Воалът на нощта

4

Виктория чуваше едва-едва шумоленето на полите си и стъпките на Ребърн. Даже шумът на дъжда, който плющеше по стъклата, се губеше в собственото й дишане и ударите на сърцето. Напразно се стараеше да запази спокойната си фасада. Сърцето и дишането постоянно излизаха извън контрол. Единствената й утеха беше, че херцогът не я чува. Ако я беше чул, сигурно отдавна щеше да й отправи някой от знаещите си странични погледи. Тя се проклинаше тайно и правеше нови и нови опити да се овладее. Не беше крехко цвете, нито изчервяваща се дебютантка, а и нямаше право да се държи като такава.

Още по-смущаваща от нервно тръпнещото й тяло беше близостта на Ребърн. Притисната до него, тя не можеше да не усеща коравите мускули и овладяната сила на ръката, която я държеше. Мъжът до нея беше впечатляващ — и дълбоко плашещ. В каква игра се впускам? — питаше се с нарастващ страх тя. Трудно можеше да обясни постъпката си с незнание или неопитност, за да оправдае нечуваната сделка. При всяка друга жена би нарекла подобно поведение осъдително дръзко. Какъв абсурд, че сдържаността, която беше упражнявала толкова години, се разклати и рухна само за няколко часа. Любезна, сдържана, умна — така я познаваха хората. И кое от тези качества на характера беше отговорно за безумния договор, който беше скрит в чекмеджето на нощната й масичка? Виновна е бурята, каза си тя, когато над хълмовете отново затътна гръм. Бурите винаги я правеха нервна и възбудена, дрехите й ставаха тесни, кожата й се опъваше…

Влязоха в галерията и херцогът затвори вратата зад гърба си. Изведнъж се озоваха в пълен мрак. Макар че очите й бяха свикнали с трепкащата мрачина на трапезарията, сега не различаваше никакви очертания. Ала Ребърн не спря да потърси свещ, дори не забави крачка, а продължи да крачи уверено през черния мрак, сякаш години наред беше вървял слепешком по този път, сякаш беше роден за тъмнината. Виктория се вкопчи по-здраво в ръката му и се опита да се нагоди към стъпките му, за да не се удари в някое невидимо препятствие. Перверзно и мелодраматично, каза си тя и си забрани да се отдръпне, когато в мрака пред нея внезапно изникна огромна статуя. Въпреки това се чувстваше необичайно безпомощна, докато прекосяваше галерията с единствена опора в ръката на херцога.

Стъпките на Ребърн се промениха.

— Стълба — каза само той, но гласът му беше кадифеномек и когато Виктория стъпи на първото стъпало, по гърба й пробяга сладостна тръпка. Не беше сигурна дали е същото стълбище, по което беше слязла преди час, но беше сигурна, че се изкачиха много по-високо, отколкото беше стаята й. Минаха през редица стаи. Виктория усещаше по лицето си студените пръсти на течението в огромните помещения, където всяка стъпка отекваше по-високо от предишната. Влязоха в коридор, толкова тесен, че полите й се удряха в стената. Последва нова стълба, също толкова тясна, която се виеше в безкрайни спирали. Най-сетне Ребърн спря.

Виктория се чувстваше несигурна, сляпа и задъхана. Чу шумолене и проумя, че Ребърн е посегнал към нея. В следващия миг щракна ключалка. В празнотата се появи бързо уголемяваща се сива ивица, приглушеното плющене на дъжда се приближи. Сивата ивица се оказа врата и преди да е успяла да реагира, дукът я въведе в помещението.

Вътре беше доста по-светло и Виктория различи стена с половин дузина широки, разделени по средата прозорци. Ребърн я пусна и тя се запъти с привидно равнодушие към един от прозорците. Бурята беше преминала в проливен дъжд, през който се виждаха покривите и зъберите на господарската къща един етаж по-надолу, които отвисоко не изглеждаха по-красиви и по-ведри, отколкото отдолу. Виктория разгледа романските первази и готическите улуци, но вниманието й беше заето единствено с херцога.

Чу го да обикаля помещението с тежки, сигурни стъпки и проследи как светлината постепенно се засилваше. Когато се обърна, той хвърляше въглища в малка керамична печка. В сиянието на огъня Виктория видя мебелите — леглото, което беше очаквала, липсваше, но подът беше покрит с дебели килими и планини от огромни възглавници. По трите стени имаше ориенталски дивани.

— Всъщност не би трябвало да се изненадвам, че в тази господарска къща се намират такива будоари — каза тя, опитвайки се да скрие нервността си зад сарказъм. — Подхождат на бъркотията в архитектурата.

Ребърн вдигна глава. Лицето му остана безизразно.

— А на господаря на къщата? — Затвори вратичката на печката и препречи пътя на светлината. — Помещението е създадено от моя ексцентричен предшественик — едно от малкото, които успях сравнително бързо да направя обитаеми. Някои твърдят, че е използвал стаята в кулата, за да затваря съпругата си.

— Наистина ли? — промърмори Виктория. Представи се крехка, въздушна дама, която бавно полудява, докато прекарва тук самотните си нощи и дни, в компанията единствено на враните, които градят гнездата си по зъберите.

Херцогът прекъсна размишленията й с неприлично изпухтяване, което Виктория веднага определи като подигравателно.

— Той изобщо не е имал жена. — Изправи гръб и се запъти през помещението към нея. — Нека това ви бъде за урок: хората вярват във всичко, стига да е достатъчно романтично или драматично.

Виктория отметна глава назад.

— Нямам нужда от подобни уроци, повярвайте.

Той беше толкова близо, че можеше да го помирише — аромата на водата за бръснене и под нея неговия собствен, толкова чувствен и опияняващ, какъвто си го беше представяла. Тя стисна здраво зъби, за да се овладее, преди да се е поддала на желанието да затвори очи и да го вдъхне дълбоко.

Усети как ръката му докосна рамото й. Той я отведе до един от ниските дивани и я привлече към себе си.

— Колко безвкусно — заяви ледено тя и се опита да прогони топлината на близостта му. Той се вцепени и за момент тя помисли, че се я ядосал. Ала когато й отговори, в гласа му звънеше смях.

— Без съмнение.

Виктория усети краката му да се притискат в кринолина й, чу шепота на движенията му въпреки дъжда и лудото биене на сърцето й. Стана й ясно, че той се опитва да я сплаши. Искаше тя да се чувства дребна, слаба и безпомощна. И за щастие постигаше известен успех. Тя се вцепени, но той не направи опит да я докосне.

Най-сетне, когато тишината стана непоносима, тя се покашля.

— Ще ви бъда много благодарна, ако запалите свещ.

Мъжът до нея утихна. След доста дълго мълчание й отговори с предизвикателна ирония:

— Сигурен съм, че ще ми бъдете благодарна, но тази нощ предпочитам мрака.

Виктория разтърси глава и скочи. Ребърн я хвана за китката и я спря, преди да е направила и две крачки. Виктория загуби равновесие и падна с развени поли в скута му. Лакътят й се удари в нещо меко, главата — в нещо твърдо. Ребърн изохка.

— Това беше главата ми — изсъска тя и разтърка темето си.

— Това беше брадичката ми — отговори той със същия тон. — Да не говорим за коремната ми област.

— Пада ви се — промърмори тя. Смущението я накара да реагира детински.

Опита се да се освободи от прегръдката му. Той й разреши да изправи гръб, но не и да стане.

— Ваша светлост — възпротиви се Виктория, — не съм свикнала да ме третират по този начин.

Ала усещането на тялото му прогони гнева и в гласа й не се усети обичайната хапливост.

— Милейди — отговори в същия тон херцогът и устата му беше съвсем близо до ухото й, — трябва ли да ви напомням, че сключихме договор?

— Не, ваша светлост, разбира се, че не. — Единствено тръпката, която мина по гърба й, изобличи в лъжа строгото достойнство на отговора й.

Ръцете му я обхванаха неумолимо като железни вериги. Тя беше сигурна, че устните му са корави като гласа, като цялото му тяло, което се притискаше към нейното. Трябва да се разгневиш, шепнеше съвестта й. Ти си добродетелна дама и не бива да позволяваш да злоупотребяват с теб. Само че една добродетелна дама никога не би сключила подобен договор с херцога, нали? Очакването я изпълваше с напрежение, а увереността, че добродетелта няма нищо общо в случая, й донесе заслужено облекчение.

Виктория се отпусна и мъжът до нея се засмя тихо и многообещаващо.

— Ето го моето момиче — прошепна той и тя веднага се скова. Това предизвика нов смях. — Трябва непрекъснато да се старая да опазя лесно ранимата ви гордост, нали?

— Моята гордост не е по-ранима от вашата — изсъска ядно тя.

— Туш! — Той я притисна до себе си и наболата брада по бузите му се потърка в шията й. Виктория изохка тихо, когато усети по кожата си топлия, влажен дъх. Ала той не я целуна, както се опасяваше — и надяваше.

— Никакъв парфюм — зашепна съвсем близо до кожата й. — Няма дори полъх от тоалетна вода. Това е… — Пое дълбоко дъх и се приближи още малко. Виктория едва се пребори с нахлулото опиянение. — Колко практично. Лавандула. Без съмнение, за да гони молците от дрехите. Не ме разочаровахте. — С всяка сричка устните му милваха кожата й.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите — отговори задъхано тя.

Той беше толкова близо, толкова близо! Китките му бяха силни и гъвкави, тялото закрилническо и топло. Близостта му събуди у нея стара жажда… чувства, които дълго беше пренебрегвала, но не бе успяла да заглуши.

— Говоря за маскарада ви — обясни той. — Той е цялостен или поне вие мислите така. Безкръвната, не будеща желания жена, чиято роля играете, не опиянява мъжете с редки, екзотични аромати. Затова не слагате парфюм. Моят опит обаче показва, че с напредване на възрастта отчаянието поражда наклонности, много по-крайни от ароматите и грима.

Ребърн сведе глава и устните му намериха ключицата й, полускрита от строгата рокля. Виктория спря да диша. Цялото й тяло беше напрегнато, по гръбнака й пълзяха тръпки, крайниците й натежаваха с всяка секунда. Скоро устата му щеше да се раздвижи — да я целува, да я вкусва, да я възбужда…

Ала той остана неподвижен… дълго, твърде дълго, след което дори се отдръпна. Виктория издаде въздишка на разочарование. Очакването пулсираше в слабините й и разпалваше пламъци по кожата й. Усещаше всяка подробност с впечатляваща яснота — допира на колосана коприна до ръката й, грубия подгъв на роклята си, всяка отделна китова кост на корсета, всеки бод от бродерията по жакета на херцога под ръцете й. И преди всичко усещаше самия мъж. Горещината му пареше през дрехите, които ги разделяха. Когато се смееше, дъхът му предизвикваше буря по кожата й.

— Онова, което не знаете, е, че никой парфюм на света не може да бъде по-възбуждащ от естествения аромат на женската плът.

Той я пусна, но в опиянението си тя задържа още малко китките му, преди да осъзнае, че е свободна. Изправи се и се запрепъва по възглавниците към близкия прозорец. Зад нея се чу шум от запалване на прахан и помещението се освети.

Виктория се опря на каменната дъга между обкованите в олово крила на прозореца. Не виждаше нищо, само го усещаше зад себе си, усещаше как той се приближава с великански крачки. Опря ръце в камъка и следвайки някакъв безумен импулс, отметна глава назад, към докосването му. Вътрешността й се стегна и тя зачака…

— От какво ви е страх? — попита шепнешком Ребърн.

— Не ме е страх от вас — произнесе задавено Виктория, без да се обърне.

Ръката му се плъзна бавно по шията й и спря на голия тил. Чуваше го как диша бързо и тежко, сякаш бе изкачил три етажа, а не бе прекосил тази малка стая в кулата.

— Права сте — проговори гърлено той и Виктория разбра, че беше напълно сериозен. — Не се страхувате от мен. Но ви е страх от нещо.

Ръката му се раздвижи. Нещо се завъртя и разхлаби, полъхна я хлад. Ребърн беше откопчал първото от дългата редица копчета на гърба на роклята й. Изведнъж напрежението й се разпръсна и направи място на огън, който се разпростря от средата на тялото към крайниците. Мрачната картина пред очите й се разми и тя се обърна импулсивно към него. Твърде замаяна, за да мисли разумно, привлече главата му към себе си.

Срещата на устните им, прекрасната гладкост на кожата, пламтящата горещина, тревожната влажност, която обещаваше повече — Виктория почти бе забравила горчивата сладост, изпепеляващия глад и удовлетворението, което наелектризираше всички сетива. Когато устните им се срещнаха, Ребърн остана неподвижен, но само за секунди. След това устните му се втвърдиха, започнаха да дават и да вземат едновременно. Ръцете му я обгърнаха, притиснаха я до силното тяло и тя инстинктивно се надигна на пръсти. Някой простена — и замаяната Виктория позна собствения си глас. Твърдата рокля измъчваше кожата й и тя цялата копнееше да се освободи от дрехите и да усети балсама на другото тяло.

Дебелата коприна я притесняваше, изолираше я като пашкул. Даже когато устните на Байрън започнаха да милват брадичката и шията й, когато телата им се притиснаха още по-силно, когато я заля гореща вълна, тя се чувстваше сама. Сама, каквато беше през последните петнадесет години. Само веднъж, за една нощ или за един час, не искаше да бъде сама.

По-близо, по-близо. Езикът му се промуши между устните й. Тя се отвори, пропусна го и го вкуси, докато той изследваше езика й, зъбите, небцето. Когато се оттегли, и тя го последва. Усети вкус на вино и се опияни още повече. Беше готова да го пие вечно и може би тогава, както нашепваше едно ъгълче в съзнанието й, вече нямаше да бъде сама.

Целувката свърши, Виктория се отдръпна с въздишка и отвори очи. Херцогът я гледаше изненадано. Под светлината на единствената свещ на стената, която бе запалил, лицето му си оставаше неразгадаемо, но в погледа му със сигурност светеше изненада.

— Вие сте пълна с изненади — изрече той с дрезгав глас, издаващ изтощение. — Ако бяхте куртизанка, щяхте да спечелите цяло състояние само с тази целувка.

Виктория се засмя несигурно. Твърде силно усещаше ръцете, които я прегръщаха, отворените копчета на роклята си и преди всичко дивата жажда отново да впие устни в неговите.

— Би трябвало да ви плесна за тази забележка, но нямам никакво желание.

— Надявам се. Но въпреки това се учудвам: как съм могъл да подценя до такава степен добродетелната госпожица Уейкфийлд? — Ръцете му се плъзнаха по гърба й към следващото копче и бавно го отвориха.

— Не повече от останалите — отговори Виктория. Устните му отново завладяха нейните и сложиха край на разговора.

Този път пръстите му не прекъснаха работата си, а се задвижиха сръчно от копче на копче и бързо слязоха до кръста. Виктория зарови ръка в гъстата му коса, отдели устни от неговите и ги притисна в шията му, вкуси го, вдъхна дълбоко пикантния, мъжествен аромат на тялото му. Свободната й ръка се плъзна по жакета — четири копчета, веднага след това и жилетката.

Междувременно роклята й висеше отворена, само ръкавите и издутият кринолин й пречеха да падне на пода. Херцогът почти грубо мушна ръка под коприната и остави гореща следа по гърба й, после рязко свали роклята от раменете. Виктория му позволи да измъкне ръцете й от ръкавите, първо лявата, после дясната, и побърза да го прегърне, но когато свърши, той я отдели от себе си и впи поглед в тялото й.

Виктория знаеше, че би трябвало да изпита смущение. Корсажът й се бе свлякъл до талията, между тялото й и погледа му бяха само корсетът и долната риза. Но не се смути. Не изпита и най-малко притеснение, когато Ребърн скръсти ръце под гърдите, отметна глава и плъзна поглед по тялото й. Погледът му предизвика само гореща вълна от слабините и следващия пристъп на лудост. Имаше право да прекара една нощ в лудост. Само веднъж след толкова много години, че не смееше дори да ги преброи.

— Е? — попита дръзко тя и срещна погледа му.

— Прав бях — промърмори той. — Корсетът е чудовищен. — Виктория зяпна смаяно, но той бързо я привлече отново към себе си. — Но вие със сигурност не сте.

Тя се освободи със смях от прегръдката му и отново се учуди на себе си.

— Мисля, че имам право да се почувствам поласкана.

Ребърн посегна нетърпеливо към нея.

— Не — врътна се дръзко тя. — Първо свалете това. — И посочи властно жакета и жилетката.

Херцогът остана неподвижен и за момент Виктория повярва, че го е отблъснала с нахалството си. Но после явно взе решение, защото бързо смъкна жакета и жилетката и ги хвърли на килима.

Виктория направи крачка към него, но той я спря с вдигната ръка, разкопча с лекота ризата и яката му, свали тирантите и добави ризата и долната риза към малката купчинка на пода.

Той изглеждаше страхотно, дори под мрачната светлина на единствената свещ. Мускулите издуваха раменете и гръдния кош, коремът беше плосък и твърд. Широките рамене образуваха прекрасен контраст с тънката талия. Коремът беше покрит с тънки косъмчета, които се стесняваха в тъмна линия и изчезваха в панталона.

— О! — въздъхна неволно Виктория.

Мъжът се засмя гърлено и я привлече към себе си. Този път тя не се възпротиви. Сръчните му пръсти развързаха шнуровете, които държаха фустите и кринолина на талията. Той ги смъкна нетърпеливо и ги пусна на пода. Виктория остана само по долна риза. Той я вдигна във въздуха, после я притисна до гърдите си. Гърдите му се опряха в нейните, голата кожа възхити търсещите й ръце. Толкова отдавна, толкова отдавна… за момент Виктория усети други ръце по кожата си, спомни си за друг глас, който й шепнеше страстни думи. Когато краката й отново докоснаха пода, тя обви ръце около шията му, притисна тяло към неговото и вдъхна дълбоко аромата му. Допирът на гола плът беше зашеметяващ. Това я вдъхнови да го вкуси. Бавно плъзна устни по гърдите му, стигна до коравия контур на брадичката, плъзна се по устните. Какво значение имаше чия уста е това? Ръцете му, заети да отворят корсета, спряха и я притеглиха към тялото му. Той беше като стена от огън, парещ и непреодолим. Тя не можеше да му се насити, не спираше да го докосва, не преставаше да го вдишва… устните, очите, линията на шията му — всичко беше красиво.

Най-сетне Ребърн се откъсна от нея и изпъшка.

— Велики боже — проговори задавено. — А аз имах намерение да ви науча на някои неща!

— Преди много време някой ми обясни, че най-добрите трикове са онези, на които никой не може да те научи — отговори поучително тя, потънала в спомена. — Каза ми още, че тези трикове се ръководят от насладата и са създадени от страстната интуиция.

— Значи това е страстна интуиция? — Той плъзна пръст по зачервените й бузи и подутите устни.

— Не — призна спокойно тя. — Само животинско удоволствие, както и двамата много добре знаем.

Той се зае отново с шнуровете на корсета.

— Вие сте загадка за мен, лейди Виктория.

Тя преглътна тежко, осъзнавайки колко чудовищно беше начинанието й. Колко бързо бе забравила петнадесетте години самодисциплина, всичко, което бе заплатила твърде скъпо, и всичко, което беше спечелила. Но тази нощ, сама с херцога в полумрака, всичко онова, за което беше живяла до днес, изглеждаше тривиално. Уважение, обществено влияние, водещата позиция в семейството — вече не искаше да бъде тайната господарка на Ръшуорт. Вместо това си припомняше годините на лишения и самоотрицание. Без любов, без приятели, само далечни познати, каквито позволяваха обществените правила. Без страст. Без сърце. Само сигурност.

Виктория вдигна глава към мъжа до себе си. Лицето му беше в мрак, но пръстите и устните й го бяха запомнили. Силен, безмилостен, прекрасен. Челото влажно от напрежение. Искаше я с цялата си плът, както никой мъж не я беше искал досега, и съзнанието за чисто плътската му жажда изпрати по тялото й поредната гореща вълна. По кожата й запълзяха тръпки и тя се разтрепери в ръцете му.

Байрън свърши с отварянето на корсета и спря, впил поглед в лицето и.

— За какво мислите? — промълви едва чуто.

Тя се засмя, но веднага осъзна, че смехът бе прозвучал изкуствено.

— От време на време и аз се впускам в размишления, ваша светлост, и след това съжалявам.

— А ще съжалявате ли за това, което правим днес?

Дали го тласкаше чистото любопитство? Или в гласа му имаше разкаяние… а може би и угризения на съвестта?

Виктория поклати глава и разпери ръка върху гладката, силна гръд.

— Душата ми не е чак толкова бяла, че да страдам от угризения на съвестта. — Горчивината в думите й беше неочаквана, но искрена.

Той я погледна въпросително.

— Какво искате да кажете?

— Нищо — отговори тя и се притисна към голата му гръд, за да забравят темата.

Ала той не се хвана на уловката й. Не пожела да отклони вниманието си. Хвана я за китките и я отдели от себе си.

— Имаме още много часове мрак — достатъчно време, дори за вас.

Макар да не виждаше лицето му, Виктория беше сигурна, че се е разгневил. Въпреки това опита отново.

— Казах го, без да мисля, ваша светлост. Момент на лудост. Думите ми не означават нищо. Няма за какво да говорим.

Той пусна едната й ръка и плъзна пръсти по другата, сякаш искаше да я увери, че не е забравил сделката им. Виктория усети как се изчерви и за първи път изпита благодарност към мрака.

— Моят опит показва, че истинската ни природа често се разкрива в подобни уж безсмислени забележки — промълви той.

— В такъв случай се съмнявам, че някога ще разкриете нещо от себе си, Ваша светлост, като виждам колко умело боравите с думите… — Тонът й беше остър, но не от упорство, а защото я беше яд на настойчивостта му. И за да го отклони от темата. Макар да знаеше, че е безсмислено. Дистанцираност… По дяволите, къде беше непристъпната стена, която така изкусно беше издигнала между себе си и света? И тя себе разтопила в мрака на стаята в кулата.

— Не често и не сега — отговори Ребърн и потъна в мълчание. Когато вдигна ръката й към устата си и зацелува с отсъстващ вид пръст след пръст, Виктория се разтрепери. Езикът му се мушна между пръстите й, устните я милваха в самозабрава.

Да, той я искаше. Това личеше по напрегнатия контур на тялото му, усещаше се по горещината на докосванията му. И по отзвука, който будеше у нея. Виктория побърза да се възползва от мига.

— Не говорете, моля. — Приближи се до него, докато телата им се докоснаха и вдигна глава към неговата.

Усети усмивката му върху ръката си.

— Ще имаме време за всичко, обещавам. От здрачаване до разсъмване.

Виктория сърдито стисна устни. Очевидно той усети упоритостта й, защото въздъхна театрално.

— Непременно ли трябва да е толкова трудно?

— Да — отговори без колебание тя.

Ребърн избухна в смях.

— Май не трябваше да питам.

Протегна ръка и докосна лицето й, слезе бавно по бузата.

Тя се наслади на милувката, на почти забравеното усещане за женствеността си. Остани където си, заповяда си сърдито. Наслаждавай се на докосванията му, на нежните пръсти. Забрави всичко друго, само за тази нощ. Знаеше, че е по-добре да премълчи. След малко заговори той:

— Онова, което не разбирам, е, как може да сте толкова смела и в същото време толкова страхлива. Защо е този маскарад, лейди Виктория? Защо са големите приказки? Защо е цялата тази фасада?

Очевидно не искаше да я подразни. Гласът му беше приглушен и сериозен, сякаш говореше на себе си. Виктория преглътна баналния отговор. Но какво друго би могла да му каже? Дълго време в стаята се чуваше само леещият се навън дъжд и вятърът, който свиреше по первазите. Херцогът стоеше пред нея, решен на всичко… но не заплашителен. Не я утешаваше, но и не я притесняваше. Изглеждаше й почти познат, сякаш двамата се бяха срещали в друго време, много далечно и неясно. Две еднакви души, хванати в две нееднакви обвивки. Тази мисъл я накара да заговори.

— Кой, ако не вие, би трябвало да го разбере? Аз не знам нищо, което не знаете и вие. Ключът е тук. — Тя плъзна пръсти по челото му. — Погледнете и вие ми кажете: Защо?

Ребърн докосна ръката й върху челото си и я притегли към себе си.

— Няма да ви позволя толкова лесно да ми върнете топката — пошепна той.

Виктория се засмя и се постара смехът й да звучи безгрижно, но за нещастие не постигна особен успех. Ала когато голата му гръд се отърка в ръцете й, меланхолията отлетя и тя се отдаде отново на плътските радости. Усети как мъжествеността му се притисна към корема й, корава и гореща, но не изпита нито болка, нито страх. Всичко беше, както трябва да бъде. Един мъж желаеше една жена в мрака. Жената се отдаваше на мъжа, за да запази затъмнението на душата си.