Ветровете на съдбата

Четвърта глава

Падащият рано мрак на късната есен бавно обгръщаше сивото небе над огромната метрополия Лондон. Гъст сивкав дим се виеше от хилядите червени и сиви комини на къщите, чиито обитатели се опитваха да се справят с влажния хлад, промъкващ се откъм Темза. Смрачаването бързо прогони оскъдната топлина на деня. Все едно дали семейството беше бедно и изгаряше последните скъпоценни парченца въглища в наемното си жилище в източната промишлена зона, или отегчен богаташ си топлеше ръцете на пращящия огън в някоя от кръчмите и гостилниците на Уайтчепъл и Лаймхаус, или някоя вечно заета прислужница разпалваше огъня в елегантния салон на господарски дом в някой от модните квартали около Ръсел, Баркли или Хановър Скуеър — те всички допринасяха за мръсния слой сажди, който беше надвиснал над града.

По улиците все още се движеха усърдни продавачи, които предлагаха стоките си и непрекъснато размахваха звънчетата си, за да привлекат вниманието на минувачите. Примамливият аромат на пресни стриди, изложени на открити колички, както и на вчерашна риба, продавана на ниски цени на всеки ъгъл, се смесваше с отвратителната воня на отпадъците, които се събираха в откритите улични канали. Един силен дъжд щеше да бъде добре дошъл, за да отвлече всичко в Темза. Приятните миризми от количките на търговците, които предлагаха всевъзможни лакомства, все още привличаха купувачи на магарешко мляко, пресни плодове и зеленчуци. Някои от продавачите бяха нарамили последните остатъци от стоката си на табли и се превиваха под тежестта им по тесните калдъръмени улички на Лондон.

Зад простиращите се на километри докове се издигаше гора от мачти, която се полюшваше напред-назад с прилива и отлива. Навсякъде по Темза, която разполовяваше Лондон, бяха хвърлили котва кораби, представящи всички морски нации по света, които търгуваха с постоянно разрастващата се британска империя. Виждаха се прастари търговски кораби с чуждестранни флагове, които газеха дълбоко, баркаси с широко разпрострени товарни мрежи, тежко натоварени бригантини и шхуни, които вече бяха разтоварили стоката си и чакаха товара за обратния път, крайбрежни рибари и речни баркаси, които познаваха отлично приливите и отливите и теченията на Темза. Дървените пристани скърцаха и трепереха под тежестта на безброй сандъци и бали, бъчви и щайги с всевъзможно съдържание. Екзотичните аромати на кафе и какао, на мускат, карамфил, меласа и пипер от Западна Индия, на тютюн от колониите и на безбройни сортове чай от Китай се смесваха с миризмата на пот от телата на докерите и моряците, които сваляха на сушата бали тънка коприна, генуезко кадифе и фини дантели от френските манастири, меки кожи от северозападните територии за палтата на дамите, бурета е брашно, дървен материал от другата страна на Атлантика и бъчви със стари вина и бренди от избите на континента.

Лондонските докове постоянно бръмчаха като огромен кошер. Късокраки, набити уелсци теглеха тежко натоварени колички, другарите им от Съфолк не им отстъпваха по нищо. Едва когато тъмната, влажна мъгла се спусна над реката, работата лека-полека замря. Работниците се оттеглиха в любимите си кръчми и внезапно настъпилата тишина беше също така оглушителна, както и шумът, царял само до преди минути. Само тук-там по доковете се чуваха приглушени смехове и гласове от опушените, ярко осветени кръчми, скърцане на мачти и мекото плискане на реката срещу дървените корабни корпуси.

„Стела Реал“, търговски кораб от Венеция, беше хвърлила котва преди доста време, беше разтоварила стоката си, пасажерите също бяха слезли на сушата. Едно странно трио пътници стъпи последно на пристанището. Плътно забулената жена, придружена от грамаден лакей, пристъпващ необичайно леко за човек с неговия ръст и мускули, беше забележително тиха, докато прастарата дребна жена, която тичаше след тях, не спираше да бъбри на някакъв чужд език.

Тримата наеха файтон и потеглиха на път през тесните, покрити с калдъръм улички на най-стария лондонски квартал. Мрачният кочияш често размахваше камшика над развяващите се гриви на двата сиви коня. Очите под рунтавите черни вежди измерваха любопитно мълчаливата фигура на капрата, която сякаш не възприемаше забележителностите на града и шумовете по улиците, нито пък се тревожеше от все по-засилващия се студ.

— Господарката ти е странна личност — не издържа най-сетне кочияшът и кимна с глава назад. — Кой би повярвал, че е англичанка? Исках само да проявя учтивост, честно. Да я поздравя с добре дошла в Лондон — уточни той и отвратено се изплю на улицата. — А как реагира изисканата дама? Даже не ме погледна. Чуй само какво ми каза: „Не ме правете на глупачка, добри човече, и разговаряйте почтително с мен, ако сте в състояние да го сторите — нещо, в което дълбоко се съмнявам. Случайно съм англичанка и говоря езика по-добре от хора като вас. И не се опитвайте да надувате цената, защото познавам Лондон доста по-добре от вас“ — имитира я подигравателно кочияшът и презрително изпухтя: — Питам те само едно, ако наистина познава Лондон по-добре от мен, защо прави тази обиколка? Никой нормален човек не би постъпил така. Все на мен се падат такива. Не стига, че нощта е отвратителна, ама и пътничката ми е луда… Не разбираш нито дума от онова, което ти казвам, нали? — продължи сърдито той и огледа внимателно безмълвния си спътник. — Нека, така е по-добре. Не искам да имам нищо общо е хора като теб, да го знаеш. Но въпреки това ще ти кажа още нещо. Аз съм честен човек, това е сигурно, и никак не ми е приятно да ме обвиняват в измама. Какво значение има англичанка ли е или италианка. Има си такси за возене и толкова. Така си е. Откъде можех да знаем каква е, след като старата дрънка на италиански? А сега — добави измъченият кочияш и устреми черните си очи към небето, — сега пък ме кара да спра, за да си купи цветя! Скоро ще се стъмни, а ние обикаляме из града като някои… Ей, внимавай, стари своднико! Ти, точно ти! Иначе ще те пратя при баба ти! — изрева внезапно кочияшът и заплашително размаха юмрук срещу една карета, изскочила внезапно на пътя му. Официално облеченият лакей на капрата се приведе и шибна с камшик конете, за да избяга по-бързо от обсега на копитата на двата едри сиви коня.

Седналата във файтона лейди Катрин Андърс се усмихна под булото си и се вслуша в добре познатите шумове на Лондон. Ругатните на кочияша бяха музика в ушите й, шумовете и забележителностите на Лондон бяха единствени по рода си. Господи, колко ми липсваше всичко това, каза си Кейт и отметна коженото покривало на прозорчето, за да вижда по-добре. Макар че нищо не беше в състояние да запълни зейналата в сърцето й празнота.

Препълнените улици бяха обградени от безброй магазинчета е ярко изрисувани табели, окачени над вратите. Аптекари, дърводелци, печатари, седлари и майстори на рамки — всеки се надяваше на постоянен приток посетители, на непрестанно звънтене на камбанката над вратата.

Файтонът спря на едно оживено кръстовище и Кейт проследи минаването на великолепна карета, запретната с шест коня. Лакеите в ливрея трябваше да се държат здраво, за да не паднат, а препускащите пред каретата конници разпръскваха тълпата, за да освободят пътя й. Кейт позна герба на вратичката и се запита дали времето е било благосклонно към носителите му. Облегна се назад върху кожената възглавница и се опита да си представи накъде са се запътили старите й познати. Най-вероятно отиваха в Рейнлоу или във Воксхол, увеселителните паркове. Не, през зимата те бяха затворени. Изисканите им посетители се наслаждаваха на концертите на Хендел в павилионите, вечеряха в закътани ниши и си устройваха кратки срещи в тъмните алеи.

Кейт облегна глава на тапицерията, а кочияшът подгони конете по улицата. Големите колела се плъзгаха по заледения калдъръм. Жената зарови лице в меките цветове на букета от рози, купен от мършаво, треперещо момиче в близост до катедралата „Сейнт Пол“. Куполът на великолепната църква се издигаше над града като обсипана с перли корона. Кейт въздъхна доволно и вдъхна дълбоко сладкия аромат на английските рози — най-после, най-после си беше у дома!

Файтонът гърмеше по старата, преживяла безброй години улица, която свързваше центъра със старите части на града. Както му беше заповядано, кочияшът спря срещу една къща в стил „Кралица Ана“, разположена усамотено в близост до малък парк. Площадчето не беше толкова елегантно, колкото по-големите си събратя, но все пак беше една от забележителностите на Лондон.

Кейт се взираше като замаяна в червената тухлена къща със стръмен покрив и двойна редица прозорци. Зад високата входна врата се намираше огромен салон, облицован с мрамор. Масивна стълба с резбован парапет водеше към горния етаж. В края на салона имаше врата, която извеждаше в градината. А градината беше пълна е рози — нейната градина. Повечето стаи на комфортно обзаведената къща бяха облицовани с дъб, само в нейната стая стените бяха покрити с най-фини китайски тапети. Много добре помнеше каква гледка се разкриваше от прозореца й към малкия парк — макар че тогава тя не я интересуваше особено. Повече я вълнуваше паркът „Сейнт Джеймс“, защото всеки уважаващ себе си лондончанин трябваше да бъде видян там, за да докаже принадлежността си към елита на града. Понякога двамата с Пърси отиваха в Хайд парк, където ловуваше кралското семейство, и разменяха по няколко думи с… не, каза си със смръщено чело Кейт, нали ми казаха, че в Хайд парк вече не се ходи на лов. Жената притисна пулсиращите си слепоочия със стройните си, треперещи пръсти. Мисълта, че Лондон се е променил, откакто го бе видяла за последен път, беше ужасно неприятна. Искаше й се всичко да е както преди и първата разходка из града беше показала, че всъщност много малко неща са се изменили. Къщата, в която беше живяла заедно с Пърси и семейството му, си беше същата. Но наоколо имаше нови сгради, някои от улиците бяха разширени и поправени. Макар и Джордж, кралят беше друг, но в нейните очи Лондон си оставаше все същият.

Докато Кейт наблюдаваше къщата, пред нея спря карета. Махагоновата входна врата се отвори с трясък и няколко лакеи забързаха да се подредят, за да изпратят господарите си. След миг слязоха и собствениците на къщата, хора, които Кейт не познаваше, качиха се в каретата и заминаха. Вероятно смятаха да вечерят с приятели, а после да посетят някоя пиеса на Дръри Лейн. Следваше леко похапване, танци и игра на карти в някой от многобройните игрални домове.

Кейт почука остро по покрива и файтонът се понесе към следващата си цел, Баркли Скуеър. Този път къщата беше много по-разкошна. Там беше живяла дукесата — вдовица и къщата щеше да си остане завинаги нейна, макар че сега служеше за градска резиденция на Люсиен, когато идваше в Лондон. И тази къща не се е променила, каза си Кейт, когато файтонът спря под затъмнените прозорци. Господи, каква проклета старица беше дукесата вдовица и как я мразеха двамата с Пърси! Близнаците не можеха да направят и крачка, без старата да узнае, да ги подложи на разпит и да им забрани да излизат. Колко й харесваше да играе ролята на грандама и да определя живота на внуците си! Дори Люсиен не можеше да избяга от опеката й. Но той не беше страдал толкова, колкото тя и Пърси, защото Люсиен беше Доминик, а близнаците бяха само Ратбърн. Единствено момчето, което носеше гордото име Доминик и беше наследник на титлата, заслужаваше благоволението на дукесата. Колко пъти му беше давала възможност да се поправи! Всеки друг би получил страшно наказание и вечно заточение, но не и Люсиен — той си оставаше любимият й внук.

Устните на Кейт се опънаха в усмивка, защото си беше припомнила единствения път, когато бе успяла да засегне болезнено любимия си братовчед. Представи си тясното му орлово лице, обезобразено от белега, за който беше виновна тя. Бяха още деца, двамата с Пърси бяха значително по-млади от Люсиен. Но когато се държаха един за друг, а те правеха това винаги, успяваха да се справят с него въпреки впечатляващия му ръст и сила. Един ден усилията им дадоха резултат. Пърси се нахвърли върху Люсиен и отклони вниманието му с юмруците си, а през това време тя грабна едно парче от строшената порцеланова ваза и му разпори бузата. Така го беляза за цял живот.

По ирония на съдбата Люсиен стана главният виновник за обезобразяването, което разруши живота й. Докато той се възползва добре от положението си, защото белегът на бузата му придаваше нещо тайнствено и подсилваше и без това лошата му слава. Люсиен, дук Кемъри, не беше страдал като нея. Въпреки всичките усилия на близнаците, той наследи Кемъри. И сега разполагаше с богатство и власт, за които Кейт можеше само да мечтае, а на всичкото отгоре беше създал близнаци. Люсиен имаше всичко, тя нямаше нищо — бяха й отнели дори Пърси.

— Я не се преструвай на уморен, кочияшо, да не мислиш, че ще седя цял ден тук, докато ти оплакваш страданията на човечеството! — извика сърдито тя. — Отведи ме в Кингс Месинджърс Ин. Би трябвало да знаеш къде се намира. Близо е до Сейнт Мартин Ин Дъ Фийлде.

— Разбира се, милейди — отговори кратко кочияшът и преглътна забележката, че работата му е да познава всяка гостилница, всяка кръчма и всяко кафене в Лондон и че знае къде се намира Кингс Месинджър Ин, откакто е бил малко дете. Най-важната му задача беше да се отърве колкото се може по-бързо от странното трио, затова подкара конете в галоп към Пикадили, докато нощта падаше над Лондон и загръщаше града в гъста мъгла. Главите на животните едва се виждаха.

Кингс Месинджър Ин беше малка, добре управлявана гостилница в една спокойна странична уличка на Сейнт Мартинс Лейн. Там отсядаха най-вече пътници, които идваха за първи път в Лондон. Близостта й с Ковънт Гардън, Дръри Лейн и магазините по Оксфорд Стрийт, до модните площади и паркове на Уест Енд, я правеше любимо място за хора, които искаха всичко да им е под ръка. Но въпреки тези предимства Кингс Месинджърс Ин не беше място за изискани хора и именно затова Кейт я бе избрала. Беше невероятно да срещне тук някого от старите си познати или от Венеция. Конт Николо Руджери отсядаше с удоволствие тук, когато идваше в Лондон. Тя го беше чувала да споменава гостилницата, когато разказваше за пътуванията си до Англия. Тогава поемаше жадно всяка дума за любимата си родина и я пазеше в паметта си като съкровище. Странно утешително беше да знае, че контът е седял под този покрив, че е нощувал и се е хранил тук. Това установи Кейт, когато влезе в широкото преддверие и бе обгърната от топлина и светлина. От голямата трапезария отляво долитаха шумове, които недвусмислено показваха, че е време за вечеря, атмосферата беше весела, тракаха съдове, хората често избухваха в смях. Една слугиня притича с тежко натоварена табла, друга изнесе няколко пълни кани е бира. Лицата им бяха сгорещени и измъчени. Трябваше да положат усилия, за да се промъкнат покрай новодошлите, които им препречваха пътя към трапезарията.

— Тя ще дойде още преди жадните типове там вътре да са изпразнили проклетите кани — предрече момичето, преди да се скрие в опушения салон. Влизането й бе посрещнато е хор от дрезгави гласове и дръзки забележки.

— Вероятно желаете стаи — проговори една невероятно дебела жена, която се заклати към тях, след като едва бе провряла телесата си през тясната врата. Напудрената й глава беше украсена с богато надиплено боне, завързано с дантелена панделка, която почти изчезваше в двойната й брадичка. Подходяща по цвят престилка се опъваше над огромния корем, а по късите й, тлъсти пръсти блещукаше пила колекция първокласни пръстени.

Тези ръце могат да раздават силни плесници, установи Кейт, забелязала как страхливо се присвиваха прислужничките, когато минаваха покрай господарката си.

— Ще платите предварително, това е принцип при мен. И няма да взема нито една от чуждестранните ви монети — заговори предупредително собственичката и разтвори шепата си, в която стискаше няколко английски шилинги. — Вземам само английски пари. Comprenez-moi? — попита тя и подпря ръце върху могъщите си хълбоци, докато измерваше с презрителен поглед дребната стара жена, която изригна насреща й поток неразбираеми думи. Великанът, който надвишаваше с две глави жените, се взираше с празен поглед пред себе си. — Чужденци — проговори под носа си гостилничарката. — Сигурно очакват всеки в Лондон да разбира езика им.

— О, аз ви разбирам отлично, добра жено — отговори с най-нахалния си тон Кейт и всяка дума падаше на пода като ледена висулка. — И дори насън не бих помислила да платя с чуждестранни пари.

— О! — пошушна смаяно собственичката и гневът изби на петна по лицето й. — Прощавайте, милейди — побърза да се поправи тя. Тъй като не беше глупава, веднага забеляза, че пред нея стои дама. — Камериерката ви говори толкова странно, та си помислих, че сте чужденка. Повечето от гостите ми идват от другата страна на канала и само да знаехте какви ядове ми създават, когато трябва да си платят престоя в истински английски пари. Казвам ви, повечето са…

— Моля, недейте. Тъй като този проблем едва ли ще се появи, вашите домашни трудности изобщо не ме интересуват. Аз пристигам от Венеция и съм много изтощена — обясни с видима досада Кейт. Високомерният й жест накара бъбривата жена да замлъкне. — Имате ли стаи или не?

— Разбира се, милейди. Моля, последвайте ме. Кингс Месинджър Ин се ползва с добро име и е много чист — похвали се дебелата жена и се заизкачва по стълбата, която проскърца под тежестта й. — Проветряваме леглата и приготвяме топли бутилки за студените нощи. Вината ни са много добри. А аз съм една от най-добрите готвачки в Лондон, макар че не е много прилично да се хваля сама. Мога да ви приготвя дори някои чуждестранни ястия — обяви тържествено тя и продължи невъзмутимо пътя си покрай дебелата котка с мишка в уста, която се беше разположила на стълбата. — Браво, хванала е вечерята си. Тази котка се справя отлично с проклетите мишки. Ето, това са стаите ви. Най-добрият ми апартамент с изглед към улицата. Ако гледа към задния двор, ще ви бъде много шумно. Сигурно предпочитате тишина и спокойствие — прибави бързо тя. Траурното облекло на гостенката не беше убягнало от острото й око. — На погребение ли сте дошли? — попита съчувствено тя.

Кейт се усмихна под плътния си воал.

— Така е, искам да погреба Цезар, не да го прославя — цитира хихикайки тя.

— Какво беше това? Кой е този Цезар? Много смешно име за мъж. Сигурно е бил италианец — промърмори обидено собственичката. Не можеше да разбере защо гостенката се смее, но всеки, който плащаше с истински пари, беше добре дошъл в Кингс Месинджърс Ин. — Веднага ще ви изпратя слугинята. Тя ще запали огъня и скоро ще се почувствате по-добре. Тук ли ще вечеряте или ще слезете долу? — попита тя, докато зорките й очи оглеждаха стаята, за да се уверят, че всичко е наред.

Кейт стоеше пред малкия, обкован с желязо прозорец, раменете й висяха уморено.

— Ще се храня винаги в стаята си — отговори тихо тя, после се обърна и огледа стаята, без да се впечатлява от удобствата й. — Бих желала за вечеря истински английски ястия. Връщам се в родината след дълго отсъствие и искам нещо по-особено за добре дошла.

— Разбира се, милейди, както желаете — отговори бързо кръчмарката и хвърли нервен поглед към слугата, който се разхождаше из стаята като тигър в клетка. — Този май не говори много? — попита тя и кимна с глава към мълчаливия великан.

Очите на Кейт проследиха погледа й.

— Той си има други задължения. Гърбът му е много силен, а точно това е, от което имам нужда. Знаете ли — продължи с доверителен тон тя. — Роко веднъж се ядоса така страшно на един селянин, който биеше бедното си безпомощно магаре, че му откъсна главата с голи ръце!

— О, не! — прошепна почтително собственичката и се вгледа като хипнотизирана в грамадните ръце на италианеца. — Бог да ни е на помощ. Кой би повярвал в това? Изглежда толкова мек, наистина. Не ви ли е страх от този тип, още повече, че е постоянно до вас? — попита любопитно тя и почука с пръст по главата си.

— Не, разбира се, че не. Роко ми е много предан и честно казано, присъствието му ме успокоява — отвърна спокойно Кейт.

— Аха, хора много, вкусове различни, винаги съм го казвала — промърмори гостилничарката и предпазливо отстъпи крачка назад. — Ако имате нужда от нещо или желаете да попитате, кажете да повикат Нел Фргър, това е името ми. Ще наредя да ви донесат вечерята, колкото се може по-бързо — обеща тя и се запъти с учудваща бързина към вратата.

Кейт седна пред огъня, за да се постопли. След малко се появиха две момичета с вечерята й. Те изгледаха страхливо Роко, който седеше тихо в един ъгъл и се взираше замечтано в пламъците, и Кейт разбра, че гостилничарката не си е губила времето и е разпространила новината за извънредната му сила. Кейт се беше надявала точно на това. Така хората щяха да се държат на разстояние от нея и нямаше да смеят да й досаждат. Кейт изпитваше към Роко същата привързаност, която се изпитва към вярно куче, чиято единствена цел в живота е да служи на обожаваната си господарка. Вече много години той й служеше вярно и безкритичната му преданост й беше много полезна. Точно затова го бе довела със себе си в Англия. Роко винаги изпълняваше заповедите й, без да задава въпроси и без да разсъждава.

— Прощавайте, милейди — прошепна плахо едно от момичетата, притиснало до гърдите си празната табла, — къде ще се хранят слугите ви? Да донесем ли нещо и за тях?

Кейт махна с ръка.

— Аз няма да изям всичко и те ще получат остатъците. Не се тревожете, Роко няма да слезе долу за вечеря. Но ако… — Кейт спря за миг, сякаш обмисляше сериозно възможността. — … ако желаете да се храни с вас, ще се постарая да го убедя — продължи с усмивка тя и изпита садистично удоволствие от ужаса, изписал се по лицата на момичетата.

— О, не, милейди! — изплакаха в хор двете и се втурнаха към вратата. — Просто не бяхме сигурни. Естествено, че не искаме да се храни с нас. Защото, разбирате ли, ние нямаме точно определено време за хранене. Хапваме по нещо на крак, когато намерим време, и почти никога не сядаме на масата.

— Да, да, много добре разбирам какво имате предвид. Уморих се да говоря с вас, а през това време яденето ми изстина — промърмори отегчено Кейт. — По всичко личи, че само господарката ти може да изтърпи присъствието ти, Роко — отбеляза тя, след като вратата се затвори зад треперещите момичета.

Кейт се настани пред масата и вдъхна доволно аромата на кървавия ростбиф, който димеше в чинията й. Добрата гостилничарка беше удържала на думата си. Истинско английско ядене, състоящо се от ростбиф, гълъбов пастет, различни пудинги, великолепна смес от кайма, бъбреци, месо от чучулига и стриди, за гарнитура най-разнообразни зеленчуци, а за десерт крем, тортички и желета.

За първи път, откак напуснах Венеция, усещам глад, помисли си изненадано Кейт и си наля чаша вино. Тя отметна воала си и огледа чуждата и все пак родна обстановка. Маската й скриваше всяка проява на чувство. Странно, каза си Кейт, преди много години можех да понасям само френската кухня, а докато живеех във Венеция, бях готова да дам живота си за един истински английски пудинг, макар че по-рано го презирах.

Кейт беше изпила бутилка и половина вино, когато Нел Фаргър почука на вратата. След като получи позволение да влезе, тя застана пред Кейт и смутено запристъпва от крак на крак. Разширените й от учудване очи оглеждаха маскираната дама, която седеше пред огъня, завита с меко одеяло, и си играеше с полупразната си чаша, в която се отразяваха трепкащите пламъчета от камината.

— Искали сте да говорите с мен, милейди? — попита Нел и хвърли боязлив поглед към ъгъла, където София и Роко тъкмо привършваха остатъците от вечерята. Единственият шум идваше от мляскането им, с което доволно си облизваха пръстите.

— Да. Вие сте мисис Фаргър, нали? — попита учтиво Кейт и сините й очи заблестяха под маската.

— Да, и честно да ви кажа, имала съм трима съпрузи. Джони Фаргър ми беше последният. Гостилницата принадлежеше на него. А аз ги надживях всичките, така си е — обяви гордо Нел Фаргър.

— Наистина ли? Колко необикновено и колко смело от ваша страна, мисис Фаргър. — Кейт направи този комплимент, защото беше разбрала, че гостилничарката е не по-малко безскрупулна от самата нея. — Искам да ви помоля за съвет, уважаема — продължи да я ласкае тя.

— Ами, аз нямам представа дали съм в състояние да дам съвет на дама като вас, но от съвети не боли, нали така? — отбеляза с добре изиграно смирение Нел Фаргър и опря ръце на хълбоците си.

— О, скъпа моя мисис Фаргър — отвърна благосклонно Кейт, — вие сте прекалено добра. Разбира се, аз ще ви обезщетя богато за всяко сведение и всяка подкрепа, която сте в състояние да ми окажете.

Кръглото лице на Нел засия.

— О, милейди, в такъв случай ще ви кажа, че с готовност ще ви помогна — заяви с широка усмивка тя.

— Така си и мислех — промърмори като на себе си Кейт, после заговори високо и ясно: — Мисля, че с вас ще се разбираме прекрасно, мисис Фаргър.

— Така е, милейди — съгласи се Нел. — Струва ми се, че имаме едни и същи схващания за живота.

— О, да, готова съм да повярвам, че имате право. Що се отнася до сегашните ми потребности, бих желала да ми препоръчате някого. Спомнете си името на някой мъж, на когото мога да разчитам и от когото може да се очаква абсолютна дискретност — обясни с небрежен светски тон тя. — Освен това не ми се иска той да е… — Тя спря за миг, въздъхна и продължи засрамено: — Как ли да се изразя, за да не ме разберете зле?

— Не е необходимо да се ползва с кой знае колко добро име, милейди — помогна й Нел Фаргър.

Кейт се засмя, макар да не й беше особено приятно, че са прозрели намеренията й.

— Точно така, вие ми взехте думите от устата, мисис Фаргър. Имам нужда от помощ за едно съвсем лично дело. Разберете, скъпа — продължи доверително тя, — аз ви говоря съвсем откровено. Искам да изиграя номер на един човек, затова имам нужда от помощ, но ако помощникът ми изпитва угризения на съвестта, това ще развали цялата шега!

Нел Фаргър наблюдаваше внимателно странната жена с черна маска и траурно облекло и макар да имаше дълъг опит с жестокостите на този свят, усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Тук ставаше нещо наистина странно, но Нел Фаргър не беше от вчера и нямаше да се хване на уловките на изисканата дама. Лудориите й щяха да струват живота на някой беден дявол, това беше повече от сигурно, но Нел щеше да стои по-далеч от тази работа. Като се имаше предвид обаче, че гостилницата не носеше толкова приходи, колкото й се искаше… Дори една почтена жена като нея трябваше да прибягва до някои не особено почтени действия, за да се задържи над водата.

Звън на монети изтръгна Нел Фаргър от размишленията й.

— Кажете ми името, мисис Фаргър — настоя Кейт меко, но упорито.

Нел Фаргър се поколеба, макар и само за миг, после алчно грабна кесийката от масата.

— Едуард Уолтъм. Той е готов да обеси и собствената си майка, стига само да му платят добра цена. Точно така, Теди Уолтъм е вашият човек, милейди. Никъде другаде няма да намерите такъв ловък дявол като него. Освен това се смята за нещо като джентълмен, макар всички наоколо да знаят, че е копеле от Билингсгейт. Твърди, че във вените му тече синя кръв от крал Чарлс II и че баща му е бил дук — обясни тя, скри устата си с ръка и се изкиска презрително. — Ако това е вярно, аз съм Нел Гуин! Баща му беше търговец на риба, но човек като Теди Уолтъм е в състояние да те убеди, в каквото си иска. С приказки успя да залъже дори тъмничарите на Нюгейт, ако щете вярвайте. Сигурно главният ключар му е държал вратата да излезе.

— Изглежда ми забележителен човек, вашият Теди Уолтъм. И къде мога да намеря този красноречив джентълмен?

— Как къде, долу при мен, милейди! — Гръмкият смях на Нел Фаргър огласи стаята. — Но не съм много сигурна, че тази вечер се държи като истински джентълмен. Седнал е в кръчмата и полага отчаяни усилия да изпие запасите ми от ром, макар че обикновено предпочита евтин джин.

— Добре, мисис Фаргър, тогава няма да разочароваме господина. Изпратете в стаята ми бутилка от най-добрия си ром и съобщете на мистър Уолтъм, че бих желала да говоря с него.

— Много добре, милейди — засмя се отново Нел. — А, има и още нещо? Какво да му предам, кой иска да го види? — Най-после се беше сетила, че гостенката й още не е назовала името си.

— Кажете му, че го търси възможна клиентка — отговори сухо Кейт, която нямаше намерение да задоволи любопитството й. — И добавете, че съм готова да платя щедро за услугите му.

— Разбира се — отговори с хитро изражение Нел Фаргър. — Мога да си представя, че ще стане точно така. — С тази двусмислена забележка тя излезе от стаята, стиснала здраво кесията с парите.

Камбаната удари девет и половин час по-късно Едуард Уолтъм почука на вратата на Кейт. Когато мълчаливият великан му отвори вратата, достойният джентълмен едва не падна по гръб, а когато видя седящата пред огъня маскирана жена, беше готов да се върне обратно. Черните й дрехи бяха лоша поличба. Само че джобовете му бяха празни, а заплашителната сянка на затвора за длъжници беше надвиснала над главата му. Нямаше какво да губи, затова щеше да изслуша предложението на непознатата. Може би пък щеше да извлече някаква печалба.

— Пусни джентълмена да влезе, Роко. Това е мистър Едуард Уолтъм и ако е наистина такъв негодник, за какъвто ми беше представен, значи имаме да обсъдим някои важни неща — проговори с каменно лице Кейт и махна на смутения Теди Уолтъм да пристъпи по-близо.

— Точно така, аз съм Едуард Уолтъм. Старата Нел каза, че искате да наемете човек за някаква работа — отвърна мъжът и се опита да отърси приятната замаяност от изпития ром. Тази вечер щеше да има нужда от ясна глава. — Казах си, че аз бих могъл да бъда този мъж, но може и да съм се излъгал. Зависи какви облаги ще имам — заяви открито той, без да изпуска от очи грамадния слуга, който му изглеждаше все по-заплашителен.

— Прекрасно, мистър Уолтъм! — извика въодушевено Кейт. — Не ме разочаровахте. Не ме попитахте нито каква е работата, нито какво се крие зад намеренията ми. Интересувате се само от печалбата си. Сигурна съм, че с вас ще се разбираме отлично — заяви тя и го покани да седне на стола срещу нея и да си налее чаша ром от бутилката, оставена наблизо.

Скрити зад плътната черна маска, сините очи на Кейт проследиха движенията на мъжа. Блуждаещият му поглед претърсваше помещението за оръжия, скрити врагове и възможни изходи. Изглежда ми дързък и вероятно е точно човекът, от когото имам нужда, каза си тя. Възрастта му не можеше да се прецени, дори ако той й я кажеше сам, нещо, в което Кейт сериозно се съмняваше. Беше среден на ръст, строен, със светли коси и очи и без особени белези. Това също говореше в негова полза, защото никой нямаше да запомни безличния скитник, нито пък щеше да помисли, че има насреща си крадец на скъпоценности или изнудвач.

Очевидно се беше постарал да се облече като денди. Светлокафявото кадифено палто беше видяло и по-добри дни, пожълтялата дантелена яка висеше тъжно около врата му. Панталоните бяха изпъстрени с кръпки, перуката отдавна не беше виждала четка. Много добре, каза си Кейт и на лицето й изгря доволна усмивка. Мистър Едуард Уолтъм беше наистина мъжът, когото си беше представяла.

— Имате ли желание за едно пътуване в провинцията, мистър Уолтъм? Чувала съм, че селският въздух прави истински чудеса с белия дроб… — започна тихо тя. Една цепеница падна в камината сред дъжд от искри и шумът заглуши останалите й думи.

Меко спускащите се морави, които се простираха зад терасовидните градини на Кемъри, бяха кафяви, а ясените около езерото бяха изгубили и последните си есенни листа. Силуетите на дърветата се очертаваха голи и унили на фона на сивото небе и предвещаваха идването на зимата. Въздухът беше натежал от наближаващия дъжд, първите капки вече падаха, облаците ставаха все по-черни и заплашителни. Отекна далечен гръм и заглуши уплашения младежки глас:

— Реа! Реа Клер! Добре ли си? — Уплашен до смърт, Франсис видя как сестра му се строполи от гърба на грациозната си кобилка, която отказа да прескочи живия плет. Гръмотевицата я бе уплашила и тя се закова на едно място с развяващи се юзди.

Реа Клер въздъхна, намести тъмносинята си шапчица, събра полите си и се надигна с мъка. Приглади жакета си и зачака Франсис и Ейвън, които бяха уловили непокорната кобилка, да й я доведат.

— Нарани ли се, Реа? — попита загрижено Ейвън, като видя разкъсаната й, опръскана с кал пола.

— Не, нищо ми няма, само ме е страх, че Канфийлд ще изпадне в ужас, като види костюма ми за езда. Ела тук, съкровище — продължи тихо тя и успокояващо помилва ноздрите на кобилата си. — Помогнете ми да я възседна, ако обичате — помоли тя и направи гримаса, разтърквайки ударения си лакът.

Джеймс скочи от коня си, преди братята и братовчедите му да помогнат на Реа. Скръсти ръце и ги подложи под крачето й, после умело я вдигна на гърба на кобилката. Без да се бави, Реа напъха ботуша си в стремето.

— Благодаря ти, Джеймс — прошепна тя и усмивката й беше само за него. Младата жена знаеше, че братовчед й е влюбен до полуда в нея. Ето и този път очите му се замъглиха, макар че й отговори с широка усмивка.

— Сигурна ли си, че можеш да яздиш сама, Реа? Би могла да седнеш пред мен — предложи плахо той и хвърли унищожителен поглед към брат си, който едва сдържаше смеха си. — Падането беше лошо. Трябва да побързаме, за да се приберем, преди да е заваляло по-силно.

— Не — възрази меко, но решително Реа. — Мисля, че има още време, докато завали, освен това не искам да съкращаваме разходката си заради мен. Вчера сте прекарали цял ден затворени в тясната карета, затова днес ви дадохме шанс да поизлезете малко на чист въздух. Освен това — прибави с искрящи очи тя — още не съм прескочила живия плет.

— Наистина ли смяташ да го прескочиш, Реа? — намеси се Ейвън, макар да знаеше много добре, че не може да я спре.

— Татко казва, че не бива да даваме на страха възможност да се вкорени. Така с по-добре и за мен, да не говорим за Скайларк. Трябва да прескочим живия плет още днес. До утре ще имам възможност да обмисля скока си поне хиляда пъти и не се знае какво ще реша — обясни усмихнато тя. — Сигурно ще се страхувам много повече от сега.

— Но, Реа… — започна Джордж, ала мъдрият Франсис го прекъсна.

— Няма смисъл да й противоречиш — проговори спокойно той. Познаваше добре сестра си и знаеше, че е по-добре да си спестят усилията.

— Сега ще видиш, Ейвън — обяви е тържествуваща усмивка Реа. — Винаги съм казвала, че нашият Франсис е умна глава — заключи с обич тя.

Втора гръмотевица отекна над хълмовете. Бурята наближаваше. Реа вдигна поглед към надвисналото черно небе и подръпна юздите на Скайларк, която нервно потропваше с копита.

— Боя се, че ще се наложи да прекарваме по-голяма част от дните си в къщи — предрече потиснато тя. — Май няма да има други пикници на открито.

— И аз се боя, че ще стане така — съгласи се Ейвън и погледът му проследи нейния към заплашителните черни облаци.

— Толкова се радвам, че сте тук — промълви Реа и в погледа й се изписа учудване. — Всъщност, защо дойдохте толкова рано? Балът е едва следващата седмица.

— Нали познаваш мама. Щом си втълпи нещо в ума, става упорита като магаре — обясни Джордж. — Каза ни, че непременно трябва да тръгнем, макар че не обясни защо.

— Пак ли е имала видение? — попита с усмивка Франсис. Той следваше отблизо Реа и Скайларк, които се отдалечаваха в тръс от живия плет.

— Да, пак имаше предчувствие — потвърди Ейвън. С тази дума децата на лейди Мери описваха странните видения на майка си, с които живееха, откак се помнеха. В тона му нямаше неуважение, дори напротив. Момъкът беше изпълнен с възхищение към дарбата на майка си. Твърде често странните неща, предсказани от нея, бяха ставали действителност и той не смееше да се шегува с виденията й.

— Сигурно е видяла годежа ти е граф Рендейл, Реа! — провикна се с коварна усмивка Франсис, макар че гласът му прозвуча съвсем невинно.

— Какво? — изрева Джеймс, ужасен от новината.

— Франсис се опитва да ни забавлява, но това очевидно не му се удава — отвърна Реа и побърза да смени темата. — Ще стане по-бързо, ако минем по черния път. Не е нужно да обикаляме хълмовете. — Тя потупа красиво извитата шия на кобилата си и пошепна окуражително: — Хайде, миличка, да им покажем как се скача!

Този път Скайларк не се уплаши. Прелетя високо над живия плет и копитата й дори не го докоснаха. Останалите четири коня последваха примера й. Вече бяха изминали доста път, когато Реа внезапно спря.

— Какво има пак, Реа? — разтревожи се Франсис.

— Загубих си шапката! — извика сестра му и огледа внимателно пътя зад себе си. — Господи, каква беда! Знаеш ли какво ми се пише, ако застана пред Канфийлд без прилична шапка на главата си?

— Ами, ако питаш мен… — Джордж искаше да даде добър съвет на братовчедка си, но тя го прекъсна така рязко, че очите му се закръглиха от учудване.

— Не чуваш ли? — извика сърдито тя и предупредително вдигна пръст към устните си.

— Какво да чуя? Да не би шапката ти внезапно да е проговорила? — попита подигравателно Франсис, но се сви на седлото под унищожителния й поглед.

— Аз чувам! — провикна се Джеймс и посочи към живия плет, който обграждаше пътя.

— И какво ти каза шапката, Джеймс? — попита със сериозна физиономия Джордж, макар че едва удържаше смеха си. — Сигурно те е уверила, че предпочита да бъде боне вместо тривърха шапка за езда?

— Е, каквото и да е било — намеси се практичният Ейвън, — аз съм сигурен, че идва от рова ей там.

— Да проверим — предложи Реа и когато никой не направи движение да скочи от коня си, за да й помогне, тя го стори сама. — Да не ви е страх? — предизвика ги тя, уви около ръката си юздите на кобилата и тръгна към страничния ров. — Господи, наистина има нещо! — извика възбудено тя.

— Чакай малко, Реа! Чакай! — проговори предупредително Франсис и скочи от любимия си кафяв кон. — Стой на място, Ел Сид — заповяда му той и се затича след Реа, която вече беше слязла в рова. Джеймс стискаше юздите на кобилата й и на лицето му беше изписано блаженство. — Не слизай, Реа! Може да е някое бясно куче! — изкрещя сърдито Франсис, но беше вече късно. Най-после и той чу шума, който бе привлякъл вниманието й.

— Не, не, това е само чувал, който се движи! — извика в отговор Реа и се плъзна по разкаляния склон. Като чу, че Ейвън я следва, тя хвърли облекчен поглед през рамо и му даде път да мине покрай нея и да нагази в мръсната вода. Силният момък скоро успя да измъкне тежкия чувал, от който се чуваше жално джавкане.

— Качи го на пътя, Ейвън — помоли Реа и се закатери нагоре по склона. Франсис побърза да й подаде ръка. — Хайде, Ейвън, побързай — настоя тя, защото беше забелязала недоверчивия поглед, с който братовчед й оглеждаше находката си.

— Струва ми се, че е по-добре да го оставя в рова — промърмори той и се заизкачва нагоре по хлъзгавия склон. Джордж му подаде ръка и го издърпа на пътя.

Преди Ейвън да е пуснал чувала на земята, Реа вече го преглеждаше, опипваше го с ръце, за да открие какво има вътре.

— Нямаш ли случайно нож, за да разрежем шнура? Ейвън пусна чувала в средата на пътя и отстъпи назад, за да го огледа. Реа веднага коленичи в калта и се опита да пререже шнура с остър камък, подаден й от Джеймс. Когато младежът коленичи до нея и започна да й помага с още един импровизиран нож, тя му се усмихна топло. Скоро шнурът се разхлаби. Реа хвърли поглед към изпълнените с очакване лица на братовчедите си, после разтвори чувала и откри шест полуудавени, треперещи кученца.

— О, бедничките ми! — прошепна тя и импулсивно прегърна първото. — Кой ли ги е изхвърлил там? Толкова е жестоко…

— Негодникът отдавна е офейкал, Реа, но слава Богу, че са още живи — окуражи я Франсис и приклекна до сестра си, за да огледа отблизо виещите кученца. — Позорно е да се вършат такива неща. Но се случва много често, нали знаеш. Много ми се иска да разбера от каква раса са.

— Сигурно мелези — отбеляза Ейвън. — Какво ще ги правим сега? — попита той, но бе прекъснат от засилващия се шум на наближаваща карета. Скърцането на впряга и тракането на колелата се чуваше съвсем ясно, но самата карета още не се виждаше, тъй като близкият завой я скриваше от полезрението им.

— Много бързо препускат — отбеляза Ейвън и смръщи чело, когато осъзна, че пътят е твърде тесен и че са застанали точно в средата. — Отстрани се, Реа! — извика той тъкмо в мига, когато каретата изникна иззад завоя и разпенените коне се устремиха право към тях.

Ейвън сграбчи братовчедка си за ръката, а тя се опита да се изправи, без да пуска чувала с кученцата, Франсис изсвири на Ел Сид и кафявият кон затропа с копита към края на пътя, следван от Джордж, който водеше другите коне. Въпреки това щеше да стане доста напечено, ако кочияшът не успееше да обуздае конете си. Франсис хвърли намръщен поглед към калната вода в рова — нямаше никакво желание да бъде запокитен там. Все пак кочияшът откри навреме малката група и успя да дръпне с все сила юздите на конете. Каретата се залюля и спря само на два-три метра от тях.

От вътрешността й се разнесоха ядни проклятия по адрес на кочияша и Франсис веднага се затича към прозорчето, за да предложи помощта си в случай, че проклинащата дама е била ранена.

— Какво ти стана, по дяволите! Ще те… — Гласът замлъкна изведнъж, когато жената хвърли поглед през прозорчето и се озова лице в лице с младия джентълмен, който я наблюдаваше развеселено.

Франсис чу тихия стон, който се изтръгна от гърлото на забулената жена, и усмивката му угасна. Той се приведе и се опита да погледне във вътрешността на каретата.

— Лошо ли ви е, мадам? — попита загрижено той, забелязал как жената притисна треперещата си ръка до сърцето си.

— Не, не, добре съм — заекна тя. — Само лек пристъп на слабост, нищо повече. Може би съм яла нещо развалено. Нали знаете какво предлагат в попътните гостилници — продължи с все по-укрепващ се глас тя.

— Щом сте сигурна в това, мадам — усмихна се учтиво Франсис, макар да се съмняваше в думите й. Тази жена трепереше от вълнение.

Кейт отговори на любопитния му поглед под сигурната защита на воала си и светлосините й очи се втренчиха в лицето му. Синът на Люсиен Доминик! Това момче не може да бъде друг, освен Доминик, каза си тя и преглътна. Лицето му й напомняше не само на Люсиен, а и на Пърси. Очите бяха различни, не е цвят на шери като тези на Люсиен и Пърси, не и толкова бледи като нейните, но остро изсечените черти го белязваха като член на семейство Доминик.

Кейт хвърли бърз поглед към останалите ездачи и очите й се присвиха в тесни цепки, когато забеляза опръсканото с кал момиче, стиснало в ръка някакъв странен чувал. Това момиче също беше от семейство Доминик. Странно, но изтощеният й вид само подсилваше красотата й. Златната й коса висеше на разбъркани кичури чак до бедрата и обрамчваше лице, което можеше да се сравнява само с прелестта на ренесансов ангел. Кейт въздъхна. Преди години и тя се отличаваше с тази въздушна, невинна красота. Погледът й измери внимателно останалите трима ездачи, двама, от които бяха с пламтящи червени коси, а третият — с тъмнокестеняви къдрици. Те не бяха от семейство Доминик, инстинктът й го подсказваше. Бледите й очи се върнаха на Франсис — след като момчетата не бяха от семейство Доминик, те преставаха да съществуват за нея. Единствените, които я интересуваха, бяха момъкът и момичето. Срещата й с тях беше плод на случайността, но това я правеше още по-важна.

— Трудности ли имате? — попита с учтиво любопитство тя и посочи към ездачите, застанали на края на пътя. — Струва ми се, че младата дама е паднала от коня си. Надявам се, че не е ранена? Роко — бърна се към слугата си тя и преди Франсис да е проумял какво става, непознатата заповяда нещо на италиански и великанът скочи от мястото си.

— Моля ви, няма нужда… — започна Франсис, но грамадният италианец вече вървеше към сестра му.

— Вярно е, Реа падна от коня си — продължи той, за да извини странния й вид, — но оттогава мина доста време. Препречихме пътя ви, защото Реа намери шест полуудавени кученца и настоя да ги спасим. Моля да ни извините, че ви спряхме така неочаквано — заключи учтиво той и усмивката му болезнено напомни на Кейт за Пърси. Толкова й се искаше да протегне ръка и да помилва бузата му…

— Разбирам. Много благородно от нейна страна — отговори сухо тя. — Сигурно живеете наблизо, щом сте излезли на езда в такова лошо време — продължи уж между другото тя, полагайки отчаяни усилия да овладее възбудата, която пулсираше във вените й. — Тъй като, доколкото знам, в околността няма друго имение, освен Кемъри, вие сигурно сте… — Кейт замлъкна и Франсис нямаше друг избор, освен да се представи.

— Аз съм Франсис Доминик, това е сестра ми Реа Клер, а момчетата са братовчедите ми Ейвън, Джордж и Джеймс — обясни скромно той, без да назовава титлите си.

— Разбира се — проговори тихо Кейт. — Вие сте маркиз Шардинел и наследник на Кемъри.

Франсис вдигна учудено едната си вежда.

— Познавате ли семейството ми, мадам? — попита хладно той. — Може би сте приятелка на родителите ми?

— Приятелка? — Думата прозвуча странно в устата на забулената дама. — Не, по-скоро стара позната. Да — подчерта тя, — позната от стари, прастари времена.

— Разбирам — промърмори Франсис. — Ще посетите ли Кемъри? За бала ли идвате?

Кейт поклати глава.

— Не, просто минавам оттук, но се радвам, че можах да се запозная със сина на Люсиен Доминик — отвърна учтиво тя, приведе се навън и видя, че Роко е приклекнал до Реа и наблюдава кученцата с глупава усмивка.

Реа Клер Доминик се усмихваше окуражително на плахия великан. Тя бе чула стъпки и когато вдигна глава, срещна погледа на две тъжни тъмни очи, в които се четеше няма молба. Но не се отдръпна, както постъпваха повечето хора, когато се изправяха срещу грамадния италианец с ограничен ум. Вместо това му се усмихна с цялата си сърдечност и по неподвижното мъжко лице пробяга изненада.

— Странно е, че са още живи — заговори му тя, когато той се приведе към нея и огледа кученцата.

Роко се взираше като втрещен в сърцевидното лице на момичето, обкръжено от златни коси. Бавнно, много бавно сърдечният й смях проникна в сърцето му и нещо се раздвижи в мозъка му. Тъмните му невинни очи се сведоха надолу, където показваше протегнатата й ръка, и се втренчиха в гладните кученца, които усърдно ближеха тънките й пръсти. Роко протегна бавно ръка, спря нерешително и погледна към Реа, очаквайки обичайния отказ. Но непознатата улови ръката му в своята, насочи я към кученцата, после положи едно от малките същества в шепата му.

— Всичко е наред — прошепна Реа и потупа ръката му. Остана много изненадана, когато видя сълзите в очите на великана и страха, с който той се взираше в безпомощното кученце. — Ще ги отнеса при човек, който знае как да се погрижи за тях — продължи да го успокоява тя. — Той обича кучетата и умее да лекува.

Единственото, което възприе разумът на Роко, беше любезността, с която това златно момиче се отнесе към него, към Роко бавния, слабоумния, който беше обект на подигравки от страна на всички в селото и дори на собственото си семейство. Роко смръщи чело, защото в паметта му бяха изникнали неясните очертания на някакъв много отдавнашен спомен. Скоро пред духовния му взор изникна меко женско лице, обкръжено от буйни руси коси. Сладостната, тъжна усмивка сякаш го призоваваше, разтворените й ръце го канеха да коленичи в молитва пред образа й. Още помнеше как бе треперил от страх пред непознатото, когато майка му го завлече в голямата каменна къща. Вътре беше толкова студено, а стените бяха толкова високи, че сякаш докосваха небето. Той разбираше, че е сторил нещо лошо, макар да не проумяваше какво, и сега щяха да го накажат, както каза майка му. Тя го отведе далеч от родното село и дома им и го остави съвсем сам в мрака на катедралата.

Той трябваше да помоли за прошка, но мълчаливите фигури, които се движеха между сенките, го плашеха. Вдигна очи към светлината, но страшните, разкривени гримаси препречваха погледа му. Как да помоли за прошка тези безмилостни лица, които го проклинаха с празните си очи? Той се отдръпна ужасено от каменните лица и зави като бито куче, докато погледът му срещна очите на мадоната и ангела й. Тя се усмихна надолу към него, прие го с обич в своя свят и трогна сърцето му с топлина, която липсваше във внушаващите страх зали на катедралата. Много скоро обаче му отнеха тази топлина и го прогониха навън в студа. Усмивката на мадоната избледня в мрака на нощта, когато вратите на огромната църква се хлопнаха зад гърба му. Оттогава Роко не видя мадоната — или поне не до днес, до този ден на английска земя.

— Роко, отговори ми, идиот такъв! — Остър глас разруши тишината, в която беше потънал грамадният италианец. — Какво правиш там? Досажда ли ви този глупак, мила моя? — попита сърдито Кейт, която напразно се опитваше да привлече вниманието на слугата върху себе си.

— Не, разбира се, че не — отговори спокойно Реа. — Даже ми помага — продължи тя, подразнена от тона на непознатата.

— Какво ще правиш с кученцата, Реа? — попита Джеймс, който не можеше да си представи как ще ги пренесат на конете си.

— Мисля, че е най-добре да ги отнесем при мистър Тейбър в Стоун Хаус он дъ Хил — отговори Реа. Старецът имаше цял обор с болни животни. — Откакто синът му пое фермата, той няма много работа, затова се грижи за бездомните и болни животни. Хората му водят всякакви. Мама казва, че старият Тейбър има рядката дарба да лекува болни животни. Когато някой от конете ни се почувства зле, тя винаги изпраща Батърик при него.

— Тогава е най-добре да побързаме — препоръча Ейвън, защото първите тежки дъждовни капки вече падаха по лицето му.

— Стоун Хаус он дъ Хил е на пътя към гостилницата, в която ще отседна — намеси се Кейт и отвори вратичката на каретата. — Качете си при мен, мила. Както разбрах, преди малко сте паднали от коня си, затова ще бъде по-добре и за вас, и за кученцата, ако седнете в каретата ми. Пък и няма да се намокрите.

— О, не, не мога да направя това — възпротиви се Реа. — Не е прилично да се кача при вас в този вид. Освен това кученцата миришат доста неприятно — допълни тя и сбърчи носле.

— Глупости! Настоявам да се качите при мен — побърза да отхвърли съмненията й Кейт. — Повярвайте, каналите на Венеция миришат много по-страшно и вече нищо не е в състояние да ме стресне.

— Е, добре. — Реа се поколеба, но отстъпи пред изкушението. Натъртванията от падането вече я наболяваха.

— Качи се в каретата, Реа — настоя и Франсис. Това щеше да им спести скъпоценно време, освен това Реа нямаше да се намокри до кости и нямаше да му се наложи да изслуша проповедите на баща си, ако дукът я видеше в това състояние. Макар да беше по-млад от сестра си, той носеше отговорност за нея.

— Благодаря ви, мадам — отговори облекчено младото момиче, — ще приема великодушното ви предложение. — Тя затича към каретата, следвана по петите от Роко, чийто тъмни очи не изпускаха нито за миг крехката й фигура.

— Аз ще водя Скайларк — провикна се след нея Франсис. — Ще яздим близо до каретата.

— Не, по-добре е да побързате — възрази Кейт и прибра полите си, когато Роко затвори вратичката на каретата зад Реа. — Ще се намокрите ужасно, дъждът вече започва. Препускайте напред, ще се срещнем в Стоун Хаус. Не е много далече, но все пак е достатъчно, за да простинете, ако продължавате да се бавите.

Дъждът се усилваше и по лицето на Франсис вече се стичаха вадички.

— Добре тогава, мадам, ще се срещнем там — съгласи се той, но думите му останаха нечути. Кочияшът шибна конете и каретата се понесе с голяма скорост надолу по склона.

Франсис смръщи челото си, обичайно толкова безгрижно, и се загледа след изчезващата тъмна точка.

— Да тръгваме, Франсис — подкани го сърдито Джордж, метна се на коня си и препусна към братовчеда си, който продължаваше да стои като вкопан на мястото си. — Не бива да ги оставяме да пристигнат преди нас.

Франсис изсвири пронизително и Ел Сид препусна към него. Момъкът се метна на седлото и препусна в галоп след каретата. Дъждът плискаше в лицето му, но нищо не беше в състояние да го спре.

— Какво ти става? — попита по едно време Ейвън, който беше усетил, че нещо не е наред.

Франсис се опита да се засмее. Чувстваше се неловко, но отговори честно.

— И аз не знам, Ейвън. Имам някакво странно чувство. Тази жена ме плаши.

— Ей, ако някой трябва да има предчувствия, това съм аз — оплака се шеговито Ейвън. — Все пак моята майка е тази, която има видения, не твоята.

— Не, Ейвън, това не е видение. Сигурно е глупаво, но не се чувствам добре след тази среща, макар че не знам защо. Не намираш ли, че е странно тази жена да познава семейството ми? Назова титлата ми, а аз дори не я бях споменал.

Ейвън не изглеждаше особено впечатлен.

— Семейство Доминик е много известно в тази област. Може би дамата има дъщеря, за която желае да те ожени — прибави ухилено той. — Титлите имат странна привлекателна сила.

— Благодаря за предупреждението. Вече започвам да свиквам с тази заплаха — отговори през смях Франсис. — Предложенията за женитба ме преследват още откакто престанах да нося роклички — пошегува се унило той.

— Мисля, че аз съм в по-добро положение — отбеляза зарадвано Ейвън. — Нямам нито титли, нито големи имения, които да наследя някой ден. Жената, за която ще се оженя, ще ме вземе заради самия мен, а не заради богатството ми.

— Много ти благодаря за доверието в красотата и очарованието ми — отговори Франсис, обиден от намека на братовчед си, че той не може да предложи на една жена нищо, освен наследството си.

— Знаеш, че не исках да кажа това, Франсис — възрази Ейвън и умело смени темата: — Добре ли чух? Онази жена наистина ли каза, че е стара позната на семейството ти?

— Точно така — потвърди Франсис, който все още беше под впечатлението на случилото се. — Питам се само откъде познава Стоун Хаус он дъ Хил. Много малко хора знаят, че фермата се намира недалеч оттук.

Ейвън помълча малко, после вдигна рамене.

— Ами, името на фермата звучи доста необичайно, не намираш ли? Може би дамата е чула историята за двамата братя, които се сбили за земята и единият си построил каменна къща в долината, а другият на хълма. Историята наистина е интересна, особено като се има предвид, че двамата не са си проговорили до края на живота си, а внуците и правнуците им също са живели във вражда. Днешните Тейбърови са първите, които общуват с роднините си в долината, нали?

— Това е вярно — съгласи се Франсис, но все още не изглеждаше убеден.

— Сигурно дамата има тайна среща — намеси се в разговора им Джордж, който не беше изпуснал нито дума.

— Може би — съгласи се Ейвън. — Във всеки случай сценарият е ясен: една тайнствена, скрита под гъст воал жена, един огромен слуга — чужденец и една млада дама в затруднено положение. Получава се истинско приключение — заяви той и драматично се плесна по гърдите, сякаш беше получил рана на дуел. — Може да стане напечено, не мислите ли?

— Стига само жертвата да не съм аз — засмя се Франсис и пришпори Ел Сид, опитвайки се да се усмихне. — Да се надяваме, че Реа ще узнае нещо повече за тайнствената непозната. Да видим кой ще стигне пръв до завоя! — провикна се той и бързо остави братовчедите си зад себе си.

— Лейди Реа Клер Доминик — промълви тихо Кейт, изговаряйки с наслада омразното име, докато зоркият й поглед не се откъсваше от лицето на девойката. — Необикновено име — отбеляза тя.

— Да. Нарекли са ме Клер на прабаба ми — тя е била французойка — отговори спокойно Реа и помилва кученцата в скута си.

— Разбирам. Името е много хубаво. — Кейт се потърси и поднесе към носа си парфюмирана с розова есенция кърпичка.

Реа засрамено прехапа устни.

— Боя се, че трябва да помоля за извинение. Миризмата наистина е ужасна.

— Не, не е това. Просто обичам уханието на розите. То ме утешава, особено в чуждата обстановка. Розите ми напомнят за родния дом — проговори със замечтан глас Кейт.

— От Англия ли произхождате, мадам? — попита тихо Реа. Тази жена събуждаше любопитството й, защото сякаш принадлежеше към два различни свята. Говореше английски без акцент, но облеклото и маниерите й бяха на чужденка.

— Да, англичанка съм — кимна Кейт. — Но както виждам, видът ми ви обърква. Отдавна не съм била в Англия. Честно казано, това е първото ми посещение в родината от петнайсет години насам. Отсъствах дълго — може би твърде дълго. Сега обаче съм тук и ще се погрижа да подредя живота си. Отдавна трябваше да се върнем, Пърси и аз, но се страхувахме от него и от властта му. Но мен вече не ме е страх — обясни шепнешком тя и Реа не чу почти нищо през гъстия воал.

Младата девойка наблюдаваше непознатата, която седеше насреща й в сумрака на каретата, и внезапно изпита съчувствие към нея. Тази жена изглеждаше толкова самотна, толкова тъжна, без приятели и без надежда. Тъгата й сякаш се простираше отвъд гроба на любимия човек, когото беше загубила — черното й траурно облекло сякаш се беше сляло с нея. Реа присви очи и се опита да различи чертите на лицето й под воала, но той беше толкова плътен, че се виждаха само някакви неясни форми. Внезапно тя срещна погледа на две бледи сини очи и се стресна.

Кейт се усмихна под маската си и зъбите й блеснаха. Тя разбираше, че момичето се опитва да разгадае как изглежда лицето й. Във Венеция никой не обръщаше внимание на маската й, но тук, в английската провинция, една маскирана жена представляваше истинска сензация. А точно сега тя имаше нужда от абсолютна анонимност, затова и се беше облякла така. Беше надиплила воала и го беше разположила така, че да скрие покриващата лицето й маска. През воала лицето й изглеждаше гладко като праскова — чисто и невинно, без никакъв белег. Вчера, когато се погледна в огледалото, дори самата тя помисли, че…

— Мадам? — попита плахо Реа, която беше забелязала треперенето на ръцете й. — Да не ви е зле?

— О, не, не, добре съм — отговори задавено Кейт и обърна поглед навън. Очите й поглъщаха добре познатите места, които прелитаха покрай каретата. — Мисля, че скоро ще стигнем. Помня, че някога изкачването по хълма ми се струваше много дълго. А сега стигнахме толкова бързо — извика тя, когато се появи къщата.

Роко скочи от капрата и отвори вратичката още преди каретата да е спряла напълно. Той погледна умолително Реа и младото момиче с усмивка му подаде чувала. Очевидно не се тревожеше, че мъжът може да ги изпусне, и наистина, той ги притисна с голяма грижовност до гърдите си, докато с другата си ръка й помогна да слезе.

Стоун Хаус он дъ Хил все още си стоеше на хълма такава, каквато я помнеха няколко поколения селяни. Основите й бяха заровени дълбоко в земята, защото беше построена много преди да бъде положен първият кехлибарен камък на Кемъри. Семейство Тейбър от Стоун Хаус он дъ Хил беше обработвало тези земи поне сто години преди първият Доминик да прекоси Канала, за да воюва в Англия. Столетията отминаваха, феодалните отношения се променяха, коронованите глави идваха и си отиваха, печелеха и губеха тронове, безброй хора умираха по бойните полета. Само две неща останаха неизменни — Тейбърови продължиха да обработват земите на Стоун Хаус он дъ Хил и останаха верни на херцозите Кемъри.

Старият мистър Тейбър, дребен, сбръчкан мъж с гъсти бели коси, стоеше под каменната арка и наблюдаваше пристигащите. Мършавото му тяло се огъваше под напора на вятъра, който свиреше покрай къщата. Очите му не виждаха добре, но той бе зърнал изкачващата се по хълма карета и беше излязъл да поздрави неочакваните гости. Гъвкавата му някога походка сега беше бавна и мъчителна, но децата му и всички селяни наоколо твърдяха, че отдавна е минал деветдесетте и трябва да се смята за щастлив, че все още живее. Никой не го беше чувал да се оплаква от болките, които постоянно го измъчваха, но сега, докато напредваше бавно по откритото място между къщата и хамбара, възрастта му личеше. Изглеждаше крехък като порцелан, макар че синът и снахата, както и внуците и правнуците му винаги твърдяха точно обратното: старецът обикаляше всеки ден полята на фермата и енергично тропаше с тънката си тояжка по земята, когато видеше нещо не по вкуса си. И най-често семейството го слушаше, защото умът му беше остър като бръснач, а съветите му разумни, каквито бяха открай време. Освен това мистър Тейбър, който бе надживял почти всички свои връстници, да не говорим за тримата му починали синове и внуци, беше обичан от всички заради събираното почти сто години богатство от истории и клюки. Той не забравяше нито едно видяно лице и многоцветните му описания съживяваха мъртвите, делата и злодеянията им. Старецът си имаше запазен стол в селската кръчма, а слушателите му се грижеха каната му никога да не остава празна.

Франсис и братовчедите му стигнаха до древната каменна къща малко преди каретата. Старият мистър Тейбър разбираше от коне и веднага позна, че не става въпрос за обикновени пътници. Когато забеляза едрия кафяв жребец на лорд Франсис и темпераментната кобилка на сестра му Реа Клер, той се ухили с цялото си лице. Децата на дук Кемъри бяха винаги добре дошли в дома му — особено младият лорд Робин.

— Желая ви добър ден, лорд Франсис — поздрави засмяно той, когато момъкът скочи от коня и забърза към него.

— Мистър Тейбър! Много се радвам да ви видя отново на крака — отговори Франсис, който знаеше, че старецът е бил две седмици на легло поради пристъп на ревматизъм. По вида му личеше, че още не се е възстановил напълно. — Как се чувствате?

— Не мога да се оплача, лорд Франсис, не мога да се оплача — отговори с треперещ глас мистър Тейбър и беззъбата му усмивка стана още по-широка. — Къде е младият лорд Робин? Не го видях с вас — обясни той и потърси с поглед къдравата тъмна глава на любимеца си.

— Той е в Кемъри и сигурно пак е измислил някоя лудория — отговори невъзмутимо Франсис. — А ако узнае какво сме ви донесли в негово отсъствие, ще се ядоса така, че поне един месец ще трябва да съм постоянно нащрек.

Старият мистър Тейбър се изкиска и се огледа с очакване.

— Тъй като видях кобилката на лейди Реа и вие обявихте изненада, мога само да кажа, че сестра ви пак ми е донесла някоя болна животинка.

Франсис се ухили и посочи към каретата, където загриженият Роко тъкмо помагаше на Реа да слезе. Братята Флетчър я наобиколиха, макар и на почтително разстояние от великана.

— Лейди Реа Клер! — извика старият мистър Тейбър и закуцука към каретата. Нищо не убягваше от примигващите му очи. Веднага беше открил чувала в ръцете й. Роко погледна смаяно стария мъж, после очите му отново се устремиха към златното момиче с кученцата.

Забелязал объркването и недоверието на грамадния слуга, мистър Тейбър се закова на мястото си. Този човек пазеше лейди Реа и кученцата. Воднистите очи на стареца се срещнаха с Роковите и със същата дарба, която му позволяваше да обуздава дивите животни и да успокоява уплашените, старият протегна бавно костеливата си ръка и окуражително потупа ръката на едрия слуга. Докосването оказа необичайно въздействие върху Роко: великанът сякаш се смали, усетил, че враждебността му се стопява.

— О, те са много мънички, за да живеят без майка, лейди Реа — проговори старецът и укорително изцъка с език, докато опипваше кученцата. — Къде ги намерихте?

— Някой ги е напъхал в този чувал и ги е хвърлил в рова край Хай Роуд — обясни Реа и сложи кученцата в лековитите старчески ръце.

— Малко топло мляко прави чудеса, затова не се тревожете повече, лейди Реа. Старият Тейбър няма да изостави бедните животинки — успокои я той, вдигна глава и забеляза дамата в каретата. — О, божичко — промърмори той, направи крачка напред и впи поглед в забулената фигура, подала се през прозорчето. — Простете, Ваша светлост — заговори засрамено той. — Не знам къде останаха добрите ми маниери.

— Съжалявам, мистър Тейбър — прекъсна го бързо Реа. — Това не е дукесата. Тази дама беше така любезна да ме подслони в каретата си до Стоун Хаус.

— О, да, веднага забелязах, че това не е каретата на дукесата. — Старецът не се почувства неловко от заблудата си. Той щеше да се засрами много повече, ако не беше поздравил веднага дукеса Кемъри. — Но ние все пак се познаваме, нали? Много мило, че сте докарали младата лейди. Надявам се, че не ви е забавила.

— Не — отговори кратко Кейт. — Не се забавих, но искам да ви кажа, че никога не сме се виждали. Просто минавам оттук и случайно срещнах децата на дук Кемъри. Както виждате, младата дама е паднала от коня си и не можех да не й предложа място в каретата си.

— Аха — промърмори мистър Тейбър, но продължи да се взира внимателно в непознатата. Обруленото му от вятъра чело се смръщи замислено. — Сигурна ли сте, че никога не сме се срещали? Аз може да съм стар, но никога не забравям човек, когото съм видял дори веднъж. Мога да се закълна в това. Сигурен съм, че съм чувал гласа ви, но кога… — не отстъпваше старецът.

Кейт го гледаше смаяно. Нима все още беше жив? Та той беше старец още когато тя беше младо момиче и живееше в Кемъри! Сигурно наближаваше стоте и въпреки това продължаваше да пъха любопитния си нос в работи, които не го засягат.

— О, аз непременно ще си спомня — продължи решително старият Тейбър. — Гордея се, че не съм забравил нищо, което се е случило в долината. Ще си спомня коя сте, и то много скоро — обеща той.

— Чудесно — промърмори Кейт. — Надявам се да не се разочаровате много, когато не успеете.

Старецът се изкиска, развеселен от забележката й.

— О, да, е всяка дума, която казвате, споменът се приближава, да, да. Но сега — обърна се той към Реа Клер, — сега ще отнеса малките в къщата. Тук е твърде влажно и студено за тях. Утре няма да ги познаете, лейди Реа — заключи той и закуцука обратно към дома си, като шепнеше успокояващи думички на уплашените кученца.

— Ще намина да ги видя, мистър Тейбър — извика подире му Реа и старецът кимна с глава. След малко приведената му фигура изчезна зад вратата.

— Бурята отслабва — рече Ейвън и посочи с пръст ивицата мътна светлина, която си пробиваше път през облаците. — Ако побързаме, ще стигнем в Кемъри преди следващия щурм.

— Вече съм толкова мокър, че ми е все едно — промърмори Джордж, който трепереше във влажния си жакет. — Крайно време е да се приберем на топло.

— Франсис? — попита Ейвън, но братовчед му беше необичайно мълчалив и не откъсваше поглед от забулената жена в каретата. — Време е да тръгваме, Франсис! Реа е още суха и се надявам да стигнем до обора, преди да е заваляло отново.

— Най-добре е да последвате съвета му — подхвърли тихо Кейт и направи знак на Роко да затвори вратичката на каретата. — Що се отнася до мен, влагата вече проникна в костите ми. Но с удоволствие ще ви предложа място в каретата си, мила моя, ако не се чувствате добре.

— Не, но много ви благодаря за предложението — отвърна Реа.

— Добре тогава — рече Кейт и махна с ръка за сбогом. После се отпусна назад и каретата се понесе надолу по хълма. Роко се обърна още веднъж и хвърли последен поглед към златокосото момиче, което му се беше усмихнало толкова мило.

— Я виж ти, нашата Реа се сдоби с нов обожател — отбеляза Франсис и помогна на сестра си да възседне Скайларк. — Странна двойка, не намираш ли?

— Изпитвам съжаление и към двамата — отговори Реа и малката група препусна в противоположна посока. — Изглеждаха толкова нещастни.

— Не можеш да очакваш жена в траурно облекло да изглежда весела — отбеляза Ейвън, който яздеше редом е нея. Копитата на коня му пръскаха още кал върху замърсения костюм на Реа.

— Не, разбира се, че не Ейвън — съгласи се братовчедка му. — Но аз останах с впечатлението, че тук не става въпрос за настоящето. И двамата бяха обзети от някаква странна меланхолия. Трудно ми е да обясня, но така беше. О! — извика тя, когато внезапно й хрумна нещо. — Жената ухаеше силно на рози.

— Какво странно има в това? — попита Ейвън. — Жените винаги се парфюмират.

— Да, но не чак толкова. Мислех, че ще се задуша, толкова силен беше ароматът. В каретата миришеше така натрапчиво, че… — Реа млъкна смутено.

— Какво, че? — настоя любопитно Франсис.

— Може би ще ви се стори смешно — продължи сестра му, — но имах чувството, че лежа в ковчег, пълен с рози. Да, смейте ми се — рече засрамено тя и съжали, че е изразила гласно чувствата си.

— Аз не се смея, Реа — отговори Франсис, не по-малко сериозен от нея.

— Трябва да призная, че наистина е странно — съгласи се Ейвън. — Кемъри не се намира на Чаринг Крос. Вашата долина е усамотена и не мога да си представя, че тази жена просто е минавала оттук.

— А аз ще ви кажа, че едрият слуга, който тя водеше със себе си, ми изглежда твърде подозрителен — намеси се в разговора Джеймс, който бе забелязал обожанието на Роко към обекта на чувствата му и умираше от ревност.

— Хубаво е, че всеки може да каже какво не му е харесало — промърмори практичният Джордж. — Аз обаче нямам време да ви слушам. Най-добрият ми костюм за езда отиде по дяволите и не виждам как ще обясня на татко, че имам нужда от нов. Крайно време е да се приберем в къщи!

Стреснати от тона му, ездачите ускориха темпото и пристигнаха пред портите на Кемъри тъкмо когато шлюзовете на небето отново се отвориха. Преживялата няколко столетия портиерска къщичка изглеждаше твърде гостоприемна под вятъра и дъжда, който плющеше в обкованите с олово прозорци. Къщурката беше видяла много посетители да влизат и излизат от великолепните зали на Кемъри, но никога не беше посрещала толкова мръзнещи, мокри до кости фигури като петимата, които минаха в галоп покрай нея.

Никога досега обградената с кестени входна алея не им се беше струвала толкова дълга колкото днес, когато препускаха към голямата къща, тласкани от вятъра и дъжда. Ниските каменни постройки на оборите бяха примамлива цел, обитателите им забелязаха отдалеч ездачите и вратите се отвориха с трясък. Дългите редици боксове, в които бяха подслонени прославените расови коне на дука, миришеха сладко на сено, меласа и овес, на кожа, ленено масло и катранен сапун, но над всичко беше миризмата на тор.

Прочутите обори бяха подчинени на Батърик. В неговите умели ръце дукът на Кемъри бе поверил съдбата на расовите си коне. Батърик се отнасяше сериозно към работата си и изпълняваше задълженията си е достойнството на управляващ монарх. Величественото му държане при извършването на всекидневните работи му беше донесло подигравателното прозвище Негово височество. Някои хора обаче, най-вече оборски ратаи и други прислужници, го наричаха Олд Кинг Бат, но само когато не можеше да ги чуе. Тъй като голяма част от работата им се състоеше в изтребването на тора и всекидневното миене на подовете и тъй като по отношение на чистотата в оборите си Батърик беше истински тиран, ядът им беше разбираем. Но Батърик не беше от хората, които само изискват от другите, без да вършат нищо сами. Той не беше започнал като господар на оборите, а като прост оборски ратай и познаваше отлично тежката конярска работа.

Батърик се гордееше с оборите си и за него беше чест да служи на един съвършен джентълмен, какъвто беше дук Кемъри. В очите на Батърик нямаше по-изискан мъж от този, които познаваше и обичаше конете, а Негова светлост беше образец в това отношение. Той никога не се лъжеше в конете, които купуваше, и благодарение на острото му око оборът беше пълен с животни от най-благородна кръв, за които им завиждаха всички коняри, кочияши и лордове в Англия.

Окото на Негова светлост беше непогрешимо не само по отношение на конете. Той си бе избрал една великолепна малка дукеса, която многократно беше доказала, че идва от добро семейство. Батърик трябваше да признае, че когато дукът бе довел новата господарка в Кемъри, той я беше преценил неправилно. Беше забравил, че ръстът невинаги е признак на ум и интелигентност — а новата дукеса имаше в излишък и от двете. Батърик си беше казал, че тя не е истинска расова кобилка, а само преди няколко години тя дари семейството с близнаци. Трябваше да се прегледам при лекар, помисли си сега конярят, отвратен от кратковременната си нелоялност към Нейна светлост, или поне да не си пъхам носа в неща, които не ме засягат.

Още докато беше зает с тези мисли, той насочи бащинския си поглед към петимата ездачи, които бързаха да се приберат в топлия и сух обор след проливния дъжд и силния вятър. Макар че бяха мокри до кости и трепереха от студ, те намериха сили да се пошегуват с положението си, докато скачаха от конете си, и огромното помещение се изпълни с дъх на пролет.

Младият лорд Франсис беше отличен ездач, който по нищо не отстъпваше на баща си. Наистина, щастлива случайност, че лорд Франсис беше по-възрастният от двамата братя и щеше да наследи титлата, защото лорд Робин, Бог да го пази, беше истински малък дявол, който непрекъснато затъваше до гуша в неприятности. От друга страна, никоя млада дама в Англия не можеше да стъпи и на малкото пръстче на лейди Реа Клер, макар че в момента девойката приличаше на краварка, която имаше зад гърба си твърде неприятен и изгубен спор с някоя опърничава крава.

Батърик хвърли изпитателен, добре школуван поглед към конете и въздъхна доволно, когато установи, че никой от красавците му не е пострадал. Най-после можеше да си разреши малка усмивка.

— Паднали сте, нали, лейди Реа? — поздрави учтиво той и на един дъх заповяда на ратаите да отведат конете, да им свалят седлата, да ги изтъркат, да ги нахранят и напоят. Гръмкият му глас отекна и в най-тъмните ъгли на обора и достигна до всеки мързеливец, който си беше позволил да се разположи там за почивка. — Прескочили сте живия плет от птичи дрян, нали?

Реа и Франсис избухнаха в смях. Те познаваха орловия поглед на Батърик и изобщо не се изненадаха от проницателността му. Ала Джеймс нямаше представа за качествата му и възхитено изсвири през зъби.

— Откъде, за Бога, узнахте това, мистър Батърик? — попита смаяно той.

— Много е просто, момче, трябва само да имаш очи на главата си — отговори конярят и се засмя на собствената си шега, докато Джеймс оглеждаше с отворена уста кобилата на Реа и опръсканите й с кал хълбоци.

Батърик застана пред Скайларк и нежно я потупа по задницата. После грижливо отстрани клончето дрян, което се беше заплело в дългата й опашка.

— Ето го птичият дрян — заяви той и загрижено огледа гърдите и предницата на кобилката. — Били сте и в Стоун Хаус он дъ Хил, нали? Как е мистър Тейбър?

Това прозрение изуми дори Франсис и той изгледа възрастния мъж с неприкрито учудване.

— Откъде знаете? — попита той и направи неуспешен опит да открие какво ги е издало.

Гръмкият смях на Батърик огласи обора.

— Един от слугите е бил в селото и ви е видял да яздите по хълма — обясни той, докато целият се тресеше от удоволствие.

— А какво сме правили в Стоун Хаус? — попита предизвикателно Реа Клер.

— Не бива така, милейди — укори я с невинно изражение на лицето Батърик. — Аз не съм врачка, но все пак — продължи с усмивка той, — щом искате да отгатна, ще ви кажа, че сте намерили изхвърлени или ранени животинки и сте ги отнесли на мистър Тейбър, който има дарбата да лекува. Няма нужда да съм магьосник, за да го разбера. Какво спасихте този път?

— Кученца — отговори Джеймс. — Реа ги намери.

— Така си и мислех. Изхвърлени, нали? Старият господин ще ги излекува, не се тревожете. Сега обаче е крайно време да се приберете по стаите си — продължи строго той, — иначе ще ви втресе и ще си имам неприятности с Негова светлост. Трябваше да изпратите някого от слугите е кученцата, а вие да се върнете в къщи. Не знам какво ще каже Нейна светлост, като ви види в този вид — заключи той и загрижено поклати глава.

— Реа се тревожи много повече от реакцията на Канфийлд — усмихна се Франсис.

— За нищо не съжалявам! — извика Реа и забърза към голямата къща.

— Не разбирам какво толкова лошо сме сторили — подкрепи я Ейвън. — Реа извърши добро дело и съм сигурен, че един ден ще получи справедливо възнаграждение за него. Няма причини да се страхува — промърмори той, докато минаваха под фамилния герб, който посрещаше всички, прекрачили прага на Кемъри, с гордото: „Не предавай истината, честта и целта“.

— Мисля, че наградата на Реа току-що пристигна, макар да се питам дали е точно тази, която тя заслужава — отговори му с висок шепот Франсис. Всички вдигнаха като по команда глави и видяха слизащия по стълбата граф Рендейл, облечен в царствено сини одежди. Видът му беше безупречен, копринените чорапи без нито една гънчица, токите на обувките блестяха, перуката беше съвършено фризирана и напудрена. Отдалеч личеше, че е много доволен от себе си. Съвсем случайно той сведе нос и забеляза уморените, мръсни ездачи, които го наблюдаваха с нямо възхищение.

Четири от лицата не изразяваха особено въодушевление от вида на безупречния джентълмен. Петото лице, това на Франсис, внезапно се опъна решително, в погледа му се появи нещо хищническо, което не предвещаваше нищо добро за граф Уесли Лотън.

— Велики Боже!

— Човек наистина може да разчита на графа, той винаги успява да намери подходящата дума — заговори Франсис и се развесели още повече, когато забеляза, че около ботушите му се е образувала кална локва. Чувстваше се ужасно в мокрите панталони и никак не му се искаше да стои и да слуша безкрайните поучения на графа за правилата на поведение в обществото.

— Какво се е случило? — попита граф Рендейл и бързо заслиза по стълбите.

— Застигна ни буря. Бихте ли ни пропуснали да минем? — попита с необичайна учтивост Франсис.

Ала графът остана на мястото си, тъй като не беше достатъчно чувствителен, за да забележи, че едрата му фигура препречва на уморените ездачи достъпа до стълбата и до сухите дрехи. Високомерното му изражение обаче веднага се смекчи, като забеляза окаяната фигурка на дамата на сърцето си.

— Лейди Реа Клер! — провикна се той, защото, макар да беше изненадан, не можеше да употреби друга форма. — Какво е станало с вас? С косите ви? Ами амазонката? — ужаси се той и огледа неодобрително опръсканите с кал поли и скъсания ръкав.

— Паднах от коня, нищо друго — отговори Реа. Нарастващото нетърпение, че един гост на дома й я подлага на разпит в сегашния й вид, се изрази в предателско потропване на обутото в ботуш краче.

Аристократичният нос на графа се намръщи, макар и едва забележимо.

— Но къде паднахте? — Той не можа да се удържи и зададе мъчещия го въпрос, въпреки добрите си маниери и убедеността, че е по-добре да си замълчи. Не можа да скрие и отвращението, пробягало по лицето му, когато усети неприятната миризма на мокра вълна, мръсни кучета, гнило дърво и коне.

— Това не е толкова важно, Уесли — отговори спокойно Реа, която нямаше намерение да му дава отчет за делата си.

Франсис обаче не беше толкова сдържан и побърза да осведоми графа е изкуствено весел тон:

— Ще ви призная, че спасихме от удавяне половин дузина новородени кученца. И по-точно — добави със злобно намигване той, — спасителката беше Реа.

— Спасили сте кученца? — повтори смаяно граф Рендейл. — Защо, за Бога?

Франсис скри доволната си усмивка и хвърли бърз поглед към братовчедите си. Графът беше реагирал точно според очакванията му. Сестра му се изчерви и вдигна гордо глава.

— Щом задавате този въпрос, очевидно не сте в състояние да разберете причината — отговори ледено тя и гласът й беше по-смразяващ дори от ледените тръпки, които я разтърсваха цялата, докато стоеше на стълбата и водеше светски разговор в мокрите си дрехи.

С поглед, който превъзхождаше многократно високомерието на графа, Реа го измери от глава до пети и продължи незаинтересовано:

— Струва ми се, че сте дошли няколко дни по-рано, отколкото ви очаквахме? — Гласът й беше съвсем тих, но обвинението в него недвусмислено.

Граф Рендейл се обля в червенина, защото отлично съзнаваше, че е допуснал сериозно нарушение на етикета, а ако Уесли Лотън се отвращаваше от нещо, това бяха лошите маниери — особено у самия себе си.

— Пристигнах със сър Джереми и Каролайн — обясни задавено той. Все пак не съжаляваше особено много за решението си, защото се беше надявал на няколко доверителни разговора на четири очи е лейди Реа Клер. И тъй като сър Джереми беше приятел на Негова светлост, а Каролайн — най-добрата приятелка на дъщеря му, беше близко до ума, че той с удоволствие им предложи да се възползват от каретата му. Той гостуваше често в Уинтърхол, провинциалната резиденция на сър Джереми, и този път беше планирал много внимателно датата на пристигането си, за да съвпадне с времето за тръгване към Кемъри. Беше твърдо решен да направи лейди Реа Клер своя жена, а ако някой Лотън имаше силна страна, то това беше неговата целеустременост.

— И Каролайн ли е тук? — попитаха в един глас Франсис и Ейвън и размениха погледи, в който се четеше неподправен ужас.

— Не бяхме сигурни дали сър Джереми и Каролайн ще дойдат, защото узнахме, че ревматизмът отново е започнал да го мъчи. Нали знаете колко мъчителни са тези пристъпи — обясни загрижено Реа, защото знаеше от опит, че иначе добродушният сър Джереми става ужасно раздразнителен, когато ставите го заболят и започнат да се подуват.

— Още помня как получи пристъп при последното си гостуване тук — промърмори Джордж и разкриви лице в гримаса. — Едва не ми отхапа носа! Изфуча ми да затворя проклетия прозорец, защото вятърът удрял като е чук по големия пръст на крака му.

— Надявам се, че пътуването по нашите неравни пътища не го е изморило твърде много и не е влошило състоянието му — отговори Реа в интерес на всички засегнати. — Но дори и в по-добри времена, сър Джереми и Каролайн не са особено подходящи спътници за разходка на кон — прибави с усмивка тя, мина покрай графа и затича нагоре по стълбата. Мъжът я проследи с объркан поглед, после се обърна към Франсис и братята Флетчър.

Добрият граф се покашля и доби вид, сякаш иска да продължи нравоученията си, но преди да е успял да каже и една дума, Джордж се разкиха с такава сила, че уплашеният Лотън се дръпна назад и освободи стълбата. Без да му мислят много, Франсис и момчетата се изнизаха покрай него и графът остана сам в огромното входно антре. Само няколко злобно ухилени слуги се спотайваха по ъглите.

— Добре се справи, Джордж — похвали братовчеда си Франсис. Артистичният талант на малкия често ги беше спасявал в напрегнати ситуации като тази.

— Благодаря ти, Франсис — отговори с невинно изражение момчето.

— Защо спомена кученцата? — попита любопитно Ейвън, докато крачеха по дългите коридори към крилото на Франсис. Той го погледна с интерес и търпеливо изчака отговора му. Опитът, а не на последно място и инстинктът за самозащита, го беше научил винаги да поставя под въпрос мотивите на Франсис.

— И защо не? — попита невинно младият маркиз. — Графът пожела да получи отговор.

— Да, разбира се, защо не? Подозирам, че още от самото начало си знаел как ще реагира — настоя Ейвън.

Франсис отговори на погледа му без следа от разкаяние.

— Може би ще се изразя грубо — заговори внезапно той, — но ще ти кажа, че нямам никакво желание графът да ми стане зет. Нямам нищо против него, но не го искам в семейството си. Нека погледнем фактите в очите — продължи той и гласът му прозвуча толкова сериозно и строго, че братята Флетчър го изгледаха изненадани. — Граф Рендейл е надут пуяк и непоносим сноб. Ако си навири носа още малко и излезе на дъжда, сигурно ще се удави — завърши тържествено той и младежите избухнаха в смях. — Можете ли да си представите как ще се държи, ако го поканим на някой от нашите пикници? — попита той и братята Флетчър потръпнаха ужасени. Само това беше достатъчно да намразят граф Рендейл за цял живот.

— Значи си си казал, че не е лошо да го представиш в неизгодна светлина — установи делово Ейвън.

— Много добре знаеше как Реа ще реагира на думите му, нали?

— Разбира се, но с глупавата си забележка и с цялото си поведение днес той сам затегна примката около врата си, Ейвън — защити се Франсис и си каза, че най-големият му братовчед заприличва все повече на баща си, генерала, чийто глас понякога звучеше така, сякаш все още яздеше начело на полка си.

— Но ти, Франсис, ти беше този, който уви примката около врата му и я затегна със собствената ръка на графа — ухили се злобно Ейвън. Той също не понасяше граф Рендейл.

— Признавам се за виновен в това отвратително деяние — отговори гордо Франсис. — Но го направих само за да отворя очите на Реа — прибави доста по-сериозно той. — Сестра ми е много добросърдечна и се боях, че графът ще се възползва от това й качество. Но стига вече сме говорили за него. — Усмивката му издаваше задоволство. — Трябва да побързаме. Умирам от глад и копнея за чаша топъл чай, а графът има половин час предимство. Нали знаете с какъв апетит поглъща гроздовите тортички на мисис Пийчъм!

— Само се надявам Каролайн да не дърдори без прекъсване за разните му там лондонски балове и как се поклонил пред нея този граф или онзи лорд, или каква рокля носела и колко ужасно изглеждала една известна лондонска дама, дявол знае коя — въздъхна Джеймс, който никак не беше въодушевен от предстоящата среща с Каролайн Уинтърс. — Последния път беше много злобна е мен, когато поисках да си взема още едно парченце сладкиш — припомни си той и лицето му се разкриви в болезнена гримаса.

— Спомни си, че това ти беше петото парче — ухили се коварно Джордж.

— Слушайте, ако не побързаме, няма да получим нито една тортичка — проговори предупредително Франсис и хукна презглава по коридора.

Реа също ускори крачка, само че в противоположната посока, към спалнята си. И нейните мисли бяха заети е Каролайн Уинтърс, защото много добре знаеше, че ще намери приятелката си в стаята си. Вратата беше открехната и младата лейди се намръщи недоволно. И наистина, без да се смущава, Каролайн Уинтърс ровеше с трескаво любопитство в гардероба й.

В този момент Реа изпитваше към приятелката си повече съжаление, отколкото гняв. Каролайн имаше всичко, което желаеше сърцето й и от което се нуждаеше, но никога не беше доволна и продължаваше да иска повече. Добродушният сър Джереми изпълняваше с готовност желанията на единственото си дете. Изпълнен с най-добри намерения, той бе отгледал рано осиротялата си дъщеря и я бе отрупал с обич, привързаност и богатства, приемайки по погрешка, че така ще я обезщети за загубата на майката. Резултатът беше повече от нищожен, защото Каролайн Уинтърс израсна като вечно недоволна егоистка, която постоянно хленчеше, заплашваше с припадъци и интригантстваше, когато нещо не вървеше по угодата й. Бедният сър Джереми отдавна се бе отказал да я укорява за лошото й държание, използваше глухотата си, за да избегне вечните й изисквания, и се оставяше да го тиранизират.

— Здравей, Каролайн — поздрави тихо Реа. — Загубила ли си нещо?

— О, Реа! — изграчи стреснато девойката и се сви като от удар. Подигравката в гласа на Реа беше недвусмислена. — Толкова ме уплаши! Защо се промъкваш така безшумно? Божичко, за миг си помислих, че е някой дивак от колониите и ей сега ще ме скалпира! — заоплаква се тя. Изобщо не се чувстваше неловко, че са я заловили да се рови в чуждите вещи. — Почуках, но никой не ми отговори, затова просто влязох. Реших, че няма да ми се разсърдиш. Непременно трябваше да узная дали са ти купили от онази великолепна коприна, която татко ми донесе от Париж. Ти винаги имаш по-хубави неща от моите. Разбираш ли, трябваше да се уверя, че аз съм единствената с такава рокля — заяви самодоволно тя. Най-после забеляза окаяния вид на приятелката си и се изуми. — Божичко! Какво е станало с теб, по дяволите? Изглеждаш ужасно!

Усмивката на Реа беше измъчена.

— Благодаря ти за загрижеността. Паднах от коня, нищо повече. Добре съм — заключи уморено тя и се запъти към огъня, запален от съобразителна слугиня.

Каролайн измери приятелката си с отвратен поглед.

— Прекрасната ти амазонка е станала на нищо. Жалко, наистина жалко!

— Имам още един такъв костюм, така че не се тревожи — усмихна се успокоително Реа. — Мама толкова хареса плата, а и като знаеше, че ще го нося често, прояви мъдрост и нареди да ми ушият два.

— Наистина необикновено — прошепна Каролайн, впечатлена от щедростта на дукесата. — Синьото е наистина прекрасно, или може би трябва да кажа — беше прекрасно. Сигурна съм, че ще отива повече на мен, отколкото на теб. С теб сме еднакви на ръст, нали? — попита хитро тя и умолително запърха с ресници. После измери с жаден поглед вградения гардероб, където сигурно висеше вторият костюм за езда.

Реа погледна приятелката си — този тон й беше твърде добре известен.

— Не, Каролайн — отговори решително тя. Нямаше никакво намерение да позволи да я изнудват, освен това гореше от нетърпение слугините да се появят най-после с водата за къпане. Това беше най-лесният начин да се отърве от натрапницата, без да се кара с нея. — Това ми е любимият костюм и след като развалих единия, ще нося другия. Съжалявам, но се надявам да ме разбереш. Ти нямаш ли любима рокля или шапка? — попита тихо тя, апелирайки към разума й, но напразно. Каролайн изкриви уста и захленчи:

— Е, добре, но аз със сигурност нямаше да проявя егоизъм, ако ти беше поискала да облечеш нещо мое — заяви тя и гласът й потрепери от едва сдържан гняв. Тя се запъти с влачещи се крака към тоалетната масичка на Реа и започна да мирише поред парфюмите в шишенца от порцелан, шлифован кристал и сребро. Отрупаната й с пръстени ръка спря върху едно флаконче с цвят на аметист, украсено с цветчета.

— Този парфюм ми свърши, а аз толкова го обичам — въздъхна драматично тя и жадно изгледа шишенцето.

— Моля те, вземи го, Каролайн — усмихна се Реа е надеждата, че приятелката й ще грабне плячката и ще изчезне. — И без това не го харесвам особено.

— Ах, така ли? — попита разочаровано Каролайн. Въпреки това грабна шишенцето и алчно го притисна до гърдите си. Погледна се в огледалото и самодоволната й усмивка избледня. Вярно е, че много приличаше на Реа Клер по фигура и тен, но очите й не блестяха, а косата й беше твърде светла. Не можеше да прости на Реа, че очите й са с този странен виолетов цвят, а косата й е огнено златна.

Каролайн опипа чифт сребърни четки за коса, после посегна към сребърната кутийка с изкуствени бенки, украсена със скъпоценни камъни. Накрая със скучаещо изражение на лицето отвори малкия часовник — играчка, поставен до крехкия порцеланов съд за благовония, и в стаята се разнесе нежна мелодия, която още повече подчерта сладкото ухание на рози и орлов нокът в девическата спалня.

Пъстрата сбирка от тоалетни принадлежности върху масичката на Реа Клер съдържаше всички средства за разкрасяване, необходими на една млада дама, която държи да е в крак с модата. Те със сигурност не се различаваха особено от онези, които красяха тоалетната масичка на Каролайн в Уинтърхол. Но в ревнивите очи на Каролайн нещата на приятелката й изглеждаха много по-елегантни и скъпи от нейните. Лейди Реа Клер Доминик има много повече от мен, каза си Каролайн, и на всичкото отгоре баща й е дук. Нейният собствен баща беше само барон, и то незначителен. Освен това Уинтърхол изглеждаше твърде безличен в сравнение с великолепието на Кемъри. Реа със сигурност щеше да намери много обожатели сред лондонските красавци, за разлика от нея, простата провинциална мис.

Каролайн огледа разкошната спалня на приятелката си и сърцето й преля от горчивина и омраза. Реа Клер имаше всичко. И макар че тя беше с цели три години по-възрастна от нея, Реа със сигурност щеше да се омъжи първа. А ако тя не предприемеше незабавни мерки, годеник на Реа Клер щеше да стане Уесли Лотън, граф Рендейл. При тази неприятна мисъл малката, упорита брадичка на Каролайн отхвръкна нагоре. Три бяха нещата, с които Каролайн беше решена да се сдобие на всяка цена: неограничени средства, титла и граф Рендейл. Вече беше обмислила плана си в подробности. Всъщност, беше много просто. Ако станеше съпруга на граф Рендейл, това означаваше постигането и на другите й две цели. Уесли не само притежаваше голямо богатство, а и семейството и титлите му бяха почти толкова древни и благородни, колкото тези на фамилията Доминик. И макар че не притежаваше титлата дук, той имаше пълното право да разговаря на равна нога с най-могъщите мъже на Англия.

— Уесли ни придружи до Кемъри — съобщи със самодоволно изражение Каролайн. — Настоя да постави на наше разположение всичките си карети — обясни тя и се зае да поправя дантелите на ръкава си. — Знае колко крехко е здравето ми и как мразя да пътувам, особено в старата, лошо тапицирана карета на татко. Вече повече от година го убеждавам да купи нова, но той категорично отказва. Твърди, че бил привързан към старата бричка — заразказва оживено тя, макар че Реа почти не я слушаше. Каролайн спря за малко, хвърли коварен поглед към приятелката си и продължи замислено: — Знаеш ли, Реа, почти съм сигурна, че Уесли сериозно се интересува от мен. Не бих се изненадала, ако помоли татко за ръката ми — обясни доверително тя. Очевидно се опитваше да убеди сама себе си. — Разбира се, аз трябва да обмисля много внимателно предложението му. Само си представи как ще се почувствам, ако получа предложение от някой дук, след като съм приела благосклонно Уесли. Знаеш ли, имаше време, когато почти бях решила да се омъжа за вуйчо ти Ричард.

Реа едва не се задави. Обърна гръб на пламтящия огън и изгледа смаяно приятелката си, която очевидно говореше съвсем сериозно. Трябваше да прехапе устни, за да не избухне в луд смях. Господи, Каролайн наистина си въобразяваше, че е могла да се омъжи за вуйчо Ричард!

— Разбира се, той е малко стар за мен, пък и, извинявай, не мога да понасям очилата му. Да не говорим за червената му коса… — Каролайн разтърси грижливо подредените си къдрици. — Освен това никога не бих живяла е него в Шотландия, в онова забравено от Бога място.

— Сигурна съм, че вуйчо Ричард е обмислил много внимателно каква жена да си избере. И тъй като е всеизвестно колко крехко е здравето ти, не е пожелал да те изложи на опасност, като ти направи предложение. Защото е знаел, че жена му ще бъде задължена да го придружи в Шотландия — отговори със сериозно лице Реа. Очите й заблестяха от удоволствие, като си представи как ще разкаже на вуйчо Ричард как се е измъкнал на косъм от женитбата с Каролайн.

През това време Каролайн обмисляше съвсем сериозно думите на Реа.

— Да, мисля, че имаш право. Отдавна се чудех защо не помоли за ръката ми. Бях много изненадана, когато изведнъж се ожени за онази странна личност. На всичкото отгоре съвсем без състояние…

Реа обаче нямаше намерение да й позволи тази поредна дързост.

— Тази личност, както я наричаш, по случайност е много скъпа и важна за семейството ми. Ние всички я обичаме.

Каролайн вдигна рамене.

— Исках да кажа, че тя изобщо не е от типа жени, между които е редно да избира един маркиз. Няма нито богатство, нито титла, да не говорим за място и приятели в обществото. Какво, за Бога, е намерил вуйчо ти в едно бедно сираче?

— Той се влюби в нея — обясни просто Реа.

— Та тя дори не е красива, как би могъл някой да се влюби в нея! — възмути се Каролайн. — Освен това е станала толкова дебела, че е направо непоносима.

— Скоро ще има дете — напомни й Реа.

— Това е повече от видно — отговори подигравателно Каролайн. — Именно затова е отвратително. Мисля, че не подобава на една жена в нейното състояние да се показва в обществото. Няма ли поне малко чувство за срам? — попита възбудено тя и се изчерви при мисълта за начина, по който беше забременяла Сара Верик. — Не е прилично да излизаш пред хората, когато си enciente!1

— Според теб, тя би трябвало да се затвори в стаята си и да остане там девет месеца, така ли? — попита тихо Реа и се усмихна облекчено, когато вратата се отвори и в стаята влязоха две забързани слугини, едната натоварена с меки одеяла. Другата изтича до огъня и хвърли няколко цепеници в пламъците.

Реа се съблече и застана пред огъня само по фуста и тънка риза. Мокрият, изцапан костюм за езда приличаше на дрипа. Младото момиче се уви в едно затоплено одеяло, разположи се пред камината и започна да разресва влажната си коса със сребърен гребен. Заболя я и лицето й се разкриви в гримаса. В този миг в спалнята влезе още една прислужница, доста по-възрастна от първите две, понесла табла с две чаши, от които се издигаше пара. Чашите бяха пълни с тъмна течност, добре позната на Реа още от най-ранното й детство.

— Специалното питие на мисис Тейлър — промърмори тя и изкриви лице при мисълта за предстоящото мъчение.

— Заповед на Нейна светлост — проговори невъзмутимо прислужницата, преди Реа да е успяла да възрази. — Веднага го изпийте — и двете! — нареди строго тя, макар че зад мрачното й лице беше скрит великодушен, сърдечен нрав и тя напразно се опитваше да го прикрие.

— Е, добре — предаде се Реа и взе чашата в студените си ръце. — Но трябва да знаеш, че понякога се разболявам едва след като съм изпила лекарството — продължи иронично тя, развеселена от смущението, с което Каролайн оглеждаше питието в чашата си.

— Какво е това? — провикна се ужасено младата дама и отвратено помириса лекарството. — Господи, как само мирише! Отрова ли ми давате? — попита тя и отблъсна чашата, но прислужницата неумолимо я бутна под носа й.

— Нейна светлост ми нареди да се погрижа мис Каролайн да изпие до дъно специалното лекарство на мисис Тейлър, защото се е оплакала от дългото, уморително пътуване с каретата. Нейна светлост знае колко крехко е здравето ви, мис — обясни отзивчиво Роули и поднесе чашата е гъстото питие още по-близо до потръпващия нос на младата лейди. — Нейна светлост не би търпяла някой в Кемъри да се разболее, не и когато може да го предотврати. Нали не искате да разсърдите Нейна светлост? — попита заплашително тя. — Дайте си кураж, мис, и изпийте на един дъх специалното питие на мисис Тейлър.

Макар че устата й трепереше, Каролайн пое храбро чашата.

— Коя, по дяволите, е тази мисис Тейлър? — попита тя и изгълта на един дъх половината чаша. Вкусът беше толкова ужасен, че по лицето й потекоха сълзи и започна да й се гади.

— Мисис Тейлър е стара приятелка на майка ми — отговори е усмивка Реа Клер. — Живее близо до Верик Хаус. Мама казва, че правела най-добрата медовина между Лондон и Лендс Енд. Отдавна не съм я виждала, но помня, че беше весела, корава жена. Има двама сина, Уил и Джон, които сигурно са пораснали още повече. Когато бях малка, ги наричах великаните. Двамата държат кръчма.

— Нима Нейна светлост ти е позволила да се принизиш до такива хора? — попита смаяно Каролайн. Лошото й настроение се дължеше изцяло на изпитото лекарство.

— Мама ги обича много, особено момчетата. Тя е кръстница на всичките им деца, а те са… — Реа се опита да преброи синовете и дъщерите на братята. — Вече не съм сигурна, но знам, че има предостатъчно малки Тейлърови и мисис Тейлър е много заета и много щастлива баба.

— А какво казва Негова светлост? — попита възмутено Каролайн. — Той вероятно не одобрява общуването с някакви си там… кръчмари?

Тя чу смеха на Реа, но не можа да види лицето й. Слугините бяха приготвили ваната и сега наливаха студена и гореща вода, така че цялата полуоблечена фигура на Реа беше обгърната в пара.

— Честно казано, татко също обича двамата Тейлърови. Както му е обичаят, все ги заплашва, че ще ги отведе в градината зад къщата и ще ги напердаши, както заслужават. И тогава всички избухват в луд смях, макар че аз и до днес не разбирам кое е смешното.

— Мисля, че е крайно време да слезете долу и да изпиете чая си, мис Каролайн — намеси се Роули и отвори вратата пред високомерната млада дама, която не разбираше от по-деликатни намеци. — Нали не искате и чаят ви да изстине като водата във ваната на лейди Реа?

— Добре де, добре — промърмори Каролайн и се врътна към вратата. — Уесли сигурно вече се пита къде съм. Надявам се, че не се е разтревожил много — изхленчи тя, ускори крачка и махна небрежно през рамо. — Ще се видим по-късно, нали? Господи, ще трябва да изпия цяла кана чай, за да прогоня от устата си тази отвратителен вкус — проплака тя и изгледа сърдито Роули, преди да прошумоли с копринените си поли към коридора.

Роули изпухтя презрително и затвори вратата след самодоволната, възпълна фигура на Каролайн.

— Най-добре ще е да си измие устата със сапун — промърмори под носа си тя. — А лорд Рендейл изобщо не се е сетил за изисканата госпожичка, особено след като е видял гроздовите сладкиши на мисис Пийчъм. Мисис Тейлър направо щеше да си умре от смях, ако беше видяла как младата мис изпи специалното й лекарство. Но това е единственият начин да й се затвори устата. Запознах се с мисис Тейлър, когато придружих майка ви до Верик Хаус. Бяхме на погребението на добрата й леля Маргарет и двете с мисис Тейлър седяхме и сравнявахме рецептите си за медовина. Нейната наистина е по-добра от моята, но пък моята е по-силна. Е, коя рокля да ви извадя, лейди Реа Клер? Тъмносинята коприна е чудесна, можете да я украсите с…

Реа въздъхна доволно и се отпусна в топлата вода, която отмиваше всички болки и натъртвания от днешното падане. Мислите я отнесоха някъде много далеч. Гласът на Роули продължи да оглася стаята, но тя го чуваше все по-неясен и размит. Силен аромат на рози я удари право в носа и тя неволно си припомни отново тайнствената дама в каретата, която вероятно беше пристигнала вече на местоназначението си.

Когато влезе в странноприемницата, паянтова постройка в стил Тюдор, позната сред местните хора като „Мери Грийн Дрейгън“, Кейт намери своя наемник от Билингсгейт в компанията на една бутилка от най-доброто бренди, което предлагаше избата. Той беше протегнал краката си към огъня и изглеждаше доволен и в мирно настроение.

— Как мина разходката, милейди? — попита без особено любопитство той. Изговорът му беше малко неясен и въпреки това успя да подчертае пренебрежително титлата милейди, нещо, което не преставаше да обърква Кейт.

— Добре — отговори кратко тя, недоволна от липсата на уважение, — беше много поучително. А вие? Какво интересно открихте в бутилката с бренди?

— О, моето занимание също е много поучително, милейди — усмихна се той и шумно се оригна.

— Щеше да бъде много жалко, ако ви се беше наложило да си го заплатите сам, нали? Тогава със сигурност щяхте да се оплачете, че е много скъпо — отбеляза саркастично тя и протегна премръзналите си ръце към огъня. Трепкащите светлинки танцуваха по воала й и тя се взираше като хипнотизирана в пламъците, които жадно поглъщаха цепениците.

— Умирам от глад — проговори внезапно тя, странно задоволена от случилото се днес. — Както виждам, вие вече сте вечеряли — рече тя и махна небрежно към масата, отрупана с мазни чинии и празни чаши.

— О, да, беше много вкусно — отговори невъзмутимо Теди Уолтъм. — Всъщност всяко ядене е вкусно, когато го прокараш с повечко вино — допълни той, най-после забелязал нарастващото нетърпение на благодетелката си, която се разхождаше по стаята с развяващ се воал и тракащи високи токчета. Очевидно тя беше много нервна и непрекъснато удряше дланите си е кожените си ръкавици. — Изглеждате ми доста развълнувана, милейди. Какво ще кажете за една глътчица? — попита той и великодушно вдигна насреща й полупразната бутилка.

— Развълнувана? — повтори слисано Кейт. — Ни най-малко. Трябва само да размисля — обясни кратко тя. Пред вътрешния й взор се изнизваха едно по едно красивите лица на Люсиеновите деца. — Поръчайте си още малко бренди и вземете и една бутилка вино за мен. О, изпратете ми и гостилничаря — нареди тя, защото планът вече бе започнал да се оформя в главата й. — Какво чакате? — изфуча сърдито тя и изгледа надменно наемника си, който още не се беше размърдал. — Не се мотайте, човече. Не ви плащам да си топлите задника на огъня.

Едуард Уолтъм се надигна бавно и грациозно, после се престори, че се олюлява, защото му се струваше по-сигурно милейди да го сметне за пиян. Не искаше да събужда недоверието й. Тази жена беше опасен неприятел, но вероятно нямаше да обърне голямо внимание на един клоун и ако той се държеше така, може би щеше да му остане известно свободно пространство, в случай, че се наложеше промяна в плановете.

— Желанието на милейди е заповед за мен — промълви той, поклони се галантно и закрачи към изхода, полагайки големи усилия да върви по права линия.

С доволна въздишка Кейт зае мястото му пред огъня и разтри ръцете си, за да ги раздвижи. Роко беше заел обичайното си място до вратата, но Кейт усещаше много ясно отчуждението, което се излъчваше от него, и в продължение на един дълъг, абсурден миг я обзе див страх от този грамаден мъж е разум на дете. Все пак тя побърза да се отърси от въображаемите си страхове и съмнения.

Все още седеше доволно пред огъня, когато Теди Уолтъм се върна с любезния гостилничар, който носеше табла с желаните освежителни питиета. Теди придърпа към себе си бутилката бренди, взе чиста чаша и приседна на пейката под прозореца, откъдето можеше да се обхване с поглед цялата стая.

— О, мистър Хигълтон, много мило от ваша страна — заговори с най-любезния си тон Кейт. — Обслужването в „Мери Грийн Дрейгън“ наистина е забележително. Предайте поздравленията ми на готвача си. Това е най-добрата храна, която получавам, откак съм се върнала в Англия.

Мистър Хигълтон изпъчи мършавите си гърди, очевидно поласкан от похвалата на една толкова изискана дама.

— За нас е чест, милейди — отвърна учтиво той, — е имахме възможност да обслужим високопоставена дама като вас.

— Благодаря ви, мистър Хигълтон — промълви Кейт толкова скромно, че едва не й прилоша. Искрящите й очи оглеждаха презрително глупавия гостилничар, който се беше надул като пуяк.

Теди Уолтъм отпи голяма глътка от огненото бренди и отвратено поклати глава. Никога не беше виждал толкова лицемерие наведнъж, дори самият той не беше способен на това, макар че гордостта му отдавна беше погребана и забравена. Тази дама беше върхът. Макар да имаше богат опит, той не се беше сблъсквал никога с такава ловкост.

— А що се отнася до днешната ви вечеря, милейди — продължи гостилничарят и разпери ръце, сякаш очакваше одобрителни ръкопляскания, — приготвили сме ви пържена змиорка, пресен свински котлет и известната пача на жена ми. Никой не умее да я направи като нея, Бог да благослови малкото й сърце. Надявам се, че ще ви хареса — изхихика той и реши, че е сгрешил в преценката си за дамата. Тази жена умееше да бъде любезна. — Ще ви донеса най-голямата порция змиорка.

Кейт се усмихна измъчено.

— Това е толкова мило…

— Веднага се сетих, че ще го харесате. Казах на жена си, че сте дама, която разбира от добро ядене. Никога не съм се лъгал в хората и стомасите им, да го знаете.

— Учудващо — промърмори Кейт и отпи глътка вино. Загубила интерес към разговора, тя се обърна към огъня.

— Ами тогава… — проговори объркано мистър Хигълтон, — … тогава ще изпратя жена си в кухнята да ви приготви змиорката — заключи той и се запъти към вратата.

— Днес следобед срещнах няколко млади хора — заговори с отсъстващ вид Кейт. — Бяха излезли на разходка с коне. Казаха ми, че името им е Доминик. Питам се дали ги познавате? — попита небрежно тя.

— О, да! Сигурно са били децата на Негова светлост дук Кемъри. Прекрасни деца — заговори въодушевено гостилничарят. — Енергични, каквито трябва да бъдат всички млади хора, но никога не си позволяват злобни шеги. Обичат да си устройват излети. Само малкият лорд Робин, знаете ли… същинско дяволче — заключи съчувствено той.

— Мисля, че нямах удоволствието да се запозная с него — отбеляза лениво Кейт, сякаш разговорът въобще не я засягаше. — Представиха ми се само лорд Франсис и лейди Реа.

— А, да — кимна мистър Хигълтон. — Лорд Франсис е великолепен млад джентълмен. Негова светлост може да се гордее с него. А лейди Реа Клер… — въздъхна с копнеж той. — Тя е истинска красавица и има толкова чисто сърце. Метнала се е изцяло на Нейна светлост, о, да. Нейна светлост е истинска дама.

— Сигурно са много привързани един към друг — отбеляза тихо Кейт.

— О, точно така е, милейди. А докато преди няколко години на бял свят се появиха близнаците, лейди Реа Клер беше единствената дъщеря на дук Кемъри. Тя е най-голямата, а първородното дете е винаги нещо особено — заговори доверително мистър Хигълтон, който много обичаше да поклюкарства. — Негова светлост се отнася към нея като към принцеса, да го знаете. Но тя го заслужава, защото е толкова красива. Никога не съм чувал и една лоша дума по неин адрес.

— Така значи, Негова светлост обича първородната си дъщеря с цялото си сърце… — промърмори замислено Кейт и се усмихна тържествуващо под маската си. — Много интересно. Но моля ви, мисля, че достатъчно ви задължах — обърна се към гостилничаря тя. — Извинете, ще ви попитам само още за очно. Запознах се и е един стар господин, доколкото си спомням, казваше се Тейбър.

— Сигурно имате предвид стария мистър Тейбър от Стоун Хаус он дъ Хил. Той живее тук от цяла вечност. Повечето хора от околността смятат, че се е родил още по времето, когато са били положени основите на „Мери Грийн Дрейгън“. Но аз ви казвам, че нашата гостилница е била построена преди точно три столетия.

— Старецът има забележителен ум — отговори Кейт и смръщи чело. — Наистина ли помни всеки човек, когото е срещал?

— Точно така, милейди, старият Тейбър е хитър като лисица. Сигурен съм, че не е забравил нито едно лице, нито една случка от живота си — засмя се гостилничарят. — Долу в кръчмата за него винаги има място до огъня и кана от най-добрата бира — добави той, горд, че един от най-възрастните жители на селото му е постоянен клиент. Освен това беше от полза за оборота, защото когато старият Тейбър започнеше да разказва историите си, кръчмата се пълнеше с по двайсет, трийсет слушатели.

— Когато днес следобед минах покрай Стоун Хаус он дъ Хил, ми се стори, че къщата е празна — продължи Кейт. — Сам ли живее мистър Тейбър?

— О, не, той има син и снаха — отговори Хигълтон.

— И цял куп внуци.

— Разбирам — прошепна Кейт и протегна ръце към пламъците.

— Но всички отидоха да посетят майката на снахата в Бат. Момчето се ожени за чужденка — обясни мистър Хигълтон и обвинително поклати главата си, увенчана е напудрена перука. — Още първия път, щом видях красивото й лице и изисканите й маниери, разбрах, че ще им създава ядове. Тази жена на става за селянка.

— Значи в момента мистър Тейбър е сам в къщата си — отбеляза Кейт.

— О, не съвсем — възрази мистър Хигълтон. — Внучката му остана да готви и да дои кравите. И да се грижи за него, разбира се. Иначе къщата гъмжи от хора — заразказва гостилничарят, трогнат от загрижеността на гостенката. — Старият Тейбър ще доживее до сто години или да не се наричам Хорейшо Хигълтон! — засмя се той. — Така, а сега е време да се погрижа за вечерята, за да не ви се наложи да чакате дълго.

След като вратата се затвори след забързания мистър Хорейшо Хигълтон, в стаята се възцари потискаща тишина. Едва когато едно дърво в камината падна с остър пукот, Теди Уолтъм си възвърна дар слово. Още не се беше напил до безсъзнание и можеше да даде израз на предположенията си.

— Какво ви интересува благородният дук Кемъри? — попита той и вирна войнствено брадичка. — И какви бяха всички тези въпроси за децата на Негова светлост и за някакъв си старик? — продължи обвинително той и хвърли подозрителен поглед към забулената жена, стреснат от мълчанието й. — Защо не сте казали на Теди Уолтъм, че сте решили да изиграете номер на един толкова високопоставен господин?

— Наистина ли съм забравила да ви осведомя за този малък детайл? — попита отегчено Кейт и затропа с пръсти по масата. — Сигурен ли сте в думите си? Убедена съм, че го сторих. Вероятно сте били малко на градус, както обикновено, и не сте ме чули.

— Не съм чул нито дума за някакъв си дук — повтори строго Теди Уолтъм. — Не сте го споменали, защото сте знаели, че никога не бих се забъркал в такава каша. Дуковете имат могъщи приятели, милейди. По-добре да потърся щастието си в колониите, преди да застана на пътя на един истински дук.

Кейт измери с презрителен поглед страхливеца, който хленчеше в чашата си.

— Май ви е необходима по-голяма доза смелост, мистър Уолтъм. Брендито вече не ви помага. Но не се бойте, аз съм подготвила всичко. Нищо няма да се обърка, обещавам ви.

Теди Уолтъм извъртя кръвясалите си очи към небето.

— Често съм чувал такива приказки, предимно от мъже, застанали под бесилката. Тръгнах с вас, милейди, защото нямах основания да мисля, че сте толкова луда да скроите гаден номер на един английски дук. Да, милейди, вие сте си изгубили ума. Разберете, Теди Уолтъм няма желание да увисне на бесилката. Пътуването ми хареса, но лека-полека ме обзема носталгия по саждите и мръсотията на Лондон. Следователно… — Теди Уолтъм млъкна и сви рамене. — Най-добре е да се върна при старите си приятели.

Кейт изсъска няколко остри думи и макар че не разбра чуждия език, Теди осъзна, че става въпрос за него. Само след миг той се люлееше на метър от земята в мощните ръце на Роко, който го беше сграбчил за яката.

— Веднага ме пусни, недодялан вол такъв! — изкрещя задавено мъжът. Яката стягаше гърлото му, лицето му се наля с кръв.

— Роко реагира само на моите заповеди, мистър Уолтъм — рече Кейт и се облегна удобно на стола си, за да се наслади на затрудненото му положение. От гърлото й се изтръгна тих смях. — Скъпи ми мистър Уолтъм, вие сте не само страхливец, но и глупак. Вече сте забъркан в тази каша и няма да се върнете в Лондон, преди да съм ви позволила. Наех ви, за да ми свършите работа, и очаквам да го направите. — Тя се замисли и продължи с тъжен глас: — Мисля, че няма да ви хареса начинът, по който ще ви накажа, ако ме разсърдите.

Теди Уолтъм зарита бясно с крака, опитвайки се да улучи пищяла на великана, но напразно. Когато светът се завъртя пред очите му, той запъшка и задавено изкрещя:

— Добре, добре! Пуснете ме! Ще направя всичко, което искате. Само ме пуснете, преди да съм се задушил. Иначе няма да имате помощник.

Кейт направи знак на Роко и великанът изтърси пленника си като чувал на пода. Няколко блестящи златни монети се търкулнаха по дъските и една от тях спря в опасна близост до стъпалото на грамадния телохранител. Теди Уолтъм си пое дълбоко дъх и хвърли крадлив поглед към парите.

— Това ще подслади пребиваването ви в гостилницата — обясни Кейт и леденият й тон предизвика студени тръпки по гърба на мъжа. — Освен това смятам, че достатъчно дълго се задържах тук — продължи по-сговорчиво тя. — Взех решение да заминем за Лондон най-късно утре следобед. Устройва ли ви това, мистър Уолтъм?

Теди кимна и разтърка зачервения си врат, там, където грубата материя беше протрила нежната му кожа. Много добре, каза си той, това наистина ме устройва. Имаше твърдото намерение да избяга от тази луда веднага щом стъпи на милите на сърцето му каменни улици на Лондон. Можеше само да се надява, че тогава няма да бъде твърде късно, за да спаси кожата си.

Тесният сърп на луната преряза слоя кълбести облаци тъкмо в мига, когато двама ездачи влязоха в двора на Стоун Хаус он дъ Хил. Беше късно. Твърде късно за гости. Но този път гостите бяха неканени, а и визитата им не беше проява на вежливост.

Кейт скочи безшумно от коня и когато ботушките й докоснаха земята, коленете й се огънаха. Господи, май наистина остарявам, помисли си тя, изруга тихо и разтърка вкочанените си пръсти. Костите я боляха при всяка крачка, а и кобилата, която й беше дал гостилничарят, се оказа ужасна кранта.

Кейт огледа празния двор и погледът й падна върху ивица светлина, която проникваше през малкия, обкован в желязо прозорец в каменната стена на фермерската къща.

— Silenzio!2 — изсъска Кейт, когато Роко се запъти с тежка стъпка към нея и ботушите му заскърцаха по чакъла. От гърлото й се изтръгна недоволна въздишка. Кога ли щеше да свърши тази нощ? Много й се искаше да беше оставила Роко в гостилницата, но знаеше, че няма да може да се справи без него. Ако възникнеха трудности, силата му щеше да й бъде абсолютно необходима. За съжаление той не умееше да язди и непрекъснато изоставаше зад нея, така че пътуването от „Мери Грейн Дрейгън“ дотук се бе проточило повече от час. На всичкото отгоре Роко се бе закачил на един увиснал клон и беше паднал от коня и на Кейт се бе наложило да гони уплашеното животно.

Кейт стисна здраво грамадната ръка на телохранителя си и го поведе към осветения прозорец. Предпочиташе във всяка минута да знае къде се намира Роко. Вътре, осветено от топлото сияние на огъня в кухненската печка, спеше младо момиче. В скута му се беше сгушило кученце и също спеше дълбоко. На каменния под в краката й беше оставен плетен кош с останалите кученца, които Реа беше спасила следобеда. В помещението имаше и други кучета и всички спяха дълбоко. Очевидно кучета — пазачи, които милостивият стар глупак беше предпочел да прибере вътре в тази студена нощ. Момичето вероятно е внучката на стария Тейбър, предположи Кейт и се запита къде ли се е заврял старецът. Нямаше намерение да закача момичето, но ако то се събудеше и се намесеше…

Докато премисляше следващата си стъпка, Кейт чу някакво остро изсвирване, донесено от вятъра. Хвърли бърз поглед към тъмните очертания на навеса в задния край на двора и на устните й се появи усмивка. Зад вратата, която беше само притворена, се процеждаше ивица светлина. Това й вдъхна нов кураж и тя се запъти през двора право към светлината. Удържайки с мъка напиращото на устните й проклятие към стария глупак, който с приказките си я бе принудил да прибегне към тази отчаяна стъпка, тя открехна безшумно вратата. Ако той си спомнеше името й, целият й план щеше да отиде по дяволите. Човек като него не можеше да мълчи, особено като седнеше с кана бира в кръчмата на „Мери Грийн Дрейгън“, заобиколен от тълпа любопитни. Нямаше да мине много време и дук Кемъри щеше да узнае за пристигането й.

Ако я откриеха твърде рано, всичко щеше да отиде по дяволите! На всяка цена трябва да запазя инкогнитото си, каза си решително тя, плъзна се към навеса и черната й рокля се сля с дълбоките сенки на грамадния хамбар. Направи няколко крачки и спря, устремила поглед в приведената фигура, осветена от един-единствен фенер.

— Ей сега идвам, Джейни — проговори през рамо старецът, усетил проникващия от вратата хладен въздух. — Влез си вътре, тук е много студено за теб — продължи той и сгърчените му от ревматизма ръце продължиха да изливат грижливо отмерени количества различни течности в шишенце с цвят на кехлибар. — Почти съм готов с лекарството за знаменития бик на Хавърсток, трябва само да ме почакаш малко до огъня.

Никой не му отговори, не се чуха и отдалечаващи се стъпки. Мистър Тейбър вдигна глава и се взря в заобикалящия го мрак. След малко смръщи чело и се опита да разпознае забулената фигура, която закрачи към него.

— Джейни? Ти ли си? Коя сте вие? — попита той и запуши грижливо сместа, приготвена за многократно награждавания бик на съседите му. После изтри ръце в мазния парцал и се изправи. — Коя сте вие, попитах — повтори той и посегна към тоягата си.

— Аз съм, мистър Тейбър — отговори тихо Кейт.

— Аха — въздъхна старецът и остави тоягата си. — Лейди Кейт.

Кейт беше толкова изненадана, че не можа да си поеме дъх. Никога не беше помисляла, че някой е в състояние да я познае. Проклет да е, каза си гневно тя.

— Точно така — изхихика старецът. — Не очаквахте да ви позная, нали? А аз ви казах, че никога не забравям хората, които съм срещал — продължи с гордост той. — Сетих се, докато вечерях. Значи вие сте чужденката, която е отседнала в „Дрейгън“. Вече чух и това.

— Така ли? — промърмори Кейт и пристъпи към него.

— Да, сигурно ви се струва странно. Може би трябва да се учудя, че не сте отседнала в Кемъри, но аз знам много добре, че между вас и дука не всичко е наред. Да не забравяме брат ви — заговори делово старият Тейбър и се опита да погледне зад Кейт, където се издигаше фигурата на Роко. — О, не, това не е младият лорд Пърси, освен ако не е пораснал поне с половин метър. Нима не е дошъл с вас?

Ръцете на Кейт се свиха в юмруци, гласът й прозвуча задавено:

— Той е мъртъв.

— Наистина ли? — Старецът изглежда не се трогна особено от новината. — Свършил е зле, нали? Отдавна предполагах, че ще стане така.

Кейт не можа да сдържи гневния си писък. Как си позволяваше този самодоволен стар глупак да говори за любимия й Пърси като за някакъв боклук!

— Няма да ви лъжа, лейди Кейт — продължи Тейбър, — и ще ви кажа, че никога не съм ви харесвал. Това се отнася и за брат ви. И двамата сте зли по природа, да го знаете. Никога няма да забравя как безмилостно шибахте с камшика сладката си малка кобилка. Името й беше Доув, нали? — попита той и лицето му просветна от спомена.

Кейт се изсмя невярващо.

— Вие сте запомнили дори името на кобилата! Мили Боже, та аз отдавна съм я забравила!

— Помня я добре — потвърди мистър Тейбър и изгледа мрачно забулената фигура насреща си. — Знаете ли колко пъти съм лекувал раните й? Но вие просто не искахте да се научите. Упорита и корава като камък, такава си бяхте и малката Доув скоро си счупи крака. Можеше да се мине и без това, казвам ви, казах го тогава и на стария дук.

— Точно така — ядоса се още повече Кейт. Тя също беше започнала да си спомня. — Щом сте решили да съживите старите истории, нека поговорим и за лъжите, които непрекъснато дрънкахте пред дядо ми. Заради вас ми забраниха да влизам в обора. Непрекъснато ми създавахте трудности, старче, и по всичко личи, че още не сте се отучили от навика си да се месите в чуждите работи.

Старият Тейбър кимна.

— Вие никога не сте можели да понасяте някой да се изпречва на пътя ви. Двамата с лорд Пърси винаги искахте да налагате волята си. Още тогава знаех, че именно вие го подстрекавахте да върши зли дела. Много добре помня как вие двамата непрекъснато ковяхте интриги срещу младия лорд Люсиен. Обезобразихте лицето му, не помните ли! Никога не повярвах, че е било нещастна случайност, както твърдяхте пред стария дук. Жестоко от ваша страна, много жестоко.

— Той си отмъсти още по-жестоко — отговори мрачно Кейт и направи още една стъпка напред.

— Отдавна не бяхте идвали насам. Странно, че сте решили да се върнете. Негова светлост не е казал нито дума за това. Защо не отседнахте в Кемъри? Да, завръщането ви е наистина странно.

Кейт избухна в смях.

— Пак се правите на важен. Не можете да знаете всичко, нали? Остават няколко тайни, които още не сте разкрили. Защо непрекъснато си пъхате носа в чужди работи, старче? Сигурно си мислите, че сте живели толкова дълго, та сте видели всичко на този свят, нали?

— Достатъчно съм преживял, милейди. Права сте, живях твърде дълго и знам, че не ми остава много време — отговори старият Тейбър и въпреки приведената си фигура и обруленото от вятъра лице, от цялото му същество се излъчваше просто и неоспоримо достойнство, недостъпно за Кейт. — Не искам да знам нищо за вас, милейди. Вие сте лоша жена — и всичко у вас е гнило. Не желая да омърсявам последните си дни със същество като вас. Скоро ще умра, усещам го в костите си, затова не ме е страх от вас, милейди. Искам само да ви предупредя — продължи той с треперещия си глас, опитвайки се напразно да му придаде малко твърдост. — Ако сте замислили някоя подлост, това ще ви струва главата. Дукът е добър човек и всички хора наоколо го обичат, него и семейството му. А Тейбърови от Стоун Хаус он дъ Хил служат на дуковете Кемъри от столетия насам и вие няма да намерите нито един съюзник за злодеянията си.

Кейт се изсмя, побесняла от злоба.

— Вие наистина притежавате пророческа дарба, старче. Макар да подозирам, че ще умрете доста по-рано, отколкото сте го предвидили — промърмори като на себе си тя и посегна към късата дръжка на тежкия чук, поставен на лавицата до нея.

— А сега ви моля най-учтиво да си вървите, милейди — заключи мистър Тейбър, обърна й гръб и продължи да се занимава с лечебните си смески.

Старият Тейбър от Стоун Хаус он дъ Хил не видя удара, който се стовари върху тила му, не чу и последвалата го доволна въздишка. Но със сигурност щеше да се трогне от отчаяния стон на Роко, когато великанът видя как старецът се свлече на дървената пейка.

Кейт не усети нищо при вида на проснатата фигура.

— Живял си достатъчно, дядка. Трябваше да си умрял още преди години.

Внезапно Кейт забеляза, че Роко е застанал до нея, и изненадано вдигна очи към лицето му.

— Защо ревеш, по дяволите? — изсъска тя, смаяна от подсмърчането и сълзите в очите му. — Господ да ни е на помощ! Ама ти си бил истински кретен! Не е нужно да си хабиш сълзите за този стар глупак. Не знаеш ли, че той щеше да ни качи на бесилката още преди да си успял да се обърнеш? Да вървим — продължи решително тя, — трябва да се върнем в гостилницата, преди изисканият господин Едуард Уолтъм да открие, че сме излизали. Не искам да го изгубя точно сега, когато ми е най-необходим. И този път се опитай да се задържиш на коня — завърши укорно тя. Мислите й бяха вече при следващата стъпка. — Чака ни още много работа. Нали трябва да се подготвим за утре. Денят обещава да бъде хубав — предрече тя и небрежно захвърли окървавения чук в един ъгъл.

Четвъртък сутрин. Небето над Кемъри започваше да се прояснява. Един дързък петел изкукурига, макар че на хоризонта се тълпяха редица черни облаци, предвещаващи дъжд. Навсякъде в голямото имение слугите и гостите започваха да се надигат от леглата си и да се подготвят за предстоящия ден — дни за работа, други за забавления, според както им беше отредила съдбата.

Пред обора се чуваше кучешки лай. Оборските ратаи се прозяваха и разтъркваха студените си ръце в нетърпеливо очакване на закуската. Утрото беше студено и храненето и поенето на животните, както и почистването на оборите, им се струваха безкрайно дълги. Но при Батърик конете винаги бяха на първо място.

От кухненското крило долиташе оглушителен шум и тракане на тенджери и тигани. Мисис Пийчъм подканваше с остри викове сънените си помощнички. Прислужничките тичаха като подплашени пилци, постоянно застрашавани от огромната дървена лъжица, която главната готвачка размахваше като меч. Тя се гордееше със своята кухня не по-малко, отколкото Батърик с оборите си. Запалиха огън в големите кухненски печки и висящите над тях черни гърнета е вода завряха. Скоро в кухнята започна да се усеща обичайната смесица от аромати. Медни и месингови тигани е най-различна големина, тенджери за супа и риба, форми за пудинг и няколко тавички — всичко това беше извадено за приготвянето на закуската заедно е дългите плочи, под които бяха запалени дървени въглища и които служеха да поддържат яденето топло.

Много скоро ароматните ухания на печено кафе, пържена наденица и яйца се примесиха с апетитните миризми на пресни палачинки, сладки и хляб. Четвърт теле се въртеше над огнището и трябваше непрекъснато да го поливат, за да остане сочно. В печката се печеше огромно парче бекон. Това беше за обеда. На голямата маса в средата на кухнята слугините чистеха пресни зеленчуци и приготвяха различните гарнитури към месото.

Звънът от крехък порцелан и стъкло засили още повече шума в кухнята: вече беше време да приготви таблите. Повечето гости на Кемъри закусваха с по нещо леко в стаите си, докато се приготвяха да слязат долу, а някои завършваха тоалета си едва към обед. Семейството обаче винаги закусваше заедно: дукесата държеше да събере децата си на масата, преди да са се разпръснали на всички страни. Богатият опит я беше научил, че всеки ден може да се очаква нова беля.

— … трябваше да ме изчакате — говореше възбудено малкият Робин. — Много ми се иска да бях видял този слуга. Наистина ли беше два метра и петдесет? По-висок даже от Уил и Джон Тейлър?

— Не говори с пълна уста, Робин — произнесе предупредително дукесата и продължи да храни Ардън с рохко яйце.

— Съжалявам, мамо. Просто не мога да си представя, че някой може да бъде толкова грамаден — отговори възбудено момчето, след като бе погълнало парчето наденица в устата си.

— Беше наистина огромен — потвърди Джеймс.

— Е, не чак толкова — намеси се развеселено Ейвън. — Но все пак беше внушителен мъж.

— И какъв беше по народност? — попита любопитно Ричард. Понякога му се искаше да е още млад и да се скита на воля като племенниците си, но особено сега, когато щеше да става баща, се налагаше да се държи по-прилично.

— Италианец — отговори Франсис.

— Французин — възрази Джордж.

— Сигурен съм, че говореха италиански — отговори упорито Франсис. — Странна личност беше онази дама, направо смешна.

— О, Франсис, това не беше много учтиво — укори го дукесата.

— Но е истина — не отстъпи синът й. — Беше цялата в черно, пред лицето й беше спуснато плътно було. Изобщо не видях лицето й.

— Това не е нещо необикновено, Франсис — отбеляза дукът, който с удоволствие отпиваше от кафето си и се наслаждаваше на малкото спокойни мигове със семейството си. — Нали казахте, че е била в траур. Много хора започват да се държат странно, когато загубят любим човек.

— Но тя каза, че е твоя стара позната, татко — усмихна се Франсис и впи поглед в изненаданото лице на баща си.

— Така ли? — промърмори замислено дукът и се обърна развеселено към жена си. — А как й беше името?

— Не ни каза. Обаче знаеше почти всичко за нас. Стори ми се ужасно тъжна, но вероятно причината е в това, че е загубила свой близък — отвърна Франсис.

— Аха! — провикна се с искрящи очи дукесата. — Точно както се опасявах! Знаех си аз, че едни хубав ден тук ще се появи някоя от изоставените ти любовници. Сигурна съм, че много жени тъгуват за загубата на добре напълнената ти кесия. Ето че миналото се връща, драги мой.

— Скъпа моя Сабрина, по-скоро се боя да не ни настигне твоето минало — парира я дукът и се обърна към седналия до него генерал.

— Моля те, аз съм твърде стар за такива шегички. Най-после се оттеглих окончателно от активна служба. Не желая да ме тормозят с други грижи, освен като джентълмен от добър дом да прекарвам приятните дъждовни следобеди със семейството си — отговори през смях Терънс Флетчър и отново се съсредоточи върху закуската си.

— Ти не си стар, чичо Терънс — възрази Реа Клер, която тъкмо беше влязла в трапезарията, и целуна обруленото му от вятъра чело. После зае мястото си до масата и заговори е виновен поглед към родителите си: — Съжалявам, че закъснях, но не можах да намеря амазонката си. Сякаш се е разтворила във въздуха. — Все пак Реа не изглеждаше особено загрижена. Костюмът й непременно щеше да се намери.

— Ще попитам Канфийлд. Сигурно е решила да направи някои промени, защото е знаела, че ще искаш да го облечеш — отвърна й дукесата.

— Къде си тръгнала толкова рано? — попита любопитно Робин.

— Ще посетя мистър Тейбър и кученцата, които намерихме вчера. Той ми изпрати вест да намина покрай тях, ако имам време — обясни Реа.

— И аз ще дойда — предложи бързо Робин, който много обичаше да ходи в Стоун Хаус он дъ Хил.

— И аз — включи се веднага Стюарт и високият му момчешки глас заглуши виковете на Маги и Ана.

— А какво ще стане с Шекспировото представление, което мистър Ормсби подготвя така неуморно? — намеси се решително дукесата и огледа изпълнените с нетърпение детски лица. — Всеки от вас има роля и мистър Ормсби положи големи усилия, за да не забравите текстовете си — напомни им тя. Домашният учител наистина работеше упорито от седмици насам. Под негово ръководство се шиеха костюми, правеха се кулиси, репетираха се звукови ефекти, изобщо, вдигаше се голям шум. Мистър Ормсби беше успял да укроти енергията на малките Доминик и Флетчър, или най-малкото да я отклони в правилната посока. Въпреки това представлението на „Както ви харесва“ сигурно щеше да прилича на скучно литературно четене, ако Ричард не се беше намесил в репетициите със спокойната си твърдост, с умението си да общува с племенниците и племенничките си.

— Надявам се, че всички са научили ролите си — намеси се Ричард и изгледа строго малките артисти. Децата насреща му изглеждаха невинни като ангелчета.

— Татко се погрижи да ги научим — отговори тъжно Джордж. — По целия път от Грийн Уилоус насам ни изпитваше. Вече си мислех, че сме се върнали в полка му — прибави той и запрати въображаемо гюлле към Джеймс, който седеше насреща му.

— Мистър Ормсби ще ти бъде вечно благодарен, Терънс — рече с добре изиграна сериозност Ричард.

— Господа да ме пази! — изсмя се генералът при мисълта за мекия и добродушен домашен учител, чийто свят се въртеше само около класните стаи на Кемъри. — Само ако ми беше паднал в полка… — прибави с намигване той.

— Боя се, че щеше да го унищожиш без остатък — хили се дукът. — Всъщност, мистър Ормсби е много добър човек. Мисля, че гори от нетърпение Андрю да порасне по-бързо, за да почне да го учи. Уверен съм, че единствената цел в живота му е да обучава наследниците ми.

— Знаете ли, много ми се иска да не бяха дали ролята на шута точно на мен — оплака се Джеймс. Новосъбудената му мъжка гордост страдаше, че трябва да представи една толкова смешна фигура.

— Да не мислиш, че си единственият, който е недоволен! — засмя се Франсис и разкриви лице в гримаса. — А мен ме принудиха да изпълня ролята на тлъстия рицар сър Тоби Белч. — Той наду бузи, опита се да направи двойна брадичка и изрецитира грижливо подготвения текст: — „Добре дошъл, магарешка главо! Защо не изпеем един канон?“ А сега ще чуете някои от по-изисканите редове: „Бомби и гранати!“ „Ад и дяволи!“ Или: „Ай, какво правиш там, гълъбчето ми? Как си, гъсенцето ми?“ — Франсис избухна в луд смях. — Мистър Ормсби даже настоява да си подплатя дрехите с възглавници!

— Защо трябва точно тази сутрин да репетираме? — изхленчи Робин и хвърли изпълнен е копнеж поглед към прозореца, през който проникваха ярки слънчеви лъчи. — Това е първият слънчев ден от седмици насам. Не е честно Реа да излезе на езда, а аз да не мога. Защо тя не репетира? — възмути се той. Мисълта, че сестра му би могла да излезе на разходка без него, беше непоносима.

— Днес ще ни пробват костюмите — напомни му Франсис. — Реа вече е готова.

— Мисля, че представлението ще бъде чудесно — отбеляза замечтано Ана, без да обръща внимание на гневните погледи на братовчедите и братята си. — Мислиш ли, че мама ще се почувства по-добре и ще може да ни гледа? — попита загрижено тя.

— Мама е добре — успокои я е усмивка Терънс Флетчър. — Прекара неспокойна нощ и е решила да си поспи малко повече, това е. Сигурен съм, че ще слезе за обед и ще бъде бодра и свежа както винаги.

Дукесата сведе поглед към ръцете си, обезпокоена от състоянието на сестра си. Разтревожи се, защото усети, че и Люсиен е забелязал нервността й, но какво можеше да му каже? Как да му обясни, че Мери има странни видения, в които не може да се намери почти никакъв смисъл? Най-после тя вдигна глава и овладяно посрещна питащия, но много нежен поглед на съпруга си. Знаеше, че той никога няма да проумее докрай страданията й, докато чакаше да се случи неизбежното. Лятото беше дълго и топло, а сега на вратата чукаше есента. Още не се беше случило нищо, но злото неизбежно щеше да дойде. Беше само въпрос на време — и двете с Мери го знаеха много добре. Никой не можеше да повлияе върху съдбата.

Лейди Мери Флетчър се мяташе неспокойно в леглото и копринените завивки се свлякоха от рамото й, когато се обърна. Дългата й червена коса се беше разпръснала върху възглавниците и тя разтърсваше глава с все сила, сякаш искаше да отблъсне невидим нападател.

По челото й избиха ситни капчици пот, спуснаха се към слепоочията и цялото й тяло се разтрепери от безименно вълнение. Събуди се от собствения си писък. Улови се за бузата, а с другата ръка се протегна за малкото огледало на нощното шкафче. Уплаши се още повече, когато видя тъмните кръгове под очите и сгърченото си от мъка лице.

— О, мили Боже! — прошепна жената, обезумяла от страх пред неизвестното.

После се отпусна във възглавниците и се опита да се овладее. Ала беглите образи от сънищата й напираха да излязат навън и ускориха дъха й. Ще замръзна, помисли тя и придърпа завивката над голите си рамене. Над леглото витаеше смъртта.

— Стар… много стар човек… — шепнеше като на себе си Мери. — Вода… вода… толкова дълбока и черна… а аз не мога да плувам! — изплака тя и очите й се напълниха със сълзи. — Кръв от много… толкова много хора, и те… там е синьо… все сини тонове… сини очи… син океан… синьо небе… син костюм за езда… а какви нюанси! — Тялото й се отпусна и намери покой в съня.

Каролайн Уинтърс се разглеждаше доволно в огледалото. Синият костюм за езда подчертаваше фигурата й — честно казано, той я стягаше почти непоносимо, но тя щеше да го носи при всички обстоятелства, макар че едва си поемаше въздух.

— Шевовете всеки момент ще се пръснат, мис — предупреди я камериерката и неодобрително поклати глава.

— Напротив, стои ми много добре — възрази сърдито Каролайн, която в никакъв случай нямаше да признае, че лейди Реа Клер е много по-стройна от нея. — Прилепва към тялото ми като ръкавица, но нали така трябва да стои всеки костюм за езда.

— Като ръкавица, която ви е твърде малка, ако питате мен — промърмори под носа си слугинята. Господарката й не биваше да я чуе, защото можеше да се ядоса и да хвърли по главата й някоя четка за коса. Добре обучената камериерка измери с гневен поглед младата си господарка и синята амазонка, която уж беше „заета“ от лейди Реа Клер. Камериерката беше готова да се обзаложи на годишната си заплата, че лейди Реа Клер не знаеше нищо за този „заем“. Честно казано, мис Каролайн имаше дълги пръсти. Често се случваше вещите на други хора най-неочаквано да се оказват в багажа й. Въпреки това никой не укоряваше младата мис за деянията й. Тя винаги имаше готови обяснения или извинения и се измъкваше суха от водата. Този път обаче, каза си с тайно удовлетворение камериерката, мис Каролайн отиде твърде далеч.

— Сигурна ли си в думите на онзи слуга? Наистина ли ти каза, че лейди Реа Клер възнамерява да излезе на езда тази сутрин? — попита Каролайн след няколко напразни опита да придърпа твърде късите ръкави на чуждия костюм.

— Да, чух го със собствените си уши. Ще излезе веднага след закуска — обясни търпеливо прислужницата. — Камериерът на лорд Рендейл също го чу и веднага хукна да осведоми господаря си. И как няма да му каже, след като всички знаят колко влюбен е графът в младата лейди — допълни със злобна усмивка тя.

Каролайн се обърна като ужилена.

— По дяволите, престани да дрънкаш глупости, жено! Донеси ми ръкавиците — заповяда рязко тя и лицето й пламна от гняв. — За нищо на света няма да изпусна разходката с лейди Реа — допълни тя и вирна упорито ъгловатата си брадичка. После хвърли последен поглед в огледалото и закрачи навън, доволна от облечената си в синьо фигура. Мислите й бяха заети е предстоящата езда.

— Ето я, лейди Реа. — Батърик лично доведе кобилката пред господарката й. — Красива и в добро настроение, както заслужава едно толкова хубаво утро.

— Прекрасно — усмихна се Реа, помилва врата на Скайларк и пъхна в устата й парче ябълка.

— Недейте така, милейди — укори я Батърик, макар че очите му се смееха. — Не бива да я глезите толкова. Храненията й са точно разпределени и… — На това място Батърик бе прекъснат от заповедническия глас на граф Рендейл, който искаше веднага да се приготви конят му. Мис Каролайн Уинтърс го следваше по петите и дългите пера на шапката й се развяваха като ветрило.

— Сега вече не е нужно Боби да ме придружава. Ето че имам достатъчно компания — въздъхна Реа и се обърна към новодошлите. — Здравейте, Уесли, Каролайн — поздрави тя, опитвайки се да прикрие разочарованието от провалените си планове. Толкова се беше надявала на едно спокойно, прекарано в усамотение утро, а сега…

Батърик стисна зъби и отиде да помогне на граф Рендейл. Графът беше отличен ездач, но главният коняр не изпитваше особено доверие към него. А малката мис… За нея беше по-добре да си седи до масата за чай. Никога не беше срещал жена, която толкова малко да разбира от коне. Сърцето го заболя при мисълта, че се налага да й предостави някоя от великолепните кобили на Негова светлост.

— Чух, че възнамерявате да пояздите, лейди Реа Клер — поздрави граф Рендейл, засмян до уши. — И тъй като аз също имам желание да се поразходя, бих желал да ви придружа, ако нямате нищо против. В каква посока ще тръгнем? — осведоми се учтиво той. — Може би ще обиколим езерото? Храмът на слънцето все още е много красив, макар че зимата наближава.

— Моето намерение е да отида в Стоун Хаус он дъ Хил, за да посетя шестте кученца, които намерих вчера — информира го с подигравателен поглед Реа. — Сигурен ли сте, че желаете да ме придружите? Дотам има доста път.

Макар че едва успя да прикрие разочарованието си, графът усърдно закима.

— Разбира се, лейди Реа Клер. Накъдето и да тръгнете, аз ще остана до вас — заяви подчертано весело той, придавайки двусмисленост на думите му.

— Идвам и аз! — извика Каролайн и отклони вниманието на Реа от графа. Но той и без това се беше заел да дава точни и подробни указания как да оседлаят коня му.

— След като вече си тук, разбира се, ще дойдеш с нас, аз и насън не бих помислила… — Реа замлъкна. Беше видяла амазонката на Каролайн. Ето къде била липсващата дреха! Обзелият я гняв се изрази само в кратко проблясване на виолетовите очи, впити в лицето на приятелката й.

Тя не каза нищо, но погледът й беше достатъчно предупреждение за Каролайн. Най-после разглезената млада дама проумя, че този път си е позволила твърде много. Без да съзнава какво прави, тя отстъпи крачка назад и смутено сведе глава. Очакваше отмъщение и не знаеше какво ще бъде то.

— Надявам се, че не ти е много тесен — проговори хладно Реа, обърна се с отвратено изражение и възседна кобилата си. Нямаше смисъл да се ядосва заради Каролайн, това момиче заслужаваше само съжаление. Мълчаливото неодобрение на Реа беше много по-страшно от пристъп на ярост. Учтивото презрение улучи приятелката й много повече, отколкото ако я бяха унизили публично.

— Да тръгваме! — извика весело Реа и махна за сбогом на Батърик, който стоеше до вратата и гледаше след тримата ездачи. Скоро те се скриха зад дърветата, които обграждаха входната алея.

Свежият есенен въздух миришеше на дъжд и дим и скоро охлади пламтящите страни на Реа. Младото момиче усети как гневът му се стопява и пусна Скайларк в галоп. Бързо оставиха зад себе си грижливо поддържаните морави на Кемъри и се понесоха по черния път между плетовете от диви растения и къпини. След като навлязоха в един завой, видяха пред себе си карета, която бавно трополеше по пътя. Без да иска, Реа си припомни вчерашния ден. Точно на това място каретата е тайнствената дама едва не беше връхлетяла върху тях…

Тримата забавиха темпото, но каретата внезапно спря под ъгъл на пътя, така че нямаше откъде да се мине.

— Какво, по дяволите, става? — изруга граф Рендейл и дръпна юздите с такава сила, че конят му се изправи на задните си крака и копитата му диво се размахаха във въздуха. — Този човек е обезумял! — обясни възбудено той и хвърли отровен поглед към кочияша. Тъкмо когато отново отвори уста, за да нареди нахалника, както заслужаваше, вратичката на каретата се отвори е трясък и отвътре изскочиха двама мъже. Каролайн изпищя от страх, конят й се подплаши и също се надигна на задните си крака. Само след миг истеричният товар беше хвърлен на земята.

Граф Рейндейл нямаше ни най-малка представа какво означаваше всичко това, но със сигурност не беше очаквал едно — някакъв безсрамен индивид, облечен в мръсен сюртук от червено кадифе, познал много по-добри времена, извади пистолет и го насочи право в гърдите му. Все пак графът не беше нито идиот, нито страхливец и веднага реагира на опасността. Без да мисли дълго, той бръкна в джоба на безупречния си жакет и понечи да извади пистолета, който винаги носеше със себе си при излизане, тъй като пътищата на кралството гъмжаха от разбойници и всякаква паплач и джентълменът можеше да се опази от тях само с помощта на оръжието. Дръжката на пистолета легна в ръката му и му вдъхна кураж. Той го измъкна бавно от джоба си, възнамерявайки да даде добър урок на негодника, след което щеше да извади меча си и да се справи и с другата свиня, която дебнеше отзад. За съжаление обаче не успя да изпълни намерението си.

Още преди да беше извадил пистолета си, в тихата местност отекна пистолетен изстрел, дошъл от друго оръжие. С невярващо изражение на лицето графът се свлече от коня пред очите на изгубилата ума и дума Реа Клер и е глух удар се строполи в една кална локва.

— По дяволите! — измърмори мъжът, който беше стрелял и сведе гневен поглед към опръсканите си с кал панталони и чорапи. После, без да губи повече време, той се запъти с бърза крачка към двете жени и ги измери с мрачен поглед.

Макар че краката едва я държаха, Реа изтича при припадналата Каролайн и застана пред нея, за да я защити от приближаващия се нападател. Очите й се разшириха от страх, когато убиецът на графа извади от джоба си шишенце с някаква течност и изля съдържанието й върху кърпичката си.

Внезапно младото момиче осъзна, че не е в състояние да стори нищо нито за Уесли, нито за Каролайн. Единствената й надежда беше да избяга и да повика помощ. Преди мъжът да е заподозрял намеренията й, тя прескочи проснатата насред пътя Каролайн и хукна да бяга. Ала дългите, тежки поли й попречиха, както и хлъзгавата разкаляна земя, която не представляваше никаква опора. Една ръка я сграбчи за кръста и я обърна назад. Реа загуби равновесие и отвори уста да изпищи, но викът й заглъхна в кърпата, която мъжът притисна в устата и носа й. Миризмата беше отвратителна и само след секунди пред очите й се спусна черен мрак.

Теди Уолтъм вдигна на ръце изгубилото съзнание момиче и погледна в лицето му. Толкова е лекичка, а е и истинска красавица, помисли си той в краткия миг на разкаяние, запленен от златната коса и невинното лице. По пътя към каретата си каза, че всичко е минало леко. Само дето не беше нужно да убиват непознатия мъж. Убийството със сигурност щеше да им създаде проблеми — този човек не беше кой да е, след като се намираше в компанията на дъщерята на дука! Но станалото беше станало, Теди Уолтъм нямаше възможност да съживи господина. Пък и откъде можеха да знаят, че момичето ще излезе на разходка с придружител, и то такъв, който умее да си служи с оръжието? Да, забулената лейди е пълна с изненади, каза си ядно Теди Уолтъм и лицето му помръкна още повече. Нали беше планирала номера си. Нали му беше казала, че всичко ще мине гладко…

Изведнъж Теди Уолтъм се закова на място: момичето, което беше загубило съзнание и лежеше в калта, също имаше златна коса и красиво лице. Той положи упоената си жертва на пътя до другата, изправи се и смаяно огледа резултата. После отметна глава назад и избухна в смях.

— Кое е толкова весело, по дяволите? — изграчи разярен глас от каретата. — Надявам се, че не сте видели рота червени сюртуци да се задават от долината. Само си представете какво ще кажат, като ви видят изправен пред загубилото съзнание момиче!

— Пред две изпаднали в безсъзнание момичета — отговори с безрадостен смях Теди Уолтъм. — Ей, милейди! — изкрещя той, за да е сигурен, че Кейт ще го чуе. — Ще бъдете ли така добра да дойдете при мен?

— Какво ви става, по дяволите? Пак ли не можете да си свършите работата? — попита ядосано гласът.

— Най-добре е да дойдете, милейди — настоя Уолтъм, без да назовава причината.

— Е, добре, но тежко ти, ако е нещо маловажно — отговори Кейт, скочи от седалката и закрачи през пътната кал.

Теди Уолтъм с удоволствие би дал цяла купчина злато, за да може да види лицето й под гъстото було в мига, в който погледът й падна върху двете припаднали момичета. Най-после и тя да загуби ума и дума, каза си злобно той.

— Дяволска работа! — пошепна неразбиращо Кейт.

— Май наистина имаме проблем — установи саркастично Теди Уолтъм.

— Много добре знаете, че имаме — изфуча разярено Кейт, без да откъсва очи от двете неподвижни фигури. Господи, колко си приличаха! Тя беше видяла дъщерята на Люсиен само веднъж и сега не можеше да я различи от другата. — Да не би пък да са близначки?

— Какви близначки милейди? — учуди се Теди Уолтъм, но Кейт не благоволи да му отговори. — Хм… Жалко, че са в безсъзнание — продължи ухилено той. — Иначе можехме да ги попитаме кое момиче трябва да отвлечем. Работата става напечена. Какво ще правим сега?

— Да, какво, по дяволите! Да не съм господ, та да знам! — изсъска тя и едва не се задави от ярост. — Най-добре е да вземем и двете. Все ми е едно коя е истинската.

Теди Уолтъм решително поклати глава.

— Не.

— Не ли? — изрева Кейт, която беше на ръба на истерията.

— В договора беше предвидено да отвлека една жена, не две. Това и ще направя, нищо повече. Нямам никакво намерение да влача със себе си две истерични женски. Кажете коя да взема? — повтори упорито той. Някъде дълбоко в него мъждукаше надеждата, че дамата ще се откаже от дръзкия си план.

Кейт въздъхна примирено, погледна отново момичетата и внезапно избухна в луд смях.

— Ама разбира се! Тази! — извика тържествуващо тя и посочи Каролайн Уинтърс. — Много добре помня синята й амазонка. Макар че в първия миг бях избрала другата. По някаква незнайна причина тя ми се струва истинската. Но все пак не бях напълно сигурна. Познавам само синия костюм за езда, затова ще вземем тази. Махнете другата от пътя. Не искам някой да заподозре нещо, преди да сме излезли от долината.

— Това са първите разумни думи, които чувам от устата ви — промърмори Теди Уолтъм, който не можеше да се примири с извършеното тази сутрин — особено с трупа в канавката.

Той понечи да вдигне на ръце отпуснатото тяло на Каролайн и в този миг забеляза слезлия от каретата Роко. Едрият слуга беше омазан с кръвта на граф Рендейл. Теди Уолтъм хвърли бърз поглед към канавката, където Роко беше захвърлил трупа, и си каза, че това е било детска игра за силния италианец. Ала отвращението му от малоумния великан бързо се превърна в страх, защото Роко закрачи право към него. Все пак той преглътна ужаса си и си пожела да се беше сетил да зареди отново пистолета си. Оказа се обаче, че страхът му е бил напразен, защото Роко спря точно пред него и падна на колене.

— Хайде, бъди добро момче и отнеси тази дама в каретата — заговори с треперещ глас Теди Уолтъм. Облекчението, че се е спасил от сигурна смърт, беше толкова огромно, че краката му омекнаха.

— Ангел болен — прошепна объркано Роко.

— А аз ще завлека ей тази в ливадата — продължи Теди Уолтъм и посочи момичето в зелен костюм за езда. — Сигурно ще мине доста време, докато се събуди, а и тогава ще бъде толкова немощна, че едва ли ще може да върви. Надявам се да успеем да се измъкнем незабелязано.

— Точно така — отбеляза сухо Кейт. Мислите й бяха изцяло заети с представата каква буря щеше да се разрази съвсем скоро в Кемъри. Как ли щеше да постъпи Люсиен, щом откриеше, че дъщеря му е изчезнала?

— Не, Роко — обясни нетърпеливо Теди Уолтъм. — Говоря ти за другата. Вземи я и я отнеси в каретата. Не пипай тази. — Той не можеше да разбере защо слугата продължава да се взира като безпаметен в момичето със зеления костюм.

— Болен. Ангел болен. Роко бързо него излекува — зашепна като в транс италианецът и хвърли толкова зъл поглед към възбудения Теди Уолтъм, че той се отдръпна като опарен.

— Нищо й няма, Роко. Само е заспала — опита се да го успокои Теди, но напразно. — Какво му стана на този глупак? — обърна се той към Кейт.

Кейт беше проследила е огромен интерес странното поведение на слугата си и сега отговори със съмнение в гласа:

— И аз се питам същото.

— Какво има да се питате? — ядоса се не на шега Теди Уолтъм и направи опит да привлече вниманието й върху себе си, но Кейт не се трогна и зададе няколко бързи въпроса на слугата си. Роко кимна и отговори нещо е дълбокия си глас на някакъв непознат език. После вдигна на ръце момичето в зелена амазонка и го притисна до могъщите си гърди с необичайна за него нежност.

— Отървете се от тази — заповяда решително Кейт и най-после се обърна отново към Теди Уолтъм, който стоеше с отворена уста и не можеше да повярва, че Роко ще отнесе в каретата другото момиче.

— Но тя не е истинската!

— Не сте прав — отговори невъзмутимо Кейт и проследи как Роко настани на седалката припадналата Реа.

— Нали казахте, че носи син костюм за езда? — Теди Уолтъм имаше чувството, че всички са полудели. Но какво ли можеше да се очаква от такива хора?

— Роко харесва тази в зелено — отвърна сухо Кейт, събра полите си и закрачи към каретата.

— И вие ще се доверите на неговата преценка? — опита невярващо Теди. — Божичко, знаех си аз! Трябваше да се върна в кръчмата още щом го видях на прага на стаята ви — заоплаква се той.

— Вчера Роко беше много впечатлен от момичето. Никога не се е държал така странно — обясни най-после Кейт и погледна Теди Уолтъм в очите. — Затова съм сигурна, че знае коя е истинската. Поемам риска върху себе си, мистър Уолтъм.

— Точно така, милейди — съгласи се Теди. Трябваше колкото се може по-бързо да се отърве от тази луда.

Без да губи време, той вдигна тежкото тяло на мис Каролайн Уинтърс и го изтърколи по склона към канавката, само че от другата страна на пътя. Само един от конете беше останал на пътя, другите два бяха избягали от шума на изстрела. Теди Уолтъм размаха ръце и подгони последния кон по пътя, чак докато животното изчезна зад завоя. После се върна при каретата, скри се вътре и хлопна вратичката. Кочияшът потегли веднага. Двамата с Теди Уолтъм бяха стари познати. Този мъж умееше да изпълнява заповедите, да си държи устата и веднага да забравя какво е чул и видял.

Когато каретата потегли, Теди Уолтъм заключи грижливо вратичката и се опита да си намери удобно местенце в ъгъла. Ала нито за миг не изпусна от поглед мълчаливия великан в отсрещния ъгъл. Изразът в тъмните очи, устремени право към него, никак не му харесваше.

— Дано момичето не умре — промърмори загрижено Теди Уолтъм, забелязал затрудненото й дишане. После проследи като замаян как една грамадна ръка нежно отмахналия падналия на бледото чело кичур.

— Какво ви е грижа? — изсъска разярено Кейт.

— Защото ако с нея се случи нещо, и ние няма да напуснем каретата здрави и читави, милейди. Вашият малоумник ще удуши и двама ни, ако загуби своя „ангел“ — обясни уморено Теди.

Кейт се изтръгна със сила от мечтанията, в които беше потънала, и едва сега забеляза с каква маниакална съсредоточеност Роко наблюдаваше припадналото момиче и с каква грижовност го държеше в прегръдката си.

— Майчице! Красавицата и звярът! — изсмя се отсечено тя.

— Ако бях на ваше място, щях да проявя малко повече предпазливост, милейди — препоръча й Теди Уолтъм. По гърба му пробягваха студени тръпки, а той толкова често беше изпадал в неприятни положения, та много добре познаваше признаците. Сега усещането беше много силно, а той на всяка цена държеше да оцелее.

— Ама че страхливец! Никога не бях срещала такъв мъж — промърмори презрително Кейт.

— Но аз току-що прострелях човек, милейди! — изрева Теди Уолтъм, вбесен от обидата. — А през това време вие си седяхте на сигурно място в каретата и чакахте вълнението да отмине. Проявявайте високомерието си, където искате, но Теди Уолтъм не иска и няма да се прави на герой заради вас. Останах жив, защото се научих да не будя спящите кучета — обясни той и хвърли многозначителен поглед към потъналия в съзерцание Роко.

— Роко ми е много предан. Той се подчинява на всяка моя заповед и ми е верен като куче. А аз не съм страхлива като вас — продължи да го дразни Кейт. — Няма да му позволя да ви удуши, докато спите.

Теди Уолтъм направи жалък опит да се усмихне.

— Благодаря ви за това уверение. От днес нататък ще спя спокойно. Но сънищата ми ще бъдат много по-сладки, ако имам обещанието ви, че вие лично няма да ми прережете гърлото някоя нощ.

— О, разбира се, че имате думата ми, мистър Уолтъм — успокои го Кейт. — Все още имам нужда от услугите ви.

Кейт повярва, че е поставила на мястото му мистър Теди Уолтъм, и се обърна към момичето в ръцете на Роко. Посегна любопитно и докосна гладката му буза. Толкова нежна и мека, невинна. Ето каква била дъщерята на любимия братовчед Люсиен…

— Дяволско изчадие на семето му! — изсъска толкова ядно тя, че Теди Уолтъм й хвърли страхлив поглед. — Най-после си в ръцете ми, сладурче — продължи невъзмутимо Кейт. — О, само да можех да видя проклетото лице на Люсиен, когато узнае за изчезването ти. Колкото и да страда, мъките му няма да бъдат по-страшни от моите, когато загубих Пърси. Но нека, нека да страда и да се гърчи в адски мъчения, докато се пита какво ли се е случило със скъпоценната му дъщеричка. Нека знае, че не е в състояние да стори нищо, освен да седи, да чака и да трепери.

През воала и отворите на плътната маска очите на Кейт блестяха от безумно удовлетворение.

— Уважаема дукесо, ти непременно ще се обърнеш в гроба си, когато разбереш, че един от прекрасните ти наследници е дошъл да сподели с теб студения ковчег. Защо не даде Кемъри на мен и Пърси? — попита злобно тя, излагайки на показ най-интимните си мисли. — Гордият дук Кемъри ще съжалява за деня, в който прогони мен и Пърси от законния ни дом. Нека се пържи в ада! Един ден Кемъри ще се срути върху грозната му глава, кълна се във всичко свято, и той ще коленичи пред мен и ще хленчи и ще моли за милост! Ще унищожа семейство Доминик без остатък! — закле се тържествено тя, втренчила поглед в момичето, във вените, на което течеше и нейна кръв, но чиято смъртна присъда беше подписала, без да й мигне окото. — Искам Люсиен да узнае, че някой е отвлякъл дъщеря му. Че животът й е в ръцете на похитителя.

Кейт устреми поглед към скъпоценния пръстен, който святкаше на пръста на Реа Клер, и улови тясната моминска ръка. Прекрасен накит, украсен с диаманти и сапфири, с доста необикновена форма, много подходящ за целта й, защото Люсиен непременно щеше да го познае. Тя издърпа грубо пръстена и го огледа. Не, само той не беше достатъчен да измъчи Люсиен до смърт. Трябваше да му изпрати нещо много лично.

Злобното й хихикане уплаши още повече Теди Уолтъм. По гърба му отново пробягаха студени тръпки, особено когато жената измъкна от колана си малка, но много опасна на вид кама. Кейт поглади с отсъстващ вид една къдрица, отделила се от косата на Реа, после я отряза със замах. Златната коса се уви като жива около пръстите й и тя потрепери. Лицето на момичето беше бледо и мирно като мъртвешка маска.

— Убий я, Роко — проговори тя тихо и с толкова небрежен тон, че Теди Уолтъм разбра смисъла на думите й едва когато слугата затрепери като опъната тетива на лък.

— Убий я, казах! — повтори ядосано тя, но верният слуга не й обърна внимание, а продължи да се взира като хипнотизиран в лицето на припадналата. — По дяволите, глупако! Направи, каквото ти казах, или ще се погрижа да те пратя в ада, Роко, кълна ти се! Не е толкова трудно. Вече си убивал за мен, не помниш ли? Убий я! — заповяда вбесено тя, но италианецът само вдигна глава и я изгледа безизразно.

Теди Уолтъм не откъсваше поглед от разиграващата се сцена. Дори и той остана изненадан от пороя ругатни, който се изля върху главата на бедния слуга, и макар че не разбираше нито дума, можеше отлично да си представи какво се говореше. Сви се в своя ъгъл и си пожела да се разтвори във въздуха. За кой ли път се запита как той, обикновеният лондонски хлапак, е могъл да се забърка с тези луди. Но все едно какви обиди се разменят, каза си Теди и стомахът му се сви, дамата очевидно не е доволна и май ще получи сърдечен пристъп, особено след като чу отговора на слугата. Браво на него, помисли си Теди и загледа великана с ново уважение. Може би не е чак толкова малоумен, колкото изглежда. Теди преглътна и се приготви за нов сблъсък с разгневената дама.

— Е, добре, тогава ще се пържиш в ада, обещавам ти го — изфуча Кейт, но Роко не се трогна ни най-малко от заплахите й. Грубите думи сякаш не се отнасяха до него.

Най-после тя се обърна към сгушилия се в ъгъла Теди Уолтъм и заповяда с рязко движение на ръката:

— Убийте момичето и го изхвърлете от каретата. Сигурно ще открият трупа й чак след седмици, а може би и след месеци. Вече имам доказателство, че е в моя власт, и не ми е нужна жива.

— Не — отвърна невъзмутимо Теди Уолтъм.

— Какво? — прошепна невярващо Кейт, неспособна да проумее внезапния бунт на слугите си. — Отказвате? Как смеете? За какво ви плащам? Можех спокойно да наема гостилничаря, той със сигурност щеше да свърши работата по-добре от вас. Проклинам деня, когато ви предложих тази работа — изскърца със зъби тя и стисна ръце в юмруци. — Ако си мислите, че ще получите повече пари от мен, мистър Уолтъм, да знаете, че се лъжете.

— О, милейди — отговори с тих, но категоричен глас Теди Уолтъм — не разбирате ли, че ако се опитам да отнема момичето от вашия „верен“ великан, никога няма да получа пълното си възнаграждение! Единствената благодарност за усилията ми ще бъде счупеният ми врат. Ако непременно държите да я убиете, трябва да го направите сама — заяви предизвикателно той и поклати глава. — Вашият Роко очевидно се е влюбил до уши в малкото момиче със златни коси. Аз на ваше място бих внимавал много. Разбира се, има и друга възможност — продължи с усмивка той. — Последвайте съвета ми, милейди, аз имам богат опит в тези неща и знам как да се изплъзна от примката на палача. Препоръчвам ви да я оставите жива. Труповете имат отвратителния навик да се появяват в най-неподходящото време. Може да стане дяволски неприятно, ако я убием. Моят девиз гласи: „Ако можеш да избегнеш труповете, защо да тръгнеш доброволно към бесилката?“

Кейт кипеше от гняв, защото изпитваше диво желание да пролее кръвта на някой от Доминикови, макар че, разбира се, кръвта на Люсиен щеше да бъде много по-сладка от тази на дъщеря му.

— Е, добре — предаде се тя. — Правете каквото искате с тая хлапачка, но се погрижете да не усложнява живота ми с присъствието си. Иначе наистина ще усетите примката на палача около врабешкия си врат.

Теди Уолтъм си пое облекчено дъх, макар да разбираше, че историята още не е приключила напълно. Но поне не му се беше наложило да убие дъщерята на един дук и да се изправи открито срещу Роко. Това бяха двете неща, които искаше да избегне на всяка цена, защото държеше да опази скъпоценната си кожа. Аристократите и особено дуковете можеха да бъдат смъртоносни неприятели, защото никой в страната нямаше власт да им поиска сметка и те отговаряха единствено пред себе си. А този дук Кемъри беше известен като особено безмилостен тип. Всеки човек, успял да нанесе удар по дамата, която го беше наела, заслужаваше дълбокото уважение на Теди Уолтъм. А на дука това се беше удало дори няколко пъти. Все пак Теди Уолтъм не държеше да се показва пред очите на Негова светлост, затова поклати изтощено глава и продължи да размишлява. Имаше чувството, че дори да успее да се измъкне безнаказано от тази бъркотия, до края на живота си ще се обръща страхливо през рамо, за да провери дали побеснелият от гняв дук Кемъри не го е сграбчил за косата, за да го измъкне от любимата му кръчма в Лаймхаус и да го захвърли в някоя мръсна килия в Нюгейт. А ако дукът имаше достатъчно власт, той със сигурност щеше да нареди да набучат отсечената му глава на кол, макар че това не се правеше от години, и да я изложат в Темпъл Бар, за да й се наслаждава цял Лондон.

— Е, какво измислихте? — Резкият глас на Кейт прекъсна недобрите мисли на Теди и го върна в не по-малко опасната действителност.

— Какво да измисля? — учуди се той.

— Какво ще правим с момичето, по дяволите!

— Доколкото виждам, сме на път към Лондон?

— Така е — призна колебливо Кейт, която нямаше намерение да разкрива плановете си на този негодник. Вече се съмняваше сериозно в него.

— Тогава бих предложил, милейди, да стигнем там по най-бързия начин — продължи делово Теди. — Дори бих предложил да спираме само за да сменим конете и да се нахраним. Роко и момичето със сигурност ще събудят любопитството на хората. Освен това — прибави страхливо той, — кой знае какво ни дебне по пътищата.

Кейт кимна.

— Този път съм абсолютно съгласна с вас, мистър Уолтъм. Нямам никакво намерение да оставам ненужно дълго по тези места. Трябва да призная, че изпитвам известно любопитство — продължи иронично тя — как възнамерявате да постъпите с малката ни приятелка. Надявам се, че няма да ми натрапите присъствието й чак до Лондон?

Теди Уолтъм изгледа крехката моминска фигура, загърната грижливо в големите ръце на Роко.

— В Лондон имам много приятели, милейди, и поне дузина от тях ще се избият, за да получат такава красавица. — Това още не беше в състояние да задоволи любопитството й, но Теди Уолтъм нямаше намерение да разкрие картите си. — Мисля, че бихме могли да извлечем известни материални облаги от отвличането, стига само да подхванем работата, както трябва. Да, мисля, че Лондон сега е най-подходящото място за нас, милейди.

— Много добре, мистър Теди — отбеляза Кейт и безуспешно се опита да се разположи по-удобно в ъгъла си. София, която досега беше мълчала и сякаш не виждаше и не чуваше нищо от онова, което ставаше край нея, побърза да завие с одеяло коленете й. Единствената цел в живота й беше да се грижи за удобствата на обожаваната си господарка. — Сега разбирам, че съм преценила способностите ви твърде прибързано и съм ви подценявала — продължи с ледена усмивка Кейт.

Аз обаче на ви подценявам, милейди, каза си на ум Теди Уолтъм и облегна глава на меката кожена възглавница. Нямаше доверие на тази жена и нямаше да си позволи дори кратък сън, докато беше близо до нея.

— Тази кръв не е от коня, Ваша светлост — обяви със сериозен глас Батърик и думите му отекнаха като погребална камбана в задъханата тишина на обора. Той срещна погледа на дука и големите му, сръчни ръце увиснаха безпомощно. Само да не трябваше да му кажа това, помисли си той и отчаянието му нарасна. Положението беше лошо, много лошо. Никой нямаше представа какво се е случило — знаеха само, че лейди Реа Клер и граф Рендейл са изчезнали.

Дук Кемъри въздъхна, но не беше изненадан. Това можеше да се очаква. Но какво ли се беше случило?

Страшната мисъл, че е било извършено престъпление, изникна в съзнанието му, но в това просто нямаше смисъл. Никой от Кемъри и околностите, който имаше поне малко ум в главата си, не би се осмелил да посегне към дъщеря му. Реа Клер беше известна навсякъде. Какво ли беше станало? Дали не бяха претърпели злополука? Може би дъщеря му беше паднала от коня и лежеше в безсъзнание на земята? Но къде беше граф Рендейл? Какво бяха сторили с него?

— Само ако младата мис можеше да ни разкаже нещо, Ваша светлост — промълви колебливо Батърик и кимна с глава към къщата, където лежеше припадналата Каролайн Уинтърс. След като конете се върнаха в Кемъри без ездачи, той веднага бе изпратил карета, няколко слуги и оборски ратаи да претърсят околността. По това време страхът му не беше толкова голям, защото знаеше, че и младата лейди, и графът са отлични ездачи. Но че един от тях, да не говорим за двамата, е паднал от коня… тази мисъл изобщо не му харесваше. Изпрати едно момче в къщата, за да съобщи за случилото се на дука и зачака заповедите му. След малко се върна единият от слугите и вестите, които донесе, бяха повече от страшни. Никой не беше подготвен за гледката, която се разкри пред очите им, когато отвориха вратичката на каретата. Каролайн Уинтърс, изпаднала в дълбоко безсъзнание, с разкъсан син костюм за езда.

Самият дук отнесе на ръце раненото момиче и го положи в мекото легло. Откакто я бяха намерили да върви като замаяна по пътя, от устата й не беше излязла нито дума. Едното й око беше подуто и посиняло. Никой не знаеше колко време се е влачила така, нито откъде е дошла. Каролайн Уинтърс беше единствената, която знаеше отговора на толкова много въпроси. Но засега е нея не можеше да се говори. Бяха изпратили за лекаря, но той се бавеше. Можеха само да чакат.

— Тръгнаха за Стоун Хаус он дъ Хил — проговори замислено дукът. — Питам се дали са стигнали дотам.

— Сигурно са искали да посетят стария мистър Тейбър и да видят добре ли са кученцата — предположи Батърик.

— Реа е получила писмо от стареца, в което я е помолил да намине покрай него — обясни дукът и лицето му омекна при мисълта за любимата му дъщеря. Тя беше толкова добра. Може би именно добротата я беше въвлякла в сериозна опасност…

— Той ли е написал писмото? — попита Батърик.

— Не съм много сигурен. Като си помисля, струва ми се малко странно, че са го донесли толкова рано.

— Тук сте прав, но повече ме смущава фактът, че старият мистър Тейбър не може нито да чете, нито да пише. Ваша светлост — обясни тихо Батърик.

— Може да го е написал някой от семейството — възрази дукът, който не разбираше за какво намеква конярят му.

— Той е съвсем сам в дома си, само с една внучка — обясни търпеливо Батърик. — А тя е още съвсем малка. Сигурен съм, че не се е научила да чете и пише. Повечето Тейбърови не смятат това за нужно.

— Оседлай коня ми, Батърик — заповяда дукът. — И един за генерала.

— Веднага, Ваша светлост — отговори Батърик и се обърна към зяпналите ги ратаи. — Ще разберем какво се крие зад тая работа, или да не ми е името Олд Кинг Бат.

— О, да — усмихна се дукът. — Оседлай и един кон за себе си.

Батърик се ухили с цялото си лице.

— Тъй вярно, Ваша светлост. За мен ще бъде чест.

Стаята, в която спеше Каролайн Уинтърс, беше потънала в тишина. Както дукеса Кемъри, така и лейди Мери Флетчър, които бдяха над леглото й, изглеждаха забележително спокойни, макар че страховете им надвишаваха много грижата за пострадалото момиче. И двете помнеха думите, казани в началото на лятото. Думи, които бяха станали действителност. Нито дукесата, нито лейди Мери бяха произнесли на глас тревожните си предположения, защото всяка знаеше за какво мисли другата.

Дукесата наблюдаваше замислено как сестра й опипва изпоцапания костюм за езда, с който беше облечена Каролайн и който със сигурност принадлежеше на Реа Клер. Все още не беше ясно защо го носеше Каролайн. За миг, когато внесоха в къщата безжизненото тяло, тя помисли, че пострадалата е дъщеря й. Но после, дано Бог й прости, сърцето й направи огромен скок от радост, като видя, че е Каролайн. Беше толкова благодарна, че дъщеря й е останала жива и здрава, и беше погледнала към вратата с надеждата, че Реа всеки момент ще се върне в къщи. Но тя не се появи и никой нямаше представа къде е. Тя и граф Рендейл сякаш бяха потънали в земята.

Загрижените й виолетови очи се отправиха отново към момичето, което много приличаше на дъщеря й. Тя се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, докато в главата й се гонеха хиляди различни мисли, една от друга по-ужасяващи. Не, не биваше да мисли за най-лошото. Всичко щеше да се оправи. Трябваше да се оправи.

Откъм леглото долетя лек стон. Дукесата и лейди Мери затаиха дъх и страхливо зачакаха знак, че момичето се е събудило. Ала бледите ресници и устни останаха затворени.

Сър Джереми се отпусна в стола си, сякаш му се бяха подкосили краката. Той приемаше случилото се направо трагично, дукесата разбираше страданията му, но не намираше нито една дума за утеха на мъжа, който бдеше при дъщеря си с подути от плач очи.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, за да й помогнем, Джереми — заговори най-после тя. — Докторът ще дойде скоро, а разбира се, имаме и Роули — допълни тя и посочи камериерката с тъжно лице, която тихо чакаше в края на леглото. — Тя е много опитна лечителка. Имаме й безгранично доверие. Сигурно можеш да си представиш колко порязвания, цицини и детски болести е излекувала — обясни дукесата и се опита да се усмихне. — И то не само на моите деца, а и тези на Мери.

— Права сте, Ваша светлост — обади се Роули, за да помогне на господарката си. — Помня как веднъж малкият лорд Робин се изтърколи надолу по стълбата и си разцепи главата. Два дни мълча като риба, просто да не повярваш. А на третия, тъкмо когато бях задрямала, той просто скочил от леглото и хукнал към кухнята, както си бил по нощница. Там го и намерих. Седеше си най-спокойно на масата и ядеше сладкиш с праскови. Не се бойте — заключи Роули и енергично разтърси глава, — при удари по главата няма по-добро средство от дългия сън.

Сър Джереми вдигна глава и в очите му просветна надежда.

— Така ли мислите? Струва ми се, че дишането се е успокоило, Роули. А и лицето не е вече толкова червено.

— Нали ви казах! Трябва само да я затоплим. А щом се събуди, ще получи голяма доза от специалното лекарство на мисис Тейлър — отговори Роули, щастлива, че са заговорили на любимата й тема, лечебното изкуство. — Толкова бързо ще се изправи на крака, сякаш е седнала върху игла. Знаете ли какво се сещам, сър Джереми — продължи невъзмутимо тя и кимна с глава на дукесата, преди да се обърне отново към объркания, но внимателен слушател, — когато работех като камериерка в един лондонски бордей…

Дукесата и Мери излязоха на пръсти от стаята и предоставиха сър Джереми и дъщеря му на грижите на Роули. Тръгнаха мълчаливо по коридора — ръка за ръка, както правеха като деца, когато тичаха със смях по сладко ухаещите прясно окосени ливади. Дукесата усети, че сестра й е студена и скована, притисна нежно ръката й и срещна неспокойния поглед на сивите й очи.

— Знам, че няма смисъл да ти го казвам, Мери — започна дукесата, — но не бива да се чувстваш виновна за онова, което се случи.

— Или тепърва ще се случи, Мери — допълни потиснато сестра й. — Непрекъснато си повтарям, че не бива да се изненадвам, когато нещо от сънищата ми стане действителност, и въпреки това всеки път се стряскам до смърт.

— Снощи пак си имала видение, нали? — попита Сабрина.

Мери кимна.

— Кратки картини, нищо повече. Но тази сутрин беше много по-страшно. Видях насън синия костюм за езда. Но нима можех да зная, че ще го облече Каролайн?

— Каролайн не е трябвало да го облича, Мери — възрази дукесата. — Костюмът е на Реа — допълни тя и се вгледа в сестра си, очаквайки реакцията й.

Мери спря да диша.

— Никога не съм предвиждала нещо, което да се отнася за човек извън нашето семейство. Защо сега видях случилото се с Каролайн?

— Доколкото разбирам, защото е била облечена с амазонката на Реа — опита се да я успокои Сабрина.

Мери прехапа треперещата си устна.

— Тогава значи…

— Значи опасността е била за Реа, не за Каролайн — отговори направо дукесата, обличайки в думи страховете на сестра си. — Каролайн е попаднала там съвсем случайно. Все пак това не обяснява какво се е случило с дъщеря ми — заяви тя и гласът й трепереше от гняв и страх. — Трябва да разбера какво е станало. Трябва да сторя нещо, за да й помогна. Моля те, кажи ми какво точно си видяла в съня си.

— Обичайните объркани картини — въздъхна Мери. — Някакъв стар човек. Вода. Струва ми се, беше морето. Сини очи. Какво може да ти помогне това? — попита тя, вбесена от собствената си безпомощност. Как да помогне на сестра си? — О, имаше и още нещо. Стори ми се, че ще се удавя. Чувството беше ужасно, с цялата тази вода наоколо.

— Е, поне за това можем да бъдем благодарни — засмя се безрадостно дукесата.

Мери я погледна и учудено смръщи чело.

— За какво, за Бога?

— Реа може да плува. Когато гостувахме във Верик Хаус, водех Франсис и Реа на едно езеро в гората, където много обичах да плувам, когато още живеехме там — обясни дукесата и при спомена лицето й засия. — Реа и Франсис свикнаха бързо с водата и много скоро плуваха така, сякаш им е вродено. А това означава, мила моя, че не Реа е била тази, която си видяла да се дави. Това все пак е утеха за мен, Мери, и много ти благодаря за нея.

— Много ми се иска да можех да ти дам повече…

— За момента и това е достатъчно — отговори замислено Сабрина и двете влязоха в салона, където се беше събрало цялото семейство. Всички чакаха с нетърпение вести за състоянието на Каролайн и обяснение за изчезването на Реа.

При влизането на двете жени разговорът замря, погледите на присъстващите се устремиха с очакване към лицата им.

— Каролайн спи мирно и тихо — съобщи дукесата и отказа чашата чай, която й подаде сериозната Ана Флетчър. Ала когато срещна погледа на две загрижени кафяви очи, се намръщи. — Сара! Защо не си в леглото? Не бива да се напрягаш! — заговори укорно тя и се запъти към разтревожената си снаха, която беше толкова напълняла, че едва успя да се изправи.

— Знам, че си загрижена за мен, Сабрина — отговори виновно, но твърдо Сара, — но не бих понесла да лежа в леглото си и да не знам какво става. Моля те, не искай това от мен! Ще се чувствам много по-добре, ако седя тук, при вас, вместо да се скрия в стаята си и да се измъчвам до смърт. Чувствам се добре, наистина, Сабрина.

— Не ти вярвам — отговори със съчувствена усмивка дукесата. — Но те моля поне да седнеш. Направи го заради мен и заради Ричард — допълни тя, отпусна се изтощено на дивана и протегна ледените си ръце към огъня.

— Още ли не е дошла в съзнание? — попита генералът и премести тежестта върху здравия си крак.

— Не, Терънс. Положих много усилия да успокоя сър Джереми, но той не се поддаде на увещанията ми. Засипа Каролайн с толкова внимание, че ме е страх да си помисля какво би сторил, ако я загуби — обясни дукесата.

— Не мислиш, че тя ще умре, нали? — попита Ричард и очилата му блеснаха, огрени от пламъците.

— Не, разбира се, че не, но понякога е много трудно да се установи колко тежка е една рана в главата — отговори безпомощно сестра му. — Ти си виждал много рани по бойните полета, Терънс, какво ще кажеш сега?

Без да съзнава какво прави, генералът потърка белега на бедрото си, там, където все още се усещаше пронизващата болка от неприятелския меч, и си припомни хилядите млади мъже, ранени или убити през войната.

— Вероятно е получила силен удар по главата, но мисля, че състоянието й — особено след като ми обяснихте, че Каролайн е лесно възбудима млада дама, — се дължи на чиста истерия. Разбира се, мога само да предполагам какво се е случило в действителност, но смятам, че от удара е изпаднала в безсъзнание и по някое време се е събудила изоставена на усамотено място. Фактът, че е трябвало да се върне пеша в Кемъри, е бил твърде драматично преживяване за нея, като се има предвид, че е свръхчувствителна.

— Каквото и да се е случило на пътя, Каролайн няма да ни каже нищо смислено — заяви мрачно Джеймс и очите му заблестяха от гняв при мисълта за изчезването на Реа.

— Джеймс! — укори го остро генералът. — Това беше достойно за презрение. Срамувам се за теб.

Джеймс преглътна с мъка сълзите си и увеси глава.

— Съжалявам, татко — проговори задавено той.

Ейвън и Франсис размениха изпълнени е разбиране погледи. Онова, което беше казал Джеймс, не беше много прилично, но всички знаеха, че е истина. Франсис направи гримаса, разтърси глава и хвърли бърз поглед към Робин, който се взираше втренчено в огъня, а после се обърна към братовчедите си. Облеклото им би изглеждало повече от комично, ако положението не беше толкова сериозно. Нали днес трябваше да пробват костюмите си. Мистър Ормсби тичаше забързано насам-натам и крякаше като кокошка, пазеща пиленцата си, когато Робин забеляза необичайното оживление долу в обора. Това беше и последното, което мистър Ормсби видя от артистичната си трупа.

Мери успя да убеди сестра си да приеме чаша чай и посегна да й налее, когато вратата на салона се отвори с трясък и се появи дукът. Лицето му беше мрачно и замислено. Изпълнените с очакване лица не бяха в състояние да улеснят задачата му, особено когато срещна виолетовите очи на жена си — от нея нищо не можеше да се скрие.

— Отивам в Стоун Хаус он дъ Хил. Реа имаше намерение да посети стария Тейбър и се надявам да науча нещо повече от него. Каролайн каза ли вече нещо? — попита бързо той.

— Не, още спи — отвърна Мери, докато дукесата не откъсваше очи от съпруга си.

— Ще те придружа, Люсиен — предложи генералът и се надигна, забравил скования си крак пред перспективата да извърши едно добро дело.

Дукът се усмихна с благодарност.

— Така си и помислих, затова помолих Батърик да оседлае коня ти. — Сега трябваше да предотврати неизбежното, защото жена му също се надигна. — Не, Сабрина, не желая да идваш с нас.

— По дяволите, Люсиен, разбира се, че ще дойда — възрази твърдо тя. — Реа е и моя дъщеря и аз няма да стоя тук и да чакам — заяви с диво святкащи очи тя.

Дукът улови треперещите й ръце и я притисна до гърдите си.

— Исках само да те пощадя, скъпа моя. Нямам представа какво ни очаква.

— Знам, Люсиен — отвърна тихо Сабрина. — Но досега сме споделяли всичко. Не ме изключвай и този път.

— И аз ще дойда с вас, татко — обади се смело Франсис.

— Аз също, сър — включи се Ейвън. Джордж и Джеймс веднага се присъединиха към тях.

Ричард вече стоеше до сестра си. Нямаше нужда да говори, всички знаеха, че той няма да остане в Кемъри, докато останалите търсят Реа.

Преди да се е обадил още някой, дукът вдигна ръка, за да ги спре.

— Не позволявам всички членове на семейството ми да препускат като луди из околността. Трогнат съм от готовността ви да ме придружите, но смятам, че търсенето трябва да бъде правилно организирано и да се върви стъпка по стъпка. Ако си съгласен, Терънс — обърна се той към генерала и кимна почтително, — смятам, че ти си най-подходящ за тази работа.

— Благодаря ти, Люсиен. Обещавам ти да сторя всичко, за да я намерим — отговори тихо сър Терънс и премина към обичайния си заповеднически тон: — Бих предложил Франсис и Ейвън да оглавят два отряда, които да поемат търсенето в две различни посоки. Ейвън, ти ще тръгнеш по пътя на изток, а Франсис ще поеме в западна посока. Така ще претърсим по-голяма област. Освен това желая да започнете търсенето от точно определено място и да се насочите от две страни към Стоун Хаус он дъ Хил. Така ще знаем точно кои места са претърсени и ще затворим кръга около пътя, по който е тръгнала Реа. Съгласен ли си с плана ми, Люсиен? — попита генералът, който не искаше да оспорва авторитета на дука в собствения му дом.

— Ще действаме според думите ти — отговори дукът и се обърна към жена си: — Щом настояваш да ни придружиш, Сабрина, бих желал да тръгнеш с мен — заяви той и гласът му не търпеше противоречие. — Ричард?

Младият мъж сложи ръка около кръста на сестра си.

— И аз ще дойда с вас, благодаря. Сара? — обърна се той към жена си. — Ще се справиш ли сама?

— Не бива да оставаш тук, Ричард. Не се тревожи за мен — отговори с окуражителна усмивка тя. — Няма да родя наследника ти в твое отсъствие.

— Ами аз? Ами те? — попита Робин и посочи малките си братовчеди, после енергично си проправи път напред. — И аз искам да помогна в търсенето на Реа.

— Бих предпочел да останеш в Кемъри, сине — отговори дукът и тонът му не допускаше възражение.

— Но аз…

— Без, но, Робин. Някой трябва да остане при леля Мери и Сара, нали? Ами ако се получи вест от Реа? Кой ще ни осведоми? — Дукът се опитваше да вразуми непокорния си син, но като забеляза треперещите му устни и невъзможността му да овладее мъката си, протегна ръка и нежно повдигна брадичката му. Погледна го право в очите и продължи: — Очаквам от теб да се погрижиш за реда в Кемъри, синко.

— Разбира се, сър — отвърна задавено момчето. — Ще се грижа за леля Мери и за Сара. Можеш да разчиташ на мен, татко.

— Не съм се съмнявал в това, Робин — рече дукът и помилва непокорните тъмни къдрици. После огледа внимателно редицата решителни лица. — Е, добре. Нека не губим повече време.

Когато групата ездачи от Кемъри влязоха в двора на Стоун Хаус он дъ Хил, всичко беше тихо. Тънък синкав дим се издигаше на кълба от комина в хладния есенен въздух. Всичко изглеждаше наред. Големите порти на обора бяха широко отворени и дворът беше посипан с пресен кравешки тор, доказателство, че някой наскоро беше извел кравите на паша. От далечината долиташе мученето им.

Батърик побърза да скочи от коня и помогна на дукесата да слезе от седлото, още преди дукът или Ричард да са успели да й се притекат на помощ. Сабрина яздеше едър червеникавокафяв жребец, открай време считан от коняря за твърде неподходящ за една дама, особено за крехката и нежна дукеса. Ала Сабрина не търпеше да критикуват любимеца й и досега не беше падала нито веднъж от гърба му. Понякога Батърик имаше чувството, че господарката му би предпочела да язди с мъжко седло, но това, разбира се, беше нечувано и никой не би го допуснал.

— Всичко изглежда нормално — отбеляза Ричард и огледа внимателно тихия двор.

— Какво изглежда и какво е в действителност, това са две напълно различни неща, лорд Ричард — отвърна поучително Батърик. — Винаги трябва да гледаме под повърхността и аз правя именно това. Там е скрита истината.

Ричард измери с учуден поглед главния коняр.

— Невероятно — промърмори той. — Да проверя ли дали има някой в къщи?

— Вероятно са излезли с кравите… — Батърик млъкна и на лицето му се появи усмивка. — Ами да, нали ви казах!

Четиримата се смълчаха и се вслушаха в ясния младежки глас, който беше запял от близкото пасище:

— Олеле! — изпищя страхливо момичето, когато зави зад ъгъла и изведнъж се озова пред петима ездачи, изпълнили двора с едрите си коне. Второ изпищяване последва първото, този път изразяващо почтителна изненада, тъй като малката веднага бе познала дук и дукеса Кемъри. Момичето побърза да направи реверанс и едва тогава се сети за полите си, които беше вдигнало високо и завързало, за да не ги окаля по пътя си през полята. По налъмите му също бяха полепнали буци кал. Лицето му се обля в червенина, то побърза да смъкне полите си и да скрие фустата си от любопитните погледи.

— Ваша светлост… — малката преглътна и очите й се разшириха от учудване.

— Това е Джейни Тейбър, праправнучката на стария мистър Тейбър — представи я Батърик, който познаваше всички членове на семейството. — Прав ли съм, Джейни?

— Не, мистър Батърик — отвърна плахо момичето.

— Аз съм му прапраправнучка. Той е ужасно стар — добави с усмивка тя.

— Джейни — заговори с топла усмивка дукесата, — дойдохме да посетим прадядо ти. Наблизо ли е той? Може би си е в къщи?

Джейни обаче поклати глава и сламенорусите къдрици се разпиляха по лицето й.

— О, не, Ваша светлост, излязъл е много рано сутринта. Дядо е винаги в движение. Никога не седи на едно място.

— А знаеш ли накъде е тръгнал? Искаме да поговорим с него. Трябвало е да се срещне с лейди Реа Клер, дъщерята на дука и дукесата, Джейни — опита се да обясни Батърик.

— Не знам нищо за това, сър. Днес изобщо не съм го виждала. Излязъл е, преди да съм станала. И снощи не го видях — призна виновно тя. — Седях до огъня и съм заспала. Нахраних кученцата, които лейди Реа Клер му донесе, и ги настаних в кухнята. О, лейди Реа Клер е толкова красива! — прошепна замечтано тя.

Батърик се покашля възмутено.

— Виж какво, Джейни, сега нямаме време за такива глупости…

Дукът направи властен жест с ръка, за да го накара да млъкне.

— Трябва да намерим дядо ти, Джейни. Много е важно. Имаш ли представа къде може да е отишъл? — попита меко той.

— Н-не — заекна момичето, без да може да откъсне очи от белязаното му лице. — Когато го прихванат, стига чак до другия край на долината.

Дукът въздъхна и избягна въпросителния поглед на жена си.

— А виждала ли си лейди Реа Клер тази сутрин? Или граф Рендейл?

— Не, сър, не. Имах толкова много работа — отговори момичето и като усети, че отговорът му разочарова важните посетители, продължи с обясненията: — Издоих кравите и ги изведох на паша. А те са толкова упорити, че загубих много време. Сега трябва да опека хляб и да избия маслото. А най-лошото е, че кокошките не мътят, където им е мястото. Сигурно е заради дъжда и…

— Люсиен, Ричард! — извика Терънс Флетчър от хамбара. Докато другите разговаряха с Джейни Тейбър, той бе претърсил двора за признаци на скорошна активност — следи от копита, отпечатъци от крака или нещо друго.

Дукесата изтича загрижено към него, защото лицето му, макар и често мрачно, сега изглеждаше толкова разтревожено, каквото не го бе виждала от години.

— Какво има, Терънс? — попита тя, когато стигна до него, и се опита да погледне през рамото му в тъмния хамбар.

— Погрижи се момичето да остане отвън! — посъветва я е многозначителен поглед той и се обърна към Люсиен. — Сабрина не бива да влиза в хамбара. — Ала и сам знаеше, че настояването му е напразно. Дукесата мина решително покрай него, но след малко спря и е нетърпение зачака някой да я придружи.

Люсиен вдигна безпомощно рамене. Той познаваше ината на жена си и не му оставаше нищо друго, освен да я последва. Генералът, следван по петите от любопитния Батърик, тръгна след тях и малката Джейни остана с отворена уста на вратата.

— Ей там — обади се Терънс и посочи един тъмен ъгъл на хамбара. — Старецът. Мъртъв е — обясни той и отстъпи настрана, за да могат и останалите да го видят.

Старият мистър Тейбър лежеше на сламата с разперени ръце, сякаш се беше опитал да се залови за нещо при падането си. На тила му се виждаше голямо кърваво петно.

— Бедният старец! — прошепна с болка Сабрина.

— Може би се е спънал и си е ударил главата в ръба на масата — предположи Терънс, забелязал окървавеното дърво.

— Толкова тъжно. Той беше добър човек, Люсиен — изрече с болка Сабрина. — Но е вярно, че напоследък изглеждаше доста отслабнал.

— Той беше много стар, Сабрина — отговори дукът. Откак се помнеше, старият мистър Тейбър беше жива легенда в Кемъри. Всички го обичаха. — Много ще ни липсва.

— Така е, Ваша светлост — намеси се рязко Батърик и лицето му пламна от гняв. — Той беше добър човек, почтен човек и не заслужаваше да умре по този начин.

Терънс Флетчър го изгледа изненадано.

— Какво говорите, човече?

— Тази смърт не е била естествена. Старецът е бил убит, ето какво искам да кажа — обясни мрачно Батърик и вирна брадичка, сякаш се готвеше за битка.

— Велики Боже, какво означава това, Батърик? — изрева генералът.

— Казвам истината — обясни спокойно конярят. Дори заповедническият тон на генерала не беше в състояние да го сплаши. — Ще ви кажа защо мисля така, макар да съм сигурен, че вие и сам щяхте да го забележите, генерале, ако имахте моята недоверчива натура.

— И коя е истината?

— Мистър Тейбър е умрял още снощи. — Тази потресаваща новина беше произнесена съвсем тихо. — Затова си помислих, че тези изстинали пръсти не са били в състояние да напишат писмото до лейди Реа Клер — обясни той и това ужасяващо откритие сякаш процепи тишината.

Дукесата не можеше да откъсне поглед от изстиналия труп на стария мистър Тейбър.

— Не разбирам. Защо са го убили? Господи, Люсиен! Та той беше поне на сто години! Нима един толкова добър човек като стария мистър Тейбър би могъл да представлява заплаха за някого?

— Онова, което не проумявам — намеси се загрижено Терънс, — е връзката между смъртта на стареца и онова, което се е случило с Реа Клер и граф Рендейл. И кой, по дяволите, е написал онова проклето писмо?

Батърик коленичи до мъртвото тяло и след малко вдигна глава.

— Опитал се е да нарисува нещо на земята — обясни той, много доволен, че е успял да намери някаква следа, колкото и неясна да беше тя.

— Птица? — извика неразбиращо Терънс Флетчър и се опита да различи линиите в здраво отъпкания глинен под, като се приведе над рамото на Батърик.

Сабрина се протегна напред, после дори коленичи.

— Прилича на гълъб — промълви учудено тя.

— Точно така, Ваша светлост — съгласи се Батърик. — Но не мога да си представя защо в последните минути от живота си старият Тейбър е нарисувал точно гълъб.

Дукесата се надигна с треперещи крака и побърза да се отдалечи от трупа. Затвори за момент очи и облегна главата си на една дървена греда. После усети как ръцете на Люсиен я обгърнаха и се сгуши в утешителната топлина на прегръдката му.

— О, Люсиен! — Гласът й пресекваше от сълзи. — Какво ще правим сега? Какво ли е станало с дъщеря ни?

Дукът я обърна с лице към себе си и я погледна право в очите. Никога досега не се беше чувствал толкова безпомощен.

— Обещавам ти да я намеря, Рина, и се заклевам във всичко свято, че няма да се откажа. Кълна се в живота си, ще претърся целия свят и ще я намеря.

— Ей, какво искаш да кажеш с това, че си видяла моя Томи с някаква мръсница в Чипсайд? — изкрещя някакъв глас. — Лъжеш ме, нали? Позеленяла си от завист, че си хванах такъв мъж, а ти ще си умреш стара мома! Много ти се иска да беше избрал теб, нали? Само че няма да ти се уреди въпросът, да го знаеш. И не е нужно да идваш при мен с такива новини. Все такива ги говориш, скверниш дори паметта на мъртвите. Мама беше почтена жена и… — Останалата част от изречението заглъхна в улицата, защото двете жени забързаха по калдъръма, за да избегнат проливния дъжд.

Мъжът, който ги наблюдаваше, остана скрит в сянката, макар че най-голямото му желание в момента беше да седне до топлата печка с голяма кана топла бира — най-сигурното средство срещу студа. За съжаление тази перспектива беше много далечна. Затова се сви в една ниша и изчака шумната групичка пияни моряци да се отдалечи на безопасно разстояние. Много добре знаеше, че в това настроение те обичаха да хвърлят мирните минувачи в уличната кал.

Теди Уолтъм се огледа предпазливо, после решително изскочи от сигурното си убежище и започна своето пътешествие по извитите лондонски улички. Слава Богу, каретата беше стигнала в столицата за рекордно кратко време и беше много жалко, че не можеха да разпространят голямата новина, защото надали скоро щеше да се намери кочияш, способен да бие рекорда им. Все пак той изпита истинска радост да види отново града, в който се беше родил, и да усети мириса му. Върнаха се в „Кингс Месинджърс Ин“, тъй като там се отбиваха някои важни личности и повечето знаеха, че кръчмата е любимото място на Теди Уолтъм. Той прекара почти целия следващ ден в скитане из Лондон, в посещения при стари приятели и трябваше да изтърпи доста недоверчиви погледи от хора, които не можеха да разберат защо тъкмо сега му е притрябвал Еди-кой си… Освен това трябваше да бъде сигурен, че изпратените вести ще достигнат до него. Това беше и причината да излезе в неприветливата лондонска нощ. Имаше уговорка да се срещне с един познат. Той забави крачка при мисълта за предстоящия разговор с една доста неприятна личност, но звънтящите монети в джоба му насочиха крачките му в правилна посока.

Много му се искаше да пийне едно малко в кафенето насреща, което познаваше добре, но бързо промени решението си, защото имаше нужда от ясна глава при преговорите с лудата лейди. Видя тъмната маса на каретата и още преди да чуе пръхтенето на конете й, си каза, че за нищо на света няма да се уплаши от предстоящия сблъсък. Затова изправи глава и тръгна с отмерена крачка към вратичката, която се отвори да го посрещне.

— Какво стана? — попита нетърпеливо Кейт. Влажният студ проникваше през кадифената й наметка, през полите и фустите и тя едва успяваше да удържи тракането на зъбите си. Затова и настроението й беше под нулата.

— След час, милейди — отговори мрачно Теди Уолтъм и се сви в един ъгъл. Помириса любопитно застоялия въздух и устните му се опънаха. — Дали сте й още една доза, нали?

— Много сте наблюдателен — отбеляза саркастично Кейт. — Започваше да се събужда. Да не би да предпочитате някоя ревяща, изпаднала в истерия женичка, която да привлече вниманието на полицията? — попита тя и Теди нямаше как да не се съгласи с нея.

— Просто не искам момичето да умре — отговори той и хвърли мрачен поглед към упоената фигурка, увита в дебело палто, която Роко притискаше до гърдите си.

— Надявам се сделката да не пропадне като първата, която уж беше напълно сигурна — промърмори сърдито Кейт и тонът й не оставяше и следа от съмнение за мнението й по отношение на способностите му. — Господи, не повярвах на ушите си, когато онзи идиот се изтърколи надолу по стълбата! Помолих ви да действате дискретно, а вие какво направихте? — Кейт даде воля на злобата си. — Как посмяхте да поканите този пиян клоун в собствената ми стая! Онази дебелана Фаргър и без това беше станала подозрителна и все подпитваше за момичето. Вече не съм сигурна, че вярва в историята, която си съчиних, че малката е моя племенница, че страда от непоносима мигрена и стаята през цялото време трябва да е затъмнена и тиха. Сигурно ни подозира, че сме донесли в гостилницата й едра шарка. Снощи я спипах да души покрай вратата. Най-добре е да не се връщаме повече там — завърши предупредително тя.

— Точно така. Тази вечер трябва да се отървем от момичето — съгласи се Теди. — Но няма да стане нужда да измъчвате мекото си сърце с размишления как да я премахнете, защото аз вече разговарях с един приятел, който много се заинтересува от стоката. Този път няма да имаме проблеми.

— Надявам се да излезете прав — отвърна сухо Кейт, без да се впечатлява особено от уверенията му. — Кой е този приятел?

— Той е надзирател на товара на един търговски кораб, който прави курсове между Лондон и Чарлзтаун в колониите. Карат там не само обикновени стоки. Изненадах се, като научих колко много хора извличат добра печалба от контрабанда на „прислужници“. Та моят човек ми каза, че на кораба му има място за още един пътник. Ще отплават с прилива. За да възбудя апетита му, описах малката красавица в най-ярки краски. Готов е да ни плати, колкото поискаме, защото знае, че в колониите ще получи добра печалба.

Кейт запляска въодушевено с ръце.

— В колониите! — провикна се възхитено тя и резкият й, безмилостен смях огласи каретата. — Господи, това е чудесно! Дъщерята на страшния дук Кемъри ще бъде продадена като робиня! Прекрасно! — Тялото й се разтърсваше от смях. — Вие надминахте себе си, мистър Уолтъм. Много жалко, че Пърси не можа да се запознае с вас. Сигурно щеше да ви хареса.

Теди Уолтъм смръщи чело и си каза, че ако споменатият Пърси прилича поне наполовина на забулената лейди пред него, той не изпитва ни най-малко желание да се изпречи на пътя му.

— Уговорих среща е приятеля си на едно скрито място край реката — обясни той.

— Много добре, мистър Уолтъм — похвали го Кейт и почука по покрива на каретата. — Дайте указания на кочияша.

— А, да — сети се внезапно Теди Уолтъм. — Мисля, че вие държите лично да предадете момичето в ръцете на приятеля ми — рече той и хвърли многозначителен поглед към Роко. — Все пак знаете най-добре как да се справите с онзи там…

— Разбира се, мистър Уолтъм — отвърна безгрижно Кейт. — Няма да имаме трудности, повярвайте.

— Добре — промърмори Теди, полагайки усилия да изглежда безучастен, макар че тонът на дамата никак не му харесваше.

Оставиха каретата в един тъмен ъгъл, за да не събужда любопитството на минувачите, и продължиха пеша по лондонския калдъръм. Накрая завиха в тясна, осеяна с боклуци уличка.

Теди Уолтъм чуваше приглушените ругатни на дамата, която се препъваше във вонящите отпадъци, изхвърляни от прозорците.

— Много мило местенце — отбеляза хапливо тя и сатенените й обувки преминаха смело през купчина нечистотии.

— Нали ми наредихте да бъда дискретен — напомни й Теди Уолтъм и в гласа му прозвуча задоволство. После подуха в ръцете си, за да ги стопли, ала дъхът му се разтвори в пара и той усети как влагата и мъглата проникват през дрехите му. Чу приближаващи се стъпки и тръгна към края на уличката. Дамата и Роко с товара си останаха назад.

Когато наближи изхода, Теди Уолтъм чу как стъпките продължиха пътя си. От гърлото му се изтръгна недоволна въздишка и той се обърна отново към придружителите си. Чу тих разговор и улови нетърпението в гласа на дамата. Ухили се, доволен от притесненото й положение. Я да видим как щеше да убеди Роко, че трябва да й предаде момичето. Той се приведе с хихикане, за да оправи чорапа си, и в този миг тишината бе разкъсана от пистолетен изстрел. Теди се стресна и подскочи високо във въздуха, ехото отекна оглушително между ниските сгради, минаха няколко секунди и той видя, онемял от учудване, как грамадният слуга рухна на земята като отсечено дърво. Теди Уолтъм спря да диша, но само след миг се окопити и хукна към застиналата фигура на забулената дама.

— Проклетница! — изсъска той и страхливо се огледа. Слава Богу, нито един прозорец не се отвори, не се появи нито една любопитна глава и Теди много скоро разбра, че високите крясъци и песни, които долитаха от близката кръчма, са заглушили шума от изстрела. Или причината беше тази, или всички обитатели на уличката си отспиваха след преливане. А може би бяха мъртви като Роко. Обезумял от ужас, Теди се взря в мъртвия слуга, после вдигна глава към мълчаливата жена, която бе изпратила куршум в гърдите му.

— Защо направихте това, по дяволите? — изсъска ядно той.

— Защото отказа да ми даде момичето. Обърна ми гръб и поиска да избяга — отговори глухо тя, все още не можейки да проумее станалото. — Трябваше да го спра. Да не мислите, че вие щяхте да се справите по-добре? — В гласа й звучеше равнодушие. — Освен това той вече изпълни предназначението си и започна да ми пречи. Той ме предаде — мен, жената, която му даваше подслон и храна и му купуваше хубави дрехи вместо дрипите, с които дойде при мен. И как ми се отблагодари за всичко това? — Гласът на Кейт пресекваше от гняв. — Предаде ме заради някаква си хлапачка с ангелско лице, която дори не си е помръднала пръста заради него — освен че го завлече в ада. Хубава жертва, нали, мистър Уолтъм? — попита тя и хвърли презрителен поглед към слугата, който и в смъртта си продължаваше да прегръща момичето.

Теди едва не повърна. В гърлото му се беше насъбрала отровна жлъчка. Господи, тази жена е цялата от лед, каза си той, без да изпуска от очи пистолета, който Кейт все още стискаше в ръката си. Доколкото познаваше дамата, тя беше скрила поне още един в корсета си. Щом можа да убие толкова хладнокръвно верния си слуга, какво ли щеше да направи с Теди Уолтъм, когато и той изпълнеше целта си и станеше излишен?

— Теди Уолтъм? Теди Уолтъм, ти ли си тук? — извика от мрака мъжки глас. — Ако си ти, веднага ми отговори! — продължи предупредително непознатият. Само Теди можеше да знае със сигурност дали извикалият с приятел или враг.

— Аз съм, аз съм, стари морски Вълко — отговори облекчено Теди, познал гласа на приятеля си.

Той прекрачи мъртвия Роко и хукна към края на уличката, без да обръща внимание на приглушено зададения въпрос на Кейт какво да правят с трупа. Нека и тя си поблъска главата, каза си злобно той, изисканата дама сама се постави в това неловко положение. Обърна се и проследи напразните й усилия да изтръгне момичето от мъртвата хватка на Роко.

— Здрасти, Даниел! — Теди Уолтъм поздрави познатия си като стар, отдавна невиждан приятел. — Откога не сме се виждали? Сигурно имаш сол в кръвта, та все те тегли към морето — засмя се той и обърна приятеля си към края на уличката, като сложи ръка на рамото му. — А аз се разболявам от морска болест дори когато пътувам по Темза!

— Животът в морето не е никак лош, Теди — отвърна глухо мъжът. — Във всеки случай е по-добре, отколкото да изгниеш в затвора за длъжници. Би трябвало да си го разбрал. Толкова пъти си бил там, та вече сигурно знаеш кои килии са добри и кои лоши — изсмя се дрезгаво той.

— Няма добра килия, приятелю — отговори сериозно Теди Уолтъм, който си беше дал клетва никога вече да не позволява да го пъхнат в затвора.

— Прав си, стари момко — отговори Даниел, освободи се от ръката му и огледа внимателно улицата.

— Какво прави онзи там? Господи, колко е грамаден. Радвам се, че не може да се изправи на крака, защото никак няма да ми е приятно, ако ми препречи пътя. Всъщност, като си помисля, бих предпочел изобщо да не съм го видял — прибави той и в погледа му светна недоверие.

— Пиян е до козирката — отговори с висок шепот Теди Уолтъм, за да го чуе застаналата наблизо Кейт.

— Няма да ни пречи.

— Е, това ме успокоява — промърмори Даниел и колебливо пристъпи напред. — А коя е жената? Надявам се, че не е стоката, която ще откарам в колониите?

— За съжаление Бог не чува всичките ни молитви — отговори тихо Теди Уолтъм и си пожела океанът да застане между него и лудата лейди. — Не, стоката лежи на земята. Упоена е и няма да ти създава ядове, Даниел — обясни той и коленичи до неподвижната фигура.

— Първо да видя какво купувам. Няма да платя нито пени, ако лицето й е грозно или има кожа като изсушена слива — отговори предупредително Даниел, без да изпуска от очи забулената фигура в сянката.

— Не се бой. Нима Теди Уолтъм някога е мамил приятелите си? — попита мъжът и извади кибрит. След няколко опита успя да запали парчето свещ, което измъкна от джоба си, и го поднесе към безжизнената фигура на момичето. Пламъчето освети невинното лице на лейди Реа Клер Доминик, дъщеря на дук и дукеса Кемъри.

Даниел Люис пое остро въздух. Остана толкова изненадан, че дълго време не можа да каже нито дума.

— Майчице, ама тя била истинска красавица! Откъде намери това сладурче? — попита невярващо той.

Уолтъм се направи, че не чува.

— Както вече ти казах, Теди Уолтъм никога не мами приятелите си. Е, ще я вземеш ли в колониите, или да си търсим друг купувач?

Даниел Люис се надигна и пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Тялото му се поклащаше, цялото му лице изразяваше съмнение.

— Побързайте, няма да стоим тук цяла нощ — обади се нетърпеливо Кейт, която нямаше намерение да се пазари. Всички знаеха, че морякът ще вземе стоката.

Теди Уолтъм я изгледа унищожително, но Даниел Люис също мръзнеше, а и неподвижната фигура на великана в краката му никак не му харесваше. Изглеждаше твърде тих за вкуса му, не хъркаше и не пъхтеше, както правеха пияните, не даваше никакви признаци на живот. От друга страна обаче, грамаден мъж като него сигурно трябваше да изпие цяла бъчва ром, за да се натряска и да падне в безсъзнание насред улицата.

— Мислех, че ти отговаряш за сделката, Теди. Колко искаш? — попита бързо той. Тъмната уличка и двете фигури, които го бяха заобиколили, му вдъхваха страх. Той се отказа дори от пазарлъка и не поиска да се намали сумата, защото знаеше, че в колониите ще получи поне тройно повече. Рядко се продаваха такива красиви момичета. Да вървят по дяволите, и Теди, и придружителката му! Най-разумното беше да приеме първото предложение.

Каретата изглеждаше странно празна, когато Кейт и Теди Уолтъм се върнаха в „Кингс Месинджърс Ин“. Те бяха уредили сделката за рекордно кратко време, тъй като клиентът плати без пререкания исканата цена. Между двамата цареше потискащо мълчание. Всеки седеше като онемял в своя ъгъл и сякаш напълно беше забравил за присъствието на другия.

Внезапно гласът на Кейт наруши тишината:

— Мисля, че тази вечер се справихме чудесно, Теди — отбеляза доволно тя и Теди Уолтъм отлично си представи лицето й въпреки гъстото було.

Стъписан от факта, че го нарекоха Теди, той отговори едносрично:

— Така е, сделката не беше лоша.

Кейт се изсмя развеселено.

— Трябва да призная — и това въпреки здравия разум, че постепенно започвам да се привързвам към вас, Теди Уолтъм. — Мъжът срещу нея бе обзет от ужас. — Да, така е, вече съм почти сигурна, че ще се разбираме отлично.

Теди усети как гърлото му пресъхва.

— Ами, доколкото виждам, моята работа при вас е свършена, милейди. Не ни остава нищо, освен да се разделим.

— О, Теди! — изсмя се Кейт. — Та веселбата едва сега започва.

Теди кимна в тъмното, макар да не разбираше какво му се готви.

— Сигурно се опасявате да не възникнат трудности след загубата на слугата ви, нали? Бяхте свикнали да е винаги до вас. Но след като си отмъстихте на дука, не мислите ли, че старата сметка е вече уредена? — попита с надежда той.

— О, Теди, ей сега ще разберете, че се лъжете — отговори Кейт, която отдавна обмисляше следващата си стъпка. — Тази вечер се чувствам толкова добре! Не ме измъчват нито страхове, нито съмнения. Вярно е, че изгубих Роко, но нали имам вас, Теди.

Мъжът едва не се скри под седалката. Последното, което искаше, беше да бъде вързан за полите на тази луда до края на дните си. Беше повече от сигурно, че краят ще бъде близък и ужасен, и макар че жена като нея заслужаваше участта си, той нямаше никакво намерение да присъства на публичното й обесване.

— Ах, Теди — въздъхна доволно Кейт, — тази вечер трябва да празнуваме. Как мислите, дали да си поръчаме от вкусния гълъбов пастет на мисис Фаргър? Ще се погрижа да имате и достатъчно ром, за да си прокарвате хапките. Такава нощ заслужава нещо по-особено — изхихика тя — Макар да се съмнявам, че в Кемъри празнуват. Как мислите, Теди, дали вече са получили колетчето ми? — попита тя и без да чака отговор, тихо запя песента за Грийнслийве. Теди Уолтъм нямаше нужда да види лицето й, за да знае, че спътницата му се усмихва.

— Не мога да понеса мисълта за още едно безвкусно ядене — проговори дукесата, когато икономът обяви, че обедът е на масата. — И въпреки това ще се преструвам, че нищо не се е случило, макар че всеки път, когато вдигна глава, срещам поне половин дузина изпълнени с надежда и страх очи, които следят всяко мое движение. Понякога се чувствам толкова безпомощна, че ми се иска да зарева като бебе, но не мога да им причиня това. Няма да разруша вярата на децата, че накрая доброто ще възтържествува. Може би много скоро ще се изправя лице в лице е този отвратителен дълг, но не днес, не днес — заяви твърдо тя. — Няма да се предам, Мери. Няма да се преклоня пред неприятел, чието лице не съм видяла.

Мери се усмихна с тъга. Под очите й имаше дълбоки тъмни сенки, последните дни бяха изтощили до смърт не само сестра й, но и нея.

— Винаги съм се възхищавала на твърдостта ти, Рина. Ти не се предаваш никога. Продължаваш да се бориш, все едно колко е тежко положението ти. Минаха вече толкова години, но аз помня отлично как се молех Бог да ми даде поне малко от твоята сила на духа и волята. И тогава мислех, а сега съм убедена, че сестра ми е непобедима.

Дукесата протегна ръка и улови треперещите пръсти на сестра си.

— Милата ми — прошепна с обич тя. — Ти винаги си знаела какво да кажеш, за да ме утешиш. Засрамваш ме с думите си, защото дълбоко в сърцето си се чувствам страхливка — призна тихо тя. Не бяха много хората, които имаха право да чуят това признание.

— Само глупаците не знаят що е страх, Рина.

— Слава Богу, че поне не съм глупачка — усмихна се измъчено дукесата и отпи глътка шери. — Само да можех да не седя бездейна тук и да чакам! Защо не съм сега с Люсиен! — възмути се тя и скочи от мястото си.

— Дано открият нещо — прошепна Мери, обличайки в думи молитвите си.

— Боя се, че няма да постигнат нищо — възрази дукесата.

— Не вярваш в историята на Каролайн, нали?

— Нито една-едничка дума. Всичко е лъжа — отговори остро Сабрина и виолетовите й очи засвяткаха гневно. — Цигани! — изсъска презрително тя, ала презрението й не се отнасяше до отхвърлените от обществото цигани, а до личността, която разпространяваше глупостите за тях. — Последният табор напусна Кемъри преди две седмици. Съмнявам се, че в нашата долина са дошли цигани, способни да отвлекат едно английско момиче. Те не общуват с хора, които не принадлежат към племето им. Освен това Люсиен винаги е разрешавал на циганите да разпъват шатрите си в земята му, а същото правеше и дядо му преди него. Той твърдеше, че циганите носят щастие. Никога не са ни създавали неприятности, а местните хора, най-вече по-младите фермери, посещаваха лагерите им, за да въртят търговия. Циганите познават Реа и никога не биха злоупотребили с доверието на Люсиен или с моето, като я отвлекат. Ето затова не вярвам в историята, която ни поднесе мис Каролайн Уинтърс — завърши разгорещено тя.

— Но защо й е било да лъже? — въздъхна тъжно Мери. — Това би било много жестоко от нейна страна. Не мога да разбера как се е осмелила да постъпи по този начин…

— Ти виждаш у хората само доброто, Мери. Ти се отнасяш с доверие към всички, не си като мен. Питаш ме защо Каролайн е излъгала. Предполагам — заговори замислено тя, — че младата дама умира от удоволствие да е в центъра на вниманието. През последните дни всички я засипват с грижи. Откакто се е събудила, бедният Джереми се скъсва да тича насам-натам, за да изпълнява прищевките й. Поведението й е достойно за презрение. Коя дъщеря използва така безсрамно любовта и великодушието на баща си? Казахме й, че Реа и граф Рендейл са изчезнали, но тя няма никаква представа как е станало това. И не можа да измисли нищо по-добро, освен една невероятна история за цигани. Тя трябва да задоволи жаждата си да бъде постоянно обект на внимание и в резултат на това днес по-малко от всякога разбирам какво е сполетяло дъщеря ми. Понякога трябва да положа дяволски усилия, за да се овладея, иначе ще я сграбча и ще я удуша! — изфуча разгневено дукесата и дори Мери не разбра сериозно ли говори сестра й или не.

— Питам се кога ли ще се върнат Люсиен и Терънс — прошепна Мери и се опита да си представи колко мили може да има до циганския лагер.

— Кой знае — отвърна дукесата. — Във всеки случай ще им се наложи да търсят извън нашия район. Все още съм на мнение, че първо трябваше да претърсят по-обстойно околностите на Кемъри. Ясно ми е, че огледаха навсякъде, но въпреки това… — Гласът й беше изпълнен със съмнение. — Имам чувството, че е по-добре да продължат търсенето тук. Затова и побеснях от лъжите на Каролайн. Само губим скъпоценно време.

— Кога е погребението на мистър Тейбър? — попита Мери, опитвайки се да смени темата.

— Утре. Решиха да изчакат, докато синът му се върне от Бат. Двамата е Люсиен също ще присъстваме. Той беше много мил старец и не биваше да умре така. Беше неспособен да убие дори муха.

Вратата към салона се отвори. Влезе сър Джереми, подкрепяйки грижовно изтощената Каролайн, която тежко се опираше на рамото му. Сър Джереми поздрави дукесата и лейди Мери, а Каролайн изобрази на лицето си смела усмивка и благосклонно кимна с глава. Беше толкова заета със самата себе си, че изобщо не забеляза погледите, които си размениха двете сестри. Позволи на баща си да я настани на дивана, а той се погрижи да снабди дъщеричката си с всички удобства и уви коленете й с дебело одеяло.

— Добре ли ти е така, скъпа? — попита загрижено той и приглади още веднъж одеялото. — Ей сега ще дойда при теб. Искам само да облекча малко крака си — извини се той и закуцука през стаята към голямото кресло в стил „Кралица Ана“, пред което беше поставено ниско столче за крака. Отпусна се върху възглавниците и издаде доволна въздишка.

— Нали няма да заспиш, татко? — попита капризно Каролайн, забелязала, че главата му се намести удобно в извивката на облегалката. От опит знаеше, че само след няколко минути ще чуе доволно хъркане.

— О, разбира се, че не, скъпа — отговори сър Джереми и вдигна глава, защото в този момент влязоха двама прислужници с табла за чай и кристална гарафа, пълна с бренди.

— Позволих си да ви донеса нещичко, милейди — обясни почтително Мейсън, който придружаваше прислужниците. — Нещо освежително за сър Джереми и мис Каролайн, кана прясно кафе за Ваша светлост и топъл чай за лейди Мери. Надявам се, че не съм проявил твърде голяма дързост, Ваша светлост. Но като се има предвид, че Негова светлост още не се е върнал, реших, че ще пожелаете да отложите обяда и…

— Отлично предложение, Мейсън — усмихна се дукесата. — Мисля, че трябва да започнете от сър Джереми. Изглежда ми много ожаднял.

— Винаги съм казвал, че Люсиен е имал дяволски късмет, като те е направил своя съпруга, Сабрина — отговори сър Джереми и лицето му грейна, когато напълниха чашата му с отлежало бренди.

Каролайн си избра най-вкусните сладкиши, тортички и други сладки неща, поднесени й от слугата в ливрея и за момент забрави всичките си проблеми. Сега най-важното беше да задоволи апетита си, който не беше пострадал ни най-малко от смъртоносната опасност, на която се беше изложила.

Дукесата направи на иконома знак да не събужда лейди Сара, която мирно дремеше в креслото до огъня. Все пак младата жена усети погледа на зълва си и ресниците й затрепкаха. Тя се стресна, надигна глава и смутено се огледа.

— О, моля за извинение — прошепна виновно тя и пламна от срам, че е заспала в присъствието на дукесата. — Но просто не мога да остана будна, умората постоянно ме надвива — обясни плахо тя. Погледът й спря върху сър Джереми, който мирно хъркаше.

— Ето, виждаш ли — усмихна се е обич дукесата. — Нямаш причини да се срамуваш.

Сара се опита да се намести по-удобно в креслото си, но когато вдигна очи, срещна презрителния поглед на Каролайн и не мръдна повече. Ръцете й неволно притиснаха закръгления корем.

Каролайн изпухтя презрително, възмутена от дързостта, с която тази жена излагаше на показ деликатното си състояние, и отново посвети вниманието си на примамливите сладкиши върху таблата.

— Каролайн — започна безизразно дукесата, — моля те да ми разкажеш още веднъж за циганите, които уж са те нападнали.

Каролайн се задави с чая си и хвърли плах поглед към господарката на дома, обезпокоена от пронизващия поглед на виолетовите очи.

— О, нали знаете, че не обичам да си спомням случилото се — протестира тя, без да може да скрие нервното си треперене. — Прилошава ми само като си помисля.

— Направи ми тази услуга, Каролайн, и си спомни какво точно се случи — помоли учтиво дукесата. Ала нечистата съвест на девойката възприе тази молба като заповед, особено след като гласът на дукесата прозвуча така ледено и твърдо.

Каролайн се покашля и хвърли умолителен поглед към баща си, който мирно похъркваше в креслото си.

— Ами… беше направо ужасно — започна тя и втренчи поглед в дантеления си маншет. — Те… те изглеждаха толкова зли и… и… говореха на чужд език. О, а дрехите им, те пък… — Каролайн се изсмя нервно, като видя недоверчивия поглед на дукесата. — Те бяха просто неописуеми.

— Да, да, мога да си представя, че ти е трудно да ги опишеш — промърмори дукесата. — Продължавай, моля те.

Каролайн прехапа устни.

— Ами те… Да, те водеха със себе си танцуваща мечка! Бях сигурна, че ще я насъскат срещу мен. Струва ми се, че мечката нападна бедния Уесли. Той ме защитаваше така смело, разбира се, и Реа Клер също. Звярът ръмжеше страховито. Сигурно не са го хранили цяла вечност. Нали знаете, че циганите се отнасят много зле с животните си. А после — продължи Каролайн, която започваше да се опиянява от измислиците си, — после мечката направо полудя от глад. Искаше да пие кръв, сигурна съм. О, беше толкова ужасно! — изплака тя и лицето й се обля в сълзи, защото беше повярвала в съчинението си. — О, бедният, бедният Уесли — изхленчи жално тя. — Само да можех да видя отново милото му лице, щях да… — В този момент пред вратата на салона се чу шум и Каролайн спря тирадата си. Когато вратата се отвори с трясък, от гърлото й се изтръгна оглушителен писък и сър Джереми се строполи от стола си като улучен от гръм. Брендито се изля върху панталона му, мътният му поглед се устреми към Каролайн, която се свлече безжизнено на килима.

— Велики Боже! Какво става тук? — попита глухо бащата и се обърна към вратата, за да разбере кое е уплашило до смърт любимото му дете. — Господи! Това не може да бъде! Господи! — изграчи той и се взря ужасено в граф Рендейл, застанал на прага на бяло — златния салон начело на цял куп ужасени лакеи в униформи.

Много малко хора биха познали граф Рендейл в този му вид. Франтът, който винаги държеше да се появява в обществото безупречно облечен и фризиран, сега приличаше на човек, избягал от ада. Никой не можеше да си представи как е оцелял. Жакетът и панталоните му бяха изпокъсани, опръскани с кал и кръв. Един от белите му чорапи висеше на парцали по босия му крак, другият беше обут в разкривен, омазан ботуш. Класическите черти на лицето му бяха изподраскани, осеяни със синини и корички засъхнала кръв. Перуката му беше изчезнала, кестенявите къдрици падаха на мръсни кичури покрай бледото лице.

— Уесли! — извика тихо дукесата и изтича към замаяния граф. — Уесли, аз съм, Сабрина, дукеса Кемъри.

Стъклените очи на графа се втренчиха в приближаващата се фигура, но не я познаха. Пред погледа му витаеха мътни образи. Той усети присъствието на още няколко души в салона и зад себе си, чу стъпките им. Аха, каза си е мрачна усмивка той, ей сега ще покажа на този негодник кой има думата тук.

— Проклетници! — изрева той и преди някой да е разбрал какво възнамерява, измъкна от жакета си пистолет и диво го размаха.

— Сабрина, стой на мястото си! — проговори предупредително сър Джереми, който не смееше да предприеме нищо, защото държеше в прегръдките си примрялата си дъщеря. Но се придвижи напред и застана пред креслото на лейди Сара, за да предпази поне нея от евентуалния изстрел.

— Рина, недей! — проплака Мери, когато сестра й продължи да се придвижва бавно към обезумелия граф Рендейл, който се олюляваше и се държеше на крака само благодарение силата на волята си. — Този човек не е на себе си. Не можа да те познае. Рина! — изпищя тя, когато дулото на пистолета докосна гърдите на дукесата.

— Уесли, Уесли, аз съм, Реа Клер. Моля ви, Уесли, не насочвайте пистолета си срещу мен — зашепна настойчиво дукесата и мекият й глас извика в съзнанието на мъжа прекрасните дни в Кемъри, замайващия образ на едно младо момиче…

— Хванете го! — изкрещя дукесата, когато графът се свлече в безсъзнание на пода. — О, Господи! — изплака тя. Едва сега видя грамадното кърваво петно на ризата му. Коленичи на килима и докосна горещото му чело. — Изпратете за лекаря и кажете на Роули, че имаме нужда от нея. Трябва да се погрижим за графа, защото животът му виси на косъм — нареди строго дукесата. Слугите веднага преминаха към действие и вдигнаха окървавеното тяло на ранения, който едва дишаше. Отнесоха го внимателно в леглото му, което лесно можеше да се превърне в негов смъртен одър.

Тази нощ животът на граф Рендейл се крепеше на един съвсем тънък конец и веднъж или два пъти той дори прекрачи прага на смъртта. Ала дълбоко в него мъждукаше гордостта и упоритостта на всички Лотънови и именно тя му помогна да остане в света на живите. Нямаше да позволи да умре от ръката на един прост, мръсен тип в износен кадифен жакет. Досега никой Лотън не беше загинал от ръката на обикновен крадец или разбойник, затова граф Рендейл не се предаде нито за миг и успя да спаси живота си. Друг мъж, не толкова убеден в собствената си значимост, сигурно не би се справил с това изпитание.

Дукеса Кемъри се стресна от неспокойния си сън и скочи. Тя бе оказала да си легне и седя до леглото на графа чак до зазоряване, когато на небето се появиха първите розови ивици. Едва тогава умората я надви и тя си позволи няколко часа почивка. Все още изтощена, тя се отпусна назад във възглавниците и се замисли за неочакваната поява на граф Рендейл.

Люсиен и Терънс, Франсис, Ейвън и Ричард се върнаха само час след драматичното нахлуване на Уесли. Никой не се изненада, че не бяха открили и следа от циганите, които описваше Каролайн. Бяха препускали дълго под студения дъжд и това правеше факта, че търсенето остана без резултат, още по-жесток. След като дойде в съзнание, Каролайн получи пристъп на истерия и призна, че е измислила историята с циганите. Видът на полумъртвия граф Рендейл беше отрезвил разглезената млада дама. За първи път в живота си тя бе разбрала, че лъжите, които излизаха без усилия от устните й, бяха достойни за презрение и можеха да причинят много вреди. За съжаление тя не знаеше почти нищо от случилото се в онази злокобна сутрин.

Сър Джереми беше дълбоко засегнат и засрамен. За първи път очите му се отвориха за грешките на дъщеря му. Веднага беше заявил, че още на другата сутрин ще отведе в Уинтърс Хол гневната, но необичайно тиха Каролайн, и дукесата беше готова да се обзаложи, че в бъдеще младата мис ще има много по-строг родител.

Сабрина облегна главата си на копринената възглавница и черните къдрици се разпиляха по завивките. Разпуснатата коса и увисналите рамене излъчваха безгранична тъга и когато влезе в спалнята й, сърцето на дука се сви от болка. Господарят на дома беше станал и беше облечен за започващия ден, за който никой не знаеше до какво ще доведе.

— Рина — проговори глухо той. Остави на раклата таблата с горещ шоколад и порцеланови чашки, приседна до жена си и взе ръцете й в своите.

— Какво ще правим сега, Люсиен? — попита тя и гласът й беше само дрезгав шепот. — Загубихме дъщеря си и много ме е страх, че няма да си я върнем.

— Никога не казвай това, Рина — отвърна дукът и я раздруса леко, за да го погледне в очите. — Обещах ти, че ще я върна в къщи, и ще го направя. Ала се чувствам безпомощен да облекча мъката ти — прошепна той и притисна лицето й до гърдите си.

— Нали си тук, при мен, нямам нужда от нищо друго — отговори просто тя.

— Заклевам ти се, Рина — продължи Люсиен и зарови лице в ухаещата й коса, — заклевам се във всичко свято, че дъщеря ни ще се върне. Няма да намеря покой, докато не узная истината и не намеря Реа Клер. — Гласът му звучеше толкова убедително, че дукесата беше готова да му повярва.

Вече беше почти обяд, когато дукът спря пред вратата на детската стая. Изпитваше боязън да пристъпи прага й, защото отвътре се чуваха весели гласчета, хихикане и препирни. В продължение на един дълъг миг обмисли възможността да скрие тайната от Рина, но знаеше, че тя никога няма да му го прости. Двамата бяха споделили много години любов, сега трябваше да споделят и страданието.

Дукът вирна упорито брадичка и белегът му побеля от напрежение. После завъртя бравата и влезе в стаята. Спря на прага и се загледа мълчаливо в жена си, която играеше с близначетата на пода. Стройните й, обути в копринени чорапи глезени надничаха под червените поли.

Дукесата скоро усети присъствието на мъжа си и се обърна към вратата. Усмихна му се, но като видя лицето му, замръзна на мястото си. По очите му личеше, че нещо се е случило.

— Да не би графът да е починал? — попита тихо тя. Тази вест нямаше да я изненада, защото последния път, когато беше стояла до леглото му, бедният Уесли се гърчеше от пристъпите на треската. Когато Люсиен поклати глава, тя попита загрижено: — Или Сара вече ще ражда?

— Не — отговори дукът и си пожела от цялото си сърце някой друг да й беше донесъл страшната вест. — Дойде пратеник.

— Реа! Имаш вести от Реа! — извика дукесата и скочи на крака.

— Рина — започна мъжът й, без да знае как да продължи. — Получих пакетче. От неизвестен подател.

Сабрина се втурна към него, близначетата я последваха на несигурните си крачета.

— Люсиен! Какво има в пакетчето? Кажи ми!

Дукът я отведе на пейката под прозореца и там й показа какво съдържа изпратеното послание.

Сабрина изплака задавено и помилва къдрицата, чийто цвят й беше толкова добре познат. Толкова пъти беше сравнявала косите на Реа и Люсиен, припомни си тя, после е треперещи пръсти вдигна красивия пръстен, украсен е диаманти и сапфири.

— Помниш ли как се зарадва Реа, когато й подарихме пръстена? — попита през сълзи тя. — Тя го обичаше повече от всичките си накити. О, мили Боже, какво означава това, Люсиен? Защо отвлякоха дъщеря ни? Защо ни измъчват така, защо, защо? — изкрещя тя и не чу как вратата се отвори и в стаята влязоха Робин и Франсис. Като видяха майка си да плаче, момчетата спряха уплашено на прага.

— За съжаление това не е всичко, любов моя — рече дукът и се презря, че щеше да й причини още мъка. — Пръстенът и къдрицата бяха придружени от писмо. Може би е нещо като обяснение, или е загадка, която трябва да бъде разгадана. Но, по дяволите, в моите очи това е истинска лудост!

Сабрина вдигна към него обляното си в сълзи лице и макар че всичко се размазваше пред очите й, направи опит да прочете редовете върху пергамента.

— По дяволите! Нищо не виждам, Люсиен. Прочети го ти, моля те — прошепна тя и притисна Андрю до гърдите си.

Дукът втренчи поглед в пергамента, после бавно и отчетливо зачете набързо надрасканите стихове:

— Какво означава това? — изхълца Сабрина. — Защо, за Бога, са ни изпратили това стихотворение?

Люсиен поклати глава и прокара палец по белега си, загледан замислено в загадъчното писмо.

— Не съм сигурен, Рина. Но кой би могъл да проумее какво става в главата на някакъв луд?

Сабрина потръпна от ужас.

— О, не, Люсиен, само това не! Моля те, не ми позволявай да мисля, че дъщеря ни е в ръцете на някой безумец!

Дукът с удоволствие би си отхапал езика, но какво друго можеше да й каже? Защо да я лъже, след като вече имаха доказателство, че някой е отвлякъл Реа Клер? Нямаше ли да бъде още по-жестоко, ако й беше вдъхнал напразни надежди, които после щяха да бъдат разрушени? Може би това беше част от жестоката игра, която някой играеше с тях?

Очите на дука потъмняха и той напразно се опита да прогони избликналата в гърдите му омраза и жажда за отмъщение. Беше осъзнал, че някаква невидима ръка умело ги манипулира. Проумя, че някой нарочно раздухва грижите и страховете им, може би с надеждата, че тези изблици на вълнение ще ги разрушат и погълнат.

— Какво ли искат от нас, Люсиен? — проплака Сабрина.

Дукът се наведе и вдигна малката си дъщеря, която беше възседнала ботуша му. Отмахна меко златните кичури от лицето й и е обич целуна чипото й носле. Малките й ръце се заиграха с шнура, на който висеше печатът му, и той погледна над главицата й право в питащите очи на жена си.

— Предполагам, че ще получим искане за откуп. Каква друга причина би имало да отвлекат дъщеря ни? Трябва да я откупим, Рина. Знаеш, че съм готов да заложа Кемъри, само и само да я получа жива и невредима — произнесе тихо той. Ала в очите му светеше жива жажда за отмъщение. Един ден щеше да намери хората, дръзнали да посегнат на дъщеря му, и да ги смачка като мухи. Всеки, който познаваше дук Кемъри, знаеше, че той не произнася празни заплахи. Един ден щеше да се наслади на отмъщението си и дори ако това не се случеше утре или следващата седмица, все едно, денят на разплатата неизбежно щеше да дойде.

Най-после Люсиен забеляза двамата си сина, която стояха мълчаливо до вратата. Лицето на Робин беше обляно в сълзи и той се опитваше да заглуши хълцанията си в рамото на Франсис. Големият брат обгърна с ръка тесните рамене на момчето и над главата му погледна баща си право в очите. Внезапно дукът направи впечатляващото откритие, че синът му е станал мъж. Нямаше нужда от думи, двамата знаеха, че ще сторят всичко, за да си върнат онова, което им бяха отнели.

Сабрина, дукеса Кемъри, обърна глава и обходи с невиждащ поглед мокрите от дъжда поля навън. Това беше Кемъри, нейният дом. Обърна се и погледна съпруга и децата си. Те бяха нейният живот. А там, някъде далеч, изтръгната от майчината й прегръдка, беше Реа Клер, най-голямото й дете. Сладката, мила дъщеричка, която в този миг сигурно изпитваше дълбоко отчаяние и бездънен страх. Сигурно мръзнеше или трепереше от глад, сигурно беше объркана и самотна, докато майка й седеше пред разпаления огън, обкръжена от семейството си. Сабрина простена, вбесена от собствената си безпомощност. Не смееше дори да мисли как ще се отнесе съдбата към първородната й дъщеря.

Последният пасажер се качи на борда на „Лондон лейди“ под защитата на мрака. Скоро котвата бе вдигната и раздрънканият плавателен съд пое курс към колониите. Доковете бяха пусти. Никой не бе дошъл да се сбогува със самотния пътник или да му пожелае добър път и скорошно завръщане. Пътникът бе доставен на борда като бъчва вино, единствените поздрави за сбогом бяха ревът и смеховете от близката пристанищна кръчма. Подслонът, който бе предложен на последния пасажер на „Лондон лейди“, беше един тъмен, влажен ъгъл на междинната палуба, където миришеше отвратително на застояла вода, катран и боя. Но там имаше и друга миризма, която пронизваше целия кораб. Тя беше много по-силна и се долавяше навсякъде. Миризмата на страха.