Войната на паяците

8.

Нищо не бе се променило, откакто Черити бе тук за последен път. Помещението все още бе в напълно опустошеното състояние, до което го бе довело нападението на джеърдите. Кушетките бяха преобърнати, чаршафите и възглавниците — накъсани на парцали, контролиращите уреди върху конзолите бяха разбити, а големите прозорци с едностранни огледални стъкла на страничните стени — изпочупени. Черити не можеше да си спомни само за трите редици тесни нарове. Кушетките бяха също така непокътнати, както и фигурите, които лежаха на тях.

— Не бързайте да се радвате, капитан Леърд — каза Стоун, който очевидно погрешно разбра мълчанието й. — Малцина от тях ще се събудят някога. А дори и да се събудят, ще бъдат душевен и телесен брак. Джеърдите не са пощадили тези хора напразно.

— Не мисля за себе си като за духовен брак — каза Черити обидено.

— Вашият случай беше друг — отговори Стоун. — Контролиращият ви компютър показваше нарушена алфа-вълна. Беше грешка на уреда, а не във вашия мозък.

Харис обърна очи като кривоглед и започна да се заяжда.

— Д-дд-да — заговори той със запъване. — В-ввече о-отно-во сс-се ччув-ствам ч-чуд-десно.

Скудър се засмя, докато по лицето на Стоун се появи явен израз на раздразнение.

— Оставете тези глупости! — каза той остро. — Нямаме време за такива щуротии.

Черити признаваше, че Стоун бе прав, въпреки това се усмихна любезно на Харис, преди да се наведе над спящите фигури.

Скудър, Стоун, Харис и тя не бяха единствените посетители тук долу. Между лежащите се движеха мършавите, четириръки фигури на джеърдите, някои привидно безцелно, други с малки, сложни на вид уреди, с които от време на време се навеждаха над спящите или вършеха нещо при някой от малките реанимационни компютри. Картината изпълваше Черити с погнуса, срещу която не можеше да се бори. Стоун й бе обяснил какво вършат те тук — преглеждаха спящата армия на Хартман, за да събудят евентуално някой и друг боец. Всичко у Черити се надигаше срещу тази картина. Просто й се виждаше неискрено, че същите създания, които бяха завладели и опустошили родния й свят и бяха изтрили деветдесет процента от нейния народ, сега се бяха загрижили за душевното и телесното здраве на малцината оцелели. И дори и да си казваше, че мравките пред нея само изглеждаха като морони, но отдавна вече не бяха такива, това не промени нищо в чувствата й.

Като всеки друг човек Черити никога не бе разбирала истински същността на джеърдите. Тя винаги се бе побоявала мъничко от тях, но след връщането й на Земята изпитваше дълбоко вкоренен страх. Сякаш изведнъж разбра, че страхът й има основание.

Без да удостои Стоун с нито един поглед, отдалечи се от мястото си и пристъпи към една от кушетките. От другата страна на тесния нар стоеше една мравка и се занимаваше с базата данни на наблюдаващия компютър. Черити я удостои с бегъл поглед и после погледна надолу към спящата фигура пред себе си. Бе млада жена с тъмна, по военному късо подстригана коса и лице, което сигурно щеше да е красиво, ако нямаше цвета на мъртва кожа и ако не беше изражението на ужас и болка, което се бе запечатало в чертите му. Съвсем неочаквано се върна споменът й. Изведнъж Черити видя подобно, почти детско лице, което се бе притиснало ужасено към стъклото, уста, която непрестанно крещеше името й и я молеше за помощ.

С повелителен жест се обърна към морона от другата страна на леглото.

— Какво става с тази жена?

Мравката я погледна и отговори с поредица от писукащи звуци, а Стоун зад нея каза:

— Той не притежава преводен компютър. Но доколкото разбрах, мозъкът й е повреден. Той не вярва, че ще може отново да я събуди.

— Но тя е жива! — каза Черити с поглед към светещите контролни уреди до леглото.

Стоун смръщи чело.

— Ако това може да се нарече живот — каза той мрачно. — Може би е по-добре за нея, ако просто изключат това нещо.

Черити се обърна и го изгледа с мятащи мълнии очи, но очакваният гневен изблик не последва. След няколко секунди, сякаш бе прочел мислите й, Стоун каза:

— Не аз съм построил това съоръжение, капитан Леърд. Не аз съм убедил тези млади хора да участват в тази лудост.

Черити го погледна втренчено, после безмълвно се обърна на токовете си и бързо излезе от помещението. Скудър и Харис я последваха, докато Стоун остана при морона и жестикулирайки с двете си ръце, започна разговор с него.

Черити се спря едва когато стигна почти до асансьора. Чувстваше се объркана. Мислите й прескачаха.

— Какво става с тебе? — попита Скудър, когато я настигна. Той дишаше тежко. Последните метри бе тичал, за да я догони.

— Нищо — отговори Черити и поиска да се обърне и да влезе в асансьора, но Скудър я хвана за ръката и я задържа.

— Не ме лъжи! — каза той. — Нещо с тебе не е наред. Още от снощи!

Споменът за миналата вечер още повече влоши настроението на Черити. Бяха разговаряли още дълго със Стоун и Киас, а след това бяха опитали да говорят и с Гурк. Черити не бе забравила какво бе казал той за излезлия от контрол трансмитер на Северния полюс — и онова, което накрая Скудър и тя видяха със собствените си очи. Но джуджето бе станало необичайно мълчаливо и отминаваше всичките й въпроси с лаконичната бележка, че джеърдите били овладели проблема. После се бе измъкнал под някакъв предлог. Оттогава не бяха го виждали. По някакъв странен начин Черити почти се радваше на това.

Макар че Скудър и Черити бяха упоени за повече от шестнайсет часа, бяха много уморени. След усилията през изминалите седмици телата им се нуждаеха от нещо много повече от предизвикания по изкуствен начин сън и скоро се оттеглиха, за да поприказват още малко. Скудър се стараеше много. Бе по-обаятелен от когато и да било по-рано, но въпреки че междувременно си бе изяснила истинските чувства към индианеца, бе се държала твърде нелюбезно. С нежно усилие се освободи от хватката на Скудър, влезе в асансьора и протегна ръка към бутона на командното ниво, но все още не го натискаше.

— Аз… не знам какво става с мене — каза тя, без да поглежда Скудър. Тя поклати безпомощно глава. — Чувствам се така… странно. Някак си… недействително.

Скудър я погледна въпросително.

— Сама не мога да го обясня — каза Черити, — но имам чувството, че тук нещо не е наред. Тя посочи с жест мястото, откъдето бяха дошли. — Не мога да се закълна, но съм почти сигурна, че последния път всичките тези хора ги нямаше.

— Съоръжението е твърде голямо — каза Скудър. — Може би просто в тази стая са докарали полубезнадеждните случаи.

Макар това обяснение да звучеше убедително, не можеше да бъде истина. Черити се почувства, сякаш е хваната в някой от онези сънища, в които човек точно знае, че сънува, но от които не може да се събуди.

Харис стигна последен до асансьора. Вратите се затвориха и асансьорът започна почти безшумно да се плъзга нагоре. Не проговориха нито дума, докато кабината пристигна и слязоха.

Черити поиска веднага да отиде в квартирата си, но Скудър отново я задържа с недотам нежно движение.

Той посочи вляво надолу по коридора.

— Какво още има? — попита тя раздразнена.

— Искам нещо да ти покажа, в случай че ценното ти време позволява — каза той с възбуден тон.

Тя кимна безмълвно и го последва. Харис също ги следваше, макар че нито Черити, нито Скудър го бяха накарали да ги придружи. През други два коридора и по къса метална стълба стигнаха до помещение, което някога трябва да е служело за склад. Онова, което бе останало от склада, бе натрупано на безреден куп, който стигаше до тавана и изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срути. Пред купчината имаше близо десетина ниски метални нарове, които наподобяваха онези, които бяха видели долу в камерите за дълбок сън.

Черити стоеше като парализирана и с ококорени от ужас очи гледаше шестте голи фигури, които бяха проснати на тези нарове. Бяха четирима мъже и две жени. Макар че не бяха облечени, лицата им не можеха да се разпознаят, защото бяха скрити зад шлемове със заплашителен вид, които някой бе нахлузил на главите им. Повече от десетина мравки пъргаво се суетяха насам-натам между кушетките.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Черити объркана. С няколко бързи крачки се приближи до една от кушетките и пак спря.

Картината бе странна и същевременно ужасяваща. Мъжът лежеше неподвижен на кушетката, само леко привързан, за да не се размърда по време на съня или да извади някоя от иглите, които бяха пъхнати във вените му. Върху лицето му бе легнало нещо гърбаво с дълги криви крака, които се увиваха около шията, тила и слепите очи. Съществото изглеждаше като гигантски вкаменен паяк.

Черити протегна ръка към това злокобно нещо, но не се осмели да го докосне. Вместо това се обърна и сграбчи първата мравка, която можа да достигне.

— Какво става тук? — обърна се тя заповеднически към джеърда. — Какво означава това? Какво става с тези хора?

Втренченият поглед на насекомото подсказа на Черити, че изобщо не разбира значението на думите й. Ядно освободи мравката, обърна се отново към неподвижната фигура на кушетката, сякаш искаше да свали страшната предпазна маска от лицето. Но изведнъж една тънка, бронирана хитинова ръка я улови за подлакътницата и с челична сила я върна назад. Същевременно един мъркащ компютърен глас каза:

— Не бива да правите това, капитан Леърд. Да оставим настрана факта, че можете да нараните мъжа, може да се отрази негативно и на душевната му стабилност.

Черити ядосано втренчи поглед в ръката на Киас и джеърдът я разбра и почти нервно дръпна пръстите си. Едва тогава тя се обърна и погледна мравката в лицето. Киас очевидно през цялото време е бил тук в помещението, но тя не бе го разпознала между кокалестите черни фигури. За нея мороните бяха еднакви.

— Какво правите тук? — попита. Сдържаше се с мъка.

— Губернатор Стоун ви обеща да се погрижи за подкрепление на войската ви — отговори Киас. С четирите си ръце едновременно посочи към четири различни нара, картина, която бе толкова странна, че за момент на Черити й беше трудно да следи думите му. — Това са първите доброволци. Преминават ускорен курс на вашия език, капитан Леърд. За нещастие на тази планета има десетки напълно различни местни езици. Освен това им предаваме определени основни знания за боравене с техниката и оръжията на тази военна база.

Мина известно време, докато Черити разбере подробните думи на морона. Или поне повярва, че ги е разбрала.

— Обучение ли? — попита тя учудена.

— Директен електрохимичен пренос на знания чрез заобикаляне съзнанието на обучавания — обясни Киас. — Разбирам, че картината ви плаши, но методът е отдавна утвърден и, почти безрисков. — Той повтори странния си жест. — Тези единици ще се събудят и ще разполагат със знания, за чието овладяване по традиционния начин биха им трябвали седмици, дори месеци.

— Как може такова нещо да функционира? — попита Скудър потресен.

— Вид обучение под хипноза — каза Черити, обърната към Скудър, но без да изпуска от погледа си Киас. — Тогава при нас преминаха редица тестове, за да се развие подобен опит. Идеята е практически да учиш по време на сън. — Тя пипна с крайчеца на пръстите си по слепоочието си. — Бързо и сигурно и преди всичко — без да се напрягаш.

Ако се съдеше по изражението на лицето на Скудър, изглеждаше, че това обяснение по-скоро го обърква, но отговорът му доказа, че впечатлението мами.

— Хубаво, щом като се учат на сън да карат самолет и да си служат с компютър — каза той. — Питам се само на какво още са научени.

— Боя се, че не ви разбирам напълно — каза Киас.

— О, мисля, че много добре ме разбираш! — изръмжа Скудър. — Аз лично щях да съм против това да ми бърникат в съзнанието.

— Уверявам ви, че нашата намеса се ограничава само до пренос на чисти знания — каза Киас. — Не е в нашата власт да манипулираме волята на даден индивид. А би било и нарушение на етичните ни принципи да вършим такова нещо.

Скудър се приготви да му отговори, но Черити с бързо движение отново привлече вниманието на Киас към себе си.

— Искам да разговарям със Стоун — каза тя. — Веднага. Кажи му! Очаквам го в стаята си!

— Губернатор Стоун…

— Губернатор Стоун — прекъсна го Черити хладно — сигурно ще може да отдели за мен няколко минути от скъпоценното си време. Ако ли не, напомни му тогава, че още не съм дала съгласието си да поема командването на армията, за която той вече така усърдно… — Тя се поколеба за момент, през който хвърли дълъг, почти изпълнен с погнуса поглед към неподвижната фигура пред себе си. — … набира доброволци.

— Ще му предам — каза Киас.

— Направи го — отговори Черити хладно и рязко се обърна. — Но по-добре не го забравяй. Инак може би губернатор Стоун ще ти се разсърди твърде много.

Тя излезе като хала от помещението и се спря отново едва след няколко крачки, за да може Скудър да я догони, без да се налага да тича. След индианеца хопи също и Харис напусна някогашното складово помещение, за да се присъедини към тях.

Черити му се сопна, още преди съвсем да ги е настигнал:

— Нямате ли си работа, Харис? Или може би губернатор Стоун ви е възложил да ни държите под око?

Харис само повдигна рамене и бързо изчезна. Скудър гледаше объркано след него, после с въпросително изражение на лицето си се обърна към Черити.

— Какъв дявол ти влезе изведнъж в главата? Човекът само искаше да бъде любезен.

Черити продължи, преди да отговори.

— Знам. Но не ми е нужен никой, който да се мъкне след мен като луксозно кученце и за когото дори не знам точно кой е!

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че… — Черити прекъсна изречението си по средата, когато й стана ясно, че й оставаше съвсем малко, за да започне да крещи на Скудър, макар и да не бе виновен за раздразнението й. Черити само поклати ядно глава и се опита да се овладее.

В квартирата й Скудър затвори вратата след себе си, опря се срещу нея и скръсти повелително ръце пред гърдите си.

— И така?

Черити не каза нищо, а безмълвно пристъпи към компютърния терминал на писалището и се свърза с банката данни на бункерната станция.

Скудър пристъпи зад нея, мръщейки чело, докато тя започна да почуква клавишите с един пръст.

— Знаеш ли какво е малкото име на Харис? — попита тя.

Скудър кимна объркано.

— Джон, предполагам. Защо?

Черити постави запетая след името Харис, което се бе появило на екрана, изписа „Джон“ и с един вид гневно задоволство кимна, когато се случи тъкмо онова, което бе очаквала — именно нищо.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво правиш? — попита Скудър с осезаемо нетърпение.

Черити посочи ядосано монитора.

— Виж сам, Скудър. В тази станция няма никакъв Джон Харис. Компютърът би трябвало да знае.

Скудър замълча за миг.

— Опитай с Джонатан — предложи той.

Черити би могла да му каже, че компютърната програма би й изброила и всички близко звучащи имена, но му достави удоволствието. Без резултат. В компютъра нямаше запаметено име на мъж, който се казва Харис.

— Хм! — каза Скудър и смръщи чело. — И какво означава това?

— Че в този бункер няма никакъв Джон Харис. Който и да е юнакът — той лъже или си спомня нещо, което не се е случило.

— Значи се опасяваш, че може да са му записали лъжливи спомени — каза Скудър.

Преди Черити да може да отговори, един глас откъм вратата каза:

— Макар и да разбирам защо имате подобни опасения, уверявам ви, че сте напълно несправедлива, капитан Леърд.

Черити погледна втренчено Стоун с такъв неприкрит гняв, че губернаторът се спря за секунда на средата на крачката си и усмивката му изведнъж стана твърде несигурна, когато продължи:

— Уверявам ви, че нямаме никакви тайни.

— Стоун! — каза Черити недружелюбно. — Не сте ли се научили да чукате, преди да влезете в чужда стая?

Стоун не обърна внимание на думите й.

— Искали сте да говорите с мен? — Дишането на Стоун бе учестено и ръцете му леко трепереха. Трябва да беше тичал, за да дойде толкова бързо тук.

— Какво става тук, Стоун? — попита Черити направо. Тя посочи екрана. — Между хората от комплекса няма никакъв Джон Харис.

Стоун повдигна учудено вежди, пристъпи безмълвно зад нея и хвърли поглед към екрана. Изведнъж лицето му просветна.

— Разбирам — каза той. — Опитали сте се да извикате личните му данни, за да откриете кой е той в действителност. Компютърът не ви е отговорил. — Той се засмя съвсем тихо. — Какво очаквахте?

— Аз…

— Човек не може просто да включи компютър на такава база и да очаква да му се даде с готовност информация, капитан Леърд — прекъсна я той с леко укорен тон. — Естествено само оторизирани лица имат достъп до тези данни.

— А аз не съм такова?

— Разбира се, че не си. — Стоун въздъхна, огледа се с търсещ поглед и без покана се отпусна в едно кресло. — Или, да го кажем по-добре, все още не си. Дали това ще се промени, зависи от вас.

Черити го погледна втренчено. Бе абсурдно, но за момент се ядоса на безцеремонността, с която седна.

— Мисля, че ще дойде време да изясним някои неща — каза Стоун с променен тон.

— И на мен така ми се струва.

Стоун въздъхна дълбоко.

— Позволете ми да изясня нещо, капитан Леърд — каза той. — Не съм ви враг. Никога не съм бил. Стояли сме на различни страни, но съм вършил само онова, което съм смятал за най-добро.

— За вас?

— Също — призна Стоун с учудваща откровеност. — Но главно за остатъка от човечеството. Да поискаш да се противопоставиш със сила на нашествениците, бе пълна лудост!

— За това съвсем не бяхме лоши — каза Скудър подигравателно.

Стоун изфуча.

— Толкова ли си глупав или само се преструваш на такъв, вожде? Наистина ли си въобразяваш, че вие сте победили шаитите?

Той погледна Скудър. По лицето на индианеца хопи се четеше гняв — но и смущение, което изненада Черити.

— Това бяха джеърдите — продължи Стоун. — И не бе нищо друго, освен фантастично съвпадение, че скокът се осъществи в същия момент. Ти и твоите така наречените приятели бунтовници… — Той дори не си направи труда да прикрие за колко смешна смяташе тази дума. — … никога не сте били нещо повече от незначителна неприятност за Господарите на Черната крепост. А същото се отнася и за вас, капитан Леърд, макар и да не ви е приятно да го чуете. — Въздъхна и погледна Скудър и Черити почти очаквателно. След като не получи отговор, засмя се принудено. — Това трябваше някога да се каже.

— Добре — каза Черити. — Вече го казахте. Ами сега какво? Трябва ли да благодарим на новите ви приятели, че са ни оставили живи?

— Би било излишно — отговори Стоун сериозно. — През последните дни говорих твърде много с Киас, капитан Леърд. Вярвам, че казва истината. И аз знам толкова малко, колкото и вие какво представляват тези джеърди. Вярвам, че никой, ако не е от тях самите, не може да разбере тези същества. Но вярвам също, че са почтени. Те са на наша страна. Докато на тази планета има морони, ще сме съюзници, независимо дали ни харесва, или не.

— И каква роля сте определили на нас? — попита Черити.

— Много важна — отговори Стоун. — Надявах се, че сами ще го разберете.

— Досега само разбрах, че търсите неколцина глупаци, които да вадят кестените от огъня вместо вас — каза Черити.

— Това също. — Стоун се усмихна. — Макар че смятам думите ви за малко пресилени. Но имате право — има някои неща, които джеърдите не могат да свършат. Но по принцип това са второстепенни неща. — Той леко се наведе напред в креслото. — Истинската ви задача, Черити, е несравнимо по-важна. Може би най-важната задача, която в момента джеърдите въобще биха могли да поставят на някое човешко същество на тази планета.

— Тъй ли? — попита Черити. Започна да я обзема неприятно чувство. — И каква е тя?

— Дайте им надежда — каза Стоун. — Това е, от което хората там горе най-много се нуждаят в момента.

— Аз ли? — Черити се опита да се изсмее, но не се получи.

— Вие — потвърди Стоун сериозно. — Не познавам никого, който да е по-подходящ за това. Вие може би сама не сте наясно с това или не искате да го признаете, но за малкото месеци след вашето появяване се превърнахте в легенда.

— Глупости! — каза Черити буйно.

— Това е истината — потвърди Стоун. — Вие и неколцината ви приятели бяхте първите, които се опълчихте срещу нашествениците. Съпротивлявахте се и показахте на всичките тези хора отвън, че човек може да се бори с тях. Само това е важно!

Черити бе смутена. Стоун бе говорил с настойчив, сериозен тон и някак си почувства, че в думите му имаше повече истина, отколкото искаше да им признае от пръв поглед. Въпреки това тя каза:

— Но това… са глупости, Стоун. За каква ме смятате? За някакъв нов Месия?

— Няма значение за каква ви смятам. Единствено важното е какво виждат във ваше лице тези хора отвън. Дори и да не е истина — но те свързват победата над мороните с вас, капитан Леърд, а не с джеърдите. Не искам непременно да ви се хареса тази мисъл, но настоявам да изпълните дълга си към вашия народ!

— Като го лъжа ли?

— И какво от това! — Стоун направи пренебрежителен жест с ръката си. — Цели световни империи са изградени върху лъжа! Помогнете ни, Черити. Помогнете на хората, като им дадете онова, от което имат нужда!

— Но как бих могла да го направя? — попита Черити. Тя се обърна, сякаш изпитваше болки, но по принцип знаеше, че вече бе загубила. Вие сам го казахте, Стоун! Дали с мен ще са сто или сто хиляди мъже — просто ще бъдем премазани, ако излезем да се намесим в битката.

— Никой не иска това — отговори Стоун сериозно. — Оставете големите битки на джеърдите и спечелете няколко малки. Ще ви дам възможност да си изберете няколко цели, които можете да превземете без големи загуби. Важни са не някакви бойни успехи. Важно е, че те показват на хората, че могат да се съпротивяват и да печелят.

— Какво означава всичко това, Стоун? — попита Скудър. Той посочи Черити. — Мисля, че дори и да имаш право, не ни ли разказа само преди няколко часа, че джеърдите като на шега ще се справят с другите мравки?

Стоун кимна.

— И това е вярно — каза той. — Но не променя нищо във факта, че тази борба ще трае с години, ако не успеят да открият шаита. Какво предпочиташ — човечество, което се съпротивява, или такова, което се оставя да го изколят? И още нещо… Той се поколеба за момент. — Все някога това ще свърши. Просто бих се чувствал по добре, ако с оръжие в ръка съм на страната на победителите.

— Не вярвате ли на джеърдите? — попита Черити.

Стоун отговори буйно.

— Напротив, вярвам им. Но се боя, че този свят никога няма да бъде такъв, какъвто беше. Дори и да спечелят войната, без да превърнат тази планета в пепелище, след това на този свят ще има две разновидности на разумните същества. И аз бих предпочел да са равнопоставени.

Черити замълча за няколко безкрайни секунди. Тогава поклати още веднъж глава, но почти срещу собствената си убеденост.

— Мисля, че ме надценявате, Стоун — каза тя. — Не съм тази, за която ме смятате.

— О, напротив — оспори Стоун. — Тези шестима доброволци, от чието… обучение така се ужасихте, капитан Леърд, го доказват.

Черити вдигна очи изненадано и въпросително и Стоун продължи с обяснителен жест:

— Снощи самият аз летях до Париж, за да разговарям с хората там. Базата на мороните е опразнена. Хората са свободни. Тези шестима са само първите. Ако исках, бих могъл да доведа шестстотин. Но те последваха не мен. Вълшебната дума бе Черити. Попитайте ги, веднага щом се събудят. Ще ви го потвърдят.

— Ще го направя — обеща Черити.

— И какъв е отговорът ви?

Черити гледаше в пода. Мислите й препускаха. Не можеше да го направи. Не го искаше. Но тя мълчеше.

— Мога ли да смятам мълчанието ви за „да“? — попита Стоун, когато тя не реагира повече от минута.

Черити дълбоко въздъхна.

— А имам ли друг избор — прошепна тя.