ВИС-2

ГЛАВА 23

Дискотека „Алкатрас“ се пукаше по шевовете. Преди да влезем в нея, първо минахме през официалните офиси, където се водехме като съвсем законни застрахователи. Първата ни работа беше да разпределим оръжието. На всеки се падаше по един пистолет, но за автоматите теглихме жребий. Бъркахме в купа с пет листчета. Който изтеглеше нарисувано дълго оръжие, вземаше автомат. Качихме се на третия етаж. Под нас студентите се веселяха бурно. Някъде към единайсет часа пристигнаха Маргина и Димата. Настаниха се директно край масата на Поли.

— Идваме с мир — вдигна ръка Маргина. — Васил разказва навсякъде, че си се уплашил и си се скрил като мишка, но ние сме готови да те приютим.

— Кои сте вие? — дръпна се Поли. Той отдавна познаваше двамата, но не можеше да разбере за какво му говорят. На всичко отгоре не понасяше назидателен тон.

— „Аякс“ — обади се Димата. — А след броени дни ще бъдем СИК.

— И колко клиенти имате?

— Засега нито един.

Точно в този момент най-изненадващо в дискотеката влезе Маджо. Той вече се славеше като бос на босовете и всички се стремяха да се залепят за него. Държеше се изключително коректно. Плащаше редовно на бригадирите си и изискваше от тях джентълменско поведение. Прибра почти целият набор абитуриенти на „Олимпийски надежди“. Облече ги хубаво, раздаде им коли и ги задължи да се държат като начинаещи бизнесмени, макар че всъщност си бяха същите гангстери. Видимо въвеждаше нов стил на работа.

До Маджо се въртеше изключително симпатично гадже, но той не му обръщаше особено внимание. Махна ни приветливо с ръка и седна на първата свободна маса. Димата веднага слезе при него. Върна се петнайсет минути по-късно.

— Какво реши? — обърна се той към Поли.

— Същото. Само аз знам кога ще дойда и дали ще дойда при вас.

Към полунощ се появиха Маймуняка и Ники Близнака, който напоследък ръководеше целия бизнес на Васко. Придружаваха ги две яки момчета. Изчакахме да се качат по стълбите и безцеремонно ги арестувахме. Особено жесток беше Женята. При жребия той спечели автомат и сега го натика под носа на двамата.

— Дошли сме да видим Поли — заяви спокойно Маймуняка.

— Няма го — отсече Венци.

На Поли наистина му беше писнало да кисне на третия етаж и слезе на дансинга, за да разгледа най-готините пички. Не ги закачаше, но обичаше да им се радва. Не можехме да го открием, защото бе твърде дребен. Оставаше само да чакаме. По едно време той се върна.

— Я гледай ти, какви гости — засмя се той.

— Дошли сме с предложение за мир — стана Ники Близнака и веднага отново седна. Студеният поглед на Поли, буквално промени агрегатното му състояние. Превърна го в локвичка.

Васил пристигна призори. Седна директно на нашата маса и погледна Поли право в очите.

— Какво ще кажеш да сключим мир?

— Нищо против, но повече бизнес с теб няма да правя — отвърна му Поли.

— Това не е толкова важно. По-важно е да си запазим приятелството.

— Защо пък не — засмя се Поли и кимна към новата танцьорка на подиума. — Искаш ли да те почерпя с тази мадама?

— Не е лоша.

— Ето ти ключовете от моя офис на тавана. Заминавай, аз ще ти я пратя!

Васко изглеждаше безкрайно доволен. Наистина взе ключовете и се качи в офиса на Поли. Танцьорката го последва след пет минути. Очаквахме двамата да се забавят доста време, но само след четвърт час Васил изхвърча бесен от дискотеката. Все пак ни махна приятелски на сбогуване.

— Какво стана? — ухили се срещу танцьорката Поли. Тя беше дошла веднага да му докладва.

— Казах му, че не ми е кеф с него. Както ми нареди.

— Браво, моето момиче! — засмя се той. Обожаваше да прави подобни номера.

— Истината обаче е, че това момче чукаше страхотно — врътна се танцьорката. — Мъж и половина!

Сдобряването на Васил и Поли по никакъв начин не подобри ситуацията. Поли дори не се завърна при Васил. Маджо го назначи като изпълнителен директор на новата си организация СИК заедно с всички нас. Просто сменихме табелите на офисите.

Някъде по същото време Гоцев за пореден път излезе на ринга. Заседна с угрижен вид в офиса на Маджо. Маджо също го посрещна угрижен. Охраната беше перфектна. Всичко в хотела се заглушаваше. В радиус от двеста метра наоколо не се подслушваше. Можеха да говорят спокойно.

— Андро иска да ми отнеме петрола — оплака се Маджо. — Маргина и Димата са силно разтревожени.

— Запомни едно нещо, момче — изпъна крака Гоцев. — Сам бор не е бор. Трябва му гора. Ако не е Васил, ще е някой друг.

— Не съм много сигурен. Ние с него сме съученици и никога не сме се разбирали. По всяка вероятност няма и да се разберем. Той играе с Дебелия Андро.

— Забрави! — тръгна си веднага Гоцев. — Не си помисляй това, което си мислиш!

Бай Миле се наслаждаваше на облагите от новата работа. Събра около себе си най-големите боклуци на България — Любо от Видин, с когото навремето грабеше църкви, Дончо от морето и бившия затворник Иван Кубето. Организираше денонощни софри с парите на Маджо. Знаеше, че някой ден ще поискат услуга от него, но не му пукаше. Всъщност един ден сам се досети какво иска шефът.

Той не можеше да прости на човека, който му е посегнал, да се разхожда жив и здрав. Седмица по-късно туристи намериха Муто напълно умрял. Никой не разбра защо си отиде този невинен човечец. За награда бай Миле получи стария брониран автомобил на Маджо. И тъй като не можеше да живее без лъжа, веднага измисли нова легенда за себе си.

— Пазя се от тигрите на Аркан — тръбеше наляво и надясно той.

Васил ставаше все по-мощен. Подкрепян плътно от Андро Дебелия той се чувстваше почти безсмъртен. Правеше каквото си иска и улицата трепереше от него. Това искрено тревожеше Маджо. Една вечер той повика Поли в офиса си.

— Какво мислиш за Васко — попита небрежно Маджо.

— Мисля, че имам много работа — схвана веднага намека Поли. Прекъсна разговора още преди да е започнал. Отряза го като на гущер опашката. Потупа дружески Маджо по рамото и си замина.

Васил продължи да беснее. Напоследък все по-често чуваше за новия герой бай Миле и в един прекрасен следобед на късния октомври успя да го сгащи. Неговите хора свалиха дебелака от бронирания автомобил.

— Ти пък откъде се взе? — шамароса го Васил. Стигаше му едва до гърдите, но хич не се плашеше.

— Не ме бий, готин съм — проплака бай Миле.

— К’во ти е готиното, бе… — заудря го с юмруци Васил. Направо го смаза от бой. Сетне го нарита и го натъпка отново в колата.

На другия ден нареди да приберат всички коли на Стоил, бай Миле и дебелия Фатю. Изобщо не го интересуваше какво мислят те, но Стоил все пак успя да се промъкне при него.

— Нали сме приятели? — каза му той.

— Аз вас не ви броя дори за хора — изгони го Васил.

Маджо отново покани Гоцев в офиса си. Започна съвсем невинен разговор, но бързо мина към същността на нещата.

— Васил постоянно руши авторитета ни, началник! — оплака се той. — Унижава хората ми, прави ни на маймуни. Граби и бие къде когото свари.

— Ти май искаш да строиш сграда — прекъсна го Гоцев. Той никога не се изразяваше конкретно. — Не забравяй, че по стар български обичай трябва да забиеш байрака отгоре.

— Ясно — кимна Маджо. Беше умен мъж и разбра какво му казаха.

Генералът говореше за гроб и кръст.

Маджо извика бай Миле в ранния следобед. Огледа го отгоре до долу и мълча дълго преди да му предложи чаша уиски.

— Научавам, че с твоите приятелчета всеки ден разпъвате софри в Боровец — подхвърли му той.

— Случва се — повдигна рамене дебелакът.

— Смятам да купя целия туристически бизнес там. Дали ще можете да се справите?

— Като нищо — зарадва се бай Миле.

— Само, че преди това трябва да свършиш една работа. Оставям те да се сетиш сам.

На другия ден държавата се събуди изтръпнала от болка. Трамваите вървяха безшумно по софийските улици, а хората не смееха да се погледнат в очите. Гълъбите пред Народния театър дремеха оклюмали. Бездомните кучета забравиха агресията си и унило подминаваха обичайните си жертви. Заваля дъжд. Стана студено.

Все пак Васил беше легенда. Вече мъртва.