Воалът на нощта

8

Байрън разбираше, че вече е съвсем близо. Толкова близо, че вече буквално вкусваше тайната й. Само още малко и щеше да държи в ръце ключа към загадката на тази тайнствена жена.

Но дали наистина искаше да я знае?

Засега вратата пред него беше затворена. В случай, че характерът на Виктория можеше да се обясни с някаква мрачна история в миналото й, в случай, че за цялата й комплексност имаше проста причина, това щеше да го… разочарова. Щом разреше загадката, сигурно ще престане да се интересува от нея и дните му ще потекат по старому. С обичайните „приятни“ — и празни — занимания.

Ала тези размишления не намаляваха любопитството му. Шансът там да има нещо повече от една стара болка, която вече е без значение, повече от горчивите последствия от една драма, разиграла се преди много години, окриляше любопитството му.

Последният им разговор го преследваше през целия следобед и причината не беше в желанието му да се занимава с нещо различно от обичайното. То го доведе отново пред вратата й, защото не беше в състояние да изчака вечерята, за да я види отново. Усещаше, че между тях има връзка, която не се състои само от страст и която се засилва с всеки час, прекаран заедно. Това чувство му беше напълно чуждо и се учудваше колко бързо започва да свиква с него.

През последните десет години посещаваше всякакви мръсни кръчми, движеше се в съмнително общество, обикаляше лондонските и провинциалните бордеи… в малкото му жилище на Бейкър Стрийт метресите се сменяха една след друга, а той се обличаше и гласеше като роден безделник, мистериозни слухове, каквито неизбежно се появяваха в обществото, обвяваха ексцентричния наследник на Ребърн. Но вместо да се уплаши, той нарочно прекаляваше, докато дългите наметки и късните часове станаха неотменна част от него заедно с мършавото лице и черната коса. Докато Летисия не натроши света му на парченца.

Бе казал истината пред Виктория — той не я обичаше. Каква ирония на съдбата. Не страстта, а наранената гордост го тласна да побегне през онази нощ от Лондон. Прибързано, гневно бягство. Цели три нощи беше препускал като луд на север, без да вземе със себе си дори един слуга. После, все още луд от гняв, написа онова безумно писмо, с което уволняваше целия си персонал…

Байрън се отърси от спомените си и почука на вратата.

— Влез. — Отговорът се чу веднага и той отвори предпазливо.

Виктория седеше до прозореца и държеше лист хартия под светлината на дъждовния следобед. Острите черти на лицето бяха смекчени от кичурчетата, нападали от фризурата й по време на разходката до къщата на вдовиците, които сега, под сивата светлина на следобеда, образуваха красива корона около лицето й. Когато беше седнала, високият й ръст не личеше и тя изглеждаше крехка и също толкова силно желана, колкото в тъмнината на каретата. Когато се приближи до нея, тя изпъна рамене, сякаш беше осъзнала болезнено ранимостта си. Байрън не каза нищо. Само посегна зад нея и спусна завесите. Улови погледа й, но тя остана мълчалива. След малко въздъхна в мрака и размаха хартията.

— Майка ми — обясни тя. — Писала ми е в деня на заминаването ми.

— И какво?

Виктория вдигна рамене.

— Обичайната реакция, когато правя нещо, което тя не одобрява, макар разумът да й казва, че е за наше добро. Куп празни извинения, изпъстрени с възмутено самосъжаление. Тя се поколеба, после му подаде писмото. — Вътре няма нищо лично и вероятно ще ви се стори забавно.

Тъй като очите му бяха свикнали да четат в тъмнината, Байрън прочете писмото много бързо.

Когато свърши, изпухтя презрително, но когато вдигна глава и погледна Виктория, видя, че тя се усмихва меко, почти нежно.

— Вие я обичате много, нали? — попита той с внезапен прилив на ревност. Собствената му майка беше любезна, но дистанцирана; не беше разговарял с нея от погребението на прачичо си. Тогава само я бе уверил, че къщата и годишната й издръжка няма да се пипат до края на живота й. За баща си почти не си спомняше.

— Тя ми е майка — отговори просто Виктория. И добави със суха небрежност — Само се преструва, че има нужда от мен. Според мен това е нейният начин да ме утешава и да ми вдъхва увереност, че все пак съм полезна на някого, макар да не съм се омъжила.

— А защо не сте се омъжили?

Тя го погледна остро, но той отговори на погледа й съвсем спокойно и скри умело нарастващото си напрежение. Бе настъпил моментът, когато тя можеше да му признае всичко или да се отдръпне, вероятно завинаги.

— Тъкмо вие би трябвало да го знаете — гласеше отговорът.

Байрън приседна на каменната пейка вградена в стената. Всичко, което искаше в момента, беше вълнуващ разговор, дори сблъсък, но в очакването, което стягаше мускулите му, нямаше нищо вълнуващо. Изпитваше по-скоро съчувствие, сякаш силите, толкова дълго държали Виктория в плен, се стремяха да покорят и него и единственият начин да ги спре беше да разбере откъде идват.

Той протегна ръка и помилва бузата й. Очите й бяха кръгли и блестящи… и изпълнени с болка, която го трогна до дън душа.

Виктория затвори очи и се отдаде на милувката. Благодарна, че можеше да се отпусне, макар и само за малко. Палецът му се плъзна към слепоочието. Нежността му не целеше нищо повече, но тя усети как тялото й реагира и изпита благодарност към него — само този път — за неприличното поведение, за волностите, с които преодоляваше съпротивата й. Как й се искаше този миг никога да не свършва…

— Кой беше той? — попита меко Байрън. — Знам, че искате да ми кажете, все едно дали си го признавате или не. Твърде често говорим по тази тема и знам, че е така. Затова ми кажете: кой беше първият?

Думите му я върнаха рязко в действителността и въображаемото спокойствие изчезна. Виктория се отдръпна назад, отвори очи и погледна в неразгадаемото лице на Ребърн.

По дяволите, той беше прав. Наистина искаше да му разкаже — най-после да разкаже на някого — но й беше безкрайно трудно да започне. Старото ожесточение и предпазливост я разколебаха и завладяха думите й, преди да е успяла да го предотврати.

— Първият ли, ваша светлост? Колко деликатно се изразявате. Как мислите, колко любовници съм имала?

— Е, добре, милейди, ще попитам другояче: кой е бил преди мен? — Подигравката в гласа му беше недвусмислена. Нарече я с титлата й, за да я подразни и да я подиграе за церемониалното обръщение.

— Това няма значение. — Не, няма да му кажа, реши незабавно тя. Може би някой ден щеше да се разкрие пред някого, но не и пред този студен херцог, когото едва познаваше.

— Щом няма значение, значи спокойно можете да ми разкажете. — Гласът му стана по-дълбок и по-мек и тя откри в очите му нежност и съчувствие. — Аз няма да ви издам, Виктория. Можете да ми имате доверие.

Тя отвори уста и отново я затвори, защото бе проумяла, че наистина му има доверие, колкото и странно да изглеждаше това. Въздъхна и заговори:

— Името му беше Уолтър. Най-големият син на граф, който живееше в съседство. Бяхме много влюбени — или поне така си мислехме — усмихна се тъжно и поклати глава. — С поглед назад го виждам по-скоро като егоистично заслепление.

Ребърн плъзна показалец по носа й и спря за малко на върха.

— Обичали сте онова, което сте изпитвали, когато той ви е гледал, когато ви е докосвал, когато е шепнел в ухото ви…

В очите на Виктория светна разкаяние.

— Нима всички младежки страсти не са еднакви? Обичах го, доколкото бях способна на любов. Поне така предполагам, но се боя, че не изпитвах истинска любов. Той беше на двадесет години, аз на седемнадесет. И макар че родителите ни изразиха съмнение в целесъобразността от годеж в толкова ранна възраст, ние се сгодихме. И след годежа… сватбата беше само след два месеца… може би знаете, че когато има обявен годеж, родителите се правят на слепи… Съвсем естествено станахме любовна двойка. Срещахме се в градината, в задни стаи, веднъж дори в обора. После — оставаха само две седмици до сватбата — Уолтър отиде в едно от именията, които принадлежаха на семейството му…

— И се влюби в друга жена?

Виктория поклати глава.

— Де да беше толкова романтично… на връщане настинал и много бързо от настинката се разви белодробно възпаление. Годеникът ми почина ден преди венчавката. — Тя въздъхна тихо. — Това беше краят на живота ми. Сега сигурно ще ми кажете, че съм се погребала жива заради нещо толкова… банално, нали? Поне да беше станала трагична ловна злополука или корабът му да бе потънал далеч в открито море… не, моето щастие бе отнесено от една най-обикновена настинка.

— Не ме убеждавайте, че не сте се възстановили от загубата.

Виктория си представи някогашното младо момиче и се усмихна.

— Тогава бях убедена, че няма да оживея. Но макар че сърцето ми беше разбито — доколкото може да е разбито едно егоистично сърце — неизличимото последствие от връзката ми с Уолтър беше ужасният факт, че съм паднала жена. — Тя го погледна право в очите. — Един месец след смъртта му преживях спонтанен аборт. Никой не разбра.

— И оттогава…

— Маскарадът, както го наричате. Моята броня. Да. Не се появих в обществото, докато не навърших деветнадесет години. След това продължих да нося траур. Тъгувах за Уолтър, но още повече тъгувах за самата себе си — макар да не си го признавах. Бях млада и изпълнена със сили. Още през следващия сезон можех да се смея и да танцувам, но бях пропиляла единствения си шанс за женитба, защото имах тайна: вече не бях девица. Утешавах се, като си повтарях, че съм вдовица на Уолтър и заедно със съпруга си съм погребала и любовта. Ала истината беше много по-грозна. Мъжете вече не ме искаха, а когато все пак се появяваше някой, аз нямах смелост да му призная грешката си, защото рискувах да се разчуе. Така се превърнах в стара мома. — Тя вдигна рамене. — В моята история няма нищо особено, нищо блестящо. Повечето детайли са глупави и жалки, но аз съм ги приела. Това е част от мен.

Ребърн очерта контура на брадичката й и тя потрепери от допира на коравия му пръст.

— Той… липсва ли ви? — Гласът му звучеше странно. Какво имаше в него — съжаление или дори болка? Виктория наклони глава и го погледна.

— Уолтър ли? Велики боже, не. Съжалявам, че животът му свърши толкова рано. Но що се отнася до мен? — Тя се засмя безрадостно. — Той беше добро момче и сигурно щеше да стане добър мъж, но ние и двамата бяхме твърде… повърхностни, за да изпитваме дълбоки чувства един към друг. Следователно ми е невъзможно да тъгувам за него до края на дните си. Той принадлежи към друг живот. Към моя изгубен живот. Оттогава съм взела много решения. Онова, което се случи с него, беше твърде отдавна, за да съжалявам.

— А какво е сега? — попита шепнешком Ребърн. — Ще съжалявате ли за това решение? — Ръката му се плъзна по копринената рокля и обхвана гърдата й. Виктория спря да диша.

— Попитайте ме след петнадесет години.

Байрън впи устни в нейните и разговорът приключи. Когато най-сетне се отделиха един от друг, той взе ръката й, стисна я и се надигна с неразгадаем израз в очите.

— Ще се видим довечера.

И я остави сама.

Големият часовник, който се намираше незнайно къде, отново удари девет и Фейн поведе Виктория по безкрайните коридори. Стъпките им отекваха оглушително. Този път обаче вървяха нагоре, не надолу. Помещенията, които прекосяваха, и изглеждаха смътно познати — като от сън или от друг живот. Ала едва когато застана пред вратата в горния край на извитата стълба, подозрението се превърна в увереност.

Стаята в кулата.

Виктория се бореше с различни чувства: разочарование, примирение, радостна възбуда. След случилото се днес следобед в стаята с Еднорога, тя очакваше тази вечер да донесе някакъв обрат. Не знаеше дали да се радва или да се разсърди, че такъв явно не се очакваше.

Фейн отвори вратата и оповести името й с такава тържественост, сякаш щеше да влезе в голям салон. Ребърн седеше зад ниска масичка, поставена пред малката печка, и с един-единствен жест отпрати слугата и покани Виктория.

В средата на масата беше поставен многораменен свещник и запалените свещи потапяха помещението в мека светлина, която красиво омекотяваше коравите черти на домакина. Той се облегна назад и я погледна с очакване. Разкопчаната жилетка се отвори. Жакетът лежеше на пода до дивана. Беше навил ръкавите на ризата, яката му бе отворена. Изглеждаше колкото ленив, толкова и напрегнат и излъчваше жадна чувственост, която в миг преодоля разстоянието помежду им и буквално помилва кожата й.

Виктория се приближи бавно към него с чувството, че пропада все по-дълбоко в някаква ориенталска фантазия. Стаята изглеждаше още по-красива и екзотична, отколкото предишната нощ, сякаш произлизаше от трескавите фантазии на илюстратор, опиянен от приказките на Хиляда и една нощ. Снощи, под светлината на единствената свещ, помещението я бе поразило с екстравагантността на Изтока, но сега червеното, синьото, зеленото и златното изпъкваха още по-ярко. От безбройните възглавници, натрупани по пода, килимите и трите дивана нямаше два с еднаква шарка.

— Елате при мен — заповяда Ребърн, протегна дългите си крака и вдигна глава към нея. — Но първо свалете този инструмент за мъчение. — Размаха ръка в посока към кринолина й и продължи: — Боя се, че с него няма да можете да се нахраните като ориенталка.

— Сигурна съм, че ще се справя — отговори сковано Виктория и се опита да пренебрегне смесицата от радостно очакване и страх, която изпълваше сърцето й. Дали той щеше да оцени по някакъв начин доверието, с което го бе дарила днес? Неизвестно. Намести няколко възглавници от другата страна на масата, застана в подходяща позиция и седна предпазливо. После грижливо подреди полите си.

— Нима ще ми окажете честта да ме обслужвате лично, вместо да ме изложите на съмнителната чест да бъда обслужвана от отличния ви персонал?

Устните на Ребърн потрепнаха, но той реагира хладно.

— Вярно е, моят персонал не се държи, както трябва, но това е по моя вина… и по вина на ужасния ми правуйчо. Две десетилетия старческо оглупяване не създават отлична прислуга. Оставил ми е двайсетина души, а аз се нуждая най-малко от трийсет, за да поддържам къщата.

Явно смятайки темата за приключена, той отхлупи едно от блюдата: студен език, блед разварен зеленчук и нещо като картофи, сиви и неапетитни. Миризмата, която достигна до нея, беше горе-долу приятна, макар и не изкусителна.

Прозаичният вид на храната и разговорът им не си пасваха с разкошната обстановка и еротичното напрежение, надвиснало във въздуха. Въпреки това Виктория се почувства странно успокоена.

— Значи ли това, че откакто сте дук Ребърн, не сте предприели нищо в тази посока?

Байрън вдигна рамене и отвори още три блюда.

— През по-голямата част от времето съм зает с къщата на вдовиците и с опити отново да превърна Ребърн в доходоносно имение. — Сложи в чинията и по малко от всичко и се постара да обясни лошия вид на храната — Моята собствена готвачка се върна в Есекс, за да се грижи за болната си майка. Икономът ми се ожени, а останалите от лондонския ми персонал бяха уволнени.

Тонът му не я окуражи да продължи с въпросите.

Виктория си взе малко зеленчуци, за да преодолее неловката тишина, и затърси нова тема, за да не замре разговорът. После обаче си каза, че това не е нейна работа — в крайна сметка домакинът беше длъжен да поддържа разговор и да избягва неловки теми, следователно тя нямаше защо да страда от угризения на съвестта. В същото време съзнаваше, че не й е все едно. Затова реши да спаси разговора с цялото очарование, на което беше способна.

— Вероятно няма да е трудно да извлечете печалба от толкова голямо имение.

Ребърн поклати глава, но напрежението изчезна от лицето му и Виктория усети как мускулите й се отпуснаха. Странно, досега не беше забелязала колко е напрегната.

— За два парцела дори не можах да намеря арендатори, за повечето от останалите трябваше да намаля арендата. С вълна вече не се печелят пари. Да не говорим, че стадата на Ребърн са в ужасно състояние. Поръчах мериносови овце от Испания, за да поправя местната порода, както и ирландски овце за стадата с къс косъм, но ще минат години, докато подобрението започне да дава резултат. — Лицето му потъмня. — Дотогава Стоунсуол и Уедърли ще опустеят, защото всички тъкачи ще отидат във фабриките на Лийдс. Повечето тъкачески фамилии вече се преместиха… или работят в селското стопанство.

Виктория разбра, че той беше много загрижен — не само за парите и собствеността си, но и за селяните. В загрижеността му имаше нещо средновековно, нещо феодално, но и много рицарско, и това я трогна.

— О… — пошепна тя, посегна отново към зеленчуците и когато те се разпаднаха, неволно направи гримаса.

Ребърн вдигна вежди.

— Виждам, че още не сте свикнали с йоркширската кухня.

Виктория се усмихна с разбиране.

— Не — призна тя и си припомни с копнеж френския главен готвач в Ръшуорт.

Ръшуорт. Студената, грижливо поддържана фасада от пясъчник й изглеждаше като далечен сън. Херцогът беше много по-реален. Той въртеше вилицата между пръстите си и я наблюдаваше с полузатворени очи. На устните му играеше усмивка и тя се питаше за какво ли си мисли. По гърба й потекоха топли вадички и тя разбра, че това не беше толкова важно. Единствено важно беше, че тази нощ отново щяха да се любят, без страх и чувство за вина, а след още пет нощи щяха да се разделят завинаги. И тя трябваше да забрави какво му е доверявала в моменти на слабост. Една седмица, изпълнена с плътски радости, накрая възнаграждение и обратно в обществото, сякаш никога не е отсъствала. Искаше да се утеши с тази мисъл, но вместо това в стомаха й заседна ледена буца, която прогони дори горещината на Ребърн.

Виктория се отърси от мрачните мисли и продължи да яде, като отпиваше по глътка вино, за да преглъща лошия вкус на зеленчуците.

— Затова пък избата с вината е превъзходна — отбеляза тя в стремежа си да поддържа лек, неангажиращ разговор, макар че на душата й ставаше все по-тежко.

Ребърн очевидно не забелязваше неловкостта й. Усмихна се и вдигна чашата си към пламъка на свещта.

— Надявам се. Виното е единственото, което помолих да ми изпратят от Лондон. Мина цял месец, докато се утаи и отново стана годно за пиене.

Виктория подхвана с благодарност новата тема и заговори за сортовете грозде и начина на транспортиране. Продължиха да говорят за грозде и вино, докато вечерята почти приключи. Намерението й беше да отклонява вниманието на Ребърн от опасни теми, но когато остави вилицата си, разбра, че се е провалила. Мъжът, който седеше така небрежно срещу нея, я тревожеше и тя не знаеше защо — което беше още по-тревожно. Опитваше се да си внуши, че е заради силното му мъжествено присъствие или заради претрупаната с лъскави вещи стая. А може би и заради онова, което му беше признала… Не, това не беше цялата истина.

— Насищащо, но не и радост за небцето — отбеляза тя и сгъна грижливо салфетката си. Ребърн се усмихна тайнствено.

— Има още нещо. — Събра чиниите и таблите и ги остави настрана. После измъкна от тъмния ъгъл до печката последното ястие заедно с чисти чинии и прибори. Постави платото в средата на масата и вдигна капака с величествен жест.

— Сладкиш? — промълви изненадано Виктория и огледа внимателно плодовете, поръсени с трохи от тесто.

— Най-добрият прасковен сладкиш с трохи от тесто северно от Манчестър — обяви тържествено Ребърн. — Бих казал, че е единственото, което готвачката наистина умее.

Той сложи в чинията й голямо парче и Виктория го погледна със съмнение. Очевидно развеселен от израза на лицето й, той забучи вилицата в своето парче.

— Опитайте — подразни я и поднесе една праскова към устата й.

Виктория се поколеба за миг. Отново я обзе странното напрежение, което и имаше, и нямаше общо с тръпнещата горещина в областта на корема, причинена от погледа му. Ребърн се засмя и тя прие предизвикателството, като отвори уста.

По езика й потече канелен сироп, а когато захапа прасковата, усети сладкия й сок.

— О… — промърмори тя, докато дъвчеше. — Прекрасен е.

Сладкият вкус беше невероятно изкушаващ. Посегна към собствената си вилица, но Ребърн я хвана за китката.

— Не — каза тихо. — Аз ще го направя.

Погледът му се замъгли. Поднесе парче сладкиш към устата си и го взе бавно между зъбите по начин, от който дъхът й спря и който я накара да се изчерви като младо момиче. Като видя реакцията й, той се засмя доволно.

Това възбуди честолюбието й, прогони неловкостта и я изкуши да надмине неговото представление. Когато й подаде следващото парче сладкиш, тя го пое съвсем бавно между устните си и облиза сладко парчето праскова, преди да го захапе. Лицето на Ребърн се напрегна, а когато тя облиза трохичките в ъгъла на устата си, погледът му светна жадно. Пръстите му се сключиха около китката й. Стана й още по-топло и усети с нарастваща сила мазолите по дланта му, стягащия корсет и финия лен на бельото си.

— Ако продължавате така, сигурно няма да доядем прекрасния сладкиш на мисис Макдъглас — предупреди я той с подсъзнателна интензивност, който изобличи в лъжа небрежния му тон.

— Кой казва, че това е много лошо? — Гласът й се препъна веднъж дваж и прозвуча в собствените й уши висок и разтегнат.

— Аз със сигурност не.

Странното чувство се върна с пълна сила. В безпокойството се примеси нещо, което се усещаше почти като болка. Тя се отдръпна импулсивно и поднесе ръката на Ребърн към устата си. Задържа я там дълго, опряла върховете на пръстите му в устните си, сякаш вдишваше есенцията му, за да я екстрахира и разложи на съставните й части и най-после да открие какво в него беше толкова обезпокояващо. Притисна устни в дланта му, плъзна език по грапавата повърхност, отбеляза всяка гънка и всяка резка по кожата му и се наслади на острото му, накъсано дишане.

Безсмислено търсене. Това не беше нищо повече от плът безкрайно възбуждаща в безкомпромисната си твърдост, но отговорът, който й беше необходим, не беше там. Когато го пусна, той стисна ръката си в юмрук, сякаш искаше да съхрани целувката й.

— Врачките твърдят, че могат да разчитат бъдещето по линиите и гънките на дланта. — Виктория разтърси глава и направи опит да се усмихне. — Аз не разчетох нищо, освен че не носите толкова често ръкавици, както правят повечето джентълмени.

От другата страна на масата Ребърн се усмихна колкото развеселено, толкова и тъжно.

— Какво ли има за разчитане? Моята съдба остава скрита за подобни съмнителни науки. Учените казват, че си я нося в кръвта, а там никой не може да чете.

— Тайна след тайна. Като онези руски кукли, пъхнати една в друга. Сигурна съм, че дори мисис Пибоди има своите тъмни тайни, които остават скрити за нас.

Ребърн се намръщи леко.

— Браво на вас. Съумяхте да ме накажете за надменността.

— Което вероятно трябва да ми напомни, че моята не е на мястото си тук. — Виктория стана рязко и му обърна гръб. Чувстваше се зле и не искаше той да го забележи. Беше се осмелила да вярва, че тя и историята на живота й имат някакво значение за него. Ала откакто видя усмивката му, знаеше, че само си е въобразявала.

Тя отиде до един от прозорците, които гледаха навън, далече от колоните и балконите на Ребърн Корт. През собственото си отражение можа да различи скалистия склон и бялата ивица на входната алея, която се изкачваше към къщата откъм шосето. Луната светеше през перестите облаци и превръщаше парцалите на мъглата в непроницаема дантела. Местността изглеждаше пуста, невероятно мирна. Отдавна вече не беше толкова заплашителна, колкото изглеждаше по време на бурята. Ала интуицията я предупреждаваше, че предишната нощ, когато лудостта я носеше на крилете си, е била много по-сигурна, защото е приписала всичко на вятъра и дъжда.

Виктория се обърна отново към Ребърн. Той я наблюдаваше с неразгадаемо изражение над трепкащата светлина на свещите. Облегнат удобно на възглавниците, единият крак вдигнат към гърдите, другият опънат, а под опънатата на гърдите риза личаха силните мускули. Ако не беше видяла човешкия блясък зад високомерната маска, нямаше да издържи на ледения студ, който я заля. Но там имаше нещо — Тъга? Горчивина? Презрение към себе си? — и то разтвори студа в нищото.

Виктория пое шумно дъх и потисна треперенето си.

— Двама страхливи стари зайци, това сме ние, нали?

Ребърн стисна устни и поклати глава. Ала само след миг размисли и вдигна рамене.

— Възможно е. Винаги ли сте толкова пряма, скъпа? — Тонът му беше шеговит, но в дълбочините прозвънваше гняв. — Както изглежда, когато сте наблизо, не оставяте ненакърнени дори най-интимните, най-скъпите ми илюзии.

Виктория опъна устни в нещо като усмивка.

— Аз предпочитам да си отправям самообвинения, вместо да се самосъжалявам. Боя се, че съм склонна да се отнасям по същия начин и към другите. Снизходителността ми стана чужда… ако изобщо някога съм я притежавала.

— А прошката? — Изведнъж в погледа на Ребърн светна острота.

Виктория се постара да я пренебрегне.

— Нямам какво да прощавам. Ако кървя, то е, защото съм се порязала. — Погледна го право в очите и заключи: — Не се порязвам два пъти.

— Сигурно — промърмори той и лицето му омекна. — Сигурно не.

Надигна се, заобиколи масата и спря пред нея. Виктория изправи гръб и вдигна глава, за да го погледне в очите. Линиите на челото и гънките по бузите бяха засенчени и го правеха да изглежда по-възрастен. По-възрастен и по-тъжен. Както шокирано установи, една част от тъгата му беше свързана с нея.

Той го разбра заедно с нея. Да бъде отпращана и манипулирана, да гледат на нея като даденост, да и се възхищават и да я желаят — тя беше свикнала с всичко това, с безличните реакции на начина, по който се представяше пред света. Ала в погледа на Ребърн нямаше нищо безлично. Той проникваше в нея, в най-тайните кътчета на сърцето й и онова, което виждаше там, го вълнуваше и трогваше. Това беше най-лошото. Виктория никога не се беше чувствала толкова гола и не искаше никога вече да се чувства така — най-вече пред надменния херцог Ребърн.

Той посегна към нея, хвана я за лакътя, но тя се отдръпна и извърна глава.

— Не искам ничие съжаление — изсъска вбесено. — И най-вече вашето.

Той сложи ръка на талията й и я притегли към себе си. За да се освободи, трябваше да се бори с него. Не го направи, защото той улови с другата ръка брадичката й и вдигна главата й, за да го погледне. Лицето му изразяваше такава сила, че тя усети болка и съпротивата й угасна. Ако в очите му имаше дори полъх от подигравка, укор или снизходителност, щеше да се изсмее студено и да му обърне гръб. Но там се четеше само тихата тъга, на която нямаше какво да противопостави. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Присъствието му я опияняваше и я правеше слаба и безволна.

— Погледнете ме и ми кажете, че нямате нужда никой да ви съжалява — изрече твърдо той. — Аз не ви съжалявам. Твърде високо ви ценя, за да ви предлагам съжаление. Но доброжелателност, приветливост, привързаност — кажете ми, че не се нуждаете от тях.

— Не мога — пошепна Виктория. Защо не можеше да лъже този мъж, както лъжеше всички други? Защо не можеше просто да му обърне гръб? Вероятно защото днес следобед беше видяла в недостроената къща твърде много от него. Но каквото и да беше, тя нямаше сили да се откъсне от него. — Не разбирам какво става.

Крива, болезнена усмивка пробяга по лицето му.

— Небето да ни пази от заслужената награда.

Той сведе глава и Виктория се извърна, защото знаеше какво ще последва.

— Целуни ме, по дяволите — изрева той и я стисна здраво.

Виктория отново направи опит да се откъсне от него. Имаше чувството, че някой е разголил мозъка й и е подкопал стените, докато тя е охранявала портите. Не можеше да понесе той да я докосва, не и докато всичко се въртеше около нея.

— Дайте ми една минута… или половин минута! — изплака тя. Малко време, за да запуши дупките в отбранителната линия и да събере защитните си сили. Ала когато устните им се срещнаха, молбата й заглъхна. Целувката на Ребърн й отне дъха и съпротивата й се стопи. Тъмната горещина във вътрешността й потече като разтопено сребро, опърли всеки нерв и разтвори всяка кост. Цялото й същество се устреми към него в чисто блаженство. Езикът му помилва зъбите й и тя се отвори, за да го приеме. Беше готова за него.

Милувките на устата му и ръцете й, вкопчени в жилетката му, бяха в такт с биенето на сърцето й. Тя се опита да се отдаде на желанието и да забрави всичко друго, но всяка ласка я задържаше в настоящето — и в съзнанието, че мъжът, който я държи в обятията си, не е кой да е, а Ребърн. Тъмният, опасен Ребърн. Целувките, ласките, желанието му — всичко я водеше към еуфория. Но още докато се наслаждаваше на вкуса му и го запечатваше в спомените си, към тази еуфория се примеси горчивина, дори отчаяние. И мъчителна празнота.

Когато се отделиха един от друг, от гърлото й се изтръгна вик. Полустон, полуплач. За момент остана неподвижна. Потресът беше толкова силен, че не бе способна да се помръдне. Бореше се с чувствата, които толкова отдавна бе захвърлила на бунището, че почти ги бе забравила. Тихото отчаяние на самотата, превърнала се в навик: с него живееше, с него можеше да се справи. Но не и с много по-личната болка да знае, че тя е тук, а Ребърн е оттатък, от другата страна на моста.

— Никога повече не го правете — пошепна най-сетне тя. Гласът й беше твърд и спокоен. Искаше й се да може да каже същото и за себе си.

— И защо не? — Тонът му беше делови. Изражението на лицето му също.

Виктория стисна устни.

— Защото продадох тялото си, но нищо повече.

— Аз не вземам нищо, което не ми давате доброволно.

Ръцете му се плъзнаха по гърба й и започнаха бързо да разкопчават копчетата на роклята. Той мушна ръце под меката материя, дръпна два пъти и свали първата фуста. Само след миг кринолинът се свлече в краката й.

— Непременно ли трябва да свалите първо него? — попита тя и напразно се постара да придаде на гласа си лекотата, която изпитваше само до преди две минути.

Ребърн вдигна вежди, но отговори спокойно:

— Да, защото най-много ми пречи. — Ръцете му обхванаха дупето й и той я привлече към себе си, като леко я повдигна. Лицето му остана сериозно и напрегнато и тя разбра, че не е успяла да насочи мислите му в друга посока, все едно с какво се занимаваха ръцете му. Може би трябваше да опита другояче.

— Стъпила съм на кринолина си.

Ребърн не удостои забележката с отговор. Просто я вдигна и я завъртя. Не я пусна веднага на пода, а в продължение на един дълъг миг я задържа притисната до гърдите си, докато претърсваше лицето и с непроницаем поглед. Виктория усети как мускулите на ръцете му се стегнаха. Усети силата, скрита в мъжкото тяло, и огромната енергия, която дебнеше под кожата. И жаждата му да я има. Тази жажда беше скрита в тъмния поглед, в опънатата брадичка, в твърдостта на ерекцията му. Дъхът й се ускори. Отметна глава назад, за да го подкани да я целуне, но той поклати глава и я пусна на пода.

— Скоро.

В тази дума имаше толкова обещания, че я побиха тръпки. Сложил ръка на талията й, той я отведе до масата.

— Седнете.

Виктория се поколеба, после се отпусна на възглавниците. Вместо да седне насреща й, Ребърн нареди няколко възглавници до нея, съблече жилетката и седна. Лицето му беше затворено, очите не издаваха нищо. Но за каквото и да мислеше, Виктория имаше чувството, че разговорът им още не е свършил, и представата, че трябва да го продължи, я изпълваше колкото със страх, толкова и с облекчение. Последното беше крайно обезпокоително.

— Сладкишът ще изстине — промълви тя, когато мълчанието стана непоносимо.

Ребърн сложи капака на платото и го бутна отново в ъгъла до печката. После предпазливо повдигна брадичката й с палец и показалец и тя повярва, че иска отново да я целуне, но той обърна лицето й настрани. След миг усети ръцете му в косите си. Беше тръгнал на лов за фуркети.

Много скоро хлабавият кок на тила й се разпадна и русите къдрици покриха раменете й. Когато Ребърн среса косата й с пръсти и измъкна последния, дълбоко скрит фуркет, тя се разтрепери.

— С този акт прогоних завинаги старата мома и освободих жената — обяви глухо той. Помилва разпуснатата коса и сложи ръка на тила й.

— Аз не съм жена.

— О, да, жена сте. Безогледна при това. Чувствена жена, която е отхвърлила принудите на обикновеното съществуване и посяга към зрелия, сладък плод на живота. — Пръстите му се заровиха в косата й.

— Какви са тези клишета? Мислех си, че това е под достойнството ви. — Виктория вложи в гласа си цялата острота, на която беше способна в този миг.

— Клишетата съществуват, защото точно улучват целта и са полезни. — Той я привлече към себе си. В седнало положение главата й беше много по-ниско от неговата и трябваше да повдигне брадичката й. Задната част на главата й се опря на рамото му и той я обърна леко, за да вижда лицето му.

— Така е много по-добре — установи той след дълъг, критичен оглед. — Може да сте гола, но когато косата ви не е разпусната, имам чувството, че сте стегната в броня и носите черна рокля.

Броня ли? Какво броня? Виктория се чувстваше гола още преди да е свалила една единствена дреха. Достатъчно беше Ребърн да я погледне с жадните си очи, да каже няколко думи… и тя заставаше гола пред него. Но не посмя да му каже какво изпитваше. Би било твърде голямо признание.

Той се наведе съвсем бавно към нея, за да се наслади на радостното й очакване. Първо дъхът му стопли бузите й, после устните докоснаха кожата толкова нежно, че едва се усети. Но достатъчно, за да й отнеме дъха. Когато целувката се задълбочи, Виктория изпита чувството, че светът изчезва и двамата остават сами в безкрайна празнота.

Когато той се отдели от нея, тя отвори очи и видя, че погледът му е впит в лицето й, а между веждите се е образувала дълбока бръчка. Без да я изпуска от очи, той вдигна полата й и разкри дългите крака в яркочервени чорапи. Попипа коленете и дантелените ластици, които държаха чорапите. Въпреки че очите му останаха сериозни, по устните пробяга усмивка.

— Наистина са ужасни.

— Корсетът е още по-ужасен — отговори тя. — Иначе нямаше да се ядосам толкова.

Ребърн наклони глава.

— Не мога да ви върна корсета. За известно време онова огромно, грозно съоръжение ще остане под ключ. Но утре червените чорапи и корсет ще изчезнат. Това ще ви умилостиви ли?

— Мисля, че да.

Ръката му намери отвора на бельото й и тя спря да диша. Пръстите му се плъзнаха навътре и помилваха бедрото.

Желанието стана мъчително, поиска удовлетворение, освобождаване. Тя притисна бедро към дланта му, хвана го за коленете и се облегна на ръката му. Но той не се помръдна. Тя вдигна ръце, за да привлече лицето му към своето.

— Сега — пошепнаха устните й до неговите.

Той завладя устата й, но не раздвижи ръката си. Тя се притисна още по-силно към него, но той пак не реагира.

— Защо? — попита тя до устата му, неспособна да потисне умолителния тон.

Той захапа с наслада долната й устна и тя простена. Отговори й с въпрос:

— Искате ли ме?

— Да — извика тя, без да се колебае.

— Не искам да знам дали искате да направя това. Искам да знам дали ме желаете. Мен.

Макар че тялото й се бунтуваше и всеки нерв тръпнеше в очакване, тя се застави да спре.

— Нима това е важно за вас? — извика гневно. Ребърн остана все така неподвижен. — Никога не съм обещавала подобно нещо. Как да искам точно вас и никого другиго? Аз почти не ви познавам, а вие ме питате дали ви искам!

Какво право имаше да иска нещо друго освен физическо удоволствие!

— Да.

— Аз… — Беше готова да каже „не“ но се въздържа. Само поклати глава. — Аз… не знам.

Това беше истината. Тя се разкъсваше между радост и страх, между глада за сливане и желанието за добре опакована изолация, където не проникваше нищо, където никой не можеше да й причини болка. Но тялото й не познаваше такива съмнения. В него бушуваше желание.

— Права сте, не би трябвало да ме е грижа — призна тихо Ребърн. — Нямам право да искам това. Въпреки това трябва да знам.

Докато той целуваше чувствителното място зад ухото й и треперенето й се засилваше, тя отчаяно търсеше отговор.

— Нямаше да се съглася със сделката, ако представата да ви се отдам не беше поне поносима. Трябва ли пак да ви напомня, че продадох само тялото си?

— Това ли е единствената утеха, която предлагате? — попита той, заровил глава в свивката на шията й, и топлият му дъх изпрати тръпки по цялото й тяло.

Виктория преглътна мъчително.

— Да. Единствената.

Той въздъхна, вдигна глава и улови устните й. Пръстите му най-сетне намериха отвора между краката й и се мушнаха вътре в същия миг, когато езикът му нахлу в устата и. Виктория извика от наслада и се задвижи в ритъма на ръката и езика му. В тялото й се събуди нова горещина, докато Ребърн я тласкаше все по-надалеч и я увличаше със себе си. Тя усещаше всяко отделно косъмче от брадичката му да драска бузите й, всяко мускулно влакно по ръката му, всяка нотка на аромата му, тъмен и изкусителен като самия мъж. Възелът в средата на тялото й се стегна още повече, докато повярва, че ей сега ще се пръсне. Ребърн спря за миг, после промени ритъма и я подгони по ръба на пропастта, докато огънят прииждаше на вълни и достигаше до всеки нерв на тялото й. Тя се устреми с всички сили срещу стегнатия си корсет и отметна глава назад, докато ушите й бучаха и едва доловиха собствения й задавен вик.

След дълго, дълго време вълните се уталожиха и я оставиха празна и изцедена. Ребърн спря да я милва и я притисна силно до себе си. Виктория изохка, затвори очи и облегна глава на рамото му. Беше прекрасно да се облегне на някого. Издайнически прекрасно. Не специално на Ребърн, каза си настойчиво тя, просто на някого. На топло тяло без лице, с което можеше да се самозабрави за няколко мига…

Много скоро обаче Ребърн стана и я издърпа да се изправи. Реалността се върна с всичките й съмнения. Какво я бе тласнало да подпише този безумен договор? Сложи ръце зад гърба си и започна да разкопчава роклята.

Какво си бе въобразила и защо продължаваше напред?