Вещицата(Мъдрата жена)

Глава 26

Катрин се събуди през нощта с писъци, и единствено Алис можа да я успокои. Катрин се потеше от кошмарни сънища и от треска. Алис ѝ даде малко от изсушените плодове на беладоната и я гледа, докато заспа. Кошмарите на три пъти събудиха Катрин и всичките ѝ дами. Три пъти една камериерка дойде и почука на вратата на Алис и каза, че лейди Катрин плаче неспирно и Алис трябва да бъде с нея. На третия път Алис ѝ даде голяма щипка сънотворен прах в чаша вино и я остави да хърка, просната по гръб.

На сутринта Катрин беше тиха, като упоена. Хюго дойде да я посети в стаята ѝ. Тя протегна ръце към него със стичащи се по тлъстото лице сълзи.

— Трябва да ме извините, мадам — каза той студено. — Не сте се пречистила в църква.

Катрин ахна невярващо и погледна лицето му. Той беше безжалостен.

— Хюго! — възкликна тя. — Толкова съм опечалена…

Той отстъпи назад към вратата, като стоеше далече от Катрин, сякаш тя беше чумава.

— Нечиста сте — каза той категорично. — Не мога да ви докосвам. Алис ще ви помогне.

— Но аз си мислех, че не вярваш в тези неща… — проплака Катрин. Хюго се поклони леко и излезе, без да ѝ обръща внимание, без да обръща внимание на Алис. Алис отстъпи, за да го пусне да мине, и затвори вратата зад гърба му със сдържано задоволство.

Старият лорд не желаеше изобщо да вижда Катрин, макар че тя помоли да го види. Той каза, че бил твърде зает, за да дойде в галерията за дамите. Когато Катрин започнела да изпълнява задълженията си като господарка на замъка, можела да го вижда когато пожелае. А междувременно той не притежавал никакви умения да се грижи за болни хора и не можел да я обслужва.

Катрин, изпаднала в немилост пред двамата лордове, заплака отново: по лицето ѝ мудно се затъркаляха топли сълзи.

— Мразят ме, защото бебето умря — прошепна тя на Алис. — И двамата ме мразят, защото бебето умря.

Алис убеди Катрин да закуси нещо, да седне в леглото и да си среши косата. Катрин се подчиняваше на всичко, което ѝ нареждаха, като дебело, безформено дете. Но не можеха да я възпрат да плаче. Подобната на восък течност продължаваше да се стича между краката ѝ, оставяйки петна по чаршафите, а по бузите и бавно се търкаляха мазни сълзи. Тя не ридаеше, не стенеше. Седеше тихо и правеше всичко, каквото искаха от нея. Но не можеше да спре сълзите си.

Алис остана с нея, докато дойде време за обяд, а после слезе в голямата зала, оставяйки Рут и мистрес Алингам да обядват с Катрин в стаята ѝ. Влезе през закритата с гоблен врата в задния край на високата маса. Когато остави завесата да се спусне зад гърба ѝ и тръгна да заеме мястото си отляво до стола на стария лорд, забеляза как сред мъжете в залата премина лека вълна на одобрение. Сега тя беше единствената жена, която носеше детето на Хюго. Единствено на нея можеха да се надяват за наследник. Жените в замъка можеха и да се боят от нея и да я мразят, а навън, в сянката на замъка, можеше да говорят заядливо за магьосничество и че на младия лорд му била направена магия, та да бъде обзет от лудост и похот; но един син беше по-важен от всичко. Всичко щеше да бъде простено на жената, която дареше Хюго със син.

Влезе старият лорд, с мрачно лице, съпроводен от Хюго. Алис остана права зад стола си, докато те седнаха, а после зае мястото си. Не поглеждаше Хюго. Знаеше, че той е твърде разгневен, за да говори. Тя наведе глава и разчупи хляба си. Хюго щеше да се съвземе.

— Ще ми трябваш, за да напишеш няколко писма днес следобед — каза старият лорд. — И ще поседиш в стаята ми да ми почетеш.

Алис наклони глава.

— С радост, милорд — каза тя.

Той изсумтя.

— Не си ли прекалено уморена? — попита той. — Спа ли добре?

— Трябваше да се грижа за лейди Катрин през нощта — каза Алис с равен тон. — Тя плачеше и питаше за мен. Викаха ме при нея три пъти.

Лорд Хю махна с ръка на Дейвид да повика виночерпеца.

— Изпий това — каза той рязко на Алис. — Пий много. Това ще подобри кръвта на бебето.

Той помълча, после каза:

— Това трябва да престане. За теб е твърде уморително да се суетиш около онази безплодна жена. Това трябва да престане. Катрин може да плаче на нечие друго рамо.

— Хюго? — Хюго вдигна лице от стиснатите си в юмруци ръце, положени на масата пред него, в които бе забил поглед. Старият човек кимна. — Погрижи се за това. Кажи на Катрин, че не може да безпокои Алис. Алис вече не може да ѝ прислужва. Алис не трябва да се преуморява.

Хюго кимна.

— Както желаете, татко.

— Да, огорчен си — каза старият лорд тихо. — Не е чудно. Девет години чакане, а после — нищо. Но ето какво ще ти кажа, момчето ми. Нашата сделка още важи. Ако Алис те дари със син, ще ти дам хиляда паунда. Един син върши също толкова добра работа, колкото друг, когато нямаме избор. Пак ще си получиш обещаното състояние. Как ти се струва това?

— Благодаря ви — каза Хюго. — Великодушен сте. Но аз исках парите, за да финансирам отплаването на кораба. Детето на Алис ще се роди чак през април. Дотогава моят приятел ще е намерил други хора, по-склонни да го подкрепят със средства.

Старият лорд кимна и започна замислено да троши хляба си.

— Имам някои идеи, които ще обсъдя с теб по-късно, Хюго — каза той. — Може да откриеш, че имаш парите навреме. Имам предвид още някои планове.

Хюго съумя да се усмихне мрачно.

— Вие сте голям майстор на кроежите — каза той.

Старият лорд кимна.

— Музика! — нареди той рязко на Дейвид. — И прати някой да ни разсмее. Втръсна ни от безпричинна меланхолия. Една безплодна жена не е нещастие за никой друг, освен за самата себе си. Донеси ми от новото вино, фламандското, и прати да доведат от Касълтън акробати, или жонгльори, или мечка, за Бога. Уреди поне бой с петли, ако не може да се намери нищо друго! Няма да скърбя за Катрин! Имам нови планове! Намери някой да ме разсмее!

Дейвид кимна и щракна с пръсти на един от пажовете. Подхвърли сребърна монета високо във въздуха и момчето скочи към нея, улови я и изхвърча от залата: кучетата започнаха да лаят и да се зъбят по петите му при внезапно настъпилото вълнение. Половин дузина мъже скочиха забързано от пейките и донесоха инструментите си; започнаха да ги настройват нехармонично, и в припряността си се обсипаха взаимно с ругатни. После засвириха, а прислужничките станаха да танцуват — танц в кръг, стар селски танц. Алис, спомнила си музиката от своето детство, ги гледаше, кракът ѝ потропваше в такт.

— Танцувай с тях! — каза старият лорд. — Вземи дамите и танцувай с тях!

Алис му хвърли една усмивка и направи знак на Илайза и Марджъри. Те влязоха в кръга и се включиха в танца. Едно от момичетата танцуваше в средата, докато другите се въртяха около нея; после момичето си избра партньорка и поведоха останалите наоколо по двойки, после второ момиче затанцува самичко в центъра на кръга. Момичетата извиваха шии и отмятаха глави, давайки си сметка за наблюдаващите ги мъже. Тропаха с крака в такт с музиката, а когато правеха дългите широки стъпки около кръга, слагаха ръце на хълбоците си и се поклащаха прелъстително. Алис, с развяваща се руса коса, танцуваше, хвърляйки погледи към Хюго. Когато беше неин ред да застане в центъра на кръга, тя започна да танцува и да се поклаща с вдигната глава, поруменяла, гордо изпъчила закръгления си корем. Когато той я погледна, тя му се усмихна уверено.

Той се ухили: мрачното настроение го напусна, гънката между веждите му изчезна. Каза нещо на баща си, скочи от подиума и се включи в танца. Когато дойде време Алис да си избере партньор, той пристъпи напред и се разнесоха леки ръкопляскания. След Хюго и другите мъже из залата пристъпиха в кръга и затанцуваха. Кръгът стана прекалено широк за пространството между масите и се раздели на два кръга, после — на четири. Музиката ставаше по-висока и настойчива, ритъмът на големия барабан — все по-завладяващ. Алис, в зелената си рокля, се въртеше, обзета от пристъп на тържествуваща чувственост, докато Хюго подскачаше и танцуваше около нея. Когато музиката спря с мелодичен звън на камбанки, тя падна в обятията му, а той вихрено я повдигна и я качи на подиума.

В стаята си над залата, Катрин чуваше музиката, смеха, виковете, аплодиращи Алис, и радостния глух тропот на танцуващи крака. Седнала сама в голямото си легло, с недокоснатия обяд пред себе си, тя слушаше, а едрите сълзи се търкаляха по бузите ѝ.

Този следобед Алис трябваше да напише цял наръч писма за лорд Хю. Тя седеше на масичката в прозоречната ниша, в зелената си рокля, със зелена френска шапчица, покриваща косата ѝ, със зелен шал около раменете.

— Приличаш на ливада през пролетта — каза старият лорд. — Харесва ми да те гледам, Алис.

Тя му се усмихна, без да каже нищо.

— Сега на работа — каза той рязко. Седеше изправен в стола си, с ръка, изпъната и опряна на бастуна. Без да поглежда Алис, той бързо изреди списъка на хората, които трябваше да получат писмата му. Като топна перото в мастилницата, Алис започна да пише толкова бързо и ясно, колкото можеше.

Стараеше се да продължава да пише с бързината, с която говореше лорд Хю. Застави се да продължи да превежда резкия му, изпъстрен със специфични изрази английски език на класически латински. Застави се да стои със сведена глава, да играе ролята на предания служител, на неразбиращия писар; а лорд Хю молеше за подкрепа всички свои приятели, които в момента заемаха високи постове в кралския двор за предстоящия развод на сина му с неговата съпруга на основание, че тя има твърде близко родство с него.

Старият лорд продиктува шест писма, после млъкна рязко.

— Ще трябва отец Стивън да напише писмото до Върховния съд — каза той. — Той ще знае как трябва да бъде формулирано, как да използва реториката, всички тези духовнически глупости.

— Ще го направи ли? — попита Алис със съмнение.

Лорд Хю я стрелна с коварна усмивка:

— Няма избор, скъпа. В ръцете ми е. Дадох му, напълно безвъзмездно, всички приходи и облаги от земите си. Той е практичен човек, амбициозен човек, както и пламенно вярващ в призванието си духовник. Свързал е своята звезда с моя Хюго, те си приличат. Издигането на Хюго ще означава издигане и за него. Той знае цената — да поддържа моята кауза в църковните съдилища.

— А какво ще стане с Катрин? — попита Алис с тих глас.

Лорд Хю сви рамене.

— Бог знае — каза небрежно. — Ако бяха старите времена, можеше да отиде в манастир. Сега не знам. Тя няма никакви близки роднини. Предполагам, че бих могъл да намеря някой, който да се ожени за нея. Някой вдовец, вече със синове, който може да си позволи безплодна жена, може и да свърши работа. Тя не изглежда зле, а Хюго казва, че е страстна в леглото. Ще ѝ върна част от зестрата. Или бих могъл да ѝ отредя малко домакинство някъде в моите земи. Тя може да вземе две от дамите си, и няколко слуги. — Той кимна. — Както желае. Ще бъде свободна да постъпи както пожелае. Ако не ми се противопостави, ще открие, че съм щедър.

— Хюго знае ли за това? — попита Алис.

Старият лорд поклати глава.

— Не, и няма да го узнае и от теб, моя хубавице. Ще му съобщя, когато получа отговорите. Ако са благоприятни, ще продължим с този план. Занеси на Дейвид тези писма вместо мен, и му кажи, че трябва да бъдат предадени веднага. Пратениците трябва да изчакат отговора и да се върнат веднага. Кажи му, че ще дам по един сребърен шилинг на всеки, който се върне бързо. И кажи на пратениците да не ядат и да не пият нищо в Лондон. В града пак има чума, не искам да я донесат тук.

— А после върви и си легни. Почивай. Ако Катрин те повика, кажи ѝ, че аз искам да си почиваш следобед.

Алис кимна, събра книжата и излезе.

Не беше забравила майка Хилдебранд. По пладне, когато приглади косата си, поглеждайки в огледалото, преди да слезе на обяд, видя пред себе си строгото лице на игуменката. Видя майка си, застанала на вратата на малката колиба, засенчила очи срещу слънцето, загледана надолу по реката, как оглежда крайречната пътека, очаквайки уверено дъщерята, която бе намерила отново, сигурна, че тя ще дойде, доверявайки се на строгото обучение, навика и дисциплината, и — повече от всичко друго — уповавайки се на обичта, която съществуваше между тях двете. Щеше да чака в продължение на час, измъчвана от болки в старите си крака и изморения гръб. Пътеката щеше да си остане пуста. Отначало тя щеше да бъде озадачена — като послушница Алис никога не беше закъснявала за никой урок, никога не беше влизала, подтичвайки забързано, след останалите в параклиса. После щеше да се изплаши за дъщеря си — опасявайки се, че тя може да е паднала от коня, да се притеснява от някаква злополука, или от опасност, която застрашава Алис. После щеше бавно да се върне във влажната колиба, за да седне край празното огнище, да сключи ръце и да се помоли за душата на Алис, която не беше дошла, макар че бе обвързана от всички клетви на света да дойде; която беше изменила на дълга си към своя Бог, която беше изменила на майка си, на единствения останал човек на света, който я обичаше.

Алис можеше да си представи майка Хилдебранд, когато чу лекия одобрителен шепот, преминал по масата на обяд, когато тя влезе в залата с изпъчен напред корем, за да заеме мястото на Катрин. Когато сложиха храната пред нея, Алис внезапно си представи майка Хилдебранд, бореща се с влажните подпалки в колибата на Морах, и усети сухия вкус на вчерашен хляб. Алис си я представи ясно, когато мрачното намусено лице на Хюго се разведри, той пресуши чашата си и скочи да танцува; когато ръката му се плъзна надолу по гърба ѝ и опипа задника ѝ, а Алис остана неподвижна и прие ласката му, докато дългите ѝ мигли се спуснаха, за да скрият престорената възбуда в очите ѝ.

Когато превеждаше писмата, използвайки уменията, на които я беше научила майка Хилдебранд, част от ума на Алис още беше със старата жена. Склоновете на речните брегове бяха стръмни сега, когато реката бе станала по-плитка — нямаше да може да си налее вода. След като хлябът от вчера свършеше, нямаше да има нищо за ядене, освен ако не се изкачеше по хълма и не изпросеше нещо от минувачите по пътя. Алис си помисли за жената, която беше обичала като майка, видя я как протяга ръка към непознати хора, как пътуващи търговци оскърбяват сдържаното ѝ достойнство.

Алис предаде писмата и указанията на Дейвид, като наблегна специално на опасността от чума в Лондон, и отиде в стаята си, затвори вратата, изрита обувките си и легна на леглото си. Загледа се нагоре в жълто-зеления балдахин, подобен на таван над главата ѝ — изящен, пищен, скъп. Знаеше, както бе знаела от мига, когато седеше в краката на майка Хилдебранд върху влажния глинен под на Морах, че нямаше да се върне да живее в малкия коптор край реката. Алис никога повече нямаше да изпитва глада и мизерията на бедняците зиме. Алис никога повече нямаше да чупи леда по реката, за да извади кофа мътна кафява вода. Алис никога повече нямаше да си чупи ноктите и да наранява ръцете си, ровейки в замръзналата земя за леденостудени репи. Не и ако можеше да управлява съдбата си.

— Не мога да се върна — изрече тя на глас. — Няма да се върна.

Отново се замисли за майка Хилдебранд, жената, за която беше копняла, за чиято предполагаема смърт бе скърбила всеки ден, и откри, че дълбоката болезнена рана вече я нямаше, беше изчезнала. Когато мислеше за майка Хилдебранд сега, то беше със страх от натрапничеството ѝ, с раздразнение, с тревога. Майка Хилдебранд вече не беше мъртва светица, която да бъде оплаквана. Беше жива заплаха.

— Тя трябва да си отиде — каза Алис тихо. — Трябва да замине в истински манастир. Бих отишла с нея, стига да отиде в истински манастир. Дори сега, дори когато Катрин е изоставена и всички признават, че Хюго е мой любовник, признават мен като майка на наследника; бих отишла с нея, ако отиде в истински манастир.

Алис се поколеба. Спомни си за покоя и дълбоката наслада на момичешките си години като любимка на майка Хилдебранд в абатството край реката. Помисли си за спокойните уроци по латински и гръцки, за задоволството си от това че учеше толкова бързо; задоволство от това да бъде най-добрата. Спомни си помещението за приготвяне на отвари и уханието на билките и тинктурите. Помисли си за билковата градина, за оградените лехи и пълзящите стъбълца на билките, за мириса на лавандулата, когато я разтриеше в ръцете си, за лекото като перце докосване на салвията, тръпчивото ухание на мента, когато откъснеше някое стръкче и го задъвчеше.

Алис тръсна глава. Продължаваше да се взира в балдахина и завесите на леглото, но виждаше малкото русокосо момиче, което копнееше за покой и изобилие и което беше обичало майката игуменка, дарила го и с двете.

— Не — каза накрая. — Не, не бих го направила. Не бих отишла с нея, дори ако отиде в друго абатство. Това беше животът през моминските ми години, точно както при Морах беше животът от детството ми. Няма да се върна назад към тези стари места. Приключих и с двете. Иска ми се и двете да бяха мъртви, изчезнали.

Вратата се отвори без почукване, и влезе Хюго.

— Почиваш си като дама, Алис? — изрече той завалено, като се подпираше на вратата. Беше останал в голямата зала, след като Алис и баща му бяха излезли. Музикантите бяха продължили да свирят, каните с вино обикаляха масите. Прислужничките бяха надошли от кухнята и всички бяха танцували буйно. Хюго и войниците бяха пили много, крещяха на жените, издърпваха ту една, ту друга встрани от кръга. Докато Алис и старият лорд работеха, пишейки и правейки планове за бъдещето, Хюго се беше забавлявал в залата. За Хюго нямаше работа. Той беше като лениво дете.

Алис се надигна, подпирайки се на едната си ръка.

— Баща ти ми нареди да си почивам — каза тя предпазливо.

Хюго се отдели от прага, затвори вратата и влезе, залитайки, в стаята: полагаше усилия краката му да не изостават от тялото.

— О, да — каза той с противен тон. — Сега ти си голямата му любимка, Алис, нали?

Алис не каза нищо, преценявайки доколко е пиян Хюго, опитвайки се да определи силата на сдържания му гняв.

— Един Господ знае защо! — възкликна той. — Заради намесата на твоята проклета селска знахарка изгубих детето си! Той изгуби внука си! Ако бяхме довели лекар, мъж, който наистина е учил и чел тези неща, от Йорк или от Лондон, сега Катрин щеше още да носи това дете! А аз щях да си получа парите през есента, и да имам наследник, който да дойде след мен.

Алис поклати глава.

— Бебето беше болно — каза тя. — Никога нямаше да бъде износено докрай, който и да беше помагал за раждането.

Тъмните очи на Хюго я погледнаха гневно.

— Знахарски глупости — каза той грубо. — Ти ми се закле, че детето е здраво. Закле ми се, че е здраво момче. Ти си лъжкиня и измамница. И всички думи, които ми казваш, са лъжи и измами.

Алис поклати глава, но не каза нищо, виждайки как гневът му се надига и се примесва със злоба.

— Свали си роклята — каза Хюго внезапно.

Алис се поколеба.

— Чу ме — процеди Хюго. — Свали си роклята. Моята рокля, помниш ли? Онази, която изравни броя на твоите рокли с дузината на Катрин. Онази, за която молеше като долна пачавра.

Алис се изправи и развърза връзките на роклята, изхлузи я, окачи я внимателно над долния край на леглото, разтвори студените ленени чаршафи и се плъзна между тях, като наблюдаваше Хюго през цялото време.

Хюго развърза връзките на тесния си панталон и го смъкна.

— Така — каза той. — Нашата лудория ли стана причина Катрин да изгуби бебето?

Алис поклати глава.

— Не — каза тя, като криеше колко е уплашена от гнева на Хюго. Похотта му, която беше държала в ръце, ѝ се беше изплъзнала. Той беше погледнал девойката на неокосената ливада и я бе пожелал. Беше обладал Алис без нейно съгласие, и се беше наслаждавал да има нея и Катрин едновременно, сякаш те бяха два еднакви предмета: две сляпо покоряващи се жени. Беше унижавал Алис, сякаш тя беше просто негова блудница — играчка за Катрин. Беше се освободил от властта на Алис и сега можеше да я използва както пожелае.

Той се покатери на леглото и коленичи над Алис. Дъхът му лъхаше тежко на вино и лук от обяда. Целуна я, месейки грубо гърдите ѝ с ръце. Алис почувства как мускулите ѝ се напрягат, а топлата влага между краката ѝ засъхва и изстива.

— Тогава те обладах като блудница — каза той.

Алис затвори очи и обви ръце около шията му в лишена от любов пародия на страстта.

— На теб ужасно ти хареса — каза Хюго. — Всички жени са развратници по сърце. Ти, Катрин, русокосото момиче на сенокоса. Всичките сте пачаври.

— Аз не съм — заяви уверено Алис. — Аз нося детето ти. Аз съм единствената жена, която може да износи детето ти. И мога да те омагьосам, Хюго. Забравил ли си как се чувстваш, когато сестрите ми идват при мен?

Хюго поклати глава.

— Това, което ми трябва, е съпруга, а не интригантстваща вещица — каза той гневно. — Имам нужда от законен наследник, не копеле от жена без име, без семейство. Вече не зная как да овладея живота си. Поглеждам Катрин и си мисля колко е луда по мен, и поглеждам теб и си мисля колко луд бях по теб. И всичко това се оказа безполезно. Истинска каша. Всички неща, от които се нуждая, ми убягват. Всички неща, които наистина искам, са ми забранени. Единственото, което мога да правя, е да играя някакви налудничави игри с теб, и да ти направя син, който няма да бъде от полза за никого, и няма да послужи за нищо, освен на личната ми гордост.

— Можеш да разполагаш с живота си — каза Алис предпазливо. Хюго беше размекнат от пиене, раздразнителен. Алис почувства как надава вътре в нея безполезни тласъци. Ръката му се смъкна надолу и той неумело заопипва студената, отблъскваща сухота на Алис.

— Ако Катрин си отиде — каза Алис бързо, — а аз родя син, твоя син, и вместо да мислиш за мен като за блудница и да се опитваш да ме унижиш като блудница, ти ме видиш такава, каквато съм — една много силна жена… Тогава няма да ми е нужно да имам зад гърба си семейство или име. Не е нужно да ти донеса състояние. Моите умения и моята сила са най-добрата зестра, която един мъж би могъл да пожелае. Можем да се оженим — точно както в онова мое видение. И твоята къща, твоята нова и прекрасна къща, ще бъде наша и на нашия син. И можем да живеем по новия начин, както ти искаше, заедно.

— И да имаме още синове — каза Хюго с пиянско въодушевление. Нададе още един тласък в нея. Алис го почувства, отпуснат и влажен, можеше да усети и мириса му — тежкия, застоял мирис на бельото му. Зъбите ѝ изскърцаха от отвращение.

— Да, можем да имаме още синове — каза тя. — Ти ще бъдеш основател на нов род. Законородени синове.

— Повече синове, отколкото имаше баща ми! Повече синове, отколкото е имал дядо ми! — избъбри Хюго. — Втръсна ми от онова, което говорят за мен — че не мога да стана баща. Ще се оженим и ще се преместим в новата къща, и ще имаме сто синове.

— Ще се оженим ли? — попита Алис меко, готова да заложи на Хюго капан с устно обещание за годеж. Едно обещание за женитба беше най-обвързващото от всички обещания, един почтен мъж не можеше да се отметне. — Нима ме молиш да се омъжа за теб?

— Стотици синове! — възкликна Хюго, внезапно обзет от пиянска бодрост. — Стотици.

— Ще се оженим ли? — прошепна Алис коварно. — Да се оженим и да имаме законни синове. Искаш ли да се ожениш за мен, Хюго?

За миг повярва, че той ще ѝ отговори, че ще получи честната му дума и шанс да го изнудва със собствените му педантични принципи. Но той въздъхна и се просна по лице, зарови се във възглавниците и захърка.

Алис се измъкна изпод него, наметна една завивка около голите си рамене и придърпа един стол до огнището. Загледа пламъците.

— Один — каза тя, мислейки си за празните руни. — Смърт на старите порядки и раждане на новите. Старите животи трябва да си отидат. Старата, скъпоценна любов трябва да отстъпи. Трябва да има смърт.

Един пън се размести и пламна: жълтата му светлина трепна по лицето на Алис, придавайки ѝ вид на омагьосана, на вещица.

— Смърт на старите порядки — повтори тя. — Трябва да има смърт.

Остана да седи мълчаливо за миг.

— Смърт — каза тихо. — Не моята смърт, не на Хюго, не на стария лорд. Но трябва да има смърт. Старата преданост трябва да се промени. Старите любови трябва да умрат.

Дълго време тя не каза нищо повече, а наблюдаваше мълчаливо пламъците. Алис знаеше, че руните предричат смърт — надяваше се да откупи милостта им с една символична смърт на старата си любов и старата си вярност. Но в най-съкровените кътчета на сърцето си Алис знаеше, че руните ще искат кръв.

— Не и моята кръв — изрече тя тихо.

Когато се събуди, Хюго беше бодър и гореше от нетърпение да тръгне на лов. Алис му помогна да облече жакета си, оправи плътния подплатен гръб и раменете и придърпа скъпата копринена подплата през прорезите на ръкавите и гърдите. Дори със сенките под очите от пиенето и с тъмния набол мъх по брадичката, Хюго беше много привлекателен. Алис отиде с него до вратата на женската галерия и го проследи как изтичва с лека походка надолу по стълбите, после кимна на Илайза, която седеше до огъня.

— Донеси ми писалището на Катрин — каза тя и седна на едно столче при тях. Мистрес Алингам бродираше нещо по дългия гоблен, по който работеха още откакто Алис дойде в замъка. Бяха го започнали майката на Катрин и дамите от нейната свита. Катрин и дамите ѝ бяха работили по него. Алис си представяше, че тя и нейните жени ще работят по него дълго след като Катрин напуснеше замъка след изпадането си в немилост. Само една четвърт от него беше завършена. Алис разсеяно издърпа гънките и погледна сложните, ярки цветове на шарките.

— Къде са Рут и Марджъри? — попита тя.

— Излязоха в градината — отвърна мистрес Алингам. — Лейди Катрин спи, но питаше за теб след обяда.

Алис сви рамене.

— Бях при лорд Хю — каза тя. — Не мога да бъда непрекъснато на нейно разположение.

Мистрес Алингам повдигна тънките си вежди, но не каза нищо.

Илайза донесе пулта за писане от слонова кост, който принадлежеше на Катрин. В мастилницата, също от слонова кост, стоеше готово перо, имаше гладки листове хартия и къса свещ за восъчните печати, както и няколко парчета панделка. Алис го взе в скута си със задоволство, докосна всичко, приглади хартията, леко прокара връхчето на пръста си по перото.

Взе перото и написа:

След като свърши да пише, тя сгъна листа три пъти и капна восък на три локвички около мястото на сгъването, а после притисна малкия печат във всяка от трите. Печатът беше миниатюрен вариант на фамилния герб на Хюго, използван от дамите в семейството му от поколения насам. Алис внимателно изрисува по една елегантна буква „А“ под всеки печат, а после го остави да изсъхне.

— Какво пишеш? — попита Илайза, неспособна да сдържи повече любопитството си.

— В старата колиба на Морах се е заселила нова знахарка — каза Алис. — Нямам представа коя е и откъде е. Но ѝ изпращам някои неща. Когато на самата мен ми дойде времето, ще имам нужда от знахарка, която да помогне при раждането. Ако е опитна и добронамерена, ще повикам нея.

— За онази в Ричмънд се говори, че се справя добре с бабуването — предложи мистрес Алингам.

Алис кимна.

— Тогава ще изпратя подарък и на нея — каза тя. — Добре е да съм подготвена.

— Това не би могло да се случи на теб, нали? — Илайза кимна към вратата на Катрин, където Катрин спеше, сълзите продължаваха да се стичат изпод затворените ѝ клепачи, а леглото бе наквасено с гъста, бяла слуз.

Алис поклати глава.

— Говори се, че това се дължи на някаква слабост у Хюго — каза Илайза, без да я питат. — Че той не можел да направи дете на никоя жена и че ако го стори, детето не оцелява.

Мистрес Алингам присви устни.

— Това помятане не прилича на никое, което съм виждала преди — каза тя. — Лейди Катрин не кърви.

Алис сниши гласа си, за да звучи като техните.

— Има нещо увредено в четирите ѝ основни телесни течности — каза тя. — Помните как бе заченато детето. На нея винаги ѝ е твърде горещо или твърде студено. Направих, каквото можах, за да възвърна у нея някакво равновесие, но детето беше заченато в горещина и сухота и изгубено във влага и студ. Мога да излекувам Катрин, но не мога да променя природата ѝ. Никой не може да я направи плодовита. Никой не може да почисти утробата ѝ.

— Тогава той ще я напусне — изсъска възбудено Илайза.

Алис кимна и сложи пръст на устните си.

Двете жени се спогледаха с блеснали очи.

— А ти носиш детето му! — отбеляза Илайза.

Алис ѝ се усмихна и се изправи на крака, изтръсквайки гънките на яркозелената рокля.

— А ти каза, че падам — напомни тя на Илайза. — Подиграваше ми се, че падам. Нарече ме блудница.

Илайза почервеня.

— Моля те да ме извиниш — каза тя. — Разговарях грубо с теб, Алис… мистрес Алис. Говорих твърде свободно, и сгреших.

Алис кимна. Отиде в стаята си и извади от раклата си старата тъмносиня рокля, роклята, която старият лорд ѝ беше дал, също останала от Мег. Алис изтръска гънките. Майка Хилдебранд щеше да потъне в дрехата — тя беше отслабнала прекалено много. Но роклята беше ушита от хубав, дебел вълнен плат и щеше да ѝ държи топло, дори в онази влажна колиба. Алис я сгъна и слезе долу през пустата голяма зала, до готварницата.

Там беше тихо. Готвачките и слугините, които поднасяха храната, се бяха измъкнали и бяха отишли в Касълтън, за да се излягат в ливадите край реката, да гостуват на приятели, да се забавляват със свободните от дежурство войници. Прислужникът от готварницата беше там, задрямал край шиша, който въртеше по цял ден. Върху шиша имаше голямо парче печено говеждо, останало от обяда.

— Събуди се — нареди Алис.

Той скочи на крака в миг, като разтриваше очи с мърлявата си ръка. Когато видя Алис, се присви и се дръпна назад.

Алис му се усмихна.

— Ще изпратя малко храна на една знахарка в тресавищата, и една рокля — каза тя. — Трябва да ѝ ги занесеш. Позволявам ти да яздиш моята кобила.

Момчето примигна.

— Събери в една кошница всякакви хубави неща за ядене, които успееш да намериш — каза Алис. — Едно голямо парче от този бут, хляб, плодове, малко сладкиши, и кана вино.

Момчето се поколеба.

— Върви — каза Алис. — Ще кажа на готвачката, че аз съм наредила.

Момчето кимна и посегна към гредите, от които висяха дузина кошници. Свали една от тях и се упъти към килерите, разположени до хладната външна стена на замъка.

Алис се огледа наоколо. Подът беше посипан с тръстики. Изсъхнали и стари, те не бяха сменяни от месеци. Няколко кокошки и един петел кълвяха по пода, каменните плочи бяха изцапани с белите им и зеленикави курешки. Огънят от другата страна на стаята тлееше около голям боров пън. Щяха да го разпалят за вечеря, а после — да го затрупат през нощта. Едната страна на кухненската стена представляваше каменен блок с половин дузина каменни кухини, в които поставяха жарава, варяха на нея сосовете и затопляха малки съдове. Всичко наоколо беше покрито с тънък слой черна прах.

Шкафовете нямаха ключалки. Всички складове бяха отворени — хранилището за месо, хранилището за риба, помещението с продукти за сладкишите. Дори избата за ейл беше отворена. Алис си спомни намеренията на Хюго да се премести в новата си къща и да изпъди голяма част от охолно живеещите обитатели на замъка, и разбра донякъде колко щеше да спести.

— Донеси една запечатана делва с вино — каза тя. — Най-доброто вино.

Момчето излезе от килера за провизии, с кошница, пълна с храна: половин пита сирене, два хляба, резен месо, купа ранни череши, дебел резен шунка, гърне бадемова паста със стафиди.

— Има кълцано еленово месо със сушени плодове — предложи той.

Това беше едно от любимите блюда на майка Хилдебранд, но тя отказваше да яде месо на определени църковни празници. Алис не помнеше църковния календар, който някога ѝ беше толкова добре познат.

— Не — каза тя. — Има ли блан-манж?

Блан-манж представляваше каша от пилешко или заешко месо, подсладена с мед и поднесена с щипка сандалово дърво, за да добие розов цвят. Майка Хилдебранд ядеше бяло месо в постен ден, ако не можеха да намерят риба. Прислужникът кимна и отиде до килера, напълни една калаена купа и се върна в главната кухня, като завърза ленена кърпа върху отвора на купата.

Той сложи кошницата на масата, а после отиде до избата да вземе виното. То се съхраняваше в огромни бъчви, с подложки, заковани под единия край, така че виното течеше надолу към канелката. Алис чу как виното се излива в каната, после момчето се върна в готварницата, сложи запушалката и избърса каната в ризата си. Алис я взе от него, загърна я с роклята, за да я опази на сигурно място в кошницата, а после тръгна пред него към конюшните.

Слабоумното момче беше там, проснало се върху бала сено на слънцето, и чоплеше зъбите си със сламка.

— Оседлай кобилата ми — каза му Алис. — Това момче ще изпълни една моя поръчка.

Момчето скочи на крака и кимна, като ѝ се хилеше.

— И го преведи през портата — каза Алис. — Той носи тези продукти по моя заповед.

Подаде писмото на момчето от готварницата.

— Дай това на старицата — каза. — Тя няма да ти направи нищо лошо. — Замълча за миг, изчака го да почувства силата ѝ. — Не бива да говориш с нея — каза бавно, натъртено. — Ако тя те заговори, не казвай нищо. Просто поклати глава. Тя ще те помисли за ням. Не бива да ѝ казваш нито дума.

Момчето кимна.

— Нито дума — каза Алис бавно, тихо. — Да не си посмял да се шляеш по пътя или да ядеш от храната. Ще разбера, ако предадеш по-малко от онова, с което си тръгнал. Ще разбера, ако не си ми се подчинил и си говорил с нея.

Той поклати глава и преглътна нервно.

— Нали знаеш къде живееше знахарката от Боус? — попита Алис. — Помниш ли колибата край реката, преди да стигнеш до каменния мост?

Прислужникът кимна.

— Занеси тези продукти там — каза Алис. Извади писмото и го пъхна отстрани в кошницата, така че беше напълно скрито.

— Също и това писмо. Не го показвай на никого и не го изгубвай. Ще разбера, ако го направиш.

Момчето кимна отново.

Алис му се усмихна.

— Когато се върнеш днес следобед, ще ти дам шест пенса — каза тя.

Момчето я погледна.

— Съгласен ли си? — попита Алис.

— Може ли вместо това да получа късче от някоя ваша панделка? — попита той. — Или нещо, което не ви трябва. Стара кърпичка?

— Защо? — попита Алис.

Той сведе поглед към пода.

— За да се предпазвам от наказания — каза. — В готварницата говорят, че имате силата да получавате всичко, което поискате. Че можете да направите каквото поискате. Мислех си, че ако имам нещо ваше…

Алис поклати глава.

— Аз съм обикновена жена — каза тя, — лечителка. Имам особени умения, святи умения. Но никоя моя вещ не може да бъде талисман. Аз съм просто лечителка със свята сила. Не правя нищо за собствена облага.

Момчетата си размениха един потаен, невярващ поглед. Алис предпочете да не му обръща внимание.

— Бързай колкото можеш — каза тя, като излизаше от двора на конюшнята. — И ми съобщи, когато се върнеш благополучно.