Ветровете на съдбата

Седма глава

Бяха минали почти две седмици, откакто „Морският дракон“ вдигна котва и взе курс към Антигуа. Двумачтовата бригантина беше натоварена с дърва, катран, риба и добитък, капитанът и екипажът изпълняваха задълженията си с обичайната бързина, или поне така се стори на множеството любопитни зрители, които ги изпратиха на кейовете в Чарлзтаун.

Само капитанът, надзирателят на товара и стюардът знаеха, че това няма да бъде един от обичайните им курсове между Западна Индия и Каролинските острови. Щяха да разтоварят в Сейнт Джонс Харбър и „Морският дракон“ щеше да опъне платна към едно приключение, което можеше да окаже решаващо влияние върху съдбата на екипажа му. Само Бог знаеше дали това приключение щеше да завърши зле или добре, но посветените в тайната бяха готови да рискуват.

Много скоро членовете на екипажа щяха да узнаят дълго пазената тайна за истинската цел на плаването и отново да се отдадат на сладки мечти за слава и богатство.

Юнгата Кони Брейди никога не бе престрашил да говори за потъналото съкровище и за испанските галеони, по чиито палуби бродеха призраците на удавените войници. Фантазията му рисуваше невероятни картини на живот, пълен с разкош и приключения.

Хюстън Кърби имаше няколко месеца на разположение, за да си представя възможния изход от търсенето, и беше стигнал до неприятното заключение, че ако намереха съкровището, Данте Лейтън щеше да се изправи пред нови, непосилни дори за човек като него трудности.

Поведението на капитана не даваше поводи на моряците да се усъмнят в същинската му цел. Мрачното му лице се разведряваше твърде рядко. Само когато поглеждаше момичето, го обземаше някаква странна меланхолия, сякаш се стараеше да проникне в душата й и не можеше.

Този ден Данте Лейтън стоеше както обикновено на мостика и проследи с мрачно лице как Реа се наведе и прошепна нещо в ухото на Кони. Хихикането на момчето бе удостоено със снизходителни усмивки от страна на моряците, които ги бяха наобиколили. Всеки си намираше работа в близост до младата дама. Поне в циничните очи на Данте целият екипаж изглеждаше омагьосан от тази малка вещица. Грубите мъже се взираха като замаяни в меките виолетови очи и онова, което само преди месец беше сплотен екипаж, сега се състоеше от купчина ухилени глупаци.

Мрачният поглед на Данте Лейтън обходи насъбралите се на задната палуба мъже и спря на стълбичката, където седяха Кони Брейди и момичето и люлееха крака над водата. Недоволството му нарасна, когато Кобс и Фитсимънс се наведоха над Реа и лицата им грейнаха от радост, докато я слушаха. Даже старият морски вълк Лонгакрес я зяпаше в устата. Макдоналд, седнал върху сандък крякащи кокошки, също не беше имунизиран срещу магията. Русият му мустак потръпваше от удоволствие, докато пръстите му се движеха неуморно по парчето платно, което шиеше. Внезапно прозвуча странен смях. Данте се обърна уплашено и ядосано установи, че дори затвореният Тревълоуни се забавлява от разказа на момичето.

Търпението му и без това беше към края си, когато помириса нещо отвратително сладникаво. Обърна се и се смая от вида на Барнаби Кларк, който с блестящо белите си чорапи и риза би изглеждал много по на място в някой светски салон, отколкото на палубата на тежковъоръжената бригантина. Но като видя как Алистър Марлоу поднесе на малката грижливо обелен портокал и ръката му задържа нейната малко повече от позволеното, насъбралият се в гърдите му гняв изригна като вулкан.

— Развийте задните платна, по-бързо! Опънете ги! — изкрещя гневно той. Не беше нужно да проявява такова усърдие, защото корабът му плаваше добре и североизточните пасати пълнеха платната.

— Кафето ви, милорд. — Хюстън Кърби беше застанал зад капитана си и бдителните му очи не бяха пропуснали нищо от случилото се. Макар че се постара да говори тихо, бе възнаграден за усилията си само с отровен поглед. Данте отлично знаеше на чия страна е стюардът му и не можеше да му го прости.

Дори Ямайка се беше влюбил в момичето и постоянно се триеше в краката му. Сигурно е готов да прати през борда цялата си котешка гордост за една милувка, каза си ядно Данте, който тъкмо бе открил рижата му козина между мъжете, които се мотаеха около новата си спътница.

Данте Лейтън измери с мрачен поглед крехката фигура на Реа Клер Доминик и неволно се запита дали това наистина е същото момиче, което преди две седмици се бе промъкнало тайно на палубата на „Морския дракон“. Все още беше облечена в овехтялата кадифена рокля, която носеше и тогава, но иначе нищо не напомняше за съскащата котка с безумен поглед, която бе открила картата на съкровището.

Благодарение на съзнателните, макар и понякога изнервящи грижи на Хюстън Кърби, момичето бързо беше възстановило силите си. Лечението се състоеше в безброй купички пилешки бульон, кани топло мляко, подправено с няколко капки бренди, а по-късно, когато реши, че има подобрение, Кърби започна да я храни със специалната си яхния, която, както твърдеше екипажът, веднага се лепеше по костите.

Нощ след нощ Данте Лейтън опъваше един хамак между двете греди и наблюдаваше с полузатворени очи трескавото момиче, което се мяташе в леглото му. Тя занимаваше неотстъпно мислите му, защото беше и си оставаше загадка. Нищо, че се беше нарекла лейди Реа Клер Доминик.

За останалите членове на екипажа, включително Алистър Марлоу и Хюстън Кърби, които би трябвало да са малко по-добре осведомени, момичето беше жертва на престъпление. Коравите мъже повярваха безусловно в историята й, а когато ги погледнеше с невинните си виолетови очи, напълно забравяха да задават неудобни въпроси и да подлагат на съмнение думите й.

От друга страна, Данте беше жертва на собствената си тайнственост. Нима можеше да разкаже на хората си, че подозира момичето, защото го е заварил пред картата на съкровището? Сигурно щяха да се засмеят и да го попитат защо се е разтревожил толкова, след като всички знаеха, че картата няма никаква стойност.

Като капак на всичко моряците му го смятаха за светец и не преставаха да му се възхищават, че е спасил невинното момиче.

Не, тя не беше глупава, тази малка уличница с маниери на лондонска лейди. Знаеше много добре, че капитанът се съмнява в твърденията за истинската й самоличност, и полагаше големи усилия да се сдружи с екипажа му. И все пак Данте не беше забравил отчаяния й опит да запази достойнството си, макар че носеше неговата риза. Представлението й беше наистина достойно за възхищение. Но макар че погледът му непрекъснато се връщаше към зърната на гърдите и, които изпъкваха под лъскавата коприна, той не позволи да го отклонят от целта му. Залогът беше твърде висок — бяха съвсем близо до целта и сега не биваше да допуска грешки.

— Ако ти е мило бледото ти дупе, не казвай нито дума за картата, която намери уж случайно — предупреди я той и едва не се изсмя с глас на изненаданото й лице. — Ако искаш да си подсигуриш симпатията на хората ми, не споменавай нищо за мисията си, скъпа моя. Трябва да разбереш, че ми беше невъзможно да запазя в тайна присъствието ти на „Морския дракон“ и сега мъжете умират от любопитство кой е гостът ми и какъв е. Хюстън Кърби ти оказа голяма услуга, като опиат историята в най-ярки краски и ги разплака от умиление. Моряците много обичат добрите истории. Съветвам те за твое добро, момиченце — заключи той, — да продължиш да играеш ролята на невинната жертва, за която те смятат.

— Картата на съкровището, която криете толкова грижливо, не ме интересува ни най-малко — парира го умело Реа. — Не разбирам за каква трябва да се представям, затова ще ви кажа коя съм в действителност. Очевидно паметта ви изневерява. Аз съм лейди Реа Клер Доминик, дъщеря на дук и дукеса Кемъри. Бях отвлечена от дома си и единственото, което искам, е да се върна в къщи — заяви твърдо тя, макар че по ресниците й бяха надвиснали сълзи. — Нищо повече.

— Добре казано, мила моя, но това няма нищо общо с неудобното положение, в което си изпаднала. Въпреки това имай предвид, че от поведението ти на борда на кораба ми зависи ще видиш ли някога семейството си или не — отговори той и заплашително смръщи вежди. Като видя страха, изписал се в очите й, се постара да стане още по-ясен. — Която и да си в действителност, само ще си навредиш, ако се раздрънкаш за неща, които не те засягат. Много лесно ще ми бъде да те изоставя на някой самотен остров, а това завинаги ще затвори пътя ти към дома.

Данте си припомни чувството за вина, което го бе обзело при тези жестоки думи, но не си позволи да се размекне.

— Някои хора твърдят, и може би с основание, че няма почти никаква разлика между пиратството и корсарството. Факт е, че флотата на Негово величество не прави разлика между корсари и пирати, когато ги срещне в открито море. Още не познаваш Лонгакрес, но той е бил истински пират. Поговори някой път с него и ще разбереш, че, макар и цивилизован, той не е човек, който прощава на измамниците. Още си служи отлично с кривата пиратска сабя. — Момичето най-после разбра и лицето му стана пепеляво. — Погледни на този разговор като на почтено предупреждение, скъпа моя. Аз наистина искам само най-доброто за теб.

— Не искам да ви създавам неприятности. Искам само да си ида в къщи — прошепна през сълзи тя. Някой по-малко решителен мъж вероятно щеше да се трогне от бездънното й отчаяние, но Данте само се усмихна и обърна гръб на крехката фигурка.

Това беше преди повече от седмица. Погледът на капитана се устреми към блесналите в слънце платна, издути от свежия бриз. Пътуването беше започнато добре, но не се знаеше как ще свърши. Вятърът ги носеше с голяма скорост и ако всичко вървеше добре, още преди утрешния вечерен прилив щяха да видят земя.

Погледът на Данте се устреми отново към момичето и в главата му се завъртя въпросът как ли ще реагира то, когато чуе радостния вик на мъжа в коша, че е видял земя. Не знаеше за какво мисли тя в момента, защото беше привела глава и се опитваше да върже един от сложните моряшки възли с помощта на Кони Брейди. Това същество беше непредвидимо — сега се забавляваше като дете с юнгата му, а в следващия миг се усмихваше прелъстително на Алистър Марлоу или посрещаше тъмния поглед на Соумс Фитсимънс, който играеше със страст ролята на чаровен ирландец.

Във всеки случай Данте Лейтън беше сигурен в едно: щом хвърлеха котва в Антигуа, малката щеше да се опита да избяга. Това беше единственият й шанс да си възвърне свободата и тя го знаеше. Знаеше също, че капитанът няма намерение да я пусне. Все едно дали беше наемница на Берти Макей или обикновена уличница, решила да подобри положението си, като стане любовница на маркиз, тя нямаше да напусне борда на „Морския дракон“ в пристанището на Сейнт Джонс. Каквато и да беше целта й, той нямаше да й позволи да продаде сведенията си — поне докато дори една небрежно отронена дума можеше да причини вреда на него и хората му.

Разбира се, положението ставаше много по-опасно, ако тя наистина беше дъщеря на дук Кемъри. Данте си представяше отлично в какви краски ще опише на родителите си как са я държали като пленница на някакъв си контрабандистки кораб. Капитанът на „Морския дракон“ можеше да очаква сериозни неприятности, ако историята й достигнеше до ушите на някои важни личности. Ако флотата на Негово величество тръгнеше да го преследва със заповед за арестуване, това щеше да усложни безкрайно положението му. Но най-неприятното щеше да бъде, ако му се наложеше да отговаря пред един отмъстителен баща, който на всичкото отгоре беше могъщ дук. Данте никак не държеше да се сдобие с такъв опасен неприятел, който да го преследва на всяка крачка.

Не, тази възможност беше повече от невероятна. Само някой луд би се осмелил да отвлече дъщерята на английски дук. Изведнъж през ума му мина чудесна мисъл и на лицето му изгря усмивка. Русата коса на момичето блестеше като злато.

Чул тихия смях на господаря си, Хюстън Кърби въздъхна облекчено. В последно време беше толкова разтревожен, че не можеше да затвори очи. Само веднъж преди това бе виждал капитана си в толкова опасно настроение и тогава едва не се разигра трагедия. А сега, загрижен за съдбата на Данте Лейтън и за трудностите, които ги очакваха при търсенето на съкровището, Кърби се чувстваше така, сякаш целият товар на света тежеше върху тесните му рамене. А когато си представеше възможното завръщане в Мердрако, го обземаше дяволски страх.

Най-голямата му грижа обаче беше момичето. Младата лейди постепенно се превръщаше в неразрешим проблем и това никак не му харесваше. Затова се изненада приятно, когато капитанът се усмихна.

— Толкова е красива… — въздъхна Хюстън Кърби и в очите му заблестя бащинска гордост. Все пак той беше човекът, който я излекува от треската и благодарение на когото бузките й се наляха и заблестяха в розово. — Истинска красавица, капитане. И е толкова мила. Никой не е чул от устата й и една остра дума — продължи упорито Кърби, без да обръща внимание на презрителното изпухтяване на господаря си. Много добре знаеше, че двамата са в постоянен мълчалив двубой. — И е отлично възпитана. Мога да си представя колко тъгуват дукът и дукесата от загубата на такава красива дъщеричка. Сигурно им се къса сърцето при мисълта за съдбата й — заключи той и изгледа предизвикателно капитана си.

— Съгласен съм с теб — промърмори примирително Данте. Ала дребният стюард не позволяваше да го измамят толкова лесно. Подигравателните искри в сивите очи не убягнаха от погледа му.

— Тъкмо размишлявах колко е готов да даде дук Кемъри за скъпоценната си дъщеричка — рече небрежно Данте. — Ако наистина е тази, за която се представя, можем да поискаме значителен откуп. В случай, че търсенето на испанското злато остане безрезултатно — заключи той, без да изпуска момичето от очи, — ще се свържем с дука и той ще възстанови загубите ни.

— Милорд! — изграчи ужасено Хюстън Кърби, възмутен до дън душа от този подъл намек. — Как можахте дори да си го помислите! Да знаете, че за първи път в живота си се срамувам от връзката си с името Лейтън!

Данте погледна развеселено верния си слуга. Познаваше твърде добре трагичното му изражение и не се остави да бъде заблуден. Въпреки това проговори примирително:

— Беше само едно предложение. Освен това знаеш, че аз съм твърдо решен да се върна в Англия, а не бих могъл да го сторя, ако над главата ми виси заповед за задържане. Но ми се струва невероятно този въпрос изобщо да възникне. Кой би платил цяло състояние за това безсрамно хлапе? Единствената титла, с която се е сблъсквала досега, вероятно е била изписана на някой илик, макар да се съмнявам, че може да чете и пише. — Очите му се присвиха заплашително, когато видя, че изсветлялата от слънцето коса на Алистър почти докосва златните къдрици на момичето, докато водеше ръцете му при завързването на възела.

— Недейте така, капитане. Мъчно ми е, като ви чувам да говорите така за младата лейди. Щом пристигнем в Антигуа, трябва да я предадем на властите. Вече съжалявам, че я взехме с нас. Но нямахме друг избор, наистина. Ако не я бяхме задържали, сигурно щеше да умре от треската. Още тогава не харесах онези двамата, дето ме спряха на кея. Соумс познава добре онова куче Даниел Люис. Ако някой му се изпречи на пътя, работата обикновено свършва с бой и често с нож в гърба. Точно така, мистър Фитсимънс казва, че е най-добре да се държим по-далеч от такъв подлец. А капитанът на Люис бил същият като него. Бенджамин Хаскел беше познат по всички кръчми на Чарлзтаун. Щом се напиел, ставал опасен, а той почвал да се налива веднага щом спуснели котва. Какво ли е преживяло бедното момиче с тези двама негодници? Не ми се мисли какво щеше да й се случи, ако не беше попаднала при нас. Наистина, щастлива случайност — промълви почтително той, за да не обиди могъщите сили, които очевидно ръководеха съдбите на хората.

— Не знаех, че толкова лесно се оставяте да ви заблудят, Кърби. Учудвам се как толкова години успявате да избягвате капаните, които така умело залагат жените — отбеляза развеселено Данте. — Никога ли не ви е идвало на ум, че цялата тази работа е била замислена предварително? Сигурно са избрали тъкмо вас, заради сърдечността ви, да придружите лично момичето до „Морския дракон“. А докато се грижехте за нея и я хранехте със специалните си бульони, тя е претърсвала каютата ми. Берти Макей не е могъл да знае, че сте зает да купувате провизии за предстоящото плаване и че „Морският дракон“ ще вдигне котва още на следващата сутрин — а не чак другата седмица, както беше повярвал цял Чарлзтаун. Неговите хора са инсценирали бъркотията по кейовете — и то съвсем близо до моряка, който е бил на вахта. Така са отклонили вниманието му и нашата невинна овчица е успяла да се промъкне на борда. На всичкото отгоре веднага намери картата — изръмжа гневно Данте. Но само той си знаеше със сигурност дали това е безсмислена спекулация или теория, която заслужаваше внимание.

Хюстън Кърби обаче не си позволяваше да помисли нищо лошо за Реа Клер Доминик.

— Не сте прав, капитане. Мисля, че Берти Макей поема твърде голям риск, като приема, че момичето ще успее да намери картата и ще се измъкне незабелязано от кораба за толкова кратко време. Близко до ума е да се предположи, че капитанът е в каютата си.

— Рискът е бил твърде малък, Кърби — отвърна Данте, който изобщо не се троша от уверенията на стюарда си. — Забравихте ли, че Берти Макей ме следи от месеци насам? Знаел е точно кога съм слязъл от борда, къде съм вечерял и кога съм се оттеглил в квартирата си. Сигурно е видял дори Хелън Джордан да влиза в къщата ми и е сметнал, че до следващата сутрин ще бъда зает. Откъде е можел да знае, че ще оставя дамата сама в спалнята си? Нито за миг не си е помислил, че вече не се интересувам от нея, нито пък че ще нападна мъжа, който ме преследваше. От негова гледна точка начинанието не е криело почти никакъв риск.

Хюстън Кърби изобщо не беше възхитен от упорството на господаря си.

— Защо тогава самият Даниел Люис не я е изпратил на борда?

— Не мога да си представя, че човек като Даниел Люис би могъл да спечели благоразположението на екипажа ми, ако бъде заловен. Момичето обаче се справя чудесно, както виждате — отговори Данте и хвърли презрителен поглед към моряците си. — Кой знае колко сведения им е измъкнала само с един поглед на влажните си виолетови очи…

Дребният стюард извъртя очи към небето и замислено потърка небръсната си брада.

— Мога да се закълна, че чух как изразихте готовност да повярвате в историята на момичето и в твърденията му, че не е знаело нищо за картата. По мое мнение всеки, който смята, че малката е нещо друго, освен лейди, е истински глупак — заяви с обезоръжаваща логика Кърби.

Данте и сега не изглеждаше убеден.

— Представи си, че на борда на „Морския дракон“ се намира най-талантливата артистка на века.

— О, капитане! — въздъхна разочаровано Кърби. — Само да можехте да повярвате на лейди Реа Клер, животът на всички ни щеше да стане много по-лесен, и то не само по този курс. Ако не се бях сприятелил с малката, сигурно щях да повярвам, че работи за Берти Макей — призна неохотно той, ала следващите му думи разбиха на пух и прах надеждите на капитана, че двамата най-после са постигнали единно мнение за целта на идването й. — Но вече познавам лейди Реа Клер и вярвам във всяка нейна дума. Как бих могъл да заподозра едно толкова мило, сладко същество? Разбира се — продължи той и хвърли скептичен поглед към господаря си, — когато един човек е обсебен от някаква луда идея, той непрекъснато намира недостатъци на другите и си намисля какви ли не невероятни истории.

— Така значи, Кърби — промърмори подигравателно Данте. — Остарявате и ставате все по-мек. Никога не съм помислял, че ще преживея деня, когато ще позволите на една фуста да ви измами. Но каквото и да ми казвате, лейди Реа Клер Доминик няма да слезе от борда в Антигуа — заключи той и тонът му не търпеше противоречие.

Само че Хюстън Кърби беше глух срещу подобни предупреждения.

— Е, добре, тогава ще говоря открито — изрече невъзмутимо той и лицето му беше пълно с недоверие. — Вие сам се поставихте в това положение, и то само защото не можахте да задоволите желанието си. Точно така е, набийте ме, ако искате, но аз не се отричам от думите си — продължи упорито той и не отстъпи нито сантиметър назад, макар че лицето на капитана помрачил като буреносен облак. — И не си въобразявайте, че не съм забелязал как я гледате. Не съм сляп. Душите около полите й като разгонен елен. Забелязах и с какво недоволство следите младия мистър Марлоу, когато ви се струва, че той би могъл да посегне към онова, което според вас е предназначено единствено за капитана на „Морския дракон“. Но тя не е ваша собственост, капитане — заяви твърдо Кърби. — Не можете да я принудите да ви принадлежи. Тя е младо, невинно момиче. Не е като дамата от Чарлзтаун и няма нищо общо с жените, които ви бяха любовници през всичките тези години. Ще бъде непочтено, ако посегнете на честта й. Да, сър, това ще бъде несправедливо от ваша страна и вие сам ще го проумеете, ако започнете да мислите с главата си, а не с онова, което напира в панталоните ви — завърши с необичайна за него грубост Кърби.

Студените искри в светлосивите очи на Данте Лейтън бяха в състояние да уплашат и най-смелите мъже, но Хюстън Кърби само се изпъчи и пое дълбоко въздух, за да продължи тирадата си.

— Я виж ти — промърмори капитанът. — Нямах представа, че сте не само мой стюард, ами и глас на съвестта ми. Май ще трябва да ви плащам двойна заплата.

Кърби вдигна пренебрежително рамене.

— Подигравайте ми се, колкото си искате, капитане, но аз обмислих много внимателно положението и знам какво говоря. Разбирам колко ви е неприятно да застана пред вас и да ви кажа истината в очите, но не мога другояче. Крайно време беше някой да посмее. Може би успяхте да измамите моряците, но мен не можете, милорд. Усещам как мракът завладява сърцето ви. Твърде дълго живяхте според своите собствени закони. Не дължите сметка никому — само на себе си. Но ако продължите по този начин, един ден ще се наложи да погледнете в лицето мъжа, в който сте се превърнали. Мисля, че онова, което видите, няма да ви хареса — предрече Кърби и погледът му засвятка войнствено. Капитанът му напомняше твърде много за стария маркиз, който на времето беше известен с пристъпите си на ярост.

— Трябва да призная, че не само вие носите вината за случилото се, капитане. Нямахте избор, поне що се отнася до изгледите ви за бъдещето. Можеше да бъде и много по-лошо, отколкото е сега, това е вярно, и аз съм много щастлив, че не допуснахте името Лейтън да бъде опозорено. Старият маркиз щеше да се гордее с вас. Но тъжната истина е, че вече не сте същият Данте Лейтън, господарят на Мердрако. Променихте се, милорд, и причината за това е в курса, който пое съдбата ви през годините. Сега сте съвсем различен мъж от онзи, който щеше да стане някогашното момче, ако го бяха оставили да израсне мирно и тихо в Мердрако. С това искам да кажа, че не можете да имате лейди Реа Клер Доминик, милорд. Тя е част от света, който напуснахте при други обстоятелства можехте да се запознаете с нея в Лондон, да я ухажвате, да я направите своя съпруга и да си родите силни, здрави синове, които да наследят Мердрако — рече Хюстън Кърби и усети дълбока тъга по всичко онова, което бяха загубили поради отвратителната подлост на един-единствен човек. — Но не би.

— Проклет да сте, Хюстън Кърби — изсъска ядно Данте Лейтън. Думите на стюарда съдържаха голата истина и го нараниха дълбоко. Той погледна фигурата на галеона, ухиления дракон с изплезен червен език, който жадно ближеше морските вълни при потапянето на носа в разбуненото море, и се намръщи още повече. В небето над платната имаше нещо сурово, брутално. Хоризонтът беше кървавочервен и приличаше на зейнала рана в индигово синия корем на небесния свод. На запад залязваше медноцветното слънце.

Варварската красота на западно индийския залез смекчи горивото изражение в сивите очи на капитана. Макар и с натежало сърце, той призна, че Кърби е прав. Докато стоеше на палубата и топлите пасати разхлаждаха лицето му, той осъзна, че е много повече господар на „Морския дракон“, отколкото на Мердрако. А и надали имаше правото да се нарече отново маркиз Джакоби.

— Проклет да сте — повтори глухо той и срещна упорития поглед на дребния мъж, който с радост би дал живота си за своя господар.

— Добре, милорд, проклинайте ме, колкото си искате. Знам как се чувствате. Но какво ще кажете за младата лейди Реа, милорд? Нима тя разбира що за човек сте? Ако успеете да я прелъстите и да спите с нея, ще я унищожите. Ако я направите жена против волята й, тя ще проклина името Данте Лейтън — проговори предупредително Кърби и обруленото му от вятъра лице се нагъна на безброй бръчици.

— Никога не съм насилвал жена — възрази тихо Данте Лейтън.

— Има и други начини — не насилствени, но също така брутални, когато искате да отведете в леглото си някоя жена. Вие разбирате това, милорд, винаги сте го разбирали. С вашия чар сте способен да измъкнете дори дявола от ада, ако поискате. Да, да, виждал съм как дамите започват да треперят, стига само да ги погледнете малко по така. Готови са да ви дадат всичко, което поискате. Но вие нямате право да разрушите живота на това момиче, само защото го искате в леглото си. То заслужава по-добра участ.

— Животът е несигурно нещо, Кърби, нима още не сте го разбрали? — попита с непроницаемо изражение Данте. — Не всичко става така, както ни се иска. Вие го знаете по-добре от всички. Каквато и да е истината за произхода на Реа Клер, аз не съм отговорен, че я намерих в каютата си. Съдбата й е била предопределена още преди пътищата ни да се срещнат.

— Така е, но вие бихте могли да уредите нещата — отбеляза с надежда Кърби.

— Кой знае… — промърмори замислено Данте. — Може би е вече късно и станалото не може да се промени. Заровете са хвърлени, Кърби — заключи той и на устните му изгря странна усмивка.

— Не, капитане, още не е късно. Щом стигнем в Антигуа, трябва да я освободите — извика Кърби, стреснат от изражението на господаря си. — Ако толкова се тревожите за картата, тя ще ви обещае, че няма да каже нито дума. Момичето гори от желание да се върне в къщи и веднага ще забрави и нас, и „Морския дракон“. Пуснете я да си иде, капитане. Никога няма да съжалявате за великодушието си — прошепна умолително Кърби.

— Ами ако съм прав в подозренията си, Кърби? Ами ако тя наистина работи за Берти Макей? Или е някоя авантюристка и продаде ценните сведения на онзи, който й предложи най-много? Ще поемете ли отговорността да разрушите надеждите на екипажа на „Морския дракон“ за щастие и богатство? Наистина ли ще рискувате живота на хората ни заради едно младо момиче? — попита предизвикателно Данте. — Казахте, че й имате безусловно доверие. Ами ако сте се излъгали и сте я преценили неправилно? — Данте притискаше стюарда си до стената. Кърби трябваше или да удържи на думата си, или да предаде лейди Реа Клер.

— Добре, капитане, щом искате, ще ви отговоря — прошепна задавено стюардът. — Аз вярвам на момичето.

— Разбирам, но капитан на „Морския дракон“ съм аз. Отговорността за екипажа е в мои ръце и аз няма да рискувам. Бъдещето на всички ни зависи от изхода на това плаване и аз няма да поставя на карта онова, за което се борих през всичките тези години — само заради едно момиче, което почти не познавам и което ми е напълно безразлично. Ако в потъналия галеон наистина има съкровище, аз ще го извадя и никой и нищо няма да ми попречи да го сторя. А след това ще се върна в Мердрако и ще отмъстя за поруганата си чест.

— Да, капитане, тук имате право — съгласи се мрачно Кърби. — Но после, когато се насладите на отмъщението си, нищо няма да ви спаси от бесилката.

— Това е риск, който ще поема без колебание — отвърна упорито капитанът и сивите му очи засвяткаха възбудено при мисълта за предстоящия сблъсък с мъжа, който вече петнадесет години изпълваше сърцето му с хладна ярост. Скоро, много скоро щеше да настъпи денят на разплатата и сър Майлс Сандбърн щеше да си получи заслуженото. Едва когато смъртният му враг легнеше мъртъв в нозете му, синът на десетия маркиз Джакоби щеше да познае значението на думата мир.

Данте Лейтън, единственият син на Джон и Илейн Лейтън, беше готов да рискува всичко, дори живота си, за да уреди тази стара сметка. Той стоеше на задната палуба на „Морския дракон“, неподвижен като статуя, потънал в мислите си, а Хюстън Кърби, който го наблюдаваше загрижено, усети как топлият пасат изведнъж се превърна в леден полъх — като вик от ада, дошъл от замръзналите блата на Девоншир.

— А какво ще стане с лейди Реа Клер, когато вие, милорд, се върнете в Мердрако с жажда за кръв в сърцето си? И тя ли ще стане жертва на саморазрушението ви? Ако я направите своя, господарю, срещу вас ще се надигнат цял куп хора и ще поискат да отмъстят за стореното й зло. Вие сте не само капитан на „Морския дракон“, а и лорд Данте Джакоби, особено когато се върнете в Мердрако. Тогава приличието ще ви задължи да я направите почтена жена. Така ще навредите и на нея, и на себе си, защото не я обичате. Сам го казахте, нали? Ако се опитате да я заблудите, тя ще разбере и ще страда. Какъв ще бъде тогава животът й в Мердрако, разбира се, само в случай, че оцелеете след сблъсъка с онзи негодник? Такъв живот ще бъде мъчение и за вас, и за момичето. Разбирам, тя е предизвикателство за вас — също като потъналото съкровище или капитан Берти Макей. Вие обичате опасностите и с удоволствие вършите неща, които никой разумен мъж не си представя дори и насън.

— Без риск няма печалба, Кърби — отговори Данте Лейтън и присви очи, за да проследи залеза на слънцето. — Такъв е бил години наред девизът на Лейтънови и им е служил добре. Аз също го следвам, добри ми приятелю. Ще поживеем и ще видим кой ще се окаже прав.

Кърби познаваше добре господаря си и знаеше, че това не е празна заплаха. Ала следващите думи на капитана го разтревожиха още повече.

— Всъщност аз би трябвало да ви бъда благодарен, Кърби. Думите ви бяха добронамерени и мъдри и ми дадоха повод да се замисля. — Изразът в очите му беше повече от странен. — Не — прибави подигравателно капитанът, — няма защо да се страхувате. Не съм толкова луд, че да поискам откуп от Люсиен Доминик. Дори аз не съм чак толкова лекомислен. Мисля, че е много по-умно и много по-сигурно да се представя на дука като член на семейството. Защо да не стана съпруг на любимата му дъщеря? Това не е рисковано начинание, а и си струва, защото дъщерята на дук Кемъри вероятно е богата наследница. Честно казано, Кърби — оплака се Данте и усмивката му стана още по-широка, когато забеляза смущението на дребния стюард — аз съм разочарован от вашата липса на доверие в способността ми да убедя момичето, че го обичам. Не помислихте ли, че може да приема предизвикателството и да ви докажа противното?

Хюстън Кърби изпухтя презрително. Капитанът не биваше да се съмнява в разума му.

— Много по-вероятно е малката да ви изобличи в лъжа, милорд.

— Вие май нямате желание да се обзаложим какъв ще бъде изходът от битката, Кърби? Да, така си и мислех — изсмя се Данте. — Пък и не би било почтено, ако спечеля и вашите пари, и момичето. Най-добре е да изчакаме, нали?

— Да, капитане, ще изчакаме — промърмори потиснато стюардът.

— Ако ни е дадено време — допълни едва чуто той, хвърли поглед назад и се запита кой ли неприятелски кораб се носи с пълна скорост по петите им. Присвитите му очи обходиха хоризонта, проследиха пътя на залязващото слънце, но не намериха отговор на въпроса каква съдба очаква „Морския дракон“ и екипажа му. Кърби знаеше, че бъдещето е несигурно и че двамата с капитана може и никога да не видят как слънцето изгрява над каменните кули на Мердрако.

Макар че платната се издуваха от благоприятен вятър, Кърби беше убеден, че пътуването няма да завърши таткова гладко, колкото беше започнало. Особено когато обърнеха нос на северозапад… Щастието беше непостоянен спътник, а вятърът, който ги пришпорваше напред само след минути можеше да се превърне в буря и да ги понесе към опасните теснини. Ако на хоризонта се появеше платно, следвано от още две или три Данте Лейтън и екипажът му трябваше да приемат предизвикателството на превъзхождащия ги противник.

Реа Клер нямаше представа за споровете, които се водеха между стюарда и господаря му, нито споделяше страховете на Хюстън Кърби. В този момент бе забравила дори многоцветното западно небе, защото цялото й внимание беше съсредоточено върху въжето, което трябваше да върже на възел. Засега усилията й не се увенчаваха с успех.

— Предавам се — промълви тя и се усмихна на мъжете, които наблюдаваха усилията й. — Никога вече няма да се гордея, че мога да мина един прав бод.

— Е, да, имаш нужда от малко повече упражнения, момиче — призна великодушно Макдоналд. — Но направи хубаво, че се опита.

— На мистър Макдоналд му бяха необходими цели двайсет и пет години, докато се научи да връзва моряшкия възел, а старият Лонгакрес изразходва почти двойно повече, докато успее да го развърже — обади се ухилено Соумс Фитсимънс.

— Да, смей се ти, но ако само няколко от старите ми бойни другари бяха на борда, щяхме да покажем на един дебелоглав ирландец как се връзва истински моряшки възел. Чудесна гледка щеше да бъде. Старият Соумс Фитсимънс щеше да се развява над кърмата, а дългите му крака — завързани на детелина — отвърна Лонгакрес и оголи в усмивка беззъбата си уста. Реа Клер неволно си припомни предупреждението на капитана по отношение на стария пират и забележката му не я развесели толкова, колкото другите.

Алистър забеляза уплахата в погледа й и си позволи да потупа успокоително ръката й. За съжаление жестът му не се стори чак толкова невинен на двамата мъже, които го наблюдаваха от кърмата.

— Не се бойте, лейди Реа Клер. Тези двама обесници са най-добрите приятели. Просто обичат да се дразнят — обясни той и изгледа снизходително двамата си другари.

— Наистина ли е бил пират? — попита тихо момичето.

— Разбира се, но това е било много отдавна и междувременно захапката му е останала съвсем без зъби — отговори с усмивка Алистър. Не можеше да остане незабелязано, че старият пират е без двата си предни зъба.

— И какви истории знае! — провикна се въодушевено Кони Брейди. — Той е видял какво ли не. Бит е в Чарлзтаун, когато са обесили Стеди Боне.

— Тогава е бил на не повече от две години — отбеляза хитро Алистър.

— Мистър Лонгакрес има учудваща памет — продължи Кони, който не позволяваше да се подиграват с героя му. Момчето вярваше на всяка дума, излязла от устата на стария пират.

— Сигурно сега ще ми кажеш, че е служил и на шалупата на Блекбърд, как и беше името? Май „Адвенчър“, нали? — засмя се Алистър и смигна на лейди Реа Клер, чиито очи бяха широко разтворени от учудване.

— О, не, сър! Ако беше истина, сега нямаше да е между нас. Обаче е видял със собствените си очи как отсечената глава на Блекбърд се люлее на бушприта на кралския кораб „Пърл“. Даже ми каза, че главата била ухилена, а дългата черна брада пламтяла в огън. Онзи пират е бил истинско адско изчадие — прошепна почтително Кони, подражавайки на стария Лонгакрес с вечните му пиратски истории.

— Мистър Брейди! — проговори предупредително Алистър и гласът му прозвуча необичайно остро. Беше видял как кръвта се отдръпна от лицето на младото момиче. — Не се разказват страшни истории пред една лейди.

Кони Брейди почти се разсърди, защото нямаше опит с благородни дами, а досега лейди Реа Клер се бе държала съвсем нормално. При това е по-красива от всяка принцеса, каза си с копнеж малкият юнга, и като нищо би могла да се държи високомерно. Той понечи да протегне ръка и да я докосне, само за да се увери, че е истинска, но като видя колко мръсна и мазолеста е десницата му, засрамено се отдръпна назад. Младата лейди беше твърде изискана, за да бъде докосвана от обикновени момчета като него.

— Много съжалявам, лейди Реа Клер — извини се той и лицето му пламна от срам. — Не исках да ви уплаша, наистина не.

Реа го погледна и обгърна с ръка слабичките му рамене, като нещо, разбиращо се от само себе си. Отначало Кони се втрещи от изненада, но скоро се отпусна и облегна глава на дебелата златна плитка. Какви крехки раменца, помисли си неволно Реа, и въпреки това върху тях тежи мъжка отговорност. Кони винаги й напомняше за брат й Робин и събуждаше в сърцето й безкраен копнеж по Кемъри.

Тя вдигна глава и срещна изпълнения с разбиране поглед на Алистър. Момъкът познаваше мъките на носталгията, макар че не бе преживял изпитанията, през които бе преминала младата лейди. Той напусна Англия доброволно и често си казваше, че трябва да бъде благодарен, задето се беше отървал от наборния патрул на Негово кралско величество в пристанището на Портсмут. Сега вероятно щеше да служи на борда на някой военен кораб и да се подчинява на чужди заповеди. Всеки знаеше, че във флотата на Негово величество надеждите за по-добър живот избледняват също така бързо като бреговете на Англия на хоризонта.

Алистър често срещаше мъже, имали по-малко късмет от него и не успели да се изплъзнат от лапите на кралските наборни патрули. Много от принудителните моряци в предишния си живот бяха мекосърдечни счетоводители, собственици на магазини, фермери, дори невръстни момчета и изобщо не бяха подходящи за изпълнената с лишения и опасности служба във военната флота. Колко често свършваха с прекършено тяло и дух, разрушени от безпощадността на морето и хората. Животът на моряците беше труден, особено за онези, които не бяха пригодени за него, а шансовете им да се върнат в обичаната Англия бяха нищожни. Ако постоянните падания от вантите не им струваха живота и ако успееха да оцелеят въпреки шрапнелите и оръдията, тогава оставаше алчното за плячка море, което постоянно ближеше корпуса на кораба и само дебнеше да го погълне.

И въпреки това на борда на „Морския дракон“ се беше появило едно мило момиче от високопоставено семейство, което бе издържало този тежък изпит. Реа бе изтърпяла безброй страдания при преминаването на Атлантика, а когато най-после приетата в сигурното пристанище, едва не стана жертва на жесток убиец. Но духът и остана несломим. Възхищението на Алистър към това крехко момиче нарастваше с всеки изминал ден и всеки можеше да прочете това в очите му.

Дали Реа мислеше, че този кошмар никога няма да свърши? Сигурно, след като дните минаваха, а семейството и домът й все повече се отдалечаваха. Само да можех да я успокоя, да й вдъхна кураж, каза си с болка Алистър и се закле, че докато е жив, ще се грижи за нея и ще внимава да не й се случи нищо лошо. А един ден ще я върне на семейството й. Алистър щеше да удържи обещанието си, макар че погледът му потърси несигурно лицето на капитана.

Твърде рядко му се случваше да поставя под въпрос действията на Данте Лейтън, но сега го мъчеха ужасни съмнения. Знаеше, че Хюстън Кърби мисли като него. Данте Лейтън беше трудно разгадаема личност, но в миналото Алистър винаги се беше осланял на способността му да преценява правилно хората. Много хора смятаха — и някои с право, — че капитанът на „Морския дракон“ никога не прави компромиси, нито изисква такива от другите. Той не щадеше моряците си, но не щадеше и себе си — а често беше и безмилостен. Беше изключително строг към себе си, а сега беше станал още по-взискателен, защото усещаше, че се приближава до целта на живота си — победата над смъртния враг, който го очакваше в Англия.

Данте Лейтън беше вманиачен на тази тема и ако някой посмееше да го предизвика или да застане на пътя на отмъщението му, той щеше да се разправи безмилостно с него. За съжаление именно лейди Реа Клер се беше превърнала в пречка за успеха на грижливо планираното отмъщение.

Алистър разбираше много добре, че капитанът се страхува чужди, враждебно настроени хора да не разкрият истинските му намерения. Но твърдението му, че лейди Реа Клер е способна на такава подлост, беше изцяло погрешно. Как да убеди капитана си, че момичето е напълно искрено? Алистър усещаше инстинктивно, че зад враждебното държание на Данте Лейтън се крие нещо повече от недоверие. Тук се разиграваше драма, неподдаваща се на обяснение, и тя личеше само в ожесточеността, с която се водеше двубоят между сивите и виолетовите очи.

Каквото и да се криеше зад този сблъсък, никой от двамата не беше склонен да предприеме нещо или да отстъпи. След всяка битка между двете двойки очи, след всяко изпитание на слабостите и силните страни на другия, бариерата между двамата ставаше все по-непреодолима.

Алистър измери със замислен поглед недостъпния профил на капитана си, после се обърна отново към прекрасното лице на лейди Реа Клер. Очите й бяха замъглени от спомени, очевидно мъчителни. Тъжно е, че и двамата са били сполетени от нещастие, каза си момъкът, и сега всеки се съмнява в мотивите на другия. Неговият собствен живот, с изключение на онази нещастна среща в пристанището, беше преминал без особени усложнения и разочарования и това му бе позволило да запази оптимизма си. Може би именно този оптимизъм му помагаше да гледа по-ясно на хората и събитията, за разлика от капитан Лейтън и лейди Реа Клер.

Алистър срещна погледа на Кобс и многозначително се потупа по джоба. Само след минута тихите тонове на флейта огласиха притихналата палуба.

— Сладки звуци, родни звуци — прошепна с копнеж младежът.

Реа Клер се заслуша в мъжествения баритон на шотландеца Макдоналд, който запя след флейтата. Погледна към високите мачти, които се полюляваха над главата й, към белите платна, издути от пасатите. Въздъхна, обзета от странна меланхолия, смесица от тъга и веселие.

Колко различно е това плаване, каза си тя и отново потрепери от преживяния ужас. Леденият студ в междинната палуба все още я пронизваше до кости, черният мрак ослепяваше очите й. Толкова я беше страх, че вълните на океана ще нахлуят в кораба и ще го потопят. Понякога имаше чувството, че е направила пътуване от царството на мрака към светлия ден. И макар че все още не беше свободна, а Кемъри беше на другия край на света, чувството, че ще оцелее, ставаше все по-силно — странно чувство, като се имаше предвид, че е пленница на един контрабандист и екипажа му.

Нещо я побутна по крака и когато погледна надолу, тя видя първия си приятел на борда на „Морския дракон“. Ямайка видя усмивката й и скочи на скута й още преди тя да се е навела да го вземе. Реа помилва топлата му козина и едрият котарак замърка доволно.

Младата жена въздъхна и пое дълбоко свежия морски въздух. Мекият бриз се плъзгаше изкушаващо по кожата й и тя трябваше да стисне здраво зъби, за да не се предаде на обзелото я лениво доволство. Но това беше много трудно, особено когато беше обкръжена от хора, които бе започнала да смята за приятели.

Как би могла да презира смешния дребен стюард, който я отрупваше с грижи и приготвяше специално за нея какви ли не вкусни ястия? Нима можеше да мрази момчето на име Кони Брейди, което й напомняше болезнено за Робин и непрекъснато измисляше разни игри, за да я забавлява? Ами Алистър Марлоу! Истински джентълмен, никой не би се усъмнил в това. Той й напомняше Франсис, само че брат й бе усвоил една небрежна зрелост, която Алистър никога нямаше да притежава.

Там беше и Алек Макдоналд, шотландецът, който се беше бил с прадядото на Реа при Кулодън и след като бе успял да се спаси от клането, беше потърсил щастието си в колоните. Можеше ли да се чувства заплашвана от човек, който пееше с такава пламенност, че другарите му го слушаха в захлас? Когато разбра, че тя е правнучка на Руайсърт Макденъвел от Тимередалох, сините му очи се напълниха със сълзи. И макар че беше дъщеря на английски дук, в очите на шотландеца тя беше дете на планините и той се отнасяше към нея като към член от клана си.

Най-тъжно й ставаше, когато мислеше за Кемъри и си представяше какво прави в този момент семейството й. Дали Робин пак препускаше като бесен на своето пони и го наказваха да стои затворен в стаята си? Дали Франсис все още вземаше уроци по фехтовка от дръзкия французин, или вече го беше надминал? Франсис беше забележителен фехтовач и Реа се гордееше с уменията на брат си, макар да се надяваше, че никога няма да му се наложи да ги прилага в дуел на живот и смърт с кръвожаден и жесток противник. Може би леля Мери и чичо Терънс също бяха в Кемъри и семейството тъкмо организираше пикник на открито, или пък… Не, усмихна се неволно Реа — в Англия все още беше зима и паркът беше отрупан със сняг. Пикниците в Кемъри започваха едва в късна пролет — а дотогава тя щеше да си бъде отново у дома.

Алис. Пред вътрешния й взор отново изникна ужасеното лице на момичето. Тя не беше престанала да мисли за спътницата си и често се питаше каква ли е била съдбата й. Щом се върна в Кемъри, ще разкажа на татко за Алис и той ще се погрижи да я намери и да я доведе при нас, закле се тържествено тя.

— Няма да те забравя, Алис — прошепна Реа и отново чу писъците на момичето, когато го сваляха от кораба.

— Лейди Реа Клер. — Рязък, заповеднически глас я изтръгна от нерадостните мисли. Сякаш бе усетил, че е завоювал вниманието й, Данте Лейтън понижи глас и рече с необичайна учтивост — Мога ли да поговоря с вас, лейди Реа Клер?

Реа инстинктивно се обърна към Алистър и видя съчувствието в очите му. Думите на капитана бяха заповед, не молба. Тя се надигна примирено, без да изпуска Ямайка от ръцете си. Беше напълно откровена, когато се обърна към разочарования юнга:

— Утре ще ми покажеш още веднъж възела, Кони. Макар да се боя, че никога няма да се справя.

— Но вие овладяхте другия възел, лейди Реа Клер! Ще ви науча да връзвате и този — отговори с пълна увереност Кони. Той беше убеден, че младата дама умее всичко.

— Да, момиче, пръстите ви са сръчни — похвали я и Макдоналд и издуха облак синкав дим над главата й. — Ще ви направим моряк и тогава корабният денди ще трябва да си потърси друга работа — усмихна се той и хвърли лукав поглед към Барнаби Кларк, който беше заел място до руля, но не откъсваше очи от задната палуба. — Трябва да сме благодарни, че не се движим срещу вятъра.

— Нали не мислите, че на разсъмване около кормилото се е увил сладко ухаещ орлов нокът? — попита Соумс Фитсимънс и направи толкова загрижена физиономия, че Кони Брейди се обърна като вихър, за да провери дали приятелят му не е казал истината.

— Джентълмени? Мисля, че имате известни задължения, за да стигнем навреме в Антигуа — обърна се капитанът към екипажа си. Дългото чакане го беше изнервило.

Реа прегърна Ямайка, с другата ръка се залови за парапета и се изкачи по стълбичката. Люлеенето на кораба и строгата фигура на капитана не бяха особено ободрителни. Когато за втори път се препъна в края на роклята си, две корави ръце я сграбчиха и я вдигнаха върху мостика. Господи, колко добре помнеше докосването им…

— Благодаря — прошепна задавено Реа и отбягна искрящите сиви очи, които я гледаха толкова странно. — За какво искате да говорите с мен, капитан Лейтън? — попита тя и гласът й беше като на малко момиче. Неканеният образ на десетгодишно дете със златни коси се промъкна в съзнанието на капитана и лицето му се намръщи.

Объркан от тази детска невинност, Данте присви очи и се опита да се овладее. Каза си, че тези прекрасни виолетови ириси нарочно са го погледнали толкова беззащитно.

— Боя се, че занемарих задълженията си на домакин към един гост на кораба ми. Надявам се да извините недодяланите ми маниери, но в последно време имах много грижи — започна Данте Лейтън и се усмихна по начин, който рядко оставяше равнодушни и най-закоравелите женски сърца.

Този път обаче не успя. Реа Клер не се усмихна в отговор, а сведе очи към земята и лицето й пламна от срам. Отговорът на признанието му беше недоверие и изненада. Ала когато погледите им най-после се срещнаха, в очите й се появи другият израз. Данте го беше виждал твърде често, за да го разбере погрешно. Едва тогава тя се отвърна от него и се изчерви.

Без да е казала нито дума, Данте разбра защо гостенката му се държи на разстояние от него. Той беше единственият мъж на борда на „Морския дракон“, който вече беше споделял леглото с нея. Ръцете му бяха милвали бледата й кожа, лицето му се беше заравяло в сладко ухаещата златна коса. Данте виждаше как погледът й често се спира върху устните му и знаеше, че момичето не може да забрави допира до мъжественото му тяло. А веднъж я бе уловил да докосва предпазливо устните си, преди да го погледне, и беше разбрал, че горещата му целувка е жива в паметта й.

— За мен се погрижиха много добре, капитане — отговори хладно Реа и помилва доволния Ямайка. Сякаш нарочно глезеше котарака, за да покаже колко малко значение отдава на присъствието на Данте Лейтън.

— Зная това, лейди Реа Клер — отговори с усмивка мъжът, като видя как Кони Брейди се приближава към тях с табла, на която беше поставена сребърна чаша — доказателство, че Хюстън Кърби е побързал да се скрие в камбуза. — По всичко личи, че имате щастлива ръка с децата и животните, да не говорим за оглупелите възрастни мъже.

— Мистър Кърби смята, че имате нужда от една чаша специална лимонада. Много е вкусна, макар че лекува всички болести — съобщи задъхано Кони Брейди и гордо и подаде таблата. Така й спести неудобството да отговори на подигравателната забележка на капитана.

— Благодаря ти, Кони — отговори Реа и на устните й изгря усмивката, която капитанът минути преди това напразно се беше мъчил да й изтръгне.

Ямайка подуши любопитно чашата, но тъй като съдържанието й не се оказа по вкуса му, скочи от ръката на Реа и изчезна.

— Исках да покажа на лейди Реа Клер делфините, които плуват зад нас — обясни капитанът и се усмихна на момчето, което следеше с широко отворило очи всяка глътка на девойката.

— Делфини ли? Никога не съм виждала делфини. Чела съм за тях в гръцките легенди — рече развълнувано Реа.

— Наистина ли можете да четете? — попита изненадано капитанът. Съмнението му в думите й беше повече от очевидно.

— Да, капитане, мога да чета. Умея и да пиша правилно, така че ако имате нужда от помощ при попълването на корабния дневник, с радост ще ви я окажа — отговори Реа и намекът й, че капитанът вероятно не владее добре това изкуство, беше повече от ясен.

Данте Лейтън помълча малко и дори Кони Брейди усети нарастващото напрежение между двамата. Но когато чу дълбокия смях на капитана, момчето въздъхна облекчено и пое празната чаша от ръцете на лейди Реа Клер.

— Я виж ти, нашата гостенка била образована — промърмори замислено Данте и я измери с пренебрежителен поглед. — Няма да забравя любезното ви предложение и ако се нуждая от услугите ви, с удоволствие ще се възползвам от него. Искам да ми кажете само още едно — продължи той и в очите му засвяткаха онези дяволски искри, които й бяха добре познати. — Това означава ли, че ще бъдете на мое разположение по всяко време, да речем, по обед или в полунощ? И какво още съдържат услугите, които ми предлагате така любезно? — Гласът му беше толкова тих, че Реа едва го разбра. Ала изразът му не допускаше и следа от съмнение какво е искал да каже. Кони Брейди не разбра намека на капитана си.

— Мистър Марлоу ме научи да чета. Вече мога и да пиша много добре. Един ден ще управлявам свой собствен кораб и ще нанасям курса в собствения си корабен дневник — обясни доверително той.

— Сигурен съм, че ще стане така, Кони — усмихна се Данте Лейтън. Радостта на юношата от похвалата го настрои по-приятелски към момичето, на което беше започнал да гледа като на своя подопечна. Посочи към релинга и попита: — Искате ли да видите делфините, лейди Реа? — попита тихо той и в гласа му нямаше и следа от подигравка.

— Да, разбира се… благодаря ви — промърмори колебливо Реа, която не разбираше на какво се дължи внезапната промяна в настроението му. После обаче вдигна решително брадичката си. Трябваше да се отнася учтиво към този непредвидим мъж, който държеше в свои ръце свободата й. — Кони? — попита тя, когато момчето се запъти към стълбичката.

— С ваше позволение, капитане, аз ще сляза под палубата. Мистър Кърби каза да побързам, иначе ще ме остави да беля картофи чак до утре сутринта — обясни момчето и хвърли изпълнен с копнеж поглед към младата лейди.

— Добре, Кони, щом си получил заповед, трябва да я изпълниш. Не бива да си позволяваме да гневим готвача си, иначе ще останем без вечеря — отговори Данте и си припомни, че в последно време стюардът беше постоянно в лошо настроение. — С какво е решил да ни изненада този път? — попита е усмивка той.

— Пудинг с ябълки и портокали, сър! — провикна се Кони и се понесе като вихър към кухнята.

— Юнгата ми бърза да оближе тенджерата — промърмори Данте и се ухили доволно, видял усмивката на Реа. Появата на момчето беше разведрила напрежението помежду им и мълчанието не им тежеше.

— За моряците появата на делфини зад кърмата е добра поличба. Някои твърдят, че делфините осигуряват безопасността на кораба — обясни Данте и двамата се загледаха в игривите риби, които плуваха покрай тях. Странните им викове и свиркания се смесваха със солената пяна, скърцането на мачтите и плющенето на платната.

— И вие ли вярвате в това капитан Лейтън? — попита Реа и колебливо отмести поглед от лъскавите сиви тела, които се плъзгаха по морската повърхност. Но това беше грешка, защото Данте се бе навел над нея, за да чуе думите й, и лицата им се докоснаха. Погледът на Реа бе привлечен неудържимо от чувствено извитите мъжки устни.

— Разбира се, че вярвам. Може би се подигравам на твърде много неща, лейди Реа, но никога не си позволявам да се шегувам с морето и създанията му. Ако го правех, сега нямаше да ме има. Морето е също като жената — обясни с усмивка Данте. — Може да бъде безпощадно. Ако си позволиш да сгрешиш, това означава смърт. — Съвсем естествено той посегна към дългата златна плитка и я нави около ръката си. Реа Клер загуби ума и дума — И ти ли си безпощадна, мила? — попита със странен тон той. Сивите му очи проникнаха дълбоко в душата й, сякаш търсеха там нещо, което досега му убягваше.

Когато Реа се отдръпна, от устата на мъжа се изтръгна дрезгав смях.

— Разбира се, не биваше да предявявам такива високи изисквания. Вие сте дяволски млада, лейди.

— Не чак толкова, че да не различавам справедливостта от несправедливостта, капитане. Не ви обвинявам за държанието ви в Чарлзтаун — макар че беше доста брутално — отговори Реа. Тя беше готова да погребе миналото, ако това щеше да й помогне да си върне свободата. — Заловихте ме на борда на своя кораб и тъй като сте контрабандист и знаете какво е коварство, предположихте, че зад нахълтването ми се крие най-лошото. Трябва да призная, че по онова време всичко говореше против мен, но аз се постарах да ви обясня как съм намерила картата в бутилката с вино. Все още ли вярвате, че имам други намерения спрямо вас, или, което е още по-абсурдно, желая да се сдобия с титлата ви? Уверявам ви, капитан Лейтън, че не се интересувам нито от вас, нито от скъпоценната ви карта — заяви твърдо Реа и лицето й беше открито и честно.

Само някой слепец би се усъмнил в думите й.

Капитанът на „Морския дракон“ се усмихна развеселено. Това момиче притежаваше учудваща смелост. Умееше да прощава, но стрелата й го бе улучила болезнено.

— Благодаря ви, че ме успокоихте, мила. В последно време не смеех дори да заспя, толкова ме беше страх да не се промъкнете тайно в койката ми. Трябвало е да си спестя усилията всяка вечер да заключвам вратата. Само като си помисля, че изобщо не ме е заплашвала опасност…

— Подигравайте ми се, капитане, но това е истината. Ясно ми е, че мога да я потвърдя само с думата си, но вие и без това се съмнявате във всичко, което казвам. Но думата ми е на една Доминик, а аз никога не бих опозорила това име. Баща ми ще бъде много възмутен, като узнае как държат дъщеря му в плен и я унижават — отговори високомерно Реа и вирна решително брадичка, макар че вътрешно трепереше.

— Това звучи като предупреждение. Или може би е заплаха? — попита с опасна мекота Данте.

— Приемете го като предупреждение, капитане, защото в момента си имате работа само с мен, но рано или късно ще трябва да отговаряте пред баща ми. А той е изключително опасен, когато се разгневи — продължи смело Реа, готова да заложи всичко, за да си извоюва свободата.

— Наистина ли? — попита с подчертана небрежност капитанът. — Бях сигурен, че този разговор ще бъде многообещаващ, и ето че съм възнаграден за търпението си. Е, какво предложение ще ми направите? Макар че положението ви не е особено благоприятно за преговори, скъпа моя. Съмнявам се, че сте готова да ми предложите мекото си, но неподатливо на ласки тяло. Или все пак? — попита той и топлият му дъх погали бузата й. После уви плитката още по-здраво около ръката си и пръстите му се озоваха точно под брадичката й.

— Моята свобода срещу вашия живот, капитане. Мисля, че сделката е почтена — рече тихо Реа и захапа предателски потръпващата си долна устна. Толкова я беше страх, че трепереше с цялото си тяло.

— Почтена сделка ли? — повтори със съмнение в гласа Данте. — Боя се, че преценката ви за положението е твърде различна от моята. Не съм и подозирал, че животът ми е в опасност. Да не би да искате да кажете, че трябва да очаквам нож в гърба или удар по главата, ако ви обърна гръб, скъпа? — попита той и усмивката му беше заплашителна.

— Няма от какво да се боите, капитане, освен може би от онова, което ще кажа — отвърна тихо Реа. — Само от вас зависи дали ще бъда приятел или враг. Не съм глупава и разбирам, че ако имахте достатъчно средства, никога нямаше да се унижите да се занимавате с контрабанда. А вашата титла — ако разбира се е истинска, — не ви е донесла много повече от един герб. Вие имате нужда от състояние, капитане, и аз мога да ви го осигуря.

— Така ли? — усмихна се Данте. — Простете, но не мога да повярвам в думите ви, като се има предвид при какви обстоятелства се срещнахме.

Лейди Реа Клер се изправи гордо.

— Имате остро око, сър, но не е много възпитано да ми напомняте за положението ми. Добре ще бъде и вие да запомните онова, което мама често ни съветваше: никога не преценявайте един човек само по външността — заяви твърдо тя. И мисълта за майката й вдъхна нови сили.

— Простете, милейди — промърмори съкрушено Данте, но сивите му очи святкаха подигравателно. — Вашата майка е много мъдра дама. За мен ще бъде удоволствие да се запозная с нея.

— Баща ми, дук Кемъри, вероятно ще бъде твърде щедър в благодарността си — разбира се, само в случай, че чуе от мен добри неща за вас. Великодушието му и възнаграждението, което без съмнение е определил за благополучното ми завръщане, ще означават цяло състояние за спасителя ми. Вие можете да бъдете този човек, капитане, и да заслужите солидна сума, ако ми върнете свободата. Не искам нищо от вас искам само да се върна в къщи. Толкова ли е много? — попита тихо тя и го погледна умолително в очите.

Лицето й беше толкова близо до неговото, че Данте можеше да види копринения блясък на фино очертаните вежди. Не се беше приближавал толкова до нея, откакто беше спала в прегръдката му първата нощ. Сега забеляза, че слънцето е осеяло нослето и гладките бузи с бледо златни лунички. Тя обичаше да прекарва времето си на палубата и кожата й беше добила златист тен. Косата й блестеше като лакирана. Беше толкова зашеметяващо красива, толкова различна от всички жени, които бе прегръщал досега. Тя беше като сън от отдавна отминали времена, но грозната действителност беше, че се отвращава от него и е готова на всичко, за да избяга от кораба му. И все пак — тя беше толкова близо, в ръцете му, защо трябваше да си откаже удовлетворението да я притежава?

— Може би няма да поискам от баща ви никакво богатство, лейди Реа Клер. — Гласът му беше толкова тих, като шепота на вятъра. — Може би ти, мила моя, ще ме възнаградиш сама за освобождаването си. Какво би дала, за да си върнеш свободата? Има ли цена, която не си готова да платиш? — попита той и силната му ръка в косата й задържа лицето й само на няколко сантиметра от неговото.

Реа Клер Доминик си припомни медноцветните стени на Кемъри, видя камбанките, изпъстрили зелените му морави. Видя Робин да препуска в луд галоп по брега на езерцето. Майка й и леля Мери седяха под могилите клони на стария кестен, близнаците пълзяха наоколо, Франсис и братовчедите му играеха крикет, а в далечината се виждаше фигурата на баща й, който разговаряше с арендаторите.

— Никоя цена не е прекалено висока, за да се върна при семейството си в Кемъри — проговори най-после тя.

Данте Лейтън нито за миг не изпусна от поглед гордото й лице. Дълбоките виолетови очи бяха замъглени от тъга, но той знаеше, че нито една сълза няма да се отрони от ресниците й, не и в негово присъствие. Едва когато се скриеше в каютата си, тя щеше да даде воля на чувствата, които я разкъсваха. Тя притежаваше сила на волята, учудваща за едно толкова младо момиче. Не молеше за съчувствие, нито за милост и винаги изглеждаше недосегаема. Когато корабът се заклати и я запрати към гърдите му, Данте веднага усети вътрешното й отдръпване. Тялото й беше сковано и недостъпно. Това отблъскване го ядоса и той пожела да й причини болка.

— Няма да забравя тези смели думи — пошепна в ухото й той, — когато поискам възнаграждението си. Вече се радвам на размяната. Вие сте жена, която държи на думата си, нали, мила моя? С каква гордост ми заявихте, че една Доминик никога не се отрича от даденото обещание. Надявам се, че няма да имаме проблеми — завърши тихо той и топлата му уста докосна бузата й като обещание.

Някой се покашля и Данте бързо извърна глава. Лицето на Реа пламтеше от срам. На стълбичката беше застанал Хюстън Кърби с чаша кафе в ръка и лицето му изразяваше недвусмислено обвинение.

— Май трябваше да донеса още лимонада — промърмори като на себе си той и Данте се почувства гузен. — Очевидно имате нужда от охлаждане, сър — допълни стюардът и закрачи по палубата към господаря си и Реа, които стояха и смутено го гледаха. Кърби подаде чашата на капитана и при това изля малко от горещата течност на палубата, само на сантиметър от крака му. — Кафето ви, милорд — проговори тържествено той, наблягайки на титлата, сякаш за да напомни на капитана си благородния му произход и задължението му да пази чисто името Лейтън.

Данте пусна неохотно златната плитка, пое чашата кафе и промърмори някаква благодарност. Ала стюардът не се остави да бъде заблуден и дръзко вдигна глава.

— Ако сте готова, ще ви отведа, долу, милейди — обърна се към Реа той и с усмивка й подаде ръка. — Надявам се, че ще си хапнете от бадемовите ми сладки. Занесох няколко в каютата ви. Още са съвсем топли.

Това беше умело поднесена примамка и Реа я прие с усмивка. Тя се улови за ръката на дребния стюард и му позволи да я поведе към каютата, макар че с лекота щеше да се справи и сама. Като хвърли последен обвинителен поглед към капитана си, стюардът вдиша гордо посивялата си глава и изчезна.

— Ще има ли и за нас от бадемовите сладки, мистър Кърби? — попита с гладни очи Кобс, когато двамата минаха покрай моряците. — Колко хубаво ще бъде някоя лейди постоянно да пътува с нас, нали? Така поне ще имаме по-добро ядене, вместо вечната грахова яхния — допълни той и се ухили доволно на сърдитото лице на стюарда.

— Вие сигурно ще получите нещо съвсем специално, мистър Кобс — провикна се Соумс Фитсимънс. — Най-вероятно малко селитра в моряшката чорба. Жалко, че сме толкова близо до пристанището.

Гръмогласният смях на екипажа последва ухиления стюард и Реа чак до вратата на каютата. Като видя засмения Барнаби Кларк, Кой то очевидно се готвеше да поведе светски разговор, Кърби издърпа спътницата си под палубата. Реа кимна кратко на разочарования момък и побърза да последва придружителя си.

— Чорба! — изпухтя презрително Хюстън Кърби. — Кой истински готвач би сервирал чорба при това хубаво време? Знаете ли какво е моряшка чорба, лейди Реа Клер?

— Не — отговори равнодушно младата жена. Мислите й бяха заети с нещо съвсем друго. Кабината, в която се беше настанила, беше съвсем мъничка и й беше отстъпена от Алистър Марлоу. След като Реа се възстанови от треската, той беше настоял да я настанят в отделна кабина и бе подкрепен многословно от Хюстън Кърби, който упорито повтаряше, че една дама се нуждае от местенце за уединение, което и без това се намира много трудно на борда на един кораб. Преместването й от каютата на капитана в тази на мистър Марлоу се очакваше и от екипажа. Моряците щяха да се учудят безкрайно, ако не го беше направила, защото я смятаха за истинска лейди. Сега Алистър Марлоу споделяше каютата със Соумс Фитсимънс, макар че и тя беше същата кутийка. В края на коридора имаше още една врата, към капитанската каюта, където Реа влизаше само във времето за хранене.

— Ей сега ще ви обясня. Моряшката чорба се приготвя по най-различни начини — започна словоохотливо Кърби. — В нея се слага всичко, каквото има на борда, най-често пушено месо, лук и картофи, смесени с корабен сухар. Не е много апетитно в сравнение с онова, което готвя аз, но иначе е вкусно и засища, а когато има буря, е направо незаменимо. Така, а сега си починете малко. След един час ще сервирам вечерята и за вас ще има парче крехко пилешко. Това е един от специалитетите ми, а сосът ще бъде моята изненада за вас. Да знаете, че печеното агне по креолски, което правя, е най-доброто в цяла Западна Индия, нищо, че ви го казвам сам. А щом хвърлим котва в Антигуа, ще купя пресен ананас. Сам ще го избера, защото зная кои плодове са най-пресни, и тогава ще ви опека ананасов сладкиш. Няма втори по света като него, да го знаете. Сигурно малкият ви брат ще полудее по него. Това е любимият сладкиш на капитана и… — Като видя израза на лицето й, Хюстън Карби млъкна засрамено. Тази негова проклета бъбривост.

— Вижте, милейди, капитанът е труден човек и аз няма да го отричам. Служа на семейството му вече половин столетие и със сигурност нямаше да остана при него, ако не беше добър човек, но когато нещо не му е по угодата, става дяволски кисел, разбирате ли? Половината от онова, което казва, всъщност не го мисли, затова не си го слагайте на сърцето. Имате много приятели на борда и никой от тях няма да допусне да ви сторят зло — заключи със сериозно лице той.

— Тогава ми помогнете да избягам, щом хвърлим котва в Антигуа — прошепна отчаяно Реа и хвърли страхлив поглед към кърмата. Страхът й от капитана беше повече от очевиден.

— О, милейди, мъчно ми е да ви гледам такава, повярвайте, но не мога да направя нищо. Аз съм верен на капитана си и макар че невинаги съм съгласен с онова, което прави, бих предпочел да умра, вместо да го предам — обясни просто дребният стюард и Реа изпита уважение към него.

— Не искам да предавате капитана си, мистър Кърби — прошепна с тих, но толкова настойчив глас тя, че стюардът се стресна. Хора, притиснати до стената, често действаха необмислено. — Искам само едно — свободата си. Няма да кажа как съм се озовала в Антигуа. Няма да обвиня никого и за нищо — обеща Реа. — Имате думата ми, мистър Кърби. Вие и всички останали на борда бяхте толкова мили с мен, как бих могла да сторя нещо, което да ви навреди?

— О, милейди, наистина е страшно, че трябваше да преживеете всичко това. Вие сте толкова изискана млада дама, но… — Кърби замълча и мълчанието му изпълни каютата.

— Но не можете да сторите нищо за мен — завърши с треперещи устни Реа, после обърна гръб на нещастния малък човек и от гърлото й се изтръгна задавено ридание. Дори не забеляза таблата с топли бадемови сладки, опечени специално за нея.

Хюстън Кърби се взираше като замаян в потръпващите й рамене и тесния гръб. Това момиче изглеждаше толкова младо и крехко, толкова самотно. Мекото му сърце преливаше от съчувствие и той протегна ръка, за да я погали по рамото. Но спря на половината път, въздъхна, обърна се и излезе от малката каюта. Не можеше да й каже нищо, което да я утеши.

Рея чу как вратата тихо се затвори зад гърба й и даде валя на сълзите си. Бадемовите сладки бавно изстиваха. Тя се свлече на койката си и зарови лице в треперещите си ръце.

— Какво да нравя, Господи, какво да правя? — изхълца тя и в гласа й прозвуча безнадеждност.

Трябваше да избяга. Трябваше да се махне от капитана на „Морския дракон“, преди да е станало много късно.

— Те не разбират — продължи да плаче тя, припомнила си вниманието, с което я отрупваше екипажът. — Те не виждат какво става пред очите им. — Реа се изсмя рязко и ако дук и дукеса Кемъри бяха видели дъщеря си в този момент, сигурно щяха да се ужасят от циничния израз в толкова меките някога виолетови очи и от горчивината в сладкия глас — Как ще ме защитят от самата мен? — прошепна тя и за пръв път се осмели да изрече гласно съмненията, които я мъчеха от първата, съдбоносна среща с Данте Лейтън. Само тя осъзнаваше в пълен размер опасността, която представляваше присъствието й на борда.

Все още не можеше да проумее напълно какво става с нея. Понякога й се струваше, че Данте Лейтън я държи в плен с помощта на някаква жестока магия. Макар че говореше и се движеше, тя не беше същата Реа Клер Доминик като някога. Вече не се познаваше — и нямаше доверие в самата себе си.

Колко ниско беше паднала тази лейди Реа Клер, някога толкова горда и самоуверена! Никога не беше помисляла, че животът й ще се развие по този начин. Бъдещето й изглеждаше ясно и определено. Никога не беше предполагала, че жената в нея ще се събуди толкова внезапно, толкова бурно. Именно това беше, което я караше да трепери от страх.

Ако Данте Лейтън беше някой непоносим самохвалко или корумпиран негодник, който се отнасяше жестоко с екипажа си, всичко щеше да бъде много по-просто. Тогава щеше да го презре веднъж завинаги. Ако я беше взел насила, щеше да се хвърли в морето. Не, той беше съвсем различен.

А това означаваше, че е много по-опасен. Красивото, обрулено от вятъра лице и ясните сиви очи властно я привличаха. Изисканите маниери прикриваха умело истинската му същност. Щом беше оцелял толкова дълго в този опасен занаят, сигурно беше твърд като стомана.

Реа легна на койката си, сложи ръце зад главата си, устреми поглед към тавана и се опита да намери обяснение за странната привлекателна сила, която Данте Лейтън упражняваше върху нея. Още от първия миг инстинктът я предупреждаваше да се пази. Сигурно не беше само заради съвършените му класически черти. Уесли Лотън също беше красив мъж. Но когато ръката му я докосваше, по вените й не потичаше огън. Граф Рендейл много държеше на доброто си име и се гордееше с положението си в обществото, затова никога не би се осмелил да си позволи волности с една лейди. А това означаваше, че докосванията му са били по-скоро случайни. Уесли беше толкова внимателен, каза си с тъга Реа и си припомни ужасеното му лице в мига, когато куршумът на убиеца го простря на земята.

Капитанът на „Морския дракон“ обаче изпитваше огромно удоволствие да тъпче правилата на етикета. Непрекъснато се шегуваше с учтивостта, на която Уесли Лотън държеше толкова много. Ако можеше да го види как се катери по такелажа и как общува с простите матроси — джентълмен, чиято титла беше с по-висок ранг от неговата, — граф Рендейл сигурно щеше да се ужаси и да си позволи необичайно остри забележки. Реа си припомни как капитанът стоеше на кърмата, шибан от бурния морски вятър, и се взираше към люлеещите се мачти, как един ден се беше заловил здраво за брамрейката и завързваше голямото платно. Босите му крака се бяха заровили във въжетата. Носеше само тесен кожен панталон и широкият му гръб блестеше като мед.

В първия момент тя си бе помислила, че този човек е луд. Защо вършеше това, след като не беше негова работа? Но докато го наблюдаваше, направи изненадващото откритие, че Данте Лейтън се забавлява. Да, дори се усмихваше, докато се опитваше да запази равновесие върху люлеещите се въжета. Когато слезе, проправяйки си умело път сред плющящите платна, Реа видя, че очите му са блеснали от вълнение. Беше приел предизвикателството и бе излязъл победител, но въпреки това не намираше покой и търсеше нови, още по-опасни изпитания за смелостта и сръчността си.

Данте Лейтън беше мъж, който ковеше сам съдбата си и се възправяше срещу риска с царствено безсрамие. Беше готов на всичко, за да постите целта, която сам си беше поставил. Реа имаше чувството, че когато се качва на мачтите, капитанът е готов да се пребори дори с небесните сили.

Младата жена затвори очи и остави мислите си да се носят без посока с приспиващото люлеене на морските вълни. Колкото повече наблюдаваше Данте Лейтън, толкова по-силно ставаше впечатлението, че нещо в него й е много близко. Имаше странното усещане, че вече е виждала това лице, че го познава от най-ранно детство, но чак сега, докато лежеше и размишляваше, изведнъж се сети защо капитанът на „Морския дракон“ я привлича с такава сила.

Още като дете обичаше да стои в дългата галерия на Кемъри и да се взира замечтано в портрета на един от предните си, живял по времето на Елизабет I и натрупал богатство с пиратски и корсарски набези. Приликата между двамата мъже не беше свързана с външния им вид. Прадядо й беше много по-тъмен, докато очите на Данте Лейтън бяха бледи и кристално ясни. Но това нямаше значение. Предизвикателният поглед ги правеше братя по съдба, сродни души. И макар че нейният роднина беше живял преди две столетия, сега Данте Лейтън вършеше точно онова, което някога беше вършил той.

И двамата бяха дръзки авантюристи, които търсеха опасността и предизвикваха съдбата и враговете си. Силата им беше във внезапното нападение. Бяха готови да влязат дори в огъня на ада, ако това ги доближаваше до целта им.

Реа се усмихна и усети невероятно облекчение. Най-после започваше да разбира какво става в сърцето й. Години наред беше изпитвала магическата привлекателна сила на портрета в Кемъри. Беше се влюбила в своя прадядо и сега беше пренесла това чувство — детинско и глупаво — върху един човек от плът и кръв само защото приличаше на портрета. Аз не съм влюбена в Данте Лейтън, каза си решително тя, обичам само спомена за един човек от друго столетие.

Тя изтри сълзите си и се засмя с глас. От раменете й падна тежък товар. Най-после бе успяла да се освободи от дяволската магия на Данте Лейтън.

Тя почувства нещо меко да се трие в бузата й и скочи.

— О, Ямайка — прошепна облекчено тя и с изненада забеляза, че вратата е отворена. Ямайка знаеше как да си открадне парче месо от камбуза или някоя вкусна хапка от чинията, когато никой не го гледаше, но още не се беше научил да отваря вратите на каютите.

В този миг на вратата се появи Кони Брейди и когато видя зачервените й очи, лицето му помрачил.

— Плакали сте, милейди, нали? — попита обвинително ой. — Защо? — Момчето не можеше да разбере как някой може да бъде нещастен на борда на „Морския дракон“.

— Тъгувам за дома — обясни просто Реа. — Ти никога ли не плачеш за родния си дом, Кони?

— Не — отговори честно момчето, много изненадано от въпроса.

— А аз си мислех, че семейството ти липсва. Сигурна съм, че родителите ти се тревожат много, когато си в открито море — рече Реа, която нямаше представа за съдбата на Кони.

— Мама умря, преди да навърша пет, а татко беше моряк. Излезе в открито море и вече не се върна. Сигурно ми е в кръвта.

— Къде си роден, Кони? — попита съчувствено Реа и си помисли, че това момче е преживяло много повече от брат й Робин.

— В Бристол, но татко беше пади.

— Какво е това?

— Ирландец, милейди. Веднъж слязъл от кораба, запознал се с мама, но вдигнал котва още преди да се родя аз. Така и не чухме нищо за него.

— Откога плаваш по море, Кони? — Реа не можеше да разбере как момчето може да изглежда толкова доволно.

— Май станаха пет години. Бях само на шест, когато за първи път се наех на един кораб — малко след като мама умря. Казах си, че е по-добре на кораба, отколкото в сиропиталище или да слугувам на чужди хора. Съдията искаше да ме даде в приют, защото нямам семейство, но аз избягах през нощта и не се върнах никога вече, макар че… — Кони млъкна и се изчерви като домат, когато забеляза любопитния поглед на Реа.

— Макар че какво? — попита с усмивка тя. — Има ли място, където ти се иска да отидеш? Сигурно си видял много интересни градове и земи. Хайде, довери ми тайната си. Няма да те издам. Никога не съм съобщавала на татко за лудориите на братята си. Няма ли да ми кажеш? — настоя Реа и гласът й звучеше толкова убедително, че Кони се разтопи като сняг на слънце. Как можеше да откаже нещо на такава мита лейди?

— Ами… — проговори плахо той и се изчерви още повече. — Иска ми се да видя Кемъри. Така красиво го описвате, че…

— Ще го видиш, Кони — обеща Реа, трогната от изповедта му. — Най-официално те каня да посетиш Кемъри, когато желаеш.

Кони Брейди спря да диша.

— Нали не се шегувате, милейди? Истината ли казвате? Каните ли ме в Кемъри?

— Давам ти честната си дума — успокои го засмяно Реа. — Разбира се, ако се върна някога там — продължи повече на себе си тя, ала Кони я чу и се ухили с цялото си лице.

— О, лейди Реа, капитанът ще ви позволи да слезете в Антигуа, това е сигурно. Ще вземете някой кораб, ще се върнете в Кемъри, а когато „Морският дракон“ влезе в английски води, аз… Ами, може да ни е на път и тогава…

— Тогава ще дойдеш у нас и ще стоиш цял месец — завърши развеселено Реа. Малкият юнга вече беше обмислил всички подробности.

— Мислите ли, че брат ви ще ми позволи да пояздя понито? — попита плахо Кони.

— Робин не решава това сам — отговори Реа, но като видя разочарованието му, побърза да обясни: — Шопитий сам ще реши дали да ги позволи да се качиш на гърба му, Кони. Той е доста своенравно пони, но мисля, че се е понаучил на някои неща. — Тя забеляза едва сега вързопа в ръката на момчето и попита любопитно: — Какво носиш, Кони?

Лицето на момчето стана още по-червено.

— О, милейди, мистър Кърби ще ме убие, че се забавих! Какво ли си е помислил за мен! Сигурно стои на палубата с другите и чака да чуе харесало ли ви е или не. Аз чуках, няколко пъти чуках, но като не ви чух да отговорите, просто влязох. Освен това — той хвърли развеселен поглед към изтегнатия на койката Ямайка, — този приятел също искаше да влезе, а той е много нетърпелив.

— Съжалявам, че не съм те чула — отговори учтиво Реа, която не откъсваше очи от странния вързоп.

— Нищо чудно, щом сте плакали — отговори не съвсем тактично Кони.

— Нека това остане наша тайна, Кони — помоли Реа.

— Разбира се, милейди, няма да ви издам, но мисля, че това тук ще ви развесели — предрече момчето и плахо сложи в ръцете й грижливо сгънатия пакет.

— Какво е това?

— Отворете го, милейди! — Очите на Кони блестяха от вълнение. — Мистър Кърби много искаше да дойде с мен, но каза, че не е прилично, затова да ви го донеса аз. Разбира се, с почитанията на целия екипаж. Ние всички взехме участие, или поне тези, които имаха нещо излишно, лейди Реа — обясни гордо Кони и проследи с блеснали очи как Реа развива полата и елечето, ушити специално за нея от Хюстън Кърби.

Очите на девойката се напълниха със сълзи. Разноцветни парчета кожа бяха грижливо съшити в разкошна пола. Краищата й бяха с различна дължина, в зависимост от това докъде бяха стигнали отделните парчета. В Англия подобна одежда можеше да се сметне подходяща най-много за бал с маски.

— Не ви ли харесва, милейди? — попита загрижено Кони, потиснат от сълзите в очите й. — Ей тези двете парчета — обясни усърдно той — са от моите панталони! — Момчешкият му глас трепереше от вълнение, защото все още не разбираше приема ли се подаръкът на екипажа или не. — Нали няма да се разплачете пак? — пошепна плахо той и се опита да проумее кое е толкова вълнуващо.

— О, Кони! — прошепна трогнато Реа и го прегърна. А когато го целуна по бузата, момчето се почувства на седмото небе от радост. — Това е най-хубавият и най-смислен подарък, който съм получавала някога.

Кони Брейди се ухили до уши и лицето му заприлича на пълна луна.

— Има и още нещо, милейди — допълни той, защото вече не издържаше.

— Но, Кони, моряците не биваше да жертват панталоните си заради мен — проговори с мек укор Реа. — Сигурно им е излязло много скъпо.

Кони очевидно намери начина й на изразяване за много смешен, защото едва удържа хихикането си.

— О, милейди, хората от „Морския дракон“ казаха, че за тях е чест да се дигнат от панталоните си, за да имате нещо прилично за обличане, извинявайте за израза — прибави бързо той, когато осъзна, че думите му са прозвучали обидно. — Освен това мистър Кърби им заяви, че капитанът с радост ще го обезщети за загубата на панталоните, понеже повечето имат само по един.

— Както виждам, мистър Кърби е не само отличен шивач, но и умее да накланя везните в своя полза — отбеляза с усмивка Реа. Капитанът обаче нямаше да се зарадва чак толкова, когато му представеха сметката. Дори беше съмнително, че е знаел за подаръка на екипажа си. — Нима капитанът също даде парче кожа за полата ми? — опита тя и зарадвано приглади меката дреха, ушита от разноцветни парчета в бежово, ръждивочервено и кафяво. Като цяло, съчетанието им беше много хармонично.

— О, да, милейди, помня как мистър Кърби каза, че парчето има много подходяща форма и цвят за мястото, което му липсвало. Само че не помня точно къде беше така, а това го направи мистър Макдоналд — прибави Кони, като забеляза, че Реа оглежда недоверчиво двете парчета корава кожа, изрязани по формата на стъпалото и снабдени с дълги кожени ремъци. — Изглежда доста сложно, милейди, но мистър Макдоналд каза да го сложите на стъпалата си, да кръстосате кожените каишки и да ги вържете здраво. Така и чорапите ви няма да падат. Мистър Макдоналд каза, че ботушките ви сигурно са много неудобни.

Последното, което Реа извади от пакета, беше красива ленена блузка. Прекрасно ушита, с тънки като паяжина дантели на деколтето и ръкавите.

— Каква прекрасна блуза — пошепна девойката и затаи дъх, когато забеляза пъстрите панделки, увити в блузката. Яркочервени, смарагдовозелени, жълти, виолетови и сапфиреносини. — О, Кони — въздъхна тя, — откъде намерихте тези чудни панделки?

— Те са от мистър Фитсимънс — отвърна момчето и погледна с възхищение младата лейди, която бе допряла панделките до косата си и му се усмихваше кокетно. — Кобс каза, че мистър Фитсимънс искал да ги отнесе на някаква кокотка в Сейнт Еустатиус, която ухажвал от цяла вечност насам.

— О! — прошепна Реа и устните й потръпнаха. — Надявам се, че мистър Фитсимънс няма да съжалява за загубата на панделките. Особено след като ги е купил за друга дама…

— Ами, ами! — възрази възбудено Кони Брейди. — Първо, тя изобщо не е лейди, както каза Лонгакрес, и второ, мистър Фитсимънс се закле, че няма да даде и пени повече за малката уличница. — Юнгата Кони Брейди, който повтаряше дословно всичко, което беше чул от моряците, този път осъзна дързостта си и пламна от срам. Гласът му прозвуча несигурно: — Освен това тя сигурно има цяло сандъче с панделки.

— Моля те да предадеш на мистър Фитсимънс най-сърдечната ми благодарност за тази жертва — усмихна се Реа и се направи, че не е чула забележката му.

— Разбира се, ще го направя, милейди — обеща усърдно Кони, зарадван, че не я е обидил. — Сега обаче трябва да бягам при мистър Кърби, който сигурно вече кипи от гняв. Освен това ме е страх, че някой ще ме изпревари и ще оближе тенджерата. Мистър Кърби ми я обеща, но когато става въпрос за пудинг от портокали и ябълки, всичко може да се очаква. — Кони изкриви лице. Как можа да забрави камбуза и очакващата го тенджера от пудинга!

— Хайде, побързай, Кони — засмя се Реа и виолетовите й очи грейнаха от радост. — Много ти благодаря за всичко. Ти си ми много скъп.

Кони съвсем се смути, но очите му заблестяха. Никой не му беше казвал толкова хубаво нещо.

— За всички ни беше удоволствие, милейди — промърмори едва чуто той, после се обърна и изскочи от малката каюта с такава бързина, че краката му сякаш не се докосваха до пода.

— О, Ямайка, виж какво ми подариха — въздъхна щастливо Реа и отново помилва меката кожа на новата си пола. После грабна една зелена панделка и я уви около шията на големия котарак, но тя изобщо не подхождаше на високомерната му физиономия. — Много съжалявам, миличък — засмя се девойката и я издърпа — Аз ще си я сложа.

Реа беше безкрайно щастлива от подаръка на екипажа. Дано само й станеше, защото Хюстън Кърби не й беше взела мярка. Реа не беше сигурна кой щеше да се разочарова повече — тя или моряците, — ако не можеше да се появи на палубата в новия си тоалет. Без да пророни дори сълза, тя се освободи от зелената кадифена пола и жакета, които носеше вече месеци. Развърза с треперещи пръсти панделките на фустата си и я пусна на пода. Тук, в тропиците, нямаше нужда от нея. Изправи се само по долна риза и корсет от мек лен, грабна новата пола и я облече. На талията и ставаше съвсем точно. Полата беше много по-тясна, отколкото беше свикната, но лекият, мек материал й позволяваше свобода на движение, непозната досега. Имаше чувството, че е облякла някой от панталоните, от частите, на които беше съшита полата й. Краищата й бяха наистина неравни, отзад висяха до петите, но пък отпред стигаха едва до средата на прасеца. Вероятно Хюстън Кърби не разполагаше с достатъчно кожа.

Реа приглади меката блуза, после я нахлузи презглава и пъхна ръце в късите буфан ръкави с широка дантела. Нагласи корсета и изгледа ужасено дълбокото деколте, което разкриваше меката закръгленост на гърдите й. Канфийлд щеше да се ядоса, може би дори щеше да припадне. Реа помнеше отлично колко много държеше камериерката й на правилата на приличието.

Дребният стюард наистина имаше остро око, защото и блузата й стоеше чудесно. Талията се стягаше с колан от сплетени кожени върви, подбрани да подхождат по цвят на панделките за косата. Стегната с колана, блузата изглеждаше чудесно.

Реа се завъртя весело и се почувства като съвсем друг човек. Когато спря да танцува, реши, че за новия тоалет трябва да измисли и нова прическа. Със сериозно изражение извади ръчното огледалце, което Алистър Марлоу беше имал добрината да й остави. Погледна се в огледалото и се уплаши. Едва сега осъзна, че Канфийлд щеше да получи удар, ако можеше да види златистия оттенък, който беше придобил толкова скъпоценният блед тен на любимката й. Канфийлд винаги я заплашваше със сок от краставици и лимони, когато я видеше да се измъква навън без шапка и ръкавици. Сега обаче Реа си пожела старата камериерка да е до нея, за да й помага. С удоволствие щеше да понесе дори безкрайното й бъбрене.

Реа разплете дебелата си плитка, взе още една скъпоценна вещ, четката за коса, измъкната незнайно откъде от добрия Хюстън Кърби, и започна да четка косата си. Огледа се критично в огледалото и се опита да си представи какво би направила Канфийлд, за да укроти тази буйна грива. Раздели косата си на кичури, изплете шест плитки, вплитайки в тях разноцветните панделки и ги завърза над ушите, така че се образуваха златни пръстени, които легнаха меко върху голите рамене.

Реа много хареса творението си, макар че всеки лондонски фризьор би го сметнал за твърде нецивилизовано. Тъкмо беше напъхала краката си в сандалите и затягаше ремъците около обутите си в копринени чорапи крака, когато корабната камбана възвести смяната на вахтата и призова за вечеря в капитанската каюта.

Реа пое дълбоко въздух и излезе от кабината си. Първото й появяване в новите дрехи я правеше нервна — странно чувство за човек, свикнал да се преоблича по няколко пъти на ден. До днес никога не се беше замисляла за вида си, а сега почти се боеше от мига, когато светлосивите очи на капитана щяха да я измерят със смущаваща острота.

Окуражена от мисълта, че вече има обяснение за чувствата си към капитана на „Морския дракон“, тя си каза, че ще се справи с всяко предизвикателство. Ала сърцето й изневери — когато наближи вратата на капитанската каюта и чу тих смях и звънтене на чаши, то заби като лудо. Реа преглътна и почука съвсем тихо. Много й се искаше да се обърне и да си тръгне. След един безкрайно дълъг миг се чуха стъпки, вратата се отвори и младият Алистър Марлоу се вцепени от изненада.

— Лейди Реа — прошепна той, когато си възвърна дар слово, ала беше безсилен да опише зашеметяващото преобразяване на момичето, с което само преди два часа беше седял на палубата.

— Мистър Марлоу — отвърна развеселено Реа, — мога ли да вляза и да се присъединя към компанията, сър?

Алистър Марлоу се изчерви до корените на косата си и бързо отстъпи настрана, за да пропусне неземното видение. После затвори вратата и се обърна, за да види как капитанът ще реагира на гостенката си.

Данте беше облечен в гълъбовосив платнен костюм със златни копчета, жилетка от брокат, сиви копринени чорапи и обувки със златни токи. Тази вечер изглеждаше съвсем като един от отегчените млади аристократи, които водеха светски разговор в някой салон, преди да седнат на масата. Кестенявите му къдрици, обичайно разрошени от вятъра, бяха сресани назад и вързани на тила с черна кадифена панделка. Той отпи глътка вино от сребърната си чаша и всички присъстващи можаха да видят колко фина е дантелата на маншета му и как се дипли около силната му китка. Реа хвърли бърз поглед към блузата си, защото едва сега осъзна откъде е взет материалът за нея. Как ли беше реагирал капитанът при загубата на една от ризите си?

Данте Лейтън забеляза, че Соумс Фитсимънс внезапно е престанал да следи разговора и се е ухилил до ушите. Проследи погледа му и замръзна на мястото си. Не беше очаквал тази гледка.

— О! — прошепна почтително Соумс Фитсимънс, извъртя очи към тавана и скръсти ръце като за молитва. — Вярно било. Знаех си аз, че един ден молитвите ми ще бъдат чути.

— Кое е вярно? — попита любопитно Алистър Марлоу, зает да наблюдава лицата на мъжете.

— Че има нереиди. Честно казано, историята за морските нимфи винаги ми е харесвала, но нямах представа каква смъртоносна магия излъчват тази същества. Сърцето ми направи огромен скок при вида ви, милейди — заяви тържествено Соумс, притисна ръка до гърдите си, прекоси кабината и се поклони дълбоко пред нея, преди да поднесе ръката й към устните си.

Когато се изправи, откри пъстрите панделки в косата й и шумно въздъхна.

— Вие сте истинска лейди, мила, щом се възползвахте от подаръка на един беден ирландец. Само да можех да изразя с думи какво чувства един мъж, когато види, че носят панделките му, то е…

— Абсолютно сигурно е, че ще се опитате да й обясните, мистър Фитсимънс — отбеляза Алистър и имитацията на красноречивия ирландец беше изключително сполучлива. Целта на упражнението обаче беше да спре потока на речта му, преди и без това изчервилата се лейди Реа Клер да се обърка напълно.

— Сърцето ми се стопли, да — продължи невъзмутимо Соумс Фитсимънс и черните му очи засвяткаха от удоволствие. Още по-силно вълнение го обзе, когато видя едно специално парче кожа точно върху бедрото на младата лейди. — О, това вече е прекалено много, дори за моята ирландска душа. Да знам, че парче от любимия ми панталон докосва една толкова красива и мека кожа като вашата, милейди.

— Май ще бъде най-добре да се качите на палубата и да вземете малко чист въздух, мистър Фитсимънс — предложи спокойно Данте Лейтън и пристъпи напред, без да сваля очи от Реа. — Вероятно сте пил повече вино, отколкото обикновено, и то ви се е качило в главата.

— О, капитане, вие сте много твърд мъж. Не разбирате ли, че при вида на тази красавица келтската ми кръв просто закипя? Затова и си позволих да се изкажа — отговори непоправимият ирландец и изгледа с тъга парчето кожа. — Освен това мисля — прибави без разкаяние той, — че познавам дантелата, която краси деколтето на младата дама, и съм почти уверен, че вие също се отдавате на мечтания, капитане.

— Мисля, че е най-добре да предложите чаша мадейра на лейди Реа Клер — намеси се Алистър. Необмислените думи на ирландеца бяха като надвиснал меч над главата му. Какъв лош късмет, каза си недоволно Алистър, защото на борда нямаше друг моряк, толкова предан на капитана си като Соумс Фитсимънс Този път обаче беше отишъл твърде далеч. Обичайно капитанът отговаряше на остротите му по същия начин — разбира се, приятелски, тъй като всеки се възхищаваше на другия.

Соумс Фитсимънс веднага усети растящото недоволство на Данте Лейтън и мъдро се оттегли настрана, за да налее мадейра за младата лейди. Умните му очи не се отделяха от лицето на капитана. Всеки на борда знаеше, че Данте Лейтън има трудности с младата дама. Хюстън Кърби не беше единственият, който предполагаше, че между двамата има повече, отколкото се вижда на пръв поглед, и някои от моряците вече се обзалагаха колко време ще мине, докато капитанът я прелъсти.

Точно там беше проблемът, и то не само за Данте Лейтън и лейди Реа Клер, но и за целия екипаж: бяха се казали много лоши думи, беше се стигнало дори до сбиване, докато се водеше разговор за честта на младата лейди. Все пак тя не беше проститутка или дама със съмнителна слава в обществото.

Положението наистина беше трудно, защото екипажът гореше от желание капитанът да се обвърже по-тясно с младата лейди. Ала всички се тревожеха за обстоятелствата, при които можеше да се осъществи едно такова свързване. Според моряците капитанът не можеше да си намери по-добра съпруга, а младата дама — по-великолепен съпруг. Да, щеше да бъде прекрасно да разлюлеят сватбените камбани, но тъй като Антигуа вече се виждаше, а лейди Реа Клер гореше от желание да се върне в Англия и капитанът се разхождаше като тигър в клетка, не беше много ясно какво ще стане. Ако наистина искаше да я направи своя жена, капитанът не биваше да губи повече време. Всички виждаха как я гледаше, следователно изпитваше нещо към нея. При тази мисъл Соумс Фитсимънс въздъхна, отчасти от завист, отчасти от тревога.

— Честно казано, мистър Фитсимънс, тъкмо си мислех какъв добър вкус има лейди Реа — рече небрежно Данте Лейтън.

— Така е, капитане — съгласи се ухилено първият подофицер и поднесе мадейрата на Реа. Слава Богу, капитанът беше подминал с мълчание недискретността му.

— Благодаря ви за панделките, мистър Фитсимънс. Кони ми разказа, че сте настояли да ми ги подарите — заговори съвсем сериозно Реа, сякаш беше получила скъпоценен дар. — Не знам как да благодаря на вас и на целия екипаж за този тоалет. Много мило от ваша страна, а и, както ми разказа Кони, било е голяма жертва. Никога няма да забравя щедростта ви — прошепна трогнато тя и помилва меката кожена пола. Соумс Фитсимънс и Алистър засияха от радост.

— Момчето говори твърде много — промълви благоразумно Алистър.

— Аз обаче твърдя, че все пак не е казал достатъчно — намеси се с усмивка Данте и острите му очи обходиха прелестната фигура на младата дама. Едно чисто ново канелено парче кожа се увиваше меко около хълбока и — Аз май съм единственият човек на борда на този кораб, който не е знаел нищо за това похвално начинание. Това ми изглежда твърде необикновено, след като очевадно съм допринесъл немалко за създаването на този тоалет.

— Е, това е привилегията на капитана и ние всички сме позеленели от завист — призна с намигване Соумс Фитсимънс, като видя как Данте протегна ръка и докосна дантелата на късия ръкав.

— Без съмнение, Хюстън Кърби е изиграл решаваща роля — предположи с усмивка капитанът. Той познаваше добре стюарда си и беше сигурен, че нищо на борда на „Морския дракон“ не се извършва без негово знание.

Сякаш беше стоял зад вратата в очакване да чуе името си, Хюстън Кърби влезе в капитанската каюта. Тежката табла едва се крепеше на ръцете му. Кони Брейди го следваше по петите, устремил поглед в голямата купа, която носеше с грижовността на дете. Затова не успя да види как при вида на лейди Реа дребният стюард внезапно спря и се ухили с цялото си лице. Кони се удари с такава сила в гърба на Кърби, че супникът едва не се изля върху гърба на стюарда. Данте Лейтън успя да го улови в последния момент и го задържа, преди да падне на пода.

Хюстън Кърби и без това имаше достатъчно трудности с голямата табла, така че не се засегна от несръчността на Кони. За съжаление нищо не беше в състояние да спре езика му, когато ядно изсъска през рамо:

— Мастър Брейди! Какво, по дяволите, си въобразяваш? Нямаш ли очи на главата си, та не виждаш, че спрях?

— По-скоро вашите очи бяха тези, които не гледаха право напред, Кърби — отбеляза Данте и внимателно постави супника на масата. — Няма нищо, Кони — усмихна се той, за да успокои уплашеното момче.

— Може и да сте прав, капитане — призна Кърби и намигна на Кони, защото не беше в характера му да отправя несправедливи обвинения. Погледът му отново се устреми към Реа и лицето му грейна като пълна луна, докато оглеждаше резултата от усилията си.

— Гледайте я, колкото си искате — засмя се Данте и нос от ръцете му люлеещата се табла. — Както разбрах, именно вие сте отговорен за преобразяването на нашата гостенка.

— Много ви благодаря, Кърби — усмихна се Реа, втурна се към смутения стюард и сърдечно го прегърна. — Наистина не биваше да си правите толкова труд.

— Но това беше нищо, милейди — проговори задавено Хюстън Кърби, забравил дългите нощи, когато седеше и шиеше на трепкащата светлина на една-единствена свещ, и още по-дългите дни на палубата с конец и игла.

— Вижте как добре ми стои — засмя се Реа и се завърти пред него, за да му даде възможност да се възхити на майсторството си. — Но как, за Бога, го направихте, без да ми вземете мярка? — попита с уважение тя.

— Да, Кърби, моля ви, разкрийте тайната си — присъедини се към нея Данте и погледът му се спря върху меката закръгленост на гърдите й, едва прикрита от деколтето.

— Няма никаква тайна, милорд — отвърна Кърби, без да се поддава на предизвикателството. — Взех мярка, когато почиствах дрехите на лейди Реа Клер. Не беше трудно, просто трябваше малко да побързам, за да го ушия, преди да стигнем в Антигуа. Исках да ви видя в тях, преди да напуснете „Морския дракон“ — завърши Кърби с многозначителен поглед към капитана.

— О, да, удоволствието да ви направим услуга обезщети стократно загубата на един панталон, милейди — намеси се Соумс Фитсимънс и вдигна чашата си. — Пия за скорошното ви завръщане в Англия, лейди Реа Клер — прибави с тъжен поглед той. — Макар че ще усещаме болезнено липсата ви, когато напуснем Антигуа.

Алистър също се присъедини към тоста, макар да знаеше какво е мнението на капитана по този въпрос.

— И аз ви желая сигурно пътуване към дома, лейди Реа — промърмори Данте и изпи на един дъх чашата си.

Когато Реа вдигна чашата си, погледите им се срещнаха и тя осъзна, че капитанът не беше назовал времето на отпътуването й. Реа отпи голяма глътка мадейра. Не харесваше вкуса, но алкохолът й вдъхваше кураж да не отбягва синьо-сивия поглед на мъжа. Изпълнена с убеждението, че ще може да му устои, тя си позволи лека усмивка и дръзко отговори на погледа му. Данте никога не беше виждал този израз в очите й и остана възхитен от него. Вдигна мълчаливо напълнената си чаша срещу нея, сякаш бе приел предизвикателството.

Кърби, който беше забелязал размяната на погледи, изпрати Кони Брейди в камбуза да донесе месото. Най-умното беше да им намери някакво занимание за следващите часове и най-доброто за тази цел беше готварското му изкуство. Може би тревогите му бяха ненужни, защото какво толкова можеше да се случи по време на една вечеря, на която присъстваха още двама души? За щастие на душевния му мир, той нямаше представа в какво опасно настроение се намира лейди Реа Клер и щеше да бъде ужасен, ако беше разбрал какво замисля тя. Дори човек, който познаваше съвсем бегло Данте Лейтън, не би се опитал да го примами в капан или да го подиграе.

Ала така, както стояха нещата, Алистър Марлоу и Соумс Фитсимънс скоро осъзнаха, че са принудителни участници в игра, чиито правила не познават. През повечето време Алистър мълчеше смутено и наблюдаваше как Реа флиртува със Соумс. Имаше усещането, че е безпомощен зрител на жестоко състезание. Напрежението на масата беше съвсем ясно доловимо. Данте Лейтън обаче познаваше съвсем точно правилата на играта и дори измисляше свои собствени. Алистър следеше с нарастваща паника как капитанът непрекъснато пълни чашата на младата лейди.

Той не беше сигурен, че девойката е прозряла хитростта на Данте Лейтън, защото цялото й внимание беше съсредоточено върху разказа на Соумс Фитсимънс за джуджето, което срещнал веднъж. Тя познаваше келтските легенди и поиска да узнае дали дребното старче го е отвело при скритото си богатство.

— О, разбира се, момичето ми — отговори гордо ирландецът. Галската гальовна думичка излезе без усилия от устните му. Искрящият поглед не се откъсваше от меките виолетови очи. — Нали тази вечер седя редом с най-голямото съкровище в света, без да изключвам Иърин, ирландската красавица. Нейните плитки са по-златни от всеки пълен с дублони сандък — завърши тихо той. Реа сведе глава настрани, за да го разбере по-добре, и една от украсените с панделки плитки докосна леко бузата му. През цялото време обаче очите й бяха втренчени в гордата фигура на капитана, който седеше мълчаливо насреща й.

Със скована усмивка на чувствените си устни, Данте Лейтън наблюдаваше златната красавица насреща си и Алистър не се изненада особено, когато видя как пръстите на капитана стискат с все сита крехката кристална чаша.

— О, сандък с дублони — повтори Реа и подпря брадичката си с ръка. — Това звучи много вълнуващо, не намирате ли и вие, Алистър? — Огромните виолетови очи му се усмихнаха предизвикателно. Алистър се почувства още по-неудобно под ревнивия поглед на капитана.

— Може да се каже и така, но едно такова съкровище трябва първо да бъде открито — отвърна спокойно той, разумен и практичен както винаги. — А това се случва рядко, както всички знаем — продължи той и се зарадва, че има готов отговор на неудобната й забележка. Все още не беше разбрал каква игра играе лейди Реа.

— Налага се да ви възразя, Алистър — отговори сладко Реа. — Имам един роднина, който е потопил испански галеон и е прибрал златото, намерено на борда. — Тя пое дълбоко въздух и се огледа с искрящи очи. — Виждала съм и една друга карта на потънало съкровище, знам дори точното разположение на кръстчето, което отбелязва местонахождението му. Всеки, който я намери, ще бъде отведен до сандък, пълен със злато и скъпоценности…

— Велики Боже! — прекъсна я Алистър, защото ръката му беше закачила една от чашите с вино и съдържанието й се изля на масата. Викът му беше толкова неочакван, че всички скочиха на крака. — Много съжалявам. Понякога съм малко недодялан — извини се учтиво той и хвърли бърз поглед към капитана си, докато напразно се опитваше да попие виното със салфетката си. — Надявам се, че не съм ви опръскал, лейди Реа — промълви загрижено той и направи място на мърморещия Кърби, макар че стюардът едва се движеше. Беше се вцепенил като статуя на пода, когато чу тихия глас на лейди Реа да разкрива грижливо укриваната тайна.

— Не, не, разбира се, че не — отговори с усмивка Реа, без да подозира какво всъщност е причинила с бъбривостта си.

— Ако бях направил петно на полата ви, екипажът сигурно щеше да ме обеси. Трябваше първо да им дам възможност да ви разгледат — пошегува се Алистър, повярвал, че е успял да предотврати опасността. Толкова по-голям беше ужасът му, когато в стаята отекна мутиращият момчешки глас на Кони Брейди.

— И ние имахме карта на съкровище, лейди Реа — оповести гордо юнгата. — Капитанът я спечели на карти в Сейнт Еустатиус. Даже отидохме да потърсим потъналия кораб, но намерихме само някаква холандска развалина.

— А щеше да бъде хубаво ако ние, двамата ирландци, се бяхме сдобили с малко злато, а, Кони? — промърмори с горчива усмивка Соумс Фитсимънс. Разочарованието от безрезултатното плаване не преставаше да го мъчи. То бе разрушило с един замах надеждите му за собствен кораб.

— Какво всъщност стана с картата, капитане? — попита Кони. — Иска ми се да можехме да я покажем на лейди Реа. Беше много красива, нищо, че нямаше никаква стойност. Имаше нарисувани птици, миди и кораб с…

— … с изрисувани платна, издути на изток, а морето под кораба беше пълно с дракони — завърши изречението Реа и сама се учуди на добрата си памет. Разтърси глава, защото внезапно и се зави свят. Изведнъж й се стори, че съществуват две карти, не една. Ами да, онази, която беше споменала преди малко, не беше тази, за която говореше Кони. Първата карта имаше нещо общо с дядо й Руайсърт Макденъвел, с майка й и вуйчо Ричард, но те не бяха скрили картата в бутилка. Мислите й съвсем се объркаха. Изведнъж пое шумно въздух и ръката й замръзна насред жеста. Беше се сетила, че не бива да казва нито думичка за втората карта. Преглътна страхливо, когато срещна погледа на капитана и без усилие отгатна мислите му. Той беше сигурен, че тя го предизвиква нарочно! Не е прав, каза си отчаяно Реа, за всичко е виновно виното, което пих на вечеря. Вече не беше способна да мисли ясно. А сега, когато погледна Данте в очите, в главата й се въртеше само едно: колко приятни бяха твърдите му устни върху нейните, колко ситни и неумолими бяха коравите му ръце. Това е лудост, каза си с нарастваща паника тя и отмести очи от лицето му. Великолепната махагонова облицовка, широките прозорци към кърмата, големият моряшки сандък в ъгъла, шкафът с грижливо навити карти, витрината с бутилките, писалището с разтворения корабен дневник, накрая леглото, където бе лежала в прегръдките му, се изнизаха като калейдоскоп пред очите й.

Макар че всеки ден се хранеше тук, досега тя бе избягвала да поглежда към ъгъла с леглото.

Знаеше, че Данте е забелязал старанията й да забрави онази вечер и че се забавлява от това. На няколко пъти го беше улавяла да поглежда нарочно към леглото и на лицето му да се изписва странна усмивка. До днешната вечер тя бе успяла да се отбранява успешно срещу обезпокояващата мисъл, но днес съпротивата й беше отслабена от виното и от собствената й дързост. Защо си беше въобразила, че е заровила много дълбоко чувствата си към него? Ето че те нахлуваха в сърцето й като мощен призив и караха тялото й да тръпне от желание.

Не, тя не беше очаквала такъв завършек на вечерята и тази мисъл я натъжи още повече. Когато си представи ръцете му върху голата си плът, тя пламна от свян, а споменът за устните му върху пламналите й гърди беше още по-засрамващ. Преживя още веднъж странната изненада, която беше изпитала при събуждането си, мекия поглед на сивите му очи.

Тази вечер тя беше пожелала да му докаже, че той няма власт над нея, че могъщото му тяло не е в състояние да я развълнува, че Алистър Марлоу и Соумс Фитсимънс са не по-малко достойни за възхищение от него. За нея беше истински шок, когато установи, че Данте Лейтън не се поддава на уловките й. Той отхвърляше без усилия опитите й да го въвлече в разговора, наблюдаваше я мълчаливо, вслушваше се в думите й и чакаше, макар че тя нямаше представа какво всъщност чака. Реа разбираше, че се е държала безсрамно и си е играла с огъня, вярвайки, че няма да се изгори, макар че инстинктът я предупреждаваше да стои по-далеч от тази опасност. Тя беше предизвикала Данте Лейтън, дразнеше го, подиграваше му се, правеше го смешен в очите на другите, а накрая се опита дори да го прелъсти с премрежения си виолетов поглед. Ако знаеше колко добре се е справила, Реа щеше да се ужаси още повече, защото погледите й бяха омагьосали страшния капитан и само бяха затвърдили решението му да я притежава.

Да, тази малка лейди не бе успяла да го заблуди. Тя не беше достоен противник за Данте Лейтън и никога нямаше да бъде. Краткият й излет в изкуството на прелъстяването му бе доказал, че има твърде мек характер, че не може да излезе от собствената си кожа. И въпреки всичко, което беше преживяла след отвличането си, тя си беше останала замайващо красивата лейди Реа Клер, великодушна и добра по дух и сърце. Това беше същността й, тази вродена мекота беше водещата сила на живота й. Реа Клер беше като златните си коси — поддаваше се на влияние, но притежаваше своя вътрешна сила, която никога нямаше да й позволи да подчини на чуждата власт или да й се поддаде. Именно това качество беше спасило живота й. А Данте Лейтън отдавна живееше живот, в който нямаше място за милост и великодушие.

Когато Реа Клер, все още твърдо убедена, че е в състояние да управлява съдбата си с малките си ръце, срещна погледа на капитан Лейтън, тя дори не заподозря, че бъдещето й е решено.

— О-о-о! Откъде, по дяволите, знаете как изглежда картата, лейди Реа? — попита смаяно Кони.

— Защото всички карти на потънали съкровища изглеждат еднакво — побърза да обясни Алистър. Като видя обърканото, пламтящо от смущение лице на младата дама, усмивката му угасна.

— Мисля, че картата все още се мотае някъде из каютата ми — подкрепи го спокойно Данте. — Сигурно съм я показвал на лейди Реа, но… — Той спря за миг, когато забеляза, че сътрапезницата им с мъка сдържа прозевките си. Очите й вече се затваряха. — Тъй като лейди Реа изглежда уморена, предлагам да отложим интересния разговор за утре. Какво ще кажете? — попита учтиво той, скочи от мястото си и й подаде ръка. Реа нямаше друг избор, освен да приеме помощта му. — Ще ви придружа до кабината ви. Вече е късно. — Гласът му прозвуча заплашително.

— Моля за извинение, господа, но както изглежда, аз наистина не мога да държа очите си отворени. Вечерта беше прекрасна, а яденето чудесно приготвено. Благодаря ви, мистър Кърби — усмихна се учтиво Реа. — Мисис Пийчъм нямаше да се справи по-добре. Желая ви лека нощ, джентълмени — завърши тя и колебливо сложи ръката си върху лакътя на Данте. Макар че докосването беше съвсем леко, тя усети под връхчетата на пръстите си коравите му мускули. Данте сложи ръка върху нейната и я задържа.

Алистър Марлоу и Соумс Фитсимънс си наляха по чаша бренди и се разположиха удобно на столовете си, решени да дочакат връщането на капитана. Кони и Хюстън Кърби събраха съдовете и изчезнаха в кухнята. Реа имаше чувството, че късият коридор е безкраен и прекалено тих. Когато наближиха вратата, натискът върху ръката й се усили.

— Лека нощ, капитан Лейтън — промърмори тихо тя и погледна плахо в сивите му очи. Не беше подготвена за пламтящия в зениците им огън.

— За теб и мен нощта би могла едва сега да започне, мила моя — прошепна той, улови я за рамото, блъсна вратата и Реа нямаше друг избор, освен да влезе вътре, за да не бъде притисната до широките му гърди.

Тя спря на прага с надеждата да му попречи да влезе, но той я побутна настрана, пристъпи напред, затвори вратата и се облегна на нея. После скръсти ръце и я загледа развеселено.

— Играта още не е спечелена, Реа Клер — заяви твърдо Данте и името й прозвуча в устата му като милувка.

— Каква игра? — попита невинно Реа. Не искаше да признае, че си е позволила да го предизвика. Виното беше замъглило съзнанието й и острият език й изневеряваше.

— Говоря за представлението, което ни разиграваше цяла вечер, моя сладка малка лъжкиньо. Соумс Фитсимънс се включи с удоволствие, макар да не подозираше, че е само средство към целта. Боя се, че Алистър още трепери от нерви. През цялото време се страхуваше от следващите ти думи. Той е твърде честен, за да го измъчваш с подобни трикове, мила моя. Но ти изобщо не се замисли за това, нали, беше твърде заета да ме прелъстиш с чара си — обясни тихо Данте и погледът на сивите му очи я обходи от короната златни плитки чак до малките крачета в кожени сандали. Копринените чорапи създаваха странен контраст с кожените ремъци и изваяните глезени.

Погледът му спря върху потръпващите й устни и му напомни за вкуса им. Когато погледна дълбоко във виолетовите очи, той откри там скрития порив на страстта й, недостъпна за ухажвалите я досега мъже — Данте беше готов да се закълне в това. Тя беше полужена, полудете и тайната на мъжкото тяло я правеше недоверчива към докосването му. Данте разбра, че трябва да сдържа нетърпението си, ако иска да изтръгне от тялото й страстната реакция, за която копнееше.

— Боя се, че се лъжете, капитане — отговори Реа и гласът й потрепери от обърканите чувства, които бяха нахлули като буря в сърцето й. Тя беше толкова близо до него, че усещаше топлината на тялото му и виждаше пулса, който лудо биеше на врата му.

— Не, мила, ти се лъжеш, като си въобразяваш, че си спечелила играта, която започна толкова необмислено. Ти ме предизвика и сега съм тук, за да поискам печалбата си — промърмори Данте и ръцете му се сключиха около тясната й талия.

— Пуснете ме, капитане — прошепна Реа, но дъхът спря в гърлото й.

— О, не, сладката ми — отговори мъжът и притисна треперещото й тяло до мускулестите си гърди. — Днес ми каза, че ще сториш всичко, за да откупиш свободата си. Сега имаш шанса да докажеш, че ще удържиш на думата си — думата на една Доминик. Ще го направиш ли? — попита едва чуто той и улови брадичката й, за да я погледне в очите.

Усетил паренето в слабините си, той впи поглед в лицето й. Страните й имаха цвета на източни рози, очите й бяха сини като сладко ухаещи виолетки. Без да осъзнава какво прави, Данте вдигна ръка и нежно докосна една от златните плитки, стегната със смарагдовозелена панделка.

— Ти си истинско райско цвете — прошепна той и погледът му омекна.

Реа го забеляза и се възползва от случая.

— Пуснете ме, капитане, моля ви — прошепна тя. Беше готова да повярва, че е спечелила, когато мъжът пусна плитката, но в следващия миг той я привлече властно към себе си и я притисна с все сила.

— Не — проговори бавно и отмерено той. — Ти се справи добре тази вечер. Искам те и ще те взема — заключи тихо той и думите му не оставиха и капка съмнение в решителността му. Макар че очите й бяха пълни със страх, усмивката му остана жестока. — О, сладка моя Реа, твоите виолетови очи са в състояние да размекнат сърцето на всеки мъж, но аз съм сляп за нямата им молба — пошепна дрезгаво той, без да се трогва от болката в дълбините им.

— Знаеш ли как ме измъчи тази вечер? — попита горчиво той и гласът му пресекваше от гняв. — Ти флиртуваше със Соумс Фитсимънс и се обръщаше към мен като към някой тлъст евнух, който може само да наблюдава безпомощно игричките ти. Беше много жестоко, знаеш ли, когато се навеждаше към ирландеца и откриваше изваяните си гърди, когато златните ти плитки милваха бузата му, а усмивката ти беше толкова съблазнителна. И двамата знаехте, че това не означава нищо и че не той е мъжът, способен да събуди страстта ти. Той те гледаше в очите и искаше да те има. Жадуваше за меката ти уста, но ти си само моя, Реа. Аз ще бъда мъжът, който ще вземе онова, което предлагаш с такава изкусителна невинност. А ти ми го предложи, нали, мила моя? — напомни й той и топлият му дъх опари бузата й.

Данте усети треперенето й, напразните й опити да се изтръгне от парещата му прегръдка.

— Няма смисъл да се бориш, Реа. Сладко мое райско цвете, ти също желаеш да целувам устните ти, да ги разделя и да ги вкуся. Искаш да те любя, знам. Да милвам копринената ти кожа. Изпълнените ти с копнеж очи ми го казваха през цялата вечер. Може би не ме желаеш толкова, колкото аз теб, но само защото не знаеш какво удоволствие те очаква. Щом веднъж го изпиташ, ще копнееш ден и нощ за милувките на ръцете и устните ми. Само аз ще бъда способен да угася огъня, който бушува дълбоко в теб — обеща той, но думите му прозвучаха повече като проклятие, отколкото като обещание да я дари с удоволствията на любовта.

— Не — прошепна Реа и още когато устните й оформиха думата, осъзна, че тя е лъжа.

Данте също го знаеше и рече грубо:

— Не ме лъжи. — После притисна устата си върху нейната, раздели устните й и езикът му се втурна да изследва дълбините им. Силната му прегръдка не й позволяваше да се отдръпне, а тя и не искаше да бяга.

Никой не знаеше колко време мина, докато устните му бавно и колебливо се отделиха от нейните. Реа се опита да поеме въздух, каютата се завъртя пред очите й, но преди да е успяла, устата му отново се сведе върху нейната. Целувките му ставаха все по-настойчиви, все по-изискващи, ръката му се плъзна по мекото й задниче и я притисна към набъбналата му мъжественост. Реа не беше в състояние да се помръдне. Все пак тя направи отчаян опит да се отдръпне, но Данте не и позволи да му избяга.

Той я целуваше отново и отново и дъхът му се ускоряваше. Господи, тази жена беше толкова сладка! Искаше му се да я изпие до капчица. Толкова крехка и едновременно с това толкова женствена. Тя беше в ръцете му и възбудените му сетива се опиваха от аромата й. Страстта му се разгаряше, съзнанието му беше пълно със спомена за първата им прегръдка, когато пак беше вдъхвал тази чудна смесица от море и сандалово дърво.

Реа усети ръцете му върху тялото си, нежните му докосвания, които изследваха женствените му очертания. Полата се плъзна на пода и тя усети хладния полъх около голите си бедра. Ръцете му се вмъкнаха в деколтето на блузата, издърпаха го от раменете й чак до талията.

Данте отстъпи назад. Бронзовото му лице й беше чуждо. Вдигна я внимателно и я отнесе на койката. Помилва голите й бедра, за да усети топлината им, но остана прав, ненаситен да я гледа.

Реа стисна очи. Знаеше, че мъжът е още там, и отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Чуваше само биенето на кръвта в ушите си.

— Погледни ме, Реа — проговори настойчиво Данте и приседна до нея. Макар и нежно, докосването му опари крехкото й рамо.

Реа отвори очи. Данте беше свалил жакета и жилетката и бе разхлабил вратовръзката си.

— Позволи ми да те любя — проговори дрезгаво той и зарови лице в топлите й гърди. Устата му намери меките розови връхчета, езикът ги заблиза и Реа стреснато усети как зърната й се втвърдяват под милувката му.

— Не — прошепна през сълзи тя. Напразно. Коравите му ръце обхванаха голото й задниче и го доближиха до устата му. През тънкия плат на панталоните тя усещаше мощно пулсиращия член, който се стремеше да я изпълни.

— Целуни ме, сладка моя — прошепна Данте. — Целуни ме така. — Устата му се отвори и отново й отне дъха. Ръцете му се спуснаха надолу, описаха чувствени кръгове около хълбоците й и се прокраднаха към най-чувствителното, най-ранимото място на треперещата й плът. Данте знаеше, че днес трябва да я посвети в изкуство, което й беше непознато, че тялото й реагира, независимо от волята и Реа никога нямаше да забрави първите вълни на удоволствието, което се разливаше по тялото й, удоволствие, събудено от него. Но някъде дълбоко в себе си Данте знаеше, че не е почтено да се възползва от невинността й. Той притежаваше богат опит в общуването с жените и той му даваше възможност да я въведе във всепоглъщащите радости на плътта, да й даде удовлетворението, което завинаги щеше да промени живота й. Така щеше да промени и представата й за него — той беше първият й любовник и това щеше да го направи нещо съвсем особено за нея, да му даде власт и влияние, недостъпни за всеки друг мъж. Данте побърза да прогони тези неприятни мисли, защото изведнъж усети как устата й търси неговата и езикът й се плъзга между отворените му устни. Сега вече знаеше, че е успял да събуди страстта й.

Реа усети силните тръпки, които го разтърсиха, когато ръцете й плахо се плъзнаха по гърба му, а после помилваха и къдравите косъмчета на гърдите му. Тя усети за първи път, че жената също има власт над мъжа. Фактът, че простото докосване на устните й беше предизвикало такава силна реакция, й даде страшното усещане, че го е надвила.

Тя не успя да се наслади докрай на това усещане за власт, защото устата на Данте завладя безмилостно нейната, а ръцете му започнаха да милват тялото й с дързостта на сигурен в себе си любовник, поощрен от поведението на любимата си.

Внезапно твърдото му тяло се отдели от нейното и Реа чу глухо проклятие. Тя отвори очи и видя Данте застанал до койката, облян от трепкащата светлина на фенера, който висеше от тавана. По мускулестите му гърда блестяха капчици пот. Той претърсваше каютата с поглед и изражението му съвсем не изглеждаше благосклонно.

Реа изпищя от страх, когато някой скочи на койката до нея. Надигна се и погледна в две блестящи смарагдовозелени очи.

— Ямайка! — изръмжа Данте и хвърли зъл поглед към едрия котарак, който се беше свил на кълбо до рамото на приятелката си. Като забеляза, че цялото внимание е съсредоточено върху него, Ямайка замърка доволно.

— Върви по дяволите — промърмори Данте и се улови за рамото, където ноктите на котарака бяха разкъсали кожата му. Когато отдръпна ръката си, усети, че по пръстите му се стича кръв. — Как е влязъл тук? — попита остро той.

— Мисля, че изобщо не е излизал — отговори дрезгаво Реа и гласът й прозвуча странно в собствените й уши. — Беше тук, когато се преобличах за вечеря. Сигурно съм го забравила. Когато осъзна, че Ямайка я е спасил в последния момент, Реа едва не изпищя. Очите й не се откъсваха от едрия мъж до леглото, красивото му лице се разми в нахлулите сълзи. Този човек беше чужд и я плашеше. При мисълта за нежностите, които си разменяха само преди минута, в гърлото й се надигна вик. Тя беше готова да се отдаде на капитана на „Морския дракон“, на студенокръвния авантюрист, който беше равнодушен към всичко и към всички и се интересуваше само от задоволяването на животинската си похот.

— Забравила си го, така ли? — попита гневно Данте и впи поглед в полуголата фигурка на леглото. Тя се беше свила на кълбо, ръцете й притискаха меката козина на котарака, стройните й бедра бяха здраво стиснати. Все пак позата, в която лежеше, му позволяваше да се наслади на прекрасно закръгленото й задниче, което го привличаше неудържимо с гладката си девствена кожа.

Данте протегна ръка, за да прогони котарака от почетното му място до момичето, но Реа се отдръпна уплашено назад и погледът й срещна неговия във внезапен изблик на отвращение.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя с такава злоба, че не остави и съмнение за намерението си да впие ноктите си в плътта му.

— Първият изблик на страст се оказа доста бегъл, мила моя — отбеляза тихо мъжът. Очите му искряха от гняв. — Е, може би си права, сладката ми, може би магията наистина е свършила. Поне засега — заключи предупредително той. Обърна се рязко и грабна от стола жакета и жилетката си. На вратата се обърна още веднъж и проговори с горчива усмивка: — Лека нощ, мое малко райско цвете. Оставям те да спиш спокойно.

Алистър Марлоу най-после се отказа да чака завръщането на капитана в каютата му и реши да се прибере. Повече от половин час седеше в мълчание. Соумс Фитсимънс беше отишъл да играе карти в помещенията на екипажа. Погледът му на тръгване беше толкова алчен, сякаш вече броеше на ум печалбите си.

Алистър огледа каютата, за да провери дали всичко е в ред, после отвори тихо вратата и излезе навън. По пътя си чу тих плач, идващ от каютата на лейди Реа, и спря разтревожено на мястото си. Вслуша се в приглушеното хълцане и тъкмо понечи да почука, когато плачът престана и иззад затворената врата не долиташе и най-малък шум. Алистър постоя още малко, без да знае какво да предприеме. Най-после реши, че не бива да досажда на дамата, особено ако и капитанът беше с нея. Ако нахлуеше без позволение вътре, всички присъстващи щяха да изпаднат в извънредно неприятно положение. И без това през цялата вечер се усещаше скрито напрежение, кипенето се засилваше все повече и Алистър не можеше да бъде сигурен дали капитанът не е получил покана да посети дамата в каютата й. Дните минаваха и младежът все по-ясно осъзнаваше, че ако лейди Реа не се махне от борда на „Морския дракон“, капитанът непременно ще се настани в кабината й, все едно с или без покана.

Когато се изкачи на кърмата и вдъхна дълбоко топлия западноиндийски въздух, Алистър видя самотната фигура на Данте Лейтън, изправена до парапета. Жакетът му беше преметнат небрежно през рамо. Помощник-капитанът въздъхна облекчено, облегна се на релинга и се взря в безкрайното тъмносиньо небе, обсипано с искрящи звезди. Платата на „Морския дракон“ плющяха, мачтите скърцаха протяжно. Успокоеният Алистър не можеше да знае, че е видял един отчаян мъж.

Останала сама в мрачната си кабина, Реа зарови обляното си в сълзи лице в хладните възглавници, задуши хълцането си и се постара да прогони мисълта за Данте Лейтън и допира до тялото му. Все още усещаше властните му ръце да парят по кожата й, да изследват женските и тайни, да проникват в места, за чиято чувствителност дори не подозираше.

Реа опипа подутите си устни и тихо простена. Натискът на мъжката уста беше толкова безпощаден. Тя беше като упоена от целувките му, вкусът на устата му гореше върху устните и. Тя вдиша глава и скри зачервените си бузи в извивката на ръката си.

Когато осъзна, че вече не принадлежи на самата себе си, потиснатостта й нарасна. По някакъв странен, почти мистичен начин, капитанът на „Морския дракон“ беше станал част от нея.

Тя се изправи и блъсна Ямайка, който измяука укорно и скочи на масата. Котаракът помириса презрително изсъхналите бадемови сладки, обърна се и започна усърдно да се чисти. Реа развърза с треперещи пръсти връзките на корсета си, след доста усилия успя да се освободи от него и го пусна на мода. Накрая развърза кожените ремъци, изу сандалите и свали копринените си чорапи.

Тя застана насред стаята, вдиша колебливо ръка и докосна колебливо малките си, нежно закръглени гърди. Ръцете й се спуснаха към талията, обхванаха хълбоците, сякаш за пръв път усещаха тялото й. Спря за миг, упоена от своята пробуждаща се женственост, после с въздишка се зае да разваля сложната си прическа. Златната коса се разпиля по гърба.

Реа издърпа едно одеяло от койката и го уви около треперещото си тяло. Пъхна се между завивките и се сви на кълбо, потресена от бушуващите в тялото й усещания, които нямаше как да потисне.

Данте Лейтън бе запалил дълбоко в нея ярка искра, точно както беше обещал. Той беше истински дявол, защото я дразнеше и мамеше, защото беше запалил изгарящ огън в кръвта й. Тя усещаше инстинктивно, че този огън щеше да я бележи завинаги, след като преживееше висшето удовлетворете. Сега, когато копнееше за докосването на устните и ръцете му, тя разбираше, че само Данте Лейтън е в състояние да утоли жаждата й.

Когато нещо докосна рамото й, Реа се стресна до смърт — но това беше само Ямайка, който се сгуши до нея и замърка утешително. Реа потърка буза в меката му козина.

— О, Ямайка, разбираш ли какво ми причини господарят ти? Защо се опитва да ме разруши? С какво съм го заслужила? — прошепна безпомощно тя. Не можеше да проумее как бе допуснала тялото й да пламне в огън под милувката на ръцете му.

— Трябва да му избягам, Ямайка! — изхълца отчаяно девойката и притисна до себе си котарака. — За мен вече няма да има надежда, ако не успея да се освободя от него. Ако ме докосне още веднъж, ако ме целуне, аз съм загубена, Ямайка. Свършено е с всичко, което ми е скъпо. Той ще ме превърне в своя робиня — пошепна Реа, ужасена от мисълта, че ще се изгуби напълно в могъщата му прегръдка и че няма да може да живее без любовта му.

Горещите сълзи на Реа Клер Доминик потекоха безпрепятствено по бузите й, но най-после умората я надви и тя отпусна глава на възглавницата. Мекото люлеене на „Морския дракон“ я приспа, но сънят беше само временно освобождаване от мъчителните съмнения и страшните прозрения.