Ветровете на съдбата

Шеста глава

— Как намирате това, Теди? — попита замислено Кейт. — „Нека сестра ми бъде ангел на милосърдието“. Не… — въздъхна разочаровано тя. — Боя се, че е твърде откровено. О! — провикна се внезапно и в гласа й прозвуча въодушевление. — Ето какво търсех. Чудесно е, наистина. Трябва да призная, че понякога се изненадвам сама от себе си — изхихика тя, потопи гъшето перо в кристалната мастилница и изгледа с удоволствие сребърния прибор за писане.

Теди Уолтъм хвърли отровен поглед към мъчителката си. Забързаното дращене на гъшето перо лека-полека го изнервяше. Е, така поне беше заета и не можеше да причини никому зло. Беше стигнал дотам, че изпитваше благодарност дори за малките промеждутъци спокойствие.

Ден след ден Кейт седеше в библиотеката и се ровеше в прашните книги. Изказванията й, най-често неразбираеми, варираха от изблици на радост и задоволство до ядни проклятия. Търсенето на подходящи строфи от класически и модни стихове, с изпращането, на които целеше да измъчи и обърка още повече врага си в Кемъри, се беше превърнало в нещо като мания. Тя играеше тази жестока игра вече почти два месеца, наслаждаваше се на отмъщението си, а Теди с ужас си представяше реакцията на дука при получаването на тайнствените послания.

Цяло щастие беше, че бяха успели да изпратят отвлеченото момиче в колониите, защото и Лондон, и всички градове, села и имения по крайбрежието бяха засипани с обявления, в които се описваше изчезналата лейди и се предлагаше цяло състояние за сведения, които биха могли да доведат до откриването й. Теди бе изпитал огромно облекчение, а в първия момент и благодарност, че не е станал убиец, защото простреляният джентълмен — истински граф от плът и кръв — също беше обещал богато възнаграждение на всеки, който му даде сведения или му помогне да залови непознатите личности, участвали в отвличането на лейди Реа Клер Доминик и в посегателството спрямо собствената му личност.

Теди се разтревожи много от обявленията, но още по-силен беше гневът му, когато прочете собственото си описание: „изпаднал негодник, среден на ръст, с грубо лице, облечен в мръсен сюртук от червено кадифе“. Много го заболя, наистина, все пак беше мъж и си имаше своята гордост, независимо какъв беше. Освен това досега винаги се беше гордял с външния си вид и беше правил всичко възможно да го поддържа въпреки ограничените си средства. Да не говорим, че червеният кадифен сюртук, описан таткова презрително в обявлението, беше любимата му дреха, а сега трябваше да я натъпче с камъни и да я хвърли в реката. Теди изгледа отвратено скромното си кафяво палто, убеден, че такава невзрачна дреха не е достойна за мъж като него.

— Знаете ли какво, Теди, мисля, че е време да подишаме отново свежия селски въздух — проговори внезапно Кейт. И тъй като беше потънала в мислите си, изобщо не забеляза стъписването на събеседника си. — Намери някого да изпрати писмото, а след това ще започнем приготовленията. Имаме много багаж — завърши весело тя, без да обръща внимание на липсата на въодушевление от страна на наемника си.

— Ние ли ще заминем? — попита със съмнение в гласа Теди. — Аз съм си много добре тук, пред огъня.

— Това е очевидно, но смятам, че Люсиен е вече готов да излезе в открит бой. Не може вечно да се заключва в Кемъри. Не повярвах на очите си, когато преди две седмици видях къщата. Същинска крепост, Теди, от всяко прозорче се подаваше дулото на пушка. Мисля, че е дошло времето да действаме, затова аз лично ще му отнеса следващото си послание — обясни тържествено тя. Гласът й трепереше от радост. — Господи, струваше си всички усилия, които положих, щом отново ще се изправя лице в лице с Люсиен! Този човек има дяволски късмет, иначе двамата с Пърси щяхме да го отстраним от пътя си още преди години. Само като си помисля колко пъти се опитвахме да го убием и как опитите ни постоянно се проваляха, иде ми да зарева като бебе…

— Това не ме учудва — промърмори Теди Уолтъм, който беше стигнал до закъснялото заключение, че нищо не е невероятно, ако лейди Кейт е замесена в него. Отдавна хранеше подозрението, че хората, които се причисляваха към „аристокрацията“, не са съвсем наред с главите. Те вършеха всичко със стил, това беше вярно, но въпреки това не бяха на себе си. Имаха се за ексцентрични, но в крайна сметка бяха просто луди.

— Теди!

Едуард Уолтъм неволно се сви като от удар. Междувременно се беше научил да се бои от този ласкателен тон. Не отговори нищо, надявайки се напразно дамата да забрави за какво го е повикала.

— Теди! — Този път гласът на Кейт прозвуча доста по-остро. — Чуйте какво ще ви кажа. Искам да се запозная с някои от приятелите ви. Тъй като бяхме принудени да се откажем от услугите на Роко, ще имаме нужда от няколко едри мъже, които да помогнат в осъществяването на плана ми. Сигурна съм, че познавате някои по-обикновени хорица, които търсят работа. Познавате този тип, нали, Теди: повече мускули, отколкото разум — обясни небрежно тя, сякаш очакваше наемникът й да ги извади от джоба си.

— Ами… мисля, че бих могъл да намеря нещо, милейди — отговори колебливо мъжът. — За съжаление в момента съм ограничен в свободата си на предвижване. Нали знаете, че ме търсят. Нямам никакво желание да се мяркам из града — обясни сърдито той.

— О, все ще ви хрумне нещо, сигурна съм в това — отвърна Кейт и в гласа й нямаше и следа от съчувствие. — Много жалко, че онзи тип оцеля и можа да ви опише.

— Да, наистина е жалко — съгласи се мрачно Теди. — Още по-лошо е, че е обявил награда за главата ми. Нищо, така поне ще имам възможност да узная кои са истинските ми приятели. Ще ви кажа само, че онази тлъста бъбривка Фаргър със сигурност не е между тях. Вчера чух как разговаряше с един полицай и го насочи по моята следа! — изкрещя гневно той. — Тази жена си мисли, че възможността да прибере в джоба си тлъстата самичка струва много повече от кожата на Теди Уолтъм.

— Вече ви казах, че старата подозира нещо. Именно затова настоях да се преместим в друга гостилница. Трябва да ви кажа, че се чувствам отлично в тази стая над реката. Вонята и влагата ми напомнят за Венеция — отбеляза Кейт, която се интересуваше много повече от удобствата си, отколкото от мършавия врат на Теди Уолтъм. — Почти съм убедена — продължи с усмивка тя, — че като се има предвид притесненото ви положение и липсата на популярност в известни среди, вие също ще се радвате да се отървете за известно време от теснотията на Лондон. Благодарете на съдбата, че имате до себе си човек като мен, който да ви отведе по-далеч от полицията — продължи тя и хвърли нетърпелив поглед към унилото му лице. — Теди, няма никаква полза да седите тук и да се отдавате на мрачни настроения. Чака ни много работа. Това ще бъде кулминацията на плана ми. Цели двадесет години чакам този момент и, кълна се в Бога, няма да позволя на никого да ме лиши от него. О, само ако и Пърси беше с мен, за да преживее деня на великия триумф! — извика с копнеж тя и сплете тесните си ръце като за молитва.

Теди Уолтъм поклати глава, зарови пръсти в отдавна неподстриганата си брада и се загледа в огъня. Единствената му утеха беше, че странният Пърси, за когото дамата непрекъснато говореше, не е тук, за да се наслади на триумфа й. И без това едва се справяше с лудата аристократка, а какво ли щеше да стане, ако имаше насреща си двама… Дълбоко в съзнанието му дълбаеше тъмно предчувствие.

Дукеса Кемъри пристъпваше необичайно бавно към леглото със завеси от светлосиня и сребърна дамаска. Единственият шум в помещението идеше от шумоленето на копринените й поли. Ръцете й оправиха грижливо дантелените възглавници. След като изпъна покривката на леглото, тя огледа пустата стая, чиста и подредена, без нито една прашинка по ъглите. Всичко беше така, както го бе оставила Реа в онази злокобна сутрин.

Дукесата спря пред тоалетната масичка от позлатено розово дърво и се погледна замислено в огледалото. Облечена в тъмносиня копринена рокля, украсена с дантели от Валенсия, тя изглеждаше като младо момиче. Слава Богу, поне дантелите придаваха малко цвят на лицето й. Богато избродираната фуста от бял сатен, с която се носеше тази рокля, сега беше заменена от тъмносиня без никаква украса.

Малката й ръка докосна нежно тоалетните принадлежности и спря върху гравираната четка за коса, в която се бяха заплели няколко златни косъма. Тя помириса един кристален флакон и вдъхна с болка сладкия аромат на жасмин, толкова обичан от дъщеря й.

С треперещи устни дукесата се запъти към високите прозорци и се загледа надолу към градината. Макар че стаята на Реа се намираше в южното крило, прозорците бяха на западната стена. Стоя там, докато светлината на деня започна да избледнява. Зимата наближаваше и се стъмваше все по-рано.

По някое време Сабрина бръкна в джоба на полата си и извади грижливо сгънат лист хартия. Отвори го и се опита да разчете нечетливо надрасканите думи. Сгъстяващият се здрач не й попречи, защото всяка сричка се беше отпечатала като с нажежено желязо в паметта й. После тихо изрече на глас най-новите стихове, пристигнали в Кемъри едва тази сутрин:

Дукесата се взря безпомощно в написаното. Само да можеше да разгадае значението му. Дали в тези редове се съдържаше указание за самоличността на безумеца, отвлякъл дъщеря й? Сигурно беше някой луд, защото досега не бе поискал откуп, нито беше поставил някакви друга изисквания. Ако беше обикновен негодник, щяха да му платят, колкото поиска, и да си върнат Реа. Или зад неразбираемите стихове се криеше намек къде държат отвлечената? В паметта на дукесата изникна писмото, получено преди седмица.

Дукесата затвори очи в безмълвна молитва, надявайки се страховете й да се окажат напразни. Ами ако отвличането на Реа Клер наистина беше дело на зъл, болен дух? Ала дълбоко в съзнанието и оставаше увереността, че дъщеря й е била само пешка в ужасната игра на този безумец. И това я караше да се страхува още повече, защото пешката има много малка стойност, щом веднъж е изпълнила целта си. Но каква беше тази цел? Ако целта на лудия беше да накара родителите да преживеят най-мъчителните страдания в живота си, то той бе постигнал целта си.

Бог да й е на помощ, но тя беше убедена, че мотивът е отмъщение. Но за какво, Господи, за какво? Какво бяха сторили тя или Люсиен, за да заслужат подобно отношение? Или беше станало недоразумение и сега им отмъщаваха за нещо, което са извършили без зли намерения? Не, човек си създаваше врагове дори когато живееше мирно и спокойно, а двамата с Люсиен имаха истински, щастлив брак. Освен това и тя, и той бяха имали доста врагове, преди да се оженят и да се оттеглят в Кемъри. Люсиен на няколко пъти се беше бил на дуел. Дали сега някой от тъгуващите роднини не търсеше разплата? Преди женитбата си Люсиен играеше и по-често печелеше, отколкото губеше. Може би някой син или дъщеря бе решил да си отмъсти за претърпените загуби. Но защо точно сега? — запита се безпомощно дукесата. През последните години не се беше случило нищо особено. Единствената неприятност възникна, когато трябваше да изгонят един слуга за кражба, но той беше неграмотен и нямаше достатъчно ум, за да измисли този дяволски план.

Къде се криеше причината за тази лудост? И защо бяха отвлекли точно Реа Клер? Защо не Франсис или Робин? Единственото що-годе разумно обяснение беше, че този сезон мина дебютът й пред лондонското висше общество. Представянето й беше голям успех, красотата и грацията й засенчиха всички останали дебютантки, чието бъдещо щастие до голяма степен зависеше от успешния бален сезон и доброто впечатление, което трябваше да направят на влиятелните люде.

Реа Клер беше направила впечатление на твърде много хора. Може би някой беше следил изявите й с недобри, пресметливи очи, а фамилното й име беше събудило дремещия звяр в душата му. Една ожесточена вражда можеше да тлее години наред и да чака само една искра, за да пламне буйният огън на омразата.

Дукесата беше сигурна, че в предположенията й има истина, защото едно от писмата в стихове гласеше:

— О, Ваша светлост, нямах представа, че сте тук — извика една от прислужничките, влязла да запали свещите. — Ще дойда по-късно — предложи тя, защото в последно време никой не смееше да смущава мислите на дукесата.

— Няма нищо, Бетси — отговори Сабрина и обърна гръб на прозореца. — Май пак съм пропуснала чая — промърмори тя и хвърли загрижен поглед към часовника над камината. Едва сега беше забелязала колко късно е станало.

— Да, Ваша светлост — прошепна потиснато Бетси и за кой ли път си каза, че господарката й няма да издържи дълго, ако постоянно пропуска следобедния чай. — Но и Негова светлост не се появи — обясни плахо тя.

— Така ли? — изненада се дукесата. — Къде е той, в кабинета си ли?

— Не, Ваша светлост. Чух камериера му да казва, че е отишъл в дългата галерия. Разглеждал картините и изобщо не забелязал, че се е стъмнило — обясни усърдно момичето.

— Разбирам. Благодаря ти, Бетси — рече тихо дукесата и смръщи чело. После огледа за последен път спалнята на дъщеря си и излезе.

Бетси остана още малко в прекрасната стая, мислейки си колко жалко ще бъде, ако лейди Реа Клер не я види никога вече.

Дукесата забърза по тъмния коридор към картинната галерия. Когато влезе, за миг остана заслепена от ярката светлина на канделабрите, поставени само на метър един от друг. Диваните и столовете, разположени покрай стената на дългото помещение, хвърляха странни сенки по пода. Без да се бави, Сабрина се запъти към високия мъж, застанал пред последната картина.

— Какво се е случило, Люсиен? — попита тихо тя, застана до него и също се загледа в портрета, който беше приковал вниманието му.

— Мисля, че вече знам кой е нашият враг, Рина — отговори едва чуто той. Ала в гласа му звучеше такъв страх, че угаси и последната искрица надежда, която мъждукаше в сърцето на жена му.

Погледът й се прикова в картината, на която бяха изобразени дукесата — вдовица и трите й внучета. Русите главици на децата блестяха на светлината на свещите.

— Братовчедите ти? — попита невярващо тя. Малко след сватбата Люсиен й беше разказал за Кейт и Пърси, но след това никога не споменаваше имената им. Очевадно беше принудил самия себе си да забрави за съществуването им — поне до днес. Тя не ги познаваше.

— Защо подозираш тях, Люсиен? — попита Сабрина. — Минаха двадесет години, откакто не сме чували нищо за близнаците. Помня само, че понякога дукесата вдовица получаваше писма и в тях винаги ставаше въпрос за пари. Но това беше толкова отдавна. В последните години от живота си тя престана да поддържа връзка с тях. Помня още, че обикаляха континента. Не съм чувала да са се връщали в Лондон.

Люсиен не откъсваше очи от лицата, които толкова приличаха на неговото. Братовчедите му Кейт и Пърси, близнаците, които го мразеха от дън душа и на няколко пъти се бяха опитали да го убият.

— Нямам сигурно доказателство, само някакво неясно чувство, Рина — проговори предупредително той.

— Понякога чувството е всичко, на което можем да се осланяме — отговори тихо тя и сложи ръката си върху неговата, за да го окуражи да й се довери.

— Помниш ли забулената жена, за която разказваше Франсис?

— Да, и тогава си помислихме — особено когато граф Рендейл си спомни за грамадния слуга, — че може да е била мащехата ми. Франсис се кълнеше, че са говорили на италиански. Естествено беше да се сетя за мащехата си, макар че никога не бих могла да си я представя в тази роля. Тя е алчна и егоистка, но не е убийца.

— Права си. И аз не повярвах, но трябваше да съм сигурен. Освен това Франсис беше на мнение, че жената е била англичанка, въпреки чуждестранния си вид. Изпратих един доверен човек във Венеция, за да проучи дали мащехата ти е напускала града. Докладът му беше повече от ясен: по времето на отвличането дамата е била във Венеция, има достатъчно свидетели, които могат да го потвърдят. Освен това не можем да бъдем сигурни, че мъжът, видян от граф Рендейл, е същият италиански слуга, който е пътувал със забулената дама. Ако е бил друг, значи твърденията й отговарят на истината — и е била само пътничка, минаваща през нашата долина. — Дукът помълча малко и продължи с твърд глас: — После пристигна писмото и в него се съдържаше предупреждение:

Може да е било случайност, но още тогава събуди подозренията ми. Сигурен съм, че смисълът на стиховете е да ни накара да страдаме, но и да потърсим скритото в тях значение. А това отново поставя под подозрение забулената дама. В днешното стихотворение се говори за компаси — близнаци, а предишното би могло да бъде знак за местонахождението на Реа Клер. Решаващата дума в днешния стих е „близнаци“. Кейт и Пърси са близнаци и никой от двамата не предприемаше нещо без участието на другия. Те са като един човек, разбираш ли?… Има и още един стих, който ме накара да се замисля. Помниш ли, в него пишеше, че белезите на другите трябва да ни научат на предпазливост. Тогава повярвахме, че би могло да става въпрос за белезите, които някога сме оставили в душите на враговете си. Но, Рина… — Люсиен отново спря и устреми поглед към малкото момче на портрета, — … ами ако е било казано буквално?

— Кейт е ужасно обезобразена — спомни си Сабрина. — И обвинява теб за това, забравяйки собственото си предателство.

— Точно така. Може би думите имат двойно значение и се отнасят и за моя белег. Това е ясно предупреждение, че някакво действие от моя страна ще предизвика ответна реакция.

Сабрина се взря в ангелските лица на близнаците Кейт и Пърси. Сините им очи, обкръжени от дълги златисти мигли, не издаваха тайните си.

Люсиен потърка несъзнателно белязаната си буза и си припомни някои подробности от бурната си младост. Отношенията между братовчедите открай време не бяха добри, но с годините се влошаваха все повече. Двамата имаха една-единствена цел: да го премахнат от пътя си, за да наследят Кемъри и богатствата му. Ако те бяха похитителите на дъщеря му, той наистина имаше основания да се страхува — омразата на близнаците не знаеше граници. Сигурно щеше да им достави дяволско удоволствие да разрушат онова, което му принадлежеше. Щяха да бъдат безмилостни — особено към неговата дъщеря.

Болката, изпитана в деня, когато Кейт го беляза за цял живот, беше нищо в сравнение с мъченията, на които беше подложен сега. Нямаше нищо по-страшно от това да си представи Реа Клер в ръцете на близнаците.

Сабрина облегна глава на рамото му и той я притисна силно до гърдите си. Усети как раменете й се разтърсиха от безмълвни ридания, затвори очи и притисна зарови белязаното си лице в буйните черни къдрици. В сърцето му бушуваше безсилна ярост. След малко въздъхна изтощено, отвори очи и срещна нарисувания син поглед на Кейт Ратбърн. Дали някой ден ще се изправя отново лице в лице с близнаците? — запита се с болка дук Кемъри.

— Проклет кочияш! Откак напуснахме Лондон, той като че ли нарочно минава през всички дупки по пътя! — изруга ядно Кейт. — А ако още веднъж изстенеш или се прекръстиш, София — продължи предупредително тя, — ще те изхвърля от каретата!

В погледа на Теди Уолтъм се четеше нещо като снизходителност. Вече започваше да свиква с ядните изблици на дамата.

— Прощавайте, милейди, но ако поне веднъж си бяхте държали езика зад зъбите, сега кочияшът нямаше да се опитва да изтръгне и последните ми зъби с проклетото друсане.

— Този човек се държа безсрамно — отговори надменно Кейт. — Трябваше да го поставя на мястото му. Още веднъж ти повтарям, че сгреши, като не нае кочияша, който ни докара първия път. — Каретата премина през поредната дупка и зъбите на жената изтракаха заплашително.

— След онова дяволско пътуване преди два месеца той отказа да има нещо общо с вас — съобщи равнодушно Теди Уолтъм. — Заяви ми, че не би го повторил и за всичките пари на света. Това… — Речта на Теди бе прекъсната от ново раздрусвана, което го запрати към тавана. — Това е най-доброто, което можеше да се намери при тези обстоятелства.

— А какво ще кажете за хората, които сте наели? — попита със съмнение в гласа Кейт. — Надявам се, че поне те си разбират от занаята по-добре от онзи вол на капрата. Обяснихте ли им къде трябва да се срещнем и кога?

— Разбира се, милейди — отговори примирено Теди Уолтъм и си пожела всичко да е свършило и вече да са на път образно към Лондон. Не, това щеше да стане едва вдругиден. Засега той седеше в раздрънканата карета, вятърът свиреше в ушите му, носът му се беше смръзнал на ледена висулка, а лудата лейди не преставаше да дрънка глупости и да кълне дупките по пътя. Най-страшното обаче беше, когато отново започнеше да мрънка под носа си онази дяволска песен…

Дукеса Кемъри люлееше на ръце двумесечната си племенница. Дъщерята на Ричард и Сара се беше родила на разсъмване и бе кръстена с името Доун Ина Верик. Малката беше здраво, хубаво бебе, а няколкото червеникави косъмчета по главицата й показваха, че ще продължи традицията на шотландския си род. Майчинството се отразяваше добре на Сара. Сега тя излъчваше нова увереност в себе си, нова гордост, които не се забелязваха преди раждането на момиченцето.

— Хубаво е, че отново изгря слънце — отбеляза Ричард, докато наблюдаваше с интерес ръчичките на дъщеря си, които се размахваха във въздуха.

— Беше ли вече навън? — осведоми се любопитно Франсис. — По-студено е, отколкото през зимата в Шотландия.

— Ако си спомням добре, ти знаеш отлично какво е да излезеш в студа на Шотландия — отговори през смях Ричард. — Предупреждавах те, но напразно.

— Франсис е като теб, Ричард — намеси се дукесата. — Трябва сам да се увери.

— По-скоро е наследил твоя инат — не й остана длъжен брат й.

Дукесата се усмихна, подаде умореното бебе на майка му и отново се учуди с каква увереност се справяше Сара с майчинските си задължения. Мери беше същата с първото си дете. За разлика от тях Сабрина помнеше и до днес как се уплаши, когато за първи път пое в ръце новородената си дъщеря. А сега се молеше да има възможност отново да я държи в обятията си, да усети как златокосата й глава се свежда към майчините гърди, търсейки утеха. Дали…

— Получих писмо от Мери — заговори тя, опитвайки се да прогони мъчителните миели за Реа. — Пита за Доун и иска да знае дали косичката й още е червена като нейната. И…

— И дали не е станала още по-червена — допълни Ричард и разкриви лице в измъчена гримаса, докато се опитваше да разгледа собствените си огнени къдриш.

— Пита и за теб, Сара — прибави усмихнато дукесата.

— Как е минало пътуването? Имало ли е произшествия? — осведоми се загрижено Франсис.

— Мери пише, че доста са се подрусали, но пристигнали изненадващо добре, ако не се смятат дъждът и състоянието на улиците. Терънс заминал за Лондон, за да се срещне там с няколко офицери, които търсили следа от Реа чак в Испания — продължи уморено дукесата. Всички знаеха, че това няма да доведе до нищо, но се надяваха да се намери поне един човек, който да е чувал за Реа или да я е виждал.

Благодарение влиянието на Люсиен и връзките на Терънс в армията, в цялата страна бяха вдигнати на крак военни подразделения. Досега търсенето оставаше безрезултатно. Реа Клер беше изчезнала, без да остави някакви следи.

— Има и писмо от Стюарт за теб, Робин — обърна се Сабрина към малкия си син, но той не реагира.

Тя погледна сведената тъмна глава и сърцето й се сви от болка. Робин се беше променил най-много от всички. Той открай време обожаваше сестра си и беше привързан повече към нея, отколкото към Франсис. Отвличането й превърна вечно засмения малък дявол, известен надлъж и нашир с номерата си, в потиснато, мрачно, мълчаливо момче. Болката го гризеше отвътре и Сабрина беше отчаяна, че не е в състояние да му помогне.

Андрю обикаляше салона на несигурните си крачета. Докато изследваше непознатата обстановка, вниманието му бе привлечено от блестящите токи, които красяха обувките на Робин. Малкият се засмя весело и се затича към брат си, бърборейки нещо на детския си език. Внезапно се препъна и едва успя да се залови за коляното на Робин с лепкавите си пръстчета.

Момчето смръщи чело и отвърна поглед от пламъците, в които се взираше като замаян. Вдигна ръка и отстрани брат си по начин, който в никакъв случай не можеше да се определи като особено внимателен. Малкият загуби окончателно и без това несигурното си равновесие и падна на килима, надавайки обиден нисък. Погледите на всички присъстващи се устремиха към обляното му в сълзи лице.

— Робин — проговори остро дукесата. Никога не беше разговаряла със сина си с този тон.

Долната устна на момчето потрепери, лицето му пламна от срам.

— Не исках да го блъсна, мамо. Сам не знам какво ми стана, честно. Съжалявам, Анди — извини се той, помогна на братчето си да стане и се опита да изтрие сълзите му. Направи му муцунка, за да го размесели, и го погъделичка под брадичката. Андрю обаче отказа да приеме извинението и продължи да пищи.

— Чаят, Ваша светлост — обяви с изискания си глас Мейсън и смаяно вдигна вежди, когато откри, че малкият лорд Андрю го е заглушил. — Чаят, Ваша светлост — повтори той, този път толкова високо, че гласът му отекна като гръм в салона. Но точно в този момент капризният малък Андрю реши, че е плакал достатъчно, и млъкна изведнъж, така че думите на иконома оглушиха всички присъстващи.

Дукесата изглеждаше толкова изненадана, че лицето на достопочтения старец се обля в червенина.

— Простете, Ваша светлост — проговори засрамено той. Как беше допуснал това — да повиши глас като обикновен селянин в кръчма? Никога не се беше чувствал толкова неловко. Дукесата щеше да бъде напълно права, ако без бавене го изхвърлеше от дома си. — Чаят е сервиран — повтори с обичайния си приятен глас той.

— Благодаря, Мейсън — отвърна Сабрина, без да спомене с нито една дума необичайното му поведение, давайки възможност на иконома да опази свещеното за него достойнство. Строгият й поглед се отправи предупредително към Франсис и Ричард, които бяха готови да се изсмеят.

— Защо не отидеш да потърсиш баща си, Робин? — предложи с усмивка тя.

— Добре, мамо — отговори тихо момчето и отведе забравилия мъката си Андрю до стола на дукесата, откъдето се стигаше най-лесно до масичката за чай. После излезе от салона.

Вратата към кабинета на дука беше открехната. Робин чу гласове и остана навън, за да не пречи.

— Пристигна още едно писмо, Ваша светлост, и си казах, че е най-добре да го донеса направо на вас — казваше тъкмо лакеят. — Мистър Мейсън тъкмо сервира чая, иначе щях да го оставя при него, Ваша светлост. Но като се има предвид колко важно беше последното писмо, реших, че не бива да се бавя.

— Благодаря ти. Действал си правилно, а-а-а… Соумс, нали? — отговори дукът, който очевидно изпитваше благоразположение към младия лакей.

— Да, Ваша светлост, името ми е Соумс — отговори смутено младежът. Рядко се случваше един толкова високопоставен мъж да помни имената на лакеите си.

Дукът взе плика от сребърната табла, разряза го и зачете писмото. След малко вдигна ръка, за да задържи обърналия се да излезе лакей. Последва чакане, което продължи цяла вечност, или поне така се стори на нетърпеливия младеж. Дукът се взираше в писмото с такова строго лице, че накрая Соумс се усъмни дали е постъпил правилно, като му го е донесъл.

Когато дукът най-после вдигна глава, най-лошите страхове на лакея се потвърдиха. Никога преди това младият мъж не беше виждал толкова жесток, нечовешки поглед. В странните очи с цвят на шери искреше такава мрачна решителност, че по гърба на момъка пробягаха студени тръпки.

— Никой в Кемъри не бива да узнае, че съм получил това писмо. Очаквам от теб да мълчиш като риба. Няма да споменаваш пред никого какво си ми донесъл. Ясно ли се изразих? — попита ледено той.

— Да, Ваша светлост. Имате думата ми — увери го нервно слугата.

Дукът най-после забеляза загрижената физиономия на младия лакей и, следвайки някакъв внезапен импулс — нещо, което не беше в характера му, — реши да го успокои.

— Постъпи правилно, Соумс — рече тихо той.

Похвалата на дука изтри в един миг потиснатостта от лицето на лакея и той излезе от кабинета на господаря си широко усмихнат. Беше постъпил, както му повеляваше дългът. Дори не подозираше, че обещанието за мълчание ще предизвика цяла поредица от събития, които ще застрашат живота на дук Кемъри.

Само след четвърт час Люсиен Доминик се беше преоблякъл и бързаше с големи крачки към обора.

— Оседлай коня ми — заповяда той на първия ратаи, който попадна пред очите му. Момъкът, който стоеше до вратата и дъвчеше стрък трева, едва не се задави. Никога не се беше случвало Негова светлост да се яви лично в оборите, преди да е пратил вест, че има нужда от оседлан кон за разходка.

Много скоро след като ратаят изчезна забързано, за да изпълни заповедта, Батърик, който наблюдаваше загрижено царството си, откри нервно разхождащия се пред вратата господар на Кемъри и незабавно нареди на втори ратай да помогне на първия.

— Ваша светлост — започна главният коняр и обичайно резкият му глас прозвуча виновно, — простете, че ви забавихме. Вероятно са пропуснали да ни уведомят. Изпитвам дълбок срам, че ви оставям да чакате, Ваша светлост. — Той потропа нетърпеливо с крак и се обърна, за да види идват ли вече ратаите с коня.

— Не съм изпращал вест в обора — отговори кратко дукът, който беше зает с обмислянето на плана си. Взираше се някъде в далечината и изобщо не забелязваше какво става около него. Облечен в прост сюртук, брич от сърнешка кожа, високи ботуши и най-обикновена ленена вратовръзка, той изглеждаше строг и недостъпен.

Батърик се покашля нервно и прокле на ум ратая, който се бавеше необичайно дълго. Недоумяваше кой е бил този, който е пропуснал да го уведоми за излизането на господаря.

— Батърик — проговори внезапно дукът, — старият мистър Тейбър познаваше ли добре братовчедите ми Кейт и Пърси?

Батърик зяпна от изненада.

— Лейди Кейт и лорд Пърси ли, Ваша светлост? — повтори като замаян той. Никой в Кемъри, включително господарят му, не знаеше как е протекъл животът на близнаците. Дяволска двойка бяха двамата. Кръвта им беше черна и подла и Батърик много пъти беше благославял деня, когато ги прогониха от Кемъри.

Главният коняр се окопити бързо, вдигна високо вежди и се опита да си спомни.

— Ами да, мисля, че старият Тейбър познаваше лейди Кейт и лорд Пърси не по-зле от всички хора от Кемъри. А той не е забравил нито едно лице, което е виждал дори веднъж в живота си, всички го знаят. Спомням си даже — продължи зарадвано той, забелязал очевидния интерес на дука — как на няколко пъти идва да говори с дядо ви, стария дук, защото лейди Кейт се отнасяше много зле с малката си кобила. Простете ми, сър, но младата лейди никога не се е държала като истинска дама. Това е истината — заключи тържествено Батърик, който нямаше намерение да променя мнението си за лейди Кейт, макар че беше братовчедка на Негова светлост.

Дук Кемъри прие критиката с равнодушие.

— Значи, ако беше видял братовчедите ми, мистър Тейбър щеше да си спомни кои са?

— Ами да, така мисля. Той не забрави малката кобила. И аз я помня, мило и кротко животно беше. Какъв позор, че лейди Кейт се отнасяше така зле с нея. Когато си счупи крака, мистър Тейбър пак поиска да говори със стария дук и беше много развълнуван. И това помня, да — завърши Батърик и доволно скръсти ръце пред гърдите си. Никога нямаше да забрави как беше забранил на лейди Кейт достъпа до оборите и обичаните си коне.

Най-после конят на дука бе доведен и той се метна на седлото, усещайки със задоволство допира на верния си меч до бедрото.

— Дай ми кобурите, Батърик — заповяда той.

Батърик изпрати един от зяпналите ратаи да донесе кобурите и едва сега забеляза пистолетите, които дукът беше прибрал в джобовете на жакета си. Челото му се смръщи толкова силно, че очите му почти изчезнаха под тежките вежди. Какво ли беше замислил господарят?

Той закрепи лично кобурите за седлото и дукът прибра пистолетите по местата им. После кимна кратко и препусна в галоп към входната алея, без да се обърне нито веднъж.

Ако си беше дал труд да погледне през рамо, дукът щеше да се смае. Батърик не помръдна от мястото си, проследи с остър поглед отдалечаващия се ездач, а след малко опря ръце на хълбоците си. Лицето му изразяваше дълбока загриженост. Изведнъж обаче главният коняр се плесна с такава сила по бедрата, че привлече вниманието на всички оборски ратаи. Викът му издаваше такъв яд, че едно уплашено момче се спъна и едва не падна:

— Да ме вземат дяволите! Гълъбицата, малката гълъбица! — изкрещя разярено той и лицето му пламна от вълнение. — Гълъбче, ето какво било. Заслужавам да ме нашибат с камшик, че не се сетих по-рано. Конят на лейди Кейт носеше името Гълъбицата. Ето какво е искал да ни каже старият Тейбър. Преди да издъхне, ни е предупредил за убиеца си. Не можеше да пише, затова е нарисувал на пода гълъб. А аз, слепецът, не видях очевидното!

Той се взря като замаян към пустата алея и лицето му помръкна още повече. Вече знаеше накъде се е запътил дук Кемъри — да се срещне с лейди Кейт и коварния й брат лорд Пърси.

Робин Доминик се промъкна през тежката врата, която служеше да държи неканените гости по-далеч от личния кабинет на дук Кемъри. Сърцето му биеше до пръсване, защото знаеше, че баща му ще се разгневи ужасно, ако го хване да тършува в работната му стая. Даже на членовете на семейството беше забранено да идват тук. Само майка му се осмеляваше да влиза неканена, но не и преди да е почукала.

Робин огледа нервно пустата стая — защото знаеше, че няма много време за търсене. Едва беше успял да се скрие в една тъмна ниша, когато баща му изскочи като ураган от кабинета си и се втурна нанякъде, но в никакъв случай не към салона, където семейството се беше събрало на чай. Робин проследи с нямо учудване как баща му изтича надолу по голямата стълба, вземайки по две стъпала наведнъж. По пътя съблече жакета си и изчезна с бързи крачки в посока към южното крило, където се намираха покоите му.

Робин понечи веднага да се промъкне в кабинета, но група лакей, които оживено разговаряха, спряха в коридора точно пред скривалището му и го принудиха да прекара доста време в нишата. Най-после се появи скованата фигура на Мейсън, която веднага прогони бъбривите слуги и Робин успя да се промъкне незабелязано в кабинета.

След като затвори след себе си вратата, той огледа грамадното помещение. Дървената ламперия на стените, лавиците с книгите и тапицираните с кадифе кресла от двете страни на камината му направиха силно впечатление. Истинска мъжка стая, почти спартанска, но въпреки това приятна за живеене, тъй като великолепната патина на старото дърво, излъскано и полирано, блещукаше меко в светлината на огъня и й придаваше уют. Пред високите прозорци висяха тежки кадифени завеси, а през украсените с фамилния герб стъкла проникваше бледото сияние на слънцето.

На стената до вратата висяха няколко кръстосани мечове и прастари щитове с герба на дуковете Кемъри. При други обстоятелства Робин щеше да им посвети цялото си внимание, но днес погледът му беше съсредоточен върху махагоновото писалище, до което никои не смееше да се доближава без изричното позволение на баща му.

Два сребърни свещника сякаш стояха на стража от двете страни на масивния плот, миниатюрата на майка му в сребърна рамка заемаше почетното място в средата. Гъше перо лежеше забравено върху отворената счетоводна книга, голямо мастилено петно загрозяваше акуратно подредените редици числа.

Робин разгледа пликовете със счупени печати, но писмото, което търсеше, не беше между тях. Пое си дълбоко въздух, мушна се покрай грамадния стол на баща си и се спъна в един резбован крак. Треперейки от страх и вълнение, момчето отвори средното чекмедже, същото, в което баща му бе прибрал тайнственото послание. Ето го най-после, каза си облекчено той и доволно се засмя. Протегна ръка и…

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

Робин толкова се стресна, че политна назад и се строполи върху стола. Писмото излетя от ръката му и се приземи на пода пред писалището, далеч от обсега на ръката му.

— Франсис! — извика момчето и в гласа му прозвуча истинско облекчение. Нищо, че по-големият му брат се беше намръщил като буреносен облак.

— Ще си имаш сериозни неприятности, Робин — заговори строго Франсис, който не разбираше как малкият нахалник се е осмелил да проникне в светая светих на баща им. — Този път татко ще има всички основания да те накаже най-строго. Господи, как посмя да се ровиш в писалището му?

— Франсис! — извика сърдито Робин, но бързо понижи глас и продължи със съзаклятнически тон: — Ти не разбираш, аз…

— Много добре разбирам — прекъсна го Франсис, наведе се и вдигна писмото, паднало от ръката на братчето му. — Неутолимото ти любопитство отново те е повело по кривия път. Постъпката ти е непростима, Робин, и честно казано, аз се срамувам за теб.

— Какво ти любопитство, Франсис! — възмути се момчето и гласът му се задави от обида. — Не разбираш ли, че писмото би могло да има нещо общо с Реа?

Франсис млъкна като ударен.

— Какви ги говориш? — попита след малко той и помогна на братчето си да се измъкне иззад писалището.

— Писмото, което държиш в ръката си, е пристигнало в Кемъри само преди минути. Бях на вратата на кабинета и чух татко да казва на лакея, че никой, ама никой не бива да узнае за получаването му.

Погледът на Франсис се отмести от лицето на Робин към писмото и в очите му се изписа съмнение.

— Е, и? Татко има много делови интереси, които не те засягат.

— Татко заповяда на лакея да мълчи дори пред мама — възрази остро Робин. — А той никога не е имал тайни от нея.

— Решението е негово и ние не бива да го поставяме под въпрос — нито пък мотивите му — каза строго Франсис. Не искаше да признае, че поведението на баща им е било наистина странно.

— Татко не слезе в салона за чай, нали? — попита ядосано Робин, макар че и самият той не знаеше какво би трябвало да предприемат. — Иначе нямаше да дойдеш да ме потърсиш тук.

— Сигурно вече е там и се пита къде сме.

— Не — възрази твърдо момчето. — Татко тръгна към обора.

— Откъде знаеш? — усъмни се Франсис и хвърли бърз поглед към писмото в ръката си.

— Защото го видях да тича към частните си покои и още по пътя да сваля жакета си. Никога не е бързал така. И причината е в писмото. В очите му светеше неудържим гняв — обясни развълнувано Робин и хвърли уплашен поглед към вратата, сякаш баща му беше застанал там и го слушаше. — Прочети го, Франсис — реши се внезапно той и подръпна брат си за ръкава. — Прочети писмото!

Франсис се взираше като хипнотизиран в тайнственото послание. Знаеше какво го очаква, ако отвори частната кореспонденция на баща си, но надви страха си и разтвори сгънатия лист.

Дук Кемъри препускаше на изток, право към огромния стар дъб, споменат в анонимното послание. Подозрението му по отношение на похитителите се бе превърнало в ужасяваща увереност, защото много малко хора знаеха за съществуването на старото дърво, да не говорим за тясната пътека, която се виеше през долината и заобикаляше езерцето в задния й край. Там се издигаше огромен дъб, чиито клони бяха хвърляли сянка още над първите обитатели на Кемъри.

Долината, в която растеше дървото, беше преживяла много кръв и насилия. Тук бе проляна кръвта на саксонските въстаници, избити от калените в безброй битки нормански нашественици. Битката беше станала преди около седемстотин години, в ден, подобен на днешния, когато вятърът гонеше сиви облаци и огромният дъб не правеше сянка. Легендата мълвеше, че стотина крепостни, предани до смърт на лорда си, се сражавали цял ден под стария дъб с ръждясали коси и сърпове и паднали под мечовете на завоевателите. Когато паднал и господарят им, той проклел с последния си дъх норманските убийци и всичките им наследници.

Проклятието беше останало без последствия, но никое поколение от семейство Доминик не го беше забравило. Защото умиращият саксонски лорд беше предрекъл, че един ден ще се върне, за да отмъсти, и под дъба ще се лее норманска кръв, която ще се смеси с кръвта на падналите саксонци.

Люсиен видя дъба отдалеч, но дори не помисли за старото проклятие. По-важното беше да откопчее кобурите на седлото. После претърси долината за признаци на засада, защото беше сигурен, че враговете са му заложили коварен капан. Всеки, който го видеше тук, щеше да го сметне за луд или най-малкото за лекомислен, защото беше тръгнал на сигурна смърт. Много хора щяха да си кажат, че сам си е виновен, но той знаеше, че просто няма друг избор. Ако искаше да види дъщеря си жива, трябваше да го направи.

В писмото пишеше кратко и ясно, че ако не дойде сам, Реа Клер ще бъде убита. И тогава той ще бъде отговорен за това кърваво дело.

Когато наближи дъба, Люсиен си каза, че похитителите лесно могат да предвидят действията му. Те би трябвало да знаят, че бащата никога не би рискувал живота на дъщеря си. Той идваше сам в ръцете на враговете си, но нямаше какво друго да стори, освен да изпълни желанието им и да замени своя живот срещу този на дъщеря си.

Все пак дук Кемъри не беше глупак и нямаше намерение да се предаде лесно. Преди да пожертва живота си, трябваше да бъде абсолютно сигурен, че дъщеря му е здрава и читава.

За нещастие Люсиен Доминик нямаше шанса да застане лице в лице със смъртния си неприятел. Само на няколко метра от стария дъб той бе улучен от внезапен пистолетен изстрел. Куршумът се заби в рамото му и жакетът му се обагри в кръв. Става Богу, раната не беше дълбока, нито толкова опасна, колкото изглеждаше.

Тримата нападатели обаче бяха уверени, че са улучили смъртоносно жертвата си, затова излязоха от прикритието си и закрачиха без бързане към мъжа, който бавно се свлече на седлото. Врагът беше победен. Вече нямаха причини да се страхуват.

За съжаление убийците не знаеха нищо за човека, когото им бе наредено да премахнат, и не проявиха никаква предпазливост. Макар че изпитваше адска болка, дук Кемъри напрегна слух и долови част от разговора им.

— Само изхабихме хубавия барут. Нали ти казах да го свалиш с първия изстрел! Като те гледам, не си сляп, тогава значи си глупак. И без това ни заповядаха да го убием, какво значение има дали сега или по-късно?

— Как да няма значение, тъпако! Ако го заведем жив, ще получим повече пари.

— Вслушвай се в съветите на брат си, Джаки. Доста отдавна работя за дамата и те уверявам, че тя винаги изпълнява обещанията си. Обаче е ужасна скъперница и със сигурност щеше да се зарадва, че не й се налага да плати пълната сума — намеси се поучително Теди Уолтъм. — Най-добре е да следваме точно заповедите и. Това е единственият начин да останем живи. Тази жена има черно сърце, по-черно дори от това на дявола. И не се спира пред нищо! — въздъхна той, после избухна в смях. — Видях със собствените си очи как застреля верния си слуга, без дори да й мигне окото. Знаете ли колко съжалявам, че се наех да служа при тази облечена в черно вещица! Трябваше веднага да си плюя на петите, но дамата знае как да ги метне примката около врата и да я затегне здраво. Кръвта й е студена като лед и колкото по-бързо свършим тази работа, толкова по-добре за всички ни. Ще го отнесем при нея, а тя нека се забавлява с него както си знае. Сигурно ще му говори за дъщеря му и не се знае кога чак ще ни заповяда да го убием — обясни потиснато мъжът. Единственото му желание беше да изпълни това последно поръчение и веднага да обърне гръб на лудата лейди.

— Каква дъщеря? Какви ги говориш? В каретата няма никой друг, освен дамата в черно и старата слугиня, която не престава да мърмори под носа си.

— Не си блъскай главата за неща, които не разбираш — отговори високомерно Теди Уолтъм. — Дъщерята беше само примамка, за да дойде татенцето под дъба. Но мога да му кажа, че ще има възможност да я види отново само ако възкръсне — предрече той и обърна гръб на жертвата си, макар и за миг. Неволното движение на дука убягна от вниманието му. — Да вървим, момчета! — извини весело той. — Да си свършим работата, а после ще се стоплим с бутилка ром.

Скрита на сигурно място под един хълм наблизо, Кейт беше слязла от каретата и можа да вади как Люсиен рухна на седлото си, улучен от коварен куршум. Тя запляска радостно с ръце, когато Теди Уолтъм и двамата му помощници изскочиха от скривалището си зад дъба. Сега й се искаше да е по-близо до мястото на действието, за да види безнадеждността, изписала се по лицето на Люсиен, когато бе установил, че са го примамили в капан. Много скоро тя щеше да изпита върховната радост в живота си — да се изправи лице в лице със смъртния си враг и да се наслади на безпомощността му.

Франсис и Робин напуснаха Кемъри двадесетина минути след баща си и сега бързаха да го настигнат. И двамата познаваха добре околностите на имението и бяха успели да съкратят пътя си, така че влязоха в долината почти веднага след него.

Но въпреки цялото бързане, синовете на дук Кемъри пристигнаха твърде късно. Още докато препускаха по тясната пътека, двамата забелязаха на отсрещната страна на езерцето фигурата на баща си, увиснал безсилно на гърба на коня. Спряха за малко и безпомощно проследиха как иззад големия дъб се появиха трима мъже.

Робин смушка с колене пъргавата си кобилка, помота си и с камшика, за да не изостане от брат си, който беше пришпорил своя Ел Сид веднага щом забеляза тримата нападатели. Робин понечи да му извика, но се сети, че ще се издадат, затова стисна здраво зъби, улови юздите на кобилата си и се втурна смело в облака прах, вдигнат от копитата на Ел Сид. Но само след минута Франсис забави темпото и позволи на брат си да го настигне.

— Робин! — проговори през рамо той. — Вземи пистолета ми. Зареден е освободил съм спусъка. Не е толкова важно да улучиш. Прицели се в мъжа с кафявия жакет и отвлечи вниманието му. — Франсис се обърна назад и сложи пистолета в протегнатата ръка на брат си. После се надигна на седлото и устреми поглед напред, където мъжете бавно обкръжаваха ранения дук.

В момента, когато Франсис помисли, че всичко е загубено, баща му се изправи светкавично и в ръката му блесна пистолет. Изстрелът завари нападателите напълно неподготвени. Мъжът, който вървеше пръв, се хвана за гърдите и се строполи в праха. Беше улучен смъртоносно.

Смаяното лице на нещастника можеше да се мери единствено с израженията на двамата му другари. Теди Уолтъм и братът на Джаки Потър обезумяха от страх, когато уж обезвредената им жертва внезапно ги нападна.

Все пак Теди Уолтъм ненапразно беше живял толкова дълго по опасните лондонски улици. През тези години той бе овладял няколко трика, които винаги му бяха помагали да отърве кожата. И сега измъкна светкавично втория си пистолет и го насочи право към гърдите на ранения дук.

За съжаление цялото му внимание беше съсредоточено върху Люсиен Доминик и острият му иначе слух дори не долови бързо приближаващия се конски тропот. Най-малко беше очаквал следващия изстрел да отнесе върха на ботуша му. Болезненият му вик и диво размаханите ръце не само подплашиха едрия кон, ами и предизвикаха изстрел, който мина високо над главата на дук Кемъри. Гърмът подплаши още повече жребеца и дукът, който не можеше да държи юздите с ранената си ръка, падна от седлото.

Куршумът, изстрелян от Робин, се заби в земята, Франсис се втурна в галоп към баща си. Мускулестите хълбоци на Ел Сид застанаха като жива стена между дук Кемъри и стреснатите му убийци. Намесата на синовете му даде на дука няколко скъпоценни секунди, през които успя да извади меча си. Той се изправи и миг преди да нападне престъпниците, в ума му се запечата завинаги една картина: малкият му син Робин стоеше с разкрачени крака, стискаше с две ръце дръжката на тежкия пистолет и с убийствен блясък в очите се целеше в убийците на баща си.

Братът на Джаки Потър пръв изпита на гърба си могъщия гняв на дук Кемъри. Том Потър също измъкна сабята си, за да се защити, но веднага разбра, че няма никакъв шанс срещу този изкусен майстор на оръжието, който притежаваше не само дяволски умения, но и нечовешка сила — той парираше ударите му с лекота, макар че раната на рамото му продължаваше да кърви изобилно.

Теди Уолтъм също беше в притеснено положение. И най-неприятното беше, че някакъв си хлапак с жълто около устата лека-полека го изтикваше назад — младо момче, а въртеше меча не по-зле от всеки лондонски майстор. Сигурно е имал за учител някой от най-добрите французи, каза си огорчено Теди и макар и неохотно, изпита възхищение към младежа, който вероятно беше син на дук Кемъри. В началото приликата толкова го слиса, та го обзе недоброто чувство, че е започнал да вижда двойно. Постоянната злоупотреба с алкохола си казваше думата — и то в най-неподходящия момент.

Ще стане още по-лошо, помисли си мрачно той и в следващия миг чу болезнен вик. Том Потър се препъна и се строполи на земята. Мечът падна от ръката му, без да причини вреда. Теди Уолтъм стисна здраво зъби, защото противникът му, който надали имаше и шестнадесет години, продължи да се сражава с лекотата на опитен фехтовач. Теди беше опитал всички хватки и трикове, които знаеше, но младият лорд ги отбиваше без усилие. Краката му работеха безупречно, очите му бяха непогрешими, но най-страшна и заслужаваща уважение беше смъртоносната акуратност на острието му. Накрая Теди се убеди, че единственият му шанс за спасение е бързото оттегляне. Нищо, че щеше да бъде изтълкувано като проява на страхливост.

В мига, когато взе това решение, Теди Уолтъм усети с огромна изненада, че шпагата на противника се заби дълбоко в рамото му. С невярваща гримаса, която не можеше да се сравни дори със странния израз, изписал се по момчешкото лице на Франсис Доминик, който за първи път в живота си раняваше човек, Теди Уолтъм изпусна шумно въздуха от дробовете си и едва задържа напиращия в гърдите му вик. Политна назад, очаквайки смъртоносния удар, но момчето очевидно не беше жадно за кръв и не се възползва от предимството си. След като беше обезвредил противника си, Франсис посвети цялото си внимание на съдбата на ранения си баща. Обезвреденият противник престана да съществува за него.

Теди Уолтъм може и да беше победен от един голобрад младеж, но не беше глупак и веднага се възползва от шанса си за бягство. Той не беше човек на честта, за да остане на място и да се бие до последен дъх — особено след като видя приближаващия се дук Кемъри и жаждата за убийство в странните му очи. Теди се обърна и хукна да бяга като подгонен дивеч.

Скрита зад дърветата, които растяха по хълма, Кейт видя всичко и от гърлото й се изтръгна задавен вик. Когато и вторият наемник се строполи в безсъзнание на земята, яростта я задуши. Как можа да се случи това? Какво, по дяволите, стана с внимателно премисления план? Момчетата! Децата на Люсиен бяха осуетили отмъщението, чиято сладост вече бе изпитала. Очите й отказваха да повярват. Онова хлапе беше стреляло в крака на Теди Уолтъм, а младежът — без съмнение Франсис Доминик — успя да защити баща си с тялото на могъщия си жребец, а след това без усилие прониза рамото на Теди Уолтъм.

— Проклет да е! Проклета да е душата му! — изсъска тя, като видя с колко усилия Теди парира последния удар, как се обърна и се запрепъва нагоре по хълма с липсващия връх на ботуша си.

Кейт заудря като побесняла стъблото на близкото дърво, без да може да откъсне очи от тъжната карикатура на мечтата си. Люсиен отново успя да й се изплъзне! Точно когато трябваше да бъде неин. Колко пъти вече му се бе удало да отрази нападенията й. А сега трябваше да лежи по лице пред нея и да моли за милост. Но не, той отново беше излязъл победител. Онези трима глупаци бяха объркали всичко. Планът й беше отишъл по дяволите.

Същите или поне подобни мисли вълнуваха Теди Уолтъм, докато тичаше да се скрие на сигурно място. И сам не знаеше колко пъти се плъзна и политна в калта. Струваше му се, че пада на всяка крачка. Какво ли ще правя, ако съм загубил големия пръст на крака си, помисли си обезкуражено той и закуцука напред. Рамото му пареше като огън. Убеден, че адските кучета са по петите му, той хвърли поглед през рамо и въздъхна облекчено — поне засега никой не го преследваше.

Останал почти без сили, Теди Уолтъм се закатери по хълма, падна още няколко пъти и най-после успя да стигне върха, където дамата сякаш нямаше друга работа, освен да наблюдава мъчителното му изкачване. Той й протегна ръка за помощ, хлъзна се отново, но тя изобщо не се раздвижи. Просто стоеше и го гледаше.

— За нищо не ви бива. Проклет глупак. Малоумник. Кретен — изсъска с едва удържана ярост Кейт и изгледа безучастно окървавения си наемник. — Вие разрушихте всичко, за което съм си мечтала цял живот. С вашата страхливост объркахте прекрасния ми план. Трябваше да ви изхвърля навън с ритници още щом ви видях. Ако не се бяхте показали така глупашки иззад дървото, сега Люсиен щеше да е в ръцете ми и да моли за милост.

— Вие сте напълно луда, жено! Този мъж никога няма да падне на колене пред вас, нито пред когото и да било другиго. Лека-полека започвам да разбирам защо още преди години ви е пратил по дяволите — изрева в отговор Теди Уолтъм. Търпението го беше напуснало заедно с куража. Сякаш заедно е кръвта беше изтекъл и страхът му от безумната лейди.

— Не знам какво е станало помежду ви, но то е било достатъчно отвратително, за да ви държи далече от дука през всичките тези години — и вас, и проклетия ви Пърси. Ще ви кажа едно — продължи той, надиша се и се олюля от напрежението: — Той очевидно е знаел какво върши, като ви е изгонил чак във Венеция. Господи, жено, в сравнение с вас обитателите на Нюгейт са мъченици и светци. А що се отнася до мен, аз не ставам за светец, затова ви казвам сбогом, милейди — заключи със злобно задоволство той.

— Какви ги дрънкате? Какво означава това? Къде сте тръгнали, глупако? — изкрещя Кейт, но Теди Уолтъм без бавене й обърна гръб.

Тя събра копринените си поли и хукна след него, побесняла от гняв, неспособна да разсъждава разумно. Ала едва бе успяла да направи две крачки, когато Теди Уолтъм се обърна, сграбчи я за китки те и изтръгна скрития под роклята й пистолет.

— Казах ви, че си отивам, милейди, но не като грамадния ви приятел, нещастния идиот Роко. Аз съм малко по-умен от него и научих добре урока си. Знам колко струва вашата лоялност — обясни саркастично той и погледна пистолета в ръката си. — Само още една крачка, и в гърба ми щеше да зейне дупка, нали така?

— Свиня такава! Изведнъж станахте смел, но нима забравяте, че знам кой сте? Ще разтръбя името ви из цял Лондон. Властите ще искат да си поговорят с вас, но едва след като са сложиш примката около скъпоценния ви врат.

— Продължавайте все така, милейди. Само че не се радвайте преждевременно, защото добрият стар Теди Уолтъм дори не помисля да присъства на увенчаването си. Никой няма да види дори върха на носа му в Лондон, нито пък в Англия. Теди ще иде в друга страна и ще се нарече с ново име. Обзалагам се, че когато тръгна на път, вие отдавна ще се пържете в ада — заключи подигравателно той.

Кейт стоеше като втрещена, неспособна да проумее, че един прост лондонски крадец и убиец смее да й говори по този дързък начин. Как се осмеляваше да се обръща така безсрамно към лейди Катрин Андерс? Как смееше да я изоставя точно когато тя имаше крещяща нужда от него? Той имаше още задължения към нея. Негова беше вината за провала на плана й. Не, тя нямаше да търпи подобно безочие. Нямаше да му позволи да й избяга. Без да се бави, тя събра полите си и затича след клатушкащата фигура.

Когато заобиколи хълма, я обзе паника, защото жалката фигура на Теди Уолтъм вече не се виждаше. Не, ето го там! — Бързаше към конете, привързани към каретата. Извън себе си от гняв, Кейт хукна да го догони. Бързите й крака скоро стопиха преднината му.

Отначало Теди Уолтъм помисли, че го е връхлетял ястреб. Остри нокти се впиха в кожата му и заплашиха да я разкъсат. Ала като видя мършавите ръце с опасно изпилени остри нокти, той позна нападателя.

Ноктите на изисканата дама раздраха бузата му и от устата му потече кръв. Теди се сгърчи от болка, но после бе обзет от смелостта на отчаянието. Без да обръща внимание на парещата болка в ръката си, той посегна назад и сграбчи ръката й. После я дръпна и грубо я прехвърли през рамо.

Кейт се озова в безкрайно унизително положение. Тя изпъшка и се опита да надигне главата си. Но преди да е успяла дори да коленичи, усети как ръката му я стисна за тила и попречи на движенията й.

— Тъй като е дошло време да разтурим нерадостното си партньорство и всеки да тръгне по пътя си, мога само да кажа, че се надявам никога вече да не ви срещна — проговори с усмивка Теди Уолтъм. — Мисля обаче, че почтеността изисква моята тайнствена благодетелка да ми покаже лицето си. И без това ще получа твърде малка награда за усилията си, да не говорим, че безброй пъти излагах живота си на опасност.

— Не! — изпищя Кейт и отчаянието й придаде нечовешка сила. Трябваше на всяка цена да попречи на Теди Уолтъм да смъкне маската от лицето й. Но също толкова фанатично, колкото тя се стараеше да запази тайната си, Теди Уолтъм бе решен да я разкрие.

Онова, което мъжът очакваше да види и над което си беше блъскал главата месеци наред не беше нищо в сравнение с реалността. Когато откъсна моделираната маска от лицето на Кейт, ръцете й се стрелнаха към обезобразената буза, но не успяха да я скрият от погледа му.

Теди Уолтъм беше толкова поразен, че отстъпи крачка назад и заклинателно вдиша ръце, сякаш искаше да се предпази от тази ужасяваща гледка. Ужасът в очите му беше непоносим за Кейт, но едва прошепнатото „Боже мой“ едва не я уби. Кейт се сви на кълбо, но душата и гордостта й бяха разголени пред лицето на един обикновен лондонски крадец. Всичко, което години наред бе крила от любопитни очи, сега беше безмилостно изложено на дневната светлина.

Теди Уолтъм гледаше като втрещен обезобразеното лице на лудата лейди. В очите му се четеше едновременно възхищение и страх. Белегът беше дебел, зараснал накриво и обезобразяваше по отвратителен начин зашеметяващо красивото женско лице. Каквото и да е било онова, което беше пробило меката плът на бузата, то беше изтеглило лявата половина на устата силно надолу, а ъгълчето на окото беше толкова изкривено, че правеше погледа злобен и неподвижен.

— Велики Боже, сигурно е истински ад да живееш с това, а, милейди? — проговори с усилие Теди. Вече му се гадеше от вида на сълзите, които се стичаха от очите на жената. Затова й обърна гръб, скочи на гърба на първия кон, който се изпречи пред очите му, и без да се обърне нито веднъж, препусна в посока северозапад, където се намираше Бристол. Там със сигурност щеше да намери някой кораб за колониите. Много пъти беше чувал, че Бостън е град, който непрекъснато се разраства — и вероятно именно там беше най-подходящото място за предприемчив човек като него. Теди Уолтъм знаеше много добре, че трябва да скъса веднъж завинаги с миналото си.

Това беше мъдро решение, защото само след час имението Кемъри и околните села бяха вдигнати на крак и всички мъже се втурнаха да търсят неуспелия убиец. Слуги, градинари и ратаи със святкащи от злоба очи, придружени от най-силните селяни, претърсваха всяка педя земя, за да намерят похитителите на лейди Реа Клер. Дукът искаше да ги изправи пред съда, по кръвожадната тълпа със сигурност нямаше да им окаже тази милост.

В голямата къща на Кемъри господарят бе принуден да седи бездеен и да понася постоянното бъбрене на загрижената Роули, която се суетеше около него. Сръчните и ръце се справиха отлично с почистването и превързването и сега тя мърмореше и се сърдеше, че пациентът не желае да се вслуша в разумните й съвети.

— Раната от куршум си е рана от куршум, все едно лека ли е или тежка. Имали сте късмет, че не е строшил костта, но въпреки това отворът е дълбок и сте изгубили много кръв. А ей сега ще дойде и онзи стар глупак, докторът, и ще нареди да ви пуснат още кръв. — Роули изпухтя презрително. — Никога не съм вярвала в методите му, никога. Не сте ли съгласна с мен, милостива госпожо? — обърна се тя към дукесата, която през цялото време беше седяла необичайно тиха и неподвижна.

— Разбира се, Роули. Вие сте олицетворение на здравия разум — отговори безизразно Сабрина. Само дукът разбираше какво става в душата й. Жена му кипеше от гняв.

— Благодаря ти, Роули — рече дукът и тонът му беше недвусмислено отпращане. Даже закоравялата Роули нямаше как да не го забележи. — Дукесата ще се погрижи за мен. Нищо лошо няма да се случи.

— Ами добре, щом така смятате, Ваша светлост — отговори с обида в гласа Роули, която не обичаше друг да се грижи за пациентите й, дори ако това беше самата дукеса.

След като вратата се затвори зад гърба й, дукът се обърна към жена си, която седеше в креслото насреща му, изправена като свещ. Нямаше защо да гадае, за да разбере на какво се дължи шевът й.

— Проклет да си, Люсиен — проговори дрезгаво Сабрина, едва сдържайки гнева си.

Точно така. Люсиен знаеше какво ще последва. Сабрина скочи и се запъти към него.

— Как се осмели да скриеш това от мен? Как се осмели да тръгнеш на сигурна смърт, без да ми кажеш и дума? Знаеш ли как се чувствам сега? — Виолетовите й очи се напълниха със сълзи. — Проклетите ти братовчеди щяха да те убият. Ако не се бяха намесили синовете ти, сега щеше да си мъртъв. О, Люсиен — прошепна с болка тя, — ако си беше отишъл от нас, нямаше да го понеса. Защо ме поставяш в такова ужасно положение? Трябваше ли да избера между теб и дъщеря ни и след това да ви загубя? Не знам дали някога ще ти простя, Люсиен.

Дукът само присви уста, за да посрещне гнева на жена си. Знаеше, че този гняв е роден от загрижеността й за него, от тъгата й по изгубената дъщеря. Знаеше обаче и че не е могъл да постъпи по друг начин. Ако беше узнала какво пише в писмото, Сабрина щеше да тръгне с него и да размаха шпагата със същата ярост като сина си. Това не беше нейна битка: Кейт и Пърси бяха негови роднини и той нямаше право да излага съпругата си на опасност.

— Трябваше да се справя сам, Сабрина. Аз познавам Кейт и Пърси. Достатъчно често съм заставал срещу тях — напомни й спокойно той. — Те са мои роднини и аз ще се справя с тях сам. Никой друг няма да го направи.

— Реа е моя дъщеря. Забрави ли, че аз съм я родила? Имам същото право да застана срещу тях, каквото и ти.

— Вече няма значение правилно ли съм постъпил или не. Всичко свърши. Те искаха да заловят мен, не да ми върнат Реа. Ако бяха разкрили пред мен истината за отвличането й, щях да отнеса наученото със себе си в гроба. Но в едно си права — продължи със съвсем друг тон той: — Ако не бяха синовете ми, сега нямаше да стоя тук и да слушам обвиненията ти.

Сабрина помилва бузата му, без да се плаши от дълбокия белег.

— Всеки ден щях да умирам по малко, всеки дъх щеше да бъде агония, ако ме беше оставил сама, Люсиен. Срамувам се от егоизма си, но единственото, което искам, е да останеш завинаги с нас. Гневя се, защото разбрах колко съм ранима. Не знам какво щях да правя без теб, сърце мое — призна тя и потиснато сведе гордата си глава. — Какво ще правим оттук нататък, Люсиен? Не знаем повече от преди.

Дукът погледна към високия прозорец, зад който се простираха земите на Кемъри. Сабрина беше права — днес не знаеха повече от вчера. Но поне познаваха лицето на врага. Вече нямаше съмнение, че Кейт и Пърси са отговорни за отвличането на Реа Клер. Днес бяха успели да избягат, но не можеха да се крият вечно. Скоро времето им щеше да изтече и тогава той щеше да го чака.

— Боя се, че братовчедите ми още не са довършили пъкленото си дело — прошепна той и целуна дукесата по челото. Тя облегна глава на рамото му и той я притисна към здравото си рамо.

Двамата стояха дълго така, докато дукът размисляше каква ще бъде следващата и решителна стъпка на Кейт и Пърси. Спомни си какво беше казал един от наемниците. Дали думите му означаваха, че Реа вече не е между живите? Или само, че той ще умре и никога вече няма да види дъщеря си? Каквото и да беше, той не смееше да го каже на Сабрина.

— Татко? — обади се колеблив глас откъм открехнатата врата. — Чуках, но вероятно не сте ме чули. Искахме само да разберем как си.

— Франсис заекваше от вълнение. Никой не знаеше как ще ги приеме дукът.

— Влез, сине — проговори меко Люсиен и им протегна ръка.

— Робин също е тук — допълни бързо Франсис.

— Влезте, деца — повтори дукът и на лицето му грейна усмивка. Робин се мушна покрай големия си брат, хвърли се в протегнатите ръце на баща си и скри лице на гърдите му.

— Няма нищо, Робин, всичко свърши — прошепна през сълзи дукесата. — Татко ти се гордее с теб. Гордее се и с двамата си сина. Ако не бяхте вие… — Тя не можа да завърши изречението си.

— Нали няма да умреш? Обещай ми! — изплака Робин и раменете му потръпнаха.

— Не, разбира се, че няма. И това е благодарение на теб и на Франсис — рече дукът и погледна големия си син право в очите. — При дадените обстоятелства и като се има предвид моето поведение, не мога да обвиня нито теб, нито Робин, че сте преровили писалището ми. — Като забеляза, че Робин се готви да го поправи, дукът се усмихна. — О, съжалявам, момчето ми. Знам, че държиш да поемеш цялата отговорност за стореното. Искаш да ми кажеш, че Франсис изобщо не е участвал в тази част от заговора, нали?

— Трябваше да дойдете при мен, мили мои — проговори укорно дукесата и в гласа й прозвуча част от старата обида, че децата й не са сметнали за нужно да се обърнат към нея.

— Съжалявам, мамо, и моля за прошка, че те обидихме. Единственото, което исках, беше да те предпазя от опасността. Трябваше веднага да последваме татко и ти щеше само да ни пречиш — отговори Франсис и загрижеността му за майката беше толкова очевидна, че дукесата не можа да се разсърди на думите му. Въпреки това момъкът не беше подготвен за смеха, в който избухнаха и двамата му родители.

— Ето че заприличаха на ангелите пазители Джон и Уил Тейлър! — провикна се дукът и Сабрина отново се засмя. Но само двамата знаеха на какво се смеят.

Робин вдигна мокрото си от сълзи лице и погледна объркано родителите си. Вслуша се в смеха им и на лицето му изгря колеблива усмивка. Баща му със сигурност нямаше да умре, щом се смееше така безгрижно.

— Току-що говорих с Батърик — рече Франсис. — Съобщи ми, че ратаите са открили зад хълма следи от карета. Проследили ги чак до шосето. Позволих си да им заповядам да претърсят всички пътища, които извеждат от долината. Дано някой от селяните ги е видял. Не може да не им направи впечатление, ако някоя карета се движи с голяма скорост.

— Добре се справяш, Франсис, благодаря ти — похвали го дукът, но като видя загриженото му лице, попита: — Какво те тревожи, синко?

Франсис понечи да отговори, но сведе смутено глава и дукесата беше готова да се закълне, че е видяла сълзи в очите на наследника на Кемъри. Ала когато отново вдиша глава, в синия му поглед светеше само гняв и неразбиране.

— Просто не проумявам как нашата собствена плът и кръв може да ни причинява такива злини. Защо Кейт и Пърси стигнаха дотам да отвлекат Реа Клер? Не мога да си представя, че на света съществуват толкова лоши хора. Защо ни карат да страдаме? Какво сме им сторили? Някога всички сте живели в Кемъри, нали, татко? Те са част от семейство Доминик. Имаме едни и същи предци и въпреки това се опитват да ни унищожат. Защо? И защо точно Реа? Тя е толкова мила и нежна, не е в състояние да убие дори муха. Кълна ти се, татко — обеща тържествено Франсис и в този миг заприлича досущ на баща си, — ако посмеят да й сторят нещо, ще ги убия със собствените си ръце. И никой няма да ми попречи. — Днес следобед Франсис беше познал вкуса на кръвта и инстинктивно усещаше, че няма да е за последен.

Преди родителите му да успеят да реагират на предизвикателството, младежът се завъртя на токовете си и излезе от стаята. Робин така си и остана с отворена уста.

— Проклети да са! — изсъска разярено дукесата. — Ето че успяха, и то по начин, който и самите те не са очаквали. Отнеха невинността на Франсис. Той се научи да мрази, Люсиен, и това ме плаши. Щом успяха да заразят със злобата си Франсис, какво ли са сторили на Реа? Как ли са омърсили невинната й красота, какво е станало с чистотата й, която беше неотменима нейна същност? О, мили Боже, прости ми — проплака тя, — но понякога се моля дъщеря ми вече да не е между живите! Моля те, Люсиен, кажи ми, че не бива да мисля такива неща! Обещай ми, че Реа Клер ще се върне при нас неопетнена!

Люсиен Доминик прегърна жена си и сина си и силно ги притисна до гърдите си. Не можеше да даде това обещание. Можеше да ги утеши само със силата и топлината на прегръдката си.

Кемъри утихна. Тежките кадифени завеси в работната стая на дука спираха нощния студ. Люсиен Доминик се взираше замислено в пламъците на камината. Единствения шум в стаята идеше от равномерното тиктакане на часовника, поставен върху перваза. Към него се прибавяше и пращенето на цепениците, които бавно догаряха.

Франсис беше прав. Карета, носеща се с бясно темпо, наистина беше видяна в едно малко стопанство югоизточно от Кемъри. Това беше станало преди няколко часа, а сега минаваше полунощ. Търсенето щеше да почака до зазоряване.

Дукът беше подпрял лакти на тапицираната облегалка на креслото си и държеше главата си с две ръце. Никога досега не се беше чувствал толкова безпомощен. Не бе посмял да сподели с жена си страховете, които го мъчеха.

Не можеше да разруши последната, отчаяна надежда на Сабрина, като я предпазваше да не пропадне в мрака на безумието. Със свойствения си оптимизъм дукесата продължаваше да вярва, че дъщеря й е жива, докато той, станал циничен от дългогодишното общуване с Кейт и Пърси, често мислеше, че нещастното момиче отдавна вече е напуснало този свят. И то само защото беше негова дъщеря…

Дукът въздъхна и отвори очи. Някъде залаяха кучета. Цяла армия от лакей, оборски ратаи и ловци под командата на Батърик обхождаха имението, придружени от безброй кучета. Дукът се съмняваше, че ще открият нещо до разсъмване. Най-много да подплашат спящите фазани. Кейт и Пърси не бяха обезумели чак дотам, че отново да посегнат на живота му. Освен това каретата им беше препускала с голяма скорост по пътя за Лондон.

След малко Люсиен чу стъпки пред вратата и се обърна. Вероятно беше Сабрина. Когато я остави, тя беше заспала, макар че това й беше коствало много усилия.

Една догаряща цепеница падна сред сноп искри в жаравата, огънят пламна ярко и освети облечената в черно фигура, която бавно се отдели от сянката.

— Кейт. — Дукът инстинктивно усети, че не може да бъде никой друг.

— Скъпи братовчеде Люсиен — промърмори Кейт и гласът й пресекваше от гняв. Най-после стоеше лице в лице със смъртния си враг.

— Как влезе? — попита с учудващо самообладание дукът и сам се изненада на спокойствието си.

За разлика от него Кейт кипеше от гняв.

— Както винаги, ти си спокоен и уверен, че си в състояние да се справиш с всяка ситуация, нали, братовчеде? — проговори дрезгаво тя. — Убеден си, че сам управляваш съдбата си. Винаги си бил късметлия, братовчеде, още докато беше момченце със златна коса. Любимецът на баба, това беше ти, нали, Люсиен? — попита тя и гласът й се давеше от омраза. — Ето го най-после скъпият ми Люсиен — продължи тя едновременно доволно и презрително. — Човекът, който попречи на мен и Пърси да се сдобием с онова, което ни принадлежеше по право. Ти обърка плановете ни, застана на пътя ни. Ти и старата сключихте дяволски пакт. Само да знаеш как те мразехме, Люсиен. Но нека започнем отначало — рече тя и гласът й се извиси. — Ти ме попита как съм влязла, нали? О, бедният ми Люсиен, ти си истински глупак. Винаги си подценявал и мен, и Пърси. Въобразяваше си, че си много по-умен от нас. Макар че ме прогони от дома ми, не си мисли, че съм забравила дори едно кътче на Кемъри. Спомних си подземния проход, който дедите ни са изкопали, за да избягат от бръснатите глави. Без усилия открих входа му под каменната балюстрада на терасата, макар че е умело скрит в розовите храсти. Минах през задната стълба и никой от кухнята не ме забеляза. Сигурно семейството е вечеряло още преди няколко часа. А знаеш ли къде бях аз през това време? — попита злобно тя. — Чаках вън, на студа. Стоях така цели часове и се взирах в ярко осветените прозорци. Представяш ли си какво означава да стоиш отвън? Знаеш ли как ме привличаше топлото сияние на свещите? Чувах шепота на клоните над главата ми и разбирах, че най-после съм се върнала в къщи. Отново съм в Кемъри, след толкова много години, след всички мъчения, които изтърпях! Двамата с Пърси се върнахме, за да поискаме справедливост. И този път няма да ти позволя да ме прогониш. Искам си моята част от наследството и ти няма да ме измамиш. Трябва да си я получа, Люсиен. Сигурна съм, че Пърси щеше да каже същото. Люсиен я изгледа любопитно.

— А къде е бледата ти сянка, Кейт? — Той повиши глас и заповяда властно: — Пърси! Вече няма опасност, излез изпод полите на сестричката си. Хайде, не се бой! Покажи ми лицето си, Пърси!

Пронизителният смях на Кейт отекна в тишината.

— Ако ти покаже лицето си, той ще бъде първият призрак в Кемъри от столетия насам.

— Какво искаш да кажеш, Кейт? — попита тихо Люсиен. Треперещият й глас беше пълен с мъка.

— Той е мъртъв! — изстена жената. — И ти си неговият убиец. За всичко си виновен ти, Люсиен. Моят Пърси е мъртъв. Сладкият ми Пърси — заплака тя. — Намериха го в канала с нож в гърба. Господи, как ли е страдал! Милият ми Пърси — изхълца тя, защото мъката продължаваше да я души. — Ясно ли ти е как съм живяла без него? По-добре да бях умряла и аз!

Люсиен навлажни пресъхналите си устни. Най-после бе разбрал откъде беше започнало всичко. Все още не можеше да повярва. Пърси беше мъртъв. Той се бе постарал да забрави братовчедите си, но дори след толкова много години новината, че Пърси е бил убит, му причини гадене.

Погледът му се устреми към забулената фигура.

— Ти отвлече дъщеря ми, Кейт — промълви ледено той. — Тя не ти е сторила нищо лошо. Аз съм твоят враг, не децата ми.

— Тя беше от семейство Доминик и ми каза коя е. Толкова красива. Толкова чиста. Токова лековерна. — Кейт се изсмя като безумна. — Тя ти беше много скъпа, нали, братовчеде? Ето, затова я отвлякох. За да те накарам да страдаш, както страдах аз. Как ли си се чувствал през всичките тези дни, а? Харесаха ли ти малките ми писъмца? Успя ли да ги разгадаеш? — попита с надежда тя. — Мисля, че постъпих умно, като ти ги изпратих.

Люсиен не я слушаше. След една от небрежно казаните думи сърцето му бе направило болезнен скок.

— „Беше“ ли, Кейт?

— Какво „беше“? — попита сърдито жената, която не беше разбрала. После изведнъж се разсмя: — О, разбирам. Искаш да знаеш дали дъщеря ти е още жива, нали? Ами… — поколеба се тя, за да удължи мъчението. — Няма да ти кажа. Всъщност, защо не? И без това новините, които ти нося, никак не са добри.

Разговорът очевидно започваше да й доставя удоволствие.

— Честно казано, драги, братовчеде, не съм съвсем сигурна, че дъщеричката ти е още между живите. Не съм готова да се обзаложа, разбираш ли? — Гласът й звучеше почти любезно. — Трябва да знаеш, че я изпратих в колониите. — От гърлото й се изтръгна злобен смях, когато чу как дукът остро си пое дъх. — Продадох скъпоценната ти дъщеря като прислужница. Сигурно вече са я взели в някой долнопробен публичен дом. Разбира се, ако е оцеляла през дългите месеци в океана, в което сериозно се съмнявам. Беше едно такова бледо, невзрачно същество. Трябва да ти кажа, че видях всичките ти наследници, Люсиен, и никак не съм очарована от тях. Даже се разтревожих за бъдещото на семейство Доминик. Милата ни баба също щеше да се разтревожи, ако ги беше видяла — установи тя с тон на загрижена леля. — Е, да се върнем отново на любимата ти дъщеричка. Може пък и да съм се излъгала, може малката да е имала повече живот в себе си, отколкото предполагах, но ти казвам съвсем открито, че не бих искала да съм на нейно място, когато пристигне в колониите. Хората разправят, че там имало само диваци. Всъщност, няма смисъл да говорим повече за Реа Клер, защото последния път, когато я видях, тя беше под въздействието на силна упойка. Нищо чудно да сме превишили дозата. Сега се сещам, че дишаше много тежко — прошепна замислено тя.

Люсиен скочи като ужилен, но жената беше нащрек.

— Остани на мястото си! — изкрещя тя и в ръката й като по магия се озова малък пистолет.

— Изненадан съм, че не си я убила, Кейт. Ти никога не си се отличавала с особено търпение, а от думите ти личи, че си я отвела чак в Лондон. Там сте я продали на някой капитан, нали? — осведоми се с нарочна небрежност дукът.

— О, няма защо да ми благодариш — отвърна развеселено Кейт. — Благодарността ти за живота на онази хлапачка би била неуместна, защото аз наистина смятах да я изхвърля от каретата при първа възможност. Обаче слугата ми, един великан с ум на дете, попречи на плановете ми. Не мога да разбера как, но той се влюби в нея и я държа в ръцете си през целия път. Каретата се друсаше като в ада, а проклетият Роко си седеше и я гледаше с обожание. И да знаеш само как ръмжеше, когато посегнех към нея. — Споменът я измъчваше и до днес. — Но той си плати за предателството. Ти знаеш, че всеки, който посмее да ми навреди, си получава заслуженото.

— Какво стана после?

— Даже когато стигнахме в Лондон, той отказа да се раздели с нея… Толкова беше досадно, повярвай ми — а и тази любопитна гостилничарка! Само че двамата с Теди — Теди е глупакът, който те простреля — бяхме измислили хитър план и аз не можех да допусна един идиот като Роко да ми се пречка на пътя. Пратих му един куршум и готово. Тогава се появи приятелят на Теди и я отнесе на кораба си. За съжаление не знам нищо за по-нататъшната й съдба. Трябва да призная, че идеята за колониите беше на Теди — промърмори горчиво Кейт, която вече мразеше дори звука на името му. — Ако го намеря, ще убия и него. Проклет да е! — изсъска тя и закри с ръце лицето си. — Но той може да почака — продължи след малко тя и отново втренчи поглед в братовчеда си. — Сега е твой ред, Люсиен. Ти ми носеше само беди. Ти разруши всичко, което Пърси и аз искахме от живота — разруши го със самото си появяване на белия свят. Само като си помисля как живеехме във Венеция и като те виждам тук, обграден от целия този лукс, иде ми да изкрещя. А какво ли щеше да каже Пърси? — запита се тихо тя и си отговори сама. — Сигурно щеше да побеснее от гняв. Знам, че се надяваше да те види надебелял и страдащ от подагра, но не е познал — заяви озлобено тя. После внезапно смени темата: — Знаеш ли какво, Люсиен? Твоят наследник Франсис ми харесва много, макар че с намесата си днес следобед осуети така грижливо обмисления ми план. Той много прилича на Пърси, не намираш ли? Не успях да видя близнаците, но чух, че били руси, също като Пърси и мен. Имаше време, когато двамата с брат ми бяхме красиви руси деца, невинни като ангелчета, нали? Колко години минаха оттогава — пошепна уморено тя. — Времето променя всичко. Искаш ли да видиш какво стана с мен, Люсиен? Сигурно те интересува, защото ти си този, на когото трябва да благодаря за обезобразяването си.

Бавно, много бавно тя повдигна с една ръка плътния воал, който беше драпиран около лицето й. През това време десницата й здраво стискаше пистолета и дулото му сочеше право в сърцето на Люсиен Доминик. Странно спокойна, без следа от срам, благодарение може би на днешния следобед, когато Теди Уолтъм беше разголил обезобразеното й лице, тя зачака подобна реакция от страна на Люсиен. Гореше от желание да види как по лицето му ще се разлее вълна от отвращение.

Треперещата й ръка дръпна рязко воала. Сините й очи се втренчиха с очакване в неговите. Толкова по-голямо беше разочарованието й, когато дукът дори не трепна. Очите му останаха надменни и незаинтересовани както винаги, когато се обръщаше към нея и Пърси. Този студен, презрителен поглед открай време я вбесяваше и внезапно Кейт осъзна, че никога няма да успее да се освободи от Люсиен Доминик. Той щеше да я преследва до края на дните й. Още от деня на раждането си бе започнал да работи за прогонването й от Кемъри. Само той беше виновен за сполетялото я нещастие, за смъртта на близнака й и за погубването на красотата й. Само той. Но сега милият братовчед Люсиен щеше да си плати за всичко.

Дукът наблюдаваше мълчаливо хаоса от чувства, които бушуваха зад гладкото женско чело. Разбираше, че жената насреща му го обвинява за опропастения си живот, че безумната й омраза се превръща в бесен гняв. Когато погледна в бледите сини очи, пламнали от дива жажда за отмъщение, усети, че е настъпил последният му час.

Дукесата се стресна в съня си, надигна се на лакти и огледа объркано тъмната спалня. Огънят в камината беше догорял и стаята започваше да изстива. През лошо затварящата се врата проникваше леден въздух. Тя протегна ръка, обърна се настрана и инстинктивно потърси топлото тяло на съпруга си.

Като усети студеното, празно легло, Сабрина разтърка очи и седна. Първата й мисъл беше, че раната е започнала да го мъчи. Може би го е втресло, каза си тя и претърси с бдителен поглед тъмната стая. Видя само неясните очертания на мебелите.

— Люсиен, къде си? — извика сърдито тя.

Никой не й отговори.

Дукесата не се поколеба нито миг. Отметна завивката, скочи от леглото и нахлузи копринените си пантофи. После опипа в мрака за мекия, фино изтъкан вълнен шал, който винаги стоеше на ниско столче в края на леглото.

Кемъри е необичайно тих, каза си Сабрина, докато бързаше по дългите коридори. Първо бе претърсила гардеробната, защото си помисли, че Люсиен се е оттеглил там, за да не я смущава. След това обиколи дългата галерия, надявайки се да го намери отново пред семейния портрет, но помещението беше тъмно и пусто. Беше и много трудно да се отърси от среднощните си фантазии, защото внезапно се бе почувствала като в мавзолей. Мъртвите я гледаха укорно от стената и сякаш я обвиняваха, че е нарушила спокойствието им.

Дукесата потрепери и си пожела Мери да е тук, за да й обясни това странно чувство. Тя прибра полите на нощницата си, с другата ръка вдигна високо свещника и изтича към голямата стълба, която водеше към кабинета на Люсиен. Първо там трябваше да проверя, каза си недоволно тя и й се дощя да не е напускала топлото си легло. Къщата беше толкова студена.

Сабрина беше толкова задълбочена в мислите си, че не чу нищо, докато не се озова пред вратата на кабинета. Едва тогава долови откъслеци от разговора, спря и нетърпеливо отмахна нападалите по челото й къдрици. Отначало помисли, че Люсиен говори с някоя прислужница, но много скоро с нарастваща паника осъзна, че никой слуга не би се осмелил да разговаря с този тон с господаря на Кемъри.

— … и е крайно време да пролея кръвта ти, скъпи ми братовчеде Люсиен. Трябваше да умреш още преди години. Направих грешка, като се опитах да те забравя. Не биваше да те оставям жив, не биваше да ти позволя да създадеш наследници на Кемъри. Само като си помисля, че имаш близнаци! Дори сладкият ми Пърси не можа да направи близначета на глупавата си жена, но тя нямаше и капка гореща кръв. Изненадана съм, че изобщо успя да даде живот на децата си и до днес се чудя как така Пърси не се отказа от опитите си — обясни разгневено Кейт.

Едно обгоряло дърво падна в камината и разпръсна около себе си хиляди искри. Кейт се сгърчи като от удар, но пистолетът й остана насочен в гърдите на Люсиен. Очите и не се откъсваха от белега му.

— Днес най-после ще сложа край на страданията си, Люсиен. Ти ще умреш. Сбогом, скъпи братовчеде, и дано черната ти душа се пържи в ада! — изсъска ядно тя.

Кейт не видя блестящото острие. Люсиен обаче го забеляза веднага, макар че не можа да осъзнае какво става.

Извитото острие се вряза дълбоко в незащитената китка на Кейт, тя изпищя от изненада и болка, изпусна пистолета и се обърна разярено към вратата, където беше застанала дребна тъмнокоса жена, стиснала в ръка окървавен меч.

Сабрина неволно се отдръпна. Никога не беше виждала толкова злобно, така разкривено от омраза човешко лице. Бледите очи я проклинаха, а от някога красивата уста се изля поток страшни ругатни. Дори дукесата, която не се плашеше лесно, загуби ума и дума.

Дрезгавите крясъци на Кейт изпълниха помещението като рев на зъл демон. Скована от ужас, Сабрина се облегна безсилно на вратата. Люсиен обаче познаваше добре братовчедка си и не допусна смъртоносната грешка да я подцени. Раната я правеше още по-опасна, а безумието я тласкаше да се нахвърли като тигрица върху жената, осуетила и последния й шанс да го унищожи.

С инстинкта на смъртно ранено животно Кейт усети, че дукът ще й препречи единствения път за бягство. Бледите й очи се залутаха из стаята в търсене на някакво оръжие, но помещението й беше непознато. Сведе поглед към пистолета в краката си, опръскан със собствената й кръв. Люсиен проследи погледа й и в този кратък миг Кейт сграбчи със здравата си ръка сребърния свещник от писалището и го запрати към главата на братовчед си.

Люсиен успя да се наведе и свещникът се удари в дървената скара пред камината. Все пак този кратък миг беше достатъчен за Кейт. Тя се хвърли върху Сабрина и я блъсна към дука, който я преследваше.

Сабрина се спъна в края на нощницата си и падна на колене. Люсиен, който се беше дръпнал настрана, за да не я нарани, се удари във вратата.

Раната в рамото му пулсираше болезнено, но той все пак успя да се изправи.

— Добре ли си, Рина? — Гласът му трепереше от напрежение.

— Да, да! Моля те, тичай след нея, Люсиен! — изплака жена му и скочи на крака.

Но дукът се върна само след няколко минути и я взе в прегръдката си.

— Господи! — прошепна облекчено Сабрина. — Къде е тя?

— Не можах да открия следи в тъмнината. Знам ли в кой коридор е изчезнала? Трябва да съберем всички слуги, за да я открием. Макар да се съмнявам, че ще стигне много далеч с тази рана — заключи той, отведе жена си до креслото пред камината и меко я натисна да седне. После се върна при писалището си, отвори средното чекмедже и извади пистолет. Погледна тъмната локва на пода, наведе се и вдигна пистолета на Кейт. Дръжката лепнеше от кръв, но Люсиен я стисна здраво и изтича до прозореца. Издърпа тежките кадифени завеси, отвори едното крило и изпразни двата пистолета във въздуха. Трясъкът им отекна в тишината на нощта като гръм на оръдие.

— Какво смяташ да правиш, Люсиен? — попита Сабрина, стресната от гърмежите.

— Това е сигнал за Батърик и хората му. Само след няколко минути Кемъри ще се напълни с хора и факли. Кейт няма къде да избяга. Кучетата веднага ще надушат следата й. Дните й са преброени — заключи ледено той.

— Никога няма да забравя обезобразеното й лице, никога. А очите й блестяха така безумно… Откъде се е взела тази нечовешка злоба? — попита безпомощно Сабрина, но храбро преглътна сълзите си.

— Само като си помисля, че щеше да те убие!

— Но не го направи, любов моя. Ако не я беше пронизала с меча, сега щях да бъда мъртъв — напомни й Люсиен и хвърли бърз поглед към стената, където беше висяло страшното оръжие. След толкова години беше послужило още веднъж по предназначението си. — Не плачи, мила, моля те — пошепна той и изтри сълзите й е ръкава си. — Най-страшното мина.

Сабрина подсмръкна и внимателният й поглед откри едва доловимата промяна в лицето на мъжа й. Никой друг не би я забелязал, но тя познаваше настроенията му и веднага усети разликата. Сякаш от гърба му беше паднал тежък товар.

— Какво има, Люсиен? — попита колебливо тя. Като видя усмивката, накъдрила устните му, скочи възбудено. — Моля те, Люсиен! Кажи ми какво има.

— Не са убили Реа Клер. Моля те, първо ме изслушай — проговори умолително той, когато Сабрина се хвърли към него. Забравил, че ръцете му са омърсени с кръвта на Кейт, той улови нежните пръсти на жена си и погледна в изпълненото й с очакване лице. — Кейт призна, че не е убила дъщеря ни. Макар че това не е било нейна заслуга. Каза, че са я упоили и са я продали като прислужница в колониите. Някакъв мъж я отнесъл на кораба си, докато била още в безсъзнание. Кейт няма представа каква е била по-нататъшната й съдба — заключи грубо той, защото се страхуваше, че жена му ще се поддаде на напразни надежди. А и двамата знаеха какви страшни неща можеха да се случат при прекосяването на океана. Съдбата на многото пътници, натикани в трюмовете на корабите, беше несигурна, мъките на онези, които не можеха да си позволят прилична храна и подслон, бяха неописуеми. Освен това страшните бури в Атлантика бяха потопили не един и два кораба.

— В колониите? — прошепна невярващо Сабрина и се опита да си представи дивата пустош, която беше толкова далеч от Англия. — О, божичко, бедната ми Реа! — изплака тя, когато осъзна на какви тежки изпитания е била подложена дъщеря й. — Какво ще правим сега? Как да я намерим? О, Люсиен! — изхълца тя, но сълзите, които потекоха по лицето й, бяха от радост. — Реа е жива, сигурна съм. Сега поне имаме шанс да я открием. Това е много по-добре, отколкото да седим тук и да чакаме. — Гласът й звучеше предизвикателно, сякаш отказваше да приеме най-лошото.

— Рина! Люсиен! Правилно ли чух? Наистина ли Реа е жива? Толкова се стреснах от изстрелите, че станах накриво и си изкълчих пръста на крака — оплака се внезапно изникналият на вратата Ричард. — Знаете ли колко време изгубих, докато ви открия? — Босите му крака се подаваха изпод нощницата, набързо наметнатият халат непрекъснато се смъкваше от раменете му. — Добре ли си? — попита уплашено той, като видя обляното в сълзи лице на сестра си.

— Разбира се, Ричард — успокои го Сабрина. — Ще си върнем Реа! — извика зарадвано тя.

— Недей така, Рина — укори я дукът, но не успя да продължи, тъй като в кабинета нахлуха дузина тежковъоръжени мъже, водени от пъшкащия Батърик.

— Ваша светлост! Ранен ли сте? Кой изпразни пистолетите? Някой пострада ли? Къде е злосторникът? — попита на един дъх той и острите му очи не пропуснаха нито една подробност от обстановката. — Братовчедите ли бяха, Ваша светлост?

— Беше само лейди Кейт. Сама е, но е ранена и затова двойно по-опасна — отговори кратко дукът. — Промъкнала се е през подземния проход. Мисля, че ще се опита да избяга пак през него.

— Тази жена е истински дявол. Още като дете беше по-злата от двамата. А лорд Пърси? Дали ще я чака на изхода, как мислите, Ваша светлост? — попита Батърик, който искаше да бъде подготвен за всичко.

— Със сигурност ще я дочака — отговори уверено дукът. — Пърси е мъртъв. Имаме работа само с лейди Кейт.

— И това не е малко — промърмори Батърик и си каза, че би предпочел да се изправи срещу разярен бик. — Ще изпратя няколко момчета на изхода на тунела, за да я заловят, щом излезе. Аз лично ще поведа другите към входа. Така ще я заклещим и няма да ни се изплъзне — обеща тържествено той. — Лейди Кейт никога вече няма да ви причини зло, Ваша светлост.

Кейт се взираше като замаяна в спящото дете. Забравила раната и кръвта, която капеше по ватираната завивка, тя милваше копринено русата косица. След малко огледа стаята и прокле тъмнината, която не й позволяваше да види лицето на момченцето. Догарящият огън в камината осветяваше оскъдно стаята и задълбочаваше сенките, което допълнително я затрудняваше. Вече се бе спънала в едно дървено конче. Пронизителното скърцане на дъските й се стори достатъчно силно да събуди и мъртвите, но бавачката продължаваше да хърка сладко в тясното си легло.

Кейт хвърли бърз поглед през рамо и на устните й изгря коварна усмивка. После се обърна към другото креватче, където спеше момиченцето. Спомни си, че самата тя е спала в това легло преди много, много години — невинна и без да подозира какво й готви бъдещето. В мрака детската стая й изглеждаше почти същата като по времето, когато двамата с Пърси живееха в Кемъри.

— Пърси — прошепна с копнеж тя. — Дойдох да те взема, Пърси. Събуди се, миличък — настоя тя и отново помилва ангелското личице на Андрю Доминик. После внимателно вдигна спящото дете и го уви в одеялцето. Притисна до гърдите си топлото малко телце и властно закопня за нов, по-различен живот. — Сладкият ми Пърси — изрече с нежност тя и се запъти към вратата. — Сладкият ми Пърси. Кейт е дошла да те вземе.

Тихо покашляне откъм леглото на бавачката я стресна до смърт. Кейт замръзна на мястото си и бавно се обърна към неясната фигура, която се раздвижи под завивките.

— Може ли да попитам кой е тук? — обади се сънен глас. — Вие ли сте, Ваша светлост?

Кейт захапа гневно долната си устна, като чу, че старата бавачка посяга към нощната си масичка. Жената запали лампата и яркото пламъче освети черната й фигура.

— Питам още веднъж — коя сте вие? Не ви познавам, нали? — попита с треперещ глас бавачката. Тя не се беше разсънила напълно, но шестото чувство й подсказваше, че нещо не е наред — Какво носите? — попита внезапно тя. — И въобще, какво търсите тук? Господи! Ама това е малкият лорд Андрю! Какво искате… — Гласът замлъкна, когато Кейт нарочно обърна обезобразената половина на лицето си към светлината. Това беше единственото й средство за самозащита.

Ужасеният писък на бавачката отекна като гръм в ушите на бегълката и се разнесе по коридорите на Кемъри. Ала докато стигне до брата и сестрата, които вървяха ръка за ръка към детското крило, той беше само тихо простенване на нощния вятър.

— Мисля, че разбирам защо Люсиен държи да присъства на залавянето на Кейт — казваше тъкмо Ричард, който трепереше от студ. — Аз на негово място изобщо не бих понесъл вида й. И въпреки това имам чувството, че я съжалява, Бог знае защо — продължи любопитно той. — Никога не съм смятал, че Люсиен е способен на съчувствие. Моля те, не ме разбирай погрешно — побърза да обясни той, — мъжът ти е добър човек, но понякога е прекалено твърд и безмилостен.

— Прав си, Ричард, но Кейт е част от семейството му — отвърна Сабрина. Тя също беше изненадана от поведението на съпруга си.

— Така е. Знаеш ли, Рина, когато баща ни умря, мислех, че няма да изпитам нищо. Все пак, доколкото си спомням, аз съм се срещал с него един-единствен път. Онова, което изпитвах към него, можеше да се определи само като смъртен страх. Но когато ми съобщи новината, аз… — Ричард млъкна смутено, защото му беше неловко да си признае. — … стана ми много тъжно. Сякаш бях загубил нещо, макар да не знаех какво.

Сабрина се усмихна с разбиране, положи глава на рамото му и рече:

— Естествено е да си тъгувал за нещо, което никога не си познавал, но което ти се е полагало по право. Плакал си не за Джеймс Верик, човека, който никога не се заинтересува от теб, а за своя идеал за баща — опита се да обясни тя. В гласа й звучаха едновременно твърдост и болка. Това ставаше винаги, когато говореха за починалия си баща.

— Но ти не плака за него, нали, Рина? И не ти беше мъчно? — попита Ричард и погледна с обич красивото лице на сестра си.

— Не — отговори кратко тя. — За мен той отдавна беше мъртъв. От деня, в който ни изостави, започнах да мисля за него като за някакво отвратително влечуго, Дики, и го презирах с цялото си сърце. — Сабрина не можеше да забрави болката и горчивината на самотните си детски години. — Честно казано — продължи тя, връщайки се на днешните проблеми, — доколкото познавам Люсиен, мисля, че той просто иска да се увери лично в залавянето на Кейт. Тази жена е луда и е хладнокръвна убийца. Но не вярвам, че този път ще успее да отърве бесилката. — Сабрина вдигна глава и видя иначе достолепната стара бавачка да тича към нея по коридора и при това да се олюлява като пиян матрос.

Ричард се взря невярващо в дребната жена, която очевидно не беше на себе си от страх. Усмихна се и извика:

— Мили Боже, бавачката ти е пияна! Колко пъти те предупреждавахме да не наемаш за бавачка една ирландка. — В очите му блестяха весели искри. — Помня, че и Мейсън беше против това рисковано решение. Макар че преди това се извини най-учтиво, той ти предрече, че ще съжаляваш за деня, в който си я назначила.

Сабрина изпухтя презрително.

— Това беше преди двайсет години, а и ти много добре знаеш, че Мейсън е предубеден. Историята е много стара, но се твърди, че годеницата му била избягала с някакъв ирландски слуга. Мисис О’Кейси е била винаги безупречна, за голямо разочароваше на Мейсън. — Сабрина винаги защитаваше бавачката си, но тази нощ и в нейното сърце се породиха съмнения. Ридаейки истерично, жената се хвърли отчаяно на колене.

— Божичко, Ваша светлост! Господ да ни е на помощ, защото в дома ви са се появили демони! Сигурно аз ще бъда следващата им жертва, дано Мадоната и всички светии ме запазят! — изплака тя и закърши ръце. — Яви ми се самият сатана. Сигурно е избягал през портите на ада. По-страшното беше, че водеше със себе си и дяволската си жена. Никога не съм виждала такова лице, Ваша светлост! Демони! — изпищя отново тя и улови ръката на Сабрина. — Тя го взе със себе си и да знаете как беше намазана със сяра и цялата пламтеше! А после изчезна сред облак дим — обясни с последни усилия тя и се строполи на земята. Разтърси я силен гърч.

Ричард хвърли съжалителен поглед към жалката фигурка. Бедната жена очевидно беше загубила ума си.

— Радвам се, че настоя да видим децата, Рина. Кой знае какво щеше да се случи, ако мисис О’Кейси беше продължила да се държи така и ги беше събудила. — Ричард погледна сестра си и замръзна на мястото си, поразен от неестествената й неподвижност. — Съжалявам, Рина. Не исках да те засегна. Наистина не мисля, че с близнаците се е случило нещо лошо — проговори разкаяно той, когато осъзна, че необмислените му думи са я уплашили.

— Кейт — прошепна едва чуто дукесата, без да откъсва очи от сгърчената фигура на бавачката.

— Кейт ли? — изуми се Ричард. — Но тя отдавна е напуснала къщата!

— Сигурен ли си? — попита Сабрина. — Мисис О’Кейси говори за Кейт, Ричард. Не разбираш ли? Именно Кейт е била дяволът в женски образ, който е уплашил бавачката ми. Ако беше видял обезобразеното й лице на ставане от леглото, и ти щеше да полудееш от страх.

Ричард освободи ръката на сестра си от плачещата камериерка.

— Господи, иска ми се Люсиен да беше тук, а не някъде навън — прошепна задавено той.

— Иди да го потърсиш, Ричард, моля те — обърна се към него Сабрина. — Ако Кейт е все още в къщата, ще имаме нужда от помощ. Ти тичаш по-бързо от мен, Ричард. Хайде, тръгвай!

Ричард се поколеба само миг, после се обърна и хукна по коридора. Сабрина го изчака да завие зад ъгъла и нареди строго на уплашената бавачка:

— Вие чакайте тук, мисис О’Кейси Ей сега ще се върна. Отивам да видя близнаците. Разбирате ли ме, мисис О’Кейси? — попита загрижено тя и вдигна свещника, оставен от Ричард на пода.

— Моля ви се, не ме оставяйте сама! Моля ви, Ваша светлост, не си отивайте! Той ще дойде да ме вземе. Дяволът иска душата ми — захълца бавачката и се залюля като в транс.

— Трябва, мисис О’Кейси — отговори остро Сабрина. Тонът й сякаш отрезви старата ирландка и тя бързо се надигна на колене.

— Но тя го взе, не ме ли чухте? Тя открадна малкия лорд Андрю! Видях я със собствените си очи. Сигурно е сложила в леглото някое мъртво дете. Господи, какво ще правим сега? Злото е могъщо, а нашето момченце е в ръцете му…

Сабрина се взря ужасено в лицето на бавачката, питайки се дали бедната жена наистина е обезумяла от страх или говори истината. Без да помисли какво ще завари в стаята, тя хукна с всички сили към покоите на близнаците. Беше достатъчно светло, за да види, че креватчето, в която спеше синът й, е празно. Тя застана пред него и очите й се впиха в кървавите следи по възглавницата. Да, това беше кръв, но чия?

Сабрина едва намери сили да изтича до другото легло. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Ардън си беше тук и спеше спокойно. Тя се наведе над възглавницата и от свещите покапа восък. Господи, тук също имаше червени петна!

Още кръв.

Не, кръвта не беше на дъщеря й и това я изпълни с безкрайна благодарност. Когато прегледа още веднъж златната главица, за да се увери, момиченцето се размърда. Промърмори нещо насън, въздъхна и отново притихна. С треперещи пръсти Сабрина издърпа мекото одеялце върху раменете на дъщеря си, опитвайки се напразно да прогони от съзнанието си образа на застаналата пред детското легло Кейт. Дъщеря й беше недокосната. Но какво беше станало с Андрю?

Сабрина се обърна като ужилена. Къде беше отишла Кейт? Защо беше взела със себе си Андрю, който само щеше да пречи на бягството й? Тя си припомни безумната омраза в очите на Кейт и сама си даде отговор. Братовчедката на Люсиен трябваше отдавна да е напуснала долината, но противно на здравия разум беше предпочела да остане в Кемъри. Нарочно беше взела Андрю.

Сабрина изпъна крехките си рамене и се опита да намери сили за последната, решителна схватка с безумната Кейт Ратбърн. Този път нямаше да прояви милост към жената, откраднала сина й.

Дукесата изскочи от стаята и затича в посока, противоположна на онази, от която беше дошла. Бързите й крака я отведоха в южното крило, далече от групата мъже, които бяха започнали да се събират в големия салон, за да претърсят всяко ъгълче на Кемъри.

Тя спря нерешително на мястото, където се пресичаха два коридора и в този миг забеляза кървавата следа. Учуди се, че макар и ранена, Кейт е успяла да стигне толкова далеч. А носеше и Андрю на ръце… Тя зави в тъмния коридор вдясно и най-после разбра каква е бита целта на натрапницата. Този коридор завършваше с врата, през която се излизаше във вътрешния двор. А оттам можеше да се мине към градинката с подправките и да се стигне до една портичка в оградата.

Това също беше един от пътищата за бягство от Кемъри, известен на малцина. Тъй като отдавна не го използваха, старата дървена стълба беше полуизгнила и Люсиен беше забранил най-строго на всички обитатели на дома да минават оттам, защото съществуваше реална опасност от срутване. Миналия месец взеха решение полуразрушените дървени стъпала да бъдат съборени и да се заменят с каменни, но наетите работници се сблъскаха с много трудности, дори дърводелецът падна и си счупи крака. Работата щеше да продължи в края на месеца, но старата стълба все още стоеше на мястото си.

Човек, живял далеч от Кемъри, не можеше да знае колко лошо е състоянието на стълбата, а и в този мрак скелето, издигнато от работниците, не се виждаше. Обезумяла от болка и гняв, Кейт щеше да се втурне право към смъртта. Старата стълба беше единствената й възможност да спаси живота си.

Сабрина ускори крачка, обзета от тъмно предчувствие. Стискаше с все сита тежкия сребърен свещник и кокалчетата на пръстите й побеляха от усилието. С другата си ръка пазеше трепкащото пламъче. Коридорът беше леденостуден и тъй като тази част на крилото не се отопляваше, влагата я пронизваше до кости. Обитателите на дома не влизаха почти никога в този коридор — с изключение на слугинята, която на всеки две седмици почистваше таваните от паяжини.

Сабрина беше прекосила почти половината коридор, когато чу смразяващ писък. Нямаше нужда да е пророчица, за да знае откъде дойде гласът. Само след секунда чу тих шум, сякаш от свличане на пясък, който постепенно се извиси в шумното търкаляне на камъни и завърши с оглушителен трясък. Сабрина не спря нито за миг, а се втурна като обезумяла през облака прах, който се издигна от отворилата се пропаст и обгърна всичко като мръсна ленена кърпа.

Когато задавените женски писъци най-сетне заглъхнаха, Сабрина забрави всичко, освен страха за сина си. Виждаше дребната му фигурка, застанала на площадката, виждаше и стръмната стълба, която водеше към застлания с камъни вътрешен двор. Когато най-после стигна до отворената врата към стълбата, не смееше дори да диша.

Насреща й повя леден вятър, угаси свещта и я закова на ръба на зейналата пропаст. Тя се наведе над черната дупка и отчаяно се опита да различи нещо сред облака прах.

Неволно докосна вратата и едва не изпищя, когато някаква треска се заби дълбоко в ръката й. Залови се за рамката и остави безполезния свещник на пода пред краката си. Приведе се още надолу и извика:

— Андрю! Анди, миличък? Къде си, Анди?

Никакъв звук не наруши мъртвешката тишина.

— Анди! — изпищя Сабрина. — Господи, Анди, къде си? — Сякаш за да й се подиграе, тишината върна думите й.

Сабрина простена задавено и се предаде на отчаянието, което след отвличането на Реа я преследваше като черна сянка. Еуфорията, обзела я след зашеметяващата вест, че Реа е жива, се изпари в миг и тя полетя към дъното на безнадеждността. Синът й беше загинат под срутилата се стълба и съзнанието за страшната загуба я изпълни със сковаваща, черна празнота.

Две силни ръце я уловиха и я издърпаха да стане, точно в мига, когато тя бавно се свлече на дъските, твърде изтощена, за да се пребори с болката си.

— Рина! — Гласът на Люсиен прозвуча заповеднически. Облекчението, което изпита, веднага отстъпи място на страха, обзел го при вида на крехката фигурка, която бавно се свличаше в пропастта.

Начело на отряд слуги, той тъкмо тичаше по голямата стълба, когато се появи Ричард с потресаващата вест. Мъжете се отправиха към детската стая и веднага забелязаха кървавата следа, която водеше към южното крило. Едва когато завиха в коридора към старата стълба, търсещите се досетиха за целта на бегачката. Изходът към вътрешния двор беше последната й възможност за бягство.

Батърик събра хората си и обкръжи градината с надеждата да отреже пътя за бягство. Люсиен обаче погледна отчаяното лице на жена си и проумя, че търсенето е станало безсмислено.

— Андрю — прошепна невярващо той.

Ричард се наведе над дупката и я освети с факлата си с надеждата да различи някаква фигура, някакво движение. Напразно. Сенките бяха твърде дълбоки. Рухналата стълба се бе превърнала в мълчалив гроб.

Люсиен притисна Сабрина до гърдите си и обърна лицето й, за да не гледа руините, сред които лежеше телцето на сина им.

Ричард коленичи пред вратата и уви нощницата около треперещото си тяло. Отказваше да повярва, че това е краят и че малкият му племенник лежи мъртъв под развалините. Остана така, докато коридорът бе осветен от безброй свещи и факли и мракът страхливо се отдръпна по ъглите.

— Люсиен — проговори внезапно Ричард и се обърна към зетя си. Тази единствена дума беше достатъчна, за да предупреди дука какво ще последва. — Батърик е долу. Търсят в отломъците.

Люсиен се опита да попречи на жена си да се обърне, но не успя. Думите на Ричард я бяха изтръгнали от вцепенението. Тялото й се разтрепери като лист, но тя не отвърна очи от кошмарната гледка, която бяха осветили факлите.

Кейт беше мъртва.

Колкото и мъчителна да е била смъртта й, сега сгърченото тяло излъчваше странно спокойствие. В смъртта си Кейт беше намерила мира, която й беше отказал животът. Мъченията й бяха свършили. Въпреки внезапния и страшен край, съдбата я беше пощадила. Онова, което цял живот се беше опитвала да скрие, остана скрито и в смъртта, защото обезобразената половина на лицето й беше обърната към земята. Сякаш обвито в черен саван, лицето й изглеждаше красиво и невинно и блестеше като камея от най-бледа слонова кост.

За мъжете, наобиколили мъртвото тяло, беше трудно да си представят, че това е същата онази луда, която бе убила стария мистър Тейбър, беше отвлякла лейди Реа Клер и едва не унищожи семейство Доминик с омразата си. Само един от тях не изпитваше и капчица съчувствие: Батърик, който познаваше младата лейди Кейт Ратбърн и знаеше какво може да се очаква от нея. Много от по-младите мъже обаче, които виждаха само красотата на безжизненото лице, изпитваха искрена скръб.

Кейт сигурно щеше да се забавлява много от държанието им и Батърик можеше да се закълне, че е чул подигравателен смях, докато стоеше неподвижен в каменния вътрешен двор и леденият западен вятър свиреше покрай ушите му.

Той огледа внимателно срутилото се скеле и остатъците от старата стълба, после поклати глава и вдигна поглед към трите вкаменени фигури, които го наблюдаваха мълчаливо.

— Трябва да разкопаем всичко наоколо, за да намерим малкия лорд Андрю, Ваша светлост — извика загрижено той. Изрита ядно парче мазилка и се опита да прогони от съзнанието си измъченото лице на дукесата. Малкият лорд надали е останал жив след такова падане, каза си той и сърцето му натежа от болка.

Сабрина се изтръгна от прегръдката на мъжа си и политна към задната стена. Вече не понасяше страшната гледка. От очите й се стичаха сълзи, но тя дори не вдигаше ръка да ги изтрие. Внезапно чу странен шум. Сякаш някой се влачеше на колене, стържеше и драскаше. Реши, че е мишка или плъх, и инстинктивно се отдръпна назад.

Ужасът й нарасна, когато нещо се залови за голия й глезен. Тя изпищя и Ричард, който се готвеше да се присъедини към копачите долу, толкова се стресна, че полетя към зейналата дупка и едва успя да се залови за рамката на вратата. Не си беше представял оттеглянето си толкова драматично и много се зарадва, когато здравата ръка на Люсиен го издърпа на сигурно място.

Ричард се обърна, все още стискайки факлата в ръка, и светлото петно падна върху лицето на сестра му. Дукът също се обърна и внезапно спря като закован.

Нито Люсиен, нито Ричард бяха очаквали дори в най-смелите си мечти, че ще видят дукесата с малкия Андрю на ръце. Тя се смееше и плачеше едновременно, лицето й сияеше.

— Анди пълзеше по коридора. Нещо ме хвана за глезена и ме уплаши до смърт. Сметнах го за плъх и изпищях — обясни с пресекващ глас Сабрина. Андрю хихикаше доволно и се зарадва още повече, когато майка му целуна мръсните му бузки.

Люсиен не беше в състояние да каже нито дума.

— Андрю е жив! — изкрещя Ричард към мъжете, които бяха започнали да копаят. Обърна се и видя как най-после раздвижилият се дук заключи в прегръдката си жена си и момченцето си. Ухили се и се заслуша в ликуващите викове на мъжете. Все пак една загадка не му даваше мира — как малкият му племенник успял да се изплъзне от лапите на смъртта? Ако се съдеше по онова, което бяха заварили, той трябваше да е загинал заедно с Кейт. Тя вероятно го е носила на ръце, когато е стъпила на стълбата. Какво ли се беше случило в действителност?

Ричард огледа мрачния коридор и напрегна ума си, за да открие истината. Трябваше да разреши тази загадка, иначе нямаше да има мира.

Представи си бягащата Кейт. Сигурно не е тичала много бързо, защото момчето в ръцете й беше тежичко. Вероятно единствената й мисъл е била да открие вратата към южната стълба. Спряла е пред нея, отворила я е и е стъпала на първото стъпало. Но в такъв случай сега и двамата с Андрю трябваше да са мъртви…

Кейт не е идвала почти четвърт век в Кемъри, продължи размишленията си Ричард и огледа внимателно вратата. Това вероятно беше оригиналната врата, поставена още преди столетия, а щом стълбата беше в такова лошо състояние, с вратата вероятно беше същото. За да докаже теорията си, Ричард затвори с трясък вратата и стресна Люсиен и Сабрина, които имаха очи само за сина си.

Лицата им изразиха безкрайно учудване, когато младият мъж изкрещя като безумен:

— Аха!

Той задърпа вратата с всички сили и едва не се строполи на пода, когато бравата най-после се поддаде и се завъртя. Ричард се обърна с тържествуващо изражение към безпомощната си публика.

— Вратата заяжда.

— Това можеше да се очаква — отвърна с усмивка Люсиен Доминик. Ексцентричното поведение на Ричард отдавна беше престанало да го учудва.

— За какво говориш, Дики? — попита объркано Сабрина. — Всъщност сега това не е важно. Може да почака, нали, поне докато се махнем от този студен коридор. Ако продължавате да стоите тук по нощници, двамата с Андрю ще се разболеете много тежко — настави нетърпеливо тя. Предложението беше разумно, а и гледката на мрачния коридор й беше станала непоносима.

— Ще ти го кажа кратко и ясно, Рина: вратата се отваря трудно.

— Много съжалявам, но не разбирам какво общо има това с…

— Наистина ли не разбираш? — прекъсна я търпеливо Ричард. — Кейт се е мъчила да я отвори и не е успяла, защото Андрю и раната в ръката са й пречели. Имала е нужда и от двете си ръце, за да натисне бравата. Пуснала е Андрю на пода и отново се е заела с вратата. Времето й е било малко. Сигурно се е объркала още повече, когато е чула стъпките ти. Може би дори е забелязала светлината на свещта ти в края на коридора — заразказва Ричард и добре обмисленото описание възстанови пред очите им трагичната картина. — Ако е имала малко повече време, сигурно щеше да отвори вратата, да грабне Андрю — и двамата да намерят смъртта си под развалините — обясни тихо Ричард — Разбирате ли, докато Кейт се е борела с ръждясалата брава, малкият е запълзял, за да изследва непознатата обстановка. Кейт не с разполагала със светлина, за да го потърси, а не е имала и време за това. Трябвало да реши — или да я заловят, или да избяга без детето, докато все още има възможност да го стори. Знаем какво е било решението й — завърши той и с мъка устоя на изкушението да погледне надолу, към лежащата сред руините черна фигура. Вместо това се наведе над племенника си и с обич го ощипа по нослето.

Сабрина потрепери и притисна силно до себе си мекото телце на момчето.

— Да вървим — заповяда внезапно Люсиен. — Не бива да стоим повече тук. Да забравим тази нощ. Кейт е мъртва и никога вече няма да ни причинява зло.

Той улови жена си под ръка и я поведе към детската стая, по-далеч от мястото, където се беше разиграла последната сцена от живота на жестоката и безмилостна Кейт Ратбърн.

След няколко часа, когато първите лъчи на зората оцветиха в розово хоризонта на изток, Сабрина се отдели от мястото си до прозореца и отмести поглед от далечните хълмове. Сега небето блестеше в пурпур, но зората скоро щеше да отстъпи мястото си на зимната сивота.

Тя въздъхна и пристъпи по-близо до огъня, който я мамеше с топлината си. Не беше затворила очи нито за миг. Чакаше завръщането на Люсиен. Дукът даваше разпореждания за погребението на Кейт. Сабрина си припомни последните му думи, че Кейт вече не може да им причини зло, и отново въздъхна.

— Лъжеш се, Люсиен — прошепна тя и отвори шепата си, в която стискаше прекрасния златен пръстен със сапфири и диаманти. — О, Реа! — прошепна с болка тя. — Кълна се, че няма да се предам, докато съм жива и дишам. Но къде си ти? Какво са ти причинили? — изхълца тя и тялото й потръпна от болка. Нямаше да има лек за страданието й, докато не видеше дъщеря си жива и здрава. И ако този миг не дойдеше, значи Кейт беше спечелила.