Венецът

1.

Кристин се прибра през най-хубавото пролетно време. Река Логен усърдно заобикаляше поля и дворове, а водите й искряха и блещукаха като сребърни между крехките листа на черната елша. Сякаш светлите искри имаха глас и пееха заедно с ромона на водата. С настъпването на вечерния мрак ромоленето ставаше по-приглушено. Ден и нощ шумът на реката изпълваше въздуха над „Йорун“ и на Кристин й се струваше, че дървените стени на къщите вибрират като кухата част на цитра.

По скалистите места ден след ден къпани в синя мъгла блещукаха бистри поточета. Над полята се носеше ухание на пролет, въздухът трептеше от топлината. От плодородната почва покълна жито, а тучните ливади лъщяха като коприна при всеки повей на вятъра. Горичките и склоновете дъхтяха на свежест, а след залез-слънце се разнасяше силен, разхладителен и възкисел мирис на земни сокове и добър урожай, сякаш майката земя въздъхваше продължително с облекчение, освежена от нощния хлад. Кристин си спомняше с трепет за ласките на своя любим. Всяка вечер си лягаше с болезнен копнеж за силните му ръце, а сутрин се събуждаше потна и морна от сънищата си.

Направо не проумяваше как така всички у дома избягваха да говорят за единственото, което занимаваше мислите й. Минаха седмици, без някой да спомене за разваления й годеж със Симон. Никой не я разпитваше какво й е на сърцето. След като попривършиха с полската работа, баща й постоянно ходеше из гората. Веднъж, за да нагледа как върви добивът на смола, друг път вземаше ястреба и кучетата и не се прибираше с дни. Когато биваше у дома, говореше дружелюбно с Кристин, както винаги, но като че ли нямаше какво толкова да й сподели. Вече не я канеше да се разхожда с него.

Преди да се прибере, Кристин се боеше от бурната реакция на майка си. Всъщност Рагнфрид я посрещна мълчаливо и това й се стори още по-лошо.

Всяка година в дома на Лавранс Бьоргюлфсьон отбелязваха с голямо пиршество Еньовден. Тогава стопанинът раздаваше на бедняците от селото всичката храна, останала неизядена през последната седмица на постите. Които живееха близо до „Йорун“, идваха да си вземат полагащата им се милостиня. Посрещаха ги радушно и ги гощаваха богато, а Лавранс и гостите му се смесваха с бедняците, за да послушат някои от старците, които знаеха много староскандинавски саги и рецитираха поезия. През деня седяха до огнището и убиваха времето с бира и приятелски разговори, а вечер танцуваха на двора.

Тази година Еньовден се случи студен и облачен, но хората не се разочароваха, защото в долината отдавна не бе валяло и цареше суша. От празника на свети Халвар през май не бе паднала и капка дъжд. И в планината нямаше много сняг, а хората не помнеха от тринайсет години да са виждали Логен толкова малка в разгара на лятото.

Лавранс и гостите му бяха в добро разположение на духа, когато слязоха да поздравят бедняците, дошли за милостиня. Те бяха насядали около масата, ядяха млечна каша и пиеха вкусна бира, а Кристин сновеше напред-назад и помагаше на възрастните и болните да се хранят.

Лавранс поздрави хората и ги попита доволни ли са от гощавката. После се приближи да приветства с добре дошъл старец на име Хокон, пристигнал същия ден в „Йорун“. Хокон бе участвал като войник в похода на стария крал Хокон в Шотландия. Старецът, останал без пукната пара, вече беше почти сляп. Добри люде му предлагаха да поостане в домовете им, но той предпочиташе да обикаля из именията — навсякъде го посрещаха като скъп гост заради богатия му житейски опит и многото му знания по редица въпроси.

Лавранс сложи ръка върху рамото на брат си Осмюн Бьоргюлфсьон, дошъл на гости в имението, и попита Хокон дали е доволен от гозбите.

— Бирата си я бива, Лавранс — подхвана Хокон, — но кашата я е правила някоя пишман домакиня. Хората са го казали: вкуси манджата и ще разбереш каква е готвачката. Е, тазвечерната каша е позагоряла.

— Лоша работа — съгласи се Лавранс. — Ще прощавате за загорялата каша. Дано тази стара приказка да не е винаги вярна, понеже дъщеря ми я вари.

Лавранс се засмя и подкани Кристин и Турдис да побързат и да поднесат паниците с кисело мляко.

Кристин се втурна към готварницата като попарена. Сърцето й заблъска в гърдите. Забеляза изражението на баща си, когато той чу думите на Хокон за готвачката и манджата.

Късно вечерта баща й и чичо й дълго обикаляха напред-назад из двора и си приказваха. Обзе я вцепеняващ страх. На следващия ден баща й изглеждаше мълчалив и недоволен. Това засили тревогата й. Лавранс обаче не отрони дума.

Баща й продължи да мълчи и след отпътуването на Осмюн Бьоргюлфсьон. За ужас на Кристин Лавранс започна да се държи по-студено към Хокон и не му предложи да поостане, а посрещна заминаването му за поредното имение с облекчение.

Иначе през това лято имаше достатъчно причини за лошото настроение на Лавранс. В селото се очертаваше слаба реколта и селяните свикаха тинг, за да обсъдят как да се подготвят за идващата зима. Още в края на лятото повечето стопани оставиха напразните надежди и осъзнаха, че са принудени да заколят или да продадат на юг значителна част от добитъка и да купят зърно, за да има какво да ядат през зимата. Предната година също не случиха на добра реколта и запасите от жито бяха по-оскъдни от всякога.

През една есенна утрин Рагнфрид заведе дъщерите си да огледат платно, простряно за избелване. Кристин похвали изкусната тъкан на майка си. После погали Рамборг по главата и рече:

— Това ще го сложим в чеиза ти, мъниче.

— Майко — обади се Юлвхил, — а аз няма ли да имам чеиз за манастира?

— И за теб ще приготвим, както и за сестрите ти — успокои я Рагнфрид. — Просто в обителта ще ти трябват други неща. Нали знаеш, че само да поискаш, можеш да останеш при нас, докато сме живи.

— А когато постъпиш в манастира, Юлвхил — колебливо се намеси Кристин, защото се двоумеше как да се изрази, — може би аз вече отдавна ще съм станала монахиня.

Кристин хвърли плах поглед към майка си, но Рагнфрид не каза нищо.

— Ако можех да се омъжа, за нищо на света нямаше да отблъсна Симон. Той беше толкова мил и изглеждаше много тъжен, когато се сбогува с нас.

— Юлвхил, забрави ли, че баща ти ни предупреди да не говорим за това? — напомни Рагнфрид.

— Е, Симон май е съжалявал повече за раздялата си с вас, отколкото за мен — предизвикателно рече Кристин.

Майка й се сопна:

— Проявил е гордост, като не ти е показал колко скърби. Симон Андресьон не заслужаваше да го нараниш така, дъще, но той специално ни помоли да не те заплашваме или проклинаме.

— Защото се е погрижил да ме прокълне така, че да не се налага друг да ми казва колко ниско съм паднала. Но не забелязвах Симон да го е грижа мен, преди да обикна другиго.

— Прибирайте се вкъщи — обърна се майката към другите две момичета.

Рагнфрид седна на един пън и даде знак на Кристин да се приближи.

— Сигурно си чувала, че не се смята за особено благопристойно и почтително мъж да говори на годеницата си за плътска любов, да остава често насаме с нея или да й показва нетърпението си.

— Тогава се чудя дали истински влюбените млади никога не забравят тези препоръки? Винаги ли се придържат към старите повели за благочестие?

— Внимавай, Кристин, ти да не ги забравиш — предупреди я майка й. — Доколкото разбирам, баща ти се бои, че си избрала жених, комуто не е склонен да те даде.

— Какво е казал чичо? — поинтересува се Кристин.

— Нищо особено. Само пояснил, че Ерлен от „Хюсабю“ е от добро потекло, но същото не може да се каже за името му. Помолил Осмюн да се застъпи за него пред баща ти. Лавранс се зарадва, когато чу това.

Лицето на Кристин грейна от радост. Ерлен е говорил с чичо й! А тя толкова се измъчваше, задето нямаше вест от него.

Майка й продължи:

— Осмюн имаше неблагоразумието да спомене за слуховете, които се носели из Осло. Говорело се, че Ерлен обикалял около манастира, а ти си излизала да го виждаш до оградите.

— Е, и?

— Както сама разбираш, чичо ти посъветва Лавранс да приемем Ерлен в семейството ни, но след чутото, баща ти се разгневи ужасно. Не съм го виждала по-ядосан. Каза, че жених, който се домогва до дъщеря му по нечестен начин, заслужава да го посрещне с меч в ръка. Достатъчно се изложихме пред Дюфрийите, но ако Ерлен те е подмамил да ходиш с него по нощите, и то докато си в манастир, баща ти го приема като знак, че за теб ще бъде най-добре да избегнеш съжителството с такъв мерзавец.

Кристин вкопчи ръцете си една в друга. Лицето й ту придобиваше болезнена бледност, ту се обагряше в гъста червенина. Майка й я прегърна през кръста, но тя се отскубна и изкрещя, извън кожата си от превъзбуда:

— Остави ме намира, майко! Да не искаш да провериш дали съм напълняла?

Само след миг разтъркваше пламналата си буза. Смутена, погледна майка си. От очите на Рагнфрид хвърчаха искри. Кристин не помнеше да са й удряли шамар от дете.

— Седни — подкани я Рагнфрид. — Седни — повтори тя и дъщеря й се подчини.

Майката поседя мълчаливо. Когато проговори, гласът й звучеше леко колебливо:

— Отлично виждам: не ме долюбваш много-много. Питала съм се дали студенината ти към мен не се дължи на съмненията ти, че не те обичам колкото те обича баща ти. Реших да не насилвам нещата, а да изчакам да станеш майка. Тогава ще ме разбереш, мислех си аз. Още докато те кърмех и Лавранс влизаше при нас, ти спираше да сучеш и протягаше ръчички към него, а млякото се стичаше от устата ти, докато се смееше. Лавранс се забавляваше, а — Господ ми е свидетел — и аз се радвах и за него, и за теб, задето имаш такъв баща. Постоянно си играеше с теб и ти се усмихваше. Съжалявах те, че имаш толкова скръбна майка като мен. Бедно създание, та аз се тревожех да не те изгубя, затова не си позволявах да ти се порадвам. Но Бог и Пресветата Дева знаят колко съм те обичала.

По бузите на Рагнфрид се стичаха сълзи, лицето и гласът й обаче останаха спокойни.

— Бог ми е свидетел: никога не затаих в сърцето си горчилка към него или към теб, задето между вас има такава силна връзка. Знаех колко малко радост съм доставяла на баща ти през съвместния ни живот и бях благодарна, че има теб. Ако моят баща Ивар се бе държал така с мен… Една майка трябва да научи дъщеря си да се пази от много неща, Кристин, но аз не смятах за необходимо да го правя, защото ти ходеше навсякъде с баща си и очаквах да си разбрала кое е почтено и кое — правилно. Онова, за което намекна преди малко… Не бих си и помислила, че ще причиниш такава болка на Лавранс. Исках само да ти кажа следното: от все сърце се надявам да имаш съпруг, когото да обичаш. Но е необходимо да се държиш по-разумно. Не позволявай Лавранс да допусне, че избраникът ти е нещастник и не уважава живота и честта на жената. Защото Лавранс няма да те даде на такъв мъж дори и ако това е единственият начин да спаси честта ти пред хората. По-скоро ще вземе нещата в свои ръце и ще въздаде справедливост с меч в ръка, отколкото да позволи да се омъжиш за човека, който е пропилял живота ти.

След тези думи майка й се изправи и я остави.

2.

В деня, когато честваха възвръщане мощите на свети Вартоломей, двайсет и четвърти август, тингът в Хаугар провъзгласи внука на покойния Хокон за крал31. Сред пратениците от северната част на Гюдбранската долина беше и Лавранс Бьоргюлфсьон. От млад го смятаха за верен човек на краля, но Лавранс не беше близък със свитата, а и никога не се бе опитвал да извлече полза от доброто име, което си спечели с участието си в похода срещу херцог Айрик. И сега Лавранс не изгаряше от желание да ходи на тинга по случай коронясването на новия крал, но нямаше как да откаже. Избраните да представляват интересите на Северната долина имаха и за задача да се опитат да купят зърно от южните райони и да го изпратят с кораби към долината на река Раума.

Хората по селата бяха напълно обезсърчени и изплашени заради настъпващата зима. Не им се нравеше и вестта за новия крал — дете. Старците напомняха за времето, когато крал Магнюс се спомина, а синовете му още бяха невръстни деца32. Отец Айрик отбеляза:

— Vae terrae, ubi puer rex est.33

Грижите за стопанството в отсъствието на мъжа си пое Рагнфрид Иваршдатер. И за нея, и за Кристин това беше добре дошло, защото не им оставаше време да подвият крак и нямаше кога да се тревожат. Всички селяни от околността събираха мъх от планината и лющеха брезова кора, защото разполагаха с малко сено и с почти никаква слама, а дори шумата, донесена след честването на Еньовден, бе пожълтяла и спаружена. На Кръстовден, когато отец Айрик носи разпятието над полята, мнозина от включилите се в церемонията плачеха и високо призоваваха Бог да се смили над хора и добитък.

Около седмица след Кръстовден Лавранс Бьоргюлфсьон се прибра от тинга.

Вече бе минало времето за лягане, но Рагнфрид все още се трудеше в къщата, където тъчаха. Денем имаше толкова много работа, че често будуваше до късно, за да не занемари ръкоделията си. Чувстваше се добре в тази къща — най-старата в имението, вкопана в земята и покрита с тор. Съществувала от езически времена34. При Рагнфрид седяха Кристин и Астрид и тъчаха пред огнището.

Известно време работиха мълчаливо, защото ги налягаше сън. Неочаквано чуха тропот на копита, но само от един кон. По мокрия двор галопираше самотен ездач. Астрид отиде в преддверието да провери кой е дошлият и се върна, последвана от Лавранс Бьоргюлфсьон.

И стопанката, и дъщеря й веднага забелязаха, че Лавранс е почти безпаметно пиян. Той залитна и се хвана за пръта, с който отваряха капака на тавана. Рагнфрид му съблече прогизналото от дъжда палто, свали му шапката и му разкопча колана.

— Какво стана с Халдан и Кулбайн? — малко изплашено попита тя. — Да не си ги оставил по пътя?

— Не, зарязах ги в имението „Лопт“ — засмя се Лавранс. — Така ми се прииска да се прибера у дома. Иначе ми е неспокойно. Яхнах Гюлсвайнен и ето ме тук. Направи ми нещо за ядене, Астрид — обърна се той към слугинята. — Ама донеси продуктите и го приготви тук, та да не ходиш чак до готварницата в този дъжд. Но побързай, че от сутринта не съм сложил залък в устата си.

— Не те ли нагостиха в „Лопт“? — учуди се съпругата му.

Лавранс се поклащаше, седнал на пейката, и се смееше.

— Имаше храна, разбира се, но там не ми се ядеше нищо. Пихме със Сигюр, а после ми се стори най-добре да се прибера, вместо да чакам до утре сутринта.

Астрид донесе бира и храна, както и сухи обуща за господаря си.

Лавранс се помъчи да си свали шпорите, но едва не се катурна напред.

— Ела, Кристин — махна той, — ела да помогнеш на баща си. Днес ще го направиш на драго сърце, сигурен съм… да, на драго сърце.

Кристин се подчини и коленичи. Лавранс хвана главата й с две ръце и я повдигна:

— Дъще, нали знаеш, че ти мисля само доброто. Ако някога те натъжа, то ще бъде, защото така ще те предпазя от много бъдещи скърби. Кристин, ти си много млада. Тази година навърши седемнайсет… три дни след честването на свети Халвар. Да, на седемнайсет си.

Кристин помогна на баща си и леко пребледняла, се изправи и отново седна на трикракото столче до огнището.

След като се подкрепи, Лавранс поизтрезня. Задоволи любопитството на жените. Тингът минал добре. Успели да купят зърно, брашно и малц, малко от Осло и малко от Тюнсберг. Провизиите били внесени от чужбина и се надявали да са по-качествени от норвежките, но имало вероятност да се окажат и по-долнопробни. Лавранс се видял с много роднини и познати, предаде поздравите им на домашните си. Докато разказваше, заваляше думите.

— Говорих с Андрес Гюдмюнсьон — съобщи той, когато Астрид излезе. — Симон се сгодил за младата вдовица от „Манвик“. Сватбата е насрочена да се състои в „Дюфрин“ по време на честването на свети Андрей Първозвани. Този път момъкът сам уредил женитбата си. В Тюнсберг избягвах Андрес, но той ме намери. Симон се запознал с госпожа Халфрид едва това лято, увери ме той, за да не си помисля, че синът му е развалил годежа с Кристин, защото е намерил по-богата невеста.

Лавранс се засмя безрадостно.

— Разбирате ли, този почтен човек се опасяваше, да не би да сметнем сина му за подлец.

Кристин си отдъхна. Стана й ясно защо баща й е така разтърсен: през цялото време е таял надежда нещата между нея и Симон да се оправят. За малко Кристин допусна, че е научил за разходките й из Осло.

Лавранс се изправи и им пожела лека нощ, но задържа Кристин да остане още малко при него.

— Имам още една вест — подхвана той. — Бих могъл да я премълча, но най-добре да ти я съобщя, Кристин. Ще се наложи да забравиш избраника на сърцето си.

Кристин стоеше с отпуснати ръце и наведена глава. Когато чу волята на баща си, вдигна очи. Раздвижи устни, но от тях не излезе звук.

Лавранс отмести поглед от лицето на дъщеря си. Разпери примирително ръце:

— Много добре знаеш, че не бих се възпротивил, ако тази женитба е добра за теб.

— Какви вести са стигнали до ушите ти по време на това пътуване, тате? — попита Кристин с ясен глас.

— Ерлен Никулаусьон и неговият братовчед Мюнан Бордшон ме намериха в Тюнсберг и Мюнан ме помоли да те дам за жена на Ерлен. Отказах му.

Кристин дишаше в мъка.

— Защо не желаеш да ме омъжиш за Ерлен Никулаусьон, тате?

— Не съм наясно какво знаеш за избраника си — отвърна Лавранс. — Ако сама не си способна да проумееш причината да постъпя така, едва ли ще се зарадваш да я чуеш от моите уста.

— Сигурно защото е бил отлъчен и прокълнат — предположи Кристин.

— Знаеш ли какво е предизвикало крал Хокон да прогони близкия си роднина Ерлен от двора си? Чувала ли си, че Ерлен е бил отлъчен, след като се е противопоставил на повелята на архиепископа, и че не е напуснал страната сам?

— Да — кимна Кристин и добави малко разколебано: — Зная и че е бил на осемнайсет, когато се е запознал с любовницата си.

— На осемнайсет години аз се ожених. По мое време хората смятаха младежите на тази възраст за способни да отговарят за постъпките си и да се грижат за своето и чуждото благоденствие.

Кристин мълчеше.

— Ти наричаш любовница онази жена, с която той е живял десет години и която е майка на децата му. Не съм съгласен да дам дъщеря си на мъж, водил години наред неопровержимо непристоен живот, преди да се ожени. И сама знаеш, че непристоен живот е доста меко казано.

— Не съдеше толкова строго знахарката Осхил и Бьорн — тихо възрази Кристин.

— И въпреки това не ми ще да се сродяваме с тях — отвърна Лавранс.

— Тате, наистина ли през целия си живот си бил напълно безгрешен, та смееш да осъждаш Ерлен така жестоко?

— Сам Господ знае, че не обявявам никого за по-голям грешник от мен. Но няма да дам дъщеря си на първия нехранимайко, пожелал я за жена, само защото всички имаме нужда от Божията милост — рязко рече Лавранс.

— Не това исках да кажа — разпалено отвърна Кристин. — Татко, майко, спомнете си какви сте били като млади. Нима не помните колко трудно ви е било да устоите на изкушението от плътската любов?

По лицето на Лавранс изби гъста червенина.

— Не — отсече той.

— Значи сте си изгубили ума, щом сте решили да ме разделите от Ерлен Никулаусьон — изкрещя отчаяно Кристин.

Лавранс отново седна на пейката.

— Та ти си само на седемнайсет, Кристин — подзе той. — Възможно е двамата да сте се влюбили силно един в друг, но той не е толкова млад, че да не осъзнава някои неща. Ако беше мъж на място, нямаше да се присламчи с любовни слова към неопитно дете като теб. Явно за него не е било от значение, че си сгодена. Няма да омъжа дъщеря си за мъж, който има две деца от чужда жена. Знаеш ли за децата му? Твърде млада си, за да съобразиш колко раздор и омраза ще внесе тази негова постъпка в рода му за цял живот. Мъжът не може да изостави докрай наследниците си, но и няма как да поправи стореното: трудно ще намери начин да наложи сина си в отбрано общество, а дъщеря му ще се омъжи за ратай или за беден селянин. Неговите деца ще намразят теб и рожбите ти от дъното на душата си, не се съмнявай в това. Нима не осъзнаваш, Кристин: такива грехове, макар и не толкова тежки и простими пред Бога, съсипват непоправимо рода на съгрешилия. Да вземем наистина за пример Бьорн и Осхил. Мюнан, синът й, тъне в разкош, защото е кралски наместник и има голямо наследство, както и братята му. През всичките тези години обаче той не е ходил да види майка си, която живее в бедност. Да, точно този мъж е говорител на избраника ти. Казах и ще го повторя: отговорът ми е не. Докато съм жив, няма да станеш част от този род.

Кристин закри лице с ръце и избухна в сълзи:

— Ако не си промениш решението, ден и нощ ще се моля на Господ да ме прибере.

— Няма смисъл повече да го обсъждаме — огорчено отвърна баща й. — Може и да не ти се вярва, но мой дълг е да постъпя според съвестта си. Лягай си, дете.

Протегна й ръка, но тя дори не я погледна и излезе от стаята, разтърсвана от ридания.

Двамата съпрузи поседяха мълчаливо. Лавранс се обърна към жена си:

— Ще ми донесеш ли малко бира? Не, по-добре вино. Капнал съм…

Рагнфрид стана да изпълни молбата му. Върна се с висока чаша в ръка и го намери захлупил лице в ръцете си. Лавранс я чу, откри очи, погали кърпата на главата й и ръцете й.

— Бедничката ми Рагнфрид, измокрила си се. Седни да пийнеш с мен!

Рагнфрид едва-едва докосна чашата с устни.

— Хайде, пий с мен — настоя Лавранс и придърпа жена си да седне в скута му.

Макар и неохотно, Рагнфрид му угоди.

— Ще ме подкрепиш изцяло в тази история, нали, жено? За Кристин ще бъде най-добре да осъзнае час по-скоро, че трябва да си избие този мъж от главата.

— Няма да стане лесно — отбеляза Рагнфрид.

— И сам виждам — тросна се Лавранс.

Отново помълчаха, а после Рагнфрид попита:

— Как изглежда този Ерлен от „Хюсабю“?

— Амиииии — проточено подхвана Лавранс, — може да се нарече красавец, но май единственото му призвание е да задиря фусти.

Отново се възцари мълчание. Наруши го Лавранс:

— Наследил е много земя и пари от Никулаус, но ги е профукал. Не за такъв зет съм се трудил да обезпеча децата си.

Майката сновеше неспокойно напред-назад из стаята. Лавранс продължи:

— Най-лошо впечатление ми направи опитът му да подкупи със сребро Кулбайн да донесе писмо на Кристин.

— Видя ли какво пише?

— Не, изобщо не исках да го чета — сурово отвърна Лавранс. — Веднага го върнах на Мюнан и му споделих какво е мнението ми за такова поведение. Ерлен бе сложил и своя печат върху писмото. Що за нелепи детинщини! Мюнан ми обърна внимание, че това бил печатът на херцог Скюле. Ерлен го наследил от баща си. Сигурно така се опитваше да ме накара да се замисля каква огромна чест ми оказват, като молят за ръката на дъщеря ми. Единствената причина Мюнан да помага на Ерлен с толкова усърдие и плам е, че с падението на Ерлен идва крахът на властта и честта на рода от „Хюсабю“, каквито ги помним от дните на Никулаус и Борд. Ерлен вече няма как да се надява да се ожени за жена с неговото потекло.

Рагнфрид се спря пред мъжа си:

— Не съм сигурна дали си прав по този въпрос. Първо, не бива да забравяме, че настъпиха тежки времена за всички ни и мнозина стопани са принудени да се задоволяват с доста по-малка власт и чест от бащата на Ерлен. И самият ти знаеш: днес вече не е толкова лесно човек да се сдобие със земя или стока и да забогатее.

— Зная, зная — нетърпеливо я прекъсна Лавранс. — Точно затова нараства необходимостта човек да се отнася още по-внимателно с наследството си, а не да го пилее.

— Искам да ти кажа и още нещо — настоя съпругата. — Според мен Ерлен е достоен жених за Кристин. Твоят род е бил от най-видните в Швеция, а дядо ти и баща ти са донесли рицарското звание в Норвегия. Моите предци са били благородници и феодали в продължение на стотици години до Ивар-старши. Баща ми и дядо ми бяха кралски служители. Ти и Трун обаче нямате нито привилегиите на придворните, нито кралска земя. Като се замисля, положението на Ерлен Никулаусьон не се различава много от вашето.

— Не е същото — разпалено възрази Лавранс. — На Ерлен са му поднесли власт и рицарско звание на тепсия, а той го е пропилял заради разврат. Разбирам, и ти искаш да ми се опълчиш, Рагнфрид. И ти няма да ме подкрепиш. Да не би и ти като Осмюн и Трун да смяташ, че за мен е голяма чест такива влиятелни големци да искат ръката на дъщеря ми за своя роднина?

— Вече ти казах — тросна се Рагнфрид, — струва ми се безсмислено да се засягаш само защото смяташ, че роднините на Ерлен се отнесли снизходително към теб. Нима не разбираш, Лавранс? Милото ни и послушно дете се осмели да ни се противопостави и да отхвърли Симон Андресьон. Нима не забелязваш колко се е променила Кристин, след като се прибира от манастира? Направо не е на себе си, ходи като омагьосана. Явно обича този мъж толкова силно, че ако не отстъпиш, ще се случи голямо нещастие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лавранс и я стрелна с поглед.

— Неведнъж тъстове са се запознавали със зетя си, ама не са се усетили.

Лавранс направо се вцепени и пребледня.

— Та ти си нейна майка! — задавено процеди той. — Как смееш… Нима си забелязала сигурни признаци, та се осмеляваш да обвиниш дъщеря ни в подобно нещо?

— Не, не — побърза да го успокои Рагнфрид. — Не това исках да кажа. Но няма как да знаем какво се е случило помежду им или какво може да се случи. В главата й се върти една-единствена мисъл: за любовта към него. Виждам го всеки ден в очите й. Ами ако някой ден реши да ни покаже, че той й е по-свиден от честта и от живота?

Лавранс подскочи като ужилен:

— Полудя ли! Как си позволяваш да говориш така за красивото ни и добро дете? Кристин да не е някоя краварка, дето веднага ще легне по гръб зад оградата. Разбери, Рагнфрид, няма как да е виждала този мъж и да се разговаряла с него много пъти. Всичко ще отшуми, понякога девойките просто проявяват капризи. Господ ми е свидетел, сърцето ми се къса да я гледам толкова скръбна, но все някога мъката трябва да отмине! Говориш ми за живота и честта й. Ще мога да опазя дъщеря си в собствения си дом. Не ми се вярва девойка от добро потекло, възпитана в духа на християнските добродетели за моминска чест, така лекомислено да се раздели с целомъдрието и живота си. Е, народът е съчинил песни за такива любовни терзания. Когато момъкът и момата са усещали изкушението на плътската любов, са създавали песен за мъката си и така са преодолявали желанието си, като са се отказвали да го осъществят. Нали и ти — той погледна Рагнфрид — предпочиташе другиго, когато те омъжиха за мен. Как ли щеше да живееш, ако Ивар ти бе дал правото сама да си избереш жених?

По лицето на Рагнфрид се изписа смъртна бледност:

— Исусе Христе! Пресвета Дево! Откъде знаеш…

— От Сигюр от „Лопт“. Спомена ми нещо, когато се преместихме в долината — отвърна Лавранс. — Отговори на въпроса ми: според теб щеше ли да бъдеш по-щастлива, ако Ивар ти бе позволил да се омъжиш за своя избраник?

Съпругата му стоеше с наведена глава.

— Този мъж — подхвана тя едва доловимо — не искаше да се ожени за мен.

През цялото й тяло премина конвулсивна тръпка и тя размаха юмрук във въздуха.

Лавранс внимателно сложи ръце върху раменете й.

— Това ли е причината? — покъртен попита той и в гласа му прозвуча искрена и печална изненада. — Този мъж ли е причината през всичките тези години да скърбиш, Рагнфрид?

Без да отговори, тя се разтрепери неудържимо.

— Рагнфрид? — погледна я въпросително Лавранс. — Да, но после, когато Бьоргюлф почина… а ти… искаше да… трябваше да ти се противопоставя… но не можех. Тогава за другия ли си мислеше? — прошепна той изплашен, объркан и огорчен.

— Откъде ти хрумват такива неща — отвърна тя със задавен глас.

Лавранс долепи чело до челото на жена си и леко поклати глава.

— Не зная. Тази вечер ми наговори толкова много и странни неща. Хвана ме страх, Рагнфрид. Явно не умея да разбирам женската душевност.

Рагнфрид се усмихна, все още бледа, и обгърна врата му с ръце.

— Господ ми е свидетел, Лавранс. Тогава те умолявах да отида, защото към теб изпитвах пагубна по силата си любов. А към другия таях изгаряща омраза и сякаш чувах как лукавият се радва на лютата ненавист в сърцето ми.

— Обичал съм те от все сърце, жено — промълви Лавранс и я целуна. — Искам да го знаеш. Според мен живяхме сносно, нали, Рагнфрид?

— Винаги си бил безупречен съпруг — отвърна тя, изхлипа и се притисна към гърдите му.

Той я притегли страстно към себе си.

— Иска ми се да прекарам тази нощ при теб, Рагнфрид, и ако се отнесеш с мен като едно време, вече няма да бъда такъв глупак.

Жена му се вцепени в обятията му и се отдръпна:

— Сега са пости — тихо рече тя със странно суров глас.

— Права си — засмя се Лавранс. — Двамата с теб винаги сме спазвали всички пости и сме се старали да живеем според Божиите повели. Сега обаче ми се струва, че щяхме да бъдем по-щастливи, ако имахме за какви грехове да се разкайваме.

— Недей да говориш така — помоли го отчаяно жена му и притисна слабите си ръце до слепоочията му. — Нали знаеш, че искам да постъпваш, както намериш за добре.

Той я притегли в обятията си още веднъж и изстена:

— Бог да й е на помощ. Нека Бог пази всички ни, Рагнфрид. Изморен съм — отсече той и я пусна. — И ти ще си лягаш, нали?

Лавранс я изчака на вратата; тя изгаси огнището, духна малката желязна лампа до стана и потуши искрата с пръсти. Двамата съпрузи излязоха на дъжда и поеха към къщата за спане.

Лавранс стъпи върху стълбата към спалнята, но се върна при жена си, която още беше в преддверието. За последен път тази вечер я притисна към гърдите си и я целуна в мрака. После прекръсти лицето й и се качи да спи.

Рагнфрид се съблече и се мушна под завивките. Известно време лежа, заслушана в стъпките на мъжа си на горния етаж. Леглото горе изскърца и после се възцари тишина. Рагнфрид скръсти тънките си ръце върху повехналите си гърди.

Бог да ми е на помощ. Що за съпруга беше тя, що за майка. Остаряваше с всеки изминал ден, но въпреки това си оставаше същата. Вече не търсеше ласки от Лавранс като на младини, когато го молеше страстно и го заклинаше да й даде любов, а той се затваряше в черупката си и ставаше плах и стеснителен, щом тя пожелаеше да прояви по-голяма щедрост, отколкото изискваха съпружеските й задължения. И макар че зачена много деца, винаги бе принудена да се унижава, побесняла от срам, задето хладните му съпружески ласки не й се струваха достатъчни. Но когато Рагнфрид имаше нужда от доброта и нежност, Лавранс откликваше на потребностите й. Неизчерпаемата му всеотдайност, когато тя лежеше болна и измъчена, охлаждаше като роса разгневената й душа. Лавранс проявяваше готовност да поеме й нейното бреме на плещите си, но не искаше да я направи съпричастна на своите тегоби. Рагнфрид обичаше безкрайно всичките си рожби. Когато изгубеше дете, сякаш някой изтръгваше сърцето от гърдите й. Боже Господи, добре че насред нестихващите тревоги тя все пак успя да изпита сладостта на неговата готовност да отнеме от душата й част от нейната скръб и да я прибави към своята.

Рагнфрид би минала през огън и вода заради Кристин, макар че нито детето, нито Лавранс го допускаха. В майчиното сърце се надигна ярост, напомняща омраза, към дъщеря й, защото тази вечер Лавранс потърси интимна близост с жена си само за да забрави болката си на баща, който вижда рожбата си нещастна.

Рагнфрид не посмя да стане, понеже не знаеше дали Кристин е заспала в другото легло, но се надигна тихо на колене, опря чело о таблата на леглото и започна да се моли. Докато студът постепенно вкочаняваше тялото й, Рагнфрид се отправи за пореден път на нощна разходка, опитвайки се да си проправи път към така търсеното душевно равновесие.

3.

Възвишението се намираше на склона в западната част на долината. През тази лунна нощ целият свят бе окъпан в бяло. Планината се гънеше на бели вълни под бледо синьото беззвездно небе. Дори сенките, които заоблените върхари хвърляха над заснежените площи, изглеждаха причудливо леки и светли, защото луната се носеше нависоко.

По склоновете към долината гората белееше от сняг и скреж, а побелелите равнини на стопанствата приличаха на надраскани с тъмни завъртулки, представляващи огради и къщи. В самата долина обаче сенките се сгъстяваха и изчезваха в мрака.

Знахарката Осхил излезе от обора, затвори вратата и постоя на снега. Вече всичко побеля, а до средата на декември оставаха цели три седмици. Този студ на празника на свети Климент свидетелстваше, че зимата наистина вече е дошла. Е, няма що. Нищо ново под слънцето, като се имаше предвид лошата реколта тази година.

Старицата въздъхна тежко. Отново зима, студ и самота. Вдигна ведрото с мляко и фенера и пое към къщата. Огледа се.

От гората излязоха четири черни точици и вече преполовяваха склона. Четирима конници — върховете на копията им проблеснаха на лунната светлина. Нямаше да им е лесно да се изкачат, защото никой не бе идвал в стопанството на Осхил, откакто падна снегът. Дали идват при нея?

Четирима въоръжени мъже. Никой, запътил се към нея по почтена работа, не би събрал такава свита. Осхил се замисли дали да не скрие сандъка с ценните вещи в навеса.

Огледа зимната картина и пустото стопанство. После влезе вкъщи. Двете стари кучета, легнали пред огнището, тупнаха с опашки по дъсчения под. Младите Бьорн ги взе със себе си.

Раздуха жарта в огнището и хвърли още цепеници, после напълни тенджерата със сняг и я сложи на огъня. Сипа млякото в дървена паница и я занесе в стаята.

Съблече мръсната си вълнена рокля, воняща на обор и пот, и облече тъмносиня дреха. Замени забрадката от синьо платно с бяла ленена кърпа и я завърза грижливо над косата си. Събу кожените ботуши и си обу обточени със сребро обувки.

После се захвана да разтреби стаята: приглади възглавниците и кожата на леглото, нагънати от Бьорн, подсуши масата и подреди възглавниците за сядане на пейката.

Стоеше пред огнището и бъркаше кашата за вечеря, когато кучетата я предупредиха за идващите гости. Чу конете да трополят на двора, а мъжете влязоха във външния коридор и почукаха на вратата с копие. Осхил дръпна тенджерата от огъня, поприглади премяната си и придружена от кучетата, отиде да отвори.

Навън, на осветения от луната двор, трима млади мъже държаха четири запотени коня. Влезлият в дома й извика радостно:

— Лельо Осхил, нима идваш лично да ни отвориш! На това му викам Ben trouvé35!

— Племеннико, ама това ти ли си! Добре си ми дошъл! Влизай в стаята, докато покажа на другарите ти къде да оставят конете.

— Сама ли си? — попита Ерлен и тръгна с нея и другите трима ездачи.

— Да, Бьорн и ратаят ни отидоха с шейната да донесат малко фураж, който успяхме да скътаме в планината — обясни Осхил. — А нали нямам слугиня — през смях додаде тя.

След малко четиримата мъжаги се разположиха на външната пейка, с гръб към масата, и наблюдаваха как старицата тихо и пъргаво им поднася вечеря. Застла масата с покривка, сложи свещ, донесе масло, сирене, мечешки бут и купчина наредени една върху друга тънки питки хляб. Слезе в мазето да налее бира и медовина, а после сипа кашата в хубава дървена паница и подкани мъжете да се подкрепят.

— Храната май няма да стигне за такива юнаци като вас — засмя се тя. — Ще взема да сваря още каша. Утре ще ви нагостя по-добре, но през зимата затварям готварницата; там пека само хляб или варя бира. Тук, в стопанството не сме много хора, а и вече остарявам, синко.

Ерлен се засмя и поклати глава. Забеляза колко изискано и почтително се отнасяха другарите му към възрастната жена. Трудно му беше да повярва, защото не ги беше виждал в такава светлина.

— Чудна жена си ти, лельо. Когато майка беше десет години по-млада отколкото си ти сега, изглеждаше старица в сравнение с младоликото ти лице в момента.

— Да, Магнхил бързо се сбогува с младостта — кимна Осхил. — Откъде идеш, Ерлен? — попита след малко тя.

— Прекарах известно време в имението на север, в Леша. Там ми дадоха подслон. Сигурно се досещаш какво ме води по тези места.

Тя го изгледа изпитателно.

— Дошъл си да искаш ръката на дъщерята на Лавранс Бьоргюлфсьон.

— Да, помолих го да ми я даде за жена, както си му е редът, но той ми отказа категорично. Понеже двамата с Кристин не желаем да се разделяме при никакви обстоятелства, не намирам друг изход, освен да я отведа със сила. Изпратих съгледник в селото и той разбра, че майка й ще ходи в „Сюнбю“ за празника на свети Климент, където ще постои известно време, а Лавранс отишъл с хората си в залива да донесат зимнината в Сил.

Осхил се позамисли.

— Ерлен, я остави тези приумици — посъветва го тя. — Не ми се вярва девойката да дойде с теб доброволно, а ти едва ли искаш да я насилваш.

— Напротив, ще дойде. Разговаряли сме за това неведнъж. Самата тя много пъти ме е молила да я отведа от дома й.

— Наистина ли Кристин… Недей да си въобразяваш, че щом е споменала нещо подобно, веднага ще тръгне с теб — засмя се Осхил.

— Ще тръгне — настоя Ерлен. — Лельо, предлагам да й изпратиш вест в „Йорун“ да дойде да ти погостува седмица-две, докато родителите й ги няма. Така ще успеем да стигнем до Хамар, преди да са забелязали отсъствието й — обясни той.

Старата жена му отговори със същата лека усмивка:

— А замислял ли си се какво обяснение ще дадем двамата с Бьорн на Лавранс, когато той дойде и ни поиска сметка за изчезването на дъщеря си?

— Да. Били сме четирима въоръжени мъже, а и девойката не е оказала съпротива.

— Не желая да се забърквам в подобни истории — отсече леля му. — За всичките тези години Лавранс се е доказал като надежден стопанин. Той и съпругата му са честни хора и не искам да участвам в предателство спрямо тях или в опозоряването на дъщеря им. Остави момичето на мира, Ерлен. Крайно време е роднините ти да чуят, че си направил нещо различно от отмъкването на чужди булки.

— Хайде да го обсъдим насаме — предложи лаконично Ерлен.

Осхил взе свещ, излезе от стаята и затвори вратата. Седна на чувала с брашно. Ерлен застана пред нея с ръце, втъкнати в пояса.

— Ще кажеш на Лавранс Бьоргюлфсьон, че отец Юн ни е венчал, преди да продължим пътя си към госпожа Ингебьорг Хоконсдатер в Швеция.

— А кое те кара да бъдеш сигурен в готовността на госпожа Ингебьорг да ви приеме с отворени обятия?

— Разговарях с нея в Тюнсберг. Тя ме приветства като свой скъп роднина и ми благодари, задето й предложих услугите си тук или в Швеция. А Мюнан ми обеща да ми даде препоръките си за пред нея.

— Много добре знаеш, че ако успееш да убедиш някой свещеник да ви бракосъчетае, Кристин ще изгуби наследствените си права, а децата й няма да бъдат твои законни наследници. Под въпрос остава и дали ще я смятат за твоя съпруга.

— Тук може и да не признаят женитбата ни. Точно затова ще потърсим убежище в Швеция. Родоначалникът на рода й, лагманът Лауренсиус, не е успял да се ожени за госпожица Бенгта, защото не са получили съгласието на нейния брат. И въпреки това всички са я смятали за негова съпруга.

— Да, но те са нямали деца — напомни Осхил. — Ами ако Кристин овдовее? Да не очакваш, че синовете ми няма да посегнат на наследството, което ще й оставиш, ако за децата ви съществуват съмнения дали не са извънбрачни?

— Думите ти са несправедливи спрямо Мюнан — възрази Ерлен. — Не познавам добре другите ти деца, а и доколкото зная, нямаш причина да си снизходителна към тях, но Мюнан винаги ми е бил предан от дъното на душата си и много иска да ме ожени. Той отиде да помоли Лавранс за ръката на дъщеря му. А колкото до децата ни, ще намеря начин да ги подсигуря с наследство и име.

— А на майка им ще й излезе име на любовница. Само не проумявам как хрисим човек като отец Юн Хелгесьон би се осмелил да ви венчае въпреки закона.

— Изповядах му се през лятото — глухо призна Ерлен. — Тогава той ми даде дума да ни венчае, ако изчерпим всички възможности.

— Е, добре тогава — въздъхна Осхил. — Навлякъл си тежък грях на душата си, Ерлен. Кристин беше щастлива в дома на родителите си, а и бяха й намерили красив и почтен жених от добро коляно.

— От Кристин зная, че някога самата ти си казвала: с моя племенник бихте си били лика-прилика, а този Симон Андресьон не е подходящ за теб.

— О, казала съм била, дрън-дрън — сряза го леля му. — Аз говоря какви ли не врели-некипели. Не разбирам как си убедил Кристин да ти се върже на акъла. Едва ли сте се срещнали много пъти. Девойките като нея не се дават току-така.

— Срещнахме се в Осло, после тя отиде при чичо си в Гердарюд и се измъкна, за да се видим в гората — сведе очи Ерлен и продължи съвсем тихо: — Там беше изцяло и само моя…

Осхил подскочи като ужилена. Ерлен наведе глава още по-ниско.

— А след това? Запазихте ли добрите си отношения? — попита тя изумена.

— Да — по лицето на Ерлен пробяга вяла усмивка. — Нямаме разногласия. Тя не се възпротиви на връзката ни, но е напълно невинна. Тогава ме помоли да я отведа, защото не искала да се връща при роднините си.

— Но ти не го направи?

— Не, моето желание беше тя да стане моя жена със съгласието на баща й.

— Отдавна ли се случи това? — попита Осхил.

— Преди една година, в средата на август.

— Не си бързал да я поискаш, а? — подметна Осхил.

— Тогава не беше освободена от годежа — обясни Ерлен.

— А оттогава не си я доближавал, така ли?

— А, уговорихме си няколко срещи — призна Ерлен, а по лицето му отново пробяга предишната лека усмивка. — Веднъж се видяхме в едно имение в града.

— Мили боже — възкликна Осхил. — Ще ви помогна с каквото мога. Представям си колко тежко й е на Кристин да носи такова бреме на плещите си и да не може да го сподели с никого. Да няма и нещо друго? — усъмни се тя.

— Засега не, доколкото зная.

— А замисли ли се, че Кристин има приятели и роднини из цялата долина?

— Ще се крием, докато пътуваме. Затова настоявам да тръгнем възможно най-бързо, та да сме натрупали известна преднина, преди баща й да се прибере. Ще ни дадеш ли шейната си, лельо?

— А чичо й в „Скуг“? — вдигна рамене Осхил. — Ако дочуе, че празнуваш сватба с племенницата му в Гердарюд?

— Осмюн ме препоръча на Лавранс. Няма как да го посветим в плана, но той ще си затвори очите. Ще трябва да пристигнем при свещеника през нощта и да потеглим, преди да се е развиделило. От Осмюн очаквам после да вразуми Лавранс, че не подобава на богобоязлив мъж като него да ни разделя след венчавка, и да го посъветва да ни даде благословията си, та с Кристин да станем законни съпрузи. И ти ще кажеш това на Лавранс. Нека постави каквито условия желае, за да се помирим, и да поиска нужните според виждането си глоби.

— Лавранс Бьоргюлфсьон едва ли ще търси чужди съвети — възрази Осхил. — Ерлен, сам Бог и свети Улав са ми свидетели: тази история не ми харесва. Разбирам обаче, че това е последният изход, до който можеш да прибегнеш, за да поправиш сторената неправда. Утре ще отида в „Йорун“, ако се съгласиш да ми дадеш някой от слугите ти. Една съседка ще се грижи за добитъка ми, докато ме няма.

На следващата вечер Осхил пристигна в „Йорун“, когато лунната светлина се бореше с последните издихания на слънчевите лъчи. Пребледняла, Кристин я посрещна на двора, а Осхил се слиса колко хлътнали са бузите на девойката.

Гостенката седна до огнището да поиграе с малките момичета. Поглеждаше крадешком към Кристин, която слагаше масата. Изглеждаше много отслабнала и мълчалива. Тя поначало си беше сдържана по характер, но в сегашното й поведение Осхил забеляза потайност. Долови напрежението в душата на девойката и желанието й да се противопостави на авторитета.

— Сигурно си чула за случилото се през есента? — предположи Кристин, докато се приближаваше към нея.

— Да, племенникът ми те е поискал за жена.

— Помниш ли какво ми каза веднъж? Двамата с него сме си били лика–прилика. Само дето той бил твърде богат и от по-знатен род от мен.

— Разбрах, че Лавранс е на друго мнение — сухо отбеляза Осхил.

В очите на Кристин проблесна пламъче, а устните й се разтеглиха в лека усмивка. Макар ролята на съучастница да не й допадаше, Осхил реши да откликне на молбата на Ерлен и да изпълни желанието му.

Кристин приготви леглото на родителите си за гостенката, а Осхил я помоли да спи при нея. След като си легнаха, в стаята се възцари тишина и Осхил се осмели да изложи целта на посещението си.

С натежало сърце Осхил забеляза, че Кристин не се замисля каква тревога ще причини на родителите си. Все пак аз прекарах повече от двайсет години в мъка и страдание, докато живях с Борд, помисли си тя. Така е с всички ни. Кристин явно не бе обърнала внимание колко залиняла е Юлвхил тази есен. Осхил се опасяваше, че замине ли за известно време, Кристин няма да види повече малката си сестра. Но реши да си мълчи: колкото по-дълго съумееше Кристин да съхрани радостта и дързостта си, толкова по-добре за нея.

Кристин стана и събра скъпоценностите си в малко ковчеже. Донесе го в леглото. Осхил продължи:

— Все пак на мен ми се струва по-редно Ерлен да дойде, когато се прибере баща ти, да признае откровено какво ти е сторил и да остави решението в ръцете на Лавранс.

— Татко ще го убие! — възкликна уплашено Кристин.

— Няма да го убие, ако Ерлен се въздържи и не извади меч срещу бъдещия си тъст — успокои я Осхил.

— Не искам Ерлен да изтърпи подобно унижение, нито баща ми да разбира, че Ерлен ме е докоснал, преди да ме поиска, както си му е редът.

— Да не мислиш, че Лавранс ще се разгневи по-малко, когато узнае за бягството ти от дома му заедно с Ерлен? Тази вест съвсем ще го съкруши. По закон ти ще бъдеш любовница на Ерлен, докато живееш с него без разрешението на баща си.

— Това е нещо различно. Ерлен се опита да ме направи своя съпруга.

Осхил млъкна. Питаше се как да поднесе на Лавранс Бьоргюлфсьон вестта, че са откраднали дъщеря му.

Кристин подхвана:

— Осхил, сигурно ме смяташ за недостойна дъщеря, но откакто татко се прибра от тинга, всеки ден е мъчение и за него, и за мен. За всички ни ще бъде най-добре тази история да приключи веднъж завинаги.

На следващия ден рано сутринта потеглиха от „Йорун“ и стигнаха в „Хауген“ малко след три следобед. Ерлен ги посрещна на двора и Кристин се хвърли в обятията му, без да се смущава от мъжа, придружавал нея и Осхил по пътя.

Кристин поздрави Бьорн Гюнаршон и другите двама слуги на Ерлен, сякаш са стари познати. Осхил не забеляза признаци на плахост или страх у девойката. А после, когато всички седнаха на масата и Ерлен им изложи плана си, Кристин изразяваше мнението си по всеки въпрос и даваше предложения откъде да минат. Трябвало да тръгнат от „Хауген“ на следващата вечер, да стигнат до пътя Рустен, когато луната залезе, да пресекат областта Сил по тъмно и да подминат „Лопт“, а оттам да стигнат до моста на река Ута и да яздят по пустите пътища по западните брегове на Ута и Логен, докато издържат конете им. Кристин смяташе, че е добре да почиват по един ден на някое пасище по склона, „защото докато трае тингът на областта Хуледис, има вероятност са срещнем мои познати“.

— А от къде ще вземете фураж за конете? — поинтересува се Осхил. — Няма как да крадете фураж от чуждите пасища в такива времена, ако там изобщо е порасло нещо. Знаеш, че тази година в долината нямаше фураж за продан.

— И за това съм помислила — отвърна Кристин. — Ще вземем от вас назаем фураж и храна за три дни. Има още една причина да не пътуваме толкова хора заедно: Ерлен ще изпрати Юн обратно в „Хюсабю“, защото там реколтата беше по-добра тази година. Ще уреди преди Коледа да донесе на тукашните хора малко фураж. На юг в околността има бедняци, на които ми се иска да помогнем. Ще им раздадеш ли малко милостиня от наше име, Осхил?

Бьорн избухна в гърлен скептичен смях. Осхил поклати глава, но един от другарите на Ерлен, Юлв, вдигна смуглото си ъгловато лице и погледна Кристин с надменна усмивка:

— В „Хюсабю“ никога няма излишък, Кристин Лаврансдатер, независимо каква е реколтата из останалата част на страната. Но може вие да промените нещо, когато станете стопанка. От думите ви съдя, че на Ерлен му трябва точно такава съпруга.

Кристин кимна спокойно и продължи със съветите. Налагало се да яздят възможно най-далеч от главния път. Не й се струваше добра идея да минават през Хамар. Ерлен възрази, че трябва да се отбият, за да вземат от Мюнан писмото за шведската херцогиня.

— Тогава Юлв ще ни остави до село Фагаберг и ще отиде при Мюнан, докато ние се движим на запад от Мьос, през Лан и по пътищата отвъд Хаделан, докато стигнем до Хакедал. От чичо зная, че оттам минава пуст път за Маргаретината долина на юг. Не е препоръчително да прекосим Раумарике по това време, защото там хората от „Дюфрин“ вдигат пищна сватба — засмя се Кристин.

Ерлен се приближи до нея и я прегърна през раменете, а тя се облегна на него, без да се стеснява от присъстващите. Осхил подхвърли възмутена:

— Чудя се как досега не си избягала от къщи сама.

Бьорн отново се разсмя гръмко.

След малко Осхил се запъти към готварницата да приготви храната. Погрижила се бе да стопли помещението, защото там щяха да спят слугите на Ерлен. Помоли Кристин да дойде с нея, „понеже искам с чиста съвест да мога да се закълна на Лавранс Бьоргюлфсьон, че не съм ви оставяла и за миг насаме в дома си“, ядосано заяви тя.

Кристин се засмя и я последва. Веднага след тях тръгна и Ерлен. Той си придърпа трикрако столче до огнището, седна и само пречеше на жените. Ерлен използваше всяка възможност да хване Кристин, докато тя шеташе напред-назад. Накрая я накара да седне на коляното му.

— Юлв е прав: трябва ми точно такава жена като теб.

— О, да — заядливо се засмя Осхил. — Тя ще бъде идеалната съпруга. Нали тя рискува всичко в това приключение, не ти.

— Така е — съгласи се Ерлен. — Но аз изразих готовност да се оженя за нея по законен начин. Недей да се сърдиш така, лельо Осхил.

— Няма как иначе — сопна се тя. — Не само че не си уредил делата си, ами сега така ще я втасаш, че ще трябва да бягаш от имота си с жена.

— Не забравяй, лельо: от прастари времена само смелчаци се решават да изгубят всичко заради жена. Нали така става във всички приказки.

— О, Бог да ви е на помощ — рече Осхил с омекнало и подмладено лице. — И преди съм ги чувала тези приказки, Ерлен — тя го погали по главата и разроши косата му.

В същия миг Юлв Халдуршон нахълта в стаята и побърза да затвори вратата зад гърба си.

— Имаме гости, Ерлен. Кого искаш да видиш най-малко точно сега?

— Лавранс Бьоргюлфсьон ли дойде? — скочи от мястото си Ерлен.

— По-лошо е — отвърна Юлв. — Елине Ормсдатер.

Отвън някой отвори вратата. Влезе жена, избута Юлв настрани и се показа на светло. Кристин погледна към Ерлен. В началото той като че ли повехна и се сви, но после се поизправи. По лицето му се разля гъста червенина.

— Откъде, по дяволите, идваш? Какво търсиш тук?

Осхил се приближи към новодошлата и я покани:

— Елате с мен в къщата, Елине Ормсдатер. Не сме чак такива варвари, та да приемаме гостите си в готварницата.

— Госпожо Осхил — подхвана Елине, — не очаквам от роднините на Ерлен да ме посрещнат като скъпа гостенка. Ерлен, попита ме откъде идвам. От „Хюсабю“. Едва ли ще те изненадам с този отговор. Имаш поздрави от Орм и Маргрет. Живи и здрави са.

Ерлен мълчеше.

— Когато чух, че си накарал Гисюр Арнфинсьон да ти набави пари за поредното пътуване на юг, очаквах да се отбиеш при роднините си в Гюдбранската долина. А и нали си поискал за жена дъщерята на техен съсед.

За пръв път, откакто прекрачи прага, тя погледна изкосо Кристин. Силно пребледняла, девойката запази самообладание и плъзна изпитателен поглед по Елине.

Кристин остана напълно спокойна. От мига, когато разбра коя е гостенката, знаеше какво следва. Дълго бяга от тази мисъл, опитвайки се да я заглуши с непокорство, тревога и нетърпение. През цялото време се мъчеше да не се пита дали Ерлен се е разделил окончателно с любовницата си. Сега обаче съмненията все пак я застигнаха и нямаше смисъл да им се противопоставя. Вътрешно Кристин отказваше да се помоли на Бог за благополучен изход от положението.

Забеляза, че Елине Ормсдатер е очарователна. Макар и отдавна да не бе в първа младост, все още изглеждаше добре, а някога вероятно е била ослепителна красавица. Сега бе отметнала назад качулката на връхната си дреха — главата й бе кръгла като топка, скулите й изпъкваха, но се виждаше, че едно време е била хубавица. Кърпата й покриваше само задната част на главата. Докато говореше, Елине приглаждаше с ръка златистите си лъскави къдрици под кърпата. За първи път Кристин виждаше жена с толкова големи очи: тъмнокафяви, кръгли и сурови. Под тънките въгленово черни вежди и дългите ресници очите на Елине изпъкваха още по-красиво в контраст със златистите й коси. Лицето и устните й се бяха зачервили и загрубели след пътуването в студа, но това не я загрозяваше ни най-малко, защото тя несъмнено беше повече от привлекателна. Тежките й пътнически дрехи закриваха формите й, но това никак не я смущаваше и тя се държеше като жена, уверена в безупречното си телосложение. На ръст Елине не надвишаваше Кристин, но благородната й осанка й придаваше по-строен вид от слабичката, крехка девойка.

— Нима през цялото това време е била при теб в „Хюсабю“? — тихо попита Кристин.

— Аз не съм бил там от много време — изчерви се Ерлен. — Прекарах почти пялото лято в „Хестнес“.

— Ерлен, нося ти вест — обади се Елине. — Вече няма да ти се налага да изпробваш докъде ще стигне гостоприемството на роднините ти, защото в дома ти се разпореждам аз. Тази есен останах вдовица.

Ерлен продължаваше да мълчи.

— Не съм те молил да идваш в „Хюсабю“ и да се разпореждаш там — с усилие промълви той.

— Сама се осведомих как са нещата там — отвърна Елине. — От много време събирам в сърцето си добрина към теб, Ерлен, и се чувствам длъжна да се погрижа за твоето благосъстояние. Макар че Господ знае колко несправедливо се отнесе ти към децата ни и към мен.

— За децата направих всичко по силите си. Нали именно заради тях се примирих с твоето присъствие в „Хюсабю“. Знаеш го отлично. И сама не си вярваш, като твърдиш, че си се натресла в дома ми, за да помогнеш на мен и на децата — усмихна се подигравателно той. — Гисюр щеше да се справи в стопанството и без твоята намеса.

— Да, ти винаги си смятал Гисюр за предан слуга — тихо се засмя Елине. — Сега обаче съм свободна жена, Ерлен. Настъпи мигът да спазиш обещанието си.

Ерлен не отрони дума.

— Помниш ли какво ми обеща в нощта, когато родих сина ти? Даде ми дума да се ожениш за мен след смъртта на Сигюр.

Ерлен приглади плувналата си в пот коса.

— Да, спомням си.

— Ще удържиш ли на думата си?

— Не.

Елине Ормсдатер хвърли поглед към Кристин и се усмихна леко. Кимна и отново се обърна към Ерлен.

— Минаха десет години, Елине. Оттогава непрекъснато сме живели като двама прокълнати в чистилището.

— Не беше само това — възрази тя със същата лека усмивка.

— От много години между нас няма нищо повече — настоя изтощен Ерлен. — Даже децата не променят този факт. Знаеш отлично, че не понасям дори да стоя в една и съща стая с теб — почти изкрещя той.

— Странно, но това лято не забелязах подобно нещо — усмихна се красноречиво Елине. — Тогава не бяхме постоянно врагове.

— Ако искаш да изкараш, че сме били приятели, така да бъде — уморено рече Ерлен.

— Тук ли ще стоите цяла вечер? — обади се Осхил.

Сипа каша в две големи дървени паници и подаде едната на Кристин. Девойката я пое.

— Хайде, Юлв, вземай и ти една паница и я занеси на масата. При всички положения ще седнем да вечеряме.

Кристин и слугите тръгнаха с паниците в ръце. Осхил се обърна към Ерлен и Елине:

— Идвайте и вие. Няма смисъл да продължавате да стоите тук и да се препирате.

— По-добре е още сега да се разберем — възрази Ерлен.

Осхил го изгледа мълчаливо и излезе от помещението.

Кристин донесе бира от мазето и седна на външната пейка, изправена като свещ, със спокойно изражение. Не се хранеше. Мъжете също нямаха апетит. Ядяха само придружителят на Елине и ратаят на Бьорн. Осхил седна и похапна малко каша. Никой не говореше.

След известно време Елине Ормсдатер дойде сама. Осхил й предложи мястото до Кристин. Гостенката седна и започна да се храни. От време на време поглеждаше крадешком към Кристин и по лицето й пробягваше едва прикрита коварна усмивка.

Осхил отиде в готварницата.

В огнището огънят само тлееше. Намери Ерлен, седнал пред него на трикракото столче, свит, хванал главата си с ръце.

Осхил се приближи до него и сложи ръка върху рамото му.

— Дано Бог ти прости, Ерлен. Голяма каша надроби!

Ерлен вдигна глава. Лицето му изглеждаше посърнало от скръб.

— Тя е бременна — рече той и затвори очи.

Осхил пламна и го разтърси:

— Коя от двете? — попита тя подигравателно и сурово.

— Детето не е от мен — продължи Ерлен със същия сломен тон. — Но ти едва ли ще ми повярваш. Никой няма да ми повярва.

И той отново се отпусна безсилно.

Осхил седна срещу него на ръба на огнището.

— Опитай се да се вземеш в ръце, Ерлен. При така стеклите се обстоятелства не е толкова лесно човек да ти повярва. Ще се закълнеш ли, че детето не е твое?

Ерлен повдигна съкрушеното си лице.

— Кълна се. Колкото е истина, че имам нужда от Божията милост и се надявам от цялото си сърце майка ми да е намерила утеха при Бог след всички неволи, изтърпени на земята, толкова е вярно и това, че не съм баща на детето й. Не съм докосвал Елине, откакто срещнах Кристин!

Ерлен изкрещя последните думи и Осхил му направи знак да понижи глас.

— Тогава няма за какво да се тревожиш. Ще разбереш кой е бащата и ще го подкупиш да се ожени за нея.

— Според мен е Гисюр Арнфинсьон, моя иконом в „Хюсабю“ — отвърна унило Ерлен. — Миналата есен говорихме по въпроса, после отново го обсъждахме. Смъртта на Сигюр не е неочаквана. Гисюр беше склонен да се ожени за Елине, ако й осигуря подобаваща зестра, когато мъжът й се спомине.

— Аха — кимна Осхил.

— Тя ще откаже да се омъжи за него — продължи Ерлен. — Ще посочи мен като баща на детето в утробата й. Закълна ли се, че съм невинен, всички ще ме вземат за клетвопрестъпник.

— Ще се наложи да я разубедиш. Няма друг изход, освен още утре да я заведеш в „Хюсабю“. Бъди решителен и непоколебим. Трябва да уредиш женитбата между иконома ти и Елине.

— Така е — съгласи се Ерлен, зарови лице в ръцете си и захлипа. — Нима не разбираш, лельо? Представяш ли си какво ще си помисли Кристин?

Ерлен остана да нощува в готварницата заедно с другарите си. Във всекидневната легнаха жените: Кристин и Осхил в едното легло, а Елине Ормсдатер — в другото. Бьорн реши да спи в конюшнята.

На следващата сутрин Кристин и Осхил отидоха в обора. Докато домакинята приготвяше втора закуска в готварницата, Кристин занесе млякото във всекидневната.

На масата гореше свещ. Вече облечена, Елине седеше на края на леглото си. Кристин я поздрави тихо, донесе ведро и наля в него млякото.

— Ще ми дадеш ли да си пийна малко млекце? — попита Елине.

Кристин гребна от ведрото с дървен черпак и й го подаде. Елине пи жадно, докато оглеждаше Кристин.

— Значи ти си прословутата Кристин Лаврансдатер, която развали дружбата ми с Ерлен — констатира тя и й подаде черпака.

— Замислете се сама дали изобщо е имало какво да развалям — отвърна девойката.

Елине прехапа устни.

— Какво ще направиш, ако един ден омръзнеш на Ерлен и той ти предложи да те омъжи за ратая си. И тогава ли ще отстъпиш?

Кристин мълчеше, а Елине се засмя и продължи:

— Сега сигурно постоянно се съгласяваш с него. Какво ще кажеш, Кристин, да хвърляме ли зарове за нашия мъж? Нали и двете сме му любовници.

След като не получи отговор, Елине продължи:

— Боже, колко си простодушна! Дори не отричаш, че си негова любовница.

— Не искам да те лъжа — обясни Кристин.

— Няма да извлечеш полза, дори да ме излъжеш — продължи Елине със същия тон. — Много добре познавам Ерлен. Сигурно още на втората ви среща ти се е нахвърлил като подивял. Жал ми е за теб, нещастно дете, а си толкова красива.

Бузите на Кристин побеляха. Прилоша й и тя изрече с отвращение:

— Не искам да говоря с теб…

— Да не мислиш, че с теб ще се отнесе по-различно? — продължи Елине.

— Няма да се оплача от Ерлен, каквото и да стори — сряза я Кристин. — Щом съм решила да тръгна по дивата пътека, няма да се жалвам и вайкам, ако си разраня краката по камъните.

Елине помълча, а после подхвана, пламнала и разколебана:

— И аз бях девица като теб, когато той ме прелъсти, Кристин, въпреки че от седем години бяха омъжена за старец. Но ти едва ли си способна да проумееш колко нещастно живеех тогава.

Кристин започна да трепери неистово. Елине я погледна. Извади малък рог от пътническия си сандък, оставен пред леглото. Счупи печата и прошепна:

— Ти си млада, а аз вече остарях, Кристин. Осъзнавам колко безсмислено е да се съревновавам с теб. Моето време отмина, сега е твой ред. Ще пиеш ли с мен, Кристин?

Кристин не помръдна от мястото си. Елине поднесе рога към устните си, но не отпи, а каза:

— Поне тази чест ще ми окажеш да пиеш за мое здраве и ще ми обещаеш, че няма да бъдеш много сурова към децата ми?

Кристин пое рога. В този момент вратата се отвори и при тях влезе Ерлен. Той постоя, местейки поглед от едната към другата.

— Какво става тук?

Кристин отговори с пронизителен и буен глас:

— Ние, твоите любовници, се каним да вдигнем наздравица една за друга.

Той я сграбчи за китката и взе рога.

— Замълчи — скастри я Ерлен. — Няма да пиеш с тази жена.

— Защо? — рязко запита Кристин. — И тя е била непорочна, когато си я съблазнил.

— Тя го повтаря непрекъснато и сигурно вече сама си вярва. Елине, да не би да си забравила как ме накара да отида при Сигюр с тези врели-некипели, а той ми доведе свидетели, които потвърдиха, че те е хващал с друг мъж?

Пребледняла от отвращение, Кристин отмести поглед. Елине пламна като божур и рече инатливо:

— Няма да се разболее от проказа, ако пие с мен.

Ерлен се обърна към Елине, изпълнен с гняв. Изведнъж лицето му се издължи и вцепени. Той едва си пое дъх от ужас.

— Исусе Христе! — възкликна той с разтреперан глас. — Ти пий първа, Елине, после ще пие и Кристин.

Елине се отдръпна притеснена. Заотстъпва заднишком към вратата, но Ерлен я последва.

— Пий — настоя той.

Извади камата от пояса си и тръгна към нея.

— Изпий каквото си наляла на Кристин.

Ерлен сграбчи ръката й и я довлече до масата. Натисна устата й към рога.

Елине изкрещя и скри лице в ръката си.

Ерлен я пусна, разтреперан.

— Животът ми със Сигюр беше ад — викаше Елине, — а ти ми обеща, но се отнесе още по-лошо с мен!

Кристин пристъпи към тях и взе рога:

— Все една от нас трябва да пие. Не можеш да ни задържиш и двете.

Ерлен изтръгна рога от ръцете й, блъсна я и тя падна до леглото. Застанал на коляно върху пейката от нейната страна, той държеше главата на Елине и се мъчеше насила да излее течността в устата й.

Тя промуши ръка под неговата и допипа камата от масата. Посегна да го прониже, ножът разкъса дрехите му, но само го одраска. Елине обърна върха на камата срещу себе си и след миг се свлече в скута на Ерлен.

Кристин се изправи и се приближи. Ерлен държеше Елине — главата й бе отметната назад. Започна да агонизира почти моментално. В гърлото й нахлуваше кръв и изтичаше през устата й. Успя да изплюе част от кръвта и изхърка:

— За теб приготвих това питие, заради всичките пъти, когато си ми изменял.

— Доведи леля Осхил — прошепна Ерлен.

Кристин не намери сили да помръдне от мястото си.

— Тя умира — рече Ерлен.

— Завиждам й — промълви Кристин.

Ерлен я погледна. Отчаянието в очите му я размекна и тя тръгна да търси Осхил.

— Какво има? — попита Осхил, когато Кристин я викна да излезе от готварницата.

— Убихме Елине Ормсдатер — рече Кристин. — Тя умира…

Осхил се втурна към всекидневната, но завари Елине издъхнала.

Осхил нагласи тялото на мъртвата върху пейката, изми кръвта от лицето й и го покри със забрадката. Ерлен стоеше зад трупа, облегнат на стената.

— Осъзнаваш ли, че по-лошо от това няма накъде? — попита Осхил.

Тя напълни огнището с цепеници и съчки, а после хвърли рога вътре и раздуха пламъка.

— Можеш ли да разчиташ на слугите си? — настоя да получи отговор Осхил. — Говоря за Юлв и Хафтур, защото тях ги познавам. Юн и придружителя на Елине ги виждам за първи път. Разчуе ли се, че двамата с Кристин сте били единствените свидетели на смъртта й, ще съжаляваш, задето не си оставил любимата си да изпие отровата на Елине. А плъзнат ли слухове за отрова, хората ще си спомнят за какво някога бях обвинена и аз. Елине имаше ли роднини и приятели?

— Не — глухо отвърна Ерлен. — Нямаше другиго, освен мен.

— И въпреки това може да възникнат трудности при опитите да скрием трупа и да се отървем от него, без да си навлечеш най-грозни подозрения.

— Искам да я погребем в осветена земя — рече Ерлен. — Ако ще това да ми струва цялото „Хюсабю“. Съгласна ли си, Кристин?

Кристин кимна.

Осхил седеше мълчаливо. Колкото повече умуваше, толкова по-невъзможно й се струваше да намерят изход; В готварницата се намираха четирима мъже. Дали Ерлен ще успее да купи мълчанието им? Дали придружителят на Елине ще се съгласи да напусне страната срещу пари? Съществуваха твърде много рискове. А и в „Йорун“ хората бяха осведомени за гостуването на Кристин в стопанството на Осхил. Един Господ знае какво щеше да направи Лавранс, ако разбере какво се е случило. Оставаше един–единствен изход: да откарат тялото надалеч. За минаване през планинския път на запад не можеше и да се помисли. Налагаше се да избират между три пътя: за долината на река Раума, над хълмовете край Тронхайм или на юг през Гюдбранската долина. Колкото и достоверна история да скалъпеха, никой нямаше да им повярва, ако някога истината излезеше наяве.

— Трябва да се посъветвам с Бьорн — отсече Осхил, стана и отиде да го повика.

Бьорн Гюнаршон изслуша разказа на съпругата си абсолютно невъзмутимо и без да отмества поглед от Ерлен.

— Бьорн, налага се някой да се закълне, че е видял как Елине сама посяга на живота си — обезсърчено завърши Осхил.

В очите на Бьорн лека–полека настъпи някакво раздвижване. Той погледна съпругата си и устните му се разтеглиха в крива усмивка:

— И този някой ще бъда аз?

Осхил скръсти ръце на гърдите си, а после ги размаха срещу него.

— Бьорн, нима не осъзнаваш колко е важно това за бъдещето на двамата млади?

— А моята вече е свършила, така ли? Или очакваш в мен да е останала предишната смелост, която да ми даде кураж да положа мнима клетва и така да помогна на момъка да се измъкне невредим? Та самият аз някога бях завлечен на дъното. Ти ме завлече на дъното — повтори той.

— Говориш така сега, когато вече остарях — прошепна Осхил.

Кристин избухна в сърцераздирателен плач. Досега седеше свита до леглото, вцепенена и безмълвна. Сега започна да ридае оглушително. Гласът на Осхил, натежал от спомени за сладостта на любовните ласки, разкъса сърцето й. Едва в този момент Кристин проумя какво представлява любовта й към Ерлен. Споменът за горещото, страстно щастие заличи всичко останало, отми изпълнената с отчаяние ненавист от тази нощ. Кристин изпитваше единствено силна любов и непреклонна воля да изтърпи неволите.

Тримата я погледнаха. Бьорн се приближи до нея и я хвана за брадичката:

— Кристин, ще потвърдиш ли, че Елине сама посегна на живота?

— Всяка дума, която чухте, е самата истина — кимна категорично Кристин. — Заплашихме я, че ще я принудим да признае за отровата, и тя се прониза с ножа.

— Елине е подготвяла много по-страшна съдба за Кристин — обади се Осхил.

Бьорн пусна девойката. Приближи се до трупа, вдигна го и го остави върху леглото, където преди това спа Елине. Долепи го до стената и го зави грижливо с одеялата.

— Изпрати Юн и мъжа, с когото дойде Елине, в „Хюсабю“. Да тръгнат по обед. Излъжи ги, че Елине е решила да дойде с теб на юг и искаш да я оставиш да се наспи. Покани мъжете да хапнат в готварницата. После говори с Юлв и Хафтур. Преди отправяла ли е заплахи, че смята да посегне на живота си? Ако се наложи, ще можеш ли да повикаш свидетели да подкрепят думите ти?

— Всички, идвали в имението, докато двамата с нея още живеехме заедно, ще потвърдят, че тя неведнъж е повтаряла как ще сложи край на живота си — уморено отвърна Ерлен. — А понякога и на моя, когато сме разговаряли за намерението ми да я напусна.

Бьорн се засмя грубо:

— Така си и мислех. Тази вечер ще я облечем в пътническите й дрехи и ще я натоварим в шейната. Ти ще седнеш до нея.

Ерлен се олюля.

— Не мога — промълви той.

— Ако продължаваш в същия дух, след двайсет години в теб няма да остане и капка мъжество — смъмри го Бьорн. — Тогава ще караш ли шейната? Аз ще седна при нея. Ще тръгнем пред нощта и ще пътуваме по пусти пътища, докато стигнем областта Фрун. В този студ няма как да се разбере кога е умряла. Ще отидем в монашеската странноприемница в град Руалста. Там двамата с теб ще разкажем как ти и Елине сте се сдърпали отзад в шейната. Имаме свидетели, готови да потвърдят, че не си искал да живееш повече с нея, след като са те освободили от анатемата, а и междувременно си поискал ръката на девойка от потекло като твоето. Юлв и Хафтур ще се движат на известно разстояние от шейната, та после, ако се наложи, да потвърдят под клетва кога са я видели жива. Ще ги убедиш ли? При монасите ще я положим в ковчег и ти ще се спазариш с отците да осигурят гробовен мир за нея и душевен за теб. Е, не звучи никак приятно, но ти сам си надроби тази попара. Какво стоиш като родилка пред припадък? Бог да ти е на помощ, момче, май досега ножът не ти е опирал до кокала.

От планината задуха студен вятър. Мъжете се приготвиха да потеглят. От снежните преспи към синкавото лунно небе се издигаше ситен, сребрист прашец.

Запретнаха два коня един зад друг. Ерлен седна отпред на шейната; Кристин се приближи до него.

— Ерлен, моля те този път да опиташ и да ми изпратиш вест как върви пътуването и какво става с теб.

Той стисна ръката й до кръв.

— С мен ли си още, Кристин?

— Да — кимна тя и додаде: — И двамата имаме вина за случилото се нещастие. Подразних те, защото исках тя да умре.

Осхил и Кристин наблюдаваха как шейната се отдалечава. Ту се издигаше над преспите, ту се спускаше между тях. Изчезна в една падина, после се озова върху бял хълм. Мъжете хлътнаха в сянката на заоблен планинския връх и се изгубиха от погледа на двете жени.

Кристин и Осхил седнаха пред огнището с гръб към празното легло. Осхил вече се бе погрижила да изнесе дрехите и сламата от него. И двете имаха усещането, че леглото зее зад тях, отворило празната си паст.

— Искаш ли тази нощ да спим в готварницата? — попита неочаквано Осхил.

— Все едно къде — отвърна Кристин.

Осхил излезе да провери какво е времето.

— Независимо дали вятърът ще се усили, или времето ще омекне, няма да стигнат далеч, преди истината да излезе наяве — отбеляза Кристин.

— В „Хауген“ винаги духа силен вятър — напомни Осхил. — Това не е признак за промяна на времето.

Продължиха да седят.

— Не забравяй каква злина ви бе подготвила Елине — обади се стопанката.

— Като се замисля, май и аз щях да кроя такива планове на нейно място — прошепна Кристин.

— Не ми се вярва да искаш да разболееш някого от проказа — сопна се Осхил.

— Помниш ли, лельо, какво ми каза веднъж? „Чудесно е, когато човек не смее да направи онова, което не смята за редно. Но не е добре, когато човек смята нещо за нередно само защото не смее да го стори.“

— Ти не би посмяла да извършиш такъв грях.

— Съгласна съм, но вече направих твърде много неща, които някога смятах за грях. Просто досега не съм се досещала, че грехът води след себе си и до необходимостта да стъпчеш поривите на други хора.

— Ерлен искаше да сложи край на нещастния си живот с Елине още преди да те срещне — увери я разпалено Осхил. — Между тях всичко отдавна приключи.

— Зная, но явно е имала причина да не смята намеренията му за непоклатими.

— Кристин — тревожно помоли Осхил, — нали няма да се откажеш от Ерлен? Сега вече никой не може да ви спаси, освен самите вие.

— Добре че не те чува някой свещеник — усмихна се студено Кристин. — Няма да допусна двамата с Ерлен да се разделим, пък ако ще да сломя и собствения си баща.

Осхил се изправи.

— Май най-добре да свършим нещо полезно — предложи тя. — Няма смисъл да се мъчим да спим.

От килера донесе няколко ведра с мляко, изля го в буталката и започна да го бие.

— Остави на мен — предложи Кристин. — Гърбът ми е по-здрав.

Работеха, без да разговарят. Застанала до вратата на килера, Кристин биеше маслото, а Осхил разчепкваше вълна до огнището. Едва след като Кристин отцеди суроватката и се канеше да омеси маслото, се осмели да попита Осхил:

— Лельо, никога ли не се боиш от деня, когато ще застанеш пред Божия съд?

Осхил се надигна, приближи се до девойката и застана на светлото пред нея.

— Може би ще събера смелост и ще попитам Онзи, Който ме е създал такава, каквато съм, дали ще се смили над мен, когато удари часът за разплата, защото никога не съм молила за снизхождение, когато съм нарушавала повелите Му. Никога не съм просила от Бог или от човек да ми опростят и една пара от глобите, наложени ми в този дом.

След малко Осхил продължи:

— Помня какъв беше Мюнан, най-големият ми син, на двайсет години: много по-различен от сега, ако съдя по слуховете. Някога децата ми бяха други.

Кристин рече тихо:

— През всичките тези години все пак си имала безрезервната подкрепа на Бьорн.

— Да, имах и това.

Кристин привърши с приготвянето на маслото и Осхил предложи да се опитат да поспят.

Легнаха в тъмната стая, Осхил прегърна Кристин и притисна главата й към гърдите си. Не след дълго разбра по равномерното, тихо дишане на девойката, че тя вече е заспала.

4.

Мразът се задържа дълго. Животните в оборите мучаха жално, защото ги хранеха оскъдно. Мъчеше ги и студът. Стопаните се стараеха да пестят фуража.

За Коледа повечето хора си останаха у дома — отказаха се да гостуват на приятели и роднини.

По Коледа студът се засили. Всеки нов ден беше по-мразовит от предишния. Хората не си спомняха да е имало толкова сурова зима. Вече не падаше сняг дори в планината, а натрупалият от празника на свети Климент замръзна като кокал. Слънцето грееше от ясното небе и дните станаха по-светли. Нощем над планинските гребени се полюшваха и потрепваха пламъци като от свещи и осветяваха половината небе, но не донасяха по-меко време. Случваше се някой ден да се заоблачи и да повали малко сух снежец, но после отново настъпваше ясно време и дърво и камък се пукаха от студ. Логен ръмжеше недоволно и клокочеше глухо изпод заледените мостове.

Всяка сутрин Кристин се събуждаше с мисълта, че няма да издържи и ден повече, защото непрекъснато усещаше борбата на нерви между себе си и баща си. Не стига дето всяко живо същество по селата бе подложено на изпитанието на суровата зима, ами и двамата с Лавранс сякаш си бяха обявили двубой.

Баща й не се държеше грубо, напротив. Двамата с Кристин не разговаряха за разногласията помежду си, но тя се досещаше за всичко неизказано и разбираше отлично, че той ще остане непреклонен в отказа си.

Болеше я, задето изгуби приятелството на баща си. Особено тежко преживяваше случващото се, защото знаеше колко грижи тегнат върху плещите на Лавранс. Ако взаимоотношенията им не се бяха променили, той щеше да споделя с нея тревогите си. В „Йорун“ хората бяха малко по-пощадени отколкото другаде, но и тук непрекъснато усещаха последиците от лошата реколта. Лавранс имаше навика през зимата да извежда младите жребчета и да ги опитомява, но тази година ги продаде на юг. Кристин тъгуваше за миналите години, когато гласът на Лавранс отекваше из двора, докато той се боричкаше с грациозните животни с буйни гриви. Някога баща й обичаше тези занимания. Но от миналата есен в имението нямаше изобилие нито в хамбарите, нито в плевните, нито в кочините. Въпреки това в „Йорун“ пристигаха мнозина, за да купят нещо или да молят за милостиня. Стопаните не отпращаха никого с празни ръце.

Късно една вечер на ски пристигна едър старец, облечен в кожи. Лавранс поговори с него на двора, а Халдан му занесе вечеря в готварницата. Никой от домашните и прислугата не познаваше стареца. Най-вероятно живееше в планината. Лавранс сигурно го бе срещнал по пътя. Стопанинът обаче не спомена нищо за госта. Халдан също запази мълчание.

Друга вечер в имението пристигна мъж, с когото Лавранс Бьоргюлфсьон от години имаше неуреден спор. Домакинът го заведе в килера, а когато се върна в къщата, рече:

— Всички ме молят за помощ, но у дома вие до един сте против мен. И ти, жено, ти също не ме подкрепяш — обърна се той ядосано към Рагнфрид.

Майката на Кристин скочи:

— Чуваш ли в какво ме упреква баща ти! Не съм против теб, Лавранс. И ти знаеш какво се е случило на юг от Руалста в края на есента. Пътувал е надолу из долината заедно с другия прелюбодеец, неговият роднина от „Хауген“, когато тя си е отнела живота — тази несретница, която той успя да съблазни, та тя да зареже всичките си роднини.

Кристин се обади със суров и твърд глас:

— Доколкото разбирам, вие го осъждате еднакво строго и за дългогодишните му усилия да сложи край на прелюбодеянието, и за живота му като прелюбодеец.

— Помагай, Господи! — извика Рагнфрид и плесна с ръце. — Какво става с теб? Нима дори след този случай не поумня малко?

— Нищо не е в състояние да промени решението ми — отсече Кристин.

Лавранс се надигна от пейката, където седеше до Юлвхил.

— Нито пък моето, Кристин — глухо напомни той.

Но дълбоко в сърцето си Кристин осъзнаваше, че нещо в нея се е променило: ако не решението й, то поне схващанията й за света.

Тя получи известие за развитието на злощастното пътуване на Ерлен. Всъщност всичко се наредило по-лесно, отколкото очакваха. Дали заради ниските температури, или по друга причина раната на Ерлен от одраскването с ножа по гърдите се възпалила и се наложило да лежи известно време в странноприемницата в Руалста. Бьорн поел грижите за болния. Благодарение на тази рана обаче успели да: обяснят случилото се нещастие и да си осигурят хорското доверие.

Когато се повъзстановил, Ерлен продължил пътя си с мъртвата, положена в ковчег, чак до Осло. С посредничеството на отец Юн успели да й намерят място в гробището до разнебитената църква „Свети Николай“. После Ерлен се изповядал пред епископа в Осло, а той му наложил да се поклони пред светата кръв в Шверин36. В момента Ерлен се намираше извън пределите на страната.

Тя обаче нямаше възможност да се отправи на поклонение и да намери опрощение за греховете си. Оставаше й единствено да стои у дома, да чака, да си блъска главата и да се мъчи да устои на натиска на родителите си. Над спомена за срещите й с Ерлен падна странна зимна студена светлина. Мислеше за неговата невъздържаност в ласките и в тъгата и й се струваше, че ако и тя съумяваше да приема и преживява нещата с бързината и страстта на Ерлен, после неволите вероятно щяха да й се струват по-маловажни и по-леки. Понякога я обземаха съмнения; ами ако Ерлен се откаже да се бори за любовта им? Сякаш винаги бе носила в сърцето си опасението, че ако настъпят тежки времена, Ерлен ще се предаде. Но Кристин нямаше намерения да се отказва от него, освен ако той не я освободи от клетвата й.

Зимата продължаваше с пълна сила. Кристин вече нямаше как да се самозалъгва, защото ги очакваше най-тежкото изпитание: на Юлвхил не й оставаше още много живот. Докато страдаше горчиво за сестра си, тя усещаше колко отчаяна и изтерзана е от греховност, защото всеки ден ставаше свидетелка на неописуемата мъка на родителите си и недоумяваше как ще изтърпи да гледа баща си така покрусен, как ще се въздържи да не се хвърли в кралата му и да му изповяда всичко, да го помоли за прошка и да остави съдбата си в неговите ръце.

Бяха пости. Мнозина изклаха дребния добитък с надеждата да спасят част от месото, преди животните да са умрели от глад. Хората се изпоразболяха от недохранване, защото ядяха само риба. Брашното не достигаше. Отец Айрик освободи цялото село от забраната да се ядат млечни продукти, но хората нямаха и капка мляко в домовете си.

Юлвхил лежеше болна в общото им легло с Кристин. През нощта се редуваха да бдят над нея. Случваше се Лавранс и Кристин да будуват до леглото й заедно. Веднъж Лавранс рече на Кристин:

— Спомняш ли си, когато брат Едвин ни разкри каква съдба очаква Юлвхил? Още тогава се досетих какво има предвид, но не пожелах да го приема.

През тези нощи на бдение над болната, баща й разказваше разни случки от детството им. Кристин, седнала до леглото, бледа като платно и изпаднала в пълно униние, разбираше, че с тези си думи Лавранс всъщност я умоляваше да се откаже от намеренията си.

Веднъж Лавранс отиде заедно с Кулбайн да нагледат мечешка хралупа в планинската гора. Върнаха се с мечка, качена на шейна, а в скута си Лавранс носеше малко мече. При вида на мечето Юлвхил се пооживи. Рагнфрид обаче не смяташе момента за подходящ да отглеждат такова животно и попита Лавранс за какво му е мечето.

— Ще го охраним, за да пази пред спалнята на девойките — засмя се грубо Лавранс.

Не успяха да намерят гъсто мляко за малкото и след няколко дни Лавранс го уби.

Слънцето доста се одързости и през деня от покривите дори започна да капе разтопен сняг. Синигерите се вкопчваха в дървените стени и се катереха по тях от страната, огряна от слънцето. Почукването на човките им отекваше, докато търсеха мухи, заспали в цепнатините на дървените трупи. По хълмистите места снегът блестеше суров и лъскав като сребро.

Най-после една вечер облаци забулиха луната. На сутринта жителите на „Йорун“ се събудиха, за да установят, че навън вилнее снежна виелица. От бурната фъртуна не се виждаше нищо.

Всички осъзнаха, че в този ден Юлвхил ще умре.

Всички от имението се събраха. Намина и отец Айрик. В стаята горяха много свещи. Вечерта Юлвхил изгасна тихо и спокойно в обятията на майка си.

Рагнфрид понесе нещастието по-кротко от очакваното. Родителите на мъртвата седяха един до друг и плачеха съвсем тихо. Всички присъстващи ридаеха. Кристин се приближи до баща си, а той я прегърна през рамо. Лавранс усещаше как дъщеря му трепери неудържимо под напора на сълзите и я привлече към себе си. Кристин имаше чувството, че и баща й усеща колко далече е тя от него в момента; по-далеч и от Юлвхил.

Кристин сама не проумяваше как е способна да се държи. Вече не си спомняше защо се мъчи да стиска зъби, но не се свлече на пода въпреки поразилата я болка.

Счупиха и извадиха няколко дъски от пода на църквата пред олтара на свети Томас и изкопаха гроб за Юлвхил Лаврансдатер в твърдата като камък пръст.

Валеше сняг, когато Юлвхил издъхна; валеше и когато я положиха в земята; продължи да вали без прекъсване още цял месец.

Хората очакваха с нетърпение да пукне пролетта, но им се струваше, че това никога няма да се случи. Дните станаха по-дълги и по-светли, изпаренията от топящия се под слънчевите лъчи сняг обгърнаха долината, но студът се задържа във въздуха, а топлината така и не успя да вземе превес. Нощем сковаваше мраз, пращеше лед, из планината гърмеше, а в селото виеха вълци и лисици като в разгара на зимата. Хората лющеха кора от дърветата, за да прогонят зверовете, но те се втурваха вкупом в оборите. Кой знае къде щеше да му излезе краят.

В един такъв ден, когато по канавките се отцеждаше вода, а снегът блестеше като сребро по полята, Кристин излезе да се поразходи. Слънцето осветяваше преспите и те приличаха на кухи буци. Снежната кора, подобна на ледена решетка, се пропукваше с тихо звънтене под тежестта на стъпките й. И все пак из въздуха се носеше неумолим студ, а по земята хрущеше твърд сняг.

Кристин пое към църквата. Сама не знаеше защо тръгна натам, но нещо я теглеше към божия храм. Там баща й имаше среща с неколцина селяни, членове на сдружението.

Към билото на склона срещна селяните. Вече слизаха надолу. С тях беше и отец Айрик. Мъжете се движеха пеш, събрани в тъмна група. Приведени, вървяха, без да разговарят. Отвърнаха суховато на поздрава на Кристин, когато се разминаваха.

Кристин се замисли. Мина много време, откакто всички в селото можеха да се нарекат нейни приятели. Сега хората я знаеха като неблагодарна дъщеря, а вероятно бяха узнали и повече. Сигурно вече не се съмняваха в истинността на плъзналите някога слухове за нея и Арне и Бентайн. Ами ако из селото вече я смятат за уличница? Кристин вирна брадичка и продължи към църквата.

Вратата стоеше открехната. От тъмното, кафяво помещение с устремените нагоре капители я лъхна студ, но и усещане за закътаност. Колоните сякаш издигаха мрака към носещата конструкция на тавана. На олтарите не горяха свещи, но през процепа на вратата се процеждаше малко слънчева светлина и проблясваше слабо в иконите и свещените съдове.

До олтара на свети Томас Кристин видя баща си, коленичил пред иконата, със скръстени ръце, които мачкаха шапката до гърдите.

Смутена и покъртена, Кристин се промъкна навън и застана на чардака, под свода между две по-ниски колони. Облегна се и се загледа в „Йорун“ и в окъпаната от бледосива мъгла долина. Реката, пресичаща селото, блещукаше на слънчевата светлина, побеляла от вода, примесена с лед. Елшакът по протежението й бе пожълтял от цвят, а боровата гора до църквата изглеждаше пролетно зелена. В близката горичка се чуваше цвърчене и чуруликане на птички. О, да, какви трели се извиваха някога след залез-слънце всяка вечер.

В тялото си Кристин усети да се пробужда забравен трепет, който мислеше, че е потъпкала. Кръвта й кипна и в нея се раздвижи предишният копнеж, крехък и слаб след прекарания зимен сън.

Лавранс Бьоргюлфсьон излезе и заключи вратата на църквата. Приближи се до дъщеря си и се загледа над близкия свод. Кристин забеляза какви незаличими белези е оставила изминалата зима по лицето на баща й. Сама не проумяваше как се реши точно сега да повдигне въпроса, но той просто й се изплъзна от устата:

— Преди няколко дена майка спомена, че ако избраникът ми бил Арне Юрдшон, си щял да отстъпиш. Вярно ли е?

— Да — кимна Лавранс, без да я погледне.

— Не съм те чувала да ми го казваш, докато Арне беше жив.

— Не е ставало дума. Досещах се, че момчето те харесва, но той си мълчеше, пък и беше млад. Не бях забелязал ти да проявяваш интерес към него. Няма как да очакваш от мен да поднеса на табла дъщеря си на мъж без пукната пара. Но ако бях видял да чезнеш от любов по него…

Постояха така, загледани в далечината. Кристин усещаше върху себе си погледа на баща си. Мъчеше се да запази спокойното си изражение, но въпреки това пребледня. Лавранс се приближи към нея, прегърна я и я притисна към гърдите си. Наведе главата й назад, вгледа се в лицето й и отново го затули с рамото си.

— Исусе Христе! Мила Кристин, наистина ли си толкова нещастна?

— Мъката ще ме съсипе, тате — промълви тя, заровила лице в прегръдките му.

Кристин избухна в сълзи, но не от любовна мъка, а защото по очите и ласките на баща си разбра колко е изтерзан. Той вече нямаше сили да се съпротивлява на желанието й. Кристин го победи.

През нощта тя усети потупване по рамото и се събуди.

— Стани — прошепна Лавранс. — Кристин, чуваш ли ме?

Кристин долови дълбокия, плътен глас на наситения с влага южен вятър, който пееше, удряйки се в ъглите на къщата. От покрива се отцеждаше вода, дъждовните капки сякаш шептяха, докато падаха в мекия, разтопен сняг.

Кристин бързо си облече роклята и тръгна след баща си към външната врата. Излязоха заедно да гледат светлата майска нощ. Подухваше топъл ветрец, а дъждът ги плисна. По небето се стелеха гъсти, сплъстени облаци, от горите се разнасяше шумолене, а между къщите и от планината се чуваха глухи тътнежи от отдалечаващия се сняг.

Кристин хвана баща си за ръката. Той я бе извикал, за да сподели тази гледка с нея. Така правеше някога, така постъпи и сега.

На път към къщи, за да си легнат, Лавранс рече:

— Непознатият, който дойде тази седмица, ми донесе писмо от Мюнан Бордшон. Това лято възнамерявал да навести майка си и моли за позволение да ми погостува и да поговори с мен.

— Какво ще му отговориш, тате? — прошепна Кристин.

— Отсега няма как да ти кажа — отвърна Лавранс. — Но ще го приема и ще преценя как да постъпя, та съвестта ми да е чиста пред Бога, дъще.

Кристин се мушна при Рамборг, а Лавранс си легна до спящата съпруга. Замисли се на колко голяма опасност при наводнения е изложено стопанството „Йорун“. Неслучайно се ширеше пророчество, че придошлата река ще го погълне.

5.

Пролетта дойде изведнъж. Няколко дни след като снегът се разтопи, селото почерня под изливащите се проливни дъждове. Водата рукна по склоновете, реката придойде и заприлича на оловносиво море на дъното на долината. По повърхността плаваха паднали дървесни клони, а течението образуваше коварно клокочеща вдлъбнатина. В „Йорун“ водната стихия заля нивята, но щетите не надминаха опасенията на стопаните.

Селяните започнаха сеитбата късно, а и нямаше достатъчно семена. Молеха се на Господ нощният мраз да пощади посевите им до есента. Появиха се признаци, че Той е чул молбите им и ще смъкне товара на тревогите от плещите им. Юни донесе по-меко време, а лятото беше топло и хората си възвърнаха надеждата с времето последиците от неплодородната година да се изличат.

След края на сенокоса една вечер в „Йорун“ пристигнаха четирима ездачи: двама господари с двама слуги. Гостите бяха Мюнан Бордшон и Борд Петершон от „Хестнес“.

Рагнфрид и Лавранс наредиха на прислугата да сложи трапезата на горния етаж и да постели леглата в спалнята за гости. Лавранс предложи новодошлите да изложат молбата си на следващия ден, след като си отпочинат от пътуването.

По време на вечерята думата взе Мюнан. Често се обръщаше към Кристин, сякаш двамата се познаваха от дълго време. Девойката забеляза, че поведението му никак не се понрави на баща й. Мюнан беше нисък и набит мъж, с червендалесто лице, грозен, бъбрив и малко плиткоумен. Знаеха го като Мюнан Кютука или Мюнан Танцьора. Но макар и да не беше нищо особено, Мюнан неведнъж бе доказал предаността си към Короната и си бе извоювал известно влияние върху управляващите. Той стопанисваше наследеното по майчина линия имение „Скугхайм“ и се ожени за богата жена, защото самият той беше доста заможен. Госпожа Катрин, неговата съпруга, беше изключително грозна жена и рядко си отваряше устата, но мъжът й винаги говореше за нея като за най-голямата умница на света. Затова хората шеговито я наричаха Съобразителната Катрин или Красноречивата Катрин. Явно живееха добре заедно, въпреки че на Мюнан му се носеше славата на мъж, склонен към забежки както преди, така и след женитбата си.

Борд Петершон продължаваше да е красив и достолепен старец, макар да бе пуснал шкембе и да се бе поналял. Косата и брадата му изглеждаха малко посивели, но все още бяха запазили жълтеникав оттенък. След смъртта на Магнюс Хоконсьон Борд живееше спокойно и управляваше големите си владения в Нурмьоре. Остана вдовец, след като и втората му съпруга почина; имаше един куп деца. До едно били хубави, благовъзпитани и живеещи охолно.

На следващия ден Лавранс и гостите му отидоха да разговарят в стаята за празненства. Домакинът покани съпругата си да присъства, но тя отказа.

— Решението зависи изцяло от теб. Знаеш колко тежко преживява дъщеря ни протакането на въпроса, но сама разбирам, че немалко неща говорят против тази женитба.

Мюнан връчи на Лавранс писмо от Ерлен Никулаусьон. Ерлен предлагаше на Лавранс едностранно да определи при какви условия е съгласен да му даде дъщеря си за жена. Изразяваше готовност да приеме в дома си приближени на Лавранс хора, които да оценят имуществото и доходите му; да поднесе на Кристин като сватбен подарък една трета от имуществото си, без да се брои чеизът й и всичко наследено от роднините й, в случай че остане бездетна вдовица. Освен това предлагаше да предостави на Кристин сама да се разпорежда с нейния дял от общия имот — както със зестрата й, така и с получените от него подаръци. Ако Лавранс пожелае по-различни условия за делба на имуществото, Ерлен ще го изслуша и ще се съобрази с исканията на бъдещия си тъст. Единственото условие, от което Ерлен не бил склонен да отстъпи, било, ако някой ден родителите на Кристин получат попечителство над децата на Ерлен и Кристин, Лавранс и Рагнфрид да не посягат към подаръците, които Ерлен е дал на децата си от Елине, защото тези блага са отделени от домакинството, преди той да сключи брак с Кристин Лаврансдатер. Накрая Ерлен предлагаше бракосъчетанието да се състои в „Хюсабю“ и обещаваше сватба за чудо и приказ.

Лавранс прочете писмото и подхвана:

— Предложението е чудесно. Разбирам, за вас е изключително важно да постигнем съгласие. Давам си сметка, че Ерлен неслучайно изпраща за втори път големец като вас, господин Мюнан, с една и съща молба при мен — стопанин, когото никой не знае извън пределите на околните села. А вие, господин Борд, дори сте си направили труда да дойдете заедно с Мюнан за подкрепа. Относно предложението на Ерлен имам да кажа следното: дъщеря ми не е възпитана да се разпорежда сама с имоти и богатства. Винаги съм възнамерявал да я омъжа за благонадежден стопанин, комуто спокойно да поверя нейното благоденствие. Не зная дали Кристин би се справила с подобна отговорност, но не вярвам да й се удава. По характер дъщеря ми е мека и хрисима и точно поради тази причина се обявих против бракосъчетанието. Според мен Ерлен постъпва неразумно, като отправя подобни предложения. Ако Кристин беше властна, дръзка и опърничава жена, нещата щяха да стоят другояче.

Мюнан избухна в смях.

— Скъпи ми Лавранс, нали не се оплаквате, задето дъщеря ви не е достатъчно опърничава?

А Борд се намеси с тънка усмивка:

— На дъщеря ви едва ли й липсва сила на характера, щом успя две години да държи на дадената дума и да ви се противопостави.

— Много добре зная това, но държа на казаното. И за нея беше тежко да ми се противопоставя. Няма да е щастлива с жених, който не е способен да й бъде господар.

— Дявол да го вземе — изруга Мюнан. — Явно дъщеря ви се различава много от всички мои познати, защото досега не съм срещал жена, която да не иска да си е сама господарка и да няма власт над съпруга си.

Лавранс само вдигна рамене.

Тогава се обади Борд Петершон:

— Лавранс Бьоргюлфсьон, разбирам защо не желаете да дадете съгласието си за бракосъчетанието на дъщеря ви и моя храненик. Смущава ви съвместното му съжителство и краят на връзката му с Елине Ормсдатер. Ще ви известя, че тази нещастна жена е позволила да бъде прелъстена от друг мъж, слуга на Ерлен в „Хюсабю“. Ерлен знаеше това, когато тръгна с нея през долината, и дори й предложи прилична зестра, ако слугата я поиска за жена.

— Сигурен ли сте в думите си? — попита Лавранс. — И така да е, постъпката му не е никак красива. За жена от добро потекло вероятно е тежка участ да влезе в имението под ръка със стопанина, а да излезе оттам с ратая.

— Добре, Лавранс Бьоргюлфсьон, разбирам ви — намеси се Мюнан Бордшон. — Най-лошо впечатление ви прави злощастната връзка на Ерлен с жената на Сигюр Саксюлвсьон. Постъпката му положително не може да се нарече похвална, но спомнете си, в името на бога, в какво положение се намираше той тогава. Беше млад момък и живееше под един покрив с млада и красива жена, омъжена за стар, студен и неспособен на нищо стопанин. А горе, в имението на Сигюр, нощта трае половин година. Как да очакваме от Ерлен да не се възползва от ситуацията, освен ако не е светец. Не отричам, Ерлен не е замесен от монашеско тесто, но вашата млада и красива дъщеря едва ли би се зарадвала, ако я омъжите за инок. Ерлен допусна доста грешки и се злепостави сам, но е крайно време да сложим край на всички клюки. Ние, неговите роднини, се постарахме да му помогнем да си стъпи на краката. Елине е мъртва, а той се погрижи най-съвестно да я погребат по християнски. Епископът в Осло му даде опрощение на греховете му и Ерлен наскоро се прибра, пречистен от светата кръв в Шверин. Нали не се осмелявате да проявите по-голяма строгост от епископа в Осло, от архиепископа или от който там се разпорежда с тази ценна капка кръв? Скъпи Лавранс, целомъдрието е нещо похвално, но е непосилно за зрелия мъж без проявата на изключителна Божия милост. Да вземем например свети Улав. Спомнете си, че свещеният крал получи своята дарба чак към края на земния си път. Вероятно Божията воля е била първо да създаде добрия момък крал Магнюс, който потуши въстанията на езичниците по северните земи. И макар че крал Улав имаше син от друга жена, а не от кралицата, той се смята за един от най-почитаните светци в Царството Божие. Май тези приказки ви се струват непристойни.

Борд го прекъсна:

— Лавранс Бьоргюлфсьон, и на мен начинанието не ми се понрави, когато Ерлен дойде при мен и ми призна, че на сърце му е сгодена девойка. Но в последствие осъзнах каква силна любов е пламнала помежду им и ми се стори голям грях да ги разделим. Миналата година Ерлен ме придружи на коледното тържество, устроено от крал Хокон за приближените му, и там двамата млади се видяха. В мига, когато погледите им се срещнаха, дъщеря ви се строполи безжизнена на пода и дълго време остана в несвяст. В очите на храненика си забелязах готовност да жертва живота си заради тази жена.

Лавранс помълча, преди да отговори:

— Да, думите ви звучат прекрасно, почти като рицарска легенда от южните страни. Но тук не се намираме в Бретан. Пък и вие сигурно също бихте предявили по-големи претенции към мъж, изявил желанието да стане ваш зет, и ще се съгласите, че не е достатъчно дъщеря ви да припада от любов по него в присъствието на много хора, за да го сметнете за достоен жених.

Двамата гости замълчаха, а Лавранс продължи:

— И вие сте наясно, драги ми господа, че ако Ерлен Никулаусьон не беше пропилял имотите и доброто си име, сега нямаше да седите тук и да молите стопанин от моята черга да ви даде дъщеря си. Но аз не желая хората да одумват Кристин, задето мъж от знатен род й е оказал честта да я поиска за жена, понеже се е опозорил до степен да не може да си намери по-богата жена и да запази неопетнено името на своя род.

Лавранс се изправи отривисто и започна да снове нервно напред–назад из помещението.

Мюнан възрази разпалено:

— О, Лавранс, ако ще говорим за позор, ви приканвам да обуздаете високомерието си, честна дума, бога ми.

Борд побърза да го прекъсне, като се приближи до Лавранс:

— Не ви липсва надменност, Лавранс. Приличате на онези стопани, за които сме чували от сагите: отказвали да приемат привилегии от краля, защото горделивостта им не им позволявала да понесат мисълта, че ще бъдат задължени на някого за благополучието си. Казвам ви, дори и Ерлен да беше запазил честта и богатството си непокътнати, не бих сметнал за унизително да помоля заможен мъж с вашия произход да даде дъщеря си за жена на моя храненик, ако разберях, че при раздяла сърцата на двамата млади ще се пръснат от мъка. Особено пък ако за душевното здраве и на двамата би било най-добре да се венчаят — додаде тихо той и сложи ръка върху рамото на Лавранс.

Домакинът се отдръпна. По лицето му се изписа строго и студено изражение.

— Не разбирам какво намеквате, господине.

Известно време двамата мъже се измерваха с поглед.

Думата взе Борд:

— Ерлен ми сподели, че двамата с дъщеря ви са си разменили обвързваща за цял живот клетва за вечна вярност. Вие вероятно смятате за ваше право да освободите детето си от клетвата му, защото е изречена без ваше съгласие, но няма как да премахнете клетвата на Ерлен. От моя гледна точка пречка се явява единствено вашата надменност и ненавистта, която изпитвате към грехопадението. Струва ми се обаче, че съдите грешника по-строго и от Всевишния, Лавранс Бьоргюлфсьон!

Лавранс отвърна леко разколебан:

— Възможно е в думите ви да има нещо вярно, Борд. Противопоставих се на тази женитба най-вече защото Ерлен не ми се струваше достатъчно благонадежден, та да му поверя дъщеря си.

— Осмелявам се да гарантирам за достойнствата на храненика си — заяви глухо Борд. — Обичта му към Кристин е толкова силна, че ако му я дадете за жена, ще се преобрази и няма да имате от какво да се оплачете.

Лавранс поразмисли. Борд протегна ръка и рече настойчиво:

— В името на Бога, Лавранс Бьоргюлфсьон, дайте ми положителен отговор!

Лавранс сложи ръката си върху десницата на Борд:

— В името на Бога!

Повикаха Рагнфрид и Кристин. Лавранс им съобщи решението си. Борд честити радостната вест на двете жени, а Мюнан се ръкува с Рагнфрид и разговаря изискано с нея. После Мюнан поздрави Кристин по чуждоземния обичай с целувка, като явно никак не бързаше да отлепи устните си от страните й. Фамилиарният поздрав не убягна от очите на баща й.

— Кристин, как ти се струва новия ти сродник, Мюнан? — попита я иронично той, когато вечерта останаха за малко насаме.

Кристин го погледна умолително. Той я погали по лицето и замълча.

Преди да заспят, Борд и Мюнан обсъдиха случилото се. Мюнан отбеляза:

— Какво ли не бих дал да видя физиономията на Лавранс Бьоргюлфсьон, ако научи истината за скъпоценната си дъщеря. Ние с теб трябваше да лазим на колене, та Ерлен да се ожени за девойка, която е обладавал неведнъж в хана на Брюнхил.

— Затваряй си устата — сряза го Борд с горчивина. — Ерлен постъпи грозно, като подмами това дете да ходи на такива места. Да не си споменал и дума пред Лавранс. Най-добре да успеят да се спогодят с Ерлен.

Уговориха се да обявят годежа през есента. Лавранс се оправда с лошата реколта, задето няма да успее да допринесе много за пиршеството. За да се реваншира, предложи да поеме разходите по сватбата и да я отпразнуват в „Йорун“ с подобаваща пищност. Отново се позова на неплодородната година и помоли годежът да трае една година.

6.

Отлагаха годежа неколкократно по различни причини. Разбраха се да го отпразнуват чак на нова година, но Лавранс се съгласи, че това не е причина да отлагат и сватбата. В крайна сметка насрочиха тържеството за след Архангеловден, както гласеше първоначалната уговорка.

Кристин, вече официално годеница на Ерлен, се зае да преглежда заедно с майка си чеиза. И двете полагаха усилия да увеличат купищата спални дрехи и носии, защото Лавранс нямаше да пожали средства, след като се съгласи да даде дъщеря си на стопанина на „Хюсабю“.

Кристин се чудеше защо щастливото събитие не предизвика ликуването й. Въпреки суетнята около приготовленията, в „Йорун“ не се забелязваше радостно оживление.

Родителите й скърбяха за Юлвхил, но и нещо друго ги потискаше. Държаха се мило с Кристин, ала заговореха ли с нея за годеника й, тя долавяше как се насилват да се преструват на загрижени, за да я зарадват и да й засвидетелстват обичта си, а не защото изпитват желание да споменават името на бъдещия си зет. Лавранс и Рагнфрид не се чувстваха щастливи от избора на дъщеря си дори и след като се запознаха с Ерлен. Когато остана за малко в „Йорун“ за годежа, той се държа резервирано и не се показа много разговорлив. Нямаше и как да бъде другояче. Кристин знаеше колко неохотно баща й даде съгласието си.

Кристин и Ерлен не успяха да разменят и дума насам. И за двамата ситуацията беше твърде необичайна: седяха заедно под погледа на роднините и нямаха за какво да си говорят, защото ги сближаваха много тайни. В душата на Кристин се прокрадна неясен, смътен страх и тя не можеше да се избави от него: вероятно ще ни бъде трудно, разсъждаваше тя, да делим една постеля като съпрузи, защото първо бяхме много близки, а после дълго време прекарахме разделени.

Все пак Кристин се мъчеше да се отърве от черните мисли. Ерлен възнамеряваше да им гостува в „Йорун“ първата неделя след Великден и попита Лавранс и Рагнфрид дали са съгласни. Лавранс се позасмя и го увери, че ще бъде добре дошъл в дома им.

Кристин се надяваше двамата да поизлязат на разходка, да си поговорят като някога и съмненията, хвърлящи сянка върху отношенията им, да се изпарят. Раздялата им продължи дълго и всеки от тях свикна да се справя с неволите посвоему.

По Великден във „Формо“ пристигнаха Симон Андресьон и неговата съпруга. Кристин ги видя в църквата. По време на службата невестата на бившия й годеник стоеше недалеч от нея.

Жената на Симон беше значително по-възрастна от него, вероятно към трийсетгодишна. Госпожа Халфрид имаше крехка и слаба фигура и беше дребна на ръст, но лицето й притежаваше удивително очарование. Светлокафявите й коси, подвиващи се под ленената кърпа, излъчваха нежност. Големите й сиви очи със златисти пръски гледаха благо и добронамерено. Всяка черта на лицето й изглеждаше изящна и фина, но пепелявосивият цвят на кожата й и развалените й зъби издаваха разклатено здраве. Халфрид явно беше доста болнава и според слуховете неведнъж я бяха сполетявали беди. Кристин се питаше как ли се чувства Симон със съпругата си.

Хората от „Йорун“ и от „Формо“ си размениха поздрави пред църквата, но не разговаряха. На третия ден Симон дойде на литургия без жена си. Приближи се до Лавранс и си казаха няколко думи. Кристин дочу името на Юлвхил. После Симон обърна внимание и на Рагнфрид. Рамборг, застанала до майка си, рече доста високо:

— Аз те помня, зная кой си.

Симон вдигна на ръце детето и го завъртя във въздуха.

— Колко мило от твоя страна, че не си ме забравила, Рамборг.

Симон поздрави и Кристин, но от разстояние. Лавранс и Рагнфрид не споменаха нищо за срещата вкъщи.

Кристин обаче я налегнаха мисли. Струваше й се странно да види отново Симон Андресьон, но вече като семеен мъж. Оживяха много стари спомени. Сети се колко сляпо и покорно обичаше някога Ерлен. Сега нещата се промениха. Чудеше се дали Симон е разказал на съпругата си защо са разтрогнали годежа. Най-вероятно не го е направил „за да не причини неудобство на баща ми“, помисли си подигравателно Кристин. И все пак тя се почувства жалка, задето още живее при родителите си неомъжена. Но нали с Ерлен бяха сгодени и Симон разбра, че са успели да наложат исканията си. Каквито и да ги е надробил преди това Ерлен, на нея той й остана верен, а и тя не се впусна по пътя на лековатия и разпуснат живот.

През една пролетна вечер Рагнфрид сподели, че иска да изпрати вест на старата Гюнхил — вдовицата, която шиеше кожени наметки. Времето беше чудесно и Кристин помоли за разрешение тя да занесе посланието. В крайна сметка й позволиха, защото мъжете у дома до един бяха заети.

Тръгна след залез-слънце. Към жълтеникавозеленото небе се издигаше тънък бял заскрежен дъх. При всеки удар на копитата девойката долавяше слабия звук от трошащ се лед и виждаше как парченцата се пръсват наоколо. От сумрачния гъсталак край пътя се разнасяха нежни, изпълнени с пролетно настроение птичи песни.

Кристин бързо пое надолу, без да размишлява за нищо особено. Просто се наслаждаваше на възможността да се поразходи сама. Яздеше с очи, приковани в новата луна. Месечината всеки миг щеше да се спусне към планинския гребен отвъд долината. Неочаквано конят отскочи настрани и се вдигна на задните си крака, а Кристин едва не се свлече от седлото.

Девойката забеляза тъмно тяло, свито на кълбо отстрани на пътя. Така и не успя да се отърси от ужаса при среща с хора, докато пътува сама. Предположи, че е възможно на легналия да му е прилошало. Овладя коня и се върна обратно. Подвикна:

— Има ли някой там?

Вързопът се пораздвижи и се обади глас:

— Да не би да си ти, Кристин Лаврансдатер?

— Братко Едвин? — тихо попита тя.

Кристин се усъмни дали сетивата й не я лъжат, или й се присънва. Приближи се до човека. Действително беше старецът; не можеше да се изправи без нейната помощ.

— Скъпи ми отче, накъде си се запътил по това време на годината? — удиви се Кристин.

— Слава на Бога, че те е изпратил по този път — простена монахът.

Кристин забеляза колко силно трепери брат Едвин.

— Бях тръгнал на север към вас, но силите ми се изчерпиха. Вече почти бях решил, че такава е волята Божия: да издъхна по пътищата, където съм скитал през целия си живот, но ми се щеше да се изповядам и да получа последното причастие. А и много исках да те видя отново, дъще.

Кристин му помогна да се качи на нейния кон. Поведе го за юздата и подпираше стареца, та да не падне. Брат Едвин ту се тюхкаше, задето Кристин ще си намокри краката, ту й се оплакваше от болките си.

Разказа й, че от Коледа бил в Еябю. Неколцина заможни селяни обещали през неплодородната година да освежат църквата с нова украса, но работите вървели мудно. Цяла зима боледувал. Имал нетърпими болки в стомаха, повръщал кръв и храната не му понасяла. Смятал, че не му остава да живее още много и се позастоял в обителта си, защото искал да умре при братята си. Споходило го обаче желанието за последен път да дойде в долината и тръгнал на север заедно с йеромонаха от Хамарновия стопанин на дома за поклонници в Руалста. Пътищата им се разделили до Фрун.

— Чух, че си се сгодила — рече брат Едвин. — За онзи мъж… И тогава ми домъчня за теб. Сърцето ми се сви при мисълта, че последната ни среща в манастира наистина ще остане последна. Тежко ми е, задето ти пое по пътя на раздора, дъще…

Кристин му целуна ръка и отвърна:

— Отче, кажи ми с какво съм заслужила силната ти обич.

— Често съм си мислил, Кристин, че ако Бог ни бе позволил да се срещаме по-често, ти щеше да станеш мое духовно чедо.

— И щеше да ми помогнеш да поема по иноческия път? — попита Кристин. След малко продължи: — Отец Айрик ми заръча да постъпя в монашеска обител и да се опитам да поправя греховете си, ако не получа съгласието на баща си и не се омъжа за Ерлен.

— Често се молех да закопнееш за монашеския живот — призна брат Едвин. — Но не и след като ми изповяда греха си. Исках да срещнеш Господ с венеца на непорочността си, Кристин.

Пристигнаха в „Йорун“. Домашните пренесоха монаха на ръце. Положиха го на леглото в стаята с огнището и се погрижиха да му е удобно. Той беше вече тежко болен. Отец Айрик дойде с церове за тялото и душата, но обясни, че монахът има рак и не му остава много. Брат Едвин настоя да тръгне на юг и да се опита да се прибере в манастира. Според отец Айрик това било немислимо.

Всички в „Йорун“ приеха идването на монаха като голяма благодат. Цял ден хората влизаха и излизаха от стаята му. Никога не липсваха желаещи да бдят над него през нощта. Струпаха се мнозина, които имаха време да послушат отец Айрик, докато чете религиозни книги до главата на умиращия. Хората разговаряха и с брат Едвин по духовни въпроси. Макар и повечето му думи да оставаха неясни и смътни за простолюдието, защото той винаги се изразяваше така, слушателите усещаха душата си изпълнена с упование и отрада, понеже всекиму бе ясно като бял ден, че сърцето на монаха прелива от любов към Бога.

Монахът проявяваше интерес какво се случва по селата. Разпита Лавранс за пораженията от лошата реколта. Домакинът му разказа, че в безизходицата се появили хора, които прибягват към скверни начини за оцеляване. Обърнали се за помощ към кошмара на съвестните християни. До хребета на запад от долината имало едри бели камъни с формата на човешките срамотии и неколцина мъже се подали на изкушението да принесат в жертва шопари и еретици. През една нощ отец Айрик повел със себе си най-набожните и смели селяни и те натрошили камъните. Лавранс също дал своя принос и видял със собствените си очи, че камъните цели са омазани с кръв, а наоколо се търкалят кости. А в една странична долина на Гюдбранската се говорело за старица, която селяните накарали да седи върху непоклатим камък и да реди езически заклинания три четвъртъка подред.

Една нощ Кристин остана сама при брат Едвин.

Той се събуди около полунощ и явно изпитваше ужасни болки. Помоли Кристин да донесе книгата за Богородичните чудотворства, която отец Айрик му зае, и да му почете от нея.

Макар и да не бе свикнала да чете на глас, Кристин приседна до леглото и сложи свещта до себе си. Намести книгата върху коленете си и започна да чете с голямо старание.

След малко забеляза, че по време на мъчителните пристъпи, болният стиска зъби и сплита изнемощелите си ръце.

— Скъпи отче, виждам, че се мъчиш ужасно — потресена прошепна Кристин.

— Така е, дъще, но сам Господ ме е превърнал отново в дете и ме разнася нагоре-надолу. Помня как избягах от къщи, когато бях на четири лета. Тръгнах из гората. Там се изгубих и дълго време не можаха да ме открият. Когато най-сетне ме намериха, майка ми беше сред търсачите. Прегърна ме силно и ме ухапа по врата. Помислих, че го прави, защото ми е ядосана, но после прозрях истинската причина. Сега копнея да се върна у дома, да се махна от гората. В светото писание е казано: оставете всичко и следвайте Ме. Но на този свят имаше толкова много неща, които не исках да оставя.

— Ти ли, отче? Всички те смятат за образец на целомъдрие, бедност и послушание.

Монахът се засмя:

— Мило дете, ти си мислиш, че на света няма други съблазни, освен похот, богатство и власт. Слушай какво ще ти кажа: това са дреболии покрай пътя, а аз обичам самите пътища. Не ме тегли към дреболиите на света, а към целия свят. Бог се смили над мен и ми отреди да обичам госпожа Сиромашия и госпожа Непорочност още от млад. Затова си въобразявах, че с тези си спътнички ще бъда винаги в безопасност. Обикалях, скитах къде ли не и мечтаех да преодолея всички пътища на света. А сърцето и умът ми също скитаха. Боя се, че често изпадах в заблуди относно най-мрачните постъпки. Но сега идва краят, Кристин, сега искам да се прибера у дома и да се освободя от всичките си мисли, да изслушам ясните слова на приора как да възприема греха си и Божията милост.

След малко монахът заспа. Кристин седна до огнището, за да наглежда огънят да не изгасне. На зазоряване, когато самата тя започна да дреме, брат Едвин внезапно се обади от леглото:

— Радвам се, че нещата между теб и Ерлен Никулаусьон стигнаха до щастлива развръзка, Кристин.

Кристин избухна в сълзи:

— Преди обаче да се стигне дотук, извършихме много непристойни дела. Сърцето ми се къса, като си помисля какви неприятности създадох на клетия ми баща. Той и сега не е щастлив, макар и да не знае цялата истина. Разбере ли я, ще се отрече от мен завинаги.

— Кристин — подхвана благо брат Едвин, — разбери, че се налага да премълчиш случилото се, но и да не му създаваш повече грижи. Той никога няма да иска от теб да се покайваш. Каквото и да сториш, обичта, която баща ти изпитва към теб, няма да се промени.

След няколко дни брат Едвин се позакрепи и пожела да тръгне на юг. Тъй като това явно беше много важно за монаха, Лавранс поръча на слугите си да направят носилка; закрепиха я между два коня и така заведоха болния до градчето Лидста. Там му осигуриха нови коне и нови придружители и по този начин го закараха до Хамар. Там той почина в манастира на братята проповедници и го погребаха в тяхната църква. После босоногите братя предявиха искане да им предоставят тленните му останки, защото хората от околните села го смятаха за светец и го наричаха свети Евен. След канонизацията селяните из цялата страна отправяха молитви към него. Затова между двата манастира се разрази люта вражда за мощите му.

Кристин разбра за спора доста по-късно, а раздялата с монаха преживя много тежко. Като че ли той единствен знаеше всичките й тайни. Запозна се с нея, когато тя беше още невръстно, невинно хлапе под опеката на баща си, а след години тя му изповяда греховната си връзка с Ерлен. Сякаш брат Едвин представляваше скоба, свързваща всичко, което някога е било свидно на сърцето й, със сегашните й терзания. Съвсем се бе откъснала от някогашното девойче.

7.

— Според мен изстина достатъчно и вече можем да слагаме маята — прецени Рагнфрид.

Кристин седеше до вратата на пивоварната къща и предеше, докато чакаше малцовата каша да се охлади. Остави вретеното на прага, разви чергата, намотана около кофата с пивната мъст, и измери температурата.

— Първо затвори вратата — каза майка й, — иначе ще духа. Какво ми ходиш като заспала — смъмри я тя.

Кристин наливаше в казаните, а майка й бъркаше.

Гайрхил Дривсдатер извикала Хот, но дошъл Уден. Помогнал й да свари бирата. За възнаграждение поискал онова, дето стояло между казана и нея. Тази приказка й я разказваше Лавранс, когато беше малка.

Онова, дето стояло между казана и нея. Кристин се чувстваше отпаднала и замаяна от горещината и сладникавия мирис на подправки из тъмното, пълно с изпарения помещение.

На двора Рамборг обикаляше заедно с други деца в кръг и пееше:

Кристин последва майка си. Двете минаха през малкото преддверие, където стояха празни бъчви за бира и всякакви сечива. Оттам една врата извеждаше към ивица земя между задната стена на пивоварната къща и дървената ограда около ечемичената нива. Прасетата започнаха да се бутат, да се хапят и да квичат в борбата за изхвърлената утайка от пивната мъст.

Кристин заслони лице с ръка срещу ослепителното обедно слънце. Майка й погледна свинете и рече:

— Няма да се справим с по-малко от осемнайсет елена.

— Толкова много ли са ни нужни? — разсеяно попита дъщерята.

— Да, всеки ден трябва да поднасяме и дивеч заедно със свинското — отвърна майката. — Птиците и зайците ще ни стигнат само за главната трапеза. Не забравяй, че ще дойдат близо двеста души, включително прислугата и децата, и бедняци, които също трябва да нахраним. А дори двамата с Ерлен да заминете на петия ден, някои гости ще останат най-малко цяла седмица.

— Стой тук и наглеждай бирата, Кристин — заръча Рагнфрид. — Отивам да видя какво става с гозбите за баща ти и косачите.

Кристин взе ръкоделието си и седна до задната врата. Мушна хурката с къделята под мишница, но ръцете й с вретеното се отпуснаха безсилни в скута.

Зад дървената ограда ечемикът лъщеше като сребриста коприна под слънчевите лъчи. Освен бученето на реката Кристин долавяше и звука от сърповете по полята. От време на време желязото удряше о камък. Баща й и слугите бързаха да привършат със сенокоса. Заради предстоящата сватба имаше много работа.

Отново й прилоша от миризмата на хладната мъст и острата воня от прасетата, а заради горещината й се зави свят и се почувства отмаляла. Пребледня и зачака с изправен гръб пристъпът да отмине. Не искаше да се разболява.

Никога не се бе чувствала така. Колкото и да се опитваше да си внуши, че се заблуждава, съмнението я гризеше отвътре. Онова, дето е между казана и нея…

Осемнайсет елена. Близо двеста гости. Хората щяха да се посмеят, когато разберат, че цялата суматоха била заради бременна жена, която отдавна е трябвало да омъжат.

О, не. Захвърли вретеното и скочи като ужилена. С чело, подпряно на стената, Кристин повърна в избуялата коприва. По листата гъмжеше от ларви и от гледката й призля още повече.

Избърса потните си слепоочия. О, не, значи вече е сигурно…

Щяха да ги венчаят на втората неделя след Архангеловден, а сватбата щеше да трае пет дни. Дотогава оставаха повече от два месеца. Ами ако започне да й личи? Майка й и другите жени бяха доста опитни. Веднага щяха да познаят, че носи дете в утробата си, месеци преди самата Кристин да проумее по какви признаци съдят. Бедничката, лицето й стана пепелявосиво… Нетърпеливо разтърка бузите си, защото усети, че кръвта се отдръпна съвсем от лицето й.

Преди често допускаше възможността това да й се случи и не изпитваше такъв силен страх. Но тогава беше различно: двамата с Ерлен не можеха да станат законни съпрузи. Такива случки се смятаха за срамни, за грешни, но опреше ли до млади, които не искат да превият гръб пред никакви забрани, хората проявяваха своеобразно снизхождение. При други обстоятелства Кристин нямаше да се опозори до такава степен. Но когато подобно нещо се случеше между годеници, всички ги занасяха и пускаха груби шеги. На самата нея й стана смешно: ето, тук варят бира и приготвят вино, а там колят животни, пекат хляб и приготвят сватба за чудо и приказ, а на невестата й прилошава само като усети мирис на храна; промъква се зад навесите, обляна в студена пот, и линее…

Ерлен. Стисна зъби от гняв. Трябваше да й спести преживяването, защото тя не искаше да го прави. Нали преди, когато нищо не беше изяснено и тя нямаше на кого да се опре, освен на любовта му, винаги, ама винаги и с радост му угаждаше? Затова този път беше редно да я остави на мира, когато се опита да му откаже. Струваше й се скверно да го правят тайно, след като баща й събра ръцете им пред погледа на роднините. Но със сила, смях и ласки Ерлен си извоюва каквото искаше. Кристин не съумя да му покаже, че този път отказът й не е на шега.

Кристин влезе вътре да нагледа бирата, а после отново излезе и се опря на оградата. Нагъсто израсналите високи ечемичени класове се поклащаха леко под лекия полъх на вятъра и проблясваха на слънцето. Кристин не помнеше да е виждала нивята по-отрупани с плод. В далечината се мержелееше реката. Чуваше се гласът на баща й. Той викаше нещо, но Кристин не различи думите. Работниците на полето се смееха заедно с Лавранс.

Кристин се питаше дали да не признае на баща си какво се е случило, та всички да престанат да се трепят излишно, да я омъжат за Ерлен тихомълком, без венчавка и гуляи. Важното беше да се сдобие с име на съпруга, преди хората да забележат, че под сърцето си носи детето на Ерлен.

И Ерлен щеше да стане обект на подигравки или дори на злостни клевети, защото отдавна не беше неопитен момък. Но нали именно той настояваше да отпразнуват сватбата, да я види като булка, нагиздена в коприна и кадифе, и с висока златна корона на главата. Точно това искаше той и пожела да я притежава през всичките откраднати сладостни мигове. Досега тя изпълняваше желанията му, без да възразява. И щеше да продължи да се съобразява с тях.

Дано накрая Ерлен осъзнае, че не може и вълкът да е сит, и агнето — цяло. Преди й разказваше какво голямо празненство ще устрои на Коледа в „Хюсабю“, та да покаже на всичките си роднини, приятели и познати каква прелестна съпруга има. При тази мисъл Кристин се усмихна подигравателно. Едва ли би било подходящо празненство да има точно тази година.

Кристин очакваше детето да се роди около празника на свети Григорий Двоеслов. Мислите й се разбягаха като луди. Изплаши се малко: помнеше пронизителните писъци на майка си, които се носеха над „Йорун“ повече от две денонощия, преди на бял свят да се появи Юлвхил. В близкото село две жени починаха по време на раждане. Така си бяха отишли и двете съпруги на Сигюр от „Лопт“. И бабата на Кристин, на която беше кръстена, не успяла да понесе родилните мъки.

Но сред връхлетелите я чувства не страхът надделяваше. Всеки път, когато разбираше, че не е бременна, Кристин се чудеше дали пък Господ няма да ги накаже точно така: като ги лиши от правото да имат деца. Някой ден вероятно ще чакат и ще се надяват напразно на онова, от което навремето ненужно са се бояли, докато накрая заживеят с мисълта, че ще ги заставят да напуснат наследственото имение. Така ще сложат край на рода им, защото братът на Ерлен беше свещеник и децата му нямаха право на наследство. На тяхно място ще се настани Мюнан Бордшон със синовете си, а името на Ерлен ще бъда изтрито от родословието.

Кристин притисна ръка към корема си. Ето го там — между оградата и нея; между казана и нея; между нея и целия свят. Там беше синът на Ерлен. Вече изпробва рецептата, която Осхил веднъж спомена, с кръв от дясната и от лявата ръка. Тя носеше мъжка рожба в утробата си. Какъв ли жребий щеше да й донесе? Спомняше си как починаха малките й братчета, опечалените лица на родителите, когато ги споменаваха; помнеше как помръкваха Лавранс и Рагнфрид при всяка вещ на Юлвхил, попаднала пред очите им. Самата Кристин неведнъж им причини големи грижи, а краят на неволите, които щеше да стовари върху плещите на родителите си, все още не се виждаше.

И все пак, и все пак. Кристин отпусна глава върху ръката си на оградата. С другата ръка продължаваше да придържа корема си. Дори и така да си навлече повече грижи, дори и да умре при раждането, тя предпочиташе да роди син на Ерлен, отколкото къщите да опустеят след смъртта им и житните класове да се поклащат за радост на чужди хора.

Някой влезе в преддверието. Бирата! — стресна се Кристин. Отдавна трябваше да проверя какво става с бирата. Поизправи се. Ерлен се приведе над прага и излезе на слънце, грейнал от щастие.

— Ти тук ли стоиш? — изненада се той. — Даже не идваш да ме посрещнеш — усмихна се, приближи се и я прегърна.

— Любими, ама ти тук ли си? — смънка тя.

Вероятно Ерлен току-що бе слязъл от коня. Кожухът още стоеше на рамото му, а мечът — увиснал на пояса му; необръснат, изглеждаше мръсен и много прашен от пътя. Беше облечен в червена туника, която се диплеше надолу, а отстрани, под мишниците, платът се разделяше на две. Докато минаваха през пивоварната къща, насочвайки се към двора, дрехата му се развя и оголи бедрата му до кръста. Странно, досега Кристин не бе забелязала, че той върви леко на една страна. Преди виждаше само дългите му елегантни крака, изящни глезени и малки, добре оформени стъпала.

Ерлен дойде със сериозно подкрепление: петима спътници и четири неоседлани коня. Обясни на Рагнфрид, че иска да натовари на тях чеиза на Кристин, защото сигурно щяло да й бъде по-приятно нещата й да са вече в „Хюсабю“, когато пристигне там. Понеже сватбата щяла да се състои чак в края на есента, по-лесно било да пренесат чеиза сега. После ставало по-сложно и имало опасност морската вода на кораба да намокри дрехите й. Абатът от Нидархолм предложил на Ерлен да изпрати багажа с товарния кораб „Лауренсиус“. Очаквало се да отплават от Вейой около Успение Богородично. Затова Ерлен дошъл да откара чеиза до уговореното място.

Ерлен седна до вратата на готварницата да пийне бира. Докато разказваше за намеренията си, Рагнфрид и Кристин скубеха дивите патици, донесени предния ден от Лавранс. Майката и дъщерята се грижеха сами за домакинската работа, защото останалите жени събираха шума на полето. Ерлен изглеждаше радостен и доволен от себе си, задето е проявил съобразителността да дойде за чеиза.

Рагнфрид излезе, а Кристин остана да наглежда шиша с патиците. През отворената врата зърна другарите на Ерлен, разположили се на сянка от другата страна на двора. Подаваха се купа с бира. Седнал на прага, Ерлен бъбреше и се смееше, а слънцето огряваше лъскавата му въгленовочерна коса. Кристин забеляза няколко сиви нишки. Е, все пак той наближаваше трийсет и две. Въпреки това се държеше като хлапак. Кристин щеше да му каже за затруднението си рано или късно, но във всеки случай навреме, преди сам да забележи. В сърцето й се разля умиление и потуши гнева, както блестящата река скрива сипея.

Обичаше го повече от всичко. Любовта й надделя, макар и да не остана сляпа за недостатъците му. Този изискан господин, облечен в елегантна червена туника, със сребърни шпори на краката и инкрустиран със злато колан, никак не се вписваше в обстановката на „Йорун“, подчинена на селскостопанска дейност. Рагнфрид изпрати Рамборг до реката да съобщи за скъпия гост, но Лавранс не се появи да го посрещне.

Ерлен застана до Кристин и я прегърна през раменете.

— Направо не е за вярване! — възкликна той. — Не ти ли се струва странно, че цялата тази суетня е заради нашата сватба?

Кристин го целуна и го отблъсна. Поля птиците с мазнина и го помоли да не й се пречка. Не, не искаше да се изрази така…

Лавранс се върна в имението чак за вечеря, последван от косачите. Стопанинът беше облечен като работниците си: небоядисана, дълга до коленете сукнена жилетка и панталон до глезените от същия плат. Дойде бос, преметнал сърпа на рамо. Единственото, което го отличаваше от слугите, беше кожената яка за ястреба, кацнал върху лявото му рамо. Водеше Рамборг за ръка.

Стопанинът поздрави зет си много сърдечно и го помоли за извинение, задето не е дошъл по-рано, но се налагало да избързат с привършването на земеделската работа, защото му предстояло неотложно пътуване между сенокоса и жътвата. Когато обаче на трапезата Ерлен изложи молбата си, Лавранс остана непреклонен.

Невъзможно било да се лиши от каруци и коне точно в този момент. Ерлен го успокои: бил довел четири неоседлани коня. Лавранс му обърна внимание, че за да пренесат целия багаж, ще е нужно да отиват и да се връщат три пъти. А и девойката все още имала нужда от вещите си у дома. Спалното бельо от чеиза на Кристин им трябвало; защото им предстояло да подслонят толкова много хора.

— Не, не — побърза да го успокои Ерлен. — И наесен ще намерим начин да пренесем всичко, но се зарадвах на предложението на абата и ми се стори доста разумно да натоварим багажа на манастирския кораб. Абатът ми припомни, че сме роднини. Сега всички започнаха да се сещат за това — усмихна се Ерлен, който никак не се притесни от недоволството на тъста си.

Накрая стигнаха до споразумението Ерлен да вземе назаем каруца, да я натовари с вещите на Кристин и да ги закара до новия й дом.

На следващия ден започна трескаво събиране на багажа. Майка й разреши на драго сърце да отнесат големия и малкия тъкачен стан, защото едва ли щяло да й остава време да тъче преди сватбата. Рагнфрид и дъщеря й отрязаха от стана изтъканото вече сукно от много фина и мека небоядисана вълна, с втъкани влакна от черни овце, образуващи равномерни петна по плата. Кристин и майка й навиха сукното на руло и го пъхнаха в кожен чувал. Според Кристин от него можело да се ушие хубава пелена, която да се разкраси с червени и сини ленти.

Сандъкът за шевни принадлежности, изработен някога от Арне, също попадна сред вещите за изпращане в „Хюсабю“. Кристин извади от ковчежето си всички подаръци, получени от Ерлен. Показа на майка си синьото кадифено палто с червена подплата, с което смяташе да язди на сватбеното си тържество. Майка й започна да го оглежда и да опипва.

— Палтото изглежда много скъпо — отбеляза Рагнфрид. — Кога ти го подари Ерлен?

— По време на престоя ми в манастира — отвърна дъщерята.

Опаковаха сандъка с чеиза на Кристин, събиран от майка й през годините. Дървото беше резбовано във формата на квадрати, от които изскачаха животни и птици между листата във всяко поле. Рагнфрид сложи в една от своите ракли булчинската рокля. Още не беше готова. От началото на зимата започнаха да я шият от яркочервена коприна. Скроиха я да прилепва плътно по тялото. Сигурно вече ми е отесняла в гърдите, помисли си Кристин.

Надвечер натовариха готовия багаж на каруцата. Ерлен искаше да тръгне на следващата сутрин.

Двамата с Кристин стояха до плета и гледаха на север как над долината настъпва синьо-черен, буреносен мрак.

В планината отекнаха гръмотевици, но на юг поляните и реката се къпеха в жълта, ослепителна светлина.

— Помниш ли каква буря се разрази в гората до Гердарюд? — прошепна Ерлен, докато си играеше с косите й.

Кристин кимна и направи неуспешен опит да се усмихне. Въздухът й се струваше спарен и задушен, а главата й тежеше. При всяко вдишване по кожата й избиваше пот.

Лавранс се приближи до двамата млади и заговори за времето. Тук, в долината, рядко върлували бури, но един Господ знаел какви нещастия очакват добитъка и конете на хората в планината.

Небето над склона, където се намираше църквата, чернееше, сякаш внезапно настъпи нощ. Проблесналата светкавица озари неспокойни коне, застанали плътно един до друг на поляната пред църковната порта. Лавранс не допускаше животните да са от селото. Най-вероятно били от Довре, минали през планината под Йета. Лавранс намери за по-безопасно да не ходи дотам да проверява дали между конете няма и негови, а само се провикна колкото му глас държи, за да надвие тътена.

Страховита светкавица прониза мрака. Гърмът се засмя и изтрещя оглушително. Конете се пръснаха по поляните под хребета. Тримата се прекръстиха. Нова светкавица разцепи небето и над тримата се спусна огромен, белоснежен пламък. Те се свиха на кълбо, стиснаха и без това заслепените си очи и доловиха мирис на изгорял камък, докато гърмът проглушаваше ушите им.

— Свети Улав, помагай — прошепна Лавранс.

— Брезата, вижте брезата! — изкрещя Ерлен.

Високата бреза недалеч от тях започна силно да се клати, после от нея се отцепи грамаден клон и полетя към земята, оставяйки стеблото със зейнала рана.

— Ще се подпали. Исусе Христе! Покривът на църквата гори! — извика Лавранс.

Вторачиха се към склона и какво да видят! От буковото покритие под малката кула върху билото на покрива проблясваха огнени пламъци.

Двамата мъже хукнаха през двора. Лавранс отваряше рязко вратите и крещеше на хората да тичат на помощ. Всички се втурнаха навън.

— Грабвайте брадвите и куките — викаше Лавранс, докато тичаше до обора.

Миг по-късно изведе Гюлсвайнен за гривата, скочи върху неоседлания кон и препусна на север с брадва в ръка. Ерлен, както и всички мъже от стопанството, го последваха на часа. Някои възседнаха конете, други не успяха да овладеят подплашените животни, оставиха ги и хукнаха пеш. В края на върволицата тичаха Рагнфрид и другите жени, понесли кофи и лопати.

Вече никой не обръщаше вниманието на бушуващата буря. При проблясването на светкавиците се виждаше как хората от долното село тичат на помощ. Отец Айрик вече бягаше по склона, следван от домочадието си. Надолу по моста се чуваше тропот от конски копита. Неколцина мъжаги тичаха наоколо, обърнали бледите си ужасени лица към горящата църква.

От югоизток духаше лек ветрец. Огънят вече бе обхванал северната стена, а на запад пламъците пълзяха по входната врата. За щастие пожарът все още не бе стигнал до южната част и извивката на хоровата част на храма.

Кристин и жените от „Йорун“ влязоха в гробището южно от църквата — там част от оградата беше рухнала.

Силното огнено зарево освети горичката на север от църквата и преградите, където връзваха конете. Никой не бе в състояние да припари дотам заради жегата. Окъпан в ослепителна огнена светлина, кръстът се виждаше, сякаш оживя и се раздвижи.

Удари на брадви по дървената южна стена заглушиха пращенето и свистенето на огъня. Мъжете се мъчеха да съборят цялата покрита сводеста галерия на църквата, като удряха ожесточено. Някой извика, че Лавранс и неколцина други са влезли в църквата с отец Айрик, за да пробият дупка в стената. Малки огнени езици облизваха фугите между буковите греди на покрива. Ако вятърът сменеше посоката си или утихнеше, огънят щеше да обхване цялата сграда.

Беше безсмислено да се опитват да гасят пожара, а и нямаше време да образуват верига до реката, но по заръка на Рагнфрид жените се наредиха една зад друга и си подаваха кофи с вода от поточето западно от канавката. Усилията им не бяха от голяма полза за мъжете, които удряха по южната стена. Мнозина хлипаха, колкото обзети от напрежение и страх за намиращите се вътре хора, толкова и заради Божия храм.

Кристин, застанала най-отпред на върволицата, подаваше кофи с вода и останала без дъх се взираше в църквата: вътре влязоха баща й и Ерлен.

Колоните, на които се крепеше покритата галерия, се сринаха в купчината руини от падналия покрив на аркадата. Мъжете, нарамили цял дънер, атакуваха дървената стена с всички сили.

От малката врата южно от хоровата част на храма Ерлен и един от другарите му изнесоха големия сандък от вестиария, на който отец Айрик сядаше, докато слушаше изповеди. Двамата мъже претърколиха сандъка на гробището.

Ерлен извика нещо, но Кристин не го чу. Той се завтече обратно към галерията. Тичаше пъргаво като котка. Беше захвърлил връхните си дрехи и останал само по риза и панталони.

И други подеха вика му: във вестиария и хора гори огън. Вече нямаше как мъжете да напуснат кораба и да стигнат до южната врата, защото пожарът обхвана и двата изхода. Мъжете успяха да отцепят няколко дървени трупи от стената. С кука в ръка Ерлен дърпаше безмилостно останките от дървото. Най-после пробиха дупка в стената. Разнесоха се предупредителни гласове: имаше опасност покривът да се срути и да затрупа намиращите се вътре. И от тази страна буковите греди торяха, а жегата ставаше непоносима.

Ерлен се втурна в дупката и изведе отец Айрик. Млад момък, закрил лице с ръка, изнесе ритуалния кръст, с който свещеникът предвождаше шествието. След тях се появи и Лавранс. Вървеше със стиснати очи заради дима, олюлявайки се под тежестта на много по-високото от него разпятие, което мъкнеше.

Хората им се притекоха на помощ и ги заведоха на гробището. Отец Айрик се препъна и се свлече на колене, а свещените съдове се затъркаляха надолу по склона. Дарохранителницата във формата на сребърен гълъб се отвори и отвътре изпадна нафората. Свещеникът я вдигна, изтупа я от прахта и я целуна, хлипайки високо. После долепи устни и до позлатената мощехранителница с нетленни останки от свети Улав, която преди стоеше над олтара.

Лавранс Бьоргюлфсьон все още стискаше разпятието. Ръката му обгръщаше раменете на кръста, а главата му се опираше върху рамото на изображението на Христос. Сякаш самият Спасител бе свел прекрасното си опечалено лице към мъжа, за да го утеши.

Покривът започна да се свлича от северната част на сградата. Обвита в пламъци греда събори камбаната до църковната порта и тя издъхна с дълбоко стенание, което затихна постепенно, задушено от пращенето на огнената стихия.

Докато се бореха с пламъците, хората не обръщаха никакво внимание на времето. Дори да бе изминал цял ден, нямаше да забележат. На юг в долината проехтяха гърмежи и блеснаха светкавици. Дъждът се усили, а вятърът отслабна.

Но изведнъж, съвсем неочаквано, от основната греда на постройката изригнаха пламъци. Само след миг огненият обръч стегна цялата църква.

Хората се отдръпнаха от изгарящата жега. Ерлен начаса се втурна към Кристин и я задърпа надолу. От него лъхаше на изгоряло. Тя погали главата и лицето му и шепата й се напълни с изгорели косми.

Заради оглушителното пращене на огъня двамата не чуваха думите си, но Кристин видя обгорените му до основи вежди и раните по лицето му. Ризата му бе надупчена от огнените езици. Докато я водеше след останалите, Ерлен се смееше.

Хората последваха ридаещия възрастен свещеник и Лавранс Бьоргюлфсьон, който носеше разпятието.

Стигнаха до края на гробището. Лавранс пусна разпятието на земята и го подпря на едно дърво, после седна изнемощял върху останките от оградата до отец Айрик. Свещеникът протегна ръце към обвитата в пламъци църква:

— Сбогом, сбогом, храм на свети Улав. Бог да те благослови, храм на свети Улав, Бог да те благослови за всеки миг, в който съм пял или чел псалми в теб. Храм на свети Улав, лека нощ, лека нощ.

Енориашите ридаеха с глас. Дъждът се сипеше над скупчените хора, но никой не възнамеряваше да си върви. Насмоленото дърво едва ли щеше да притъпи жегата: наоколо хвърчаха обгорели прашинки и стърготини. Малката камбанария се срина и потъна в огненото море, оставяйки след себе си кълбо от искри.

Лавранс седеше, закрил лице с една ръка. Другата висеше отпусната в скута му. Кристин забеляза, че целият му ръкав е окървавен. Кръвта се стичаше между пръстите на ръцете му. Приближи се и го докосна.

— Няма нищо страшно — успокои я той. — Нещо падна върху рамото й.

Лицето му пребледня, дори устните му побеляха.

— Юлвхил — прошепна измъчено той и погледна към огнената клада.

Отец Айрик чу думите му и го хвана за рамото.

— Детето ти няма да се събуди от огъня, Лавранс. Пламъците няма да смутят покоя на Юлвхил. Тя бе пощадена, защото не преживя загубата на Божия дом както всички нас.

Кристин се сгуши в гърдите на Ерлен. Усещаше силните му ръце върху раменете си. Баща й попита къде е Рагнфрид.

Отговориха, че някаква жена пометнала от ужас; отнесли я в дома на свещеника и Рагнфрид тръгнала с тях.

След като стана свидетел на потресаващия пожар, Кристин си спомни нещо отдавна забравено. Изобщо не биваше да вижда огнената стихия. В едно от селата на юг имаше мъж, чието лице беше наполовина покрито с червено петно. Според хорските приказки причината за нещастието му била, че майка му видяла пожар, докато го носела в утробата си. Миличка, пресвета Богородице Дево, помоли се наум Кристин, не позволявай рожбата ми да е пострадала…

На следващия ден мъжете се събраха пред изгорялата църква, за да обсъдят градежа на нов храм.

Кристин потърси отец Айрик в „Румюн“, преди той да отиде на тинга. Попита го дали според него случилото се е знамение. Вероятно Бог искал тя да каже на баща си, че не е достойна да носи невестината корона. Девойката се питаше дали не е по-благопристойно да се омъжи за Ерлен без пищни тържества.

Отец Айрик обаче се разгневи и от очите му заизскачаха искри:

— Да не би да си въобразяваш, че Господ го е грижа толкова много за вас, блудниците, и за безпътните ви прояви, та да изгори до основи красива и достопочтена църква заради теб! Укроти гордостта си и недей да тревожиш излишно баща си и майка си. Ако на сватбения си ден не можеш да носиш короната с чест, толкова по-зле за теб, но в такъв случай двамата с Ерлен ще имате още по-голяма потребност от венчавка, преди да заживеете заедно. Всеки има грехове, за които е длъжен да отговаря. Точно затова ни сполетя такова нещастие. Постарай се да водиш по-добродетелен живот и заедно с Ерлен да помогнете да издигнем наново църквата.

Макар все още да не бе споменала за състоянието си, Кристин реши да си замълчи и да се примири с отговора на свещеника.

Тя отиде на тинга заедно с мъжете. Лавранс вървеше с превързана ръка, а лицето на Ерлен беше покрито с рани. Изглеждаше зле, но се шегуваше с външния си вид. Раните не бяха големи и той се надяваше да не го загрозят в сватбения му ден. След Лавранс се изправи да говори той и обеща да дари четири марки сребро за градежа на новата църква, а от името на годеницата си, със съгласието на Лавранс, искал да даде на църковната община парцел от нейната земя.

Наложи се Ерлен да остане в „Йорун“ още седмица заради раните си. Кристин долови промяна в отношението на Лавранс към годеника й. След пожара баща й се държеше по-благосклонно и двамата мъже явно се разбираха чудесно. У Кристин се събуди надежда, че баща й ще обикне зет си Ерлен Никулаусьон и ще прояви снизхождение към двамата млади. Молеше се Лавранс да приеме по-леко истината, когато узнае за прегрешенията им, и опасенията й за неговата реакция да се окажат напразни.

8.

Тази година се случи изключително добра за цялата Северна долина. Изсушиха много сено и го прибраха непокътнато в оборите, а хората се връщаха от пасищата с голям надой от мляко и угоени говеда. Тази година дори нямаше вредители. Житните класове се наляха със зърно както никога досега. Очакваха го да узрее. И времето беше превъзходно. Между празника на свети Вартоломей и Рождество Богородично, когато съществуваше най-голяма опасност от слани, поваля малко дъжд, времето омекна и се заоблачи, а после есенният месец продължи със слънце, вятър и топли, мъгливи нощи. През седмицата след Архангеловден във всички околни села повечето зърно беше прибрано.

В имението „Йорун“ цареше трескава подготовка за пищната сватба. През последните два месеца Кристин, затрупана с работа от ранно утро до късна вечер, нямаше много време да се тревожи за друго, освен за ежедневните си задължения. Усещаше, че гърдите й наедряха, а малките й светлочервени зърна потъмняха и станаха болезнено чувствителни към студения въздух сутрин. Но щом се раздвижеше и се стоплеше от работата, неразположението й минаваше и тя мислеше само какво трябва да свърши до края на деня. Изправеше ли се да си почине, усещаше колко тежко е това в утробата й, но по нищо не й личеше, че не е празна: беше все така слабичка и стройна. Понякога поглаждаше замислено дългите си, все още изящни бедра, но без да съжалява за зараждащия се в нея живот. От време на време я спохождаше и приятно, гъделичкащо очакване. След месец-два щеше да усети движенията на детето си. А тогава вече щеше да се намира в „Хюсабю“. Ерлен сигурно щеше да се зарадва. Затвори очи и захапа годежния си пръстен. Пред очите й изплува лицето на любимия, пребледняло от вълнение, както го помнеше от вечерта на годежа им. В атмосфера на тържествена сериозност Ерлен произнесе високо и ясно:

— Нека сам Бог и всички присъстващи са ми свидетели, че аз, Ерлен Никулаусьон, се сгодявам за Кристин Лаврансдатер по повелите на Бога и на хората при договорените пред тези мъже условия. Ти ще бъдеш моя съпруга, а аз — твой съпруг, докато смъртта ни раздели, ще свием семейно гнездо и ще зачитаме Божиите и светските закони за нашия свещен съюз.

Кристин тичаше през двора от къща в къща, но изведнъж се спря. Тази година скорушата бе натежала от плод, значи през зимата ги очаква много сняг. Слънцето огряваше бледите ниви, където ожънатото жито бе събрано на купи. Дано времето се задържи такова до сватбата.

Лавранс настоя дъщеря му да се венчае в църква. Решиха да извършат обручението в параклиса на „Сюнбю“. В събота тръгваше сватбеното шествие, което щеше да мине през планината до Воге, хората да пренощуват в „Сюнбю“ и в околните имения и да се върнат в неделя след церемонията. А след вечерня, когато почивните дни се смятат за приключили, щяха да отпразнуват сватбата и Лавранс да даде дъщеря си на Ерлен. След полунощ младоженците щяха да се оттеглят за първата си брачна нощ.

В петък следобед Кристин стоеше на чардака и наблюдаваше задаващата се от север група конници, които минаха покрай обгорялата църква на склона. Бяха Ерлен и сватбарите му. Кристин напрегна очи, за да го разпознае сред множеството. Невестата и женихът не биваше да се виждат преди щастливото събитие.

На мястото, където пътят се отбива за „Йорун“, няколко жени се отделиха от групата и поеха към дома на Кристин, а мъжете продължиха към „Лаугарбрю“, за да пренощуват там.

Кристин слезе да посрещне гостите. След банята се чувстваше изморена, а и я болеше кожата на главата: Рагнфрид й изми главата със силен разтвор на луга, та косата й да стане ослепителна за тържеството.

Осхил Гаутесдатер позволи на Лавранс да я поеме от седлото на коня. Колко е пъргава и как младее, удиви се Кристин. Снахата на знахарката, госпожа Катрин, съпругата на Мюнан, изглеждаше по-възрастна от свекърва си, защото беше пълна и едра, а кожата и очите й бяха лишени от цвят. Странна работа, мислеше си Кристин, тя е грозна, а той — неверен съпруг, но въпреки това хората разправят, че живеели добре. С гостите дойдоха и две от дъщерите на Борд Петершон: едната омъжена, другата още мома. Не бяха нито красиви, нито грозни, изглеждаха почтени и добросъвестни, но се държаха доста сдържано към непознатите. Лавранс им благодари учтиво, задето му оказват честта да присъстват на сватбата на дъщеря му и да пропътуват толкова дълъг път в края на есента.

— Нашият баща отгледа Ерлен още от малък — рече по-голямата, пристъпи към Кристин и й честити.

В двора се появиха двама младежи, яздещи в отсечен тръс. Скочиха от конете и се завтекоха засмени към Кристин, но тя изтича да се скрие в къщата — никой мъж не биваше да я вижда преди утрешния ден. Момците, и двамата обещаващи красавци, бяха най-малките синове на Трун Йеслинг. Носеха в ковчеже невестината корона от „Сюнбю“. Трун и съпругата му щяха да дойдат в „Йорун“ чак в неделя след сватбената церемония.

Кристин се скри във всекидневната, а Осхил я последва. Старицата сложи ръце на раменете й, притегли лицето й към своето и я целуна.

— Щастлива съм, че доживях този ден — развълнувано призна тя.

Осхил забеляза колко изтънели са ръцете на девойката. Кристин й се стори изпосталяла, но със заоблена гръд. Чертите на лицето й бяха придобили изящество, а слепоочията й се губеха в гъстата, влажна коса. Бузите й бяха хлътнали и поизгубили свежия си цвят. Очите й обаче изглеждаха по-големи и потъмнели.

Осхил я целуна отново.

— Виждам колко тежко ти е било, Кристин — продължи тя. — Довечера ще ти сваря отвара и утре от умората ти няма да има и следа.

Устните на Кристин се разтрепериха.

— Шшшт — сложи пръст върху устните си Осхил и потупа нежно ръката й. — Много се радвам, че утре ще те пременя. Никой няма да е виждал по-красива невеста от теб.

Лавранс отиде в „Лаугарбрю“, за да сподели трапезата с гостите си.

Мъжете се надпреварваха да хвалят храната. Дори и в най-заможните манастири не предлагали такива отбрани блюда: каша от ръжено брашно, варен грах, бял хляб, осолена и прясна пъстърва, тлъст атлантически палвус, нарязан на тънки ивици.

Мъжете пийнаха доста и се поразвеселиха. Шегите с младоженеца загрубяха. Сватбарите на Ерлен, значително по-млади от него, не спираха да му напомнят, че връстниците му отдавна са семейни, и го поднасяха, задето чак сега му предстои първата брачна нощ. Някои от по-възрастните роднини на младоженеца, все още неопиянени от бирата, следяха с тревога всяка дума. Опасяваха се да не би шегобийците да засегнат теми, които по-добре изобщо да не се споменават. Борд от „Хестнес“ не откъсваше очи от Лавранс. Седнал на почетното място, бащата на булката рядко оставаше чашата си върху масата, но бирата май не успя да го поразвесели. Лицето му издаваше нарастващо вътрешно напрежение, а очите му гледаха в една точка. Ерлен, настанен от дясната страна на тъста си, посрещаше закачките с усмивка и отговаряше в същия дух. Лицето му беше зачервено, а очите му искряха.

Неочаквано Лавранс подхвана сърдито:

— Зетко, да те питам за нещо, докато не съм забравил. Какво направи с каруцата, дето ти я заех през лятото?

— Каква каруца? — смути се Ерлен.

— Нима вече си забравил? Сам бог знае колко хубава беше каруцата. Присъствах, когато я сковаха в имението ми. Зетко, цялото ми домочадие и слугите ще потвърдят: не само обеща, но и се закле да ми я докараш обратно, но не удържа на думата си. Господ ни беше свидетел.

Някой от гостите се провикна да не отварят сега дума за такива неща, но Лавранс удари по масата и настоя Ерлен да обясни къде е каруцата.

— Сигурно е останала на носа, откъдето тръгнахме с лодка за Вейой — равнодушно отвърна Ерлен. — Изобщо не допусках, че е толкова спешно да я върнем веднага. Нали разбирате, скъпи татко, пътуването през долините беше дълго и тежко и когато стигнахме до фиорда, никой от хората ми не пожела да измине втори път същото разстояние с каруцата, а после и през планината на север от Тронхайм. Реших да оставя нещата така…

— Дяволът да ме премести оттук, ако съм чувал подобна глупост — сопна се Лавранс. — Що за ред цари в дома ти? Ти ли заповядваш на слугите си къде да отидат, или те се разпореждат според желанията си?

— Вярно е, у дома не всичко е както трябва — вдигна рамене Ерлен. — Ще наредя да ви докарат каруцата, когато с Кристин минем от там. Скъпи ми татко — обърна се той към Лавранс с усмивка и протегна ръка, — бъдете сигурен, че след като Кристин се превърне в стопанката на „Хюсабю“, ще настъпи пълна промяна и в порядките, и в мен. Оплесках нещата с тази каруца, но ви обещавам това да е последната ми грешка. Повече няма да ви давам повод да се оплачете от мен.

— Скъпи Лавранс — умолително подхвана Борд Петершон, — не се сърдете на зет си заради такава дреболия.

— Можем да поспорим дали е дреболия, или не — възрази Лавранс, но се примири и стисна ръката на Ерлен.

След малко Лавранс си тръгна и всички гости в „Лаугарбрю“ отидоха да спят.

В събота по пладне жените и девойките бързаха да подготвят леглото на младоженците в старата спалня и да пременят невестата.

Рагнфрид избра тази спалня, защото другата, по-голямата, й трябваше за гостите. Когато Кристин беше малка, спяха там. Тогава Лавранс още не бе построил голямата къща. Сега и зиме, и лете живееха там. Малката спалня беше подходяща за младоженците и по друга причина. Намираше се в най-красивата постройка в имението. Лавранс я постегна, когато дойдоха да живеят тук. Преди това представляваше жалка съборетина. Сега и отвън, и отвътре беше облепена с изящни дърворезби, а понеже стаята на горния етаж не беше никак голяма, лесно я разкрасиха с килими и кожи.

Накрая отрупаха брачното ложе с копринени възглавници, а около него окачиха черги като платна на лодка. Над кожите и завивките разстлаха бродирани копринени кърпи. Заедно с няколко жени Рагнфрид окачи вълнени пана на стените и нареди възглавнички по пейките.

Кристин седеше на стол, донесен от всекидневната. Беше облечена в яркочервената си булчинска рокля, закопчана на гърдите с големи брошки, които затваряха и яката на жълтата копринена риза. Върху ръкавите на ризата блестяха златни гривни. Около кръста й неколкократно бе омотан сребърен колан, а на шията й висяха множество гердани. Най-отгоре сияеше старият златен ланец от баща й с големия реликвен кръст. Ръцете на Кристин, отпуснати в скута й, бяха отрупани с пръстени.

Осхил стоеше зад стола и решеше гъстата й златиста коса.

— Утре за последно ще я разпуснем по раменете ти — усмихна се тя и уви около главата на Кристин червените и зелени копринени ленти, предназначени да поддържат короната.

Жените наобиколиха невестата. Рагнфрид и Юрид от „Скуг“ взеха от масата тежката невестина корона, цялата позлатена; по върховете на зъбците й се редуваха кръст и детелина. По обръча бяха прикрепени планински кристали.

Сложиха короната върху главата на Кристин. Рагнфрид изглеждаше бледа, а ръцете й трепереха.

Кристин се изправи бавно. Боже, колко тежеше цялото това злато и сребро! Осхил я хвана за ръка и я заведе до голям съд с вода, а сватбарките отвориха вратата, та в стаята да влезе слънчева светлина.

— Огледай се, Кристин — подкани я Осхил и девойката се наведе над съда.

Във водата изплува бледото й лице, толкова близо, че видя дори златната си корона. Около главата й се носеха множество светли и тъмни петна. В нея се пробуди спомен за нещо преживяно и й премаля. Опря се върху ръба на съда. Осхил бързо хвана ръката й и заби нокти в плътта й. Кристин изпита силна болка, но това й помогна да се съвземе.

Откъм моста долитаха звуци на бронзов рог. От двора известиха, че младоженецът пристига заедно със свитата си. Жените изведоха Кристин на чардака.

На двора гъмжеше от накичени с празнични оглавници коне и пременени хора. Ярките одежди сияеха на слънчевата светлина. Кристин плъзна поглед над събралото се множество и се взря в долината. Родният край се къпеше в светлина и тишина. Над спусналата се прозрачна синкава мъгла се извисяваха сиви планини, на места почернели от гори. Слънчевата светлина струеше от безоблачното небе и обливаше долината.

Едва сега Кристин забеляза колко са оголели дърветата. Листата бяха окапали и горичките изглеждаха сребристо сиви. Само елшакът до реката леко зеленееше. И няколко брези бяха задържали малко жълтеникави листа по най-външните си клони. Иначе дърветата изглеждаха напълно осиротели. Скорушата все още блестеше с кафявочервените си листа около кърваво алените плодове. В тихия, топъл ден разстланият пепелявосив килим от изпопадала шума излъчваше кисело есенно ухание.

Ако скорушите не издаваха есента, човек би помислил, че е ранна пролет. Ала цареше пълна тишина, неприсъща на жизнената пролет. Щом бронзовите рогове млъкнаха, над селото се разнесе подрънкването на хлопатари откъм стърнищата и от оградените места, където добитъкът пасеше.

Реката лъкатушеше изтъняла: само няколко вади пробягваха между пясъчните наноси и грамадните купчини от заоблени камъни и шумоляха съвсем тихо. Поради твърде сушавата есен по склоновете не ромоляха потоци. Въпреки това полетата проблясваха от влага, защото тя винаги се просмукваше през почвата, колкото горещи и безоблачни да бяха дните.

Насъбралото се в двора множество се отдръпна да стори път на свитата на младоженеца. Младите сватбари пристигнаха, яхнали коне. Сред жените на чардака настъпи суматоха.

Осхил застана до невестата.

— Дръж се, Кристин — прошепна тя. — Спасението е близо. Не остана много и ще сложиш кърпата на съпругата.

Кристин само кимна безпомощно. Усещаше, че по лицето й се разлива смъртна бледност.

— Май съм доста болнава булка — тихо рече тя.

— Най-красивата си — настоя Осхил. — Ето го и Ерлен. Под дърво и камък да търси човек, няма да намери такива като вас.

Ерлен се приближи до чардака. Скочи пъргаво от коня — явно тежките, надиплени одежди никак не му пречеха. Кристин остана поразена от красотата му. По тялото й се разнесе болка.

Ерлен беше облече в тъмни дрехи: дълга до земята тъмнокафява копринена туника с цепки, обточени с черни и бели нишки. Около кръста си носеше украсен със злато колан, а на левия му хълбок висеше меч с позлатена ножница и дръжка. Над раменете му падаше морскосиня кадифена пелерина. На главата си бе сложил черна френска копринена шапка, огъната от двете страни. От едната се спускаше шлейф към лявото му рамо, опасваше гърдите и бе преметнат на гърба.

Ерлен поздрави невестата си, приближи се до коня й и застана до него с ръка върху седлото, докато Лавранс се качваше по стълбите. Цялото това великолепие удиви Кристин и я зашемети. Баща й изглеждаше странно далечен в празничната си дълга до земята зелена кадифена дреха; лицето на майка й бе пребледняло под кърпата. Рагнфрид също се бе пременила в червена копринена рокля. Приближи към дъщеря си и я наметна.

Лавранс хвана Кристин за ръка и я поведе към жениха й. Ерлен я повдигна да се качи на коня, после яхна другия жребец. Младоженците застанаха един до друг пред спалнята, а шествието пое към портата. Първи излязоха свещениците: отец Айрик, отец Турмуд от „Юлвсволен“ и един каноник от Хамар, приятел на баща й. Зад тях яздеха шаферите и младоженците. Родителите на невестата, роднините, приятелите и гостите се нижеха на дълга върволица, извиваща се между загражденията. По пътя на шествието бяха нахвърляни гроздове от офика, елхови клонки и последните бели стръкчета едра лайка, а хората от околните къщи, покрай които минаваше шествието, поздравяваха младоженците с радостни възгласи.

В неделя по залез-слънце конното шествие се завърна в „Йорун“. През падналия сумрак блещукаха огньовете на двора. Свирачи и фокусници развличаха гостите, докато тълпата яздеше към топлата червеникава светлина.

Кристин едва не падна, когато Ерлен я смъкваше от коня пред къщата.

— Замръзнах в планината — прошепна тя. — Капнала съм от умора.

Поспря за малко, преди да тръгне да се качва по стълбите, като се олюляваше на всяка крачка.

В гостната премръзналите гости бързо се стоплиха. Вътре горяха множество свещи и от тях лъхаше топлина, слугите разнасяха димящи блюда, лееше се вино, медовина и силна бира.

Ушите на Кристин бучаха от жуженето на гласове и шума от хранещи се хора. Не можеше да се стопли. След известно време бузите й пламнаха, но краката й продължаваха да са вкочанени и по гърба й пробягваха ледени тръпки. Златната корона й тежеше и тя седеше на почетното място на трапезата до Ерлен с наведена напред глава.

След дългото яздене в студа той се стопли и лицето му почервеня, но всеки път, когато младоженецът се обръщаше към нея или пиеше наздравица в нейна чест, Кристин виждаше ясно червените петна и белези по кожата му — незаздравелите рани от огнените езици.

Снощи, докато вечеряха в „Сюнбю“, я скова ужасен страх. В един момент Кристин погледна Бьорн Гюнаршон. Порази я угасналият му взор. Очите му не мигаха и не се местеха встрани. Макар и натъкмен като рицар, Бьорн приличаше на мъртвец, възкресен с магия.

През нощта Кристин спа при Осхил — от присъстващите тя се оказа най-близката роднина на Ерлен.

— Какво става с теб, Кристин? — припряно попита Осхил. — Я се стегни малко! Не се отчайвай.

— Мисля си колко хора наранихме, за да стигнем до сватбения ни ден — отвърна Кристин, зъзнеща от студ.

— И на вас не ви беше леко — напомни Осхил. — Ерлен си изпати доста, но според мен ти изстрада най-много.

— Какво ще стане с беззащитните му деца? — продължи невестата. — Питам се дали знаят, че днес баща им празнува сватбата си.

— Я по-добре мисли за твоето дете и се радвай, задето се омъжваш за баща му.

Кристин усети как й се завива свят и сякаш започна да потъва. Осхил изрече онова, което повече от три месеца не даваше мира на девойката и за което не смееше да промълви и дума пред когото и да било. Чувството беше странно, но успокоението не продължи дълго.

— Мисля за жената, заплатила с живота си заради любовта си към Ерлен — прошепна разтреперана тя.

— След по-малко от половин година самата ти може да платиш с цената на живота си — сурово отбеляза Осхил. — Опитай се да забравиш миналото, докато е време. Какво да ти кажа, Кристин — примирено въздъхна старицата. — Така или иначе някой ден ще ви поискат сметка за всичко, което сте взели. Няма защо да се боиш от друго.

Ала на Кристин й се струваше, че в душата й всичко се срива неудържимо, рухва изграденото след деня на ужасния страх в „Хауген“. Първоначално си наложи само да успее да издържи. Каза си: ден за ден, ще се справя някак. М действително устоя на трудностите. Животът й малко по малко започна да става по-лесен. Накрая пропъди всички мисли, освен една: мисълта за тяхната сватба.

По време на церемонията двамата младоженци коленичиха. Всичко — свещите, иконите, лъскавите съдове, свещениците в ленени одежди и филони — й изглеждаше недействително, плод на изтерзаните й сетива. Хората около нея, които познаваше толкова добре, й се струваха видения в странните си празнични дрехи. Застанал до една колона, Бьорн ги гледаше с мъртвите си очи и сякаш Арне се бе върнал на земята в неговия образ.

Кристин се помъчи да намери утеха в иконата на свети Улав. Светецът, изобразен червен, бял и красив, стоеше облегнат на брадвата си и тъпчеше с нозе греховната си човешка природа. Бьорн отново привлече вниманието й. До него Кристин съзря мъртвата Елине Ормсдатер — наблюдаваше церемонията напълно равнодушно. Прегазиха я, за да се стигне дотук, но тя не искаше да им попречи.

Елине се бе изправила, отместила всички камъни, с които Кристин я затрупа с пот на челото: пропиляната младост на Ерлен, честта и благополучието му, симпатията на приятелите му, душевното му здраве. Мъртвата се бе освободила от тях. Той искаше мен и аз го исках, после ти го пожела и той те обикна. Аз платих скъпо, сякаш казваше мъртвата, но и вие ще си платите, когато му дойде времето. Когато грехът придобие завършен вид, започва да сее смърт.

Двамата с Ерлен коленичиха върху студения камък. По бледото му лице червенееха раните от пожара. Кристин се приведе под тежестта на невестината корона и смътно усети как бремето на греха, растящ в утробата й, я притиска с неумолима сила към земята. Досега се бе отнасяла безотговорно към грехопадението и претегляше тежестта му като в детска игра. Пресвета Дево, съвсем скоро грехът й ще се сдобие с реални измерения, ще я гледа с живи очи, ще й показва дамгите на греха и отвратителните му уродливи форми, ще удря злобно с изкривените си ръце по гръдта на майка си. Едва след като роди детето си, види отпечатъка на греха върху него и успее да го обикне така, както е обичала греха си, играта ще приключи окончателно.

Кристин изпита желание да изкрещи, да надвика песнопенията и дълбоките напевни мъжки гласове, а гласът й да литне над събралото се множество. Може би така щеше да се отърве от образа на Елине, а в очите на мъртвия Бьорн да проблесне живот. Ала тя само стисна здраво зъби.

„Свещен кралю Улав, призовавам те на помощ. Избирам теб сред светците на небето, защото зная, че обичаш Божията справедливост повече от всичко. Обръщам се към теб с молба да се погрижиш за невинното създание, което расте в утробата ми. Направи така, щото Бог да прехвърли гнева си върху мен, а него да пощади, да пребъде скъпоценното Ти име…

Децата ми са обезправени, каза Елине, и са нежелани там, където живеят християни. Детето ти е заченато от баща, прокуден от страната. Няма как да искаш то да има права, щом се е появило извън Божия и светския закон.

Свети Улав, въпреки това те моля да се смилиш над мен и над сина ми, да го закриляш, а аз ще извървя пътя до Църквата ти с него на ръце, ще си отрежа косите и ще ги положа върху олтара ти, ако решиш да ми помогнеш. Амин.“

Лицето на Кристин изглеждаше неподвижно като камък, тя се мъчеше да запази спокойствие, но докато я венчаваха за Ерлен, цялото й тяло трепереше неудържимо.

Вече седеше заедно с Ерлен на почетното място на трапезата и всичко около нея й се струваше мираж, плод на обзелата я треска.

На тавана свирачите подръпваха струните на арфите, от долната стая и от двора също се разнасяха песни и свирни. Слугите непрекъснато носеха нови ястия, а от отворената врата плъзна червеникава светлина от огньовете вън.

Кристин седеше между баща си и Ерлен. Лавранс оповести с висок глас, че е дал дъщеря си Кристин за жена на Ерлен Никулаусьон. Ерлен благодари на тъста си и на всички добри хора, събрали се да уважат него и съпругата му.

Накараха Кристин да седне, та младоженецът да положи сватбените си подаръци на коленете й. Отец Айрик и Мюнан Бордшон развиха свитъци от писма и прочетоха пред всички пожелания за брачния им живот. Шаферите се изправиха с копия в ръце и от време на време подпираха свещниците на пода, докато гостите трупаха върху масата дарове и кесии с пари.

Изнесоха незаетите маси. Ерлен поведе Кристин за ръка да танцуват. Шаферите ни са твърде млади за нас, помисли си Кристин, нашите връстници се махнаха от тези земи; как стана така, че ние се върнахме.

— Какво има, Кристин? — прошепна Ерлен по време на танца. — Тревожа се за теб. Не се ли радваш?

Тръгнаха от къща на къща да поздравят гостите. Във всички стаи горяха множество свещи, хората пиеха, пееха и танцуваха. Кристин нямаше чувството, че се намира у дома си. Изгуби представа за времето. Миговете и образите се разлетяха и се разбъркаха хаотично.

В топлата есенна нощ свирачите веселяха множеството на двора. Гостите танцуваха около огъня. Настояха младоженците да ги уважат с присъствието си. Ерлен и Кристин танцуваха върху студената, влажна земя. Движението сякаш я поразбуди и освежи мислите й.

Над мрачната река се изви светла лента от мъгла. Планините чернееха под обсипаното със звезди небе.

Ерлен дръпна Кристин под един тъмен чардак и я притисна отривисто в обятията си.

— Дори не успях да ти кажа колко си красива. Прелестна си! Бузите ти горят като пламъци — той долепи глава до нейната. — Кристин, какво ти е?

— Капнала съм от умора, нямам сили — прошепна в отговор тя.

— След малко ще си легнем — успокои я той и вдигна очи към небето.

Млечния път се бе извъртял и сега се простираше от север на юг.

— Помниш ли откога не сме прекарвали нощта заедно? От онзи път, когато се промъкнах в спалнята ти в „Скуг“.

След малко отец Айрик се провикна от двора, че станало понеделник. Жените станаха да отведат булката до брачната постеля. Кристин нямаше сили дори да се възпротиви, както изискваше приличието. Остави се в ръцете на Осхил и Юрид. Шаферите застанаха на най-долното стъпало със запалени свещи и извадени мечове. Заобиколиха жените и ги придружиха до старата къща.

Жените съблякоха сватбените й одежди кат по кат и ги оставиха настрани. Върху леглото бе метната виолетова рокля, предназначена за утрешния ден, а върху нея — дълга, снежнобяла, грижливо сгъната ленена кърпа, донесена й от Ерлен. Утре Кристин щеше да събере косите си на кок и да се забради с кърпата. Мисълта й се стори ободряваща и успокоителна.

Рагнфрид сложи ръце върху раменете на дъщеря си и я целуна по бузите. Ръцете на майката бяха студени, а в гърдите й напираше ридание. Тя отметна завивките и накара невестата да седне. Кристин послушно се облегна върху натрупаните възглавници, като държеше главата си леко наведена напред, за да не падне короната. Осхил я зави до кръста с копринената завивка и разпиля пищните й коси върху гърдите и оголените й слаби ръце.

Мъжете въведоха младоженеца в спалнята. Мюнан Бордшон развърза колана на Ерлен с един удар на меча му. Окачи го на стената над леглото и прошепна нещо на невестата. Кристин не чу думите му, но се постара да се усмихне.

Шаферите развързаха копринената дреха на Ерлен и изхлузиха тежкото му одеяние през главата. Той седна на стола, а те му помогнаха да си свали шпорите и да събуе ботушите.

Невестата се осмели да вдигна очи и да погледне Ерлен само веднъж.

После всички им пожелаха лека нощ. Гостите се изнизаха един след друг. Последен излезе Лавранс Бьоргюлфсьон и затвори вратата след себе си.

Ерлен стана, съблече долните си дрехи и ги метна на пейката. Махна копринените ленти и свали от главата на Кристин короната. Остави я на масата. После се върна и се мушна в леглото. Коленичи в постелята до Кристин, обгърна главата й с ръка, притисна я до голата си гореща гръд и обсипа с целувки почервенялата от короната ивица кожа на челото й.

Тя го прегърна и захлипа. С дива и сладостна радост почувства как страхът и призрачните видения изчезват. Сега на света отново съществуваха само тя и той. Той повдигна брадичката й, вгледа се в лицето й и погали тялото й със странно нетърпение и грубост, сякаш отмахваше покривка.

— Забрави — прошепна задъхано той, — забрави всичко, скъпа моя Кристин. Мисли само за това, че вече ти си моя съпруга, а аз — твой съпруг.

Ерлен изгаси с ръка последната свещ и в мрака се хвърли в обятията й. И той се разхлипа.

— Никога, никога не съм вярвал, че ще доживеем този ден.

На двора олелията постепенно утихна. Изтощени от дългото яздене предния ден и замаяни от пиене; гостите постояха още малко навън от приличие и започнаха да се изнизват един по един към леглата си.

Рагнфрид изпрати най-видните сватбари до стаите и им пожела лека нощ. Бе редно Лавранс да й помага, но той не се виждаше никъде.

Тя излезе предпазливо в тъмното, за да потърси мъжа си и да го заведе в леглото. Наоколо имаше само младежи. Още вечерта Рагнфрид забеляза, че мъжът й пие доста. Докато сновеше из двора, се препъна в тялото му. Лавранс лежеше в тревата зад банята, проснат по очи. Опипа лицето му, за да се увери, че е той. Помисли го за заспал, затова хвана рамото му и се помъчи да го повдигне от леденостудената земя. Но Лавранс беше буден или поне не спеше.

— Какво искаш? — задавено попита той.

— Не можеш да останеш тук.

Тя го подпираше, защото той залиташе. С другата си ръка изтупа кадифената му дреха.

— Време е и ние да си лягаме, мъжо.

Хвана го под ръка и го поведе към къщите. Заобиколиха постройките.

— Когато седеше в брачното ложе с короната си, ти не вдигна очи да ме погледнеш, Рагнфрид — измърмори той. — Дъщеря ни не се посвени да го направи. Не прочетох срам в очите й, когато погледна мъжа си.

— Чака го близо четири години — тихо отвърна майка й. — Полага й се да е нетърпелива.

— Дявол да ме вземе, сигурен съм, че не са изчакали — изкрещя Лавранс, а съпругата му изплашено му изшътка.

Намираха се в тясното пространство между задната част на нужника и дъсчената ограда. Лавранс удари с пестник долното трупче на клозета.

— Сложих те тук да береш срам и подигравки, дървено трупче, надявах се мръсотията да те изяде. За назидание ти отредих това позорно място, задето погуби скъпата ми Юлвхил. А трябваше да те сложа над вратата на спалнята си, да те почитам и да поръчам да те украсят с изящна резба в знак на моята благодарност, защото скъси живота на дъщеря ми и я пощади от позор и тревоги, та да умре като невинно дете.

Обърна се, олюля се до оградата и политна напред. Разрида се неудържимо с глава, заровена в ръцете. От гърдите му се изтръгваха тежки, продължителни стонове.

Съпругата му го прегърна през раменете:

— Лавранс, Лавранс, недей.

Не успя да го успокои.

— Мъжо.

— О, за нищо на света не биваше да я давам на този мъж. Кълна се в Господа Бога, през цялото време имах чувството, че той е осквернил младостта и честта й. Не ми се щеше да го вярвам, но въпреки това го знаех. Но дори и обезчестена, Кристин е твърде добра за този негодяй, който пропиля и своя, и нейния живот. И десет пъти да я бе прелъстил, не биваше да му я давам, та да продължава да прахосва живота и щастието й.

— Какво друго ни оставаше? — примирено въздъхна майката. — Сам разбираш: тя вече е била негова.

— Нямаше нужда да вдигам такава врява, за да дам на Ерлен онова, което той вече си е взел. Голям благородник си избра Кристин за мъж, няма що.

Лавранс задърпа оградата и отново избухна в сълзи. Рагнфрид забеляза с облекчение, че е малко поизтрезнял, но после опиянението от алкохола отново взе превес. Той не беше на себе си от отчаяние и беше много пиян. Рагнфрид не желаеше да го заведе в стаята с огнището, защото там гъмжеше от гости. Огледа се. Недалеч се намираше малка плевня, където криеха за конете хубавото сено от пролетната коситба. Приближи се и надникна вътре. Нямаше никой. Хвана мъжа си и го заведе в плевнята. Затвори вратата зад гърба си.

Рагнфрид натрупа наръч сено около себе си и Лавранс. Завиха се с връхните си дрехи. От време на време Лавранс проплакваше и казваше нещо, но думите му бяха напълно неразбираеми и несвързани. След известно време Рагнфрид повдигна главата му и я положи в скута си.

— Скъпи мъжо, щом са се обикнали толкова силно, може пък бракът им да се окаже щастлив.

Лавранс отговори на пресекулки, но все пак ясно:

— Не разбираш ли? Той й е влязъл под кожата и има пълна власт над нея; той, който не е способен да контролира собствения си живот. Кристин трудно ще събере смелост да му се противопостави, а ако някой ден това се окаже неизбежно, ще се измъчва до болка, свидното ми дете… Не ми е ясно защо Господ ми изпраща такива тежки изпитания и неволи. Винаги съм се старал най-съвестно да съблюдавам волята Му. Защо ни отне децата, Рагнфрид? Защо ни ги взе едно по едно — първо синовете ни, после малката Юлвхил, а сега се принудих без капка достойнство да омъжа най-скъпата си рожба за нехранимайко. Остана ни само Рамборг, но не смея да й се радвам, преди да разбера какво ще стане от нея.

Рагнфрид трепереше като лист. Прегърна Лавранс.

— Легни — помоли той. — Да поспим.

Отпусна глава върху ръката на съпругата си. От гърдите му се изтръгваха стенания, но постепенно се унесе и заспа.

Рагнфрид се разбуди. В плевнята още цареше пълен мрак. Учуди се, че е успяла да поспи. Опипа мястото до себе си. Лавранс седеше с ръце, сплетени около коленете.

— Ама ти буден ли си? — изненада се тя. — Да не ти е студено?

— Не — сподавено отвърна той, — но не мога да заспя.

— За Кристин ли мислиш? Може пък да заживеят щастливо — повтори тя.

— Да, точно за нея мисля — кимна Лавранс. — Е, както и да е. Мома или жена, тя се озова в брачното ложе с онзи, който й е на сърце. Ние с теб нямахме такъв късмет, бедна моя Рагнфрид.

Съпругата му простена сподавено, дълбоко и се отпусна в сеното. Лавранс сложи ръка върху рамото й.

— Не можех — подхвана разпалено и горчиво той, — не можах да бъда какъвто ти искаше да съм, когато бяхме млади. Не съм такъв…

След малко Рагнфрид промълви тихо, задавена от сълзи:

— Въпреки това живяхме добре през всичките тези години, Лавранс.

— И аз така смятах — мрачно отрони той.

Мислите бушуваха в главата му и го задушаваха. Прямия поглед, който си размениха двамата младоженци, двете им лица, обагрени от огнен плам, му се струваха безсрамни. Прониза го болка — та това бе дъщеря му. Очите й не му излизаха от ума. От млад Лавранс се противеше диво и сляпо срещу опитите на жена си да разбули сърцето му. Дори от себе си криеше, че не желае да позволи на съпругата си да стигне дотам.

Не можах, повтори си той наум. За бога, ожениха го още като хлапе. Не той направи избора, а и тя беше по-възрастна и не го привличаше. Лавранс не желаеше да научи от нея тайните на плътската любов. И досега се изчервяваше от свян при този спомен. Тя му предлагаше ласките си, без той да ги иска. Проявяваше щедрост към него, но той не бе я молил за това.

Лавранс се държеше с нея като добър съпруг. Постоянно й засвидетелстваше уважението си, даваше й пълно право сама да взема решения и се съветваше с нея по всички въпроси. Не й изневеряваше. Родиха им се шест деца. Но единствено копнееше да живее с нея, без тя непрекъснато да посяга към онова кътче в сърцето му, което той не желаеше да разголва и пред себе си.

Любов бе изпитвал само към една жена — Ингюн, съпругата на Карл от „Брю“. Лавранс се изчерви в мрака. Когато пътуваше надолу из долината, винаги се отбиваше в дома им. Е, наистина нито веднъж не остана насаме с нея, но зърнеше ли я или помислеше ли за нея, го изпълваше уханието на полята през пролетта след стопяването на последните снегове. Сега осъзна, че и той е можел да се ожени по любов.

Случи се обаче друго. Задомиха го твърде млад и това го направи плах. Разбра къде се чувства най-добре: на платото, където всички живи твари имат достатъчно пространство да дишат и да избягат. Гледат плахо нашественика, който се опитваше да ги доближи.

Веднъж в годината животните в гората и планината забравяха своята стеснителност и се втурваха да си търсят женска. Лавранс получи своята половинка даром и тя му поднесе тялото и душата си на тепсия, без да се е опитвал да ги спечели.

Децата в семейното гнездо… Те бяха единственото уютно кътче в пустошта; най-съкровената и сладка радост в живота му. Тези малки руси главици под ръката му…

Не го попитаха дали иска, а просто го ожениха. Имаше ли поне приятели? И да, и не. Битката? Някога му доставяше радост, но вече нямаше за какво да се сражава. Доспехите му останаха на тавана, почти неупотребявани. Лавранс се превърна в селянин. Но нали имаше дъщерите си. Всичко преживяно му стана скъпо, защото благодарение на труда си ги изхранваше и им се радваше. Прегръщаше със силна бащина обич крехките им меки телца. Спомни си как носеше на рамо двегодишната Кристин, а сламенорусата й косица гъделичкаше бузата му. Малките й ръце стискаха колана му, а кръглото й твърдо чело се удряше в лопатките му, докато той яздеше с детето, седнало зад него.

Изведнъж отново се появиха зажаднелите й очи. Да, тя получи каквото искаше. Седеше в полутъмната стая, облегната върху копринените възглавници. На светлината на свещите изглеждаше цялата покрита със злато: златна корона, златна риза и златна коса, разпиляна върху голите й златни рамене. В очите й вече не се четеше свян.

Бащата изстена от срам.

И все пак сърцето му кървеше от мъка, че той не успя да изпита такова щастие. Легналата до него Рагнфрид също не получи мечтаното.

Обладан от горчиво съчувствие, той протегна ръка към нейната в мрака:

— Да, смятах, че живеем добре, а постоянното ти униние отдавах на скърбите за децата ни. Досега не ми беше хрумвало, но явно аз не съм бил добър съпруг.

Рагнфрид се разтрепери конвулсивно:

— Напротив, Лавранс, винаги си бил добър с мен.

— Хм — Лавранс опря брадичка о коленете си. — И все пак щеше да си по-щастлива, ако се беше омъжила по любов като дъщеря ни.

Рагнфрид подскочи като ужилена и просъска:

— Нима знаеш! Кой ти каза? Кога го разбра?

— Нямам представа за какво говориш — обади се след малко Лавранс, смазан от мъка.

— Когато се омъжих за теб, не бях девица — призна Рагнфрид с ясен, но разтреперан от отчаяние глас.

— За първи път чувам такова нещо — отвърна глухо Лавранс.

Рагнфрид лежеше в сеното, разтърсвана от силни ридания. Постепенно пристъпът попремина и тя повдигна глава. През процепа на стената се процеждаше слаба сивкава светлина. Тя смътно различи фигурата на мъжа си, седнал с ръце, обвити около коленете. Лавранс приличаше на вкаменен.

— Лавранс, кажи ми нещо — проплака тя.

— Какво искаш да ти кажа? — попита сухо той.

— Откъде да зная… Прокълни ме, набий ме…

— Късно е вече за такова нещо — в гласа му се прокрадна нотка на подигравателна усмивка.

Рагнфрид се разплака отново.

— Напълно пренебрегвах мисълта, че съм предала доверието ти, защото самата аз се чувствах измамена и наранена. Никой не ме пожали. Доведоха те, преди да ни оженят, а те бях виждала само три пъти. За мен ти беше просто едно момче, червено и бяло, младо зелено и още с детски акъл.

— Така беше — съгласи се Лавранс и в гласа му се появи, макар и леко, оживление. — И точно затова си мислех, че опитна жена като теб не би си позволила да постъпи безчестно с неопитен момък.

— След време и аз стигнах до този извод — призна през сълзи Рагнфрид. — Тогава вече те бяха опознала. А после ме загложди гузна съвест и бях готова двайсет пъти да си продам душата, ако така бих си върнала непорочността.

Лавранс мълчеше и не помръдваше. Рагнфрид продължи:

— Защо не ме разпитваш?

— Какъв е смисълът? Нали когато носехме Юлвхил до Нидарус, срещнахме траурно шествие. Той е бил…

— Да. Тогава се наложи да свием в една нива встрани от пътя. Видях носилката, следвана от свещеници, монаси и въоръжени слуги. Разбрах, че не е умрял от мъчителна смърт. Помирил се е с Господ. Докато чакахме процесията да отмине, а между нас висеше носилката с Юлвхил, аз се помолих грехът и мъката ми да си отидат с ковчега му под земята.

— Не се съмнявам — кимна Лавранс, а подигравателната нотка продължаваше да звучи в тихия му глас.

— Не знаеш всичко — изтръпнала от отчаяние продължи Рагнфрид. — Спомняш ли си, че той дойде у нас в „Скуг“ през първата ни зима като младоженци?

— Да.

— По онова време Бьоргюлф се бореше със смъртта… О, за мен няма пощада! Той беше пиян, когато ми стори онова, а аз бях девица… После ми призна, че никога не ме е обичал; не ме иска за жена и ме помоли да забравя случилото се. Баща ми не знаеше, не те е измамил. Не допускай, че е способен на подобно нещо. Тогава с Трун бяхме много близки и аз му се оплаках. Той реши да принуди този мъж да се ожени за мен, но тогава Трун беше невръстно хлапе и само си изпроси боя. После ме посъветва да си мълча и да се омъжа за теб. — Рагнфрид помълча малко. — След една година той ни навести в „Скуг“. Тогава вече не мислех много за него. Но той ми призна, че се разкайвал горчиво за постъпката си и щял да се ожени за мен, ако не съм била вече задомена. Обичал ме или поне така ми каза. Нека Господ отсъди дали е бил искрен. След като си замина, не смеех да ходя до фиорда заради извършения грях, не и с детето. А и бях започнала да те харесвам! — изкрещя внезапно тя, сякаш обзета от нетърпима болка.

Лавранс отривисто обърна глава към нея.

— Когато родих Бьоргюлф, го обикнах повече от живота си. Докато го гледах как се бори със смъртта, си мислех: угасне ли той, угасвам и аз. Но не молех Господ да пощади живота му.

Лавранс остана дълго безмълвен. После попита с глух и натежал от скръб глас:

— Защото не беше мой син ли?

— Не знаех кой от двама ви е бащата — призна Рагнфрид скована.

Възцари се продължително мълчание. Неочаквано Лавранс попита рязко:

— Боже мой, Рагнфрид, защо ми разправяш всичко това точно сега?

— Не зная — закърши ръце тя, та чак ставите и изпукаха. — Сигурно, за да ти дам възможност да ми отмъстиш, да ме изгониш от имението.

— И какво ще променя? — гласът му трепереше от презрение. — Имаме и две деца — прошепна той. — Кристин и малката.

Рагнфрид помълча.

— Помня как строго осъди Ерлен Никулаусьон — промълви тя. — Как би осъдил мен?

По тялото на мъжа й пробяга хладна тръпка и го извади от вцепенението му.

— Живеем заедно от близо двайсет и седем години. Не сме си чужди. Разбирам, било ти е много тежко.

При тези негови думи Рагнфрид се свлече като покосена и захлипа. Осмели се да посегне към ръката му. Лавранс седеше неподвижно като мъртвец. Тя ридаеше все по-силно, а мъжът й седеше вторачен в бледата зора, без да се трогва от плача й. Накрая сълзите на Рагнфрид пресъхнаха. Лавранс погали леко ръката й и тя отново се разрида.

— Помниш ли онзи познавач на стари народни песни, който веднъж ни навести в „Скуг“? — през сълзи попита тя. — В една от тях се разказваше за мъртвец, който се върнал от подземния свят на страданието и започнал да обяснява на сина си какво е видял там. От дълбоката бездна на ада се чувало стържене, защото неверните жени мелели пръст за храна на мъжете си. Влачели кървави камъни, а сърцата им висели кървави от гърдите им.

Лавранс я слушаше мълчаливо.

— През всичките години тези думи не са им излизали от ума — сподели Рагнфрид. — И сякаш сърцето ми непрекъснато кърви, защото не е изминал ден, без да мисля, че ти ядеш пръст вместо храна.

В гърдите му зееше празнина, сякаш му бяха изтръгнали ребрата. Все пак той отпусна тежката си ръка върху главата на съпругата си и рече, без да има обяснение защо от устата му излязоха точно тези думи:

— Жените в ада трябва да мелят пръст, за да покълне в нея храна, Рагнфрид.

Тя понечи да целуне ръката му, но той рязко се отдръпна. После сведе поглед към жена си, хвана ръката й и я сложи върху коляното си. Наведе студеното си вцепенено лице и го допря до нейното. Двамата съпрузи продължиха да седят така, съвсем неподвижно, без да разговарят.