Войната на паяците

1.

От трансмитера се изстреля стометров остър пламък, последван от буря светлосини, почти прозрачни лъчи, които като опипващи пръсти от светлина на големи противосамолетни прожектори се плъзнаха във въздуха и по покрива на халето.

Където се натъкнеха на съпротива, унищожаваха я. Нямаше експлозия, нямаше пламъци, нямаше топящо се желязо, синята светлина превръщаше безшумно в прах всичко, до което се докоснеше. Тук и там изскачаха искри, щом като зловещото сияние прерязваше проводник или предизвикваше късо съединение, а само преди минутки поредица от тежки експлозии бе разтърсила огромното хале, когато в синьото сияние бе навлязла и бе разрушена цяла ескадрила сребристи летящи чинии. Задната третина от огромното хале беше в пламъци и на някои места аленееха металният под и стените. От този момент нататък никакви планери не се осмеляваха да навлязат в огромния железен купол. Въпреки това битката ставаше все по-ожесточена.

С крайчеца на окото си Хартман забеляза сянка, хвърли се настрана и още по време на полета си видя как Кайл се обърна и сграбчи един морон, който се бе появил зад някакъв отломък и искаше да се нахвърли върху него и Нет. Воинът насекомо удари със страшните си нокти Кайл и му причини обилно кървяща рана на рамото. Въпреки това Кайл сграбчи огромната твар, стисна я за секунда с неумолима сила и съпротивата на морона се стопи. За миг мравката войн остана като замаяна, после се обърна и отново се хвърли в битката, макар и вече на страната на другите — като машина, която е препрограмирана и сега се обръща срещу легитимния си господар. През последните минути Хартман бе виждал тази картина стотици пъти и въпреки това все още го плашеше като първия път.

„Всичко ли е наред?“ Кайл се обърна изцяло към него и Хартман кимна автоматично. Раната, която моронът бе нанесъл на мегабоеца, стигаше до костта и би убила нормален човек на място. Но не и Кайл. Пред очите на Хартман спря само преди миг обилно струящата кръв и разкъсаното месо започна да се възстановява — като във филм, който се върти обратно. Хартман вече не знаеше колко пъти е бил улучван Кайл. Два или три пъти мегабоецът се бе хвърлял пред него и Нет, за да ги предпази, и бе поемал с тялото си изстрелите, предназначени за тях. И също толкова често бе атакуван от две или три мравки, които, изглежда, виждаха в тъмнокосия, строен млад мъж най-опасния си противник и се опитваха да го елиминират, преди да пусне в действие чудовищната си сила и да ги превърне във врагове на самите себе си. Никоя от тях не успя.

Хартман кимна в отговор на Кайл и отказа да поеме протегнатата му ръка, когато отново се изправяше. Погледът му потърси Нет. Пустинничката стоеше до него, но имаше съвсем изтощен вид. От якето й висяха парцали, лицето и ръцете й бяха облени в кръв и дишаше тежко и неравномерно. Господарите на Черната крепост хвърляха в битката все повече и повече бойци, за да отблъснат настъпващите нападатели, но сякаш се опитваха да гасят огън с масло. Всеки морон, когото Кайл докоснеше, изведнъж променяше начина си на мислене и се изправяше срещу собствените си братя. Същото ставаше с всяка мравка, която се допреше до променените си братя. Ако Хартман имаше време да помисли, щеше да разбере, че това е математическа прогресия. Мигове оставаха до момента, когато противниците им вече не ще можеха да хвърлят толкова бойци в битката, колкото в същото време преминаваха на страната на Кайл. Между сините ивици светлина, които все още излизаха от пръстена на трансмитера, блесваха непрекъснато ослепителните светкавици на лазерните оръдия.

— Какво е това? — дишайки тежко Хартман посочи трансмитера.

Погледът на Кайл проследи жеста му.

— Не знам — каза той. — Гласът му прозвуча угрижено, макар че направи усилие да прикрие чувствата си.

Хартман понечи да попита още нещо, но в същия миг нещо експлодира близо до тях. Нет и той инстинктивно се наведоха, когато над тях се изсипа градушка от нагорещени до бяло отломки. Кайл използва момента просто да ги сграбчи и грубо да ги дръпне. Приближаваха се на зигзаг към строя на атакуващите морони. Настъплението им започна да секва, защото сега защитниците хвърляха в битката толкова много мравки, че прииждащите отзад просто тласкаха пред себе си намиращите се на най-предната линия бойци. Непрекъснато припламваха големите лазерни оръдия отляво и отдясно на трансмитера и прогаряха алени ями в сражаващите се маси, но празнините се затваряха също така бързо, както се и появяваха. Това бе битка, която се водеше по-стремително и ожесточено от всичко, което Хартман би могъл да си представи.

— Накъде?

Кайл бе спрял за момент и се огледаше на всички страни. Не отговори на въпроса на Хартман, но изразът на лицето му показваше ясно, че търси нещо точно определено. Накрая вдигна ръка и посочи мястото, на което Хартман и при най-добро желание не можеше да види нищо друго, освен хиляди морони, по-голямата част от които се биеха едни с други с голи ръце. Мегабоецът продължи да върви, а Хартман и Нет го следваха.

Хартман поглеждаше все по-нервно нагоре, докато се приближаваха до трансмитерния блок. От огромния метален пръстен вече не изскачаха пламъци, но синьото сияние, изглежда, беше станало по-интензивно. Повечето светлинни лъчи се разпадаха и угасваха, преди да достигнат пода или тавана, но някои от тях попадаха в целта и Хартман видя, че толкова безобидната на пръв поглед синя светлина прорязваше без усилие дебелата един метър стомана. На покрива на халето вече се бяха появили десетки дупки с различна големина и в зловещия зелен сумрак, който изпълваше вътрешността на Черната крепост, проникваха ярките лъчи на полярното слънце и снежните вихри. Каквото и да се бе случило, Хартман изведнъж разбра, че цялото хале ще се сгромоляса, ако мороните не успеят да овладеят контрола над трансмитера.

Стигнаха до един от високите колкото къща, причудливо оформени машинни блокове, които покриваха пода на огромното хале. Кайл даде знак на Хартман и Нет да останат отзад и започна колкото бързо, толкова и сръчно да се катери по предната част на машината, но нито Хартман, нито пустинничката мислеха да му се подчинят. Закатериха се подире му, не дори и наполовина елегантно като него, но също толкова бързо. Оттук нататък Кайл не се и опитваше да ги накара да се върнат, но се катереше малко по-бавно, за да могат да го настигнат.

Изведнъж Нет изкрещя. Хартман обърна уплашено глава и видя, че един от сините светещи лъчи бе насочен към тях. Парализирани от ужас, те наблюдаваха как зловещата светлина докосна машината и поглади стоманата непосредствено над тях. Той очакваше трус или гореща вълна, която да се стовари върху тях, но не се случи нищо такова. Където странното сияние допреше метала, стоманата просто изчезваше. По повърхността на машината оставаше само зееща цепнатина, чиито ръбове бяха толкова гладки, сякаш бяха изрязани с прецизен инструмент.

Потокът смъртоносна светлина угасна така внезапно, както бе и пламнал и Кайл даде знак да продължат да се изкачват. След малко стигнаха до горната страна на машината. С мощно движение Кайл се метна отгоре, изтегли първо Нет, а после и Хартман и падна на колене. За първи път, откакто беше започнала странната битка, свали пушката от рамото си и сложи предпазителя. Хартман и Нет сториха същото.

От високата си позиция можеха да видят голяма част от халето. И изведнъж Хартман разбра откъде идват почти неизчерпаемите подкрепления на мороните.

Създадената от нищо армия на Кайл бе завзела почти половината от Черната крепост и продължаваше да напредва, но откъм задната страна на халето се хвърляха все повече и повече морони — насекоми воини, които в истинския смисъл на думата изникваха от Нищото, защото зад огромния блок на водещия към звездите трансмитер се издигаше почти безкрайна редица от малки уреди — триметрови блещукащи пръстени от метал, които изсипваха хиляди и хиляди мравки.

Хартман вдигна пушката си и се прицели в един от пръстените, но Кайл натисна оръжието му надолу и енергично поклати глава. Не каза нищо, но посочи едно от големите лазерни оръдия близо до тях, което бълваше непрекъсната поредица от ярки светкавици и на Хартман му стана ясно. Но не разбираше защо въобще се бяха изкачили тук.

„Там!“, Кайл посочи една точка, може би на четирийсет или петдесет метра от тях. „Ето ги. Поне единият от тях.“

Хартман не можеше да различи нищо друго, освен почти безкрайния брой лъскави черни тела с по шест крайника, но Кайл бе се изправил отново на крака и тичаше наведен към отсрещния край на машинния блок, където стръмно надолу се спускаше тясна стълба без парапет. Жестикулирайки разпалено, даде знак на Хартман и Нет да слизат, после внезапно вдигна пушката си и даде три бързи последователни изстрела към лазерното оръдие, което преди бе показал на Хартман. Оръдието избухна в ярко огнено кълбо. Почти веднага второ лазерно оръдие отвърна на огъня, но Кайл вече беше отминал пет-шест стъпала надолу и бе на сигурно място. Мощният машинен блок се разтърси от ударите на ярките светкавици и Хартман почувства как го забърсва вълна от задавяща горещина, но огромният им предпазен щит издържа. Стигнаха невредими до края на стълбата.

И тук битката бушуваше с неотслабваща сила. Кайл повали двама-трима морони, които след кратък миг на замаяност отново се изправиха и сега се биеха на негова страна. В първоначалния момент Хартман и Нет също трябваше ожесточено да се отбраняват, докато в непосредствената им близост настъпи странната промяна у всички мравки.

„Натам!“, каза Кайл, дишайки тежко. Сочеше наляво. „Бързо!“

Продължи да тича така стремително, че с мъка го следваха. За момент боят около тях спря, но те почти не помръднаха от мястото си. След няколко минути Хартман видя защо бе станало така. Пред тях се бе образувал кръг от десетки, може би хиляди морони, които безмълвно и явно парализирани от ужас наблюдаваха нещо, което Хартман не можеше да различи. Кайл трябваше почти насила да избута насекомите воини настрана, за да проправи път на себе си и на двамата си придружители.

Мороните образуваха кръг с диаметър петнайсет или двайсет метра около голямо, тъмно Нещо, което лежеше на пода в огромна кървава локва. Хартман видя, че тук е бушувала ожесточена битка. Подът беше покрит от десетки мъртви морони, някои от които — направо разкъсани на парчета. Едва когато Кайл се прехвърли със скок над тези странни фигури, Хартман разбра какво лежеше на пода.

Плъх. Един от мутиралите гигантски плъхове, стотина от които бяха взели със себе си.

Хартман се спря уплашено, още веднъж се огледа и видя десетки от гигантските гризачи, които в по-голямата си част бяха мъртви или така тежко ранени, че нямаше да оживеят. Някои от тях и в смъртта си бяха впили зъби в мравките, които бяха ги убили, но повечето, изглежда, се бяха нахвърлили върху безформената сянка, над която сега се беше надвесил Кайл. Хартман продължи да върви колебливо и отново се спря. Все още не можеше да разбере какво е това, което плъховете бяха убили. Макар и да беше на по-малко от пет метра от него, виждаше само неопределени сенки и контури, сякаш погледът му се плъзва като ръка по гладка като огледало повърхност. Усещаше някакъв вселяващ страх дискомфорт.

Бърз поглед встрани му показа, че същото става и с Нет. И тя се бе втренчила в Нещото, до което стоеше Кайл, а изразът на лицето й се колебаеше между отвращение и силен страх. Какво ли, за Бога, бе това?

Накрая Хартман преодоля отвращението си и с три-четири крачки отиде при Кайл. Наведе се ужасен над онова, което лежеше на пода пред мегабоеца. Просто да полудееш — на практика стоеше пред зловещото Нещо, но все още не можеше истински да го проумее. Пред Нещото лежеше мъртъв плъх. Гръбнакът му бе прекършен и тялото му бе покрито с десетина рани, само погледът от които накара стомахът на Хартман да се обърне. Ноктите и дългите почти колкото пръст кучешки зъби на плъха бяха забити в тялото на врага му и очите на Хартман не пропуснаха нито един, дори незначителен детайл от трупа на плъха, но не и на съществото, което беше убил!

— Какво… какво е това? — мърмореше той безпомощно. Вдигна очи и погледна Кайл, но в първия миг не видя по лицето му нищо друго, освен объркване и безпомощност. Мина секунда, докато мегабоецът забележи, че Хартман е казал нещо.

— Това е един от тях — каза той.

— От тях? — повтори Хартман. Изведнъж се стресна. — Имате предвид… един от…

— … от Господарите на Черната крепост — прекъсна го Кайл. Лицето му помръкна. — Спипали са го. Но другият е избягал.

— Другият?

— Винаги са по двама — рече Кайл. Стисна устни и удари с юмрук лявата си длан. — По дяволите! Това не биваше да се случва. Ако той се измъкне, всичко е било напразно!

Изведнъж се сепна и започна да жестикулира и да дава заповеди на мороните така диво и нервно, както Хартман никога преди не бе го виждал. Досега бе вярвал, че наистина не съществува нещо, което може да смути спокойствието на мегабоеца. Но е било заблуда.

Сред мороните настъпи раздвижване. Мравките бойци трескаво се втурнаха оттам. И макар по каменните им лица да не се забелязваше и най-малко вълнение, Хартман знаеше, че се радват да се махнат от това страховито същество.

Почти против волята си той се обърна отново и пак опита да идентифицира безформената маса пред краката си. Изглеждаше, че съществото и в смъртта си помръдва, макар Хартман да беше наясно, че е напълно неподвижно. Имаше беглото впечатление за огромни, многократно сегментирани пипала и филигранни1 крайници, за покрит с броня мощен корпус, който не приличаше на нищо, което някога бе виждал.

Ужасен, Хартман отстъпи крачка назад и отново се уплаши, когато кракът му се блъсна в трупа на плъха. „Как тъй плъхове?“, промърмори той.

Не очакваше отговор, но Кайл отговори:

— Би трябвало да го знаете по-добре от мен, Хартман. Вие бяхте тези, които отглеждаха тези животни — с единствената цел да унищожат мороните.

Хартман бе объркан. Мислеше си, че укорният тон в гласа на Кайл не е само въображаем.

— Те бяха единствените, които можеха да го сторят — продължи мегабоецът. Сега гласът му звучеше отново сдържано, почти наставнически. — Те чувстват нашата близост, както ние тяхната. А вие и мъжете ви не бихте имали никакъв шанс да се доближите дори и на миля до тях. Но аз знаех, че те няма да категоризират тези животни като опасни.

— Изглежда сметката ви е излязла вярна — каза Хартман.

Кайл поклати глава:

— За съжаление не напълно — рече той. — Трябва да заловим другия. Ако разруши трансмитера, всичко е било напразно.

Хартман вирна глава и загледа с присвити очи нагоре към огромния метален пръстен, който все още бълваше синкав огън. Заблуждаваше ли се или блеете — нето наистина бе поотслабнало?

— Не знам какво още има за разрушаване — промърмори той.

— Ще издържи — каза Кайл и повдигна рамене. — Енергията беше мощна, но мрежата е достатъчно голяма. Временно прекъсване, нищо повече.

— Енергия? Каква енергия?

— Ще ти обясня по-късно — каза Кайл. — Трябва да намерим другия и да го елиминираме. — Той даде с ръка знак на Нет и Хартман да го следват и се затича.