ВИС-2

ГЛАВА 8

Дебелия Андро ставаше още по-дебел. Направо тлъст. Нещата му се развиваха великолепно. Любимата партия се върна във властта и отново завзе почти всички позиции в държавата.

— Добре, войник — потупа покровителствено той по рамото Гоцев при поредната им среща. Този път беше съвсем официална, в сградата на Парламента. — Свърши си работата прекрасно.

— Каква работа — направи се на ударен генералът. Предчувстваше, че Андро му крои шапката.

— Твоите момчета се представиха отлично, но е време да минат в запаса.

— Как така? — уплаши се истински Гоцев. Той си даваше ясна сметка, че държавата наистина може да се взриви.

— Добре де, нека минат в резерва, ама да си кротуват — добряшки го изгледа Дебелия. Той имаше този навик. Когато нещата му вървяха се правеше на първи демократ.

Гоцев имаше и други, не по-малки проблеми. Крушата ставаше все по-неуправляем. Не само, че не обслужваше контрабандния канал, както се искаше от него, но все повече го задръстваше с пълната си безотговорност и пренебрежение към основни задължения.

Контрабандната схема беше проста и отработена от години. Започваше се обикновено на загуба. От пет тира с цигари първо изгустирваш четири, което ще рече, че предварително съобщаваш на купената от теб смяна да ги хване. Постепенно си създаваш митничари-герои, за да растат в йерархията. После те стават началник на смяна. Подаваш им три камиона. След това два. Накрая един. А четири минават безпрепятствено и сметката се връща обратно. Основен закон, който Крушата нарушаваше, не защото не го знаеше, а заради простотията и беднотията си. До този момент той не беше виждал нищо повече от вълнените чорапи на майка си и парите, които печелеше му се струваха нереални. На всичко отгоре правеше гаф след гаф. Грешеше в кадровата политика. За изгустирването се търсеха обикновено неизвестни мулета, закъсали за парче хляб. Никой не ги мислеше. Изгаряха като клечки кибрит. Твърдите ездачи обаче, бяха проверени хора. Те трябваше да се пазят. Повечето участваха в структурата, а Крушата ги пробутваше на митничарите най-безотговорно. Дебелия Андро и бездруго напълни чашата на Гоцев догоре. Една капка от Крушата беше достатъчно тя да прелее.

Крушата се изживяваше като човек от народа. Запи-ваше се с чираци и ратаи и ги черпеше до безсъзнание. В София имаше две любими места. Едното беше сервиза на Коко Дългия, точно зад блока на дебелия Андро. Навремето му го показа Гоцев. Караше мерцедеса си там за поправка всяка седмица, защото го яздеше като муле. Не му сменяше маслото, забравяше да му налива антифриз, изобщо не отваряше капака на двигателя. А пък и Коко по това време поддържаше единствения сервиз в България за поправка на мерцедеси. Един от чираците случайно счупи предното стъкло и всички работници изтръпнаха от страх. Вместо да се разсърди обаче, Крушата ги почерпи с пълната сума за стъклото и си купи ново с други пари. Така ги спечели завинаги. Направо го обожаваха.

Другото му любимо място беше борсата в Илиянци. Там имаше складове. Черпеше наред всякаква пасмина, от негри до индонезийци, но на китайците не обръщаше никакво внимание. Най-любимият му сътрапезник се оказа Методи. С него прекарваше понякога седмици.

Крушата имаше и една друга особеност — никога не ходеше с охрана. Смяташе се за напълно неуязвим. И в неговия край наистина беше такъв. Правеше неописуеми безобразия. Паркираше колата си където му падне и постоянно провокираше полицаите. Случваше се като се напие да помита цели заведения заедно с персонала. Задигаше девойки от улицата и никой не смееше да му каже нищо. Но ако опитен човек искаше да го убие, той беше изключително лесна цел. Не представляваше никаква трудност.

Гоцев търсеше изход за себе си и за момчетата. Знаеше, че трябва да бъде нещо особено, нещо трудно за обяснение от току що прохождащия демократичен печат. Този път реши да се обърне към другото разузнаване, за което работеше. В ЦРУ го разбраха добре. Пратиха му странна птица — трийсетгодишен босненец с руса къдрава коса, очи на дете, чип нос и волева брадичка. Казваше се Саша Спасенич. Представи се като пацифист, което изненада безкрайно генерала. После му обясни, че преди събитията се е занимавал с хазарт и затова ненавижда разрухата.

— Какво ще искаш за една работа? — попита го Гоцев.

— Харесвам мира и българските жени — отговори му уклончиво онзи.

Генералът все повече симпатизираше на този странен човек. Знаеше прекрасно, че не е случаен. В Босна всички бяха отлични снайперисти по онова време.

— Имам поръчка — предложи оферта той. — Каква ти е цената?

— Не искам пари. Искам бизнес.

— Какъв бизнес?

— Разбирам единствено от хазарт и от това, за което си ме поканил. Просто си поддържам формата.

— Получаваш — кимна Гоцев. — Но ще се радвам да го направиш по възможно най-сложния начин.

— За кого става дума?

Гоцев не отговори нищо. Извади бял лист и нарисува една голяма круша.