Вещицата(Мъдрата жена)

Глава 1

В съня си долових тежката, сярна миризма на минаваща вещица, издърпах грубата завивка над главата си и прошепнах: „Дево Марийо, Майко Божия, моли се за нас“, за да ме защити тя от изпълнения ми с ужас кошмар. После чух викове и ужасяващия пукот на алчни пламъци, събудих се в пристъп на паника, надигнах се на сламеника си и се огледах изплашено из белосаната килия.

Стените бяха оранжево-алени от потрепващата светлина на отразени пламъци; дочух и крясъци на гневни, развилнели се мъже. Разбрах веднага, че се беше случило най-лошото. Лорд Хюго бе дошъл да ни унищожи, лорд Хюго беше дошъл за абатството — бояхме се, че ще стане така, още откакто реквизиторите на крал Хенри бяха преценили, че сме богати, и ни бяха обвинили несправедливо, че сме покварени. Наметнах роклята си, сграбчих броеницата и пелерината си, напъхах краката си в обувките, разтворих рязко вратата на килията и надникнах в изпълнения с дим коридор на сградата, където спяха послушниците.

Абатството беше построено от камък, но мертеците щяха да изгорят, също гредите и дървените подове. Дори в този момент пламъците може би се прокрадваха нагоре, под краката ми. Чух леко изскимтяване от страх и разбрах, че това е собственият ми, изпълнен с малодушие глас. От лявата ми страна бяха процепите на отворените прозорци. През тях се виеха струйки червен дим, като езиците на гладни влечуги, промъкващи се към лицето ми. Надзърнах навън със сълзящи очи и видях — черни на фона на огъня — фигурите на мъже, които сновяха по моравата пред сводестата манастирска галерия с ръце, пълни със съкровища, нашите съкровища, свещени съкровища от църквата. Пред тях гореше буен огън и пред невярващия ми поглед тези воини на Сатаната изтръгваха украсените със скъпоценни камъни корици и хвърляха пърхащите страници на нашите книги в пламъците. Зад тях се виждаше мъж, възседнал едър дорест кон — черен като смъртта на фона на светлината от огъня, отметнал назад глава, той се смееше като дявола: беше лорд Хюго.

Обърнах се, изхълцвайки от страх, и се закашлях от пушека. Зад мен бяха единичните килии, където младите послушници, моите сестри во Христе, още спяха. Направих две крачки надолу по коридора, за да заблъскам по вратите и да им закрещя да се събудят и да се спасяват от този дявол, нахълтал през портите ни, и от огнената смърт, която той носеше. Протегнах ръка към първата врата, но димът ме задуши и не можах да издам и звук. Писъкът заседна в гърлото ми, преглътнах и отново се опитах да изпищя. Бях хваната в капана на този сън, безгласна и безсилна, краката ми газеха през сяра, очите ми лютяха от дима, в ушите ми ехтяха виковете на еретици, проправящи си с разрушения път към вечното проклятие. Почуках леко на една врата. Не издавах нито звук.

Никакъв звук.

Простенах отчаяно, едва чуто, а после подхванах полите си и побягнах от сестрите си, от своя дълг и от живота, който бях избрала. Побягнах надолу по опасното спираловидно стълбище, като плъх, бягащ от горяща копа сено.

Вратата в подножието на стълбите беше залостена, до нея се намираше килията, в която спеше моята майка во Христе, игуменката Хилдебранд. Поколебах се. Именно за нея, преди всички останали, трябваше да рискувам живота си. Заради всичките си млади сестри бе редно да изкрещя предупредително: но за да спася майка Хилдебранд, би трябвало да изгоря жива, и това не би надхвърлило дълга ми към нея. Трябваше да блъскам по вратата ѝ, докато я изтръгна от пантите, трябваше да закрещя името ѝ, не биваше в никакъв случай, за нищо на света да тръгвам без нея. Тя беше моя закрилница, тя бе моя майка, тя беше моя спасителка. Без нея щях да бъда нищо. Спрях за миг — дадох ѝ едва частица от секундата — после подуших дима, стелещ се изпод вратата на манастирската трапезария, хвърлих се към резетата на задната врата, отворих ги с трясък и се озовах навън, в западната градина: от бледите билкови лехи в мрака около мен лъхаше хлад.

Чувах виковете от вътрешността на абатството, но тук, навън, в градините, всичко беше спокойно. Затичах по строго симетричните градински пътеки, хвърлих се в тънката сянка на вратата във външния зид и спрях за миг. Над бързото туптене на пулса си чух шума от пукането на цветните прозорци в горещината, а после — мощен трясък, когато те бяха разбити от хвърлена поставка за свещ или сребърно блюдо. Чувах как реката тече от другата страна на вратата, плискайки се по камъните, и ми показва пътя за връщане към външния свят, сякаш ми го сочеше с пръст моят личен дявол.

Не беше твърде късно, още не бях излязла през вратата. За миг, за време, колкото половин дихание, спрях, подлагайки на проверка смелостта си да се върна — представих си как блъскам по вратите, троша прозорците, викам моята майка, майка Хилдебранд, и сестрите си, и се изправям пред онова, което предстоеше, редом с нея, стиснала ръката ѝ в своята, заобиколена от всичките си сестри.

Чаках не повече от миг.

Побягнах през градинската вратичка и я затръшнах след себе си.

Никой не ме видя как си отидох.

Само очите на Бог и Благословената Му Майка бяха приковани в мен. Чувствах как изгарящият им поглед се впива в гърба ми, когато запретнах поли и побягнах. Побягнах от опустошения параклис и горящото абатство, побягнах бързо, като предателка и страхливка. И докато бягах, чух зад гърба си един-единствен тъничък писък — прекъснат рязко. Вик за помощ от някой, който се беше събудил твърде късно.

Викът не ме разколеба — нито дори за секунда. Побягнах, сякаш самите порти на ада се разтваряха зад гърба ми, и докато бягах, оставяйки майка си и сестрите си да умрат, си спомних за братоубиеца Каин. И вярвах, че докато стигна до селцето Боус, клоните на дърветата и ластарите на бръшляна ще ме изпорежат, докато бягам — ще оставят върху мен своите следи — така че ще бъда белязана завинаги, като Каин, с Божието проклятие.

Морах се канеше да си ляга, когато чу шума пред вратата на колибата — жаловито драскане и леко скимтене, като че ли отвън имаше бито куче. Изчака няколко дълги минути, преди изобщо да пристъпи към прага. Морах беше знахарка, гадателка; мнозина идваха до вратата ѝ за омагьосани дарове, и никой не си тръгваше разочарован. Разочарованието идваше по-късно.

Морах зачака знаци, които да ѝ подскажат кой е посетителят ѝ. Дете? Онова едничко проплакване беше немощно, като от болно невръстно дете. Но никое болно дете, дори хлапето на някой пътуващ калайджия, не би намерило кураж да потропа на вратата на Морах в тъмните часове. Момиче, наедряващо около талията, измъкнало се, докато строгият баща спи? Посетител от света на сенките, взел формата на котка? Вълк? Някое уродливо, слузесто, ужасяващо създание?

— Кой е там? — попита Морах: старческият ѝ глас беше остър и рязък.

Мълчание. Не мълчанието на отсъствието, а мълчанието на създание без име.

— Как те наричат? — попита Морах, с изострен от страха ум.

— Сестра Ан — дойде отговорът, тих като въздишка от ложе на умиращ.

Морах пристъпи напред и отвори вратата. Сестра Ан влезе прегърбена в стаята: обръснатата ѝ глава проблясваше непристойно на светлината на догарящата свещ, очите ѝ бяха потъмнели от ужас, лицето — осеяно с петна и ивици от сажди.

— Светците да са ни на помощ! — възкликна Морах без особено вълнение. — Сега пък какво са ти сторили?

Момичето залитна към рамката на вратата и протегна ръка да се закрепи.

— Няма ги вече — каза тя. — Майка Хилдебранд, сестрите, абатството, църквата. Свършено е с тях. С всички. Изгорени от младия лорд.

Морах кимна бавно. Очите ѝ обхождаха бялото, изпоцапано лице.

— А ти? — попита тя. — Не беше заловена за измяна или ерес? Не беше похитена от войниците, от младия лорд Хюго?

— Не — каза момичето меко, тихо като въздишка.

— Избягала си — каза Морах безцеремонно, без съчувствие.

— Да.

— Някой видя ли те? Някой проследи ли те дотук? Идва ли някой след теб, за да прогони с огън мен, също като теб и непорочните ти сестри?

— Не.

Морах се засмя, сякаш тази вест ѝ достави особена, злобна наслада.

— Бягаше твърде бързо за тях, а? Твърде бързонога си, та да те настигнат тлъстите войници? По-бърза от сестрите си, убедена съм. Остави ги да изгорят, нали? А ти си запретна полите и си плю на петите? Така няма да попаднеш в календара на светците, моя малка мъченице! Вече изгуби тази възможност!

При тези подигравки девойката сведе глава.

— Може ли да вляза? — попита смирено.

Морах отстъпи назад и я измери внимателно с поглед.

— За да останеш ли? — попита небрежно — сякаш светът пред вратата ѝ не беше непрогледно тъмен, а вятърът, понесъл със себе си дъжда, не виеше все по-силно из потъналата в мрак долина.

Сестра Ан кимна, онемяла от изтощение.

— За дълго ли? — подметна презрително Морах.

Сестра Ан кимна отново. Тъмните размазани петна по остриганата глава и по лицето ѝ придаваха вид на старо впрегатно животно.

— Връщаш се да живееш тук? — попита Морах, подхващайки отново въпроса заради насладата от реакцията на Ан.

Ан вдигна глава.

— Ще ме приемеш ли обратно? — попита тя. — Наруших обетите си — не бях покорна. Побягнах, когато дойдоха войниците — аз съм предателка и страхливка. Моят дом е разрушен, а сестрите ми са мъртви, или им се е случило нещо дори по-лошо. Аз съм нищожество. Аз съм едно нищо.

Тя замълча за миг.

— Майка ми е мъртва — продължи после с много нисък глас. — Майка Хилдебранд, игуменката. Тази нощ тя ще бъде в рая, в рая заедно с всичките си дъщери, с всичките си верни дъщери. — Сестра Ан поклати унило глава. — Това е единственият дом, който съм познавала, освен манастира. Ще ме приемеш ли обратно, Морах?

Морах се поколеба за момент. Момичето се връщаше: тя беше разбрала това в мига, когато го видя да прекосява прага. Но Морах беше жена, чиито умения я караха да се наслаждава на всеки миг.

— Бих могла — каза тя замислено. — Ти си млада и силна, и притежаваш Зрението. Ти беше дете, подхвърлено ми от феите, дадено ми да го обучавам, трябваше да ме наследиш като знахарка, но ти избра монахините. Не съм ти намерила заместница. Би могла да се върнеш — тя се вгледа в бледото, навъсено лице, в чистите му линии. — Достатъчно красива си, за да подлудиш един мъж — каза тя. — Би могла да се омъжиш. Или пък можем да те продадем за нечия любовница.

Сестра Ан продължаваше да държи погледа си сведен, очите ѝ бяха приковани в калните ѝ обувки и мръсните тръстики върху пръстения под. После тя погледна Морах. Очите ѝ не бяха черни, а тъмносини, бездънни.

— Аз съм Христова невеста — заяви тя. — Не мога да се венчая за никой мъж. Не мога да си служа с черни изкуства. Няма къде да отида и наруших обетите си, но бях обречена за Христова невеста до живот, и все още съм Христова невеста. Ще Му принадлежа до деня на смъртта си. Никога няма да бъда притежание на никой мъж. Никога няма да си служа с уменията на дявола. Вече не съм твоя ученичка.

Тя извърна лице от димящата свещ и направи крачка към вратата. Запратен от вятъра дъжд нахлу през отворената врата и я удари в лицето. Тя дори не мигна.

— Влез! — нареди Морах раздразнено. — Хайде, влизай вътре! Ще говорим още за това. Ще говорим за това по-късно. Но тази вечер не можеш да продължиш.

Ан позволи на Морах да я хване за ръка и да я отведе до малкия огън в центъра на стаята, където затрупаната жарава проблясваше под торфа.

— Легни да спиш тук — каза Морах. — Гладна ли си? В гърнето има овесена каша.

Ан поклати глава и, без дума повече, се отпусна на колене пред огъня, тършувайки в роклята си за броеницата.

— Спи тогава — каза отново Морах, и се качи по една разкривена стълба до надвисналия над половината от стаята полуетаж.

От тази малка наблюдателница тя можеше да следи момичето, което не заспа в продължение на цял час; то стоеше на колене пред огъня и се молеше съвсем искрено, движеше устни и премяташе зърната на броеницата. Горе, скрита в мръсното си гнездо от окъсани завивки, Морах извади торбичка с изгладени бели кости, после, на светлината на димящата лоена свещ, изсипа три от тях и призова силите, които притежаваше, за да разбере какво щеше да стане с монахинята сестра Ан, сега, когато тя вече не беше монахиня.

Подреди ги в редица и се взря в тях: от задоволство тъмните ѝ очи се присвиха така, че заприличаха почти на цепки.

— Омъжена за лорд Хюго! — изрече тя тихо. — Или почти! Обилна храна, охолен живот. — Тя се наведе малко по-напред и добави: — Смърт в края на историята. Но смърт има в края на всеки път — а при това тя можеше да умре още тази нощ.

Тя вдигна костите, пъхна ги обратно в парцаливата торбичка и ги скри под сламеника си. После придърпа около раменете си окъсан, гъмжащ от въшки вълнен шал, изрита грубите си обувки с дървени подметки, и заспа, усмихвайки се насън.

Сестра Ан се събуди първа на сутринта, очаквайки да чуе почукването на монахинята, която я призоваваше на утринна молитва. Отвори очи, готова да извика: Deo gratias!1 в отговор на познатото Benedicite!2, но цареше тишина. Примигна, когато видя над очите си тъмни греди и извивката на сламен покрив, вместо простата, богоугодна бяла мазилка на килията си. После очите ѝ потъмняха още повече, когато внезапно осъзна загубата си, зарови лицето и остриганата си глава в голямото парче плат, служещо за възглавница, и заплака.

Тихичко, под нос, тя редеше молитвите си, отново и отново, без голяма надежда да бъде чута. Около нея не се носеше утешителният напевен звук на други молитви, нямаше го сладкия, силен аромат на тамян. Нямаше ги ясните, високи гласове, извисени в прослава на Бога и Неговата Майка. Тя беше напуснала сестрите си, беше изоставила своята майка, игуменката, на жестокостта и яростта на опустошителите и на мъжа, който се бе смял като самия дявол. Беше ги оставила да изгорят в леглата си, и беше побягнала като бързонога горска нимфа, обратно към някогашния си дом, сякаш през последните четири години не беше живяла като дете на абатството и любимка на майка Хилдебранд.

— Будна ли си? — попита Морах рязко.

— Да — отвърна момичето без име.

— Донеси прясна вода и разпали огъня. Тази сутрин стаята е студена като слабините на светец.

Момичето стана с готовност и придърпа пелерината около раменете си. Почеса меката бяла кожа на шията си. По целия ѝ врат и зад ушите имаше нишка червени ухапвания от бълхи. Тя ги разтри, мръщейки се, докато коленичеше пред огнището. От огъня в малкия кръг от парчета кремък, забити в пръстения под, беше останала само сива пепел с розова сърцевина. Тя сложи малко подпалки и наведе остриганата си глава да раздуха огъня. Купчината подпалки засия в червено. Тя духна малко по-силно. Парчетата дървесна кора засияха по-ярко, а после червена огнена линия започна да разяжда дървото и се промъкна надолу по него. Стигна до една клонка, сложена напряко отгоре, и светлината угасна, изтлявайки сърдито. После, с леко потрепване, сред облаче дим, клонката се запали и започна да гори с жълт пламък. Момичето седна на пети, отпускайки се назад, и потърка лице с мръсната си ръка. Мирисът на дим от дърва бе полепнал по пръстите ѝ, и тя трепна и се дръпна от него, сякаш бе подушила кръв.

— Донеси водата! — извика Морах от леглото си.

Момичето напъха крака във влажните си обувки и излезе навън.

Колибата се издигаше самотно, на няколко мили западно от селото Боус. Пред нея минаваше матовосребристата река Грета, която течеше бавно, без вълни. В тази част коритото на реката се издигаше и снишаваше; тя течеше през големи варовикови плочи, дълбока и опасна зиме, неравномерно дълбока в сушаво време. Колибата беше построена до един от по-дълбоките вирове, който винаги бе пълноводен, дори през най-сухите лета. Когато сестра Ан беше малка и всички я наричаха с кръщелното ѝ име Алис, а Морах беше Вдовицата Морах и се ползваше с уважение, децата от селото често идваха тук да се плискат и да плуват. Алис си играеше с тях, с Том и половин дузина от останалите. После Морах изгуби земята си, беше ѝ отнета от някакъв фермер, който претендираше, че я притежава. Морах — жена без мъж, сприхава и независима — беше спорила с него пред енорията и пред църковния съд. Когато загуби спора (всички знаеха, че ще стане така, понеже фермерът беше благочестив и заможен човек), тя го прокле пред цялото село Боус. Той се разболя още същата нощ, а по-късно умря. Всички знаеха, че го е погубила Морах със змийския си поглед.

Ако той не беше толкова ненавиждан в селото, след случилото се нещата щяха да тръгнат зле за Морах. Но вдовицата му беше мила жена, доволна да се отърве от него, и не се оплака. Повика Морах във фермата, помоли я за лапа, която да облекчи болката в гърба ѝ, и ѝ плати многократно по-скъпо, за да се увери, че Морах вече няма да таи опасна злоба. Смъртта на стария фермер беше обяснена съвсем лесно с това, че в семейството му мнозина страдали от слабо сърце. Морах внимаваше да не се хвали.

Тя така и не си получи земята обратно. А след онзи ден селските деца не идваха да си играят в дълбокия вир пред вратата ѝ. Онези посетители, които се осмеляваха да извървят самотния път до дома ѝ в тъмнината, идваха увити в наметалата си, под прикритието на нощта. Тръгваха си с малки китки от билки или с късчета изписана хартия, които да носят под дрехите си, а понякога — с глави, пълни с блянове и невероятни обещания. В селото се помнеше преданието, че в колибата край реката винаги е имало прочута с уменията си жена. Веща жена, магьосница, незаменима приятелка, опасен враг. Морах — без земя, от която да се издържа, и без мъж, който да я защитава — подхранваше опасното суеверие, приемаше заслугите и заплащането за церовете, и хвърляше вината за смъртните случаи върху другите местни магьосници.

Само Том все още идваше открито по пътя от Боус, и всички знаеха, че той ухажва малката храненица на Морах, Алис, и че двамата ще се венчаят веднага щом неговите родители дадат съгласието си.

Те се ухажваха едно цяло дълго лято, седнали край реката, която течеше толкова плавно и така тайнствено в дълбоките недра на речното корито. Цяло едно дълго лято те се срещаха всяка сутрин, преди Том да отиде да работи в бащините си ниви, а Морах да повика Алис да отиде до тресавището и да намери някое листо или бурен, които ѝ трябваха, или да копае в каменистата градина.

Държаха се много нежно и почтително един с друг. За поздрав и на раздяла се целуваха нежно по устата. Когато вървяха, се държаха за ръце, а понякога той обвиваше ръка около кръста ѝ, а тя облягаше златистокестенявата си глава на рамото му. Той никога не я сграбчваше, нито я дърпаше грубо, нито пъхаше ръце в кафявия ѝ шал или под сивата ѝ пола. Най-много обичаше да седи до нея на брега на реката и да я слуша как разказва истории и измисля приказки.

Любимото ѝ време беше, когато родителите му работеха на нивите на лорд Хю и Том можеше да я води във фермата и да ѝ показва кравата и телето, прасето, раклата за чаршафи, калаените съдове и голямото дървено легло с плътните стари завеси. Тогава Алис се усмихваше, тъмните ѝ очи ставаха топли като на котка, която са погалили.

— Скоро ще бъдем заедно — прошепваше Том.

— Тук — казваше Алис.

— Ще те обичам през всеки ден от живота си — обещаваше Том.

— И ще живеем тук — казваше тя.

Когато Морах изгуби земите си и не си ги получи обратно, родителите на Том потърсиха за него невеста, по-добра от това момиче, което нямаше да му донесе нищо друго освен една порутена колиба и парче земя около нея. Алис може и да знаеше за цветята и билките повече от всеки друг в селото, но на родителите на Том не им трябваше снаха, която знае двайсет различни отрови и четирийсет различни цяра. Те искаха хубавичко, пухкаво момиче, което да донесе тлъста зестра от ниви, а може би и някоя излизаща на паша крава с отбито вече теле. Искаха момиче с широки бедра и яки плещи, което да може да работи по цял ден на нивите им и да им приготвя хубава вечеря вечер. Момиче, което щеше да роди без много бавене и суетене, та във фермата да има още един Том, който да я наследи.

Алис, с нейната вълниста, златистокестенява, свободно пусната коса, с нейната кошница с листа и бледото си, сдържано лице, не беше тяхната избраница. Те откровено казаха на Том да си я избие от ума, а той пък им каза, че ще се ожени за която си поиска, и че ако го принудят, ще отведе Алис — дори чак до самия Дарнтън — ще го направи и ще стане слуга, ако трябва.

Това бе невъзможно. Лорд Хю нямаше да допусне двама млади хора да се вдигнат ей така и да напуснат земята му без негово позволение. Но да се въвлича човек като лорд Хю в домашни спорове, не беше добро решение. Той идваше и отсъждаше достатъчно справедливо, но на тръгване си харесваше някоя калаена кана от половин литър, или пък виждаше кон, който трябваше да притежава, каквото и да му струва. И макар че се представяше за щедър, плащаше за коня по-малко, отколкото за масло на пазара в Касълтън. Лорд Хю беше проницателен човек със суров поглед. Най-добре беше да решават всички проблеми далече от него.

Пренебрегнаха волята на Том. Отидоха тайно при игуменката в абатството и привлякоха вниманието ѝ към Алис. Заявиха, че детето притежава святата дарба на изцеляването, че е истинска познавачка на билките, но че е изложена на ужасна опасност от съжителството си със своята настойница — старата Морах. Предложиха на абатството щедра сума, като дарение от свое име, за да я приемат там и да я държат зад стените си.

Майка Хилдебранд, която можеше да изслуша дори лъжа, изречена от непознат — и да я прости — ги попита защо са толкова нетърпеливи да махнат малкото момиче от пътя си. Тогава майката на Том се разплака и ѝ разказа, че Том си е загубил ума по момичето, и че това момиче не е подходящо за него. Било твърде странно и различно от тях. Завъртяло главата на Том, навярно с някаква отвара — защото кой бе чувал за момък, който иска да се ожени по любов? Той щеше да се съвземе, но докато лудостта още го владееше, трябваше да са разделени.

— Ще я видя — беше казала майка Хилдебранд.

Изпратиха Алис в абатството уж да занесе съобщение, и тя беше преведена през готварницата, през намиращата се в съседство трапезария, и изведена през малката врата до мястото, където седеше майка Хилдебранд, в градината с лечебните растения на слънчевия западен край на абатството, загледана надолу към реката — тук по-дълбока и по-пълна с риба. Алис се приближи към нея през градината в маранята на есенния следобед, и майка Хилдебранд си помисли, че златистокестенявата ѝ коса блести като ореол на светец. Тя изслуша съобщението на Алис, усмихна се на малкото момиче, а после тръгна с него сред оградените цветни и билкови лехи. Попита я дали разпознава някои от цветята и как би ги използвала. Алис се оглеждаше из оградената със зидове топла градина, сякаш се беше прибрала у дома след дълго пътуване, и докосваше всичко, което виждаше: малките ѝ мургави ръце се стрелкаха като полски мишки, търсещи зърна, от едно листо на друго. Майка Хилдебранд слушаше високия детински глас и неприсъщия за дете авторитетен тон.

— Това е ливадник — каза Алис уверено. — Помага при болки в корема, когато човек го претовари твърде много. Тази прилича на седефче. — Тя кимна сериозно. — Билка, помагаща много при потна болест, когато се запари заедно с невен, лайкучка, киселец и драцена. — Тя вдигна поглед към майка Хилдебранд. — Накиснато в оцет, може да предотврати болестта, знаехте ли? А тази не я познавам. — Тя докосна билката, сведе главица и я помириса. — Ухае хубаво, значи е подходяща за разпръсване по пода — каза тя. — Има ясен, чист мирис. Но не знам какви свойства притежава. Не съм я виждала никога преди.

Майка Хилдебранд кимна, без нито за миг да откъсва очи от малкото личице, и показа на Алис цветя, които тя никога не беше виждала, и билки от далечни страни, чиито имена дори не бе чувала.

— Ще дойдеш в кабинета ми и ще ти покажа на една карта къде се срещат — обеща майка Хилдебранд. Сърцевидното лице на Алис се повдигна към нея. — И навярно би могла да останеш тук. Мога да те науча да четеш и пишеш — каза старата игуменка. — Имам нужда от малка писарка, малка умна писарка.

Алис се усмихна с озадачената усмивка на дете, което рядко чува мили думи.

— Готова съм да работя за вас — каза тя колебливо. — Мога да копая, и да вадя вода от кладенеца, и да бера билките, които ви трябват. Ако работя за вас, мога ли да остана тук?

Майка Хилдебранд докосна с ръка бледата, заоблена буза на Алис.

— Би ли искала да направиш това? — попита тя. — Готова ли си да приемеш духовен сан и да оставиш зад гърба си света, който познаваш? Това е голяма стъпка, особено за малко момиче. А със сигурност имаш роднини, които те обичат? Нима нямаш приятели и близки, които обичаш?

— Нямам близки — каза Алис, отричайки се от тях с присъщата на дете лекота. — Живея със старата Морах, тя ме е прибрала преди дванайсет години, когато съм била бебе. Тя няма нужда от мен, не ми е роднина. Сама съм на света.

Старата жена повдигна вежди:

— И няма никой, когото обичаш? — попита тя. — Никой, чието щастие зависи от теб?

Наситеносините очи на Алис се разтвориха широко.

— Никой — каза тя твърдо.

Игуменката кимна.

— Искаш да останеш.

— Да — каза Алис. Още щом видя просторните тихи стаи с подовете от тъмно дърво, тя беше решила да остане. Закопня силно за чистотата на голите бели килии, за тишината и реда на библиотеката, за хладната светлина на манастирската трапезария, където монахините се хранеха мълчаливо и слушаха ясен глас, редящ свещени слова. Искаше да стане жена като майка Хилдебранд: стара и почитана. Искаше стол, на който да седи, и сребърно блюдо за вечерята си. Искаше чаша, направена от стъкло, не от калай или кост. И копнееше пламенно, както копнеят само гладните и мръсните, за чиста риза и хубава храна. — Искам да остана — каза тя.

— Защо? — попита майка Хилдебранд.

Алис се смръщи, опитвайки се да придаде форма на мислите в детинското си съзнание.

— Ако заживея тук, ще имам възможност… — започна тя бавно. — Възможност да водя истински живот. Може да се науча да бъда добра, да се поддържам чиста. Ще ми давате храна… — момичето хвърли плах поглед към игуменката, но тя продължаваше да се усмихва съчувствено. — Ще ми давате храна — повтори Алис. — У дома често оставам гладна. А ако ме биете… — тя отново погледна нагоре и допълни с надежда: — това сигурно няма да става много често.

Игуменката, която беше виждала немалко от бедността по този свят и се бе наслушала на разкази за нея, бе трогната до сълзи от думите на детето.

— Често ли те бият?

Алис кимна.

— Често — отвърна тя простичко. — Аз съм ученичка на Морах, тя ме обучава да стана знахарка. Ако объркам нещо, ме бие, за да го направя по-добре следващия път. Но аз бих предпочела да живея тук и да работя за вас.

Майка Хилдебранд положи ръка върху топлата, мръсна глава на детето.

— А твоят млад любим? — попита тя. — Ще трябва да се откажеш от него. Няма да можеш да го виждаш никога повече, Алис. Това е тежка цена.

— Не знаех, че има такива места — каза простичко Алис. — Не знаех, че човек може да е толкова чист, не знаех, че някой може да живее така, освен ако не е лорд Хю. Не знаех. Фермата на Том беше най-доброто място, което бях виждала, така че исках да отида там. Не познавах нищо по-добро.

— А ти искаш най-доброто — подсказа внимателно майка Хилдебранд. Копнежът за хубави неща беше трогателен у толкова невръстно същество. Не можеше да го нарече „суета“ и да го осъди. Малкото момиче харесваше градината с билките толкова, колкото и среброто в трапезарията.

Алис се поколеба и вдигна поглед към старата жена:

— Да, така е. Не искам да се връщам при Морах. Не искам да се връщам при Том. Искам да живея тук. Искам да живея тук завинаги, вечно.

Майка Хилдебранд се усмихна.

— Много добре — каза тя мило. — Винаги, вечно и завинаги. Ще те науча да четеш, да пишеш и да рисуваш, да работиш в помещението за приготвяне на отвари, преди да се наложи да помислиш за полагането на свещените обети. Малко момиче като теб не би трябвало да постъпва в ордена на твърде ранна възраст. Искам да бъдеш сигурна.

— Сигурна съм — каза Алис меко. — Вече съм сигурна. Искам да живея тук завинаги.

Тогава майка Хилдебранд беше въвела Алис в абатството и я бе поверила на една от младите послушници, която се беше засмяла на силния ѝ акцент и бе скъсила едно расо, за да я облече в него. Бяха отишли заедно на вечеря и на молитва.

И Том — верен на нрава си, я чака, докато слънцето залезе и луната, сякаш присмиваща се на влюбените, се появи да бди заедно с него, а Алис — вярна на своя нрав, се навечеря с топло мляко и хляб от хубави глинени съдове, и заспа кротко на първия чист сламеник, който бе виждала някога.

През цялата нощ игуменката бдя над малкото момиче. През цялата нощ стоя на колене на най-ниското молитвено столче в параклиса и се моли за нея. „Опази я, Свята Майко“, завърши тя, докато монахините започнаха да влизат една по една, отправяйки се към скамейките си в сънено мълчание, за първата от осемте служби за деня. „Пази я, защото мисля, че в лицето на малката Алис сме открили едно необикновено дете.“

Майка Хилдебранд възложи на Алис да работи в билковата градина и помещението за приготвяне на отвари, и я подготви да положи обетите си. Алис се учеше бързо, научиха я да чете и да пише. Тя запаметяваше тържествените ритми на литургията, без да разбира думите, после бавно започна да разбира латинския, а след това — да чете и да пише на него. Безгрешно, безусловно очарова майка Хилдебранд, която я обикна като родна дъщеря. Беше любимката на абатството, галеница на всички монахини, тяхна малка сестра, тяхното чудо, тяхната благословия. Жените, лишени от собствени деца, изпитваха особено удоволствие да учат Алис и да играят с нея, а младите момичета, които тъгуваха за малките си братя и сестри у дома, можеха да милват Алис, да се смеят с нея и да я гледат как расте.

Том — след като продължи да се навърта около портите на манастира няколко седмици и на няколко пъти яде бой от вратаря — се прибра унило във фермата при родителите си и в болезнено мълчание зачака Алис да се прибере у дома при него, съгласно преданото ѝ обещание.

Но тя така и не го стори. Тишината и редът в манастира ѝ действаха успокояващо след гневните изблици и проклятията на Морах. Уханието на помещението за приготвяне на отвари и мирисът на билките оставяха дъха си по ръцете и дрехата ѝ. Научи се да обича меката прохлада на чистите чаршафи, допира им до кожата ѝ, гледаше без съжаление как обръснаха мръсната ѝ коса с гърчещите се в нея въшки, и приглади колосаните гънки на забрадката около лицето си. Майка Хилдебранд ѝ възлагаше да пише писма на латински и английски за абатството, и мечтаеше да я натовари със задачата да препише и украси с цветни миниатюри една Библия — великолепна нова Библия за абатството. Алис се научи да се моли на колене, докато болката в краката изчезнеше от ума ѝ и тя можеше да види през притворените си клепачи единствено как зашеметяващите багри на прозорците в абатството и изображенията на светците се вият като небесни дъги. Когато беше на четиринайсет, след като беше постила цял ден и се бе молила цяла нощ, видя как статуята на Света Богородица обръща прекрасната си глава и ѝ се усмихва, направо на нея, на Алис. Тогава повярва в онова, на което само се беше надявала преди — че нашата Повелителка я беше избрала за специална задача, за специален урок, и се отдаде на живота, изпълнен със святост.

— Нека се науча да бъда като майка си — шепнеше тя. — Нека се науча да бъда като майка Хилдебранд.

Тя видя Том само още веднъж. Говори с него през малката решетка на масивната порта, в деня, след като беше положила обетите си. Със сладкия си, ясен глас му каза, че е Христова невеста и че никога няма да познае мъж. Каза му да си намери съпруга и да бъде щастлив с нейната благословия. После затвори капака на прозорчето в дебелата врата пред изненаданото му лице, преди той да успее да ѝ извика, или дори да ѝ даде месинговия пръстен, който носеше в джоба си за нея още от деня, в който си дадоха клетва, като деветгодишни деца.

В студеното първо утро на своя нов живот сестра Ан потрепери и се загърна по-плътно с пелерината си. Потопи кофата в реката и я помъкна обратно по пътеката към колибата. Морах, която я наблюдаваше как се бе унесла в блянове край реката, не каза нищо, а слезе с тропот по стълбата до огнището и кимна на сестра Ан да напълни котлето и да сложи вода да се топли.

Не каза нищо, докато си деляха малко парче хляб със снощната овесена каша, наквасена с гореща вода. Използваха една и съща чаша, за да пият от киселата, миризлива вода. Тя беше кафява и дъхаше на торф от тресавищата. Сестра Ан внимателно обърна чашата така, че устните ѝ да не се докосват там, откъдето бе пила Морах. Морах я наблюдаваше изпод гъстите си черни вежди и не казваше нищо.

— Е — каза тя, след като Ан беше измила чашата, чинията и калаената лъжица и ги беше сложила до огнището. — Какво ще правиш?

Сестра Ан я погледна. Бляновете ѝ за миналото ѝ бяха напомнили къде ѝ беше мястото.

— Трябва да намеря друго абатство — каза тя решително. — Животът ми е отдаден на Христос и Святата Му майка.

Морах прикри една усмивка и кимна.

— Да, малка сестричке — каза тя. — Но всичко това не беше изпратено единствено за да постави на изпитание вярата ти, страдат и други. Всички манастири са посещавани от кралските реквизитори, всички са разпитвани. Вие в Боус бяхте достатъчно глупави да превърнете в свои врагове лорд Хю и сина му, но абатствата никъде не са в безопасност. Кралят е хвърлил око на богатството им, и обятията на твоя Бог вече не са широко разтворени. Смея да кажа, че в рамките на петдесет мили оттук няма абатство, което би се осмелило да отвори вратите си за теб.

— Тогава трябва да замина. Трябва да измина повече от тези петдесет мили, да стигна на север до Дърам, ако трябва, или на юг до Йорк. Трябва да намеря друго абатство. Положих свещените си обети, не мога да живея в света.

Морах зачопли зъбите си с една клонка от кошницата с подпалки, и се изплю точно в пламъците.

— Имаш ли готова история? — попита тя невинно. — Подготвила ли си вече някаква измислена история?

Сестра Ан гледаше безизразно. Кожата на главата ѝ вече не беше толкова лъскава, пухкава като мъх светлокестенява коса я покриваше като сърбяща сянка. Тя я потри с мръсна ръка и остави ново тъмно петно. Тъмносините ѝ очи бяха хлътнали от изтощение. Изглеждаше стара като самата Морах.

— Защо ми е да измислям история? — попита тя. После си спомни своето малодушие. — О, Дево Марийо, Майко Божия…

— Ако са те видели да офейкваш, тежко ти — каза бодро Морах. — Не мога да си представя, че някоя игуменка би те приела с готовност, след като узнае, че щом си подушила дима, си хукнала да бягаш като последна грешница.

— Мога да се покая…

Морах се изкиска невярващо:

— По-вероятно е да те изхвърлят навън по долна риза, та чуждите хора да се възползват от теб, както им е угодно — каза тя. — С теб е свършено, сестро Ан! Обетите ти са нарушени, твоето абатство е димяща развалина, сестрите ти — мъртви, изнасилени или избягали. Така че какво ще правиш?

Сестра Ан зарови лице в ръцете си. Морах я изчака да се успокои, докато раменете ѝ спряха да се тресат, а изречените през хълцане молитви утихнаха. Това отне известно време. Морах запали малка черна лула, вдъхна замайващия билков дим, и въздъхна доволно.

— Най-добре остани тук — предложи тя. — Най-добре ще е да постъпиш така. Тук ще получим вести за сестрите ти, и ще разберем какво е станало с тях. Ако игуменката е оцеляла, ще те потърси тук. Тръгнеш ли да скиташ, няма да знае къде да те намери. Може би всички момичета са побягнали като теб — пръснали са се по старите си домове — може би всички ще получите прошка.

Сестра Ан поклати глава. Димът беше горещ, огънят — близо до спалните помещения. Повечето монахини сигурно бяха изгорели в килиите си, докато спяха.

— Съмнявам се, че са се измъкнали — каза тя.

Морах кимна, прикривайки развеселеното пламъче в очите си.

— Ти излезе първа, а? — попита тя. — Най-бързата? — Направи пауза, за да подчертае думите си. — Тогава нямаш къде да отидеш. Никъде.

Сестра Ан се олюля от удара. Морах забеляза бледността на кожата ѝ. Момичето се бе поболяло от потрес.

— Ще те приема обратно — каза Морах. — А хората ще си мълчат. Ще бъде така, сякаш никога не си отсъствала. Минаха четири години, и сега ти се върна. На шестнайсет си, нали?

Момичето кимна, без да чува ясно думите ѝ.

— Готова да се омъжиш — каза Морах със задоволство. — Или да споделиш легло — добави тя, спомняйки си гадаенето по кости и младия лорд Хюго.

— Не и това — каза Ан, с много нисък глас. — Ще остана при теб, Морах, и ще работя за теб, както преди. Сега зная повече, и мога да чета и пиша. Освен това познавам повече билки и цветя — градински цветя, не само диви. Но ще върша само богоугодна работа, само изцеляване и бабуване. Никакви магии, никакви заклинания. Аз принадлежа на Христа. Ще се придържам към обетите си тук, възможно най-добре, докато успея да намеря място, където да отида, докато успея да намеря игуменка, която е съгласна да ме приеме. Ще върша богоугодна лечителска работа тук, ще бъда Христова невеста тук… — тя се огледа наоколо и допълни сломено: — … на това окаяно място. — Ще върша тази работа възможно най-добре.

— Хубаво — каза Морах, напълно невъзмутима. — Ще работиш за мен. А след като младият лорд замине на север да тормози шотландците и забрави новото си забавление — да измъчва монахините — може да слезеш до Касълтън и да се опиташ да научиш някакви новини.

После с усилие се изправи на крака и изтръска мръсната си рокля.

— Сега, след като се върна, можеш да окопаеш онази леха — каза тя. — Обрасна с бурени, откакто ти си тръгна. Намислила съм да насадя там малко репи за зимните месеци.

Момичето кимна, изправи се на крака и отиде до вратата. Отстрани беше подпряна нова мотика — заплащане в натура, задето беше омагьосала влизащия в чужд имот добитък на един съсед.

— Сестро Ан! — повика я тихо Морах.

Тя веднага се обърна рязко.

Морах я погледна намръщено:

— Няма да отговаряш на това име никога повече — каза тя. — Чуваш ли ме? Никога. Сега отново си Алис, и ако някой те пита, казвай, че си живяла при роднини близо до Пенрит. Ти си Алис. Това е името ти. Дадох ти го веднъж, сега ти го давам отново. Забрави, че си била сестра Ан: това беше друг живот, и той завърши зле. Сега си Алис — запомни това.