Воалът на нощта

12

За втори път Виктория беше затворена с дука в подобната на ковчег карета. Този път обаче мрачното превозно средство буквално летеше по входната алея и тя се мъчеше отчаяно да пази равновесие по неравния път, осеян с дупки и издатини. Държеше се за облегалката и здраво стискаше заби, за да не изохка.

Ребърн седеше срещу нея и цялата му фигура излъчваше мрачно напрежение. За разлика от нея, той изобщо не усещаше кошмарното пътуване. Докато мисис Пибоди не донесе страшната вест, Виктория не можеше да си представи, че нещо би могло да раздвижи ленивия персонал на херцога. Ала само няколко минути след като Ребърн изхвърча като луд от библиотеката и изрева някакви заповеди, слугите се разтичаха като луди, облякоха господаря си в няколко ката дрехи, запрегнаха конете в каретата и я докараха пред входа.

Тласкана от страх и любопитство, Виктория се качи в каретата след него. Сърцето й биеше до пръсване.

— Веднага затворете вратата! — изкрещя дукът. Това беше първият и последният знак, че е забелязал присъствието й.

Поредният силен тласък отново я притисна към седалката и каретата рязко спря. Виктория се уплаши, че се е счупила някоя ос, но в следващия миг вратичката се отвори с трясък и се появи лицето на лакея, обляно от слънчева светлина.

— Пристигнахме, ваша светлост — обяви Андрю и се направи, че не вижда Виктория. Ребърн буквално подскочи, после с примирена въздишка се отпусна отново на седалката.

— Не мога — изохка той. — По-добре идете вие, лейди Виктория, а аз ще се опитам да видя нещо отвътре.

Виктория слезе веднага. Примигна срещу яркото слънце и изчака очите й да свикнат със светлината. Миришеше непоносимо на пушек, горещината беше непоносима. Когато погледът й се проясни, тя установи, че е застанала на голо място. Точно пред нея през настлания с шинди покрив на селска къща излизаха пламъци и се издигаха към небето.

Гореше само една къща, не цялото село — в първия миг Виктория изпита облекчение. Ала пламъците се засилваха от минута на минута и вятърът носеше искрите към съседния покрив, който беше твърде близо.

Двама души помпаха вода в кофи и се опитваха да потушат пожара с вода. Въпреки бързината им единственият резултат от усилията беше съскащ облак пара. Край кладенеца чакаха десетки празни кофи.

Другите селяни стояха на групи на площада. Вече бяха изнесли мебелите от застрашената съседна къща. Повечето се взираха с празни погледи в огъня, някои се бяха обърнали към пристигналата карета и слязлата от нея непозната дама. Ани също беше там. Момичето се беше вкопчило в яката на омазан със сажди мъж, който го държеше здраво, и се тресеше от плач. Но тя беше единствената, която показваше някакви чувства. По другите запотени лица се четеше само примирение.

Гласът на херцога изтръгна Виктория от съзерцанието и нерадостните мисли. Тя се обърна и видя, че Андрю се е навел към вътрешността на каретата. След миг той се показа отново и извика:

— Къде са куките за билото на покрива?

Мъжът с осажденото лице отговори:

— Бяха в ковачницата, когато гръмна.

Последва кратък разговор и лакеят извика:

— Намокрете юрганите и ги хвърлете на покрива!

Селяните се поколебаха и Андрю отново издигна глас:

— Хайде, по-бързо, негова светлост ще ви купи нови юргани. Това е по-лесно, отколкото да построиш нова къща, нали?

Жената с червено лице, която стоеше до мъжа си, изплака и захълца. После свали завивката и юргана от едно от леглата, които стояха в храсталака наблизо, и се затича към помпата. Виктория се раздвижи колебливо — не знаеше дали помощта й ще е добре дошла, — ала когато жената стигна до помпата, двамата млади мъже се втурнаха да й помогнат.

Само след минута, натоварени с мокрите завивки, двамата се катереха по дървото до къщата. Хвърлиха вързопите напокрива и скочиха след тях. Изтръгнати от мрачното съзерцание, селяните им подвикваха окуражително. Единият преметна крак през билото на покрива, но другарят му го спря и му каза нещо. Двамата хванаха четирите краища на една завивка, метнаха я във въздуха, тя се изду и падна разперена върху покрива. Двамата младежи повториха операцията няколко пъти, докато завиха целия покрив едва тогава, целите омазани със сажди и широко ухилени, слязоха на земята под бурните аплодисменти на съселяните си.

Андрю отново размени няколко думи с херцога и изкрещя:

— Какво чакате, хора? Грабвайте кофите и напръскайте земята около къщата. Хубаво да се намокри!

Селяните се втурнаха да изпълнят заповедта. Андрю, доволен, че си е свършил работата, прегърна все още хълцащата Ани и зашепна нещо в косата й.

Виктория бързо разбра, че неудобният й кринолин само пречи на селяните. Почувства се излишна и се запъти обратно към каретата. Стъпи на първото стъпало и се наведе към мрачната вътрешност, където Ребърн стоеше приведен между двете седалки. Той я погледна втренчено, после се отпусна на мястото си със задавено пъшкане. Това беше първото напълно естествено, неовладяно движение, което Виктория виждаше от него. Тя спря за малко на последното стъпало, после се наведе и влезе в каретата, за да заеме мястото си.

Ребърн се облегна назад, сякаш не забелязваше присъствието й, и затвори очи. За първи път Виктория виждаше в него обикновения мъж, не мистериозния херцог — изтощен, страдащ мъж на средна възраст, който живее в бавно рушаща се къща. Възползва се от случая да проучи по-внимателно чертите на лицето му. Без вечно бдителните очи то беше… безлично. Макар и уморени, чертите му бяха красиви, но изглеждаха насечени.

Това, значи, беше истинският Ребърн. Без застрашителни сенки, без аурата на слуховете, които го превръщаха в титан. Докато го виждаше заобиколен от този мрачен блясък, тя се ужасяваше от подписания договор и от своята дързост. Но сега разбра, че той беше просто мъж, а древната купчина камъни беше просто западнала господарска къща, в която нямаше нищо фантастично. Както нямаше нищо фантастично и в лудостите на стария херцог, който се е забавлявал с прости селски момичета срещу няколко монети и нова фуста.

Едва домислила тази мисъл, Виктория побърза да я прогони. В началото не беше очаквала нищо повече от плътска наслада, но от първата им вечеря усещаше помежду им връзка, която в никакъв случай не беше само измама или похот.

Тази връзка продължаваше да съществува. Когато Ребърн отвори очи, тя установи, че моментът на слабост не е угасил страстта й към него. Просто очевидното му несъвършенство беше още един цветен щрих към образа, който тя тайно рисуваше в съзнанието си.

— Ще остана, докато пожарът бъде окончателно потушен — каза Ребърн. — Мисля, че положението вече е под контрол. Ако желаете, ще изпратя някого да ви придружи, или можете да се приберете сама.

— Предпочитам да чакам с вас.

Той направи гримаса.

— Представлението свърши. Нямате причина да останете. Както нямахте причина и да дойдете с мен.

— Исках да дойда и дойдох. А сега искам да остана.

— Както желаете. — Той седна така, че да вижда горящата ковачница през отворената вратичка на каретата. Пламъците вече гаснеха, но селяните продължаваха да мъкнат кофи с вода и около сградата се беше образувал кръг от кал. Есенното слънце заливаше сцената с отслабващите си лъчи, към синьото небе се издигаха стълбове черен дим. Дрехите на селяните се очертаваха ясно в светлината и сянката. Танцуващите пламъци и постоянната процесия от жени и мъже упражняваха почти хипнотично действие.

Ребърн обаче не изглеждаше хипнотизиран. Лицето му издаваше тревога и огорчение. Виктория знаеше, че той иска да излезе навън. Да мъкне кофите редом с арендаторите си. Ала не смееше да напусне каретата. Какво го задържаше? Мисис Пибоди спомена нещо за болест. Самата тя беше чувала, че албиносите не виждат под слънчевата светлина, но Ребърн не беше албинос. Може би болестта му беше свързана със зрението. Ако слънцето вреди на очите му или го заслепява, по-добре да си стои в каретата, колкото и да му се иска да излезе, каза си решително тя.

— Ковачът е вуйчо на Ани — заговори изведнъж Ребърн и тя се стресна.

— Имате предвид човека, който я беше прегърнал?

— Да. Мъжете от семейството са все ковачи. Открай време. Ковачницата гори веднъж на всеки сто години, но те я изграждат отново. — Той се обърна и я погледна. — Том Драйвър отдавна говори, че иска да иде в Лийдс. Синът му вече е там. В такова малко село няма много работа за ковача. Подковава коне, поправя разни инструменти и това е. А той е добър майстор, научил е занаята от баща си. Умее да изработва красиви изделия. Не знам дали в Лийдс ще прави и друго освен подкови, но поне ще са повече.

— Значи ковачът ще последва тъкачите? — попита Виктория, припомнила си разговора им предишната вечер.

— Може би. — Ребърн се обърна отново към къщата и изражението му стана неразгадаемо. — Когато бях млад, си представях как ще стана дук и ще променя всичко тук. Бях убеден, че ще управлявам почтено, справедливо и великодушно и всички арендатори ще ме обичат. Исках да живея като цар от приказките. Да бъда толкова добър, че нивите ми да дават двойно по-високи добиви, а овцете да имат винаги близнаци.

Виктория поклати глава.

— Когато бях малко момиче, си представях как херцогинята на Уиндзор тайно е родила син, който е няколко години по-възрастен от бъдещата ни кралица, и как този син ще се ожени за мен и двамата ще се качим на трона.

— Високо сте се целили…

— Както и вие, ваша светлост. Да си представяте, че един-единствен мъж би могъл да спре хода на времето — каква илюзия. Колкото и да е решителен, това е невъзможно.

В този миг се чу силен трясък и Виктория подскочи уплашено. Обърна се към ковачницата и видя, че покривът бе рухнал. Във въздуха хвърчаха снопове искри, във вътрешността на изгорялата къща падаха шинди и парчета дърво. Селяните застинаха по местата си. Бавно, почти величествено, се срути стената в близост до съседната къща, падна навътре и пламъците, които бяха почти задушени, отново лумнаха и се устремиха към небето.

Ребърн въздъхна и Виктория отново съсредоточи вниманието си върху него. Напрежението бе изчезнало от лицето му и тя разбра, че е чакал стената да рухне — ако беше паднала навън, пожарът щеше да обхване и съседната къща.

— Андрю! — извика Байрън и лакеят се появи на вратичката. Зачервената Ани се криеше зад гърба му. — Тръгваме. Но първо кажете на Том Драйвър, че ако реши да остане, съм готов да му построя нова ковачница.

— Да, ваша светлост. — Андрю затръшна вратичката и двамата останаха сами в мрака.

Отново тъмнина. Преди да е загубила самообладание или да е размислила, Виктория зададе въпроса, който я измъчваше през цялото време.

— Защо избягвате светлината?

Ребърн остана неподвижен, но тя усети как тялото му се напрегна. Каретата потегли със силен тласък.

— Наречете го афектираност.

Думите бяха изречени небрежно, но тонът беше недвусмислен — темата бе приключена и той нямаше да отговори на следващи въпроси.

Виктория въздъхна тихо, облегна се назад и затвори очи. Останалата част от пътя мина в мълчание.

— Защо ме попитахте за Ани? — повтори Ребърн.

Виктория стоеше на вратата на стаята с Еднорога. След като бе задала съдбоносния въпрос в каретата, тя се държеше хладно и отблъскващо. Макар и неохотно, Ребърн й предложи да се оттегли, за да разсее малко неловкостта и напрежението помежду им. Настоя лично да я придружи до стаята й и тя не се възпротиви.

— Наречете го афектираност.

Остро изречените думи го улучиха като удар. Виктория явно го разбра, защото изражението на лицето й се смекчи. Следващите и думи го доказаха.

— Няма значение. Просто една от странните мисли, които ме спохождат в последно време. По-рано никога не бих се заинтересувала от една слугиня, но сега… — Сивосините очи бяха напълно открити. — Сега, когато започнах, вече не мога да спра. — Обяснението прозвуча като предложение за мир.

Байрън го прие с кимване и след известно време попита тихо:

— Питате ли се понякога какво щеше да стане с детето ви?

Въпросът беше много интимен и той очакваше тя да се обърне и да си влезе в стаята, без да му отговори. Нямаше да й се разсърди.

Ала за негова изненада Виктория се засмя безрадостно.

— Не, защото много добре знам. Ако беше оцеляло, щяха да го дадат на някое свещеническо семейство в далечна енория. Или пък да го изпратят в изгнание заедно с мен, например в Ница или в Рим. Не, никога не се питам как щеше да живее детето ми и не тъгувам, че го загубих. Защото знам, че го очакваше тежък живот. Ужасен.

— И вас като негова майка.

— Да, прав сте. Признавам егоизма си. — Погледът й се устреми някъде в далечината. — Понякога — не често, бъдете уверен — се срещам с другите момичета, които дебютираха същата година и се питам към коя ли група щях да се присъединя. Към онези, които мразят да са бременни, наричат децата си мръсни малки твари, оставят ги в ръцете на бавачките и само в неделя се сещат да ги помилват по главичките? Или към онези, които без междинна степен се превръщат от девойки в матрони и светът им се върти около първите зъбчета и първите крачки, както преди са се интересували само от танци и красиви рокли? — Тя поклати глава и сведе поглед.

— Към нито една от двете групи. Подобно разграничение е твърде просто за човек като вас.

Тя се усмихна, но с известна меланхолия.

— Това не е истински отговор.

— Но е най-добрият, който мога да ви дам. — Той се наведе и я целуна нежно. — Трябва още преди вечеря да говоря с Том Драйвър.

Тя въздъхна и отвори очи.

— Това ми напомня за собствените ми задължения. Трябва да пиша на мама. Е, до вечеря, ваша светлост.

— До вечеря — повтори Байрън. Тя му кимна и си влезе в стаята.

Виктория затвори вратата зад гърба си и се облегна на дебелото дърво. Чувстваше се празна и объркана като никога преди. Ребърн беше същински възел от противоречия, който я изнервяше. Изглеждаше равнодушен към всичко, което се отнасяше до него — но колкото повече време прекарваха заедно, толкова по-ясно й ставаше, че той е чувствителен човек. Много по-чувствителен от всички други, които познаваше. Дълг, красота, дори любов — буквално чуваше огорчението му, когато говореше за любовта и макар да знаеше, че той не й казва всичко, усещаше съвсем ясно откритите рани под безразличната фасада.

Виктория разтърси глава, за да се отърве от мрачните мисли, и се запъти към малкото писалище, за да извади хартия и перо. Там вече я чакаше писмо. Нима сутрешната поща беше чакала цял ден, за да стигне от портиерската къщичка до стаята й? Очевидно беше така.

Решителният почерк беше на майка й. Красив, но ужасно нечетлив. Този път обаче в него имаше несигурност, с която Виктория не беше свикнала. Може би майка и беше написала писмото в каретата, както често правеше? Тя счупи печата и седна на пейката под прозореца, за да прочете майчиното писмо под залязващото слънце.

Виктория изпухтя сърдито. Както винаги, контесата преувеличаваше.

Виктория смръщи чело. Беше очаквала фалшивия патос, но не и повторенията. Още по-тревожно беше споменаването на лейди Бейнтинг, която и да беше достопочтената дама. Старият лорд Бейнтинг беше овдовял преди три години и нямаше никакво намерение да се жени, макар че синът му беше почти бебе. Но каквото и да ставаше в Ръшуорт, щеше да почака до края на седмицата. Тя поклати глава и остави писмото на масата.

Както беше очаквала, намери в чекмеджето на малкото писалище хартия и перо и започна да пише отговор. Разказа за преговори, разходки в градината, за надеждата си да се върне скоро, за камериерката Дюър. При споменаването на Дюър изпита угризения на съвестта, защото последните два дни изобщо не беше мислила за нея. Завърши писмото с обичайния си енергичен подпис, изчака мастилото да засъхне и сгъна листа, за да го запечата, щом запали свещта и събере малко восък.

Отиде до прозореца и проследи със замислен поглед дребната фигура, която бързаше нагоре по входната алея. Над селото все още се издигаше черен дим. Ала вниманието на Виктория беше приковано върху идващата към къщата жена. Макар че шапката скриваше лицето й, това със сигурност беше Ани. Незнайно как, Ани беше стигнала до селото, преди дукът да отиде там с каретата си, и плачеше в прегръдките на вуйчо си, сякаш той трябваше да я утеши, макар че неговата къща беше в пламъци. Може би сълзите й са били утеха за него, а не молба за утеха. Ако е било така, значи момичето е способно на съчувствие, каза си учудено Виктория. Даже като се имаше предвид времето, необходимо да намерят Ребърн и да приготвят каретата, Ани буквално беше летяла, за да стигне при вуйчо си преди пристигането на херцога.

Фигурата беше само на няколко метра от господарската къща, когато точно под прозореца на Виктория се появи друга. Червенорусата коса и тромавата походка не оставяха съмнение: Андрю. Като видя лакея, жената се затича и се хвърли в прегръдката му.

Двамата не се целунаха — само стояха неподвижно, притиснати един до друг. Виктория усети как на душата й падна нещо тежко. Неразгадаема тъга, която я накара да се почувства стара и безполезна… и ревнива.

Обърна се рязко, ядосана на себе си. Как можеше да иска това, което имаше една слугиня? Сега трябваше да запали свещта и да запечата писмото. А после да мисли за нещо друго. За собствените си объркани работи.