Ветровете на съдбата

Трета глава

Венеция, есента на 1769 година

Под Моста на въздишките тъмните води на Рио де Палацо се къдреха на мътни вълни зад кила на плъзгащата се бавно гондола. Филигранните розови и бели мраморни арки и колони на Двореца на дожите се издигаха като стена от светлина от тъмните дълбини на канала, а насреща им, в крещящо противоречие с тях, се възправяше заплашителната грамада на Поци, ужасния затвор, в който гниеха нещастниците на Венеция. Ужасяващото му присъствие бе дало името на Моста на въздишките, защото много малко от онези, които бяха минали по този мост, за да бъдат захвърлени във влажните затворнически килии, успяваха да видят отново светлината на деня.

Самотна и мълчалива, в гондолата седеше женска фигура в траурни одежди. Дългата, стройна лодка тъкмо бе прекосила залива на Сан Марко, защото идваше от църквата „Сан Джорджо Маджоре“, където тъгуващата жена бе отдала последна почит на скъпия покойник. С бавни, равномерни удари на веслото гондолиерът водеше лодката си по дългите, извиващи се канали, които проникваха в самото сърце на града, някогашния блестящ бисер на Адриатическото крайбрежие. Златните кубета на катедралата „Сан Марко“ все още блестяха под италианското слънце, а много от мраморните палати на някога могъщите търговски князе все още бяха обитаеми, макар че твърде малко хора можеха да си позволят днес скъпото удоволствие на безделието. Ала мързелът гризеше града и хората му, постоянното израждане на духа и разума беше почти толкова разрушително, колкото и гнилата вода, която се плискаше в рушащите се основи на сградите.

През този постоянно разрастващ се упадък се движеше Ла Роза Триете, Тъгуващата Роза, една от скандално известните и най-желани куртизанки на Венеция. Жителите на града я бяха нарекли с това име, защото винаги беше облечена в черно и носеше в косата си една-единствена червена роза. От цялата й фигура се излъчваше тайнственост — а и никой не беше виждал лицето й. В град като Венеция, където маската не е нещо необичайно, в който аристократи и селяни, благородни дами и уличници, графове и жигола се движат свободно, без да се боят, че ще ги разпознаят, Ла Роза Триете се държеше настрана от светската суматоха. Лицето и истинското й име оставаха неизвестни дори за най-пламенните и богати обожатели. Но тя беше красива — истинска мадона, твърдяха мнозина — и цяла Венеция беше убедена в това. Защото веднъж или два пъти в годината, по време на карнавала или на някой голям бал, Ла Роза Триете изоставяше обичайното си було, захвърляше и доминото, което покриваше цялото й лице, и слагаше вместо него една изключително необичайна маска. Половината й лице, от брадичката до корените на косата, беше покрито с черна коприна, но другата половина оставаше открита. Твърдеше се, че класическите й черти излъчвали ангелска невинност, а бледите й коси и очи блестяха като звезди на среднощно небе.

Никой не знаеше със сигурност защо Ла Роза Триете носи винаги черно и се кичи с червени рози, макар някои ревнивки да твърдяха, че това е само трик, за да прави по-силно впечатление. Други обаче, които изглеждаха по-добре осведомени, обясняваха, че тъгува за семейството и истинската си любов, загинали след родова вендета. Ето че днес Тъгуващата роза погребваше последния си близък. Тъгата й беше искрена, защото починалият беше любимият й брат, Ил Принчипе Биондо, Русокосият принц, както го наричаха богатите дами от аристокрацията, чийто любимец беше. Бяха го намерили в мръсните води на канала със забит в гърба стилет.

С маниерите си на принц и с красивото си лице той възхищаваше скучаещите дами на Венеция и с удоволствие играеше ролята на техен придружител, когато мъжете им си позволяваха други удоволствия, за които се заплащаше. За дамите той беше постоянен компаньон, слуга, доверено лице и спътник, придворен шут и любовник — винаги на тяхно разположение. Може би Ил Принчипе Биондо се беше вживял твърде много в ролята си на жиголо и някой ревнив съпруг бе решил да се освободи от съперника. А може би някоя разгневена аристократка или бивша благодетелка бе поискала да си го върне и беше позорно отблъсната? А може би Ил Принчипе Биондо беше обидил някоя влиятелна личност или бе хвърлил око на съпругата или любовницата на някой негодник? Той се славеше с презрителното си отношение към всички, които считаше за по-нисши от себе си, както и към онези, от които не можеше да се очаква изгода. Твърде често, когато беше пил повечко портвайн или пунш, Русокосият принц даваше воля на хапливия си език и саркастичните му забележки засягаха дори силните на деня. Никой не беше пощаден от отровните му стрели, освен може би Роза Триете, макар че никой не знаеше в какви отношения са двамата и какво се разиграва между тях в разкошния дворец точно зад Кана ле Гранде, който бяха наели.

— Lui e morto! II Principe Biondo e morto! — Пронизителният вик отекна в тъмните сенки на канала, когато гондолата с Ла Роза Триете се плъзна под един мост, отрупан със зрители, някои от които бяха присъствали на погребението. Във водата се посипаха рози и гондолата продължи пътя си от другата страна на моста, придружавана от виковете на оплаквачките.

Внезапно от гърлото на облечената в черно фигура се изтръгна тих смях, после тесните й рамене се разтрепериха и смехът се извиси в необуздан, истеричен изблик на веселие. Гондолиерът се прекръсти страхливо, защото кикотът не преставаше, но се успокои, когато пронизителният смях премина в задавено хълцане. Увитата в наметка фигура едва си поемаше въздух.

Ла Роза Триете вдигна с трепереща ръка розата, паднала в скута й, целуна я и вдъхна дълбоко сладкия й аромат. Той беше мъртъв. Днес бе предала тялото му на черната земя. Беше я оставил сама в изгнаничеството. Как посмя да й причини това? Как посмя да я остави да страда сама? Господи, само да можеше да го измъкне от гроба му! Със сигурност щеше да го направи. Проклетник такъв, той нямаше право да умира!

Гондолата се опря до кея на елегантен дворец в бароков стил, излъчващ някакво странно достойнство. По широките мраморни стъпала, които водеха към водата, се тълпяха лакеи в ливреи, готови да се притекат на помощ на господарката си при слизането от люлеещата се гондола, още щом обутото й в сатенена обувка краче стъпи на покритата с килим стълба.

Никога преди това стълбите не са ми се стрували толкова стръмни, каза си обезсърчено Ла Роза Триете, когато се препъна за втори път, но все пак успя да се изправи, преди внимателният лакей да й се е притекъл на помощ. Тя изкачи решително оставащите стъпала и прошумя с полите си през красиво резбованите двойни врати. Краката й стъпваха твърдо върху мраморния под. Положи ръката си върху парапета и се запъти към частните си покои на горния етаж. Забулената й глава беше леко приведена, когато влезе през голямата врата и черната й фигура се отрази стократно в огледалните стени. Мебелите в стаята бяха в стил рококо. Богато резбовани, позлатени масички и тапицирани с яркочервена копринена дамаска столове и дивани създаваха ярки цветни точки. От изрисувания с фрески таван висяха блещукащи полилеи. Потънала в мислите си, Ла Роза Триете наблюдаваше треперещите сенки, които танцуваха по ленивите води на канала.

— Mi scusi, Signora — проговори тихо, почти шепнешком София, камериерка и постоянна сянка на Тъгуващата Роза, която се боеше да наруши размишленията на господарката си. — Казах му, че не искате да го видите, но той твърди, че не е така — обясни тя и отчаяно закърши ръце. — Казах му, че днес сте погребали брат си, и сте много тъжна.

— Кой смее да смущава тъгата ми? — попита Ла Роза Триете.

— Аз — отговори конт Николо Руджери и се надигна от стола си. Високата кадифена облегалка го бе скрила от погледа на Тъгуващата Роза. Той стана и се запъти към нея по начин, който подсказваше, че има пълното право да се намира в салона й. Небрежната му елегантност и дръзкото държание говореха сами за себе си, зад тях се криеха поколения аристократични привилегии и богатство. Той не беше вече млад и животът, който водеше, бе оставил своите следи върху тясното му лице. Дълбоки бръчки прорязваха страните му от благородно извития нос до чувствената уста, която с течение на годините се беше разкривила в презрителна гримаса. Леко приведените рамене му придаваха изтощен вид, ленивият, изпълнен с досада израз в очите му отразяваше истинските му чувства.

— Ники. — Ла роза Триете прошепна меко името на своя любовник и приятел. След кратко колебание тя се хвърли в протегнатите му ръце, познати й от седемнадесет години.

Контът погледна над забулената й глава към бдителната камериерка и с властно движение й заповяда да напусне стаята, без да обръща внимание на ревността, изписана по старото женско лице. София не можеше да допусне друг да се заеме с утешаването на господарката й.

— Той е мъртъв, Ники — изхълца Ла Роза Триете. — Напусна ме завинаги. Какво ще правя без него? Той беше част от мен. Толкова ще ми липсва, Ники — прошепна през плач тя. После вдигна поглед към лицето на конта и се сгуши в силните му ръце. — Само ти ми оставаш. Ти идваш винаги когато имам нужда от теб. Защо го правиш? — попита тя и светлосините й очи заблестяха със странен блясък.

Контът се усмихна.

— Защото не съм длъжен да го правя. Защото решението е изцяло мое. Онова, което ни свързва, не е принуда. Затова сме приятели и до днес. Мисля, че се разбираме, съкровище. Ти не поставяш правила, които съм задължен да спазвам, аз също не те обвързвам с нищо. Не те осъждам. Приемам те такава, каквато си, ти ме приемаш, какъвто съм.

— Никога ли не ти се е искало да не съм куртизанка? — попита жената, поставяйки въпроса, който я беше измъчвал години наред. — Да вляза с гордо вдигната глава в дома ти и да бъда представена на жена ти, без да се срамуваш от мен?

Контът избухна в смях и я притисна още по-силно до себе си. Смутена от този изблик на веселие, Ла Роза Триете се опита да се изплъзне от прегръдката му.

— Благодаря на небето, че ме е избавило от тази среща. Жена ми е страшно досадна, скъпа моя. Освен това ти нямаш никаква причина да се срамуваш, защото много често съм се питал по какво всъщност се различаваш от жена ми. Тя се нарича благородна дама, а ти си… — Той замлъкна и вдигна рамене. — Но тя има любовници също като повечето дами в този град. За разлика от нея, ти, скъпа моя, си честна поне в това отношение.

— Благодаря ти — прошепна Тъгуващата роза и от гласа й полъхна сарказъм. — Дори не съм подозирала, че ще съм предмет на такова възхищение.

— Разбира се, може да се предполага, че в миналото ти е скрито нещо, което не си ми казала — продължи с мек укор той. — Понякога се държиш като истинска аристократка, макар че не ти е в природата да подражаваш на високопоставените дами. Дори напротив, някои от най-изисканите жени на Венеция копират черното ти облекло, но нито една не може да се мери с теб, любов моя.

Ла Роза Триете въздъхна.

— Радвам се, че дойде. Вече започвам да забравям тъгата си. Знам, че не обичаше особено много брат ми, но той беше всичко, което имах. — В очите й заблестяха сълзи. — И сега, след като той си отиде, не ми остава нищо. Нищичко! Миналото ми умря заедно с него. Аз останах сама. Много скоро ще ме напуснеш и ти.

— Не — възрази контът и в очите му светна решителност. — Ще те накарам да забравиш, ma rosa triste. Искам да мислиш само за мен. От днес нататък аз ще бъда всичко за теб. Ще те накарам да се смееш и да викаш от любов — обеща той и устните му се сляха с нейните, принудиха я да забрави мъката си под напора на страстта. С внезапно движение на стройното си тяло той я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята, която познаваше не по-зле от своята. Положи я на покритото с кожи легло и опитните му ръце започнаха да я събличат с необичайна нежност. Черната коприна се свлече на пода и разкри алабастровото й тяло.

— Ти си все така красива, както и преди петнайсет години, когато за първи път спахме заедно — пошепна той и побърза да се освободи от дрехите си. После застана пред леглото и се вгледа в гладката й кожа, бледа и сякаш прозрачна. Гърдите й бяха малки и нежни като на младо момиче и контът усети как страстта му се разгаря, сякаш отново беше станал млад мъж, дошъл за първи път при жена. Прекрасната й сребърно руса коса падаше чак до хълбоците и го примамваше да я помилва.

— Ласкаеш ме, Ники, но вече ми е все едно как изглеждам — призна открито Ла Роза Триете. Тя не тъгуваше за погубената си младост. — Вярно е, че кожата ми е загубила част от блясъка си, но с течение на годините придобих опит — промълви изкусително тя, протегна ръце и го привлече върху себе си. — Мога да те задоволя много по-добре, отколкото когато бях на шестнайсет. Мисля, че размяната е почтена — усмихна се тя. — А сега ме накарай да забравя, Ники. Искам да забравя целия свят, да останем само ние двамата. Не искам споменът да се промъкне помежду ни. Не и днес, Ники, не и тази нощ.

Така Ла Роза Триете забрави мъката си. През следващите няколко седмици отново я виждаха в компанията на конта, на всеки бал, карнавал, соаре и всички останали забавления, с които изобилстваше Венеция. Ла Роза Триете търсеше забрава както сред блещукащото великолепие на дворците покрай канала, така и в мръсните игрални домове по тесните задни улички. Дори когато контът напусна Венеция, за да посети именията си в провинцията, тя продължи да се скита из града, вечно неспокойна, вечно търсейки някого или нещо, което да й помогне да забрави тъгата си.

Ала пред саморазрушителната пътека към ада, по която бе поела Тъгуващата Роза, скоро бе издигната бариера. Бе й съдено да промени посоката си при една случайна среща, след един подслушан разговор, който предизвика цяла върволица от събития, едно от друго по-ужасни. Никой от участниците в тях не си бе представял дори и в най-страшните си сънища, че подобно нещо е възможно да се случи. Ехото от тази среща отекна далече зад тихите канали на Венеция.

Всичко започна на един бал с маски в Палацо Калчини. В голямата бална зала се тълпяха маскирани гости от всички слоеве на населението, като се започне със свещениците, които прикриваха обета си за целомъдрие под маски с клюнове и черни копринени качулки, мине се през обеднелите аристократи и просяците, които криеха под домината истинската си самоличност и празните си кесии, и се стигне до невероятно богатите, които можеха да си позволят да изгубят големи суми на игралната маса и да се смесят с простия народ, макар че ръцете им бяха отрупани със скъпоценности.

Ла Роза Триете, облечена в черно копринено кадифе, затъкнала кървавочервена роза в ненапудрените си сребърноруси коси, се движеше с грация и сигурност от група на група, говореше превъзходно френски, италиански и английски, тук се шегуваше с някой френски граф, там губеше пари от груб италиански лодкар или укоряваше някой английски лорд за проявеното нахалство, макар да му намекваше, че още преди края на нощта ще си уговори среща с него.

Накрая Ла Роза Триете се установи като черна вдовица в един тъмен ъгъл и се заобиколи с цяла тълпа обожатели, всеки от които се надяваше да бъде щастливецът, избран да прекара един час насаме с нея. Защото нямаше по-добър начин да докажеш мъжествеността си от това да прекараш една любовна нощ с Ла Роза Триете, куртизанката, която често отказваше благоволението си дори на най-високопоставените господа. С кристална чаша, пълна с вино, в едната си ръка и ветрило от черни пера в другата, Тъгуващата роза оглеждаше с циничен поглед тълпата придворни наоколо. Пъстрото множество и натрапчивото внимание на мъжете започваха да й досаждат. Твърде често беше присъствала на подобни забавления.

Висок, малко простоват смях събуди вниманието й и тя насочи презрително развеселен поглед към жената, която бе смутила мислите й. Смеещата се личност беше едра и пълна и очевидно се стремеше да стане обект на внимание. На младини вероятно се беше радвала на известен интерес от страна на обществото, тъй като по лицето й още личаха следите на някогашната красота, но сега разчиташе повече на височината на гласа си. Овална черна маска скриваше лицето й, но не можеше да скрие двойната брадичка. Гъстата й коса беше обилно напудрена, във високия кок бяха вплетени перлени нанизи, закопчани с рубинени и диамантени игли. Яркочервена копринена рокля покриваше стегнатото до непоносимост тяло. Но Ла Роза Триете не обърна никакво внимание на величествената фигура в червено.

Стресна я името, което непознатата беше произнесла с подчертана небрежност, сякаш го употребяваше много често.

Светлосините очи не куртизанката се втренчиха в скучаещия млад мъж, който въртеше между пръстите свалената си маска, но не смееше да напусне мястото си до дебелата жена. Момчето изглеждаше добре и очевидно беше на не повече от седемнадесет години. Видът му беше мрачен, сякаш обвиняваше семейството си, че го е разглезило твърде много и е направило от него намусения млад денди, който все още се държеше за полите на майка си. Сега цялото внимание беше съсредоточено върху него и това очевидно му доставяше удоволствие, защото се изпъчи и се усмихна самодоволно.

— Синът ми е полубрат на дукесата — обясняваше контесата и гласът й отекваше като гръм в залата, чак до наострилата уши Ла Роза Триете. — За нещастие дукесата и блаженопочившият ми съпруг имаха някои дребни недоразумения. Той беше маркиз и случайно й беше баща. Това е истината — подчерта настойчиво контесата, забелязала недоверчивите погледи на слушателите си, и обвинително вдигна отрупаната си с пръстени ръка. — Кълна се в гроба на майка си. Аз бях трета жена на Джеймс, той беше вторият ми съпруг, но нали разбирате, беше много по-възрастен от мен — прибави с тъжно лице тя. — Дукесата, брат й и сестра й са от първия брак на Джеймс и са англичани. Бракът е бил нещастен, но дамата е била много богата. Боя се, че маркизът занемаряваше задълженията си към децата. Но пък кой можеше да подозира, че един ден малката ще стане съпруга на дук? Тя много прилича на мъжа ми и когато един ден се срещнаха, той просто не беше на себе си от гордост. Тя обаче — продължи с унил глас контесата — не пожела да погребе миналото и не прости на баща си, че не се е грижил достатъчно за нея. Дукът обаче е истински мъж. Той прояви разбиране и даде значителна сума на Джеймс като обезщетение за сключения без съгласието му брак. Мисля, че мъж с неговото положение и богатство може да си позволи да се погрижи за издръжката на тъста и тъщата си. Само си представете — извика тя и вдигна гордо кралски фризираната си глава, — аз съм тъща на дук Кемъри, макар и несъща. А той е един от най-важните хора в Англия. Това е истината.

Ла Роза Триете стоеше като колона от черен мрамор. Днес бе чула името на човека, когото преди цяло десетилетие се беше заклела да забрави завинаги. Само звукът на омразното име накара сърцето й да се свие на топка в гърдите. Страните й се обляха в руменина.

— Сега обаче, след като любимият ми съпруг си отиде от този свят — продължи контесата и попи сълзите си с мека копринена кърпичка, — аз сметнах, че дукесата трябва да бъде осведомена за смъртта на баща си. И след като голямото препятствие вече е отстранено, реших да й дам възможност да се запознае с брат си. Това е естествено, n’e vero?

— Не съм много сигурен, че искам да отида в Лондон — отбеляза младежът и нацупи красивата си уста.

Контесата го плесна доста силно по ръката с ветрилото си и никак не се трогна от болезнения му вик.

— Ти да мълчиш! Досега никой не те е поканил. На твое място бих посрещнала една такава покана с радост и благодарност, защото съм чувала, че Кемъри е не по-малко разкошен от Версай.

— Ако не се лъжа — заговори с преувеличено учтив тон една от присъстващите матрони, — маркизът умря преди повече от две години, така ли е, контесо? Защо още не сте посетили дукесата, която наричате своя несъща дъщеря?

Контесата втренчи отровен поглед във възрастната жена.

— Ще ви кажа само едно, синьора Перели — отвърна тя, защото старата интригантка беше известна надлъж и нашир, — и то е наистина необикновено. — Тя вдигна презрително рамене, за да покаже колко малко държи на мнението на околните. — Моята несъща дъщеря й съпругът й, дук Кемъри, се ожениха по любов. Това изглежда доста странно, защото, както сигурно знаете, лицето му е обезобразено от дълбок белег. Този мъж прилича на истински дявол и характерът му е дяволски — обясни развълнувано тя и вдигна ръце като за молитва. Но всички inglesi са странни хора. Казвам ви го от опит, все пак бях омъжена за Джеймс цели петнадесет години. Понякога са толкова студени, да не говорим за страната им. Да, както вече казах, този брак по любов е наистина необичаен, но когато писах в Кемъри, дукесата тъкмо беше родила близнаци. Близнаци! Можете ли да си представите подобно нещо? Дукът и дукесата не са някои новобрачни, много добре помня, че се ожениха преди почти двадесет години.

— Наистина не е за вярване!

— О, да, но кой е истинският баща?

— Дукът — отговори с пълна убеденост контесата. — Моите лондонски приятели ме осведомиха, че в семейство Доминик от много поколения насам се раждат близнаци. Освен това чух, че момчето и момичето са руси като дука. Няма съмнение, че той е бащата. Затова и отложих пътуването си — обясни с достойнство контесата. — Раждането било много тежко и дукесата дълго не могла да се възстанови. И това не е чудно. Близнаци, и то на нейната възраст, това наистина е… — В този миг в залата се разнесе странен вик и контесата се стресна. — Che cosa e quello? — попита тя, огледа пълния салон и хвърли унищожителен поглед към сина си. — Ти ли вдигна този адски шум?

Младият Джулио отвори уста, за да протестира, но първо отстъпи крачка назад, преди да е посмял да заговори.

— Разбира се, че не, мамо.

— Надявам се да не лъжеш. Моля се никога вече да не чуя такъв страшен крясък. Направо настръхнах — промърмори контесата и започна да си вее с ветрилото. — Джулио, иди да донесеш на майка си нещо за пиене. Усещам как ми прилошава. Да, докъде бяхме стигнали? Ах, сетих се… — продължи контесата и погледна след сина си, който тъкмо минаваше покрай ъгъла на Ла Роза Триете.

— Signora! Signora! Che cosa c’e? — извика изплашено София, когато господарката й се втурна като вихър по широкото стълбище и задъханата камериерка едва успяваше да я следва. Когато София стигна до вратата към частните покои на господарката си, тя вече беше заключена отвътре. Старата жена спря пред вратата и очите й се разшириха от страх, докато се вслушваше в бурята, която бушуваше вътре. При всеки нов трясък от чупещо се стъкло камериерката се прекръстваше страхливо.

— Dio mio — прошепна София, все още задъхана от изкачването, но в този миг нещо се удари във вратата и тя отскочи уплашено назад. Прекръсти се отново, за да се предпази от злото, което бе тласнало господарката й към този пристъп на ярост.

Застанала в средата на стаята, Ла Роза Триете огледа учудено остатъците от елегантната си спалня, пое си дълбоко въздух и рухна на леглото. През отворената врата се виждаше, че и салонът е напълно опустошен, макар че тя не помнеше кога и как беше извършила това.

— Близнаци! — изкрещя гневно жената. — Как смее! Близнаци! — Тя се претърколи върху леглото и задуши виковете си в кожите, после като бясна заудря с юмруци по таблата. — Проклет да е! Дано черната му душа се пържи в ада! Той е виновен. Само той! Мразя го, мразя го! Само като си помисля какво ми причини. Всичко ми отне, всичко. Мразя те, Люсиен!

Хълцайки отчаяно, Ла Роза Триете стана и се препъна в наметката си. Дръпна я с диво движение и се запъти олюлявайки се към строшеното огледало, увиснало накриво върху ламперията. Развърза с треперещи пръсти панделките, които придържаха плътно прилепналата към лицето й маска. Нито веднъж през тези осемнадесет години не беше виждала лицето си без нея. Беше се заклела да не посяга никога към маската, но сега…

Без да мисли какво прави, тя дръпна маската и разкри лицето си. Нечовешки вик отекна в помещението. Ла Роза Триете изгледа като замаяна дългия, ръбест белег, който пресичаше бузата й от брадичката до слепоочието и обезобразяваше съвършените черти на лицето й. Отокът имаше отвратителен лилав цвят, а краят на белега извиваше устата й надолу и превръщаше лицето й в презрителна гримаса. Колкото по-дълго Ла Роза Триете гледаше страшния белег, толкова повече той приемаше формата на небрежно изписано L, което я беше белязало за вечността с името на Люсиен.

Ла Роза Триете наблюдаваше отражението си в огледалото и сякаш не беше в състояние да повярва колко е обезобразена. Колко от венецианските аристократи и от другите мъже, които бе познавала, биха дали цялото си състояние, за да видят истинския й лик? Веднъж или два пъти, замаяни от любов или пияни посетители се бяха опитали да издърпат маската от лицето й. Но пред покоите й винаги стояха по двама едри, силни лакеи — най-вече за такива случаи, — които моментално изхвърляха дръзкия джентълмен от дома на господарката си. Само веднъж, преди много години, малко след като бяха дошли във Венеция, един мъж бе успял да види лицето й. Беше се случило, преди тя да е станала известна и могъща както сега, когато никой не смееше да я обижда, защото имаше много влиятелни приятели и любовници и само една тихо пошепната дума в подходящото ухо беше достатъчна виновникът да изчезне завинаги.

Ла Роза Триете нямаше спомен от тази нощ. Беше вечеряла насаме с някакъв господин и преди да отгатне намеренията му, той смъкна маската от лицето й. Ужасеният му поглед й причиняваше болка и досега. Вече не помнеше какво бе станало през онзи ужасен миг на разголване. По някое време в стаята влезе Пърси и я намери застанала пред мъжа, от чиито гърди стърчеше нож. Пърси й помогна да отнесат трупа и никой никога не узна къде е изчезнал мъжът. За нея това беше ценен урок и от този ден нататък тя не позволи никому да я изненада. Дори контът не беше виждал лицето й. Той уважаваше интимната й сфера, уважаваше и основанията й да крие лицето си под маска. Може би усещаше дори възбуда да спи с жена, чието лице не би познал, ако го видеше без маска. Много мъже изпитваха същото. Те се наслаждаваха на тайната, която я обгръщаше, и само тя знаеше истината.

Тя не беше Ла Роза Триете. Тя беше Кейт! Лейди Катрин Андърс, внучка на седмия дук Кемъри и братовчедка на Люсиен Доминик. Кемъри трябваше да принадлежи на нея и на Пърси, не на Люсиен. Двамата с Пърси трябваше да живеят в прекрасната стара къща, не Люсиен. Пърси. Милият, сладък Пърси. А розите? Червените рози? Разбира се, те трябваше да й напомнят за Англия. За милата на сърцето й Англия. За родната земя, от която я прогони Люсиен.

Люсиен ми открадна всичко, каза си Кейт и помилва с трепереща ръка обезобразеното си лице. Заради него умря и Пърси. Пърси беше мъртъв! Погледът на Кейт се устреми към картината, като по чудо останала пощадена от яростния й пристъп. Картината беше драпирана с черен край и можеше да бъде портрет на самата нея, толкова еднакви бяха двамата. Но тя представляваше изображение на млад мъж, облечен в синьо кадифе според модата отпреди двадесет години. Меко извитите устни се усмихваха любезно, очите с цвят на шери сякаш се надсмиваха над света. Той беше толкова красив, когато бе позирал за този портрет, толкова съвършен. Същият като нея, само че в мъжки дрехи. Очите на Кейт се напълниха със сълзи и образът на Пърси се размаза пред погледа й, защото си беше припомнила многото им общи преживявания, особено времето, прекарано в Кемъри. Вкорененият дълбоко в душата й гняв се надигна като буря. Дните в Кемъри бяха толкова прекрасни…

На света съществуваха само те двамата и така трябваше да бъде винаги. Дори краткият й брак с лорд Чарлс Андърс не промени нищо в чувствата й към Пърси — даже съпругът не беше в състояние да разкъса особената връзка между близнаците. Разбира се, тя не обичаше Чарлс и той никога не беше представлявал сериозна конкуренция за Пърси. Омъжи се само заради богатството и титлата му. Един ден той трябваше да наследи значително имущество от баща си, граф Грийнбъроу, трябваше да получи и титлата на старика. Но съдбата пожела графът да надживее сина си и титлата премина в ръцете на някакъв братовчед. Кейт вече се чувстваше като графиня и изведнъж, преди да е успяла дори да мигне, се оказа заможна млада вдовица, измамена от смъртта.

От другата страна беше съпругата на Пърси, лейди Ан, която си въобразяваше, че обичта, която Пърси изпитваше към Кейт, трябва да принадлежи само на нея. Тя непрекъснато се опитваше да раздели близнаците, но така и не успя да го стори. Пърси не можеше да изостави своята Кейт на произвола на съдбата — защото единият не беше нищо без другия. Пърси се ожени за лейди Ан само заради парите й. Двамата отдавна бяха изхарчили всичко, получено от починалия съпруг на Кейт, и бяха останали съвсем без средства. За съжаление бракът на Пърси също не им помогна много, защото парите на лейди Ан не стигнаха за дълго, особено след като се установиха във Венеция. Когато настанаха трудни времена, онази сива мишка, съпругата на Пърси, избяга в Англия, в сигурния скут на семейството си, и остави Кейт и Пърси на съдбата им. Всъщност, Кейт се радваше, че най-после се е отървала от английската мисис и проклетите й хлапета. Кейт неволно се усмихна при мисълта за лейди Ан, която си седеше в Англия и дори не подозираше, че е вдовица. Ако зависеше от нея, тя нямаше да го узнае още дълго, дълго време.

Тя и Пърси бяха силни и оцеляха през дългата първа зима във Венеция. Но Кейт постоянно си повтаряше, че всичко можеше да бъде другояче. Ако не се беше родил Люсиен, тя и Пърси щяха да станат законни наследници на Кемъри. Те щяха да бъдат благословените от съдбата, хората с богатство и влияние. Но не, те си останаха само бедните братовчеди, които получаваха трохите от трапезата. Кейт се взираше като хипнотизирана в обезобразеното си лице и се припомняше едно по едно страшните преживявания, които беше имала през онзи ужасен ден в малката английска гостилница, когато Пърси и Люсиен се бореха да си отнемат пистолета и той неочаквано гръмна. Куршумът разкъса бузата й и тя се строполи в локва кръв. Макар че кръвта, която трябваше да се пролее в онзи злокобен ден, трябваше да бъде на Люсиен.

Планът им не можа да се осъществи, но с Люсиен винаги се случваше така. Кейт се изсмя хрипкаво и си припомни колко пъти тя и Пърси напразно се бяха опитвали да сложат край на живота му. Но братовчед им сякаш имаше девет живота, като котките, и винаги успяваше да им се изплъзне. Бяха минали седемнадесет, не, вече осемнадесет години, откакто бе видяла за последен път Люсиен, и можеше да се надява, че дукът вече е изразходвал отредения му от съдбата късмет и разполага само с един-единствен живот.

Кейт се обърна и с въздишка се запъти към леглото. Отпусна се изтощено върху меката кожа и си пожела да потъне в дълбок сън. Толкова беше уморена… Въпреки това не можеше да спи, не биваше да спи, още не. Първо трябваше да размисли. Пърси беше мъртъв и тя трябваше да отмъсти за смъртта му. Сладкият й Пърси беше мъртъв, а Люсиен живееше в Кемъри. Брат й беше мъртъв, а Люсиен беше създал близнаци.

Кейт разтри туптящите си слепоочия и огледа разрушената си стая. Погледът й беше замъглен от непоносима болка. Трябваше да измисли нещо. Трябваше да намери начин да се отплати на Люсиен за стореното зло. Пърси не можеше да остане неотмъстен. Ще го направя, реши Кейт, прозина се и скри обезобразеното си лице в копринено меката кожа. Люсиен ще си плати, и то скъпо. Щеше да намери начин да му отмъсти, но сега… сега трябваше да спи. Утре щеше да има достатъчно време да обмисли как стори зло на Люсиен Доминик, дук Кемъри.