Венецът

7.

Около Коледа в „Йорун“ най-неочаквано пристигна Симон Андресьон. Извини се, задето не е известил за посещението си и идва сам, но Андрес бил в Швеция на служба при краля. Самият Симон постоял известно време в „Дюфрин“, но му доскучало в компанията на сестрите и болната му майка. Затова му се приискало да навести дома на Лавранс Бьоргюлфсьон.

Рагнфрид и Лавранс му благодариха сърдечно, че е предприел такова дълго пътуване в най-лютата зима. Колкото по-често виждаха Симон, толкова повече им допадаше. Той беше посветен във всички договорки между Андрес и Лавранс и сега се разбраха да отпразнуват женитбата му с Кристин преди началото на постите, ако Андрес се прибере, а ако ли не — след Великден.

Кристин ставаше плаха и мълчалива в присъствието на годеника си. Не намираше теми за разговор. Една вечер, докато другите пиеха, Симон й предложи да излязат да се поразхладят. Когато застанаха на чардака пред стаята за празненства, той я прегърна и я целуна. Кристин не се зарадва, но не се възпротиви, защото осъзнаваше, че женитбата й е неизбежна. Вече възприемаше сватбата си като задължение, а не като желано събитие. Харесваше Симон, но само когато той разговаряше с други, не я докосваше и не се обръщаше към нея.

Цяла есен се чувства нещастна. Не я успокояваше мисълта, че Бентайн не успя да й стори нищо. Сякаш наистина я беше обезчестил.

Нищо вече не беше същото след опита да я насили. Кристин будуваше нощем, неспособна да отклони мислите си от случилото се, а бузите й пламтяха от срам. Още усещаше долепения до себе си Бентайн, докато се бореше с него, горещия му, вонящ на бира дъх. Неизменно си представяше какво би могло да се случи и по цялото й тяло плъзваха тръпки при спомена за думите му: „ако няма как да се скрие, ще обвиниш Арне“. В съзнанието й бушуваха мисли за възможните последствия, ако нещастието се беше случило, и ако хората разберяха за срещата й с Арне. Ами ако баща й и майка й повярват на хорските приказки? Как би посрещнал Арне подобен развой? Той се появи пред очите й така, както го видя за последно, и се почувства предателка само защото случайно би могла да го въвлече в подобна позорна история. Кристин сънуваше постоянно кошмари. В църквата беше чувала за порива и изкушението на плътта, но тези думи не й говореха кой знае колко. Сега разбра от опит, че и тя, и всички хора имат греховна плът, която стяга душата с железни обръчи.

Друг път си представяше как убива Бентайн или го ослепява. Единствено опиянението от отмъщението на сън срещу противния, тъмен мъж, обсебил мислите й, я избавяха за малко от унинието. Но и това вече не помагаше. Заради изтърпяното насилие плачеше горчиво, легнала до Юлвхил през нощта. Въпреки всичко Бентайн успя да отнеме невинността на мислите й.

На първия ден след коледните празници всички жени в имението „Йорун“ бяха затрупани с работа в готварницата. Рагнфрид и Кристин също прекараха почти целия ден там. Късно вечерта, докато част от жените разтребваха след готвенето, а други поднасяха вечерята, една краварка се втурна в стаята с писъци и плесна с ръце:

— Исусе Христе, случило се е голямо нещастие, карат мъртъв Арне Юрдшон с шейна! Бог да помага на Юрд и Инга в неволята им…

Влязоха Халдан и мъж, живеещ малко по-надолу по пътя.

Жените ги наобиколиха. Кристин застана най-встрани, пребледняла като платно и цялата разтреперана. Халдан, слуга на Лавранс, който познаваше Арне от дете, плачеше неудържимо, докато разказваше какво се е случило: Бентайн, внукът на отеца, убил Арне. В нощта на посрещането на новата година епископът и гостите му пиели в стаята, когато пристигнал Бентайн. Работел като писар: описвал приходите от енорията на Тялото Христово. Мъжете първо не искали той да се присъедини към тях, но той припомнил на Арне, че са съселяни. Тогава Арне му позволил да седне до него. Пили заедно, обаче се сбили. Арне се нахвърлил толкова яростно срещу Бентайн, че внукът на отеца извадил нож и го пробол в гръкляна и гърдите. Арне умрял почти мигновено.

Епископът, потресен до дън душа от нещастието, лично се погрижил да приготвят тялото и наредил на хората си да го откарат до дома на родителите му. Заповядал да оковат Бентайн във вериги, отлъчил го от Църквата и ако вече не бил обесен, щели да го обесят съвсем скоро.

Наложи се Халдан да повтори думите си неколкократно, защото прииждаха все нови и нови хора. Лавранс и Симон също влязоха, когато забелязаха каква суматоха и суетня настана на двора. Лавранс се натъжи и нареди да му оседлаят коня, за да тръгне незабавно за „Финсбрекен“. Докато се готвеше да потегля, погледът му спря върху пребледнялото лице на дъщеря му.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита той.

Кристин се поколеба. Потрепери и само кимна, защото не беше в състояние да говори.

— Не е ли твърде студено за нея? — обезпокои се Рагнфрид.

— Нали и без това утре ще бдим над мъртвеца и всички ще се съберем там.

Лавранс погледна съпругата си. Забеляза и изражението на Симон. Приближи се до тях и обгърна раменете на Кристин.

— Тя му е като сестра — обясни Лавранс. — Сигурно ще изяви желание да помогне на Инга да приготвят мъртвеца.

Макар че сърцето на Кристин се бе свило болезнено от отчаяние и тревога, тя изпита топла благодарност към баща си заради думите му.

Рагнфрид предложи в такъв случай да вечерят, преди да тръгнат. Трябваше й малко време да приготви дарове на Инга — ново ленено платно, восъчни свещи и прясно изпечен хляб. По Лавранс предаде, че тя също ще й помогне за погребението.

На вечеря ядоха малко, но разговаряха много. Обсъждаха на какви изпитания е подлагал Господ Юрд и Инга.

Свлачища и наводнения опустошили имението им, по-големите им деца се споминали, а сега братята и сестрите на Арне били още малки. През последните няколко години щастието им се усмихнало, откакто епископът назначил Юрд от „Финсбрекен“ за свой наместник, а оцелелите им деца се разхубавили и родителите им смеели да се надяват на светло бъдеще за тях. Майката обаче обичала най-много Арне…

Хората съжаляваха и отец Айрик. Уважаваха и обичаха свещеника, селяните пък се гордееха с него, защото беше начетен и способен. През всичките си години като Божи служител не се бе случвало да прояви небрежност към задължението си да чете на празник, литургия или служба. На младини воювал за граф Алв от Турнберг, но проявил неблагоразумието да убие много знатна особа и потърсил убежище при епископа в Осло. Епископът забелязал интереса на Айрик към писаното слово и го обучил за свещеник. Ако не си беше създал врагове заради убийството на знатния благородник, отец Айрик нямаше да служи в тази малка селска църква. Наистина, той проявяваше алчност и трупаше пари, но не само в своята кесия, а и в тази на Църквата. Така обстановката в храма стана хубава, накупиха съдове, дрехи и книги. Децата и роднините му не му носеха друго, освен грижи и тревоги. Земеделците по селата не смятаха за правилно свещениците да живеят като монаси, защото и те имаха нужда от женска помощ в именията си и от съпруга, която да им приготвя багажа и провизиите, когато поемат на дълъг път из енорията, особено зиме. Хората помнеха, че до неотдавна свещениците в Норвегия са се женели. Затова никой не осъждаше отец Айрик, задето има три деца и жена — негова икономка от младини. Но тази вечер всички изтълкуваха сполетелите го беди, идващи от деца и внуци, като Божие наказание заради съжителството му с любовница, и изразиха мнението, че май наистина е по-добре свещеникът да няма семейство. Смъртта на Арне щеше да сложи край на досегашното приятелство между отец Айрик и неговите енориаши във „Финсбрекен“ и неизбежно щеше да породи вражда и озлобление.

Симон Андресьон, запознат с престоя на Бентайн в Осло, разказа как Бентайн постъпил на служба като писар при старшия отец на църквата „Света Дева Мария“. Вършел си съвестно работата и бил любимец на жените заради хубавите си очи и умението си да говори добре. Сред почитателките му били предимно жени, чиито мъже ги лъжат, и млади девойки, които харесват щедри на ласки мъже. Симон се засмя с надежда да са разбрали намека му. Е, Бентайн бил достатъчно хитър да не прекрачва границата с такива девойки, а да ги омайва само с приказки. Носела му се славата на целомъдрен. Крал Хокон обаче бил набожен и държал много на благонравието. Искал да приучи хората си на благоприличие и добри маниери. Поне младите, над останалите нямал такава власт. Каквито и хитрости да използвали младежите, за да си устройват тайно гуляи и разпивки с бира, придворният свещеник винаги научавал за тях. Принуждавал лудите глави да се изповядват, да се покайват и дори им налагали строги наказания, а двама-трима от момците с най-буйна кръв прогонили. Накрая станало ясно, че тази лисица, писарят Бентайн, посещавал всички кръчми и разни бордеи, изповядвал камериерките и им опрощавал греховете.

Седнала до майка си, Кристин се мъчеше да яде, та да не забележат какво й е, но ръцете й трепереха и тя разливаше кашата от лъжицата си. Езикът й се удебели, устата й пресъхна, едва преглъщаше хляба. Но когато Симон започна да говори за Бентайн, тя вече не можеше да се преструва, че се храни. Хвана се за пейката с две ръце. Обзе я силен страх и отвращение. Прилоша й, зави й се свят. Той се бе опитал да я… Бентайн и Арне, Бентайн и Арне. Обезумяла от нетърпение, едва изчака да привършат с вечерята. Копнееше да зърне Арне, красивото му лице, да коленичи до него, да скърби на воля и да забрави за всичко останало.

Рагнфрид й помогна да си облече връхната дреха и я целуна по бузата. Кристин не беше свикнала да получава ласки от майка си и това я поуспокои. За миг облегна глава на рамото й, но не посмя да се разплаче.

На двора разбра, че към желаещите да отидат във „Финсбрекен“ са се присъединили Халдан, Юн от „Лаугарбрю“, Симон и негов слуга. Кристин изпита необяснима болка от присъствието на двамата непознати на Арне мъже.

Навън се пукаше дърво и камък от студ, а снегът хрущеше под краката им. Небето бе обсипано със звезди. Пояздиха известно време и чуха викове, крясъци и бесен тропот от копита, идващ откъм платата. Малко по-нататък се разминаха с ездачите, разнесе се дрънчене на метал. Лъхна ги миризмата на димящи, заскрежени коне. Халдан се провикна след ездачите — младежи от южните стопанства в околността. Все още празнуваха Коледа и изпробваха конете си. Някои, твърде пияни, за да спрат, продължиха с гръм и трясък, като удряха щитовете си. Други обаче, които разбраха тъжната вест от Халдан, се отделиха от групата, притихнаха и се присъединиха към Лавранс и слугите му, като зашепнаха на мъжете най-отзад.

Наближиха „Финсбрекен“; вече виждаха стопанството отвъд Силсо. Пространството между къщите беше осветено. Хората бяха забили пламтящи факли в купчина сняг. Отблясъците им обагряха бялата земя в червено, а тъмните къщи приличаха на поръсени със съсирена кръв. Една от сестрите на Арне стоеше на двора и потропваше с крака, скръстила ръце на гърдите си. Кристин целуна подпухналото от плач премръзнало дете. Сърцето й се натежа като камък, а стъпалата й се наляха с олово, докато се качваше по стълбата към къщата.

На вратата я посрещна песен и блясък от безчет запалени свещи. Насред стаята, върху дъсчени подпори, покрит с погребални повивки, стоеше ковчегът, в който донесоха Арне. До главата му млад свещеник с книга в ръка четеше молитви, а наоколо бяха коленичили хора с лица, скрити в яките на дебелите си връхни дрехи.

Лавранс запали свещта си, постави я до ковчега и коленичи. Кристин понечи да направи същото, но не успя да я закрепи. Симон й се притече на помощ. Докато свещеникът четеше молитвите, всички стояха на колене и повтаряха думите му шепнешком, а от устата им излизаше пара — в стаята цареше вледеняващ студ.

Когато свещеникът затвори книгата и присъстващите се изправиха — в стаята вече се бяха събрали много хора, — Лавранс се приближи до Инга. Тя се вторачи в Кристин. Думите на Лавранс не стигаха до нея. Пое даровете му машинално.

— И ти ли дойде, Кристин? — попита тя с неестествен глас. — Да не би да искаш да видиш в какво състояние ми върнаха сина?

Отмести няколко свещи, хвана Кристин за ръката и отметна кърпата над лицето на Арне.

Кожата му бе пожълтяла, а между разкрехнатите му оловносиви устни лъснаха равни дребни, блестящо бели зъби, оголени сякаш в подигравателна усмивка. Под дългите му ресници леко се подаваха изцъклените му очи, а бузите му бяха осеяни с тъмносини петна от нанесените му удари или вследствие от смъртта.

— Да не би да искаш да го целунеш? — продължи да пита Инга.

Кристин се наведе послушно и притисна устните си към бузата на мъртвеца, хладна като роса. Лъхна я миризма на труп. От топлината на восъчните свещи тялото на Арне бе започнало да се разлага.

Кристин постоя наведена с ръце върху дъските на ковчега. Едва намери сили да се изправи. Инга отметна дрехите на мъртвеца, за да се види прободната рана над ключицата му. Обърна се с лице към присъстващите и изрече с разтърсващ глас:

— Значи не е вярно онова, дето го говорят хората: раните на мъртвеца започвали да кървят, щом го докоснел онзи, който е причинил кончината му. Сега момчето ми е изстинало и вече не е толкова красиво като онзи път, когато го видя за последно, Кристин. Сега не ти е приятно да го целуваш, нали? Но дочух, че тогава не си отблъснала ласките му.

— Инга — подзе Лавранс пристъпи напред, — да не си изгубила ума си? Какви ги говориш…

— Нали в „Йорун“ се правите на много знатни, а ти, Лавранс Бьоргюлфсьон, се имаш за голям богаташ и синът ми не посмя да поиска ръката на дъщеря ти като почтен жених. Май и Кристин се мислеше за по-достойна от него. Ама забрави за достойнството си, когато в нощта преди заминаването му хукна да го гони по селския път и си поигра с него в храсталака. Попитай я, пък да видим дали ще посмее да излъже пред лицето на смъртта, която тя причини с лекомислието си.

Лавранс не зададе никакви въпроси на дъщеря си, а се обърна към Юрд.

— Озапти жена си, направо не е на себе си.

Кристин повдигна пребледнялото си лице и се огледа отчаяно.

— В нощта преди заминаването на Арне се срещнахме по негова молба. Между нас не се случи нищо нередно.

Постепенно Кристин се окопити и започна да проумява в какво я обвинява Инга.

— Не зная какво намекваш, Инга, но недей да ни клеветиш пред трупа му. Арне никога не се е опитвал да ме изкуши или съблазни.

Инга се разсмя високо:

— Арне — не, но Бентайн? Не ти позволи да го разиграваш. Я попитай Гюнхил, Лавранс. Тя измила мръсотията от гърба на дъщеря ти. Всеки, присъствал на кавгата между Арне и Бентайн в дома на епископа, ще ти каже, че Бентайн се подиграл на сина ми, задето оставил Кристин на пътя и станал за посмешище, а тя позволила на Бентайн да се мушне под връхната й дреха и си поиграла и с него.

Лавранс я сграбчи за рамото и й запуши устата.

— Изведи я от тук, Юрд. Срам и позор е да говориш така пред тялото на този порядъчен младеж. Но дори и всичките ти деца да лежаха тук мъртви, нямаше да те оставя да бълваш такива клевети за моята дъщеря. Юрд, ти ще отговаряш за думите на тази обезумяла жена.

Юрд хвана жена си и я задърпа към вратата, но рече на Лавранс:

— Вярно е, че Арне и Бентайн са се скарали заради Кристин. Това е причината да загине синът ми. Вероятно не знаеш, но из селото през есента тръгнаха разни слухове…

Симон удари с меча си по най-близкия до него скрин.

— Добри хора, призовавам ви да си намерите друга тема на разговор и да оставите годеницата ми на мира. Отче, моля ви да усмирите тези миряни, та да не нарушаваме границите на благоприличието.

Свещеникът, най-малкият син от „Юлвсволен“, прибрал се за Коледа, отвори книгата и застана до главата на покойника. Лавранс обаче продължи да настоява онези, които са злословили по адрес на дъщеря си, му да си вземат думите назад.

— Да, вземи ми живота, Лавранс, както дъщеря ти ми отне цялата ми утеха и радост. Вдигни й сватба с този рицарски син, но хората въпреки това знаят, че тя сама се венча с Бентайн на селския път. Не го искам — тя запрати платното, дадено й от Лавранс, към наведената над ковчега Кристин. — Не ми трябва платното на Рагнфрид, за да погреба сина си. Направи си от него забрадка или го запази, за да повиваш в него горското си копеле. После слез при Гюнхил заедно да скърбите за обесения ти мъж!

Лавранс, Юрд и свещеникът хванаха Инга. Симон се опита да вдигне Кристин, свлякла се над ковчега. Тя отривисто го отблъсна, изправи се на колене и извика колкото й глас държи:

— Боже, Спасителю, помогни ми, това са пълни лъжи!

Протегна ръка и я доближи до една свещ върху ковчега. Пламъкът сякаш полегна настрани. Кристин усети как всички погледи се насочиха към нея. Мина цяла вечност. Внезапно усети пареща болка по дланта си и политна назад.

Струваше й се, че е изпаднала в несвяст, но усети как Симон и свещеникът я вдигнаха. Инга крещеше. Кристин зърна ужасеното лице на баща си и чу свещеникът да призовава хората да не тълкуват прибързано случилото се, защото няма как да поискат обяснение от Господ. Симон изнесе Кристин по стълбите. Слугата му изтича до конюшнята и след секунди Кристин се озова на седлото пред Симон, все още замаяна от припадъка. Той я загърна в широката си дреха и пое към селото. Конят препускаше с всички сили.

Лавранс ги настигна малко преди „Йорун“. Останалата част от дружината яздеше далече зад тях. Чуваше се тропотът от копитата на конете им.

— Не казвай нищо на майка си — посъветва я Симон, когато я свали до входната врата. — Тази вечер се изрекоха много нелепи приказки. Нищо чудно, че накрая изгуби съзнание.

Рагнфрид, все още будна, ги заразпитва какво са заварили в стаята за бдение над мъртвеца. Симон взе думата и отговори от името на всички. Имало много запалени свещи, събрал се доста народ. Да, имало и свещеник — Турмуд от „Юлвсволен“. По думите на домашните, отец Айрик поел към Хамар още вечерта, за да избегнат затруднения при погребението.

— Нека да почетем за душата на Арне — предложи Рагнфрид. — Бог да даде сили на Инга. Подложена е на тежки изпитания, а е толкова добра и свястна жена.

Лавранс каза няколко думи в същия дух и след малко годеникът на Кристин предложи да си легнат, защото „Кристин е капнала от умора и много тъжна“.

След като усети, че Рагнфрид е заспала, Лавранс стана, наметна се, приближи се до леглото на дъщеря си и приседна на края му. Хвана в тъмното ръката й и подхвана съвсем нежно:

— Кажи ми, дете, кое от всичко изречено от Инга е истина и кое — лъжа.

Задавена от ридания, Кристин му разказа какво се бе случило в нощта, когато Арне потегли за Хамар. Лавранс я изслуша мълчаливо. Кристин се надигна от постелята, прегърна го и тихо захлипа:

— Аз предизвиках смъртта на Арне. Инга е права…

— Арне сам те е помолил да се срещнете на пътя — възрази Лавранс и загърна голите рамене на дъщеря си със завивката. — Постъпих несъобразително, като ви позволих да общувате така, но го смятах за по-разумен момък. Няма да ви съдя — зная колко тежко ти е в момента. Никога обаче не съм очаквал, че на някоя от дъщерите ми ще й тръгне лошо име из селото. Майка ти ще се огорчи, когато чуе за слуховете. Не разбирам защо си отишла при Гюнхил, а не дойде при мен. Постъпила си много неразумно. Не съм очаквал такава глупост от теб.

— Не мога да остана повече тук — ридаеше Кристин. — Не смея да погледна никого в очите, а и почерних две къщи — в „Румюн“ и „Финсбрекен“.

— Юрд и отец Айрик ще се погрижат Арне да отнесе сквернословията в гроба. Симон Андресьон ще защити името ти, както подобава — утеши я Лавранс и я потупа по рамото в мрака. — Нали се показа като истински рицар, когато се застъпи за теб в дома на Юрд и Инга?

Кристин се вкопчи в него и отправи съкровената си молба с разтреперан от боязън глас:

— Тате, изпрати ме в манастир. Изслушай ме. Отдавна го обмислям. Може Юлвхил да оздравее, ако постъпя в божията обител вместо нея. Спомняш ли си обувките с мъниста, които й уших през есента? Тогава си порязах пръста на острия златен конец. Когато започнах да ги шия, се упреквах, че не обичам достатъчно сестра си, за да стана монахиня и така да й помогна. Веднъж Арне ми зададе такъв въпрос. Ако бях се съгласила, това нямаше да се случи…

Лавранс поклати отрицателно глава:

— Легни си, Кристин — посъветва я той. — Не знаеш какво говориш, бедно мое дете. Помъчи се да поспиш.

Но Кристин не успя да заспи — изгаряше я пареща болка в ръката, а в сърцето й бушуваха отчаяние и огорчение от сполетялата я орис. Очакваше я участта на най-покварената уличница. Всички ще повярват на клеветите. Не, не може да остане повече в селото. Тревожните й мисли се рояха една след друга: какво ще каже майка й, като научи? Сега между семейството й и отеца на енорията възникна кръвна вражда. Някогашните приятели станаха върли врагове. Но Кристин направо се задуши при спомена за Симон. Той я отведе от дома на Арне и се застъпи за нея в дома й. Разпореждаше се, все едно тя е негова собственост, а родителите й му отстъпиха правото да разполага с живота й, сякаш Кристин вече е негова отговорност, а не тяхна.

Пред очите й изплува студеното, сурово лице на Арне в църквата. Когато последно излезе оттам, видя разкопан гроб, очакващ мъртвец. Раздробените буци пръст сивееха върху снега, твърди и студени като желязо. До там доведе тя Арне…

Изведнъж я споходи спомен за лятна нощ отпреди много години. Тогава стоеше на чардака във „Финсбрекен“ — същия чардак, който се намираше пред стаята, където сега бдяха над Арне. Арне играеше на топка с няколко момчета на двора и топката политна към Кристин. Тя я скри зад гърба си и отказваше да му я даде. Той посегна да й я отнеме със сила, започнаха да се боричкат на чардака, влязоха в стаята, търкаляха се между сандъците и окачените кожени чували с дрехи. Блъскаха си главите в тях, когато се опитваха да дадат отпор на другия, смяха се… Такова боричкане падна за тази топка.

Най-сетне Кристин осъзна, че Арне е мъртъв и няма повече да види красивото му дръзко лице, няма да усети топлината на ръцете му. Прояви такава детинска наивност и безсърдечност: не помисли как се е почувствал той, когато я изгуби. Заплака горчиво. Заслужаваше си участта. Но при мисълта за очакващите я неволи все пак й се стори, че наказанието й е твърде сурово.

Рагнфрид научи от Симон какво се бе случило във „Финсбрекен“ миналата нощ. Симон положи искрени усилия да не коментират въпроса. Кристин обаче, объркана от скръб и безсъние, изпита неоправдано озлобление към него, задето си позволява да омаловажава разразилия се скандал. А и не й допадаше как родителите й се отнасят към Симон като към господар в къщата.

— Не вярваш на тези приказки, нали, Симон? — боязливо попита Рагнфрид.

— Не — отвърна Симон. — Не допускам някой да им повярва. Хората познават вас, Кристин и онзи Бентайн. В това село просто не се случват много интересни неща и хората имат нужда от клюки. Ще им покажем, че името на Кристин не е лъжица за тяхната уста. За нещастие тя се е изплашила много от бруталното поведение на Бентайн и не се е осмелила да потърси закрила от вас или от отец Айрик. Ако го беше сторила, и Лавранс му беше потърсил обяснение, този пишман свещеник Бентайн щеше да потвърди пред всички, че е искал само да се пошегува с нея.

Родителите на Кристин се съгласиха със Симон. Кристин обаче тропна с крак и се развика:

— Той ме събори на земята. Сама не зная какво ми стори. Не бях на себе си, нищо не си спомням. Откъде да съм сигурна, че Инга не е права? От онзи ден не съм се чувствала весела и здрава.

Рагнфрид нададе вик и плесна с ръце. Лавранс скочи от мястото си. Промени се и изражението на Симон. Той я погледна остро, приближи се до нея и я хвана за брадичката. Засмя се.

— Бог да те благослови, Кристин. Щеше да си спомняш, ако ти бе сторил нещо лошо. Нищо чудно, че Кристин не е видял бял ден след онази злощастна вечер. Та тя никога не се е сблъсквала с порочната природа на човека — обърна се Симон към родителите й. — Всеки добронамерен и непредубеден човек ще разбере, че Кристин е девица, а не жена.

Кристин се вгледа в малките, категорични очи на годеника си. Посегна да обгърне врата му с ръце. Той продължи:

— Не си мисли, че няма да забравиш случилото се, Кристин. Нямам намерение веднага да те затворя във „Формо“ и да не те пускам от долината. Цветът на косата и желанията на човека са различни на слънце и при дъжд, казал старият крал Свере, когато упрекнали привържениците му, биркебайнерите22, че се възгордели заради успеха си.

Лавранс и Рагнфрид се усмихнаха. Мед им капеше от сърцата да слушат как младият мъж говори като стар, помъдрял епископ. Симон продължи:

— Не е много прилично аз да поучавам тъста си, но ще си позволя да ти кажа, Лавранс, че в нашето семейство ни държаха по-изкъсо като деца. Не ни даваха да тичаме напред-назад с прислугата, както е свикнала Кристин. Майка ми често повтаряше: който играе с бедняка, ще хване въшки. Има нещо вярно.

Лавранс и Рагнфрид посрещнаха думите му с мълчание, но Кристин се извърна настрани. Желанието да прегърне Симон, което изпита преди малко, се изпари.

Към обяд Лавранс и Симон взеха ските и излязоха да нагледат капаните, заложени горе на хребета. Времето беше чудесно, грееше слънце и студът не хапеше. Двамата мъже искаха да се откъснат малко от потискащата атмосфера в дома, затова се поотдалечиха от долината. Качиха се чак до оголената част от планината.

Седнаха на слънце под стръмно спускаща се скала, за да се подкрепят. Лавранс сподели колко много е обичал Арне. Симон се съгласи, подчерта добродетелите на покойника и изрази разбиране, че Кристин скърби за приятеля си. Лавранс предложи да не притискат Кристин, а да й дадат време да се поуспокои, преди да отпразнуват сватбата. Доверила на баща си желанието си да прекара известно време в манастир.

Симон се сепна и подсвирна.

— Молбата й не ти допада — предположи Лавранс.

— А, не, няма такова нещо — побърза да го увери Симон. — Всъщност това ми се струва най-умното решение, скъпи татко. Изпрати я при сестрите от Осло за година. Така ще разбере какви са хората. Чувал съм това-онова за тамошните монахини — засмя се той. — Не биха се тръшнали на смъртен одър само защото двама побъркани младежи са се хванали за гушите заради тях. Не че искам такава невеста, но на Кристин няма да й навреди да опознае и такива хора.

Лавранс прибра остатъците от храната и рече, без да поглежда младежа:

— Ти обичаш Кристин…

Симон се позасмя, свел поглед.

— Разбирам я, както разбирам и теб — припряно и смутено отвърна той, изправи се и си взе ските. — Не съм срещал девойка като нея, с която да искам да свия семейно гнездо.

Малко преди Великден, докато в долината още се придвижваха с шейни, Кристин пое за втори път в живота си на юг. Симон дойде, за да я придружи до манастира. С баща си и годеника си Кристин пътуваше в шейна, увита в кожи. Следваха ги слуги и шейни, натоварени с нейната ракла с дрехи и дарове за абатисата и сестрите от манастира: кожени палта и отбрани храни.