ВИС-2

ГЛАВА 17

След като ни изхвърлиха от ВИС, решихме да си отмъстим на Джоката. Той живееше също в нашия квартал, но в другия край на горичката. Прибираше се обикновено призори, придружаван от две три ченгета, които беше наел да пазят дискотеката и него. Пред блока нямаше как да го хванем. Качихме се на площадката, половин етаж над апартамента му. Предварително се бяхме подготвили със скиорски шапки, които като се смъкнат, видими остават само очите.

Ченгетата бяха мързеливи, пък и уморени толкова рано сутринта. Изпращаха Джоката до асансьора и рядко изчакваха да си влезе в апартамента. Точно там го сгащихме. Нахлупихме и на него една шапка, взехме пистолета, свалихме го отново пред входа и го набутахме в собствения му джип. Закарахме го навътре в горичката, близо до тенис-кортовете.

— Бъркате нещо, момчета! — държеше се съвсем спокойно той. — Приятел съм с Васил и Маджо, ще ви смачкат, ако разберат.

— Ние сме хора на Карамански — прошепна му в ухото Венци. Боеше се да не ни разпознае гласовете.

— Върнете ми телефона и веднага ще се свържа с него в затвора — отвърна начаса онзи мерзавец. Наистина познаваше големите босове.

— Няма да ти дадем нищо — смъкнах му гащите аз. Закопчахме му ръцете с белезници около чепат дънер. Избрахме си по една жилава пръчка и му нашарихме задника. После паркирахме джипа пред неговия блок и се прибрахме.

Два часа по-късно Венци се обади в полицията като анонимен гражданин.

— Разхождах си кучето и намерих в гората някакъв вързан мъж по гол задник — съобщи той.

От другата страна веднага се опитаха да разберат кой е на линията, но Венци затвори. Полицаите рядко се отзоваваха на подобни анонимки. Този път обаче претърсили гората и намерили Джоката както сме го оставили. Разпитвали го дълго, но той не казал нито дума. Не човек, а желязо.

И как ще каже като не може да обясни резила си на никого. Полицаите помислиха, че става дума за поредната битова история, свързана с жена и прекратиха набързо дознанието. Битият си остана бит и прочие.

Джоката го отнесе, но това не помогна нито на мен, нито на Венци да си намерим нова работа. Нямаше как да се преместим при Маджо, защото Гоцев ни беше сърдит, а Карамански продължаваше да кисне в затвора. Безделието както е известно поражда скука, а скуката те кара да правиш какви ли не дивотии. Започнахме да обикаляме заведенията, които по-рано охранявахме. Наливахме се без пари и не пропускахме да спретнем по някой среднощен скандал. Собствениците нямаха представа, че сме изгонени. Не смееха да ни кажат думичка. Една нощ обаче напердашихме оркестъра, защото не искаше да свири това, което му поръчахме и нашите бивши колеги пристигнаха. Разбрахме се веднага с тях и те ни покриха. Не казаха нищо на Васил. През следващата седмица това се случи още няколко пъти. Беше ясно, че не можем да продължаваме по този начин. Момчетата наистина ни пазеха, но все някога трябваше да кажат истината.

Идеята да отворим собствен бизнес ми хрумна след поредната нощна изцепка. Първата ни работа беше да променим имиджа си на борчета. Пуснахме дълги коси и се облякохме като най-обикновени младежи — с джинси, с хубави ризи и с якета. Рано ни беше за костюми. После купихме чисто нов ситроен с парите, които бяхме спестили от ВИС. Изборът не беше случаен. Мутрите караха предимно мерцедеси. Накрая намерихме три студентчета и открихме агенция за недвижими имоти.

Момчетата бяха изключително амбициозни. Назначиха се тутакси за началници. Дори поискаха секретарка.

— Ти какъв си, бе? — питаше ги един по един Венци.

— Директор по търговската част — отговори му първият.

— Директор по маркетинга и продажбите — разпери ръце вторият.

— Директор по рекламата — килна с глава третият.

— Много вождове, малко индианци — ядоса се Венци, но нямаше какво да правим. Бяхме решили да използваме стратегията на Васил и постепенно да разширяваме империята си, а тези паяци ни трябваха за фасада. Взехме под наем страхотен офис и на всичко отгоре ги карахме по бизнес-срещи като шофьори. В един момент решихме да проверим как протичат срещите. Взехме един от директорите в ситроена, закарахме го до апартамента, който трябваше да отдаде под наем на някакъв тежкар и му наредихме разговорът да протече близо до колата, за да слушаме.

— Не ми харесва това жилище — отсече баровецът. — Намери ми друго.

— Ами добре — сви се на две нашето директорче, което в случая се правеше на брокер.

Ние с Венци обаче не бяхме свикнали някой да ни отказва каквото и да е било. Изскочихме от колата и притиснахме изплашения тежкар до стената.

— Как не ти харесва, бе — кресна му Венци. — Я плащай и се нанасяй, да не те почвам!

— Спокойно момчета — пребледня от страх онзи. — Разбира се, че ми харесва.

После извади портомонето си и предплати с всичките пари, които имаше.

С времето установихме, че от наеми не се печелеше нищо. Минахме на продажби със същата стратегия. Директорчетата денонощно въртяха телефоните и ни затрупваха със сметки, но не можеха да пробутат нищо. Повечето от клиентите просто проверяваха пазара. Тогава се намесихме ние. Загащихме един шаран и го принудихме набързо да купи апартамента, от който се интересуваше. След това втори, трети и така нататък. Директорчетата онемяха от ужас. Особено когато ги привикаха в полицията.

— Вие мафиотска структура ли сте — попитал ги следователят.

— Ние сме студенти — отвърнали дружно те. — Помагаме си на следването.

— А какви са тия шофьори край вас?

— Трудови хора — отвърнал директорът по рекламата и следователят ги пуснал.

Другите агенции по недвижими имоти обаче, започнаха да пускат контра-реклами. Те добре познаваха бизнеса и разбираха какво става. Постепенно работата замря. И ние с Венци се принудихме да приключим с офиса. Директорите буквално се посираха, когато ни видеха.

Така затворихме тази страница от живота си.