Вещицата(Мъдрата жена)

Глава 6

През ноември, докато дните ставаха по-мрачни и студени, работата на Алис като писар на стария лорд се увеличаваше. Той отслабваше и се уморяваше бързо. Пристигнеше ли пратеник с писма на английски или латински, викаше Алис да му ги чете: беше твърде изтощен, за да ги разгадава сам. Когато младият лорд Хюго идваше да му съобщава за присъдите, издадени в околността, за споровете за граници на имоти, или новини от по-широкия свят, от Съвета на Севера или чак от Лондон, той държеше Алис да бъде край него. Понякога тя записваше думите на младия лорд, понякога само стоеше зад стола на стария и слушаше. После, щом Хюго си тръгнеше, развял вихрено тъмночервеното си наметало, намигвайки дяволито на Алис, старият лорд молеше Алис да му повтори онова, което беше съобщил Хюго.

— Така мънка! — възкликваше той.

Алис вече си беше изяснила причините за напрежението между стария и младия лорд. Младият лорд беше бъдещият наследник: войниците бяха негови, а също и слугите в замъка. Той искаше да направи семейството си по-изтъкнато и влиятелно във външния свят. Искаше да отиде в Лондон и да опита да си спечели място в кралския двор. Кралят беше надут самохвалко и глупак — готов да приеме с отворени обятия всеки, който бе склонен да го съветва и да го забавлява. Младият лорд искаше място в кръга на великите. Беше приел с готовност новата религия. Отец Стивън, също амбициозен млад човек, беше негов приятел. Хюго все говореше как ще построи нова къща, ще напусне замъка, който бе дом на рода му още откакто първият Хюго бе пристигнал тук с норманските завоеватели, беше приел титлата на лорд като свое васално право и беше построил замъка, откъдето властваше над околните земи. Хюго искаше да търгува, искаше да дава парични заеми с лихва. Искаше да плаща надници в брой, да прогони селяните от невзрачните им малки имоти и да увеличи още повече овчите стада по големите, безкрайни пасища. Искаше да добива въглища в мините, искаше да кове желязо. Искаше свое място под слънцето. Искаше да поема рискове.

Старият лорд Хю бе против идеите му. Родът бе владял замъка поколения наред. Бяха построили единичната кръгла кула, заобиколена от стена и крепостен ров. Малко по малко бяха спечелили или купили още земя. Малко по малко бяха направили замъка по-голям, добавяйки втората кръгла кула за войниците, а после — залата с галерията над нея, добавяйки външната стена и външния крепостен ров, за да оградят фермата, втори кладенец, конюшни и голямата постройка около портата за войниците. Тихомълком, почти потайно, бяха уреждали бракове и кроили заговори, наследявали и дори нахлували като нашественици, за да разширяват владенията на лорда, докато границите на владенията им се простряха през Пенинските планини на изток, и на запад почти до морето. Пазеха властта си, като не се набиваха на очи — държаха се на разстояние от завистта и борбите около трона.

Лорд Хю беше ходил в Лондон само половин дузина пъти през живота си: владееше до съвършенство умението да си намира оправдания, без да нарушава верността си към короната. Беше отишъл на коронацията на кралица Ан, защото тогава бе по-безопасно да те видят, че си там и поддържаш промяната, отколкото да отсъстваш; облечен в скромни дрехи, стараещ се да не се набива на очи — самото олицетворение на провинциален лорд, верен на короната. Гласуваше по договаряне, даваше подкупи и водеше преговори писмено. Когато го викаха в двора, отказваше, позовавайки се на лошо здраве, обезпокоителни размирици в земите си или, напоследък — на старост; и веднага изпращаше на краля щедър подарък, за да не изгуби изменчивото кралско благоволение. От сродниците си в двора знаеше кои са бъдещите фаворити и кои бе вероятно да изгубят кралското благоволение. Имаше шпиони сред кралските служители, които му съобщаваха нужните новини. Из цялата страна имаше хора, които му дължаха пари и услуги. Стотици бяха онези, които го наричаха свой сродник, разчитаха на него за благоволение и закрила и му заплащаха с информация. Той се разполагаше като лукав паяк в средата на мрежа, изтъкана от предпазливост и страх. Той беше представител на властта на краля в дивите земи на севера, и имаше своето място в големия Съвет на Севера, но никога не го заемаше повече от веднъж годишно. Никога не парадираше твърде явно с богатството или влиянието на фамилията, понеже се боеше от завистливите очи на южняците. Следваше традициите на баща си и дядо си. Те живееха в своите земи, кръстосваха ги на кон по цели дни, но никога не напускаха границите на владенията си. Заседаваха в собствените си съдилища. Раздаваха правосъдие така, както бе угодно за самите тях. Разгласяваха кралските закони и прилагаха онези от тях, които им бяха изгодни. Справяха се отлично с ролята си на тирани в сянка.

Най-големите им врагове бяха епископите — принцовете на църквата — и манастирите, а сега епископите трябваше да се борят за богатствата си, а можеше да се наложи да се борят и за живота си. Старият лорд виждаше как постепенно настъпват добрите времена за сина му, за неродения, все още незаченат наследник на сина му, и за неговия син след това. Внукът на Хюго щеше да е по-богат със земя от всеки лорд в Англия, щеше да има на разположение повече хора от повечето благородници. Можеше да се възползва от голямото си влияние и в делата си с Шотландия, и в делата си с Англия. Щеше да притежава собствено малко кралство. Кой можеше да предположи до какви висини би могло да се издигне семейството, ако чакаха и използваха предпазливостта и благоразумието си, както бяха правили винаги?

Но младият лорд Хюго не искаше да чака шанса да се сдобие с големите манастирски владения след може би пет или десет години. Не искаше да чака овцете да бъдат остригани, наемите за арендаторите да бъдат постепенно увеличавани, да чака внасянето на годишните ренти. Искаше богатство и власт веднага. Имаше приятели, които притежаваха товарни коли, един, който имаше флотилия от баржи, друг, който добиваше въглища и желязна руда, трети, който му говореше за кораби, кръстосващи океана и за съкровища, които можеха да се придобият от страни извън Европа, отвъд границите на познатия свят. Говореше за търговия, за даване на парични заеми с нови, доходни лихви. Никога не показваше нетърпението си пред баща си и Алис се боеше още повече от тази негова странна, неприсъща дискретност.

— Той иска да отиде в Лондон — предупреди тя стария лорд.

— Знам — каза той. — Възпирам го, но той няма да търпи това вечно.

Алис кимна.

— Чула ли си нещо повече? — попита старият лорд. — Някакви кроежи, някакви планове? Мислиш ли, че нетърпението му става толкова силно, че би ме отровил или затворил под ключ?

Ноздрите на Алис се разшириха, сякаш можеше да долови мириса на опасността във въпроса.

— Не съм чула нищо — каза тя. — Само казвах, че младият лорд няма търпение да си проправи път в света. Не го обвинявам в нищо.

Старият лорд цъкна нетърпеливо с език.

— За мен е важно да не се боиш да го обвиниш, Алис. Ти си в покоите на снаха ми, чуваш клюките на жените. Катрин знае много добре, че ако не зачене дете, преди да е изтекла годината, ще намеря начин да се отърва от нея. Най-доброто за нея ще бъде да се отърве от мен, преди аз да предприема някакъв ход. Хюго е полудял от желание да се добере до двора и до Лондон, а аз му препречвам пътя на юг. Подслушвай заради мен, Алис. Наблюдавай заради мен. Ти ходиш навсякъде, можеш да чуваш и да виждаш всичко. Дори не е необходимо да обвиняваш Хюго или Катрин. Просто трябва да ми съобщаваш подозренията си — и най-слабите си подозрения.

— Нямам никакви подозрения — каза Алис твърдо. — Лейди Катрин говори за вашата смърт като за някакво събитие в бъдещето, нищо повече. Никога не съм я чувала да признава, че се бои от развод или анулиране на брака. А лорд Хюго идва в покоите ѝ съвсем рядко, и аз никога не се виждам с него извън вашата стая.

Той помълча.

— Не се виждаш с Хюго извън моята стая? — поиска да се увери после.

Алис поклати глава.

— Той не те причаква?

— Не — отвърна Алис.

Беше вярно. Или отварата на Морах бе подействала, или старият лорд бе дал ясно да се разбере какви са желанията му. Когато Алис се върна в замъка от колибата на Морах, Хюго ѝ беше намигнал без капчица разкаяние, но никога повече не ѝ бе казвал да отиде в стаята му. След това тя гледаше да не се изпречва на пътя на младия лорд, доколкото ѝ беше възможно, и гледаше в земята, когато трябваше да мине покрай него. Но една студена сутрин, в помещението за стражите под личните покои на стария лорд, тя тъкмо слизаше по малкото стълбище, когато видя Хюго, който чакаше да се качи.

— Вечно бързаш, Алис — каза Хюго дружелюбно. Хвана я здраво за ръкава. — Как е баща ми днес?

— Той е добре, милорд — каза Алис. Не откъсваше очи от каменните плочи между ботушите му за езда. — Спа добре, кашлицата му отслабна.

— Кашлицата му е от това влажно време — каза Хюго. — Можеш да почувстваш как мъглата се задава откъм реката, нали, Алис? Не те ли смразява до кости?

Алис хвърли бърз поглед нагоре към него. Смуглото му лице беше наведено към нея, много близо, сякаш очакваше да му прошепне отговора си.

— Не се оплаквам, милорд — каза тя. — А пролетта ще дойде скоро.

— О, чак след месеци — каза Хюго. — Тепърва ни чакат дълги дни на тъмнина и студ. — Той прошепна думите „тъмнина и студ“, сякаш с тях я подканваше към осветената от огъня топлина на стаята си.

— Не чувствам студа — каза тя въздържано.

— Неприязън ли изпитваш към мен, Алис? — попита Хюго рязко. Пусна ръкава ѝ и обгърна с длани лицето ѝ, повдигайки го към себе си. — Казала си на баща ми, че съм те поканил, и че ти не си имала желание. Неприятен ли съм ти, Алис?

Алис стоеше неподвижно и гледаше неотклонно сребристата белота на яката му, падаща на гънки, сякаш тя можеше да охлади вълнението ѝ.

— Не, милорд — каза тя любезно. — Разбира се, че не.

— Но така и не дойде в стаята ми — отбеляза той. — И си разправяла разни истории на баща ми. Затова той ми каза да не ти посягам. Знаеше ли това?

Той държеше нежно лицето на Алис. Тя хвърли крадешком бърз поглед към очите му: той ѝ се усмихваше.

— Не знаех това.

— Значи ме харесваш? — запита той. Едва сдържаше смеха си от абсурдността на разговора. Алис почувства как и в нея с бълбукане се надига смях.

— Не ми подобава да ви харесвам или да не ви харесвам, милорд — каза Алис сдържано. Под пръстите му, по бузите ѝ лазеха тръпки.

Хюго спря да се смее, задържа неподвижно лицето ѝ с една ръка, и с връхчето на пръста си внимателно очерта линия от външния край на окото ѝ, надолу по скулата до ъгълчето на устната ѝ. Алис застина, неподвижна под ласката му. Той се наведе малко по-близо. Алис затвори очи, за да не вижда приближаващото се, усмихнато, решително лице на Хюго. Той се поколеба на сантиметър, после на милиметри от устните ѝ.

— Но аз те харесвам, Алис — каза той меко. — А баща ми няма да живее вечно. И мисля, че ще почувстваш студа, ако се върнеш отново в земите край Боус.

Алис мълчеше. Усещаше топлината на дъха му по лицето си. Устните му бяха много близо до нейните. Не можеше да се отдръпне от целувката му, можеше само да чака, безпомощна, с обърнато нагоре лице, с бавно, сънено затварящи се очи. После ръцете му се откъснаха от лицето ѝ и той се отдръпна. Алис отвори рязко очи и се взря в него изненадано.

— Когато сама пожелаеш, Алис — каза той мило, обърна се рязко, излезе бързо от стаята и изтича по витите стълби на кулата до стаята на баща си.

Никой не ги беше видял, никой не ги беше чул. Но лейди Катрин знаеше.

Когато повикаха Алис в стаята на жените, за да шие, лейди Катрин я настани на едно столче близо до себе си, където можеше да наблюдава лицето на Алис, докато другите говореха.

— Много си мълчалива — каза тя на Алис.

Алис вдигна поглед нагоре с любезната си, почтителна усмивка.

— Слушах, милейди — каза тя.

— Никога не говориш за собствените си роднини — каза лейди Катрин. — Имаш ли други близки освен лудата старица в пустошта?

— Не — каза Алис. — Освен онези в Пенрит — поправи се тя.

Лейди Катрин кимна.

— И нямаш любим? Нито годеник? — попита тя небрежно. Другите жени мълчаха, заслушани в разпита.

Алис само се усмихна, но направи леко движение с рамене и с глава, за да покаже съжалението си.

— Не — каза тя. — Не и сега. Някога имах любим — тя хвърли поглед към мистрес Алингам. — Вие сигурно го познавате, мистрес Алингам. Том от фермата с овцете. Но нямах зестра и заминах за Пенрит, а той се ожени за друго момиче.

— Може би трябва да ти дадем зестра и да те изпратим да се омъжиш! — възкликна ведро лейди Катрин. — Животът е скучен за теб тук, където не те вижда никой мъж и никога не се случва нищо. На нас ни е добре — всички сме омъжени, или вдовици, или сгодени — но едно момиче като теб би трябвало да се омъжи и да ражда деца.

Алис усети как капанът се разтваря пред нея.

— Много сте любезна, милейди — каза тя колебливо.

— Значи въпросът е уреден! — каза бодро лейди Катрин. Гласът ѝ стържеше като диамант по стъкло. — Ще помоля негова светлост лорд Хюго да потърси сред войниците добър мъж за теб, и лично ще ти дам зестра.

— Не мога да се омъжа — каза Алис внезапно. — Ако се омъжа, не мога да запазя уменията си.

— Как така? — попита лейди Катрин, като отвори сивите си очи много широко. — За да си лечителка, не е нужно да си девица, освен ако не се занимаваш с магия, нали?

— Не си служа с магия — каза Алис бързо. — Аз съм просто билкарка. Но не бих могла да си върша работата, ако принадлежа на някой мъж. Тя поглъща много време и е уморителна. Моята сродница живее сама.

— Но тя е вдовица — прекъсна я мистрес Алингам, и беше възнаградена с бърза, лека усмивка от лейди Катрин.

— Значи можеш да се омъжиш и въпреки това да запазиш уменията си — заяви тържествуващо лейди Катрин. — Ти си стеснителна, Алис, това е всичко. Но ти обещавам, че ще ти намерим чудесен млад съпруг, който ще бъде внимателен и ще се грижи за теб.

Илайза Херинг и Марджъри се закискаха, прикрили устата си с ръце. Рут, която повече от тях се боеше от лейди Катрин, остана безмълвна и започна да шие по-бързо, навеждайки се ниско над ръкоделието си.

— Нима не си ми благодарна? — попита лейди Катрин: гласът ѝ беше ясен, а под него — като подземна река — се долавяше неподправена заплаха. — Нима не си ми благодарна, задето предлагам да ти дам зестра? И да те омъжа за добър мъж?

— Да, наистина съм благодарна — каза Алис с ясната си, искрена усмивка. — Наистина ви благодаря много, милейди.

Лейди Катрин насочи разговора към клюките от Лондон. Беше получила писмо от един свой далечен роднина на юг, в което се говореше за краля и нарастващата му студенина към младата Ан Болейн, новата кралица, макар тя отново да беше бременна. Алис, която винеше краля и блудницата, неговата мнима кралица, за всичките си беди, се усмихваше безизразно, докато слушаше, и се надяваше, че лейди Катрин просто се е забавлявала, измъчвайки я с обещания за женитба.

— А новата кралица беше просто една камериерка в спалнята на старата кралица, когато завъртя главата на краля — каза нетактично Илайза Херинг. — Само си помислете! Един ден служиш на някоя кралица, а на другия самата ти си кралица!

— А тази, на която е хвърлил око сега, лейди Джейн Сиймор, е служила и на двете! — каза Марджъри. — Служила е на старата кралица — мнимата имам предвид — а сега на кралица Ан.

— Хубаво е да имаш такава служба в двора — придворна дама — каза Илайза. — Помислете си докъде можеш да се издигнеш!

Лейди Катрин кимна, но лицето ѝ беше безизразно. Погледна Алис, сякаш за да я предупреди. Алис сведе глава и продължи да шие.

— Това са лондонски нрави — каза Катрин с прикрита заплаха. — Пък и това, което е правилно и уместно за краля, не винаги е препоръчително за неговите поданици.

— Разбира се, че не! — възкликна Марджъри, смутена. — Освен това, ако кралица Ан роди син, той ще я задържи! Никой крал не би напуснал съпруга, която го е дарила със син! Само безплодните съпруги получават такова отношение!

Лицето на Катрин побеля от гняв.

— Искам да кажа… — запъна се Марджъри.

— Бракът на краля беше анулиран, защото Катерина Арагонска е била съпруга на брат му — каза Катрин ледено. — Това беше единственото основание за анулиране на брака, а всички вие сте положили клетва за вярност, признаваща законната наследница на краля и валидността на брака му с кралица Ан.

Жените кимнаха, без да вдигат глави.

— Всякакви приказки за развод по прищявка на краля са държавна измяна — заяви Катрин твърдо. — Развод не може да има. Първият брак на краля беше недействителен и противоречащ на Божия закон. Не може да става дума за сравнение.

— С какво? — попита Илайза хапливо.

Сивите очи на Катрин се впиха в нея предизвикателно, докато тя се принуди да отмести поглед.

— Не може да има сравнение между заеманите от вас служби и службата на придворните дами — каза тя с язвителна яснота. — Никоя от вас не е достатъчно високопоставена да носи алено, без значение какви взети назаем дрехи използва Алис. Надявам се, че никоя от вас няма да пожелае да преобърне естествения ред, установения от Бога порядък. Освен ако Алис се надява да се види в пурпур? Омъжена за някой лорд?

Жените се засмяха в хор, покорно и притеснено.

— Чия е била тази рокля, Алис? — попита Катрин злобно.

— Казаха ми, че принадлежала на жена на име Мег — каза Алис тихо, след като се покашля, за да прочисти гърлото си.

— А знаеш ли коя е била тя, Алис? — попита Катрин.

Алис вдигна глава от ръкоделието си.

— Държанка на лорд Хю — каза тя тихо.

Катрин кимна.

— Мисля, че по-скоро бих предпочела да нося кафяво, отколкото да се перча във взети назаем цветни дрехи — каза тя. — Бих предпочела да нося кафяво като почтена жена, отколкото роклята на блудница, умряла от шарка.

Алис стисна зъби.

— Лорд Хю ми нареди да нося тази рокля, нямам друга. — Тя стрелна с поглед лейди Катрин. — Надявам се, че не предизвиквам недоволството ви, милейди. Не смея да покажа неподчинение към лорд Хю.

Катрин кимна.

— Много добре — каза тя. — Много добре. Но най-добре е да вземеш назаем само роклята, Алис, а не и обноските на предишната притежателка.

Алис срещна суровия, изпълнен с подозрение поглед на Катрин.

— Аз съм девица — каза тя. — Не блудница. И такава ще си остана.

След това започна да избягва още по-внимателно местата, където можеше да срещне младия лорд. Когато той идваше в стаята на баща си, тя седеше в някой ъгъл, в сенките. Свали вишневата рокля, която старият лорд ѝ бе дал, и попита дали може да вземе нова от сандъка. Избра тъмносиня, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, и я носеше с черен корсаж, пристегнат така, че я правеше плоска като дъска. Роклята беше твърде голяма за нея и стигаше високо под брадичката ѝ, скривайки издутината на здраво притиснатите ѝ гърди. Затършува в сандъка и намери старомодна островърха шапчица в стила, който си беше отишъл заедно със старата кралица, мнимата кралица Катерина. Алис прибра растящата си къдрава коса под черна шапка, закрепена здраво с игли. После сложи върху нея триъгълната шапчица. Беше по-тежка от пребрадката на монахините и държеше по-топло, когато косата ѝ беше прибрана вътре, но за миг напомни на Алис за успокояващия натиск на пребрадката, която беше носила толкова дълго и за допира на връзките ѝ около лицето.

— Приличаш на монахиня — каза старият лорд. Когато видя бързия, предпазлив поглед, който тя му отправи, каза: — Не, момиче, в пълна безопасност си. Приличаш на жена, която се опитва да бъде невидима. От кого се криеш, Алис? От лейди Катрин? От Хюго?

— Другата рокля беше мръсна — каза Алис с равен тон. — Изпратих я да я изперат. Освен това е време да сложа шапчица.

Лорд Хю повдигна побелелите си вежди.

— Можеш да си избираш от онзи сандък с дрехи — каза той. — Кажи на Дейвид да ти покаже и другия сандък. Докато си тук, имаш право да ги носиш, както и всяка друга жена в замъка. Но когато си тръгнеш, трябва да останат тук.

— Благодаря ви — каза Алис тихо. — Не е ли нередно да нося алено, милорд? Мислех, че само съпруга на земевладелец може да носи червено!

Лорд Хю се подсмихна:

— Аз налагам закона по тези земи. Законите са това, което кажа аз. Освен това жените така или иначе са без значение.

Замъкът се готвеше за коледното празненство, и пуйките и гъските се угощаваха, нищо неподозиращи, с допълнителната храна. Старият лорд бе измъчван от кашлица, която го държеше буден нощем, поради което беше уморен и раздразнителен през деня. Веднъж, когато Алис излезе в утринния мраз да набере пресни билки в малката градина, тя се блъсна в някакъв мъж, дебело увит в наметало, който тъкмо влизаше, и залитна.

Той протегна длан да я задържи, и я хвана за ръката. Щом я докосна, тя разбра, че това беше Хюго.

— Изплаших те — усмивката му проблесна в сянката на качулката му. Въведе я бързо обратно в топлата кухня. Слугите спяха на пода пред огъня и по пейките. Хюго срита двама-трима с обутия си в ботуш крак и те сънено се отместиха. Той придърпа две столчета и бутна Алис да седне до проблясващата жарава.

— Премръзнала си — каза той. Взе ръката ѝ. Около ноктите пръстите ѝ бяха посинели от студ.

— Берях билки, по които имаше лед — каза Алис. — Кашлицата на баща ви се е влошила малко.

Хюго взе студените ѝ ръце и ги сложи между топлите си длани. Когато чувствителността започна да се възвръща във вкочанените ѝ пръсти, Алис направи гримаса, отдръпна ръце и ги разтърси. Хюго се засмя тихо и се наведе напред, за да ги улови отново.

— Бях навън цяла нощ — каза той. Гласът му беше нисък; никой буден и бдителен слуга не можеше да ги чуе. — Не искаш ли да узнаеш какво съм правил, Алис?

Алис поклати леко глава и отмести поглед от напрегнатото му лице към огъня.

— Срещнах се с няколко приятели, които мислят като мен — каза той. — Единият от тях е син на земевладелци, заможен, макар и не с благороден произход. Друг е син на търговец. Всички сме млади, всички искаме дял от новия свят, който се заражда. Всички сме възпирани от бащите си.

Алис се раздвижи леко, сякаш искаше да се надигне. Хюго я хвана за наметката и я задържа на столчето.

— Слушай ме — каза той тихо. — Виж как ти се доверявам.

Алис извърна лице. Хюго не я пускаше.

— Един от моите приятели се готви да измести баща си, да уреди да го обявят за луд, и да му отнеме земята и богатството. Майка му се е съгласила да подкрепи искането му, жена му също. Коварен начин да се отнесеш с баща си, нали, Алис?

Алис не каза нищо. Хюго видя, че лицето ѝ беше порозовяло от топлината на огъня, но около тъмносините ѝ очи кожата беше бяла. Разбра, че тя се страхуваше.

— Аз не бих сторил това, Алис, освен ако не съм много силно изкушен — каза той. — Но баща ми ме възпира — нали сама го виждаш, Алис? Ако не беше заповедта му да остана тук, щях да бъда в Лондон. Ако не бяха кроежите му да задържи земите, донесени от Катрин като зестра, щях да съм свободен от нея. Ако не беше стремежът му да се крие, отчаяното му желание за мир и спокойствие, щях да съм в двора и да залагам на карта живота и богатството си, но за огромни придобивки. Нима не разбираш какво нетърпение ме измъчва, Алис?

Устните на Алис бяха здраво стиснати. Хюго държеше двете ѝ ръце. Ако не я беше хванал здраво, тя щеше да запуши с тях ушите си.

— Вашият шанс ще дойде, когато Бог пожелае — каза тя, тъй като той очакваше отговора ѝ. — Трябва да бъдете търпелив, милорд.

Той се надвеси напред, така че лицето му беше много близо до нейното.

— А ако не проявя търпение? — попита той. — Ако не проявя търпение и намеря някой да ми помогне? Ако баща ми е болен и никой не може да го изцели? Ако той умре? Ако тогава напусна съпругата си? Ако се отърва от жена си? Ако се отърва от съпругата си и потърся жена, на която мога да се доверя, която да управлява замъка вместо мен, когато ме няма? Жена, която може да чете, която може да пише? Жена, която ще се съгласи да бъде моя, заклела се да брани интересите ми, зависима от мен? Жена, която ще бъде моите уши и очи, както ти гледаш и се ослушваш по заръка на баща ми?

Алис не можеше да помръдне. Шепотът му беше хипнотичен, той я подмамваше в някакъв капан, който тя не можеше да предвиди.

— Трябва да бъда свободна — каза тя с нисък глас, изпълнен с копнеж.

— Изкушавам ли те, Алис? — попита той меко. — Изкушават ли те богатството и властта?

Видя как очите ѝ потъмняха леко, сякаш от желание.

— И насладата — продължи той. — Нощи и дълги дни на наслада с мен.

Алис се дръпна рязко назад, сякаш беше плиснал студена вода в лицето ѝ. Тя дръпна ръцете си и ги освободи.

— Трябва да вървя — каза рязко.

Той се надигна едновременно с нея и плъзна ръка около талията ѝ, притискайки я близо до себе си. Устните му се озоваха близо до лицето ѝ. Алис почувства как главата ѝ се накланя назад, как устните ѝ се разтварят.

После той я пусна и отстъпи назад.

Алис залитна леко, изгубила равновесие.

— Върви си сега — каза той. Тъмните му очи светеха дяволито. — Можеш да си вървиш сега, Алис. Но започваш да научаваш кой е господарят ти, нали? Не можеш още дълго да се криеш зад баща ми. Имал съм много момичета, и познавам признаците. Ти вече ме желаеш, макар че все още едва го осъзнаваш. Захапала си стръвта като сьомга в придошъл пролетен поток. Можеш да плуваш до премала, но най-сетне ще те извадя на сушата. Ще ме сънуваш, Алис, ще копнееш за мен. И накрая ще дойдеш при мен и ще ме умоляваш да те докосна.

Усмихна се на пребледнялото ѝ лице.

— И тогава ще бъда мил с теб — каза той. — И ще те направя напълно моя. След това никога повече няма да бъдеш свободна.

Алис му обърна гръб и се запрепъва към кухненската врата.

— Вече си нагазила много дълбоко — каза той тихо на себе си, когато тя дръпна вратата да я отвори и затича през преддверието към голямата зала. — Нагазила си много дълбоко, моя Алис.

В продължение на дванайсет нощи Алис лежеше будна, докато чакаше утринната светлина да дойде с обичайната за зимата мудност. В продължение на дванайсет дни тя вършеше като насън работата си за стария лорд, пишейки каквото ѝ нареждаше той, без да вниква в смисъла на думите. Береше билки за него, правеше от тях отвари или ги счукваше в зависимост от силата им. Седеше в стаята на лейди Катрин, кимаше и се усмихваше, когато я караха да говори.

В продължение на дванайсет дни газеше през река от тъмнина и объркване. Никога не беше копняла по-силно за спокойствието и сигурността, които ѝ даваше майка Хилдебранд. Никога не бе усещала по-остро липсата на онези подредени, спокойни дни. В продължение на дванайсет дни Алис сновеше из замъка като призрак, а щом чуеше как някоя врата хлопва с трясък и веселото подсвиркване на Хюго, откриваше, че трепери, сякаш имаше треска.

Един ден тя беше до портата на замъка, когато той се зададе на кон, прибирайки се от лов, изгубил шапката си — отвяна от вятъра в пустошта — със светнало лице. Когато я видя, скочи от седлото и хвърли поводите на един от слугите.

— Убих великолепен дивеч за вечерята ти, Алис! — възкликна той радостно. — Глиган. Ще го изтърбушат, а главата му ще донесат и ще я положат в краката ти! И ще ядеш тлъсто месо и тъмен сос, и ще хрупаш препечената с мед кожа! Моя Алис!

Алис неумело посегна за кошницата си.

— Постя — каза тя задъхано. — Днес е денят на свети Андрей, милорд. Днес не ям месо.

Той се засмя безгрижно, сякаш нищо от това нямаше никакво значение.

— Какви глупости! — възкликна. — Алис, Алис, не се придържай към старите мъртви порядки, които вече не означават нищо за никого! Яж риба, когато ти се иска! Яж месо, когато си гладна! Недей отвръща лице от мен, и недей ми казва, че няма да обядваш с мен, когато цял ден съм препускал, и съм преследвал глиган!

Алис почувства как ръцете ѝ треперят. Стисна кошницата по-здраво.

— Трябва да ме извините — каза тя. — Аз…

Зад тях се разнесе вик, някой подкара една двуколка през тясната порта. Хюго продължи напред, положил ръце от двете страни на главата на Алис. Тя се притисна към стената, и тогава почувства как той нарочно обляга топлото си тяло върху нейното. Корсажът ѝ беше като броня, триъгълната ѝ шапчица — като шлем. Но когато Хюго се притисна към нея, тя почувства през дрехите си топлината на тялото му. Усети свежия мирис на чистата му риза, острия дъх на потта му. Коляното му, притискащо се към краката ѝ, лекото докосване на дебелото подплатено парче плат, което закриваше отвора на панталона му, до бедрото ѝ — всичко това беше толкова интимно, сякаш бяха голи и сами заедно.

— Не копнееш ли да опиташ, Алис? — попита той: гласът му беше много тих в ухото ѝ. — Не бленуваш ли за вкуса на всички тези забранени хубави неща? Не мога ли да те науча, не мога ли да те науча, Алис, да нарушаваш някои правила? Да нарушиш няколко правила и да вкусиш малко наслада, сега, докато си млада, съблазнителна и пламенна?

И Алис, в сянката на входа, обгърната отвсякъде от топлината на Хюго и с шепота на мъжкото изкушение, звучащ в ухото ѝ, вдигна лице към него, затвори очи и позна своето желание.

Леко, като потрепване от пламъка на свещ, той докосна с устни отворената ѝ уста, вдигна глава и погледна замаяното ѝ лице с усмихнатите си тъмни очи.

— Тези нощи спя сам — каза тихо. — Знаеш стаята ми, в кръглата кула, над стаята на баща ми. В която нощ пожелаеш, Алис, остави баща ми, качи се по-високо в кулата, вместо да изтичаш да стоиш при онези глупави жени. Качи се по-високо в кулата, и аз ще ти дам нещо повече от целувка в някой вход, нещо повече от едно вкусване. Повече, отколкото можеш да си мечтаеш.

Алис отвори очи, замъглени от желание.

Хюго ѝ отправи дяволитата си, безгрижна усмивка.

— Ще дойдеш ли тази нощ? — попита той. — Да запаля ли огън, да стопля ли виното, да те чакам ли?

— Да — каза тя.

Той кимна, сякаш най-после бяха сключили приемлива сделка; после си отиде.

Тази вечер Алис яде от дивия глиган, когато го донесоха на масата на жените. Хюго хвърли поглед зад гърба си и тя видя потайната му усмивка. Тогава разбра, че е загубена. Че нито билките, нито предупреждението на стария лорд към Хюго ще го спрат. И че никаква сила на волята не можеше да спре нея.

— Какво става с теб, Алис? — попита Илайза с грубовата добросърдечност. — Бяла си като платно, от близо две седмици не вечеряш, всяка сутрин си будна преди всички останали, а днес цял ден нищо не чуваш.

— Болна съм — каза Алис рязко. И горчиво.

Илайза се изсмя.

— По-добре се излекувай тогава — каза тя. — Не си голяма знахарка, щом не можеш да излекуваш себе си!

Алис кимна.

— Ще го направя — каза тя, сякаш най-сетне беше стигнала до решение. — Ще се излекувам.

В онази нощ, когато почувства как кожата ѝ гори на лунната светлина, и разбра, че луната ще осветява пътя до стаята на Хюго през двайсетте сребристи прозорчета, и че той ще лежи гол в леглото си, ще я чака и въпреки това няма да е убеден, че тя ще дойде, Алис стана и отиде в галерията на лейди Катрин, където имаше кутия с нови восъчни свещи. Алис взе три, уви ги в парче плат, върза здраво вързопа и запечата връвта. На другата сутрин изпрати вързопа по един от коларите на замъка до колибата на Морах, като му каза, че това е коледен подарък за старицата. Не изпрати съобщение — нямаше нужда.

В навечерието на коледното празненство една от кухненските прислужници изкачи каменните стъпала до кръглата кула, за да каже на Алис, че на входа за търговците и продавачите чакала някаква старица и питала за нея. Алис направи реверанс на стария лорд и го попита дали ще ѝ позволи да отиде и да се срещне с Морах.

— Да — каза той. Не му достигаше дъх, беше един от лошите му дни. Беше увит в дебело наметало и седеше до пламтящия огън, но въпреки това не можеше да почувства топлина. — Върни се бързо — каза.

Алис придърпа черната си пелерина около тялото и се плъзна като сянка надолу по стълбите. Помещението на стражите беше празно, ако не се броеше един полузадрямал войник. Алис тръгна през голямата зала покрай половин дузина мъже, проснати по пейките, които спяха след изпития на вечеря ейл, през стаичката за слугите, към готварницата.

Огньовете горяха, усещаше се мирис на печено месо и твърде дълго престоял дивеч. Подът беше преметен след обяда, в ъгъла имаше купчини окървавени дървени стърготини, които чакаха да бъдат изнесени. Готвачите си хапваха добре, след като храната беше поднесена в залата, кухненските слуги бяха изпразнили каните с вино и сега дремеха в ъглите. Само прислужникът от готварницата, гол до кръста, въртеше неспирно монотонно дръжката на шиша, на който се печеше месото за вечеря, и се загледа в Алис, когато тя мина през готварницата, повдигнала поли, за да не се влачат в мръсотията.

Тя излезе през вратата на готварницата и се озова в градината с подправките и зеленчуците. Спретнатите салатени лехи се простираха покрай едната страна на пътеката, билките бяха засадени от другата; всички лехи бяха оградени с бордюр от чимшир. При кулата, която пазеше вътрешния двор, стражите я пуснаха да мине, подхвърляйки някакви пиперливи закачки зад гърба ѝ, но не я докоснаха. Знаеше се, че тя се намира под закрилата на стария лорд. Алис мина по моста, който се простираше над големия ров със застояла мътна вода, после — през външния стопански двор, притихнал под бледите лъчи на следобедното слънце, а в едно от ябълковите дървета с пълно гърло пееше кос. Тук имаше кошери и свинарници, кокошки сновяха наоколо и кълвяха по земята, имаше и дузина кози и две крави, едната — с отбито теле. Имаше навеси за складиране на зеленчуци и сено, както и хамбар, и множество други порутени, полуразрушени стопански постройки. От работата си за лорд Хю, Алис знаеше, че те никога нямаше да бъдат поправени. Беше твърде скъпо да се поддържа цяла ферма зад стените на замъка. Пък и понастоящем не съществуваше заплаха за мира на страната. Шотландски войски никога не идваха толкова на юг, а разбойниците по границата заплашваха онези, които пътуваха по самотните пътища, не сигурните и защитени ферми, не и самия велик лорд Хю.

Алис тръгна през стопанския двор към голямата порта, над която бе надвиснала заплашително подвижната решетка на крепостната врата, а подвижният мост се простираше над тъмните води на външния крепостен ров. Портата беше затворена, но в масивните дървени греди беше изрязана малка вратичка. На пост стояха само двама войници, но през отворената врата на помещението за стражите ги наблюдаваше офицер. Действително, в страната цареше мир, но младият лорд никога не се отнасяше небрежно към безопасността на замъка, и от войниците се очакваше да си заслужат парите, които им плащаше. Един от стражите разтвори вратата за Алис, тя сведе глава и пристъпи навън във внезапно ярко зимно слънце. Щом излезе от сянката на замъка, Алис се почувства свободна.

Морах я чакаше, по-мръсна и по-прегърбена отвсякога. Изглеждаше още по-дребна на фона на внушителния замък, отколкото до собственото си огнище.

— Донесох ги — каза тя, без да поздрави. — Какво те накара да размислиш?

Алис хвана Морах подръка и я поведе по-надалече от замъка. Пазарните сергии бяха подредени по протежение на главната улица на градчето, на тях се продаваха плодове, зеленчуци, месо, риба и големите, бледи пити сирене от мандрите на Кодърстън. Половин дузина пътуващи амбулантни търговци бяха разпънали сергиите си с галантерия, панделки, дори калаени съдове за продан, и подвикваха на минувачите да купят коледни подаръци за любимите и съпругите си. Алис видя Дейвид да върви между сергиите с продукти, като сочеше и избираше най-хубавите стоки и кимаше на един слуга зад него да плати в брой. Купуваше много малко. Предпочиташе да поръчва продукти направо от фермите в чифлиците, които принадлежаха на замъка. Тамошните фермери не можеха сами да определят цените, и всичко, от което лордът имаше нужда, можеше да се поръчва като част от онова, което му се полагаше по право.

Тя отведе Морах надалече, отвъд сергиите и бъбрещите жени, надолу по хълма. Седнаха на една ниска, зидана без хоросан стена, която бележеше границата на нечие пасбище. Оттам се откриваше изглед надолу по долината към реката, която се пенеше през скалите в подножието на замъка.

— Разхубавяваш се — каза Морах, без одобрение. Потупа Алис по лицето с мръсната си ръка. — Не ти отива черно — каза. — Но с тази шапчица изглеждаш като жена, не като дете.

Алис кимна.

— И си чиста — каза Морах. — Изглеждаш като дама. Лицето ти е по-закръглено, изглеждаш добре. — Тя се облегна назад, за да завърши огледа. — Гърдите ти стават по-големи, а лицето — по-изящно. И роклята ти е нова.

Алис кимна отново.

— Твърде си хубава — каза Морах лукаво. — Твърде хубава, за да останеш незабелязана, дори с тъмносиня рокля и триъгълна шапчица с размерите на къща. Мина ли действието на отварата? Или въпросът е по-скоро там, че външността ти го пленява въпреки отварата?

— Не знам — каза Алис. — Мисля, че говори с мен чисто и просто от лукавство и жестокост. Знае, че не го желаех, знае и че жена му ме дебне, както бухал дебне мишка. Играе си с мен, защото му е забавно. Проявява похотта си другаде. Но дяволът у него го кара да си играе с мен.

Морах сви рамене.

— Няма билка, с която можеш да спреш това — каза тя. — Похотта можеш да отклониш понякога, но не и жестокостта или желанието да си играеш с някого! — Тя сви рамене. — Той ще се забавлява, както пожелае — заключи тя. — Ще трябва да го изтърпиш.

— Не е само той — каза Алис. — Онази леденостудена проклетница, жена му, казва, че ще ми даде зестра и ще ми уреди брак. Мислех си, че е само предупреждение да стоя далече от проклетия ѝ съпруг, но лейди Катрин вече е съобщила на един от офицерите, че ми търси съпруг — научих го от една от жените в свитата ѝ, Илайза, която е съпруга на войник.

— Това не може да стане, освен ако старият лорд не се съгласи — каза Морах, мислейки на глас.

— Не — съгласи се Алис. — Но ако кажат на войника, че сме практически сгодени, и че лейди Катрин ще ми даде зестра, а после се погрижи да останем насаме…

Морах кимна:

— Тогава ще бъдеш насилена, може да забременееш, или да бъдеш заразена с шарка, и губиш играта — заключи тя с мрачна усмивка. — Надуеш ли корема, има ли белези от шарка по хубавичкото ти лице, няма за теб връщане в някое абатство.

— Има и по-лошо — каза Алис потиснато. — Той ми говори за плановете и амбициите си, изкушава ме да се присъединя към неговата кауза. Не престава с опитите си да ме прелъсти.

— От желание? — попита Морах.

— Не знам! — избухна Алис. — От желание или защото нравът му е такъв, а може обяснението да бъде и по-лошо.

— По-лошо ли?

Алис се наведе напред и зашепна на ухото на Морах:

— Ами ако иска да бъда в негова власт, за да ме спечели на своя страна срещу стария лорд? — прошепна тя. — Ами ако иска да следя стария лорд, да правя копия на писмата му? Ами ако ме превърне в своя пионка в играта си срещу стария лорд?

Морах сви рамене.

— Не можеш ли да му откажеш? — попита тя. — Да кажеш на стария лорд какво прави той, и да поискаш закрилата му?

Алис срещна гневно погледа на Морах. Морах огледа бледото ѝ, напрегнато лице, видя в очите ѝ ново изражение, нещо, подобно на глад.

— Значи той е успял да те заплени и ти най-сетне си готова да го признаеш! — възкликна тя с внезапно прозрение. Избухна в кикот. — Гориш от страст по него! Моята малка монахиня! Отваряш си пътя към ада с това страстно желание по него! Значи твоята Повелителка не може да те опази от горещината между краката ти! В крайна сметка твоят Бог няма цяр за това!

Алис кимна унило.

— Желая го — каза тя. — Сега знам, че е така. Боях се, че ще го пожелая, когато дойдох при теб за билките. Но си мислех, че ако успея да прогоня мисълта, ще мога да се опазя. После си мислех, че съм се поболяла, изгарях от горещина, не можех да спя, не можех да ям. Когато го видя, ми се струва, че ще припадна. Ако не го виждам, се поболявам до дъното на душата си от копнеж по него. В капан съм, Морах. Проклет да е — той ме плени.

Морах подсвирна тихо, сякаш искаше да призове буря.

— Вземи го тогава — каза тя простичко. — Това би трябвало да изцели треската ти. Така казват винаги. Вземи го, както би взела бутилка вино, опий се с него, докато ти призлее, и после не го докосвай никога повече. Мога да ти покажа как да го имаш, без да заченеш. Вземи го и утоли глада си. Защо не?

— Защото съм Христова невеста — каза Алис през зъби. — Не мога да опитам веднъж и да разчитам на това, че веднъж, или два пъти, или дори сто пъти, ще ми бъде достатъчно. Аз съм монахиня. Не би трябвало дори изобщо да водя светски живот, това е причината. Не би трябвало да мога дори да поглеждам мъж. А сега погледнах, и го видях, и го желая по-силно от живота си. Но аз съм все още Христова невеста и Хюго трябва да ме остави на мира. Много лесно забравяш, Морах. Забравяш обетите ми. Но аз не ги забравям!

Морах сви рамене. Не личеше да се разкайва за думите си.

— Какво ще правиш тогава?

— Не смея да му се доверя и се боя от ревността на жена му — каза Алис. — Трябва да намеря начин да се сдобия с някаква власт в тази мрежа, която всички те плетат. Накъдето и да се обърна, все съм впримчена, а те си играят с мен — всеки един от тях — сякаш съм малоумна селянка.

Морах кимна.

— Те ме използват — продължи Алис с нисък, изпълнен с негодувание глас. — Старият лорд ме има за свой единствен приятел и истински съюзник. Но без заобикалки ми заявява, че ме притежава, хванал ме е в капан — знае, че се боя от обвинение в ерес, че се боя да не бъда разобличена като монахиня. Младият лорд иска да ме впримчи като пионка срещу баща си, а освен това или ме желае, или иска да си поиграе с мен просто от жестокост. Лейди Катрин пък е готова да ме подхвърли на един насилник, за да ме накаже, задето съм спечелила доверието на стария лорд и съм привлякла похотта на младия. Трябва да имам някаква власт в тази игра, Морах. Аз съм като бебе-сукалче сред вълци.

Морах кимна.

— Наистина се нуждаеш от женска сила, както се нуждаех и аз — каза тя. — Твоят Христос няма да те опази. Не и сега. Не и от истинска опасност и от мъжките страсти. Трябва ти друга сила. Старата сила. Силата на старата богиня.

Алис кимна.

— Нямам избор — каза тя. Студеният въздух около нея ѝ се стори съвсем неподвижен и притихнал. — Нямам избор — повтори. — Бях тласната да стигна дотук, а сега съм натясно. Трябва да прибегна до онази сила, която мога да използвам. Дай ми онези неща.

Морах се озърна: ливадата беше пуста, глъчката на пазара беше останала зад гърба им. Никой не гледаше. Тя развърза платнения вързоп и Алис ахна.

Бяха три съвършени модела, три фигурки с убедителна прилика, добре изваяни, като статуите в параклиса. Диплещата се рокля на лейди Катрин и студеното ѝ остро лице, изваяни от восъка, бяха фини и бели като изображение върху камея. Роклята ѝ бе отворена отпред, краката — разтворени. Морах беше издраскала восъка при вагината ѝ, за да създаде илюзията за окосмяване, а вагината представляваше дълбока, несъразмерна дупка, издълбана с нагорещена губерка.

— Пасват си! — възкликна Морах с дрезгав кикот. Показа на Алис фигурката на младия лорд Хюго. Беше издълбала на лицето му онова сурово изражение — същото, от което Алис и целият замък се ужасяваха. Но около очите му се виждаха фините бръчици на онази вечно готова да се появи усмивка. Морах му беше оформила пенис, голям като уплътнението, което мъжете носеха отпред на панталоните си. — Сигурно му се иска да е толкова голям! — изкиска се тя.

Тя взе двете восъчни кукли и показа на Алис как се съчетават.

— Това ще обърне похотта му към нея — каза тя със задоволство. — Ти ще си в безопасност, когато той е в това положение.

Последната кукла беше старият лорд.

— Сега е по-слаб — каза Алис тъжно. — По-слаб и по-стар на вид.

— Не съм го виждала отдавна — каза Морах. — Можеш да го оформиш, както пожелаеш — използвай за дълбаенето затоплен нож и пръстите си. Но внимавай.

Алис погледна трите фигурки с отвращение. Раздели лорд Хюго и лейди Катрин и отново ги уви.

— За какво да внимавам? — попита тя.

— След като си поела властта над тях, приела си ги за образи на истински хора, каквото и да направиш на тези фигурки, то се случва на хората — каза Морах тихо. — Ако искаш сърцето на стария лорд да омекне, разрязваш гърдите му, издълбаваш парченце восък, оформяш го като сърце, затопляш го, докато се разтопи, и го пускаш обратно в дупката. На другата сутрин той ще е нежен като жена с новородено бебе.

Тъмните очи на Алис се разшириха.

— Това за всички тях ли важи? — попита тя. — Значи мога да накарам лейди Катрин да се разболее, като прещипя корема ѝ? Или да направя младия лорд импотентен, като размекна пениса му?

— Да — каза с грейнала усмивка Морах. — Това е силна магия, нали? Но трябва да ги подчиниш на себе си, да направиш така, че да олицетворяват онези, които искаш да промениш. А вече те предупредих, че те може да се престараят в покорството си. Могат да… разберат нещо погрешно.

В зимната ливада се възцари тишина. Алис срещна погледа на Морах:

— Трябва да го направя — каза тя. — Нямам ли сила, не съм в безопасност.

Морах кимна.

— Това е заклинанието — каза тя. Доближи уста до ухото на Алис и изрече напевно няколко безсмислени фрази, отчасти на латински, отчасти на гръцки, отчасти на френски, и отчасти — на английски, погрешно произнесени и неправилно дочути думи. Повтори го отново и отново, няколко пъти, докато Алис кимна и каза, че го знае наизуст.

— И трябва да вземеш по нещо от всеки от тях — каза тя. — Нещо, което е частица от тях — кичурче коса, парченце нокът, люспица кожа — и да го закрепиш върху онази част от куклата, откъдето е взето. Малкият нокът — върху малкия пръст, косъмът — на главата, кожата там, откъдето е отрязана. После вече ще имаш своята кукла и своята власт.

Алис кимна.

— Правила ли си го преди? — попита тя.

— Не — каза Морах категорично. — Не се е налагало. Идвали са жени да ме молят да смекча сърцата на съпрузите им, но това се прави по-лесно с билки във вечерята на мъжа, отколкото с восъчна свещ. Случвало се е някоя да поиска да направя така, че мъжът ѝ да умре, но никога не бих го направила. Рискът е твърде голям. Винаги съм мислила, че е твърде рисковано да правя тези неща.

— Защо го направи сега? — попита Алис направо.

Морах се вгледа в гладкото ѝ, младо лице и каза:

— Не знаеш, нали? Въпреки всичкото си учение и всички тези кроежи, си все още невежа.

Алис сви рамене.

— Не знам какво искаш да кажеш.

Морах сложи мръсната си ръка върху чистата ръка на Алис.

— Направих го за теб — каза тя троснато. — Направих го, за да ти дам шанс, да ти помогна да получиш каквото искаш, и да те спася, за да не бъдеш похитена от някой войник, или от младия лорд, или от двамата. Не ме вълнува мечтата ти да идеш в манастир, но ме е грижа за теб. Отгледах те като родна дъщеря. Не искам да те виждам легнала по гръб под някой мъж, който пет пари не дава за теб.

Алис се вгледа в суровото старческо лице.

— Благодаря ти — каза тя простичко. Погледна внимателно тъмните очи на Морах и повтори: — Благодаря ти.

— А ако заклинанието се обърне срещу теб — каза Морах предизвикателно, — ако бъде разкрито, или ако узнаят, че им е направена магия, не искам името ми да се намесва в това. Ще им кажеш, че сама си направила тези неща, било е твоя идея. Това е условието. Направих ги, но няма да поема опасността, която носят със себе си. Ако те хванат, кажи, че са твои. Искам да умра в леглото си.

Моментът на нежност между двете жени отмина бързо.

— Обещавам — каза Алис. Забеляза подозрителното изражение върху лицето на Морах. — Обещавам — повтори Алис. — Ще ти дам тържествена клетва. Ако някой ги намери, ще кажа, че са мои, направени от мен и използвани от мен.

— Закълни се в честта си, в старата си игуменка, и в своя Бог — каза Морах настоятелно.

Алис се поколеба.

— Закълни се, че ще ги представиш като свое дело — настоя Морах. — Закълни се, или ще си ги взема обратно!

Алис поклати глава.

— Ако някой ги намери, и без друго ще съм загубена — каза тя. — Това, че ги притежавам, ще бъде достатъчно, за да ме обесят.

Морах кимна.

— Хвърли ги в крепостния ров на път за вкъщи, ако си размислила — каза тя. — Ако имаш нужда от магия, трябва да си платиш цената. Всичко си има цена. Цената за фигурките е твоята клетва. Закълни се в своя Бог.

Алис погледна Морах с отчаяно изражение.

— Нима не виждаш? — запита тя. — Нима не знаеш? Не мога да имам Бог! Моят Господ Иисус Христос и нашата Повелителка извърнаха лица от мен. Избягах от тях, когато напуснах манастира, макар да се надявах, че ще останат с мен. Но всичките ми усилия не могат да ги задържат до мен. Докато живеех с теб, спазвах часовете за молитва, Морах — доколкото успявах да отгатна правилното време. Но в замъка почти всички са станали протестанти, еретици, и не мога. Затова нашата Повелителка ме изостави. И затова изпитвам страст към младия лорд, затова посягам сега към твоите черни изкуства.

— Изгубила си своя Бог? — попита Морах с интерес.

Алис кимна.

— Затова не мога да се закълна в Него. Далеч съм от благоволението Му. — Тя се изсмя дрезгаво. — Със същия успех мога да се закълна и в твоя — каза тя.

Морах кимна отривисто.

— Направи го — каза тя. — Положи длан върху моята и кажи: „Кълна се в Черния Повелител, във всичките му слуги, и в силата на всичките му изкуства, че ще владея тези кукли като мои собствени. Аз ги пожелах, аз ги владея, аз ги признавам.“

Алис сви рамене и отново се изсмя с горчивия си смях, който прозвуча донякъде като плач. Сложи тънката си бяла ръка върху тази на Морах, и повтори клетвата.

След като тя свърши, Морах улови ръката ѝ и я задържа.

— Сега му принадлежиш — каза тя бавно. — Сега го призова. Трябва да усвоиш уменията, Алис, трябва да познаеш господаря си.

Алис потръпна леко под ярката светлина на зимното слънце.

— Принадлежа му, докато успея да се върна в моето абатство — каза тя. — Ще му заема душата си. Така или иначе съм прокълната, докато не успея да се добера отново до някое абатство.

— Би се върнала в някое абатство, макар да си се отдалечила от своя Бог и си дала душата си на Мрачния повелител? — попита Морах. — Това е опасна игра, Алис.

Алис се изправи, притиснала вързопчето с восъчните фигурки към гърдите си.

— Намирам се в смъртна опасност — каза тя. — Застрашават ме Катрин, Хюго, самата аз представлявам опасност за себе си. Единственият път напред, който виждам, е да се опазя от докосванията му, а после с лъжи и пазарлъци да успея да намеря обратен път до някое абатство. Тогава ще разбера дали Светата Дева ще ми прости. — Алис замълча, изражението ѝ се смекчи. — Ако ми прости, никога повече няма да греша — обеща тя. — Няма да допускам дори най-дребното и простимо прегрешение.

— Ами ако не ти прости? — поинтересува се Морах.

Алис сви рамене.

— Тогава поне ще съм си осигурила безопасност и добра храна в света на мъжете. Няма да искам нищо повече и ще служа вярно на абатството, което ме приеме.

Морах се изсмя рязко и с мъка се изправи на крака.

— Така да бъде! — каза тя. — Щом това е твоето желание. Живот в святост, ако те приемат — живот с осигурени удобства, ако не те приемат. Желая ти късмет с плановете ти, Алис, със сигурност ще имаш нужда от късмет!

— Нима няма да намеря желаното убежище? — попита Алис и бледото ѝ лице изведнъж побледня още повече. — Виждаш ли нещо за мен в бъдещето, Морах? Нима ми е съдено да се проваля?

Морах се разсмя.

— Честита Коледа — каза тя. — Отивам да си събера коледните подаръци от моите съседи. Те ще бъдат щедри тази година, чумата не стигна до Боус, а болестта с повръщането отмина.

Алис сграбчи мръсния шал на Морах.

— Кажи ми! — настоя тя. — Нима си видяла как се провалям? Нима ще стигна до там да стана негова блудница и жена на някакъв глупак-рогоносец?

Морах я отблъсна.

— Нищо няма да кажа! — заяви тя. — Направих онова, за което ме помоли, за да ти осигуря безопасност. Дано малките кукли ти служат добре. Тръгвам си.

Алис сви примирено рамене. Разбра, че няма да узнае нищо повече от Морах.

— Честита Коледа — отвърна тя и бръкна в джоба си. — Ето — и подаде на Морах сребърна монета от три пенса. — Негова светлост ми даде цяла шепа монети за дребни подаръци. Вземи това, Морах, и си купи бутилка медовина.

Морах отблъсна монетата.

— Днес няма да взема от теб нищо освен клетвата ти — каза тя. — Нищо освен тържествената ти клетва, че ако намерят куклите, ще кажеш, че са твое дело.

— Обещавам! — каза Алис нетърпеливо. — Вече обещах. — Заклех се в името на самия дявол!

Морах кимна.

— Това вече е обвързваща клетва — каза тя. После отново издърпа шала върху главата си и се отправи обратно към града.