Воалът на нощта

2

Виктория се обърна като ужилена.

— Какво? — изкрещя, разкъсвана между смеха и гнева.

— Вас. — Гласът изгърмя от сянката, сякаш ставаше въпрос за най-разумното предложение на света, и почти я убеди. Внезапно се разтрепери. Херцогът без съмнение беше опасен мъж.

— Аз не съм стока за продан, ваша светлост. — Искаше да отговори рязко, да изрази цялото си възмущение, но думите й се изплъзнаха и прозвучаха подканващо, сякаш само чакаше да бъде убедена. Прокле езика си. Защо бе отговорила като уплашена наивка на шестнайсет години, а не като зряла тридесет и двегодишна жена, лишена от всичките си илюзии? Много пъти си беше имала работа с неприятни обожатели, днешната сцена не беше по-различна от другите и макар да беше абсурдно да предлага връзка на жена на нейната възраст, тя не откриваше в думите му други намерения, колкото да ги въртеше и обръщаше.

Ребърн се изсмя кратко и грозно. Сякаш излая куче. Виктория стисна ръце в юмруци, но бързо ги скри между диплите на роклята.

— Всеки си има цена. Каква е вашата? Уважение? Пари? Власт? — Той поклати глава. — Да забравя дълговете на брат ви, докато си получи наследството? Това ли е най-важното за вас? Да опазите лицето си чисто, да не загубете ценен капитал, да се изявите като спасителка? Колко бихте дали, за да спасите Джифърд? Ще дадете ли себе си?

Тя изпита объркващото чувство, че той я оглежда преценяващо, проучва всеки грижливо прикрит и стегнат детайл с унищожителна интимност, от строгия кок до практичните полуботушки, че вижда отдолу — дори повече, вижда през дрехите — и стига чак до душата на онази луда по вятъра жена, която бе избягала от задушните салони и приемни на Ръшуорт Мейнър, за да препуска в галоп до най-далечните поля на арендаторите. Защо непрекъснато мисли за неприлични неща, запита се тя, но премълча, докато той продължаваше да размишлява на глас, сигурен в целта.

— Мисля, че много отдавна плащате с тялото си и всеки ден се самоизмамвате, като се стягате в този невъзможен корсет и грозните черни дрехи. — Гласът му се понижи ласкателно. — Всичко, за което моля, е една седмица — една единствена седмица с друг вид самоизмама. И кой знае? Може би през тази седмица ще откриете истинското си Аз.

— Ваша светлост! — изохка Виктория, по-скоро по навик, отколкото от уплаха, защото не успя да вложи в гласа си необходимата доза ужас. Подобни предложения никога не я бяха шокирали истински, но в момента не беше дори обидена. Противно на здравия разум мистериозният дук Ребърн я привличаше и безумното му предложение звучеше по-скоро примамливо, отколкото отблъскващо. В крайна сметка тя беше дошла тук, за да спести на семейството си едно позорно петно и херцогът й предлагаше точно това. А цената — цената беше толкова малка, че незначителността й я шокира.

Кога сложният танц на обществената политика бе започнал да я дразни? Откога определяше амбициите си да ръководи графството като ограничение? Беше подчинила целия си живот на тази цел, а сега, когато я държеше в ръцете си, тя й изглеждаше незначителна в сравнение с онзи необуздан, безцелен копнеж, който отдавна тлееше в сърцето й. Сега този копнеж беше избил на повърхността и тя стоеше поразена и безмълвна пред внезапното, безусловно желание за… свобода. Виктория разтърси глава. Сигурно бурята беше отключила поривите й. Само тя беше в състояние да отвее годините житейски опит и да освободи младежката необузданост, която считаше за отдавна погребана.

Ребърн продължаваше да говори, изкусително понижил глас:

— Помислете си. Една седмица, и ще разреша на Джифърд да ми плати дълговете си едва когато наследи семейното богатство. Ще се върнете вкъщи като героиня и никой освен нас двамата няма да знае за сделката.

— И колко от тази седмица ще ви принадлежи?

Виктория не можа да повярва, че се е замислила над абсурдното му предложение, все едно какви безумни желания пулсираха във вените й.

Ребърн се засмя гърлено.

— Всеки момент. Но ако се питате колко време ще прекарвате в леглото ми, ще ви отговоря: колкото искам.

Виктория се опита да потисне горещината, която нахлу в лицето й. Неприкритият глад в гласа му предизвика реакция в корема и онова, което беше под него, и възбуди ума и фантазията й. Опита се да задържи безсрамното желание, което й нашепваше да се възползва от случая — не заради брат си Джек или заради Ръшуорт, а заради самата нея. Как ли щеше да се почувства, когато дукът я докоснеше? Как щеше да се чувства отново да легне в обятията на мъж след толкова години? Макар да му се носеше славата на развратник, макар че дамите си шепнеха какви ли не неща, никога не беше чувала любовна среща с Ребърн да е завършила с разочарование за дамата. От друга страна, тя със сигурност бе заслужила да преживее някои радости, които беше погребала в далечното минало. Това беше истината и циничните и размишления нямаха нищо общо с безумното биене на сърцето в ушите й.

Отдавна съм взела своето решение, напомни си тя и прогони топлината и безпомощността, които я връхлитаха. Но какво толкова, ако изпробваш алтернативата само за една седмица? — попита вътрешният й глас. Преброи дните, които бяха минали от последното й месечно кървене — даже да беше на седемнадесет години, не съществуваше почти никакъв шанс да забременее. Не, че седемнадесет годишните момичета разбираха нещо от броене на дни. Или поне тя не разбираше, когато беше на тази възраст.

Познаваше опасностите и наградата от онова, което й предлагаше херцогът — можеше да го разпростре чисто и подредено пред себе си и да прецени изгодите на всяка от двете възможности. Въпреки това се поколеба, защото не беше в състояние да прецени странната смесица от чувства, които танцуваха като пияни в главата й.

— Хайде, скъпа лейди Виктория — подкани я дукът. — Не се страхувайте. Аз не хапя.

Това реши всичко. Макар да не виждаше лицето му, пренебрежителното, иронично забавление в гласа му беше недвусмислено. Той искаше да я прелъсти, за да се позабавлява, и щеше да й се подиграва тайно, докато въвеждаше наивната застаряваща девица в тайните мистерии на любовта. Тя беше не по-малко упорита от него. Той я искаше и тя него — какво лошо имаше в това? Да видим кой кого ще учуди повече, каза си гневно Виктория. Вирна нагло брадичка и се опита да намери очите му в мрака.

— Покажете се — заповяда тя.

Ребърн дълго не се помръдна и тя почти се уплаши, че ще се откаже от предложението си. Ала най-сетне той стана бавно и излезе на светло, обърнат с хълбок към огъня, за да може мрачната светлина на въглищата да огрее чертите на лицето му.

Първото й впечатление беше за големина. Вярно, херцогът не беше най-високият мъж, когото беше срещала, нито най-силният, но присъствието му изпълваше помещението и той стърчеше пред нея по начин, какъвто никога не беше изпитвала пред доста високия си брат. Тя се изправи инстинктивно и го погледна право в очите.

Като съдеше по забележителния глас, тя очакваше също толкова пронизващи очи — сияещо синьо или смарагдово зелено, а може би и стоманеносиво. Но не стана така. Очите му имаха приглушения цвят на мочурище, кафяви или мъховозелени, по-скоро някъде между двата цвята, и за момент Виктория остана разочарована. Тогава мъжът вдигна предизвикателно вежди, отговори на смелия й поглед и в очите му светна тръпчив, блещукащ хумор. Виктория разбра веднага, че зашеметяващият цвят на очите би бил само повърхностна добавка, украса, която отклонява вниманието от контролиращата сила, пронизваща всеки нерв на тялото му.

Лицето му беше смело и остро — почти недодялано, сякаш някой слепец го бе издялал от камък, — но липсата на патрицианска красота го правеше още по-впечатляващ. Не можа да прецени на колко е години, но си каза, че сигурно е по-млад, отколкото показваше набраздената кожа на лицето. Не беше белязан от младежки пъпки, а от дъждове и бури, сякаш години наред беше вървял срещу вятъра и слънцето. Към това се прибавяха широко чело, масивна брадичка и силно, жилесто тяло, скрито под скромен, но добре ушит костюм.

Да, външността му беше необикновена, но привлекателна. Сякаш между двамата имаше невидима нишка и дори най-леките тръпки на тялото му предизвикваха отговор дълбоко в нейното. Той направи крачка към нея и Виктория трябваше да се стегне, за да не се отдръпне. Когато той спря, тя вирна решително брадичка.

— Е, одобрявате ли ме? — попита той. Мекотата и нежността в гласа му не би трябвало да си пасват с почти грубата външност, но беше точно обратното. Този мъж съчетаваше сила и грация, мощ и изкусителност. Пред такъв мъж Виктория не можеше да си позволи да прояви слабост.

— Достатъчно е — отговори кратко тя. — Ако нямате нищо против, да съставим договор. Ще го подпишем, ще повикаме свидетел и… седмицата може да започне.

Ребърн остана известно време мълчалив, с непроницаемо изражение.

— Договор? — повтори въпросително. — Колко… разумно.

Остави я сама с въпроса какво трябваше да означава това и се запъти към малкото си писалище. Запали свещ, извади лист хартия и започна да пише. Черното перо заскърца по хартията. Той бе навел глава над листа и старомодно дългата коса се спусна покрай лицето му. Осветлението беше недостатъчно, за да се определи дали е черна или кестенява, но Виктория изпита възбуждащото подозрение, че е тъмна като безлунна нощ. Боже, в каква игра се впускаше?

Ребърн написа текста, попи внимателно мастилото и отнесе листа и свещта при Виктория. Осветено отдолу, лицето му изглеждаше още по-остро и впечатляващо, но тя пое договора от ръката му без издайническо трепване.

— Благодаря, ваша светлост.

Прочете текста под трепкащата светлина на свещта, като обръщаше внимание на всяка дума. Стилът беше достатъчно дискретен, за да скрие истинската природа на сделката им, и достатъчно ясен, за да дефинира заплахата от нарушаването на договора.

— Много добре написано — призна мрачно Виктория. Внезапно вратата се отвори и я удари с такава сила, че тя полетя към Ребърн. Той я хвана за лакътя и спря падането й, докато натрапникът се извиняваше.

— Простете, ваша светлост, милейди. Качих багажа на милейди в стаята с еднорога, а поръчката на ваша светлост е доставена от Лейдс.

Виктория се обърна и се озова лице в лице с едър, силно прегърбен мъж, облечен в износен жакет от туид и широки панталони.

— Идвате точно навреме, Фейн — кимна херцогът. — Имам един договор, под който трябва да се подпишете като свидетел.

Фейн огледа лейди Виктория и едва сега усети какво напрежение е надвиснало в помещението.

— Разбира се, ваша светлост.

Херцогът сръчно изтръгна договора от ръката на Виктория и с ръка на лакътя и я отведе до писалището. Хватката му не беше нито твърде мека, нито груба, по-скоро здрава и почти безлична. Тя предизвика странни усещания в тялото на Виктория, доминирани от желанието, което пропълзя от средата към шията и лицето.

Ребърн потопи перото в мастилницата, написа името си под договора и го връчи на Виктория. Тя се взря в чисто написаните редове и изведнъж я обзе колебание. Щом подпишеше, вече нямаше връщане назад. Представи си докосване на устни, чуждо тяло върху нейното, позора, който щеше да спести на семейството си, лудостта, която се готвеше да извърши — най-голямата в живота й. Стисна устни и написа името си с прецизен дребен почерк. Бързо, преди да е размислила. Кръвта шумеше в ушите й. Подаде перото на Фейн, който написа името си, без да погледне договора.

— Готово — каза Ребърн, вдигна листа, сгъна го на две и го подаде с величествен жест на Виктория. — Фейн, отведете лейди Виктория в стаята й. — При това я погледна с неприкрита похот и по гърба й пробягаха тръпки. — Приличате на полуудавено котенце. Очаквам ви на вечеря, милейди — надявам се, в по-добър вид. Дотогава ви желая приятна почивка.

С тези думи той й обърна гръб и излъчването на варварска радост от победата стана толкова силно, че стомахът на Виктория се сви и тя се запита дали няма да съжали за решението си по-бързо, отколкото си беше представяла.

Тя се опита да пренебрегне натиска в стомаха и тръгна след мършавия слуга. Докато го следваше по тъмните коридори, я обзе чувството, че в помещението зад нея се крие много повече неизвестност, отколкото в цялата огромна, рушаща се господарска къща.

Когато вратата се затвори зад Фейн, Виктория се зае да оглежда спалнята си. Пътническият й сандък стоеше насред стаята, но не се виждаха нито Дюър, нито пътната й чанта.

Защо наричаха помещението „стаята на Еднорога“ беше очевидно: старинен стенен килим с изобразени на него грациозни дами и танцуващи еднорози доминираше цялата стена, от мрачния таван до каменните плочи на пода. Виктория си припомни с копнеж неокласическата лекота на Ръшуорт Мейнър, тапицираните с дамаска стаи с широки прозорци. Помещенията, които винаги беше възприемала като притесняващи, сега, в сравнение с тази мрачна килия, й изглеждаха като въплъщение на въздушна грация.

Стаята беше тъмна, многоъгълна, със стени от сив пясъчник, прекъснати само от вратата и един висок, тесен прозорец. Най-новата мебел в нея беше от времето на краля-слънце. Незапалената газена лампа на нощното шкафче беше единственият признак, че са настъпили по-модерни времена.

Виктория се запита кое поколение Ребърнови е поръчало синята дамаска за балдахина и коя от жените в семейството е избродирала цветята и митичните чудовища по завесите и завивката на леглото. Стаята изглеждаше мрачна и тайнствена като домакина и внезапно Виктория се почувства ужасно сама.

Защо Дюър се бавеше?

Тя прогони детинския гняв, в който със сигурност се криеше страх, и отново се огледа. Все още не беше време за вечеря. Значи трябваше да почака, въпреки влажната пътническа рокля и тъмнината в стаята. Поне имаше газена лампа. Ако я бяха оставили тук със свещ или — бог да пази! — с фенер или факла, със сигурност нямаше да дочака появата на камериерката си, без да получи нервен срив.

Виктория застана пред пушещия огън в камината, свали ръкавиците и протегна ръце към колебливите пламъци. Докато сковаността изчезваше от пръстите й, очите й съсредоточено оглеждаше помещението. Колко много приличаше на херцога. Студено. Заплашително. С някаква странна красота…

Срещата с него беше най-объркващото събитие в живота й. Имаше чувството, че танцува валс върху пясък, но като по магия никога не потъва. За щастие се бе отказала от първоначалния си план да го поласкае. Херцогът не искаше покорство, а копнееше за предизвикателство. И тя беше повече от склонна да му го даде. При тази мисъл отново я обзе гняв.

Виктория въздъхна. Едва зародил се, гневът в гърдите й угасна. Бе направила своя избор и перспективата да прекара една седмица в компанията на херцога все още й се струваше по-скоро привлекателна, отколкото отблъскваща. Много скоро щеше отново да лежи в обятията на мъж, и то на такъв, който според слуховете знаеше как да глези жената. При тази мисъл я побиха тръпки, обзе я радостно очакване. Дали слуховете щяха да се окажат верни? Но имаше и други слухове… Да, той със сигурност беше странна личност, а някои си шепнеха за наследствено душевно заболяване, за физическо уродство… нещо страшно и опасно, което го преследвало още от раждането и го обезобразило. След като се бе запознала с него, тези слухове й изглеждаха гротескни или поне прекалено мрачни.

Внезапно Виктория си пожела да го беше срещнала по-рано, в дните, когато е посещавал лондонските салони, но за съжаление пътищата им никога не се бяха срещнали. Той е излизал с младите светски лъвове от кръга на брат й, тя си е оставала в своите собствени консервативни кръгове. Досега не бе открила у него нищо заплашително, само инстинктивната арогантност и склонността към меланхолия. Запита се дали той се усмихваше, дали се смееше от сърце, и се опита да си представи как широкото му чело се изглажда и прекрасните лешникови очи засияват от радост…

Побърза да отклони мислите си от тази посока, но те потеглиха по друг, още по-обезпокояващ път. В случай, че тази къща беше един от многото рушащи се господарски домове, описани в романите за призраци и духове, зад огромния гоблен със сигурност щеше да намери скрита врата, която да я отведе в лабиринт от тайни ходници, слизащ в древните подземия на мрачната крепост. Известно време стоя, загледана в стената, като си повтаряше, че става смешна. Ала неловкостта й нарастваше и накрая не й остана нищо друго, освен да провери. Прекоси помещението и отново се нарече глупачка, когато тракането на токчетата й отекна в гредите на тавана. Застана пред изкусно изработения гоблен и се опита да си внуши, че там няма нищо. Но беше безсмислено.

Въздъхна и вдигна гоблена — зад него имаше само гладка каменна стена. Дръпна го от другата страна — пак нищо. Никаква врата, никакви подозрително дълбоки резки, никакъв подозрителен обков, никакви странни петна. Само стена. Полуразочарована, полуоблекчена, Виктория обърна гръб на стената.

Мократа рокля, която бе забравила по време на разговора с херцога, започваше да я притеснява. Къде беше Дюър, защо не идваше? Виктория дръпна рязко шнура на звънеца до леглото с надеждата да повика някоя камериерка или когото и да било от дълбините на къщата, за да й помогне да се преоблече.

Остави договора на нощната масичка, настани се на тапицираната пейка под прозореца и зачака. Въпреки слабата светлина от огъня в камината не виждаше почти нищо от тъмния, окъпан от проливния дъжд двор зад дебелото стъкло. Различаваше само неясни сенки — дългата входна алея, която завършваше при портиерската къщичка, мрачния силует на селото в далечината, тъмните очертания на минаваща карета.

Карета ли? Възможно ли беше някой да напусне Ребърн Корт толкова късно вечерта? Виктория изпита странното чувство, че заминаването на каретата има нещо общо с нея и то не обещава нищо добро. Залепи чело о стъклото и с трепет проследи как колата изтрополя през портата и зави по пътя за Лийдс.

Не можеше да се надява, че в каретата се е настанил самият дук, който се е отказал от договора с нея и й е преотстъпил победата. Не знаеше нищо за него, но инстинктът й подсказваше, че лорд Ребърн не блъфира. По-скоро беше от хората, които извличаха и последното пени от една сделка. При тази мисъл сложи ръка на корема си и усети същото замайване като някога, когато балансираше по парапета и вятърът плющеше в короните на дърветата. Или когато галопираше с главозамайваща скорост през полята. Мрачно проследи как каретата се смали и почти изчезна в далечината, как се скри и отново се появи, където пътят се вдигаше и спускаше.

На вратата тихо се почука. Виктория подскочи и се извърна от прозореца.

— Влез — извика тя и седна по-прилично.

Очакваше Дюър и се учуди много, когато влезе млада, красива брюнетка с рокля на камериерка. Момичето направи нервен реверанс.

— Позвънихте ли, милейди?

— Да. Как се казвате?

— Ани, милейди.

— Е, добре, Ани, какво става с моята камериерка?

Момичето отново направи реверанс и преглътна тежко.

— Мислех си, че милейди знае…

Виктория, чиито нерви и без това бяха опънати, затропа нетърпеливо с крак.

— Какво си помислихте, че знам? — попита тя, като се постара да придаде малко топлота на гласа си, за да успокои момичето.

Нищо не помогна. Ани се поколеба още малко, преди да събере сили и да отговори със задавен глас:

— Камериерката на милейди замина по заповед на негова светлост. Ще ви чака в Лийдс.

Каретата! Това нагло, дръзко, властно копеле! Виктория се обърна рязко и се взря в отражението си в прозореца, но пътят беше пуст и се губеше в дъждовната вечер. Беше останала съвсем сама!

Светкавица проряза небето и съвсем наблизо падна гръм. Преувеличената мелодраматичност я развесели въпреки всичко и гневът, който заплашваше да я залее, се уталожи. Тя се обърна отново към камериерката и вдигна вежди.

— Разбирам. И кой ще се погрижи сега за мен?

— Аз, милейди. — Момичето беше готово да се разплаче.

Виктория я погледна пронизващо и въздъхна примирено.

— Тогава се приближете и ми помогнете да се облека за вечеря. И престанете да треперите. Няма да ви изям жива.

Ани я погледна несигурно, но се отпусна едва когато Виктория се усети, че не е придружила забележката със съответното изражение на лицето й и се усмихна окуражително.

— Разбира се — промълви момичето. — Вечерята е в девет, милейди.

Виктория отново огледа бледото си лице в стъклото и усмивката й угасна.

— Два часа са повече от достатъчно, за да се облека официално.

Щом иска костелива стара мома, дук Ребърн ще си я получи, закле се мрачно тя.