Воалът на нощта

13

— Пак ли в друга стая? — попита Виктория, когато Фейн я пропусна с поклон в апартамента „Хенри“.

— Надявам се, това не ви притеснява — отбеляза учтиво Байрън и остави дебелия том. — Бяхте права: кулата е наистина много безвкусна. — Даде й знак да седне до малката масичка за игри, където вече беше сервирано яденето. — Освен това съм толкова зает с чертежите, че ми се стори по-удобно.

— Естествено. — Виктория зае определеното й място. — Вкусът ви по отношение на женското облекло е отличен — отбеляза тя и посочи роклята с наситен цвят на метличина. Сигурно беше пристигнала по-рано през деня, но слугите бяха пропуснали да уведомят господаря си. Нищо чудно, след случилото се в селото.

— Боя се, че не направих нищо друго, освен да избера цвета. — Той стана, приближи се до нея и критично огледа роклята от всички страни. Трябваше да признае, че шивачките са си свършили работата много добре. Бяха останали в рамките на сегашната консервативна вечерна мода и въпреки това тоалетът показваше някои предизвикателни нотки. Горната част беше скроена като мъжки жакет и обточена с тъмносини ширити. Между дългите ревери блестяха дантелени рюшове. Беше виждал десетки жени с подобни рокли, но при Виктория кройката разкриваше нещо, което не беше предназначено за чужди погледи. Може би заради начина, по който се движеше, или дори заради онова, което той мислеше за нея.

Байрън поклати глава и впи поглед в лицето й, обрамчено от изкусно направени ситни къдрички. Порцелановият тен беше обагрен с лека червенина, очите й светеха почти неестествено силно, а ъглите на устата сочеха надолу — никога не беше виждал това изражение.

— На всяка друга жена бих казал, че роклята й не е и наполовина толкова прекрасна като дамата, която я носи, но се боя, че ще ми се надсмеете за глупавите комплименти.

Виктория направи опит да се усмихне.

— О, не. Няма да ви се надсмея, а ще се разочаровам ужасно. Очаквах от вас нещо по-добро.

— Очаквахте? Укорявате ме, въпреки че се въздържах да ви направя комплимент? — Той улови брадичката й и проследи с палец финия контур на бузите. Не разбираше защо, но нежността на кожата й, толкова различна от него, го омагьосваше. Възможно ли беше някога лицето му да е било без стотиците малки белези и вдлъбнатини, които го обезобразяваха? Възможно ли беше при раждането си и той да е бил с такава фина, гладка кожа? Ръката му се отпусна безсилно.

Виктория явно видя мрачното му изражение и го изтълкува погрешно, защото взе ръката му и изрече сериозно:

— Не исках да ви разсърдя. В ден като днешния не е много подходящо да се шегуваме.

Той си заповяда да се усмихне.

— Това няма нищо общо с вас. Само една мисъл, която ми хрумна току-що. Днес и аз не съм в настроение за шеги.

Тя се засмя глухо.

— Огънят разруши къщата, нали? Ще ме е страх да погледна какво е останало.

Байрън седна срещу нея и отвори капаците на блюдата.

— Вечерята. Трябва да ядем, макар да се съмнявам, че изкуството на готвачката ще повдигне настроението ни. Боя се, че и тази вечер не ни очакват изненади. Разварен грах и онова, което готвачката нарича „Принцеса Ан“: остатъците от студения език и заешкото рагу. — Сложи в чинията й солидна порция и добави: — Би трябвало да се чувствате поласкана. Мисис Макдугъл не изважда за всеки страхотните си френски рецепти.

Виктория се засмя освободено.

— Дългът ме кара да се чувствам почетена.

Започнаха да се хранят. След малко Виктория започна да оглежда стаята.

— Мисис Пибоди каза, че това са частните ви покои.

— Мисис Пибоди е стара клюкарка — отговори сърдито Байрън, но веднага вдигна рамене. — Но не мога да си представя Ребърн Корт без нея. Тя е също като хаотичната архитектура. Вбесяваща и в същото време трогателна.

— Прав сте. — Виктория отговори на усмивката му и продължи да оглежда помещението. — Мислех си, че частните ви покои съдържат нещо от вас.

— Какво имате предвид? — попита Байрън и се постара да прикрие напрежението, което го бе обзело, като сложи в чинията си още картофи. Даже след промените, направени от готвачката — картофите имаха дъх на масло — „Принцеса Ан“ в никакъв случай не можеше да се определи като вкусно ядене. Но поне не беше сурово или загоряло.

— Съмнявам се, че след пристигането си тук сте правили нещо друго, освен да наредите да почистят стаите и да прередите книгите в библиотеката. — Виктория махна с ръка към стария библиотечен шкаф зад писалището му, препълнен с исторически книги, папки с документи и купчини с бележките на прачичо му.

— Откъде знаете?

Виктория направи гримаса.

— След като видях къщата на вдовиците… междувременно мога да твърдя, че ви познавам… поне до известна степен. Прастари препарирани елени, странни малки масички, претоварени с безполезни дреболии, грозни лампи от неизвестен материал — това не е вашият стил.

Байрън се засмя облекчено.

— И аз така се надявам!

— Казано е, че трябва да свързваме работата с удоволствието, но както изглежда, вие сте пренебрегнали удоволствието и сте стоварили своята работа в стаята на друг човек.

— Всеки път, когато се опитвам да променя нещо, призракът на чичо хваща ръката ми, за да ме спре — отговори Байрън в добро настроение. Виктория го изгледа скептично и той продължи по-сериозно — Никога не съм възприемал тези стаи като свои. Може би това ще се промени, когато започна големия ремонт на къщата, но през цялата последна година се чувствах като чужденец в собствения си дом.

— Ако изнесете поне излишните мебели и всички глупави украшения, сигурно ще се почувствате много по-уютно — отговори убедено Виктория, както винаги практична. — Така ще ви е по-лесно да предприемете и други промени.

Той се усмихна разкаяно.

— Съвсем вярно. Предполагам, че трябва да го припиша на мързела си.

Тя изпухтя презрително.

— Все пак има нещо, което стаята ми казва за вас: сега разбирам защо ме предизвикахте да се съглася с нашата сделка.

— Какво?

— Защото скучаете. Прекалено много. Това място навява досада. Не виждам нищо, което да ви достави радост. Всеки ден сте зает с разходи и трипроцентни облигации, преглеждате плесенясали документи и четете за болестите по овцете. Като се има предвид славата ви на светски лъв, учудвам се как още не сте полудели.

Байрън вдигна чашата насреща й и се изсмя подигравателно.

— О, аз отдавна вече съм луд. Не помните ли договора ни? Двайсет хиляди фунта за една единствена седмица — това е абсолютен рекорд!

— Много скоро ще си получите тези пари с лихвите. При дадените обстоятелствата така и така нямаше да ги получите. Не бива да го наричате екстравагантен хонорар, защото аз не ви „начислявам“ нищо.

Байрън отхвърли аргумента с небрежен жест и насочи разговора в друга посока.

— Защо го наричате „начислявам“?

— Думата не е по-лоша от онези, които използвахте вие. — Виктория остави приборите, погледна го в очите и вирна брадичка. — Аз проституирам, Ребърн. Нямам намерение да разкрасявам постъпката си. Но не ме е грижа, защото се забавлявам страхотно и през последните петнадесет години съм разбрала някои много важни неща.

Байрън беше смаян от откровеността й. Беше убеден, че тя говори сериозно, може би дори много по-сериозно, отколкото самата го съзнава. Неволно се запита дали тази откритост и непринуденост ще преживеят завръщането в Ръшуорт. Все пак навиците бяха окови, от които дори решителните люде се отърсваха трудно, а Виктория явно не беше наясно с възможните последствия от смяната на мисленето й. Но докато я гледаше насреща си — с вирната брадичка и светнали очи, — не можеше да повярва, че много скоро тя ще се върне в старата си роля… каквото и да се случи.

Не й каза нищо от онова, което го вълнуваше. Хапна малко от езика и промълви:

— Каква елегантна формулировка.

Виктория го изгледа с присвити очи.

— Ще сторите добре, ако престанете да се надсмивате.

— Нима се смея? — попита невинно Байрън.

— Познавам това отнесено изражение. То означава, че криете нещо.

— Защо си мислите, че ви се надсмивам? — Байрън не промени израза на лицето си. — Изобщо не е така. Спомням си как ми обяснихте, че твърде много сте се интересували от мнението на другите хора, но сте променили позицията си. Защо сега изведнъж се интересувате от моите мисли?

Виктория въздъхна и лицето й се отпусна.

— Жалко начало, бих казала.

— Не жалко, а естествено. — Той посегна през масата и улови тясната й ръка. — Не се забавлявах, а се питах какъв шум ще се вдигне, като се върнете в обществото и… вече не ви е грижа за хорското мнение.

Виктория вдигна подигравателно чашата си.

— Каква перспектива! Наистина ли смятате, че всички в Лондон ще говорят за мен? Жената, която шокира всички, от Билингсгейт до Бъкингамския дворец.

— Аз го виждам много добре, — призна мрачно Байрън. Представата беше безкрайно изкусителна, но тъкмо това го накара да се отдръпне, сякаш се беше опарил. Отдавна му беше омръзнало да играе ролята на повелителя на нощта и сенките, на мистериозния гост, на тъмния дук. Вече нямаше никакво желание да носи веещи се наметки, да пуска неясни намеци, да пренебрегва шепота и клюките, които ставаха нетърпими при всеки опит да заживее нормално. Маскарадът може би впечатляваше вятърничавите млади госпожици, но Виктория го бе удостоила с един-единствен пренебрежителен поглед и му бе обърнала гръб. А той стоеше гол като краля от приказката.

— Не. По-добре да прекара живота си на село с овце и слуги, които не се питаха какъв е господарят им и защо се крие.

— Никога вече няма да се върна в града — заяви категорично той.

Тромавото изречение сложи край на разговора до края на вечерята. Двамата седяха един срещу друго мълчаливо и се чувстваха неловко. Байрън наблюдаваше как светлината на свещите си играе в русата коса на Виктория, а тя бе втренчила мрачен поглед в празната си чиния.

Най-сетне мъжът прекъсна мълчанието.

— Днес следобед говорих с Том Драйвър.

Виктория го погледна въпросително.

— Решен е да отиде в Лийдс, нали?

— Да. — Тонът му беше толкова остър, че тя вдигна вежди. Байрън въздъхна тежко и добави: — Всички заминават. Месец след месец семействата напускат селото и отиват в Лийдс или в Лондон.

— Не го правят заради вас — изрече тя тихо, почти колебливо.

Той впи поглед в ръцете си, широки и силни като на селянин, и си спомни какво беше казала тя за хода на времето. Видя отново сериозното, нещастно лице на Том Драйвър и отново го завладя болезнено чувство за безсилие.

— Чувствам се, сякаш съм ги изоставил. Знам, че не могат да останат, знам. Животът се променя и аз не знам как да вървя в крак с новото. Добрите породи и новите методи в земеделието носят на арендаторите повече пари, но не са в състояние да помогнат на тъкачите, дърводелците и ковачите. Не мога да пригодя света за тях. Въпреки това имам чувството, че някъде навън има отговор. Но не го виждам. — Той стисна ръце в юмруци и сведе глава.

— Вашата грижа са арендаторите — напомни му трезво Виктория.

Спокойният, разумен глас проникна в хаотичните му мисли и го накара да се усмихне.

— Говоря ви, сякаш искам да се върнат времената на Едуард, нали? Владетелят, управлявал народа си без предразсъдъци, справедливо, като любящ баща. Смешно и сантиментално, бих казал.

Виктория видя самопрезрението и огорчението в очите му и изпита болка. Но си наложи сдържаност и отговори с внимателно подбрани думи:

— Може би, но въпреки това е благородно от ваша страна.

Ребърн примигна слисано и я погледна.

— Никога ли не са ви наричали благороден? — Сега беше неин ред да се учуди.

— Мен ли? Не. Никога. — Чувството за хумор прогони учудването и той се засмя. — Нито пък аз съм се смятал за благороден, освен в буквалния… херцогския смисъл на думата.

— Тогава явно не се познавате толкова добре, колкото мислите.

Ребърн изпухтя недоволно.

— Когато човек има толкова малко духовни занимания като мен, се опознава по-добре, отколкото му е приятно. Вие ме познавате едва от няколко дни, Виктория. Може би съм се старал да се покажа откъм най-добрата си страна, а вие се лъжете.

Мислите на Виктория неизбежно се върнаха към въпроса, който му беше задала в каретата.

— Може и да сте прав. Вие разкривате пред мен забележително малка част от себе си, когато разговаряме.

Лицето на Ребърн потъмня. Веднага беше разбрал намека.

— Забравете това, Виктория — помоли той тихо. — Забравете, че изобщо сте ме попитали. И преди всичко, забравете, че е имало какво да попитате.

Виктория стисна устни и поклати глава.

— Не мога. Знаете, че е невъзможно.

Явно беше издала повече за себе си, отколкото беше редно, защото лицето му се отпусна.

— Поне ще ми повярвате ли, че не искам да ви нараня с мълчанието си?

— Защо да ме наранявате? — Гласът й прозвуча студено. — Все пак ние с вас не сме нищо повече от далечни познати, като не вземем предвид физическата част. — Тя се поколеба, но изпепеляващият гняв, който бушуваше в сърцето й, я тласна да продължи: — Ако си мислите, че вие решавате дали да говорите с мен, ако се боите, че можете да ме нараните, и въпреки това сте избрали да мълчите, тогава се питам защо сега молите за прошка. Избрали сте по-лекия път, знаели сте, че ще го възприема като ритник. Нарочно се държите така. Каква прошка бихте могли да очаквате?

Ребърн изкриви уста.

— За пореден път улучихте точно в центъра.

В гласа му звънна предупреждение, но Виктория го пренебрегна.

— Вече имам богат опит в отрезвяването. Ако желаете да ви простя — явно си мислите, че има какво да се прощава, решението е едно: отговорете на въпроса ми.

Пред лицето му падна маска и той стана толкова рязко, че столът се залюля и падна. Без да я изпуска от очи, той заобиколи масата. Виктория се уплаши, че е отишла твърде далеч този път нещо в него се беше счупило. Издърпа стола й и в същото време го завъртя към себе си. Виктория се вкопчи в облегалките с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Постара се да запази непроницаемо изражение, макар че кръвта нахлу в лицето й и това не беше само от гняв. По тялото й се разпространи топлина, която нямаше нищо общо с гнева. Виновна беше близостта му, горещината на тялото му, наведено над нея. Въпреки това упорито вирна брадичка, все едно дали заради него или заради собствената си реакция. Лицето му потъмня още повече.

— Вие не сте домакинята тук. — Той не крещеше, точно обратното, но шепотът му я вледени по-ефективно от най-силния крясък. Внезапно гневът й отлетя и това така я обърка, че за момент остана безмълвна и неспособна да се помръдне. Без бариерата на гнева беше безпомощна срещу привличането, което той упражняваше върху нея. Ей сега щеше да падне.

— Не, не съм — отговори съвсем тихо тя. Той държеше здраво облегалката на стола й и се бе навел над нея така, че лицето му беше само на сантиметри от нейното.

— Нямате право да ме разпитвате.

— Нямам.

Двамата потънаха в мълчание. Ребърн я гледаше мрачно, докато тя се опитваше да се пребори с присвиването в корема и да издържи на погледа му. Ръбът на маншета му помилва бузата й и тя се разтрепери. Това го вбеси още повече.

— Няма да ви позволя да ме манипулирате. Станете.

Сграбчи я за рамото и грубо я изправи на крака. Тя изохка, толкова здрава беше хватката му, но той пренебрегна болката й, преведе я през стаята и отвори вратата към стая без прозорци. За момент Виктория си представи, че е пленница в замъка на рицаря Синята брада, и едва не се изсмя истерично. За съжаление представата отлетя така бързо, както беше дошла, когато слабата светлина от предната стая разкри пред очите й спартански обзаведена спалня.

Когато Ребърн я пусна, тя се обърна към него, но той вече й беше обърнал гръб и палеше лампата, поставена на скрин с огледало. Когато пламъчето се успокои, той затвори вратата и едва тогава се обърна към нея.

— Имахме уговорка.

— И аз се придържам към нея — отговори просто Виктория.

— Поискахте повече.

— А вие не поискахте ли?

Очите му засвяткаха под оранжевата светлина на лампата.

— Свалете кринолина. Веднага.

След тази грозна сцена Виктория отново беше в състояние да мисли и гневът й пламна с нова сила. Отговори ледено на погледа му и започна да разкопчава роклята си със сковани движения. Прогони покълналата в сърцето й нежност, задуши я с гнева.

— Не. Само кринолина.

Тя изкриви лице. Вдигна полата и фустата, посегна към кръста си и се опита да развърже връзките на корсета. С много мъка успя и свали кринолина.

Ребърн я наблюдаваше безизразно. Когато кринолинът падна в краката й, той направи крачка към нея и грубо я дръпна към себе си.

— Имате ли намерение да спазвате договора? — Лицето му беше само на сантиметри от нейното и тя усещаше овладения му гняв с цялото си същество.

Грубата му хватка не я разколеба. Тя го искаше с цялото си тяло. Искаше повече от него, всичко от него. Искаше да му отнеме болката и да я зарови дълбоко в себе си, както той се заравяше в нея. Отхвърли безумния импулс, пренебрегна тръпките по кожата си, топлината в слабините и си заповяда да вирне брадичка.

— А вие имате ли?

Той изруга тихо и я бутна към стената. Лицето му изразяваше груби чувства. Гняв, фрустрация и нещо, което много приличаше на тъга, разкривяваха чертите му и правеха гласа дрезгав. Тя потрепери под докосването му, парещият му поглед предизвика горещина по кожата й.

— Не знаете в каква игра се впускате — изгърмя той.

— Знам по-добре, отколкото си мислите.

Ребърн посегна към копчетата на панталона си.

— Давам ви последен шанс.

— Отдавна съм взела своето решение. — Виктория беше убедена, че не иска да се върне назад. Даже сега, когато лицето му беше обезобразено от гняв, тя го искаше и всички съмнения на света не можеха да променят този факт. Ела при мен, умоляваше чудовището в нея и макар че отчаяно търсеше сили да му устои, не видя никъде желязната стара дева, за каквато се смяташе доскоро.

Той откопча панталона си, издърпа ризата, извади коравия си член. Вдигна полите й и ги пъхна в ръцете й. Тя ги хвана неохотно. Предпочиташе да го прегърне. Той отвори бельото й, вдигна я и я притисна към себе си. Облегна се тежко на нея, гърдите му бяха корави като стена в гърба й. Ръцете й бяха пленници между двете тела, но тя успя да се вкопчи в жакета му и го привлече още към себе си, доколкото това изобщо беше възможно. Членът му се мушна в отвора на бельото, проследи пътя на ръката му и се притисна между краката й, когато се плъзна в нея, тя изплака тихо. Той беше толкова твърд и горещ, че направо я изгори. Тласъците му бяха силни и бързи, във всеки се примесваха гняв и страст и тя дишаше тежко, сякаш не той, а тя се гърчеше от болка.

Виктория се опита да застане по-удобно, но натискът на корсета я държеше в плен. Устните му завладяха нейните. Той обхвана брадичката й, повдигна я и поиска целувка. Тя я даде с радост и поиска повече. Жаждата й нарастваше. Цялата гореше с него, гневът му беше и неин, затова отговори на целувката му със същата твърдост, с каквато той я бе поискал.

— Проклятие, Виктория, защо не се борите? — изпъшка той и отдели уста от нейната, без да престава да прониква в нея.

— Няма за какво да се боря — отговори тя и притисна устни в свивката на шията му, напрегната до крайност.

Той изруга задавено, отдели се от нея и я грабна в прегръдката си.

— Вие сте най-упоритата, най-противоречивата, най-проклетата жена на света. Веднъж да ви поискам опърничава, вие ми давате всичко без капчица възражение.

Ръцете му я притискаха с всичка сила, но дори в гнева си не беше заплашителен. Тялото й пееше в такт с неговото, жаждата и радостното очакване непрекъснато се засилваха.

— Причинявате ми болка с мълчанието си, но с това — не. Когато се любим, ви имам доверие.

Той я сложи на леглото и разтвори краката й.

— Искате да ме унищожите, а твърдите, че ми имате доверие. Каква е тази лудост?

Той нахлу отново в нея и Виктория не си направи труда да му отговори.

С мощен тласък на хълбоците той проникна дълбоко в утробата й и я изпълни цялата. Тя извика и посегна към него, но проклетият корсет и позата му не й позволиха. Пръстите й се вкопчиха в завивката. Стисна я в юмруци, докато той отново и отново нахлуваше в нея, сложил ръце под коленете й. Тя знаеше какво прави той — опитваше се да я използва, да й покаже, че наистина е уличницата, каквато сама се беше нарекла. Ала не успяваше. Тя усещаше болката зад гнева, безпомощността, която го тласкаше да удря. Затова не можеше да я нарани. Искаше да я остави зад себе си, но тя се движеше в крак с него и насладата беше толкова силна, че чак й причиняваше болка.

Тя простена и той я погледна, сякаш я виждаше за първи път От гърдите му се изтръгна тихо проклятие.

Той падна върху нея, устата му потърси нейната, гореща и неочаквано нежна. Ръцете му бяха навсякъде — в косите й, по лицето, по корсажа на роклята, където нетърпеливо късаха копченцата. Виктория изохка тихо под бурята, много по-силна от пресметливото насилие преди малко. Кожата й пареше под докосванията му, очакването й растеше. Усети как косъмчетата по ръцете и краката й настръхнаха, как цялото й тяло затрепери, докато той я увличаше със себе си към бездната.

Бедрата й се увиха около хълбоците му и първата вълна се пречупи. По тялото й мина могъща тръпка, тя отметна глава и изпъшка, пленница в стегнатия корсет, и погледът й се замъгли. Вече виждаше само Ребърн над себе си, чуваше тежкото му дишане и бученето на кръвта в собствените си уши. Той беше тук, в нея, върху нея, около нея. Навсякъде.

Само той.

Тя извика отново, когато следващата, нажежена до бяло вълна я повлече към брега, и с крака и ръце подтикна Ребърн да я отнесе още по-нататък.

И той го направи.