Ветровете на съдбата

Пета глава

Танцуващите златни пламъчета в камината се отразяваха като играещи сенки по червените стени и белите тавани на библиотеката. Големият стенен часовник от черешово дърво тиктакаше равномерно и месинговите му стрелки се придвижваха, без да бързат, по гладкия циферблат. Полираният под от желязно дърво беше покрит с ориенталски килим. Цветовете на шарките му се повтаряха в сапфиреносините завеси пред големите прозорци и в разкошната яркочервена дамаска на креслата.

Самотен клон, останал без нито едно листо, се блъскаше в стъклото на прозореца. Навън плющеше дъжд. Потропването на водните капки най-после събуди вниманието на мъжа, седнал на стол пред камината и подпрял удобно обутите си в ботуши крака върху месинговата скара. В скута му спеше мирно едър котарак с оранжева козина, приличен на тигър. Мъжът се намести внимателно в стола си и потръпна от болката в счупеното ребро.

Данте Лейтън присви сивите си очи и хвърли изпитателен поглед към барометъра в махагонов обков. Но и без да го погледне, знаеше, че налягането спада и над Чарлзтаун се надига буря. Виждаше светкавиците, които прорязваха необичайно тъмното следобедно небе, чуваше гръмотевиците, които караха кристалния полилей над масата да прозвънва уплашено.

Данте отпи голяма глътка бренди с надеждата, че тя ще облекчи глухата болка в гърдите му и ще съкрати безкрайните часове бездействие, на които беше осъден след станалата злополука. Хвърли бърз поглед към масичката за игра, изработена от орехово дърво, украсена с четири сребърни свещника, готови за запалване, щом падне мракът. Докато раздадат и последната карта, свещите няколко пъти щяха да изгорят до край и да бъдат заменени с нови. Накрая вечно недоволният Кърби щеше да вдигне тежките завеси и да даде път на първите утринни лъчи. Май това е единственият начин да се наслаждавам на болестта си, каза си Данте и се ухили. Късметът на карти никога не го изоставяше, така беше и през последните дни, за голямо неудоволствие на гостите му.

Данте облегна глава на меката възглавница и си припомни един друг късмет, който обаче се беше обърнал в катастрофа и бе изложил на опасност „Морския дракон“ и екипажа му. Всъщност, това си беше чиста случайност, защото „Морският дракон“ беше изминавал стотици пъти курса между Чарлзтаун и Западно индийските острови, без да счупи нито една бъчва с меласа или да се разлее дори чаша с вино. Но този път попаднаха в истински ураган, който ги повлече към бреговете на Савана и едва не ги прати на дъното. С разкъсан такелаж, изпопадали платна и една счупена мачта, „Морският дракон“ все пак бе успял да достигне до пристанището, преди следващата буря да го е нападнала в теснините. За Данте последната част от пътя беше само мрак и болка, защото бе улучен от една отчупила се рейка и вятърът го измете от кърмата като парче дърво. Имаше късмет, че се отърва само с няколко счупени ребра и изкълчен глезен, защото куката в края на рейката като нищо можеше да му откъсне главата.

Няколко членове на екипажа също бяха получили наранявания: Барнаби Кларк, който беше на вахта на кормилото, си счупи ръката. Дървеното колело внезапно се завъртя, една от дръжките се удари в ръката му и разтроши костта. Соумс Фитсимънс също бе ударен от отчупена рейка, изпаднала от такелажа, и дълго лежа в безсъзнание. Другарите му обаче твърдяха, че рейката се е счупила едва след срещата с дебелата му глава. Алистър Марлоу си беше счупил малкия пръст и се чувстваше ужасно неловко за незначителното си нараняване.

Докато екипажът се възстановяваше, „Морският дракон“ остана закотвен за дока, за да бъде ремонтиран и снабден с нова мачта, такелаж и рей. Само след месец корабът щеше да бъде готов за ново плаване и капитанът възнамеряваше отново да потегли към Западно индийските острови, разбира се, при благоприятен вятър в платната.

Данте си припомни злокобния вихър, който нахлу така внезапно в платната им, и се запита дали пък това не е било сигнал за края на късмета му. Според него раните, които беше получил, имаха и своята добра страна, тъй като изискваха продължителна почивка на легло и му даваха добър претекст да отклонява повечето от поканите, с които го засипваше обществото на Чарлзтаун. Това скокообразно увеличение на популярността му в града беше започнало с пристигането на една известна млада дама от Лондон, която разпространи из цялото крайбрежие сведенията за капитан Данте Лейтън, с които се беше сдобила в Англия. Най-важното разбира се беше, че капитанът на „Морския дракон“ всъщност е маркиз Джакоби, издънка на стар и благороден английски род. Наистина беше странно какво впечатление правеше една благородническа титла. И въпреки това, каза си с цинична усмивка Данте, аз съм си същият човек, смятан само до преди няколко месеца за недостоен да влезе в доброто общество на града. Тогава не му позволяваха дори да поздравява добродетелните дъщери на местните богаташи.

Всъщност миналата му слава беше за предпочитане, защото сега беше превърнал в желан обект за всяка млада дама от Чарлзтаун, решена да си намери мъж, да не говорим за честолюбивите им и незнаещи задръжки майки. Лека-полека го обземаше усещането, че ще се чувства по-сигурен в едно пиратско гнездо, отколкото в ярко осветен салон, пълен с бъдещи тъщи, оспорващи си благосклонността му. Никога досега не беше чувал толкова клеветнически забележки за въображаемите стълбове на обществото. Струваше му се, че в ушите му звучи все едно и също: как едно добро име е било стъпкано в калта. Беше започнал да се плаши не само от стоманените погледи на изпълнените с надежда възрастни дами, не, много по-опасни бяха гордите бащи, които и сега го измерваха с пренебрежителни погледи, но тайно в себе си размишляваха какво ли е влиянието му в двора и дали е достатъчно перспективен зет.

Въпреки че учтиво отклоняваше поканите, те продължаваха да пристигат непрекъснато. Беше се опитал да разясни на хората, че възстановяването му изисква спокойствие и тишина, но тогава започнаха да го обсипват с подаръци и да се явяват в дома му като ангели на милосърдието, за да подсигурят позициите си. Данте се кълнеше, че ако опита още някой чудотворен домашен мехлем или си хапне от някой лепкав, приготвен специално за нето сладкиш, не може да гарантира за себе си. А дребният му кривокрак стюард пръв щеше да усети върху себе си гнева му, че е допуснал в къщата поредната красива самарянка.

Имаше обаче и хора, които беснееха от злоба и завист заради сегашното му положение. Данте беше уверен, че, стига да поискаше, можеше да има практически всяка жена от Чарлзтаун. Тази представа го развеселяваше, но не го караше да се чувства поласкан, тъй като знаеше много добре, че Алистър Марлоу, Хюстън Кърби или дори Лонгакрес биха имали същия успех, ако се окажеше, че някои от тях е в действителност английски маркиз. Единствено титлата караше сърната на неомъжените млади дами на Чарлзтаун да бият толкова силно.

Имаше обаче и други, които бяха на мнение, че късметът на Данте Лейтън е пострадал много повече, отколкото бе успяла да му причини злополуката при последното пътуване. Ако се съдеше по слуховете, „Морският дракон“ бил на път към потънало съкровище. Както твърдяха някои хора, Данте Лейтън спечелил картата на съкровището при игра на карти в Сейнт Еустатиус и на нея било отбелязано къде е потънал натоварен със злато испански галеон. Картата сигурно била истинска, защото капитанът на „Морския дракон“ бил известен като разумен и разсъдлив мъж, а някои дори твърдяха, че бил също така студенокръвен като митичното животно, на което нарекъл бригантината си. Ако капитан Лейтън наистина е тръгнал да търси потъналото съкровище, това в никакъв случай не било приказка за деца. Засега обаче капитанът и екипажът на „Морския дракон“ бяха пожънали само присмеха на почтените хора. Несметните богатства, на които се бяха надявали, се оказаха само няколко ръждиви парчета сребро, куп изпочупени порцеланови чаши, ръждясал астролабия и компас в изгнила кожена кутийка. Що се отнася до товара на кораба, там имаше само жалки остатъци от сандъци и бъчви, някога пълни със скъпоценни екзотични подправки, отдавна размити в морето. Вместо потънал испански кораб, натоварен догоре със златни слитъци, те бяха намерили отдавна потопен холандски търговски кораб — а в неговия трюм със сигурност не беше имало злато.

Беше крайно време „Морският дракон“ да престане да предизвиква съдбата, казваха старите моряци, които се мотаеха без работа из пристанището. Все мъже, които знаеха, че гордото и красиво море умее да поглъща и най-здравите кораби като сухи клонки, а дръзките им капитани и безстрашни моряци намират вечния си гроб в дълбините му.

Странна усмивка пробяга по замисленото лице на Данте Лейтън, като си припомни слуховете, които се носеха из Чарлзтаун за съдбоносното пътуване на „Морския дракон“. Алистър и Кърби не бяха пропуснали да го уведомят. Данте се взря в пламъците, които запалиха искри в сивите му очи, и се запита какво ли щяха да си кажат старите морски вълци, ако можеха да прочетат мислите му. Сигурно щяха да заподозрат капитана на „Морския дракон“ в съглашателство с дявола, помисли си той и устните му се опънаха в злобна усмивка.

— Милорд? — обади се Хюстън Кърби, застанал зад голямото кресло на капитана. — Имаме гост, милорд — съобщи невъзмутимо той, но тонът му не оставяше и сянка от съмнение какво е мнението му за тази личност.

— О, милорд — продължи бързо Кърби, преди Данте да е попитал за името на посетителя, — котката ще напълни панталоните ви с косми. Знаете ли колко е трудно да се изчеткат — обясни укорно той и хвърли отровен поглед към доволния котарак, който беше отворил едното си око и го наблюдаваше с отегчение.

— Кой е гостът, Кърби? — попита намръщено Данте. — Мисля, че трябва да го… — Но той не можа да продължи, защото вратата на салона се отвори с трясък и вътре нахлу едър мъж с дръзко лице.

— Капитан Лейтън! Радвам се да ви видя отново на крака. Видях ви да препускате по Трад Стрийт на големия си жребец и си рекох: не е лошо да направиш посещение на капитана. Не, че някога бихте ме срещнали на гърба на един такъв звяр като вашия! Не, сър, никога! Берти Макей не върши глупости. Той не е идиот. Никой не го е виждал да язди и няма да го види. Не разбирам вие как го правите — изговори на един дъх старият контрабандист и изгледа с присвити очи конкурента си. — После обаче си казах: Берти, този капитан Лейтън е пълен с изненади. В него е скрито много повече, отколкото си мислим. Той е добър капитан, трябва да призная. Берти Макей отдава всекиму заслуженото. Имах възможност да се убедя, че сте не само добър капитан, а и отличен ездач. Освен това съм чувал, че сте сигурен стрелец и смел фехтувач. Имали сте няколко дуела, нали, капитане?

— Ох, трябва да ви помоля за извинение — извини се с преувеличено смирение Берти Макей. — Не е много прилично да ви наричам капитан, нали? Сега трябва да се обръщаме към вас с милорд, май така беше — поправи се той и смехът му огласи стаята. — Господи, старият Берти Макей остана направо поразен, честно. Само като си представя, че капитанът на „Морския дракон“ е истински маркиз! Брендито започна да ми горчи в устата, казвам ви. Обаче — продължи той и вдигна поучително пръст, — мисля, че бих могъл да изтърпя още много неща, а тъй като умирам от жажда и трябва да продължа да говоря… — намекна дръзко той и хвърли поглед към чашата с бренди в ръката на Данте Лейтън.

— О, разбира се, капитан Макей — усмихна се Данте и посочи един стол, поставен далеч от топлината на огъня. — Заповядайте да пием по едно бренди. Кърби, дай чаша за капитана на „Ани Джейн“ — заповяда той, без да обръща внимание на презрителното изпухтяване на дребния стюард.

— Много сте гостоприемен, капитане — отвърна ухилено Бърти Макей, сграбчи стола, бутна го близо до огъня и намести едрата си фигура на седалката. Крехката рамка на стола изохка протестиращо.

Бърти Макей се разположи удобно и изгледа с доволна физиономия Данте Лейтън, но много скоро усмивката му избледня. Едва сега беше забелязал едрия котарак в скута на домакина си.

— Този май не ме харесва, а? Как злобно гледа само… — проговори объркано той. Макар че можеше да го изхвърли от стаята само с един тласък на силните си ръце, котаракът го караше да се чувства несигурен. Проклетите гадинки винаги са ми създавали проблеми и сигурно ще продължават да го правят, каза си той и потръпна от ужас.

— Мисля, че той разбира вашето отношение към него, капитане — обясни сухо Данте и помилва настръхналата козина на Ямайка.

— Точно така. Никога не съм понасял тези коварни животни. Винаги имам чувството, че знаят нещо, което аз не знам, освен това не понасям да се отъркват в мен. Много са тихи, а аз искам да чувам, когато към мен върви човек или животно, за да знам какво ме очаква и да мога да извадя пистолета си — обясни Берти Макей с усмивка, която разтреперваше сърцата на много от познатите му. Тази усмивка много рядко предвещаваше добро за нещастната личност, към която беше отправена.

— Хм… — Бърти Макей въздъхна доволно. Вече бе опразнил половината чаша, поднесена му от не твърде услужливия Хюстън Кърби. — Това стопля старите ми кости по-добре от огъня в камината. Навън е доста хладно — обясни небрежно той. Големите му пръсти потропваха в неравномерен ритъм по облегалката на стола. — Доколкото чух, „Морският дракон“ вече е готов за отплаване? Нали не мислите да се разделите с него? — попита любопитно той и в същото време поклати глава, защото знаеше отговора. — Не, нали? Така си и мислех. Жалко, защото отдавна мечтая да притежавам такъв прекрасен бриг като „Морския дракон“. Чудесно малко корабче е той — обясни капитанът и гръмкият му глас отекна в полутъмния салон.

— Благодаря ви, капитан Макей, но се съмнявам, че сте дошли тук, за да ми направите комплимент за кораба ми — отговори Данте Лейтън. Нямаше никакво желание да слуша празното бъбрене вя съперника си. Трябваше да узнае истинската причина за появата му.

Берти Макей се ухили зарадвано.

— Така е, прав сте, капитане. Но моля ви се, казвайте ми Берти, настоявам всичките ми приятели да ме наричат така — обясни той и погледна очаквателно мъжа, който от много години насам беше негов ожесточен съперник. — Аз съм човек, който обича да говори открито, и никога не съм се смятал за глупак. Освен това — прибави той с предупредителен блясък в тъмните си очи, който с един замах изтри дружелюбието от дебелото му червено лице, — не ми е приятно други да ме смятат за глупав.

— Сигурен съм, че никой, който е с ума си, не би си помислил такова нещо, капитане — отбеляза Данте и продължи да милва задрямалия в скута му Ямайка.

— Радвам се да го чуя. Да, сър, наистина ми се струва, че бихме могли да станем добри приятели — отговори Берти Макей и намигна.

Сивите очи на Данте Лейтън се присвиха и той огледа внимателно обезпокояващо дружелюбния си посетител. Знаеше, че старият контрабандист е най-опасен, когато се държи така. Нищо неподозиращите му жертви твърде често се заблуждаваха от заразяващата му усмивка и гръмогласния смях, но много скоро установяваха, че бащински настроеният великан е в състояние да им изтръгне сърцето със същата тази усмивка, с която им подаваше ръка. Добродушният му вид лъжеше. Никой не би могъл да предположи, че един толкова весел човек е способен на дела, които граничат с пиратство и коварно убийство. Малко бяха хората, които познаваха истинското му лице. Повечето почтени граждани на Чарлзтаун, особено онези, на които веселият контрабандист доставяше стоките си, отказваха да повярват, че Берти Макей, верен съпруг и баща на пет малки дечица, може да бъде убиец. Почти никой не вярваше, че капитанът би могъл да изпрати някой човек на онзи свят, освен в случай на неизбежна самоотбрана.

Капитан Кътбърт Макей беше опора на доброто общество в Чарлзтаун. Той придружаваше семейството си в черквата, даваше милостиня на бедните и никога не го виждаха да пирува в долнопробните кръчми. Знаеше се, че е верен на шотландската си съпруга Ани Джейн и никога не я мами. Двамата бяха дошли в колоните като млада двойка, за да потърсят щастието си в новите земи. Често го чуваха да казва, че никоя жена не може да се мери с неговата Ани Джейн, а когато слушателят успееше да хвърли поглед към този образец на благородство, към този обект на вечна вярност, той се съгласяваше с капитана, защото Ани Джейн Макей имаше красиво лице, стройна фигура, слънчев характер и неизличим шотландски акцент, с който веднага ти ставаше симпатична.

Ако Кътбърт Макей имаше някакъв порок, това беше ярко изявеното му пристрастие към елегантното облекло. Жакетите и панталоните му се шиеха от най-добрия лондонски шивач. Два пъти в годината той задължително посещаваше столицата, за да се облече според най-новата мода. Сюртукът, с който се беше нагласил сега, издаваше ръка на майстор. Маншетите бяха много широки, точно по модата, дискретно украсени с дантела. Копринената жилетка беше избродирана със златен конец и много подхождаше на златните копчета на сюртука. Панталонът от черно копринено кадифе като че ли не беше в съответствие с останалото, но Берти Макей не можеше да се откаже от черното кадифе. Ленената вратовръзка обаче беше безупречна, да не говорим за чорапите без нито една гънчица и обувките с разкошни токи.

— Какво, за Бога, би могло да доведе до този съюз между двама стари съперници? — попита с ясно изразено отегчение Данте.

— Виждам, че схващате бързо, капитане. — Берти Макей беше много доволен от противника си. — Вярно е, че досега бяхме съперници, но мисля, че е дошло времето да погребем миналото. Аз, от своя страна, ще забравя всичките си предразсъдъци спрямо вас, капитан Лейтън — предложи великодушно той. — Аз съм богобоязлив човек и не храня в сърцето си злоба.

Данте Лейтън си разреши да се усмихне.

— Нямах представа, че се ползвам с благоволението ви, капитан Макей. Но вие не задоволихте любопитството ми — прибави цинично той. — Какво точно трябва да платя за великодушието?

Бърти Макей разпери ръце и лицето му показа, че е бил засегнат.

— О, капитане, това беше удар под пояса. Не мога да си представя, че се отнасяте с такова пренебрежение към честното ми предложение и приятелство, и нямате доверие в мотивите ми! — извика той и разтърси разкошната си перука. — Засегнахте ме болезнено, сър, да го знаете.

Данте присви очи, но не каза нито дума. По-добре да изчака следващия драматичен монолог, който може би щеше да разкрие нещо по-съществено.

— Всъщност, капитане, аз смятам, че по-скоро аз ще окажа услуга на вас, отколкото вие на мене — обясни самодоволно Берти Макей.

— Любопитството ми се засилва, капитане — отговори Данте, без да покаже особена заинтересованост към предложението на Макей за приключване на старата вражда.

— Чували ли сте баснята за кучето и костите? Не? В нея се съдържа поука за всички ни — заговори отново Берти Макей и се намести по-удобно на стола си. После отпи глътка бренди, за да смаже гърлото си, и продължи: — Имало едно куче, което умирало от глад. Представлявало жалка гледка, като се мъкнело с увиснала опашка по улиците и едва избягвало ботушите, които го ритали. Мислело си, че е ударил последният му час, когато съдбата най-после проявила благосклонност. Един ден чуло, че някакъв месар щял да изхвърля остатъци. А между остатъците имало една кост, която можела да го храни до края на дните му. Никога вече глад! Да, кучето направо се разтреперило от вълнение, мога да кажа това и без да съм врачка. Но, както често се случва, слухът за тази вълшебна кост се разпространил по целия град и преди бедното животно да успее да се огледа, всеки пълен с бълхи уличен пес хукнал да я търси. Бедното малко куче нямало нито минута спокойствие. Можете ли да си представите как са го гонили, капитане? Нещастното животно не можело дори да си вдигне крака, без някой ръмжащ събрат да го сграбчи за лапата. И така, денят вече свършвал, а кучето разбирало, че няма да успее да се добере до заветната кост, ако глутницата продължава да е по петите му. Единственото му предимство било, че само то знаело кой е месарят, който ще изхвърли костите. И с онази хитрост, която спохожда само решителните, кучето повело събратята си по улиците на града и почнато да се рови в боклуците на всички месари. И накрая, когато повечето кучета се отказали, защото не намерили нищо, то се върнало в къщи, доволно от себе си. Обаче — добави със сериозен глас Берти Макей — там го чакало другото куче.

Данте Лейтън вдиша заинтересовано едната си вежда и на устните му се появи усмивка.

— Друго куче ли, капитане? Без съмнение някой високопланински териер?

Берти Макей се ухили широко.

— О, капитане, вие сте най-светлата глава, с която съм се сблъсквал. Никога не сте ме разочаровали, сър, никога! Вие, капитан Лейтън, имате остър ум — засмя се той и развеселено се удари по бедрото. — И така, другото куче си било недоверчиво по природа и си помислило, че на първото куче не може да се има доверие, защото самото то на няколко пъти успявало да заблуди по същия начин глутницата улични песове. Второто куче решило да последва нашия герой и знаете ли какво намерило? — попита с невинно изражение Берти Макей. — Видяло приятеля си — продължи той, без да изчака отговора — да чака търпеливо пред дюкяна на един месар, покрай който глутницата била минала, без да го забележи. А сега е време да се запитаме — какво чака кучето? Дали пък не е вълшебния кокал? Но всяко куче в града смятало, че такъв кокал не съществува, защото след дългата гонитба било принудено да се прибере в къщи с празен стомах. Всички били убедени, че кучето е направило голяма глупост, като е загубило толкова време в едно безсмислено приключение. И тъкмо, второто куче има две възможности, капитане. Но само от първото куче зависи какво решение в крайна сметка ще вземе — заключи и отново се усмихна с бащинската си усмивка.

— Наистина ли? — попита учтиво Данте. — И как си го представяте, капитане?

— Според второто куче първият пес има две възможности: или да се съюзи с него и заедно да откраднат кокала… — Берти Макей помълча малко и продължи многозначително: — … или да загуби кокала и тогава той самият да го грабне. Защото второто куче като нищо би могло да насъска по следите му цялата глутница улични песове и тогава тежко му. Нищо няма да му остане, нищичко. Може да загуби дори живота си — завърши категорично Берти Макей и в салона се възцари напрегната тишина.

Данте Лейтън се усмихна, но в очите му се появиха опасни пламъчета.

— И как е постъпил бедният пес от баснята? — попита тихо той.

Берти Макей засия с цялото си лице.

— Разбира се, той се доверил на другото куче и двамата заедно откраднали кокала. Нали ви казах, че е бил много хитър пес? По-добре да разделиш плячката, отколкото да останеш с празни ръце, нали, капитане?

— Може би — отговори небрежно Данте Лейтън. — Но преди всичко — продължи със загадъчна усмивка той, — решението зависи от стойността на плячката, не е ли така, капитане?

Дружелюбният израз на Берти Макей избледня като звездите на разсъмване.

— О, да, имате право.

— Баснята ви беше много интересна, капитане — продължи Данте и въздъхна отегчено. — Но аз не разбирам смисъла й, не разбирам и защо би могла да изиграе известна роля за отстраняването на неразбирателствата помежду ни. О! — извика той, сякаш току-що му беше хрумнало нещо важно. — Но вие така и не ми разказахте какъв е моралът на баснята, капитане! Факт е обаче, че всяка басня има морал — усмихна се миролюбиво той. За съжаление усмивката на съперника му никак не беше окуражителна.

— Точно така, капитан Лейтън, баснята наистина има поука — отговори с треперещи устни Берти Макей. — Много по-добре е да разделиш плячката с приятел, който може да ти стане съюзник, отколкото да се озовеш сам срещу цяла глутница врагове и да изгубиш всичко.

Кестенявите къдрици на Данте блеснаха на светлината на огъня, сивите му очи обаче останаха устремени в пращящите цепеници.

— Това е забележителна философия, капитане. За нещастие обаче аз не съм човек, който обича да дели. Освен това не познавам почти никого, когото бих могъл да нарека свой приятел и да му имам пълно доверие — обясни той с тих глас и Берти Макей трябваше да се наведе, за да го чуе. — Признавам, една глутница вълци може да се сдобие с по-голяма плячка, отколкото един-единствен вълк, но този единак има възможност да се промъкне незабелязан там, където глутницата неизбежно би направила впечатление. Единакът се движи бързо и безшумно, капитане. Може да удари, когато си поиска, и да изчезне, преди да го е забелязал друг, освен жертвата. — Данте сякаш водеше най-обикновена светска беседа и Берти надали щеше да забележи заплахата, скрита в думите му. Но един поглед на ледените сиви очи беше достатъчен да го убеди.

— Разбира се, всичко това е чиста спекулация — заяви твърдо Данте, — защото аз не притежавам нищо ценно, което бихте поискали да споделите с мен. Никога не споделям жените си с други мъже, но доколкото знам, вие сте щастлив съпруг и баща. Не деля и жребеца си, но вие и не яздите, нали, капитане? — попита той и изгледа замислено съперника си. — Изразихте желание да притежавате „Морския дракон“, но ние и двамата знаем, че на борда може да има само един капитан, и тъй като собственикът случайно съм аз… — Последните му думи заглъхнаха и в стаята се възцари потискаща тишина.

Гръмкият смях на Берти дойде неочаквано и стресна Ямайка от сладкия сън. Котаракът скочи от скута на капитана, стрелна се между краката на Хюстън Кърби и направо го събори върху излъскания под. Стюардът тъкмо беше влязъл в салона с нова бутилка бренди върху сребърна табла. Кърби светкавично сграбчи бутилката, но част от съдържанието й се изля върху панталона и ризата му.

— Както изглежда, вече няма да пия брендито ви, капитане — проговори многозначително Берти Макей и избухна в луд смях, предизвикан от жалкото положение на стюарда.

Кърби хвърли унищожителен поглед към капитана на „Ани Джейн“, надигна се тромаво и кипящ от гняв, затърси жалката гадина, която го беше направила смешен пред омразния съперник. Но колкото и да претърсваше стаята с искрящи от яд сини очи, никъде не се виждаше дори едно червено косъмче. Тъмните сенки по стените прикриваха злосторника. Без да каже нито дума, Хюстън Кърби закрачи тежко навън, болезнено засегнат в достойнството си.

— Да, капитан Лейтън, ето че още веднъж отговорихте на очакванията ми. Отдавна предполагах, че сте страшно дебелоглав. Добре, но все пак е жалко, защото дребното ни съперничество в миналото ми доставяше огромно удоволствие.

— Та това звучи почти така, сякаш вече съм напуснал този свят — отбеляза Данте, но лицето му не изразяваше нищо от онова, което ставаше в главата му.

— Не, не, дори напротив — отговори разгорещено Берти Макей. — Разбира се, човек никога не може да бъде сигурен дали ще се завърне от някое пътуване или не. Океанът е голям, много голям. Много неща могат да се случат и някои са напълно неочаквани. Един капитан трябва да размисли много добре, преди да вдигне платна. Може изведнъж да попадне в буря от ядове, разбирате ли ме, драги? Аз на ваше място бих проявил максимална предпазливост, капитан Лейтън, особено сега, когато „Морският дракон“ ще бъде принуден да разчита единствено на себе си. Вашият кораб няма приятели в Чарлзтаун. Или поне такива, на които може да разчита — заяви поучително той. — Е, сега е време да си вървя. Често обикалям пристанището и се срещам с какви ли не хора. Мислехме, че бихме могли да се обединим, да основем компания, да хвърлим всичките си средства в една обща кесия. Всички имаме своето честолюбие, но и контрабандата започва да ни омръзва. Честно казано, рискът става все по-голям — обясни доверително той. — Надявахме се поне веднъж да поработим заедно и да напълним кесиите си за следващите години. Това не ви ли напомня за баснята, капитане? Ще се радвам да видя „Морския дракон“ отново с издути платна в открито море. Желая ви приятен следобед. — Берти Макей се поклони дълбоко и ухилено се запъти към вратата. Данте го проследи с развеселен поглед.

— Нещо се мъти. Усещам го от сто метра срещу вятъра — отбеляза мрачно Хюстън Кърби и застана пред капитана си.

Данте погледна дребния стюард и с мъка удържа смеха си при вида на ризата и панталона му.

— Надявам се, че не сте помирисали самия себе си, Кърби. И не дишайте много дълбоко, че може да се напиете.

— Все още съм достатъчно трезвен, за да заловя онзи червен дявол — изсъска Кърби и огледа внимателно стаята с надеждата да открие жертвата си.

— А аз си помислих, че ще се помирите с Ямайка, защото и двамата не можете да понасяте капитана на „Ани Джейн“ — усмихна се Данте. — Знаете ли как изфуча насреща му Ямайка?

— Наистина ли му изфуча? — поиска да се увери Кърби и агресивността му веднага отслабна. — Ами, добре тогава, аз винаги съм казвал, че котакът не е глупав. Той има нюх към плъховете, не по-лош от моя.

— Да, мисля, че сте прав, Кърби — съгласи се през смях Данте. — Човек не бива да се пречка на пътя на хора като Берти Макей. Готов съм дори да повярвам, че е дошъл да ме предупреди колко опасно е да открия съкровището.

Хюстън Кърби изсвири през зъби.

— Не е повярвал в историята за холандския търговски кораб, така ли?

— Разбира се, че не. Но аз не съм го и очаквал. На негово място и аз не бих повярвал. Прозрял е малката ни хитрост, но тя не беше предназначена само за него. Исках да отвлека вниманието на глутницата улични песове от „Морския дракон“ и мисля, че успях — обясни замислено Данте. Помнеше колко му беше неприятно да излъже дори собствения си екипаж, но това беше единствената възможност да се запази в тайна истинското местонахождение на испанския галеон. На борда имаше твърде много мъже, които не знаеха да си държат езика зад зъбите, особено когато се запиеха в някоя пристанищна кръчма. Именно затова той бе взел решение да опази тайната дори от собствения си екипаж. Ако неговите хора вярваха, че търсенето е било напразно, другите търсачи на щастието също щяха да повярват. И без това трябваше да положат големи усилия, докато се изплъзнат от флотата главорези, чакали и скандално известни контрабандисти, които постоянно следваха кораба му с надеждата да се доберат до съкровището. Ако бяха разгадали играта на капитан Лейтън, те нямаше да се ядосат толкова много — но откъде можеха да знаят, че той и без това възнамерява да примами някои от тях на мястото на находката, обаче едва след намирането на съкровището?

Данте предполагаше, че Лонгакрес е прозрял истината, защото беше разгледал подробно картата още когато „Морският дракон“ хвърли котва пред Тринидад. Лонгакрес обикаляше Карибието още от детските си години. Първата му служба беше като юнга на пиратски кораб. Вече познаваше стотици карти на потънали съкровища и нищо не беше в състояние да го заблуди. Данте не му позволи да отдели много време на картата, но Лонгакрес си разбираше от занаята. Оттогава капитанът на няколко пъти беше залавял стария пират да го наблюдава изпитателно. Очевидно Лонгакрес изчакваше, но не изпускаше капитана си от очи.

За разлика от него, Алистър Марлоу беше посветен още от самото начало. Надзирателят на товара знаеше отдавна на кое място е потънал холандският търговски кораб. Двамата с Данте го бяха открили съвсем случайно, докато търсеха сигурни заливи по Бахамските острови, където „Морският дракон“ можеше да хвърли котва и да предприеме някои ремонти в случай на нужда — или в случай, че на хоризонта се появят твърде много от бригантините на Негово кралско величество.

Един ден „Морският дракон“ хвърли котва в една зелено-синя лагуна от наветрената страна на необитаем остров. След като оставиха моряците да претърсят сушата за прясна вода, Данте и Алистър се върнаха с лодката на „Морския дракон“. Докато гребяха към кораба, те забелязаха зад един издаден в морето скален нос неясна фигура на галеон между коралите. Отидоха да го огледат отблизо и установиха, че става въпрос за потънал кораб.

Алистър се потопи във водата и претърси внимателно находката. Данте го чакаше на носа на лодката и дори от това разстояние можа да установи, че корабът е от седемнадесети век. Голяма част от внушителната му кърма беше още цяла. Няколко бронзови оръдия, полузатънали в пясъка, бяха разпръснати около изгнилия кил.

Алистър на няколко пъти изскочи на повърхността и метна на дъното на лодката разни обезщетени от водата предмети, а накрая се прехвърли през борда с помощта на Данте. Без да си поеме дъх, той вдигна съкровищата си и ухилено ги показа на капитана. Западно индийското слънце опари безмилостно шепата корозирали сребърни Dubbelstuivers — стари холандски монети. Заедно с един ръждясал меч те бяха единствената плячка от потъналия холандски търговски кораб.

Безполезният меч бе върнат отново в мокрия си гроб, а по настояване на Данте холандските монети бяха прибрани на сигурно място в джобовете на Алистър като възнаграждение за усилията му. Двамата скоро забравиха случката — до преди месец, когато тя се оказа спасителната им идея.

При мисълта за това как двамата с Алистър бяха нарисували копие на картата, Данте се ухили доволно. Картата беше същата, само мястото на кръстчето беше леко променено. Дребен детайл, но той отведе „Морския дракон“ югоизточно от първоначалното място, точно в залива, където мирно почиваше холандският търговски кораб. Ако ги бяха заловили в тази измама, двамата щяха да бъдат много затруднени в обясненията си — разбира се, ако разгневените моряци им дадяха възможност да се оправдаят.

В първия миг, след като откриха потъналия кораб, екипажът на „Морския дракон“ изпадна в буйна радост. Ала след като моряците, които умееха да плуват, се потопиха в залива, където лежаха останките, разочарованието беше всеобщо. Нямаше никакво съкровище! Обаче не им остана много време да оплакват лошия си късмет, защото няколко от съперниците им контрабандисти се появиха иззад скалния нос с вдигнати платна и повече от очевидни намерения.

За разлика от екипажа си, Данте Лейтън не се стресна от предупредителните изстрели. Той даде няколко резки заповеди, моряците се втурнаха към котвеното въже, леко свитите платна на „Морския дракон“ бързо се напълниха с вятъра и корабът излезе от малкия залив. Бяха по-бързи от враговете си и успяха да се изплъзнат невредими, като оставиха измамените контрабандисти да се бият на спокойствие за холандския търговски кораб и безполезния му товар.

Когато се отдалечиха достатъчно, оръдията на „Морския дракон“ дадоха дружен залп. Данте много искаше да разбере кой от лешоядите е имал нещастието да се присъедини към холандския търговски кораб на дъното на морето.

— Онзи искаше дял от плячката, нали? — Резкият глас на Хюстън Кърби върна капитана на „Морския дракон“ в действителността.

Данте се ухили. Нищо не оставаше скрито от острия взор на Хюстън Кърби. Без ни най-малко усилие дребният стюард успяваше да изтръгне от всяка матрона тайната на истинската й възраст, а всеки знаеше, че това не е проста работа.

— Берти Макей иска или да стане наш съдружник, или… — Данте направи многозначителна пауза. — … или капитанът и екипажът на „Морския дракон“ никога няма да имат възможността да похарчат дори част от намереното.

— Виж го ти, проклетият негодник — измърмори Кърби. Все още го беше срам, че се е представил толкова зле пред капитана на „Ани Джейн“. — За какъв се смята всъщност? — попита войнствено той.

— Трябва да знаеш, че Берти Макей не е човек, който произнася празни заплахи. Освен това не е от хората, които биха допуснали да ги надхитрят — отговори уморено Данте, който познаваше много добре съперника си.

— И какво ще прави сега? — попита Кърби, забравил гнева си пред сериозния тон на капитана.

Данте се замисли над въпроса и трепкащите светлинки на пламъците затанцуваха по непроницаемото му лице.

— Макей има намерение да се съюзи с другите капитани, които не са особено добре настроени към мен и не биха имали нищо против да уредим старите си сметки.

— Така е, капитане, през годините си създадохме доста врагове — въздъхна потиснато Кърби, който знаеше много добре, че изключителният късмет на господаря му и безогледните му действия бяха предизвикали гняв и завист у по-малко късметлиите.

Данте Лейтън беше човек, на когото беше по-добре да не се изпречваш на пътя. Може да бъде жесток и безмилостен противник. Никому не бих пожелал такъв враг, каза си Хюстън Кърби и си припомни мъжете, които бяха проявили достатъчно глупост да повярват, че биха могли да предадат капитана на „Морския дракон“. Достатъчно хора бяха имали нещастието да изпитат върху себе си силата на гнева му и вече никой не смееше да го подценява. Съперниците му знаеха това и му оказваха дължимото уважение. Никой от тях, все едно колко беше безстрашен, не проявяваше лекомислието да кръстоса носа си с неговия. Ако обаче успееха да се съюзят, тогава… Кърби изобщо не искаше да мисли за това. Обединени, капитаните от Чарлзтаун щяха да разполагат с много повече възможности не само да проследят „Морския дракон“, но и дори да го пратят на дъното.

Най-голямата грижа на Кърби беше за капитана. Ако тръгнеха да търсят потъналия испански галеон, щяха да се изложат на голяма опасност. Кърби захапа долната си устна и се запита дали би се осмелил да изкаже гласно мислите си. Много добре знаеше, че може да си позволява доста повече от останалите членове на екипажа, и въпреки това имаше една граница, която беше по-добре да не прекрачва. Той служеше от много години при Данте Лейтън и имаше възможност да проследи как младият, разглезен маркиз Джакоби се превърна в твърд, отмъстителен мъж, който имаше само една цел в живота си — да се разправи с човека, разрушил семейството му.

Кърби разтърси глава, защото разбираше чувствата на господаря си и му съчувстваше. Майката на Данте, лейди Илейн, беше прекрасна жена, хубава като картинка и точно там беше трагедията, защото всички я обичаха.

Да, той също мразеше негодника, който бе причинил смъртта на лейди Илейн. Все пак той беше служил на фамилията Лейтън дълго преди майката на капитана да влезе в семейството чрез женитбата си. Беше дори облагодетелстван от съдбата да се роди в двореца Мердрако, а това означаваше, че лоялността към семейството и единствения му наследник е дълбоко вкоренена в душата му. Копнежът по Мердрако тровеше сънищата му също като на капитана, той жадуваше да пролее кръвта на негодника не по-малко от своя господар. Но кръвожадността не беше в състояние да замъгли главата му, както беше станало с Данте Лейтън, и той никога не забравяше, че е може би единственият, който ще бъде в състояние да възпре убийствените намерения на последния маркиз Джакоби.

— Капитане — започна смутено стюардът. — Милорд — опита се отново той, това май звучеше по-добре. — Питам се дали не е по-умно да оставим съкровището да почива спокойно на морското дъно. Разбира се, ако изобщо съществува потънал испански галеон, в което се съмнявам. Не е редно да се избиваме заради него. Този път рискуваме твърде много, или поне така мисля аз — заключи Кърби, надявайки се гласът му да е прозвучал убедително. Ала надеждата му потъна в пясъка, когато срещна ироничния поглед на капитана си.

— Така ли мислиш, Кърби? — попита тихо Данте и стоманеният му поглед напомни на стюарда повече от всякога стария маркиз, дядото на днешния господар на Мердрако, непримирим стар джентълмен, който в продължение на почти половин век беше управлявал земите си с желязна ръка. Все още помнеше как беше стоял пред него с треперещи колене и светлосивите очи, същите като на внука му, го бяха пронизвали безмилостно.

— Подозирам, че възможността наистина да открием съкровище ви плаши до смърт, Кърби — продължи с усмивка Данте Лейтън. — И в същото време съм убеден, че не се съмнявате в уменията ми да изведа „Морския дракон“ от всяка опасност, а се боите главно от онова, което ще се случи после. — И той погледна дребния стюард право в очите.

Хюстън Кърби светкавично скри очи под гъстите си мигли и Данте не можа да види реакцията му. След малко вдиша рамене и рече:

— Не ни остава нищо друго, освен да изчакаме. Може би и двамата се лъжем. Може би ще се случи нещо съвсем различно от онова, което очакваме.

— Знам, че каквото и да се случи, ще мога да разчитам на вас, Кърби — отговори Данте Лейтън. Стюардът му беше верен до смърт, макар че помежду им често възникваха пререкания.

— Така е, капитане — отговори просто Кърби. — За вас и за Мердрако и за лейди Илейн съм готов да вляза и в ада, милорд. Струва ми се, че точно натам сме се запътили — прибави с измъчена усмивка той и погледна през рамо, сякаш някой беше застанал зад него. — Старият маркиз ще се обърне в гроба, ако допусна да се случи нещо с вас.

Данте се усмихна и в усмивката му беше цялата му привързаност към дребния стюард, който беше неотстъпно до него още от детските му години. Знаеше, че трябва да се смята за щастлив, че е спечелил обичта и лоялността на Хюстън Кърби. Той беше един смешен дребосък, който винаги решаваше от пръв поглед дали харесва някого или не. Беше пълен с предразсъдъци, обичаше да командва и често се гневеше, но в действителност беше като квачка, която пазеше с всички сили капитана и екипажа на „Морския дракон“.

— Какво има за вечеря, Кърби? — попита тихо той. — Изведнъж огладнях.

— Така си и помислих още като видях Берти Макей да се намъква гордо-гордо в кабинета ви. Телешкото се върти на шиша, а във фурната има две сочни патици. Ябълковият сладкиш е вече готов — съобщи тържествено Кърби. — Знам, че обикновено ви идва апетитът, когато сте замислили някоя дяволия, но по-рано рискувахте само задника си. Сега обаче… — Кърби разтърси посивелите си къдрици. — … знаете ли, нямам никакво желание да ми извият врата. Е, разбира се, с попътен вятър в платната „Морският дракон“ може… — Той замлъкна и се вслуша. От улицата долетя плющене на юзди, последвано от скърцане на колела. Каретата спря точно пред тяхната врата.

— Гости, капитане — промърмори Кърби и си припомни купищата порцеланови чашки, които го чакаха в кухнята след последното посещение. Трябваше веднага да ги измие, защото гостенките вероятно бяха от женски род и щеше да се наложи да им сервира чай.

Той открехна леко завесата, погледна към улицата и презрително изпухтя.

— Мисис Хелън Джордън и онази стара бъбрица, леля й — съобщи тихо той и се отдръпна от прозореца. — Най-добре е да отида да измия чашите, защото дамите непременно ще останат за чая. Никак не ми е приятно да разрязвам хубавия ябълков сладкиш, докато е още топъл, да го знаете — продължи да мърмори той. Нямаше по-добър майстор от него на сочните, напоени е вино торти със сметана и бадеми. — Последния път стояха много по-дълго, отколкото е прилично, и лелята опразни цяла чиния тортички — напомни недоволно той и се запъти към вратата, оставяйки след себе си упойващ аромат на бренди. — Надменни дамички, и двете, държат се като че имат в жилите си кралска кръв, и то само защото мъжът на дъртата е богат търговец. Сигурно се мислят за аристократки, пфу! Нищо не разбират те, нищичко — чуваше се съскащият му глас. — Младата вдовица играе ролята на госпожица от изискан дом, макар че не е по-добра от някоя пристанищна к… — Недовършената дума отекна в тишината на салона. — Простете, милорд, не биваше да казвам това — извини се учтиво стюардът, макар че много държеше да обясни на капитана си колко неподходяща е за него тази Хелън Джордън. Когато искаше да постигне нещо, младата дама се умилкваше като котка, но щом се обърнеше с гръб, започваше да сипе огън и жулел. Когато капитанът не можеше да я чуе, от аристократичното й лустро не оставаше и следа. Няколко пъти се беше отивала да дава заповеди на Кърби в собствената му кухня. Дребосъкът и досега побесняваше от яд, като се сетеше за нахалството й.

О, да, тя играеше ролята на изисканата дама, но сега горчиво съжаляваше за деня, в който бе решила, че е твърде добра за капитан Данте Лейтън. Кърби едва не се изсмя с глас. Как ли се беше почувствала, когато бе узнала, че контрабандистът от Чарлзтаун в действителност е английски аристократ? Колко жалко, че не бе могъл да види лицето на дамичката, когато й го бяха казали. А имаше време, когато капитанът можеше да стане неин, да, имаше. Тя обаче повярва, че в Лондон ще си намери нещо по-добро, и го напусна. Кърби се ухили доволно. Мисис Хелън Джордън щеше да си получи онова, което й беше отредила съдбата, но никога нямаше да постигне целта на живота си: да стане маркиза Джакоби.

— Не се тревожете за хубавия си сладкиш, Кърби — прекъсна размишленията му Данте и дребният стюард замръзна на мястото си. — Тази вечер няма да приема никого. Обзе ме необяснима умора.

По лицето на Хюстън Кърби се разля дяволска усмивка. Все още го беше страх, че капитанът отново може да падне в разтворените обятия на нахалната дама.

— Много добре, капитане, ще кажа на дамите, че не приемате посетители — повтори със задоволство той. — О, те са ужасно упорити, особено лелята, затова ще бъде най-добре да им обясня, че сте се почувствали зле.

— Кажете им каквото желаете, Кърби — отговори Данте. — Но ги задръжте далеч от очите ми — нареди строго той. — Кажете им, че се къпя. Все ми е едно какво ще ги излъжете, само да си отидат.

— Готово, капитане, ще го уредя. Оставете на мен — обеща тържествено Кърби и очите му засвяткаха злобно. Нямаше нищо по-приятно от перспективата да откаже на младата мадам достъп до къщата на господаря си.

Данте поседя още малко пред огъня, докато чу, че каретата се отдалечава, и се надигна. Всъщност не беше лошо да полежи малко във ваната, горещата вода щеше да го отпусне.

Само след половин час Данте Лейтън вече сапунисваше доволно косматите си гърди. Топлината се отразяваше благотворно на натъртените му ребра, напрегнатото чувство в гръдния кош беше изчезнало. Кърби тъкмо беше изсипал във ваната поредната кофа гореща вода и беше излязъл да се погрижи за вечерята. Както винаги, той беше подготвил грижливо всичко за господаря си: ризата и панталонът го чакаха на леглото, на масичката до ваната беше поставена чаша бренди.

Данте въздъхна доволно, гребна от сапунената пяна и разтърка косата си. После се потопи, за да се изплакне, и отърси водата от лицето си. Чу, че вратата се отваря, и властно протегна ръка.

— Подайте ми хавлията, Кърби. Очите ми са пълни със сапун — извика той и силно разтърка парещите си клепачи.

Мека, затоплена на огъня хавлия бе положена в протегнатата му ръка. Данте промърмори някаква благодарност и изтри лицето си.

— Какво беше това, по дяволите! — изруга внезапно той, когато до челото му се докоснаха меки женски устни. Отпусна се обратно във ваната и сапунената вода се разплиска по стаята. — Хелън — промърмори той, не особено изненадан от внезапната поява на смаяната жена, която само до преди миг сияеше от задоволство, че е успяла да надхитри самозабравилия се прислужник на любимия си.

— О, Данте, виж какво направи! — изхленчи тя, ужасена от измокрените си поли. — Роклята ми е ушита в Лондон по специална кройка и никъде в колониите няма втора като нея, а ти я унищожи напълно. Облякох я само заради теб, сърце мое — прошепна тя и направи отчаян опит да изтърси червения сатен.

— Щом се промъкваш зад гърба на един мъж, докато се къпе, трябва да очакваш, че ще получиш повече, отколкото ти е приятно — отговори невъзмутимо той.

— Това обещание ли е? — попита Хелън и се усмихна с добре познатата му изкусителна усмивка.

Данте я изгледа замислено и не за първи път отбеляза новата прическа, която й правеха след завръщането от Лондон. Собствената й черна коса беше скрита под цял водопад изкуствени къдрици, обилно напудрени и вдигнати в сложна форма. Слава Богу, досега никога не беше виждал подобно нещо. Как ли успява да държи главата си дръзко изправена под този необичаен товар, запита се неволно той. Хелън Джордан произхождаше от хугенотско семейство, дядовците й бяха избягали от Франция, за да се спасят от религиозните преследвания и войните с католиците. Красива жена, с очи като абанос и кожа с цвят на слонова кост. Красотата й имаше нещо екзотично и това беше добре дошло в субтропичния климат на колониите, чиито летни горещини обезличаваха бледите руси красавици.

Хелън Джордън беше като тъмна роза в този най-европейски град на колониите. Като млада вдовица тя нямаше защо да се съобразява с ограниченията, които бяха наложени върху повечето млади, неомъжени дами на Чарлзтаун. Когато си поставеха за цел да омагьосат някой мъж, момичетата трябваше да внимават името им да остане неопетнено. Хелън обаче можеше да се забавлява на воля, стига да проявяваше малко дискретност. Все пак славата й се носеше из целия град и много хора в Чарлзтаун щяха да бъдат доволни, ако името на дръзката мисис Джордън се забъркаше в някоя скандална афера.

— Много мило — отбеляза Данте.

— Това ли е всичко? — попита Хелън и смехът й прозвуча горчиво. — Знаеш ли колко ми струваше тази рокля? Цените в Лондон са неописуеми. Шивачката ми в Чарлзтаун щеше да ми ушие поне сто за толкова пари.

Данте се усмихна лениво.

— Може да е вярно, но никоя от тях нямаше да бъде истински лондонски модел, а за това се плаща, нали? Ти държиш приятелите ти да знаят, че си облечена с ушита специално за теб рокля според най-новата лондонска мода. А завистливите им погледи си струват разходите, нали, мила моя?

— Колко добре ме познаваш, Данте — отвърна жената, объркана от саркастичния му тон.

— Как влезе? Обзалагам се, че не е било с помощта на Кърби — отговори усмихнато мъжът.

— Влязох през градинската врата. Резето е счупено, но надявам се, не си забравил, че много пъти съм се промъквала оттам. Дръзкият ти слуга изобщо не ме видя. Но това няма значение, защото не мога да си представя, че една зарезена врата е в състояние да ме спре. Ти ме очакваше, нали? — попита през смях Хелън, сякаш трябваше да се разбира от само себе си, че тя е винаги добре дошла. — Случаят беше благоприятен да се отърва от леля Маргарет. Ако не се беше сетил да откажеш да ни приемеш, сега щяхме да седим в салона под зоркото й око. А така е много по-приятно, нали, mon cher? — попита тя и се приведе над ваната. Обшитото с дантели деколте се разтвори и разкри пред отегчения поглед на мъжа розовите връхчета на гърдите и.

Тя го погледна дълбоко в очите и Данте прочете в черните им дълбини хаос от противоречиви чувства. Хелън се приближи до хладната му уста и зашепна възбудено:

— Защо не заповядаш на стюарда си да ни сервира вечерята горе, за да не ни смущават? Ти просто не можеш да си представиш колко ми липсваше, скъпи. — Гласът й звучеше изкусително, устните й се плъзгаха по твърдата му буза, спряха се на ухото и езикът й помилва чувствителната му повърхност. Дланите й притиснаха раменете му и тя се опита да го притегли към себе си, но внезапният изблик на страст не намери отклик. Данте остана студен като камък. Без да каже нито дума, той скочи от изстиващата вода и Хелън трябваше да го пусне.

Младата жена отстъпи крачка назад и гневно прехапа устни. Нещата не протичаха така, както се беше надявала. Остави ми само малко време, каза си тя и измери с нахален поглед мускулестото му тяло, опънатата кожа на раменете и гърдите му, когато посегна към хавлията. Данте Лейтън щеше отново да стане неин. Ако изобщо съществува истински красив мъж, това е той, помисли си развълнувано Хелън. С неволна въздишка тя проследи как мъжът уви кърпата около хълбоците си и скри от възхитения й поглед онази част от анатомията си, която умееше да запалва огън в тялото й, непреживяван никога досега. Нямаше смисъл да си спомня за починалия си съпруг, богат търговец и стар приятел на вуйчо й, за когото се беше омъжила едва шестнадесетгодишна. Той беше добър човек, обсипваше я с подаръци и обич, но в леглото задоволяваше само собствената си похот и не се грижеше за потребностите й. След това тя се чувстваше незадоволена и копнееше да потърси удоволствие другаде.

Когато се любеше с Данте, чувството за празнота никога не се появяваше. Той знаеше как да задоволи една жена, да се съобрази с желанията й. Копнежът да се разтопи отново в прегръдките му беше станал неудържим. Колко време беше минало, откакто се бяха любили за последен път?

Надвита от собствените си чувства, тя наблюдаваше безпомощно отдалечаването му. Сякаш виждаше бъдещето си: цял живот щеше да тича след него, полудяла от страст по тялото му и от жажда да получи титлата му.

— Данте! — простена задавено тя. Той я чу и се обърна, и погледът на сивите му очи спря устрема на страстта й.

— Да? — промърмори учтиво той, сякаш беше срещнал обикновена позната на улицата, а не бившата си годеница и любовница.

— Трябва да си поговорим, Данте. О, mon cher, моля те, имам да ти кажа толкова неща, да ти обясня — изхленчи с натежал от сълзи глас тя.

— Нямаме какво да си кажем, Хелън — отговори с безразличие мъжът. — Както виждаш, не съм облечен подходящо за продължителен разговор — допълни той и посочи кърпата около бедрата си.

— Данте! — прошепна умоляващо Хелън. Сега, когато най-после беше успяла да остане насаме с него, нямаше да се предаде толкова лесно. Откакто той се беше върнал от Западно индийските острови, а тя от Англия, той очебийно я избягваше. Но ако можеше да прекара час или два в спалнята му, със сигурност щеше да го убеди в любовта си.

— Няма смисъл, Хелън — отряза я Данте, сякаш беше прочел мислите й. — Ти взе своето решение, когато замина за Лондон, за да си намериш мъж със синя кръв. Разбрах, че титлата означава много за теб. Не си очаквала, че по време на престоя си в Лондон ще узнаеш нещо толкова обезпокояващо, че да те накара да се върнеш в къщи с развети платна. Защо сега се опитваш да си възвърнеш онова, което захвърли и стъпка в калта? Не, мила моя — заключи сухо той, — вече е късно.

— Не, Данте, не е така! — извика тя и се хвърли към него, за да се притисне до топлото му тяло и да усети голата му плът върху своята. Но Данте без усилия я отстрани от себе си.

— Ти дойде при мен и ми каза, че носиш моето дете под сърцето си. Беше отчаяна и уплашена, макар че това беше напълно ненужно, защото аз никога не бих те захвърлил, Хелън. Предложих ти името си, име, с което винаги съм се гордял и от което нямаше защо да се срамуваш. — Гласът на Данте беше тих, но думите му режеха като с нож. — Много добре си спомням, че не беше особено въодушевена от предложението ми, но аз приписах това на факта, че си била стресната от несигурното бъдеще, очертаващо се за теб и за детето ти. Все пак ти прие предложението ми, нали? Върна се в дома на вуйчо си и се зае с приготовления за сватбата ни. Името и бъдещето ти бяха осигурени. Както се полага на примерен годеник, аз те придружавах на безчислени забавления и трябва да признаеш, скъпа… — Данте спря за миг и я изгледа подигравателно. — … че се държах много почтено.

— Данте, моля те — започна Хелън и лицето й потъмня. Знаеше какво ще последва.

— Не, недей, мила моя — прекъсна я мъжът. — Остави ме да се доизкажа, защото разкритията ми обещават да бъдат интересни и поучителни. Без мое знание вуйчо ти — отчасти и за да те изненада — подготвил пътуване до Лондон. Но след като се сгодихме, ти не можеше да го придружиш, както възнамеряваше. А той щеше да посети и Париж, град, който винаги си мечтала да видиш. О, да — заключи с подигравателно съжаление Данте, — това сигурно е било истински шок за теб, мила моя.

— Разбира се, че бях разочарована — отвърна Хелън, — но повече заради вуйчо, отколкото заради самата мен, защото той ми е като баща и ти го знаеш. Той и леля Маргарет са ме отгледали от малка. Вуйчо толкова се радваше, че ще може да ми покаже Лондон, а той има добри връзки там. Бях ходила в столицата само веднъж, със съпруга си, но той прекарваше цялото си време в складовете на пристанището и ме оставяше сам-сама в гостилницата. Освен това не познаваше никого — обясни мрачно Хелън. Споменът за това първо посещение в Лондон не беше престанал да я мъчи.

— Точно така, мила моя. Най-после имаше случай да заминеш за Лондон при съвсем други условия. Като млада, красива вдовица, придружена от богат, известен вуйчо, ти щеше да се запознаеш с всички лондонски забележителности. Сигурно си прекарала много безсънни нощи, защото изкушението е голямо, признавам. Но имаше един голям проблем, нали? Как щеше да омагьосваш лондонските господа с дебелия си корем? Как би могла да хванеш на въдицата си богат съпруг, след като носеше под сърцето си чуждо дете? Затова прибягна до драстични мерки. Пътуването до Лондон трябваше да се осъществи — на всяка цена.

— К-какво, за Бога, искаш да кажеш? — заекна Хелън и сърцето й заби като лудо.

— Какво си разтворила в чашата си с чай, някое отровно биле ли? Горчиво ли беше? Сигурно си била много отчаяна, иначе не би взела такава голяма доза, за да предизвикаш аборт. Не помисли ли, че здравето ти би могло да пострада? — попита безмилостно Данте.

— Не! Данте, недей! Откъде, за Бога, ти дойде на ум тази нелепа мисъл? — попита с цялата си убедителност Хелън. — Нима мислиш, че съм способна на подобно нещо? Никога не бих ти причинила това, след като ми предложи името си. Когато се възстанових от първия шок, аз поисках детето ти, Данте. О, защо си толкова жесток? Все пак аз бях тази, която понесе загубата, нали!

— Ти не искаше детето ми да израсне в твоята утроба, мила моя — не искаше и името ми. Или поне — продължи мъжът с помръкнало лице — не искаше любовта ни да даде плод, макар и само докато узна, че женитбата ни може да те направи маркиза Джакоби. По онова време ме смяташе за прост контрабандист и авантюрист. А ти се целеше много по-високо, скъпа, макар че нямаше нищо против да се ползваш от услугите ми в леглото, докато си търсеше нов съпруг с титла. Едва когато ти се стори, че всичко е загубено, се примири с моето обикновено име. Точно в този момент обаче ти предложиха изход, който наля ново масло в огъня на честолюбивите ти планове и те накара веднага да забравиш любовника си и детето му.

— Не, Данте, това не е истина! — изплака Хелън, но сълзите, които течаха по лицето й, бяха от гняв. — Защо объркваш всичко? О, любими, не бъди несправедлив към мен! Загубих детето ти по съвсем естествен начин, готова съм да се закълна в това. Питай лекаря ми, той знае цялата истина. Бях таткова болна, за малко не умрях. О, Данте, бях толкова щастлива, когато узнах, че ще родя детето ти! Толкова отдавна го исках. Знам, ти мислиш, че никога не съм искала да стана твоя съпруга, но аз те оставях да вярваш в това, защото бях сигурна, че ти нямаш никакво намерение да се жениш. Държах се така, сякаш бракът не означаваше нищо за мен, защото исках да остана с теб все едно колко ми струваше това. Дълго отричах собствените си чувства, но когато узнах, че ще стана майка, тогава… — Хелън млъкна, неспособна да продължи. — … тогава вече не знаех как да се справя с трудното положение, в което бях изпаднала, и трябваше да дойда при теб. А ти се прояви като истински джентълмен и ми предложи името си. Бях толкова щастлива, Данте, толкова те обичах. — Хелън втренчи поглед в танцуващите пламъчета, сякаш потънала в нерадостни мисли. Челото й се смръщи още повече, когато продължи: — После обаче загубих детето и сърцето ми подсказа, че не бива да те принуждавам да се ожениш за мен. Вече нямаше причина за това, макар че го желаех с цялото си сърце — призна със задавен от сълзи глас тя. — Не можех отново да апелирам към благородството ти. Исках да те пощадя, Данте — заяви драматично тя. — Направих жертва, като те освободих отдадената дума. Направих го само защото те обичах истински. Толкова страдах, че поканата на вуйчо да го придружа в пътуването до Лондон ми се стори щастливо избавление. Нямаше да понеса, ако бях останала в близост до теб, знаейки, че съм те загубила — завърши едва чуто тя и зачака реакцията на бившия си любовник.

Данте се усмихна без следа от нежност.

— Прекрасно представление, мила моя. Трябваше да си останеш в Лондон и да се качиш на сцената в Дръри Лейн. Сигурен съм, че повечето зрители щяха да избухнат в сълзи, ако те бяха видели в тази роля. Има само една дребна подробност, която пропусна да споменеш — уведоми я той и светлосивите му очи бяха студени като лед.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Хелън. Тя беше абсолютно сигурна, че той не знае нищо. Само тя и още една личност бяха посветени в тайната.

— Хората казват, че фортуна е благосклонна към мен, и понякога наистина имам дяволски късмет. Особено в този случай съм склонен да се съглася с тях, защото случайността ми отвори очите — отговори небрежно мъжът и Хелън се умълча. Презрителното изражение на лицето му не предвещаваше нищо добро. — Беше вторник, денят, преди да развалиш годежа. Връщах се от доковете, когато зърнах красивото ти лице да наднича от прозорчето на една карета. Намирахме се в квартал, който не е особено подходящ за почтени млади дами. Не можех да си представя какво би могла да търсиш там и реших да се проявя като внимателен годеник и да те последвам, за да те предпазя от евентуални неприятности — обясни тихо той.

Хелън побледня като платно.

— Последвал си ме? Колко мито от твоя страна. Жалко, че не съм те забелязала.

— Наистина е жалко — усмихна се Данте. — Скоро установих, че напразно съм се тревожил. Ти си енергична жена, Хелън. Трябва да ти кажа, че неведнъж съм се чудил колко много неща знаят младите дами от доброто общество. Кой би помислил, че благовъзпитана жена като теб познава мадам Ласомие? Сега няма да говоря за миналото й, ще кажа само, че съм чувал забележителни истории за живота и дейността й на островите. Помислих, че ти или си много смела, или не си имала представа за съмнителната слава на тази жена. Влезе в магазинчето й, без да се колебаеш — заяви той и изгледа подигравателно пламналата от срам Хелън. — Уплаших се за сигурността ти, а и любопитството ми се събуди, затова те последвах до вратата. Сцената беше наистина комична, мила моя. Скрит в сянката на едно дърво, аз видях със собствените си очи как ти изпи отварата, приготвена от мадам Ласомие специално за теб. Бях готов да се втурна вътре, когато ти връчи на онази жена тежка кесия с монети и й каза високо и ясно: „И тежко ти, ако отварата не свърши работа, бабке, защото тогава ще накарам да те изхвърлят от Каролинските острови и да те заселят някъде в джунглата. Но да знаеш, че и там няма да можеш да се скриеш от отмъщението ми.“ Но се успокои, когато тя те увери, че билките й са помогнали на безброй жени преди тебе. И старата се оказа права, нали, мила моя? — попита с леден тон Данте Лейтън. — След няколко дни поучих кратко писъмце, в което ме уведомяваше, че вече няма причина за брак между нас и че още следващата седмица ще отплаваш за Лондон. Споменаваше също, че тъй като вече не си бременна, не желаеш да се срещаме насаме.

— Не, Данте, лъжеш се! Наистина отидох при мадам Ласомие, но причината беше съвсем друга. Казаха ми, че тази жена приготвя отвари, които помагат раждането да мине леко и детето да бъде здраво и силно. Исках синът ти да бъде достоен за теб. Само затова отидох при онази жена, скъпи — опита се да го убеди Хелън. — Всичко, което съм извършила, беше от желание да ти угодя.

— Питам се колко ли си платила на мадам Ласомие — заговори замислено Данте, сякаш не я беше чул. — Но колкото и да е било, аз сигурно съм дал почти двойно, мила моя, защото старата с готовност ми разкри целта на посещението ти. Никога не забравяй едно, когато правиш сделки с хора като мадам Ласомие, скъпа — обясни любезно той: — Те не знаят що е лоялност и продават сведенията на всеки, който им предложи повече. В този случай мадам ги продаде на мен.

— Тя те е излъгала! Казала ти е само онова, което си искал да чуеш. Искала е да изкопчи повече пари, сигурна съм. О, mon cher, защо беше нужно да си говорим по този начин? Ти си ме разбрал погрешно, макар да признавам, че и аз нося вина за неразбирателствата помежду ни. Много пъти съм ти втълпявала, че нямам желание да стана твоя съпруга, особено след като загубих детето. Но нали сега ти обясних всичко — прошепна с несигурна усмивка Хелън, желаейки да смекчи гнева му. — Признах ти любовта си и не разбирам защо още стоим тук и си губим времето. Разделя ни само твоята наранена гордост.

Данте поклати глава.

— Не, мила моя, раздели ни твоята алчност.

В продължение на един дълъг миг Хелън изглеждаше болезнено засегната от думите му.

— Данте, моля те, изслушай ме! Когато бях в Лондон, през цялото време копнеех за теб. Толкова ми липсваше. Разбрах, че трябва да сложа край на благородството, да се върна и да направя опит да се помиря с теб. Щях да си дойда много по-рано, но вуйчо трябваше да уреди някои делови въпроси. Знаеш ли как ми се искаше да се кача на първия кораб за колониите?

— Ако трябва да се изразя грубо, скъпа моя, ти се върна в колониите само защото не можа да постигнеш успех в Лондон. Замина за столицата с големи надежди, но преживя неприятна изненада, нали? Мога да си представя, че херцозите и графовете не са стояли на опашка, за да те ухажват, все едно колко красива и екзотична си изглеждала в отегчените им очи. А после е дошъл мигът, в който с ужас си установила, че си отхвърлила предложението на джентълмен с титла. Това те е засегнало болезнено, мила моя, и честно казано, аз изпитвам известно съжаление към теб. Обърка сметките, мила моя Хелън, здравата ги обърка — заключи Данте и лицемерното му съчувствие я прониза право в сърцето.

Това беше повече, отколкото Хелън можеше да понесе. Откога слушаше безсрамното, едва скривано хихикане на хората от града, които й се присмиваха, че е отклонила предложението на Данте Лейтън, смятайки го за обикновен контрабандист. Кой можеше да знае, че капитанът на „Морския дракон“ е истински английски маркиз? Като си припомнеше какво бе научила за него в Лондон, й се искаше да се бие по главата с юмруци, за да се накаже за собствената си глупост. Ако беше приела предложението му, щеше да получи всичко, каквото искаше. Ако се беше омъжила за него, днес щеше да бъде маркиза Джакоби. Щеше да се махне завинаги от жалкия градец Чарлзтаун и да заживее в сърцето на цивилизацията сред разкош и развлечения. Като дама с титла щеше да има всичко, каквото си пожелаеше. По дявалите! Как можа да извърши тази глупост! Данте Лейтън беше не само богат и от стар английски род, но и един от най-забележителните мъже, които беше срещала. Трябваше да си го върне, все едно какво щеше да й струва това.

Хелън трябваше да признае, че отчасти сама се е поставила в това глупаво положение и причина за това са суетността й и пълната липса на дискретност. Тя беше твърде уверена в себе си и дори насън не си помисляше, че Данте Лейтън би могъл да я отблъсне. Хладното му посрещане я беше стреснало, макар че до известна степен го очакваше. Нима можеше да я посрещне с разтворени обятия, след като го беше направила за посмешище пред целия град? Все пак тя беше подготвила много грижливо обясненията си и ги беше репетирала толкова пъти, че сама започна да вярва в лъжите си. Никога, никога не беше помисляла, че може да претърпи поражение.

Кой можеше да помисли, че Данте Лейтън я е проследил в онзи ужасен ден? Все пак тя щеше да изправи своята дума срещу тази на старата бъбрица, а както беше казал и самият Данте, мадам Ласомие се ползваше с лошо име в града. Трябваше й само малко време, за да го убеди в правотата си. Много скоро Данте Лейтън ще ме умолява на колене да се омъжа за него, помисли си Хелън, макар че привидната й самоувереност произхождаше от отчаянието, което напразно се стараеше да прогони.

— Не проумявам защо създаваш толкова трудности, Данте. Между нас нищо не се е променило. Защо просто не забравим случилото се?

Данте я изгледа смаяно, не вярвайки, че бившата му любима може да бъде толкова дебелокожа. Докато я наблюдаваше, усети хладен полъх, хвърли бърз поглед към вратата и можеше да се закълне, че тя се е затворила бързо.

— Трудното е там, скъпа, че ти изглежда вярваш, че този, който се е променил, съм аз. Е, неприятната истина е, че аз съм си същият Данте Лейтън, капитан на „Морския дракон“, какъвто бях и преди заминаването ти. Това е така и няма да се промени още доста време. Ти обаче страдаш от заблудата, че онова, което си узнала за мен в Лондон, е в състояние да промени връзката ни. Това не е вярно, мила. Каквото било, било. Всичко свърши — заключи Данте и сивите му очи засвяткаха шевно, когато добави: — Ти разруши всичко.

В тъмните очи на Хелън пламнаха болка и гняв. Най-после беше осъзнала, че Данте Лейтън няма да й прости, или поне не тази вечер. Трябваше много бързо да измисли нещо, защото горещо желаната титла щеше да й се изплъзне.

— Не казвай това, Данте! Аз… — започна тя, но внезапно кихна. Бръкна в корсажа си и извади парфюмирана носна кърпичка, защото кихането се повтори. — Мисля, че и двамата имаме нужда от известно време, за да осъзнаем истинските си чувства. Ще ти кажа още нещо, скъпи — как, мислиш, реагирах, когато узнах, че ти си маркиз Джакоби? Уверявам те, почувствах се като истинска идиотка. Мисля, че при дадените обстоятелства, особено като се има предвид, че ме помоли да стана твоя съпруга, учтивостта изискваше да ми кажеш истината. — Хелън без усилия обърна шпагата срещу него и започна да му отправя укори. Ако беше узнала навреме истината за Данте Лейтън, този нещастен разговор просто нямаше да се състои.

— Ти не знаеш колко е важно за една жена да притежава сигурност, Данте. Всяка омъжена жена иска да знае, че децата й ще растат в охолство, но за съжаление това й се удава твърде рядко. Ти твърдиш, че ще продължиш да бъдеш капитан на „Морския дракон“. Е, признавам, това не е много утешителна мисъл и ми е доста трудно да си представя как бих се чувствала като твоя съпруга. Да живея в постоянен страх, че няма да се върнеш от някое плаване… Ти водиш твърде опасен живот, Данте, понякога дори имам чувството, че нарочно търсиш риска. Но разбери, когато една жена седи в къщи и чака завръщането на съпруга си, това е съвсем друго нещо. Когато мислех за бъдещето си, трябваше да имам предвид и това, нали? Честно казано, Данте, състоянието, което ми остави съпругът ми, няма да стигне за дълго. А и се боя, че вуйчо Едуард ще живее най-малко още петдесет години. Не познавам нито един мъж на неговата възраст, който да се радва на такова добро здраве. Разбираш ли за какво говоря?

— Естествено, скъпа. Но ако наистина ме обичаш безумно, както твърдиш, би трябвало да си уверена, че любовта е в състояние да преодолее всички препятствия. Боя се, че чувството ти към мен не е много силно. Затова ти предлагам да си потърсиш съпруг другаде. Аз няма да се променя, а се боя, че това важи и за теб. Ние с теб си приличаме твърде много, мила моя — обясни тихо той и протегна ръце към топлината на огъня. Трепкащите светлинки придаваха странна красота на остро изсечените му черти, безизразни като на мраморна статуя. — Много пъти са ме наричали гадно копеле, алчно за пари и какво ли още не — призна той, ухили се подигравателно и продължи без колебание: — А ти, мила моя, си една студенокръвна мръсница. Щяхме да бъдем съвършена двойка, макар и не много почтена. Прекарахме много приятни мигове заедно, но се боя, че вече се познаваме твърде добре, за да се чувстваме уютно в компанията един на друг. Във всеки случай повече няма смисъл да се лъжем и да извъртаме фактите, както ни е угодно. И тъй като няма никаква причина да се обвържем в брак — заключи отегчено той, — най-умното е да потърсим удоволствието си другаде.

Хелън облиза нервно треперещите си устни и обутото й в сатенена обувка краче затропа в безсилен гняв по излъскания йод. Очите й бяха втренчени в недостижимия лондонски аристократ. Не, Хелън Джордан никога не се предаваше. Когато поискаше нещо, тя го получаваше. Щеше да получи и Данте Лейтън.

— Твоите зложелатели имат право. Понякога наистина се държиш като копеле — проговори подигравателно тя, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Потисна напиращия в гърдите й гняв и продължи с фалшива любезност — Няма да се опитвам да говоря разумно с теб, когато си в такова гадно настроение. Само гордостта ти е наранена, мили мой — укори го тя през смях, който увисна като ледена висулка помежду им. — Чуй ме, Данте, mon cher, ти си бил твърде често в леглото ми, за да можеш да намериш удовлетворение при друга жена — изговори предупредително тя. Може би споменът за преживяната страст щеше да събуди угасналите му чувства. — Скоро ще ти омръзне да си играеш на джентълмен с някоя от треперещите девственици на Чарлзтаун, а тъй като си много взискателен, няма да се насочиш и към публичните домове. Тогава непременно ще се върнеш при мен — предрече с предизвикателна усмивка тя. — Знам, че това е само въпрос на време, а от него аз имам в излишък. Даже ще замина с вуйчо си в провинцията. Ще се махна — заяви твърдо тя, опитвайки са да се пребори с новия пристъп на кихавици. Но не успя и скри лице в копринената си кърпичка.

— Проклетият котарак! Как се е промъкнал тук? Нали знаеш, че не мога да понасям тези гадни животни! Винаги когато ми се изпречат на пътя, започвам да… — Тя не можа да довърши, защото отново се разкиха. — Господи, кожата ми ще стане цялата на петна! — изохка тя и огледа загрижено раменете си за признаци на грозния обрив.

— В такъв случай бих ти предложил да си тръгнеш, Хелън. — В гласа на Данте звучеше подигравателна загриженост. — Каретата ти наблизо ли е? Ако не, за мен ще бъде удоволствие да ти предложа своята. — При това великодушно предложение тъмните му ресници се сведоха над развеселено святкащите сиви очи. Беше забелязал свития в един ъгъл Ямайка.

— Да, ще си тръгна веднага, защото иначе ще минат дни, преди да се отърва от ужасния обрив — съгласи се Хелън, сметнала, че е по-добре да приключи разговора за днес. — Ще сляза в двора и ще чакам каретата ти. Имам нужда от чист въздух. — Ей сега щеше да се разкиха отново. Тя грабна палтото си от леглото на Данте и се запъти с шумолящи поли към мъжа, облегнал се небрежно на перваза на камината. Не се тревожеше от факта, че е съвсем гол, само с една кърпа около хълбоците. Данте я наблюдаваше подигравателно.

Хелън спря на сантиметри от него и пламъците на огъня осветиха изпълнените й с копнеж очи. Тя се надигна на пръсти и целуна полуотворената му уста. Макар че Данте не реагира, тя удължи целувката и се постара да вложи в нея истинска страст. После го удостои с премрежен поглед и се оттегли. Само тя знаеше какво й струваше подобно поведение.

— За да ме помниш, скъпи — прошепна нежно тя, обърна се и закрачи гордо към вратата.

Данте тъкмо закопчаваше ризата си, когато в стаята тихо влезе Хюстън Кърби. Лицето му сияеше от задоволство. В ръце стискаше излъсканите обувки на капитана.

— Ямайка се появи точно навреме, Кърби — похвали го кратко Данте.

— Благодаря ви, милорд — отвърна прислужникът. — Реших, че е необходимо да ускоря малко сбогуването на мадам. Прощавайте, че не я видях да влиза. Боя се, че напълно бях забравил счупеното резе.

Данте хвърли развеселен поглед към грамадния котарак, който самодоволно се изтягаше пред камината. После се обърна към верния си слуга.

— Не знам кой от двама ви е по-самодоволен.

— Вероятно Ямайка, милорд — отговори Кърби. — Само преди малко омете цяла чиния пилешки дроб. А щом заговорихме за ядене, да ви сервирам ли вечерята? — попита той и започна да събира влажните кърпи. Сгъна ги грижливо, пъхна ги под мишница и зачака нарежданията на капитана.

— Ще вечерям в кабинета, Кърби. Трябва да прегледам някои карти, за да освежа паметта си.

— Сам ли ще вечеряте, милорд? — осведоми се по навик Кърби, макар че вече беше сложил масата.

— Да, тази вечер ще бъда сам — отговори Данте, все още зает с разговора, който беше провел днес следобед с Берти Макей. Образът на Хелън Джордан вече се беше изличил от паметта му.

— Значи ли това, че няма да играете карти, милорд? — продължи с въпросите Кърби.

— Не, джентълмените ще дойдат в обичайния час. Пригответе още една-две бутилки портвайн. Помрой твърди, че последния път сме се отнесли нелюбезно към него. Казва, че нарочно сме изпили любимото му питие и сме го принудили да премине на бяло вино. Този човек е бъчва без дъно. Никога не съм го виждал пиян — засмя се Данте. Той изсуши косата си, сплете я на плитка и я завърза с черна кадифена панделка.

След това взе машата и започна да рови в жаравата, дълбоко замислен. Дъждът отново заплющя по прозорците, но мислите на капитана бяха на стотици мили южно от Каролинските острови.

— Чакам с нетърпение да излезем отново в морето, Кърби — промълви с копнеж той. Имаше чувството, че усеща под себе си люлеещата се палуба на „Морския дракон“. — Знаеш ли как ми се ще да обърна кормилото към Мердрако, към дома?

— Да, капитане — отговори Кърби, но само той си знаеше дали споделя желанието на господаря си или не.

Данте се обърна и изложи лице на хладния въздух, който влизаше от открехнатия прозорец. Усмивката му издаваше увереност.

— Да, Кърби — прошепна едва чуто той, повтаряйки думите на дребния стюард. — След по-малко от месец „Морският дракон“ ще излезе отново в открито море.

Реа Клер Доминик се събуди в абсолютен мрак. Трябваше да положи огромни усилия, за да повдигне натежалите си клепачи, но не видя светлина. Усети само студена, тъмна влага. Разтрепери се като лист и се уви в наметката си. Все още под въздействието на упойката, тя притисна здраво до себе си мекото кадифе и потърка вледенената си буза в топлата кожена яка. Когато зарови лице в мъхестата тъкан и вдъхна аромата на рози, който сякаш беше полепнал по нея, в съзнанието й изникна неясен образ на забулена жена.

Внезапно разлюляване на кораба запрати Реа към дебелата напречна греда и болезненият й вик бе поет от безброй безлики гласове в мрака. Тя остана да лежи до стената и неестествената тишина наоколо й подсказа, че не е сама. Взря се с широко отворени очи в черната празнота и усети страха и отчаянието на хората, които бяха затворени като нея в междинната палуба.

Когато осъзна къде се намира, в гърдите й се надигна страх, горчив като жлъчка. Острата миризма на сол и трюмна вода, смесена с вкиснатите остатъци от пристъпите на морска болест, нахлу в носа й и прогони мъглата от мозъка й, последната преграда пред ужасната действителност. Някъде високо над главата и се чуваше тежкото пъшкане на мачтите, които се превиваха под тежестта на издутите от вятъра платна.

Реа застана на колене и се опита да се изправи, но корабът отново се разлюля и я запрати обратно на пода. Усети остра болка в коляното, раздвижи го внимателно и отново се уви в топлата наметка. Зъбите й тракаха от студ и ужас.

Внезапно по кожата й се разля топлина и когато вдигна треперещата си ръка, пръстите й докоснаха горещите сълзи, които се стичаха по бузите й. Макар че устата й трепереше, тя успя да потисне напиращия отчаян стон. Все още размътеното й съзнание трескаво се опитваше да намери някакъв смисъл в случващото се с нея. От здраво стиснатите й устни се изтръгна само задавен хленч, когато си припомни началото на върволицата едно от друго по-ужасяващи събития.

Беше излязла на езда с Франсис и братовчедите си… Не, каза си объркано тя, това беше вчера. Беше излязла на езда с Каролайн и Уесли. Да! Точно така! Припомни си, че бяха тръгнали към Стоун Хаус он дъ Хил. Искаше да види кученцата, които беше спасила, само че… само че така и не можа да стигне до фермата. Реа притисна с ледените връхчета на пръстите си болезнено пулсиращите си слепоочия. Някаква карета им беше препречила пътя.

Спомни си как Уесли бе свален от коня и от гърлото й се изтръгна задавен писък. После се видя коленичила до припадналата Каролайн. Този спомен беше съвсем ясен, но какво беше станало после? Реа видя запътилия се право към нея непознат мъж в червен жакет и дъхът й спря. Беше се опитала да му избяга, но падна, а после… нищо повече не помнеше, освен задушаващата чернота, която я беше обгърнала, след като бяха натиснали в лицето й напоена с нещо ужасно кърпа. Някъде отгоре се чу оглушителен гръм и това припомни на Реа изстрела, които беше улучил Уесли. Графът беше мъртъв, тя беше почти сигурна в това. Никога нямаше да забрави неверието и болката, изписани по лицето му, когато се строполи от коня си и падна в калта. А какво ли е станало с Каролайн, запита се измъчено Реа. Може би бяха отвлекли и нея и в този момент тя също беше на борда на кораба. Девойката отново претърси мрака, макар и с двойнствени чувства. Ако Каролайн наистина беше доведена на кораба, дали беше в същото положение като нея?

— Каролайн? — прошепна с надежда тя. Желанието да чуе познат глас надви неудоволствието да открие приятелката си в мрачния трюм на неизвестния кораб. — Каролайн?

— Добре ли сте? — попита далечен женски глас.

Реа толкова се изненада, че спря да диша. Не беше очаквала да получи отговор.

— Каролайн? Наистина ли си ти? — прошепна дрезгаво тя.

— Не. — Треперещият момичешки глас унищожи надеждите й. — Името ми е Алис. Алис Мередит — обясни безликият глас. — Толкова чаках да се събудите. Беше ме страх, че сте мъртва. — Момичето говореше с изненадваща сухота.

Внезапно Реа избухна в смях и шумът отекна в ушите й като безумен кикот.

— Не! — извика тя, чула шум от отдалечаващи се стъпки. — Моля те, не си отивай! Не съм полудяла, със сигурност не съм.

— Но аз не си отивам — отговори момичето, което се беше представило като Алис Мередит. — Напротив, приближих се. Тук долу е толкова студено и тъмно. Сякаш лежа в гроба. — Страхът в непознатия глас събуди съчувствието на Реа и тя протегна колебливо ръка. Докосна се до мършаво рамо, треперещо от студ. Тънката наметка, в която се беше увила непознатата, не беше в състояние да я предпази от хапещия студ в трюма.

— Искаш ли да споделиш моята наметка? Тя е подплатена с кожа и е много широка. Има достатъчно място и за двете ни — покани я без колебание Реа. Тя изпитваше силно съжаление към бедното момиче, освен това в никакъв случай не биваше да губи връзката с този човешки глас, дошъл от мрака. Стоновете на страдащите пасажери, примесени с ужасяващото свирене на вятъра в платната, звучаха като нечовешки рев и блъскаха като с чук по възбудените й сетива.

— Винаги ме е било страх от тъмното — заговори внезапно Алис Мередит. — Баща ми беше добър човек, наистина. Позволяваше ми да оставям до леглото си запалена свещ. Понякога нямахме пари дори за ядене, но той не ми се караше за свещта. Той беше добър към всички хора, а за себе си не правеше нищо. Единственото, което си купуваше, бяха книги. Много обичаше книгите. А по-добре да си беше купил палто. Колко пъти му го казвах. Но той никога не се вслушваше в разумни съвети. Настина, втресе го и умря — завърши Алис толкова тихо, че Реа едва я чу.

— Никого ли си нямаше, освен него?

— Бяхме само двамата, татко и аз. Мама почина още преди години. Живеехме над дюкяна. Беше много приятно и удобно. Татко търгуваше с тютюн. Продавахме разни видове тютюн и емфие на най-видни лондонски господа. Имахме красиви кутийки за тютюн и още по изискани сребърни за емфието. Продавахме и лули, кремък и още какви ли не интересни неща. В магазинчето миришеше толкова хубаво. Често си седях зад тезгяха и вдъхвах дълбоко аромата на тютюн. Само че важните господа не искаха да си плащат, а татко не беше от хората, които ходят по къщите и си искат парите. А трябваше да го направи — въздъхна тъжно момичето. — Дълговете все растяха и растяха. Продадоха магазинчето, за да покрият дълговете му, а после адвокатът каза, че му дължа още пари, защото бил уредил въпроса с наследството. Каза ми да подпиша документа, който ми даде, иначе съм щяла да изгоня в кулата за длъжници — разказа с треперещ глас тя.

— Какво си подписала? — попита съчувствено Реа, напълно забравила собствените си проблеми пред ужаса от тъжната съдба на непознатата.

— Договор за служба — отговори Алис. — Не исках да подпиша, но какво можех да направя? Той беше един от най-добрите клиенти на татко. Винаги си плащаше сметките. Отведе ме при съдията, за да подпиша пред свидетели. Толкова ме беше страх — захълца тя. Още се разтреперваше, когато си припомнеше джентълмена в черно с бяла перука на главата, който рязко я беше попитал дали е съгласна да замине за колониите. После строго й беше разяснил, че трябва да пожертва свободата си и четири години да служи покорно на господаря си.

— Той ми каза, че договорът е законен и ме задължава и че мога да се освободя само ако откупя свободата си от господаря. Мистър Пелпс потвърди, че нямам избор, и аз подписах. Той обеща да плати пътуването ми до колониите и да ми купи дрехи. Скъсаха хартията на две половини, аз получих едната, а капитанът другата. Скрила съм я на сигурно място — обясни тя и се потупа по гърдите. — Щом пристигнем в колониите, капитанът ще ме продаде на някой друг. Сигурно на търговец, защото вече съм работила като продавачка, но може и на семейство, което се нуждае от прислужница в кухнята. Макар че — продължи с копнеж тя — на мен по ми се ще да се занимавам с деца. Винаги съм искала да имам братя и сестри. Мисля, че животът ми ще бъде не по-лош от досегашния. Капитанът ще ми намери добро място — завърши тя и изпълнените с надежда думи още дълго отекваха в мрака.

— И ще спечели добре — промърмори съвсем тихо Реа. Тя често беше чувала родителите си да говорят за тази система, която граничеше с робството. За нещастие не всеки продал свободата си попадаше на добър и великодушен господар, много повече бяха онези, които бяха принудени да влачат жалко, мизерно съществувание далеч от близките си.

Реа смръщи чело и се замисли над онова, което й беше разказала Алис. Възнамеряваше да запознае капитана със собствената си съдба, но ако той беше в съюз с човека, който я бе отвлякъл, и беше замесен в нелегалната търговия с прислужници, от него надали можеше да се очаква съчувствие. Да, разкритието на самоличността й можеше да я изложи на още по-голяма опасност, защото капитанът щеше да се стресне до смърт от отмъщението на могъщия дук Кемъри. Внезапно Реа осъзна, че се намира в открито море, далеч от влиянието на братята си. Колко лесно можеше да й се случи нещо и никой никога нямаше да узнае какво е станало е нея. Тя нямаше представа колко от членовете на екипажа са замесени в отвличането й. Освен това човекът с червения жакет също може да е на борда.

Не, реши Реа, водена от инстинкта си за оцеляване. Няма да разкрие пред похитителите си коя е. Нека първо стигнат целта на пътуването си, тогава щеше да преживее удовлетворението да ги види как пълзят в краката й и се молят за милост. Но имаше дълго да чакат. Те бяха убили Уесли Лотън и тя щеше да се погрижи престъпниците да си платят за стореното. Животът на един добър човек тежеше на съвестта им.

Сигурно печалбата от тези мръсни сделки беше огромна, а рискът — минимален. Винаги се намираха непрактични мечтатели, които се надяваха, че в колониите ще заживеят по-добре, и бяха готови да се откажат за известно време от свободата си. Освен това килиите на Нюгейт бяха препълнени с улични крадци и неизправни длъжници, които с готовност се отправяха към колониите с надеждата да заличат миналото си. Този път обаче алчните за печалба негодници бяха извършили ужасна грешка. Никой човек, който имаше поне малко ум в главата си, не би се осмелил да отвлече дъщерята на могъщия дук Кемъри.

О, да, каза си Реа и на лицето й изгря усмивка, ще почакам, за да ги видя как ще увиснат на бесилката за престъплението си. Сега обаче трябваше да помисли за това как ще издържи тежкото пътуване.

— Къде отиваме? — попита тихо тя.

— В някакъв град, който се казва Чарлзтаун. Казаха ми, че много приличал на Лондон — уведоми я Алис, която очевидно искаше да убеди и самата себе си, че не отива в някое диво, варварско място. — А вие за колко време сте подписали договор?

— Нищо не съм подписала — отговори без заобикалки Реа. — Тук съм против волята си.

Алис помълча малко.

— Аха… Така си и помислих, като ви донесоха на борда толкова късно. После реших, че сте болна.

— Бях упоена — обясни Реа. А после, когато се огледа в бездънния мрак и усети необуздания гняв на морето, което се блъскаше в крехкия корпус на кораба, смелостта внезапно я напусна. — Искам да узнаеш цялата ми история, Алис — продължи спокойно тя, сякаш вече се беше примирила, че този трюм може да стане неин гроб. — Искам да знаеш коя съм. Ако по някаква причина не доживея да видя края на това пътуване, искам един ден да разкажеш на семейството ми за случилото се с мен.

— Какво се е случило с вас? — попита разтревожено Алис. — Не искам да пострадате. Моля ви, не говорете такива неща! — изплака тя и се сгуши до рамото на Реа.

— Не съм казала, че ще ме сполети нещо лошо, но по-добре е някой да знае коя съм и каква е била съдбата ми. — Реа се стараеше да говори убедително, но зъбите й тракаха с такава сила, че едва произнасяше думите. — Чуй ме, Алис. Аз искам да се върна в къщи не по-малко от теб. Не искам да умра. Отвлякоха ме, а имам семейство, което много обичам. Знам, че близките ми са обезумели от страх, защото не знаят къде съм и дали съм жива.

— Та аз не знам дори името ви — рече Алис, трогната от болката в гласа на новата си приятелка. — Нека чуя историята ви, моля!

— Казвам се Реа. Лейди Реа Клер Доминик — заговори Реа и името й прозвуча странно утешително в мрака.

— Лейди? — Гласът на Алис пресекна от вълнение. — Майчице! Истина ли е това? Вие сте истинска лейди? Никога не съм виждала изискани дами, само веднъж в магазинчето ни влезе лорд. И вашият баща ли е лорд? — пошепна смаяно тя.

— Да, Алис. Баща ми е дук Кемъри — отговори Реа, изненадана от вълнението на момичето.

— О! — проговори почтително Алис. Титлата беше повече от впечатляваща. — Значи майка ви е дукеса? Обзалагам се, че имате цял куп братя и сестри, а? Сигурно живеете в грамадна къща, може би дори в дворец? Имате и прислуга, а на прозорците висял тежки копринени завеси — зашепна замечтано тя. — Колко ли красиви дрехи носите, милейди, и в каква ли стая спите… А имате ли… — Тя се стресна и изпищя, когато корабът внезапно се наклони настрана.

Уплашените викове на момичетата заглъхнаха в оглушителния рев на морето и трясъка на чупещи се стъкла, когато част от въжетата на товара се разкъсаха и из трюма се затъркаляха бъчви и сандъци, оставяйки зад себе си големи опустошения. Реа се озова чак в другия край на помещението и падна право върху пищящата Алис. Двете се блъснаха във водонепроницаемата преграда и дълго лежаха неподвижни.

— О-ох, ударих си главата! — простена Алис и започна да опипва около себе си за Реа. — Ей, къде сте? Всичко наред ли е?

Реа се беше свила на кълбо до преградата, скрила лице в ръцете си, и се бранеше срещу връхлитащото я гадене. Усещаше как удареното й чело отича и отчаяно се опитваше да остане в съзнание.

— Само да можех да изляза на чист въздух — протака тя. Направи отчаян опит да се изправи, блъсна се в Алис, която най-после беше намерила приятелката си, и загърна и двете с топлата наметка.

— Къде сте тръгнали? — попита Алис. — Нали няма да ме оставите сама? О, милейди, моля ви! Какво ще правите? Седнете, моля ви! — изплака момичето. — Няма къде да отидете.

— Искам на палубата — прошепна Реа. — Имам нужда от въздух.

— Не може, милейди. Мъжете са запушиш люковете. Никой не бива да се качва на палубата, преди да е минала бурята. А аз чух, че по това време на годината над Атлантическия океан непрекъснато бунтуват бури — обясни Алис. Но това не беше утеха за Реа, която не можеше да си представи, че ще остане безкрайно дълго под палубата, разбира се, в случай, че корабът оцелееше в бурите.

Ако можеше да знае колко основателни са страховете й, младата девойка вероятно щеше да загуби цялата си надежда. Много скоро тя престана да брои дните, които беше прекарала затворена в леденостудения трюм, но не престана да се пита дали някога ще вади слънчевата светлина.

Добре, че беше решила да не влиза в открит сблъсък с капитана на „Лондон лейди“, защото изобщо не й бе дадена възможност да го види. Видя само няколко моряци, заети по вахтите, които скъсяваха или опъваха платната, докато корабът се бореше с мъртвото вълнение и гредите скърцаха под напора на бурята. Един вонящ на ром корабен лекар, който беше и готвач, посещаваше от време на време затворниците в трюма, но оставаше само толкова, колкото да се увери, че болните още дишат.

Храната се състоеше от слаб чай, вмирисана херинга, картофи и овесено брашно и също не допринасяше да се подобри жалкото състояние на пасажерите от междинната палуба.

Бъдещите жители на колонните не знаеха кога е ден и кога — нощ, очите им не виждаха светлина, телата им не усещаха топлина, часовете минаваха еднообразно.

Ала най-черният от всички черни дни за Реа Клер дойде, когато разбра, че е загубила пръстена си. Един ден разтъркваше ръцете си, за да им вдъхне малко живот, и внезапно забеляза, че пръстът й е празен. Загубата на една толкова ценна лична собственост — пръстена, който бе получила от родителите си за седемнадесетия си рожден ден, — не можеше да бъде преодоляна толкова лесно. Тя се бе примирила със студа, който хапеше тялото й, с отвратителната храна, която трябваше да поглъща, за да преживее, дори с най-страшния враг — със своите собствени страхове. Но тази последна загуба едва не угаси малката искрица надежда, която все още мъждукаше в душата й — нищожна част от предишния й плам.

Ден след ден тя седеше с безучастно изражение и тъжни очи и понасяше без болка спазматичното треперене на крайниците си. Костюмът за езда й беше станал твърде голям, разкошната златна коса висеше на мазни кичури чак до талията. Странно, но именно малката Алис Мередит с възторжените си мечтания за великолепния господарски дом на Кемъри успя да върне Реа Клер Доминик в царството на живите.

В началото Реа дори не чуваше упоритите молби на момичето да му разкаже за живота в Кемъри. Безкрайните въпроси, които непрекъснато смущаваха апатията и, я измъчваха. Но Алис беше упорита и в края на краищата Реа се предаде и реши да задоволи ненаситното любопитство на приятелката си за дук и дукеса Кемъри, за Франсис, Робин и близнаците. Реа разказваше за братовчедите си и за леля Мери, която имаше дарбата да предвижда бъдещето, за вуйчото, който живееше в старинен дворец в далечна Шотландия, за Батърик, мисис Пийчъм и стария Мейсън. Описваше всяка стая на Кемъри. Обикаляше заедно с Алис по коридорите на голямата къща, отваряше тежките резбовани врати и поздравяваше хората по стаите. Никога досега не беше имала толкова внимателна и възхитена слушателка като Алис Мередит.

Канфийлд с вечната си припряност, Роули и знанията й за билки и лечебни отвари, понито на Робин, наречено Шопитий, мистър Ормеби и манията му да организира представления по пиеси на Шекспир оживяха в спомените на Реа. Младото момиче вече беше в състояние да се пребори с изкусителния сън на смъртта. Беше престанало да се чувства само. Компанията на спомените го съживи.

Между двете девойки от различни обществени класи възникна тясна връзка и тъй като приятелството им се бе зародило в такива тежки условия, то стана силно и непобедимо. Макар че в затвора им беше тъмно като в рог и ако се срещнеха на улицата, двете надали щяха да се познаят.

Бяха много изненадани, когато един ден се изправиха една срещу друга на палубата и можаха да се погледнат. Ако имаше подръка огледало. Реа изобщо нямаше да се познае. Продължилите месеци лишения бяха казали тежката си дума. Някогашното меко закръглено лице с форма на сърце сега беше с изпъкнали скули, трескаво блестящите й виолетови очи изглеждаха твърде големи за слабото лице. Розовият тен беше почти прозрачен, кожата се опъваше над крехките лицеви кости.

След като не можеше да направи нищо срещу загубата на тегло, тя бе решила поне да среши малко косата си. Въпреки че се чувстваше като току-що излязла от лудницата, това не беше причина да не подобри поне малко външния си вид. Не понасяше коси, които висяха по раменете на мръсни кичури. Алис й зае четка и гребен, които носеше в малката си торбичка дрехи, и Реа успя да сплете косата си на дебела плитка, която стигаше почти до хълбоците й.

Младата девойка се взираше в меките сини очи на приятелката си и откриваше в тях сродна душа. На лицето на Алис грееше плаха усмивка. Тя беше едро, мършаво момиче, което и при най-добро желание не можеше да бъде наречено красиво, особено сега, когато сламенорусата й коса не беше мита от месеци и се спускаше на мазни къдрици покрай отслабналото лице. Реа можеше да си представи, че при нормални обстоятелства изпъстреното с лунички лице на Алис излъчва добродушие и свежест. Чипото носле я правеше да изглежда по-млада от петнадесетте си години.

— Ау! Виждали ли сте някога толкова вода, милейди? — извика Алис и очите й се разшириха от учудване, като видя безкрайната синева на океана и белите гребени на вълните, обкръжили „Лондон лейди“. — Не вярвах, че морето е толкова голямо — продължи страхливо тя. После вдигна поглед към високите мачти, които се люлее ха застрашително в наситения с влага въздух, и лицето й позеленя. Морето и днес беше развълнувано.

Солената морска пяна помилва лицето на Реа и тя с наслада вдиша поглед към небето. Слънцето беше само бледа сянка, но сребърносивото небе беше по-добро от черния мрак в трюма. Студеният вятър я освежаваше. Вонята долу беше станала непоносима и със сигурност щеше да доубие онези, които бяха твърде болни, за да се качат на палубата.

Реа усети как сърцето й заби силно от вълнение. Морякът на мачтата изкрещя, че е видял земя, а това означаваше, че безкрайното пътуване най-после ще свърши. Тя отдавна бе престанала да брои дните. Взря се напрегнато в далечните очертания на планински върхове и едва потисна тържествуващия си вик. Беше оцеляла! Много скоро щеше да поеме пътя към дома.

Внезапно някой я потупа по рамото и Реа се обърна изненадано. Някакъв непознат измери с пренебрежителен поглед измършавялото й лице. На ръст беше колкото нея и имаше червеникава коса, която стърчеше на всички страни. Светлокафявите му очи я преценяваха толкова внимателно, че й напомняше за лисица, която претърсва терена си.

— Пътуването не ти се е отразило особено добре, но това важи за повечето хора в междинната палуба. Жалко, защото когато те донесох на борда, беше истинска красавица — отбеляза сухо Даниел Люис Той разбираше, че цената й е паднала, и разочарованието му беше очевадно. — Е, все още си красиво малко момиченце. Тъничка си, но като те поохраним и ти набавим някоя и друга чиста дрешка, ще ни донесеш добра сумичка — ухили се той, зарадван, че „Лондон лейди“ е на път към Каролинските острови и много скоро кесията му ще се напълни с лъскави сребърни монети.

Той огледа още веднъж младото момиче и за кой ли път се убеди, че пътниците към колониите имат голяма полза от преживените по пътя страдания. Натикани в мрака на междинната палуба, предоставени на жалката си участ, в края на пътуването те бяха сплашени и покорни. Единствената трудност, която обаче лесно се преодоляваше, беше съпротивата им при подписването на наемните договори, които легализираха извършените сделки. Даниел Люис се ухили — това дребно момиченце нямаше да му създаде толкова трудности, колкото можеха да се очакват от силните млади мъже, които се качваха на борда пияни до козирката. Когато въздействието на алкохола отслабнеше и те откриеха, че са изгубили свободата си, ставаше опасно да се доближиш до тях.

— Да, да, знам, че гориш от нетърпение да слезеш от този кораб, но преди това трябва да подпишеш няколко документа — започна с любезна усмивка Даниел Люис. — Така ще имаш възможност скоро да стъпиш на сушата. — Той се ухили широко и разпери ръце. — Няма да ми създаваш ядове, нали?

— Нищо няма да подпиша — отговори Реа и очите й блеснаха от гняв.

— Аха, разбирам. Ти не можеш да напишеш името си, нали? — изсмя се мъжът, разбрал погрешено поведението й. — Слушай, сега ще ти прочета какво пише в документа.

— Боя се, че не ме разбрахте, мистър, който и да сте вие — отговори сухо Реа и самоувереността й нарасна. Най-после стоеше лице в лице с похитителя си. — Нямам никакво намерение да подписвам каквото и да било. Нямам намерение и да се възползвам от услугите ви, за да сляза от борда. Този път допуснахте ужасна грешка, мистър Фокс — уведоми го тържествуващо тя.

За момент Даниел Люис загуби ума и дума. Това момиче се изразяваше толкова изискано, проявяваше нечувана дързост! Като погледна младото същество, вдигнало гордо глава, с устремен в лицето му презрителен поглед, в сърцето му се надигнаха неясни съмнения. Въпреки жалкия си вид тя притежаваше достойнство, което го засрамваше и му напомняше за най-висшата класа на лондонското общество, която се обличаше в кадифе, коприна и сатен и можеше само с едно презрително движение на ветрило да го прати на бесилката.

— Нямам представа за какъв мистър Фокс говориш, моето име е друго — обясни бързо той. — Казвам се Даниел Люис, надзирател на товара на „Лондон лейди“. А сега бих искал да ми кажеш коя си ти — продължи ядосано той, знаейки още преди момичето да отвори устата си, че най-лошите му опасения са се потвърдили.

— Аз съм лейди Реа Клер Доминик, дъщеря на дук и дукеса Кемъри. А вие, мистър Фокс — отговори твърдо младото момиче и със задоволство отбеляза страха, пропълзял по лисичото му лице, — вие сте забъркан в отвличане и убийство.

Като чу тази обвинителна реч, Даниел Люис съвсем се обърка.

— Убийство! — изкрещя задавено той. — Не знам нищо за някакво си убийство. — Гласът му се понижи още повече, очите му страхливо претърсваха палубата. — Не съм се провинил в нищо, уверявам ви и не обичам, когато ме обвиняват в, в… — Думата не искаше да излезе през устните му.

— Когато необосновано ви обвиняват в съучастие в убийство — помогна му любезно Реа.

— Така е, милейди. Ако наистина сте тази, за която се представяте, ще ме разберете — промърмори Даниел Люис. — Не знам нищо, освен че задълженията ми са да надзиравам товара на „Лондон лени“.

— Той беше човекът, който ви донесе на борда — включи се в разговора Алис. — Вие бяхте в безсъзнание и той ви хвърли долу при нас, така че сигурно знае нещо — прибави тя и стреснато отскочи назад, когато Даниел гневно я изгледа.

— Да, за мен ще бъде много интересно да узная кой е бил джентълменът, който простреля граф Рендейл и ме отвлече от дома ми — отбеляза Реа и лицето на мъжа побеля като платно.

На палубата беше хладно, но Даниел Люис усети как от всичките му пори избликна пот. Той се опита да се овладее и прокле ядно Едуард Уолтъм, който го беше въвлякъл в едно ужасно престъпление. Онзи негодник беше убил не кого да е, а един истински граф. Бог да ми е на помощ, май лошо ми се пише, помисли си уплашено той и започна да търси изход от положението, в което беше изпаднал. Само да можеше да спаси собствената си кожа, с готовност щеше да уведоми властите за Теди Уолтъм. А що се отнасяше до него — той можеше да бъде обвинен единствено в нелегално транспортиране на прислужник до континента. Това не беше обвинение, заради което можеха да те обесят!

Той огледа внимателно младото момиче. Тясното му лице беше хлътнало и посивяло, студеният вятър развяваше богато подплатената наметка. Дъщерята на дук Кемъри — това беше повече от лошо.

— Най-добре ще бъде да поговорите с капитана — предложи колебливо той. — С това, разбира се, не искам да кажа, че съм ви повярвал. Но ако все пак сте казали истината… Не искам баща ви да помисли, че съм се отнесъл зле с дъщеря му — заекна с измъчена усмивка той. Обърна се и затърси по палубата добре познатата фигура на капитана си. — Изчакайте ме тук, докато го открия — предложи след малко той и тръгна да си върви, но Реа го улови за ръкава.

— Смятам веднага да поговоря с капитана ви, мистър Люис — проговори тихо, но решително тя. Не биваше да изпуска този мъж от очи. Дори ако той не беше човекът, застрелял граф Рендейл, вероятно беше съучастник в отвличането й.

— Както желаете, милейди — отзова се саркастично той. — Оттук, моля.

— Ела с мен, Алис — извика Реа и повлече след себе си смутеното момиче.

— Само вие, никой друг — възрази ядно Даниел Люис хвърли зъл поглед към простодушното момиче и добави: — О, може би тя е самата кралица. Историята й ще бъде също така невероятна като тази, че вие сте дъщеря на дук Кемъри. И двете се страхувате от колониите, това е. Готов съм да забравя какво ми казахте, ако се съгласите да подпишете договора за служба. Няма да ви се сърдя — заяви великодушно той, опитвайки се да постите някакво примирие. Но само един поглед към упорито вирнатата брадичка на момичето беше достатъчен, за да разбере, че предложението му се отхвърля.

— Алис ще дойде с мен — настоя Реа, без да обръща внимание на опита му да сключат мир. — Отведете ме при капитана или ще се разкрещя така, че такелажът ще падне на главата ви.

— Е, може и да съм се излъгал — предаде се Даниел Люис. — Последвайте ме.

— Къде отиваме? — попита изненадано Реа, когато надзирателят се запъти към стълбичката за каютите.

— Капитанът не е на палубата. Вероятно е слязъл в каютата си. Ще говорите ли с него или не? — попита нетърпеливо Даниел Люис, опитвайки се да изглежда равнодушен.

Реа стисна здраво зъби и се запъти към полутъмния коридор. Разумът й се противеше на представата, че ще се върне в ада на междинната палуба. Ускори крачките си и последва Даниел Люис до затворената врата, пред която изчака търпеливо, докато той чукаше. Някакъв глас му извика да влезе и Реа се въоръжи с цялата си смелост, за да се изправи пред мъжа, за когото не знаеше приятел ли е или враг.

Капитан Бенджамин Хаскел изгледа неприветливо натрапниците, а когато позна служителя си, изражението му стана още по-мрачно.

— Какво има? — попита рязко той. — Какво искате, мистър Люис? Не обичам, когато ме търсят в кабината ми, докато си почивам. Защо сте довели тук тези хора? — попита той и изслуша нетърпеливо хленчещите обяснения на помощника си. — Искаш да говориш с мен ли, момиче? Защо? Отговаряй бързо, преди да съм загубил търпение — заповяда той и тъмните му очи се впиха пронизващо в лицето й. Ала когато отговори на погледа му, тя откри несигурността зад каменната маска.

Капитанът изглежда усети, че момичето го е прозряло, и се надигна. Беше много висок мъж, истински великан. Гръдният му кош беше широк и твърд и макар че ръцете му висяха отпуснати, Реа отлично си представи как смъртоносно са се впили в шията на някой нещастник.

— Какво има? Да не си онемяла? — попита сърдито капитанът. Реа почака още малко, за да овладее гнева си. Никой не се беше осмелявал да разговаря така непочтително с нея.

— Не, сър, не съм онемяла. Разбирам ви много добре и не е нужно да крещите с все сила. Не съм свикнала да се отнасят с мен толкова грубо. Освен това — продължи тя и хвърли многозначителен поглед към Даниел Люис, — никога не съм била отвличана, нито съм ставала свидетел на убийство или съм пребивавала на кораб, който е същински затвор. Затова ще ми простите, ако съм загубила дар слово след всичко онова, което трябваше да преживея.

При този спокоен отговор гневът на капитан Хаскел мигновено се изпари. Това момиче не позволяваше никой да го сплаши.

— Прощавайте — отговори просто той. — Не ме преценихте правилно. Мога ли да узная името ви?

Реа преглътна страха си. Нямаше представа как този мъж, който ръмжеше като разярена мечка, ще реагира на разкритието й.

— Аз съм лейди Реа Клер Доминик, дъщеря на дук и дукеса Кемъри. И ако вие, сър, сте човек на честта, ще ме защитите от тази жалка твар, която ме доведе при вас — отговори с тежест тя и посочи Даниел Люис.

Капитан Хаскел вдигна учудено гъстите си черни вежди и тъмните му очи засвяткаха от злобно задоволство.

— Добре казано. Какво ще кажете в своя защита, мистър Люис? Ако не се лъжа, младата дама ви обвини, че сте я отвлекли.

— Не е така, капитане. Нямам нищо общо с това отвличане. Нямам представа откъде идва момичето, честно. Един мъж ме срещна на доковете и ми поиска двеста фунта, за да ми я даде. Нали знаете, аз не съм от хората, които си търсят белята, но нямам нищо против да получа няколко фунта допълнително. Казах си, че е по-добре да я взема на борда на „Лондон лейди“, отколкото онзи да я хвърли в Темза. Би трябвало да ми благодарите за това, което направих — повиши глас той. — Освен това мисля, че малката лъже. За бога, нима има някой толкова луд, че да отвлече дъщеря на дук? По дяволите! Аз поне никога не бих извършил такава дивотия — заяви той и направи жалък опит да се усмихне. — Може пък да е била метреса на някой важен господин и той да я е захвърлил.

— Стига, мистър Люис! — изрева капитанът. — Вярно ли е, че лейди Реа Клер Доминик не е подписала договор за работа? Тя е била доведена на борда на моя кораб против волята си, нали? Вие май не треперите особено за мръсната си кожа, а, мистър Люис? — попита капитан Хаскел и усмивката му накара Реа да настръхне. Този човек не се беше оставил да го заблудят с празни приказки, макар че обясненията на Даниел Люис звучаха наистина достоверно.

— Наблюдавах ви много внимателно, мистър Люис — продължи възбудено капитанът, очевидно зарадван от неловкото положение, в което беше изпаднал служителят му. — Дори имам документи за няколко от най-интересните ви сделки и трябва да кажа, че досието ви постоянно набъбва. Сега обаче — заяви той и хвърли тържествуващ поглед към Реа, — сега вече имам свидетелка. И ако тя наистина е дъщеря на дук Кемъри, човек, за когото съм слушал какви ли не истории, това означава, че много скоро ще увиснете на бесилката.

Невярващият поглед на Даниел Люис беше направо смешен. Очевидно досега беше подценявал стария морски вълк. Крадливият му поглед претърси всички ъгълчета на каютата, за да открие евентуалното скривалище на документите.

— Не разбирам за какво говорите — блъфира той.

— О, повече от ясно е, че разбирате, мистър Люис — отговори капитанът и тъмните му очи запламтяха. — Толкова ви е страх, че едва се държите на краката си. Ще ви кажа някои неща, за да се успокоите. Знам за младото момиче, което сте довели против волята му на борда и което сте изнасилили, преди да се опитате да го принудите да подпише договора за служба в колониите. Но не сте очаквали такава сила на характера у едно младо момиче, нали? За съжаление нещастницата не е имала толкова късмет, колкото младата дама тук, и не е успяла да стигне до мен. Намерила е друг изход, нали? Скочила е във водата насред Атлантика, нали? Смъртта й тежи на вашата съвест, мистър Люис, но аз няма да се успокоя, преди да ви видя на бесилката — обеща тържествено капитан Хаскел.

Реа наблюдаваше обезпокоено схватката между двамата мъже. Скоро й стана ясно, че не тя е решаващата причина за тази пуснала дълбоки корени вражда. Двамата се ненавиждаха много отдавна, а тя беше само поводът за днешния сблъсък.

Алис също усети нарастващото напрежение и се приближи до Реа, без да изпуска от очи двамата мъже. Даже се залови за лакътя на приятелката си, за по-сигурно.

— Преди това обаче ще ви пратя в ада, капитан Бенджамин Хаскел — изсъска Даниел Люис. — И тъй като ще стигнете пръв там, запазете ми някое добро място. Цялата ми вина е, че проявих алчност. Вярно е, аз я донесох на борда, но тя беше в безсъзнание, значи не е било против волята й. Исках да спечеля нещо допълнително, а това не е подсъдно, нали? Можех да получа за нея цели сто фунта. В колониите не се срещат често красиви лица. Познавам доста джентълмени, които е удоволствие ще я приберат да им топли леглото. Аз също не бих имал нещо против да я опитам, сър — завърши той и хвърли похотлив поглед към Реа.

— Излезте оттук, Люис! — заповяда вбесено капитанът. — Аз съм капитан на този кораб и имам достатъчно сила, за да ви одера кожата. И повярвайте ми, ще го направя с удоволствие.

— Тъй вярно, капитане — отговори презрително Даниел Люис и се запъти към вратата. — Ще видим кой ще спечели този рунд — прибави злобно той. После се обърна към Реа и Алис, поклони се и проговори подигравателно: — Дами…

— Искам да се извиня за тази свиня — промълви капитан Хаскел и в очите му отново засвятка гняв. — Мисля, че е най-добре да останете в каютата ми, лейди Реа Клер. Щом хвърлим котва, аз лично ще ви придружа на сушата и ще ви представя на компетентните власти. Смятам, че няма да се уплашите да повторите историята си пред тях, нали? Надявам се, че онова, което ми разказахте, не е било само хитрост, за да прикриете някои недискретни постъпки в миналото си? Вижте, аз вярвам, че наистина сте била отвлечена — заяви категорично капитан Хаскел. — Простете, ако говоря така открито, но ако сте някоя лондонска проститутка, съдът дори няма да ви обърне внимание. Господата ще сметнат, че сте си получили заслуженото, а мен ще нарекат глупак, че съм ви повярвал. Предупреждавам ви, момиче: ако лъжете, ще се сдобиете с един смъртен неприятел.

— Бъдете уверен, че съм ви казала истинското си име, капитане. Няма да се поколебая да го повторя и пред съда — отговори Реа и безстрашният й поглед беше повече от убедителен.

Капитан Хаскел кимна и отправи пронизваш поглед към Алис, която плахо стоеше до Реа.

— Коя е тази? Още един принудителен пасажер на борда на „Лондон лейди“?

— Не — побърза да отговори Реа, усетила как треперещите пръсти на момичето се впиха в ръката й. — Тя е подписала договор за служба, но аз много искам да откупя свободата й от вас. Знам, че ви дължи пари за пътуването. Станахме приятелки и нямам намерение да я предоставя на произвола на някой непознат.

Бенджамин Хаскел потърка кръвясалите си очи с голямата си ръка. Когато отново погледна Реа, в зениците му пламтеше гняв.

— Бях забравил, че на света съществуват хора като вас. Вие ми навявате болезнени спомени, лейди Реа Клер, и аз не мога да ви го простя. Искам да изтрия от паметта си онази красива, мека жена, която толкова приличаше на вас. А вие отново ми напомнихте мъката ми изпъшка гневно той, после с внезапно движение блъсна един стол настрана — с такава сила, че Реа и Алис неволно се отдръпнаха назад.

Очите на капитан Хаскет потъмняха. Не искаше да уплаши двете момичета, които бяха потърсили защитата му.

— Никога не бих ви причинил зло, деца. Нима не го разбирате? Мина толкова време, откакто за последен път бях мил и добър, че… — прошепна съкрушено той и погледна огромните си ръце. — Останете в каютата ми — нареди рязко той и лицето му се превърна в обичайната мрачна маска. Не остана нито следа от нежността, която го беше огряла.

— Капитане! — извика Реа, изнервена от възцарилата се тишина. — Ще се погрижите ли да ни свалите на сушата? Нали няма да му позволите да ни стори зло?

Усмивката на капитана беше странна.

— Обещавам, че ще бъда тук и ще ви защитавам. Давам ви думата си. — После се обърна и излезе навън.

— Господи, какви хора! — пошепна възбудено Алис. — Уплашиха ме до смърт.

Реа захапа нервно долната си устна и заприлича досущ на дукесата, когато размисляше нещо. След малко рече:

— Имам чувството, че нещо не е наред, но какво?

— Ще ми се летя ви Мери да беше тук — усмихна се засрамено Алис, която много искаше да се запознае с надарената с ясновидство дама. После се сети за нещо и продължи развълнувано: — Не съм очаквала да поискате свободата ми от капитана, милейди, наистина не.

— Така искам, Алис, и това стига — отговори й с обич Реа.

— Наистина ли ще ме вземете в Кемъри? — опита колебливо момичето, което не беше свикнало с толкова великодушие.

— Да, всяка дума беше казана сериозно — успокои я Реа и Алис въздъхна облекчено. — Трябва да заема пари от някого, но няма да замина за Англия без теб — обеща твърдо тя. После придърпа един стол и седна, защото треперещите й крака отказваха да я държат. Не знаеха колко часа бяха прекарали в безмълвно очакване, защото много скоро ресниците им натежаха и двете момичета потънаха в дълбок сън без сънища. Реа се събуди внезапно и уплашено проследи как вратата се отваря бавно и безшумно. Надигна се, все още замаяна, и видя със замъглени от съня очи капитан Хаскел да спи на масата до преобърната бутилка с уиски. Бутилката беше празна. Очевидно цялото и съдържание се беше изляло в гърлото на заспалия мъж. Дъхът му вонеше на алкохол.

Реа се обърна рязко и видя Алис, която се беше разположила удобно в койката на капитана. Видя и червенокосата глава на Даниел Люис, който в този миг надникна през вратата.

— Капитане! Капитане, събудете се! — изкрещя Реа, когато похитителят й нахлу в каютата, следван от още един моряк.

— Никой няма да ви чуе, милейди — отбеляза злобно надзирателят на товара. — Капитанът е толкова пиян, че не може да се помръдне.

Като видя ухиленото му лице, сърцето й направи огромен скок. Но още по-страшен беше пистолетът в ръката му.

— О, да, на ваше място и аз щях да се уплаша — изсъска Даниел Люис и тръгна към нея. — Бедният капитан — промърмори той без следа от съжаление. — По всичко личи, че не е в състояние да се откаже от пиенето. Докато сме в морето, всичко върви добре, но щом хвърлим котва, започва да го мъчи жажда. Откакто жена му и дъщеря му умряха от сипаница, и то в негово отсъствие, вече не е същият. Преди беше много изискан джентълмен. Обещал на семейството си да си бъде в къщи, когато жена му роди второто си дете, но не успял да стигне навреме — обясни Даниел Люис и смушка капитана в ребрата с дулото на пистолета. — Не, той вече няма да ни създава трудности. Даже няма да си спомни красивото ви лице, милейди — заключи с коварна усмивка той.

— Аз и приятелят ми обаче ще ви запомним задълго.

— Какво смятате да правите? — попита Реа. Знаеше, че няма смисъл да моли за милост. В погледа на негодника се четеше твърда решителност.

— Всичко по реда си — отговори той и посочи спящата Алис.

— Какво ще правите с нея? Тя не ви е сторила нищо лошо — извика Реа и изтича при приятелката си. Другият мъж стисна Алис за рамото и я издърпа да стане.

— Милейди! — изплака стреснато момичето.

— Веднага я пуснете!

— Ох! — изрева мъжът, когато острият ток на Реа го изрита в пищяла.

Алис се изтръгна от ръцете му, хвърли се в ръцете на Реа и се вкопчи в нея с цялата си сила.

— Лейди Реа Клер! Какво става? Къде е капитанът? — изпищя тя, когато две груби ръце я сграбчиха за кръста и я дръпнаха с все сила.

— Моля ви, не му позволявайте да ме отведе! — извика тя, зарита е крака и се залови здраво за врата на Реа.

Все пак мъжът успя да я откъсне и я вдигна във въздуха. Реа се опита да й се притече на помощ, но Даниел Люис я задържа. Съпротивата беше безсмислена.

— Алис! Алис! — Ужасеното лице на Реа беше последното, което видя нещастното момиче, докато го мъкнеха към вратата.

— Лейди Реа Клер! Лейди Реа Клер! Моля ви, не им позволявайте да ме отведат!

Реа не издържа на отчаяния вик за помощ и се отпусна безсилно в мъжките ръце, които я стискаха здраво. Тя изхълца и обвинително погледна спящия капитан.

— Вие обещахте — прошепнаха треперещите й устни. — Обещахте да ни пазете.

Даниел Люис я повлече през стаята. Ръката му я стискаше като в железни клещи. Без да я пуска, той започна да претърсва шкафовете, чекмеджетата и между чаршафите на койката. Книги и карти падаха с трясък на пода.

— Какво ще правите с Алис? В междинната палуба ли я отведохте? — попита Реа, когато мъжът спря за момент и затърси с очи някое непроверено място.

— Ще я продадем, милейди — изсмя се Даниел Люис. — Вече сме в Чарлзтаун.

И веднъж Реа усети, че корабът не се люлее. Вятърът вече не виеше в мачтите, вълните не се разбиваха в корпуса. Чуваше се само тихо плискане, приливът меко тласкаше кораба към дървения кей.

Докато тя беше спала, „Лондон лейди“ беше хвърлил котва в пристанището. Ако капитанът не се беше напил до безсъзнание, сега щеше да бъде свободна. Реа впи поглед в лицето на Даниел Люис и потрепери от бруталното безучастие, което се четеше в очите му. Този човек искаше смъртта й!

— Какво ще правите? — попита отново тя, решена да узнае каква съдба я очаква.

— Страх те е, нали? — изсмя се отново мъжът и стисна по-здраво китката й, докато болката стана непоносима. — Ето как виждам нещата аз: капитанът ви е довел в каютата си, за да се позабавлява с вас, а когато се е напил, е приложил насилие. Носи му се слава на жесток човек, и то е право. Една нощ изпотроши цяла кръчма, съвсем сам. Никой няма да се изненада, като чуе за трагедията — предрече със самодоволна усмивка Даниел Люис. — Вие ще грабнете пистолета му, за да се защитите, но той няма да се вразуми, така че ще се наложи да го убиете. А после толкова ще се уплашите от последствията, че ще скочите през борда — заключи развеселено той.

— Не! — изплака Реа и направи опит да се изтръгне от ръцете му. Без да се трогва от усилията й, Даниел Люис я повлече към масата.

— Знаеш ли откога чакам да ти забия един куршум в главата — изсъска той, присви очи и се прицели в слепоочието на капитана. Ала не успя да натисне спусъка, защото ръката на Бенджамин Хаскел се стрелна като светкавица и стисна котката му в смъртоносна хватка. Люис изкрещя уплашено и викът му се примеси с този на Реа. Тя видя тъмните очи на капитана и умолителния поглед, който я прониза, и отскочи назад. В този момент Даниел Люис я пусна.

— Бягай, малката, бягай! — изрева капитан Хаскел и се изправи, олюлявайки се. Даниел Люис стоеше като втрещен. Пистолетът падна на пода между двамата.

Реа стоеше като вцепенена. Пред очите й се разиграваше борба на живот и смърт. Ако не беше толкова пиян, капитанът бързо щеше да я реши в своя полза, но той се движеше бавно, главата му беше замаяна. За разлика от него, Даниел Люис знаеше, че се бие за живота си и че всяка грешка може да бъде смъртоносна.

Най-после Реа се овладя и хукна към вратата. На прага се обърна и хвърли последен отчаян поглед към капитана. В този миг се случи невероятното. Грамадният мъж се препъна, силното му тяло се олюля. Люис се промъкна отстрана и успя да сграбчи пистолета, преди Хаскел отново да е уловил ръката му. Надзирателят знаеше, че му остават само няколко секунди. Обърна се рязко и стреля в гърдите на капитана си.

Реа видя достатъчно. Трябваше веднага да избяга от убиеца. Хукна като подгонена нагоре по стълбата и изби таблата от ръцете на корабния лекар, който тъкмо се беше запътил да нагледа капитана си. Без да се огледа, тя продължи пътя си и изскочи на дока. Няколко моряци, които се мотаеха без работа, я изгледаха любопитно. Дори извикаха нещо подире й, но думите им заглъхнаха в дрезгав смях. Ала само след миг екна викът, от който Реа се страхуваше до смърт. „Убийца! Убийца!“ Тя продължи безумното си бягство по доковете, чувайки стъпки зад гърба си, чувайки пронизителният глас на Даниел Люис да насъсква хората, тръгнали да я преследват.

— Убийца! Убийца! Тя застреля капитана ни! Сто фунта за мъжа, който ми я доведе жива!

Реа се спъна в едно въже и се блъсна в натрупаните зад него бъчви. Скочи веднага на крака, но усети остра болка в издраните си колене. Пропълзя напред покрай редицата преобърнати лодки с надеждата да открие скривалище. Когато тропотът на бягащи крака наближи, тя се мушна под кила на най-близката лодка и се сви на кълбо в мрака. В главата й цареше хаос.

Данте Лейтън се огледа в препълнената, задимена стая на „Уайт Хаус Таверн“ и замислено присви сивите си очи, когато откри закръглената фигура, облечена днес в бежово копринено кадифе. Гръмогласният смях на Берти Макей заглушаваше всички останали шумове в кръчмата. Дебелата му ръка със задоволство тупаше седналия до него по гърба, за да го поздрави за успешната шега.

Бяха минали почти два месеца от онзи разговор на четири очи в кабинета му и Берти Макей беше сдържал думата си. Навсякъде, където се появяваше, Данте усещаше присъствието на капитана на „Ани Джейн“ или на някого от хората му.

Шпионите в пристанището бяха повече от плъховете. Данте позна мъжа, който през целия следобед се беше мотал пред къщата му, а сега се беше задълбочил в разговор с Берти Макей.

— Онзи господин изглежда много доволен от себе си — отбеляза Алистър Марлоу, който не изпускаше от очи съперника им.

— Мога да си представя, че не по-малко от нас гори от желание да излезе най-после в открито море — отговори тихо Данте. — Съгледвачът вероятно му е донесъл добрата вест, че „Морският дракон“ товари припаси и вода и в края на седмицата възнамерява да вдигне котва. Кърби прекара целия ден на борда, а нали знаете какъв шум вдига при приготовленията си.

Алистър Марлоу извъртя очи към небето.

— Тежко на онзи, който посмее да пипне нещо в кабината ви или да разкритикува готварското му изкуство.

Данте се ухили.

— Ямайка поне не се оплаква, а и никога досега не е оставил чинийката си необлизана. Стюардът ми е много доволен от това, макар че не го признава гласно. Боя се обаче, че днес аз съм предизвикал неодобрението му, защото обещах да се прибера за вечеря. — Данте изгледа недоволно чинията си, пълна с говеждо и преварен зеленчук, който плуваше в мазнина. — Защо ли не удържах обещанието си… — промърмори разкаяно той и побутна чинията настрана.

— Капитан Лейтън — проговори учтив глас зад гърба му. Данте позна заговорилия го, без дори да се обърне.

— Капитан Лойд — отговори сухо той и вдигна очи от масата. После се усмихна и посочи свободния стол. — Ще ни правите ли компания за по едно питие?

— Благодаря ви — отговори капитан Морган Лойд. — Вече се бях отчаял, че няма да намеря място за сядане — обясни с усмивка той, остани триъгълната си шапка върху масата и седна. — Странно е, че когато офицер на короната пожелае да поседи в кръчма, всеки стол се оказва зает. Войниците на краля вече не смеят да се движат сами из града, а се събират на групи — разказа той и на лицето му се появи странна усмивка. Прие предложената чаша ромов пунш и вдигна наздравица за домакина си: — Желая ви успешно плаване, капитан Лейтън.

Данте също вдигна чашата си и отпи.

— Сигурно ще бъде такова, след като целият град проявява интерес към него.

— О, капитане — отвърна с крива усмивка сър Морган Лойд, — както знаете, хората от пристанището не умеят да пазят тайни. Разбира се, моята задача е да зная къде се намира в момента всеки един от корабите от Чарлзтаун.

— Не съм го забравил, капитане — усмихна се Данте.

— Чух, че Берти Макей за малко не заседнал в теснините край Флорида — рече небрежно сър Морган и добре оформеното му лице се развесели.

— Така ли? — осведоми се любопитно Данте. — Това ме изненадва. А аз го смятах за много по-добър капитан от себе си. Колко се лъже понякога човек… — прибави той и хвърли бърз поглед към Алистър Марлоу.

Сър Морган забеляза погледа му и Данте го знаеше. Алистър Марлоу беше видимо изнервен от размяната на намеци между двамата мъже. Той не откъсваше очи от кралския офицер и за кой ли път признаваше пред себе си, че мъжът никак не е глупав. Даже изглеждаше симпатичен, но не беше човек, на когото можеше да се има доверие. Все пак беше от другата страна на барикадата. Беше положил клетва и ако заловеше „Морския дракон“ в контрабанда, без да се замисли, щеше да ги предаде на съд, а в случай на нужда дори да ги потопи.

— А вие, сър Морган? — попита учтиво Данте. — Ще излезете ли в открито море, след като бурята най-после отмина?

— Отплаваме утре е прилива — съобщи капитанът. — Очаквам и други кораби да сторят същото.

— Ще имате много работа, сър Морган — отбеляза уж между другото Данте и огледа пълните маси в кръчмата. Тук бяха събрани множество капитани и моряци, които се наливаха с бира и ром, с френски вина и мадейра. От опушените греди висяха няколко корабни лампи и ярката им светлина караше калаените съдове да блестят като златни. Буйният огън в огнището стопляше помещението и прогонваше пълзящия студ, идващ от постоянно отварящата се врата. В един черен котел вреше нещо ароматно и мирисът му се смесваше с апетитните ухания от кухнята. Кръчмарят зад тезгяха беше зает да налива бира от тежката дъбова бъчва. Кръчмата се огласяше от смехове и песни, които заглушаваха доверителните разговори между някои от гостите. Няколко насядали гъсто един до друг непознати бяха свели глави към чашите си и само гневните им погледи и тихи думи издаваха, че говорят за политика.

— Още една кана, капитане? — попита келнерката и намигна подканващо на Алистър Марлоу, когато погледът му се устреми към пълните й гърди. Разкошните им форми бяха едва прикрити от дантеления корсаж.

— За мен не, благодаря — отклони питието сър Морган, когато Данте го погледна въпросително. — Позволете ми да поканя вас и мистър Марлоу за по-късно — продължи учтиво той. — Трябва да се погрижа за кораба си. Може би ще изпием по едно питие, когато се върнете в Чарлзтаун, капитан Лейтън. Резултатът от плаването ви ме интересува твърде много. В града се носи слух, че ще имате много работа, когато глутницата улични песове ви погне в открито море.

Данте се усмихна, после се изсмя с глас.

— Имам само една котка на кораба си, капитан Морган.

— Затова се обзалагам, че „Морският дракон“ ще излезе победител — отвърна сър Морган и сините му очи бяха корави и студени. — Котките имат навика да се измъкват здрави и читави от неприятните положения и винаги да падат на краката си. Освен това аз обичам да слушам истории за приключения, а вашата обещава да бъде много забавна. Затова не ме разочаровайте — заключи той, взе шапката си и учтиво се сбогува. На вратата отново се обърна. — Не ми се иска „Морският дракон“ да бъде потопен, преди поне веднъж да съм кръстосал носа си с него.

— Не се бойте, няма да ви разочаровам — обеща ухилено Данте. — Решен съм да се върна. Повече съм загрижен за кораба на Негово кралско величество „Гюрткълис“, защото ако наистина кръстосаме носовете си, кралската хазна ще претърпи сериозна загуба.

— Вече се радвам на предстоящата ни среща, капитане — засмя се сър Морган Лойд и излезе. Моряците почтително се разстъпваха да му сторят място. Лицето му си остана безизразно, макар че със сигурност беше чул безсрамните забележки, които подхвърляха присъстващите по негов адрес. Ала мечът, който висеше на колана му, беше достатъчно предупреждение за нахалните.

— Този човек знае всичко — изруга тихо Алистър, едва изчакал офицерът да излезе.

— Затова е останал жив и до днес и може да ме предизвиква — отговори сухо Данте. — Не съм сигурен, че бих се радвал да се срещна в открито море с кораба на Негово кралско величество „Порткълис“.

— Вие го уважавате, нали? — попита Алистър и погледна внимателно мъжа, който беше обект на възхищението му.

— Така е. Той си върши работата, и то колкото се може по-добре. Отличен капитан, и е честен. Но ако един ден се сблъскаме, като нищо ще го пратя на дъното на морето — рече Данте и очите му засияха със странен блясък. — Ала повече ме безпокои мисълта, че и двамата можем да се озовем там. Мислим еднакво и битката помежду ни надали ще завърши с победа на единия, освен ако няма невероятно щастие или дяволски лош късмет.

Реа Клер Доминик огледа предпазливо кея, главата и раменете й се подадоха от скривалището, очите й претърсиха складовете и стоките на корабите. Навсякъде се търкаляха сандъци и бъчви, които предлагаха защита на желаещия да остане невидим.

Девойката въздъхна и вдигна поглед към високите мачти, които обграждаха пристанището. Тук бяха хвърлили котва безброй кораби, някои товареха провизии и стоки, други разтоварваха донесеното. Реа се огледа страхливо, но никой не беше забелязал измъкването й изпод лодката. А и никой не се интересуваше особено от групата мъже, които претърсваха доковете за проститутка, застреляла капитана им. Моряците и докерите бързаха да свършат работата си, за да се скрият на топло в някоя от многобройните кръчми, и не се интересуваха от проблемите на другите.

Реа пъхна ръце в пелерината си и се опита да ги стопли в меката кожа. Студеният морски въздух проникваше безпрепятствено в скривалището й. Чу приближаващи се стъпки и бързо се мушна под лодката. Някой я ритна с крак и дървото изскърца заплашително.

— По дяволите! Трябва да е някъде тук! Не може да се е разтворила във въздуха — изкрещя гневен мъжки глас. Даниел Люис.

— Може да се е подхлъзнала и да е паднала във водата. Тъкмо да ни облекчи — отговори му някой.

— Какво ще ни помогне, ако не сме сигурни? — попита ядно надзирателят. — Докато не се уверя със собствените си очи в смъртта й, непрекъснато ще усещам примката на палача около врата си. Тя видя как застрелях капитан Хаскел, а ако наистина е дама от висшето общество, властите с готовност ще повярват на историята й — предрече мрачно той. — Не мога да допусна да се разбъбри. Даже ако това е последното, което ще направя, ще я намеря и ще я удуша! — закле се той и Реа живо си представи изпълнения е омраза израз на лисичото му лице.

— Да идем отсреща — нареди той и гласовете се отдалечиха. Реа хвърли бърз поглед над ръба на лодката и видя как Даниел Люис спря някакъв дребен, кривокрак мъж, който забързано ситнеше по кея.

— Видяхте ли едно русо момиче да бяга към града? Тя застреля капитана ни и трябва да я намерим. Дойде с нас с договор за служба, а не само че избяга, ами и уби господаря си. Трябва да си получи наказанието — чу се ядният глас на Даниел Люис.

— Да не мислите, че имам време да търся избягали прислужници! — отговори ядосано дребният мъж. — По пристанището се скитат какви ли не — можете да напълните цялото море с тях. Ако питате мен, от жените могат да се очакват само ядове — заключи той и ускори крачка. Мина покрай скривалището на Реа и тя чу тихите му ругатни.

— Жалко копеле! — изрева след него спътникът на Даниел Люис. — Я виж, там седят няколко от нашите. Дали са забелязали нещо? — опита след малко той и двамата мъже се отдалечиха с бързи стъпки.

Когато разстоянието между тях и лодката се увеличи достатъчно, Реа подаде глава и проследи как преследвачите изчезнаха зад един склад. Трябваше да действа, сега или никога, защото мъжете щяха да се върнат скоро. Тя изскочи от скривалището си и започна да си проправя път между редиците бъчви, които бяха много по-високи от нея и я скриваха. В този момент в краката й се шмугна куче, преследвано от дузина други. Реа отскочи настрана и внезапно изскочи на открито. От другата страна на бъчвите се чу гръмогласен кучешки лай и я уплаши до смърт.

Без да мисли какво прави, тя изтича по стълбичката, която внезапно се озова под краката й. Качи се на палубата и се хвърли по корем зад релинга.

Точно навреме, както се оказа, защото само след минути са чуха ядни мъжки гласове, някои от които й бяха познати.

— По дяволите, цялата меласа се изля върху обувките ми! — изруга сърдито някой.

— И по моите. Да върви по дяволите тая малка глупачка! Никога няма да я намерим. Кой знае къде се е мушнала. Първо трябва да изчистя обувките си от тази лепкава гадост.

— Я стига, това беше само куче — обясни кисело Даниел Люис. — Още не сме огледали лодките от онази страна.

— Напротив, претърсихме ги — възрази придружителят му. — Нали оттам идваме.

— Може и да сме минали покрай тях, но не ги претърсихме — ядоса се още повече Люис. — Малката като нищо би могла да се скрие под някоя лодка, не мислиш ли? Лека-полека започвам да мисля, че това е най-подходящото скривалище за човек в нейното положение. Да вървим.

Докато мъжете тичаха по кея, Реа рискува още един поглед и се сви уплашено зад парапета, когато забеляза двама моряци точно под парапета най-спокойно да пушат лулите си.

Девойката седна на дъските и устните й затрепериха. От водата вееше студен вятър и скоро цялото й тяло се разтърси от силни тръпки. Над главата й се събираха сиви облаци, които обещаваха дъжд.

Реа огледа любопитно пустия кораб. Защо да не слезе под палубата, за да се скрие от вятъра? Корабът й предлагаше убежище, докато мъжете навън се откажат от безполезното търсене. Зъбите й вече тракаха от студ.

Тя все още обмисляше какво да стори, когато нещо се потърка в краката й. От гърлото й се изтръгна уплашен писък, тя падна по гръб и едва успя да обърне лице, за да види какво я е стреснало така.

— Какво беше това? — извика един от мъжете на кея.

— Май жена изпищя…

— Не. По-скоро плъх, уловен от котка или куче.

Реа погледна в две светлозелени очи, взрени внимателно в нея, и по лицето й пробяга облекчена усмивка. Тя протегна колебливо ръката си и остави големият тигров котарак да я помирише. Студеният му нос се мушна в дланта й, тя се усмихна и помилва меката му козина.

— Ти ли си на вахта, котараче? Има ли още някой на борда? — попита шепнешком тя. Единственият му отговор беше високо, настоятелно мяукане.

— Гладен си, нали? Но не кол кого мен, да знаеш — отговори тя и погледна към кея, където все още стояха двамата мъже. Димът от лулите им се кълбеше в студения следобеден въздух.

— Не знам как мислиш ти, но аз… — започна Реа и се обърна отново към мястото, където беше застанал косматият й спътник. Но котаракът беше изчезнал. Младото момиче въздъхна разочаровано и се приготви да чака още дълго. Двамата мъже вероятно нямаше да си отидат толкова скоро.

Котаракът обаче не я беше изоставил. Само след минута Реа чу тихото потупване на лапите му, после отново прозвуча мяукане, този път жално. Мекото му тяло се откри предизвикателно в краката й. Той застана пред нея, на лицето му се изписа очакване, дългата му опашка се размаха сърдито. Непознатата просто трябваше да го разбере.

— Да, знам, и ти си гладен като мен — прошепна Реа и побърза да изпълни желанието му, като се запромъква на четири крака след него. Пелерината й пречеше да пълзи, но когато започнаха да падат първите тежки дъждовни капки, тя ускори ход и се скри в коридора към каютите, водена от настоятелното мяукане на котарака. Откри го отново пред една затворена врата.

Котаракът измяука нетърпеливо и задраска по вратата. Реа не можеше да реши дали да изпълни желанието му. Тъй като отвътре не се чуваше нищо, тя събра кураж и отвори вратата. Котаракът влезе спокойно в каютата, сякаш беше негова собственост.

Реа се огледа и видя, че махагоновата облицовка и изисканите мебели са наскоро полирани. Хвърли поглед през люка и забеляза, че навън се лее силен дъжд и море го е развълнувано от предстоящата буря.

Докато стоеше и се чудеше какво да прави, миризмата на нещо вкусно я удари право в носа. Огледа се и очите й останаха приковани в синята карирана кърпа, с която бяха покрити оставените върху масата съдове. Реа преглътна нахлулата в устата й слюнка и страхливо протегна ръка. После с внезапна решителност дръпна кърпата.

В средата беше разположена порцеланова чиния с бутче от пуйка. При тази гледка й се зави свят. Само след миг къркорещият й стомах взе решение: нямаше друг изход, освен да стане крадла. Без да се колебае, тя протегна треперещата си ръка към месото и го захапа като изгладняло куче. Не можеше да гълта толкова бързо, колкото изискваше гладът й. За първи път от месеци насам се хранеше с истинска храна.

Голямо парче сирене, няколко резена шунка, прясно изпечен хляб, масло, топът ябълков сладкиш. Толкова много храна, толкова примамлива. Истинско празнично ядене, каза си с усмивка Реа, и всичкото е за мен.

Оказа се, че се е излъгала. Докато утоляваше глада си, тя усети как котаракът се притиска до краката й и мяукането му става все по-загрижено. Явно се беше уплашил, че за него няма да остане нищо от така желаната вечеря.

— Вземи, приятелю, вземи — засмя се Реа, откъсна няколко парчета месо и му ги подаде. Вкусните късчета бяха погълнати само за минута. Котаракът се отърка в краката й и замърка доволно.

След като насети първия си глад, Реа огледа кабината, за да намери нещо за пиене. Сиренето и хлябът причиняваха жажда. Първо отвори един малък шкаф, но намери само навити на руло карти и навигационни инструменти. В един ъгъл беше поставен моряшки сандък, но в него надали имаше нещо за пиене, затова тя се обърна и се запъти към отсрещната витрина. Засмя се тържествуващо, като видя дузината бутилки зад металната вратичка. Без да мисли дълго, тя взе най-прашната бутилка, смятайки, че никой няма да забележи липсата й.

Отнесе я на масата, както победителят носи получената купа, и се зае да извади корковата тапа. Трябваше да напрегне цялата си сила, но все пак се справи.

Поднесе чашата към бутилката и си наля, но какво беше учудването й, когато вместо вино, от отвора се посипа пясък. Реа погледна смаяно в тясното гърло и видя, че вътре е пъхнато нещо. Стройният й пръст влезе без усилие и скоро тя разгърна на масата си навито на руло парче пергамент. Разгледа го любопитно и установи, че има пред себе си изкусно нарисувана карта.

Надписите бяха на чужд език — испански, предположи тя, докато пръстите й се плъзгаха по грижливо изписаните, богато украсени букви. Ъглите бяха изрисувани с тропически птици и палми. Глава на горгона издухваше вятъра от североизточна посока, а друга, също така грозна, беше надула бузи от югозапад. По морските вълни се носеше кораб, а под кила му дебнеха страшни чудовища. Между разпръснатите покрай брега на някаква земя островчета беше изрисувана с черно буквата Х.

Реа разгледа картата с интерес, но жаждата я надви и затова се опита да пъхне документа обратно в бутилката. Ала ръцете й бяха вкочанени от студ и тя не успя да навие пергамента на достатъчно тънко руло, за да го пише обратно в тясното гърло.

Спря за миг, тъй като помисли, че е чула някакъв шум на палубата, но скоро се успокои. Силният дъжд трополеше по дъските. Остави картата на масата, взе друга бутилка и се закле, че след като пийне малко вино, ще постави документа обратно на мястото му, дори ако това й струва цял следобед труд. Отвори втората бутилка и си наля пълна чаша от тъмночервеното вино. Отпи голяма глътка и потрепери от горчивината, но като усети разливащия се по вените й огън, отпи още една глътка.

После отиде до големия прозорец в ъгъла, приседна на пейката под него и се загледа в бушуващото море. Изтри една сълза от окото си и се опита да се пребори с надигащите се ридания. За да се утеши, посегна към медальона, кой го винаги висеше на шията й — единственото нещо, което я свързваше със семейството й. По време на дългото пътуване той беше потвърждение, че тя наистина е лейди Реа Клер Доминик, родена в старинното имение Кемъри. Беше скрила медальона дори от Алис, макар да разбираше, че е по-добре да сподели тайната си с момичето. Но черният мрак в междинната палуба нямаше да й позволи да го разгледа и Реа предпочете да запази за себе си последния спомен от дома. В медальона бяха миниатюрните портрети на дук и дукеса Кемъри.

Медальонът беше изчезнал! Пръстите на Реа трескаво претърсиха роклята и пелерината. Не, нямаше го. От гърлото й се изтръгна задавен стон. Сигурно го беше загубила, докато се бореше с Даниел Люис или по време на бягството си.

Реа захълца отчаяно и се сви на кълбо върху твърдата пейка. Сълзите й рукнаха без задръжки при мисълта за онова, което беше загубила. Връщането в Кемъри вече й изглеждаше далечно и дори невъзможно. Сети се за Алис и безпомощните писъци на момичето отекнаха в ушите й. Беше й обещала да я вземе със себе си у дома, но не беше удържала на думата си. Също като Бенджамин Хаскел, който не беше изпълнил обещанието си. Все пак капитанът пожертва живота си за мен, укори се Реа, а това е нещо, което много малко хора биха извършили. Но всичко беше напразно. Ако се съдеше по думите на Даниел Люис, скоро цял Чарлзтаун щеше да я заклейми като убийца на капитан Хаскел.

Продължавайки да плаче, девойката полегна на пейката. Беше толкова уморена. Тя не беше виновна в нищо. Искаше само да си иде у дома. Стресна се, когато нещо се отърка в бедрото й, отвори очи и се озова лице в лице с едрия котарак. Вдигна го на ръце и зарови лице в пухкавата му оранжева козина.

Вятърът и мекото люлеене на кораба скоро я приспаха. Тя потъна в неспокоен сън и мечтите я понесоха надалеч, към заоблените хълмове на Кемъри…

Тази нощ Данте Лейтън се прибра в къщи много късно. Двамата с Алистър бяха обиколили всички пристанищни кръчми и бяха рискували комета си в игра на карти и зарове чак докато над града изгря пълната луна. Когато излязоха от последната кръчма, яркият диск на нощното светило се беше издигнал високо в ясното небе. Буреносните облаци бяха отминали навътре в сушата.

Въздухът беше студен и свеж, почти толкова опияняващ, колкото ромовия пунш, който пихме, мислеше си Алистър, докато крачеха към утихналия град. Наетият файтон беше отпратен отдавна и младежът се наслаждаваше на късната разходка и възможността да се поразтъпче след дългото седене. Внезапно Данте махна на една празна карета, която случайно мина покрай тях. Настани се на седалката и нетърпеливо заповяда на кочияша да подгони конете.

— Какво има, капитане? — попита изненадано Алистър, когато рязкото потегляне го извади от равновесие, а шапката му отхвръкна в един ъгъл.

Данте не го чу. Той се наведе през прозорчето и видя как постоянният му придружител хукна да бяга, твърде късно осъзнал хитростта на противника си. Най-после капитанът се облегна назад и избухна в смях.

— Сигурен съм, че момъкът отдавна не е бягал така. Питам се дали Берти ще го възнагради както подобава за добрата служба.

Алистър смръщи чело.

— За кого говорите, капитане?

— Съгледвачите на Берти ме наблюдават от два месеца и аз реших тази вечер да им устроя малка шега — обясни развеселено Данте.

— Господи, ако знаете колко ще се радвам, когато най-после напуснем Чарлзтаун. Чакането е по-лошо и от най-страшната морска буря. Добре е, че ребрата ви зараснаха и „Морският дракон“ е ремонтиран основно. Няма да издържа нито ден повече в този ужасен град. Никога не съм имал толкова приятели и случайни познати, които настояваха да ме черпят по едно, да не говорим за другите неща, които ми предлагаха — рече презрително Алистър и си припомни безсрамницата, която снощи му беше дала недвусмислени аванси пред очите на толкова хора. А тя беше съпруга на капитан, който често ги канеше на вечеря. Младежът поклати недоумяващо глава. Тези хора бяха готови на всичко, само и само да постигнат целта си.

Данте се усмихна с разбиране.

— Жалко, че не приехте предложението.

Алистър изгледа скришом капитана си на светлината на уличните фенери.

— А вие приехте ли го? — попита без заобикалки той.

Данте избухна в смях.

— Не! И това е само поради прекомерната ми учтивост към съпруга й, макар да предполагам, че именно той се крие зад великодушното предложение — заяви той. — Случайно тя никак не ми харесва. Аз ще сляза тук — завърши той и почука по покрива на каретата. А на слизане добави ухилено: — Горе главата, момко! Ако късметът не ни изостави, вдругиден рано сутринта ще вдигнем платна.

— Тъй вярно капитане — отговори доволно Алистър. Настроението му се вдигна светкавично при мисълта, че най-после ще остави зад гърба си тесните улички на Чарлзтаун. Той въздъхна щастливо и се разположи удобно на седалката, докато каретата го отнасяше към квартирата му.

Когато Данте влезе в утихналата си къща, бе посрещнат от една-единствена свещ. Слабата светлина стигаше едва до второто стъпало на стълбата. Данте свали вратовръзката си, захвърли я в един ъгъл и влезе, прозявайки се, в спалнята си. В камината гореше буен огън. Хюстън Кърби беше наистина незаменим — той винаги мислеше за всичко.

Данте се обърна към леглото си и със задоволство си помисли, че след малко ще се мушне под грижливо отметнатите завивки. Внезапно обаче откри върху възглавницата си тъмна глава и голи рамене.

Пристъпи безшумно към леглото, огледа неканената гостенка и в гърдите му се надигна гняв. Вдъхна острия аромат на бренди и силен парфюм, видя разхвърляните по килима карти и трохите по чаршафа. С отвращение установи, че спалнята му е заприличала на бордей.

— Ставай, Хелън. Писна ми вече от твоите игрички — заповяда грубо той.

Когато жената не реагира, Данте се наведе над леглото и понечи да я разтърси. Но като чу тихото похъркване, бързо се изправи и я остави в обятията на Морфея. Откри полупразната кристална чаша и отворената бутилка мадейра до леглото. На малка масичка беше оставена табла с чинии и остатъци от ядене, а на стола до вратата бяха небрежно натрупани дамски дрехи.

Данте се взря замислено в примамливия огън, в голата жена, която спеше мирно в леглото му, в таблата с яденето. Искала е да ме прелъсти, каза си злобно той. Единственият проблем беше, че почетният гост закъсня да се яви на интимната среща. За да не полудее от скука, Хелън беше изпила почти цяла бутилка мадейра и се беше забавлявала с картите му за игра, преди сънят да я надвие.

С тихо проклятие на устните Данте Лейтън се отвърна от спящата жена и след минута затвори вратата на спалнята си. В гърдите му кипеше трудно сдържана ярост.

Слезе бавно по стълбата и отиде отзад в кухнята.

— Така си и мислех, че ще ви намеря тук — отбеляза сухо той, като видя седналия до излъсканата маса стюард. В ръката му димеше чаша кафе.

Стюардът изглеждаше доволен от появата на капитана си.

— И аз се надявах да дойдете при мен. Не исках кафето ви да изстине — отговори той, сякаш това се разбираше от само себе си, стана и подаде на капитана си препълнената чаша.

— Много сте сигурен в мен, Кърби — отвърна иронично Данте и пое чашата. Не му беше особено приятно някой да го познава толкова добре.

Кърби изпухтя смутено.

— Не, тук по-голяма роля изигра желанието — отговори откровено той. — Казах си, че щом налея кафето, и вие ще се появите. Никога не съм предполагал, че ще устроя състезание между кафето си и една безсрамна жена.

— Впрочем… — започна Данте, но стюардът го прекъсна с презрително движение на ръката.

— Откакто надуши, че имате титла, младата дама направо полудя. По-лоша е от разгонена кучка. Крайно време е да поправя градинската врата — въздъхна Кърби и поклати посивялата си глава.

— Не ми се вярва тя сама да е разпалила огъня и да си е донесла яденето — отбеляза Данте и спокойно изпи кафето си.

— Разбира се, че не, но ако ми беше наредила и да разкопчая роклята й, непременно щях да откажа — изгрухтя Кърби. — Един мъж трябва да има гордост. Сметнах, че е ваша работа да разясните на дамата какво е мнението ви за нея. Ако й бях казал нещо, тя сигурно щеше да ми удари шамар — промърмори недоволно той. — А категорията й е по-тежка от моята.

Данте се засмя и изгледа с обич дребния стюард, който изплакна чашите и притури нови дърва в огъня.

— Ще прекарам нощта на „Морския дракон“ — обяви капитанът.

— Така си и мислех. Не искате да рискувате дамата да ви компрометира, макар тя да е убедена, че само един поглед на красивите й очи е достатъчен да покори сърцето ви — обясни презрително Кърби. Не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова глупав.

— И вие ще дойдете с мен, нали? — попита капитанът, който вече беше стигнал до вратата.

Веждите на стюарда се вдигнаха чак до косите.

— Толкова бързо, колкото ме носят късите ми крака, милорд. За нищо на света няма да остана в една къща с тази вълчица. Не, сър, само да събера някои неща и тръгвам след вас. Мога да си представя как ще побеснее дамата, когато се събуди сама в празното легло и никой не отговори на позвъняването й.

— Ще се видим на борда — усмихна се Данте и изчезна също така тихо, както се беше появил. Кърби остана да разчисти кухнята.

Данте вървеше бързо през опустелите улици към пристанището. Вдъхваше дълбоко влажния морски въздух, студът проясни главата му. Когато наближи една тясна уличка между две издадени сгради, чу стъпки, които го следваха. Скри се в сянката на близката постройка и зачака. Усмихна се, когато след заглъхването на крачките му преследвачът ускори ход. В момента, в който мъжът влезе в уличката, той застана на пътя му.

Нещастникът нямаше никакъв шанс. Той се удари в могъщите рамене, които така внезапно преградиха пътя му, но нямаше шип секунда време за размисъл, защото коравият юмрук на Данте Лейтън го тресна по брадичката. Мъжът се олюля, строполи се в уличната кал и остана да лежи неподвижен, взрян замаяно в едрата фигура, която изчезваше в мрака.

— Кой е там? — извика морякът, който беше на вахта. Гласът му прозвуча повече заплашително, отколкото питащо.

— Капитан Лейтън, Уебър — отговори Данте, зарадван от бдителността на младия момък. На борда на „Морския дракон“ нямаше нужда от сънливци.

— Вие ли сте, капитане? — попита облекчено морякът, макар да беше разочарован, че случаят не му беше довел някой натрапник, с когото да се счепка. Нощта беше толкова досадна. — Не знаех, че ще дойдете, капитане. На борда няма никой, освен мен и може би Ямайка. Макар да не мога да се закълна, че котаракът е тук. Не съм го виждал от часове. Мистър Кърби нареди котакът да си стои на кораба и да ловува — обясни ухилено той.

— Всичко ли е спокойно? — попита Данте.

— Тъй вярно, капитане. Бейкър разказа, че следобед на кея се събрала страшна навалица. Той отишъл да види какво става, но намерил само няколко пробити бъчви с меласа и двама-трима моряци.

— Много добре, Уебър. Кърби скоро ще дойде, казвам ти го, за да не го объркаш с някой нахалник — проговори предупредително капитанът и слезе под палубата.

Каютата му беше тъмна. Трябваше няколко пъти да удари кремъка, докато успее да запали фенера.

Хаосът по масата го изненада. Картата на съкровището, жадуваната цел на половин Чарлзтаун, беше небрежно захвърлена върху покривката, скъпоценният пергамент беше осеян с трохи, а до него се търкаляше оглозганото пуешко бутче.

Данте чу тиха въздишка, обърна се към прозореца и смаяно откри, че корабният котарак спи в скута на някаква непозната личност, увита в наметка. Ямайка отвори едно око и проследи с любопитство как капитанът пристъпва безшумно към пейката. Тъй като беше умен и притежаваше ярко изразен инстинкт за оцеляване, той усети неприятелските намерения на господаря си и реши да се скрие на сигурно място. Без да се колебае, изостави на произвола на съдбата новата си приятелка и се мушна под масата.

При това внезапно движение Реа се стресна, отвори широко очи и се озова лице в лице с едър, строен чужденец с най-студените светлосиви очи, които някога беше виждала.

Данте Лейтън потискаше с мъка напиращия в гърдите му гняв. Нима тази вечер не му бе съдено да намери поне минутка отдих от чакалите и подмазвачите, които го преследваха? Какво ли не бяха опитали: шантаж, ласкателства, прелъстяване, само и само да се доберат до проклетата карта и да спечелят благосклонността му. Слава Богу, досега опитите им бяха неуспешни. Появата на поредната прелъстителка не би трябвало да го изненадва, макар че никой досега не си беше позволил безсрамието да го потърси на борда на „Морския дракон“.

Данте оглеждаше Реа с открито недоверие. Сякаш имаше насреща си странно същество с неизвестни намерения. Убедително изиграният й страх очевидно беше част от плана, но той нямаше намерение да позволи да го заблудят. От друга страна обаче, само безумно смелите се осмеляваха да отидат толкова далеч.

— Жалко, но няма как… — промърмори той, но в гласа му нямаше и следа от разкаяние. Търпението му се беше изчерпало. Никоя жена, колкото и двулична да беше, не можеше да го измами.

— Кой сте вие? — попита дръзката хлапачка, сякаш поставяше под въпрос правото му да влезе в каютата си.

— Кой съм аз ли? — повтори смаяно капитанът. — А коя, по дяволите, си ти? — попита тихо той и опасното спокойствие в гласа му не издаде нищо от бушуващия в гърдите му гняв. Още преди Реа да е разбрала какво ще се случи, той я сграбчи грубо за раменете и я издърпа да стане.

Ама че дребосъче, каза си недоволно Данте, когато я вдигна във въздуха и крачетата й безпомощно заритаха. Беше по-млада, отколкото беше помислил първоначално, но това не намали гнева му, нито промени презрителното му отношение. Уличници като нея изучаваха правилата на професията още в най-ранните си детски години. Малките им ръце измъкваха кесиите на минувачите не по-зле от тези на опитните крадци.

Дявол да я вземе тази малка безсрамница! — изруга наум Данте, когато връхчето на ботуша й се заби във вътрешната страна на бедрото му, само на сантиметър от мъжествеността му.

Като видя гневния блясък в очите на непознатия, Реа внезапно осъзна, че по някакъв неразбираем начин е превърнала този мъж в свой враг. Само ако можеше да му обясни в какво отчаяно положение се намира. На всяка цена трябваше да го убеди в истинността на твърденията си, да го помоли да я освободи от затрудненията й. Няма причина да не ми вярва, каза си с надежда тя.

— Моля ви, трябва да ми помогнете! Намирам се в много трудно положение — започна тя, но грубият му смях я накара да замълчи.

— Така си е — потвърди Данте и в гласа му нямаше и капчица отзивчивост.

— Аз… ще ви обясня всичко, повярвайте! — опита още веднъж Реа.

— Така ли? Прощавай, но не ти вярвам. Все пак опитай, щом искаш. Сигурно разказът ще бъде много интересен. Е, чакам. И побързай, защото времето ми е ограничено. Няма да стоя тук цяла нощ. Мисля, че вече си проучила картата най-подробно — произнесе подигравателно той, присви очи и се опита да разгадае следващата и стъпка. След малко я освободи от хватката си.

Реа потърка зачервените си рамене и простена от болка. Шокът бе вцепенил езика й, тя нямаше представа защо непознатият се държи така враждебно. Въздъхна отчаяно, когато срещна презрителния му поглед и разбра, че няма надежда да го убеди в правотата си. Само да можеше да поседне и да размисли какво да стори…

След малко се чу отново изпълненият му с омраза глас:

— Още ли не намираш думи, скъпа? Да опресня ли малко паметта ти? — предложи с не особено любезен смях той. — Отлично разбирам смущението ти, защото за присъствието ти на борда на „Морския дракон“ може да има най-различни обяснения. Макар да ми се струва, че има само две неща, които са от изключителна важност за плана ти. Първо, внезапният изблик на любов към капитана. Неприятен урок, признавам, но в последно време имах възможността да го науча твърде добре.

Капитанът, каза си потиснато Реа. Сега разбираше, че този човек няма да повярва в историята й, особено ако Даниел Люис вече беше разпространи лъжата за убийството. Може би именно заради това проявяваше такова недоверие. Вероятно беше чул обвиненията, които се отправяха срещу нея, и смяташе да я върне на „Лондон лейди“. Обзе я паника. Сигурно изобщо нямаше да й даде възможност да му разкрие истината.

— Е, тогава нека се върнем към първото обяснение, още повече, че то е просто и ясно. Докато си се скитала по пристанището, ти си чула, че съм открил карта на потънало съкровище, и си решила да я разгледаш отблизо. Може би си имала намерение да я продадеш на онзи, който ти предложи най-много — продължи любезно Данте. — Вярвала си, че ще спечелиш едно малко състояние, нали? Само че сметката ти излезе крива. Появих се най-неочаквано тук и макар никога да не бях помислял, че ще се зарадвам на обстоятелствата, които ме доведоха на борда, сега съм много задължен на младата дама, която ме принуди да го сторя.

Реа го погледна изумено. Какво говореше този човек? Да не беше полудял?

— Нямам представа за какво говорите — прошепна обезпокоено тя. — Пуснете ме да си вървя, моля ви. Няма да ви досаждам никога вече.

— О, не, с теб имаме да си поговорим за още много неща — възрази студено той. Тонът му беше опасен, очите му святкаха злобно.

Реа погледна в опънатото му лице и потрепери. Този мъж приличаше на същински дявол. Особено светлосивите очи…

— Аз… аз не съм извършила нищо лошо, въпреки лъжите, които може би сте чули по мой адрес. Не знам кой сте, освен че твърдите, че сте капитан на този кораб, но това не ви дава право да ме обиждате. Признавам, че влязох в каютата ви без позволение и имате пътното право да ме предадете на властите. Настоявам да го направите! — отговори предизвикателно Реа. Много по-добре да застане пред истински съд, отколкото да отговаря на този безумец.

— Много искаш — отговори саркастично Данте. — Ще те отведа в затвора и съучастниците ти ще побързат да те измъкнат оттам. А като благодарност за великодушието си ще получа нож в ребрата. Обзалагам се, че работиш с цяла банда улични крадци и че бъркотията, за която спомена морякът, е била само маневра за отклоняване на вниманието, която ти е дала шанс да се качиш на борда на „Морския дракон“ и да потърсиш картата на съкровището.

Реа смръщи чело. Защо й говореше постоянно за тази проклета карта? Тя хвърли бърз поглед към масата, където лежеше разгънатият пергамент, и си спомни, че беше изяла приготвената вечеря.

— Не съм повредила картата ви, ако това е, което толкова ви ядосва — отговори гневно тя. — Взех само бутилка вино, защото бях ожадняла — обясни тя и се смая от реакцията на непознатия. Данте я погледна и избухна в луд смях.

— Ожадняла си? — попита невярващо той. — Това вече е върхът! — извика той и отново се изсмя, без да откъсва очи от жертвата си. — По-добре беше да се поизмиеш, миличка, вместо да се наливаш с виното ми — отбеляза той и със странен блясък в очите посегна към дебелата плитка, която висеше на рамото й. Попипа мазните къдрици и отвратено изкриви лице.

Реа се изтръгна от ръцете му. Лицето й пламна от срам, гласът й прозвуча гневно:

— Не знам нищо за проклетата ви карта! Бях много уплашена, не разбирате ли, само затова се качих на кораба ви! Много съжалявам, че влязох без позволение в каютата ви, и ви моля да ме извините. — Тонът й беше високомерен и саркастичен, гласът й трепереше от гняв и гордост. — За мен всички кораби са еднакви — продължи тя, без да подозира колко обидно прозвучаха думите й.

— Така значи — промърмори Данте. — А какво ще кажеш за капитана? И той ли не е по-различен от другите? — Гласът му беше ледено учтив. — Нека преминем към следващото възможно обяснение, скъпа. Сега ще ми кажеш, че си пожертвала себе си, така ли е? Без съмнение си чула, че съм мъж с титла — отбеляза небрежно той, но острият му поглед не изпускаше нито едно нейно движение. — Господи, в какво предизвикателство се превърнах за фустите на Чарлзтаун, като се започне от дамите с безупречно поведение и се стигне до безименните уличници! — въздъхна театрално той. Реа не можа да разбере за кого се отнася презрението му. — А за една малка, мръсна просякиня като теб благородническата титла е истинско изкушение. Особено като се има предвид, че от тази страна на океана почти не се срещат титулувани господа. Всъщност — продължи иронично той, — жалко е, че е необходим мъж от плът и кръв, за да се добереш до титлата му. Ако обаче се надяваш да ми станеш метреса, ще трябва да се примириш с присъствието ми. — Или — продължи изпитателно той и вдиша високо едната си вежда — вече си се научила да се наслаждаваш на компанията на един мъж, когато е платил достатъчно добра цена?

Реа усети как лицето й пламна от срам. Досега беше живяла защитена от грубостта на живота и никой не се беше отнасял с нея толкова обидно и презрително.

— Разбира се — продължи капитанът, който очевидно изпитваше удоволствие да я унижава, — редно е да те предупредя, че повечето аристократи, които познавам — включително и аз самият — са бедни като църковни мишки. Много често обстоятелствата ги принуждават да се занимават със същия занаят като теб и да се продават на богати клиенти. Наистина е жалко човек да се унижава така само за да може да се облича в чисти дрехи. Ако някога късметът ме изостави, и аз ще трябва да си потърся някоя богата наследница, например дъщеря на дук. Това ще бъде много полезно за плановете ми, макар че богатите наследници обикновено не са красавици. Дори бих казал, че повечето са грозни като смъртта. Именно затова са склонни да купуват онова, което им харесва — обясни с безсрамна усмивка Данте. — Така се оправдава съществуването на хора като мен и теб.

Той погледна момичето и доволно установи, че лицето му е побледняло. Но не беше подготвен за хапливите думи, които излязоха от треперещите устни.

— Ласкаете се, милорд — отвърна Реа с толкова арогантен тон, че надменният капитан загуби ума и дума. — Ако изобщо сте този, за когото се представяте, което би било извънредно жалко. Разбира се, човек може да си купи титла, стига само да плати добра цена — изрече твърдо тя и го измери с толкова пренебрежителен поглед, че никой не би се усъмнил в мнението й за благородния му произход. — Вие, сър, не заслужавате дори презрение. Мястото ви е в обора при свинете. — Реа беше убедена, че думите й са в състояние да поставят на място дори такъв дързък нахалник като капитана, но той не беше човек, който се оставя да бъде надвит от едно улично момиче.

— Впечатлен съм — отговори учтиво Данте Лейтън. В очите му обаче нямаше възхищение, само враждебност към тази малка мръсница, чиято реакция беше толкова по-различна от очакваната. — Рядко съм виждал по-добро изпълнение дори на Дръри Лейн. Ти май ще се окажеш по-голяма загадка, отколкото мислех първоначално. Кажи ми къде са те научили да се изразяваш толкова изискано. Може би си била слугиня в кухнята? Или камериерка? — попита тихо той и се стрелна към нея така внезапно, че я свари напълно неподготвена.

Стисна брадичката й и я загледа толкова настойчиво, че й се зави свят. Все пак тя запази самообладание и смело отговори на погледа на бледосивите очи, от които не убягваше нищо.

Изведнъж Данте изпита странно усещане. В мислите му нахлу неясният спомен за жена със същите необикновени виолетови очи. Това беше толкова отдавна, каза си тъжно той. Тогава бях млад и невероятно наивен. Първата година, прекарана в Лондон, не го бе научила на нищо. Млад глупак, идеалист, който вярваше повече на другите, отколкото на себе си. Колко горчив беше вкусът на предателството…

А сега тези виолетови очи се осмеляваха да му напомнят собствената му глупост. Каква ирония на съдбата, че именно споменът за онази жена разбуди скритата в сърцето му омраза! Та той не знаеше дори името й — двамата бяха разменили само бегъл поглед. Среща на две двойки очи, отдалечени едни от други, споделен миг, нищо повече. Но в този миг времето беше спряло. Тази жена се превърна в олицетворение на всички мечти на младия мъж. Образът й остана неопетнен дори когато всичко останало бе опръскано с кал.

Безименната жена бе пресякла пътя му само за един кратък миг и въпреки това той стоеше тук и размишляваше как ли е живяла през всичките тези години. Тя беше млада тогава — може би една или две години по-възрастна от него. Току-що беше отминал дебютът й във висшето общество на Лондон. Гордите й родители със сигурност бяха хранили надеждата, че дъщеря им ще си намери блестящ съпруг.

Данте все още я виждаше пред себе си: тя стоеше настрана от множеството и наблюдаваше обкръжението си с презрително изражение. Беше дребна и крехка, но главата й беше гордо изправена, сякаш предупреждаваше хората да се държат настрана. Гордата й поза странно му напомняше за младото създание, което стоеше сега пред него. Не, двете нямаха нищо общо. Едната беше облечена в дрипи, другата носеше коприна. Едната беше руса, другата — тъмнокоса. Но въпреки всички тази разлики онази жена сякаш беше сложила своя печат върху момичето. И двете притежаваха ярко изразено чувство за собствено достойнство, но имаше и още нещо, което му убягваше.

Данте разтърси глава, за да прогони упорития спомен. Нима не беше загърбил завинаги романтичните мечтания на младежа, който беше някога? Жената на мечтите му сигурно се беше омъжила за богат аристократ и се беше превърнала в добре охранена матрона, чиито единствени грижи бяха децата и седмичното меню.

Като си представи твърде вероятната прозаична съдба на младежкия си идеал, лицето му се разкриви в презрителна маска. Реа повярва, че отвратеният поглед се отнася до нея, и бе обзета от безумния, но всепоглъщащ напор да избяга от мъчителя си. Без да помисли за последствията на една такава стъпка, тя се шмугна покрай него и сграбчи оставената на масата карта. Потъналият в размишления капитан на „Морския дракон“ не успя да й попречи.

Изведнъж Данте Лейтън се озова в дяволски трудно положение. Малката мръсница се готвеше да изгори най-ценното му притежание!

— Ей сега ще стане на пепел — проговори предупредително Реа, забелязала раздвижването му. Студените искри в очите му я уплашиха повече от всичко, което беше извършил досега Даниел Люис. — Пуснете ме да си вървя! Или, кълна ви се, ще изгоря тази карта, която очевадно ви е по-скъпа от всичко!

Данте Лейтън измери разстоянието между себе си и момичето и се запита дали си струва риска да приеме предизвикателството. Пергаментът щеше да пламне и при най-малкото съприкосновение с пламъчето във фенера.

— Не го правете, капитане — проговори заплашително момичето, отгатнало намерението му. — Вие говорите със загадки, но аз ще бъда съвсем откровена. Позволете ми да напусна необезпокоявана кораба ви и ще си получите скъпоценната карта. Иначе… — Тя не завърши изречението си, но намерението й беше недвусмислено. Дори поднесе картата малко по-близо към пламъчето и единият й край почерня и се овъгли.

За щастие на Данте Лейтън, на екипажа на „Морския дракон“ и на самата Реа Клер, изведнъж се разнесе страшен шум от дрънчене на тенджери. Данте реагира светкавично. Реа изпищя от болка, когато ръката му сграбчи грубо китката й и я стисна с все сила. Вкочанените й пръсти изпуснаха картата. Пергаментът падна на пода и остана да лежи там, докато двамата противници се измерваха с гневни погледи.

— Предупреждавам те — произнесе тихо Данте и заплахата в гласа му беше недвусмислена, — никога повече не ме заплашвай.

— Ако имахте поне малко разум и бяхте изслушали обяснението ми, вместо да се нахвърлите върху мен като побеснял звяр — обвини го с треперещ глас Реа, — изобщо нямаше да се стигне до тази нещастна случка.

Злобният смях на мъжа отекна в таеното помещение. Реа се опита да отвърне лице, но Данте я стисна за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Господи, какво безсрамно хлапе! Крайно време е да престанеш да се правиш на невинна, и без това нямаш никаква полза. Вдигнала си твърде много платна, малката ми, а морето започва да бушува — предрече той и тази перспектива му достави особено удоволствие. — Защо не ти харесва държанието ми? Да не искаш да кажеш, че ми липсва добро възпитание? — попита рязко той и Реа усети, че прибързаните й думи са го засегнали.

Данте Лейтън се ухили демонично.

— Какво всъщност очакваше да намериш на борда на „Морския дракон“, безстрашна малка крадло? — попита любезно той и сам отговори на въпроса си: — Джентълмен с титла, нали? А може би маркиз? — Данте поклати съжалително глава. — Сигурно си била много разочарована, когато си се събудила от сладките сънища за бъдещ разкош и си се озовала срещу мен. Кого се надяваше да срещнеш — може би някой галантен кавалер, който да ти целуне ръка и да ти разкаже за най-новата мода? За нещастие сметката ти излезе крива. Както виждаш, аз не съм бледен денди, облечен в кадифе и коприна. Аз съм капитанът на „Морския дракон“, не разглезеният маркиз, който ти се е присънил. Аз не съм джентълмен, макар че се къпя редовно, което е в крещящо противоречие с навиците на обичайните ти поклонници.

Реа не можеше да повярва на ушите си.

— Вие… вие сте отвратителен! Все ми е едно дали сте маркиз или циганин. Във всеки случай сте най-безсрамният, най-грубият мъж, който се е мяркал някога пред очите ми.

— Добре казано, миличка. Аристократичното ти презрение ми направи дълбоко впечатлеше. Добре се справяш, наистина. Но в каютата ми те е довело истинското ти Аз. Какво ще кажеш за свое оправдание? — Данте хвърли гневен поглед към картата, която все още лежеше в краката му. — След като картата е още тук, значи тя не е била същинската цел на нощното ти посещение. По-скоро си искала да се запознаеш с мен. Вероятно си въобразяваш, че един маркиз има по-различни навици в леглото от мъжете, с които си лягала досега. Уверявам те, че се лъжеш. Може би имам някои малки странности, но не се отличавам особено от останалите.

Данте огледа мазната коса на Реа и замърсеното й облекло и в сърцето му се надигна съжаление. Момичето беше най-много петнайсетгодишно. Може и да беше по-възрастно, но беше толкова мършаво, че човек не можеше да бъде сигурен. Едно обаче беше ясно: малката беше достатъчно голяма, за да бъде привлечена под отговорност за деянията си. Трябваше й един отрезвяващ урок, за да не го забрави никога. Пък и в сегашното си настроеше Данте не беше склонен да прояви милост към никого. Освен това все още не се знаеше дали под полата й не е скрит пистолет. Като нищо можеше да му прати един куршум в гърлото…

— Вече съм сигурен, че си дошла тук само за да се запознаеш с мен, скъпа — продължи иронично той и очите му се превърнаха в тесни сребърни цепки. — Досега проявяваше учудваща несръчност, но събуди любопитството ми, признавам. Ако обаче искаш планът ти да успее, трябва да смениш тактиката. Защо не проучи по-подробно какво обичам и какво не, преди да се опиташ да ме прелъстиш? Не знаеш ли, че имам високи изисквания по отношение на жените? Не разбираш ли, че нямаш никакви шансове да осъществиш мечтата на живота си? — Изражението на момичето се промени и Данте отново се почувства доволен.

— Е, това може лесно да се промени — продължи невъзмутимо той. — Нямам навика да се противопоставям на амбициите на другите, поне докато не ми пречат. — Гласът му звучеше почти любезно, но не беше в състояние да я измами. Ръката му я държеше още по-здраво отпреди.

— Вие или сте глух или нищо не разбирате — изсъска ядно тя. — Отвращавам се дори от вида ви и предпочитам да горя в ада, отколкото да вляза в леглото ви. Не ме интересува дали пред жалкото ви име са изписани дълги, предълги титли, искам само едно: колкото се може по-бързо да се махна от вас и от проклетия ви кораб.

— О, не се противи, скъпа моя. И двамата знаем, че го правиш само за лице — отговори с усмивка Данте, макар че вътрешно кипеше от гняв. Тази безсрамна хлапачка бе съумяла да нарани дълбоко мъжката му гордост.

Очите му пронизаха като с меч виолетовите й зеници, които искряха от гняв. Не беше възможно една обикновена уличница да бъде надарена с такива прекрасни очи! На всичкото отгоре малката ей сега щеше да му се изплюе в лицето. Макар че цялата трепереше, всяка частица от тялото й изразяваше презрение към него. Не, тя беше измамница. Тя се опитваше да го прелъсти, това беше истината. Той беше засегнатият, не тя, макар че при вида й всеки би я сметнал за жертва.

Данте огледа още веднъж лицето й, но мигът се проточи цяла вечност. После се усмихна и усмивката му беше странно красива, въпреки студенината, която се излъчваше от нея. Той я пусна внезапно, вдиша картата и се отдалечи.

— Ако изстържем малко от полепналата по тялото ти мръсотия, може пък да се окажеш красавица — промърмори през рамо той и закрачи към вратата. Отвори я и изкрещя нещо към коридора. Широките му рамене изпълваха рамката и не й даваха възможност за бягство.

— Напълнете ваната с гореща вода, Кърби, и донесете повечко сапун. Трябва да изчистя едно същество, което години наред е живяло в калта — нареди с усмивка той.

— Защо сте решили да се къпете толкова късно вечерта? — попита загрижено дребният стюард. Да не би капитанът да беше загубил ума си?

— Направете каквото ви казвам, Кърби — нареди строго Данте и затвори вратата, преди стюардът да е успял да каже още нещо.

— Е? — попита той и се обърна отново към онемялата от ужас пленница. — Да не искаш да те метна във ваната, както си с дрипите? И за двама ни ще бъде много по-просто, ако се съблечеш сама. Не ме гледай така, нищо няма да ти помогне. Ще те окъпя и толкова. Ще ми достави голямо удоволствие да почистя поне една от безбройните пристанищни мишки. На няколко пъти ми се е случвало такива като теб да ми изпразват джобовете, така че ще се радвам да си отмъстя — заключи той и решително закрачи към нея. Съблече жакета си и го хвърли на един стол, откопча жилетката си и я преметна на облегалката.

Втрещена от ужас, Реа го наблюдаваше как навива ръкавите на ризата си и разкрива сантиметър по сантиметър силните си, обрулени от слънцето ръце.

— Не ме докосвайте — пошепна безпомощно тя.

— О, не, не се спирай на половината път, миличка! Ти беше тази, която се появи неканена тук — напомни й грубо мъжът. — Нима мислеше, че ще се поразходиш из кораба ми или че за теб ще бъде детска работа да ме разиграеш като кукла на конци? Господи, наистина ли всички ме смятат за толкова глупав! Даже една малка пристанищна проститутка си въобразява, че ще се хвана на глупавите й номера. Не бой се, мила моя, няма да те разочаровам — продължи ледено той. — Любопитен съм да узная дали волята ми е достатъчно силна или все още съм склонен да проявявам лековерие. А сега дай да те видя и ми покажи колко добре играеш ролята на прелъстителката… Какво? Къде остана острият отговор? — попита подигравателно той, когато Реа замълча. — Сама ли ще свалиш дрехите си, или трябва да ги смъкна аз?

Реа продължаваше да мълчи, защото не вярваше на ушите си. Този мъж беше луд. Каква ирония на съдбата, помисли си горчиво тя. Беше се измъкнала от лапите на Даниел Люис, за да попадне в ръцете на един безумец.

Трябваше да го убеди, че не е такава, за каквато я смята.

— Ако вдигнете ръка срещу мен, ще съжалявате до края на живота си — произнесе предупредително тя и отстъпи крачка назад.

Данте не се трогна от думите й.

— Казах ти да не заплашваш никога вече, скъпа.

— Защо дори не ме попитахте за името ми, капитане? — ядоса се внезапно Реа.

— О, нима съм забравил? Прощавай, за известно време бях забравил добрите маниери — отвърна учтиво мъжът. — Аз съм Данте Лейтън, както много отдавна знаеш, а ти си… коя си ти всъщност?

Реа пое дълбоко въздух. Ако разкриеше истинската си самоличност пред този човек, може би щеше да се изложи на още по-голяма опасност. Той очевидно беше авантюрист и може би щеше да се възползва от ситуацията, за да се обогати. Обаче, каза си Реа и в сърцето й пламна нова надежда, ако той наистина е маркиз, ще престане да се държи така враждебно с нея и може би ще почувства дори известна симпатия.

— Аз съм Реа Клер Доминик, най-голямата дъщеря на дук и дукеса Кемъри. Ако наистина сте маркиз, трябва да сте чували за баща ми. И ако не сте напълно луд, ще разберете, че ако ме докоснете дори с пръст, ще си спечелите смъртен враг. Помислете добре, уважаеми капитане, преди да сте вдишали ръка срещу мен.

Нещо проблесна в сивите мъжки очи, но само след миг изчезна.

— Отдавна не съм бил в Англия, но съм чувал за дук Кемъри. Някога, в безпътната си младост, дори имах нещастието да бъда негов съперник на игралната маса. Ако си спомням добре, загубих значителна сума. Никой не можеше да го бие на карти, спомням си дори, че славата му беше доста скандална, въпреки това рискувах, с надеждата, че все пак ще спечеля — обясни Данте и вдиша рамене. — Освен това помня, че дукът беше ерген и нямаше никакво намерение да променя това положение. А това поставя под въпрос твърдението ти, че си дъщеря на Люсиен Доминик, малката ми — заключи съжалително той и направи още една крачка към нея.

— Все ми е едно вярвате ли ми или не! — изкрещя Реа. — Предайте ме на властите. Те ще ми повярват.

— Много се съмнявам в това, като се има предвид как изглеждаш, момиче — въздъхна Данте. — Дори само фактът, че се намираш в Чарлзтаун сама, без придружител, без нито една слугиня, е многозначителен.

— Бях отвлечена от дома си. Упоиха ме и ме качиха на един кораб, който едва не потъна. По пътя ме оставяха да гладувам, заплашваха ме и…

— Прекрасна история — отбеляза Данте и за ужас на Реа избухна в смях. Той не беше повярвал нито една нейна дума!

— Проклет да сте! — изплака тя и се опита да се изплъзне от силните му ръце. Ала той я сграбчи още преди да е успяла да се обърне.

— Предупредих те — проговори тихо Данте и с един замах свали пелерината й. После издърпа жакета и без усилия свали станалата твърде широка пола.

Тъкмо когато се зае с ризата й, на вратата почука Кърби. След като чу кратката покана да влезе, той се появи с месингова вана и кофа топла вода. Очите му се разшириха от учудване, като видя, че капитанът се бори с едно момиче, за което никой не знаеше, че се намира на борда. И както по всичко личеше, то дори не искаше да бъде тук. Впили очи един в друг, двамата противници се бореха кой ще прояви по-голяма упоритост и по-силна воля. Никой не удостои дори с поглед дребния стюард, който излезе от каютата и след миг се върна с още две кофи гореща вода.

— Капитане… — започна смутено Кърби, не можейки да си обясни необичайните действия на господаря си, — капитане, какво… — пита отново той, но ядно проклятие го накара да замълчи. Момичето беше захапало Данте по китката, а после го беше изритало в пищяла.

— Изчезвайте, Кърби! — изсъска Данте, стисна по-здраво голото момиче, което не преставаше да се отбранява, и го пусна в топлата вода. Уплашеният й писък го зарадва извънредно много. Изправи се до ваната и предпазливо опипа следите от зъби по ръката си.

Кърби нямаше намерение да изпълни заповедта. Не от непослушание, а защото беше направо слисан от разиграващата се сцена. Устата му се отвори и остана така, докато капитанът грабна главата на момичето и я потопи във водата. Писъкът внезапно затихна. Данте грабна сапуна и започна да търка косата и шията й. По лицето на Реа потекоха сълзи от болка и унижение, но когато усети под пръстите си крехките й рамене, капитанът бе обзет от съжаление и разхлаби грубата си хватка. Меко, почти нежно той изтърка тялото й, за да я освободи от двумесечната мръсотия, която се беше натрупала през дългото и мъчително плаване.

— Бедничката — промърмори стюардът. Нещо в държанието й трогна сърцето му — макар че той никога нямаше да го признае, дори и пред самия себе си. Притисна се смутено до рамката на вратата, без да знае какво да предприеме. Обаче ако капитанът си позволеше още някоя грубост с бедното малко същество, тогава… Дано не се стигнеше дотам.

Реа беше вцепенена от шока. Не й оставаше нищо друго, освен да търпи и да се пита кога най-после ще свърши този кошмар. Отначало беше помислила, че лудият ще я удави, а тази мисъл беше минала и през неговото съзнание, особено когато тя опръска очите му със сапунена пяна — но внезапно бруталността му изчезна. Ръцете му се плъзгаха успокояващо по тялото й, сякаш я галеха. Когато се вдигнаха към главата й, тя се стресна, но Данте само разплете дебелата й плитка и грижливо изми мазните кичури. Изплакна я с чиста вода от една кофа, като я поля много предпазливо, за да не влиза сапун в очите й.

Когато усети как ръцете му се плъзгат по гърдите и бедрата й, Реа спря да диша. Данте насапуниса цялото й тяло с парчето сапун, после я вдиша и изля върху треперещото й тяло пълна кофа топла, чиста вода. Замаяна, Реа усети как ръцете му я вдигнаха от ваната и я увиха в затоплената хавлиена кърпа.

Зъбите й тракаха шумно, докато странно мълчаливият мъж я триеше, за да я изсуши. Кожата й порозовя и настръхна. Данте приседна на койката си, сложи покорното момиче между коленете си и започна да изстисква мократа му коса. Извиваше кичур след кичур, притискаше ги в меката кърпа, за да ги подсуши.

След като свърши, Данте взе брадичката на Реа между ръцете си и се взря замислено в лицето й, обезпокоен от празния поглед на виолетовите очи. Чу стъпките на Кърби зад гърба си и стреснато се обърна.

— Мисля, че малката има нужда от нещо топло — проговори стюардът. — Много е измършавяла. — Лицето му пламтеше от смущение. В ръката си стискаше купичка с бульон, от който се вдигаше пара.

Като видя, че влажната кърпа непрекъснато се смъква от раменете на момичето, Кърби потърси дрехите му. Ала след като прегледа вонящата купчинка, реши, че е необходимо да й набави чисто бельо. Остави таблата, изтича до сандъка на капитана, разрови се в него и намери една копринена риза. Подаде я на Данте и се обърна дискретно, когато капитанът облече треперещото тяло на непознатата й и я положи в леглото си. После приседна до нея, взе купичката бульон, а с другата ръка обгърна раменете на момичето. То се опита да се отдръпне и устата му се опъна в опасна линия. Без да каже нито дума, Данте я притисна по-здраво до гърдите си и поднесе към устоите й лъжица бульон.

— Яж — заповяда остро той и изпита странно облекчение, когато малката не се възпротиви и изгълта специалната супа на стюарда. Данте хвърли мрачен поглед към бледото й лице и усети как в сърцето му се надига неканено съчувствие към това нещастно създание, нещастно отчасти и поради собствените му действия. Едва когато ръцете му докоснаха крехкото телце, той беше осъзнал колко голяма е силата му. Колко просто щеше да бъде да сложи край на живота й. Беше много обезпокояващо да знаеш, че някой е толкова раним и зависи изцяло от милостта на другите.

Този жалък вързоп дрипи го бе засрамил, а Данте Лейтън никога не бе преживявал подобно нещо и нямаше да го забрави до края на живота си.

— Тя е намерила картата — проговори внезапно той и стресна Хюстън Кърби, който се бе втренчил в непознатото момиче.

— Но как? — заекна стюардът, по изключение загубил ума и дума.

— Твърди, че била жадна, и аз съм почти склонен да й повярвам, защото разказът й звучи толкова невероятно, че би могъл да отговаря на истината — обясни Данте и се усмихна смутено.

— Коя ли е тя и как се е озовала на борда на „Морския дракон“? — започна да размишлява на глас Кърби. — Значи не вярвате, че е дошла само заради картата?

Данте помълча малко и отговори:

— Не съм сигурен, но докато имам някакви съмнения, малката ще остане на борда с нас. Залогът е твърде голям, за да можем да си позволим грешки. Тя твърди, че не знае нищо и че няма представа кой съм. — Данте поклати тъжно глава. — Но ми надрънка толкова лъжи, че не знам какво да мисля, затова нямам намерение да рискувам. Каквито и да са били причините й, момичето вече видя картата и аз не мога да допусна тази изключително ценна информация да се озове в ръцете на хора като Берти Макей.

— Нали не смятате, че работи за него, капитане? — попита Кърби, който отказваше да повярва, че това малко момиченце може да има нещо общо с негодник като Макей. — Не ми изглежда много здрава — продължи загрижено той, изчака Данте да й даде и последната лъжица бульон и огледа зачервеното й лице с поглед на специалист. — Не биваше да се отнасяте така грубо е нея. Вече си мислех, че ще я убиете, наистина — Кърби посрещна безстрашно злобния поглед на господаря си и продължи невъзмутимо: — И вие носите отговорност за състоянието й. Е, какво ще правим с момичето? — попита той и взе купичката от ръцете на капитана.

— Ще я задържа — отвърна кратко Данте. — Може и да не е съгласна с решението ми, но на борда на „Морския дракон“ тя ще бъде на много по-сигурно място, отколкото на улицата. Може би утре сутринта ще успея да я убедя да ми разкаже истината за себе си. Тогава ще решим какво да я правим. Засега обаче ще бъде наш гост на борда на „Морския дракон“. — Данте не откъсваше очи от фино очертаното лице на момичето и попипваше с възхищение златната му коса. След малко внимателно се облегна на стената, за да не наруши съня му.

— Ще дойда веднага, ако имате нужда от мен, капитане — каза тихо Кърби, изтърси едно одеяло и зави грижливо крехката фигура на заспалото момиче. После отиде до масата, нави на руло картата на съкровището, пъхна я в бутилката и я постави на обичайното й място. Натрупа чиниите и чашите върху таблата и излезе от каютата.

Данте се разположи удобно на леглото. Тялото на момичето беше толкова леко, че той почти не усещаше допира му до бедрата и гърдите си. Въздъхна, опита се да премисли още веднъж случилото се тази вечер и се запита какво ли още има да стане, преди зората да сложи край на дългата и толкова богата на събития нощ. След малко затвори очи, сложи момичето върху гърдите си и зарови брадичка в златната му коса. Когато усети нещо да се трие в краката му, отвори стреснато едното си око и проследи с любопитство как Ямайка се сгуши до непознатото момиче, сякаш го познаваше много отдавна.

За първи път след прекараните в морето мъчителни месеци Реа се събуди с чувството, че си е отпочинала, както в леглото си в Кемъри. Внезапно й стана горещо и тя отмахна недоволно тежките завивки. Ала краката й тежаха като олово, а при опита й да седне стаята се завъртя застрашително пред очите й.

Реа усети как нещо твърдо се плъзна по талията й и я подкрепи, за да не се удари в стената. Обърна бавно глава и видя излегналия се на койката мъж. Светлосивите му очи я наблюдаваха внимателно, с открито недоверие.

Тя бе запазила само смътен спомен от първата си злощастна среща с нелюбезния капитан на „Морския дракон“ и сега, в мига между съня и пробуждането, образите в съзнанието й бяха накъсани и объркани. Когато срещна погледа му, тя не усети нищо от враждебността, която я бе изпълвала снощи.

Сивите очи с дълги мигли бяха извънредно красиви и искряха като топчета живак върху загорялото от слънцето лице. Сенки и светлини играеха тайнствено в тях и напомняха на Реа кристалните планински потоци, които течаха по хълмовете на Кемъри.

Тя беше пленница на погледа му, после и на нежното докосване на устата му, но все пак усети, че нещо не е наред, и се опита да се пребори с трескавата мъгла, която помрачаваше мислите й. Чувствените мъжки устни бяха корави и настойчиви, сивите очи искряха от злоба, вместо да са меки и влюбени, както би трябвало да бъде.

— Вие! — изпъшка Реа, когато бронзовото лице със сребърни очи се превърна в ухилената дяволска физиономия на капитана на „Морския дракон“. Мъжът, който я притискаше към голите си гърди, беше същият този луд, който я бе унижил и й се бе подиграл, когато отчаяно беше потърсила помощ от него.

— Да, аз. Все пак се намираш в леглото ми — отговори през смях мъжът. — И носиш ризата ми — прибави той и погледът му остана прикован в меката закръгленост на гърдите й.

Реа се погледна с нарастващ ужас. Някои подробности от изминалата нощ все още й бяха неясни. Видя широките му, загорели от слънцето гърди, мускулите, които опъваха бронзовата кожа, потръпна от допира на черните къдрави косъмчета. Извърна се, смутена и засрамена, и устреми поглед към пода, но там лежеше влажен, омачкан панталон и риза, която много приличаше на нейната. Някой небрежно ги беше захвърлил в ъгъла.

Данте последва погледа й и вдигна едната си вежда.

— Нима си очаквала да спя с мокрия панталон, скъпа? — попита с добре изиграна изненада той. — Можех да си навлека някоя болест, а ти не искаш това, нали?

— Напротив! Щях да скачам от радост — изсъска тя, разтърсвана от пристъпите на треската и на гнева.

— О, това не е хубаво — отговори с усмивка Данте и посегна към дългия златен кичур, който се беше оплел на гърдите му. — Боя се, че щяха да обвинят теб за ранната ми смърт. Нали ти беше тази, която едва не ме удави, докато се опитвах да те окъпя. Екипажът ми надали щеше да прояви разбиране към жестоките последствия от един акт на любов към ближния. — Устните му потръпваха нервно, докато чакаше реакцията на Реа.

И тя не закъсня.

— Любов към ближния! — изфуча тя, разтърсена от луд гняв.

— Недей така, ти би трябвало да ми бъдеш благодарна — прекъсна я с успокояващ глас Данте, без да обръща внимание на невярващия й поглед. — Помогнах ти да осъществиш плана си. Вече си в моето легло, в ръцете ми и… — Той целуна полуотворените й устни. — И си много близо до осъществяването на целта си. Дойде само за да ме прелъстиш, нали?

И за да не възникнат съмнения в истинността на думите му, той обгърна с ръце топлото й тяло, притисна я силно до себе си и мушна ръка под ризата й. Обхвана твърдото й задниче и меко притисна хълбоците й към своите.

Реа Клер Доминик нямаше основания да се съмнява в страстта му, защото усети как нещо я опари и се втвърди при това интимно докосване, а после се устреми право към ранимото място между краката й.

Засрамена до дъното на душа си, Реа затвори очи и по страните й потекоха сълзи. Нямаше как да избяга от силните ръце, които неумолимо я притискаха към мъжкото тяло. Когато усети устата му върху гърдите си, спря да диша, но след миг отвори очи и видя главата му, обсипана с гъсти кестеняви къдрици. Всеки сантиметър от парещата кожа на този мъж сякаш я белязваше за цял живот. Никога нямаше да забрави този първи допир с мъжкото тяло и мъжкия аромат.

Когато устата му започна да милва опънатите жили на врага й, Данте усети соления вкус на сълзите й и смаяно вдиша очи. Не беше очаквал такава реакция на нежността си. Погледна я объркано и внезапно изпита отвращение от себе си. Така силно желаеше това момиче, че бе забравил всичко друго.

Виолетовите очи бяха толкова близо до неговите, че той видя розовия пръстен, който обкръжаваше разширяващите се зеници, фактът, че очите й се бяха разширили от страх и отвращение, вместо от удоволствие, му беше странно неприятен. Въпреки очевидното й отвращение от прегръдката му той преживя още веднъж същата омая, която бе изпитал на събуждане, когато малката уличница лежеше сгушена на гърдите му и мекото й дупе почиваше доверчиво и невинно върху хълбоците му. Ароматът на топлото й тяло го накара да се забрави. Сапунът, с който я бе изтъркал вчера, ухаеше от кожата й, едновременно познат и чужд. Още снощи бе видял колко невероятно красива е косата й, а на сутринта бе заровил лице в гъстите къдрици и бе вдъхнал упойващия аромат на море и сандалово дърво.

Внезапно момичето се обърна на другата страна, задърпа неспокойно завивките и той можа да види лицето му. То беше мирно, дори весело, бузите имаха цвят на дива роза и бяха в крещящо противоречие с пепелявосивата кожа на тялото.

Тази жена беше съвършена и Данте трябваше да положи отчаяни усилия да не мисли повече за лъжите, които му беше наговорила. Опита се да си внуши, че малката е получила, каквото е заслужавала, и да кали сърцето си срещу привлекателността на ангелското й изражение.

Ала когато ясните виолетови очи се отвориха, разумът бе изтикан далеч назад и отстъпи място на внезапно пламналия в слабините му огън. Искаше само едно: да съедини устата си с нейната и да получи ответна целувка. Искаше да усети как устните й търсят неговите, как ръцете й го милват и хълбоците й се движат в неговия ритъм. Но нищо такова не се случи. Малката се отдръпна от него, очевидно отвратена от докосването му. В продължение на един дълъг миг го погледна право в очите… и той видя много ясно как отвращението надви прилива на странно наивна чувственост.

Внезапно Данте бе изтръгнат от мечтанията си. Главата на момичето намери с добре прицелен удар брадичката му. Това не беше по недоглеждане, а грижливо планирано нападение и той разбра това много скоро, защото ударът бе последван от атака със зъби и нокти, която заплашваше да го разкъса. Едва успя да отбие коляното, което щеше да унизи болезнено мъжкото му самолюбие, но не можа да избегне малкия юмрук, който се беше устремил към носа му. Все пак се отдръпна и стиснатите до болка пръсти улучиха бузата му.

Данте се възползва от тежестта на тялото си и се претърколи върху ритащата малка котка. Притисна я върху завивките и стисна здраво юмручетата й. От ъгълчето на устата му потече кръв, защото ударът беше доста силен. Лицето на момичето изразяваше панически страх. И двамата дишаха тежко, а движенията на гъвкавите млади гърди под неговите разпалваха още по-болезнено желанието му.

И посред тази интимна сцена в каютата нахлу побеснялата от гняв Хелън Джордан. Очите й пламтяха безумно. Пред вратата се беше водил разгорещен спор, но нито Данте нито Реа бяха чули нещо.

— Казах ви, че капитанът е зает — напомни й Хюстън Кърби и издържа безстрашно пронизващия й поглед, който беше в състояние да забие дълбоко в земята дори най-силния мъж. Това му помота да прикрие собствената си изненада, макар че всъщност бе очаквал тази сцена. Знаеше, че Данте Лейтън е непредвидим и може би това беше една от причините „Морският дракон“ и екипажът му да останат здрави и читави и до днес.

— Проклет да си, Данте Лейтън! В ада да идеш дано! — изкрещя разярено Хелън, като видя бившия си любовник и момичето със златна коса в леглото. Погледът й не се откъсваше от изваяния крак, който се бе преплел със силното, загоряло от слънцето бедро на мъжа. Беше повече от очевидно, че двамата са се любили. Красивото лице на момичето беше зачервено от целувките и дори от мястото, на което беше застанала, се чуваше тежкото дишане на любовниците.

Данте Лейтън я бе унизил и без съмнение й се надсмиваше и сега, докато някаква малка проститутка се гушеше до него под завивката. Хелън кипеше от гняв. Никога нямаше да му прости провала на така грижливо подготвения план. Снощи трябваше да го привлече в леглото си и да забременее от него. След като вече се беше случило веднъж, защо да не стане и втори път? Ако забременееше от Данте Лейтън, това й гарантираше титлата маркиза Джакоби, а този път тя щеше да се погрижи бебето да се роди живо и здраво.

— Хелън — промълви учтиво Данте, седна в леглото и се уви в копринения чаршаф. Но не изпусна от прегръдката си Реа, когато устреми безразличен поглед в лицето на бившата си любима. — На какво дължим това неочаквано посещение? Никога не съм те виждал да излизаш преди обед. Сигурно си прекарала спокойна вечер и си си легнала рано. Жалко. — Тонът му беше небрежен, сякаш ни най-малко не се смущаваше от неловкото положение, в което го беше заварила.

За разлика от него Реа така силно трепереше от срам, че започна да й се гади. Посетителката беше обезумяла от гняв и младото момиче нито за миг не се усъмни в чувствата й към капитана на „Морския дракон“. През ума й мина обезпокояваща мисъл. Ами ако тази красива жена беше съпругата му? Тогава тя имаше всички основания да се гневи. Какво ли беше да завариш съпруга си в прегръдките на друга жена? Но дори при тези обстоятелства тя не можеше да проумее как една добре възпитана жена може да изрича такива отвратителни проклятия. Никога преди това Реа не беше чувала някой — най-малкото една дама — да използва такъв груб език.

— … сега можеше да лежиш в моите обятия, но вместо това ти предпочете да си легнеш с тази пристанищна курва! Чумата да ви тръшне, и двамата! — изкрещя Хелън и от присвитите й очи не убягна как ръката на Данте помилва една златна къдрица, паднала на слепоочието на момичето. Неосъзнатата нежност на този жест я вбеси още повече.

Как смееше Данте да я гледа съжалително! Само Хюстън Кърби забеляза как очите на господаря му внезапно проблеснат. Дребният стюард го познаваше добре и се постара да стъпи по-здраво на пода, защото очакваше бурята ей сега да се разрази. Но дори Кърби остана изненадан от смайващото изявление на господаря си.

— Мила моя Хелън, не бъди несправедлива към годеницата ми. Струва ми се, че е редно да й се извиниш — проговори подозрително тихо Данте, без да се трогва от шокираните лица на двете жени.

— Годеница? — изсмя се дрезгаво Хелън. — За Бога, Данте, ти да не си полудял? Ами ако приема думите ти буквално и разпространя щастливата новина в цял Чарлзтаун? Я ми кажи как е най-добре да те наричам? — продължи кокетно тя. — Ще те представя пред обществото като Данте Лейтън, капитан на „Морския дракон“, но също така и маркиз Джакоби, и ще кажа на всички, че това сладко малко същество ти е съпруга, но и бивша любовница! О, толкова съжалявам, скъпа моя — извини се лицемерно тя и погледна с обиждащо недоверие златокосото момиче. — Не чух добре името ви. Сигурно все пак си имате някакво име. Достатъчно е да ми кажете само собственото, и без това поклонниците ви надали знаят фамилията ви.

— Името й е лейди Реа Клер Доминик — съобщи спокойно Данте. — Нима си помисли, че няма да запомня псевдонима ти, мила? — пошепна той в ухото на Реа. — Нали нямаш нищо против да се възползвам от него?

— Ползвай се, колкото си щеш — отговори остро Реа. Колкото повече хора узнаеха истинската й самоличност, толкова повече се увеличаваха шансовете й да избяга от този луд.

В ревнивите очи на Хелън тази размяна на остроти изглеждаше като споделяне на тайни и любовен шепот. На всичкото отгоре Данте се приведе и целуна момичето по челото.

— Лейди ли? — изпухтя презрително тя. — Разбира се, милейди Пристанищната курва!

— Мила моя Хелън, не се дръж като глупачка. Защото дамата до мен наистина е лейди Реа Клер Доминик, дъщеря на дук и дукеса Кемъри и моя годеница. Сигурно си чула името на това семейство, докато си се забавлявала в Лондон, нали? — попита Данте и се ухили злобно при вида на внезапно потъмнялото й лице.

Хелън Джордън огледа отново Данте и момичето и несигурността й се увеличи. Името, което без усилия беше излязло от устните му, действително беше едно от най-известните имена в Лондон. Докато пребиваваше в столицата, тя се вслушваше жадно във всички светски клюки и макар че не бе допусната до най-изисканите балове, научаваше всичко за хората от висшето общество.

Да, беше чула името на лейди Реа Клер Доминик и бе завидяла на красивата наследница, която беше една от сензациите на сезона. Дори веднъж я бе видяла в театъра, една приятелка си направи труд да й я покаже, но младата дама седеше доста далеч от нея и Хелън можа да види само отлично ушитата й рокля. Лейди Реа имаше златна коса и целият град говореше за изключителната й красота.

Хелън задъвка смутено долната си устна, без да знае какво да предприеме. Наистина беше глупачка, Данте имаше право да я нарича така. Но съмненията не я напускаха.

— Мислех, че ще се омъжвате за някакъв граф — проговори злобно тя с надеждата да заложи капан на лъжкинята.

— Както виждаш, не го е направила — намеси се бързо Данте, за да спаси положението.

— Сигурно говорите за Уесли Лотън, граф Рендейл? — попита учтиво Реа, зарадвана от възможността да докаже коя е в действителност. — Уесли и аз сме близки приятели. Той често посещава Кемъри. Познавате ли го? Като се върна, ще го попитам… — Реа замлъкна внезапно, защото болезнено осъзна, че графът е мъртъв.

Хелън изобщо не забеляза странната тишина. Изисканият език на момичето не оставяше и сянка от съмнение, че това е истинската лейди Реа Клер, годеницата на Данте Лейтън.

Данте сякаш прочете мислите й, защото добави:

— Никога ли не съм ти разказвал за Реа? Познавам я откакто беше малко момиче. Но когато напуснах Англия, помислих, че съм я изгубил. Бях й обещал един ден да се върна при нея, но както виждаш… — Той се изсмя тихо, притегли Реа към себе си и се стресна от горещината на тялото й. — … годеницата ми се оказа по-нетърпелива от мен и ме намери първа. Трябва да призная, че не повярвах на очите си, когато я видях. Отначало се гледахме като чужди, но това бързо се промени.

— Изненадвам се, че изобщо си я познал — изсъска Хелън и си пожела капитанът и корабът му да се озоват на дъното на морето.

— Наистина ми беше трудно да я позная, но истинската любов е вечна, нали, скъпа моя? — прошепна тихо Данте и зарови лице в ухаещата златна коса. Когато се обърна към Хелън, посланието в сивите очи беше недвусмислено.

— Позволете ми първа да изразя благопожеланията си — промърмори жената. Но като не можа да устои на изкушението, продължи с измамна любезност — Желая ви всичко хубаво, мила моя. Ще имате нужда от целия си кураж, защото Данте Лейтън е негодник и сигурно ще проклинате деня, в който сте се решили да го потърсите чак в колоните. Той е неспособен да обича. Ще унищожи и вас, както е унищожил всеки, до когото се е докоснал — заключи триумфално Хелън и полите й шевно прошумоляха през вратата. В каютата се възцари потискаща тишина.

След малко от гърлото на Хюстън Кърби се изтръгна облекчена въздишка. Слава Богу, мадам Джордън най-после си беше отишла. Суеверният стюард беше твърдо убеден, че присъствието й носи нещастие.

— Бог да ни е на помощ и да ни пази от тази зла жена — прошепна тихо той.

— Къде отиде тя? Трябва да ми помогне да избягам. Искам да се махна от този луд — проговори дрезгаво Реа. — Искам да си ида в къщи. Толкова съм уморена. Вече не мога да мисля. — Тя избухна в плач, но героично се опита да заглуши сълзите си във възглавницата. Постепенно притихна и се скри под завивката. Цялото тяло я болеше и гореше в температура.

— Състоянието й ме тревожи, капитане — рече Кърби, потърка замислено челото си и пристъпи към койката. — Къпането повече й навреди, отколкото помогна. Простудихте я, как не се сетихте по-рано! Странно, но малката много ми напомня за Ямайка, когато го донесохте на борда в Порт Роял. Едно такова мършаво котенце, полумъртво от глад, което си търсеше дом. — Кърби се взря любопитно в лицето на господаря си, който с каменно изражение продължаваше да притиска момичето в прегръдките си. — Дали наистина е лейди Реа Клер Доминик?

Данте вдиша рамене.

— Все ми е едно. Бъдещето й е решено. Тя ще отплава към Западна Индия с „Морския дракон“.

— Ами да… — промърмори дребният стюард, без да прикрива изненадата си. — Вие носите отговорност за нея. Студеното време в Чарлзтаун не е добро за здравето й. Топлите пасати покрай островите обаче скоро ще я изправят на крака. Те и няколко купички от моя специален бульон.

Данте се усмихна загадъчно.

— Да, Кърби, това си казах и аз. Сега аз съм отговорен за нея. Ямайка очевидно беше разбрал правилно думите на господаря си, защото скочи весело в койката и се сви на кълбо в краката на Реа Клер Доминик, най-новия член на екипажа на „Морския дракон“.