ВИС-2

ГЛАВА 2

В петък, тринайсети, Влаха се завърна в България. Беше спестил доста парици покрай търговиите с бат Гена, но не се изживяваше като богат. Едно от положителните му качества безспорно можеше да се нарече реализъм. Стъпваше твърдо на земята и избягваше да хвърчи из облаците.

На Гоцев вече му трябваше нов човек. Той извика един от „чичковците“ — Венко и след напълно безсмислен увод за здравето на семейството, директно пристъпи към същината на въпроса:

— Намери ми плъх с всичките му екстри! Трябва да е готов без да се замисли да изпълнява каквото му наредят.

На Венко вече му бе дошло до гуша и отдавна възнамеряваше да се пенсионира.

— Нямам плъх, имам мишка — отвърна той. — Не е глупав, но е страхлив като заек.

— Доведи ми го!

Срещата се състоя в ловния парк. Гоцев тутакси хареса новото момче. Опитът му подсказа, че в него има много хляб, въпреки очевидната му боязливост и хитрост.

— Трябваш ми за една работа — обърна се към него Гоцев, без да уточнява подробности. — Знам че си мишка, макар че те представиха като плъх.

— Ще има ли пари?

— Повече, отколкото може да събере мишата ти торбичка.

— Всеки може да бъде мишка в дадена ситуация, другарю началник — произнесе историческата си фраза Влаха.

По-късно щяха да му я напомнят постоянно.

Гоцев имаше навик да пробва хората си. Очакваше един турчин с куфар пари и възложи на Влаха да го окраде. Просто трябваше да провери възможностите на мишката.

— Много си ми необходим — обади се Влаха на големия Кашон, с когото бяха съученици в интерната.

— Знаеш, че не обичам евтини номера — отвърна му онзи.

— Помогни ми! Нямам друг изход!

— Добре, но ще извикаме и Димчо Руснака. Турчинът се появи в София на уговореното място в уговорения час. Наистина носеше в ръката си куфар и се движеше по улицата абсолютно сигурен в своята безопасност: Знаеше за високата си протекция и не се притесняваше от нищо. В това му беше грешката.

Макар, че беше прословут страхливец, Влаха се нахвърли върху него. Кашона гледаше отстрани, но Димата заби на турчина мощното си дясно кроше и го свали на земята. За Влаха не остана нищо друго освен да грабне куфара. После тримата избягаха.

— Да го взривим! — предложи Влаха. — Не можем да го отключим.

— Не се ебавай с големия началник — успокои го Кашона.

Занесоха куфарчето на Гоцев цяло и невредимо. Там Влаха отново не се сдържа.

— Носим ти бала с пари, началник! — ухили му се подмазвачески Влаха.

— А ти откъде знаеш, че вътре има пари? — отблъсна го студено Гоцев.

С нищо не показа одобрението си, обаче наистина бе доволен от свършената работа. Може би в този ден реши, че на този плъшок се полага по-голяма доза доверие.

Димчо Руския загуби всичките си пари от ортаклъка с Карамански. Това му висеше като обица на ухото, но не смееше да си ги поиска. Опитваше се да избие загубите от внос на крадени коли. Пречеше му един орландовски уличник бай Начко, който наричаше себе си Баш Найден. Изглеждаше изключително екзотично — нисък, набит и дебел, с много мощен юмрук и почти непобедим в уличен бой. Той също внасяше крадени коли и то дост-а успешно. Димчо го издебна в митичното кафене „Хавана“ на бул. Витоша.

— Ела да се бием! — измъкна го той от масата.

— Ти луд ли си бе? — подсмихва се Баш Найден.

— Луд съм — извади го на пътеката Димчо.

Баш Найден по онова време владееше положението и в заведението всички очакваха Димчо Руския да отнесе голям пердах. Случи се точно обратното. Руския успя да вкара няколко от тежките удари и Баш Найден претърпя първото публично поражение. Още на другия ден Руския замъкна Влаха и Кашона при Васко.

— Кажете момчета? — посрещна ги приветливо той.

— Снощи в „Хавана“ пребих Баш Найден. — похвали се Димчо. — не мислиш ли, че е крайно време да работиш с нас?

— Опердашил си бат Начко? — изненада се борецът.

— Направо го размазах.

Гоцев обаче не вярваше нито на една, нито на две проверки. Ползваше пълноценно опита си от разузнаването. Седмица по-късно Влаха, Кашона и Димчо се озоваха в ареста на полицията заради кражбата на куфара от турчина. Така и не разбраха, кой е подал доноса, но нямаше никакво съмнение, че зад цялата далавера стои Гоцев. Три дена ги смляха от бой. Кашона и Димчо разказаха небивалици. Влаха обаче си мълчеше. Не беше видял нищо и не беше чул нищо. Накрая ги пуснаха. Изключително доволен от поведението им, Гоцев привика Влаха.

— Никога не дръж дървен инкяр — скара му се той.

— Какво да не правя? — зина Влаха.

— Винаги разказвай някаква история? Никой няма да повярва на партизанското ти поведение.

— Разбрах.

— И махни този прякор Влах! Как ти викат вкъщи?

— Маджо.

— От днес си Маджо! Същото важи и за твоите приятели. Не могат да се наричат Димчо и Кашона. Не им отива.

— Кашона в родния му град го знаят като Маргина — ухили си новоизлюпеният Маджо.

— Тогава другият ще бъде Димата Руснака, както отива на едни руснак — отсече генералът.

Седмица по-късно Маджо изненадващо получи ведомствен апартамент на двеста метра от дома на Гоцев. Всъщност той и неговите приятели отдавна се водеха на служба в Министерството на вътрешните работи, така че имаха формално право на жилище. Практиката обаче беше младшите офицери да живеят на квартира.

— Какво се иска от мен? — отиде веднага той при Гоцев.

— Всяка сутрин ще ми купуваш вестник „Спорт“ — ухили се генералът. — Обичам да го чета топъл.