Венецът

7.

Следващата седмица Брюнхил Флюга дойде в манастира с вестта, че палтото е готово, и Кристин тръгна отново с нея. Както и предишния път, двамата с Ерлен се качиха в таванската стая.

На раздяла той й даде палто:

— Вземи го, за да покажеш все пак нещо в манастира като доказателство къде си била.

Палтото бе ушито от синьо кадифе и червена коприна. Ерлен я попита дали забелязва, че е поръчал палто със същите цветове като роклята, която Кристин носела онзи път в гората. Тя направо се изненада с каква радост посрещна въпроса му. Думите му й доставиха неизпитвана досега наслада.

Изчерпаха хитростта с палтото, за да се срещат тайно. Налагаше се да измислят нова, но се оказа трудно. Ерлен ходеше на вечерната служба в църквата, а няколко пъти Кристин си измисли работа в къщите на старците — миряни, живеещи в манастира, та под прикритието на мрака да разменят с Ерлен няколко думи до оградата.

После Кристин помоли сестра Потенсия за разрешение да посети няколко бедни, немощни старици, които живееха под закрилата на манастира малко по-надалеч от останалите постройки. Зад къщата им имаше навес, където гледаха крава. Кристин предложи услугите си тя да я дои и да почиства; така успяваше да пуска Ерлен да влиза при нея.

С леко учудване Кристин забеляза, че макар и любимият й да се радва на нейната идея и на възможността да прекарват известно време заедно, все пак го гложди някакво недоволство, задето тя е прибягнала до подобна хитрост.

— Май познанството ни не ти се отразява добре — отбеляза той една вечер. — Започваш да ставаш много лукава.

— Нямаш право да ме упрекваш — засегна се Кристин.

— Упрекът ми изобщо не е насочен към теб — побърза да се извини Ерлен и я погледна плахо.

— Никога не съм допускала, че ще мога да лъжа с такава лекота — продължи Кристин. — Но човек не знае какво ще му се наложи да прави.

— Невинаги успяваш да излъжеш — предпазливо рече Ерлен. — Помниш ли как през зимата не съумя да признаеш на годеника си, че не искаш да се омъжиш за него?

Кристин мълчеше и галеше лицето му.

Изпитваше най-силна любов към него, независимо дали я натъжаваше, или удивляваше с думите си. Кристин приемаше тегобата, задето може да поеме вината за целия позор и непристойност във връзката им. Ако бе проявила смелост и бе говорила със Симон, сега щяха да са уредили взаимоотношенията и живота си. Ерлен направи всичко по силите си: каза за женитбата на роднините си. Така разсъждаваше Кристин, когато дните в манастира й се струваха безконечни и мъчителни. Ерлен искаше всичко да е изрядно и правилно. По лицето й грейваше нежна усмивка, сетеше ли се как описва той сватбата им: Кристин ще язди до църквата в кадифе и коприна, а той ще я занесе на ръце до брачното им ложе. Свободно пуснатите й коси ще бъдат увенчани с висока златна корона.

— Красивите ти, прелестни коси — добавяше той и си играеше с плитките й.

— Да, но за теб няма да е първата ни брачна нощ — угрижено рече тя веднъж.

Той я привлече и я прегърна страстно.

— Да не мислиш, че си спомням кога за първи път съм празнувал Коледа или съм видял как склоновете в родния ми край се раззеленяват след зимата? Но помня съвсем ясно кога за първи път те държах в обятията си, помня всяка наша среща и всеки път изпитвам вълнение като на коледно тържество или на лов за птици по зелените склонове…

Примряла от щастие, тя се сгуши до гърдите му. Кристин не се самозалъгваше, че събитията ще се развият според очакванията на Ерлен. Рано или късно щеше да настъпи денят на Страшния съд. Връзката им нямаше как да продължи в същия дух. Но това не я плашеше чак толкова много. Повече се боеше от вероятността Ерлен да замине на север, преди проблемът да се разреши, и да й се наложи да се раздели с него за известно време. Сега Ерлен бе отседнал в крепостта „Акершнес“, защото братовчед му Мюнан Бордшон се бе съгласил да се грижи за стопанството, докато кралският ковчежник се намираше в град Тюнсберг, където кралят лежал тежко болен. Един ден обаче щеше да се наложи Ерлен да се прибере и да поеме управлението на имотите си. Кристин не искаше да признае пред себе си дори за миг колко я плаши мисълта за любовницата, която го чака у дома. Ужасяваше се и защото се страхуваше повече от това да застане сам–самичка пред Симон и баща си и да им признае какво й е на сърцето, отколкото от вероятността да я хванат в прегрешение с Ерлен.

Почти започна да се моли да я сполети беда за назидание, защото мислите й отлитаха само и единствено към Ерлен. Копнееше за него денем и го сънуваше нощем. Не чувстваше разкаяние, макар да знаеше, че един ден ще плати скъпо за всичко нередно, което си бяха позволили. А през кратките мигове, когато оставаше насаме с Ерлен в обора на стариците, му се отдаваше изцяло и то с такава страст, сякаш бе продала душата си, за да е негова.

Времето минаваше, а обстоятелствата работеха в тяхна полза. Кристин не забелязваше някоя от монахините да я подозира. Е, Ингебьорг разбра за срещите й с Ерлен, но явно ги смяташе за невинни закачки. Дори тя не допускаше, че сгодена девойка с потекло би се осмелила да развали дадената дума. Побиваха я тръпки от ужас. Вероятно се е впуснала в нещо нечувано. Тези мисли отново засилваха желанието й връзката й с Ерлен да излезе наяве, а целият този кошмар да свърши.

Дойде Великден. Кристин направо не проумяваше защо зимата се застоя толкова дълго. Всеки ден, през който не виждаше Ерлен, й се струваше мъчителна година, а нескончаемите дни без него преминаваха в безконечни седмици. Сега обаче, с идването на пролетта и Великден, като ли че от коледното тържество в дома на краля не бе изминал и ден. Кристин помоли Ерлен да не я посещава през почивните дни и той се съгласи. Винаги проявяваше разбиране към желанията й. И двамата прегрешиха, като нарушиха забраната на поста. Кристин искаше да не съгрешават поне преди Великден. Въпреки това Ерлен й липсваше до болка. Отново я налегнаха опасения. Сигурно ще се наложи да отпътува съвсем скоро. Той не й бе споменал нищо подобно, но Кристин узна, че кралят лежи на смъртен одър, и очакваше тази вест да внесе промяна в поведението на Ерлен.

Такива мисли я занимаваха и тревожеха, докато един ден след Великден й известиха да се яви в приемната за гости, за да се види с годеника си.

Щом той се изправи срещу нея и й подаде ръка, Кристин разбра, че нещо не е наред. Лицето на Симон изглеждаше изопнато, а малките му сиви очи не се смееха, когато устните му се разтеглиха в привидна усмивка. Неволно Кристин си помисли: така му отива повече. Симон изглеждаше добре в пътническото си облекло — синя, дълга до земята, плътно прилепнала по тялото му връхна дреха, наричана от мнозина котхарди, с кафява яка и качулка, която сега бе отметнал назад. Светлокестенявата му коса се къдреше на дребни масурчета във влажния въздух.

Поговориха. Симон ходил във „Формо“ по време на постите и се отбивал почти всеки ден в „Йорун“. Домашните й се чувствали добре, Юлвхил била по-здрава от всякога, а Рамборг също вече живеела при тях и била много хубава и жизнерадостна.

— Тези дни идва краят на годината, когато ти пожела да прекараш в манастира — напомни Симон. — У вас сигурно вече се започнали с подготовка за сватбеното ни тържество.

Кристин мълчеше и Симон продължи:

— Обещах на Лавранс да дойда до Осло и да поговоря с теб по въпроса.

Кристин сведе поглед и промълви:

— Симон, налага се двамата с теб да поговорим някъде на спокойствие.

— И сам се досетих — кимна той. — Тъкмо се канех да те помоля да питаш нейно високопреподобие Груа дали ще ни позволи да излезем малко в градината.

Кристин се изправи рязко и излезе от стаята с безшумни стъпки. След малко се върна с една от сестрите в обителта. Тя носеше ключ за вратата в стаята за посетители, която извеждаше в билковата градина зад най-западната постройка на манастира. Монахинята им отключи и те излязоха навън. Стелеше се гъста мъгла и не виждаше по-далеч от няколко крачки. Стволовете на дърветата изглеждаха гарваново черни, а по клоните блестяха капки вода. Падналият наскоро сняг се бе поразтопил върху пръстта, а под храстите се подаваха вече цъфнали лилии. Изпъстрената с теменужки трева ухаеше на хлад и свежест.

Симон я заведе до най-близката пейка. Седна, наведен леко напред, и подпря лакти на коленете си. После вдигна очи към Кристин и подхвана със странна усмивка:

— Май зная какво искаш да ми кажеш. Друг ти е легнал на сърце.

— Да — тихо призна Кристин.

— Сигурно ще позная и кой е: Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“?

Помълчаха. После Кристин се престраши:

— Да не си чул отнякъде?

Симон се поколеба, преди да отговори:

— Да не ме смяташ за глупак? На коледното тържество се досетих какво става помежду ви. Просто нямаше как да го обсъдим заради майка и татко. Затова този път реших да дойда сам. Не съм сигурен дали от моя страна е разумно да повдигам въпроса, но според мен е редно да поговорим за тези неща, преди да се вречем. Вчера случайно срещнах мой роднина — йеромонах Йойстайн. От него научих, че една вечер те видял да отиваш към църквата „Свети Климент“ заедно с жена на име Брюнхил Флюга. Заклех се в най-скъпото си, че те е объркал с друга. Ако отречеш, ще повярвам на думата ти.

— Свещеникът не се е объркал — инатливо рече Кристин. — Заклел си се нахалост.

Симон помълча, после попита:

— Знаеш ли коя е Брюнхил Флюга, Кристин?

Тя поклати отрицателно глава.

— Мюнан Бордшон я настани в къща в града, когато се ожени. Тя продава вино под тезгяха, такива неща…

— Да не би и ти да я познаваш? — подигравателно попита Кристин.

— Никога не съм минавал за монах или светец, но не съм обезчестявал девици или омъжени жени — пламна Симон. — Нима не разбираш, че почтен мъж не би те извел от обителта в компанията на такава пропаднала жена?

— Ерлен не ме е мамил — разгневи се Кристин и се изчерви. — Нищо не ми е обещавал. Пожелах го, без да се е опитвал да ме съблазни. Плени ме още от първия път, когато го зърнах.

Симон бе извадил камата си и я подхвърляше от едната в другата си ръка.

— Колко е странно да чуеш такива думи от устата на годеницата си. Чака ни светло бъдеще, няма що, Кристин.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Не те очаква нищо добро със съпруга като мен, Симон.

— Така изглежда — съгласи се Симон Андресьон.

— Надявам се единствено да ме подкрепиш, та господин Андрес и баща ми да развалят уговорката за сватбата ни — смутено и боязливо промълви Кристин.

— Наистина ли ще го направиш? — Симон помълча малко. — Един Господ знае дали осъзнаваш какво говориш.

— Напълно — увери го тя. — Наясно съм и какво гласи законът: ако някой се опита да принуди девойка да встъпи в брак против волята й, тя има право да свика тинга.

— Този закон май е само за епископа — усмихна се студено Симон. — На мен не ми се е налагало да разучавам какво постановява законът за такива случаи. Не си въобразявай, че ще се стигне дотам. Няма да настоявам да си удържиш на думата, щом това е против волята ти. Но, Кристин, сватбата ни е уговорена от цели две години, а ти изразяваш несъгласието си чак сега, когато семействата ни се подготвят за сватбеното тържество. Замисляла ли си се какво ще стане, ако сега се изправиш пред всички и обявиш, че искаш да развалиш годежа?

— И ти вече не ме искаш за съпруга.

— Напротив, пак си помисли дали не те искам…

— С Ерлен Никулаусьон се заклехме в християнската си вяра, че ако нещо ни попречи да свием гнездо, никой от нас няма да се задоми — разтреперана призна Кристин.

Симон помълча, този път по-дълго.

— В такъв случай не разбирам защо твърдиш, че не те е примамил и не ти е обещал нищо. Та той те е изкушил да забравиш за съветите на всичките ти роднини — с мъка в гласа рече най-после той. — Какъв съпруг ще бъде той според теб, щом дори е прелъстил омъжена жена? А сега иска да ми отнеме годеницата?

Кристин едва преглътна сълзите си и прошепна задавено:

— Казваш го, за да ме нараниш.

— Наистина ли смяташ, че бих те уязвил нарочно? — тихо попита Симон.

— Нямаше да стане така, но и теб не са те питали за коя искаш да се ожениш, Симон — промърмори Кристин. — Бащите ни сами решиха въпроса. Щеше да е различно, ако ти ме беше избрал.

Симон заби в пейката камата и тя остана да стърчи. След малко я извади и се опита да я затъкне в ножницата си, но камата не потъна в калъфа, защото върхът й се бе огънал. Той отново започна да я прехвърля от ръка в ръка.

— Отлично знаеш, че не е вярно, затова не ме изкарвай… Наясно си за какво исках да си поговорим, и то неведнъж — гласът му трепереше, но той продължи: — Ти обаче ме посрещаше с неизменната си студенина, а аз държа на мъжкото си достойнство и нямаше как да ти го кажа, дори някой да се бе опитал да го изтръгне от мен с нажежени клещи… Първо си помислих, че се държиш така заради онова момче, което загина. Реших да те оставя на спокойствие, нали ти не ме познаваше. Струваше ми се много грубо да повдигна въпроса толкова скоро след смъртта му. Явно обаче не ти е било нужно много време да го прежалиш. Ех, ех, ех…

— Ясно — отвърна Кристин. — Разбирам, Симон. Не мога да очаквам от теб да ми бъдеш приятел.

— Приятел! — възкликна Симон и се изсмя. — За какво ти е притрябвало моето приятелство?

Кристин пламна.

— Ти си вече голям мъж и сам решаващ за коя и кога да се ожениш.

Симон я прониза с поглед и пак се изсмя:

— Разбрах. Искаш аз… аз да поема вината за развалянето на годежа? Ако наистина си категорична в решението си и държиш да наложиш волята си, ще го направя — тихо довърши той. — Ще поема вината пред моите и твоите роднини с изключение на едно. Искам да признаеш истината на баща си. Ако предпочиташ, аз ще му съобщя новината и ще се постарая да смекча вината ти, но настоявам Лавранс Бьоргюлфсьон да научи, че не съм нарушил дадената дума.

Кристин се вкопчи с две ръце в пейката. Последните думи на Симон я съкрушиха повече от всичко, казано дотук. Плахо вдигна очи към него, пребледняла като платно.

Симон се изправи:

— Време е да тръгвам. Тук намръзнахме, а и сестрата чака с ключа. Давам ти една седмица да премислиш нещата. През това време аз ще свърша някои мои работи в града. Преди да замина, пак ще дойда да поговорим, но не се притеснявай, дотогава няма да се налага да ме виждаш.