерлен не дойде на панихидата, както обеща на Кристин, и тя през цялото време мисли за него, а не за Божието слово. Не само не изпитваше угризения за това, но и усещаше странно отчуждение от неща, които доскоро й бяха близки.

Помъчи се да се утеши с мисълта, че Ерлен е намерил за най-разумно да не издават познанството си пред нейния настойник. Тя споделяше същото мнение, но цялото й сърце копнееше за Ерлен. Вечерта си легна в отредената за нея спалня и си поплака.

На следващия ден излезе да се поразходи из гората с шестгодишната си братовчедка. Поотдалечиха се от имението и чуха, че някой се приближава зад гърба им. Кристин позна Ерлен, без дори да се обърне.

— Цял ден седя на хълма и наблюдавам двора — призна той. — Надявах се да намериш сгоден случай да излезеш из гората…

— Да не мислиш, че съм излязла, за да те видя? — засмя се Кристин. — Не се ли боиш да ходиш из гората на чичо ми с кучета и лък в ръка?

— Лично той ми позволи да ловувам тук известно време. А кучетата са негови — намериха ме тази сутрин — той погали животните и взе момиченцето в скута си. — Нали ме познаваш, Рагнфрид? Не бива да казваш, че сте говорили с мен, а аз ще ти подаря нещо.

Ерлен подаде на детето кесийка със стафиди.

— Всъщност ги носех за теб, Кристин. Това дете дали може да пази тайна?

Разговаряха припряно и с усмивка на уста. Ерлен беше облечен в къса, тясна кафява жилетка, а на главата си носеше червена копринена шапка. Изглеждаше младолик, смееше се и закачаше детето. Междувременно хвана ръката на Кристин и я стисна до болка.

Ерлен изрази радостта си от подготвяния поход:

— Така по-лесно ще подновя дружбата си с краля — обясни той. — И всичко ще стане по-лесно — додаде развълнувано той.

По едно време седнаха на поляна в гората. Ерлен държеше детето в скута си и тайно галеше пръстите на Кристин в тревата. Мушна в ръката й три златни пръстена, завързани един за друг.

— А някой ден ще имаш толкова, колкото можеш да носиш — обеща й той шепнешком.

— Ще те чакам тук, на тази поляна, всеки ден по това време, докато си в „Скуг“ — рече й той на раздяла. — Идвай, когато успееш.

На следващия ден Осмюн Бьоргюлфсьон замина заедно със съпругата си Юрид и децата за фамилното имение в Хаделан, защото се изплашиха от слуховете за предстоящите походи. Живеещите близо до Осло още не бяха успели да се отърсят от спомена за последния опустошителен поход на херцог Айрик. Майката на Осмюн, изплашена до смърт, пожела да потърси убежище в манастира на Кристин, защото беше твърде немощна, за да пътува с останалите. Кристин обеща да остане при нея — наричаше я своя баба, — докато Осмюн се върне от Хаделан.

По пладне, когато хората в имението се оттеглиха да си починат, Кристин се качи в спалнята си. Бе донесла вързоп с дрехи и сега се преоблече, докато си тананикаше.

От баща си имаше памучна небесно синя рокля, изпъстрена с червени цветчета. Реши да се натъкми с нея. Среса косите си и ги прибра назад с червена копринена панделка. На кръста си сложи колан също от червена коприна, а на ръцете — пръстените от Ерлен. През цялото време се чудеше дали ще му се хареса така.

Двете кучета, скитали вчера с Ерлен из гората, спаха в нейната стая. Сега Кристин ги примами да тръгнат с нея. Промъкна се между постройките и пое по пътеката към гората.

Палещите лъчи на обедното слънце огряваха самотната, притихнала поляна. От заобикалящата я борова гора се носеше силно ухание. Слънцето печеше, а синьото небе изглеждаше някак натежало над върховете на дърветата.

Кристин седна на сянка. Отсъствието на Ерлен не я разтревожи. Не се съмняваше в него. Дори изпита особено задоволство, че е пристигнала първа и ще го почака.

Заслуша се в тихото жужене на мушиците по пожълтялата трева. Откъсна няколко уханни цветчета, които достигна само с едно протягане на ръката. Стри ги между пръстите си и ги помириса. Унесе се в дрямка, макар и с широко отворени очи.

Не помръдна дори когато чу тропот на копита в гората. Кучетата започнаха да ръмжат и козината им настръхна, но после се втурнаха към поляната с радостен лай, размахвайки дружелюбно опашки. Ерлен слезе от коня, потупа го по гърба и го пусна. Затича към Кристин, а кучетата подскачаха из краката му. Той ги закачаше, милваше ги по муцуните и се приближи, следван от двете сиви като вълци животни. Кристин се усмихна и му протегна ръка, без да става.

Докато гледаше черната му коса в скута си, в съзнанието й изплува спомен, ясен и същевременно далечен като сгушена в мрака на планински склон къща, внезапно осветена от слънчев лъч в неспокоен ден. И в сърцето й сякаш се надигна онази нежност, за която някога я молеше Арне Юрдшон, без тя да го разбере. Със страх и трепет в сърцето тя притегли Ерлен към себе си и притисна лицето му към гърдите си. Целуна го, все едно се боеше да не й го отнемат. После погледна главата му в прегръдките си, сякаш държеше дете. Закри очите му с ръка и обсипа устата и бузите му с целувки.

Слънчевата светлина вече не огряваше поляната. Тежкият цвят на върховете на дърветата потъмня още повече и се разля по цялото небе. В облаците се виждаха само малки, медночервени светли точици, наподобяващи пламъци от пожар. Баярд се появи, изпръхтя високо и застана неподвижно, вторачен в тях. Светкавица разцепи небето, последвана от трясъка на недалечен гръм.

Ерлен се изправи и поведе коня към близката стара плевня. Завърза го за вратата до купчина дърва. В плевнята имаше натрупано сено. Ерлен разстла дрехата си и двамата с Кристин седнаха, а кучетата легнаха до тях.

Не след дълго плисна проливен дъжд. Гората зашумоля, а дъждовните капки плющяха по земята. Наложи се да се изместят по-навътре, за да не се намокрят. След всеки прокънтял гръм Ерлен питаше Кристин:

— Не те ли е страх, любима?

— Малко — отвръщаше тя и се притискаше в обятията му.

Загубиха представа за времето. Бурята отмина бързо, гръмотевиците отекваха съвсем в далечината, а слънцето огряваше мократа трева. От покрива се стичаха все по-малко лъскави капки. В плевнята се разнасяше все по-силно сладникавото ухание на сено.

— Трябва да тръгвам — рече Кристин.

— Да, трябва да тръгваш — съгласи се Ерлен и хвана крака й.

— Ще се намокриш. Вземи коня, а аз ще вървя пеш.

Ерлен я гледаше странно. Кристин потрепери. Заради сърцебиенето, предположи тя. Ръцете й бяха студени и потни. Когато той целуна оголеното й коляно, тя вяло се опита да го отблъсне. Ерлен вдигна лице за миг и й заприлича на един мъж, когото нахраниха в манастира. Така целуна той дадения му комат хляб. Кристин се отпусна безсилно в сеното с разперени ръце и позволи на Ерлен да осъществи желанието си.

Тя седеше изправена, когато Ерлен надигна глава от ръцете си и се подпря отривисто на лакът:

— Не ме гледай така, Кристин!

Гласът му я проряза като неизпитвана досега остра болка. Той не се чувстваше щастлив от случилото се!

— Кристин, Кристин… Сигурно си мислиш, че съм те подмамил да дойдеш при мен в гората, за да ти сторя това, да те насиля…

Тя погали косите му, без да го погледне.

Не си ме насилвал. Ако те бях помолила, щеше да ме пуснеш да си отида — прошепна тя.

— Не съм сигурен — отвърна той и зарови лице в скута й. — Опасяваш ли се, че ще предам доверието ти? — страстно попита той. — Кристин, кълна ти се в християнската си вяра — Бог да ме изостави в сетния ми час, ако не ти бъда верен, докато съм жив.

Тя не продума, само галеше косите му.

— Май стана време да се прибирам — въпросително рече тя след време и изчака отговора му със смъртен страх в сърцето.

— Да — кимна мрачно той.

Ерлен се изправи чевръсто, отиде до коня и отвърза юздите.

И Кристин стана от сеното. Постепенно започна да осъзнава какво се е случило между тях. Почувства се отпаднала и съкрушена. Сама не знаеше какво бе очаквала от срещата им — може би Ерлен да я качи на коня си, да я отведе от тук и вече да не се връща при роднините си? По цялото си тяло изпитваше странна болка. Значи за това се пееше във всички народни песни. Изживяването с Ерлен я превърна в негова жена и тя не можеше да допусне мисълта, че ще живее далеч от обятията му. Трябваше да си тръгне и да го остави тук, но цялото й същество отхвърляше тази перспектива.

Ерлен и Кристин поеха надолу из гората, хванати за ръка. С другата си ръка той водеше коня, но не знаеше какво да й каже.

Приближиха се до постройките на „Скуг“ и Ерлен понечи да се сбогува с нея.

— Недей да тъжиш така, Кристин, съвсем скоро ще станеш моя съпруга.

— А кога заминаваш? — попита тя със свито сърце.

— Веднага щом отпътуваш от „Скуг“ — отвърна той и в гласа му се появи по-бодра нотка. — Ако се откажат от похода, ще се посъветвам с Мюнан. Той отдавна ми повтаря да се задомя. Ще се съгласи двамата да поговорим с баща ти.

Кристин наведе глава. След всяка негова дума бъдещето й в манастира или в родния дом й се струваше все по-немислимо; сякаш се носеше по течение, отдалечаващо я от всичко познато.

— Нали каза, че роднините ти заминали някъде? Значи си сама в спалнята? — попита Ерлен. — Ако дойда да поговорим нощес, ще ми отвориш ли?

— Да — прошепна Кристин и се сбогува с него.

Кристин прекара остатъка от деня с баба си. След вечеря й помогна да си легне. После се качи на втория етаж, където се намираше нейната спалня. Седна на сандъка под малкия прозорец. Не й се спеше.

Наложи се да чака дълго. Навън цареше пълен мрак, когато чу тихите стъпки по чардака. Ерлен почука на вратата с пръсти, увити във връхната си дреха. Кристин стана, дръпна резето и го пусна вътре.

Тя забеляза колко го зарадва прегръдката й. Притисна се към него.

— Опасявах се, че ще ме посрещнеш разгневена — призна той. — Не сме сторили голям грях. Божият закон не е като светския. Гюнюлф, брат ми, веднъж ми обясни: ако двама души единодушно решат да са заедно цял живот и да споделят една постеля, са венчани пред Бога и всеки опит да нарушат светия си съюз е голям грях. Ще ти го кажа и на латински, само да се сетя… Знаех го, но…

Кристин се запита по какъв ли повод братът на Ерлен му е разяснявал този въпрос, но пропъди неволно прокрадналото се съмнение, че Ерлен е постъпил така и с друга жена. Опита се да се утеши с думите му.

Седяха прегърнати на сандъка. Кристин се чувстваше спокойна. Само в неговите обятия я обземаше усещане за безопасност.

Ерлен ту говореше много и развълнувано, ту млъкваше за дълго и само я милваше. Кристин жадно поглъщаше всяка негова дума, всяка чаровна дреболия, която го правеше още по-обаятелен; същевременно омаловажаваше провиненията му, хвърлящи върху него неблагоприятна светлина, и любовта й към Ерлен ставаше все по-силна.

Никулаус, бащата на Ерлен, бил твърде стар, когато му се родили децата, и нямал необходимото търпение и подход, за да ги възпита. И двамата му синове израснали в дома на чичо си, Борд Петершон, в „Хестнес“. Ерлен нямаше други братя и сестри освен година по-малкия от него Гюнюлф, свещеник в църквата в Нидарус.

— След теб на този свят най-много обичам него.

Кристин попита дали с брат му си приличат, но Ерлен отвърна през смях, че са различни и по лице, и по сърце. От три години Гюнюлф бил в чужбина да следва. Два пъти изпращал писма на роднините си — последно миналата година, когато се канел да тръгва от абатството „Сен Женвиев“ в Париж за Рим.

— Ще се зарадва, когато се върне и ме завари женен — сподели Ерлен.

После й разказа за голямото наследство, оставено от родителите му. От думите му Кристин се досети, че той не следи как се развиват земите и търговската дейност в тях. Тя, от своя страна, беше наясно с имотите на баща си. Ерлен не бе подходил отговорно към наследените земи: някои продал, други разпокъсал, трети опропастил, четвърти ипотекирал. Положението се влошило особено през последните години, когато се опитвал да се раздели с любовницата си. Тогава се надявал с течение на времето хората да забравят за нелепите му подвизи, а роднините му да му подадат ръка. Преди дори си мислел, че някой ден хората от половината област ще работят за него, както на времето работели за баща му.

— Сега обаче не зная къде ще му излезе краят — въздъхна той. — Някой ден може да стана като Бьорн Гюнаршон. Ще притежавам малко стопанство в планината и сам ще изнасям оборския тор както някогашните роби, защото няма да имам дори кон.

— Бог да ти е на помощ — засмя се Кристин. — Май наистина ще съм ти нужна, защото зная повече за селската работа от теб.

— Едва ли си изнасяла тор — усъмни се той.

— Не, но съм гледала как става. Почти всяка година сея зърно. Татко обикновено сам оре най-близките до дома ни ниви и ми дава да започна със сеитбата, та да има берекет.

Споменът я натъжи и тя побърза да продължи с шегите:

— Ще ти е нужна поне жена, която да ти пече хляб, да ти вари бира, да ти пере единствената риза на гърба и да дои кравата. Ще вземеш на заем една–две крави от най-близкия богаташ.

— Слава на Бога, че отново те чувам да се смееш — Ерлен я вдигна на ръце като дете.

Следващите шест нощи Ерлен прекара при Кристин. После Осмюн Бьоргюлфсьон се прибра.

В последната нощ и двамата се чувстваха нещастни. Той многократно повтори, че не бива повече да се разделят и за ден. Накрая прошепна:

— Ако непредвидена неприятност ми попречи да се прибера в Осло преди зимата и ти е нужна помощ, обърни се към отец Юн от Гердарюд, с когото сме приятели от деца. Можеш да се довериш и на Мюнан Бордшон.

Кристин не успя да отрони дума; само кимна в знак на съгласие. Разбираше за какво говори той — за същото, което не й излизаше от ума, — но понеже Ерлен не поясни мисълта си, тя също не се осмели да го изрече на глас и да покаже колко е потисната.

Пет вечери Ерлен си тръгваше през нощта, но последната я помоли горещо да остане при нея. Кристин се боеше, но той настоя:

— Кристин, ако ме открият в спалнята ти, не се боя да отговарям за постъпките си.

На нея също й се искаше да прекара поне още малко време с него и не намери сили да му откаже каквото и да било.

Опасяваше се да не се успят, затова цяла нощ седя, облегната на таблата на леглото. От време на време задрямваше и не знаеше кога Ерлен наистина я е погалил и кога е сънувала. Държеше ръката си върху гърдите му и усещаше как бие сърцето му. Седеше с обърнато към прозореца лице, за да не изпусне изгрева. Когато навън просветля, тя го събуди. Облече се и двамата излязоха на чардака. Ерлен прескочи парапета и се озова от другата страна на къщата. После се изгуби зад ъгъла. Кристин влезе в спалнята и се сви в кревата. Най-сетне остана сама и даде воля на сълзите си за пръв път, откакто стана собственост на Ерлен.

5.

В манастира, дните се нижеха постарому. Кристин сновеше между спалното помещение и църквата, тъкачницата, библиотеката и трапезарията. Монахините и останалите живущи в обителта събираха реколтата от двора и овощната градина; дойде време за празничното шествие по случай Кръстовден, а после — за постите преди Архангеловден. Кристин се чудеше как така никой не забелязва настъпилата у нея промяна. Причината сигурно се криеше във факта, че тя винаги ставаше мълчалива в присъствието на чужди хора, а и нейната дружка Ингебьорг Филипусдатер говореше за двама.

Никой не се досещаше колко далече от обителта летят мислите на Кристин. Наум тя си повтаряше, че вече е любовницата на Ерлен. Сега всичко й се струваше като сън: вечерта след празника на света Маргарита, времето, прекарано в плевнята, нощите в спалнята в „Скуг“. Или тези срещи бяха сън, или сегашният й престой в манастира. Но тя знаеше, че един ден ще се събуди, защото всичко ще излезе наяве. Нито за миг не се заблуждаваше: в утробата си вече носеше детето на Ерлен.

Не й се мислеше какво я очаква, когато разбулят тайната й: дали ще я хвърлят в тъмница, или ще я изпратят вкъщи. Пред очите й в далечината се мярнаха бледите образи на родителите й. От гледката й прилоша и тя реши да чака бурята да отмине. Ще се помъчи да се вземе в ръце и да изтърпи най-тежкото, за да се озове най-накрая в обятията на Ерлен — единственото място, където се чувстваше у дома си.

В напрегнатото й очакване на събитията имаше и крепка надежда, и силен страх. Сладостната тръпка беше примесена със страдание. Кристин осъзнаваше нещастието си, но въпреки неволите любовта й към Ерлен избуяваше и цъфтеше в душата й като посято в нея растение. В последната им нощ заедно Кристин откри ведно с разливащата се по тялото й нега, че в ръцете му я очакват непознати за нея радости и щастливи мигове. При спомена за нощта я полазваха сладостни тръпки, все едно я облъхваше горещо ароматно дихание от нажежените от слънцето градини. Горско копеле — дете, заченато сред природата. Кристин прие ругатнята, запратена в лицето й от Инга, и я притисна до сърцето си. Усети топлината на слънчевите лъчи и вдиша мириса на борови иглички. Сякаш с всяко потреперване, всеки неспокоен удар на сърцето й зараждащият се в нея живот й напомняне, че е поела по нов път. Колкото и да бе труден и непроходим, накрая щеше да я заведе при Ерлен — Кристин не се съмняваше.

Докато заедно с Ингебьорг и сестра Астрид тъчаха големия килим с изображения на рицари и птици, кацнали на вейки, Кристин си представяше как ще избяга от манастира, когато бременността започне да й личи. Ще тръгне по селския път, облечена като беднячка, понесла всичките си ценности във вързоп. Ще измолва покрив над главата си в някое далечно село и ще прислужва на стопаните: ще носи кобилица на рамо, ще чисти обора, ще меси хляб, ще пере и ще я проклинат, задето не иска да издаде кой е бащата на детето й. А после Ерлен ще я намери…

Понякога дори си представяше, че той закъснява и не я заварва жива. Тя лежи красива и бяла като платно в бедното селско легло. Ерлен се навежда и прекрачва прага. Облечен е в дългото си до земята черно палто, с което го помнеше от „Скуг“. Стопанката го води до кревата, той пада на колене и хваща изстиналите й ръце. По лицето му се изписва неописуема мъка. О, не, не може да бъде, едничка моя радост… Привел снага под бремето на скръбта, той излиза от стаята, притискайки до гърдите си новородения си син. Завива го в гънките на палтото си. Не, Кристин не искаше да допусне подобна развръзка. Няма да умре, няма да допусне такава участ да сполети любимия й. Но понеже я налегна униние, тези мисли й носеха известно облекчение.

Изведнъж прозря в какво положение е изпаднала и то с цялата му вледеняваща яснота: детето не е плод на въображението й, а необратима действителност. Съвсем скоро ще се наложи да отговаря за постъпките си. От ужас сърцето и спря да бие.

Опасенията й обаче се оказаха неоснователни: май не беше бременна. Сама не разбираше защо откритието не я зарадва. Досега като че ли плака под топла завивка, а изведнъж стана и се озова на студа. Изминаха още два месеца. Кристин вече беше сигурна, че нещастието й се бе разминало. Почувства се още по-несретна, мръзнеща от студ, празна. В сърцето й покълна леко озлобление към Ерлен. Наближаваше Бъдни вечер, а от него — ни вест, ни кост. Нямаше представа къде се намира той сега.

Струваше й се, че няма да издържи целия този страх и цялата тази неизвестност. Като че ли връзката между тях се скъса и Кристин се изплаши не на шега. Ами ако се случи нещо и не го види никога повече? Оказа се разделена от всичко, с което бе свързана досега. Не допускаше, че Ерлен ще предаде доверието й, а се боеше от други неволи. Направо недоумяваше как ще понесе това безконечно очакване и нестихваща болка.

Понякога се сещаше за родителите и сестрите си. Милееше за тях като за нещо отдавна изгубено.

Докато се молеше в църквата и дори докато се заминаваше с друго, тя изпитваше неистов копнеж да стане част от обществото, отдадено на Бога. Вярата винаги бе присъствала в живота й, но сега Кристин се чувстваше отчуждена от нея заради неизповядания си грях.

Опитваше се да си внуши, че разлъката с родния дом, рода и християнството е само временна. Ерлен ще й помогне да намери отново пътя към тях. Когато баща й даде благословията си за любовта им, Кристин ще възобнови крепката си връзка с него. А след като с Ерлен се оженят, ще изповядат греха си и ще го изкупят.

Кристин започна да търси доказателства, че и другите хора не са безгрешни. Вече слушаше внимателно прошепнатите в манастира сплетни и забелязваше разни дребни провинения на сестрите в манастира, уличаващи ги в недостатъчна святост, в интерес към светски занимания. Разбира се, тези провинения не бяха сериозни: под опеката на абатисата Груа обителта Нонесетер представляваше образец за отдадена на Бога общност. Монахините изпълняваха старателно всички задължения и проявяваха грижа и отзивчивост към бедните и болните. Канонът не се спазваше чак толкова стриктно, що се отнася до забраните сестрите да приемат роднини и приятели в стаята за посетители. Монахините имаха право и да гостуват на свои близки в селото при определени поводи, но по време на управлението на Високопреподобната Груа нито една сестра не бе опозорила обителта с поведението си.

Кристин вече надаваше ухо за шушукането между стените на манастира: дребнави ежби, прояви на завист и суета. Сестрите отказваха да вършат друга тежка работа, освен да гледат болни хора. Всички се смятаха за образовани и твърде изискани. Всяка претендираше, че се труди повече от останалите, а които не притежаваха творчески заложби, се нагърбваха с най-неблагодарните задължения.

Високопреподобната Груа се отличаваше с ерудицията и интелигентността си. Тя бдеше зорко над благопристойното поведение и старание на своите духовни чада, ала не се грижеше за душевното им здраве. Винаги се държеше мило и дружелюбно към Кристин. Очевидно я предпочиташе пред останалите девойки, но причината беше проста: Кристин, ученолюбива и прилежна във всяко ръкоделие, полагаше старание и не говореше излишно. Абатисата не очакваше сестрите да й отговарят, когато им зададе въпрос. Затова пък обичаше да разговаря с мъже. В приемната й влизаха и излизаха селяни и уредници от манастира, проповедници — пратеници на епископа, с които се намираше в правен спор. Беше постоянно заета с грижите за владенията на манастира и се грижеше за счетоводството. Набавяше църковни одежди; изпращеше книги за препис, както и получаваше такива. И най-злонамерените не биха могли да открият нещо непристойно в поведението на достопочтената Груа. Тя просто обичаше да разговаря на теми, непонятни за повечето жени.

Приорът живееше в самостоятелна къща на север от църквата и правомощията му върху собствеността на манастира се свеждаха до съхранението на стилата и пръчката за наказание на абатисата. Сестра Потенсия се грижеше за обстановката в самата обител и съсредоточаваше усилията си върху стриктното спазване на обичаите, които бе усвоила в изискания немския манастир по време на послушничеството си. Светското й име беше Сигрид Рагнвалсдатер. Смени го, когато прие монашеството, защото в чужбина това е обичайно. Нейна беше идеята младите девойки, дошли в Нонесетер само за известно време, да носят одежди на млади монахини.

Сестра Сесилия Бордшдатер се отличаваше от останалите. Винаги мълчалива, тя вървеше със сведен поглед и отговаряше кротко и покорно. Слугуваше на всички, захващаше се с най-грубата работа, спазваше най-строго постите и дори измолваше от абатисата да пости повече от необходимото. Часове наред се молеше, коленичила пред олтара след вечерня, или слизаше в църквата преди утреня.

Една вечер, след като цял ден пра дрехи заедно с две сестри — мирянки до плета, сестра Сесилия избухна в неистов плач, докато се хранеха на трапезата. Хвърли се на каменния под, започна да пълзи между сестрите и да се удря в гърдите. С пламнали бузи и цялата обляна в сълзи, тя ги молеше за прошка. Описа се като най-голямата грешница в обителта. Душата й била закоравяла от високомерие; не послушание и благодарност заради раждането на Нашия Спасител я предпазили от светските изкушения, а именно високомерието й. Избягала тук не защото обичала човек, а защото обичала собствената си горделивост. От горделивост слугувала на сестрите си, а от чашата си пиела не вода, а тщеславие. Докато сестрите й си мажели хляба с масло и пиели бира, тя изяждала комат сух хляб, обилно полят със самодоволство.

От всичките й приказки Кристин разбра единствено, че дори и сестра Сесилия не е съвсем благочестива. Монахинята оприличи суровото си целомъдрие на лоена свещ, забравена на тавана, която се омърсява от сажди и паяжини.

Абатисата се приближи до задавената от ридания млада жена и като взе под внимание обзелия я пристъп, строго й нареди да се пренесе от спалното помещение на сестрите в нейното легло и да остане там, докато треската й премине.

— А после, сестра Сесилия, в продължение на осем дни ще изпълнявате моите задължения, а ние ще се допитваме до вас по всички духовни въпроси и ще ви засвидетелстваме най-голяма почит заради богоугодния ви живот, та да се наситите на хвалебствията на грешниците. После ще отсъдите дали те си заслужават усилията и ще решите дали искате да живеете според правилата на манастира, или предпочитате да се занимавате с неща, които никой не изисква от вас. Ще прецените защо вършите всички тези добрини: заради желанието да ви се възхищаваме или от любов към Бога, от потребност да получите Неговото снизхождение.

Така и стана. Сестра Сесилия остана в стаята на Високопреподобната четиринайсет дена. Мъчеше я силна треска, а абатисата лично пое грижите за здравето й. Когато сестра Сесилия се вдигна от постелята, осем дена седя плътно до абатисата на трапезата и в църквата, а всички й слугуваха. Тя плачеше през цялото време, все едно я налагаха. После омекна и се ободри. Продължи да живее постарому, но се изчервяваше като девица всеки път, когато някой я погледнеше, докато тя премита пода или стои сама в църквата.

Случката със сестра Сесилия пробуди у Кристин желанието да се сближи и помири с всичко, от което се бе отдалечила. Сети се за брат Едвин. Един ден събра смелост и помоли абатисата за разрешение да отиде при босоногите братя и да посети свой приятел.

Кристин долови раздразнението на Високопреподобната Груа. Между миноритите и останалите манастири в епархията нямаше място за топли чувства. Името на монаха, при когото отиваше Кристин, никак не умилостиви абатисата, тъкмо напротив. Тя описа брат Едвин като разколебан божи служител. Постоянно кръстосвал страната и искал да ходи в чужди епархии. Мнозина го смятали за светец, но той изглежда не разбирал, че първият закон на францисканците изисква послушание към по-високопоставените. Изповядвал осъдени на изгнание и отлъчени от обществото, кръщавал децата им и ги опявал, без да иска разрешение. Прегрешенията му не се дължали на неразумност, а на непокорство. Понесъл търпеливо наложените му наказания. Отнесли се снизходително към него, защото се славел като изкусен занаятчия, но дори и дарбата му предизвиквала разправии. Иконописецът на епископа в Бьоргвин28 не можел да допусне брат Едвин да изографисва църкви в тамошната епархия.

Кристин се одързости да попита откъде е брат Едвин, защото името му не й звучало като норвежко. Високопреподобната Груа реши да й обясни. Брат Едвин бил роден в Осло, но баща му, англичанин на име Ричард Плейтместър, се оженил за селянка от „Скугхайм“. Двамата съпрузи се установили в града. Днес двама от братята на Едвин работели като производители на оръжие в Осло. За разлика от тях, монахът цял живот се лутал насам-натам. От дете имал желание да постъпи в манастир. Веднага щом навършил необходимите години, приел монашеството на Ховедоя, при монасите — цистерианци. Те го изпратили в обител във Франция, за да получи нужното възпитание. Брат Едвин имал добри заложби и благодарение на тях успял да напусне цистерцианския орден и да постъпи в ордена на миноритите. А когато членовете на този орден решили без съгласието на епископа да построят със собствените си ръце църква на поляните, брат Едвин се показал като един от най-ревностните и неотстъпчиви радетели на идеята. Едва не пребил до смърт с чук пратеник на епископа, който пристигнал там със задачата да сложи край на строителните работи.

Отдавна никой не бе разговарял така с Кристин, затова когато абатисата й разреши да се оттегли, тя се поклони и целуна ръката й почтително и горещо. В очите й избиха сълзи. Абатисата си помисли, че Кристин скърби заради чутото, и все пак й разреши при случай да посети брат Едвин.

След няколко дни й известиха, че хора от манастира ще ходят до кралското имение по работа, и й предложиха да я придружат до обителта на братята минорити.

Брат Едвин беше в килията си. Кристин се зарадва искрено на срещата им, макар и да си мислеше, че единствено Ерлен би могъл да я извади от унинието й. Старецът галеше ръката й, докато разговаряха. Благодари й за посещението. Не бил стъпвал в родния й край, откакто последно си видели с нея в „Йорун“, но питал за нея и й пожела щастие и късмет в брачния живот. Кристин го помоли да отидат заедно в църквата.

Излязоха от манастира, заобиколиха го и влязоха през главния портал, защото брат Едвин не смееше да преведе Кристин през двора. Изглеждаше много боязлив и несигурен, сякаш се страхуваше да не ядоса някого. Колко е остарял, помисли си Кристин.

След като принесе пожертвованието си пред олтара в присъствието на един йеромонах, Кристин помоли брат Едвин да я изповяда. Той се ужаси. Не смеел да го стори, защото имал строга забрана да изслушва изповеди.

— Сигурно си чувала за какво става дума — предположи той. — Не смятах за редно да откажа на онези клетници да се докоснат до даровете, с които Бог ме бе възнаградил, без да съм ги заслужил. Трябваше обаче да ги посъветвам да търсят опрощение и покаяние където е редно. Но ти, Кристин, си длъжна да се изповядаш във вашия манастир.

— Има нещо, което не мога да изрека пред всекиго — призна тя.

— Нали не си въобразяваш, че ако като в поверителния акт на изповедта ми кажеш онова, което не смееш да изречеш пред духовния си баща, то вече няма да бъде прегрешение? — строго попита брат Едвин.

— Ако не можеш да ме изповядаш, поне ме изслушай и ми дай съвет как да се справя с онова, което ми тежи на сърцето, братко Едвин.

Монахът се огледа. В момента в църквата нямаше никой. Брат Едвин седна на един сандък в ъгъла и рече:

— Не забравяй, че не мога да ти дам опрощение, но ще ти дам напътствията си и ще запазя разговора ни в тайна.

Кристин се изправи пред него и промълви:

— Не мога да се омъжа за Симон Андресьон.

— По този въпрос едва ли ще ти дам съвет, по-различен от този на всеки игумен. Непокорните чеда не са драги Богу, а и баща ти се е погрижил за твоето добруване, както впрочем знаеш.

— Вероятно ще промениш мнението си, след като ме изслушаш — отвърна Кристин. — Симон е твърде добър, за да гризе голата клонка, чийто цвят вече е откъснат от другиго.

Тя погледна монаха право в очите, но когато забеляза как сухото му, сбръчкано старческо лице се изопна и помръкна от скръб и ужас, сякаш и в самата нея нещо се пречупи. Сълзите рукнаха по бузите й, а тя падна ничком в нозете на монаха. Брат Едвин побърза да я спре:

— Не, недей, седни на сандъка до мен. Не мога да те изповядам…

Той се отдръпна да й направи място.

Тя продължи да плаче, а той галеше ръката й и нареждаше:

— Помниш ли, Кристин, къде се запознахме с теб? По стълбите на църквата в Хамар? Веднъж, докато бях чужбина, ми разказаха една притча за монах, който не можел да повярва, че Господ обича всички живи твари, дори низшите и грешните. При него слязъл ангел и докоснал сетивата му, та монахът да види камък на дъното на морето, а под камъка — сляпо, бяло, голо животно. Гледал го, докато му станало мило, защото било толкова малко и уязвимо. Когато те видях, седнала на стълбите, толкова малка и уязвима, си помислих: Бог обича хора като теб — красиви и крехки, но и нуждаещи от закрила и подкрепа. Стори ми се, че цялата църква заедно с теб лежи в дланта на Всевишния.

Кристин прошепна:

— Заклехме се във вечна вярност един на друг. Чувала съм, че такъв обет ни свързва пред Бога със силата на родителска благословия.

Монахът обаче отвърна покрусен:

— Кристин, който ти го е казал, явно не познава достатъчно добре канона. Няма как да се вречеш във вярност на този мъж, без да прегрешиш спрямо родителите си. Бог им е дал властта да решават вместо теб, преди да срещнеш този човек. Нима за роднините на този мъж това също не е повод за скръб и срам при условие, че техният син и близък е съблазнил дъщерята на справедлив и почтен стопанин, прочул се със силата на меча си? Освен това си сгодена за другиго. От една страна, не смяташ, че си извършила непростим грях, но, от друга, не смееш да го изповядаш пред духовния си баща. А ако наистина сте като женени с този мъж, защо не си се забрадила, а се разхождаш с пуснати коси сред девойките, с които вече нямаш нищо общо?29 Мислите ти вече бродят в по-различна посока от техните.

— Нямам представа за какво си мислят те — изморено рече Кристин. — Но е истина, че непрекъснато мисля само за този мъж и копнея за него. Не съм си прибрала косата под забрадка единствено заради татко и мама. Иначе щях да го направя на часа, без да се притеснявам, че ще ме нарекат негова любовница. Искам само да бъда негова.

— Знаеш ли дали този мъж има почтени намерения към теб и някой ден ще носиш името му и пред Бога? — попита брат Едвин.

Кристин му разказа цялата си история с Ерлен Никулаусьон. Докато говореше, й се струваше, че никога не е изпитвала съмнения относно благоприятната развръзка на събитията.

— Не разбираш ли, братко Едвин — настойчиво го хвана за ръката тя, — не бяхме господари на себе си. Ако го срещна тук, пред божия храм, нека Господ да ми е на помощ. Ще тръгна веднага с него, само да ме помоли. Вече зная — и другите са грешни, колкото и ние. Когато се прибрах у дома след случилото се с Ерлен, не можех да проумея как така страстта взема превес над човешкия разум и ни кара да забравим страха си от прегрешенията, но сега преживях какво ли не и разбрах: ако хората не получат опрощение за греховете си, извършени под напора на плътско желание или гняв, Царството небесно ще опустее. И за теб се говори, че почти си пребил човек в яростта си.

— Вярно е — призна монахът. — Благодаря на Божията милост, че днес не се наричам убиец. Това се случи отдавна, бях млад и не можах да понеса несправедливото отношение на епископа към нас, бедните монаси. Крал Хокон, тогава още херцог, ни даде позволение да строим храм, но ние нямахме пари и решихме да го издигнем със собствените си ръце. Имахме само неколцина работници, които ни помагаха повече заради наградата в Царството небесно, отколкото заради нищожното парично възнаграждение. Вероятно ние, монасите — просяци, сме проявили високомерие, като сме искали да издигнем такава пищна църква, но се радвахме като деца на труда си и пеехме хвалебствени химни, докато сечахме дърва, зидахме и се претрепвахме от работа. Бог здраве да дава на Ранюлв, нашия майстор — строител, изкусен ковач. Според мен сам Бог го е дарил с толкова дарби и знания. Тогава изработвах пана от камък и завърших пано на света Клара, която ангелите отвеждат в църквата „Свети Франциск“ сутринта на Рождество Христово. Паното стана разкошно, всички му се радвахме, а после тези слуги на дявола сринаха стените, а падналите камъни счупиха паната ми. Неспособен да се овладея, се нахвърлих върху виновника с чук в ръка… По лицето ти грейна усмивка, Кристин. Не осъзнаваш ли колко грешно е да откриваш успокоение в разказите за хорската слабост, вместо да слушаш истории за човешката добродетел, които да ти служат за пример? Не ми е никак лесно да ти дам съвет — призна той на изпроводяк. — Ако не постъпиш по най-правилния начин, ще обречеш родителите си на скръб и ще посрамиш целия си род. Погрижи се да развалиш годежа си със Симон Андресьон и изчакай търпеливо Бог да ти изпрати отреденото ти щастие. Дотогава се покайвай с цялото си сърце за стореното и не позволявай на този Ерлен да те съблазни и да съгрешите за пореден път, а го помоли горещо да се помири с роднините ти и с Бога… Не мога да те освободя от греха ти — заключи брат Едвин. — Но ще се моля за теб от цялата си душа.

Той положи старите си изтънели ръце върху главата й и на раздяла се помоли Божията мир и благодат да я осенят.