ВИС-2

ГЛАВА 19

С настъпването на зимата Поли реши да се откаже временно от убийствата. Не защото не му харесваше да изкарва лесни пари с едно дръпване на спусъка, а поради липса на подходящи обекти. Единствената едра риба Карамански все още се криеше в затвора. По-дребните не си заслужаваха труда. Освен това Поли ненавиждаше къртовския труд на традиционните бизнесмени. Беше го намразил покрай собственото си фабрикантско семейство. Това не му пречеше да се оглежда навсякъде по света откъде текат парите. Когато разбра, че Васил е останал без лиценз за охранителна дейност, веднага отиде при него.

— Предлагам ти да станем застрахователи, братко! — оферира той.

— Нямам понятие как се прави това… — отвърна чистосърдечно Васко.

— Обяснявам просто — вместо да охраняваш, със същите бригади застраховаш. Лепиш стикерите и си гледаш кефа.

— Ами, ако се случи фал, нали трябва да плащам? — опъна се Васил.

Той изобщо не владееше упражнението изваждане. Умееше единствено да събира.

— Нямаш проблем. Не сме ДЗИ. Ако някой наруши правилата ще плаща хем глоба, хем гяволъка си.

Работата обаче не потръгна. Луксозните коли бяха собственост на тлъсти бизнесмени, които изобщо не пожелаха да ги застраховат при Васко, а предпочитаха все още действащите държавни компании. Бизнесът също не налиташе. На практика бившите охранителни бригади просто сменяха формата, без да променят съдържанието, но приходите намаляваха с всеки изминал ден. И Васил се разсърди.

— Подведе ме! — развика се той на Поли. — Застрахователната компания изисква голям персонал, а не носи никакви приходи.

— Имам план — успокои го Поли. — Ще им направя предложение, на което няма как да откажат.

Ние с Венци продължавахме да гладуваме покрай боксьорите. Пари нямаше, но забавления колкото щеш. В основата на повечето от тях стоеше Кольо Картофа. Той имаше брат близнак Нико, с когото си приличаха като яйца. Кольо се изправяше пред нашето заведение на „Витошка“, надянал боксови ръкавици и скръстил ръцете си зад гърба. Изчакваше да мине някой особено наперен тузар и внезапно му нанасяше десен прав. Онзи се чудеше как да реагира. Не знаеше защо е ударен, а освен това като ни видеше наредени един до друг двуметрови мъже, кротко продължаваше пътя си. Ако случайно някой се оплачеше на полицията, Кольо винаги отговаряше:

— Не съм бил аз, може би брат ми Нико.

Другото ни забавление беше, да пръскаме с воден пистолет минаващите покрай заведението мадами, както и педеругата Евгени Минчев. С него се гаврехме всеки ден, но вместо да ни отбягва, той нарочно минаваше пред кафето. Видимо му харесваше да има вземане-даване с яки момченца.

Над „Аполон“ живееше амбициозна баба реститутка. Тя също се правеше на бизнесдама. Беше открила клек-шоп в мазето, продаваше алкохол, цигари и разни други боклуци. Кольо най-редовно пазаруваше от нея. Пълнеше торбата с бутилки уиски, кашони с цигари и хрупкави мезета, след което успокояваше бабата:

— Ей сега ще се върна да ти платя! — обещаваше той. Разбира се, това никога не ставаше.

— Кольо, кога ще си оправим сметките от вчера? — идваше на другия ден бабата.

— Какви сметки? — пулеше се Картофа.

— Напълни цял плик със стока?

— Каква стока, ма? Това е бил брат ми!

— Сега кой ще ми плати? — проплакваше бабичката.

— Ами, той. Ако го откриеш — приключваше разговора Кольо.

Животът при боксьорите наистина беше лек, но отчайващо безпаричен. Налагаше се да си намерим нещо по-доходно. Офисът на Поли се намираше на стотина метра по-нагоре и всеки ден го виждахме как слиза от колата и се насочва към входа на кооперацията. Васил го беше назначил за директор на застрахователната компания. Един ден го причаках:

— Здрасти — представих му се аз. Венци стоеше мълчаливо до мен.

— Какво искаш? — попита ме директно Поли.

— Работа.

— Работа има, но пари няма. Не се тръгва така, момчета! Първо ще питате за пари, а после за бизнес.

— Не разполагаме с голям избор.

— Всъщност, ако дойдете при мен и свършите нещо, може би ще потекат и пари.

— Къде да си подадем документите?

— Няма да се назначаваме и да се записваме във ведомости — отряза ни Поли. — Имаме далеч по-сложни задачи.

Боксьорите не ни се разсърдиха. Изпратиха ни с най-добри чувства и пожелания за успех. Два дни по-късно се настанихме в тайния офис на Поли. Той беше с един вход и два тайни изхода. Там командваше Женята Дългия. Поли обикновено идваше привечер, изтощен от чиновническата работа в официалния офис. Един ден обаче пристигна светнал като слънце. Така изглеждаше, когато замисляше ново престъпление.

— Слушайте ме добре, момчета! — събра ни той — Управлявам застрахователна компания, която не върви на добре. Искам от вас да издирите всички крадци на автомобили в София и да поемете контрола над тях.

Ние бяхме заобиколени от рецидивистите на Карамански — хора с огромен опит и без никакви скрупули. Това влизаше в стратегията на Поли. Объркваше млади и стари, докато младите се научат на занаят, след което освобождаваше старите. Искаше да разполага само със създадени от него кадри.

— Какво правим с тях, ако се опънат?

— Биете ги, докато окрадат всички коли средна класа — нареди безцеремонно той. — Искам да ги складират по техните гаражи, а вие да ги опишете. Не трябва да продават нито един автомобил без мое разрешение!

— Какво ще каже Васко като разбере, че работим за теб? — попитах аз.

— Не се притеснявайте, това е мой проблем!

— Какво ще каже Маджо — обадиха се част от другите.

— Еби му майката на Маджо!

— Какво ще каже Карамански? — изправи се един от боксьорите.

— Нямате грижа, момчета. Вие работите за Поли. Разрешавам ви да го заявявате на всеки, който ви търси сметка. После аз ще му търся сметка. От вас искам само да изпълнявате задачите съвършено.

Параноята преследваше Поли нон-стоп — постоянно му се привиждаха предатели. Раздели бригадата на групи от по четири души и никой не знаеше какво прави другият. Пердашехме крадците на автомобили наред. Те бяха особена порода хора. Малко бой не им стигаше. Предпочитаха да отнесат два три юмрука и още толкова ритници, но да си запазят парите. Затова ги пребивахме жестоко. Най-упоритите мъкнехме на Витоша. Погребвахме ги в снега, докато се съгласят на условията ни. Аз бях в една група с Венци и Женята. Получихме задача да хванем един особено хитър крадец. Беше отмъкнал автомобила на наши познати и чакаше откупа в един вход на „Витошка“. Не го познавахме лично. Видяхме мъж, който отговаряше на описанието и тихомълком го обградихме.

— Бъркате нещо, момчета! — веднага влезе в роля той. Изглеждаше около трийсет и пет годишен, напълно благоприличен гражданин.

— Обикалях „Витошка“, за да купя подарък на дъщеря си — показа ни паспорта той, където датата наистина съвпадаше. — Беден съм като църковна мишка, безработен съм и някакви непознати хора в лъскави костюми ме помолиха да се появя тук в определен час и да получа запечатан плик. Обещаха ми десет долара.

— Как ще те намерят? — хвана го за врата Венци.

— Наредиха ми да вървя по булеварда, те щели да ме открият.

— ОК, тръгвай! — пусна го Женята.

Тарикатът мина пет пъти от горния до долния край на „Витошка“, но никой не го спря. Принуди ни да се обадим на Поли:

— Човекът е пълен сиромах — каза му Женята. — Твърди, че някакви го използвали.

— Какъв сиромах, бе! — развика се Поли. — Карайте го на Витоша и ще разберете каква стока сте хванали! Това е най-печеният мошеник.

Час по-късно спряхме до една от поляните по пътя за хижа „Алеко“. Венци разсъблече тариката чисто гол, хвърли го на земята, и го накара да се зарива със сняг. Аз трябваше да му счупя ръката. Женята отговаряше за краката.

— Признай си! — убеждаваше го той.

— Чухте цялата истина, момчета! — предаде се съвсем онзи. — На кръст да ме разпънете, нямам какво повече да кажа.

Женята отново се обади на Поли. Говори дълго с него. Убеждаваше го, че сме хванали съвсем невинен човек.

— Я не се занасяйте! — разкрещя се Поли по мобилния телефон, който по онова време носехме с цяло куфарче. Изглеждаше доста странно за съвременните разбирания. Представляваше нещо като миниатюрна военно-преносима пощенска станция. На нас обаче ни вършеше работа. Пък и не можехме да избираме. Все още нямаше други. — Късайте му главата на този мошеник, докато не каже истината!

Ние обаче бяхме твърдо решили, че сме сбъркали.

Свалихме мъжа до града, дори му обещахме компенсация в пари заради изтезанията. Прибрахме се омърлушени в офиса. Малко по-късно пристигна Поли. Не изглеждаше ядосан. Държеше се по-скоро присмехулно и насмешливо.

— Какво става, юнаци? — ухили се той.

— Пуснахме човечеца! — разпери извинително ръце Венци. — Дъщеричката му има рожден ден все пак.

— Дъщеричката му има рожден ден, когато му скимне — хвърли поне десет паспорта на масата Поли.

На всеки от тях наистина имаше различни дати. Тарикатът ползваше един и същи номер, за да се отърве, ако евентуално го хванат.

— Продължавайте така, момчета — заряза ни Поли. — Ако се държите като шарани, далеч ще стигнем — добави той преди да излезе.

Ние останахме като гръмнати.

По-опитните бригадири и преди ни бяха убеждавали, че информацията на Поли е желязна. Но сега се убедихме окончателно.